Целувката на тигъра

Глава пета

Само след два дни, призори, плиснаха щедрите дъждове на мусона. Сякаш някой с един замах бе отворил всички шлюзове на небето.

„И дъждовете са като всичко друго в тази прокълната страна — помисли си Джейн. — Тежки, топли и стихийни…“ През първите часове бушуващата стихия й бе като добре дошла — за първи път от много дни наред Джейн успя да забрави присъствието на Рюъл и да се съсредоточи изцяло върху работата си в борба с поройния дъжд.

Около обяд водата от двете страни на железопътната линия течеше вече като река и човек се подхлъзваше на всяка крачка. Към три часа дъждът стана толкова силен, че работилите не можеха да видят къде бият с чуковете си. В четири часа Джейн обяви прекратяване на работата, но напомни на всички, че трябва да се явят навреме на другата сутрин.

— Крайно време беше! — изръмжа Рюъл и хвърли чука си в покритата с брезент ръчна количка до коловоза. — Мислех си вече, че ще чакаш, докато се издавим в тая кал.

— Не идвайте, щом не ви харесва — каза бързо тя. — Никой не ви е молил да оставате. Не ще позволя дъждът да ни попречи. Остават ни още петнадесет мили до съединяването с насрещния участък и ще работим всеки ден, всеки ден и по толкова, докато изпълним нормата за деня.

— Или докато всички изпукаме — допълни Рюъл важно и я погледна с насмешка. Дъждът се стичаше от периферията на шапката му и се изливаше върху лицето му. — Погледни се! Едва се държиш на краката си.

— Нищо ми няма. Вие сте този, който се оплаква. — Тя тръгна към моста, прехвърлен над пропастта.

— Няма да се отървеш толкова лесно от мене. Е, не мога да кажа, че това гадно време ми харесва, но ще му свикна.

Крачейки по моста, Джейн чувстваше погледа му в гърба си. Реката под нея не бе вече онази окаяна тъничка вадичка. Мощен порой търкаляше долу калните си води, ускорил течението си към долината. Слава тебе, господи! Колоните се държаха отлично. Да, точно така! Сега трябва да мислиш за линията. Забрави образа на Рюъл, застанал там в калта, с мократа си прилепнала риза, под която се очертаваше твърдата маса на мускулите му.

— Защо не изчакаш да мине мусонът? — попита тихо Рюъл. — Докато плискат дъждовете, няма да направиш много нещо.

— Ща направим толкова, колкото можем. — Джейн се поскри, приведена под гъстите листа на банановите дървета и вдигна седлото на Бедилайа. — Махараджата не признава забавяне поради лошото време. А това означава, че не бива да се съобразяваме с времето.

— Голям симпатяга, няма що. Просто изгарям от нетърпение да се запозная с него.

— Добре, но аз не мога да ви бъда полезна в случая.

Какво става?! Защо той е застанал там и я гледа така? Пръстите й едва успяха да затегнат коланите на седлото.

— Така че ако това е причината да оставате при нас, по-добре се откажете…

— Не, не е това, което ме задържа тук. Знаеш истинската причина.

— Не мога да си обясня защо…

— Достатъчно е да ме погледнеш и ще си обясниш!

— Не искам да ви гледам. Защо трябва да… — Погледът й срещна неговия и тя затвори очи. — Не! — каза тя неволно.

Въпреки това Рюъл просто изникна пред нея, мокър, с полепнали по него дрехи, с напрегнати мускули и пронизващ поглед.

— Да! — каза той с нейния тон. — Време е, Джейн! Ти нито можеш, нито искаш да се бориш повече срещу мене. — Гласът му бе тих, настойчив. — Ти си изтощена и уморена, но аз мога да ти помогна да забравиш всичко това. Когато искаш нещо, вземи го! А ако не ти хареса, никога няма да ти досаждам повече.

О, тя знае, че той ще направи всичко, само и само да й хареса! Но тя не е някаква безпомощна глупачка. Достатъчно силна е да му се противопостави… Ако пожелае.

Ако пожелае? За първи път тя си призна, че се колебае. И изведнъж изпита безкрайно облекчение — то я връхлетя като внезапно извила се буря. Той има право! Уморена е да се бори срещу него. Защо да не се подчини на волята му? Един-единствен път само… Тогава вече при него досадата ще си каже думата — нали така става винаги, след като мъжете задоволят страстта си? Тогава вече ще може да приключи с Рюъл веднъж завинаги…

Той посегна да разкопчае ризата й.

Очите й се разшириха от вълнение.

— Шшт! — Лицето му бе съвсем близо до нейното. Пръстите му умело се справяха с копчетата. — Искам само да те видя. У Забри не можах, ала днес може би ще си по-великодушна. — Той разгърна ризата и я погледна. — О, да! Не великодушна, а великолепна! — Рюъл се наведе над нея, дъхът му опари кожата на гърдите й, пъпките им се свиха. — А сега ме остави да…

Тя изкрещя и го отблъсна силно, неспособна да издържи на тръпките, които пронизаха като ток тялото й, когато той впи устни в зърното на гърдата й.

Ръката му се плъзна под колана на панталона надолу между краката й, настойчива, търсеща, ненаситна.

— Разкрачи се! Така… Още! Ето така…

Виеше й се свят. Краката й се подкосяваха. Джейн отметна глава и от гърлото й се изтръгна див, странен вик.

„Колко е красив!“ — помисли си тя замаяна. Никога, никога не бе виждала досега нещо по-красиво от лицето на Рюъл в този момент. Пламенно, с искрящи очи…

— Не тук на дъжда! — Ръката му я пусна и той закопча ризата й. — Ела да идем някъде! — Рюъл я качи на коня, после бързо сложи седлото на Нугет и го възседна. — И, за бога, моля те не променяй настроението си!

Джейн вече не бе сигурна дали изобщо може да промени нещо. Чувстваше се объркана, изпразнена от съдържание като някакво животно, което може да реагира само на докосване.

— Само още малко! — подвикна той, обзет от нетърпение. — И с един удар подкара бързо коня си. — Потрай, мила!

Да потрае?!

Джейн беше като замаяна. Следваше машинално дирята, оставена от Рюъл.

Дъждът продължаваше да плиска, но не носеше прохлада. Струваше й се, че никога вече няма да може да се разхлади…

— Къде отиваме?

— На гарата. — Той пришпори коня си и ускори ход. — Там е най-близо.

Тя го последва, останала без воля.

Когато спряха конете пред перона, Джейн трепереше като в треска.

— Побързай! — каза той, докато я сваляше от коня. — Къде са ключовете?

Луксозният вагон на махараджата. Той искаше ключовете от салон — вагона! Тя зарови като в сън из джобовете на прогизналия от дъжда панталон, докато Рюъл нетърпеливо я теглеше за ръка по перона към вагоните на махараджата. Той грабна ключа, отключи златната врата и я притегли вътре. Вратата се хлопна с трясък зад тях.

Във вагона бе полутъмно. През прозореца се процеждаше слаба светлина, сивкава и студена — завесата на дъжда премрежваше прозореца и ги скриваше от света.

— Побързай! — Рюъл свали ризата си и я пусна на килима. — Чуй ме сега! Обещах ти, че няма да правя нищо прибързано с тебе и че няма да съм като другите. Трудно ще ми е, но ще се опитам… — Той се обърна и видя, че тя не е помръднала от мястото си. — Защо не се съблечеш?

Тя като че наистина бе закована на едно място. Все още усещаше нещо като болка, все още гореше в треска. Гледаше го с някакъв неизразим поглед. Никога досега не бе срещала човек, който да я вълнува толкова силно, човек с такъв заряд от жизненост и пламенна страст. От него струеше желание и зов. В перления сумрак от него се излъчваше някакво сияние, като че самата му страст гореше с пламъка на хиляди свещи.

— Само не казвай, че си променила намеренията си! Не бих могъл… — Той пристъпи и отново посегна към ризата й. Гласът му бе мек като кадифе, разтапящ: — Изплаших ли те? Обещавам ти, че ще ме харесаш. Просто трябва да го направим този първи път. Ще удържа думата си, да знаеш…

Тъмната му коса бе толкова мокра, че не се виждаха вече светлите кичури. Той съблече мократа й риза и я захвърли на пода, след това бавно се наведе и сложи топлите си устни на заобленото й рамо.

Побиха я тръпки. Това докосване бе по-малко интимно от първото, но някак си по-предизвикателно и още по-непоносимо!

— Изгарям от желание, всичко ме боли чак! Мисля, че няма да мога да се сдържам… — Той се засмя дрезгаво, когато съзря ръцете си: — Мили боже, погледни само как треперя! Сега вече съм в твоите ръце! Да ме духнеш, ще падна. Прави с мен каквото искаш.

Това признание за слабостта му строши леда. И нейните ръце трепереха, когато посегна да развърже колана си. Чувстваше се слаба и безпомощна, сърцето й биеше ускорено с ритъма на дъжда, който барабанеше по ламаринения покрив.

Ах, колко хубаво би било да усети отново ръцете му около тялото си! Да свали тия дрехи, да се освободи от всичко, което му пречи да я докосне!

— Така вече е добре! — Гласът му бе топъл и окуражаващ. Той седна на дивана и изу ботушите си. — Знаеш колко го искаме и двамата.

Гореща вълна я обля, тя потръпна така, сякаш ръката му бе все още там, между краката й, взимаща настойчиво своето.

Рюъл забеляза потръпването й:

— Ела тук!

Тя тръгна послушно към него. Мислеше само колко дебел и пухкав е килимът под босите й крака.

Застана пред Рюъл. Той посегна отново и топлите му пръсти сграбчиха коприната между бедрата й.

Трепет… Блаженство… Жажда…

— Нали ме искаш? — Пръстите му, настойчиви и умели, сякаш втриваха в нея безумно желание.

— Да, Рюъл!

Той я натисна бавно назад, да легне на дивана.

— Ето ме! Приеми ме! — простена той. Гласът му бе хрипкав и несвой.

Джейн се бореше да си поеме въздух, покорена от силата му.

— Не се затваряй! Няма да ти причиня болка. Остави ме да те взема!

— Не се затварям… — каза тя.

Да се „затваря“? Та тя жадува да я обладае, да го поеме в себе си, да го посрещне и да му отговори!

Бедрата му се стегнаха в мощен тласък. Тя за малко не изпищя. Прехапа долната си устна и сви лице от болка.

— Недей! — ахна тя, когато той надвеси лице над нейното.

Очите му горяха.

— Не мога, Джейн! Не искай от мене сега… да престана. Не искай това сега, по дяволите! Късно е…

Болката й премина и остави след себе си само палеща нужда. Напрежение, което жадува удовлетворение.

— Зная…

— Нищо не знаеш! — каза той нервно. — Хубаво би било да знаеш малко повече. — Той пое въздух и потрепери. — Боже! Убиваш ме!

Рюъл се отдръпна от нея и опита отново — сега по-нежно, търпеливо, сдържан и овладян.

— Рюъл…

— Спокойно! — процеди той и скръцна със зъби. — Сега трябва да мисля… Как да го направя… Или как — той се засмя — да не го направя. Добре ли си?

— Да.

Не можеше да диша, гледаше го, задъхана, право в очите. Той не я виждаше, взрян в себе си, с устни, натежали от чувственост, съсредоточен.

— Така… Добре е, нали?

Но не можеше повече да се сдържа. Цялото му тяло сякаш избухна, разтърсвано от мощни тласъци, все по-силни, все по-бързи.

Пръстите й се впиха в раменете му, за да се притисне още по-силно о него. Господи! Какво става с нея?! Беше се превърнала в част от него, сляла се с него тялом и духом. Следваше всяко негово движение. Запленена и покорна, отдадена на блаженството…

Тя ли изкрещя така? Този въпрос изплува бавно в съзнанието й през пелената от изтощение и умора, която изведнъж я натисна. Вече сама не знаеше какво става, беше като упоена.

Мъжът върху нея изведнъж застина неподвижно, надигна глава с израз на неописуемо блаженство и след това се отпусна тежко върху нея, с няколко мощни, конвулсивни потръпвания на цялото му тяло.

„Беда!“ Думата раздра като с нож мъглата от вялост и изтощение. Не биваше! Трябваше да му се противопостави! Той е прекалено силен… Той е… Застрашително мощен.

Джейн усети как той полекичка се отдръпна от нея, изправи се и отиде към другия край на вагона.

— Къде отиваш? — промълви тя.

Чувстваше се толкова изтощена, като че я е блъскал пороят, бучащ сега в долината на Сикор.

— Ще запаля огън… — Той коленичи до тумбестата кахлена печка и отвори вратичката.

— Студено ли ти е? — учуди се тя. Самата тя никога не се бе чувствала по-стоплена, по-разгорещена.

— Не. — Той запали огъня и затвори вратичката на печката. — Но ако останем по-дълго, не бих искал да се простудиш. — Той се изправи и се приближи към нея. — Как си? Причиних ли ти болка?

— Малко. — Тя седна в леглото и отметна косите, нападали върху лицето й. — Беше повече, отколкото очаквах.

— И ти беше повече, отколкото очаквах. — Той посегна към кувертюрата на дивана и я зави с нея. — И точно това никак не ми харесва.

Горчивината в гласа му прогони в миг мъглата в съзнанието й.

— Ти си недоволен?

— Не е това. — Рюъл се отпусна върху килима, сключил пръсти около сгънатите си колене. — Само допълнителни усложнения. Не бях помислил, че ще се окажеш девствена. Точно това не ми харесва. Не искам да поемам отговорност.

Прониза я остра болка и я запокити безпощадно обратно в действителността.

— Ти не носиш никаква отговорност — каза тя, дишайки на пресекулки. — Никой не ме е принуждавал да дойда. Аз сама го реших.

— Сама, друг път! — каза той грубо. — Аз те съблазних. Желаех те и те преследвах…

— Така е… — Сега вече не й беше толкова топло. Тя се зави по-плътно. — И съм убедена, че го направи много умело. Ала аз съм тази, която допусна това. А ето че всичко свърши! Сега… сега ще е най-добре да се прибирам.

— При твоя Патрик, в бунгалото! — избухна ядно Рюъл. — Знаеш ли, че се бях наканил да се срещна с Патрик и че за малко не го направих? Не можех място да си намеря! Само като си помислех, че си пада по малки момичета, идеше ми да го разкъсам, а то…

Сигурно е било така.

Рюъл седеше неподвижно като статуя на гол гладиатор, но в тази неподвижност бушуваше потисната ярост, която сякаш наелектризираше всичко наоколо.

— Между Патрик и мен никога не е имало такова нещо.

— Явно. Но защо ти допусна… да се стигне до там между нас двамата с тебе?

— Мислех, че ако те оставя да… задоволиш желанието си… Обикновено мъжете след това изчезват, обикновено за тях случаят е приключен.

— Така значи! — Рюъл я изгледа сърдито. — И няма ли да ми кажеш защо нарочно ме тласна в заблуждение?

— Не съм те заблуждавала. Личният ми живот изобщо не те засяга.

— Да, но сега вече ме позасяга! Какъв ти е Патрик Райли?

— Баща. — Джейн видя смаяния му поглед и бързо добави: — Няма доказателства. Той беше само един от клиентите на моята майка… Но аз зная, че ми е баща.

— А той знае ли?

— И той е от тези, които се страхуват от отговорност — каза Джейн простичко.

— Господи!

— Някой ден той ще признае, че е така — прошепна тя едва чуто. — Но не се бой! Не очаквам нищо нито от него, нито от тебе.

— Да, но дори хора като мене си имат свои закони на честта. Отнел съм ти нещо и трябва да те възмездя.

— Нищо не си ми отнел, поне нищо, което да има някаква стойност за мене. Не съм като жените от форта, дето смятат, че е истински позорна идеш под венчило озлочестена.

— Да, Йън вече ми каза, че ти си различна — подметна Рюъл саркастично. — Но се съмнявам, че бъдещият ти годеник би споделил твоето становище по въпроса.

— Най-вероятно е никога да не се омъжа… Глупаво е да водим този спор сега! — Джейн се огледа за дрехите си, разхвърляни по пода. — Би ли ми подал ризата?

— Не, най-напред ще ги накача около огъня, за да изсъхнат. — Той събра дрехите и ги отнесе до печката. — Не можеш да си тръгнеш, преди да сме се разбрали. И така, какво желаеш?

Пресвета богородице! Какъв упорит човек!

Изкушаваше се да му каже, че е искала да се отърве от онази странна болка в тялото си, която ставаше непоносима в негово присъствие…

— Нищо не ми дължиш — повтори тя. — Ти изобщо не слушаш какво ти казвам!

— Защото ме измъчват угризения на съвестта! Искам да ти кажа, че такива работи ми се случват съвсем рядко. — Той се обърна целия към нея. — Но в такава ситуация не съм изпадал никога. Първо, нося отговорност за това, че една жена бе наранена с нож. Второ, явявам се аз и я обезчестявам. Дори и за мене това май идва множко.

— Не съм невинна.

— Ти си невинна! Това, че си израснала в бардак, не значи, че си проститутка!

Тя за миг остана като вцепенена, сякаш думата я удари, но след това извика разпалено:

— Зная! Зная го! Аз никога няма да стана като нея.

— Като коя?

— Като… — Идваше й да си прехапе езика. — Майка ми.

— Проститутка ли беше?

— Да. Но не искам да говоря за това.

— А, не! Няма да се оставя пак да ме отклониш. Защо те плаши представата да станеш като майка си?

— Да живееш такъв живот… Истински кошмар! Нейното си беше същинско робство. Никога няма да робувам! На никого и за нищо! Няма да го допусна.

— Защо тогава ходиш у Забри, след като къщите на удоволствията ти са толкова омразни.

Джейн впи очи в килима.

— По работа. Трябваше да говоря нещо с нея.

— Нещо за железницата?

— Не.

— За Картаук?

Тя подскочи:

— Как научи за Картаук?

— Сега вече зная за него повече, отколкото преди един час. Ето, вече зная, че не ти е любовник.

— Разбира се, че не е! — Говореше приглушено, като че мислите й са някъде далече, въпреки че го гледаше с подозрение. — Какво си чул за него?

— У Абдар. — Рюъл видя как тя замръзна от ужас и побърза да добави: — Не ме гледай така! Ако аз представлявах някаква заплаха за тебе, не бих ти споменал нито за Картаук, нито за Абдар. Сега вече играта се промени. Ще трябва да търся друг начин, за да получа онова, което желая.

— А какво желаеш?

— Аудиенция при махараджата и нечие достатъчно силно влияние, за да го накарам да тръгне в желаната от мене посока. — Рюъл направи дълга пауза. — Абдар ми обеща това при условие, че му намеря Картаук и го предам в ръцете му.

— И ти възнамеряваш да го сториш? — прошепна Джейн.

— Още не бях решил. Това бе просто една възможност.

— Но заради тази смътна възможност ти се замесваш в ужасни неща. Как можеш! Абдар е истинско чудовище.

— Допусках такова нещо. Но защо се чудиш? Нали ние с тебе вече обсъдихме надлъж и нашир колко съм безскрупулен? Дай да си спестим по-нататъшните коментари за моите недостатъци.

Уплахата й бързо отстъпи място на несдържан гняв:

— И значи затова ме доведе тук? Значи Абдар те посъветва да ме…

— Не ставай вулгарна! Абдар няма нищо общо с това!

Изведнъж тя се сети нещо:

— И нищо общо със срещата ни при Забри, така ли? Мъжът, когото ти уби отзад в уличката, също няма нищо общо с твоите планове, така ли?

— Неприятно ми е да те разочаровам, но никога не убивам, ако нямам сериозни основания за това. — Рюъл се намръщи. — Неговата поява бе явно случайна, обаче посещението на Пахтал у Забри беше май нагласено… Къде тръгна?

— Отивам си. — Джейн отметна покривката и взе да облича мократа си риза. — При положение, разбира се, че не си оставил навън да ме причакат Пахтал или някой от неговите наемни убийци, за да ми попречи.

— Не ми говори нито за Пахтал, нито за Абдар! — каза той кратко. — За мене те са ликвидирани. Зная, че те засегнах, но, моля те, опитай се да погледнеш разумно на нещата!

Очите й го стрелнаха светкавично.

— Не си ме засегнал. Никога няма да позволя на мъже като теб или Абдар да ме наранят! — Джейн вдигна панталоните си и ги пристегна с колана. — Но разумът ми говори, че ще е страшно глупаво някога пак да ти се доверя.

— Та ти изобщо никога не си имала доверие в мене! Съгласи се да те обладая от чисто физическо желание, а не защото повярва в моята искреност! — Той вдигна властно ръка, за да спре възраженията й.

— Ала аз и не съм очаквал нещо друго. Би трябвало да не си с всичкия си, за да ми повярваш! Ето, сега вече се изяснихме и можем спокойно да си гледаме работата. Абдар търси Картаук. Ти пък искаш да му попречиш да се добере до него. Предполагам, че ще искаш да изведеш Картаук от Казанпур. Така ли е?

Тя не отговори.

— Добре тогава — Рюъл сви рамене. — Аз ще изведа твоя Картаук от Казанпур и ще намеря място, където да е в безопасност от Абдар. Така ставаме квит, уредени са всички дългове.

— Какво?

— Чу какво. — Рюъл също започна да се облича. — Боже милостиви! Просто не мога да повярвам как се забърках в тия работи!

— Ами ако аз не желая твоята помощ?

— Ще я получиш въпреки всичко! — сряза я той. — Плащам си борча и изчезвам!

— Колко благородно!

— Не съм благороден, но просто съм почтен. — Той сви устни. — Ако приемеш помощта ми, можем да изведем Картаук от Казанпур. Но отхвърлиш ли я, Абдар ще сметне, че съм се уплашил и съм си подвил опашката, така че ще нанесе спокойно следващия си удар. — Рюъл се засмя. — Не можеш да си позволиш толкова време за борба с Абдар, след като имаш да приключваш с твоята железница.

— По-добре да си позволя да пропилея време, отколкото да дам доверието си на човек, който може всеки миг да ме подведе.

— Няма да те подведа. Ще разбереш това, стига да погледнеш трезво и да ме видиш такъв, какъвто съм. Можеш ли да го направиш, Джейн?

Вси светии да са й на помощ! Този човек е наистина невъзможен! Бе завладял така тялото й, че тя се чувстваше като някаква наложница от харема на махараджата… Как е възможно да очаква от нея да мисли трезво, да се добере до една-едничка ясна мисъл всред този хаос от болка и ярост, в който я бе хвърлил!

— Не зная… — Джейн се усмихна измъчено. — Но за едно нещо имаш право: ти се погрижи да разбера точно какво представляваш.

Тя бързо излезе от вагона.

— Получих съобщение, че релсите пристигат утре. — Патрик се усмихна през масата към нея. — Точно навреме! Нали ти казах? Всичко върви като по часовник.

— Ще трябва да контролираш пренасянето им от дока до складовете. Аз не мога да мръдна от обекта. Днес не направихме и една миля.

Патрик кимна с разбиране.

— Да, мусонът… Клетото ми момиченце! Сърцето ми се сви, като те видях днес в какво състояние се върна в къщи.

Тя много добре знае какво е да ти се свива сърцето. И да те боли. Разкритията на Рюъл й бяха причинили такава болка точно в сърцето. Или това беше само реакция на нейната гордост?

— Утре може да тръгне по-бързо.

— Не е много вероятно.

Патрик отново напълни чашата си.

— Мислех си за онова, което ми каза… Че моето място е долу на обекта. Имаш право, Джейн! Постъпих като гаден егоист, но ще променим нещата.

— Ох, вече не е чак толкова необходимо — възрази тя глухо. — Почти приключваме.

— Да, и ти свърши цялата работа! — Той си сръбна от уискито. — Но тия отвратителни дъждове! Няма да позволя да се бъхтиш сега долу в тинята. Току виж вземеш пак да се разболееш. Дай ми само още един ден време да приберем релсите и аз поемам строежа. Ще можеш да си останеш малко в къщи и да се отдадеш на заслужена почивка.

Джейн вдигна бавно глава и го погледна. Звучеше така, като че говори сериозно… Но тя не бива да храни напразни надежди! Обещанията се сипеха лесно от устните му. А след това поведението му беше съвсем различно.

— Ще бъде голяма помощ, ако дойдеш — каза тя с подобаващата за случая предпазливост.

— Разбрахме се! — Той целият сияеше. — А след девет дни край на работата! И казваме сбогом и на Негово величество, тази надута торба с пари, и на проклетата му страна!

— Нямам нужда от почивка. Ако сме и двамата на обекта, работата ще върви по-бързо.

— Глупости! Сам поемам всичко! Ако непременно държиш да ми помогнеш, вземи да прегледаш още веднъж тези досадни сметки. Намери ги, в най-горното чекмедже са…

Вярата й в добрите му намерения започна да расте. В нея трепна надежда, че ако не й тежи бремето на строежа, ще има и време, и сили да изведе някак си Картаук от града.

— Сериозно ли говориш?

Само за миг по лицето му се мярна нещо като неувереност, но той бързо се наведе и хвана ръката на Джейн:

— Да! Бог ми е свидетел, че е крайно време да се погрижа за строежа. Понякога наистина се питам защо ме търпиш!

„Защото си мой баща!“ — така й се искаше да отговори. Нали все един ден той ще признае бащинството си. Само че тя трябва да се окаже достойна за това.

— Дадох ти обещание. — Тя вплете пръсти в неговите. — А виж, наистина ще е чудесно малко да си почина! Благодаря ти, Патрик.

Той изтегли ръка от нейната и посегна към чашата си.

— Апропо, щом говорим за почивка, най-добре ще е да вървиш да си лягаш! Докато аз поема работата, имаш да се бъхтиш още цял един ден.

— Да, прав си. — Джейн стана и се запъти към стаята си. — Лека нощ, Патрик!

Ето, най-сетне й се открива дългоочакваната възможност… Но как да изведе Картаук от Казанпур?

Рюъл…

Тя бързо отпъди тази мисъл, но името му продължи да се върти в главата й. Рюъл не само бе обещал да организира бягството, той каза, че ще намери някое убежище… Да беше само бягството, може би и сама щеше да се справи, но да подслони Картаук на сигурно място не беше по силите й… Рюъл е силен и умен, Рюъл може да мери сили с Абдар… Онова, което й предложи във вагона тогава бе разумно, а и звучеше честно. Освен това и брат му, един толкова порядъчен човек, също е убеден в почтеността на Рюъл…

Не, за бога! Тя не желае да се забърква отново с Рюъл Макларън! Трябва да се отърве от него! Откакто се разделиха, тя непрекъснато се упрекваше. Не само тялото й още я болеше, но и чувствата й пареха като прясна рана. Самата мисъл да го види отново я плашеше и я хвърляше в паника.

Страх? Смешно е да се страхува от него, особено след като е напълно наясно как безскрупулно я бе манипулирал. Точно така! Тя има не само тяло, но и разум! И ще се погрижи този разум да запази водещата си роля…

Два часа по-късно Рюъл побърза да отвори вратата на хотелската си стая — някой почука енергично. В рамките на вратата стоеше Джейн.

— Каква приятна изненада! Няма ли да влезеш?

— Не — каза тя хладно. — Дойдох само да ти кажа, че вдругиден Патрик поема обекта и ще имам вече време да направя нещо за Картаук. Ела утре на работа както винаги. Не бива да позволим Абдар да се усъмни в нещо.

Той стоеше, без да мръдне.

— Да не искаш да кажеш, че приемаш да ти помогна?

— Защо не? Ти сам каза, че рядко предлагаш помощта си.

— Правилно. Не се безпокой! Способен съм на сума най-егоистични постъпки, но на две неща можеш да разчиташ със сигурност: винаги мъстя за всяка нанесена обида и никога не престъпвам думата си.

— Да, и все пак знай, че ще те държа най-зорко под око! — Тя се обърна и тръгна към стълбището.

— Чакай! С какво дойде?

— Не е ли все едно? — отвърна тя нетърпеливо. — Дойдох пеша, защото не исках да изкарвам Бедилайа в това ужасно време.

Крайчеца на дрехата й изчезна зад първата площадка.

Рюъл се изкушаваше от мисълта да й предложи да я съпроводи, но знаеше, че ще му откаже. Тя му няма доверие и дори се страхува от него. Макар че никога няма да си признае това.

„О, страхът й е по-основателен, отколкото тя предполага!“ — помисли мрачно той. Самият той се бе надявал, че след онзи следобед страстното му желание ще се поуталожи, а стана точно обратното. Сега изпитваше още по-силна жажда. Изгуби ума и дума, като отвори вратата и я видя при себе си. А сега сигурно е вече долу на улицата и се е запътила към покрайнините на града…

През изминалите седмици Абдар и Пахтал не се мяркаха никакви. Но може ли някой да каже кога Абдар ще изгуби най-сетне търпение? Улиците сега са непрогледно тъмни, а в този проливен дъжд знае ли човек кой може да изскочи из храстите пред дюкянчетата?

Рюъл изруга, блъсна вратата и хукна по коридора. По дяволите! Откога у него това желание да спасява разни дамички? Та Джейн умее чудесно да се пази. Ако го забележи, току-виж извадила онзи нож от ботуша си…

Чувстваше се смъртно уморен, най-после се бе преоблякъл в сухи дрехи след цял ден тичане под дъжда. Не му се излизаше. Но знаеше, че няма сън да го хване, докато тази проклета жена не се прибере безопасно в бунгалото си.