Цезар (Част II: Войната с галите)

6

Рим

Януари — декември 50 г.пр.н.е.

Когато Гай Касий Лонгин се завърна у дома след удивителната си кариера като трийсетгодишен управител на една от най-важните римски провинции, той беше посрещнат с възхищение. От предпазливост се беше отказал да моли сената за триумф, макар че хората го бяха приветствали като император на бойното поле след разбиването на галилейската армия при Генизаретското езеро.

— Мисля, че народът одобрява всичко, което постигна в Сирия — рече Брут.

— Защо да предизвиквам старците от сената? — вдигна рамене Касий. — Така или иначе, няма да ми разрешат триумфално шествие. По-добре да се престоря, че не го желая. Същите хора, които иначе биха ме осъдили за нахалството ми, сега ще ме ценят заради скромността ми.

— Хареса ти, нали?

— Сирия ли? Да. Не и докато Марк Крас беше жив, но след Кари бе прекрасно.

— Какво стана със златото и съкровищата, които Крас взе от храмовете в Сирия? Беше ли ги взел при похода си през Месопотамия?

За момент Касий се затрудни в отговора, ала бързо си даде сметка, че Брут, само четири месеца по-млад от него, не знае нищо от тактиката на управление на една провинция, освен финансовата й страна.

— Не, останаха в Антиохия. Взех ги, когато тръгнах насам. — Той се усмихна. — Защо според теб Бибул толкова ме мрази? Твърдеше, че се падали на него и трябвало да останат в Сирия до края на управлението. Ала ако ги бях оставил, до Рим щеше да стигне много по-малко. Само си представям как лепкавите му пръсти ровят в ковчежетата.

Брут го изгледа възмутено:

— Касий! Марк Бибул е извън всяко съмнение! Зетят на Катон да краде от това, което принадлежи на Рим? Немислимо!

— Глупости — изсумтя презрително Касий. — Ама че си наивен, Бруте! Всеки би постъпил така, ако има възможност. Това, което сторих, е само заради младостта и кариерата ми. След като стана консул, искам Сирия да бъде моя провинция и ще я получа, защото смятам да се утвърдя като специалист по сирийските въпроси. Ако бях останал прост квестор, никой нямаше да запомни, че изобщо съм бил там. Ала след като квесторът се превърна в управител и постигна небивали успехи при управлението си, цял Рим ще ме запомни. Затова аз защитих правото си да докарам натрупаните по безчестен начин богатства на Крас в Рим като негов квестор. Напълно законно, и Бибул го знае. Освен това той толкова се бави, докато пристигне, че аз вече бях опаковал и натоварил всичко на кораби още преди да стъпи в Антиохия. Как само е плакал, когато е гледал платната ми на хоризонта! Много здраве на него и на двете му разглезени синчета.

Брут не засегна повече темата за Бибул. Макар че беше много добър човек, Гай Касий бе от онези агресивни младежи, които имаха лошо мнение за някои представители на добрите люде, известни с това, че не желаеха да поемат бремето на провинциите с неизбежните им войни и опасности. Макар и роден за консул, Касий нищо не разбираше от политика, липсваха му гъвкавост, такт и способност да печели хората на своя страна чрез правилно подбрани думи. Всъщност той си беше типичен военен: як, късо подстриган, енергичен и без особена склонност към интриги.

— Радвам се да те видя, разбира се — рече Брут, — но има ли друга причина да ме посетиш толкова скоро след завръщането ти.

Касий се подсмихна и присви очи. О, бедният Брут! Той наистина бе много наивен. И имаше ли лек, с който да излекува пъпчивата му кожа или навика му да трупа пари по неподхождащ на един сенатор начин?

— Всъщност дошъл съм да се срещна с главата на семейството.

— С майка ми ли? Защо не каза?

Касий поклати глава и въздъхна:

— Бруте, ти си главата на семейството, не Сервилия. Дойдох да те посетя в това ти качество.

— О! О, да. Май действително аз трябва да съм главата на семейството. Просто мама е толкова оправна и е вдовица от толкова дълго време. Предполагам, че никога не ми е минавало през ума, че мога да я изместя.

— Докато не решиш, Бруте, няма да го направиш.

— Така ми е добре. Какво искаш?

— Искам да се оженя за Юлия Терция, Тертула. Сгодени сме от години и аз рече не съм толкова млад. Време е да създам семейство, Бруте. След като вече съм в сената, чакат ме велики дела.

— Тя е едва на шестнайсет — намръщи се Брут.

— Знам! — тросна се Касий. — Знам също така и чия дъщеря е всъщност. Е, цял Рим знае. И тъй като Юлиевата кръв е малко по-благородна от Юниевата, нямам нищо против да се оженя за потомката на Цезар. Макар и да не харесвам особено този човек, той доказа, че кръвта на Юлиите още е силна.

— Моята кръв е Юниева — изсъска Брут.

— Ала от Брут, не от Силан. Има разлика.

— По майчина линия и аз, и Тертула сме патриции от рода на Сервилиите — продължи замислено Брут.

— Е, стига сме спорили — побърза да го прекъсне Касий, знаейки докъде ще се стигне. — Мога ли да се оженя за Тертула?

— Трябва да питам майка си.

— О, Бруте, кога ще пораснеш? Не Сервилия трябва да вземе това решение!

— Кое решение? — попита тя, докато влизаше в кабинета на Брут, без да чука.

Големите й тъмни очи се спряха не върху сина й (когото намираше толкова недостоен, че не искаше дори да го поглежда), а върху Касий. Лицето й грейна, тя се приближи до него и хвана загорялото му от слънцето лице с две ръце.

— Касий, колко се радвам да те видя пак в Рим! — поздрави го тя и го целуна.

Страшно обичаше Касий, още от времето, когато бе посещавал едно училище с Брут. Войник, човек на действието. Младеж с амбиции да си създаде име.

— Кое решение? — повтори тя и се настани в едно кресло.

— Искам да се оженя за Тертула веднага — отвърна той.

— Да питаме тогава нея — рече Сервилия, като по този начин отне правото на решение от сина си; плесна с ръце, за да повика един прислужник. — Повикай Тертула — нареди, сетне отново се обърна към Касий: — Защо?

— Скоро навършвам трийсет и три, Сервилия. Време е да създам семейство. Знам, че Тертула още не е пълнолетна, но сме сгодени от доста години, не съм някой непознат.

— И тя вече е на възраст за женене — добави разсеяно майката.

Като че за потвърждение на тези думи след миг на вратата се почука и Тертула влезе.

Касий примигна — не я беше виждал от три години, три години на големи промени. Тя бе станала от тринайсет на шестнайсет. Беше се превърнала в жена. И колко беше красива! Приличаше на мъртвата дъщеря на Цезар, Юлия, макар че не беше толкова светла и стройна. Големите й, правилно разположени очи бяха златистосиви на цвят, гъстата й коса бе тъмноруса, устата й — мамеща да я целунеш. Имаше леко загоряла безупречна кожа. Изящни гърди. О, Тертула!

Когато видя Касий, тя се усмихна мило и протегна ръце към него.

— Гай Касий — поздрави го с леко пресипналия глас на Юлия.

Той се приближи до нея, също с усмивка, и пое ръцете й.

— Тертула! — Обърна се към Сервилия: — Мога ли да я попитам?

— Разбира се — отвърна тя, зарадвана, че двамата се харесват.

Касий стисна ръцете на момичето по-силно.

— Тертула, поисках ръката ти. Майка ти… — Реши да не споменава Брут; защо да си прави труда? — Майка ти каза, че ти трябва да решиш. Ще се омъжиш ли за мен сега?

Усмивката й се промени, стана по-съблазнителна и изведнъж пролича, че е потомка на Сервилия, една от най-големите съблазнителки.

— С удоволствие, Гай Касий — отговори.

— Добре! — намеси се рязко Сервилия. — Касий, заведи я някъде, където можеш да я целунеш, без да те видят половината слуги. Бруте, погрижи се за организирането на сватбата. Сезонът е подходящ, но избери внимателно деня. — Тя погледна намръщено щастливата двойка: — Хайде, какво чакате!

Те излязоха хванати за ръце и оставиха Сервилия със сина й. Пъпчив както винаги, безобразно брадясал, защото не можеше да се бръсне, с влажни като на бито куче очи и отпуснати устни.

— Не знаех, че Касий е при теб — рече тя.

— Току-що дойде, мамо. Щях да те повикам.

— Дойдох да говоря с теб.

— За какво? — попита смутено Брут.

— За някои слухове по твой адрес. Разнасят те из целия град. Атик е най-загрижен.

Лицето на Брут се изкриви, изведнъж придоби по-суров вид — може би израз на истинската му същност, когато не беше в компанията на майка си.

— Цицерон! — изсъска.

— Именно. Непрекъснато хули лихварските ти начинания в провинцията му, в Кападокия и в Галатия. Да не споменаваме Кипър.

— Нищо не може да докаже. Парите са дадени от двама мои клиенти, Мациний и Скапций. Аз само съм защитавал интересите на клиентите си, мамо.

— Скъпи ми Бруте, забравяш, че съм на този свят много преди ти да си в състояние да управляваш собствената си съдба! Мациний и Скапций са твои служители. Баща ми основа фирмата заедно с много други. Добре прикрито, вярно е. Ала ти не можеш да си позволиш да дадеш на човек с остър ум и съобразителност като Цицерон какъвто и да било повод да те уличи.

— Аз ще се оправя с него — заяви той и по вида му пролича, че наистина ще го направи.

— По-добре, надявам се, от начина, по който твоят уважаван тъст се справи със своите проблеми! — сопна се Сервилия. — Оставил е толкова ясни следи за машинациите си по време на управлението на Киликия, че и слепец може да ги види. В резултат на това сега трябва да отговаря за незаконно присвояване. А ти, Бруте, си му бил съучастник. Мислиш ли, че цял Рим не знае за изнудвачеството ви? — Тя се усмихна сурово, показвайки дребните си равни зъби. — Апий Клавдий заплашва да разквартирува войската в някой нещастен киликийски град, след това ти минаваш и намекваш, че един скромен подарък от сто таланта за управителя ще помогне на жителите да избегнат тази неприятност. Сетне фирмата на Мациний и Скапций предлага заем на града. Апий Клавдий прибира парите в джоба си, а ти спечелваш дори повече от лихвите.

— Могат да съдят Апий Клавдий, но ще го оправдаят, мамо.

— Няма съмнение, сине. Ала слуховете няма да допринесат за обществената ти кариера. Така казва Понтий Аквила.

Уродливото, сърдито лице се изкриви още повече, черните очи заплашително засвяткаха.

— Понтий Аквила! — изсъска презрително Брут. — Това с Цезар го разбирам, мамо, но не и с това амбициозно нищожество, Понтий Аквила! Това е унизително за теб.

— Как смееш! — изръмжа тя и скочи.

— Да, мамо, боя се от теб, ала вече не съм дете и някои неща трябва да се казват право в очите. Неща, които ще се отразят зле на кръвта, на името ни. Като Понтий Аквила!

Сервилия се извърна и излезе, като затвори вратата удивително тихо. Спря навън под колонадата на перистила разтреперана и със стиснати юмруци. Как смееше! Нима бе лишен от всичко човешко? Нима никога не беше горял от страст, не бе изпитвал желание, не го бяха преследвали в нощта глад, самота и нужда? Не, никога. Не и Брут. Анемичен, отпуснат, импотентен. Нима си въобразяваше, че не й е ясно, при положение, че жена му живееше в нейната къща? Жена, до която дори не се беше доближил, камо ли да спи с нея. А и не ходеше да жъне в чужди ниви. От каквото и да беше направен синът й (а тя често се питаше каква материя го изгражда), то не беше огън, гръм, вулкан, земетресение. Понякога, както сега, когато изрази мнението си за Понтий Аквила, той се престрашаваше и изказваше неодобрението си. Но как смееше! Имаше ли някаква представа?

Толкова много години бяха изминали от заминаването на Цезар за Галия, години, през които бе лежала сама, бе искала зъби и блъскала с юмруци възглавницата. Години, през които не преставаше да го обича, да го желае, да се нуждае от него. Беше като обезумяла от любов, разтреперана от желание. Преживяваше такива жестоки сблъсъци — дуели между страстта и разума, войни за самообладание. О, и това изтънчено удоволствие да бъдеш обладана, да бъдеш превзета и подчинена от един мъж, командвана, наказвана, заробена. Какво друго би могла да желае една жена, съзнаваща много добре способностите си, освен един мъж, който да спечели уважението й? Който да я превъзхожда във всичко, но въпреки това да е свързан с нея единствено посредством достойнствата й на жена. Цезаре, Цезаре…

— Изглеждаш развълнувана.

Тя подскочи, обърна се, той стоеше до нея. Луций Понтий Аквила. Любовникът й. Беше трийсетгодишен — по-млад от нейния син. Току-що бе приет в сената като градски квестор. Потеклото му не беше знатно. Ала щом го погледнеше, това вече нямаше значение. Толкова беше красив! Много висок, със съвършени пропорции на тялото, с къса къдрава кестенява коса, с наситенозелени очи, с лице с високи скули и страстни устни. И най-хубавото в него бе, че й напомняше за Цезар.

— Мислех си нещо и се развълнувах.

— Развълнувана от любов или от омраза?

— Омраза. Омраза, омраза, омраза!

— Значи си мислила за мен.

— Не, мислех за сина си.

— Какво е направил, че да те ядоса?

— Каза, че връзката ми с теб е унизителна.

Той заключи вратата, затвори кепенците, сетне се обърна и я погледна с усмивка, от която коленете й се подкосяваха.

— Голям аристократ е твоят Брут — рече спокойно. — И разбирам неодобрението му.

— Той не разбира — заговори Сервилия, докато смъкваме бялата му тога и я премяташе на един стол. — Вдигни си крака. — Тя развърза сенаторската му обувка от кафява кожа. — Дай другата. — Втората обувка също бе свалена. — Вдигни ръце.

Сервилия смъкна и бялата му туника с една пурпурна ивица на дясното му рамо.

Той остана гол. Сервилия отстъпи леко, за да го види да насити погледа, ума, духа си. Малкото тъмночервени косми на гърдите му изтъняваха в едва видима ивица, за да се слеят с гъстите косми на слабините му, където тъмният му член се показваше над изящния му пълен скротум. Самото съвършенство. Бедрата му бяха стройни, прасците му — добре оформени, коремът му — плосък, гърдите — мускулести. Имаше широки рамене и дълги и жилести ръце.

Тя направи малък кръг около него, за да се наслади на стегнатото му седалище, на тънкия му кръст, на широкия му гръб, на главата върху якия му врат. Красавец! Какъв мъж! Как можеше да докосне това съвършенство? Той беше за Фидий и Праксител, заслужаваше да бъде обезсмъртен в скулптура.

— Сега е мой ред — рече той, когато тя огледа тялото му.

Тя разпусна буйната си коса, съвършено черна, с изключение на два бели кичура на слепоочията. Смъкна робата си в алено и кехлибар. Петдесет и четири годишната Сервилия застана чисто гола пред любовника си, без да почувства никакво притеснение. Кожата й бе гладка като слонова кост, а пълните й гърди — все още стегнати, ала мускулите на седалището й вече бяха отпуснати, талията — по-разширена. Възрастта, знаеше тя, изобщо не влияеше на тези неща между един мъж и една жена.

Тя легна на кревата и отпусна ръце от двете страни на покритите си с черни косми слабини и раздалечи леко срамните си устни. Не беше ли казал Цезар, че това е най-красивото цвете, което някога е виждал? Нейната самоувереност се крепеше на това, на гордостта, че държи Цезар в плен.

О, но докосването на този млад, нежен, невероятно потентен мъж! Да бъде обладавана с такава сила и в същото време с такава нежност, да се отдава без всякакъв свян и въпреки това с толкова разумна умереност. Тя пое езика му в уста, започна да го целува по гърдите, по слабините, да се гърчи от страст и когато достигна върха на възбудата си, закрещя с всички сили. „Ето, синко! — помисли си. — Надявам се да слушаш внимателно. Току-що преживях удоволствие, което ти никога няма да изпиташ. С мъж, в когото не ме интересува нищо друго, освен това да го накарам да се гърчи от екстаз.“

След това те останаха заедно, съвършено голи, пиха и водиха такъв непринуден разговор, който може да следва само след пълно физическо сближаване.

— Научих, че Курион е внесъл закон за назначаване на комисия по надзора на обществените пътища в Италия и че председателят на тази комисия щял да е с ранга на проконсул — отбеляза Сервилия, положила крака в скута му, играейки с пръсти с космите му.

— Вярно е, но Гай Марцел Големия никога няма да го одобри.

— Странна мярка, струва ми се.

— На всички така им се струва.

— Дали Цезар не го е купил, как мислиш?

— Съмнявам се.

— Все пак единственият, който би могъл да извлече някаква изгода от Курион, е Цезар — предположи Сервилия. — Ако загуби провинциите и империума си през мартенските календи, законът на Курион ще му даде нова проконсулска длъжност и империумът му ще бъде запазен. Не е ли така?

— Така е.

— Значи, Курион е човек на Цезар.

— Наистина не го вярвам много.

— Той много неочаквано покри всичките си задължения.

Понтий Аквила се засмя и отметна глава назад:

— Освен това се ожени за Фулвия. И то доста навреме, ако вярваме на слуховете. Коремът й е твърде закръглен за наскоро задомена жена.

— Горката стара Семпрония! Да дадеш дъщеря си от един демагог на друг.

— Досега не съм видял признаци Курион да е демагог.

— Ще видиш — изрече загадъчно Сервилия.

Вече повече от две години сенатът бе лишен от древната си сграда, Курия Хостилия, ала още никой не изявяваше желание да я възстанови. Управляващите хазната бяха толкова стиснати, че държавата не отпускаше нито сестерция. Според традицията някой много влиятелен мъж трябваше да се заеме с това дело, ала засега никой не се наемаше дори Помпей Велики, който изглеждаше безразличен към неволите на сената.

— Винаги можете да използвате Курия Помпея — бе рекъл той.

— Типично за него! — изсъска Гай Марцел Големия, докато отиваше към Марсово поле и каменния театър на Помпей през мартенските календи. — Иска да принуди сената да провежда важните си заседания в сграда, която е построил, когато нямахме нужда от него. Типично за него!

— Просто една от поредните му странности — отбеляза Катон, крачейки толкова бързо, че Гай Марцел едва го догонваше.

— Защо тичаме толкова, Катоне? Паул държи фасциите за март и няма да бърза много.

— Затова е толкова разпуснат.

Комплексът, построен от Помпей сред зелените морави на Марсово поле недалеч от Фламиниевия цирк, бе много внушителен — просторният каменен театър, който можеше да побере пет хиляди души, се издигаше високо над разпръснатите по-ниски постройки, стоящи там от доста повече време от него. Много хитро Помпей беше изградил храм на Венера Победоносна от едната страна на трибуните и така бе превърнал предназначената иначе за неблагочестиви цели сграда в истински бастион на римските традиции. Според римските обичаи театрите действаха упадъчно върху морала на обществото, затова преди Помпей да издигне каменната си сграда всички игри и народни празници се провеждаха във временни дървени постройки. Помпеевият театър съществуваше единствено благодарение на храма на Венера.

Зад трибуните Помпей бе оставил голям перистил с градина и колонада със сто колони, украсени с натруфените коринтски капители, докарани от Сула от Гърция, всичките боядисани в различни нюанси на синьо и златисто. Червените стени зад колонадата бяха изрисувани със стенописи, за жалост похабени заради кървавите им сюжети. Защото Помпей притежава много повече пари, отколкото добър вкус и това най-добре личеше именно в тази стоколонна колонада и градината с множеството фонтани, езерца с риби и излишни украшения.

В задната част на перистила Помпей бе издигнал курия — заседателна зала, за която се беше погрижил да притежава всички религиозни атрибути, за да може да приюти сената. Размерите й бяха много подходящи и по разположение приличаше на разрушената Курия Хостилия — правоъгълно помещение с по три реда места от двете страни; в центъра на залата се намираше подиумът с креслата за курулните магистрати. На най-горните редове седяха педариите, сенатори, които бяха твърде млади, за да взимат думата, тъй като никога не бяха заемали магистратски пост, нито бяха награждавани с тревен венец или венец от дъбови листа за храброст. На средните редове седяха сенатори, заемали нисши държавни постове — народни трибуни, квестори или плебейски едили — или признати за военни герои. Двата най-долни реда бяха предназначени за онези, които са били курулни едили, претори, консули или цензори. От това следваше, че седящите на долните и средните редове се ползваха с по-голям авторитет от педариите най-отзад.

Старата Хостилиева курия бе доста мрачна отвътре: редовете за сенаторите бяха от грубо одялани вулканични камъни, стените бяха боядисани в убити тонове с редки червени спирали и прави линии на бежов фон, курулният подиум също беше от вулкански туфи, а свободното пространство между двата предни реда — покрито с черен и бял мрамор, толкова стар, че отдавна бе загубил всякаква следа от блясък и величие. В пълен контраст с тази антична простота Помпеевата курия беше облицована с разноцветен мрамор. Стените бяха покрити с розови и червени плочи, подредени в сложни шарки между позлатени пиластри. Задните редове от двете страни бяха облицовани с кафяв мрамор, средните — в жълт, долните — в кремав, а курулният подиум — в блестящ светлосин мрамор, докаран чак от Нумидия. Пространството между редовете бе покрито с кръгли пурпурни и бели плочки. От обратната страна на колонадата през високи прозорци, защитени добре от широки корнизи и закрити с позлатени решетки, проникваше достатъчно светлина.

Макар че интериорът на Курия Помпея караше много хора да сумтят презрително заради ненужната показност, не обзавеждането бе най-обидното в цялата сграда, а статуята на самия Помпей, издигната зад курулния подиум. Тя бе в естествен размер (и следователно не обида към боговете) и го представяше такъв, какъвто е бил преди двайсет години при първото си консулство — строен, добре сложен мъж на трийсет и шест, с гъста светлоруса коса, ясни сини очи и закръглено, определено нехарактерно за римлянин лице. Скулпторът бе дал всичко от себе си, но и художникът, оцветил лицето, косата, очите и кафявите сенаторски обувки с полукръгли катарами, също се беше постарал. Само тогата и онова, което се показваше от туниката, бяха изработени по новия метод — не оцветени, а направени от добре полиран мрамор: бял за тогата и туниката и пурпурен за ръба на тогата и ивицата през туниката. Тъй като Помпей бе накарал да качат статуята на четири стъпки висок пиедестал, тя се извисяваше над всички като председател на всяко заседание на сената, което се провеждаше в залата.

Почти всички четиристотин сенатори, намиращи се по това време в Рим, дойдоха в Курия Помпея за това дългоочаквано заседание през мартенските иди. Гай Марцел Големия имаше известно право да смята, че Помпей иска да ги принуди да се събират в неговата курия, защото сенатът беше пренебрегвал творението му. Ала Марцел Големия не виждаше една друга цел на Помпей, а именно, че ако искаше да събере всичките си членове на едно място, сенатът трябваше да заседава извън помериума, свещената граница на Рим. Това означаваше, че Помпей спокойно можеше да посещава тези заседания, без да губи империума и властта над провинциите си в Испания. И тъй като войската му оставаше от другата страна на морето, в качеството си на куратор на римските зърнени запаси той се радваше на правото да живее до самите стени на Рим и да пътува спокойно из Италия, две неща, официално забранени на останалите управители на провинции.

Небето над Еквилина едва просветля, когато сенаторите започнаха да се тълпят в перистила, където повечето предпочетоха да останат, докато председателстващият заседанието Луций Емилий Лепид Паул се появи. Събираха на групички според политическите си убеждения и разговаряха с доста повече плам от друг ден в такъв ранен час. Заседанието обещаваше да е интересно и очакванията бяха големи. Всеки обича да присъства на падането на един кумир, а този ден всички бяха убедени, че Цезар, идолът на народа, ще рухне.

Предводителите на добрите люде стояха на задната колонада на Помпеевата курия: Катон, Ахенобарб, Метел Сципион, Марк Марцел (вторият консул от предишната година), Апий Клавдий, Лентул Спинтер, Гай Марцел Големия (тазгодишният втори консул), Гай Марцел Малкия (за когото се говореше, че ще е консул догодина), Фауст Сула, Брут и двама народни трибуни.

— Велик, велик ден! — излая рязко Катон.

— Началото на края на Цезар — съгласи се с усмивка Луций Домиций Ахенобарб.

— Той не е лишен от поддръжници — вметна скромно Брут. — Видях Луций Пизон, Филип, Лепид, Вация Изаурик, Месала Руф и Рабирий Постум. Отделили са се и изглеждат самоуверени.

— Долна паплач! — изсъска презрително Марк Марцел.

— Кой знае обаче какво ще решат педариите, когато се стигне до гласуване? — намеси се Апий Клавдий, все още доста неспокоен заради продължаващото дело за злоупотреби.

— Повечето ще гласуват по-скоро за нас, отколкото за Цезар — успокои го Метел Сципион.

В този момент се появи първият консул Паул, предхождан от ликторите си, и влезе в Помпеевата курия. Сенаторите забързаха след него. Всеки си носеше сгъваемо столче, някои водеха писари, за да запечатат това паметно събитие за личните си архиви.

Бяха прочетени молитви, бе направено жертвоприношение и знаците показаха, че заседанието ще е плодотворно. Сенаторите се настаниха на столчетата си, курулните магистрати — в креслата си от слонова кост върху бялата мраморна платформа под статуята на Помпей Велики.

Самият Помпей пък седеше на долния ред отляво на подиума, облечен в тогата си с пурпурна обшивка, с лека иронична усмивка и без да сваля очи от точното си копие. Колко обещаващ бе този ден! Единственият човек, който заплашваше да го засенчи, щеше да бъде повален. И то без никакво усилие от страна на Помпей. Никой нямаше да може да го сочи с пръст и да твърди, че е участвал в заговора за свалянето на Цезар. Дори нямаше нужда да присъства. Разбира се, той щеше да гласува за отнемането на провинциите на Цезар, но така щяха да сторят и повечето сенатори. Нямаше да се наложи да се изказва по въпроса. Добрите люде щяха да свършат цялата работа.

Паул, който държеше фасциите през месец март, седна на креслото си, поставено малко по-напред от това на Гай Марцел Големия, осемте претори и двамата курулни едили се наредиха зад тях.

Точно пред курулния подиум бе поставена много дълга, добре полирана дървена скамейка. На нея седяха десетте народни трибуни, хората, избрани от плебеите, за да бранят интересите им и да държат патрициите на мястото им. Или поне така е било в зората на републиката, когато патрициите са контролирали сената, консулството, съдилищата, центуриатното събрание и всички области на обществения живот. Това положение обаче не се беше задържало много след детронирането на последния цар на Рим. Плебеите се бяха издигнали, бяха натрупали повече богатства и искаха все по-голямо участие във властта. Двубоят между плебеи и патриции бе продължил с променлив успех цели сто години. В края на краищата плебсът си издейства един от консулите да е плебей, половината места в колегията на жреците да се заемат от плебеи и правото един плебейски род да се нарича благороден, щом някой от представителите му се издигне в ранг на претор. Също така създадоха колегията на народните трибуни, които полагаха клетва да защитават правата на плебса дори с цената на живота си.

С течение на времето ролята на народните трибуни се беше променила. Постепенно плебейското събрание иззе основната законодателна власт и започна да блокира инициативите на патрициите и да управлява сената в полза на конническото съсловие, съставляващо основното ядро на плебса.

Сетне се появиха нов вид народни трибуни, най-ярки пример, за каквито бяха двама велики плебейски благородници братята Тиберий и Гай Семпронии Гракхи. Те използваха постовете си в плебейското събрание, за да вземат част от властта както на патрициата, така и на плебса и да я дадат на най-нисшите и бедни слоеве на обществото. Заради това и двамата умряха от мъчителна, жестока смърт, но имената им щяха да се помнят завинаги. И спечелиха много велики последователи, съвършено различни в целите и идеалите си, като Гай Марий, Сатурнин, Марк Ливий Друз, Сулпиций, Авъл Габиний, Тит Лабиен, Публий Вациний, Публий Клодий и Гай Требоний. При Габиний, Лабиен, Вациний и Требоний обаче възникна ново явление — те се ръководеха от определен човек, диктуващ политиката им. За Габиний и Лабиен това бе Помпей; за Вациний и Требоний — Цезар.

Сега, на този първи ден на март, след почти петстотин години от създаването си народният трибунат се олицетворяваше от десетте човека, седящи на дървената скамейка, облечени в чисто бели тоги, без право на ликтори, но и неограничени от религиозните традиции, властващи из цялата управленска машина на Рим. Осмина от тях бяха участвали в сената по две-три години, преди да се кандидатират за народни трибуни; двама бяха влезли след избирането си. И деветте бяха хора, чиито имена и лица щяха да бъдат забравени още с напускането на службата им.

Това не важеше за Гай Скрибоний Курион, който като председател на колегията заемаше централното място на трибунската скамейка. Той приличаше по-скоро на непослушен хлапак, отколкото на народен трибун — с луничавото си лице, с рошавата червена коса, с цялата енергия и ентусиазъм, които излъчваше. Блестящ оратор, известен като консерватор в политическите си разбирания, Курион бе син на бивш консул и цензор и се беше проявил като един от най-яростните опоненти на Цезар по време на консулството му, макар че тогава още не беше навършил необходимата възраст, за да влезе в сената.

Някои от законите, които бе прокарал след постъпването си на сегашната си длъжност през декември предходната година, бяха странни; изглеждаше, сякаш бацилът на трибунския радикален екстремизъм го е заразил по-тежко, отколкото се очакваше. Отначало той опита (безуспешно) да прокара закон за въвеждане на новата длъжност куратор на пътищата с мандат от пет години, който да притежава проконсулски империум. Много от добрите люде заподозряха в това опит да даде на Цезар нов, макар и невоенен, управленски пост. Сетне в качеството си на жрец той се опита да убеди колегията на жреците да вкара допълнителен месец от двайсет и два дни след февруари. Това щеше да отложи идването на мартенските календи и с тях на обсъждането на въпроса с провинциите на Цезар с двайсет и два скъпоценни дни. Това също не успя. Законът за куратора на пътищата той явно смяташе за нещо маловажно, но вмъкването на допълнителен месец очевидно му се струваше от огромно значение, защото след като останалите жреци отхвърлиха категорично предложението му, Курион им каза всичко, което мислеше за тях. Реакция, която накара големия приятел на Цицерон, Целий, да изпрати писмо до Киликия, информирайки великия адвокат, че Курион е човек на Цезар.

За щастие това мъдро заключение не стигна до влиятелно ухо, затова на настоящото заседание Курион седеше съвсем необезпокоявано на мястото си и се преструваше, че следи с интерес процедурата. В края на краищата народните трибуни бяха с вързани ръце от неконституционния декрет, забраняващ им да използват правото си на вето при обсъждането на управлението на Цезар под заплахата начаса да бъдат осъдени за измяна.

Паул обяви начало на заседанието и веднага отстъпи председателството на Гай Клавдий Марцел Големия.

— Уважаеми първи консул, цензори, бивши консули, претори, едили, народни трибуни, квестори и сенатори — започна Гай Марцел Големия, след като се изправи, — това заседание е свикано, за да се обсъди проконсулството на Гай Юлий Цезар, управител на трите Галии и Илирикум по силата на закона на консулите Гай Помпей Велики и Марк Лициний Крас, прокаран преди пет години в народното събрание. Според Помпеево-Лициниевия закон днес сенатът може свободно да разгледа какво да прави занапред с провинциите, войските и империума на Цезар. Според споменатия закон днес ние трябваше да обсъдим кой действащ в момента висш магистрат да изпратим на мястото на Цезар като управител на провинциите му идния март, последния срок за приключване на управлението му по закона на Помпей и Лициний. По време на самостоятелното консулство на Гней Помпей Велики обаче преди две години законът се промени. Стана възможно сенатът да проведе обсъждането по друг начин. А именно, една малка група тук присъстващи са били претори и консули, ала са отказали да поемат някоя провинция за управление след изтичане срока на службата им. Напълно законно сенатът може да избере да използва тези резерви и да назначи управители на Илирия и трите Галии веднага. Действащите в момента консули и претори нямат право да вземат провинции преди изтичането на петгодишен срок след отстъпването им от длъжност, но ние не можем да позволим на Гай Цезар да управлява още пет години, нали?

Гай Марцел Големия замълча; по тъмното му, отблъскващо лице се изписа задоволство. Никой не проговори и той продължи:

— Както всички знаем, Гай Цезар направи чудеса в провинциите си. Преди осем години той започна с Илирикум, Италийска Галия и Отвъдна Галия, която тогава включваше само Римската галска провинция. Преди осем години той започна с два легиона, разквартирувани в Италийска Галия, и един в Провинцията. Преди осем години той пое три провинции, живели в траен мир в продължение на много дълго време. През първата му година сенатът одобри действията му по спирането на преселението на хелветите към Провинцията. Ала не му е давал разрешение да навлезе в района, наречен Галия Комата, за да воюва със свевите на цар Ариовист, ползващи се със статута на приятели и съюзници на римския народ. И не му е позволявал да набира още войска. Не му е разрешавал, след като разби цар Ариовист, да навлиза по-навътре в Галия на дългокосите и да воюва с племена, нямащи никакви отношения с Рим. Не му е разрешавал да основава колонии от така наречени „римски граждани“ отвъд река Падус в Италийска Галия. Не му разрешавал да набира войски от районите на Италийска Галия без римски граждански права. Не му е разрешавал да води войни, да сключва мир, да подписва договори или да прокарва закони в Галия на дългокосите. Не му е дава право да изтезава посланици от определени германски племена.

— Така е! Така е! — провикна се Катон. Сенаторите замърмориха, размърдаха се, заоглеждаха се неловко. Курион седеше на трибунската скамейка с разсеян поглед. Помпей мълчеше и съзерцаваше собственото си лице над курулния подиум. Плешивият и грозен Луций Ахенобарб се хилеше злорадо.

— Хазната — продължи спокойно Гай Марцел Големия — не възрази срещу нито едно от тези непозволени действия нито пък членовете на тази уважавана институция. Защото действията на Гай Цезар носеха голяма изгода за тях, за Рим, за войската му и за самия него. Правеха го герой в очите на низшите класи, които обожават да гледат как Рим набира мощ, богатства и храбри дела зад граница. Те му позволиха да купи онова, което не би могъл да получи само от искрената добра воля на хората — сподвижници в сената, послушни народни трибуни, решаващо мнозинство в римските трибални събрания и хиляди негови войници сред гласоподавателите от центуриите на Марсово поле. И това му позволи да наложи нов стил на управление: да измени на свещената традиция на предците, която никога не е позволявала на Рим да завладява чужди територии с единствена цел прославянето на един-единствен човек. Защото какво печели Рим със завземането на Галия Комата и какво губи? Губи живота на своите граждани, както военни, така и цивилни. Навлича си омразата на народи, които не знаят нищо за Рим и не искат да имат нищо общо с него. Които не са, повтарям — не са посягали на римски територии и римска собственост по начина, по който ги предизвика да действат Цезар! Рим, в лицето на Гай Цезар и незаконните му войски, нахлу в земите на напълно миролюбиви народи и ги опустоши. Защо? За да се облагодетелства от продажбата на един милион галски роби, толкова много, че от време на време дори си позволяваше да подарява от тях на тази огромна, незаконно събрана войска. Богатствата на Рим се увеличиха, но Рим и без друго беше достатъчно богат благодарение на напълно законните и отбранителни войни, водени от много пълководци, някои от които са мъртви, а други седят сред нас днес, като нашия уважаван бивш консул Гней Помпей Велики. Защо? За да стане Цезар народен герой, да предизвика тази неграмотна, лесно поддаваща се на влияние паплач да изгори дъщеря му сред свещения ни форум Романум и да принуди магистратите да дадат разрешение за погребението й на Марсово поле сред героите. Казвам това, без да искам да обидя уважавания ни бивш консул Гней Помпей Велики, на когото тя бе любяща съпруга. Ала фактът си е факт. Гай Цезар предизвика народа да постъпи така.

Помпей се беше изправил в креслото си и гледаше с наклонена глава Гай Марцел Големия и с изражение на мъчителна тъга и силно неудобство.

Курион седеше и слушаше със свито сърце. Речта бе много добра, много разумна и внимателно обмислена, така че да подейства най-пълно на членовете на тази уважавана висша институция. Звучеше справедливо, законно. И се приемаше изключително добре от сенаторите на задните и средните редици, чиито симпатии се меняха като ветропоказател. Някои от тези аргументи не можеха да бъдат оборени, защото Цезар наистина имаше деспотичен характер. И как след тази реч да изтъкне, че Цезар не е единственият римски управник и пълководец, тръгнал да завоюва нови територии? И как да убеди тези книжни плъхове, че той знае какво прави, че целта му е да запази Рим, Италия и римските провинции от настъпващите германи? Той въздъхна, сгуши глава между раменете си и протегна крака, така че да опре гръб в синьо-белия мрамор пред курулния подиум.

— Смятам — продължи Гай Марцел Големия, — че е крайно време тази уважавана институция да сложи край на своеволията на мъжа Гай Юлий Цезар. Чийто произход и връзки са толкова стабилни, че се мисли за по-велик от закона, от традициите на дедите ни. Той е нов Луций Корнелий Сула. Има достатъчно знатен произход, достатъчно ум и способности, за да прави каквото си поиска. Е, всички знаем какво стана със Сула. Какво стана с Рим при управлението на Сула. Две десетилетия бяха нужни за компенсиране на щетите, нанесени от него. Спомнете си за хората, които уби, за обидите, които ни нанесе, за властта, която узурпира и използва безскрупулно. Не искам да кажа, че Гай Цезар нарочно подражава на Луций Корнелий Сула. Не смятам, че това е начинът на мислене на представителите на тези изключително стари патрициански родове. Смятам, че те вярват, че мястото им е непосредствено под боговете, които почитат, и че ако им се предостави свобода, тяхното нахалство и амбиции няма да имат граници.

Той си пое дъх и погледна право към най-младия чичо на Цезар, Луций Аврелий Кота, който през годините на Цезаровото проконсулство бе проявявал пълно безразличие към политиката.

— Всички знаете, че Гай Цезар смята догодина да се кандидатира за консул. Известно ви е, че сенатът отказа да му разреши да го направи задочно. Той трябва да прекоси помериума, за да обяви кандидатурата си, и щом го стори, той веднага ще загуби империума си. При това аз и други от присъстващите тук ще възбудим съдебни преследвания срещу него за многобройните му незаконни деяния. Това са деяния на изменник, уважаеми сенатори! Събиране на незаконни войски; нахлуване в земите на мирни народи; даване на граждански права на хора, които не ги заслужават; основаване на колонии от такива хора и обявяването им за римляни; убийство на посланици, дошли с мирна мисия — всичко това е измяна! Цезар ще бъде изправен на съд по много обвинения и ще бъде осъден. Защото делата ще се гледат при извънредни обстоятелства и форумът ще се пази от повече войска от докараната от Помпей Велики за делото срещу Милон. Той няма да се измъкне от правосъдието. Всички го знаете, така че размислете много внимателно. Аз ще предложа Гай Юлий Цезар да бъде лишен от империума, провинциите и войските си и ще го подложа на гласуване. Сетне ще настоявам Гай Цезар да бъде лишен от всяка проконсулска власт още днес, на мартенските календи в годината на консулството на Луций Емилий Лепид Паул и Гай Клавдий Марцел.

Курион не помръдна, не направи опит да се изправи или да прибере крака. Просто заяви:

— Аз ще поставя вето върху предложението ти, Гай Марцеле.

Въздишката, дошла едновременно от почти четиристотин гърла, прозвуча като внезапен полъх на вятъра и бе последвана моментално от шумолене, шепот, стържене на столове, ръкопляскане от един или два чифта ръце.

Помпей се задави, Ахенобарб издаде звук като кучешки вой, Катон остана на мястото си загубил дар слово. Гай Парцел Големия пръв се окопити.

— Предлагам — изрече гръмогласно — Гай Юлий Цезар да бъде лишен от империума, провинциите и войските си още днес, на мартенските календи в годината на консулството на Луций Емилий Лепид Паул и Гай Клавдий Марцел.

— Поставям вето на предложението ти, втори консуле — обади се Курион.

Последва неловко мълчание, никой не смееше да помръдне, нито да проговори. Всички погледи бяха насочени към Курион, чието лице оставаше скрито от седящите на курулния подиум, но беше видимо за всички останали.

Катон скочи.

— Предател! — изрева. — Предател, предател, предател! Арестувайте го!

— О, глупости! — възкликна Курион, стана от мястото си и излезе по средата на покрития с пурпурен и бял мрамор под. — Това са глупости, Катоне, и ти го знаеш! Ти и твоите слуги приехте само една сенатска препоръка, която няма никаква законова сила, нито някакво, дори съвсем слабо, съответствие с конституционните норми! Никоя сенатска препоръка, ако не е издадена по време на извънредно положение, не може да лиши един законно избран народен трибун от правото му на вето! Аз слагам вето на предложението на втория консул! Защото имам това право! И изобщо не се опитвай да ме заплашваш с бърз процес за измяна и с хвърляне от Тарпейската скала! Плебейското събрание никога няма да го разреши! Да не мислиш, че още живеем във времето, преди плебсът да постави патрициата на мястото му? Защото за човек, който постоянно говори за надменността и самозабравянето на патрициите, Катоне, ти се държиш точно като един от тях! Сядай си на задника и мирувай! Аз слагам вето на предложението на втория консул!

— О, прекрасно! — проехтя глас откъм отворената врата. — Курионе, обожавам те! Прекрасно, прекрасно!

Там стоеше Фулвия, обгърната в сияние от градината, с надут корем под оранжевата роба, с озарено лице.

Гай Марцел Големия преглътна тежко, разтрепери се и загуби самообладание.

— Ликтори, махнете тази жена! — закрещя той. — Изхвърлете я на улицата, където й е мястото!

— Никой да не я докосва! — изръмжа Курион. — Къде е казано, че римски гражданин от кой да е пол не може да слуша пред вратите на сената, ако са отворени? Само докосни с пръст внучката на Гай Семпроний Гракх, и ще бъдеш разкъсан от същата тази презряна, неграмотна и податлива на влияние сган, Марцеле!

Ликторите се колебаеха. Курион се възползва от възможността. Той прекоси залата, приближи се до жена си и я целуна пламенно.

— Върви си у дома, Фулвия — рече, — бъди добро момиче.

Тя се усмихна през сълзи и си тръгна. Курион се върна в залата и иронично се ухили на Марцел Големия.

— Ликтори, арестувайте този човек! — изкрещя вторият консул, толкова разярен, че по устата му изби пяна. — Арестувайте го! Обвинявам го в предателство и обявявам, че не заслужава да остане на свобода! Хвърлете го в Лаутумиите!

— Ликтори, заповядвам ви да останете по местата си! — нареди Курион с авторитетен тон. — Аз съм народен трибун, когото се опитват да възпрепятстват в изпълнението на трибунските му задължения! Аз упражних правото си на вето на това законно заседание на сената и няма основателна причина то да ми бъде отказано! Заповядвам ви да арестувате втория консул за опит да възпрепятства един народен трибун да упражни полагащото му се право! Арестувайте втория консул!

Безучастен досега, Паул скочи и направи знак на главния ликтор, който държеше фасциите, да удари снопчето пръчки в пода.

— Ред! Ред! — зарева Паул. — Искам ред! Това събрание трябва да бъде поставено в порядък!

— Тук аз съм председател, не ти! — закрещя Марцел Големия. — Не се меси, Пауле, предупреждавам те!

— Аз съм консулът с фасциите — заяви гръмко иначе апатичният Паул — и това означава, че аз председателствам заседанието, втори консуле! Сядай си на мястото! Всички да седнат! Тук трябва да има ред, иначе ще накарам ликторите си да закрият заседанието, дори със сила, ако се налага! Катоне, затваряй си устата! Ахенобарбе, дори не си помисляй да се обаждаш! Тук ще има ред! — Той се обърна към Курион, който приличаше на наивно кученце, изправено пред глутница вълци, но без никаква представа, че трябва да се страхува от тях. — Гай Скрибоний Курионе, признавам правото ти да наложиш вето и съм съгласен, че опитите да бъдеш възпрепятстван са незаконни. Ала смятам, че сенатът заслужава да узнае защо предприемаш тази мярка. Имаш думата.

Курион кимна, прокара пръсти през русата си коса и облиза устни. О, какво не би дал за чаша вода! Но ако поиска, това щеше да е израз на слабост.

— Благодаря, първи консуле. Няма смисъл да обсъждам мерките, които някои тук присъстващи смятат да предприемат срещу проконсула Гай Юлий Цезар. Те не са от значение и споменаването им в речта на младшия консул бе неуместно. Трябваше да се ограничи с причините да иска лишаването на Гай Цезар от проконсулството и провинциите му.

Курион се отдалечи в самия край на залата и застана с гръб към вече затворените врати. От това място можеше да вижда лицата на всички присъстващи, включително на онези, които седяха на курулния подиум, а също и статуята на Помпей.

— Вторият консул твърди, че Гай Цезар нахлул в земите на миролюбиви народи само за да увеличи личната си слава. Ала това не е така. Цар Ариовист на свевите бе сключил договор с келтското племе секвани, позволяващ му да се засели на една трета от секванската територия, и трябваше да следи за добронамереното поведение на поданиците си, на които Цезар осигури статут на приятели и съюзници на римския народ. Ала цар Ариовист наруши този договор, като прехвърли толкова много свеви през река Ренус, че заплаши да отнеме всички земи на секваните. Те пък заплашиха хедуите, които също се ползваха със статут на приятели и съюзници на римския народ. Гай Цезар се притече на помощ на хедуите, както бе задължен от договора, сключен между тях и Рим. След като изпита мощта на германите лично, той реши да сключи договори за приятелство с всички келтски и белгски народи на Галия Комата и точно по тази причина навлезе в земите им, а не да води война.

— О, Курионе — възкликна Марк Марцел, — никога не съм мислил, че ще видя синът на баща ти да се омаже с изпражненията на Цезар и след това да ги олиже! Глупости! Ако човек има за цел да сключи мирни договори, той не тръгва начело на войска, както стори Цезар!

— Ред! — извика Паул.

Курион поклати глава, разочарован от глупостта на Марк Марцел.

— Той тръгна начело на войска, защото е предпазлив човек, Марк Марцеле, а не глупак като теб. Нито едно римско копие не е хвърлено без причина, земята на нито едно племе не е опустошена напразно. Той сключи договори за приятелство, законни, ефективни договори, и всички те са закачени на стените на храма на Юпитер Феретриус. Идете ги вижте, ако се съмнявате! Едва когато тези договори бяха нарушени от галите, римското копие бе хвърлено и римският меч — изваден. Прочетете седемте тома на „Коментариите“ на Гай Цезар! Защото вие явно изобщо не сте ги чели, когато той ги изпращаше като доклади до тази уважавана институция.

— Ти не заслужаваш да се наречеш Скрибоний Курион! — провикна се Катон. — Предател!

— Аз имам достатъчно достойнство, Марк Катоне, за да искам да видя двете страни на този проблем! — сряза го той. — Наложих ветото си единствено защото ми стана пределно ясно, че вторият консул и останалите добри люде няма да допуснат никаква защита за човек, който не може да присъства, за да се защити лично! Не ми харесва да наказваме един човек, без да му дадем възможност да се защити. И ми се струва съвсем достойно за един народен трибун да се погрижи справедливостта да възтържествува. Повтарям, Гай Цезар не навлезе в Галия на дългокосите като агресор. Колкото до твърденията, че събирал войски незаконно, трябва да ви напомня, че самите вие препоръчахте мобилизирането на тези легиони — и се съгласихте да им плащате! — когато положението в Галия започна да става по-сериозно.

— Бяхме пред свършен факт! — изкрещя Ахенобарб. — Пред свършен факт! А това по закон не може да се приеме за разрешение!

— Позволявам си да не се съглася с теб, Луций Домиций. Как ще тълкуваш многобройните благодарности, които сенатът изказа на Цезар? А хазната оплаквала ли се е някога, че й изпраща богатства, които Рим не е искал и от които няма нужда? Правителствата никога нямат достатъчно пари, защото правителствата не печелят пари. Те само харчат. — Курион се обърна към Брут, който се сви: — Не виждам доказателства добрите люде да намират действията на сподвижниците си за достойни за порицание. И все пак какво би предпочело мнозинството от сената? Преките, напълно законни вземания на Гай Цезар в Галия или потайните, жестоки и много незаконни присвоявания на Марк Брут от старейшините на град Саламис в Кипър, когато те не успяха да покрият четирийсет и осем процентовата лихва, наложена им от слугите на Брут? Научих, че Гай Цезар осъдил неколцина галски предводители и ги екзекутирал. Научих, че е убил много галски вождове на бойното поле. Научих, че е отрязал ръцете на четири хиляди галски бойци, които се били ожесточено срещу Рим при Алезия и Укселодунум. Ала никога не съм чул Цезар да е отпускал на неримски граждани заеми и да ги е затварял в собствените им заседателни зали, докато умрат от глад! Както е сторил Марк Брут, този ярък пример за млад римски сенатор!

— Това е клевета, Гай Курионе — изсъска през зъби Брут. — Старейшините от Саламис не са умрели по моя вина.

— Ти обаче много добре си запознат със случая, нали?

— От зловредните клевети в писмата на Цицерон!

Курион продължи:

— Колкото до твърденията, че Гай Цезар раздавал римско гражданство незаконно, посочете ми в какво е постъпил по-различно от обичания ни, но неспазващ законите герой Помпей Велики. Или от Гай Марий преди него. Или от някой от другите управители на провинции, които са основавали колонии. Те са взимали в армиите си хора с латински права, не с пълно гражданство. Това е неясна област, уважаеми сенатори, и Гай Цезар не е първият, който се намесва в нея. Според традициите отдавна е прието един човек с латински права да бъде награждаван с пълно гражданство, ако служи във войската законно, вярно и много често геройски. А и за нито един от легионите на Цезар не може да се каже, че е незаконен, съставен от неримляни. Във всеки от тях има римски граждани.

Гай Марцел Големия презрително изсумтя:

— Въпреки че твърдиш, че не било уместно да се споменават обвиненията, които ще бъдат предявени срещу Цезар, след като бъде лишен от империума си, ти, Курионе, говориш като адвокат на защитата на съдебен процес!

— Да, сигурно така изглежда, ала вече преминавам към същността на въпроса, Гай Марцеле. Тя се съдържа в писмото, което сенатът изпрати на Цезар в началото на миналата година. Цезар помоли сената да се отнесе към него по същия начин, както към Гней Помпей Велики, който се яви на избор за консул без колега задочно, защото в същото време трябваше да управлява двете си испански провинции, а също и да се грижи за римските зърнени запаси. Разбира се, никакъв проблем! — заявиха тогава уважаемите сенатори и с готовност одобриха едно от най-крещящите беззакония, родено някога от главите им, след което бързо го прокараха през разполагащото с намален кворум трибално събрание! Ала за Гай Цезар, равен на Помпей Велики във всяко едно отношение, сенатът реши, че е недопустимо. — Дребното, досадно кученце показа зъбите си: — Сега ще ви кажа какво смятам да предприема, уважаеми сенатори. Ще продължа да упражнявам правото си на вето по отношение на въпроса с провинциите на Гай Цезар, докато сенатът не се съгласи да се отнесе към него по абсолютно същия начин, както към Помпей Велики. Ще оттегля ветото си при едно условие — ако това, което се предприеме срещу Гай Цезар, бъде предприето и към Гней Помпей! Ако сенатът лиши Цезар от империума, провинциите и войските му, да стори същото и с Помпей!

Всички изведнъж се изправиха на столовете си! Помпей престана да се възхищава на статуята си и гледаше Курион, а на лицата на малката групичка сенатори, за които се смяташе, че са поддръжници на Цезар, грееха широки усмивки.

— Каза им го! — провикна се Луций Пизон.

— Тишина! — изкрещя Апий Клавдий, който мразеше Пизон.

— Предлагам — изрева Гай Марцел Големия — Гай Цезар да бъде лишен от империума, провинциите и войските си веднага! Веднага!

— Налагам вето на това предложение, втори консуле, докато не предложиш и Гней Помпей да бъде лишен от империума, провинциите и войските си веднага! Веднага!

— Сенатът прие решение ветото при обсъждане на въпроса с проконсулството на Цезар да се смята за държавна измяна! Ти си предател, Курионе, и аз ще се погрижа да бъдеш наказан със смърт за това!

— Налагам вето и на това, Марцеле!

Паул се изправи:

— Край на заседанието! Край! Махайте се всички!

Помпей остана на стола си, докато сенаторите се изнизваха от курията, макар че вече не изпитваше удоволствие да гледа собствения си лик над курулния подиум. А и никой от добрите люде — Катон, Ахенобарб, Брут или някой друг, не направи опит да се приближи до него. Само Метел Сципион го изчака да излязат заедно от внушителната зала.

— Потресен съм — призна Помпей.

— И аз.

— Какво съм му сторил на този Курион?

— Нищо.

— Защо тогава ме е нарочил?

— Не знам.

— Той е слуга на Цезар.

— Това вече е ясно.

— Той никога не ме е харесвал. Наричал ме е с всякакви обидни имена по време на Цезаровото консулство и продължи така след заминаването на Цезар за Галия.

— Той бе слуга на Публий Клодий, преди да се продаде на Цезар, всички го знаем. Клодий те мразеше.

— Защо избра точно мен?

— Защото си враг на Цезар, Помпей.

Ясните сини очи на подпухналото лице на Помпей се опитаха да се отворят по-широко.

— Аз не съм враг на Цезар! — възрази обидено той.

— Глупости. Разбира се, че си.

— Как можа да го кажеш, Сципионе? Явно не се отличаваш с особена наблюдателност.

— Вярно е — призна спокойно Метел Сципион. — Затова отначало казах, че не знам защо те е нарочил. Ала сетне се досетих. Спомних си какво обичаха да казват Катон и Бибул, че ти завиждаш на Цезар за уменията му, за това, че той е по-способен от теб.

Бяха излезли от Курия Помпея не през главния вход, а през една малка вратичка, водеща в перистила на вилата, която Помпей бе прилепил зад театъра си като, според думите на Цицерон, лодка зад яхта.

Първият мъж в Рим прехапа ядно устни, но запази самообладание. Метел Сципион казваше винаги каквото мислеше, защото не се интересуваше от мнението на другите — човек, носещ кръвта на Корнелий Сципион и Емилий Паул, не се нуждаеше от ничие одобрение, дори от това на първия мъж в Рим. Защото Метел Сципион не притежаваше само потекло. Той разполагаше и с огромно състояние, наследено при осиновяването му в рода на Цецилиите Метели.

Да. Е, това беше вярно, макар че Помпей не го признаваше. В ранните години на Цезаровата кариера в Галия той имаше някои предчувствия, но Версенжеторикс ги потвърди, придаде им конкретна форма. Защото Помпей бе погълнал жадно цялата информация от доклада до сената, описващ събитията през онази година — годината на третото му консулство, и то без колега. Цезар го беше засенчил. Не бе допуснал ни една погрешна стъпка. Колко способен беше този човек! Колко невероятно бързо действаше, колко решителен бе в стратегията си, колко гъвкав с тактиката си. И тази негова войска! Как успяваше да накара хората си да го почитат като бог? Защото те го боготворяха. Той ги превеждаше през дълбок шест стъпки сняг, докарваше ги до изтощение, караше ги да гладуват, изкарваше ги от зимните им лагери и ги принуждаваше да работят още по-усилено. О, какви глупци бяха тези, които го отдаваха на щедростта му! Алчните войници, биещи се единствено за пари, не бяха готови да загинат за пълководеца си, ала бойците на Цезар бяха съгласни да умрат за него хиляди пъти. „Аз никога не съм бил надарен с това умение, макар че навремето си го въобразявах, когато събрах пиценските си клиенти и излязох срещу Сула. Тогава вярвах в себе си и че пиценските ми легионери ме обичат. Може би Испания и Серторий ми го отнеха. Бях принуден да започна тази война и да гледам как войниците ми умират заради моите тактически грешки. Грешки, каквито той никога не е правил. Испания и Серторий ме научиха, че броят на войниците има значение, че най-разумно е да имаш числено превъзходство на бойното поле. Оттогава никога не съм влизал в битка, без то да е на моя страна. Ала той го прави. Той вярва в себе си; никога не се раздира от съмнения. Влиза в битка с толкова малко хора, че постъпката му граничи с лудост. И въпреки това не рискува живота на хората и търси нежелани сражения. Ако може, той урежда проблемите с мирни средства. И не щеш ли, променя коренно поведението си и отрязва ръцете на четири хиляди гали. Нарича го начин за избягване на размирици. Може би е прав. Колко човека загуби в Герговия? Седемстотин? И плака за тях! В Испания аз загубих почти десет пъти повече в една-единствена битка, но не можах да заплача. Може би онова, от което се страхувам най-много, е неговата ужасяваща трезвост. Дори в най-тежката ситуация той запазва способността си да мисли разумно и винаги обръща нещата в своя полза. Да, Сципион е прав. Дълбоко в себе си се страхувам, че Цезар е по-способен от мен…“

Жена му ги посрещна в атриума, подаде му хладната си буза за целувка, сетне се усмихна топло на баща си. „О, Юлия, къде си? Защо трябваше да ме изоставиш? Защо не може тази да е като теб? Защо трябва да е толкова студена?“

— Не мислех, че заседанието ще свърши преди залез — рече Корнелия Метела, след като ги покани в трапезарията, — но съм поръчала достатъчно храна за всички ни.

Тя бе доста хубава, в това отношение беше случил. Блестящата й, гъста кестенява коса бе навита на къдрици, частично закриващи ушите й, устните й бяха пълни, гърдите — значително по-големи от тези на Юлия. И сивите й очи бяха достатъчно раздалечени, макар и с малко по-тежки клепачи от необходимото. Бе влязла покорно в леглото му не беше девствена, преди него бе омъжена за Публий Крас, но както установи бързо той, не притежаваше нито опит, нито желание да научи как да се наслаждава на онова, което един мъж може да направи на една жена в леглото. Помпей се славеше с големите си умения на любовник, но Корнелия Метела го отчайваше. Поне не изразяваше недоволство, ала след шест години брак с чудесната, лесно възбуждаща се Юлия той бе станал доста чувствителен на тази тема. Преди години не би го забелязал, но сега много добре съзнаваше, че когато целува гърдите й и се притиска до тялото й, Корнелия Метела си мисли само колко глупави всъщност са действията му. А когато бе вкарал езика си между срамните й устни, за да й достави неповторимо удоволствие, тя се отдръпна с отвращение.

— Не го прави! — бе изсъскала. — Това е отвратително!

Или може би, мислеше си Помпей, Корнелия Метела искаше сама да е господарка на тялото си.

Катон си тръгна за вкъщи сам, Бибул му липсваше. Без него редиците на добрите люде бяха слаби, поне когато се стигнеше до действие. Тримата Клавдий Марцели бяха достатъчно способни и средният от тях изглеждаше обещаващ, но им липсваше дългогодишната страстна омраза към Цезар, която хранеше Бибул. Освен това не познаваха Цезар така, както го познаваше той. Катон бе посрещнал добре закона за петгодишния срок преди назначаването на бившите магистрати за управители, но нито той, нито Бибул бяха предполагали, че Бибул ще е първата му жертва. И ето го сега, забутан в Сирия без никаква благородна компания, освен на онзи надут, самодоволен глупак Цицерон в съседната му Киликия. И с този човек Бибул трябваше да води съвместни военни кампании. Как очакваше сенатът един кон за увеселителни разходки и едно товарно муле да дърпат колесницата на Марс? Докато Бибул се справяше добре с партската заплаха благодарение на наетия си шпионин, Цицерон загуби петдесет и седем дни в обсадата на Цинденисус в Източна Кападокия. Петдесет и седем дни! Петдесет и седем дни, за да осигури капитулацията на едно нищожество! Докато в същата година Цезар издигна обсадни стени с дължина четирийсет километра и превзе Алезия само за трийсет дни! Контрастът бе толкова голям и нищо чудно, че сенатът посрещна с такава насмешка доклада на Цицерон. Четирийсет и пет дни. За достигането на едно писмо от Кападокия до Рим бяха необходими дванайсет дни по-малко отколкото за превземането на Пинденисус!

Катон се прибра у дома си. След развода с Марция той не се нуждаеше от много прислужници, а след като Порция се омъжи за Бибул и се изнесе, той продаде повечето си роби. Нито той, нито някой от двамата му придворни философи Атенодор Кордилион и Статил намираха друга полза от храната, освен това, че бе необходима за поддържането на организма, затова в кухнята останаха само един така наречен готвач и помощникът му. Камериерът би бил излишно бреме. Имаше един роб, който чистеше и пазаруваше (Катон проверяваше сметките и управляваше финансите си сам), а малкото дрехи се перяха навън. Всичко това съкрати разходите за домакинството на десет хиляди сестерции годишно. Виното утрояваше сметката, макар че Катон купуваше вино от втората ферментация и ужасно вкиснало. Това нямаше значение. Катон и двамата му философи не се интересуваха от вкуса. Вкусът бе важен за богатите, като Квинт Хортензий, който се беше оженил за Марция.

Тази мисъл не му даваше мира. Марция. Марция. Все още си я спомняше при онази първа среща, когато бе отишъл у Луций Марций Филип на вечеря. Преди седем години без два месеца. Все още беше въодушевен от делото, което Публий Клодий го бе принудил да стори за Рим — анексирането на Кипър. Е, анексирането беше съвсем навременно. Новината за самоубийството на египетския регент Птолемей Кипъреца не го разстрои особено. Сетне Катон продаде съкровищата и произведенията на изкуството и напълни с парите две хиляди ковчежета — седем хиляди таланта. Осчетоводи всичко на две места, едните документи запази, другите даде на освободения си роб Филаргир. Никой в сената не можеше да го обвини в присвояване! Един от двата счетоводни документа щеше да стигне безпрепятствено в Рим, сигурен бе в това.

Той използва царската флота, за да пренесе парите до Рим — защо да харчи излишно за наемане на други кораби? Сетне измисли начин да извади ковчежетата, ако някой плавателен съд потъне — за всяко върза въже с дължина сто стъпки, прикачено от другия си край за голямо парче корк. Ако някой сандък потъне, въжето щеше да се развие и коркът да изплува. Като допълнителна предохранителна мярка натовари Филаргир и резервния комплект документи на отделен кораб далеч от онзи, на който пътуваше той.

Царските кипърски кораби бяха много красиви, но изобщо не бяха предназначени за плаване в открито море по места като околностите на нос Тенарум на Пелопонес например. Бяха открити биреми с плитко газене, по двама души на гребло и с по едно слабо платно. Това, разбира се, означаваше, че нямаха палуба, която да пречи на корковите парчета да изплуват. Времето бе хубаво, но край Пелопонес ги застигна свирепа буря. Въпреки това само един от корабите потъна — този, на който пътуваше Филаргир с резервните счетоводни документи. Уви, след като времето се успокои, на повърхността не се появи нито едно корково парче. Катон бе подценил силно дълбочината на морето.

Все пак загубата на един от толкова много кораби не беше голяма. Катон и останалите се подслониха в Керкира, когато усетиха, че наближава нова буря. За нещастие този красив остров не бе в състояние да подслони толкова много неочаквани посетители и римляните бяха принудени да се установят на палатки насред агората на пристанищното градче, в което акостираха. Разбира се, верен на принципите на стоицизма, Катон предпочете палатка пред възможността да се настани в дома на най-богатия гражданин. Поради силния студ кипърските моряци накладоха голям огън. Очакваната буря дойде, навсякъде се разхвърчаха искри, палатката на Катон изгоря и заедно с нея останалият комплект документи.

Отчаян от тази загуба, той си даде сметка, че никога няма да успее да докаже, че не се е облагодетелствал от анексирането на Кипър. Може би по тази причина предпочете да не прекарва сандъците със златото по Апиевия път, а заобиколи с флотата си италианския ботуш от юг и акостира при Остия, сетне (корабите му бяха достатъчно плиткодънни за това) продължи нагоре по Тибър, та до пристанището на самия Рим.

Почти всички жители на Вечния град излязоха да го посрещнат, толкова невиждано бе събитието. Между официалната делегация по посрещането му беше вторият консул за съответната година, Луций Марций Филип, чревоугодник, любител на охолния живот, епикуреец. Притежаваше всички най-омразни пороци за Катон. Ала след като лично изпроводи тези две хиляди ковчежета (с потъналия кораб не бяха изгубени твърде много) до съкровищницата зад храма на Сатурн, той прие поканата на Филип за вечеря.

— Целият сенат е възхитен, скъпи ми Катоне — заговори Филип, след като го посрещна на вратата. — Смятат да те удостоят с почести, включително с правото да носиш тога претекста на обществени места, и ще ти изкажат публични благодарности.

— Не! — възкликна той. — Няма да приема никакви почести за нещо, което съм сторил в рамките на обществените си задължения. Така че не си правете труда изобщо да ги обсъждате, да не говорим за гласуване. Ще помоля само на роба Никий, бившия камериер на Птолемей, да бъде върната свободата и да му бъде дадено римско гражданство. Без неговата помощ аз нямаше да успея.

Филип, много красив, мургав мъж, примигна удивено, но предпочете да не спори. Въведе Катон в обзаведената си с вкус трапезария и го покани на почетното място на своята кушетка. Представи му синовете си, легнали заедно на едната от страничните кушетки. Луций Младши бе на двайсет и шест, мургав като баща си и даже още по-красив. Квинт беше на двайсет и три и с не толкова впечатляваща външност.

Срещу почетната кушетка, на която се настаниха Филип и гостът му, от другата страна на ниската масичка с ястията, бяха сложени два стола.

— Може би не знаеш, но аз наскоро се ожених повторно — съобщи Филип.

— Нима? — попита Катон, който не умееше да води светски разговори, особено ако се наложеше да разговаря с хора, нямащи нищо общо с него, нито политически, нито философски.

— Да. За Ация, вдовицата на скъпия ми приятел Гай Октавий.

— Ация… Коя беше тази?

Филип се засмя от сърце, двамата му сина се подсмихнаха.

— Ако една жена не е нито Порция, нито Домиция, Катоне, ти никога няма да я забележиш! Ация е дъщеря на Марк Аций Балб от Ариция и по-младата от двете сестри на Гай Цезар.

Катон настръхна, но успя да се усмихне кисело.

— Племенница на Цезар.

— Точно така, племенница на Цезар.

Катон с мъка се опитваше да се държи учтиво.

— За кого е вторият стол? — поинтересува се той.

— За единствената ми дъщеря, Марция. Най-малкото ми дете.

— Очевидно не е достатъчно възрастна, за да се омъжи.

— В интерес на истината, тя вече навърши осемнайсет. Сгодена е за младия Публий Корнелий Лентул, но той умря. Още не съм се спрял на друг съпруг.

— Ация има ли деца от Гай Октавий?

— Две. Момче и момиче. И заварена дъщеря от брака на Октавий с Анхария.

В този момент влязоха и двете жени, разликата им беше огромна. Ация бе типична Юлия, с руса коса и сини очи, с уверения поглед на съпругата на Гай Марий и удивителна грация. Марция пък беше с черни коса и очи и много приличаше на големия си брат. Който, както би забелязал Катон, ако го наблюдаваше внимателно, не сваляше поглед от съпругата на баща си.

Ала Катон не забеляза, защото не можеше да свали поглед от дъщерята на Филип, седнала срещу него на коравия стол със скръстени на скута ръце. Тя наблюдаваше Катон с не по-малък интерес.

Влюбиха се от пръв поглед, нещо, което Катон никога не бе предполагал, че е възможно, нито пък Марция беше вярвала, че ще й се случи. Тя веднага разпозна признаците на любовта, Катон — не.

Марция му се усмихна, показвайки блестящите си бели зъби:

— Какво прекрасно нещо стори за Рим, Марк Катоне.

При нормални обстоятелства той би отминал гощавката на Марциевия баща с презрение: пълнени малки сепии, яйца от пъдпъдък, огромни маслини от Отвъдна Испания, пушени малки змиорки, живи стриди от Бай, криви раци от същото място, малки скариди със сметанов сос с чесън, най-фин пресен зехтин, хрупкави хлебчета направо от фурната.

— Изпълних единствено задълженията си — отвърна Катон с глас, който не беше подозирал, че може да излезе от устата му: нежен, почти галещ ухото. — Рим ме изпрати да превзема Кипър и аз го сторих.

— Ала с такава честност, с такава грижовност.

Той се изчерви, наведе глава и се съсредоточи върху стридите и раците, които бяха, трябваше да се признае, изключително вкусни.

— Опитай скаридите — подкани го Марция, хвана ръката му и я насочи към съответното блюдо.

Докосването й го омагьоса, още повече, че той не се чувстваше достатъчно силен, за да направи онова, което му казваше разумът — да отдръпне веднага ръката си. Вместо това той удължи времето на допира им, като се престори, че посяга по погрешка към друга чиния.

„Колко невъобразимо привлекателен е той! — помисли си Марция. — Този благороден нос! Тези хубави сиви очи, толкова сериозни и въпреки това толкова блестящи. Тази уста! И тази внимателно оформена къса червеникавозлатиста коса… широки рамене; дълъг врат, дълги, мускулести крака. Слава на боговете, че тогата е твърде неудобно облекло за хранене, та мъжете вечерят по туники!“

Катон загреба от скаридите, умираше от желание да поднесе една към устата й; остави ръката й да води неговата.

И докато това продължаваше, останалите членове на семейството на Марция разменяха весели, съзаклятнически погледи и се подсмихваха. Не за сметка на Марция — в послушанието й никой не се съмняваше, тъй като тя бе изключително добре възпитана и винаги щеше да направи, каквото й наредят. Не, Катон беше този, който ги удивляваше. Кой би си помислил, че той може да говори толкова нежно или да се остави една жена да води ръката му? Само Филип бе достатъчно възрастен, за да си спомни времето малко преди въстанието на Спартак, когато Катон, тогава на двайсет, се беше влюбил лудо в Емилия Лепида, дъщерята на Мемерк, която се омъжи за Метел Сципион. И това, както отдавна бяха приели всички в Рим, бе убило нещо в него. На двайсет и две годишна възраст той се ожени за една Атилия и се отнасяше към нея с хладно, грубо безразличие. Сетне, след като Цезар я съблазни, се разведе с нея, отказа й всякакъв контакт с дъщерята и сина й, които отглеждаше в една къща, напълно лишена от жени.

— Нека измия ръцете ти — предложи Марция, когато първото ястие бе сменено с второто: печено агънце сукалче, печени пиленца, безброй зеленчуци, сготвени с пиниеви семена, чеснови скилидки или натрошено сирене, печено свинско с лютив сос, свински наденички, търпеливо топени в разреден мед, докато се пекат на слаб огън.

За Филип — скромно меню, защото знаеше, че гостът му се храни умерено; за Катон — обидно богата трапеза. Ала заради Марция той хапваше от всичко…

— Научих — заговори Катон, — че имаш две доведени сестри и един доведен брат.

Лицето й грейна.

— Да, не съм ли щастливка?

— Значи, ги харесваш, а?

— Кой не би ги харесвал? — попита невинно тя.

— Кой ти е любимец?

— О, лесен въпрос. Малкият Гай Октавий.

— На колко години е той?

— Шест, но върви към шейсет.

И Катон се засмя, но не злорадо както обикновено. Наистина беше развеселен.

— Прекрасно дете, значи.

Тя се намръщи:

— Не, не бих го нарекла прекрасен, Марк Катоне. Бих казала направо възхитителен. Поне това определение използва баща ми. Той е много разсъдлив и интелигентен. Всичко анализира, претегля. — Тя замълча, сетне добави: — И е красив.

— Значи е тръгнал по пътя на чичо си Гай Цезар — изрече Катон и в гласа му за пръв път прозвуча рязка нотка.

Това не й убягна.

— В известен смисъл, да. Умът му наистина е удивителен, ала не е толкова всестранно надарен. Мързелив е, щом се стигне до учение. Мрази гръцкия, изобщо не иска да го чуе.

— Което означава, че Гай Цезар е всестранно надарен, така ли?

— Е, това е общото схващане — уклончиво отвърна тя.

— Какви са дарбите на младия Гай Октавий тогава?

— В разсъдливостта му, в безстрашието му. В самоувереността му. В склонността му да поема рискове.

— Значи е като чичо си.

Марция се засмя:

— Не. Той прилича на себе си.

Главното ястие бе отнесено и Филип каза:

— Марк Катоне, поръчал съм един съвършено нов вид десерт специално за теб!

Той хвърли поглед към плодовите салати, сладките, пълнени със стафиди, напоените с мед сладкиши, големия избор от сирена и поклати глава.

— А! — изкрещя и новият вид десерт бе донесен. Представляваше бледожълто парче, което можеше да мине за сирене, ала бе сложено в тавичка, поставена в друга по-голяма тава, пълна със… сняг?

— Приготвено е във Фисцелските планини и ако беше закъснял с още един месец, нямаше да можеш да го опиташ. Мед, яйца и каймак от млякото на двугодишни овце се смесват и се разбиват на пяна в гюм, поставен в каца със сняг, смесен със сол. След това го докарват до Рим с най-бързите коне, опакован в още сняг. Наричам го планинска амброзия от Фисцелус.

Може би обсъждането на племенника на Цезар бе оставило лош вкус в устата на Катон и той отказа. Дори Марция не успя да го убеди да опита десерта.

Скоро след това двете жени се оттеглиха. Удоволствието на Катон от посещението в този епикурейски дом моментално се изпари; започна да му се повдига и накрая се наложи да изтича в тоалетната, за да повърне. Как можеха тези хора да живеят толкова разгулно? Защо дори тоалетната на Филип бе обзаведена така разточително! Макар че, трябваше да признае, бе доста приятно да имаш чешмичка, на която да изплакнеш устата и да измиеш ръцете си.

На връщане под колонадата към трапезарията той мина покрай една отворена врата.

— Марк Катоне!

Той спря, надникна вътре и я видя.

— Влез за малко.

Това бе абсолютно забранено по всички морални правила на Рим. Ала Катон влезе.

— Просто исках да ти кажа колко голяма наслада ми достави компанията ти — сподели Марция, гледайки го не в очите, а в устните.

„О, неустоима страст! О, нетърпима съблазън! Гледай ме в очите, Марция, или ще те целуна! Не ми причинявай това!“

В следващия момент (как, сам той не разбра) тя бе в прегръдките му и целувката се превърна в реалност; по-реална от всяка друга целувка в живота му — което показваше на какво доброволно въздържание се е подложил. Защото Катон бе целувал само две жени в живота си: Емилия Лепида и Атилия, последната много рядко и никога с искрена страст. Сега той откри нежни устни, които сякаш се сляха с неговите, тя се притисна към него, изстена от удоволствие, преплете език с неговия, вдигна ръката му към гърдите си.

Останал без дъх, Катон се изтръгна от прегръдките й и избяга.

Върна се у дома си толкова объркан, че едва успя да си спомни коя от стотината врати на тясната уличка на Палатина беше неговата, празният му стомах стържеше. Целувката така го беше обсебила, че той бе неспособен да мисли за друго, освен за прекрасното чувство, което бе изпитал.

Атенодор Кордилион и Статил го чакаха в атриума, любопитни да узнаят как е минала вечерята у Филип, какво е било менюто, компанията, за какво са си говорили.

— Махайте се! — изкрещя той и се втурна към кабинета си.

И там обикаля цяла нощ, без да сложи в устата си и капка вино. Не искаше да желае. Не искаше да обича. Любовта бе клопка, мъчение, бедствие, безкраен ужас. Толкова години бе обичал Емилия Лепида, а какво беше станало? Тя предпочете онзи дебел глупак Метел Сципион. Ала Емилия Лепида и онази юношеска любов бяха нищо. Нищо, в сравнение с любовта към брат му Цепион, който беше умрял сам в очакване на Катон, сам без приятелска ръка, която да го утеши. Какво мъчение бе да продължава да живее без Цепион… каква жестока душевна загуба… колко сълзи… каква пустота, която никога нямаше да го напусне. И всяка внезапна любов от какъвто и да било характер бе предателство на разума, на самоконтрола, на способността да убива слабостите в себе си. И му носеше мъка, която беше твърде стар да изтърпи, защото бе вече на трийсет и седем, а не на двайсет.

И въпреки това, когато слънцето се вдигна достатъчно високо в небето, той облече чиста тога и се върна в дома на Луций Марций Филип, за да поиска ръката на дъщеря му. Надяваше се Филип да откаже.

Но той склони.

— Така ще стъпя с по един крак във всеки лагер — заяви безсрамно, докато подхващаше Катон под ръка. — Женен за племенничката на Цезар и настойник на праплеменника му и в същото време тъст на Катон. Какво идеално подреждане на нещата! Идеално!

Сватбата също бе идеална, макар че нещо постоянно терзаеше Катон. Той не го заслужаваше; не можеше да постъпва правилно, приемайки нещо толкова интимно. През първата брачна нощ се увери, че дъщерята на Филип е девствена, но откъде идваше тази сила, тази страст, тези умения? Защото Катон не знаеше нищо за живота на жените, нямаше никаква представа колко и как научават малките момиченца от разговори, от еротични фрески, от различни Приапови предмети, разпръснати из домовете им, от подслушване и скрити погледи през открехнати врати, от по-големи братя. Също така не съзнаваше, че е безсилен срещу хитрините й, че чувствата му към нея го управляват напълно. Марция бе съпруга, взета направо от ръцете на Венера, ала Катон идваше направо от ноктите на Плутон.

Затова, когато две години след сватбата им старият Хортензий дойде да го моли да му даде за жена дъщеря си или някоя от племенничките си, той не остана потресен от последната безумна молба на стареца да му разреши да вземе собствената му съпруга. Изведнъж Катон видя единствения начин да се освободи от мъчението си, единствения начин да си докаже, че управлява сам живота си. Той щеше да даде Марция на Квинт Хортензий, отвратителен стар развратник, който щеше да оскверни плътта й; който щеше да пърди и да се лигави до нея безпаметно упоен от възбуждащи вещества и скъпи вина; който щеше да я кара да придаде на отпуснатото му парче месо някаква твърдост; чието беззъбо лице, плешиво теме и рахитично тяло щяха да я отвращават — неговата Марция, която не можеше да понесе да гледа натъжена или нещастна. Как можеше да я осъди толкова жестоко? И въпреки това той трябваше да го стори, иначе щеше да полудее.

И го стори. Слуховете не бяха верни — Катон не взе и една сестерция от Хортензий, макар че, разбира се, Филип прие милиони.

— Развеждам се с теб — рече той с най-високия си и безсърдечен глас. — И сетне ще те оженя за Квинт Хортензий. Надявам се да му бъдеш добра съпруга. Баща ти даде съгласието си.

Тя стоеше съвършено изправена, с насълзени очи. После се пресегна и докосна бузата му много нежно, с толкова много обич.

— Разбирам, Марк — изрече. — Разбирам. Обичам те. И ще те обичам до края на живота си.

— Не искам да ме обичаш! — изрева той със стиснати юмруци. — Искам да бъда оставен сам, не искам никой да ме обича, не искам никой да ме обича до края на живота си! Бягай при Хортензий и се научи да ме мразиш!

На тези думи тя просто се усмихна.

Оттогава бяха изминали почти четири години. Четири години, през които болката не намаля. Тя все още му липсваше толкова, колкото през първата й брачна нощ с Хортензий. Виденията за онова, което правеше той с нея или я караше да прави, все още го преследваха. Все още я чуваше как го уверява, че разбира, че ще го обича до края на живота си. Това само по себе си говореше, че тя го познаваше добре и че го обичаше толкова силно, че бе готова да приеме едно наказание, което не заслужаваше. Само за да може той да докаже пред себе си, че може да живее без нея. И че беше в състояние да се лиши от всяко плътско удоволствие.

Защо мислеше за нея сега, когато би трябвало да мисли за Курион, за малката победа на Цезар? Защо копнееше да я има до себе си, да отпусне лице между гърдите й, да я люби в продължение на половината от тази безсънна нощ? Защо отбягваше Атенодор Кордилион и Статил? Той си наля голяма чаша неразредено вино и го изпи на един дъх; ала най-лошото бе, че в тези дни, далеч от Марция, той пиеше толкова много, че виното вече нямаше онзи затъпяващ ефект върху болката.

Някой започна да блъска по предната врата. Катон сви глава между раменете си и се опита да не обръща внимание — нека Атенодор Кордилион или Статил да отворят, или някой от тримата прислужници. Ала прислужниците сигурно бяха в кухнята, зад перистила, а двамата философи очевидно му бяха обидени, задето се беше оттеглил направо в кабинета си и се беше заключил. Катон остави каната с вино, стана и отиде да отвори на настоятелния посетител.

— О, Бруте. Предполагам, че очакваш да те поканя да влезеш.

— Иначе не бих дошъл, чичо Катоне.

— Бих предпочел да си навсякъде другаде, но не и тук, племеннико.

— Сигурно е чудесно да се ползваш с репутацията на безпардонен грубиян — рече Брут, докато влизаше в кабинета. — Доста съм се постарал да си я създам, но все не мога.

Катон кисело се усмихна:

— Не, с такава майка не можеш. Ще ти смачка гениталиите.

— Тя го направи още преди години. — Брут си наля вино, потърси вода. Като видя, че няма, вдигна рамене и отпи, намръщи се. — Защо не отделиш малко повече пари за хубаво вино?

— Не го пия, за да премлясвам блажено, когато го дегустирам; пия го, за да се напия.

— Толкова е кисело, че стомахът ти сигурно е като прокиснало сирене.

— Стомахът ми е в много по-добро състояние от твоя Бруте. А и не съм имал ни една пъпка, когато бях на трийсет и три, всъщност и на осемнайсет не съм имал.

— Нищо чудно, че изгуби на изборите за консул — намигна весело Брут.

— Хората не обичат да чуват истината, но аз винаги ще я казвам.

— Разбирам те, чичо.

— Както и да е, какво те води насам?

— Днешното обсъждане в Помпеевата курия.

Катон се усмихна кисело:

— Пфу! Курион ще се огъне.

— Не мисля.

— Защо?

— Защото той изказа разумни аргументи за ветото си. Курион е подкупен.

„О — помисли си Брут, — сега виждам защо не се справяме толкова добре без Бибул! Аз се опитвам да изпълнявам ролята му, но не ми се удава. Както става с повечето неща, с които се захващам, освен с правенето на пари, а не знам защо точно в това съм най-способен.“

Той опита отново:

— Чичо, да не обръщаш внимание на Курион, не е никак разумно. Той изтъкна основателни причини за ветото си. И е блестящ оратор! Когато Цезар изпрати писмото с молбата си да бъде третиран наравно с Помпей и му беше отказано, той даде оръжие на Курион.

— Как можехме да се съгласим да третираме Цезар наравно с Помпей? Аз презирам Помпей, но той е несравнимо по-способен от Цезар. Той е важна политическа сила още от времето на Сула и в кариерата му има много славни дела, полезни решения, печеливши кампании. Той удвои приходите ни.

— Това беше преди десет години и през тези десет години Цезар го засенчи в очите на плебса и народа. Външната политика може да се води от сената, може той да взима основните решения и да казва последната дума, но в крайна сметка плебсът и народът са важните. Те харесват Цезар… не, те го обожават.

— Аз не нося отговорност за глупостта им.

— Нито пък аз, чичо. Ала това не променя факта, че с предложението си да вдигне ветото в момента, в който сенатът се съгласи да третира Помпей по същия начин като Цезар, Курион постигна огромен успех. Той нанесе голям удар на нас, които се противопоставяме на Цезар. Накара ни да изглеждаме жалки. Направи така, че мотивите ни да изглеждат продиктувани единствено от завист.

— Това не е така, Бруте.

— Какво тогава води добрите люде?

— Още когато влязох в сената преди четиринайсет години, Бруте, аз видях какво представлява Цезар — отвърна мрачно Катон. — Той е един Сула! Иска да бъде цар на Рим. И се зарекох да му попреча да се добере до пост и власт, които да му позволят да постигне тази си амбиция. Да дадеш на Цезар войска, е самоубийство. Ние обаче му дадохме три легиона благодарение на Публий Вациний. И какво направи Цезар? Той набра още легиони без нашето разрешение. Дори успя да им осигури заплащане и продължи да им плаща, докато сенатът не се намеси.

— Научих, че е взел огромен подкуп от Птолемей Авлет по време на консулството си, за да осигури оставането на Авлетите на египетския престол.

— О, това е самата истина. Аз разговарях с Птолемей Авлет на Родос, след като александрийците го свалиха от трона; ти тогава се възстановяваше в Памфилия, вместо да ми помагаш.

— Не, чичо, бях в Кипър и извършвах предварителната оценка на съкровищата на Птолемей Кипъреца. Ти сам прекъсна възстановяването след боледуването ми, не помниш ли?

— Е, както и да е — отмина обвинението Катон. — Птолемей Авлет ме посети в Линдос. Аз го посъветвах да се върне в Александрия и да се помири с народа си. Казах му, че ако отиде в Рим, ще загуби много хиляди таланта за безполезни рушвети. Той, разбира се, не ме послуша. Дойде в Рим, пръсна цяло състояние в рушвети и не постигна нищо. Едно нещо обаче ми призна: че платил на Цезар шест хиляди таланта за онези два указа. От тях Цезар задържал четири хиляди, а Марк Крас и Помпей получили по хиляда. Точно от тези четири хиляди таланта, умело управлявани от онзи презрян испанец Балб, той плаща на незаконно събраните си легиони.

— Накъде биеш? — запита умолително Брут.

— Към причините да се закълна никога да не позволявам на Цезар да командва войска. Не успях, защото той не се съобразява със сената и има четири хиляди таланта, с които плаща на войската. В резултат на това сега разполага с единайсет легиона и контрол върху всички провинции около Италия: Илирикум, Италийска Галия, Галската провинция и новата провинция Галия Комата. Той ще унищожи републиката пред очите ни, ако не го спрем, Бруте!

— Ще ми се да можех да се съглася, чичо, но не мога. Само да спомена думата Цезар, и ти избухваш. Освен това Курион избра много добър подход. Обяви условия за изтегляне на ветото си, които ще се сторят напълно разумни на плебса, народа и поне половината сенат — да принудите Помпей да се откаже от провинциите си в същия момент, в който лишите Цезар от неговите.

— Ама ние не можем! — изкрещя Катон. — Помпей е пиценска издънка. Той има мания за величие, която не мога да приема, но няма достатъчно знатна кръв, за да стане цар на Рим. А това означава, че Помпей и войската му са единствената ни защита срещу Цезар. Не можем да се съгласим с условията на Курион, нито да оставим сената да ги приеме.

— Разбирам това, чичо. Ала ако не приемем условията му, ще изглеждаме просто завистници в очите на народа. И може дори да не успеем.

Катон се ухили:

— О, ще успеем!

— Ами ако Цезар лично приеме да се откаже от империума си, ако Помпей се откаже от своя?

— Предполагам, че точно това ще направи. Ала това няма никакво значение. Защото Помпей никога няма да се съгласи.

Катон си наля чаша вино и я пресуши. Брут се намръщи, не беше докоснал своята.

— Не смей да кажеш, че пия прекалено много! — рече Катон, като видя физиономията му.

— Нямах намерение да казвам такова нещо.

— Защо тогава този неодобрителен поглед?

— Мислех си. — Брут замълча, сетне го погледна право в очите. — Хортензий е много болен.

Катон си пое шумно дъх. Наежи се:

— Какво общо има това с мен?

— Иска да те види.

— Нека.

— Чичо, мисля, че трябва да отидеш.

— Той не ми е роднина.

— Да, но преди четири години ти му направи огромна услуга — събра куража да каже Брут.

— Никаква услуга не съм му правил, когато му давах Марция.

— Той така смята. Преди да дойда, бях при него.

Катон се изправи:

— Добре тогава. Отивам. Можеш да ме придружиш.

— Трябва да се прибирам — промълви скромно Брут. — Майка ми ще иска да научи как е минало заседанието.

Кървясалите очи на Катон гневно проблеснаха.

— Моята полусестра е политическа аматьорка. Не й давай сведения, които може да разтълкува погрешно. И които вероятно ще доведе до знанието на любовника си Цезар.

Брут издаде странен звук.

— Цезар не й е любовник от много години, чичо.

Катон се закова на място.

— Това, онова, което си мисля, ли означава, Бруте?

— Да. Спи с Луций Понтий Аквила.

В — С кого?

— Много добре чу.

— Той може да й бъде син!

— О, определено. Три години е по-млад от мен. Ала това не я спира. Тази връзка е истински скандал. Или щеше да бъде, ако се разчуеше.

— Да се надяваме тогава — заключи Катон, отваряйки външната врата, — че няма да се разчуе. Тя успя да запази връзката си с Цезар в дълбока тайна в продължение на години.

Къщата на Квинт Хортензий Хортал беше една от най-хубавите и големи жилищни сгради на Палатина. Издигаше се на непривлекателен в миналото парцел и имаше красива гледка към Мурциевата долина и Големия цирк върху Авентина. Освен перистил притежаваше и външна градина, където в мраморни басейни плуваха любимките на Хортензий — неговите риби.

Катон не беше идвал в този дом след сватбата на собственика му с Марция. Постоянните покани за вечеря биваха отхвърляни, постоянните покани да се отбие, за да дегустира някое скъпо вино, биваха отхвърляни. Ами ако при някое от тези посещения зърнеше Марция?

Как можеше да го избегне? Хортензий сигурно минаваше седемдесетте. След войната между Сула и Карбон, последвана от диктатурата на Сула, той доста късно пое преторството и консулството си. Вероятно заради този отчайващ неуспех в политическата кариера се беше отдал на разгулен живот и така бързо похаби изключителния си интелект.

Ала когато Катон и Брут влязоха, обширният, кънтящ атриум бе празен. Никъде не се виждаше следа от Марция; те бяха въведени в „покоите“ на Хортензий, стая, наподобяваща повече на женска стая, за да се нарече кабинет, но и твърде ежедневна, за да бъде определена като спалня. Удивителни фрески украсяваха иначе мрачните стени. Не представляваха еротични сцени — Хортензий бе предпочел стенописи, пресъздаващи разрушения дворец на цар Минос от Крит. Стройни мъже и жени с полички скачаха върху и от гърбовете на неестествено миролюбиви бикове, висяха на рогата им като акробати. Нито следа от зелено или червено — само синьо, кафяво, бяло, черно, жълто. Вкусът му беше безупречен във всичко. Какво удоволствие само бе изпитвал Хортензий от Марция!

Стаята вонеше на старост, екскременти и онази характерна миризма, предшестваща смъртта. В огромното легло, лакирано по египетски маниер в синьо и жълто в тон със стенописите, лежеше Квинт Хортензий Хортал, преди много години — безспорен фаворит на римските съдилища.

Бе толкова съсухрен, че напомняше Херодотовото описание на египетска мумия — лишен от коса, само кости и кожа, подобна на стар пергамент. Ала сълзливите му очи веднага познаха Катон; той протегна покритата си със сивкави петна съсухрена ръка и стисна тази на Катон с неподозирана сила.

— Умирам — прошепна жално той.

— Смъртта очаква всички ни — успокои го майсторът на тактичността.

— Страх ме е от нея!

— Защо? — попита безразлично Катон.

— Какво ще стане, ако гърците са прави, ако ме чакат вечни мъки?

— Съдбата на Сизиф и Иксион ли имаш предвид?

Беззъбите венци се показаха; Хортензий не беше загубил съвсем чувството си за хумор.

— Не съм особено добър в търкалянето на камъни по стръмни склонове.

— Сизиф и Иксион обидиха боговете, Хортензий. Ти обиждаше само хора. За това престъпление не заслужаваш да гниеш на дъното на Тартар.

— Нали? Не мислиш ли, че боговете биха искали да се отнасяме с хората, както се отнасяме с тях?

— Хората не са богове, затова отговорът ми е не.

— Колесницата на душата на всеки от нас се тегли от един черен и един бял кон — рече успокоително Брут.

Хортензий се подсмихна:

— Точно това е проблемът, Бруте. Моите и двата бяха черни. — Той се обърна към Катон. — Исках да те видя, за да ти благодаря.

— Да благодариш на мен? Защо?

— За Марция. Тя ми даде повече радост, отколкото заслужава един стар грешник. Най-грижовната жена, която съм виждал… — Хортензий се извъртя. — Бях женен за Лутация, сестрата на Катул, както знаеш. Знаеш ли наистина? Тя е майка на децата ми… Беше много силна, решителна жена. Но студена. Моите риби… Тя мразеше прекрасните ми риби… Никога не успях да я накарам да изпита удоволствие да ги гледа как плуват във водата с такова спокойствие, с такава грация… Ала Марция също като мен обичаше да гледа рибите ми. Предполагам, че още обича. Вчера тя ми донесе Парис, любимата ми риба, в кристален аквариум…

Катон обаче не искаше да слуша повече. Той се наведе, за да целуне тези ужасни, вонящи устни, защото така трябваше.

— Трябва да вървя, Квинте Хортензий. Не се бой от смъртта. Тя е едно избавление. Тя е за предпочитане пред живота. Тя е блаженство, в това съм сигурен, макар че начинът, по който идва, може да е мъчителен. Ние правим онова, което се изисква от нас, и сетне се оттегляме в мир. Ала погрижи се синът ти да остане при теб, за да държи ръката ти. Никой не бива да издъхва самотен.

— Бих предпочел ти да държиш ръката ми. Ти си най-великият римлянин.

— Тогава ще дойда да държа ръката ти, щом настъпи часът.

Популярността на Курион във форума нарастваше толкова бързо, колкото сенатът губеше своята. Той продължи да държи на ветото си особено след като прочете писмото на Цезар до сената, в което той изказваше готовност да се откаже от империума, провинциите и войските си, ако Помпей Велики стори същото. На Помпей не му оставаше друго, освен да заяви, че исканията на Цезар са недопустими, че той нямало да се унижи толкова, че да се подчини на човек, който не зачитал сената и народа на Рим.

Това изявление позволи на Курион да намекне, че именно Помпей имал претенции към властта, а Цезар бил готов да се подчини. А не означаваше ли това, че Цезар е един верен слуга на държавата? И какви бяха тези приказки за претенции към властта? Какви претенции?

— Цезар възнамерява да свали републиката и да се провъзгласи за цар на Рим! — възкликна Катон, на когото му беше дошло до гуша да мълчи. — Той ще използва войската си, за да нахлуе в Рим!

— Глупости! — възрази презрително Курион. — Помпей е този, от когото трябва да се страхуваме, не Цезар. Цезар е готов да се откаже от империума си, Помпей не е. В такъв случай кой смята да тръгне с войската си към Рим? Помпей, разбира се!

И така продължаваше на всяко заседание на сената. Март мина, април дойде и се изтърколи, а Курион продължаваше да държи на ветото си, без да се поддава на каквито и да било заплахи със съд и смъртно наказание. Където и да отидеше, народът го приветстваше, затова никой не смееше да го арестува, камо ли да го съди за измяна. Той се превърна в герой. Помпей, от друга страна, започваше да изглежда все по-голям злосторник в очите на простолюдието, а добрите люде все повече създаваха репутация на завистливи фанатици. Цезар пък се превръщаше в жертва на добрите люде в заговора им да обявят Помпей за диктатор.

Бесен заради тази промяна на общественото мнение, Катон пишеше на Бибул в Сирия почти всеки ден с молби за съвет. Получи отговор едва в последния ден на април:

Докато четеше писмото на Бибул, Катон почувства странно безпокойство. Не можеше да определи на какво се дължеше, освен че имаше нещо общо с Цезар. Цезар, Цезар, все този Цезар! Човек с невероятен късмет, който никога не грешеше. Какво бе казал Катул? Не на него, на някого, когото вече не можеше да си спомни… че Цезар бил като Одисей; че нишката на живота му била толкова здрава, че прерязвала всички останали, в които се отърка. И да го бутнеш, той пак щял да се изправи като драконовите зъби, поставени сред полето на смъртта. Сега Бибул бе загубил двамата си най-големи синове. Сирия, твърдеше той, му носела лош късмет. Възможно ли беше? Не!

Катон нави писмото, отърси се от лошите мисли и изпрати да извикат Брут. Младежът трябваше да се справя със срамните страсти на онази харпия, майка си, и със скръбта на Катоновата дъщеря, която той нямаше намерение да посещава лично. Нека Брут се оправя. Той обичаше такива задачи. Не пропускаше погребение.

И така, Брут пое нелеката задача на лош вестоносец и тръгна към дома на Марк Калпурний Бибул. Когато я уведоми, че Юния се е държала непристойно, Сервилия просто вдигна рамене и каза, че дъщеря й била достатъчно голяма, за да определя сама живота си. Когато я уведоми с кого се е забавлявала Юния, тя подскочи до небето. С нищожество като Публий Ведий? Последва рев, писъци, тропане с крака, скърцане със зъби, грозни ругатни, каквито и най-грубият моряк на римското пристанище не би изрекъл! От пълно безразличие тя премина в такава ярост, че Брут буквално избяга. Сервилия веднага се втурна към съседната къща, тази на Вация Изаурик, за да се разправя с дъщеря си. Защото за нея престъпление беше не прелюбодейството, а погазването на семейната чест. Младите жени с бащи от рода на Юниите и майки от този на Сервилиите не можеха да даряват такива нищожни червеи с вещи, принадлежащи на съпрузите им.

Брут потропа на вратата на Бибуловия дом и бе приет от слугата, мъж, чиято надменност надминаваше тази на господаря му. Когато Брут помоли да види господарката Порция, прислужникът сведе дългия си нос и посочи мълчаливо към перистила. Сетне се отдалечи, сякаш не искаше да има нищо общо с тази ситуация.

Брут не бе виждал Порция от деня на сватбата й преди две години, което не беше нещо необичайно — при многото му посещения у Бибул стопанката не се появяваше. Браковете с две Домиции, и двете съблазнени от Цезар, за да отмъсти на съпруга им, бяха отучили Бибул да кани жена си в присъствието на гости — мъже. Дори този гост да е първият братовчед на съпругата му и репутацията му да е безупречна като тази на Брут.

На път за перистила той чу силния й, пронизителен смях и доста по-пискливия, по-безгрижен смях на дете. Те тичаха из градината, Порция беше с превръзка на очите. Десетгодишният й заварен син лудуваше около нея, дърпаше дрехата й, сетне застиваше напълно неподвижно и безшумно, докато тя размахваше ръце само на педя от него. Изведнъж избухваше в смях и се втурваше да бяга и тя тръгваше слепешката да го гони. Момчето обаче, забеляза Брут, бе изключително предпазливо — не минаваше близо до басейна, където тя можеше да падне.

Сърцето на Брут се сви. Защо не беше дарен с такава сестра? С която да си играе, да се забавлява, да се смее? Или с такава майка? Той познаваше някои мъже с такива майки, които все още се заиграваха с тях. Колко щастлив бе малкият Луций Бибул с мащеха като Порция.

— Има ли някой? — провикна се той от колонадата.

И двамата спряха и се обърнаха. Порция свали превръзката от очите си и изцвили от радост. Следвана от Луций, тя се втурна към Брут и го прегърна, вдигайки го на една педя от пода.

— Бруте, Бруте! — възкликна, докато го оставяше отново на земята. — Луций, това е братовчед ми Брут. Познаваш ли го?

— Да — отвърна Луций, очевидно не толкова въодушевен от госта.

— Здравей, Луций — усмихна се чаровно Брут, показвайки хубавите си бели зъби, придаващи на лицето му малко по-малко отблъскващ вид. — Съжалявам, че ти прекъсвам играта, но трябва да поговоря с Порция насаме.

Луций, който бе същото дребно човече като баща си, вдигна рамене и се отдалечи.

— Не е ли прекрасен? — попита Порция, докато водеше братовчед си към покоите си. — Не е ли прекрасен? — повтори, сетне посочи гордо всекидневната си. — Сега разполагам с толкова много пространство, Бруте!

— Казват, че всяко живо същество мрази празното пространство. Порция, и това е съвсем вярно, както виждам. Ти си успяла да запълниш всяко кътче.

— О, знам, знам! Бибул все ми повтаря да се въздържам, но такава ми е природата, предполагам.

Тя седна на един стол, той — на друг. Поне, забеляза той, Бибул имаше достатъчно прислуга, за да се грижи нещата на жена му да не събират прах, а столовете й да са винаги свободни.

Все още имаше ужасен вкус за облеклото — носеше друга „брезентова палатка с цвят на бебешко аки“, която подчертаваше широките й рамене и й придаваше вид на амазонка. Огненочервената й коса обаче бе значително по-дълга и по-красива от преди, а големите й сиви очи продължаваха да горят с предишния си блясък.

— Колко се радвам да те видя — усмихна се тя.

— И аз, Порция.

— Защо не се обади по-рано? Бибул отсъства почти година вече.

— Не е прието да се ходи на посещение при нечия жена в отсъствието на съпруга й.

Тя се намръщи:

— Това е смешно!

— Първите му две жени му изневеряваха.

— Аз нямам нищо общо с тях, Бруте. Ако не беше Луций, щях да съм ужасно самотна.

— Да, но имаш Луций.

— Изгоних учителя му, какъв глупак! Заех се сама с обучението му и той доста добре напредва. Не можеш да набиеш знанията на едно дете с пръчка; трябва да събудиш интереса му.

— Виждам, че те обича.

— И аз го обичам.

Брут не забравяше причината за посещението си, но искаше да научи нещо повече за Порция, след като се е омъжила, а знаеше, че в момента, в който й съобщи тъжната вест, това ще е невъзможно. Затова реши да продължи разговора в същия дух:

— Как е брачният живот?

— Много добре.

— Какво най-много харесваш?

— Свободата. — Тя се засмя. — Не можеш да си представиш колко е прекрасно да живееш без Атенодор Кордилион и Статил! Знам, че татко ги цени много, но аз така и не можах да ги заобичам. Те толкова го ревнуваха! Дори за миг да останех сама с него, те се втурваха в стаята и разваляха всичко. Толкова години, Бруте, живея в една къща с Марк Порции Катон, със съзнанието, че съм му дъщеря, ала без да мога да остана и за минутка насаме с него, без досадното присъствие на някой гръцки подлизурко… Мразя ги! Злобни, низки старчета. И само те са причината той да се пропие.

Много от това, което казваше тя, бе вярно, но не всичко. Брут смяташе, че Катон пие по своя воля и че пиянството му е свързано до голяма степен с нетърпимостта му към незачитането на римските традиции. И с Марция. Което идваше само да покаже, че дори и Брут не беше успял да отгатне най-ревностно пазената му тайна: самотата без брат му Цепион, страхът да обича други хора, защото животът без тях би се превърнал в мъчение.

— Харесва ли ти да си омъжена за Бибул?

— Да — отвърна кратко тя.

— Трудно ли ти беше?

Тъй като не беше отгледана от жени, тя уточни направо, както би направил един мъж:

— Половия акт ли имаш предвид?

Той се изчерви, но това не пролича на мургавото му лице. Отговори й със същата искреност:

— Да.

Тя въздъхна, наведе се напред, като събра ръце под широко разтворените си колене — очевидно не се бе освободила от мъжките си навици.

— Ами, Бруте, човек прави каквото е необходимо. Боговете също го правят, ако вярваме на гърците. Пък и в никоя философска книга не съм видяла доказателство, че на жените трябва да им харесва. Това е удоволствие за мъжете и ако мъжът не го търси активно, той остава без него. Изстрадах го и не мога да кажа, че останах отвратена. — Тя вдигна рамене. — Не трае дълго, а като свикнеш с болката, вече не е трудно.

— Ама след първия път не би трябвало да чувстваш болка, Порция?

— Нима? За мен не е така — призна тя безразлично. — Бибул казва, че съм била суха.

Брут се изчерви още повече, сърцето му се свиваше.

— О, Порция, може би когато Бибул се върне, нещата ще се променят. Не ти ли липсва?

— Една жена трябва да чувства липса, когато съпругът й отсъства.

— Ти не си се научила да го обичаш.

— Обичам баща си. Обичам малкия Луций. Обичам теб, Бруте. Обаче към Бибул изпитвам уважение.

— Знаеш ли, че баща ти искаше да се омъжиш за мен?

— Тя отвори широко очи:

— Не.

— Така искаше. Ала аз не пожелах.

Това я натъжи.

— Защо?

— Не е заради теб, Порция. Просто бях влюбен в жена, която не ме обичаше.

— В Юлия.

— Да, Юлия. — Лицето му се изкриви. — И когато тя умря, просто исках жена, която не означава нищо за мен. Затова се ожених за Клавдия.

— О, горкичкият Брут!

Той прочисти гърлото си:

— Не ти ли е любопитно защо съм тук?

— Не се замислих за това, просто се зарадвах, че си дошъл.

Той се размърда на стола си, сетне я погледна в очите.

— Порция, натоварен съм да ти съобщя една скръбна вест.

Тя пребледня, навлажни устни.

— Бибул ли е умрял?

— Не, Бибул е жив и здрав. Ала Марк и Гней са били убити в Александрия.

Сълзите й рукнаха изведнъж, но тя не продума. Брут извади кърпичката си и й я подаде. Поседя до нея за известно време, сетне се изправи неловко.

— Трябва да вървя, Порция. Ала мога ли да се отбия пак? Искаш ли аз да кажа на малкия Луций?

— Не — промълви тя през ленения плат. — Аз ще му кажа, Бруте. А ти винаги си добре дошъл.

Брут си тръгна натъжен, но не заради синовете на Бибул, а заради това бедно, жизнерадостно, красиво същество, за което съпругът й не можеше да измисли нищо по-добро от това, че била… О, отвратителна дума!… Суха.

Катон още убеждаваше по-малко изтъкнатите сред добрите люде да подкрепят отлагането на обсъждането за провинциите на Цезар до ноемврийските иди, когато се чу, че Квинт Хортензий бил на смъртно легло и искал да го види.

Атриумът бе доста пълен с доброжелатели, но слугата веднага въведе Катон в „покоите“ на смъртника. Хортензий лежеше в хубавото си легло, увит в одеяла и треперещ ужасно; от лявото ъгълче на устата му се процеждаше слюнка, дясната му ръка отчаяно дереше завивките до врата му. Въпреки това, както и при предишното му посещение, Хортензий позна Катон веднага. Младият Квинт Хортензий, който бе на същата възраст като Брут и също сенатор, стана от стола си и го отстъпи на Катон с истински изтънчен жест.

— Няма да се задържа дълго — рече сковано Хортензий. — Тази сутрин получих удар. Лявата ми страна е парализирана. Още съм в състояние да говоря, макар и трудно. Каква съдба, а? Няма да се задържа дълго. Скоро ще последва втори удар.

Катон отметна одеялата и хвана немощната дясна ръка на стареца; той се вкопчи отчаяно в неговата.

— Оставил съм ти нещо в завещанието си, Катоне.

— Знаеш, че не бих приел нищо.

— Не са пари, хи, хи — подсмихна се умиращият. — Знам, че няма да приемеш пари. Ала това няма да откажеш.

След тези думи той затвори очи и сякаш задряма.

Без да пуска ръката му, Катон се огледа, не със страх, а с желязна решителност. Да, Марция бе там с три други жени.

Хортензия познаваше добре — тя бе вдовицата на брат му Цепион и така и не се беше омъжила повторно. Дъщеря й от Цепион, младата Сервилия, бе тъкмо на възраст за женене, даде си внезапно сметка той… Къде се загубиха тези години? Толкова ли много време бе изминало от смъртта на Цепион? Не беше голяма красавица тази млада Сервилия. Това с името ли вървеше? Третата бе жената на младия Хортензий, Лутация, дъщеря на Катул и следователно първа братовчедка на мъжа си по две линии. Много горда. Много красива.

Марция се взираше в свещника в отсрещния ъгъл на стаята; нямаше опасност да спре погледа си върху него. На останалите три жени той не обърна внимание, но не можеше да отмине с равнодушие Марция. Той нямаше памет за лица, дори за тези на любимите му хора, и това бе най-тъжното в скръбта му по брат си. Той се взря удивено в Марция. Така ли беше изглеждала?

Катон заговори високо, рязко. Хортензий се стресна, отвори очи и тъжно се усмихна.

— Дами, Квинт Хортензий умира. Донесете столове и седнете така, че да ви вижда. Марция и младата Сервилия — тук, до мен. Хортензия и Лутация от другата страна. В последните си мигове човек трябва да вижда всички членове на семейството си.

Младият Квинт Хортензий, сега между жена си и сестра си, бе хванал парализираната лява ръка на баща си. Той имаше доста агресивен вид за син на един толкова миролюбив човек, но същото можеше да се каже и за много по-младия син на Цицерон. Синовете явно изобщо не приличаха на бащите си. Синът на Катон пък не беше нито агресивен, нито храбър, нито заинтересуван от политиката. Колко странно, че и двамата с Хортензий имаха дъщери, по-достойни да продължат по стъпките на бащите си. Хортензия се справяше блестящо с юридическите проблеми. Имаше ораторска дарба. Водеше живот на учена жена. А Порция можеше да заеме мястото на Катон на сенатската трибуна.

При тази подредба на семейството около смъртния одър на стареца Марция оставаше извън полезрението на Катон, макар че той усещаше присъствието й.

Седяха така с часове, почти без да забележат кога слугите са влезли и са запалили лампите; излизаха само за кратки посещения до тоалетната. Всички гледаха умиращия, чиито очи отново се бяха затворили със залеза на слънцето. Около полунощ втори удар освободи голямо количество кръв в жизненоважните части на мозъка и избави толкова бързо смъртника от мъките му, че никой не забеляза. Само спадането на температурата на ръката, която държеше, подсказа на Катон, че смъртта е настъпила. Той си пое дълбоко въздух и внимателно разтвори безжизнените пръсти. Изправи се.

— Квинт Хортензий е мъртъв — обяви, пресегна се, взе лявата ръка на мъртвеца от сина му и скръсти двете ръце на Хортензий на гърдите му. — Слагай монетата, Квинте.

— Толкова кротко умря! — възкликна удивено Хортензия.

— И защо не? — попита Катон и излезе от стаята, за да потърси усамотение в студената зимна градина.

Крачи достатъчно дълго из нея, за да свикне с безлунната, облачна нощ, решен да остане там, докато погребалните агенти се заемат с мъртвеца; сетне щеше да се измъкне през външната врата на улицата и никога повече да не се върне в тази къща. Не желаеше да си спомня повече за Квинт Хортензий Хортал. И за Марция.

Тя се появи толкова неочаквано пред него, че дъхът му секна. И нищо не я беше променило, нито годините, нито престарелият съпруг, нито самотата. Тя се приближи до него и взе лицето му между дланите си, усмихна му се.

— Изгнанието ми свърши — рече и приближи устни към неговите.

И той я пое, раздиран от разкаяние. Цялата страст и безкрайна чувственост, които бе предал и на дъщеря си, се освободиха, необуздани и силни както в отдавна забравените дни преди смъртта на Цепион. Лицето му бе мокро от сълзи и тя ги изсуши с езика си, той дръпна черната й дреха и тя неговата и двамата се отпуснаха на земята, без да усещат студа. Никога през двете години, през които бе женен за нея, не се беше любил така. Стената бе рухнала. Строгата дисциплина на безжалостните му етични правила не можеше да развали възторга му от това откритие и да попречи на духа му да се потопи в радост, която никога не беше подозирал, че може да съществува, там, с нея, вътре в нея, отново и отново, и отново.

На разсъмване те се разделиха, без да произнесат и една дума; не продумаха и когато той я отблъсна и излезе през портите на градината на оживената улица. А тя приведе дрехите си в някакъв що-годе приличен вид и се оттегли незабелязана в личните си покои в голямата къща. Болеше я, но в същото време ликуваше. Може би изгнанието й бе единственият начин Катон да се примири с онова, което чувстваше към нея. Усмихната, тя се оттегли в банята си.

Още същата сутрин Филип отиде у Катон и примигна удивено при вида на най-известния и безкомпромисен римски стоик — горящ от жизненост, ухилен до уши!

— Изобщо не ми предлагай от онази отвратителна пикня, която наричаш вино — предупреди гостът, след като се настани на едно кресло.

Катон седна зад очуканото си бюро и зачака.

— Аз съм изпълнител на завещанието на Квинт Хортензий — продължи надуто Филип.

— О, да, Квинт Хортензий спомена за някакъв подарък.

— Подарък? По-скоро бих го нарекъл дар от боговете!

Катон вдигна бледорижите си вежди; очите му заиграха.

— Умирам от любопитство, Луций Марций.

— Какво ти има тази сутрин, Катоне?

— Абсолютно нищо.

— Абсолютно всичко, бих казал аз. Много странно се държиш.

— Да, ала аз винаги съм се държал странно.

Филип си пое въздух:

— Хортензий ти завещава цялото съдържание на избата си.

— Колко мило от негова страна. Нищо чудно, че беше сигурен, че не мога да откажа.

— Това не е нищо за теб, Катоне, нали?

— Много грешиш, Луций Марций. То означава много за мен.

— Знаеш ли какво има в Квинт Хортензиевото мазе?

— Някои много добри вина, предполагам.

— О, да, има! Ала имаш ли представа колко амфори?

— Не. Откъде да знам?

— Десет хиляди амфори! — провикна се Филип. — Десет хиляди амфори с най-хубавите вина на света. И на кого ги оставя? На теб! Човекът с най-лош вкус в целия Рим!

— Разбирам какво имаш предвид и как се чувстваш, Филипе. — Катон се приведе напред и постави ръка на коляното на събеседника си, жест, толкова необичаен за него, че Филип едва не се отдръпна. — Знаеш ли какво, Филипе, ще сключа една сделка с теб.

— Сделка?

— Да, сделка. Аз в никой случай не мога да побера десет хиляди амфори с вино в дома си, а ако ги дам на съхранение в Тускулума, всичко ще бъде окрадено. Затова ще взема по-лошите петстотин амфори от мазето на Хортензий и ще оставя другите девет хиляди и петстотин на теб.

— Ти си луд, Катоне! Наеми склад или продай виното! Аз ще купя колкото мога да си позволя, така че няма да остана с празни ръце — Но ти не можеш да ми даде всичкото, просто не можеш.

— Не съм казал, че ти го давам даром. Казах, че ще ти предложа сделка. Една размяна.

— Какво, в името на боговете, мога да ти дам срещу такава ценност?

— Дъщеря си.

Филип зина от удивление:

— Какво?

— Ще разменя виното за дъщеря ти.

— Ама ти се разведе с нея!

— А сега ще се оженя повторно.

— Ти наистина си луд! Защо я искаш пак?

— Това е моя работа — отвърна Катон с изключително самодоволен вид и се протегна блажено. — Възнамерявам да се оженя за нея веднага щом Квинт Хортензий влезе в урната си.

Филип затвори уста, стисна зъби, преглътна тежко.

— Скъпи ми приятелю, не може! Траурният период е десет месеца! И то ако се съглася.

Радостта изчезна от очите на Катон и те придобиха обичайния си строг вид. Той стисна устни.

— След десет месеца — изрече рязко — светът може да е свършил. Или Цезар да е влязъл в Рим. Аз може да съм прогонен в някое селце край Евксинско море. Десет месеца са твърде ценно време. Затова аз ще се оженя за Марция веднага след погребението на Квинт Хортензий.

— Не можеш! Няма да позволя! Рим ще полудее!

— Рим е луд.

— Не, не давам!

Катон въздъхна, обърна се и се загледа замислено през прозореца на кабинета си.

— Девет хиляди и петстотин огромни амфори с най-отбрани вина. Колко ли съдържа една амфора? Двайсет и пет гарафи? Умножи девет хиляди и петстотин по двайсет и пет и ще имаш неповторима колекция от двеста трийсет и седем хиляди и петстотин гарафи фалернски, хиоски, фуцински, семийски… — Той се изправи толкова рязко, че Филип се стресна. — Защо ми се струва, че Квинт Хортензий притежаваше и малко от вината на цар Тигран, цар Митридат и царя на партите, които купуваше от Публий Сервилий?

Тъмните очи на Филип гледаха напрегнато, на красивото му лице се бе появило объркано изражение. Той плесна с ръце и ги протегна умолително към Катон.

— Не мога! Ще стане по-голям скандал от този при развода ти, когато я даде на клетия Хортензий! Катоне, моля те! Изчакай няколко месеца!

— Няма вино! Вместо това ще имаш честта да наблюдаваш как го откарвам кола след кола до Тестацейската скала на пристанището на Рим и чупя амфора след амфора с чук.

Филип пребледня.

— Няма да го направиш!

— Напротив, ще го направя. В края на краищата, както сам каза, аз съм човекът с най-лош вкус в цял Рим. И мога да си позволя да пия колкото си поискам отвратителна пикня. Колкото до продаване, мисля, че би било кощунство да печеля пари от Квинт Хортензий. Аз никога не приемам парични облаги. — Катон се отпусна отново на стола си и погледна насмешливо Филип. — Решавай, човече! Или дай овдовялата си дъщеря на бившия й съпруг, при което ще се сдобиеш с двеста трийсет и седем хиляди и петстотин гарафи от най-доброто вино в света, или ще ме гледаш как ги троша на Тестацейската скала. След което така или иначе ще се оженя за Марция. Тя е на двайсет и четири и вече от шест години не е под твое попечителство. Сама определя живота си; не можеш да ни спреш. Можеш само да придадеш на втория ни брак малко повече авторитет. Защото, знаеш, аз не уважавам такъв вид авторитет. Ала бих предпочел Марция да се чувства спокойно, когато излиза на улицата.

Филип намръщено се взря в това долно същество, което го гледаше толкова непоколебимо. Може би той наистина беше луд. Да, разбира се, че беше. Всички го знаеха от години. Тази негова отдаденост на една кауза бе нещо нечувано. Само как се беше впил в Цезар! Днешната среща обаче бе разкрила много повече страни на Катоновата лудост, отколкото Филип подозираше, че съществуват.

Той въздъхна, вдигна рамене:

— Добре тогава. Като искаш, твоя е. Вашата да бъде, на теб и на Марция. — Изражението му се промени. — Хортензий не я е докосвал и с пръст. Това поне мисля, че трябва да знаеш, след като ще се жениш за нея.

— Не го знаех.

— Той беше твърде стар, твърде болен, твърде изхабен. Просто я бе издигнал на пиедестал като жената на Катон и я обожаваше.

— Да, има логика. Тя никога не е преставала да бъде жената на Катон. Благодаря ти за сведенията, Филипе. Тя щеше и сама да ми го каже, но не знам дали щях да й повярвам.

— Толкова ли лошо мнение имаш за моята Марция? След като беше женен за нея?

— Аз бях женен и за жена, която ми изневери с Цезар.

Филип се изправи:

— Така е. Но жените, както и мъжете, са много различни една от друга. — Запъти се към вратата, но спря и се обърна. — Даваш ли си сметка, Катоне, че досега не бях подозирал, че имаш чувство за хумор?

Катон го изгледа равнодушно:

— Аз нямам чувство за хумор.

И така, скоро след погребението на Квинт Хортензий Хортал избухна най-големият скандал в римската история — Марк Порции Катон се ожени повторно за Марция, дъщерята на Луций Марций Филип.

В средата на май сенатът гласува за отлагане обсъждането на провинциите на Цезар до ноемврийските иди. Катон бе успял, макар че и в това нямаше нищо чудно, най-близките му съмишленици се бяха оказали най-непоклатими — Луций Ахенобарб избухна в сълзи; Марк Фавоний се разкрещя. Само писмата от Бибул, адресирани лично до всеки един от тях, накрая ги убедиха.

— О, колко хубаво! — възкликна весело Курион след вота. — Мога да си взема няколко месеца почивка. Ала не мисля, че през ноемврийските иди ще съм се отказал от вота си.

— Налагай вето, Гай Курионе! — изръмжа Катон, скандалната му женитба го бе направила доста популярен. — Ала скоро след това срокът на службата ти ще изтече и Цезар ще падне.

— Някой друг ще ме замести.

— Само че няма да е като теб. Цезар никога няма да намери друг като теб.

Може би Цезар нямаше да намери друг такъв, но заместникът на Курион вече бързаше от Галия към Рим. Смъртта на Хортензий бе оставила празно място в адвокатските среди; той бе в същото време и гадател, което означаваше, че неговото място в Колегията на гадателите бе отворено. И Ахенобарб щеше да опита отново, решен да върне рода си в най-уважаваната гилдия на Рим, тази на свещенослужителите. Жрец или гадател, нямаше значение, макар че жрец щеше да е по-добре, тъй като дядо му бе понтифекс максимус и беше прокарал закона, според който жреците и гадателите трябваше да се избират.

Само кандидатите за претори и консули трябваше да се регистрират в границите на Рим; всички останали магистрати, включително от духовенството, можеха да заявяват кандидатурите си ин абсенция. Така Цезаровият заместник на Курион, идващ от Галия, изпрати предварително известие, за да регистрира кандидатурата си за гадател на мястото на Квинт Хортензий. Изборите бяха проведени, преди да пристигне в Рим, и той спечели. Красноречието на Ахенобарб, след като научи за поражението си, бе достойно за няколко епични поеми.

— Марк Антоний! — хленчеше Ахенобарб. Той вече не бе способен на гняв. От последните избори за гадател, когато Цицерон го измести, той непрекъснато изпадаше в отчаяние. — Марк Антоний! Мислех, че Цицерон е най-ниското ниво, на което могат да паднат избирателите, но Марк Антоний! Този изрод, този развратник, това безмозъчно говедо! Рим е пълен с копелетата му! Кретен, който повръща на публични места! Баща му предпочете да се самоубие, вместо да се яви в Рим за делото срещу него за измяна; чичо му изтезаваше свободни гръцки мъже, жени и деца; сестра му бе толкова грозна, че се наложи да я оженят за сакат; майка му без съмнение е най-глупавата жена, живяла някога на света, макар че е от Юлиите; а двамата му по-малки братя се различават от Антоний само по това, че притежават по-малко мозък дори от него!

Слушател на тези излияния бе Марк Фавоний — Катон прекарваше всяка свободна минута у дома с Марция. Метел Сципион беше в Кампания с Помпей, а по-маловажните от добрите люде постоянно се умилкваха около Марцелите.

— Гледай по-весело на нещата, Луций Домиций — успокояваше го Фавоний. — Всички знаят защо загуби. Цезар е купил поста на Антоний.

— Цезар не е изхарчил и половината пари, които аз дадох за подкупи — изстена Ахенобарб, хълцайки. Най-сетне изплю камъчето: — Загубих, защото съм плешив, Фавоний. Да имах един-единствен кичур коса някъде по главата си, всичко щеше да е наред, ала ето ме, само на четирийсет и седем, а темето ми е голо като маймунски задник още от двайсет и петата ми година! Децата ме сочат с пръст и ме наричат Яйцето, жените се мусят с отвращение, а всеки мъж в Рим смята, че съм твърде грозен, за да гласуват за мен!

— О, стига — възрази отчаяно Фавоний и опита да измисли нещо окуражаващо. — Цезар също е плешив, а няма никакви проблеми.

— Той не е плешив! — проплака другият мъж. — Още има достатъчно коса, за да я зареши върху темето си, значи, не е плешив! — Той изскърца със зъби. — Освен това е задължен да носи венеца си за храброст навсякъде и той държи косата му на място.

В този момент жената на Ахенобарб, Порция, влезе в стаята. Беше по-възрастната истинска сестра на Катон, ниска, дебела, със сламеноруса коса и лунички. Бяха се оженили отдавна и бракът им се бе оказал сполучлив. Имаха двама сина и четири дъщери, но за щастие Луций Ахенобарб бе толкова богат, че броят на синовете, чиито кариери трябваше да финансира, и на дъщерите, чиито зестри трябваше да плаща, не беше от значение. Освен това бяха осиновили едно момче от някой си Атилий Серан. Порция хвърли съчувствен поглед на Фавоний и притисна презряната глава на Ахенобарб до корема си, потупа го по гърба.

— Скъпи мой, не се оплаквай — рече успокоително тя. — По неизвестна за мен причина избирателите на Рим отказаха да те сложат в колегията на духовниците още преди години. Това няма нищо общо с липсата ти на коса. Ако имаше, нямаше да те изберат за консул. Насочи усилията си към избирането на сина ни Гней в гилдията на свещенослужителите. Той е много приятна личност и избирателите го харесват. Сега стига си се тюхкал и бъди добро момче.

— Ама Марк Антоний… — изстена той.

— Марк Антоний е идол за обществото, популярен като гладиатор. — Тя вдигна рамене, прегърна съпруга си като майка детето си, страдащо от колики. — Той е далеч от способностите на Цезар, но по отношение на умението да спечелва тълпата не му отстъпва. Хората просто обичат да гласуват за него, това е.

— Порция е права, Луций Домиций — съгласи се Фавоний.

— Разбира се, че съм права.

— Кажи ми тогава защо Антоний изобщо си направи труд да идва в Рим. Те го избраха задочно!

Въпросът на Ахенобарб намери отговор след няколко дни, когато Марк Антоний, новоизбраният гадател, обяви, че ще се кандидатира за народен трибун.

— Добрите люде не са особено впечатлени — отбеляза с усмивка Курион.

Видът на Антоний беше блестящ. Животът с Цезар му бе повлиял добре, включително и сухия режим, наложен от Пълководеца. В Рим рядко се раждаха такива мъже — висок, як, с големи мъжки атрибути и с непоправим оптимизъм. Хората го харесваха по начин, по който никога не бяха харесвали Цезар. Може би, мислеше си цинично Курион, защото излъчваше мъжественост, без да е надарен с красиво лице. Както при Сула чарът на Цезар бе повече или по-малко женствен. Ако не беше така, онзи стар зловреден слух за любовната връзка на Цезар с цар Никомед нямаше да се разпространява с такъв успех, макар че никой не можеше да извади доказателства за каквато и да било сексуална активност от такъв род, а твърденията за цар Никомед се опираха само на свидетелствата на двама души, които мразеха Цезар: мъртвият Лукул и Бибул. Докато Антоний, който често целуваше страстно Курион на публични места, никога не можеше да бъде заподозрян в хомосексуализъм.

— Не съм очаквал добрите люде да се впечатлят — призна Антоний, — но Цезар смята, че ще се справя много добре като народен трибун, дори като твой наследник.

— Съгласен съм с Цезар. И независимо дали ти харесва или не, скъпи ми Антоний, през следващите няколко месеца трябва да внимаваш и да се учиш. Аз ще те обуча как да се противопоставяш на добрите люде.

Фулвия, в напреднала бременност, лежеше до Курион на кушетката. Антоний, който бе изключително лоялен към приятелите си, я познаваше отдавна и много я уважаваше. Тя беше енергична, последователна, умна. Макар че Публий Клодий се беше влюбил в нея на млади години, тя бе успяла да омае доста успешно и коренно различния Курион. За разлика от повечето жени, знаеше Антоний, Фулвия обичаше не по причини, свързани със семейното огнище. За да спечели любовта й, един мъж трябваше да е храбър, умен и с важно място в политиката. Като Клодий. Като Курион. И това може би изобщо не беше чудно за една внучка на Гай Гракх. И за една толкова пламенна жена. Тя все още бе много красива, макар че беше минала трийсетте. И очевидно беше плодовита: имаше четири деца от Клодий и сега чакаше дете от Курион. Защо в този град, където жените често губеха живота си, давайки живот, Фулвия раждаше дете след дете, без да загуби и един косъм? Тя правеше на пух и прах много теории, защото произлизаше много стар и благороден род, с много близкородствени бракове. Сципион Африкански, Емилий Паул, Семпроний Гракх, Фулвий Флак. И въпреки това тя беше като манифактура на бебета.

— Кога ще се роди бебето? — осведоми се Антоний.

— Скоро — отвърна тя, пресегна се и разроши косата на Курион. Усмихна се скромно на Антоний. — Ние… ъ… чакахме законното ни бракосъчетание.

— Защо не се оженихте по-рано?

— Питай Курион.

— Исках да покрия всичките си дългове, преди да взема тази изключително богата жена.

Антоний го изгледа изненадано:

— Курионе, никога не съм те разбирал! Защо се безпокоиш толкова за такива неща?

— Защото — чу се друг глас — Курион не е като останалите бедняци като нас.

— Долабела! Влизай, влизай! — извика Курион. — Помести се малко, Антоний.

Публий Корнелий Долабела, бедният патриций, се настани на кушетката до Антоний и взе чашата вино, което му наля и разреди домакинът.

— Моите поздравления, Антоний — рече новодошлият. Двамата доста си приличаха, помисли си Курион, поне физически. Също като Антоний Долабела бе висок и както притежаваше чудесна фигура, така излъчваше неоспорима мъжественост, макар че, предполагаше Курион, той бе по-умният от двамата, ако ще и само заради това, че не беше невъздържан като Антоний. Освен това бе и значително по-хубав; кръвното му родство с Фулвия личеше както от чертите, така и от цвета на косата и очите му — бледо-кестенява коса, черни вежди и мигли и черни като въглени очи.

Финансовото положение на Долабела бе толкова нестабилно, че само изключително изгодният му брак преди две години му беше позволил да влезе в сената. По предложение на Клодий той бе примамил бившата главна весталка Фабия, полусестра на съпругата на Цицерон, Теренция. Бракът им не продължи дълго, но Долабела все пак си запази огромната зестра на Фабия… и симпатията на Цицероновата жена, която не преставаше да обвинява сестра си за разпадането на брака й.

— Правилно ли чувам, Долабела, че си отделял твърде голямо внимание на Цицероновата щерка? — попита Фулвия, докато хрупаше ябълка.

Долабела я погледна унило:

— Виждам, че сплетните се разпространяват.

— Значи, ухажваш Тулия, така ли?

— Всъщност се опитвам да не го правя. Проблемът е, че съм влюбен в нея.

— В Тулия?

— Разбирам те — обади се неочаквано Антоний. — Знам, че всички се смеем на остроумията на Цицерон, но дори и най-върлият му враг не може да отрече интелекта му. Аз забелязах Тулия още преди години, когато беше омъжена за онзи, първия… Пизон Фруги. Много красива и жизнена. Стори ми се забавна.

— Забавна е — заяви мрачно Долабела.

— Само — добави с престорена сериозност Курион, — като имаш предвид, че Теренция й е майка, какви ли деца ще народи?

И четиримата избухнаха в смях, но Долабела явно беше влюбен до уши.

— Само се постарай да измъкнеш свястна зестра от Цицерон — посъветва го Антоний като заключение по темата. — Може да се оплаква, че е бедняк, ала проблемите му са само по отношение на парите в брой. Той притежава едни от най-скъпите имоти в Италия. А Теренция дори повече.

В началото на юни сенатът се събра в Помпеевата курия, за да обсъди проблема със заплахата от партите, за които се подозираше, че ще нападнат Сирия през лятото. При това се повдигна спорният въпрос за смяната на Цицерон и Бибул като управители съответно на Киликия и Сирия. И двамата имаха съмишленици, които усилено се опитваха да предотвратят продължаването на срока им през следващата година, доста трудна задача, тъй като изборът на управители на провинции не беше голям (повечето политици бяха взели провинции след изтичането на консулските или преторските им мандати, такива като Цицерон и Бибул бяха малко), а и основното желание на повечето сенатори бе да сменят Цезар, не Цицерон и Бибул. Бюрократите предпочитаха да си затварят очите пред наближаващата война с партите, докато провинциите на Цезар изглеждаха умирени за доста години напред.

Двамата Помпеевци също присъстваха, статуята се извисяваше над курулния подиум, оригиналът изпъкваше на долния ред отляво. Катон седеше от дясната страна на Апий Клавдий, който бе оправдан от съда и веднага беше избран за цензор. Единственият проблем бе, че другото цензорско място се заемаше от Луций Калпурний Пизон, тъст на Цезар и човек, с когото Апий Клавдий изобщо не се разбираше. За момента двамата все още си говореха, главно защото Апий Клавдий възнамеряваше да прочисти сената, но благодарение на един закон, прокаран от брат му Публий Клодий, докато заемаше поста на народен трибун, никой цензор не можеше самостоятелно да изгони някой член на сената, нито да отнеме конническия статус на някого в трибите или центуриите. Клодий бе въвел възможността за вето, което означаваше, че Апий Клавдий трябваше да има съгласието на Луций Пизон, за да прокара мерките си.

Ала Клавдиите Марцели все още водеха сенатската опозиция срещу Цезар и останалите демократи. Така че сега заседанието се председателстваше от Гай Марцел Големия, който държеше и фасциите през юни.

— От писмата на Марк Бибул знаем, че военното положение в Сирия е критично — заговори Марцел Големия пред сената. — Той разполага с около двайсет и седем кохорти, което е смешно. Освен това никой от войниците му не е достатъчно способен, включително онези от Габиниевия легион, които той върна от Александрия. Твърде унизителна ситуация, да командваш хората, които са убили синовете ти. Трябва да изпратим още легиони в Сирия.

— И откъде ще ги вземем тези легиони? — попита високо Катон. — Благодарение на безскрупулното набиране на войска от Цезар (още двайсет и пет кохорти тази година) Италия и Италийска Галия са обезлюдени.

— Известно ми е това, Марк Катоне — тросна се Марцел Големия, — но това не премахва необходимостта от поне още два легиона в Сирия.

Помпей се изправи и намигна на седналия на отсрещната скамейка Метел Сципион. Двамата се разбираха отлично.

— Втори консуле, може ли да направя едно предложение.

— Казвай, Гней Помпей. Помпей се усмихна лукаво:

— Разбирам, че ако някой член на сената пожелае да разрешим този проблем, като наредим на Гай Цезар да отстъпи някои от многобройните си легиони, нашият уважаван народен трибун Гай Курион моментално ще наложи вето. Затова аз предлагам да действаме в рамките, които ни наложи Гай Курион.

Катон се ухили, а Курион се намръщи.

— Ако успеем да се вместим в тези рамки, Гней Помпей, аз ще съм изключително доволен — рече Марцел Големия.

— Много е просто — продължи весело Помпей. — Предлагам аз да изпратя един от легионите си в Сирия и Гай Цезар да отпусне един от своите. Така никой от нас няма да се чувства онеправдан и двамата ще се лишим от еднакъв брой войници. Не е ли справедливо, Гай Курионе?

— Да — отвърна рязко Курион.

— Ще се съгласиш ли да не налагаш вето върху такова предложение, Гай Курионе?

— Няма да наложа вето, Гней Помпей.

— О, чудесно! В такъв случай аз заявявам официално пред това събрание, че още сега давам един от легионите си за Сирия.

— Кой, Гней Помпей? — попита Метел Сципион, който от вълнение едва седеше на мястото си.

— Моя Шести легион, Квинте Метел Сципионе.

Настъпи тишина, която дори Курион не посмя да наруши.

„Хитър ход, пиценска свиньо! — рече си той. — Ти току-що лиши войската на Цезар от два легиона и в същото време избегна моето вето.“ Защото Шести легион служеше при Цезар от години. Цезар го беше взел на заем от Помпей и още го държеше. Ала легионът не беше негов.

— Чудесна идея! — ухили си се Марцел Големия. — Предлагам да гласуваме. Всички, които са съгласни Гней Помпей да изпрати Шестия си легион в Сирия, да си вдигнат ръцете.

Дори Курион вдигна ръка.

— И всички, които са съгласни Гай Цезар да даде един от легионите си за Сирия, да вдигнат ръце.

Курион отново гласува за.

— В такъв случай ще пиша на Гай Цезар в Отвъдна Галия, за да го информирам за решението на сената — заключи доволно Марцел Големия.

— А какво ще стане по въпроса за нов управител на Сирия? — обади се Катон. — Мисля, че повечето уважаеми сенатори ще се съгласят, че трябва да върнем Марк Бибул в Рим.

— Предлагам — обади се веднага Курион — да изпратим Луций Домиций Ахенобарб на мястото на Марк Бибул в Сирия.

Ахенобарб скочи и заклати енергично грозната си глава:

— С удоволствие бих приел, Гай Курионе, но здравето не ми позволява да отида в Сирия. — Той наведе глава и показа на римския сенат голото си теме. — Слънцето е твърде силно там, уважаеми сенатори. Ще ми опече мозъка.

— Вземи си шапка, Луций Домиций — сряза го Курион. — На Сула му вършеше чудесна работа, би трябвало да свърши и на теб.

— Да, но има и друг проблем, Гай Курионе — не отстъпи Ахенобарб. — Мога да нося шапка, но не и шлем. В момента, в който нахлузя такова нещо, получавам непоносимо главоболие.

— Ти самият си едно главоболие! — възкликна цензорът Луций Пизон.

— А ти си инсубрийски варварин! — изръмжа Ахенобарб.

— Ред! Ред! — изкрещя Марцел Големия. Помпей отново се изправи:

— Мога ли да предложа една алтернатива, Гай Марцеле?

— Казвай, Гней Помпей.

— Ами, разполагаме и с известен брой бивши претори, но мисля, всички ще се съгласите, че Сирия е твърде опасна, за да изпращаме човек, който не е бил консул. Затова, тъй като съм съгласен, че имаме нужда от Марк Бибул тук, сред нас, мога ли да предложа да изпратим човек, от края, на чийто консулски мандат още не са изтекли пет години, както е според изискванията на моя закон? С времето нещата ще се поуталожат и такива проблеми няма да изникват, но смятам, че сега трябва да действаме разумно. Ако сенатът е съгласен, можем да издадем извънреден закон, който да натоварва точно определен човек с тази задача.

— О, стига увъртания, Гней Помпей! — провикна се Курион. — Казвай кого имаш предвид!

— Ще го назова веднага. Предлагам Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика.

— Твоя тъст. Пак облагодетелстване по роднинска линия — възкликна Курион.

— В облагодетелстването по роднинска линия няма нищо лошо — възрази Катон.

— Това е недостойно! — изкрещя Марк Антоний от задния ред.

— Ред! Ред! — прогърмя гласът на Марцел Големия. — Марк Антоний, ти си педарий и нямаш право да говориш!

— Глупости! — закрещя Антоний. — Баща ми е най-доброто доказателство, че облагодетелстването на роднини е недостойно!

— Марк Антоний, млъквай веднага или ще те изхвърля.

— Така ли? — попита презрително той и заплашително се надигна. — Хайде, кой ще опита?

— Сядай си на мястото, Антоний! — нареди отегчено Курион.

Антоний седна с усмивка на уста.

— Метел Сципион не може да се пребори и с жена — обади се Вация Изаурик.

— Предлагам Публий Вациний! Предлагам Гай Требоний! Предлагам Гай Фабий! Предлагам Квинт Цицерон! Предлагам Луций Цезар! Предлагам Тит Лабиен! — закрещя Антоний.

Гай Марцел Големия сложи край на заседанието.

— От теб ще стане страшен демагог, когато те изберат за народен трибун — похвали Курион Антоний, докато се връщаха към Палатина. — Ала не предизвиквай толкова Гай Марцел. Той е не по-малко раздразнителен от останалите членове на кликата му.

— Мръсници! Лишиха Цезар от два легиона.

— И то много хитро. Ще му пиша веднага.

До началото на квинктил цял Рим знаеше, че Цезар бе прекосил Алпите в Италийска Галия заедно с Тит Лабиен и три легиона. Два щяха да отидат в Сирия, Помпеевият Шести и неговият Петнайсети, легион без никакъв боен опит, защото се състоеше единствено от новобранци, преминали само определен период интензивно обучение при Гай Требоний. Третият легион щеше да остане с Цезар в Италийска Галия: Тринайсети, съставен от ветерани, много горди от фаталния си номер, който не им се отразяваше ни най-малко на бойното поле. Това бяха лични клиенти на Цезар, мъже с латински граждански права от отвъдната страна на Падус, и бяха готови да дадат живота си за Пълководеца.

Дали заради бързите действия на Цезар римското общество беше обзето от страх: до един момент в Италийска Галия нямаше никакви войски, а изведнъж се появиха три легиона. В Рим настана паника. Хората започнаха да се питат дали сенатът не е отговорен за предизвикването на човека, смятан за най-добрия пълководец след Гай Марий (или дори най-добър изобщо). Ето го Цезар, без никаква бариера между него и Италия; само той срещу Рим. А той бе загадъчна личност. Никой не знаеше какво минава през ума му. Толкова дълго беше отсъствал! Марк Порции Катон крещеше из форума, че Цезар възнамерявал да започне гражданска война, че щял да нахлуе в Рим, че никога нямало да се раздели с някой от легионите си, че щял да унищожи републиката. Той успя да привлече вниманието. Страхът в обществото се засили, макар че бе предизвикан единствено от придвижването на управителя (съвсем очаквано) от една своя провинция към друга. Цезар наистина нямаше обичая да държи постоянно някой легион със себе си, дори когато прехвърлеше някой през Алпите, а този път Тринайсети стоеше неотлъчно до него… ала какво беше един легион? Ако не бяха останалите два, хората щяха да живеят спокойно.

Сетне се чу, че един от многото млади Апий Клавдий завел споменатите два легиона в Капуа, където щели да чакат да бъдат прехвърлени на изток. Всички си отдъхнаха… защо бяха забравили, че тези два легиона вече не бяха под командването на Цезар? Че той ги бе прехвърлил в Италийска Галия по нареждане! О, слава на боговете! Това становище се засили още повече, когато младият Апий Клавдий докара Шести и Петнайсети до покрайнините на Рим и осведоми цензора, че войниците в двата легиона мразели до дъното на душата си Цезар, постоянно го хулели и били готови за бунт — както всъщност всички останали легиони във войската на Цезар.

— Не е ли хитрец старецът? — обърна се Антоний към Курион.

— Хитрец ли? Е, ако под „старец“ имаш предвид Цезар, след някой и друг ден ще навърши петдесет. Не е особено стар.

— Имам предвид всички тези приказки за недоволството в легионите му. Войниците на Цезар да недоволстват! Никога, Курионе, никога! Те биха легнали в краката му. Биха дали живота си за него, до последния човек, включително и войниците от Помпеевия Шести.

— Тогава…

— Той ги заблуждава, Курионе. Стара лисица е той. Дори и Марцелите трябва да се досетят, че един Апий Клавдий може много лесно да бъде подкупен. Е, сигурно не го прави просто за удоволствие. Цезар го е накарал. Случайно научих, че преди да изпрати Шести и Петнайсети, Цезар говорил пред войниците, казал им колко съжалява, че трябва да ги изпрати. И дал на всеки по хиляда сестерции като обезщетение, че трябва да се върнат към войнишката заплата.

— Стара лисица наистина! — възклика Курион. Неочаквано потрепери и сподели опасенията си пред събеседника си: — Антоний, той няма… нали?

— Какво няма?

— Да нахлуе в Рим.

— О, ще нахлуе, всички мислим, че ще го направи, ако бъде принуден.

— Всички?

— Легатите му. Требоний, Децим Брут, Фабий, Секстий, Сулпиций, Хирций и така нататък.

Курион се обля в студена пот и избърса чело с трепереща ръка.

— Юпитере! О, Юпитере! Антоний, стига си тичал по жени и веднага идвай у нас.

— Защо?

— За да започна обучението ти, дървена главо! От мен и от теб зависи да го предотвратим.

— Съгласен съм, трябва да му издействаме разрешение да се яви на изборите за консул задочно. Иначе ще газим в кал от Региум до Аквилея.

— Де да можеха Катон и Марцелите да си затварят устата…

— Те са глупаци — заключи презрително Антоний.

След като бяха проведени трите тура на изборите през квинктил, Марк Антоний бе избран с неоспоримо мнозинство за народен трибун, резултат, който ни най-малко не изненада добрите люде. С годините Курион беше показал големи способности; а единственото, което бе показал Марк Антоний, бяха очертанията на големия си пенис под стегнатата туника. Ако Цезар се надяваше Антоний да замести Курион, той бе полудял, произнесоха се добрите люде. Тези избори показаха и един от най-любопитните аспекти на римския политически живот. Гай Касий Лонгин, все още покрит със слава от успехите му в Сирия, бе отхвърлен на изборите за народен трибун. Малкият му брат, Квинт Касий Лонгин, също беше отхвърлен. Ала докато Гай Касий бе заклет привърженик на добрите люде, Квинт Касий беше човек на Цезар. И двамата консули за другата година бяха от добрите люде: Гай Клавдий Марцел Малкия бе първи, Луций Корнелий Лентул Крус — втори. Повечето претори поддържаха Цезар, освен „Маймуната на Катон“, Марк Фавоний, който бе избран с най-малко гласове.

И въпреки усилията на Курион и Антоний (който вече можеше да говори пред сената в качеството си на народен избраник) Метел Сципион замени Бибул като управител на Сирия. Бившият претор Публий Сестий трябваше да смени Цицерон в Киликия. Като пръв легат Сестий взе Марк Юний Брут.

— Как можеш да напускаш Рим в такъв момент? — попита сърдито Катон.

Брут го погледна с характерния си израз на бито куче, но дори Катон вече си даваше сметка, че независимо как изглежда, той правеше каквото си е наумил.

— Трябва да отида, чичо.

— Защо?

— Защото управлението на Цицерон в Киликия навреди силно на финансовите ми предприятия в тази част на света.

— Бруте, Бруте! Ти имаш повече пари от Помпей и Цезар, взети заедно! Какво са един-два неизплатени дълга пред съдбата на Рим? — възкликна гневно Катон. — Помни ми думата, Цезар си е наумил да събори републиката! Нуждаем се от всеки влиятелен мъж, за да попречим на ходовете, които е замислил до консулските избори догодина. Твоят дълг те зове в Рим, а не да се шляеш из Киликия, Кипър, Кападокия и където другаде ти дължат пари! Ти ще засенчиш самия Марк Крас!

— Съжалявам, чичо, но някои от клиентите ми като Мациний и Скапций, са засегнати. Първият дълг за един мъж са клиентите му.

— Първият дълг за един мъж е страната му.

— Страната ми не е в опасност.

— Страната ти е пред гражданската война!

— Все това повтаряш — въздъхна Брут, — но честно казано, аз не споделям мнението ти. Това ти се е превърнало в мания, чичо Катоне, наистина.

Една отблъскваща мисъл хрумна на Катон. Той погледна гневно племенника си:

— Глупости! Това няма нищо общо с клиентите ти или с неплатените ти дългове, Бруте, нали? Бягаш, за да избегнеш военната служба, както правиш цял живот!

— Не е вярно! — възкликна той и пребледня.

— Позволи ми сега на свой ред да не ти повярвам. Ти не се задържаш никъде, където съществува дори минимална опасност от война.

— Как можеш да кажеш такова нещо, чичо? Партите вероятно ще нападнат, преди да стигна на изток.

— Партите ще нападнат Сирия, не Киликия. Така сториха и лятото на миналата година, въпреки онова, което ни пишеше Цицерон! Освен ако не загубим Сирия, ти ще си на толкова безопасно място в Тарзус, както ако бе в Рим. Разбира се, ако Рим не беше заплашен от Цезар.

— Това също са глупости, чичо. Напомняш ми за жената на Скапций, която се суетеше и кудкудякаше около децата си, докато не ги превърна в хипохондрици. Една бенка означаваше рак, главоболие — нещо ужасно се случвало в черепите им, малко неразположение на стомаха — признак за хранително отравяне или начало на лятна диария. Докато накрая предизвика съдбата с прекалената си загриженост и едно от децата й умря. Не От болест, чичо, а от нехайство от нейна страна. Толкова била заета със зяпане по сергиите на пазара, че детето попаднало под колелата на една каруца.

— Ха! — тросна се Катон. — Интересно сравнение, племеннико. Ала сигурен ли си, че жената на Скапций не е собствената ти майка, която те е превърнала в хипохондрик?

Тъжните кафяви очи проблеснаха заплашително, но Брут просто се извъртя и си тръгна. Но не се прибра в къщи. Беше му станало навик на този ден да посещава Порция.

След като изслуша разказа му за този спор, тя въздъхна дълбоко и събра длани.

— О, Бруте, татко наистина може да бъде непоносим, нали? Моля те, не му се сърди! Той не е искал да те обиди. Той просто е толкова… толкова войнствен. Веднъж забие ли нокти в нещо, не го пуска. Вманиачил се е по отношение на Цезар.

— Мога да извиня баща ти заради манията му, Порция, но не и заради неговия догматизъм! Боговете са ми свидетели, че не изпитвам любов и уважение към Цезар, но той просто се опитва да оцелее. Пожелавам му успех. Ала в какво е по-различен от още поне половин дузина, които мога да изброя? И никой от тях не е нахлул в Рим. Виж Луций Пизон, когато сенатът го лиши от управителския пост в Македония.

Порция го погледна удивено.

— Бруте, за сравнение и дума не може да става! О, толкова си твърдоглав! Защо не можеш да гледаш на политиката с яснотата, с която управляваш финансите си?

Ядосан, той се изправи.

— Ако и ти ще ме поучаваш, Порция, тръгвам си!

— О! О! — Разкаяна, тя взе ръката му и я допря до бузата си; големите й сиви очи заблестяха от сълзи. — Прости ми! Не си тръгвай! О, не си тръгвай!

Омилостивен, той отдръпна ръката си и пак седна.

— Е, добре тогава. Ала и ти си твърдоглава, Порция. Не искаш и да чуеш, че Катон греши, макар да знам, че често му се случва. Както при сегашната му кампания във форума срещу Цезар. Какво си мисли, че ще постигне? Само плаши хората, които се подлъгват по възбудата му и не виждат, че греши. И все пак всичко, което се чува за Цезар, показва, че той се държи като един напълно нормален човек. Виж само каква паника настъпи, когато докара три легиона през Алпите. Ала той трябваше да ги докара! И изпрати двата веднага в Капуа. Докато баща ти тръбеше наляво и надясно, че той по-скоро би умрял, отколкото да се раздели с някой от легионите си. Той сгреши, Порция! Сгреши! Цезар постъпи точно според указанията на сената.

— Да, съгласна съм, че татко има навика да преувеличава, ала не се карай с него, Бруте. — Една сълза капна върху ръката й. — Не ми се иска да заминаваш.

— Няма да тръгна веднага. Докато замина, Бибул ще се е върнал.

— Да, разбира се — рече равнодушно тя, сетне лицето й грейна и тя се удари весело по коленете. — Виж това, Бруте. Рових се в писанията на Фабий Пиктор и открих едно голямо несъответствие. В пасажа, където обсъжда отделянето на плебса в Авентина.

Брут с удоволствие се наведе над текста, заинтригуван повече от въодушевеното лице на Порция, отколкото от писанията на Фабий Пиктор.

Ала слуховете продължаваха да се разпространяват и множат. За щастие пролетта, която настъпи, когато по календара трябваше да дойде лятото, бе спокойна. Дъжд валеше точно колкото трябваше, слънцето грееше както обикновено и някак си на никого не му се струваше реално, че Цезар стои в Италийска Галия и дебне като паяк да се нахвърли върху Рим. Не че обикновените римляни много се тревожеха от такива неща. Те обожаваха Цезар и бяха склонни да мислят по-скоро, че сенатът го е притиснал твърде много, така че повечето се успокояваха, че нещата както винаги ще се наредят от само себе си. Сред могъщите конници от осемнайсетте висши центурии и по-малко изтъкнатите им колеги обаче слуховете имаха унищожително влияние. Парите бяха единствената им грижи и дори при най-лекото загатване за гражданска война косите им настръхваха и сърцата им се разтуптяваха тревожно.

Банкерите, които поддържаха горещо Цезар — Балб, Опий и Рабирий Постум — работеха постоянно в негова полза. Говореха убедително, разсейваха тревогите, опитваха да се накарат плутократите като Тит Помпоний Атик да разберат, че гражданската война изобщо не е в интерес на Цезар. Че Катон и Марцелите се държат безотговорно и неразумно, като му приписват мотиви, за които нямат никакви доказателства. Че Катон и Марцелите причиняват по-голяма вреда на Рим и финансовата му империя с глупавите си намеци за мерките, които Цезар бил готов да предприеме, за да защити кариерата и общественото си положение. Той винаги е бил привърженик на законността, защо изведнъж да започне да действа неконституционно? Катон и Марцелите все повтаряха, че щял да го направи, но на какво основание? Нямаха никакви доказателства. И не бяха ли това по-скоро опити да се използва Цезар, за да се оправдае определянето на Помпей за диктатор? Не действаше ли точно Помпей неконституционно вече цяла година? Не се ли стремеше точно той към неограничена власт, вижте само поведението му след смъртта на Клодий. Не беше ли точно Помпей помогнал на добрите люде да навредят на репутацията на Гай Юлий Цезар? Не стоеше ли Помпей зад цялата тази афера? Чие поведение в миналото свидетелстваше за стремеж към неограничена власт на всяка цена, на Цезар или на Помпей? Кой бе истинската заплаха за републиката; Цезар или Помпей? Отговорите, твърдяха неуморимите защитници на Цезар, все сочели Помпей.

А самият Помпей, който се беше оттеглил в луксозната си вила край Неапол, неочаквано заболя. Сериозна болест, гласяха слуховете. Доста сенатори и конници веднага предприеха пътувания до вилата му, където биваха посрещани от загрижената Корнелия Метела и получаваха оскъдни обяснения за неразположението на съпруга й, следвани от твърд отказ да бъдат допуснати до болничното му легло, независимо от това, колко знатен беше посетителят.

— Много съжалявам Тит Помпоний — рече тя на Атик, един от първите пристигнали, — но лекарите забраниха каквито и да било посещения. Съпругът ми се бори за живота си и трябва да пази силите си.

— О — възкликна разтревожено Атик, — не можем да се лишим от добрия Гней Помпей, Корнелия.

Всъщност не точно това искаше да каже. По-скоро имаше предвид вероятността Помпей да стои зад обществената и сенатската кампания за лишаване на Цезар от правата му. Атик, изключително богат и влиятелен човек, искаше да му обясни какви последствия щяха да окажат тези политически игри върху римските финанси. Един от проблемите с Помпей бе свързан с неговото собствено богатство и невежеството му в областта на търговията. Парите му се управляваха от други хора, бяха внесени в банки и недвижима собственост. На негово място Брут вече би опитал всичко, за да обуздае добрите люде, защото техните действия само свиваха пазара. А за Атик свитият пазар бе истински кошмар. Парите изведнъж изчезваха, потъваха сякаш вдън земя и не се показваха, не изпълняваха основното си предназначение. Някой трябваше да обясни на добрите люде, че заплашват най-важното за съществуването на Рим — парите.

Ала се наложи да си тръгне, без да е постигнал никакъв успех. Както и всички останали, които си направиха труда да отидат до Неапол.

А през това време Помпей се спотайваше във вилата си далеч от хорските очи. Някак си колкото повече растеше важността му в политическите събития в Рим, толкова по-малко ставаха приятелите му. В момента например единственото му утешение оставаше тъст му, Метел Сципион, с когото бяха измислили настоящата хитрина да се престори на тежко болен.

— Трябва да разбера къде е мястото ми в общественото мнение и в сърцата на хората — бе рекъл той на Метел Сципион. — Нужен ли съм? Искат ли ме? Обичат ли ме? Все още ли съм първият мъж в Рим? Това ще ги разкрие, Сципионе. Накарах Корнелия да записва всеки, който дойде и се интересува от мен, и какво точно са й говорили. Така ще науча всичко, което трябва да знам.

За жалост Метел Сципион не беше голям познавач на човешкото поведение, така че изобщо не му хрумна, че естествено всички, идващи да се осведомят за здравето на Помпей, щяха да изразят фалшива загриженост, която никак не съответстваше на истинското им отношение. Също така не се досети, че поне половината посетители се надяваха Помпей да умре.

Затова двамата с радост преглеждаха записките на Корнелия Метела, играеха на зарове, дама и домино, след което се разделяха, за да вършат личните си дела. Помпей прочете „Коментариите“ на Цезар много пъти и нито веднъж с удоволствие. Този проклет човек бе нещо повече от военен гений, той притежаваше и самоувереност, която той никога не беше имал. Цезар не посипваше главата си с пепел и не се оттегляше виновно в палатката си след поражение. Той продължаваше да води войската си. И защо легатите му бяха такива блестящи пълководци? Ако Афраний и Петрей в Испания бяха наполовина толкова способни, колкото Требоний или Фабий, или Децим Брут, Помпей щеше да се чувства много по-спокоен. Метел Сципион, от друга страна, прекарваше времето си в измисляне на приятни малки сценки с голи актьори и актриси и сам ги режисираше.

„Смъртоносната“ болест продължи един месец, след което по средата на секстил Помпей се настани в една носилка и потегли към вилата си на Марсово поле. Вестта за тежкото му състояние се беше разпространила и земите, през които избра да мине, бяха изпълнени с негови клиенти (тъй като не искаше наистина да се зарази с малария, той предпочете по-здравословния маршрут през вътрешността на страната по Латинския път). Почитателите му се тълпяха да го поздравят, обсипваха го с цветя и го приветстваха, щом подадеше глава иззад завесата на носилката, за да се усмихне и помаха вяло на тълпата. Тъй като не беше голям любител на пътуванията в носилка, той реши да продължи през нощта, за да дремне по време на дългите и скучни часове. Ала за негова изненада хората продължаваха да се тълпят, за да го поздравят, осветявайки пътя му с факли.

— Вярно било! — възкликна той възхитен пред Метел Сципион, който споделяше комфортното му возило (тъй като не искаше да търпи любовните му набези, Корнелия Метела предпочете да се движи сама). — Сципионе, те ме обичат! Обичат ме! О, вярно било онова, което винаги съм казвал!

— И кое по-точно?

— Че ако искам да събера войска в Италия, трябва просто да тропна с крак.

— Аха — измърмори Метел Сципион и заспа.

Помпей обаче не го ловеше сън. Той дръпна завесите на носилка колкото лицето му да се вижда, настани се удобно сред огромната планина от възглавници и продължи да се усмихва и да маха вяло. Вярно било! Народът на Италия наистина го обичал. Защо толкова се страхуваше от Цезар? Цезар нямаше шанс, дори да се прояви толкова глупаво, че да настъпи към Рим. Не че щеше да посмее. Дълбоко в себе си Помпей знаеше, че това не е в стила на Цезар. Той щеше да избере да се бори в сената и форума. И когато му дойде времето, в съда. Защото непременно трябваше да го свалят. В това отношение Помпей нямаше разногласия с добрите люде. Знаеше, че военната кариера на Цезар далеч не беше приключила и че ако не му попречат, той щеше да го надмине и скоро да се нарече Цезар Велики.

Откъде знаеше ли? Тит Лабиен бе започнал да му пише. Покорно молеше покровителя си Гней Помпей Велики да му прости за онази достойна за съжаление забежка с Муция Терция. С обяснението, че Цезар се обърнал срещу него… от завист, разбира се. Той не можел да търпи пълководец, който постигал сам такива блестящи успехи като Тит Лабиен. Затова обещаното съвместно консулство с Пълководеца нямало да се осъществи. Защото, дал му да разбере Цезар по време на прекосяването на Алпите в Италийска Галия, веднъж завърши ли галската кампания, той щял да хвърли Лабиен като горещ въглен. Ала, твърдеше Лабиен, нахлуването в Рим никога не е било допустимо за Цезар. А кой можеше да знае това със сигурност, ако не Тит Лабиен? Цезар никога, нито с думи, нито с дела, не бил показал, че възнамерява да узурпира властта. Нито пък кой от легатите му споменавал такава възможност. Не, Цезар искал само да получи второ консулство и да тръгне на голяма война на изток срещу партите. За да отмъсти за скъпия си приятел Марк Лициний Крас.

Помпей бе прочел това послание към края на доброволната си изолация от всички, освен от Метел Сципион, но не беше споменал за него дори пред тъста си.

„Глупак! Нещастник! Нищожество!“ — мислеше си Помпей със злобна усмивка. Как можеше Лабиен да си въобразява, че е станал вече толкова велик, че да му бъде простено? Не му беше простил. Никога нямаше да прости на този крадец на чужди жени! Но, от друга страна, той можеше да се окаже много полезен. Афраний и Петрей бяха остарели и оглупели. Защо да не ги смени с Тит Лабиен, който никога нямаше да се издигне толкова, че да засенчи Помпей Велики. Никога нямаше да може да се нарече Лабиен Велики.

Война на изток срещу партите… Ето какви били амбициите на Цезар! Умно, много умно. Цезар не желаеше и не се нуждаеше от излишни главоболия като управлението на Рим. Той искаше да се запише в историята като най-великия пълководец на Рим. Затова след завладяването на Галия Комата, съвършено нова за Рим територия, той искаше да подчини партите и да прибави милиарди югери земя към римските провинции. Как можеше Помпей да се сравнява с това? Той просто бе воювал на стара, отдавна попаднала под властта на Рим територия срещу традиционните му врагове, хора като Митридат и Тигран. Цезар беше пионер. Той отиваше там, където Рим не бе стъпвал досега. И с тези единайсет… не — девет фанатично верни легиони той нямаше да бъде разгромен при Кари. Цезар щеше да помете партите. Щеше да стигне до Серика, да не говорим за Индия! Щеше да срещне народи, които дори Александър Велики не е сънувал, че може да съществуват. Да плени цар Ород, за да участва в триумфалното му шествие. И Рим щеше да го почита като бог.

О, да, Цезар трябваше да бъде свален. Да бъде лишен от войската и от провинциите си, да бъде осъден по толкова обвинения, че никога повече да не посмее да покаже лицето си в Италия. Лабиен, който го познаваше, който бе воювал с него девет години, твърдеше, че никога нямало да нахлуе в Рим. Становище, отговарящо напълно на Помпеевото. Затова, въодушевен от това ликуващо множество, възрадвано от оздравяването му, той реши да не пречи на добрите люде. Нека продължават. Всъщност защо да не им помогне в разпространяването на някои слухове сред плутократите и сената? Като например: Цезар прехвърля легиони през Алпите в Италийска Галия; Цезар наистина възнамерява да настъпи към Рим! Да всее паника в жителите на града, така че да се възпротивят на всичко, което поиска Цезар. Защото когато дойде моментът, прехваленият благороден патриций, който можеше да проследи потеклото си чак до Венера, щеше да събере шатрите си и да се скрие в миша дупка.

Междувременно, реши Помпей, той щеше да се срещне с Апий Клавдий цензора и да му подшушне, че ще е много разумно да изхвърли повечето от привържениците на Цезар от сената. Апий Клавдий с готовност щеше да се възползва… и без съмнение да стигне дотам, че да се опита да изгони Курион. Луций Пизон, другият цензор, щеше да наложи вето. Макар и вероятно не върху отстраняването на по-дребните риби, доколкото познаваше мързеливия Луций Пизон.

В началото на октомври Тит Лабиен изпрати вест, че Цезар напуснал Италийска Галия и с присъщата си бързина предприел поход до крепостта Неметоцена в земите на белгите атребати, където били разквартирувани Пети, Девети, Десети и Единайсети легион под командването на Требоний. Требоний изпратил спешно известие, че атребатите отново се готвели за размирици.

„Чудесно!“ — помисли си Помпей. Докато Цезар е на хиляди километри от Рим, той щеше да използва слугите си, за да разпространи различни слухове — колкото повече, толкова по-добре. Да продължи да подклажда огъня! И така до Атик достигна слух, че Цезар бил на път да прехвърли още четири легиона (Пети, Девети, Десети и Единайсети) през Алпите в Плаценция, за да сплаши сената да остави на мира провинциите му, когато дойде време въпросът да бъде обсъждан през ноемврийските иди.

Защото, писа Атик в едно спешно писмо до Цицерон, който бе достигнал Епир по пътя си от Киликия за дома, всички в Рим знаели, че Цезар в никакъв случай няма да се съгласи да се раздели с войската си. Уплашен, Цицерон избяга през Егейско море до Атина, където стигна през фаталните октомврийски иди. И писа на Атик, че предпочитал да бъде разгромен на бойното поле с Помпей, отколкото да постигне победа с Цезар.

Атик се втренчи удивено в писмото на Цицерон. Що за изразни средства! Наистина ли така мислеше Цицерон? Наистина ли вярваше, че назрява гражданска война и че Помпей и останалите честни римляни нямат никакъв шанс срещу Цезар. Мнение, не се съмняваше Атик, заимствано от малкия му брат, Квинт Цицерон, който бе служил при Цезар през най-тежките години на галската война. Е, ако наистина Квинт Цицерон мислеше така, умно ли бе Атик да говори или върши неща, които биха накарали Цезар да го смята за враг?

И така, Атик прекара следващите няколко дни в уреждане на финансите си, сетне замина за Кампания да посети Помпей, който се беше върнал в неаполитанската си вила. В Рим още се носеха слухове за онези четири легиона, разположени в Плаценция (макар че всеки, който познаваше някого от Плаценция, постоянно получаваше уверения, че там няма абсолютно никакви войски).

По въпроса с Цезар обаче Помпей се изказваше твърде уклончиво и отбягваше да изрази твърдо становище. Атик се отказа от тази тема (като мислено се зарече да продължи да действа според повелята на здравия разум и да не върши нищо, което би подразнило Цезар) и премина в хвалебствия по отношение на Цицероновото управление в Киликия. И в това изобщо не преувеличаваше. Домошарят и книжен плъх Цицерон се беше справил удивително добре — от справедливата и разумна реорганизация на киликийските финанси до кратката и изгодна военна кампания. Помпей се съгласяваше с всичко с безизразно лице. „Как ли щеше да реагираш, ако ти бях казал, че Цицерон предпочита поражение с теб пред победа с Цезар?“ — помисли си злобно Атик. Вместо това той продължи да говори за победите на Цицерон в Кападокия и Аманус. Помпей се съгласи, че той си бил заслужил триумфа, и го увери, че лично щял да пледира за това в сената.

Това, че не присъства на съдбовното заседание през ноемврийските иди, бе красноречиво — Помпей не очакваше сенатът да постигне успех и не искаше да се унижава повече, слушайки старата песен на Курион: каквото бъде предприето срещу Цезар, да бъде предприето в същия момент и срещу Помпей. Тук излезе прав. Сенатът не постигна нищо, положението оставаше все така безизходно; когато Курион мълчеше, говореше Антоний.

Обикновените граждани не се интересуваха особено от всичко това; дългогодишният опит ги бе научил, че при всички политически катаклизми основните жертви се дават от онези, които заемат горните стъпала на социалната стълбица. И по-голямата част от тях смятаха, че Цезар е по-полезен за Рим от добрите люде.

В редовете на конниците, особено сред онези, които бяха достатъчно изтъкнати, за да принадлежат към осемнайсетте центурии, мненията бяха съвсем различни… и нееднозначни. При евентуална гражданска война те имаха да губят доста повече. Деловите им начинания щяха да се провалят, събирането на отпуснатите заеми щеше да стане невъзможно, приходите щяха да секнат и задграничните предприятия щяха да станат неуправляеми. Най-лошото бе несигурността: кой имаше право, кой говореше истината? Наистина ли имаше четири легиона в Италийска Галия? И ако наистина бяха там, защо никой не можеше да ги види? И защо, ако всъщност тези легиони не бяха там, толкова упорито се носеше този слух? Интересуваха ли се Катон, Марцелите и съмишлениците им от друго, освен от желанието си да дадат на Цезар урок? И какъв всъщност щеше да е този урок? Какво толкова бе сторил Цезар, което никой друг да не е правил? Какво щеше да стане с Рим, ако Цезар се кандидатираше задочно и избегнеше делата за държавна измяна, подготвяни от добрите люде срещу него? Отговорът на този въпрос бе ясен за всички, освен за добрите люде: нищо! Рим щеше да продължи да съществува. Гражданската война обаче щеше да бъде истинска катастрофа. А тази гражданска война, изглежда, щеше да се води без всякакви правила. Имаше ли нещо по-непонятно и маловажно за един делови човек от принципността? Да започнеш война само заради принципа? Истинска лудост! Заточва конниците започнаха да оказват натиск върху различни сенатори да бъдат по-внимателни към Цезар.

За нещастие твърдолинейните добри люде изобщо не бяха склонни да слушат тези призиви, дори останалите сенатори да им даваха ухо. Здравият разум не означаваше нищо за Катон и Марцелите в сравнение с престижа, който щяха да загубят в очите на цялото общество, ако Цезар спечели в борбата да си осигури същото отношение както към Помпей. И какво още правеше Помпей в Кампания? На чия страна беше? По всичко личеше, че на тази на добрите люде, ала доста хора вярваха, че може да ги изостави, ако му бъдат изтъкнати достатъчно силни аргументи.

В края на ноември новият управител на Киликия, Публий Сестий, тръгна от Рим заедно с първия си легат, Брут. Той щеше да липсва на братовчедка си Порция, но не и на жена си Клавдия, на която не обръщаше почти никакво внимание. Сервилия се беше сближила със зет си Касий повече, отколкото със сина си. Касий бе спечелил любовта й към воините, към хората на делата, към мъжете, които оставят името си във военната история. В същото време тя продължаваше тайната си връзка с Луций Понтий Аквила.

— Сигурен съм, че ще се видя с Бибул, когато отида на изток — рече Брут на Порция при прощалната им среща. — Сега е в Ефес и доколкото научих, възнамерява да остане там, докато види как ще се развият събитията в Рим… с Цезар, имам предвид.

Порция заплака горчиво.

— О, Бруте, как ще живея без твоята компания? Никой друг не е мил с мен! Всеки път, когато се видя с леля Сервилия, тя ми натяква как трябвало да се обличам и как съм изглеждала, а татко присъства само телом на този свят; мислите му са погълнати изцяло от Цезар, Цезар, Цезар. Леля Порция никога няма време, твърде е заета с децата си и с Луций Домиций. А ти винаги си толкова мил, толкова нежен. О, страшно ще ми липсваш!

— Марция се върна при баща ти, Порция. Нещата със сигурност ще се променят. Тя не е груб човек.

— Знам, знам! — подсмръкна шумно Порция. — Ала тя е отдадена на татко във всяко отношение, точно както при първия им брак. За нея аз не съществувам. За Марция съществува само татко! — Тя изхлипа. — Бруте, искам да намеря място в нечие сърце! А никой не ме иска! Никой!

— Нали имаш Луций — рече той със свито гърло.

Кой друг можеше да я разбере повече от него, който никога не бе имал място в ничие сърце? Сакатите и грозните са презрени, дори от онези, които би трябвало да ги обичат въпреки всеки недъг, въпреки всеки недостатък.

— Луций ще порасне, ще ме изостави — възрази тя, бършейки очите си. — Разбирам го, Бруте, и не го съдя. Напълно нормално да се промени. Вече от месеци предпочита компанията на баща ми пред моята. Политиката му е по-интересна от детските игри.

— Е, Бибул ще се върне скоро.

— Нима? Ще се върне ли, Бруте? Защо тогава ми се струва, че никога няма да го видя повече? Имам предчувствие, Бруте!

Предчувствие, което имаше и Брут, макар че нямаше представа защо. Рим изведнъж беше станал непоносимо място, защото нещо ужасно предстоеше да се случи. Хората мислеха повече за себе си, отколкото за Рим. И това важеше и за Катон. Унищожаването на Цезар бе всичко за него.

И така, Брут целуна ръката на братовчедка си и замина за Киликия.

През декемврийските календи Гай Требоний Курион събра сената; фасциите за този месец се държаха от Гай Марцел Големия, едно предимство за Курион. Тъй като Помпей сега живееше във вилата си на Марсово поле, заседанието се проведе в неговата курия, сграда, която Курион намираше за неприветлива. „Надявам се Цезар да спечели — помисли си той преди началото на заседанието, — защото той поне ще възстанови старата ни Курия Хостилия.“

— Ще бъда кратък — рече той пред събралите се сенатори, — защото аз съм не по-малко уморен от това безплодно, глупаво положение. До края на мандата си аз ще продължавам да използвам правото си на вето всеки път, когато сенатът реши да предприеме нещо срещу Гай Юлий Цезар, без да наложи същото на Гней Помпей Велики. Затова ще направя едно предложение и настоявам да бъде гласувано. Ако Гай Марцел се опита да ми попречи, аз ще се отнеса към него по законния начин, по който има право да реагира един народен трибун, когато някой го възпрепятства в изпълнението на задълженията му: ще накарам да го хвърлят от Тарпейската скала. Сериозно говоря! Дори да се наложи да вдигна половината плебеи (които чакат отвън, в перистила, уважаеми сенатори!), ще го направя! Предупредих те, втори консуле. Предложението ми трябва да бъде гласувано.

Марцел Големия стисна устни, но запази мълчание; Курион не само че говореше сериозно, а и имаше пълно право да изпълни заканата си. Гласуването трябваше да се състои.

— Предлагам следното — продължи Курион. — Гай Юлий Цезар и Гней Помпей Велики да се откажат от империума, провинциите и войските си едновременно, и то още сега. Всички, които са за, моля застанете от дясната страна на залата. Които са против да се отделят отляво.

Мнозинството беше огромно: триста и седемдесет застанаха отдясно; двайсет и двама се отделиха отляво. Между тези двайсет и двама бяха самият Помпей, Метел Сципион, тримата Марцели, бъдещият консул Лентул Крус (за всеобща изненада), Ахенобарб, Катон, Марк Фавоний, Барон, Понтий Аквила (още една изненада, тъй като никой не знаеше, че е любовник на Сервилия) и Гай Касий.

— Предложението е прието, втори консуле — обяви тържествено Курион. — Обяви го като решение!

Гай Марцел Големия махна на ликторите си.

— Разпускам заседанието — рече и излезе.

Добра тактика, защото го направи толкова бързо, че Курион не успя да извика чакащите отвън плебеи. Предложението беше прието, но още не можеше да влезе в сила.

И никога нямаше да влезе. Докато Курион говореше пред развълнуваната тълпа на форума, Гай Марцел Големия събра сената в храма на Сатурн, съвсем близо до трибуната, на която стоеше Курион. Помпей нямаше право да присъства и отсега нататък нямаше да участва в нито едно сенатско заседание.

Марцел Големия държеше един свитък.

— Това е писмо от дуумвирите на Плаценция, уважаеми сенатори — обяви той. — С него те уведомяват сената и римския народ, че Гай Юлий Цезар току-що е пристигнал в Плаценция начело на четири легиона. Той трябва да бъде спрян! Кани се да тръгне към Рим, както са дочули двамата управители! Той няма да се откаже от войската си и възнамерява да я използва, за да завладее Рим! В същия този момент той подготвя четирите си легиона за нашествие в Италия.

Настъпи суматоха: затъркаляха се столове, някои сенатори от най-задните редове скочиха и избягаха от храма, други като Марк Антоний закрещяха, че това е лъжа, двама много възрастни сенатори припаднаха, а Катон зарева, че Цезар трябвало да бъде спрян, да бъде спрян, да бъде спрян!…

В този хаос се появи Курион, задъхан, тъй като беше тичал от долната част на форума дотук.

— Това е лъжа! — закрещя той. — Сенатори, сенатори, спрете и размислете! Цезар е в Отвъдна Галия, не в Плаценция, в Плаценция няма никакви легиони! Дори Тринайсети не е в Италийска Галия, а при Тергесте в Илирикум! — Той се обърна гневно към Марцел Големия: — Ти, безсрамен, подъл лъжецо, Гай Марцеле! Ти, тиньо на римското блато, ти помийо на римската клоака! Лъжец, лъжец, лъжец!

— Разпускам заседанието! — изкрещя Марцел Големия, блъсна Курион толкова силно, че едва не го повали, и изскочи от храма.

— Лъжи! — продължи да крещи Курион пред останалите. — Вторият консул измисли тази лъжа, за да спаси кожата на Помпей! Помпей не желае да изгуби провинциите и войската си! Помпей, Помпей, Помпей! Отворете си очите! Размислете разумно! Марцел лъже! Лъже, за да защити Помпей! Цезар не е в Плаценция! Няма никакви легиони в Плаценция! Това са лъжи, лъжи, лъжи!

Ала никой не го слушаше. Ужасени, сенаторите на Рим се разбягаха.

— О, Антоний! — заплака Курион, когато двамата останаха сами в храма на Сатурн. — Никога не съм предполагал, че Марцел ще стигне дотам, никога не съм подозирал, че е способен на такава лъжа! Той покри с позор каузата си! Сега съдбата на Рим зависи от една лъжа!

— Е, Курионе, виновникът е известен, нали? — изръмжа Антоний. — Този мръсник Помпей е в дъното на всичко, все той! Марцел е лъжец, но Помпей е подъл страхливец! Той никога не би го признал, но за нищо на света няма да отстъпи мястото си на първи мъж в Рим.

— О, къде е Цезар? — продължи да се вайка Курион. — Дано да не е все още в Неметоцена!

— Ако не беше излязъл толкова рано тази сутрин да тръбиш за победата, Курионе, щеше да прочетеш писмото му. — Не е в Неметоцена. Задържал се е само колкото да премести Требоний с легионите му на брега на Моза между земите на треверите и на ремите, сетне е отишъл при Фабий. А той сега е в Бибракт с другите четири легиона. Цезар е в Равена.

Курион затаи дъх:

— В Равена? Не може да бъде!

— И още как! Пътувал е бързо като вятъра и не е имал легиони да го бавят. Войските му са си все още по местата отвъд Алпите, но той е в Равена.

— Какво да правим? Какво да му кажем?

— Истината — отвърна спокойно Антоний. — Ние сме просто слуги, Курионе, не го забравяй. Той взима решенията.

Гай Клавдий Марцел Големия беше взел решение. Веднага щом разпусна сената, той отиде у дома на Помпей на Марсово поле заедно с Катон, Ахенобарб, Метел Сципион и двамата бъдещи консули: братовчед му Гай Марцел Малкия и Лентул Крус. На половината път ги застигна слугата, когото Марцел Големия бе изпратил до дома си на Палатина, за да му донесе меча. Както повечето мечове на знатните римляни той бе с обичайното двойно острие две стъпки на дължина; различаваше се от оръжията на обикновените войници по ножницата си, изработена от ковано сребро, и по дръжката — от слонова кост, изрязана във формата на римския орел.

Помпей ги посрещна лично на входа и ги покани в кабинета си, където един прислужник наля разредено вино за всеки, с изключение на Катон, който отказа водата с ругатня. Помпей изчака нервно слугата му да налее тази освежаваща напитка — всъщност нямаше да им предложи нищо, ако на членовете на делегацията не им личеше, че спешно се нуждаят от нещо за пиене.

— Е? — попита той. — Какво стана?

В отговор Марцел Големия мълчаливо му подаде богато украсения си меч. Изненадан, Помпей го пое инстинктивно и се втренчи в него, сякаш никога не беше виждал меч.

— Какво означава това? — попита нервно.

— Гней Помпей Велики — заговори тържествено Марцел Големия, — упълномощавам те от името на сената и народа на Рим да защитаваш държавата от Гай Юлий Цезар. От името на сената и народа те упълномощавам да използваш двата легиона, Шести и Петнайсети, които Цезар изпрати в Капуа, и да набереш още войска, докато успееш да прехвърлиш своята от Испания. Започва гражданска война.

Блестящите сини очи на Помпей се бяха разширили; той пак погледна меча и отново облиза устни:

— Значи, гражданска война. Не мислех, че ще се стигне до това. Наистина… наистина… не мислех. — Той настръхна. — Къде е Цезар? Колко легиона има в Италийска Галия? Докъде е стигнал?

— Има един легион и не е тръгнал за никъде — отвърна Катон.

— Не е тръгнал ли? Той… кой легион?

— Тринайсети. В Тегресте е.

— Тогава… тогава… какво е станало? Защо сте тук? Цезар няма да започне нападение с един легион!

— И ние така смятаме — отговори Катон. — Затова сме тук. Да предотвратим това дело на най-тежка измяна. Нашият втори консул ще уведоми Цезар за мерките, които сме взели и че каквото и да направи, няма да постигне нищо. Ние сме готови да действаме първи.

— О, разбирам — рече Помпей и върна меча на Марцел Големия. — Благодаря, оценявам жеста ви, но аз имам свой меч и винаги съм готов да защитавам родината си. С удоволствие ще поема командването на двата легиона в Капуа, ала наистина ли е необходимо да събирам допълнително войски?

— Определено — заяви твърдо Марцел Големия. — Цезар трябва да разбере, че намеренията ни са напълно сериозни.

Помпей преглътна.

— А сенатът?

— Сенатът — намеси се Ахенобарб — ще прави каквото му кажем.

— Но това посещение е по негова поръка, нали?

Марцел Големия отново излъга:

— Разбира се.

Беше вторият ден от декември.

На третия ден от декември Курион научи какво е станало в къщата на Помпей и се върна в сената побеснял. С помощта на Антоний той обвини Марцел Големия в измяна и призова сенаторите да го подкрепят; да признаят, че Цезар не е сторил нищо незаконно; да приемат, че в Италийска Галия няма никакви други легиони, освен Тринайсети и да осъзнаят, че цялата криза е предизвикана умишлено от поне седем от добрите люде и Помпей.

Ала много сенатори не дойдоха, а онези, които присъстваха, изглеждаха толкова замаяни и объркани, че не бяха способни на никаква реакция, камо ли да вземат разумно решение. Курион и Антоний не постигнаха нищо. Марцел Големия продължи да възпрепятства всичко, освен действията на Помпей в защита на държавата, макар че не предприе никакви стъпки да узакони тази мярка.

На шестия ден от декември, докато Курион продължаваше битката в сената, в Рим пристигна Авъл Хирций, изпратен от Цезар, за да види какво може да бъде направено. Щом научи обаче, че мечът е бил предложен на Помпей и той го е приел, Хирций се отчая. Балб му уреди среща с Помпей на следващата сутрин, но Цезаровият легат не отиде. Каква полза имаше, щом Помпей бе приел меча, запита се той. По-добре да се връща бързо в Равена и да осведоми Цезар лично.

На следващата сутрин Помпей не чака Хирций прекалено дълго; още преди обяд отиде да прегледа Шести и Петнайсети легион в Капуа.

Последният ден от забележителния мандат на Курион като народен трибун бе деветият на декември. Изтощен, той отново говори пред сената и пак без успех, сетне тръгна към Равена да се срещне с Цезар. Предаде задълженията си на Антоний, презрян от всички като развратник.

Цицерон бе пристигнал в Брундизиум към края на ноември и беше посрещнат от Теренция. Идването й не го учуди, тъй като тя изпитваше нужда да навакса за изгубеното време. Защото не без нейно съдействие Тулия се беше омъжила за Долабела. Брак, на който Цицерон се бе противопоставял енергично, тъй като искаше дъщеря му да се свърже с Тиберий Клавдий Нерон, много надут млад патриций и сенатор с ограничен интелект и без никакъв чар.

Тревогите на великия адвокат се допълваха от грижите по любимия му секретар Тирон, когото бе оставил болен в Патрас. Още повече побесня, когато научи, че Катон предложил да се обяви триумф за Бибул, а в същото време гласувал срещу награждаването със същото на Цицерон.

— Как смее! — кипеше той. — Бибул дори не си показа носа от къщата в Антиохия, докато аз водех битки!

— Да, скъпи — съгласи се равнодушно Теренция, която мислеше само за своите проблеми. — Ала ще се съгласиш ли да поговориш с Долабела? Щом го зърнеш, ще разбереш защо не се противопоставих на този брак. — Грозното й лице грейна. — Той е чудесен, Марк, наистина чудесен! Надарен, умен… и толкова привързан към Тулия.

— Аз забраних! — кресна Цицерон. — Забраних, Теренция! Ти нямаше абсолютно никакво право да го допускаш!

— Слушай, съпруже — изсъска ползващата се със страховита слава дама, — Тулия е на двайсет и седем години! Тя няма нужда от твоето разрешение, за да се омъжи!

— Да, ама нали аз ще й осигуря зестрата, така че имам право да избера кой ще й бъде съпруг! — изрева той.

Бе събрал достатъчно кураж през времето, прекарано далеч от Теренция, през което се беше оказал удивително авторитетен управител; а авторитетът трябваше да се затвърди и в семейството.

Тя примигна изненадана от това непокорство, но не отстъпи.

— Твърде късно! — закрещя още по-силно. — Тулия вече се омъжи за Долабела и ти ще й намериш зестра, иначе лично ще те кастрирам!

Така прекара Цицерон пътуването си от Брундизиум през Италия в компанията на съпругата си, отказваща да признае правата му на глава на семейството. Той отстъпи и се съгласи да се срещне с омразния Долабела. Направи го в Беневентум и с ужас откри, че няма вече как да се противопостави срещу брака на дъщеря си. Защото Тулия беше бременна, нещо, което не бе постигнала с двамата си предишни съпрузи.

Долабела също така осведоми тъста си за тревожните събития в Рим, потупа Цицерон по гърба и препусна назад към Рим, за да участвал, както се изрази, във веселбата.

— Всичко е заради Цезар, знаеш ли! — изкрещя, след като се отдалечи на безопасно разстояние. — Добър човек е този Цезар!

Стига толкова носилки. Цицерон нае каруца в Беневентум и продължи през Западна Кампания.

Завари Помпей в дома му в Помпей, където и самият Цицерон имаше уютна малка вила, и потърси сведения от един от малкото хора, които предполагаше, че знаят какво всъщност става.

— Вчера получих две писма в Требула — рече на Помпей с намръщено от объркване лице. — Едно от Балб и едно не от друг, а от самия Цезар. Толкова мило и приятелско… И двамата били готови да сторят всичко за мен, щяло да бъде чест да присъстват на заслужения ми триумф, дали съм се нуждаел от някакъв заем? Защо го прави този човек, ако наистина е решил да настъпи към Рим? Защо е любезен с мен? Знае много добре, че никога не съм го харесвал.

— Е, всъщност — отвърна смутено Помпей — Гай Марцел малко прекали. Направи неща извън правомощията си. Макар че тогава нямах представа за това, Цицероне, кълна се. Сигурно си чул, че са ми предложили меч и аз съм го приел.

— Да, Долабела ми каза.

— Проблемът е, че аз мислех, че сенатът го е упълномощил. Ала сенатът не е приемал нищо такова. Така че сега съм между Сцила и Харибда, в по-голяма или в по-малка степен отдаден на защитата на държавата, начело на два легиона, които са се сражавали за Цезар от години и в процес на набиране на войска в Кампания, Самниум, Лукания и Апулия. Ала това всъщност не е законно, Цицероне. Сенатът не ме е натоварил официално с тази задача, нито пък е обявил извънредно положение. И въпреки това аз съм сигурен, че предстои гражданска война.

Сърцето на Цицерон се сви.

— Сигурен ли си, Гней Помпей? Сигурен ли си? Не се ли посъветва с друг, освен с малоумните свине Катон и Марцелите? Не разговаря ли с Атик или някой от другите влиятелни конници? Не присъстваш ли на заседанията на сената?

— Как да присъствам, като събирам войски? — сопна се Помпей. — А с Атик говорих преди няколко дни. Е, всъщност доста наскоро беше. Вчера се видяхме.

— Велики, сигурен ли си, че гражданската война не може да се избегне?

— Напълно — отвърна уверено Помпей. — Гражданска война ще има, това е сигурно. Затова се радвам, че ще отсъствам известно време от Рим. Така ще мога да обмисля нещата. Защото не можем да позволим Италия отново да страда, Цицероне. Тази война срещу Цезар не бива да се води на италийска територия. Трябва да я пренесем в чужбина. В Гърция или в Македония. Във всеки случай, на изток от Италия. Целият изток е в моята сфера на влияние; мога да намеря подкрепа навсякъде от Акциум до Антиохия. И мога да прекарам испанските си легиони направо, без да стъпват на италийска територия. Цезар разполага с девет легиона плюс двайсет и две кохорти, наскоро набрани отвъд Падус. Аз имам седем в Испания, два в Падуа и кохортите, които ще събера сега. В Македония има два легиона, в Сирия — три, в Киликия — един и един в провинция Азия. Мога да поискам подкрепа и от Дейотар от Галатия и от Ариобарзан от Кападокия. Ако се наложи, ще повикам войски от Египет и ще докарам африканския ни легион. Ще съберем най-малко шестнайсет легиона, десет хиляди чуждестранни подкрепления и шест или седем хиляди конници.

Цицерон го погледна напрегнато:

— Велики, не можеш да изтеглиш легионите от Сирия при опасността от партите!

— Източниците ми ме осведомяват, че там няма никаква заплаха, Цицероне. Ород има проблеми в собствената си страна. Не трябваше да екзекутира Пахлави Сурен и Пакор. Пакор му беше роден син.

— Ама… не трябва ли преди това да поговориш с Цезар? От писмото на Балб личи, че той всячески се опитва да избегне насилието.

— Пфу! Ти нищо не разбираш, Цицероне. Балб направи всичко възможно, за да забави заминаването ми за Кампания през ноните. Кълнеше се, че Цезар изпратил Авъл Хирций да преговаря. Така че аз го чаках, чаках, за да науча, че Хирций просто се е върнал в Равена, без изобщо да си направи труда да дойде на срещата! Само прах в очите са всички тези усилия на Балб! Със сигурност мога да ти кажа, че Цезар възнамерява да започне гражданска война. Нищо няма да го спре. И аз вече съм решил. Няма да се бия на италийска територия, ще преместим конфликта в Гърция или Македония.

„Само че — мислеше си Цицерон, докато пишеше на Атик — не Цезар (или поне не само той) се стреми към гражданска война. Великият е твърдо решен да се бие и си мисли, че ще му бъде простено, ако стори така, че Италия да не пострада. Измислил е как да се измъкне.“

Денят, в който Цицерон научи какво смята Помпей за гражданската война, бе десетият на декември. В същото време в Рим Марк Антоний започваше мандата си като народен трибун. И реши да докаже, че е не по-лош в изказванията от дядо си Оратора и не му отстъпва в бързината на мислите. Той говори за предлагането на меча и незаконността на действията на втория консул толкова гръмогласно, че дори Катон си даде сметка, че не може да го надвика.

— Освен това — гърмеше той — аз съм упълномощен от Гай Юлий Цезар да заявя, че Гай Цезар с готовност ще предаде двете си провинции от другата страна на Алпите заедно с шест от легионите си, ако сенатът му разреши да задържи Италийска Галия и Илирикум и два легиона.

— Това са само осем легиона, Марк Антоний — намеси се Марцел Големия. — Какво ще стане с останалия легион и двайсет и двете кохорти новобранци?

— Деветият легион, който засега ще наричаме Четиринайсети, ще бъде разпуснат, Гай Марцеле. Цезар не обича да държи непълни подразделения, а в момента войската му е с драстично намален личен състав. Един легион и двайсет и двете новонабрани кохорти ще бъдат разпръснати из другите осем легиона.

Логичен отговор, но на несъществен въпрос, тъй като Марцел Големия и двамата бъдещи консули нямаха намерение да поставят предложението на Антоний на гласуване. Освен това сенатът едва събираше кворум, толкова много от членовете му отсъстваха, много вече бяха избягали в Кампания, други отчаяно събираха вещи и средства, които да им позволят да преживеят в чужбина, докато трае гражданската война. А тя изглеждаше неизбежна, макар че вече всички знаеха, че в Италийска Галия няма никакви допълнителни легиони и че Цезар стои кротко в Равена, докато войниците от Тринайсети легион си почиват по близките плажове.

Антоний, Квинт Касий, съюзът на банкерите и всички най-влиятелни поддръжници на Цезар в Рим се стремяха да оставят вратичка на Пълководеца, като постоянно уверяваха всички, от сената до плутокрацията, че Цезар с готовност ще отстъпи шестте си легиона и двете си провинции в Отвъдна Галия, стига да му бъде позволено да задържи Италийска Галия, Илирикум и два легиона. Ала в деня след пристигането на Курион в Равена и Антоний, и Балб получиха писма, в които Цезар им съобщаваше, че вече не изключвал възможността да използва войската си, за да защити личността и доброто си име от добрите люде и Помпей Велики. Бил изпратил вече тайно послание на Фабий в Бибракт с искане да му изпрати два от четирите си легиона и също толкова тайно писмо до Требоний веднага да изпрати три от легионите си към Нарбон, където щяха да минат под командването на Луций Цезар и трябваше да попречат на прехвърлянето на Помпеевите легиони към Италия.

— Готов е — заяви Антоний пред Балб не без задоволство. Дребният Балб бе отслабнал доста напоследък, толкова голямо беше напрежението. Той погледна тревожно Антоний с големите си, кафяви, тъжни очи и се нацупи:

— Той със сигурност ще надделее, Марк Антоний. Трябва да надделее!

— При положение, че юздите на управлението са у Марцелите и Катон крещи от предните редове, Балбе, нямаме шанс. Сенаторите, поне онези, които още имат смелостта да посещават заседанията, ще продължават да повтарят своето: че Цезар е слуга на Рим, не негов господар.

— В такъв случай какъв е Помпей?

— Господар на Рим, разбира се — отвърна Антоний. — Ала кой кого командва? Помпей добрите люде или обратното?

— Всеки е убеден, че той командва другия, Марк Антоний.

Декември неусетно отминаваше. Посещаемостта на сената намаля още повече; кепенците на доста домове на Палатина и в Карини бяха спуснати, чукалата им бяха махнати от вратите; много от най-големите компании и банки използваха опита, натрупан в други граждански войни, — за да се подготвят за наближаващото бедствие. Защото то идваше. Помпей и добрите люде нямаше да допуснат да се размине. А и Цезар нямаше намерение да се предава.

На двайсет и първия ден от декември Марк Антоний произнесе блестяща реч пред сената. Беше отлично структурирана, истински реторически шедьовър, и съдържаше хронологичен преглед на незаконните прояви на Помпей от времето, когато на двайсет и две годишна възраст бе вдигнал незаконно ветераните на баща си и се беше притекъл с три легиона на помощ на Сула в тогавашната гражданска война; завършваше с консулството без колега и с добавка за приемането на незаконно предложения му меч. Уводът бе посветен на безпощаден анализ на характерите на двайсет и двата вълка, управляващи триста и седемдесет сенатски овце.

Помпей и Цицерон се събраха, за да прегледат едно копие на речта: на двайсет и втория ден от декември двамата се срещнаха във Формие, където и двамата имаха вили, но този път прекараха няколко часа в разговори у Цицерон.

— Изключено — рече Помпей, след като Цицерон изчерпа всичките си аргументи в опит да докаже, че с Цезар може да се преговаря. — Не трябва да се правят никакви отстъпки. Този човек не иска да има мирно решение на проблема, не ме интересува какво говорят Балб, Опий и останалите. Не ме е грижа дори за мнението на Атик!

— Де да беше и Атик тук.

— Защо го няма? Не съм ли достойна компания?

— Болен е от малария, Велики.

— О.

Макар че го болеше гърло и онова отвратително възпаление на очите заплашваше да се върне, Цицерон бе решен да продължава с нелеката си задача. Скавър не беше ли накарал едно време сената да се обедини около него? А той не бе най-великият оратор в римската история! Тази чест принадлежеше на Марк Тулий Цицерон. Проблемът беше, размишляваше най-великият оратор на всички времена, че след болестта си в Неапол Помпей бе станал изключително самоуверен. Не, той не беше присъствал лично да го наблюдава, но всички му говореха за това, първо в писма, после лично. Освен това той виждаше следа от онази самонадеяност, която бе характерна за Помпей на седемнайсетгодишна възраст, която беше притежавал и когато тръгваше да подкрепи Сула. След Испания и Квинт Серторий той беше загубил самочувствието си, макар че в края на краищата спечели онази мъчителна война. Тази черта се проявяваше отново едва сега. Може би, размишляваше Цицерон, наближаващият сблъсък с друг велик стратег изкарваше на бял свят онзи младежки плам, спотайвал се толкова години дълбоко в душата на най-великия римлянин. Само… беше ли той най-великият? Не, той не можеше да загуби (така бе решил, иначе нямаше да тръгва толкова уверено към гражданска война), защото се беше погрижил да има числено превъзходство над Цезар поне два пъти. И щеше да бъде славен като спасител на Рим, защото нямаше да се сражава на негова територия. Това също бе очевидно.

— Велики, не може ли все пак да се направи една отстъпка? Какво ще кажеш да му позволим да задържи един легион и Илирикум?

— Никакви отстъпки.

— Не забравяме ли все пак първопричината за всичко това? Не започна ли всичко с отказа на правото му да се кандидатира задочно? Така че да запази империума си и да не може да бъде съден за измяна? Не би ли било по-разумно да му се разреши? Вземете му всичко, освен Илирикум; вземете му легионите! Само му позволете да запази империума си и да се кандидатира ин абсенция!

— Никакви отстъпки!

— В едно отношение застъпниците на Цезар са прави, Велики. Ти си получил много повече отстъпки. Защо да не ги получи и Цезар?

— Защото, глупако, дори Цезар да бъде оставен без провинции, без войска, без империум, той пак ще има претенции към властта! Все още ще иска да я узурпира!

Цицерон се направи, че не е чул, че го наричат глупак, и опита отново. Ала отговорът бе все същият. Цезар никога нямало да се раздели доброволно с империума си, щял да предпочете да запази войската и провинциите си. Гражданската война била неизбежна.

В крайна сметка те се отказаха от главната тема и се съсредоточиха върху копието от речта на Марк Антоний.

— Куп изопачени полуистини — каза последната си дума Помпей; изсумтя, хвърли презрителен поглед на документа. — Какво мислиш, че ще предприеме Цезар, ако успее да узурпира властта, щом един надут, безпаричен лумпен като Антоний смее да приказва такива неща?

Накрая Цицерон с облекчение изпрати госта си и почти реши да се напие. Спря го само една ужасна мисъл: Юпитере, той дължеше на Цезар милиони! Милиони, които сега трябваше да намери и изплати. Защото твърде лошо бе да дължиш пари на политическия си опонент.