Часовникът

Имаме си вече и градски часовник. Може да се ядосвате и да ни завиждате, но си го имаме. Направи ни го новият кмет, да е жив и здрав, и мине се не мине час — дан, дан, дан, — данка си, значи, и ни напомня за времето, за суетата на живота, за семейните задължения, за фаталния оня следобеден час, когато се протестират полиците, и така нататък. Най-важното е, че държи буден нощем дежурния пожарникар. Защото всъщност той не е часовник като часовник, нито е „Зенит“, ни „Омега“; нито е стенен, нито джебен, а нещо съвсем особено.

Общината ни се помещава в стария турски конак на покойния Али Хайляз бей. Той има висока кула с площадка, която служи за наблюдателен пост на пожарната команда. Там виси едно обикновено клепало. Избухне ли, не дай Господи, пожар в града, дежурният грабва чука и заудря бързо и тревожно клепалото. Един вид сигнал д’аларм. Това именно клепало поради голямата досетливост на кмета получи повишение и почна да изпълнява службата и на градски часовник. Работата се свърши със съвсем малки изменения в старата обстановка. Прибавиха един будилник само на стената, дежурният следи, значи, и щом будилникът покаже, да речем, три часа, вземе чука й — дан, дан, дан — удари три пъти клепалото. Стане ли обаче три и половина, няма да го удари три и половина пъти, защото с такъв голям чук мъчно се отмерват половинките, а само веднъж. Часовете, значи, се бият толкова, колкото ги сочи стрелката, а половинките с един удар. Проста работа!

Проста, проста, ама понякога стават грешки. Когато е дежурен например Гого Черното, наближи ли време, разтрепери се от вълнение и все избързва с някоя и друга минута. Коджа Иван пък все закъснява. Какъвто е сънлив и пипкав, дорде стане, дорде си надигне изслутите панталони, току виж, че се изтърколили две-три минути, ама кой му дири толкова. То не е гара, да речем, че да объркаш тарифата на влаковете и да предизвикаш катастрофа.

Иначе Коджа Иван е сериозен и акуратен човек. Само дето обича да си посръбва и да си поспива повечко, но то не му пречи две служби да изпълнява: старши метач и младши пожарникар.

Тази нощ, за която е думата, той беше дежурен. Като хапна надве-натри, запали цигара, стана и рече на жена си:

— Тино, вий си лягайте, а аз излизам, че съм на работа.

Наметна шинела, нахлузи фуражката и излезе.

Луната, оголяла от косопас, флиртуваше с минарето на голямата джамия. Тънък, студен вятър духаше от север и като изхабена самобръсначка стържеше по страните му, промъкваше се в широките му крачоли и го караше да подтичва из пътя. Градският часовник удари осем.

„Тюу! То било рано още“ — помисли си той, като поспря за миг, след това кривна наляво и все така подтичвайки, се вмъкна в кръчмата на Кося Лимбата.

— Я бре, Динчо, капни ми едно шишенце да се постопля!

Момчето му наля вино, Коджа Иван дигна шишенцето, което едва успя да избълбука, и се изпразни в бездънното му гърло.

— Хм, че то не можа и езика ми да намокри бре, момче! Дай още едничко! Ама че студ, хаа! Молдовански студ. Едно време във Влашко ме е жулил такъв вятър и сега пак. Я капни още едно! Ами мезе няма ли в това заведение бе, Лимба? Един жабешки крак поне не е ли останал за мене?

Лимбата се показа през дупката на кухнята и му подаде порция задушена костенурка. Коджа Иван я пое и седна. Донесоха му още едно шишенце.

Точно в десет часа Коджа Иван се дотътра до кулата, смени дежурния и пое поста с пълното съзнание за отговорността, която поема. Постоя малко прав, хвърли премрежен поглед на обвития в тънка мъгла град, па приседна до клепалото, дигна яката на вехтия си шинел, опря гръб на стената и заспа веднага.

В десет и половина часа поради повреда в механизма градският часовник не можа да удари. В единадесет също. Чак в единадесет и двадесет минути Коджа Иван се събуди от студа, сепна се, хвърли поглед към будилника, но като не можа да различи малката от голямата стрелка, която беше на цифрата четири, грабна чукът и възвести на населението, че часът е вече четири.

В същото това време с несигурни крачки щапаше към дома си счетоводителят на содо-лимонадената фабрика „Мирна главица“ Минко Тинков. Той бързаше, понеже отдавна беше пресрочил дадения му от законната му съпруга двучасов отпуск… Когато зловещите удари отекнаха в ушите му той подскочи изненадан и рече:

— Бре, оцапахме я! Аз мислех, че е среднощ, а то наближавало да се съмне. Ами сега?

И като разтвори до последна възможност телесния си пергел, понесе се като прилеп в нощта.

Запъхтян и почти изтрезнял, той влезе в къщи. Жена му, прическата на която чертаеше съвсем нови пътища във фризьорското изкуство, го посрещна яростно още на вратата:

— Къде ходиш до това време бре! Какво ти бях поръчала, а? Седем месеца да тичам като луда и да се моля да те назначат при лимонаджиите, та дано почнеш да пукаш сода и лимонада и да не ходиш по кръчмите, а ти пак ли почна бре, хубостнико?

— Ама аз таквоз… сметките, баланса привършвах, знаеш… в канцеларията бях…

— Хубави баланси, много хубави, виждам аз как си балансирал. Че кой мъж като тебе кисне из механите до четири часа бре, пияницо! Кажи де! И коя жена като кукувица сама чака до съмнало, а?

— Грешка бе, жена, грешка има. Часовникът в канцеларията нямаше дванайсет още. Преди малко го гледах.

— Гледал си го, кой знае какво си гледал. Чунким си виждаш носа, че часовник ще видиш. Лъжеш! Лъжеш! Умори ме ти мене, изяде ме! Боже, Боже, защо ме не прибереш!

И като отстъпи стратегически назад, жена му изблещи очи и се тръшна на един стол и застана в традиционния си припадък. Столът обаче не издържа, счупи се и тя се строполи на земята, като бухна главата си в ръба на масата. Голямата газена лампа се килна встрани, падна строшена на земята и газта се запали. Пламъкът заръфа покривката на масата и полази по тънките пердета на прозореца.

— Пожар, пожар! — записка жена му, забравила припадъка.

Минко грабна каната и се хукна към чешмата на двора, ревейки с цяло гърло:

— Пожар, пожар!

Високата кула на кметството обаче стърчеше безмълвна в нощта. Не се чу ни отмерен удар ни часовник, ни тревожен сигнал. Коджа Иван беше заспал отново дълбоко и сънуваше задушени костенурки.