Чайлд Роланд Кулата достигна

Помислих си, че всичко, що ми рече

тоз урод посивял със злобен взор,

преситен от лукавство и раздор,

лъжа било е; и нарочно ме зарече

да сторя тъй, а вътрешно ликува,

задето аз с живота се сбогувах.

Нима заради друго той причаква,

изгърбен над тоягата си крива,

окаяните странници, които

разпитват го де този път отива,

и после смее се, ухилен като скелет,

над тез, що само гибел ще намерят.

Ако реша съвета му да следвам

и се отправя по пътеката зловеща,

която според думите му крие

Тъмната кула, може би ще срещна

Смъртта; ала дори това да стане,

едва ли ще умра от тази рана.

От толкова години сам се скитам —

надеждата изтля и се превърна

във призрак блед, лишен от жизнен ритъм,

и мисля си, че даже и да зърна

аз Кулата, сърцето уморено

ще спре да бие, от възторг сломено.

И както воин, сразен от тежка болест,

на смъртния си одър прикован,

приема примирено свойта орис,

предвкусвайки мъртвешкия саван,

и се сбогува с верните другари,

събрали се край него в този миг —

„Прощавайте! Часът ми веч’ удари“ —

мълвят устата му… но скръбният му лик

внезапно озарява се от мисли

за бойното поле и изведнъж

десницата му копие възжажда

и иска да си иде като мъж —

аз също страдах много в своя поход —

тъй често ми предричаха провал,

тъй често ми напомняха жестоко

за рицарите, тръгнали да дирят

Тъмната кула и за техния финал…

И ни един от тях не бе успял.

И тъй, поех, безмълвен, безнадежден

покрай прегърбения урод с взор лукав

по друма неизвестен, що отвеждал

към Кулата. Дано да беше прав!

Бях сигурен, че погледът му ален

е вперен в мен наместо знак прощален.

Цял ден вървях по този път безкраен,

цял ден се скитах, морен и отчаян,

а покрай мене равнина безбрежна

разстилаше се докъдето поглед стига,

печална, запустяла, безнадеждна —

като съсухрен лист от древна книга.

Ала не спирах — все по-надълбоко

сред тягостния сив пейзаж навлизах,

обезсърчен от гледката жестока

на тази пустош — не, не бях съзирал

дори и в най-безумните си сънища

такава зла, прокълната природа,

лишена от дървета и цветя,

като че ли неведома прокоба

над нея тегнеше. И даже ми се стори,

че чух безмълвен и обречен глас —

нещастната земя ми проговори,

във скръбния за мен и нея час.

„Ей, страннико!“ — като че ли ми викна.

„По пътя си прокълнат ти върви!

Ако очакваш цвете тук да никне,

очите си веднага затвори!

На огнения пъкъл се надявам

във Съдний ден — за да ме изцели!“

Навсякъде растителност болнава,

застилаща земята като плащ —

трънаци грозни, криви, със корави

бодли грозяха мрачния пейзаж,

разперили ръцете си грабливи,

подобно вещици покрай казана врящ.

Тревата пък напомняше коса —

окапала и рядка, със прокажен

вид. Тънките й сухи стъбълца

подаваха се плахо от калта,

подобно червеи, а тя самата

като че ли във кърви бе облята.

Във този миг и друго зърнах там —

дръглив, застинал неподвижно кон —

кога дошъл бе тук и сам не знам;

като че ли от дяволски легион

избягал бе. Когато по-отблизо

разгледах го, съвсем се отвратих —

дори и жив да бе, не му личеше,

напротив — със затворени очи

под гривата проскубана стоеше,

а шията му цялата със струпеи

и рой подутини покрита беше.

Не бях съзирал нивга тъй злочеста

и уродлива твар. Очи отвърнах

и поглед към сърцето си насочих —

тъй както воинът вино ще да сръбне,

преди със жар във битката да скочи,

и мене ми се искаше да глътна

от живата вода на дните прежни,

от спомените ведри, безметежни…

Ала не би! Съзрях аз Кътбърт — с пламнал

обрамчен от златисти къдри лик

— видение тъй истинско, измамно —

и сякаш го почувствах как протяга

ръка към мен… Уви, позорен миг!

Съзирам го — застанал прав, с лице

тъй чисто и открито, сякаш десет

лета по-рано е и в рицарство се врича —

„Аз сторих туй, що всеки мъж с сърце

добро направил би“ — ей туй изрича,

но после — ето! — сцената се сменя

и виждам що палачът в длан държи —

той пергамента на гърдите му забожда

и възгласи „Предателю, умри!“

процепват множеството… Стига! Забрави!

Не бих поискал минало такова

дори пред днешните злочестини!

Здрачаваше се. Мрачна пелена

се спускаше над мрачната страна.

По пътя си неведом пак поех,

зачуден що ли ще ми донесе

нощта — писукащ прилеп или сова,

за черни предсказания готова.

И ненадейно — като плъзнала змия,

пред мен изникна някаква река,

пресичайки пътеката ми. Тя

кипеше и беснееше така,

че имах чувството, че лично Сатаната

бе потопил копита във водата.

Тъй малка, а тъй злостна! Покрай нея

растяха ред настръхнали ели,

а гърбави върби лениво вееха

съсухрените си, подобни на игли

мъртвешки клони, без да осъзнават

причината за своите злини —

реката! Къмто мътните води

пристъпих и нагазих смело… в миг

представих си как стъпвам върху нечие

разложено лице или пък меча,

със който проверявах плитчината,

забива се във плът. Кошмарен вик

изтръгна се внезапно от водата —

той перна ме подобно на камшик

и въпреки че воден плъх навярно

промушил бях (и тази твар пищеше)

зловеща мисъл мозъка ми парна —

като дете невръстно той звучеше.

Достигнах до отсрещния й бряг

с надеждата, че мрачният пейзаж

ще се поразведри… все тъй недраг

и угнетяващ беше той обаче —

нозете ми затънаха във кал

тъй гъста, сякаш множество ездачи

препускали са със чудовищни коне

насред чутовна битка във разгара…

Накрая на блатистото поле

издигаше се някаква машина,

снабдена със огромно колело —

сякаш талази дяволска поквара

от нея се излъчваха. Какво

ли беше безподобното тегло

на впримчените тук, не щях да мисля —

напред закрачих, морен и потиснат.

Щом калната земя зад мен остана

огромна черна птица — като врана,

но много по-голяма, със криле

на дракон прелетя над мен и ето —

хълмисти склонове изместиха полето,

простирайки се докъдето поглед стига —

масивна и назъбена верига,

обгърнала ме като плътен чер саван;

изглежда, бях попаднал във капан.

Огледах се безпомощно — нима

безславно ще завърши моят поход,

запитах се. И в този миг видях

отдясно двата хълма; вляво — плато,

а помежду им — зейналия проход.

Възможно ли бе Кулата, която

в незнайно време беше съградена,

да бъде тук? И кръглите стени

от кафеникав камък построени

след толкова неизброими дни

да се разкрият именно на мене?

Нима не виждах? Може би пък здрачът,

обгръщащ в тъмнина света край мен,

ми пречеше да я съзра. Закрачих

с последни сили, а залязващият ден

за сетен път проблесна като в сън

и мигом проехтя камбанен звън.

Нима не чувах? Та шумът бе титаничен,

и все по-силен ставаше; в ушите

ми прозвънтяха гръмко имената

на всичките ми паднали другари,

а жребият им тежък, безвъзвратен

вековната си скръб връз мен стовари.

И ето че съзрях ги — тук, край мене

по склоновете бяха наредени

последния останал жив да зърнат

очите им… Рога старинен вдигнах,

до устните си в миг го долепих

и възвестих:

„Чайлд Роланд Кулата достигна“.1