Черна дантела

15

— Как се чувстваш, Патриша? — гласът на доктор Сара Петоски издаваше интерес и съчувствие.

— По-добре, струва ми се.

Тазсутрешната пациентка беше неомъжена жена, с миша коса, опъната назад в небрежно завързана конска опашка. Стройна, висока един и седемдесет и два или един и седемдесет и шест, тя обикновено се движеше отпуснато, за да намали височината си. Облеклото й се състоеше от безформени модели и често оставяше впечатление, че е с един номер по-голямо, сякаш нарочно подбрано, за да прикрие тялото под него. Тя не употребяваше никакъв грим, нито пък носеше бижута, въпреки че ушите й бяха пробити.

Патриша би могла да бъде привлекателна, дори секси, ако отделяше време, за да се издокара, но Сара разбираше, че последното нещо, което би могло да хрумне на пациентката й, е да се опитва да привлече вниманието на мъжете. Подобно на много от жените, на които Сара се опитваше да помогне, ранният живот на Патриша беше един смразяващ кошмар от тормоз от страна на баща й в продължение на десетина години. Нейният страх от секса, антипатията й към мъжете изобщо, беше типична реакция на жените, които са били жертва на кръвосмешение и се бореха с травмата на своето детство и моминство.

— Добре ли спиш?

— През повечето нощи, да — Патриша се премести на стола си, чувствайки неудобство от въпроса. — Все още сънувам кошмари от време на време.

Бяха минали две седмици, откакто разговаряха за последен път, през които Патриша бе отсъствала от града поради отпуск. Петнадесет дни, а Сара познаваше пациентката си достатъчно добре, за да разбере, че това „от време на време“ означаваше най-малко през нощ.

Тя познаваше този вид сънища от личен опит, но беше длъжна да попита:

— Опиши ми ги, ако обичаш.

— Обичайните неща, според мен. — Сара усети неохота в отношението на жената, макар че преди бяха обсъждали сънищата й. Някои белези запазваха чувствителността си завинаги. — Отначало съм сама, а после го чувам, че се движи из стаята.

— Баща ти ли?

— Да.

— Стаята е… коя?

— Знаете.

— Спалнята ти?

— Точно така.

— И той се приближава до теб?

— Първо го чувам да говори. Трудно е да се разберат думите му, защото той шепне, но аз знам, че ми казва да бъда добро момиче. Добрите момичета правят така, че бащите им да се чувстват все по-добре по всички възможни начини.

— Продължавай.

Да се преживее насилието на думи, да се лиши господстващият образ на бащата от силата му да потиска и да плаши. Ужасната тайна, измъкната наяве и разгледана в пречистващата дневна светлина.

Кошмарите на Патриша никога не се различаваха един от друг, ето защо лекарката остави за момент съзнанието й да се отнесе назад, към съботния ден и Джоузеф Флин. Завършекът на тяхната среща за вечеря в леглото не бе характерен за Сара, но тя не изпитваше никаква вина или пък стеснение относно начина, по който се бе държала. Тя беше готова за нечие докосване — отдавна готова, — а близостта, която бяха споделили с Флин не обвързваше никого от тях да продължат връзката си.

Все пак, ако прекарат още някоя и друга нощ…

— Мисля, че това е всичко.

Съзнанието на лекарката се върна начаса в тукашното и сегашното.

— Чувстваш ли се застрашена от тези образи?

— Естествено, аз зная, че това е само сън. — Патриша бе свела поглед надолу, изучавайки пръстите си, сплетени в скута й. — Но в първия момент, когато се събудя, само за някъде около минута, чувствам как той ме докосва. Сякаш той наистина е там, разбирате ли?

Тя разбираше, и още как.

Отзвукът от сънищата може да е обезпокояващ, дори когато съзнаваме тяхната недействителност. Ние преживяваме нашите сънища и често пъти има едно съвпадение с миговете на будност, от което не можем да избягаме.

— Това ме кара понякога да се чудя дали не полудявам.

Усмивката на Сара беше нежна, топла, без каквато и да е следа от присмех.

— Ти си преживяла една голяма травма — отвърна тя. — Утайката на съмнението, възбудата и погрешно натрапеното чувство за вина е нормално нещо, нещо, с което можем да се справим с течение на времето. Ние прекъснахме работата си, преди да бяхме свършили докрай, но според мен ти имаш напредък.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Понякога, когато си мисля за него — за баща ми, — започвам да желая да мога да го стигна, да го накарам да разбере какво точно ми е сторил. — Тя се поколеба, треперейки, готова да се разплаче. — А друг път, имам желание да мога да го убия.

— Гневът е нормална част от лечебния процес. Ти си започнала да разбираш, че онова, което си преживяла, което е направил баща ти, по никакъв начин не е било по твоя вина. Несправедливата вина, която ти си носила през целия си живот, сега се рони. С признаването на факта, че ти си била жертва, идва и гневът срещу човека, който се е отнасял зле с теб.

— Гадно ми е да се чувствам по този начин.

— Разбирам те, Патриша, но трябва да си дадеш малко повече простор за дишане.

— Боли.

— Нормално е, когато човек се лекува отвътре навън.

— Иска ми се — Патриша се поколеба, погледна часовника си и сякаш промени намерението си. — Струва ми се, че времето ни свърши.

— Няма значение. Какво искаше да кажеш?

— Щях да кажа, че бих желала да можех да забравя всичко това за известно време. Баща ми, всичко.

— Ще стигнем и до там.

— Мислите ли?

— Да, наистина.

— Надявам се, да сте права.

— Просто трябва време.

— Окей. До другата седмица?

— Обади се на Марша като си тръгваш да ти определи следващия час, ако обичаш.

— Довиждане тогава.

— Довиждане, Патриша.

Вратата се затвори леко и в кабинета стана тихо, докато Сара вписваше някаква кратка бележка в картона на Патриша, после го затвори и се облегна назад във въртящия се стол.

Боли.

Колко пъти бе слушала Сара изрази на същото това адско страдание? Колко скъпоценни часове бе прахосала тя, борейки се с болката вътре в себе си?

Не прахосала, не. Оцелелите се учат от болката, получават сила от преодоляването на препятствията. Това не беше лесно и никога не е минавало за приятна работа, но бе необходимо. Алтернативите започваха с кошмари, черна депресия и прогресираха от там към лудост и дори към смърт.

Спасителният изход чрез самоубийство примамваше жертвите, тъй като беше съблазнителен със суровата си простота. Една относително проста стъпка да се унищожи вината и болката завинаги, да заличиш кошмарите с мрака.

Нужен бе кураж, за да оцелееш.

Тя отново си помисли за Флин, чийто мисловен образ извикваше във въображението сянката на убиеца, който той преследваше. Най-малкото, една измъчена душа бе намерила друг начин да се справя с болката. Болезненият пристъп на съчувствие, който Сара изпитваше към изплъзващата се плячка на Джо, беше един автоматичен рефлекс, роден от личния й опит. Тя разбираше отчаянието на едно измъчвано съзнание, безнадеждно хванато в капана на вината и гнева. Вместо да се обърне с лице към болката си и да се научи как да се лекува, Касапката бе измислила един брутален начин за разплата с човека, чиято жестока злоупотреба беше провалила живота й нежелаеща или неспособна да отмъсти за себе си на причинителя на своя лелеян гняв, тя използва заместители, оставайки неизбежно неудовлетворена от резултата и пришпорвана навън да търси нова мъст.

Ако Сара би могла да поговори с Касапката по-рано, преди да е убила, дали би било различно? Дали не надценяваше своята възможност да променя живота на увредени момичета и жени, водена от нуждата да излекува себе си чрез тях?

Вътрешният телефон я откъсна от мислите й. Друга пациентка чакаше за възможността да разголи душата си и да потърси надежден изход от лабиринта на болезнените емоции, които травмата оставяше след себе си. Някаква измъчена съпруга, навярно жертва на изнасилване, която се къпеше по три пъти на ден и никога не можеше да се почувства напълно чиста.

Колко много ранени хора се разхождат из града, умножени по милиони в цялата страна.

— Добре — изрече тя в микрофона на писалището си. — Готова съм.

И се молеше наистина да е така.

— Закъсняваш — каза Ейми Тачър и се намръщи, когато Флин седна на масата срещу нея. — Тъкмо се канех да те зарежа.

— Имаше задръстване по пътя — отвърна Флин. — Поръча ли вече?

— Чаках те.

Едва доловимото негодувание в тона й напомни на Флин за времето, когато двамата бяха двойка, понесени от първото вълнение на една нова връзка към неспокойните морета, където професиите и личното „аз“ вземаха своята дан.

Ресторантът на булевард „Пико“ беше неутрална територия, където никога не бяха идвали заедно. Специалитетите, които предлагаха, бяха пържоли и бургери. Джоузеф си поръча един „Бургер по ацтекски“, гарниран с маниока и резен топено сирене, а Ейми предпочете сандвич с пържола. И двамата пиеха черно кафе по силата на професионалните си навици.

— Напрегнат ден ли имаш? — попита тя, предразполагайки го.

— Напрегната година — отвърна Флин. — И така, да чуем какъв е въпросът, който не можеше да ми зададеш по телефона?

— Бъди добър. Аз плащам.

— Плаща продуцентът ти, знаеш това.

— Добре, де. Подготвям ново предаване за Касапката. Случаите станаха пет, а нататък, ти знаеш сметката.

— Аз съм видял няколко от тях.

— Поднасяме някои биографични подробности за жертвите, интервюта с оцелелите, изобщо, по малко от всичко. Между другото, получих портретната характеристика. Постигната е в резултат на консенсус на колектив от най-изтъкнатите психиатри от областта.

— Радвам се за теб.

Ейми пропусна фразата му покрай ушите си и каза:

— В момента се занимавам с един слух, излязъл от средите на полицията. Надявах се, че ти би могъл да ми кажеш вярно ли е това.

— Зависи.

— Казаха ми, че Касапката била започнала да оставя бележки след себе си, става дума за последните две убийства. Говоря за графити, естествено. Текстът напомня изопачени детски стихчета.

„Тайната на Брад Кротър“, помисли си Флин и като прикри, доколкото можа, раздразнението си, каза:

— Наистина, не бих могъл да ти кажа нищо.

— Което означава, че не искаш.

— Щом така предпочиташ.

— „Това прасенце малко замина на пазара.“ Говори ли ти нещо?

— Трябва да погледна сборника си с поезия.

— По дяволите, Джо, аз говоря сериозно!

— Виждам това.

— Не смяташ ли, че обществеността има право да бъде информирана за лунатици, които се разхождат на свобода.

Флин сви рамене.

— Не съм забелязал да има материали, които не достигат до мен.

— Това е нов материал. Ново доказателство. Възможно е навън да има някой, който да може да ни посочи Касапката, съпоставяйки отделни детайли?

— На нас ли? Сигурно съм пропуснал да те забележа на заседанията на оперативните служби, Ейми.

— Петима мъртви мъже могат да бъдат оправдание за всеки, който реши да тръгне по следите на Касапката.

— Повярвай ми, аз ще съм първият, който ще ти каже, ако имам в ръцете си някакво доказателство, водещо до категорична идентификация. Засега такова няма.

— Аз те моля само за едно просто потвърждение и нищо повече. Може да е анонимно, ако предпочиташ така.

Флин поклати отрицателно глава.

— Няма да стане. Ако полицията държи в тайна информацията, за която говориш — при това казвам, „ако“ — причините са ти ясни, след като си вътре в нещата. Вече сме разговаряли с теб по този въпрос.

— Мисля, че стигнах пред каменната стена — оплака се Ейми.

— Познаваш ме достатъчно добре, за да знаеш какъв ще е отговорът ми.

— Така си и мислех, както и да е.

Поръчката им пристигна, преди Флин да успее да каже нещо. Сервитьорката стоеше наблизо, докато се увери, че всичко е наред, след което се отстрани, Флин използва момента, за да се вгледа в Ейми, размишлявайки за нотките на негодувание в тона й… и за още нещо.

— Какво става? — попита той, когато останаха сами.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Добре.

Тя се поколеба за миг, взе сандвича си, после го остави отново в чинията си.

— Да не би да си мислиш, че всичко е някаква игра, шоупостановка?

Флин се намръщи и поклати глава.

— Мисля, че това е един бизнес, Ейми. Стремеж да се спечели съревнованието, да покриеш нужните точки и да продадеш ефирно време за реклами на своите клиенти.

— Аз вярвам в това, което правя, дявол да го вземе!

— Знам. Но това не променя системата.

— Първата поправка…

— Няма нищо общо с продажбата на бира и тампони по телевизията — сряза я Флин. — Не се опитвай да ме изкараш защитник на цензурата.

Тя се загледа в него, опитвайки се да го накара пръв да отмести поглед и почти успя.

— Какво се е случило, Джо?

Това беше въпрос, който той си бе задавал неведнъж и който нямаше нищо общо със случая с Касапката.

— Знаеш толкова добре, колкото и аз, Ейми. Намесиха се куп неща, които попречиха.

— И, доколкото схващам, вече е твърде късно да се опитваме да ги оправим.

— Май е така.

— Искаш ли да ти кажа една тайна, Джо? Нищо не ти искам в замяна.

— Окей.

— Липсваш ми понякога. Когато се събудя посреднощ, тебе те няма.

Флин познаваше това чувство, беше си мислил, че е умряло и погребано. След всичките тези месеци, той с изненада откри, че изпитва някакво вълнение, слабо, но толкова познато.

— Ейми…

— Не. Не го казвай, моля те. — Тя се усмихна принудено. — Отклонявам се от темата, а това не е разрешено. Правило номер едно от училището по журналистика.

— Бих ти помогнал, ако можех — рече Флин, несигурен дали говори за Касапката или за нещо друго.

— Трябваше да те попитам.

— Знам.

— Оставаме ли приятели?

— Защо не.

Но Флин разбираше, че никога няма да бъде същото. Съществуваше една прокарана вече черта, която беше прекрачена и която думите не можеха да изтрият: една точка, от която не можеш да се върнеш към предишния си живот и предишните връзки и отвъд която всяко решение за връщане назад е обречено на провал.

Като разровиш боклука, Животът все пак се оказва единствената игра в града и всички залагат на сигурно. Губещите се сменят от други участници, които откриват други системи, но шансовете са винаги в ръцете на крупието.

И никой, никога, не е излязъл жив от играта.

— Има един друг човек, към когото можеш да се обърнеш — рече Флин.

— Кой е той?

— Специалистка е по лечение на жени, които страдат от преживени различни травми. Познаваме се. Ако успееш да се добереш до нея, би могла да получиш полезна информация за твоето предаване, нещо подходящо, от което да подходиш към целта.

Докато говореше, Джоузеф извади от джоба си химикалка и написа на едно листче името на Сара и служебния й телефон.

— Ще й се обадя. Благодаря ти, Джо.

Сега бе ред на Флин да си наложи да се усмихне, след което се съсредоточи над чинията си.

— Няма защо — каза той.