Черна комедия (Фарс в едно действие)

КЛИЯ: И ти също. Направо излъчваш самодоволство.

(Пауза.)

БРИНДСЛИ: Щом е така, защо се върна?

КЛИЯ: Щом е така, защо каза на г-жа Пънет, че за теб съм върхът на сладоледа?

БРИНДСЛИ: Никога не съм го казвал!

КЛИЯ: Каза го.

БРИНДСЛИ: Не съм!

КЛИЯ: Каза!

БРИНДСЛИ: Не съм, разбира се. Ти си го измисли преди десет минути, когато се правеше на г-жа Пънет.

КЛИЯ: Аз… O! Така ли съм направила!

(Двамата се кискат. Щастлива, тя ляга на рамото му.)

БРИНДСЛИ: Да ти кажа — не съм сигурен дали тя не е права.

(По време на този диалог, Полковникът и дъщеря му стоят като замръзнали, смаяни от гняв. Сега оскърбеният баща взема нещата в свои ръце.)

ПОЛКОВНИКЪТ: Без съмнение, за вас двамата това е много забавно.

КЛИЯ: Да, много, наистина.

ПОЛКОВНИКЪТ: Все пак, аз не се развеселявам толкова лесно, госпожо.

БРИНДСЛИ: Вижте сега, полковник…

ПОЛКОВНИКЪТ: Дръжте си езика, господине, сега говоря аз. Знаете ли по мое време какво щеше да се случи на младеж, който се е отнесъл с някоя девойка така, както вие се отнесохте с моята Бухтичка?

БРИНДСЛИ: Ами… Предполагам, полковник…

ПОЛКОВНИКЪТ: Дръжте си езика, ви казвам.

КАРЪЛ: Ох, остави го, татко. Нека просто да се приберем.

ПОЛКОВНИКЪТ: Ей сега, Бухтичке. Бъди добра и остави това на мен.

БРИНДСЛИ: Виж, Каръл, всичко ще ти обясня…

КАРЪЛ: Какво ще ми обясниш?

БРИНДСЛИ: Сега не е възможно.

ПОЛКОВНИКЪТ: Не ни подценявайте, господине.

БРИНДСЛИ: Каръл, ти не разбираш.

КАРЪЛ: Какво, по дяволите, има за разбиране? През цялото време, докато ходеше с мен, тя е била в сянка, това е цялата работа. Какво си правил всъщност? Претеглял си ни?… Ето! (Тя сваля годежния си пръстен.)

БРИНДСЛИ: Какво?

КАРЪЛ: Твоят пръстен. Вземи си скапания пръстен! (Хвърля пръстена. Той удря Полковника в окото.)

ПОЛКОВНИКЪТ: Окото ми! Проклетото ми око!

(Клия отново започва да се смее. Полковникът стиска окото си с нарастваща ярост.)

О, много забавно, госпожо! Наистина много забавно! Насмейте се едно хубаво!… Милър! Попитах ви нещо. Знаете ли какво щеше да се случи на млад простак като вас, по мое време?

БРИНДСЛИ: Какво да се случи, господине?

ПОЛКОВНИКЪТ: (тихо.) Щяхте да си изядете боя, господине.

БРИНДСЛИ: (нервно.) Да си изям боя…

(Военният тръгва към него опипвайки по пътя си в тъмното — като някакъв разярен робот.)

ПОЛКОВНИКЪТ: Щяхте да почувствате бащиния камшик по плешките си на съблазнител. Щяхте да паднете на просташките си колене и да молите за милост дъщеря ми за обидите, които й нанесохте тази вечер.

БРИНДСЛИ: (отстъпва пред напредващия Полковник.) Наистина ли?

ПОЛКОВНИКЪТ: Щяхте да извисите гаменското си гласче в жалостен писък за милост и прошка!

(Ужасяващ крясък се чува от хола. Те замръзват, слушайки как се приближава, вратата се отваря със замах и Харолд връхлита в стаята. Той е с обезумял от ярост поглед: в разгневената му ръка трепери една запалена пречупена свещ.)

ХАРОЛД: Oooooo! Престъпник!

БРИНДСЛИ: Харолд…

ХАРОЛД: Ах ти, потаен, миризлив разбойник!

БРИНДСЛИ: Какво има?

ХАРОЛД: (разярен.) Виждал ли си на какво прилича стаята ми? Моята стая? Моята прекрасна стая, моята най-изискана и най-добре поддържана стая в целия квартал? — единият стол преобърнат, друг стол върху него, като във вехтошарски магазин! И това не е всичко, нали, Бриндсли? O, не, това съвсем не е най-лошото, нали, Бриндсли?

БРИНДСЛИ: Най-лошото ли?

ХАРОЛД: Не ми се прави на невинен. Аз си мислех, че през всичките тези години съм имал приятел до себе си. Не съм и предполагал, че е точно обратното — че живея с един изпечен джебчия!

БРИНДСЛИ: Харолд!

ХАРОЛД: (истерично.) Така ли ми се отплащаш? След като толкова години се грижех за теб, чистех и подреждах тази къща, защото ти си мързелив като повлекана и не можеш сам да направиш нищо, а сега да ми задигнеш най-хубавите предмети, за да впечатлиш новата си приятелка и нейното татенце. А тя помагаше ли ти?

БРИНДСЛИ: Харолд, моментът беше критичен.

ХАРОЛД: Не ми приказвай: не искам да знам! Сега вече знам какво си мислиш за мен… „Не казвай на Харолд за годежа. Той не заслужава доверие. Той дори не е приятел. От него може само да се краде!“

БРИНДСЛИ: Нали знаеш, че това не е вярно?

ХАРОЛД: (крещи в истерия, на един дъх.) Знам, че аз съм последният, който трябва да го научи — това е, което знам! И трябваше да го разбера в присъствието на непознати. Аз, който толкова съм слушал за всичките ти мъки в малките часове на нощта, че никой друг не би те изтърпял! Всичките ти досадни истории за жени, часове наред, сякаш никой друг, освен теб, си няма проблеми!

КЛИЯ: Тя е в истерия, скъпи. Не й обръщай внимание.

ХАРОЛД: Ти не заслужаваш да ти се обръща внимание, Клия! (Към Бриндсли.) Що се отнася до теб, единственото, което мога да кажа за годежа ти е следното: родени сте един за друг — ти и тази малка гнида.

(Каръл изписква.)

БРИНДСЛИ: Каръл!

ХАРОЛД: А, значи ти си била тук? Спотайваш се в мрака!

БРИНДСЛИ: Остави я на мира!

ХАРОЛД: И с пръст няма да я докосна. Само си искам нещата и си отивам. Чу ли, Бриндсли? Веднага ми дай нещата или ще извикам полиция.

БРИНДСЛИ: Стига де…

ХАРОЛД: (непреклонно.) Първо: един стол, стил „Регент“, лакиран махагон с инкрустации от позлатен бронз и апликации по тапицерията.

БРИНДСЛИ: Пред теб.

ХАРОЛД: (Навира свещта към него.) Мерси. Второ: едно канапе с ниска облегалка — подобно на „Регент“, на рогови крачета и тапицирано с богата коприна в бутилково зелено, за да пасва на гореспоменатия стол.

БРИНДСЛИ: В ателието.

ХАРОЛД: Невероятно! Трето: Ваза „Коулпорт“ от 1809 г., декорирана по ръба с приятна украса от маргаритки и божури.

БРИНДСЛИ: На пода.

ХАРОЛД: На пода.

(Бриндсли му я подава.)

Oooo! Взел си я даже с цветята! След малко ще се върна за стола и канапето. (Оттегля се с цялото накърнено достойнство, на което един Харолд Гориндж е способен.) Това е краят на взаимоотношенията ни, Бриндсли. Смятам никога повече да не си говорим.

(Рязко издърпва шлифера си от масата. Вътре, разбира се, е статуетката на Буда, която пада на пода и се разбива на малки парченца.

Ужасна тишина. Харолд се опитва да запази самообладание.)

Знаеш ли колко струва тази статуетка? Знаеш ли? Повече пари, отколкото ще видиш през целия си живот, дори да продадеш всичките си гадни, ръждясали боклуци. (Със спокойствието на умопомрачения.) Сега смятам да те пребия, Бриндсли.

БРИНДСЛИ: (нервно.) Стегни се, Харолд… Не бъди безразсъден…

ХАРОЛД: Да, страхувам се, че ей сега ще те размажа, ама много се страхувам… Счупено за счупено — така сме квит. (Издърпва един от дългите метални шишове от скулптурата.) Счупено за счупено. Счупено за счупено!

(Настъпва към Бриндсли като обезумял, насочил шиша като шпага, а свещта гори в другата му ръка.)

БРИНДСЛИ: (отстъпва.) Престани, Харолд. Ти си се побъркал!

ПОЛКОВНИКЪТ: Браво на вас, господине. Ето, че дойде и мигът на разплатата! (Грабва другия шиш и също настъпва.)

БРИНДСЛИ: (отстъпва и от двамата.) Един момент, полковник. Бъдете разумен!… Нека не се превръщаме в диваци! Харолд, апелирам, към теб — ти винаги си бил с цивилизовани инстинкти! Не ставай и ти фатмак!…

КАРЪЛ: (и тя пристъпва свирепо.) Хвани го, татко! Хвани го! Хванете го!

БРИНДСЛИ: (ужасен от нея.) Каръл!

КАРЪЛ: (злонамерено.) Хванете го! Хванете го! Хванете го! Хванете…

БРИНДСЛИ: Клия!

(Клия скача и духва свещта. Пълно осветление.)

ПОЛКОВНИКЪТ: По дяволите!

(Клия хваща Бриндсли за ръката и го издърпва вън от опасност.)

ПОЛКОВНИКЪТ: (Към Клия.) Внимавай, малката ми Бухтичка. Отдръпни се.

ХАРОЛД: (към КАРЪЛ.) Тихо, полковник. Да чуем дишането им.

ПОЛКОВНИКЪТ: Много умно! Блестяща тактика, господине!

(Тишина. Ослушват се. Бриндсли внимателно се качва на масата и тихо издърпва Клия след себе си. Харолд и Полковника злобно преследват плячката си, като мушкат и сечат с мечовете си в тъмното. Двайсет секунди. Изведнъж, Шупанзиг отваря с трясък капака на пода. Двамата мъже предпазливо тръгват натам. Електротехникът пак изчезва надолу. Тъкмо стигат на пръсти си до отвора в пода и се чува друг трясък — този път откъм входа. Някой пак се е препънал в бутилките от мляко. Харолд и Полковника незабавно се обръщат и, все още на пръсти, тръгват към дъното.)

(Влиза Георг Бамбергер. Той доста очевидно е милионер. Изглежда съвсем театрално, с брада, монокъл, редингот, цилиндър и орхидея на ревера. Носи голям слухов апарат. Той влиза озадачен в стаята. Незабележимо, двамата мъже гордо вървят към дъното срещу него, докато той внимателно напредва към авансцената, минавайки между тях.)

БАМБЕРГЕР: (говори с глас на средна възраст, с немски акцент, колкото е възможно повече да прилича на гласа на Шупанзиг.) Хало, моля! Господин Милър?

(Харолд и Полковникът рязко се завъртат в друга посока.)

ХАРОЛД: Ох, това е електротехникът!

БАМБЕРГЕР: Хало, моля?

ПОЛКОВНИКЪТ: Какво, по дяволите, правите тук горе?

(Шупанзиг се появява от отвора в пода.)

Поправихте ли бушоните?

ХАРОЛД: Или ще ни държите цяла вечер на тъмно?

ШУПАНЗИГ: Не притеснявайте. Бушоните са поправени. (Излиза от мазето.)

(Бамбергер обикаля сцената, отива вдясно.)

ХАРОЛД: Слава Богу.

БАМБЕРГЕР: (все още опипвайки наоколо.) Хало, моля? Г-н Милър — гъде сте? Каква дийзе тъмнина? Това да не е шега, ja?

ШУПАНЗИГ: (разсърден.) А, не! Това не е много смешно, добри хора — само защото съм чужденец да ме имитирате. Вие, англичаните, сте най-грубите хора на земята!

БАМБЕРГЕР: (имперски повелително.) Г-н Милър! Дошъл съм, за да гледам скулптурите ви!

ШУПАНЗИГ: Gott in Himmel!

БАМБЕРГЕР: Gott in Himmel!

БРИНДСЛИ: Боже, той е! Бамбергер!

КЛИЯ: Дошъл е!

ХАРОЛД: Бамбергер!

ПОЛКОВНИКЪТ: Бамбергер!

(Замръзват. Милионерът се обръща и тръгва наляво към отворения капак на пода.)

БРИНДСЛИ: Не се тревожете, г-н Бамбергер. Изгоряха ни бушоните, но сега се оправихме.

БАМБЕРГЕР: (раздразнен.) Г-н Милър!

КЛИЯ: Говори по-силно. Той е глух.

БРИНДСЛИ: (вика.) Не се тревожете, г-н Бамбергер! Изгоряха ни бушоните, но сега се оправихме!…

(Стоейки върху масата, той силно прегръща Клия от щастие. Бамбергер пропуска отвора на косъм.)

О, Клия, наистина е така. Сега вече всичко е наред! Съвсем навреме, точно на секундата!

(Но, докато казва това, Бамбергер се обръща и пада в мазето. Шупанзиг затръшва капака с крак веднага след това.)

ШУПАНЗИГ: Така! Тук свършват мъките ви! Като Йехова в Светото писание, аз ще ви даря най-чудесния дар на Сътворението! Светлина!

КЛИЯ: Светлина!

БРИНДСЛИ: О, слава Богу! Слава Богу!

(Шупанзиг отива към електрическия ключ.)

ХАРОЛД: (злобно.) Аз на твое място не бих бързал толкова да го славя, Бриндсли!

ПОЛКОВНИКЪТ: Нито пък аз, Бриндсли, да бях на вас!

КАРЪЛ: Нито пък аз, Брини Уини, ако бях на теб!

ШУПАНЗИГ: (величествено.) Тогава трябва да славите мен! И аз ще бъда Господ, вашият Бог от този миг! (Плясва с ръце.) Да внимаваме. И каза Господ: „Да бъде светлина!“ И беше светлина, добри хора, ненадейна!… Поразителна!… Внезапна, мигновена, невъобразима, неизчерпаема, неугасваща и вечна — СВЕТЛИНА!

(Шупанзиг включва електрическия ключ с едър, изразителен жест. Мигновена тъмнина. Плочата на грамофона отново започва да се върти и маршът на Соуса се сгромолясва върху публиката с ликуващ трясък. След което постепенно затихва в мрака.)