Черна роза

Седемнадесета глава

Не е толкова зла, нали? — Хейли люлееше Лили в скута си и гледаше как Харпър засажда калдъръмчета в лехата до задната врата на къщата си. — Искам да кажа, може би е подла и заядлива, но не и зла.

— Явно не си чувала мама да нарича братовчедката Риси „върховната кучка-демон от ада“.

— Ако наистина е такава, сигурно си е имала работа с Амелия. Може би тя я е убила.

— Родена е… „пръкнала се е“, както казва мама, доста след смъртта на Амелия.

— А, да. — Хейли смръщи вежди и на челото й се появиха бръчки. — Стига да сме прави за датите. Ако сме сгрешили, възможно е тя да го е извършила.

— Ако предположим, че Амелия е била убита.

— Е, добре, това е само догадка. Все пак трябва да е имала причина да задигне дневниците и да ги пази. Не мислиш ли?

— Освен тази, че е себична, задръстена стара мома?

— Освен тази. Спокойно, миличко. — Лили започна да нервничи в скута й, тя я свали на земята и придържайки ръчичките й, започна да я разхожда по верандата на Харпър. — Може би в тези дневници има неща, които я уличават.

— Тогава защо не ги е изгорила?

— О, не зная — тросна се тя. — Просто теория. Трябва да обсъдим различни версии и хипотези, за да стигнем до отговора на загадката, нали?

— Щом казваш. Но според мен отговорът е, че братовчедката Риси е крадлива, безсърдечна и себична вещица. Виж това, сладурче. — Харпър откъсна един розов цвят приклекна и го завъртя срещу Лили. — Красиво е, нали? Искаш ли да ти го дам?

Детето се усмихна, пусна ръцете на майка си и протегна своите.

— Ще дойдеш да си го вземеш — каза той.

Когато доближи цветето до пръстите й, Лили направи три плахи крачки.

— Господи! Боже мой! Видя ли? Тя проходи! Видя ли я?

— Разбира се. — Харпър помогна на детето да се задържи на крака, когато то стисна цветето в юмручето си. — Браво! Видя ли, че можеш?

— Тя направи първите си крачки. — Хейли заподсмърча и изтри сълза. — Сама дойде при теб.

Смутен, както винаги, когато види сълзи, Харпър вдигна поглед.

— Извинявай. Трябваше ти да държиш цветето.

— Не, не ти се сърдя. Тя проходи, Харпър. Моето момиченце. Видях първите й стъпки. О, трябва да се похвалим на всички! — Хейли затанцува, вдигна Лили и я накара да се засмее, докато се въртеше с нея в кръг. — Да покажем на всички колко си умна. — Изведнъж спря и въздъхна. После докосна бузата на Харпър с устни. — Сама дойде при теб — повтори тя и забърза към голямата къща с детето на ръце.

Роз обичаше да пие кафе на верандата, загледана в пробуждащите се градини. Чуваше момчетата на Стела, които играеха с кучето, и гласовете им връщаха стрелките на времето към годините, когато бе слушала своите синове.

Изпитваше удоволствие да седи така привечер и да се наслаждава на нежната синя светлина и уханието на пролетните цветя в тишината. Още по-приятно й беше, когато имаше настроение за компания. Сега отпиваше от кафето си, докато Стела, Лоугън, Дейвид и Мич разговаряха до нея.

Искаше й се да са тук и Харпър, и Хейли. Но Харпър не вдигаше телефона, както често се случваше, а не бе успяла да открие Хейли и детето й.

— Тя каза, че толкова е харесал всичко, че сам предложил да излязат да купят нови мебели за верандата. — Стела допи чая си с лед. — Рядко съм виждала толкова доволни клиенти… както и толкова бързо създаден и изпълнен проект за оформяне на градина. Лоугън трябва да взема пример от теб, Роз.

— Познавах и двора, и клиентката… достатъчно добре, за да съм сигурна, че промените ще й харесат. И да предвидя, че ще помоли Лоугън да се грижи за поддържането на градината.

— Не бих понесла да съм толкова наплашена от свекърва си. — Стела се усмихна на Лоугън. — Моята е бижу.

— И тя мисли същото за теб, което доста улеснява живота ми. — Той повдигна бирата си за тост. — Дните ти са преброени, Червенокоске.

— Няма и две седмици. А трябва да свършим още хиляди неща. Всеки път, когато си помисля, че положението е под контрол, изниква още нещо. Планирането на малка, скромна сватба се оказа доста сложно.

— Казваш „да“, а после хапваш торта — каза Лоугън и бъдещата му невеста го стрелна с поглед.

— Джолийн ни оказва неоценима помощ — продължи тя. — Както и майката и сестрата на Лоугън, макар и от разстояние. Не знам как бих се справила и без теб, Дейвид.

— Хвърли ми букета — и сме квит.

— Като заговорихме за мащехата ти — намеси се Роз. — Днес се обадих на Джолийн.

— Така ли?

— Ако има човек, който да познава всички в Шелби Каунти, това е Джолийн Дули. Спомних си, че има приятелка, която е управител на малка галерия и магазин за сувенири в центъра. Джейн ще се яви там на интервю за работа в сряда следобед.

— Бързо действаш — отбеляза Мич.

— Момичето отчаяно се нуждаеше от помощ. Ще видим как ще се справи. Сестрата на друга приятелка на Джолийн работи в агенция за недвижими имоти. Оказа се, че има малък апартамент на шест преки от галерията, който се дава под наем и ще бъде освободен след няколко седмици, а хората, които би трябвало да се нанесат тогава, са се отказали.

— Ти правиш чудеса — възхити се Мич.

— Не, просто знам кого да помоля да ги направи.

— Мислиш ли, че ще го извърши? — попита Лоугън. — Да напусне Кларис и да ти донесе дневниците? Както я описа, струва ми се, няма тази смелост.

— Някои хора я нямат. А други откриват, че са я притежавали, но просто са забравили. Млада е и не може да се каже, че има много… силен дух. Но макар и да й казах да не се чувства задължена, сигурна съм, че ще държи да ми се отблагодари за работата и апартамента. Друг въпрос е дали ще събере смелост да изпълни този дълг.

— А ако не го направи? — попита Мич.

— Тогава навярно с братовчедката Риси ще трябва да си поговорим на четири очи. Имам няколко скрити коза и ако се наложи, ще ги извадя.

Дейвид се приведе към нея и очите му светнаха.

— Кирливи ризи? Какви например?

— Прегрешения на хора от семейството, които тя не би искала да излязат наяве, а ще я уверя, че ще светнат като коледни лампички, ако не ми върне нещата, които е отмъкнала от Харпър Хаус. — Докосна брадичката му. — Но засега ще си останат мои малки тайни.

— Извинете за прекъсването. — Роз се обърна, както и всички други, когато чуха развълнувания глас на Хейли. Лицето й сияеше, докато задъхано бързаше към масата. — Тя проходи. Сама отиде при Харпър. Три крачки!

Единственият начин да им го докаже беше Лили да демонстрира новото си умение още веднъж. Но коленете й се свиваха всеки път, когато Хейли я побутнеше напред. Предпочиташе да пълзи по верандата или да се опитва да се качи на стола на Роз.

— Кълна се, че проходи! Може да попитате Харпър.

— Вярвам ти. — Роз повдигна Лили и потърка нос в бузката й. — Шегуваш се с майка си, а? — Стана от масата с Лили в ръце, взе бисквита и я подаде на Хейли. — Вече можеш да започнеш да използваш една от най-важните родителски тактики. Подкупване. Ела тук. Покажи й бисквитката.

Когато Хейли изпълни наставленията й, Роз се наведе и помогна на Лили да стъпи на крака.

— Харпър я примами с цвете.

— Това момче знае как да очарова момичетата. Хайде, малката! Отиди да си я вземеш.

Насърчавана от бурни аплодисменти, Лили изпълни представлението си, седна на пода и изяде бисквитката.

Другите влязоха в къщата, а Роз и Мич останаха да поседят навън в здрача.

— Ще се обидиш ли, ако кажа, че си прекрасна почетна баба?

— Все още е малко прибързано да се нарека баба, но тъй като обичам това момиченце повече, отколкото ако беше моя плът и кръв, не, няма да се обидя. Направила е първите си крачки към сина ми. Към Харпър. Не мога да не изтъкна, че това е важно.

— Хейли не излиза с никого, нали?

— Целият й живот се върти около Лили. Но е млада и пълна със страст. Рано или късно ще се появи някой. Що се отнася до Харпър, загубих броя на момичетата, които идват и си отиват. Все още не е довел никоя да се запознае с мен. И това е важен факт.

— Като заговорихме за синовете си, моят има нова приятелка. Местно момиче. Родителите й членуват в твоя клуб. Ще присъства на пролетния бал утре вечер. Нямам търпение да ви запозная.

— Аз също нямам търпение да се запозная с него. Кое е момичето?

— Казва се Шелби. Предполагам, че е кръстена на областта, Шелом Форестър.

— Светът е малък и пренаселен. Да, познавам Джан и Куил, родителите на Шелби. Познавам и нея, чудесно момиче е. Точно сега отношенията ми с тях са… напрегнати. Куил има някакъв общ бизнес с Брайс и ситуацията между нас е малко сложна. Но това не засяга никого другиго.

— Никъде другаде роднинските връзки и отношенията между хората не са така сложни, както в Юга.

— Предполагам, че си прав, и го споменавам само за да знаеш, ако доловиш известно напрежение. Но възнамерявам да се държа изключително учтиво, така че няма причина да се безпокоиш.

— Не съм обезпокоен, независимо дали си решила да бъдеш любезна или не. Какво ще кажеш да се поразходим? Ще хвана ръката ти и ще намерим някое сенчесто и уханно кътче в градината, където ще мога да те целуна.

— Струва ми се добра идея.

— Правиш нещо чудесно за Джейн Поулсън.

— Може би, но мотивите ми не са особено възвишени.

Мич се засмя и повдигна ръката й към устните си.

— Ако винаги имаше благородни мотиви, едва ли щях да те намирам за толкова очарователна.

— Обичам остроумните комплименти. Да отидем до конюшните. Ще ти покажа гроба на кучето Спот.

— Искам да го видя. Може би е подходящо място да споделя с теб една нова теория, върху която размишлявам от известно време.

Докато вървяха по пътеката, Роз прецени развитието на цветята си и зорко огледа за плевели.

— Хайде, изплюй камъчето.

— Не съм напълно сигурен как ще я приемеш. Разглеждам дати, събития, ключови моменти и хора и се опитвам да открия нишки, които ги свързват с Амелия.

— Хм… тази конюшня винаги ми е харесвала така, както изглежда, затова реших да я оставя непокътната. Като реликва от миналото. — Роз вдигна глава, сложи ръце на кръста си и огледа рушащите се стени и посивелите дървени греди. — Не е зле да я ремонтирам. Може би ще го направя, ако внуците ми си падат по конете. Никой от синовете ми не проявяваше интерес. Мисля, че това е мания, която обхваща по-скоро момичетата на определена възраст.

Остана загледана в постройката, проследи провисналия покрив, катерливите и влачещите се растения и декоративните треви, които бе засадила, за да й придаде очарованието на запуснатост.

— Прилича на нещо, което можеш да видиш във филм или в книжка с приказки — отбеляза Мич.

— Точно това ми харесва в нея. Баща ми я изостави и не направи нищо, за да я запази. Спомням си, че искаше да я събори, но баба ми го помоли да не го прави. Казваше, че е важна част от имението и че й харесва. Гробът е отзад — продължи тя. — Извинявай, Мич, прекъснах те. Увлякох се в спомени. Кажи ми каква е теорията ти.

— Не зная как ще реагираш.

— Отровна смрадлика — каза тя и го побутна, преди да се докосне до растението. — Трябва да я изкореня. Стигнахме.

Роз приклекна и без ръкавици отстрани тревите и пръстта докато се показа камък с издълбано на ръка име.

— Сантиментално нали? Да погребе старото си куче тук и да сложи камък с името му. Сигурно е бил чувствителен човек. Иначе баба ми не би го обичала толкова много.

— Обичала го е — потвърди Мич. — Личи от снимките им заедно, които видях.

— На повечето той изглежда някак суров. Но не е бил такъв. Веднъж попитах баба си и тя каза, че мразел да го снимат. Бил срамежлив. Странно е да си представя дядо си като срамежлив мъж, привързан към кучето си.

— Тя по-открита ли беше? — попита Мич.

— О, доста. Обичаше да се среща с хора почти толкова, колкото и да работи в градината. Устройваше разточителни обеди и най-вече следобедни партита.

— Разгледах снимките. Била е елегантна дама.

— Но често нахлузваше стари панталони и ровеше в пръстта с часове.

— Като друга наша познайница. — Мич прокара ръка по косите й. — Дядо ти е роден няколко години след най-малката от сестрите си.

— Хм! Мисля, че е имало и други бременности. Баба ми е пометнала два пъти и смътно си спомням, че споменаваше как свекърва й е преживяла същото. Може би е имало и мъртвородено дете.

— А после син, роден по същото време, когато според извода ми е живяла и починала Амелия… Амелия, чийто дух витае из къщата, но не можем да докажем, че е живяла в нея, а определено не е била роднина. Пее на децата и по всичко личи, че е привързана към тях… и изпитва недоверие, дори презрение към мъжете.

Роз вдигна глава. Здрачът бързо преминаваше в мрак, а с мрака идваше хлад.

— Да. Е, и?

— Какво ще кажеш, ако детето, родено през 1892-а, е било нейно дете? Син на Амелия, а не на Беатрис Харпър?

— Това е много крайна теория, Мичъл.

— Така ли? Може би. Все пак е само теория, отчасти основана на разсъждения напосоки. Но не е невъзможно.

— Щях да съм чувала. Щеше да има слухове, които да се предадат на поколенията.

— Как? Защо? Ако главните действащи лица внимателно са пазели тази тайна? Богат и влиятелен мъж, който копнее за син… и плаща, за да се сдобие с наследник. Все още се случва, по дяволите!

— Но… — Роз се изправи. — Как ще скрият подобна измама? Не става дума за законно осиновяване.

— Не. Опитай се да следиш мисълта ми поне за минута не е ли възможно Реджиналд да е платил на млада жена може би с добро потекло и интелигентна, но изпаднала в беда. Издържа я, осигурява й прилично жилище и взема детето й, ако е момче.

— А ако се роди момиче, парите му отиват на вятъра?

— Риск. Другата версия е да е забременяла от самия него.

— И съпругата му да е приела копелето и да го е отгледала като свой син и наследник на имението?

— Той е държал кесията с парите, нали?

Роз остана неподвижна, разтривайки ръцете си.

— Много жестока теория.

— Да. Може да е бил влюбен в Амелия и да е възнамерявал да се разведе със съпругата си и да се ожени за нея. Може да е починала при раждането. Или е било просто бизнес сделка… или нещо подобно. Но ако детето, Реджиналд Харпър-младши, е син на Амелия, това обяснява някои неща.

— Например?

— Не е наранила нито теб, нито някого другиго от рода ти. Ако причината е, че си нейна плът и кръв? Нейна наследница? Правнучка?

Роз се отдалечи от малкия гроб.

— Тогава защо духът й витае в къщата? В имението? Да не предполагаш, че е родила тук? В Харпър Хаус?

— Възможно е. Или че е гостувала, или пък е живяла тук известно време, например като детегледачка, което също не е безпрецедентно. Умряла е тук — по един или друг начин.

— По един или…

Гробът не беше малък и нямаше камък с име. Зееше отворен, тъмен и дълбок.

Те стоеше над него, над зиналата паст в земята и виждаше смъртта. Трупа с раздърпана мръсна рокля, плътта полуоголените кости. Мирисът на гнилоч пропълзяваше по тялото й като рояк тлъсти бръмчащи пчели, които жилеха очите й, гърлото й, корема й.

Земята беше влажна и хлъзгава. Отгоре се стелеше лека воняща мъгла, която оставяше грозни сивкави следи в пръстта и мократа трева.

Заби лопатата, напълни я с пръст и трева и я изсипа в гроба.

Очите на мъртвата се отвориха и засвяткаха от ярост и злоба. С протегната нагоре ръка, чиито кости стърчаха през гниещата плът, опита да се надигне.

Роз подскочи и заудря по ръцете, които я държаха.

— Спокойно, спокойно. Само дишай. Бавно и дълбоко.

— Какво стана?

Отново отблъсна ръката на Мич и в този миг осъзна, че лежи на земята, с глава в скута му.

— Ти припадна.

— Не. Никога в живота си не съм припадала.

— Значи ти е за първи път. Стана бледа като платно и обърна очи. Хванах те, преди да се строполиш. Беше в несвяст само минута. — Мич леко потръпна и долепи чело до нейното. — Най-дългата минута в живота ми. — Пое си дълбоко дъх, после още веднъж. — Ако вече си добре, имаш ли нещо против да поседя така, докато се успокоя?

— Беше ужасно.

— Не исках да те разстроя. Само изложих една теория. Да се прибираме.

— Нима мислиш, че съм припаднала, защото ми каза, че може дядо ми да е бил незаконно дете? За бога! За каква ме вземаш? Не съм малодушна глупачка, която поставя под съмнение собствената си самоличност заради деянията на предците си. Зная коя съм, по дяволите!

Руменината й се бе върнала и в очите под дългите мигли се четеше раздразнение.

— Тогава ще ми разкажеш ли… — Този път неговото лице стана бледо като восък. — Господи Роз, да не си бременна?

— Опомни се. Преди няколко минути ме наричаше баба, а сега си шокиран, защото си въобразяваш, че съм бременна. Няма да даря никого от двама ни с късна рожба, така че се успокой. Мисля, че беше някаква магия.

— Ще споделиш ли каква?

— В един миг говорех, а в следващия стоях… не знам къде, но стоях надвесена над отворен гроб. Тя лежеше в него. Амелия. И гледката не беше никак приятна. — Роз потръпна и отпусна глава на рамото му. Силно, добро рамо. — Не просто мъртва, а разложена. Виждах трупа, усещах миризмата. Предполагам, че тогава съм припаднала. Беше, меко казано, отвратително. Мисля, че я погребвах. Изведнъж тя отвори очи и се опита да изпълзи.

— Ако това ще те утеши, ще споделя, че на твое място и аз бих припаднал.

— Не знам дали ставаше тук. Искам да кажа, точно на това място. Струваше ми се, че не, но не съм сигурна. Идвала съм безброй пъти. Аз засадих тази японска млечка, онези олеандри, но никога досега не съм чувствала нищо странно.

— Ще рискувам с още една теория. Никога досега не си била толкова близо до разкриването на самоличността й.

— Мисля, че си прав. Налага се да копаем. — Роз се изправи. — Трябва да разберем дали е тук.

Включиха лампите и копаха до след полунощ. Мъжете, Роз, Стела и Хейли, които се редуваха да стоят при спящите деца.

Но не откриха друго — освен костите на любимото куче.

— Може да е метафора.

Роз погледна Харпър, докато на следващия ден вървяха през горичката към къщата. Много добре знаеше защо бе настоял да дойде с нея и нехайно бе обвил ръка около раменете й. Мич му беше казал, че е припаднала.

Оттогава не я оставяха насаме за повече от пет минути. „Няма да го търпя дълго“, помисли си тя. Но реши да позволи на него и другите от голямото си семейство да я поглезят един ден, преди да ги смъмри.

— Кое може да е метафора?

— Видението, което си имала. Че стоиш над отворен гроб и хвърляш пръст върху нея. — Харпър потръпна. — Не искам да ти напомням.

— Няма нищо. Кой сънуваше кошмари след онова съботно сутрешно шоу — „Страната на изгубените“?

— Господи, Слийстек! — Отново потръпна, само донякъде на шега. — Все още го сънувам. Както и да е, искам да кажа, че никога не си стояла до този гроб. Не си я погребала ти. Умряла е преди много време. Но ако приемем, че е метафора, можем да кажем, че си се опитала да разровиш гроба й… но си пропуснала или не си успяла да откриеш нещо, затова я погребваш.

— Значи всичко е в съзнанието ми.

— Може би тя го провокира. Не знам, мамо.

Роз се замисли.

— Мич има теория. Обсъждахме я, преди да припадна.

Разказвайки, обви ръка около кръста му. Спряха в края на гората и се загледаха към къщата.

— Като се замисли човек, не е твърде неправдоподобно — каза Харпър. — Винаги съм я смятал за една от нас.

— Според мен това само поражда още куп въпроси, а не ни доближава до разкриването на самоличността й. Но знам едно. Искам онези дневници повече от всякога. Ако Джейн не се справи, ще навестя Кларис.

— Искаш ли да съм рефер?

— Може би. Ако Амелия е била част от семейството заслужава да й отдадем дължимото. Не зная какво ме кара да изпитвам повече симпатия към една покойница, която е предполагаема моя роднина, отколкото към жива жена, която със сигурност е от рода ни.

— Веднъж тя ми удари плесница.

Роз застина.

— Какво е направила?

— Един ден здравата ме зашлеви, когато ни гостуваше и ме хвана да се качвам на плота в кухнята, за да стигна до кутията с бисквити. Мисля, че бях на около шест години. Удари ме, издърпа ме и ме нарече „малък лаком лигльо“.

— Защо не ми каза? Не е имала право да те докосва. Щях да я одера жива.

— А после мен — изтъкна той. — Беше ми забранила да се качвам на плота и да си вземам бисквити, без да те попитам. Затова преглътнах буцата и си замълчах.

— Ако някой е имал право да те хока и наказва, това съм била аз. Никой не може да посяга на децата ми и според моя съд няма смекчаващи вината обстоятелства. Кучка!

— Ето. — Притисна рамото й. — Сега не се ли чувстваш по-добре?

— Ще я накарам да съжалява. — Роз тръгна с него към къщата. — Знаеше, че не бива да бъркаш в кутията с бисквити, когато ти хрумне, Харпър Джонатан Ашби.

— Да, госпожо.

Тя леко го смушка с лакът.

— Не ми се усмихвай толкова самодоволно.

— Просто си помислих, че може и сега там да се намира някоя бисквитка.

— Предполагам.

— Бисквити и мляко. Звучи добре.

— Мисля, че да. Да досаждаме на Дейвид, докато ни даде няколко. Но трябва да побързаме. По-късно имам среща.

Роз знаеше кои цветове и стилове не просто й подхождат, а подчертават красотата й. Бе избрала последен модел на „Диор“ — със семпла, изчистена кройка и галещ окото златист цвят. Правият корсаж, вързан отзад, и тънките презрамки оставяха раменете и гърба й голи.

Тези рамене и гръб имаха загар. Беше се погрижила за това. Не виждаше причина да не ги покаже. Сложи диамантите на баба си — наследеното от нея колие и обици.

Знаеше, че ще съжалява, но обу сандали с висок и тънък ток, които разкриваха ноктите на краката й, лакирани в цвета на роклята.

Завъртя се пред огледалото и каза „влез“, когато някой почука на вратата.

— Роз, исках само да… — Гласът на Стела секна. — Света дево! Изглеждаш зашеметяващо.

Роз кимна към огледалото и отново се завъртя.

— Така е. Понякога просто ти се иска да ги шашнеш, нали разбираш за какво говоря? Тази вечер чувствам нужда да сторя точно това.

— Стой… стой тук.

Стела се втурна навън и Роз я чу да вика Хейли.

Усмихвайки се, взе чантата си — кой дявол я бе накарал да си купи тази смешна чантичка — и започна да слага в нея всичко, за което й хрумна, че може да се окаже нужно за вечерта.

— На всяка цена трябва да я видиш — каза Стела и отново влезе, дърпайки Хейли след себе си. — Завърти се. Да те огледаме от всички страни.

Роз послушно изпълни командата. Хейли скръсти ръце пред гърдите си.

— Това истински диаманти ли са? Зная, че е нетактично да питам, но не мога да се сдържа. Толкова са… бляскави.

— Бяха на баби ми и са много специални за мен. Стела това ми напомня, че имам нещо, което мисля, че би поискала да носиш на сватбата си. Може да мине едновременно за нещо старо, нещо назаем и нещо синьо.

Вече бе извадила кутийката от сейфа си и сега я подаде на Стела.

— Господи!

— Джон ми ги подари за двайсет и първия ми рожден ден. — Усмихна се на обиците със сапфири. — Хрумна ми, че навярно ще отиват на роклята, която си избрала, но ако не е така, няма да се обидя.

— Отиват на всичко. — Стела внимателно повдигна едно от изящните сапфирени сърца от кутийката. — Толкова са нежни, толкова… — Замълча, размаха ръка пред лицето си и седна на ръба на леглото. — Извинявай. Толкова съм… че ще ми ги дадеш.

— Ако имах сестра, бих се радвала да носи нещо мое в деня на сватбата си.

— Трогната съм и поласкана. Трябва да… поседна за няколко минути и да си поплача.

— Добре, не се притеснявай.

— Знаеш ли, традицията булката да носи нещо старо символизира връзката й със семейството — заподсмърча Хейли.

Роз докосна бузата й.

— Още нещо ценно, което знаеш. Вие стойте тук и си поплачете на воля.

— Какво? А ти къде отиваш? — попита Хейли.

— Долу. Мич трябва да дойде след малко.

— Не може! — Хейли прехапа устни и очевидно разкъсвана между изкушението да поплаче заедно със Стела и катастрофата, която трябва да предотврати, размаха ръце, сякаш се опитва да спре влак. — Трябва да почакаш, докато пристигне и бавно да се спуснеш по стълбите. Това стълбище е създадено, за да слизаш по него, така че да караш гостите си да затаят дъх.

— Не… говориш също като майка ми, която веднъж ме накара да се появя така пред кавалера ми… Слава богу, че това беше Джон и после здравата се посмяхме. Беше устроил тържество в моя чест, по случай дебюта ми в обществото. Повярвай ми, светът няма да свърши, ако го посрещна на вратата. — Закопча чантата си и хвърли последен поглед в огледалото. — Освен това има една друга традиция, която трябва да спазя. Ако не сляза при Дейвид, за да го попитам дали одобрява роклята ми, ще нараня чувствата му. В чекмеджето до леглото има носни кърпички — извика тя.

Едва бе свършила с позирането пред Дейвид и бе получила одобрението му, когато Мич пристигна.

Отвора вратата и изпита задоволство, виждайки го да отваря широко очи и да затаява дъх.

— Как е възможно да съм такъв късметлия? — попита той.

Роз се засмя и протегна ръце към него.

— Както изглеждате с този смокинг, докторе, по-късно тази вечер май ще имате още по-голям късмет.