Черната корона

Глава първа

Таерин пристъпи напред и се поклони ниско пред внушителната фигура, която изпълваше тясната килия и сякаш засмукваше светлината на факлите към себе си. Огромен воин с дълга тъмна коса, белязано лице и тежки черни криле, около който се носеше аура на сурова мощ, издаваща, че притежателят й идва от друго, по-високо ниво на съществувание.

През годините си служба в името на Рамакар, Таерин не бе и подозирал, че някога ще се озове в присъствието на Сталкер на Мрака, един от падналите ангели, служещи на господаря му — богът на войната, покровителстващ неговия народ. Таерин бе елф на мрака и като всеки такъв служеше безпрекословно на Рамакар. Бе възпитан в ненавист към елфите на светлината и другите, по-низши раси, населяващи света Тарр. От малък бе предаден за послушник на божеството, назначен от администратор в Купола на Насладата, място, в което жените на неговия народ живееха, за да даряват живот и удоволствие на завръщащите се от бойни походи войници. Таерин бе ревностен последовател на своя бог и още от дете изпълни сърцето си с люта омраза към всеки, който въставаше срещу словото на Рамакар и най-вече към своите далечни братовчеди — елфите на светлината, които живееха в Горите на Всемайката и почитаха както нея, така и нелепия й син и малък брат на Рамакар, така наречения Изкупител Томан.

И все пак сега трябваше да отиде тъкмо там и то по нареждане, дошло лично от бога му.

От Рамакар.

Нещата се бяха променили в Иррхас-Аббат през последните няколко десетилетия и то не към добро. През хилядолетията на своето съществуване Града на Странните Удоволствия бе поддържал стриктна расова чистота и не бе допускал други народи да живеят на негова територия, освен като роби. Изключение беше правено единствено за Последния Силф — злокобно същество, предало собствената си раса в името на Рамакар. Той обаче бе погубен отдавна, а на негово място в последно време се бяха навъдили раси, които предизвикваха у всеки почтен елф единствено чувство за погнуса. Дребните и кривокраки орки бяха заселили далечните покрайнини на града, а техните ниски и схлупени коптори изглеждаха пришити като кръпка към величествените сгради на Иррхас-Аббат. С тях дойдоха още грамадни като слонове тролове, а бичеглави минотаври и подобни на кози и овци сатири заприиждаха от далечния и прокълнат остров Миной, за да заемат места, запазвани преди само за елфите от градската стража. Сега те обикаляха улиците на града, като стъпкваха всеки, дръзнал да изкаже неодобрение към новите закони, приети от Черния крал. Членовете на жреческото съсловие, някога ползващо се с всички привилегии, принадлежащи на свети хора, се бяха превърнали в ратаи на владетеля, принудени да одобряват всяка негова мерзост, а мястото им на съветници бе заето от Прастария, появил се преди около век, като предвестник на мрачните времена, обхванали града. Никой не го бе виждал, нито бе чувал за него, преди да се появи един прокълнат ден в тронната зала на Краля. Владетелят на Иррхас-Аббат обаче го задържа като свой придворен и оттогава насам нито той, нито градът бяха същите.

За да се стигне до това един младши послушник като Таерин, който дори нямаше сто години, да се окаже най-високопоставеният елф, останал верен на своя бог. С него имаше още няколко благородници и дори трима вампири, изведени от клетките си тайно, поради особената си отдаденост към Рамакар.

Останалите бяха забравили своя бог и почитаха само владетеля и неговия потаен съветник.

Това бе скръбно, ужасно за Таерин и гневът изкривяваше иначе красивото му лице. Още по-ужасно бе това, което Сталкера — този величествен колос, създаден, за да доминира — говореше на съзаклятниците, събрали се в хола на единия от аристократите. Трябва да идете при нашите братовчеди, бе казал падналият ангел. При хората и при джуджетата. Враждата между боговете е забравена. Това, което става, е по-голямо, отколкото може да възприемете.

Но как можеше Таерин да отиде при светлите елфи? Та те бяха отрепки, без чест и без достойнство, диваци, които живеят по дърветата като маймуни. А хората и джуджетата? Те стояха по-долу и от животни! Да отиде при тях бе равносилно на мерзостта, която вършеше Краля, замърсявайки Града на Странните Удоволствия с гнусните низши раси на орките и троловете.

Ала в същото време Таерин не можеше да не се подчини на заповедите на своя бог и затова бе готов да се отправи на скверното пътешествие в света на светлината, колкото и да му бе неприятно това.

Думите на Сталкера изплъзваха сърцето му със суеверен ужас. Ангелът твърдеше, че над техния бог се спуснала неизвестна тъмнина, по-черна от нощта и бурите, почитани от последователите на Рамакар, мрак, който се разпрострял из цялото небесно селение. Той, великият Сталкер, бе видял огромните като стволове пипала на Кракена, древния враг на боговете и бе избягал позорно, обзет от ужас, за да слезе в низшето селение на Земята. Преди много, много векове магията на Томан, създадена от неговата саможертва, забранила на небесните слуги на Рамакар да слизат в света на смъртните. Ала влиянието на Изкупителя, също като това на Бога на войната и Всемайката, явно вече не действаше.

Светът идва към своя край, предупреждаваше Сталкера. Само вие може да предотвратите това.

— А защо, владетелю, не отидете вие в Гората на Всемайката? — запита Казарада, жена-вампир, чиито смолисточерни коси се спускаха до раменете. Отвлечена от тролове за Арената на гладиаторите, която работеше ден и нощ в Иррхас-Аббат, тя бе освободена от домакина им, граф Тимуриел. Таерин бе дочул, че двамата имат връзка помежду си и се молеше това да не е вярно. Расата му и без това бе западнала, че да влиза в кощунствени контакти с немъртвите.

— Дойдох в този град, защото тук очаквах да намеря подкрепа и разбиране — отвърна Сталкера и очите му пламнаха от гняв. — За съжаление, намерих само вас. Нима се страхувате да служите на своя бог?

— Самият ти се страхуваш да му служиш — отвърна рязко Казарада. Черните елфи и двамата вампири се разшумяха. Това бе светотатство!

Но преди да могат да реагират, вратите на двореца, в който живееше граф Тимуриел, се разтърсиха като от силен удар и писъците на прислугата предупредиха съзаклятниците, че са разкрити. Очите на Сталкера пламнаха гневно и той разпери криле, а в ръката му се появи меч от чиста енергия.

— Нека предателите дойдат! — изръмжа той. — Нека дойдат всичките!

Благоговеен плам обхвана душата на Таерин и той стисна юмруци. Това трябваше да стане от самото начало, смяташе той. Не биваше да се крият. Трябваше да излязат на битка и да си върнат това, което принадлежи на техния бог.

В хола на Тимуриел нахлуха огромни тролове със сива като гранит кожа и бивни, които се подаваха от дебелите им, напукани устни. Зад тях с нащърбени ятагани прииждаха няколко дузини орки — ниски, черни и разкривени същества, които надаваха яростни писъци. Следваха ги благородници от двора на Черния крал — елфи с арогантно изражение на лицето, въоръжени с остриета, направени като от черен лед.

Ала Сталкера ги връхлетя, а в душата му нямаше чувство за пощада. Енергийното острие първо посече елфите, изменили на неговия бог, а те дори не можаха да извикат, пометени от мощта на ангела. След това Сталкера се насочи към троловете — грамадните създания рухнаха като кули и разтърсиха цялата къща.

Сърцето на Таерин се изпълни с чувство на мрачно ликуване и той извика, вдигнал победно юмрук.

Ала тогава орките се разкикотиха и се разделиха надве, за да сторят път на причудлива фигура, за която младият жрец само бе чувал. Тя бе загърната с лилава мантия, чиито краища се вееха свободно около неопределено по форма туловище. Дълбока качулка скриваше лицето, от което падаха пипала, дълги ръкави се спускаха почти доземи, но все пак не успяваха да прикрият подобните на рачешки щипки, които създанието имаше наместо длани. Недоразвити криле се подаваха и пляскаха противно от гърба му.

Това бе Прастария, за когото Таерин бе чувал толкова много — облеченият в лилаво демон, покварил техния владетел.

Когато го видя. Сталкера свали меча си и стъпи здраво на земята.

— Ти си жив… — прошепна той.

— Благодарение на собствения ви крал — отвърна присмехулно фигурата с отвратителен жужащ глас и надигна ръце, за да отметне качулката си. В същото време дълбоките ръкави паднаха надолу, за да разкрият ръцете на съществото, а Таерин усети как кръвта му замръзва във вените.

Създанието, което се разкри пред очите им, имаше конусовидна и уродлива глава, напълно плешива и с болнав зеленикав оттенък, обсипана със струпеи и брадавици. Дълги и тесни като цепки очи горяха в цвят, който Таерин не можеше да назове, а около безжизнено увисналата уста се гърчеха трескаво пипала, които сякаш се канеха да захванат нещо и да го разкъсат. Ръцете на съществото напомняха крайниците на членестоного и завършваха с щипци, което го разкриваше като представител на Великата раса Ми-Го, дошла от звездите на Тарр преди много хиляди години, преди народът на елфите да се раздели окончателно. Съществата почитаха Кракена като бог и водеха упорита война, за да завладеят този свят. Именно в този момент Рамакар се бе изправил срещу техния повелител и бе избрал пътя на войната, разделил го от неговите брат и майка. Тъкмо тогава и черните елфи бяха използвали опустошителни заклинания, за да се справят с космическите нашественици и ги бяха унищожили до крак — така, както и силфите много векове по-късно.

Но ето че както и при силфите някой бе оцелял.

— Моето име е такова, че не ще може да го назовете с вашите езици и гласни струни, затова разрешавам да ме наричате просто Прастария — продължи съществото. — Отнел съм живота на мнозина от вашия род, но обстоятелствата се стекоха така, че сега съм съюзник и дори подчинен на властелина ви. Никога обаче не съм имал удоволствието да убия ангел.

При тези думи очите на Прастария заблестяха още по-ярко, а Сталкера нададе вик, след което изтърва меча си, който изчезна. Ангелът падна на колене и се хвана за главата.

— Увлечени в битката помежду си, изпуснахте да видите гората от дърветата — рече Прастария и щракна с щипките на едната си ръка, все едно души някого.

Сталкера се задави, ала не бе тъй лесно да се порази ангел. С върховно усилие на волята създанието се изправи и разпери криле, а очите му засияха заканително.

— Мерзка отрепка, не трябваше да показваш уродливата си физиономия на белия свят — процеди Сталкера и очите му изстреляха два тъмни лъча.

Прастария изсъска, разгневен от съпротивата и вдигна щипките на дясната си ръка. Във въздуха се появи триъгълник от същата неизвестна светлина, която блестеше в очите на чудовището. Тя погълна черните лъчи като прозорец, водещ към нищото, и започна бавно да приближава падналия ангел.

Страх изкриви очите на Сталкера, но той стисна зъби и махна с ръка на Таерин.

— Води ги, жрецо! Бягайте! Аз ще задържа Прастария, докато се измъкнете!

— Убийте ги — нареди на орките чудовищното същество. — Убийте ги всичките.

Внезапно граф Тимуриел, който бе стоял неподвижно по време на цялата атака, изтегли сабята си и съсече благородника до себе си, а орките с вой се насочиха към останалите. Таерин извика, изумен от предателството, и се опита да използва магията си, ала не се получи нищо — Рамакар не откликна на молбата му. Паникьосан, жрецът щеше да загине, ако Казарада не бе скочила на пътя на орките и не бе смачкала няколко с голи ръце.

— Надявам се, че имаш някакво оръжие, жрецо — каза вампирката.

Таерин извади ножа си за жертвоприношения като в сън и преряза гърлото на един орк, насочил се към него. Макар да разчиташе повече на магиите като всеки черен елф, той бе обучен в елементарни бойни умения, а и притежаваше вродените ловкост и гъвкавост на народа си, които му помагаха. Освен това на негова страна бяха и другите двама вампири, които сееха смърт сред ордите орки. Тимуриел обаче бе успял да убие и последния от аристократите в съзаклятието и се насочи към Таерин, вдигнал меча си с подигравателна усмивка.

— Предател! — извика жрецът и стисна ножа си, но усети как студена пот избива по врата му. Знаеше, че няма умението да се противопостави на благородник от своя народ, трениран в смъртоносното изкуство на дуелите още от невръстна възраст.

Казарада обаче го спаси отново — появи се зад Тимуриел като сянка и го блъсна към настървените орки, които го съсякоха с ятаганите си, без окото им да мигне. Един вампир вече бе паднал под ударите им, а останалите се насочиха към оцелелите съзаклятници. Редиците им бяха оредели сериозно, но това сякаш не ги притесняваше.

В същото време титаничната битка между падналия ангел и съществото от древността продължаваше с променлив успех — понякога черните лъчи от очите на Сталкера избутваха сияйния триъгълник, отправен към него, но после той отново приближаваше гърдите му. Изражение на върховна концентрация се бе изписало както върху красивите, макар и сурови черти на ангела, така и върху деформираното лице на Прастария, чиито пипала бяха спрели да мърдат.

— Да бягаме! — извика Казарада. — Към морето!

Вампирката повлече Таерин за ръка подир себе си, а нейният немъртъв другар самоотвержено застана на пътя на орките и смачка неколцина от тях, преди да бъде пронизан в сърцето от специално подготвена за целта трепетликова стрела. Орките нададоха победоносен вой и се спуснаха към Казарада и мрачния елф, а те хукнаха по коридора, отвеждащ към малкия кей, който бе притежание на Тимуриел и му позволяваше, когато пожелае, да излиза с лодка в морето.

Таерин се чувстваше унизен, че бяга от собствения си град, преследван от орки, и обезверен от липсата на магията и това, че неговият ангел бе срещнал равностоен противник в лицето на кошмарното същество, изпълзяло от най-дълбоката преизподня на миналото. Въпреки това успяха да стигнат до лодката, вързана до дървения кей на благородника. Двамата скочиха вътре, а Казарада загреба със свръхестествената мощ на вампир и ги отдалечи от брега.

Таерин извърна поглед назад и видя как прозорците на вилата, в която се бяха скрили, заблестяват със свръхестествени оттенъци. В този момент разбра, че ангелът е загубил, погълнат от странния триъгълник, призован от Прастария.

И макар това да не бе достойно за елф на мрака, заплака.

Глава втора

Тамарай притвори очи и се заслуша в песента на морето.

Елфът бе застанал близо до носа на кораба и изглеждаше потънал в състояние на абсолютен покой. Той бе по-висок и по-едър от повечето представители на своята раса, но носеше и характерните за нея белези — фината конструкция на лицето, златистите коси, заострените уши. Това, което обаче го отличаваше от повечето елфи, бяха грубите моряшки дрехи, които покриваха мускулестото му тяло, мазолите по ръцете и че се намираше навътре в морето, далеч от сушата. Също така бе единственият елф в местността на Брулените брегове, която по правило приютяваше суровите джуджета. Джуджета бяха и останалите му спътници от екипажа на кораба — грубовати, но добродушни мъже с прошарени бради и яки ръце.

Корабът „Пияната брада“, на който пътуваха, бе змейоловен. Джуджетата, както и елфите, почитаха китовете и делфините като разумни същества, макар да не разбираха езика им, и смятаха за свой дълг да ги пазят от морските змейове — свирепи създания, които се надигаха от дълбините на морето. Като цяло змейовете обитаваха води, в които слънчевите лъчи почти не достигаха и се хранеха с исполински риби, които изобщо не се подаваха на повърхността. Ала понякога се натъкваха на китове и в редки случаи вкусваха от месото им. Тогава огромните животни, които всъщност бяха много по-близки до змиорките, отколкото до змиите, се настървяваха и започваха да нападат стадата морски бозайници. Косатките единствени можеха да се отбраняват от такива нападения, докато големите гърбати и сини китове бяха беззащитни, добродушни гиганти, непривикнали да се борят с двадесетметровата смес от мускули и агресия, каквато представляваше морският змей.

Тамарай бе дошъл при джуджетата преди много години и съвестно изпълняваше службата си. Те не задаваха излишни въпроси за миналото му, а той им се отплащаше с работа, която никой от тях не можеше да свърши. Бърз и гъвкав като всеки елф, Тамарай оказваше неоценима помощ, когато трябваше да се катери по такелажа, да помага с развиването на платна, да забелязва издайническите гърбици над водата, които подсказваха за присъствието на змей.

Разбира се, джуджетата не убиваха всеки змей, когото срещнат и се намесваха само когато забележеха труповете на китове, изхвърлени на брега или носещи се като плаваща мърша в морето. По-рано тази сутрин елфът бе забелязал именно такова същество, което още пируваше с плячката си — кашалот, чиято глава бе отхапана от морското чудовище. Той бе съобщил това на капитан Буч и джуджетата бяха насочили плавателния си съд към целта. Гордо и надменно създание, змеят се бе надигнал, за да ги нападне, убеден в предимството си.

Ала Тамарай го бе прострелял с лък право в окото, улучвайки го от десетки метри разстояние. След това бе отправил благодарствена молитва към Всемайката и заедно с останалите джуджета бе натоварил тялото на змея на палубата, където по-късно го бяха нарязали, осолили и складирали в трюма. Морските змейове се славеха с изключително вкусното си месо, което джуджетата считаха за голям деликатес и консумираха с много ром или грог, в зависимост от рецептата, по която е приготвено.

Тамарай обичаше джуджетата повече от своя собствен народ, елфите. От ранните си години той бе израснал като бунтовник без кауза, който не може да си намери място в Гората на Всемайката. Крепка дружба го бе свързала с брат му Камарай, но неговият път на елфически рицар изобщо не го привличаше, а очакванията и сковаващите норми на елфическото общество му се сториха ограничаващи. Затова той отиде надалеч, към Брулените брегове, и намери своя дом при джуджетата.

Саможиви и по правило необщителни, те бяха посрещнали с недоверие младия елф и се бяха присмели на желанието му да служи в открито море. Стой си в гората, бяха казали брадатите същества. Морето не е за остроухи. Тамарай обаче бе настоял и капитан Буч Пияната брада се бе съгласил да го вземе на борда на кораба си, първоначално като обикновен юнга. Елфът се запозна с всички несгоди на морския живот, от търкането на палубата до яденето на солена риба и пиенето на застояла вода, а също така свикна да служи и в най-големия пек, и в най-големия студ, като сега.

С времето джуджетата свикнаха с присъствието му, макар Тамарай никога да не разкри всичко за себе си и да остана не докрай приобщен в техния сплотен колектив. Единствено пред капитан Буч той се отпускаше напълно, пред него бе разкрил всичките си копнежи и страхове, от него единствен бе срещнал разбиране.

Тамарай отвори очи и се вгледа в сивото море около себе си. Вятърът се бе усилил и носеше със себе си солени пръски, а също така и мирис, предвещаващ буря. Вълните около кораба се бяха разлепили сърдито, а повечето морски обитатели бяха слезли надълбоко, за да не рискуват живота си.

Тамарай вдиша от соления морски въздух и се накани да се прибере в каютата, за да поспи след тежкия ден, когато орловият му елфически поглед забеляза далечно черно петънце във водата. Присви очи и установи, че това е лодка, в която гребе неопределена фигура, плътно загърната с черно наметало.

— Капитане — извика той и махна с ръка на Буч, който стоеше до кормчията, унесен в разговор.

— Какво има, Там? — попита джуджето. Гласът му бе дрезгав, но жизнен, като на някого, който е останал в учудващо добра форма за годините си. Така си беше наистина. Буч бе много възрастен, дори за стандартите на джуджетата, но крачката му бе все така жива, а ръката — все така здрава. Той по нищо не отстъпваше на младите джуджета и дори на Тамарай в лова на змейове.

— Лодка — отвърна простичко елфът. Хората в морето, независимо от това дали са човеци, джуджета или елфи, не си падаха по излишните приказки. Затова и разговаряха късо, но ясно и точно.

— В открито море? — повдигна вежди Буч и приближи Тамарай, след което вдигна далекоглед пред окото си. — И таз добра.

Когато свали далекогледа, лицето на джуджето бе потъмняло.

— Черни елфи — процеди Буч.

Джуджетата бяха заклети врагове на обитателите на Иррхас-Аббат, тъй като поклонниците на Рамакар редовно нападаха крайморските им градове и ги опустошаваха.

— Да пукнат — плю в морето Буч.

Тамарай обаче се навъси. Той не хранеше обич към обитателите на Иррхас-Аббат, ала знаеше законите на Всемайката, които бяха особено сурови за моряците. Не бива да изоставяш никого, изпаднал в беда насред открито море, в противен случай може сам да се озовеш на дъното. Вятърът, брулещ лицето на елфа, се засили, а морето наоколо стана още по-сърдито. Вълните се разпениха и започнаха да реват — първоначално тихо, но после все по-силно и по-силно.

— Не можем да ги оставим — каза Тамарай.

Буч прехапа устни. Той знаеше поверията на моряците и мразеше да ги нарушава, ала ненавиждаше елфите на мрака. Въпреки това накрая излая команда на екипажа си и „Пияната брада“ започна да пори морето, като се насочи право към лодката. Самата лодка приближаваше с учудваща бързина, все едно гребецът й — елф, покрит от глава до пети с черна роба — притежаваше нечовешка сила.

— Жреци — обади се Буч и плю отново, — страхотно.

Тамарай не отговори, а се загледа по-внимателно в обитателите на лодката. Красив елф на мрака, на видима възраст около седемдесет години, стоеше отпуснат в лодката, очевидно лишен от всякакви сили. Двата плавателни съда бяха вече достатъчно близо един от друг и Тамарай успя да види с орловия си поглед, че устните на пътуващия са напукани, а той самият изглежда крайно изнемощял, като измъчван от жестока жажда. Що се отнася до другия пътник, той не разкриваше нищо от себе си, загърнат от глава до пети с черен плат и дори парчета брезент. Елфът се запита дали не са попаднали на прокажен и за момент съжали, че е насочил „Пияната брада“ към лодката.

В този момент обаче пронизителен женски глас извика за помощ и Тамарай с изненада установи, че гребецът е жена.

— Тази си я бива в гребането — изкоментира той. Годините, прекарани сред джуджетата, го бяха накарали да забрави изящния изказ на сънародниците си от Гората на Всемайката.

— А стига бе — отвърна Буч, — не съм чувал никога за жрици. В Града на онези гадове жените главно са…

Буч не довърши мисълта си, но Тамарай схвана какво има предвид. Елфите на мрака не се славеха с равнопоставено отношение между представителите на различните полове. Жените се използваха за разплод и нямаха никакви права. Да видиш такава, загърната с жреческо було, бе истинска изненада.

Скоро щеше да разбере отговора на загадката. Корабът стигна до лодката и джуджетата спуснаха въжена стълба, по която пътуващите в нея да се изкачат на палубата му. Забулената в черно жена обаче ги изненада — хвана изнемощелия елф за врата като котка и с един гигантски скок се озова на борда.

Към нея мигновено се насочиха дузина аркебузи, а в ръката на Буч се появи пистолет. Огнестрелните оръжия бяха ново откритие за джуджетата, но вече бяха доказали своята изключителна ефективност в битки с всякакви същества, включително такива със свръхестествена сила. Тамарай обаче не ги обичаше и вместо това извади сабята си, готов за схватка.

Въпреки това не бе оптимист. Ако жената срещу тях бе способна на такива скокове, вероятно имаше огромна магическа сила. Дори да успееха да я победят, това щеше да им отнеме много жертви.

Тя обаче не изглеждаше склонна да се бие, а постави елфа на мрака върху палубата, като внимаваше да не разкрива нито милиметър от кожата си на слънце.

Внезапно Тамарай разбра каква е пътницата, дошла на кораба им.

— Вампир — каза простичко той.

Джуджетата се разшумяха обезпокоени.

— Схватлив си — отвърна присмехулно жената, — но да, аз съм Казарада, вампир от гладиаторските арени на Иррхас-Аббат. Този в краката ми е Таерин, младши жрец на Рамакар, господаря на войната.

— Защо тогава се качвате на борда — отвърна враждебно Буч и свали пистолета към елфа. — И без номера. Дори да ни убиеш, приятелят ти ще загине пръв.

— Този? Приятел? — изсмя се Казарада. — Забравете. Мозъкът му е изсъхнал от жречески безумия.

— Защо тогава бягате? — намеси се Тамарай. — За теб разбирам, че едва ли би искала да свършиш на арените. Защо обаче ти е да мъкнеш и жреца със себе си? За заложник?

— За съратник — отвърна късо вампирката и сякаш се прегърби. — Ние сме поклонници на Рамакар.

— Като всички в проклетия ви град — отговори Буч и джуджетата наоколо замърмориха одобрително.

— Информацията ви е стара, джуджета — отвърна Казарада. — Преди три нощи видях как воини, изпратени от Черния крал и предвождани от нещо средно между рак и октопод, убиват ангел на господаря Рамакар. С Таерин бягаме от това място заради живота си, а и за живота на всички вас.

— Как пък не — обади се едно от джуджетата. — Да ги застреляме. Буч!

— Само опитайте — гласът на забулената вампирка бе спокоен, но пълен с неприкрита заплаха.

Тамарай бе замръзнал на мястото си, потресен от думите й.

— Рак и октопод ли? — повтори той. — Имаш предвид Ми-Го, Великата раса?

Казарада поклати глава.

— Нарече се просто Прастария.

— Това е невъзможно — продължи Тамарай, — тази раса е изчезнала.

— Кажи го на приятелите ми, които умряха миналата нощ — отвърна с горчивина вампирката. — Онова нещо бе реално като мен или теб.

— За какво говорите, Там? — попита Буч. Гласът му бе пълен с тревога. — Каква е тази Велика раса?

— Дълга история — отвърна Тамарай, — дълга, забравена история. Която трябва да остане забравена. Не е възможно да са се върнали.

— Повтори го още десет пъти и си повярвай, че е истина — подигравателно отвърна вампирката, — знам какво видях. И докато споря с теб дали то е вярно, или не, този в краката ми умира. Не е пил вода откакто избягахме, а не е свикнал на живота извън скъпоценния си град.

Тамарай погледна към свития елф на мрака и сърцето му се изпълни със съчувствие, макар обективно да знаеше, че погледът му се е спрял на едно от най-злите същества в Тарр, послушник на онзи, чиято жажда за смърт е неутолима.

— Някой да донесе вода — извика елфът.

Никой не помръдна. Буч се намръщи, но кимна.

— Глухи ли сте! Били, върви и донеси вода!

Едно от джуджетата изпсува и се завтече към каютата си.

— А твоята жажда, жено? — попита Буч. — Как ще я утолим?

Казарада се изсмя.

— Надуших, че сте правили супа от змейска кръв от километри. Затова насочих лодката насам. Не мисли, че всички вампири имаме лукса да пием човешка кръв редовно.

— Не мисля нищо — отвърна Буч, — но ако опиташ, ще напълним приятеля ти с олово.

— Направи го — отвърна спокойно вампирската — и обричаш света на погибел.

Тамарай отново усети да го побиват ледени тръпки.

Няколко часа по-късно Тамарай отново бе застанал на носа на кораба. Морската буря си бе отишла така внезапно, както се бе разразила, и не бе успяла да нанесе сериозни поражения върху здравия джуджешки кораб. Сега елфът се бе усамотил и се наслаждавате, доколкото може, на прекрасната вечер в открито море.

Още утре корабът щеше да пристигне обратно в град Врехлен, едно от главните пристанища на Брулените брегове, а той и капитан Буч щяха да донесат страшните вести на краля на джуджетата. Уилям.

— Това същество. Прастария, е лоша новина, нали? — попита Казарада. След като слънцето се бе скрило от хоризонта, тя бе свалила жреческата роба на Таерин, с която се бе наметнала и стоеше облечена с обикновена, не много дълга рокля, която се вееше на вятъра. Ако бе смъртна, щеше да й е студено, помисли си елфът, докато наблюдаваше голите й крака и рамене.

Самият Таерин бе останал в каютата си. Джуджетата бяха успели да налеят малко вода в устата му, но той така и не се бе свестил. Тамарай бе живял достатъчно много, за да прецени, че жрецът е в шок, вероятно от видяното в града.

— Много — отвърна простичко той, — но ти вече си видяла това, щом е съкрушил ангел.

— Откъде идва? Кой е той? Защо реагира така при споменаването му?

— Дълга история — отвърна сухо Тамарай и се загледа в морето. Повърхността му се бе успокоила и отразяваше звездите. Всичко изглеждаше толкова спокойно, че разказът на Казарада му се виждаше невъзможен. Дали това не бе някакъв номер? Може би вампирката и жрецът все пак бяха любовници, избягали от Града на Странните Удоволствия.

Тамарай обаче умееше да преценява думите на хората и смяташе, че Казарада не лъже. Нещо лошо се случваше в Иррхас-Аббат и дългите години на покой, обхванали света на Тарр след победата над отвратителните личове, врекли се в служба на Кракена, бяха приключили. Носеха се слухове, че орди от зли същества се стичат към Града на Странните Удоволствия и се вричат в служба на Черния крал, а кралствата на хората и джуджетата се готвеха за война, макар че поне засега набезите не само не бяха зачестили, ами бяха и намалели.

Затишие пред буря, помисли си Тамарай.

— Бързаш ли за някъде? — попита вампирката, след което продължи: — Знам, че на теб това ти е чуждо, но аз съм вярна на Рамакар. Той е моят бог. Заради него станах безсмъртна. И сега с него се случва нещо лошо. Искам да знам какво!

Тамарай не отговори веднага. Малцина знаеха това, което се канеше да сподели. Само жреците и благородниците от двата народа на елфите изучаваха историята на вида си и страшната му война от миналото.

— Преди елфите да се разединят и Рамакар да се отрече от брат си и майка си — започна той, — от звездите дошли същества, които твърдели, че са учители, които искат да дадат огъня на жителите на Тарр, да ги научат на щастието и мъдростта на безбрежните пространства отвъд небето.

— Великата раса? — предположи Казарада.

— Великата раса — кимна Тамарай, — макар това да е наше название. Самите те се наричали Ми-Го. Не изминало много време от появата им, когато станало ясно, че са дошли не като учители, а като завоеватели и в сърцата си не носят друго, освен желание за унищожение. Те били изчадия, вречени в служба на Кракена, демона от нищото, врага на всичко съществуващо. В службата си към него погубили далечния и противен свят, който ги е сътворил, и затова се насочили към нашия. С тях дошъл и самият Кракен, който нападнал етерните пространства на боговете. В битката си с него, Рамакар се покварил и самият той станал аватар на мрака.

— Внимавай какво говориш за божеството ми — изсъска вампирката.

— Теологичните спорове са встрани от същността на темата — отвърна Тамарай. Погълнат от собствената си история, научена в младостта, той бе възвърнал част от високопарния изказ, характерен за народа му. — Същественото е, че елфите, предвождани от последователите на Рамакар, постигнали победа, но на ужасна цена. Подкокоросвани от своя господар, онези от нас, които впоследствие поели по пътя към тъмата, изтребили Ми-Го до крак.

— Но те са били наши врагове — опита се да защити събратята си по вяра вампирката.

— Да, но въпреки това е страшно да унищожиш цяла една раса — отвърна Тамарай, като я погледна. — А още по-страшно е да откриеш, че не си успял да го направиш.

— Прастария — отвърна вампирката.

— Прастария — повтори Тамарай. — Ако съществото наистина е представител на Великата раса, значи сме в голяма беда. Ми-Го са прекосили необятните бездни на пустотата след небесата, за да стигнат нашия свят. В сърцето си изпитват ненавист не само към елфите, но и към всичко живо на континента Тарр. Ако някой от тях се е завърнал, той ще иска да довърши това, което расата му е започнала в миналото.

— Не много хора знаят тази история, нали? — предположи Казарада.

— Не — усмихна се Тамарай, — но аз не съм от общителните. Когато бях малък, най-добрата ми компания бяха книгите. А сега е морето.

— Може би не си намерил правилния спътник… — отвори уста вампирката.

— Не съм — пресече я Тамарай, когато на палубата изскочи едно от джуджетата.

— Онзи проклет жрец се събуди — заяви то сред порой от псувни — и веднага се опита да направи някакво заклинание! Слез и го обуздай, преди да сме го застреляли.

Тамарай не отговори, а се спусна надолу към коридора с каютите. Казарада го погледна озадачено и го последва.

Не бе трудно да намерят къде е Таерин. Жрецът редеше страховити проклятия и очевидно се опитваше да призове нечестивите сили, които служат на неговия бог, ала явно без резултат. Тамарай го завари увит в черната си жреческа роба, която вампирката бе оставила до копката, размахал ръце с изкривени пръсти и сбърчил лице в страховита физиономия. Светлият елф знаеше, че при други обстоятелства гледката би била ужасяваща, тъй като жрецът щеше да бъде увит с мрачното сияние, издаващо черната магия на народа му.

В момента обаче изглеждаше нелепо и Тамарай прихна да се смее.

Таерин млъкна, след което посочи обвинително Казарада.

— Ти си ме предала! Отведе ме при джуджетата, а на всичко отгоре тук има и светъл елф.

— Да. Казвам се Тамарай.

— Не ме интересува как се казваш! — избухна жрецът. — Не желая да остана нито миг повече в този коптор!

— Ами скачай зад борда тогава — посъветва го Буч, който бе дошъл с вдигнат пистолет, — няма да липсваш на никого.

Таерин замълча, очевидно за да обмисли приетата информация, което позволи на Казарада да се включи в разговора.

— Не разсъждаваш трезво, Таерин. Ангелът на господаря изрично помоли да си сътрудничим с представителите на низшите раси.

— Хей! — обади се сърдито Буч.

— Твоята приятелка… — намеси се Тамарай.

— Тя не ми е никаква — сряза го Таерин.

— Колко си мил само — отвърна вампирката, — спасих живота ти в онова имение, плъх такъв!

— Как смееш да ми държиш такъв тон! — избухна отново Таерин. — Жалка пиявица!

— Вие вече сте като женени — ехидно се обади Буч и няколко джуджета, които стояха зад него в коридора, нервно се изсмяха.

— По-добре ще е да се успокоим — повиши глас Тамарай.

— За какво ми е да слушам елф на светлината — излая в отговор Таерин. — Изменник!

— Говориш, без да мислиш, жрецо — отвърна Тамарай, — може би ще е по-добре да те хвърлим зад борда. Ще видим каква помощ ще ти окаже твоят бог, когато се озовеш в щипките на Прастария.

Таерин се сви като ударен с камшик. Тамарай изпита жал към него.

— За щастие, никой не смята да прави това — продължи бързо той, — изборът е твой. Можеш да останеш с нас или да се хвърлиш в морето.

Таерин погледна към другия елф. В погледа му се четеше тревога, а черната му коса бе разрошена, като на безумец.

— Не знам какво да правя — отвърна той с приглушен глас, — моят бог вече не може да ми помогне.

Изглеждаше, все едно всеки момент ще се разплаче.

— Боговете рядко помагат — отвърна Тамарай импулсивно. — Ако сами не си помогнем, няма кой да го направи.

Таерин го погледна с блеснал поглед, очевидно разгневен от богохулството. После обаче яростта бе заменена с мрачно униние.

— Но аз никога не съм правил нещо без помощта на Рамакар — внезапно призна той.

— Ще трябва да се научиш на това — отвърна късо Тамарай, — самият аз не очаквам нищо от боговете и затова отидох в морето. То е справедливо и дава повече, отколкото взема.

— Одеве каза, че няма да навлизаме в теологични дискусии — намеси се Казарада.

Тамарай се усмихна леко.

— Утре ще говорим с краля на джуджетата Уилям. Там ще можеш да му разкажеш историята си, жрецо.

— Пред едно джудже — промърмори мрачно Таерин.

— Пред краля на джуджетата — поправи го гневно Буч.

Жрецът обаче не му обърна внимание.

— Оставете ме на мира — вдигна повелително ръка той. — Имам нужда да събера мислите си, за да мога да представя сложната история на случващото се пред един низш вожд.

Буч изглеждаше готов да застреля нахалника, но Тамарай някак си успя да го изкара от каютата на Таерин, следван от Казарада.

— Типичен духовник — оплака се вампирката. — Понякога не разбирам как господарят Рамакар се доверява на такива кухи глави.

Тамарай се усмихна, но лицето му помръкна при следващия въпрос, дошъл от Буч.

— Това, което каза на жреца — попита джуджето, — вярно ли е? Дали Прастария е още по петите му?

Елфът поклати глава.

— Не знам — отвърна той, — наистина не знам.

Но се досещаше.

Глава трета

През нощта Таерин заспа отново, след като преди това яде осолено змейско месо — отвратителна, груба храна, която предизвика ужасни болки в стомаха му. На нея той отдаде и безформените кошмари, които сънува. В тях му се яви Прастария, който извършваше някакъв богопротивен ритуал на гладиаторската арена, като събираше труповете на падналите в боя на огромни камари, които после изсипваше в бездънен казан, без да спира да ломоти нещо на непознат език, от самия звук, на който жрецът усети как го побиват тръпки, макар и насън.

Пх’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл ф’хтагн.

Събуди се изморен и в още по-лошо настроение, отколкото предишната вечер. Ситуацията в живота му вървеше от лоша към ужасна. Когато бе разпределен за жрец в невръстна възраст, той бе очаквал живот с привилегии, отдаден в прослава на великия Рамакар. Ала вместо това Иррхас-Аббат се бе напълнил с уродливи чужденци от низшите раси, които бяха изместили неговото съсловие от полагащото му се място. Когато Сталкера на Мрака бе слязъл в ниското ниво на неговото битие, той се бе обнадеждил, че ще може да поведе едно праведно възмездие, ала мечтите му се бяха сринали с появата на злокобното, подобно на ракообразно, същество и неговите ужасни заклинания, оказали се твърде силни дори за ангел.

И ето го сега, завлечен от една полудива немъртва, намерена по склоновете на Мрулл’Аббан, Планината на Ледените Хребети, която от прост гладиатор започваше да се изживява като предводител на пътуването им. Таерин не се съмняваше, че е нейна идеята да се озоват на това ужасно място, населено с уродливите дребни представители на една от най-омразните му раси. И сякаш за да е подигравката пълна, се бе появил и говеждият светъл елф.

Таерин не можеше да допусне, че някой елф би могъл да се запусне да изглежда така. Отишла си беше грацията на расата им в тази грубовата фигура, развила мускули като впрегатно животно. Жрецът не можеше и да си обясни какво търси Тамарай сред дивите джуджета и не искаше да размишлява върху това, въпреки че въпросът постоянно измъчваше ума му.

Корабът акостира до селище, което полуживотинският капитан на плавателния съд доста смело определи като град, и екипажът слезе в него. Можеше да се определи само като жалка пародия, която и най-пропадналият директор на цирк с изроди в Иррхас-Аббат не би показал. Таерин се озова насред ниски, обли сгради, които му напомняха възголеми тикви, и трябваше да крачи през мръсни улици, заринати в кал и фекалии, обкръжен от грубите моряци от кораба. Казарада се бе наметнала с брезентов плат и макар да бе оставила робата му на мира, приличаше на странна подвижна закачалка. Слънцето дразнеше очите му и го правеше още по-немощен отпреди, а до него крачеше говеждият елф на светлината, който непрекъснато му повтаряше да се държи учтиво с вожда, пред когото трябваше да се явят.

На всичко отгоре джуджетата и техните отвратителни бузести дечица се появиха и започнаха да го наблюдават като някое от екзотичните същества, които звероукротителите в Иррхас-Аббат улавяха в Планината на Ледените Хребети. Те го сочеха с къси, дебели пръстчета и се заливаха от смях, което го вбесяваше. Неведнъж или дваж Таерин призова силите на своя бог Рамакар, с които да разпръсне противното множество, ала за сетен път установи, че неговият бог не може или не желае да му помогне. Тази мисъл го хвърли в паника и той на няколко пъти се изпоти и започна да залита, което предизвика насмешката на Казарада и джуджетата, и по-лошо — загрижеността на русокосия грубиянин от кораба.

— Как издържаш всичко това? — процеди накрая Таерин, омерзен от ситуацията, в която се е озовал. — Един живот сред изроди!

Тамарай настръхна, като го чу, и отговори бавно и внимателно.

— Ще се отнасяш почтително и с уважение към моите приятели. През годините научих, че те са по-приятна компания от елфите като цяло, били те светли или тъмни.

— Това е отвратително — почувства се скандализиран Таерин, — по-лошо дори от родоотстъпничеството на предателя Алтиарин.

Когато чу името на легендарния герой от Ледената планина Тамарай се усмихна.

— Моят брат, рицарят Камарай от Белия двор е добър приятел на лорд Алтиарин. Може би ще успее да ви уреди среща. Чувал съм, че лорд Алтиарин изпитва ненавист към жреците на Рамакар.

Студена пот изби по челото на Таерин и накара черната му коса да залепне. Той нямаше да се бои от изменника, ако разполагаше с магията си. Без нея обаче трябваше да разчита на бойните си умения, а здравият разум му нашепваше, че те биха се оказали съвсем недостатъчни при среща с предателя на техния род.

Най-накрая, след дълго ходене, стигнаха замъка на така наречения крал на джуджетата. На Таерин му се стори като още по-голяма тиква. Установи със смес от презрение, присмех и съжаление, че джуджетата също имат нещо, което трябва да минава за аристокрация, тъй като представителите на вида им от двореца бяха облечени с лъскави дрехи и приличаха на огромни сливи, на които някой болен мозък е прикачил крайници и брада.

Таерин и останалите минаха по ниски коридори, осветявани от факли, за да се озоват накрая в широка тронна зала, чиято подредба уби всичко естетическо, останало в душата на жреца. В центъра й вместо трон имаше огромен мек стол, на който някакво старо джудже беше заспало. Жрецът за пореден път прокле злата съдба, обрекла го да общува с такива низши форми на живот, и си наложи да остане спокоен, докато капитанът на кораба, който събуди владетеля, му обясни за какво точно е дошъл.

Кралят на джуджетата отвори гуреливите си очи, изсумтя нещо и загледа Таерин с неприкрита враждебност.

Жрецът отвърна на погледа му.

— Кой си ти и за какво си дошъл тук? — попита владетелят на джуджетата.

Таерин се замисли дали да отвърне на родния си елфически и да изчака Тамарай да преведе, но в крайна сметка се въздържа. Първо, той не искаше да мисли, че има нещо общо с Тамарай, било то и езика. Второ, за жалост, през последните години се бе научил да използва общия диалект, характерен за целия свят на Тарр. Това бе съгласно декрет, издаден от самия Черен крал, който искаше неговите поданици да се разбират с пришълците, залели Иррхас-Аббат като тъмна река.

— Нося ви мрачно предупреждение — отвърна навъсен жрецът. — Нашият бог, великият Рамакар, чиято слава е вечна, е пленен.

Джуджетата се разшумяха и се спогледаха един друг, а кралят и капитан Буч си размениха няколко думи.

— И казваш, че това е лоша новина? — усмихна се накрая властелинът на джуджетата.

— Ако позволите… — намеси се Казарада.

— Не позволявам — пресече я Таерин и продължи: — Освен него пленници са и боговете от вероломното му семейство, изкуфялата Всемайка и нейният бръщолевещ глупости син Томан.

Някои от джуджетата започнаха да боботят, възмутени от обидите на Таерин, но кралят се намръщи.

— И как можеш да знаеш това?

— От небето се спусна Сталкер на Мрака, един от ангелите на нашия господар. Самият той ни разказа това.

Джуджетата започнаха да говорят още по-силно.

— Що за нелепа история е това? — намръщи се кралят. — И къде е този ангел сега?

Таерин притвори очи.

— Мъртъв. Победен и вероятно унищожен.

В тронната зала настъпи тишина.

— От кого? — попита кралят на джуджетата.

— От създание, което дойде в нашия град, представяйки се като Прастария. Зад неговите лилави одежди се криеше самоличността на Ми-Го, представител на Великата раса от древни времена.

— На кои? — не разбра кралят.

— На Великата раса — ядоса се Таерин, — глух ли си, старче?

Джуджетата се развикаха възмутено, а неколцина от тях свалиха мускетите си и ги насочиха към жреца.

— Ако мога да се намеся… — пристъпи напред Тамарай.

— Не съм давал разрешение — отвърна високомерно жрецът.

— Не питах теб — не му остана длъжен Тамарай и се поклони пред краля. — Нашият надменен гост се изразява недискретно, но това, което казва, е повод за тревога, кралю. Ми-Го са раса от много дълбока древност, която ненавижда всичко живо, не само елфите. Ако техен представител се е завърнал, черни времена очакват целия континент на Тарр.

— Но какво дири този Ми-Го в града на черните елфи? — не разбра кралят.

Тамарай се обърна с въпросително изражение на лицето към Таерин.

— Той е кралски съветник — изплю с горчивина жрецът, — почти никой не може да оспори властта му.

Тамарай пребледня при тези думи, а джуджетата се спогледаха.

— За пръв път чувам черен елф да се кланя на представител на друга раса — пророни кралят.

— Черните елфи не са това, което бяха — отвърна с натежал глас Таерин. — Градът ни се изпълни със създания, по-отвратителни и от вас. Орки, тролове, полуживотни с човешки тела и глави на зверове.

Възмущението на джуджетата отстъпи място на загриженост. Кралят и капитан Буч си размениха няколко думи, след което владетелят на джуджетата се намръщи.

— Това, което ми описваш, е подготовка за война — рече накрая кралят, — но щом врагът е някой, който е воювал в миналото с елфите, за това трябва да научи Белия крал. Трябва да отидеш в Горите на Всемайката, жрецо, заедно с твоята приятелка вампир. Тамарай, ескортирай ги дотам.

Светлият елф замръзна на място.

— Не желая да се връщам на това място, владетелю — отвърна той тихо, но настоятелно, — мястото ми е в морето.

— Това е така, но морето скоро може да се изпълни с Черния флот от Иррхас-Аббат. Твоят род трябва да узнае това. Не си ли съгласен?

— Не желая да пътувам с елф на светлината… — отвори уста Таерин.

— Какво желаеш ти, не ме интересува — прекъсна го кралят на джуджетата. — Ако не бяха Тамарай и капитан Буч, досега щеше да си мъртъв. Затова мълчи!

Жрецът поаленя от гняв. Как смееше това създание да го обижда! Казарада обаче постави покритата си с ръкавица ръка на рамото му.

Таерин се опита да се отърси от нея, но не можа — вампирката бе прекалено силна.

— Пусни ме — процеди накрая, смазан от унижение.

— Дръж се прилично — изсъска вампирката, — оцеляването на нашия господар е по-важно от себелюбието ти.

Думите й напълно съкрушиха Таерин. Чак сега си даде сметка, че става дума за това — оцеляването на техния господар, великия Рамакар. Как можеше той, младшият жрец, да помогне в такава задача?

— Ще ги проводя до Гората — отвърна бавно Тамарай — и там ще ги оставя на брат си. Но нищо повече. След това се връщам в истинския си дом. При вас.

Джуджетата замърмориха одобрително, а неколцина изръкопляскаха.

— Значи е решено — отвърна кралят и плесна с ръце. — Починете си една вечер, защото след това ви чака дълъг път до Горите на Всемайката!

Таерин изкара остатъка от деня, като странеше от останалите, макар да хапна малко от онова, което имаха за деликатес — някакви печени птици с картофи. Храната му хареса неочаквано много и той се притесни дали не изпада в умопомрачение, породено от събитията, случили се през последните няколко дни.

Накрая заспа в стая, която по тези места трябваше да минава за луксозна. Леглото му бе късо и той трябваше да се свие на кравай, за да може да потъне в неспокоен сън. Почти веднага след като затвори очи, отново попадна в кошмара от предишната вечер.

Казанът, в който Прастария бе изхвърлил несметно количество трупове, заканително клокочеше и издаваше ужасно зловоние, сладникаво и в същото време отвратително. Таерин усети как в гърлото му се надига горчивина и се уплаши да не повърне, а след това започна да се мята насън, когато казанът се разцепи като яйце и от него се издигна колосална фигура. Тя носеше чертите на различни раси, обагрили с кръвта си гладиаторските арени на Иррхас-Аббат. Лишена от полови белези, напомняща едновременно мъж и жена, тя бе отблъскваща и заради отсъствието на кожа, което й придаваше вида на прясно одран труп, по който блещука странна златиста кръв.

Създанието отвори очи, в които блестяха неописуеми цветове и изхриптя:

— Таерин…

Жрецът изкрещя и се събуди. Дрехите му бяха подгизнали от пот, а той се чувстваше още по-уморен. Вече няколко поредни нощи не можеше да си почине истински и усети пулсиращото главоболие, което го измъчваше.

Някой потропа на вратата на стаята. Таерин отвори уста да го прогони, но установи, че няма сили. Отпусна се на възглавницата и притвори очи.

— Влез — каза накрая той.

Вратата се отвори и в стаята нахлу огромният елф от морето.

— Трябва да тръгваме — каза той.

Таерин простена.

— Не спа ли добре? — попита Тамарай. Прозвуча загрижен.

— Какво те интересува? — сопна се жрецът.

— Предстои ни дълъг път и трябва да си в добра форма — рязко отвърна Тамарай. — Трябваше да кажеш, ако имаш проблеми със съня. Джуджетата притежават силни отвари…

— Знам ги аз техните отвари — пресече го Таерин, — половината бяха пияни на вчерашната вечеря още преди тя да е свършила.

— Твоето неуважение към онези, които искат да ти сторят добро, ще ти донесе много беди в живота, Таерин — повиши глас Тамарай, — колкото и кратък да е той.

След това се завъртя на пети и излезе.

Страхотно, помисли си жрецът. Сега онзи простак започваше и да го поучава.

Въпреки това се изправи с мъка на крака, облече робата си и се приготви за път.

Глава четвърта

За пръв път от много години в тронната зала на Белия крал цареше такова оживление. Благородниците по дървените тронове, намиращи се във вътрешността на огромно, подобно на кула дърво със снежнобяла кора, бяха напрегнати, а мнозина, сред които и Камарай Зеленокосия, бяха облекли красивите доспехи, отличаващи рицарите от тяхната раса — знак, че съвещанието е за предстояща война. Погледите на аристократите се местеха предимно върху две фигури — тази на Белия крал, елф, толкова стар, че и косата му бе побеляла, и тази на Алтиарин, някогашния елф на мрака, отишъл в светлината. Сега последният бе облечен в сребърна броня и се бе наметнал с тъмносин плащ — дрехи, твърде различни от тези, които бе носил в битието си на воин от Иррхас-Аббат. От дясната му страна стоеше красивата Лерта, върховна жрица на Всемайката, а от лявата — дъщеря му Алтира, вълшебница и ловък боец, която почти не отстъпваше на самия него. До Алтира пък бе странният вампир Римиел, със златиста кожа и дрехи, изплетени като от тъмнозелени листа. Такива бяха одеждите на мнозина от елфите в мирно време, но Римиел не виждаше нужда от доспехи — силата му бе внушителна, а ако тя не стигнеше, той носеше на гърба си огромен меч, който нормален човек никога не би могъл да вдигне. Римиел от десетилетия не бе вкусвал кръв, защото бе стигнал върховно единение с любимата си Алтира. Нейната любов бе единственото, от което се нуждаеше, за да живее. Сега обаче дори той изглеждаше напрегнат.

— Всемайката не отговаря на молитвите ми — започна Белия крал след кратко встъпително слово, в което приветства присъстващите, — нито на моите, нито на жреците. Това е безпрецедентна ситуация, с която се сблъсквам за пръв път в историята на моето кралство. Бих помолил върховната жрица Лерта да обясни станалото на гостите в тази зала.

Лерта кимна и заговори. Магьосница от човешкия род, тя бе достигнала с помощта на магията дълголетие. Косата й оставаше все тъй черна, както в деня, когато бе спасила Алтиарин от отвратителния снежен човек Йети. Сега елфите я признаваха за свой най-вещ съветник по отношение на Майката Природа, тяхната богиня и закрилница.

— Нашата богиня вече не чува молитвите ни. Магията, която аз и дъщеря ми използваме, все още работи, но тя идва от нас, а не от Всемайката. Някой или нещо блокира силите й.

— Но кой би могъл да стори това? — обади се лорд Рисафай, стар елф, известен с вечния си скептицизъм.

— Това е въпрос, на който все още нямам отговор — разпери ръце Лерта, — но не минава и ден, в който да не размишлявам върху него. Не мога обаче да не се сетя за изконните врагове на Всемайката, черните елфи от Иррхас-Аббат. През годините те са доказали, че не се колебаят да нарушават баланса в нашия свят, за да постигнат своето. Едва ли е нужно да припомням, че техният жрец Телмакин се опита да изврати вярата във Всемайката само преди век, като я превърне в култ към Сталкер на Мрака.

— А има и други, още по-обезпокоителни слухове — намеси се Алтиарин. — В човешките предели на Тарр, а и в кралството на джуджетата, се говори, че от недрата на Ледената планина излизат раси, отдадени на злото, които се присъединяват към Черния крал в Града на Странните Удоволствия.

— Говорим за повече от слухове — допълни Римиел, — самият аз прелетях преди няколко месеца над планината на Ледените Хребети и забелязах черна колона орки, която се стича към Иррхас-Аббат. С тях имаше огромни тролове, чиито стъпки буквално разтърсваха земята.

— Но откъде да знаем, че те не искат да нападнат самия Иррхас-Аббат? — попита отново Рисафай. — Лорд Алтиарин е първият, който би потвърдил, че старата му раса редовно е взимала роби от тези същества, които най-често хвърля на гладиаторската арена.

— Това несъмнено е така — потвърди Алтиарин — и именно затова поведението, описано от Римиел, е озадачаващо. Съществата от расите, които нашият приятел описва, изпитват суеверен ужас от Иррхас-Аббат и неговите господари. За да тръгнат натам, трябва да са били поканени от благородниците на града, може би от самия Черен крал, макар да не мога да си обясня защо той би направил това.

— Да разбирам ли — намеси се Камарай, като се приведе напред, — че Черния крал се готви за война?

— Така изглежда — отвърна Алтиарин. — Благородниците от Града на Странните Удоволствия едва ли са били щастливи от мира, настанал през последния близо век. Най-вероятно жреците на Рамакар са заплели заклинание, което да забули етерния свят на боговете от нашия. И сега, уверени от многочислеността на своите подчинени раси, ще се опитат да ударят.

— Тълкуванието ти е обезпокоително, Алтиарин — промълви Белия крал. Той говореше тихо, ала всички го слушаха.

— Нивга досега нашите братовчеди не са изковавали такъв съюз на злото. Досега те са считали, че е под достойнството им да искат помощта на други създания. Ала ето че жаждата им за власт е надделяла дори над гордостта. Какъв е пътят, по който биха ни атакували?

— Нашите земи са отдалечени от тези на моите някогашни събратя — отговори Алтиарин, — но това не бива да ни успокоява. Има два маршрута, по които Черния крал би насочил армиите си. Единият е през пещерите на Ледената планина и през човешките предели.

Алтиарин сви устни.

— Не искам да ме разбирате погрешно, но аз познавам мисленето на моите събратя и не бих избрал този път. Ледената планина е пълна със свирепи зверове, опасни дори за елф на мрака, а мразът в нея би отнел живота на мнозина, колкото и закалени да са. Дори да я прекосят, това ще отнеме много време и ще изправи уморените войски на Черния крал срещу могъщото кралство на хората, които са многочислени и умели воини, с все по-смайващи технологични открития.

— Това наистина е така — съгласи се Лерта, — откакто Инквизицията на Томан охлаби мъртвата си хватка над кралството им, те направиха много подобрения в обществената си система, макар все още да отстъпват по нововъведения на джуджетата.

— Въпросът е — прекъсна я Рисафай, — по кой маршрут би тръгнал ти?

— По море и след това през Брулените брегове и Долината на мълчанието отвъд нашата гора — отвърна Алтиарин.

— Но това би изправило черните елфи пред джуджетата! — възкликна Камарай.

— Да, така е — кимна Алтиарин, — но пътят на бързите им галери няма да изтощи войската така, както минаването през Ледената планина. А макар да са свирепи воини, джуджетата са далеч по-малобройни от хората и няма да окажат такава съпротива, особено ако преди това хвърлят срещу тях пълчища орки и тролове.

— Това, което казваш, е много тревожно — облегна се на трона си Белия крал. — Трябва да изпратим вестоносец, който да предупреди крал Уилям за надвисналата над него гибел. Тозчас ще изпратя ястреб, който да го предупреди за надвисналата опасност. За джуджетата ще е по-добре да се скрият в нашата гора.

— Ако защитата на Всемайката липсва — обади се отново Алтиарин, — силата й няма да е достатъчна. Дори воините на светлината не са дотолкова силни, че да спрат комбинираната мощ на черните ни братовчеди и примитивните раси от Планината.

— Ти си прав — кимна Римиел — и затова аз ще отида в кралството на хората за предупреждение. Макар отдавна да не живея сред тях, все още имам връзки с някои от родовете в Санпар, а човеците вече не страдат от предразсъдъци, както преди.

— Ще е важно да осигуриш помощта им — каза му лорд Рисафай.

— И затова ще отида с него — намеси се за пръв път Алтира, — аз съм дете на елф и човек, символ на единството между двете раси. Моето присъствие ще убеди крал Балдуин да ни помогне.

— А и никога не би ме оставила сам — усмихна се Римиел закачливо. И макар да бяха минали много години, откакто вампирът и магьосницата са заедно, останалата младолика Алтира отново се изчерви.

— Значи е решено — кимна Белия крал, — ще изпратим ястреб до крал Уилям, с покана да приютим народа му в Гората. Лично ще напиша писмото. А Римиел и Алтира ще отидат в Санпар. Лорд Алтиарин, бих искал да подготвиш защитата ни. Едва ли някой познава черните ни събратя по-добре от теб.

— Ще бъде сторено — кимна Алтиарин.

— Има и още нещо — каза Лерта и всички я погледнаха въпросително. Вълшебницата се загърна в наметалото си на жрица на Всемайката, изплетено от плат и листа, все едно й е студено.

— Долавям някакъв лукав интелект, който наблюдава всичко, ставащо до момента: причудлив ум, който ми напомня за нещо, макар да не мога да се сетя за какво… Според мен той помага на враговете ни. Нещо ужасно се е случило съвсем наскоро. Създание с неописуема мощ е призовано от света на мъртвите.

Лерта се изправи.

— Аз съм тази, която трябва да го спре.

— Няма да те оставя да отидеш сама — изправи се Алтиарин. — Владетелю, защитата ще трябва да почака.

— Разбира се, че нашата жрица на Всемайката не бива да остава сама в такъв момент — съгласи се Белия крал. — Лорд Камарай ще приготви войските до вашето завръщане. Можем само да се молим противникът ни да не е лич от Пилигримите на Тъмното Начало.

— С тях е свършено — отвърна Лерта, — това е нещо друго.

— Може би и аз трябва да дойда — намеси се Римиел. — Ако съществото идва от света на мъртвите, кой би могъл да се справи с него по-добре от мен?

— Силата ти няма да помогне тук — поклати глава Лерта.

— А и мисията при хората не търпи отлагане — намеси се Алтиарин.

Римиел се досети, че той не иска да подлага дъщеря си на излишна опасност, тъй като тя не би го оставила сам в такава битка.

— Значи е решено — сложи край на аудиенцията Белия крал. — Успех в задачите ви и дано най-лошите ни опасения се окажат погрешни.

Невиждано множество бе изпълнило централния площад в Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия. Макар да бе огромен колкото Санпар, цялата столица на човешкото кралство, той оставаше потънал в сенки, хвърляни от Черната кула, пробиваща небесата на височина от стотици метри, а също и от храма на Рамакар, който, макар и необичайно запуснат, оставаше една от внушителните сгради в Града, заедно с луксозните дворци на благородниците наоколо.

В центъра на площада стояха черните елфи — бойци с надменни лица, объркани жреци и високомерни магьосници — красиви, но жестоки същества, приготвили се за война. Брони от черни метални люспи покриваха телата им, а очите им блестяха от вълнение. За пръв път от векове владетелят им. Черния крал, щеше да общува директно с тях, а не чрез посредник.

Наоколо се тълпеше море от чудовища — орки с разлигавени лица, тролове с дълги зъби, подобни на изпочупени кости, минотаври с глави на огромни говеда, сатири с лукави ко̀зи или тъпоумни овчи лица и дълги завити рога. Всички те вдигаха врява до небето и очакваха посланието на онзи, който ги бе привикал.

Не чакаха дълго. Огромен черен облак се образува в средата на Черната кула и от него, на летящ килим, от чиито краища капеше кръв, се спуснаха три злокобни фигури. В центъра стоеше Черния крал, надменен и красив, с метална корона, чиито върхове напомняха на остриета, и пръстени, обсипали дългите му пръсти. Говореше се, че във всеки от тях има демон, който владетелят бил способен да отприщи срещу враговете си. От дясната му страна бе безформената фигура на Прастария, покрита с широки лилави дрехи, с ниско спусната качулка и дълги ръкави, които почти скриваха щипците, с които завършваха ръцете му. Дори най-смелите от елфите на мрака потръпваха при вида на това създание, но орките и троловете го обожаваха и започнаха да се кланят доземи. От лявата страна на краля бе застанал благородник на черните елфи, чиято физиономия излъчваше могъщество и злоба. Роден албинос, той имаше дълга бяла коса, която се развяваше на вятъра, и свирепи кървавочервени очи, а тялото му бе покрито с тъмни доспехи и тежък плащ. Това бе лорд Агамон, един от най-близките съюзници на владетеля и прословут изверг, който прекарваше всяка своя вечер, подлагайки робите си на страховити мъчения. Според мълвата, дори безмилостният Черен крал, чийто ум бе станал свидетел на ужасите от безброй измерения, и загадъчното същество, наричано Прастария, се чувстваха неудобно по време на увеселенията на Агамон, който понякога посягаше и на елфи на мрака за изтезанията си.

Черния крал разпери ръце и тълпата под него изпадна в екстаз, тъй като от пръстените му изригнаха светкавици, които озариха целия град. Единствено Прастария и Агамон останаха равнодушни към тази проява на сила, но посланието бе ясно. Рамакар не бе оставил своя град. Кралят все още владееше неописуема мощ.

— Скъпи мои поданици — отвори уста Черния крал и всички замлъкнаха като хипнотизирани, — душата ми се изпълва с радост, когато виждам всички вас в нашия прекрасен град. През последните години сърцето ми омекна и аз реших да покажа цялата щедрост на доблестния елфически народ към нашите по-низши събратя. И както виждате, всички можем да живеем заедно, в мир и любов, славейки Иррхас-Аббат. Града на Удоволствието и Благочестието!

Настъпи тишина. Черните елфи не разбираха думите на своя властелин, тъй като не се радваха на присъствието на пришълците в града си. Орките и троловете пък не схващаха значението на думата низши, но се досещаха, че то едва ли е ласкателно.

— Но това — продължи властелинът — не е достатъчно, скъпи мои деца. Трябва да отнесем нашия светъл пример за мирно съвместно съществувание в целия континент, из цял Тарр! Всички трябва да живеят добре, в любов и хармония!

Мълчанието в Иррхас-Аббат стана още по-тежко. Все по-странно звучаха думите на владетеля в ушите на неговите поданици.

— Но уви — тежко въздъхна Черния крал, — има и такива, които не искат да живеят така, както е редно, и настояват да се делим. Нашите братя, които искат да ослепят останалите със силите на светлината. Джуджетата, които тровят моретата с присъствието на своите кораби. И горделивите хора, които забравят, че са еднодневки, получили милостта да живеят на Тарр… в нашата сянка.

Това вече бе по вкуса на тълпата и тя завика одобрително.

— Но това — не спря речта си кралят, — не бива да ни обезкуражава. Ще поведем с железен юмрук народите на Тарр към щастие! А онези, които са против нас, ще се продънят в пъкъла, поразени от силата на нашите мечове!

Оглушителен рев отекна из целия Иррхас-Аббат. Това очакваха черните елфи. Това искаха орките и троловете. Смърт, убийства и разрушения!

— Затова, на рат, деца мои! Нека всички вкусят от Странните удоволствия! До края на месеца целият свят ще бъде в краката ни!

Орките и троловете започнаха да удрят с мечове о щитовете си и увлечени от техния ентусиазъм, дори черните елфи последваха примера им.

— За тази цел ви оставям в ръцете на моя главнокомандващ, върховния маршал на Иррхас-Аббат — лорд Агамон, а също и на съветите на Прастария, който просветли този честит и хубав град. Ще потеглите на кораби към Брулените брегове и ще ги накарате да заслужат името си. След това ще минете през Долината на мълчанието и ще стигнете Гората на нашите омразни братовчеди, която ще направите на пепел. А накрая ще повалите и хората, за да видят колко глупави са били да се противят на нашата сила. А когато всичко свърши…

Черния крал се усмихна.

— Е, тогава ще има изненада! Тогава ще видите как Чудноомайните поля, обещани ни в отвъдното, идват в нашия свят!

Гръмки аплодисменти разтърсиха сградите на Иррхас-Аббат и само жреците останаха да се споглеждат неразбиращо.

Черния крал забеляза това и ги посочи.

— Виждам, деца мои, че някои от вас са объркани, че молитвите им не срещат отговор.

Настъпи тишина, а кралят се усмихна очарователно.

— Не се безпокойте, деца. Молитвите ви ще подействат отново, когато ги изречете правилно. Спрете да се молите на бога, който ви е загърбил. Вярвайте в мен!

Черния крал посочи към гърдите си.

— Молете се на мен! Изричайте заклинанията си в мое име! И тогава те ще подействат! Хайде, опитайте!

Няколко от жреците пребледняха и започнаха да треперят, но други изпълниха указанията на владетеля си и скоро нечестиви сияния озариха градския площад.

— Много добре — изръкопляска Черния крал, — а сега избийте онези, които се съмняваха в мен, и тръгнете на поход! Не забравяйте какво ви казах! До месец целият свят ще е мой!

С тези думи Черния крал полетя във въздуха, без да разчита на помощта на килима и отново изчезна в черния облак, а Прастария и лорд Агамон се спуснаха към новата си армия.

В същото време, новите жреци на Черния крал се разправиха с последователите на Рамакар.

В Иррхас-Аббат имаше нов бог.

Глава пета

Казарада се съмняваше, че пътуването им може да стане по-неприятно, отколкото бе в момента. На сутринта, в която отпътуваха от град Врехлен, небето потъмня, скрито от мрачни буреносни облаци, и скоро заваля — ситно, напоително и без изгледи скоро да спре. Вампирката бе загърната цялата в дрехи, които да не пропускат и един слънчев лъч до кожата и, но в момента съжалявате за това. Слънце и без това нямаше, а платът около тялото й се бе намокрил. Тя бе твърде силна, за да усети чувство за тежест, но мокротата й бе неприятна, макар да не можеше да й причини реална вреда.

Освен това имаше невероятния късмет да пътува с господин Мрак и неговия светъл братовчед, моряка Тъга. Казарада никога не бе случвала на по-нелепа компания през живота си, а преди да попадне на гладиаторските арени на Иррхас-Аббат бе видяла какво ли не. Жрецът Таерин обаче подобряваше всякакви рекорди по високомерие и липса на комуникативност. Казарада трябваше да признае, че първоначално си го бе харесала и затова бе решила да измъкне именно него от капана в имението на Тимуриел, макар вече да съжаляваше за направения избор. Дребничък, с рошава черна коса и хубаво лице, той й бе изглеждал като прекрасния малък злодей, с когото да си прекара добре. Какво по-романтично можеше да има от това да останеш насаме с жрец на мрака в лодка насред открито море?

За нещастие Таерин първо се бе тръшкал за проблемите на господаря Рамакар, след това бе плакал за загиналия ангел, после изпадна в ярост и се опита да призове някакви вълшебни сили, размахвайки ръце и крещейки до полуда в морето, а накрая припадна от изтощение, шок и жажда. Вампирката се бе опитала да го успокои и приласкае, но той я гледаше все едно е полуорк.

Тя познаваше този поглед, тъй като бе дарявала с него полуорки от арената на гладиаторите. Не й хареса, когато го видя отправен към себе си. Разбира се, денем нямаше какво толкова да покаже, тъй като трябваше да е постоянно забулена като в пашкул. Но нощем…

Казарада не бе от жените, които имат проблеми със самочувствието. Знаеше, че е красива и се опитваше да го използва. Бе й самотно, когато не намираше мъжка гръд, на която да отпусне глава.

Затова се зарадва, когато видя моряка. Той й се стори още по-добра партия. Едър, силен, а в същото време с деликатната красота на елфите. Носеше в себе си онази меланхолия, която караше жените да подлудяват по мъжете. Казарада искаше да открие какво го измъчва и да го изцери от тревогите, както тя си знае. Затова и излезе онази вечер на носа на кораба, облечена семпло, но привлекателно, показваща толкова, колкото да разпали, но без да се предлага открито.

Подход, който обаче в последно време й бе донесъл интереса единствено на полуорка, въпреки слуховете, че спи с Тимуриел. Досега късметът й с черните елфи не бе проработвал, а когато опита със светъл, пак удари на камък. Тамарай й бе отвърнал с преценяващ поглед, все едно е някакво странно животно, изплувало от любимото му море, а след това бе престанал да й обръща внимание, освен като слушателка на несъмнено интригуващите му разкази за природата на отвратителното същество, което им се бе явило във вилата на Тимуриел.

В момента Казарада се чувстваше съвсем не на място в компанията на тъмен аколит и схоласт, изучаващ тайните на изчезналите раси на континента. Внезапно й стана смешно и нелепо и тя реши да наруши тишината, която се бе възцарила над компанията още от самото им тръгване. И без това местността наоколо, наречена сполучливо Долина на мълчанието, бе пуста и безрадостна, почти лишена от живот, ако не се брояха дребните полски гризачи и редките селца, населени с недружелюбни на вид джуджета. Затова, когато останаха сами на разкаляния път, а дъждът реши да полази по нервите й, като усили пороя си, тя си каза, че е крайно време да разчупи ледовете.

— Е, момчета — каза тя, — трябва да си кажем нещо честно, не мислите ли?

Таерин не благоволи да отвърне на думите й, а остана загърнат в черната си роба, спуснал ниско качулката над лицето. Приличаше на сърдит прилеп. Тамарай изсумтя нещо неопределено, с което за пореден път потвърди впечатленията й, че няма никакъв интерес към нея.

— Аз не съм грозна, нали?

— Не — отвърна, смаян от откровения въпрос, Тамарай, — как може да си го помислиш?

— Аз не мога да преценя — долетя обаче ехидният отговор на Таерин, — през повечето време си увита като какавида, но отвътре надали ще изхвърчи пеперуда.

— Не съм обаче и глупава — продължи вампирката, без да му обръща внимание.

— Едва ли, щом си стигнала жива от Иррхас-Аббат до Брулените брегове — съгласи се Тамарай.

— Аз ще се въздържа от коментар — късо изрече Таерин.

— Неколкократно изразих желание да стана близка с някого от вас — каза Казарада.

— Забелязах — отвърна Таерин, — като зайка си.

Тамарай замълча сконфузен.

— Но нито един от двамата не прояви интерес — не се спря вампирката, — от което стигнах до извода, че след като проблемът не е в мен, е във вас.

— Предполагаш прекалено много — повиши глас Таерин, но Казарада не се отказа.

— Вие и двамата сте от отсрещния бряг на дъгата, нали така?

Настана гробовна тишина, нарушавана само от пляскането на копитата в рядката кал.

— Това не е твоя работа — отвърна накрая Тамарай.

— За пръв път да кажеш нещо умно — допълни Таерин, — не мога да повярвам, че бивам разпитван за това от някаква немъртва.

— Ами другите теми за разговори са вечната слава на господаря Рамакар, което омръзва след осмия час повтаряне на едно и също — отвърна вампирката, — а и просто исках да разбера дали нещо не ми е наред. Та кажете, права ли съм? Вие си падате по момчета!

— Аз съм верен единствено на моя бог! — отвърна някак прекалено бързо Таерин.

— Не желая да обсъждам този въпрос — отсече Тамарай, — тези неща са лични и те моля да не ги споделяш с никого.

— Богове — въздъхна Казарада, — вие не само сте сбъркани, но и имате проблем с това.

— Единственият ми проблем е, че те срещнах! — отвърна Таерин. — Изобщо не искам да продължавам с тази тема, чуваш ли!

— Жрецът е прав — отговори Тамарай.

— Печално единомислие — констатира Казарада. — А сега ми обяснете с думи прости защо реагирахте, все едно ви казах, че сте прокажени.

Таерин спря коня си и се обърна към нея. Очите му заблестяха.

— Тези чувства са неестествени и не подобават на един жрец. Те те правят слаб и глупав. Аз отдавна съм се отказал от терзанията на плътта в името на моя единствен и велик господар Рамакар, тоя, в чиито крака всякога се валят трупове!

Една гръмотевица изтътна подир тези думи и дъждът се усили още малко.

Казарада се обърна към Тамарай.

— И ти ли мислиш така? Затова ли си се забил сред джуджетата в морето?

— Е, аз очевидно не служа на тоя, в чиито крака всякога се валят трупове — отвърна Тамарай. — Между другото, как ви вдъхновява тази титла към благоговение? Не ви ли звучи отблъскващо?

— Не отклонявай темата — настоя вампирката, — на теб какъв ти е проблемът?

Тамарай тежко въздъхна.

— Ще кажа само едно нещо и се надявам с това да приключа разговора. Таерин е прав за това, че тези чувства са противоестествени. Аз самият съм търпим и нямам нищо против тях, но те са предателство спрямо моя народ. Елфите са малобройни и е грехота да не направиш семейство и отгледаш деца.

— Но ти нямаш семейство и деца — продължи вампирката.

— Не — отвърна Тамарай, — но въпреки това не мога да се отдам на разгул. Непристойно е.

Тримата отново тръгнаха с конете си в дъжда. Жребецът на Казарада жално изцвили.

— Значи вие се обричате на самобичуване, защото това е непристойно за великия и славен народ на елфите, така ли да го разбирам?

— Ти не разбираш нищо — отвърна Тамарай.

— И няма нищо за разбиране — повиши отново глас Таерин, — аз съм жрец на Рамакар и това ме изчерпва напълно, ясно ли ти е?

Конят на Казарада отново изцвили. Вампирката отвори уста да каже нещо и в следващия момент се задави.

— Каква е тази смрад? — попита тя.

Таерин и Тамарай спряха конете си. Техните животни също започнаха да пръхтят.

— И аз го усещам — каза накрая Тамарай. Звучеше почти облекчен от това, че са сменили темата — някакво сладникаво зловоние.

Таерин не каза нищо, но бе изцъклил поглед, все едно най-лошите му кошмари се сбъдват.

Отвратителна мараня изпълни дъжда и скоро всички усетиха ужасния мирис на изгнило месо и благовония, смесени в едно. Конете се надигнаха в бясно цвилене. Казарада можа да отскочи навреме, но елфите нямаха този късмет. Тамарай се изтърси по задник, но Таерин падна лошо и си удари главата.

— Таерин! — извика светлият елф и скочи на крака.

— Нищо ми няма — изпъшка жрецът и се изправи. Струйка кръв потече по челото му. — Но… трябваше да ви кажа.

— Какво да ни кажеш? — повиши глас Казарада.

— Аз… имах сън. Сънят…

— Е реален! — довърши вампирката. — И ни го казваш сега! Велик жрец си наистина, Таерине!

— Не му викай, удари си главата — отвърна Тамарай и се обърна към жреца, който се бе начумерил.

— Не ти искам защитата!

— Остави това! — прекъсна ги Казарада. — Какво си видял?

Таерин ги погледна някак виновно, като дете, хванато в кражба.

— Ами това — посочи той напред.

Казарада и Тамарай се обърнаха в посоката, в която сочеше ръката му, и видяха кошмарна гледка. От дъжда и сладникавата мараня изплува фигура, излязла като от сънищата на луд. Това бе гигант, висок два метра, без пол и раса, с одрана кожа и голи жили и мускули, които лъщяха от засъхнала златиста кръв.

— Какво си ти, в името на Сталкерите — процеди Казарада.

— Името ми е Легион — произнесе с хрипкав глас съществото, — защото сме мнозина.

Конете вече се бяха отдалечили в галоп, далеч от скверното присъствие на мерзкото същество, чието кошмарно лице се разцепи от заканителна усмивка.

— Таерин… — прошепна то и се отправи към жреца, протегнало мускулести ръце с разперени пръсти.

Черният елф отстъпи назад, извадил кинжала си, но на лицето му се четеше ужас и объркване. Казарада също бе занемяла от шока. Дори тя не бе виждала такова извращение с природата, даже в Иррхас-Аббат.

Тамарай изтегли сабята си с изражение на мрачна решителност.

— Наистина имаш могъщи врагове, Таерин — каза тихо той и пристъпи напред към създанието.

Легион замахна със силната си ръка към светлия елф, но морякът отскочи настрани и свали рязко сабята си. Крайникът на създанието падна и тревата наоколо се опръска със златиста кръв, която кощунствено изпълни въздуха с благоухания.

Легион погледна към светлия елф и се обърна грациозно към него, а Тамарай замахна отново. Застиналата усмивка не напусна лицето на създанието дори когато главата се търкулна на земята. Едрото тяло падна на колене, а след това се просна на земята. Маранята около него стана по-гъста и го погълна, а то самото сякаш се разтвори вътре.

— Какво беше това? — попита потресена Казарада. — Кой би могъл да създаде такова същество?

— Прастария — отвърна тихо Таерин. — Видях как го създава в съня ми, от трупове на паднали гладиатори. Помислих си обаче, че става дума за кошмар, нещо като спомен от събитията в дома на Тимуриел. Не допусках, че…

— Важното е, че го убихме — отвърна Тамарай. — Колкото и странно да бе това създание, силата му не беше голяма. Може би целта му е била повече да плаши, отколкото…

Думите обаче заседнаха в гърлото му, когато Легион отново изплува от маранята, цял и невредим. Страховитата усмивка не напускаше одраното лице, а хрипкавият глас отново прошепна:

— Името ми е Легион, защото сме мнозина.

Този път Казарада реагира. Вампирката скочи напред — неопределена сянка, скрита от мокрите дрехи. Фигурата й се вряза в тази на изчадието и го пръсна на десет различни посоки. Златиста, лепкава като гъст мед кръв полепна по плата и вампирката този път бе благодарна, че го носи.

— Да се махаме — каза бързо тя, — преди да се е появило отново.

— Но то е немъртво — тъпо каза Таерин, — никога няма да се откаже.

— Движи се, жрецо — подкани го Тамарай, — бързо!

Тримата се затичаха напред. Краката им жвакаха в рядката кал, а маранята зад тях се сгъсти отново, след което разкри ужасяващо познатия силует.

— Името ми е Легион — изхриптя за трети пореден път съществото, — защото сме мнозина.

След тези думи Легион тръгна подире им, без да бърза. Мускулите се движеха с отвратително мляскаме по изящно оформеното одрано тяло. Тримата се отдалечиха от преследвача си, но Казарада знаеше, че това не може да продължи до безкрай. Таерин бе прав. Това създание бе изчадие на смъртта и никога нямаше да се умори. Тя може би щеше да се измъкне, ако побегнеше с всичка сила, но елфите бяха обречени. Таерин вече се задъхваше. Тамарай още не даваше признаци на умора, но и това бе въпрос на време.

Зарежи ги, посъветва я един глас в главата й. Те не са ти никакви и не могат да ти бъдат никакви. От тях полза няма. Животът няма да изгуби нищо, ако изчезнат. Ти чу достатъчно от Сталкера. Предай каквото знаеш на светлите елфи и се скрий, докато бурята отмине.

— Таерин… — прошепна в далечината съществото.

Жрецът се препъна в един камък и падна на колене. Изправи се мигновено, а Тамарай се озова до него и му помогна да стъпи на крака. Когато обаче го стори. Таерин извика и се олюля.

Беше си изкълчил крака.

— Казарада! — извика Тамарай. — Помогни ми!

Вампирката се обърна назад и прокле. Легион приближаваше бавно, но сигурно, а страховитата усмивка не напускаше чудовищното му лице.

— Да ви вземат мътните! — изкрещя Казарада, като го каза едновременно на всички и на никого. След това се спусна назад, грабна камъка, в който Таерин се бе наранил, вдигна го и го метна с все сила право в одраното, отвратително лице на изчадието. Главата му се пукна и то се разпадна на валма мараня.

— Аз ще го взема! — каза вампирката и вдигна Таерин като агне, което метна на раменете си. Той дори не възрази, което шокира жрицата. Прецени, че отново е изпаднал в шок, може би по-силен от този, преживян при срещата с Прастария.

— Бих взела и теб — рече Казарада, — но ще натежиш и ще се забавя много. Все пак не съм като легендарния Римиел. А забавя ли се, това нещо ни настига.

— Вземи него! — отвърна Тамарай. — Аз не съм градско чедо. Мога да тичам километри, преди да се уморя.

Вампирката само кимна и се понесе напред, нарамила Таерин. Не каза на глас това, което си мислеше — че рано или късно Тамарай все пак щеше да се умори, за разлика от изчадието по петите им, което отново се образува от маранята.

— Името ми е Легион — долетя омразният глас, — защото сме мнозина…

Глава шеста

Столицата Санпар бе различно място от това, което Римиел помнеше от предишния си престой в земите на хората. През последните стотина години Светата инквизиция на Томан Изкупителя бе загубила позиции както в самата църква, така и в обществото. Теократичните устои на кралството се бяха разхлабили и аристократите вече бяха еманципирани от духовенството, което бавно, но сигурно се превръщаше от основен играч в само един от многото претенденти за власт. Гилдията на търговците се бе засилила, а благородниците маневрираха между двете групи, за да извлекат максимално голям интерес. Вътре, сред самите тях, обаче се бе появило разцепление на две основни фракции — традиционалисти и прогресисти, най-видимата разлика, между които, бе в бойното обучение, което предлагаха на воините си. Традиционалистите поддържаха традиционното рицарство и бяха развили впечатляващ корпус от тежковъоръжени паладини, обковани в желязо воини, идващи като от друг свят. Самият Римиел ги бе виждал неведнъж и считаше, че са стигнали до известна крайност. Техните доспехи вече бяха толкова дебели, че лишаваха рицарите от мобилност. Ала малцина, в интерес на истината, имаха достатъчно голяма ловкост, за да се изправят срещу такъв воин. Вампирът се надяваше на подкрепа от страна на традиционалистите в битката с кълчищата, които Черния крал събираше в Иррхас-Аббат. Те обаче бяха верни на Църквата на Томан и макар да нямаха фанатичната преданост на някогашните инквизитори, все още гледаха с недоверие както на другите раси, така и на религиите, почитащи други богове. При все това, на създанията, кланящи се на Всемайката, вече не се гледаше с лошо око и дори се бяха появили отделни култове към Рамакар — макар най-често в тях да влизаха разбойници, мечтаещи да придобият свръхестествена сила. През последните няколко години Римиел бе открил секти на хора, чиято мечта бе да станат вампири. Спомняйки си миналото на кръвопиец, криещ се в мрака, той изпитваше единствено съжаление към тях.

Прогресистите се увличаха по новите технологии, открити от джуджетата, и това се изразяваше в новия боен орден, който бяха създали — мускетарите. Леко въоръжени войници — с тънки рапири, които въртяха изкусно, и пистолети или пушки, наречени мускети — те бяха верни повече на краля, отколкото на Църквата и настояваха за добри отношения с различните съседи. Римиел смяташе, че те ще са по-склонни да подкрепят Белия крал, макар да имаше опасения от прекомерния им идеализъм. Мускетарите бяха склонни да търсят контакти дори с търговци, свързани с Иррхас-Аббат, и се говореше, че някои от тях получават скъпоценности от Града на Странните Удоволствия през кервани от орки, които понякога се спускаха от Ледената планина.

Като цяло преговорите щяха да бъдат трудни, тъй като важен фактор можеше да се окаже нежеланието на Църквата да се намесва и колебанието, което можеха да изразят от Гилдията на търговците. Те бяха известни с мнението си, че войните вредят на бизнеса им и затова се обявяваха категорично против всякакви военни начинания.

Въпреки това Римиел се ползваше с добро име и бе оптимист за преговорите. Легендата за него — вампира, който живее в светлината и е престанал да пие кръв — се бяха разнесли надлъж и шир из Тарр и той се бе превърнал неволно в герой на цяло едно поколение. Църквата го даваше за пример как всеки може да се отвърне от злото, Гилдията на търговците изтъкваше, че е поддържала контакти с него много отпреди останалите да го приемат, а рицарите и мускетарите го тачеха като могъщ воин, макар едните да наблягаха на силата, а другите — на бързината му.

Затова, когато Римиел пристигна в Санпар, летейки, на градския площад пред кралския дворец се насъбра народ, който заръкопляска при появата му. Не вредеше и това, че той пътуваше с красивата си жена Алтира. През последния век магьосницата не бе остаряла видимо, бе придобила огромна сила в заклинанията и бе сполучила да намери вълшебство, което прави тялото й леко и ефирно. Това не бе достатъчно, за да лети сама, но хваната за ръка с Римиел се носеше уверено с него във въздуха. Бяха открили тайната да летят заедно преди около три десетилетия и вампирът никога не забрави удоволствието от първата им целувка в облаците. Това бе мечта, станала реалност.

И така, вампирът и неговата любима кацнаха, огрени от лъчите на слънцето, насред красивия град, в който Санпар се бе превърнал. Отишли си бяха мрачните черни сгради, които някога се извисяваха, нямаше ги и Колелата на Мъченията, на който се разпъваха грешници. Сега всичко бе в бяло и златно, в разточителен стил, харесван от аристократите и одобряван от търговците.

Това бе новото им схващане за доброто, даде си сметка Римиел и макар да не бе перфектно, бе несравнимо по-добро от мрачните времена, в който духовниците управляваха с желязна ръка.

Малки деца наобиколиха вампира и неговата спътница, протегнали ръка да ги докоснат, да им се порадват.

Алтира направи заклинание и извади свежи цветя от нищото, който раздаде на момичетата, а Римиел извади меча си и го вдигна победно, печелейки одобрителните възгласи на момчетата. Прибра оръжието обаче веднага, щом пред него се появиха двама мускетари с характерните си сини ливреи и широкополи шапки.

— Поздрави, лорд Римиел — каза единият от тях, — приятно ми е да се запознаем. Аз съм лорд Антоан от двора на крал Балдуин. Приветстваме ви с добре дошли в столицата Санпар.

— Аз съм граф Венсан — обади се вторият мускетар — и приветствам с добре дошла и прекрасната ви съпруга, лейди Алтира.

Мускетарят галантно свали шапката си, а после попита:

— По каква работа сте дошли тук, лорд Римиел? Може би бихте искали да бъдете патрон на благородническото съревнование, което организираме? Утре следобед в Санпар ще се проведе фестивал на бойните изкуства и орденът на мускетарите ще докаже превъзходството си над остарялата техника, използвана от паладините.

— Мечтай си, Венсан — избоботи непознат глас и пред Римиел и мускетарите се появи огромен мъж, който дори в мирно време носеше тежка ризница, на която бе изобразен златист грифон. — Аз съм барон Мюлер от двора на крал Балдуин и също ви приветствам с добре дошли, лорд Римиел, лейди Алтира.

Потвърждавам поканата, отправена от самонадеяния самохвалко тук. Ще се радвам да покровителствате нашия фестивал и да потвърдите, че паладините остават най-съвършените воини на континента Тарр.

Римиел се поклони в отговор.

— Ласкаете ме с титла, която не притежавам — отвърна вампирът, — ала за жалост идвам с лоши вести. Боя се, че ще трябва да доказвате уменията си в много по-сериозно съревнование от фестивала. Черния крал от Иррхас-Аббат събира несметни орди чудовища в Града на Странните Удоволствия и смята да ги изпрати срещу всички, които не са преклонили глава пред властта му.

— Но въпреки това — бързо се намеси Алтира — ние ще покровителстваме вашия фестивал. За нас ще бъде чест.

След което погледна предупредително вампира. Той разбра посланието й. За воините бе важно той да присъства на тяхното празненство дори да бе безсмислено. Ако не покажеше уважение към тях, трудно можеше да разчита на помощта им във войната.

— Благодаря за приетата покана — усмихна се лъчезарно Венсан, — що се отнася до новините, които носите, опасявам се, че не е в компетенцията ми да отговоря.

— Аз обаче ще известя негово величество за тревожните вести, които носите — обади се лорд Антоан, — убеден съм, че той ще откликне на молбата ви.

— Светите отци на Томан също трябва да научат това — намеси се Мюлер. — От години наред ние, паладините, се опасяваме, че мирът с Иррхас-Аббат е затишие пред буря. Ще известя духовниците за вашето пристигане.

— Но това са невесели, мрачни неща, които ще оставим за аудиенцията с Негово величество! — продължи Венсан, — сега бих се радвал, ако обиколите града. За жителите на Санпар е чест, че имат такива височайши гости.

— Разбира се — отвърна Римиел. Самият той бе благородник по произход и се досещаше, че аудиенцията с краля не може да се състои незабавно, колкото и важна да е мисията им. Затова вампирът и съпругата му прекараха остатъка от деня в обиколка на Санпар. Хората им се радваха навсякъде, а Алтира използва уменията, научени от майка й, за да изцери болните, които срещнаха. В края на деня двамата бяха доволни, тъй като вдъхнаха кураж на много хора, а и спечелиха града на своя страна.

Граф Венсан ги настани в луксозна стая в кралския дворец и им съобщи, че е говорил с крал Балдуин, който е готов да ги приеме на аудиенция следващата вечер, след фестивала на бойните изкуства. Римиел и Алтира прекараха нощта в сън и други, по-сладки занимания, а на следващия ден се приготвиха да посетят фестивала.

Това бе пищен турнир, наследство от някогашните рицарски такива, който се състоя в огромната градина зад двореца, оформена и създадена през последния половин век, с разкошни цветя и дървета, които хвърляха шарена сянка. За щастие, макар да бе есен, денят в тази част на континента бе необичайно слънчев и воините не бяха възпрепятствани от времето.

Турнирът се състоеше от две части: първата — за рицари, а втората — за мускетари, които трябваше да представят най-доброто от уменията си. Рицарите се сражаваха в традиционния за тях формат — на кон и с огромни пики — като целта им бе да свалят противника от седлото. Когато тази част от състезанието приключи, осемте бойци, продължили напред, се сражаваха помежду си спешени, с мечове или брадви, като нанасяха немилостиви удари върху металните си щитове и брони. Римиел забеляза, че слабостта на тези воини е при падане — веднъж повалени, те просто не можеха да се изправят с цялото количество стомана върху тях и оставаха на земята като костенурки, обърнати по гръб. Това обаче бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи — яки и обучени да внимават в битка, тези воини приличаха на крачещи планини и си спечелиха уважението на вампира.

В края на рицарската половина от турнира, барон Мюлер се изяви като категоричен фаворит и така стана финалист на фестивала, под гръмките аплодисменти на останалите паладини и техните почитатели сред населението на града. Римиел установи, че това са предимно по-бедни и по-обикновени хора или духовници, които виждаха в паладините отблясък от имагинерното славно минало на човечеството.

Втората част от надпреварата бе между мускетарите, които се дуелираха със своите шпаги и рапири, като поставяха тапи върху остриетата, така че да не се нараняват. Надпреварата се водеше по точки, които се печелеха при докосване на противника. Неговото нараняване по един или друг начин водеше до неизбежна дисквалификация, което караше фехтувачите да бъдат крайно внимателни и изкусни в сраженията. Лорд Антоан и граф Венсан бяха основните звезди на тази част от надпреварата, която допадаше повече на благородниците и по-заможните представители на столицата Санпар, отворени към новите течения в модата. В крайна сметка Венсан победи Антоан след изключително оспорвана битка, която спечели с 15 на 14 точки. Така графът стана другият финалист във фестивала.

Римиел бе впечатлен от уменията на мускетарите, но от друга страна се притесни, че те приемат битката като спорт. В истинско сражение нямаше оспорвани мачове по точки и най-малката грешка можеше да доведе неизбежно до смърт. Вампирът бе сигурен, че както мускетарите, така и паладините биха били ефективни в битка с примитивните слуги на черните елфи, но не бе убеден, че ще могат да се противопоставят на господарите на Иррхас-Аббат, в чието майсторство се бе убедил лично от познанството си с Алтиарин.

Последваха няколко часа почивка, през които финалистите трябвате да съберат отново сили след тежките мачове. Фокусници и палячовци забавляваха публиката, а по някое време самият крал Балдуин мина с колесница пред множеството, което го приветства с одобрителни викове. Представителен мъж на средна възраст, с добре поддържана брада и грижливо подстригана коса, владетелят явно бе обичан от всички, независимо от идейните им убеждения или различия в социалния статут.

Това потвърди впечатленията на Римиел, че кралят е интелигентен човек и ловък балансьор между различните фракции във властта. Не бе обаче сигурен дали той ще приеме да участва в авантюра, каквато представляваше всяка война.

Най-накрая настъпи часът за финалното съревнование. Венсан и Мюлер излязоха един срещу друг. Битката се играеше с истински оръжия, но правилата, обявени от глашатай преди началото й, гласяха, че невиждан позор грози онзи, който убие противника си. Титлите и богатствата му щяха да бъдат отнети. Фестивалът бе празник, а не истинско сражение, и битката щеше да се играе, докато някой се предаде.

Мюлер и Венсан влязоха в сблъсък, напомнящ този между пантера и лъв. Рицарят бе много по-силен и изглеждаше непоклатим в стоманените си доспехи, като се движеше точно толкова, колкото му трябва, за да се защити от ловките атаки на съперника си. Мускетарят, за сметка на това, бе пъргав като дива коза и въртеше шпагата си с майсторство, което напомни на Римиел и Алтира за самия Алтиарин.

Въпросът бе кой пръв ще направи грешка, даде си сметка Римиел. Ако Мюлер допуснеше да бъде подсечен от своя гъвкав противник, нямаше да може да се изправи никога. Но ако Венсан си позволеше да влезе в по-продължителна размяна на удари с рицаря, или щеше да счупи шпагата си, или да бъде обезоръжен от грубата сила на своя противник. В края на краищата умората реши двубоя. Рицарят се беше сражавал преди мускетаря и бе по-отпочинал, а и не бе срещнал равностоен противник, както стана с Венсан. Мускетарят се изнерви от непробиваемата защита на съперника си и опита по-дръзка атака. Мюлер се възползва от това, хвана острието на шпагата със стоманената си ръкавица и я изтръгна от ръката на противника си, след което опря меча си в гърлото му.

Венсан театрално падна на колене пред рицаря и дори му изръкопляска. Рицарят свали меча, след което върна шпагата на противника си и му помогна да се изправи. Когато свали шлема си, грубоватото му лице бе озарено от щастлива усмивка.

— Въртеше се около мен като оса, но накрая ти извадих жилото.

— Само защото милият Антоан ми взе силите, драги ми Мюлер.

Римиел бе доволен от видяното. Въпреки различията аристократите изглеждаха в добри отношения помежду си. Той погледна към крал Балдуин, който наблюдаваше с доволна усмивка станалото и се зачуди каква част от представлението е режисирана предварително от владетеля. Днешният фестивал определено щеше да вдъхне кураж и настроение на целия Санпар, а воините на краля изглеждаха обединени както никога.

Кралството на хората бе изминало дълъг път от ужасната теокрация, която бе някога, помисли си Римиел.

В този момент един мъж от ложата за специални гости, сред който освен краля седяха също и благородници и висши духовници, се изправи. Той имаше лукава физиономия и бе облечен в златоткани одежди, а на ръката си носеше скъп пръстен. Римиел изтръпна, когато позна изработката на черните елфи, и веднага разбра, че това е търговец, който има връзка с орките от Иррхас-Аббат.

— Достойно сражение, воини — рече търговецът, — ала не мога да не отбележа, че хората вероятно ще си тръгнат разочаровани, ако не видят в битка един от най-великите бойци, които континентът е виждал, сияйния вампир Римиел, сразителя на дяволското чедо.

Вампирът се напрегна, а Алтира стисна предупредително ръката му. Това бе клопка.

Тълпата наоколо завика одобрително в очакване да види вампира в сражение. Кралят се намръщи.

— Бих се изправил срещу Римиел — отвърна спокойно Мюлер, — ала не и след цял ден сражения.

— Умората ти едва ли ще е проблем за някого с церителските умения на лейди Алтира — отвърна търговецът с меден глас.

— Да беше се намесила тогава преди финала — каза ядно Венсан, — тогава щях да имам шанс да спечеля и лично да се изправя срещу Римиел.

— Трябва да се научиш да губиш — сряза го Мюлер, — аз съм шампионът и ако някой ще се бори със сияйния, това ще бъда аз.

Римиел сви устни. Който и да бе този търговец, знаеше какво прави. Сега хората бяха настръхнали за сражение, а отделните агитки сред подкрепящите се настроиха едни срещу други. Самите Мюлер и Венсан, демонстрирали допреди миг приятелство, сега изглеждаха готови да се хвърлят един върху друг.

Вампирът се обърна към Алтира, като й прошепна:

— Довери ми се — а след това се изправи на крака.

— Лейди Алтира ще изцери и двама ви. Вие сте достойни воини с невероятно майсторство, което рядко съм виждал през вековете си живот на Тарр. Бих искал да се изправя срещу двама ви едновременно.

Тълпата се разшумя. Повечето хора изглеждаха развълнувани от перспективата, но крал Балдуин се намръщи още повече. Римиел усети опасенията му, че всемогъщият вампир ще унизи и двамата му най-отбрани воини.

Той обаче имаше съвсем други планове.

— С радост ще използвам магията си, за да може да покажете най-доброто от себе си — изправи се и Алтира.

Рицарят и мускетарят приближиха магьосницата и тя произнесе магическа дума, след което от дланите й бликна светлина, която покри бойците. Римиел забеляза как изправят рамене, забравили всяка умора и кимна одобрително на съпругата си. Тя му отвърна с поглед, който можеше да означава само: „Дано знаеш какво правиш“.

След това Римиел излетя във въздуха и кацна бавно на терена, като изтегли дългия си меч.

— За мен е чест, господа — каза той и подкани със свободната си ръка противниците си да го нападнат.

Венсан не чака втора покана и се спусна с шпага напред, бърз като мълния, а Мюлер изчака Римиел да блокира и тогава нападна, размахал меча си. Вампирът знаеше какво трябва да направи, но то бе изключително трудно. Не можеше просто да повали противниците си, тъй като щеше да унижи воините на краля пред самия него и поданиците му. Ако пък бъдеше победен, щеше да се покаже слаб и да загуби обаянието, което имаше сред населението. Затова той реши да направи нещо, което бе възможно само заради годините му тренировки с Алтиарин. Някогашният елф на мрака бе най-изкусният воин, когото познаваше и бе отделил много време, за да го превърне в съвършен боец.

А Римиел бе добър ученик.

През цялото време той ловко манипулираше Венсан и Мюлер, като създаде впечатлението за изключително оспорвана битка. Публиката изпадна в екстаз от скоковете му, но също така и от умението на дръзкия мускетар и внушителната сила на рицаря, които вампирът умело подчерта, като няколко пъти театрално отстъпи пред атаките им. Когато обаче забеляза, че противниците му се задъхват, той умело скочи пред Венсан и вдигна огромния си меч така, че острието му застина на сантиметри от гърлото както на мускетаря, така и на застаналия от другата страна Мюлер. В същото време позволи техните оръжия да докоснат стомаха му.

Тримата застинаха, разбирайки, че битката е свършила за всеки от тях, а миг по-късно тълпата изригна в гръмки аплодисменти. С крайчеца на окото си Римиел видя как широка усмивка е озарила лицето на крал Балдуин, който ръкопляскаше най-бурно от всички. Търговецът, който бе предизвикал сражението, изглеждаше, все едно е сдъвкал лимон.

За сметка на това Венсан целият грееше. Той хвърли шпагата и се спусна към красиво момиче с руси къдрици, което го чакаше в официалната ложа, и го целуна звучно по устните, а аплодисментите станаха още по-оглушителни.

Мюлер прибра меча, свали шлема си и се поклони на публиката, след което прошепна на Римиел:

— Можеш да заблудиш мускетарчето, но не и мен. Голям театър направи, вампире.

Римиел го погледна невинно, след което излетя във въздуха през възторжените викове на тълпата и кацна до Алтира.

— Много, много добро — каза магьосницата.

Двамата се целунаха и предизвикаха още по-шумни аплодисменти от всички наоколо, с изключение на търговеца, който сякаш бе потънал вдън земя.

Когато откъсна устни от любимата си. Римиел погледна към краля, който му кимна одобрително.

Вампирът се изпълни с оптимизъм за предстоящата аудиенция.

Глава седма

— Стига — прошепна Таерин, — пусни ме долу.

— Глупости — отвърна Казарада. Бяха минали няколко часа от съдбоносната им среща с Легион. Тамарай бе тичал редом с нея, без да се оплаче и без да забавя ход въпреки дъжда и рядката кал, в които краката им затъваха. Елфите по принцип бяха държелива раса, а Тамарай бе по-здрав от повечето, кален от живота в морето, където бе изградил висок праг на издръжливост на физически изпитания.

Въпреки това силите му привършваха. Цял ден бяха бягали от отвратителното същество, като на два пъти го бяха убили отново, но без резултат. Получаваха не повече от минута покой, след което то отново се завръщаше, а ужасяващата усмивка никога не напускаше безобразното му, одрано лице. Това бе голем на плътта, бе ги предупредил Таерин. Древна, ужасна магия от най-старите гримоари, сред заклинанията, които елфите на мрака бяха научили от Ми-Го. И сега, когато един от тях се бе завърнал, тя бе изречена. Легион носеше в себе си живота на воините, избити на арената, и трябваше да бъде убит толкова пъти, колкото души са загинали там — неизброимо множество, една невъзможна задача. Казарада усещаше, че всеки следващ сблъсък със съществото можеше да е последен. Попаднеше ли в огромните му възлести ръце, нямаше да се измъкне жива.

А елфите бяха дори по-уязвими от нея. Ранен и изтощен, Таерин имаше само един нож за жертвоприношения — оръжие, съвсем недостатъчно, за да бъде спряно такова чудовище. А Тамарай вече бе останал почти без сили. Равномерният му допреди малко бяг вече бе изпълнен с препъвания, лицето му се бе зачервило, дъхът му излизаше на пресекулки.

— Не можем да избягаме — настоя жрецът.

Това беше вярно. Макар да не бързаше да ги настига. Легион никога не забавяше темпо, а тичаше неуморно подире им. Дори сега, ако погледнеше назад, можеше да види едрото му тяло, което ги приближава. От време на време съществото повтаряше кой е или хриптеше името на Таерин, подир когото очевидно бе изпратено.

Казарада обаче се съмняваше, че ще пощади някого от тях, дори да му оставеше жреца.

А тя не възнамеряваше да го прави.

— Морякът вече няма сили, Казарада — повтори Таерин, — спри. Ще се бием тук.

— Ще умрем тук.

— Така да бъде. Аз съм жрец на Рамакар. Смъртта не ме плаши.

— А трябва. Къде ще отиде душата ти, жрецо, щом Кракена е пуснал пипалата си в етера на боговете?

— Това е моя, а не твоя грижа. Ти дори нямаш душа.

— Заради него е, нали? — попита вампирката. — Не искаш да го оставиш. Не мина и един ден, откакто научихме истината за вас, и вече сте двойка.

— Говориш глупости, Казарада — отвърна Таерин и вампирката усети как ножът опира в гърлото й. Бе свалила булото, което я забавяше, веднага щом слънцето залезе. Не че то можеше да я защити от острието на елфа. И не че можеше да й причини някаква съществена вреда.

— Пусни ме долу — прошепна Таерин.

Казарада спря и притвори очи.

— Хубаво — каза накрая тя, — нека бъде твоето.

Тя остави жреца на земята и се обърна назад. Тамарай ги настигна след няколко минути. Спря и падна на колене, останал без дъх. От устата му потече слюнка.

— Тук ще е последната битка — патетично обяви Таерин и запретна дългите ръкави на робата си, подгизнали от дъжда. Ножът светна заканително на лунна светлина.

Тамарай си пое дълбоко въздух и се изправи, след което изтегли сабята си.

— Не — поклати глава той, — вие трябва да стигнете до Белия двор и да ги предупредите какво става. Аз ще забавя чудовището.

— С колко? — попита Казарада. — Минута, две, пет, десет? Какво значение има? Ще успееш да го убиеш няколко пъти и накрая то ще те смачка. А може да успее и от първия път. Не си в кондиция да се биеш. Няма да спечелиш никакво време. Не след дълго то отново ще е зад нас.

— Какво предлагаш тогава? — попита Тамарай.

— Аз ще го забавя — отвърна Казарада. — Аз съм вампир и силата ми е в пъти по-голяма от вашата. Аз съм равностойна на това същество. Докато приключи с мен, вие ще сте далеч.

— Добра идея, стига да не бях куц — отвърна с горчивина Таерин.

— Освен това аз не жертвам другарите си. Казарада — каза Тамарай, — на това ме научи морето.

— И какво тогава? — попита вампирката с горчивина. — Умираме тук, така ли?

Тамарай не отговори, а се обърна назад, вдигнал сабята си. Легион вече бе достатъчно близо, че да различат капките златиста кръв върху одраното му лице.

— Нека поне е достойно — прошепна Таерин и вдигна кинжала си.

Казарада искаше да му отвърне, че няма да е достойно, а безсмислено, нелепа смърт от ръката на нелепо същество. Но знаеше също, че нямат какво друго да направят. Прастария се бе оказал прекалено могъщ враг, както ги бе предупредил Тамарай, а магията му — твърде силна за тях.

Бяха се провалили в мисията си. Щом Таерин можеше да намери някаква утеха в смъртта, коя бе тя, че да му я отнема?

Легион изплува пред тях, в цялото си отвратително великолепие, едно съвършено андрогенно тяло, покрито с божествена златиста кръв.

— Името ми е Легион — изхриптя изчадието, — защото сме мнозина…

Този път Таерин бе този, който атакува, като хвърли жертвения нож напред тъй изкусно, че острието се заби право между очите на голема. Изчадието рухна на колене, а после падна по очи, разпадайки се във валма от златиста мъгла, от която се носеше сладникаво зловоние.

Кинжалът на жреца тупна на омърсената от кръвта на чудовището трева.

Казарада скочи напред, за да го вземе и върне на черния елф, но ръката на Легион я хвана, преди да може да се отдръпне. Изчадието се бе възстановило много по-бързо от друг път, а хватката му бе желязна дори за вампир.

Казарада изпищя, когато другата ръка я стисна за гърлото. Легион разтвори уста неестествено широко и плътта на одраното му лице се разцепи по средата, разкривайки зъби на поне десет различни същества, след което дръпна главата на вампирката към нея, с явното желание да отхапе черепа й, като сочна ябълка.

Тогава се появи Тамарай. Сабята му проблесна и отсече и двете ръце на съществото. Казарада падна на земята и понечи да ги махне от себе си, но те вече се разпадаха на облаци мъгла. Създанието се бе нанизало само върху острието на светлия елф, за да се разпадне в зловонната мараня, от която изплува след броени секунди.

— Името ми е Легион, защото сме мнозина.

Легион се стрелна към Таерин, без да обръща внимание нито на Казарада, която късаше парчета месо от тялото му, нито на Тамарай, който безрезултатно го мушкаше с дългата си сабя. Всичко наоколо се опръска със златистата кръв на изчадието.

Жрецът отстъпи назад, но изкълченият му крак поддаде и той падна по гръб в тревата.

Легион се извиси над него, протегнал ръце да го разкъса.

Таерин притвори очи.

Това бе краят.

Беше се провалил.

В следващия миг чу тропота на кон и покрай тях профуча фигура със сребърни доспехи и тъмносин плащ. С едно движение непознатият ездач обезглави ужасното същество, което отново се разпадна в облак мараня. В следващия момент се разнесе непознат женски глас, който нареждаше нещо неразбираемо на глас. Писъци на измъчвани души долетяха от неестествената мараня, образувала се в дъжда, а в следващия момент воплите им се превърнаха във викове на облекчение — като духове на мъртъвци, освободени от ужасна участ. Безброй светли петънца се разнесоха във въздуха, а златистата мъгла около тях се разсея.

Таерин отвори очи и видя, че ездачът със сребърните доспехи е елф на мрака с неразгадаемо изражение на лицето. Когато очите му се спряха върху падналия жрец, очите му се свиха презрително.

Таерин веднага разпозна мистериозния им спасител и за миг се запита дали не е било по-добре големът да го бе довършил.

Това бе Алтиарин, изменникът на техния град, черният елф, отишъл в светлината.

— Лорд Алтиарин! — извика Тамарай и ездачът се обърна към него.

— Кой си ти? — попита той. Гласът му бе мелодичен, ала напрегнат и ядосан — сякаш е изненадан твърде неприятно.

— Аз съм Тамарай — представи се светлият елф. — Вие познавате брат ми — Камарай Зеленокосия от Белия двор.

Алтиарин кимна, но не свали меча си.

— Познавам го. А кои са тези? — попита той, като посочи вампирката и падналия елф на мрака.

— Казарада и Таерин — отвърна бързо Тамарай, — не ги убивайте! Те са бегълци от Иррхас-Аббат.

— Не съм сигурна, че той може да ме убие — отвърна надменно вампирката. — Дори да е този, който твърдите, че е.

— Той е — долетя женският глас, произнесъл заклинанието. На лунната светлина се появи силуетът на тъмнокоса жена със спокойно, почти благо изражение на лицето.

— Вие убихте голема — каза Таерин, смаян от силата на жената. Вече се досещаше коя е тя — Лерта, легендарната магьосница, за която се говореше, че е сразила Последния силф, страховития Лихвар от Града на Странните Удоволствия.

— Не точно — отвърна Лерта, — той не може да бъде убит. Това, което направих, бе да освободя душите на хората, контролирани от магьосника, който го е създал. Така той престана да съществува.

Магьосницата погледна първо падналия жрец, а после и вампирката.

— Последният черен елф, когото спасих, ми стана съпруг, а последният вампир — зет. Не ми се вярва и с вас да станем чак толкова близки, но може би няма нужда срещата ни да приключва с кръвопролитие.

— Последният черен елф, спасен от теб, не беше жрец — процеди Алтиарин и насочи коня си към падналия Таерин. — Защо си дошъл тук?

— Значи е вярно — не обърна внимание на въпроса му Таерин. — Наистина си се оженил за човешка жена! Не те ли е срам? Не те ли е гнус?

Алтиарин вдигна меча си.

— Недей! — извика Лерта.

— Ти не ги познаваш, скъпа — отвърна Алтиарин, — благородниците от моя род не са стока, не ще и дума. Но жреците… те имат собствена категория за злост. Чу го.

— За да убиеш него, ще трябва да се биеш с мен — скочи на пътя му Казарада, — полека, господарю елф. Носим важни новини.

— Това е вярно — бързо каза Тамарай, — не го убивай, лорд Алтиарин!

Алтиарин погледна с изненада към светлия елф.

— Камарай е мой добър приятел — отвърна той. — Щом си негов брат, ще се доверя на съвета ти. Но на този — посочи с меча си към Таерин, — на този нямам никакво доверие. И при най-малкото провинение ще го накарам да замълчи завинаги.

Таерин се изправи на крака и започна да сипе огън и жупел по благородника.

— Убий ме още сега, защото не искам дори да дишам въздуха около теб! Ти предаде своя народ! Ти предаде своя бог! Предател! Изменник!

— Таерине — обърна се към него Казарада, — млъкни!

— Няма! — изкрещя още по-силно жрецът. — Ти и твоята държанка убихте великия Последен силф…

— Колко му е да убием и теб — присмехулно отвърна Алтиарин.

Таерин изпадна в ярост, посочи с пръст Алтиарин и изрече магическа дума. Още докато я изговаряше, чу как Лерта произнася нещо и пред него се образува магически щит. Оказа се обаче съвършено ненужен, тъй като заклинанието, произнесено от жреца, не доведе до никакъв резултат.

Той остана с насочен пръст към Алтиарин, който прибра меча си и погледна към Тамарай и Казарада.

— Мога ли да разчитам, че ще държите този луд под контрол?

— Той е ранен и объркан, лорд Алтиарин — отвърна Тамарай. По неизвестни причини Казарада прихна да се смее.

— Умолявам ви да влезете в положението му — продължи светлият елф, без да й обръща внимание, макар бузите му да поаленяха, — неговият бог е спрял да отговаря на молитвите му.

— Както и нашите — намеси се Лерта, — да разбирам ли, че знаете за какво става дума?

— Разбира се — надменно отвърна Таерин, — но ще го кажа на краля ви, а не пред някаква проста човечка.

Алтиарин реагира толкова бързо, че дори Казарада не можа да направи нищо. В един момент си стоеше на коня, а в следващия се спусна на земята като сянка и удари Таерин през устата с опакото на ръката си.

Жрецът падна като отсечен на земята, а след това плю кръв на тревата.

— Ще се отнасяш към жена ми с уважение — рече спокойно Алтиарин, — иначе ще ти изтръгна сърцето. С лъжица.

— Алтиарине! — ядоса му се Лерта. — Уважението се извоюва, не се дава даром! Не можеш да го съдиш, че е възпитан така!

— Защо с лъжица, господарю елф — запита обаче заинтригувано Казарада, — защо не с меч или може би топор?

— Лъжицата е тъпа — отвърна елфът, — ще боли повече.

Вампирката погледна към Лерта и й намигна.

— Имаш готин мъж.

— Но упорит — отвърна Лерта, след което погледна съчувствено към Алтиарин, — когато го намерих, беше почти толкова невъзможен като теб.

— Не искам да слушам! — избухна Таерин.

— Моля те, млъкни — обади се Тамарай, докато му помагаше да се изправи.

— Чакай — вдигна ръка Лерта и се наведе до падналия жрец, след което докосна с длан крака му. Костта се намести с хрущене, но Таерин отново избухна:

— Човешка магия!

— Да — кимна Лерта и запуши устата му с ръка, за да излекува и раната от удара на Алтиарин. Таерин изсумтя възмутено, но магьосницата вече бе приключила и се насочи към Тамарай, като докосна с ръка челото му.

— Май сме уморени, а — каза тя, докато светлият елф усещаше как го изпълва прилив на сила — как се подредихте така?

— Отговорно е някакво същество, за което се твърди, че е представител на Великата раса Ми-Го — отвърна Казарада, — макар за мен да остава неясно в какво точно се изразява величието й.

Лерта замръзна на място.

— Невъзможно — прошепна Алтиарин, — те са изчезнали от хилядолетия.

— И Тамарай каза така, ама де тоз’ късмет — отговори вампирката.

Лерта остана неподвижна, загледана в нищото.

— Лерта, какво има? — попита разтревожен Алтиарин.

Вълшебницата вдигна очи и го погледна. В погледа й се четеше безкрайна тъга.

— Възможно е, Алтиарин — каза накрая тя, — за съжаление, много е възможно.