Черната кула

ГЛАВА 22

Принцеса Се’Недра беше замислена. Дори тъжна. Колкото и да обичаше да се наслаждава на бъркотията, която предизвикваше с изблиците на своя нрав, тя със съжаление стигна до извода, че вероятно е дошло време да зареже всичко това и да сключи мир с Гарион. Щяха да се женят все пак и тя нямаше реална причина да го ядосва повече от необходимото. Се’Недра разсъждаваше така: независимо, че той е с по-висок ранг, тя не трябва да влиза в брака като негова подчинена. Но всъщност принцесата искаше точно това. Като цяло перспективата да бъде съпруга на Гарион съвсем не й се струваше толкова отблъскваща, колкото се опитваше да я представи пред останалите. Тя го обичаше все пак и сега, когато той беше наясно как точно ще стоят нещата между тях, всичко изглеждаше наред. Се’Недра реши да го потърси и да се сдобри с него.

По-голямата част от вниманието й през тази пролетна сутрин беше посветено на една книга за дворцовия протокол и на една схема, която сама нарисува. Като имперска принцеса на Толнедра и кралица на Рива тя, разбира се, се издигаше над всички херцогини на империята. Беше напълно сигурна, че титлата й е по-висока дори от титлата на кралицата на Черек, Ислена, и кралицата на Алгария, Силар. Статутът, който имаше Маясерана, като съуправител на своята страна, предизвикваше известни проблеми все пак. Не беше изключено да се окаже, че двете с Маясерана са равни по ранг. Се’Недра си записа на едно парче пергамент, за да не забрави да каже на посланик Валгон да нареди на шефа на протокола в Тол Хонет да проучи как точно стоят нещата в това отношение. Приятна топлина я обля, докато разглеждаше схемата. С изключение на лейди Поулгара и Лайла — малката, майчински настроена кралица на Сендария, с която всички се съобразяваха, защото беше много мила — Се’Недра стоеше над или поне беше на едно ниво с всяка благородна дама от Запада.

Изведнъж се чу гръм — толкова силен, че разтърси стените на цитаделата. Изплашена, Се’Недра погледна през прозореца. Беше ясна слънчева сутрин. Как е възможно да има гръмотевици? Още един гръм прониза тишината и в залите се понесе шепотът на изплашени хора. Принцесата грабна малкото сребърна звънче и позвъни нетърпеливо на прислужницата си.

— Иди да видиш какво става — нареди тя на момичето и продължи да изследва схемата, която беше нарисувала.

Последваха още един оглушителен гръм и още по-силни крясъци и суетене отвън по коридорите. Това беше невъзможно! Как да се съсредоточи при всичкия този шум? Стана и отиде до вратата ядосано.

Хората бягаха, всъщност направо летяха. В дъното на коридора кралица Лайла се измъкна от апартамента на лейди Поулгара, очите й бяха разширени от ужас, а короната беше почти паднала от главата й.

— Какво става, Ваше Величество? — попита Се’Недра.

— Лейди Поулгара! — каза задъхано кралица Лайла като се препъваше в стремежа си да избяга. — Тя унищожава всичко, което е пред очите й.

— Лейди Поулгара?

Нов силен гръм накара малката кралица да залитне и да се хване ужасена за Се’Недра.

— Моля те, разбери какво не е в ред. Накарай я да спре, преди да е срутила цялата крепост.

— Аз?

— Теб ще те послуша. Тя те обича. Накарай я да спре!

Без да се замисли за възможната опасност, Се’Недра се отправи бързо към апартамента на лейди Поулгара и надникна вътре. Цялото жилище беше опустошено. Мебелите бяха преобърнати, всичко, което висеше по стените, беше изтръгнато, прозорците бяха натрошени и въздухът беше изпълнен с дим. Самата Се’Недра беше избухвала много пъти, но безпорядъкът в стаята на Поулгара беше толкова голям, че преминаваше границите на изкуството да правиш сцени. Приличаше на природно бедствие. Самата лейди Поулгара стоеше по средата на стаята с див поглед и разчорлена коса и проклинаше на различни езици едновременно. В едната си ръка държеше смачкано парче от пергамент, а другата беше вдигната като лапа пред лицето й, леко присвита около нажежено кълбо от енергия, която тя сякаш извличаше от въздуха и подхранваше със собствения си гняв. Принцесата застина от страхопочитание, когато Поулгара поде нова тирада. Страшното проклятие премина през всички регистри на гласа й. И отвъд тях. Когато достигна крайните възможности на гласа си, тя започна да сече въздуха с огнената топка, която държеше в ръка, като маркираше всяко следващо проклятие с шумна експлозия от неуправляема енергия, проблясваща изпод пръстите й като светкавица — за да разтърси всичко, което попаднеше пред очите й. С една тирада от ужасни клетви, Поулгара взриви шест чаени чаши, подредени една до друга, после методично премина с поглед към чинийките, в които те стояха. След това, сякаш й хрумна по-късно, тя взриви масата на трески.

Се’Недра чу сподавена въздишка точно зад гърба си. С пребледняло лице крал Анхег погледна към вратата, после се обърна и избяга.

— Лейди Поулгара — Се’Недра се опита да умилостиви магьосницата, като се стараеше да не влиза в спор с нея, за да ограничи размерите на погрома.

Поулгара строши четири безценни вази, които стояха на полицата на камината с четири отделни експлозии. През прозореца светлата пролетна утрин помръкна, сякаш слънцето внезапно изгасна. Чу се приглушен гръм и Се’Недра се помоли горещо той поне да е естествен.

— Какво всъщност се е случило? — попита принцесата, като се надяваше да въвлече вбесената магьосница в обяснения и да я откъсне от проклятията. Точно те трябваше да бъдат прекъснати по някакъв начин. Изглежда Поулгара изпитваше дълбока нужда да подчертава всяка своя клетва с експлозия.

Магьосницата обаче не й отговори. Вместо това, тя почти захвърли късчето пергамент към Се’Недра, обърна се и разби една мраморна статуя на ситен бял прах. С подивял поглед, потърси нещо друго за чупене, но в опушената стая бяха останали малко здрави неща, които още не беше превърнала в жалки отломки.

— Не! — изкрещя Се’Недра, когато погледът на побеснялата жена попаднаха върху изключителната кристална птичка, която Гарион й беше подарил.

Принцесата знаеше, че Поулгара цени стъклената птица повече от всичко, което притежаваше и се втурна напред, за да предпази деликатния предмет.

— Вземи я! — изсъска Поулгара през зъби. — Махни я от очите ми.

Очите й горяха от потребността да унищожат още нещо. Тя се завъртя и запрати огнената топка през счупения прозорец. Експлозията, която последва, след като кълбото се разби внезапно в мрачния въздух отвън, беше ужасна. Със здраво стиснати юмруци, прибрани до тялото й, Поулгара вдигна изкривеното си от гняв лице и отново започна да проклина. От тъмните черни облаци, които се появиха изведнъж над острова, заблестяха разтърсващи светкавици. Понеже вече не можеше да се задоволи с унищожаването на вещите около себе си, Поулгара насочи гнева си към острова и Морето на ветровете и ги засипа със свистящи пламъци и оглушителни гръмотевици. После енергично вдигна единия юмрук и внезапно го отвори. Поройният дъжд, който предизвика, беше невероятен. Блесналите очи се присвиха и тя вдигна и другия юмрук. Дъждът веднага се превърна в град, големи остри парчета лед, които се разбиваха в скалите, за да изпълнят въздуха с летящи частички и гъста пара.

Се’Недра грабна стъклената птичка, наведе се да вземе смачканото парче пергамент от земята и понечи да избяга.

Крал Анхег показа изплашеното си лице иззад ъгъла.

— Можеш ли да я спреш? — попита той настоятелно с разтреперан глас.

— Нищо не може да я спре, Ваше Величество.

— Анхег! Влез! — гласът на Поулгара се извиси над шума от гръмотевиците и сипещия се порой от град, който разтърсваше цитаделата.

— О, Белар! — измърмори крал Анхег благочестиво, като вдигна поглед към небето, докато бързаше към стаята на Поулгара.

— Изпрати съобщение до Вал Алорн веднага! — нареди тя. — Баща ми, Силк и Гарион са се измъкнали от цитаделата миналата нощ. Изкарай флота си и ги върни обратно. Дори ако трябва да прехвърлиш целия свят камък по камък. Намери ги и ги върни обратно.

— Поулгара, аз… — заекна черекът.

— Не стой така и престани да пелтечиш като идиот! Действай!

Принцеса Се’Недра подаде стъклената птичка на изплашената прислужница:

— Сложи я на някое сигурно място!

После се обърна и се върна в „центъра на бурята“:

— Какво каза току-що? — попита тя с равен глас.

— Моят баща — глупакът, Гарион и онзи противен крадец решили да избягат сами миналата нощ — отвърна Поулгара с леден глас, който звучеше още по-ужасно заради нечовешкия контрол, който тя си налагаше.

— Какво са направили? — не разбра Се’Недра.

— Заминали са. Измъкнали са се през нощта.

— Тогава трябва да ги последваш.

— Не мога, Се’Недра.

Поулгара говореше така, сякаш обясняваше на дете.

— Някой трябва да остане тук. Твърде много неща може да се объркат. Той го знае. Направил го е нарочно. Върза ме тук като в капан.

— Гарион?

— Не, глупаво момиче! Баща ми!

Поулгара отново занарежда проклятия и всяко завършваше с гръмотевица.

От шумотевицата Се’Недра едва чу това, което й каза. Огледа се наоколо. Наистина нямаше какво друго да се счупи в тази стая.

— Надявам се, че ще ме извиниш — рече тя.

После се обърна, отиде в своя апартамент и започна да троши всичко, до което се докопа и в същото време пищеше като жена на камаарски рибар.

Гневът и на двете продължи няколко часа. Внимателно се избягваха през това време. Някои чувства трябва да бъдат споделени, но безумният гняв не е сред тях. Най-после Се’Недра реши, че е изчерпала възможностите на своите изблици и застина в ледения покой на човек, който е смъртно обиден. Нямаше никакво значение как Гарион е представил нещата в неграмотно написаната бележка, най-много след седмица целият свят щеше да научи, че я е зарязал. Бягството на младоженеца щеше да се превърне в универсална шега. Това беше недопустимо!

Щеше да посрещне позора с гордо вдигната брадичка и с кралски поглед. Когато беше сама, можеше да плаче и вилнее, но лицето, което щеше да покаже пред света, нямаше ни най-малко да подсказва колко дълбоко е наранена. Гордостта беше всичко, което й беше останало, и тя никога нямаше да се предаде.

Лейди Поулгара обаче изглежда нямаше нужда от толкова величествена резервираност. След като първоначалният й гняв утихна, няколко благородници решиха, че най-лошото е свършило. Графът на Трелхайм отиде при нея с надеждата да я умилостиви. След няколко секунди той напусна апартамента й бягайки, а покрай ушите му свистяха острите й хули. Когато го разказваше на останалите, Барак беше пребледнял и целият се тресеше.

— Не се приближавайте до нея! — посъветва ги той с изплашен глас. — Правете каквото ви каже по най-бързия начин, а най-добре е за нищо на света да не й се мяркате пред очите.

— Няма ли да се успокои? — попита крал Родар.

— Приключи с трошенето на мебели — отвърна Барак. — Мисля, че се подготвя да подхване хората.

От този момент нататък, щом Поулгара се покажеше от апартамента си, коридорите на цитаделата на Желязната хватка се опразваха. Заповедите й, обикновено предавани от прислужницата й, бяха вариации на разпореждането, което даде на крал Анхег. Трябваше да открият тримата бегълци и да ги доведат при нея.

През следващите дни първоначалният гняв на Се’Недра премина в раздразнителност, която караше хората да я отбягват, почти толкова, колкото отбягваха и Поулгара. От нея не странеше само деликатната Адара, която понасяше изблиците й съвсем спокойно. Двете прекарваха по-голямата част от времето си седнали в градината към кралските апартаменти, където Се’Недра можеше да даде воля на чувствата си, без да се притеснява, че някой ще я чуе.

Бяха минали пет дни от заминаването на Гарион и останалите, когато Се’Недра осъзна всички последствия от това.

Денят беше топъл, очевидно пролетта настъпваше дори и в такива мрачни места като Рива. Малката полянка в средата на градината се беше раззеленила. Розови, сини, огненочервени цветя се поклащаха в лехите, докато жълтите пчели трудолюбиво пренасяха целувките си от един цвят на друг. Облечена в най-любимата си бледозелена туника, Се’Недра хапеше доста жестоко една безобидна къдрица от косата си и разказваше на търпеливата Адара надълго и нашироко за непостоянството на мъжете.

Беше по средата на следобеда, когато кралица Лайла ги откри.

— О, ето къде сте били — избърбори пълничката малка кралица.

Както винаги, короната й беше малко килната настрани.

— Защо? — отвърна Се’Недра малко нелюбезно.

Кралица Лайла спря и погледна критично към принцесата.

— О, боже — каза тя, — да не сме сърдити днес? На теб пък какъв ти е проблемът, Се’Недра? Държиш се отвратително през последните няколко дни.

Се’Недра улови топлия поглед, който Адара изпрати на кралицата, и това я вбеси още повече. Отговорът й беше хладен.

— Усещането, че съм зарязана, започва да ми става досадно, Ваше Величество — каза тя.

Слънчевото лице на кралица Лайла придоби строго изражение.

— Би ли ни извинила, Адара? — попита тя.

— Разбира се, Ваше Величество — отвърна Адара, като се изправи бързо. — Ще бъда вътре, Се’Недра — каза тя и грациозно напусна градината.

Кралица Лайла изчака, докато момичето се отдалечи достатъчно, за да не чува какво си говорят, после седна на мраморната пейка.

— Ела тук, Се’Недра — каза тя строго. — Знаеш ли, наистина трябва да престанеш да приемаш всичко, което става по света, като лична обида — продължи Лайла. — Това е доста лош навик за една кралица. Това, което са направили Гарион, Белгарат и Келдар, няма нищо общо с теб…

Тя погледна строго Се’Недра.

— Знаеш ли нещо за Пророчеството?

— Чувала съм за него — намуси се принцесата. — Толнедранците не вярват много в такива неща.

— Може би в това е проблемът — рече Лайла. — Искам да ме изслушаш внимателно, Се’Недра. Може и да не вярваш, но ще разбереш.

Кралицата се замисли за момент.

— Пророчеството казва много ясно, че когато кралят на Рива се върне, Торак ще се събуди.

— Торак? Това са глупости. Торак е мъртъв.

— Не ме прекъсвай, скъпа! Пътувала си с тях толкова време и все още не разбираш? За малко момиче, което изглежда умно, ти си забележително несъобразителна.

При тези думи Се’Недра се изчерви.

— Торак е бог, Се’Недра — продължи Лайла. — Той е заспал, не е мъртъв. Той не е умрял при Воу Мимбре, въпреки че много хора предпочитат да си мислят, че е умрял. В момента, в който Гарион е докоснал кълбото, Торак се е разбудил. Не си ли се чудила защо Поулгара толкова е настоявала толкова Задача да носи кълбото на връщане от Рак Ктхол? Гарион би могъл да го носи със същата лекота още тогава.

Се’Недра не се беше замисляла върху това.

— Но ако Гарион го беше докоснал на ангаракска земя, без да има своя меч, Торак можеше да скочи, да тръгне след него веднага и Гарион щеше да бъде убит.

— Убит? — Се’Недра ахна.

— Разбира се, скъпа. За това е всичко. Пророчеството казва, че Торак и кралят на Рива ще се срещнат накрая и от тяхната среща ще се реши съдбата на човечеството.

— Гарион? — възкликна Се’Недра смаяна и невярваща. — Ти сигурно не говориш сериозно?

— Никога през живота си не съм била по-сериозна, дете. Гарион трябва да се бие с Торак до смърт, за да реши съдбата на света. Разбираш ли сега? Ето защо Белгарат, Келдар и Гарион са напуснали внезапно Рива. Те са на път към Малореа, за да може Гарион да се срещне с Торак. Би могъл да вземе армия със себе си, но той е разбрал, че това само ще причини ненужни жертви. Ето защо тримата са тръгнали сами. Сега не мислиш ли, че е време да пораснеш малко?

Се’Недра беше доста унила след разговора с кралица Лайла. Може би за пръв път в своя живот тя се замисли за някой друг повече, отколкото мислеше за себе си. Непрекъснато се тревожеше за Гарион и нощем сънуваше ужасни кошмари за противните неща, които можеха да му се случат.

Сякаш за да направи нещата още по-ужасни, в ушите й непрекъснато звучеше едно бръмчене, което беше направо влудяващо на моменти. Беше нещо като гласове, идващи от много далече, гласове, които трудно можеха да бъдат разбрани. Този бръмчащ звук, съчетан с притесненията й за Гарион я правеше замислена и често раздразнителна. Дори Адара започна да я избягва.

Дразнещият звук в ушите й продължи няколко дни, преди да установи съвсем случайно неговата значимост. Времето на Острова на ветровете никога не ставаше прекалено топло, пък и пролетта беше най-непредвидимият сезон. Силни бури се редуваха една след друга в мрачна последователност, блъскаха се в скалистия бряг и отвратителен дъжд се изсипа над града и над целия остров. Една мрачна дъждовна утрин принцесата седеше в своята стая и гледаше намръщено през прозореца в мократа градина. Огънят, който гореше в камината, изобщо не сгряваше лошото й настроение. Тя въздъхна и в желанието си да прави нещо по-различно, седна пред тоалетната масичка и започна да реши косата си.

Когато погледна отражението си в огледалото, сребърният проблясък на медальона на шията и привлече погледа й. Това беше онзи медальон, който Гарион й даде веднага след рождения й ден. Беше свикнала вече с него, въпреки че фактът, че не може да го махне, все още я вбесяваше от време на време. Без да се замисля, тя спря да се реши и докосна амулета с върха на пръстите си.

„… но ние не можем да предприемем нищо, преди арендите и толнедранците да бъдат напълно мобилизирани.“

Това беше гласът на Родар, краля на Драсния. Се’Недра стана и се обърна бързо, учудена, че пълничкият крал е влязъл в стаята й. Веднага след като отдръпна пръстите си от амулета, гласът заглъхна. Се’Недра се огледа озадачено. Смръщи вежди и докосна отново амулета.

„… Не, не“, каза друг глас. „Не бива да добавяш подправките, преди да е завряло.“

Се’Недра отново отдръпна пръсти от талисмана и гласът изчезна веднага. Сякаш хипнотизирана, тя докосна медальона за трети път.

„… Ти ще оправиш леглото, а аз ще подредя. Трябва да побързаме. Кралицата на Черек може да се върне всеки момент.“

Учудено, принцесата докосваше амулета отново и отново и ушите й направиха едно пътешествие из цитаделата.

„… Огънят е много силен. Тази ютия ще изгори всичко, до което се докосне.“

После тя чу част от приглушен разговор.

„… Какво ще стане, ако някой ни види?“ Беше глас на момиче. „Никой няма да дойде.“ Гласът на младия мъж, който й отвърна, прозвуча прелъстително. „Тук сме на сигурно и уютно място и аз наистина те обичам.“

Се’Недра моментално отдръпна пръстите си от амулета и се изчерви.

В началото сякаш нямаше начин да го контролира, но с всеки следващ експеримент принцесата се учеше да управлява това странно явление. След няколко часа интензивна концентрация тя откри, че може набързо да прослуша всички разговори, които се водят в определена част на цитаделата, докато намери някой, който би я заинтересувал. В процеса на разгадаване на начина, по който действа това странно явление, принцесата успя да научи много тайни, някои много интересни и някои не особено приятни. Знаеше, че би трябвало да изпитва чувство на вина заради тази свръхестествена възможност да подслушва хората, но неизвестно защо не беше гузна.

„Доводите Ви са сериозни, Ваше Величество.“ Беше гласът на Мандорален. „Крал Кородулин е предан на каузата, макар че ще минат няколко седмици, докато успее да събере бойните сили на Арендия. Основната ни грижа трябва да бъде позицията, зад която ще застане императорът. Без легионите позициите ни са доста несигурни.“

„Ран Боруни няма избор в този случай“, заяви Анхег. „Той е обвързан с клаузите на споразуменията от Воу Мимбре.“

Бранд, пазителят на Рива, се прокашля.

„Не мисля, че е толкова просто, Ваше Величество“, каза той тихо с дълбокия си глас. „Според съглашението западните кралства трябва да се отзовават на призивите на краля на Рива, а Белгарион не е тук, за да ги призове.“

„Ние действаме от негово име“, подчерта крал Чо-Хаг.

„Проблемът е, че трябва да убедим Ран Борун в това“, изтъкна Родар. „Познавам толнедранците. Те ще назначат цял батальон от правни експерти, които да работят по споразуменията. Ако Гарион не се срещне с Ран Боруни лице в лице и не му заповяда лично, императорът ще застане на позицията, че не е задължен да се присъедини към нас. Единствено кралят на Рива може да издаде призив за война.“

Се’Недра отдели пръсти от амулета, който висеше на врата й.

В главата й започна да се оформя една идея. Беше вълнуваща идея, но тя не беше съвсем убедена, че ще може да я реализира. Знаеше, че алорните са упорити и че никак не са склонни да приемат нови идеи. Принцесата остави бързо четката настрана, отправи се към една ракла и започна да рови в нея. Не след дълго намери парчето пергамент, което търсеше. Разви го и зачете бързо, докато стигна до пасажа, който я интересуваше. Прочете го внимателно няколко пъти. Той като че ли казваше точно това, което тя очакваше.

Обмисляше идеята през останалата част от деня. Вероятността някой да успее да настигне Гарион и да го спре беше съвсем малка, ако не и невъзможна. Белгарат и принц Келдар бяха прекалено опитни в бягствата, за да се оставят да бъдат хванати. Преследването им беше чиста загуба на време. Тъй като Поулгара все още не беше съвсем на себе си, за да види нещата в тази светлина, отговорността да предприеме някакви действия за намаляване на риска Гарион да влезе в земите на ангараките падаше върху Се’Недра. Това, в което трябваше да убеди сега алорнските крале, беше, че е съвсем логично точно тя да предприеме тези стъпки.

На следващата сутрин все още валеше. Стана рано, за да се подготви. Трябваше, разбира се, да изглежда величествена. Знаеше, че е неотразима в зелено, а златният венец от дъбови листа приличаше достатъчно на корона, за да предаде необходимото послание. Беше доволна, че изчака до сутринта. Беше открила, че е по-лесно да се справяш с мъжете сутрин. Щяха да й се противопоставят в началото и тя искаше да им внуши идеята си, преди да са се събудили напълно. Докато се поглеждаше за последен път във високото огледало в стаята си, тя събра цялата си решителност и прехвърли мислено всичките си аргументи. И най-малкото възражение трябваше да се парира веднага. Настрои се да мисли като имперска принцеса и като взе навития пергамент, се отправи към вратата.

Заседателната зала, в която обикновено се събираха алорнските крале, беше огромна стая, разположена високо в една от кулите на цитаделата. По таваните имаше масивни греди, подът беше застлан с тъмнокафяв килим, а камината в далечния край беше толкова голяма, че човек можете да стои изправен в нея. Кафява драперия покриваше прозорците, докато проливният дъжд навън се блъскаше в солидните камъни на кулата. Стените на стаята бяха покрити с карти, а по огромната маса бяха пръснати свитъци пергамент и халби за бира. Облечен в синята си мантия, с корона на главата, крал Анхег се беше отпуснал в най-близкия стол, рошав и мърляв както винаги. Крал Родар изглеждаше огромен в пурпурната си тога, а останалите крале и генерали бяха облечени в доста обикновени дрехи.

Се’Недра влезе в залата, без да почука, като гледаше с величествен поглед изненаданите мъже, които скочиха на крака, за да почетат присъствието й.

— Ваше Височество — започна крал Родар с внушителен поклон. — Оказвате ни висока чест. Имаше ли…

— Ваше Величество — отвърна тя с лек реверанс, — господа, установих, че се нуждая от вашия съвет по въпроси, които засягат страната.

— Ние всички сме на Ваше разположение, Ваше Височество — отвърна крал Родар с лукав блясък в очите.

— Изглежда, че в отсъствието на крал Белгарион, аз ще трябва да действам от негово име — обяви Се’Недра. — Затова се нуждая от вашия съвет как да продължа по-нататък. Бих искала преминаването на властта в мои ръце да стане колкото е възможно по-плавно.

Всички се втренчиха в нея невярващо. Крал Родар се съвзе пръв.

— Интересно предложение, Ваше Височество — измърмори той учтиво. — Все пак ние имаме други планове. Съществува дългогодишен прецедент за такива случаи. Ние благодарим на Ваше Височество за щедрото предложение все пак.

— Това не беше точно предложение, Ваше Величество — каза Се’Недра. — И всякакви предишни прецеденти се отменят.

Крал Анхег пелтечеше нещо, но Родар беше по-уверен вече. Се’Недра разбра, че закръгленият крал на Драсния щеше да се окаже най-сериозният й противник или най-полезният й съюзник.

— Много бихме се радвали, ако можем да видим документа, който облича Ваше Височество с кралска власт — каза той. — Предполагам, че пергамента, който носите, има връзка с това.

— Наистина е така, Ваше Величество — заяви Се’Недра. — Документът съвсем ясно цитира моите отговорности.

— Ще позволите ли? — попита Родар и протегна ръка. Се’Недра му подаде пергамента и той внимателно го разгъна. — Хм… Ваше Височество, това е Вашият годежен договор. Може би сте искали да донесете друг документ.

— Това, което ви трябва, се съдържа в четвъртия параграф, Ваше Величество.

Родар прочете бързо посочения текст, като се смръщи леко.

— Какво се казва там, Родар? — попита нетърпеливо крал Анхег.

— Интересно — измърмори Родар, като се почеса по ухото.

— Родар — настояваше Анхег, — какво пише там?

Крал Родар си прочисти гърлото и зачете на глас.

— „Решава се крал Белгарион и неговата кралица да управляват заедно и в негово отсъствие тя да поема изцяло задълженията и властта на риванския трон.“

— Дай да вида това! — настоя Анхег и грабна пергамента от ръцете на Родар.

— Това нищо не означава — заяви Бранд. — Тя не е негова кралица все още. Няма да бъде преди сватбата.

— Това е само една формалност, Пазителю — прекъсна го Се’Недра.

— Доста важна формалност бих казал — отвърна той.

— Прецедентът е установен отдавна — каза тя хладно. — Когато един крал умре, следващият по ранг поема задълженията на короната, не е ли така? Дори и да не е имало официална коронация?

— Това е различно — изръмжа Бранд.

— Аз пък не виждам разликата, милорд. Аз бях посочена като съуправител на страната заедно с Белгарион. В негово отсъствие или спешни случаи съм задължена да поема управлението. Това е мое право и задължение. Формалностите може и да почакат, но аз съм кралицата на Рива. Това е волята и намерението на крал Белгарион. Нима ще се противопоставите на своя крал?

— Има нещо вярно в това, което казва, Пазителю на Рива — замисли се графът на Селин. — Документът е съвсем ясен.

— Но вижте това — каза тържествуващо Анхег. — В параграф втори се казва, че ако сватбата не се състои, всички дарове трябва да се върнат. Сватбата не се е състояла.

— Не съм сигурен, че властта е дар, Анхег — подхвърли крал Фулрах. — Не можеш да я дадеш, а после да си я вземеш обратно.

— Няма начин тя да управлява! — заяви Анхег упорито. — Тя не знае нищо за алорните.

— Гарион също знаеше малко в началото — измърмори тихо крал Чо-Хаг. — Би могла да се научи, както и той го направи.

Се’Недра преценяваше много внимателно настроенията им. Болшинството благородници бяха склонни поне да обсъдят предложението й. Само двамата, Бранд и Анхег, с консервативното си мислене се съпротивляваха.

— Ще ви оставя да обсъдите идеята, господа — заяви Се’Недра респектиращо високомерно. — Бих искала да знаете все пак, че разбирам сериозността на ситуацията, пред която е изправен Западът.

Нарочно си придаде вид на очарователно малко момиченце.

— Аз съм само едно младо момиче — призна тя, — непривикнало към сложността на стратегията и тактиката. Никога не бих могла да взема някакво решение без пълната ви подкрепа, господа.

След това се поклони на крал Родар, като избра нарочно него.

— Ваше Величество — каза тя. — Ще очаквам решението ви.

Родар се поклони в отговор с малко тромав жест.

— Ваше Височество! — отвърна той и намигна лукаво.

Се’Недра се оттегли и направо полетя надолу по коридорите към покоите си. Задъхано затвори вратата зад себе си и докосна талисмана си с треперещи пръсти. Премина набързо през няколко случайни разговора, докато откри това, което търсеше.

„…отказвам да участвам в подобен абсурд“ казваше Анхег.

„Анхег, приятелю“, каза Фулрах, кралят на Сендария, с изненадваща твърдост, „ти си мой скъп брат, но не виждаш очевидни неща. Няма ли да бъде по-добре за страната, ако безпристрастно вземем под внимание всички предимства и недостатъци на ситуацията?“

„Алорните никога не биха я последвали“, заяви Анхег. „Това е най-големият недостатък на ситуацията.“

„Но ще последват нас все пак“, каза крал Чо-Хаг тихо. „Тя ще бъде само една фигурантка в крайна сметка, символ на обединението.“

„Подозирам, че Чо-Хаг засегна точно това, което трябва да разгледаме най-внимателно“, настоя крал Родар. „Моите извинения, барон Мандорален, но арендите са доста разединени. Астурия и Мимбре са на ръба на военните действия и един призив от крал Кородулин може да бъде пренебрегнат в северна Арендия, което означава, че рицарите от Мимбре ще трябва да си останат у дома и да се защитават от възможни нападения от страна на астурианците. Трябва да разполагаме с някой, който може да ги на кара да забравят своите караници и да се присъединят към нас. Имаме нужда от стрелците на Астурия и рицарите на Мимбре.“

„За съжаление, трябва да се съглася с Вас, Ваше Величество“, каза Мандорален. „Моята бедна Арендия има нужда от външна намеса, за да се обедини.“

„Се’Недра може да ни е полезна в това по същия начин колкото Гарион“, разсъждаваше Барак. „Не мисля, че някой е очаквал Гарион да стане генерал. Това, което щяхме да направим, е да му сложим една корона и да го оставим да язди начело на армията. От друга страна, арендите стават много сантиментални и романтични, когато става дума за красиви момичета. Годежният договор прави претенциите й полулегитимни. Всичко, което ще направим, е да се държим така, сякаш я приемаме. Ако добавим перспективата за една прекрасна малка война, мисля, че арендите ще застанат зад нас.“

„Основното, което трябва да вземем предвид все пак“, подчерта крал Родар, „е влиянието, което тя ще има в Толнедра. Ран Боруни я обича безумно и е възможно да се съгласи да й заеме своите легиони, поне някои от тях, което няма да направи никога, ако го помолим ние. Той ще разбере политическото предимство на факта, че тя получава властта. Ние наистина се нуждаем от тези легиони. Аз лично не харесвам толнедранците, но легионите са най-подходящата сила на света. Ще подвия коляно пред Се’Недра, ако трябва да го направя, за да получа легионите. Нека да си поиграе на кралица, щом иска…“

Се’Недра се усмихна. Нещата вървяха дори по-добре, отколкото беше очаквала. В крайна сметка беше доволна от себе си и докато седеше пред тоалетката, започна да реши косата си, като си тананикаше тихичко през цялото време.

ГЛАВА 23

Делбан, майсторът на доспехи, беше груб, плешив мъж с широки рамене, покрити с мазоли ръце и прошарена брада. Той беше майстор, творец и не се съобразяваше с никого. Се’Недра смяташе, че има отвратителен характер.

— Не правя доспехи за жени! — беше първоначалната му реакция на молбата й, когато влезе в работилницата му, придружена от Дурник, ковача.

След това й обърна гръб и заудря шумно по един лист нажежена стомана. Трябваше им повече от час, за да го убедят да обмисли идеята. Жега бликаше от тлеещата пещ, а червените тухлени стени сякаш я отразяваха и засилваха. Се’Недра установи, че се поти обилно. Тя беше направила няколко скици на това, което щеше да бъде подходящо за нея. В крайна сметка смяташе, че ще изглежда доста добре, но Делбан се изсмя дрезгаво, като ги видя.

— Кое е толкова забавно? — попита тя настоятелно.

— В това ще се чувстваш като костенурка — отвърна той. — Няма да можеш да се движиш.

— Тези скици са само, за да ти дадат идея какво точно искам — каза му тя като се опитваше да овладее раздразнението си.

— Бъди добро момиче и занеси това на някой шивач — предложи й той. — Аз работя със стомана, а не с брокат или сатен. Доспехи като тези, които си нарисувала, ще бъдат съвсем безполезни и ще бъдат толкова неудобни, че няма да можеш изобщо да ги носиш.

— Промени ги тогава! — процеди тя през зъби.

Той се загледа отново в скиците, после нарочно смачка рисунките й и ги захвърли в ъгъла.

— Глупости!

Се’Недра овладя желанието си да се разкрещи. Вдигна рисунките.

— Какво им е? — настоя тя.

— Това е прекалено много тук — каза той, като сложи дебелия си пръст върху рамото, изобразено на рисунката. — Няма да можеш да вдигнеш оръжието си. Тук също. — Посочи отвора за ръцете на нагръдника, който беше нарисувала. — Ако го направя толкова стегнато, ръцете ти ще стърчат право напред. Няма да можеш даже носа си да почешеш. И докато все още говорим за това, откъде изобщо ти хрумна тази идея? Ризница ли искаш или нагръдник? Не можеш да имаш и двете.

— Защо?

— Тежестта. Няма да можеш да носиш всичко това.

— Направи го по-леко тогава. Можеш ли?

— Мога да направя доспехите като паяжина, ако искаш, но за какво ще ти послужат, тогава? Няма да е трудно да бъдат промушени дори с тъп нож.

Се’Недра си пое дълбоко дъх.

— Майсторе на доспехи — каза му тя с равен глас, — погледни ме. Мислиш ли, че на този свят има войн, който е достатъчно малък, за да се бия срещу него?

Той се загледа в дребната й фигура, като се почесваше по голото теме и сведе поглед с присвити устни.

— Малко си дребничка — призна той. — Ако няма да се биеш, за какво са ти притрябвали доспехи тогава?

— Не искам истински доспехи — обясни му тя доста нетърпеливо, — но трябва да изглеждам така, сякаш наистина съм облечена в доспехи. Костюм, който да прилича на истинско снаряжение.

Още докато го изричаше, разбра че не е подбрала най-подходящите думи. Лицето на Делбан потъмня и той отново захвърли рисунките й. Трябваха й още десет минути, докато го умилостиви. Най-накрая, след дълги хвалби и ласкателства, успя да го убеди да приеме всичко това като артистично предизвикателство.

— Добре — предаде се той с доста кисела физиономия, — свали си дрехите.

— Какво?

— Съблечи си роклята — повтори той. — Трябва да ти взема точни мерки!

— Осъзнаваш ли какво искаш от мен?

— Малко момиченце — каза той сприхаво, — аз съм женен мъж и имам дъщери, които са по-големи от теб. Имаш бельо, нали?

— Да, но…

— Това ще задоволи изискванията за благоприличие. Свали си роклята.

Се’Недра го направи с пламнало лице. Дурник, който наблюдаваше всичко от вратата с широка усмивка, се обърна учтиво с гръб.

— Трябва да ядеш повече — каза й Делбан. — Кльощава си като пиле.

— Бих могла да мина и без твоите коментари — отвърна Се’Недра троснато. — Свършвай с това. Няма ли да стоя цял ден по риза?

Делбан взе едно парче връв, на която на равни интервали бяха навързани възли. Взе й много мерки, като старателно ги записваше на едно парче гладко дърво.

— Добре — каза той най-после, — Мисля, че това ще свърши работа. Обличай се.

Се’Недра намъкна отново роклята си.

— Колко време ще отнеме? — попита тя.

— Две или три седмици.

— Невъзможно. Трябват ми следващата седмица.

— Две седмици — повтори той упорито.

— Десет дни — отвърна му тя.

Грубият мъж се усмихна за пръв път, откакто Се’Недра беше влязла в работилницата му.

— Свикнала е да става нейното, а? — подхвърли той на Дурник.

— Тя е принцеса — уведоми го Дурник. — Обикновено получава това, което иска.

— Добре, моя кльощава принцесо — засмя се Делбан. — Десет дни.

Се’Недра засия насреща му.

— Знаех, че ще се съгласиш с мен накрая.

Точно десет дни по-късно принцесата, отново заедно с Дурник, посети работилницата на Делбан. Ризницата, която майсторът беше изковал, беше толкова лека, сякаш че е направена от плат. Шлемът, изкован от тънка стомана, беше украсен с бяло перо и обрамчен от златна корона. Набедрениците, които трябваше да пазят краката на Се’Недра, прилепнаха по тялото й. Имаше дори релефен щит, украсен по края с месинг, и лек меч с декорирана дръжка и ножница.

Се’Недра обаче гледаше с неодобрение нагръдника, който Делбан й беше направил. Беше очевидно, че ще й е съвсем по мярка.

— Не си ли забравил нещо? — попита го тя.

Той вдигна нагръдника с две ръце и го огледа внимателно.

— Всичко е тук — каза и той. — Предна част, гръб, всички ремъци, които ги придържат. Какво друго искаш?

— Не е ли малко… скромен? — намекна Се’Недра съвсем деликатно.

— Направен е така, че да ти е по мярка — отвърна той. — Така че това не е моя грешка.

— Искам да го направиш малко по…

Тя направи леки кръгови движения с двете си ръце.

— Защо?

— Няма значение защо. Просто го направи.

— Какво смяташ да слагаш там?

— Това си е моя работа. Просто направи това, което ти казвам.

Той тръсна тежкия чук върху наковалнята.

— Направи го сама — рече й грубо.

— Дурник! — обърна се принцесата към ковача.

— О, не, принцесо! — отказа Дурник. — Не пипам сечивата на друг майстор. Просто не се прави така.

— Моля те, Делбан! — пробва се отново Се’Недра.

— Това е глупаво — каза той със сериозно изражение.

— Важно е! — увещаваше го тя. — Ако го сложа, така ще приличам на малко момче. Когато хората ме видят, трябва да разберат, че съм жена. Това е ужасно, ужасно важно. Не може ли… поне малко…?

Тя заобли леко длани.

Делбан погледна Дурник с отвращение.

— Трябваше да я доведеш точно при мен, нали?

— Всички казват, че си най-добрият — отвърна меко Дурник.

— Само малко, Делбан! — настояваше Се’Недра.

Делбан се предаде.

— Добре — изръмжа той, докато посягаше към чука. — Готов съм на всичко, за да се махнеш от работилницата ми, само не знам колко да… — каза той и придружи думите си с красноречив жест.

— Оставям се в ръцете на твоя вкус, Делбан. — Принцесата се усмихна и го потупа по бузата. — Какво ще кажеш за утре сутринта?

На следващата сутрин, когато се огледа внимателно в огледалото, Се’Недра реши, че доспехите са перфектни.

— Е, какво мислиш, Адара? — попита тя приятелката си.

— Добре изглеждат, Се’Недра — отвърна високото момиче малко неуверено.

— Изглеждат точно, както трябва — каза Се’Недра щастливо, като се обърна така, че синята наметка, завързана за раменете на нагръдника, се развяваше артистично. Лъскавата ризница, която носеше под нагръдника, стигаше до коленете й и до китките. Набедрениците, които покриваха прасците й и налакътниците, бяха инкрустирани с месинг. Делбан категорично беше отказал да използва за тази цел злато. Се’Недра призна пред себе си, че доспехите й убиваха малко, въпреки дебелата ленена риза, която носеше, но тя беше готова да понесе това. Замахна с меча си, като наблюдаваше внимателно ефекта в огледалото.

— Държиш го неправилно, Се’Недра — каза учтиво Адара.

— Покажи ми! — Се’Недра и подаде меча си.

Адара взе оръжието и го хвана здраво, с насочено надолу острие. Изглеждаше като човек, който много добре знае какво прави.

— Къде се научи на това? — попита я Се’Недра.

— Учиха ни — отвърна Адара, докато и подаваше обратно меча. — Това е традиция при нас.

— Помогни ми да си сложа щита.

Двете заедно успяха да облекат принцесата в цялото й бойно снаряжение.

— А как изобщо успяваш да не си оплетеш краката в това? — попита Се’Недра, като се суетеше около дългата ножница, която висеше на кръста й.

— Хвани дръжката! — посъветва я Адара. — Искаш ли да дойда с теб?

Се’Недра обмисли предложението й, докато си оправяше косата и наместваше украсения с перо шлем по удобно на главата си.

— Мисля, че не — каза тя с нежелание. — Предполагам, че трябва да се изправя пред тях сама. Наистина ли изглеждам добре?

— Ще се справиш — увери я Адара.

Внезапна мисъл премина през главата на принцесата.

— Ами ако ми се изсмеят? — попита тя изплашено.

— Би могла да извадиш меча си срещу тях, предполагам — отвърна сериозно Адара.

— Подиграваш ли ми се, Адара?

— Разбира се, че не, принцесо. — отвърна Адара с напълно сериозно изражение.

Когато стигна до вратата на заседателната зала, Се’Недра си пое дълбоко дъх и влезе, отново без да почука. Почукването би било неподходящо, все едно се съмняваше в правото си да влезе.

— Е, господа? — обърна се тя към събралите се крале и генерали, като застана в центъра на стаята така, че всички да могат да я виждат.

Крал Родар се изправи учтиво.

— Ваше Височество — поздрави я той с поклон. — Чудехме се защо ви няма. Но сега причината е съвсем очевидна.

— Одобрявате ли? — не можа да се въздържи тя. Завъртя се, за да могат да огледат добре доспехите й. Крал Родар я погледна замислено.

— Впечатляващо е, не мислите ли? — попита той останалите. — Подходящите промени на подходящото място. Всички аренди ще се тълпят след нея, а толнедранците, е, май ще трябва да се погрижим за толнедранците.

Крал Анхег изглеждаше като човек, който преживява сериозна вътрешна борба.

— Защо имам усещането, че ме притискат за нещо? — оплака се той. — Самата мисъл за това кара кръвта ми да изстине, но не мога да измисля разумни аргументи против.

Той разглеждаше Се’Недра с любопитство.

— Изобщо не изглежда зле, нали? — отстъпи той неохотно. — Абсолютно неестествено е, разбира се, но доспехите са доста ефектни… Може дори да се окаже добра идея.

— Изключително съм щастлива, че получих Вашето одобрение, Ваше Величество — Се’Недра почти се разтопи от учтивост.

Опита се да направи реверанс, но доспехите й не позволяваха. Засмя се безпомощно и запримигва срещу строгия на вид крал на Черек.

— Не прави това, Се’Недра — каза и той с раздразнение. — И без друго си имам достатъчно проблеми.

Погледна я почти гневно.

— Добре — каза той накрая. — Ако всички сме единодушни, че тя няма да взема никакви решения, аз подкрепям идеята. Не ми харесва особено, но предполагам, че това няма значение.

Той се изправи и й се поклони.

— Ваше Величество! — каза той и сякаш се задави от самото произнасяне на думите.

Се’Недра му се усмихна и инстинктивно се опита да му отвърне също с поклон.

— Не го прави, Се’Недра — посъветва я той с болка в погледа. — Върховният господар на Запада не се покланя на никого.

Той се обърна отчаяно към краля на Драсния.

— Нищо няма да излезе, Родар. Как ще я наричаме? Господарка на Запада ли? Ако го направим, ще станем за смях на дванайсетте кралства.

— Ще я наричаме кралицата на Рива, скъпи ми Анхег — отвърна любезно крал Родар. — И ще отсечем главата на всеки, който отказва да й се поклони.

— Можеш да разчиташ на мен за това — каза навъсено Анхег. — Ако аз й се поклоня, всеки друг ще го направи.

— Радвам се, че всичко е вече решено — каза един познат глас откъм тъмния ъгъл на заседателната зала.

— Лейди Поулгара! — ахна объркано Се’Недра. — Не знаех, че си тук.

— Това е съвсем очевидно — отвърна Поулгара. — Беше доста заета, нали скъпа?

— Аз… — заекна Се’Недра.

Поулгара остави внимателно чашата си и се придвижи към по-осветената част на залата. Лицето й беше сериозно, но докато разглеждаше внимателно доспехите на принцесата, в погледа й се появи учудване.

— Много интересно — беше всичко, което каза.

Се’Недра беше разбита.

— Господа — обърна се Поулгара към съвета, — сигурна съм, че имате да обсъждате още много неща. Междувременно Нейно Величество и аз ще си поговорим насаме. Убедена съм, че ще ни извините — каза тя и се отправи към вратата. — Ела с мен, Се’Недра! — нареди Поулгара, без дори да се обърне назад и да я погледне.

Се’Недра я последва навън разтреперана.

Поулгара не каза нищо, докато вратата на собствения й апартамент не се затвори зад тях. После се обърна и погледна сериозно принцесата, която все още беше облечена в доспехите си.

— Чух какво замисляш, Се’Недра. Ще си направиш ли труда да ми обясниш?

— Те всички спореха толкова много — започна неубедително Се’Недра. — Имаха нужда от някой, който да ги обедини.

— И ти реши да се заемеш с това лично?

— Ами…

— Как разбра, че спорят?

Се’Недра се изчерви виновно.

— Разбирам — измърмори Поулгара. — Открила си как да използваш амулета на сестра ми. Много умно от твоя страна.

— Позволи ми да го направя, лейди Поулгара! — помоли Се’Недра. — Нека да ги подведа. Знам, че мога да го направя. Нека да окажа, че съм достойна да бъда кралицата на Гарион.

Поулгара я погледна замислено.

— Ти порастваш много бързо, Се’Недра — каза тя накрая.

— Ще ми позволиш ли да го направя?

— Ще поговорим за това. Свали си шлема и щита, скъпа, и остави меча в ъгъла. Ще направя по една чаша хубав чай и ти ще ми разкажеш какво точно си си наумила да правиш. Предпочитам да не бъда изненадвана, след като веднъж започнем.

— Ти ще дойдеш с нас?

Това изненада Се’Недра.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна Поулгара. После се усмихна: — Вероятно ще мога да предпазя поне теб от проблеми. Изглежда не постигнах кой знае какъв успех С Гарион.

Тя спря и се втренчи в нагръдника на Се’Недра.

— Не си ли прекалила малко, скъпа?

Се’Недра се изчерви.

— Помислих си, че ще е по… ами… — заплете се в обясненията си.

— Се’Недра — каза й Поулгара, — не трябва да си толкова чувствителна. Ти си съвсем млада все пак. Дай си малко време и нещата ще се оправят.

— Толкова съм плоска — изплака принцесата почти отчаяно. Изведнъж й хрумна нещо.

— Мислиш ли, че би могла… ами… — тя направи показателен жест.

— Не, скъпа — отговори Поулгара твърдо. — Това не е добра идея. Това би нарушило определен баланс в тялото ти, а човек не бива да се намесва в тези неща. Просто бъди търпелива. Ако нищо друго не помогне, с няколко деца ще постигнеш онова, което искаш.

— О, лейди Поулгара — Се’Недра безпомощно се усмихна, — сякаш знаеш всичко. Ти си като майката, която никога не съм имала.

Импулсивно обви ръце около врата на магьосницата. Поулгара сбърчи нос.

— Се’Недра — предложи тя, — защо не свалиш тези доспехи. Миришеш като железен чайник.

Се’Недра избухна в смях.

През следващите дни няколко души напуснаха Рива и заминаха да изпълняват важни мисии. Барак отплува на север към Вал Алорн, за да присъства на подготовката на черекската флота. Мандорален замина за Воу Мимбре, за да докладва на крал Кородулин. Буйният млад Лелдорин, който получи прошка по молба на Гарион, взе един кораб и се отправи към Астурия, за да подготви нещата там. Хетар, Релг и полковник Брендиг отпътуваха към Камаар, където щяха да се разделят и всеки щеше да се върне у дома, за да се погрижи за последния етап от подготовката. Събитията, които винаги следваха своя собствен ход, сякаш се раздвижиха и забързаха, когато Западът неумолимо се готвеше за война.

ГЛАВА 24

Много скоро принцеса Се’Недра откри, че алорните са изненадващо емоционални хора. Още от самото начало тя трябваше да изостави стереотипното толнедранско мнение, според което хората от тази северна раса бяха диваци, преживяващи като плячкосват цивилизованите страни. Вместо това Се’Недра откри, че те са изключително мъдри хора, способни понякога на изключително деликатни чувства.

Нямаше нищо деликатно обаче в унищожителния гняв на крал Анхег, когато няколко дни по-късно той връхлетя в заседателната зала с изпъкнали от ярост очи и пламнало лице.

— Имаш ли представа какво направи? — изрева той на Се’Недра.

— На кого, Ваше Величество? — отвърна тя спокойно.

— На Черек! — извика той, а накривената му корона се плъзна над едното ухо. — Тази малка игра, която играеш, даде брилянтната идея на жена ми, че тя ще управлява страната, докато ме няма.

— Тя е Ваша жена, крал Анхег — подчерта хладно Се’Недра. — Няма нищо по-естествено от това тя да се грижи за кралството във Ваше отсъствие.

— Да се грижи? — почти извика той. — С какво? Та Ислена няма капка мозък в главата си. Между ушите й няма нищо друго освен въздух.

— Защо сте се оженил за нея тогава?

— Със сигурност не заради ума й.

— Може пък да те изненада, Анхег — допусна крал Родар с доста замислено изражение.

— Единственото, което може да ме изненада, е да намеря все пак нещо останало, когато се върна — отговори сърдито Анхег, като се сгромоляса в един от столовете. — И нищо не мога да направя, за да я спра. Каквото и да казвам, тя ще окупира престола, веднага щом тръгна. Ще бъде истинско нещастие. Жените не разбират нищо от политика. Те имат прекалено малко мозък за това.

— Опасявам се, че това твое изказване няма да се приеме добре в тази компания, Анхег.

Крал Родар се засмя, като погледна към Поулгара. Едната й вежда се беше повдигнала при последните думи на Анхег.

— О, извинявай Поулгара — измънка Анхег объркано. — Нямах предвид теб, разбира се. Аз дори не те възприемам като жена.

— Не бих продължил, Анхег — посъветва го крал Родар. — Вече наговори достатъчно глупости за един ден.

— Няма нищо, Родар — каза Поулгара с леден тон. — Намирам забележките на краля на Черек за изключително интересни.

Анхег премигна.

— Наистина не мога да те разбера, приятелю — каза на Анхег крал Родар. — Ти получи най-доброто възпитание на север. Изучава изкуство, поезия, история и философия, но по този единствен предмет си остана сляп като неграмотен селянин. Какво толкова те притеснява в идеята за жена с власт?

— Това е… това е ненормално — избърбори Анхег. — Жените не са създадени, за да управляват. Самата идея нарушава реда на нещата.

— Не съм убедена, че ще стигнем донякъде с този спор — отбеляза Поулгара. — Господа, ако ни извините, ние с Нейно Величество все още не сме приключили с подготовката.

Тя стана и изведе Се’Недра от заседателната зала.

— Много лесно се пали, нали? — каза Се’Недра, докато вървяха по коридорите на цитаделата към апартамента на лейди Поулгара.

— Склонен е към преиграване понякога — отвърна Поулгара. — Тези негови изблици не винаги са искрени. Понякога се държи така само защото хората очакват подобно поведение от него.

Тя се намръщи леко.

— Той е прав за едно нещо. Ислена няма необходимите качества, за да управлява. Мисля, че трябва да проведем един разговор с нея. И с останалите дами също.

Отвори вратата на своя апартамент и двете потънаха вътре. По-голямата част от пораженията, предизвикани от необуздания гняв на Поулгара, бяха заличени и по стените бяха останали само няколко следи от обгаряния, свидетелстващи за силата на гнева й. Тя седна до масата и извади отново писмото от кралица Порен от Драсния, което беше пристигнало тази сутрин.

— Очевидно е, че няма да успеем да настигнем баща ми и другите двама сега — каза тя с известно съжаление, — но поне за едно нещо няма да се тревожим повече.

— Кое е то? — Попита Се’Недра, като седна на отсрещната страна на масата, срещу Поулгара.

— По едно време се притеснявахме дали татко се е възстановил напълно след боледуването през миналата зима, но от това, което Порен пише, става ясно, че всичко е както преди, въпреки че това също е доста смущаващо.

Като каза това, Поулгара остави писмото от Порен настрана.

— Мисля, че дойде време да си поговорим, Се’Недра. През последните седмици ти се постара да направиш доста маневри и манипулации. Сега бих искала да чуя какво точно се крие зад всичко това. По-точно, защо реши, че е подходящо да наложиш новия си статут на всички, като ги притиснеш до стената.

Се’Недра се изчерви.

— Аз съм кралица на Рива все пак, лейди Поулгара — отвърна тя сковано.

— Не говори глупости. Ти носиш в момента една фиктивна корона, защото Родар реши да ти го позволи и защото той убеди Анхег, Бранд и Чо-Хаг, че няма да причиниш никакви вреди. Сега кажи ми какво се крие зад всичко това? — погледът на Поулгара беше много директен, че Се’Недра се почувства неловко.

— Трябва да въвлечем в битка арендите и легионите на баща ми — каза тя, сякаш това обясняваше всичко.

— Това е съвсем очевидно.

— Но алорнските крале няма да успеят да го направят.

— Защо мислиш така?

— Защото един комитет не може да спечели сърцата на хората.

След като започна и успя да каже най-важното, Се’Недра продължи бързо:

— Гарион можеше да го направи. Целият Запад щеше да въстане по призива на краля на Рива, но Гарион не е тук сега, така че трябва да го направи някой друг. Учила съм историята, лейди Поулгара. Никоя армия, предвождана от комитет, не е успяла да победи. Успехът на една армия зависи от духа на войниците, а те трябва да имат един водач, някой, който запалва въображението им.

— И ти избра себе си?

— Не е нужно да бъде изключителен човек или нещо такова, в никакъв случай. Трябва просто да бъде реален и необикновен човек.

— И ти смяташ, че една жена е достатъчно видима и достатъчно необикновена, за да поведе една армия и междувременно да бъде достатъчно смела, за да привлече специалното внимание на Таур Ургас и на Закат, императора на Малореа?

— Е, никога досега не е правено — Се’Недра почувства, че започва да се защитава.

— Много неща не са правени никога досега, Се’Недра. Това не винаги е най-добрата препоръка. Какво те наведе на мисълта, че аз не съм подходяща да го направя?

Се’Недра преглътна мъчително.

— Ти беше толкова разгневена — заекна тя — и не бях сигурна колко време ще останеш в това състояние. Някой трябваше да се заеме с това веднага. Освен това… — тя се поколеба.

— Продължавай.

— Баща ми не те харесва — избъбри Се’Недра. — Никога не би заповядал на легионите си да те последват. Единствено аз имам някакви шансове да го убедя да се присъедини към нас. Съжалявам, лейди Поулгара. Не исках да те обидя.

Поулгара махна с ръка. Лицето й беше замислено. Разсъждаваше върху аргументите на Се’Недра.

— Изглежда си предвидила всички проблеми — заключи тя. — Добре, Се’Недра. Ще опитаме по твоя начин, засега. Само не прави нищо прибързано. Мисля, че вече е време да поговорим с дамите.

Събирането, което стана същия следобед в апартамента на Поулгара, засягаше проблеми от държавен интерес. Тя изчака, докато се събере цялата групичка, след което заговори сериозно.

— Дами — започна тя, — много скоро алорните и останалите народи ще предприемат една експедиция от изключителна важност.

— Война ли имаш предвид, Поул? — попита кралица Лайла с приглушен глас.

— Ще се опитаме да избегнем това, ако е възможно — отвърна Поулгара. — При всички случаи обаче заминаването на твоя съпруг и на алорнските крале ще остави страните Ви във Ваши ръце и това важи за всяка една от Вас. Исках да обсъдим някои неща, преди да потеглим.

Обърна се към кралица Ислена, която беше облечена безупречно в рокля от червено кадифе.

— Твоят съпруг не е много ентусиазиран от възможността да те остави начело на Черек, Ислена.

— Анхег става досаден понякога.

— Опитай се да не го ядосваш. Намекни му, че ще позволиш на съветниците, на които той вярва, да те насочват в управлението. Това ще го успокои малко. — Поулгара ги погледна. — Действията няма да ни отдалечат толкова, че да не можете да поддържате връзка с нас, поне в началото няма да е така. Ако се случи нещо сериозно, свържете се със съпрузите си незабавно. Решавайте ежедневните проблеми сами. Мисля също така, че трябва да поддържате постоянен контакт помежду си, когато съпрузите ви заминат, а също и с Порен в Боктор и с Маясерана във Воу Мимбре. Всяка от Вас има своите силни и слаби страни, но ако не се притеснявате да искате съвет една от друга, всичко ще бъде наред.

— Вероятно трябва да помислим за някакво средство за комуникация — отбеляза замислено кралица Лайла. — Смяна на коне, пратеници, бързи кораби, такива неща. Толнедранците го правят от векове.

— Сигурна съм, че ще успеете да го измислите, Лайла — усмихна й се Поулгара. — Едно нещо, което всички трябва да запомните, е да се съобразявате с всичко, което Порен Ви казва. Знам, че е доста млада и се притеснява да излага мислите си, но разузнаването на Драсния ще информира директно нея и тя ще знае неща, които никоя от Вас няма да е научила още. Искам също така да следите внимателно толнедранците. Те обичат да се възползват от бунтовете. При никакви обстоятелства не подписвайте документи с толнедранци, без значение колко привлекателно изглеждат. Доверявам се на Ран Боруни толкова, колкото бих се доверила на лисица в кокошарник. Не искам да те обидя, Се’Недра.

— Аз също познавам баща си, лейди Поулгара — отвърна Се Недра с усмивка.

— Моля Ви, дами — каза Поулгара твърдо, — никакви приключения, докато ме няма. Просто се опитайте нещата да вървят гладко и не се притеснявайте да се съветвате помежду си. Предполагам, че ще искате да поддържате връзка с Ксанта. Дриадите имат достъп до огромно количество информация за това какво става на юг. Ако възникне нерешим проблем, свържете се с мен незабавно.

— Искаш ли да задържа малкото момче? — попита Мерел. — Ще бъда във Вал Алорн с Ислена, така че с мен то ще е на сигурно място. Моите момичета много се привързаха към него, а пък и то изглежда щастливо с нас.

Поулгара се замисли за момент.

— Не — реши тя накрая. — Задача трябва да дойде с мен. Освен Гарион, той е единственият човек, който може да докосва кълбото. Ангараките може да разберат това и да се опитат да го отвлекат.

— Аз ще се грижа за него — предложи Тайба с плътния си глас. — Той ме познава, пък и се чувстваме добре заедно. Ще се погрижа да не скучае.

— Сериозно ли смяташ да тръгнеш с тях, Тайба? — попита кралица Лайла.

Тайба сви рамене.

— Защо не? — отвърна тя. — Аз нямам кралство, за което да се грижа. А пък имам и други причини.

Всички я разбраха. Това, което ставаше между Тайба и Релг, беше толкова неразбираемо, че сякаш излизаше извън сферата на нормалната човешка привързаност. Отсъствието на улгоса причиняваше на тази странна жена нещо много близко до физическа болка. Беше очевидно, че тя смята да го последва дори и в битката, ако е необходимо.

Ариана, смелото момиче, което беше придружило Лелдорин до Рива, прочисти гърлото си и се подготви да каже нещо много деликатно.

— Животът на жените е ограничен от собствеността — отбеляза тя. — Независимо от това, че жестоката война може да предизвика всеобщо объркване, една дама не трябва да остава сама сред цяла армия, ако иска да си запази доброто си име. Лейди Адара и аз говорихме за това наскоро и стигнахме до извода, че трябва да придружим принцеса Се’Недра. Ако не ни ръководеше любовта към нея, бихме го направили само защото считаме това за свой дълг.

— Много добре казано, Ариана — измърмори Адара без никаква следа от усмивка по лицето й.

— О, скъпа — въздъхна кралица Лайла. — Сега вече ще се тревожа за още двама души.

— Мисля, че това е всичко — каза Поулгара. — Управлението на едно кралство не се различава особено от управлението на дома, а Вие всички имате опит в това. Не променяйте основната политика и не подписвайте никакви споразумения. Освен това, оставете се да Ви води здравият разум. Мисля, че сега вече можем да се присъединим към господата. Наближава времето за вечеря, а мъжете стават раздразнителни, ако не се хранят навреме.

Няколко дни по-късно Барак се върна в Рива, придружен от един благородник от Драсния с изпито лице. Двамата веднага се отправиха към заседателната зала, за да докладват на останалите крале. Принцеса Се’Недра си помисли да ги последва, но после се отказа. Възможно беше присъствието й да попречи на дискусията, а освен това тя си имаше друг начин да разбере какво става. Оттегли се бързо в покоите си и допря пръсти до амулета, който висеше на врата й.

„Е, върви много добре“, чу тя гласа на Барак, след като най-после откри разговора, който искаше да чуе. „Флотата е готова да напусне Вал Алорн, а кралица Порен е наредила на копиеносците на Драсния да се съберат южно от Боктор. Мобилизацията е почти на привършване. Но въпреки това смятам, че имаме известни проблеми. Граф Карел, тук до мен, току-що се е върнал от Тул Марду. Предали са му всички новини от северния Ктхол Мургос, така че той може да ни даде достоверна информация за ситуацията там.“

Крал Родар прочисти гърлото си.

„Граф Карел е високопоставен член на разузнавателните служби“, каза той вместо въведение. „Винаги съм намирал, че докладите му са изключително достоверни.“

„Ваше Величество е много мил“, отвърна един непознат глас.

„Тръгнали ли са южните мурги на север?“, попита крал Анхег.

„Дори нещо повече, Ваше Величество“, отвърна Карел. „Всички сведения, които имам, свидетелстват, че походът на север е почти завършен. Има повече от четири милиона воини, които са разположили лагера си в подножието на Рак Госка.“

„Какво?“, възкликна Анхег.

„Изглежда Таур Ургас е започнал похода някъде през март миналата година“, каза му драснианецът.

„През зимата?“

„Така изглежда, Ваше Величество.“

„Допускам, че това му е коствало част от хората“, каза крал Чо-Хаг.

„Около сто хиляди души, Ваше Величество“, уточни Карел. „Но човешкият живот никога не е имал стойност за Таур Ургас.“

„Това променя всичко, Родар“, каза Анхег. „Винаги сме смятали, че предимството ни ще е във времето, което ще им е необходимо за този поход. Загубихме го.“

„За нещастие има и още неща, Ваше Величество“, продължи Карел. „Западните малореи започнаха да пристигат в Тул Зелик. Техният брой не е така внушителен все още, но няколко хиляди пристигат всеки ден.“

„Трябва да преустановим това колкото е възможно по-бързо“, изрева Анхег. „Родар, можеш ли да стигнеш с инженерите си до източния склон за един месец? Аз ще изпратя една флота в устието на река Марду. Трябва да пуснем наши кораби в източно море веднага. Ако не предприемем нещо, Закат и малореите ще ни превъзхождат числено.“

„Ще уведомя Порен веднага“ — съгласи се Родар.

„Съществува минимална възможност за разделение на висшите ешелони на врага“, продължи Карел. „Таур Ургас се държи така, сякаш е единствения възможен предводител на ангаракските армии. В момента численото превъзходство е на негова страна. Но може нещата да се променят, ако малореите успеят да прехвърлят достатъчно голяма армия. Носят се слухове, че Закат се кани да оспорва водачеството на Таур Ургас, но не се чувства уверен да се захване с това в присъствието на четири милиона мурги.“

„Да се опитаме да задържим нещата така“, каза Родар. „Таур Ургас е един безумец, а лудите хора правят грешки. Чувал съм страшни неща за Закат и изобщо не бих искал да се изправя лице в лице с него на бойното поле.“

Крал Чо-Хаг заговори жлъчно:

„Дори и при това положение, ще ни се наложи да се сражаваме при съотношение двама срещу един и то не в наша полза, така че предполагам, ще трябва да убедим арендите и толнедранците да се присъединят към нас.“

„Много гаден начин да започнеш една война, Родар“, контрира го Анхег.

„Ще се наложи да приспособим тактиката си към обстоятелствата“, отвърна Родар. „Трябва да избягваме откритата битка колкото може по-дълго, за да запазим хората.“

„Мислех, че изобщо не става въпрос да влизаме в битка“, противопостави се Барак. „Пък и Белгарат каза, че това, което му е необходимо, е отвличане на вниманието.“

„Ситуацията се промени, Барак“, заяви крал Родар. „Не предполагахме, че южните мурги или малореите ще успеят да се придвижат на мястото на битката толкова бързо. Сега се налага да направим нещо повече от няколко бързи и кратки атаки. Ангараците разполагат с достатъчно хора, за да пренебрегнат незначителните атаки и нападенията на стрелците. Ако не нанесем силен удар, при това много скоро, те ще завземат цялата източна половина на континента.“

„Белгарат не понася да променяме плановете без негово съгласие“, напомни Анхег на Барак.

„Белгарат не е тук и не знае какво става. Ако не вземем решение бързо, той, Белгарион и Келдар няма да имат никакъв шанс да стигнат да желаното място.“

„Говориш за една война, която няма да можем да спечелим, Родар“, каза Анхег.

„Знам“, призна крал Родар.

Настъпи дълга тишина.

„Е, така стоят нещата значи“, рече накрая Бранд.

„Опасявам се, че да“, продължи Родар мрачно. „Трябва да отвлечем вниманието на врага, в противен случай Белгарион и мечът му никога няма да стигнат до срещата с Торак. Това е единственото нещо, което има значение и ако се наложи ще пожертваме живота си, за да се случи.“

„Ще убиеш всички ни, Родар“, каза Анхег, без да се замисли. „И армиите ни заедно с нас.“

„Ако това е необходимо, Анхег“, отвърна Родар сериозно. „И без друго, ако Белгарион не успее да стигне до Торак, нашият живот няма никакво значение. Дори ако се наложи всички да загинем, за да успее той да стигне до Торак, си заслужава да го направим.“

Пръстите на Се’Недра се изплъзнаха безмълвно от амулета и тя се облегна на стола си. Внезапно заплака.

— Няма да го направя — хлипаше тя. — Не мога.

Видя пред себе си много хора, цяла армия от вдовици и сираци, които я гледаха обвинително и потрепери от погледите им. Ако извършеше това ужасно нещо, щеше да прекара остатъка от живота си в агонията на самообвиненията. Все още хлипайки, тя се изправи на крака с категоричното решение да отиде в залата и да заяви пред всички, че няма никакво намерение да се замесва с тази безсмислена война. Но изведнъж спря. Образът на Гарион изплува пред очите й — онова сериозно лице и разрошена коса, която винаги й се искаше да оправи. Той зависеше от нея. Ако тя се откажеше от войната, ангараките щяха съвсем необезпокоявани да го преследват. Животът му, а с него и бъдещето на света, беше в ръцете й. Нямаше избор, трябваше да продължи. Само ако можеше да не знае, че кампанията е обречена предварително! Знанието за разгрома, който ги очаква, беше най-ужасното преживяване.

Като знаеше, че е безсмислено, Се’Недра започна да дърпа верижката, която държеше амулета на шията й. Ако не беше той, тя нямаше да има и най-малката представа какво ги очаква. Дърпаше отчаяно верижката, без да обръща внимание на закопчалката, която се впиваше в нежната кожа на врата й и продължаваше за плаче.

— Мразя те! — изкрещя тя на сребърния амулет с разклоненото дърво.

Но всичко беше безсмислено. Медальонът си оставаше здраво закопчан на врата й за останалата част от живота й. С пепеляво лице, Се’Недра отпусна ръце. Дори ако можеше да махне амулета, какво щеше да й помогне това? Вече знаеше всичко и трябваше да го скрие дълбоко в сърцето си. Ако и най-малката следа от познанието се прокраднеше по лицето или в гласа й, щеше да се провали, а Гарион щеше да пострада още по-жестоко от нейния провал. Трябваше да се стегне и да се изправи срещу света, сякаш че е уверена в победата.

Така и стана. Кралицата на Рива се изправи и смело вдигна брадичка, въпреки че сърцето й беше като оловна топка в гърдите й.

ГЛАВА 25

Новият кораб на Барак беше наполовина по-широк от повечето бойни кораби във флотата на череците, но се носеше под пролетния бриз като чайка, която кръжи ниско над водата. Пухкави бели облаци се гонеха в синьото небе и повърхността на морето блестеше под слънчевите лъчи, докато огромният кораб се издигаше и врязваше във вълните. Ниско над хоризонта отпред се издигаше заоблената зелена брегова линия на Арендия. Бяха на два дни път от Рива и зад тях се рееше черекската флота като дълга върволица от охлюви, които водеха облечените със сиви наметала риванци да се присъединят към армията на краля на Сендария, Фулрах.

Се’Недра нервно крачеше по палубата, близо до носа, а синята й наметка се развяваше от вятъра, доспехите й блестяха. Независимо от ужасната истина, която беше скрила дълбоко в сърцето си, тя се вълнуваше от всичко това. Събирането на мъжете, мечовете, корабите, плискането на вълните, чувството за принадлежност към общата кауза караше кръвта й да препуска във вените й и я изпълваше с радост, каквото не беше изпитвала никога досега.

Вече съвсем приближиха брега — бял пясък, а зад него — тъмнозеленият цвят на горите на Арендия. Когато стигнаха сушата, един облечен в доспехи рицар се появи иззад дърветата, яхнал огромен пъстър жребец и се приближи към водата, където пенливите вълни се разбиваха в мокрия пясък. Принцесата засенчи очите си с ръка и се загледа в бляскавия рицар. После, когато той се обърна и махна с ръка, за да им каже да продължат към брега, тя видя кръста върху щита му. Сърцето и подскочи от радост.

— Мандорален! — извика тя с ясен и силен глас, като се отпусна върху въжетата на носа на кораба на Барак, а вятърът развяваше косата й.

Огромният рицар помаха за поздрав и пришпори коня си през разпенените вълни, а сребристосиньото знаме на върха на пиката му се ветрееше над главата му. Корабът се килна настрани, когато Барак завъртя руля. Разделени от стотина ярда разстояние от разпенения прибой, корабът и ездачът стояха един към друг.

Беше момент, който Се’Недра щеше да помни през целия си живот, един-единствен образ, толкова перфектен, че се запечата завинаги в паметта й. Огромният кораб се носеше по вълните, гонен от вятъра, като режеше искрящата синя вода, а белите му платна плющяха. Мощният боен кон потропваше с копита в морската пяна на брега и изпод краката му излизаха пръски. Запечатани в този безкраен момент, кораб и ездач продължиха напред под топлото пролетно слънце към един обрасъл с дървета нос, на около една миля разстояние. Се’Недра ликуваше на носа на кораба, с коси развети от вятъра като знаме. От другата страна на носа имаше закътан залив, а навътре, далеч от брега, беше разположен лагерът на сендарската армия — дълги редици от сиво-кафяви палатки, подредени една зад друга. Барак завъртя отново руля и платната се развяха, когато корабът акостира в залива, следван от черекската флота.

— Хей, Мандорален! — извика Барак, когато въжетата на котвата запяха, а желязната тежест потъна в кристалната вода и се отправи към пясъчното дъно.

— Господарю Барак — извика в отговор Мандорален. — Добре дошъл в Арендия! Лорд Брендиг е подготвил едно съоръжение, за да улесни слизането ви на брега.

Той посочи стотина сендарски войници, които избутваха с колове цяла редица огромни салове и ги подреждаха така, че да образуват дълъг плуващ кей, който свързваше кораба и залива, Барак се засмя.

— Можеш да си сигурен, че един сендар винаги ще измисли нещо практично.

— Може ли вече да слизаме на брега? — попита Родар изтощено, като се измъкна от кабината си.

Родар не беше добър моряк и голямото му кръгло лице имаше бледозелен оттенък. Изглеждаше направо комично с ризница и шлем на главата, а следите от морската болест по лицето му сриваха цялото му достойнство. Независимо от външния му вид, който съвсем не беше подходящ за пълководец, останалите крале бяха започнали да се вслушват в неговата мъдрост. Закръглената му фигура криеше гениални мисли за цялостната стратегия и това караше всички останали да се обръщат към него и да приемат негласното му водачество.

Една малка рибарска лодка, която изпълняваше функциите на ферибот, спря до кораба на Барак почти веднага щом котвите бяха пуснати и кралете, техните генерали и съветници бяха откарани до брега за по-малко от половин час.

— Мисля, че съм гладен — обяви Родар, след като стъпи на твърда земя.

Анхег се засмя:

— Мисля, че ти си роден гладен.

Крал Анхег носеше ризница и широк колан за меча си. Грубите му черти не изглеждаха толкова неуместно, когато беше въоръжен.

— Не можех да ям цели два дни, Анхег — изстена Родар. — Горкият ми стомах е започнал да си мисли, че съм го изоставил.

— Храната е приготвена, Ваше Величество — увери го Мандорален. — Нашите астуриански братя са доставили огромен брой кралски сърни, макар че изпитвам известни съмнения доколко са ги осигурили по легален начин, но реших да не се задълбочавам много в това.

Някой, който стоеше в групата зад Мандорален, се засмя и Се’Недра погледна красивия млад мъж с червеникаво-златиста коса и огромен лък, преметнат през рамото на зелената му жилетка. Се’Недра не беше имала възможност да опознае добре Лелдорин от Уилдантор, докато бяха в Рива. Знаеше обаче, че е най-близкият приятел на Гарион и смяташе, че е изключително важно да спечели доверието му. Нямаше да бъде много трудно, реши тя, като се загледа в откритото му, почти невинно лице. Той й отвърна с директен поглед, който беше достатъчен на принцесата, за да разбере, че зад него се крие много искреност и съвсем малко разум.

— Получихме новини от Белгарат — обърна се Барак към Мандорален и младия астурианец.

— Къде са те? — попита нетърпеливо Лелдорин.

— В Боктор — отвърна крал Родар, чието лице продължаваше да е леко позеленяло от морската болест. — По неизвестни за мен причини жена ми ги е пуснала да преминат. Предполагам, че вече са някъде в Гар ог Надрак.

Очите на Лелдорин светнаха.

— Може би ако побързам, ще успея да ги настигна — каза той нетърпеливо като вече се оглеждаше наоколо за коня си.

— Това са хиляда и петстотин левги, Лелдорин — подчерта Барак.

— О… — Лелдорин изглеждаше малко разочарован. — Предполагам, че си прав. Ще бъде много трудно да ги настигнем, нали?

Барак кимна.

След това русото момиче мимбрата, Ариана, пристъпи напред и цялото й сърце беше изложено на показ в очите й.

— Милорд! — рече тя на Лелдорин и Се’Недра изведнъж се сети, че те бяха женени, поне формално погледнато. — Вашето отсъствие ми причини голяма болка.

Лелдорин беше заслепен от обичта й.

— Моя Ариана! — той почти се задави. — Кълна се, че никога вече няма да те оставям.

Хвана ръцете й в своите и я погледна в очите с обожание. Погледът, с който тя му отвърна беше изпълнен със същата любов и по същия начин, лишен от разум. Се’Недра потрепери вътрешно от потенциалната разрушителна сила, която се съдържаше в погледите, които двамата влюбени си размениха.

— Грижа ли го е някой, че аз умирам от глад? — намеси се Родар.

Угощението стана на дълги маси, подредени под весело украсените павилиони на брега, недалече от крепостта. Масата буквално стенеше под тежестта на печения дивеч. Храната беше достатъчно да задоволи дори огромния апетит на крал Родар. След като приключиха с яденето, се отдадоха на разговори край трапезата.

— Вашият син, лорд Хетар, ни информира, че алгарските кланове се събират в крепостта, Ваше Величество — съобщи Мандорален на крал Чо-Хаг.

Чо-Хаг кимна.

— А ние получихме съобщение от улгоса Релг — добави полковник Брендиг. — Той е събрал малка армия от хората от пещерите. Ще ни чакат в алгарската част на планините. Той казва, че вие познавате мястото.

Барак изсумтя.

— Улгосите понякога създават проблеми. Те се страхуват от открити места, а дневната светлина вреди на очите им, но пък виждат като котки в тъмнината. Това може да се окаже полезно в даден момент.

— Релг изпрати ли някакво… лично съобщение? — попита Тайба с малко притеснен глас.

Сендарът извади внимателно едно парче сгънат пергамент от туниката си и й го подаде. Тя го взе безпомощно, разгърна го и започна да го върти в ръцете си.

— Какво има, Тайба? — попита тихо Адара.

— Той знае, че не мога да чета — запротестира Тайба, като притискаше хартията до гърдите си.

— Аз ще ти го прочета — предложи Адара.

— Но, то може да е прекалено… ами… лично — възрази Тайба.

— Обещавам ти, че няма да слушам — каза Адара без следа от ирония.

Се’Недра прикри с ръка собствената си усмивка. Всепроникващият и съвсем директен ум на Адара беше едно от качествата, които най-много харесваше у нея. Се’Недра почувства множество погледи върху себе си — тя знаеше, че я наблюдават с огромно любопитство аренди, астурианци и мимбрати. Особено Лелдорин — сякаш не можеше да откъсне очи от нея. Красивият млад мъж седеше съвсем близо до русокосата мимбрата и открито зяпаше Се’Недра дори когато, може би несъзнателно, държеше ръката на Ариана. Се’Недра се изнервяше малко от погледа му. За своя изненада тя откри, че би искала да получи одобрението на този доста глуповат млад мъж.

— Кажи ми — обърна се тя направо към него — какво е мнението тук, в Астурия, относно кампанията, имам предвид?

Погледът на Лелдорин потъмня.

— Не много ентусиазирано в по-голямата си част, Ваше Величество — отвърна той. — Опасявам се, че съществува подозрение, че това може да се окаже някакъв заговор на мимбратите.

— Но това е абсурдно! — заяви Се’Недра.

Лелдорин сви рамене.

— Моите сънародници мислят по този начин. Онези, които не смятат, че това е заговор, мислят, че всички мимбратски рицари трябва да се присъединят в този кръстоносен поход срещу Изтока. Това създава известни очаквания в някои райони.

Мандорален въздъхна.

— Същото мнение битува и в някои части на Мимбре — каза той. — Ние сме едно нещастно разединено кралство, а старите омрази и подозрения умират трудно.

Се’Недра изведнъж се вцепени. Не беше очаквала подобно нещо. Крал Родар каза съвсем ясно, че е абсолютно необходимо арендите да се присъединят към армията им, а сега идиотската омраза и подозрение между Мимбре и Астурия щяха да провалят целия план. Тя безпомощно се обърна към Поулгара.

Магьосницата обаче изглеждаше необезпокоена от новината, че арендите не са склонни да се присъединят.

— Кажи ми, Лелдорин — каза тя спокойно, — можеш ли да събереш няколко от твоите най-неподозрителни приятели на едно място, някое сигурно място, където няма да се страхуват, че им подготвяме засада?

— Какво си си наумила, лейди Поулгара? — попита крал Родар и я погледна с объркан поглед.

— Трябва някой да поговори с тях — отвърна Поулгара. — Някой много специален имам предвид.

Обърна се отново към Лелдорин:

— Няма нужда от огромна тълпа, поне на първо време. Четиридесет — петдесет души са достатъчни. И нито един, който да е категорично против каузата ни.

— Ще ги събера веднага, лейди Поулгара — заяви Лелдорин и скочи ентусиазирано на крака.

— Вече е много късно, Лелдорин — отбеляза тя, като погледна слънцето, което се скриваше зад хоризонта.

— Колкото по-рано започна, толкова по-бързо ще ги събера — каза разпалено Лелдорин. — Ако приятелството и кръвната връзка имат някаква сила, няма да се проваля.

Той се поклони на Се’Недра.

— Ваше Величество! — рече младият мъж, сякаш за сбогом и изтича към мястото, където беше вързан конят му.

Ариана въздъхна и се загледа след потеглящия млад ентусиаст.

— Винаги ли е такъв? — попита Се’Недра любопитно.

Момичето мимбрата кимна.

— Винаги — призна тя. — Мисълта и действието са едно цяло при него. Страхувам се, че той няма никаква представа за значението на думата „размисъл“. Всичко това допринася за чара му, но трябва да призная, че понякога въздейства объркващо.

— Мога да си представя — съгласи се Се’Недра.

По-късно, когато принцесата и Поулгара останаха сами в палатката си, Се’Недра се обърна с разсеян поглед към лелята на Гарион.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Не ние, Се’Недра. Ти. Ти ще трябва да поговориш с тях.

— Не съм много добра в публичните речи, лейди Поулгара — призна принцесата с пресъхнала уста. — Тълпите ме плашат и езикът ми се оплита.

— Ще го преодолееш, скъпа — увери я Поулгара. Погледна я развеселено. — Ти беше тази, която искаше да предвожда армия, спомняш ли си? Наистина ли си мислеше, че всичко, което трябва да направиш, е да облечеш доспехите, да яхнеш коня, да извикаш „следвайте ме“ и че целият свят ще тръгне след теб?

— Ами…

— Прекара толкова много време в изучаване на историята, а пропусна единственото нещо, което трябва да знаят великите водачи? Трябва да си била много разсеяна, Се’Недра.

Се’Недра се втренчи в нея, в очите й бавно се надигаше нарастващ ужас.

— Не е нужно толкова много, за да поведеш една армия, скъпа. Не е нужно да се брилянтна. Не е нужно да си войн. Дори не е нужно каузата ти да бъде велика и благородна. Всичко, което трябва да владееш до съвършенство, е красноречието.

— Не мога да направя това, лейди Поулгара.

— Трябваше да помислиш по-рано, Се’Недра. Сега е твърде късно да се връщаш назад. Родар ще командва армията и ще се грижи за всички подробности, но ти си тази, която трябва да ги накара да те последват.

— Нямам и най-малката представа какво да им кажа — възрази Се’Недра.

— Всичко ще си дойде на мястото, скъпа. Ти вярваш в това, което правим, нали?

— Разбира се, но…

— Ти реши да направиш това, Се’Недра. Реши го съвсем сама. И след като си стигнала дотук, съвсем спокойно можеш да стигнеш до края.

— Моля те, лейди Поулгара — почти проплака Се’Недра. — Публичните речи предизвикват гадене в стомаха ми. Ще повърна.

— Случва се понякога — отбеляза Поулгара спокойно. — Просто се опитай да не го правиш пред очите на всички.

Три дни по-късно принцесата, Поулгара и алорнските крале се отправиха на пътешествие към руините на град Воу Астур в дълбините на мълчаливите арендски гори. Се’Недра яздеше през огрените от слънцето дървета в състояние, което граничеше с паниката. Независимо от всички аргументи, лейди Поулгара остана непреклонна. Сълзите не я трогнаха, дори истерията не доведе до успех. Принцесата беше болезнено убедена, че дори и да умираше, Поулгара щеше да я изправи пред чакащата тълпа и щеше да я накара да мине през това изпитание. С усещането за пълна безпомощност, тя яздеше към срещата със съдбата.

Подобно на Воу Вейкюн, Воу Астур беше опустошен през мрачните векове на арендската гражданска война. Срутените камъни бяха покрити със зелен мъх и лежаха под сенките на огромните дървета, които сякаш страдаха за честта, гордостта и мъката на Астурия. Лелдорин чакаше, а с него имаше още петдесетина пищно облечени млади благородници с изпълнени с любопитство очи, в които едва доловимо проблясваше подозрение.

— Това са всички, които успях да събера за толкова кратко време, лейди Поулгара — извини се Лелдорин, след като те слязоха от конете. — Има и други в региона, но те са убедени, че кампанията ни е някаква мимбратска измама.

— Тези са достатъчни, Лелдорин — отвърна Поулгара. — Те ще разкажат на останалите това, което ще се случи днес тук.

Тя огледа мъхестите, изпъстрени със слънчеви петна развалини.

— Мисля, че това място там е подходящо. — Посочи останките от една стена. — Ела с мен, Се’Недра!

Принцесата, облечена в доспехи, закачи шлема и щита си на седлото на белия кон на крал Чо-Хаг, който той беше довел за нея от Алгария, поведе кроткото животно и като трепереше цялата, последва магьосницата.

— Искам да могат да те виждат, както и да те чуват — започна инструкциите си Поулгара. — Така че качи се на онази стена и говори оттам. Мястото, от което ще говориш е под сянката сега, но слънцето се движи — докато свършиш речта си, ще те огрява цялата. Мисля, че това ще е добро допълнение.

Се’Недра премаля, като видя колко дълго ще трябва да говори, докато слънцето стигне до посоченото място.

— Мисля, че ще повърна — рече с тих треперещ глас.

— Може би по-късно, Се’Недра. Сега нямаш време.

Поулгара се обърна към Лелдорин.

— Мисля, че вече можеш да представиш Нейно Величество!

Лелдорин се изкачи на стената и вдигна ръка, за да накара тълпата да замълчи.

— Сънародници — обяви той на висок глас, — по време на последния голям пролетен празник се случи нещо, което разтърси нашия свят из основи. В продължение на хиляди години ние чакахме този момент. Сънародници мои, кралят на Рива се завърна!

Тълпата се раздвижи при това съобщение и през нея премина радостно оживление.

Екстравагантен както винаги, Лелдорин доразви темата. Разказа им за огнения меч, който разкри истинската самоличност на Гарион и за клетвата на вярност на Белгарион пред алорнските крале. Се’Недра, която почти припадаше от нервност, едва го чуваше. Опитваше се да си преговори на ум речта си, но всичко се объркваше. После, почти паникьосана, тя чу Лелдорин да казва:

— Сънародници, представям ви Нейно Имперско Величество, принцеса Се’Недра, кралицата на Рива.

Всички очи се обърнаха към нея с очакване. С разтреперани крайници, тя се изкачи на стената и погледна лицата срещу себе си. Цялата подготовка, всички репетирани фрази се изпариха от главата й и тя стоеше пребледняла и разтреперана, без никаква идея как да започне. Тишината беше ужасна.

Съвсем случайно един от младите астурианци в най-предните редици беше изпил сутринта повече вино, отколкото можеше да понесе.

— Мисля, че Нейно Величество си забрави речта — каза той, като сръга един от приятелите си.

Реакцията на Се’Недра беше мигновена.

— Аз пък мисля, че господинът е забравил добрите си маниери — избълва тя, без дори да се замисли. Липсата на възпитание я възпламени.

— Не мисля, че ще слушам това — заяви подпийналият младеж с тон, изпълнен с преувеличено отегчение. — Това е просто загуба на време. Аз не съм риванец, както и останалите от нас. Какво точно може да каже една чужда кралица, което да е интересно за астурианските патриоти?

След като каза това, той се обърна и се накани да се отдалечи.

— Дали астурианският благородник е толкова пиян, че е забравил, че светът не свършва с тази гора? — отвърна Се’Недра разпалено. — Или е толкова необразован, че не знае какво става наоколо?!

Вдигна заплашително пръст срещу него.

— Чуйте ме, патриоти — каза тя със звънък глас. — Може би си мислите, че съм тук, за да изнеса една прекрасна малка реч, но това, което съм дошла да ви кажа, е най-важното нещо, което изобщо сте чували някога. Можете да слушате или да обърнете гръб и да си тръгнете, но един ден, когато Астурия вече няма да съществува, когато руините от домовете ви ще пушат и гролимите ще отвеждат семействата ви на олтара на Торак, с неговите огньове и кървави ножове, можете да се върнете назад и да се прокълнете за това, че не сте останали да ме изслушате.

После, сякаш този груб млад мъж беше отприщил нещо в нея, Се’Недра продължи да говори. Обърна се към тях прямо, не със заучените фрази, които беше репетирала, а с думи, които идваха направо от сърцето й. Колкото повече говореше, толкова повече се палеше. Тя молеше, после увещаваше, а накрая заповядваше. Никога нямаше да може да си спомни какво точно беше казала, но и никога нямаше да забрави как се чувстваше, докато го изричаше. Цялата страст и огън, които изпълваха изблиците в детството й, изиграха своята роля. Тя говореше разпалено, без да мисли за себе си, с всеизпълваща я вяра в това, което казваше. Накрая спечели всички.

Когато слънцето я огря, доспехите й заблестяха, а косата й сякаш избухна в пламъци.

— Белгарион, кралят на Рива и владетел на Запада, ви призовава на война! — заяви тя. — Аз съм Се’Недра, неговата кралица, и заставам пред вас като живо знаме. Кой измежду вас ще откликне на призива на Белгарион и ще ме последва?

Младият човек, който й се беше присмял в началото, беше първият, който се отзова. Като издигна високо меча си за поздрав, той извика:

— Аз ще ви последвам!

И сякаш неговият отговор беше някакъв сигнал, петдесет меча проблеснаха на слънцето, защото бяха вдигнати за поздрав и обещание и петдесет гласа повториха като ехо неговите думи:

— Аз ще ви последвам!

С широк замах, Се’Недра извади своя меч и го вдигна:

— Последвайте ме тогава! Ние отиваме срещу свирепите орди на ангараките. Нека светът за потрепери от нашите стъпки.

С три бързи крачки тя стигна до коня си и буквално се хвърли на седлото. Дръпна юздите и подкара в галоп, с високо вдигнат меч и развети огнени коси. Като един, астурианците се втурнаха към конете си и я последваха.

Когато потъна в гората, принцесата се обърна назад и погледна лицата на тези смели, глупави, млади мъже, които галопираха след нея с екзалтирани погледи. Тя беше победила, но колко от тези немислещи астурианци щеше да върне, когато войната свърши? Колко от тях ще загинат в пустошта на Изтока? Внезапно очите й се напълниха със сълзи, но като ги избърса с една ръка, кралицата на Рива продължи напред, повела астурианците към своята армия.

ГЛАВА 26

Алорнските крале похвалиха Се’Недра, без да пестят добрите си думи, а дългогодишните войни я гледаха с открито възхищение. Тя попиваше ласкателствата им и мъркаше като щастливо котенце. Единственото нещо, което пречеше на пълния й триумф, беше странното мълчание на Поулгара. Се’Недра се чувстваше наранена от това. Речта й може би не беше перфектна, но успя напълно да спечели приятелите на Лелдорин и със сигурност успехът компенсираше всички малки недостатъци.

По-късно, когато Поулгара изпрати да я повикат, Се’Недра помисли, че разбира какво става. Магьосницата иска да я поздрави насаме. Като си тананикаше щастливо, принцесата прекоси брега и се отправи към палатката на Поулгара, а вълните, които се плъзгаха по белия пясък, отекваха в ушите й.

Поулгара седеше пред тоалетката, сама, ако не се смяташе спящият Задача. Светлината на свещите играеше меко по тъмносинята й роба и перфектните й черти, докато разресваше дългата си черна коса.

— Влез, Се’Недра — каза тя. — Седни. Има много неща, които трябва да обсъдим.

— Беше ли изненадана, лейди Поулгара?

Принцесата не можа да се сдържи.

— Беше, нали! Дори аз се изненадах от себе си.

Поулгара я погледна сериозно.

— Не трябва да си позволяваш да се въодушевяваш толкова, Се’Недра. Трябва да се научиш да пазиш силите си, а не да ги пилееш, като се впускаш в истерично самовъзхвалство.

Се’Недра я погледна втренчено.

— Не мислиш ли, че се справих добре днес? — попита тя много обидено.

— Беше много добра реч, Се’Недра — каза Поулгара с тон, който й отне цялата радост.

Внезапна мисъл осени принцесата.

— Ти си знаела, нали? — изрече бързо тя. — Знаела си през цялото време.

Едва забележимо задоволство премина по устните на Поулгара:

— Изглежда забравяш, че имам известни преимущества, скъпа. И едно от тях е, че винаги имам идея как ще се развият нещата.

— Как можа изобщо…

— Някои неща не се случват просто ей така, Се’Недра. Някои неща са били ясни още от момента на създаването на този свят. Това, което се случи днес, е едно от тях.

Тя се протегна и взе от масата един потъмнял от времето свитък.

— Искаш ли да знаеш какво казва Пророчеството за теб?

Внезапно Се’Недра почувства, че се вцепенява от страх. Поулгара сведе очи към намачкания пергамент.

— Ето го — каза тя, като вдигна свитъка към свещта. — „И гласът на невестата на светлината ще бъде чут в кралствата по света. И нейните думи ще бъдат като огън в сухата трева и множество хора ще се надигнат, за да тръгнат под блясъка на нейното знаме.“

— Това не означава абсолютно нищо, лейди Поулгара — противопостави се Се’Недра. — Това са абсолютни безсмислици.

— Става ли ти по-ясно, ако ти кажа, че Гарион е Детето на светлината?

— Какво е това? — попита Се’Недра настоятелно, загледана в пергамента. — Откъде го взе?

— Това е Кодексът на Мрин, скъпа. Баща ми направи копие от оригинала. Текстът е малко неясен, защото пророкът бил толкова луд, че дори не е можел да говори смислено. Накрая крал Драс Биволският врат го държал вързан със синджир за един стълб като куче.

— Крал Драс? Лейди Поулгара, това е било преди три хиляди години!

— Някъде там, скъпа, да — съгласи се Поулгара.

Се’Недра потръпна.

— Това не е възможно — избърбори тя.

Поулгара се усмихна.

— Понякога, Се’Недра, звучиш също като Гарион. Не знам защо младите хора толкова много обичат тази дума „невъзможно“.

— Но, лейди Поулгара, ако не беше онзи млад мъж, който се държа толкова обидно, можеше изобщо нищо да не кажа.

Принцесата прехапа устни. Нямаше никакво намерение да си признава това.

— Вероятно той затова се държа така обидно. Възможно е единствената причина, поради която се е родил на този свят, да е била тази, да те обиди в точно този момент. Пророчеството не оставя нищо на случайността. Мислиш ли, че ще имаш нужда от неговата помощ, за да започнеш следващия път? Мога да уредя да го напият отново, ако ще помогне.

— Следващ път?

— Разбира се. Да не би да си мислиш, че всичко ще приключи с една реч пред толкова малка аудитория? Наистина, Се’Недра, трябва да се научиш да обръщаш повече внимание на това, което става. Ще ти се наложи да говориш пред публика поне един път на ден през следващите няколко месеца.

Принцесата се втренчи в отражението й в огледалото.

— Не мога! — проплака тя.

— Разбира се, че можеш, Се’Недра. Твоят глас ще бъде чут по света, твоите думи ще бъдат като огън в сухата трева и множество хора от Запада ще се вдигнат и ще последват твоето знаме. През всички тези векове нито веднъж не се е случило Кодексът на Мрин да сгреши. Това, което е важно за теб сега, е да си почиваш достатъчно и да се храниш редовно. Аз сама ще приготвям храната ти.

Тя погледна доста критично дребното момиче.

— Би било добре, ако беше малко по-силна, но предполагам, че трябва да се задоволим с това, което имаме. Иди си донеси нещата, Се’Недра. Отсега нататък ще живееш при мен. Бих искала да те държа под око.

През седмиците, които последваха, те се движеха през влажната зелена арендска гора и мълвата за тяхното пристигане се носеше из цяла Астурия. Се’Недра едва ли се досещаше, че Поулгара внимателно контролира броя и типа хора, които присъстваха на речите й. Бедният Лелдорин не слизаше от седлото, защото заедно с една група подбрани приятели той се движеше преди армията и подготвяше всяко събиране.

След като се примири със съдбата си веднъж, Се’Недра реши, че публичната реч е нещо, което става по-лесно с практиката. За съжаление не беше права. Паниката все още я обземаше преди всяка реч и много често физически се чувстваше зле. Въпреки че Поулгара я уверяваше, че речите й стават все по-добри, Се’Недра се оплакваше, че те в никакъв случай не стават по-лесни. Изчерпването на физическите и емоционалните й резерви ставаше все по-очевидно. Като всички момичета на нейната възраст, Се’Недра можеше и често говореше, без да спре, но речите й не бяха обикновен разговор. Те изискваха изключително добър самоконтрол и голяма емоционална енергия. Никой не беше в състояние да и помогне.

Когато тълпата ставаше все по-голяма, Поулгара я подпомагаше, чисто технически.

— Говори нормално високо, Се’Недра — казваше и тя. — Не се напрягай, като се опитваш да крещиш. Аз ще се погрижа всички да те чуват.

С всичко принцесата трябваше да се справя сама и умората ставаше все по-видима. Тя яздеше начело на непрекъснато нарастваща армия и понякога изглеждаше като в транс.

Приятелите й я наблюдаваха и се тревожеха.

— Не съм сигурен колко дълго ще издържи на това темпо — сподели крал Фулрах с крал Родар, докато яздеха точно зад отпадналата малка принцеса към руините на Воу Вейкюн, където тя трябваше да говори пред други хора: — Мисля, че понякога забравяме колко е малка и деликатна.

— Може би е по-добре да се консултираме с Поулгара — съгласи се крал Родар. — Мисля, че момичето се нуждае от една седмица почивка.

Се’Недра обаче знаеше, че не може да спре. Имаше някаква инерция, ускоряващ се ритъм, който не можеше да бъде нарушен. В началото мълвата за тяхното пристигане се разпространяваше бавно, а сега ги изпреварваше и тя знаеше, че трябва да бързат все повече и повече, за да могат да успеят. Имаше един важен момент, в който или любопитството към нея трябваше да бъде задоволено или всичко щеше да се срути и щеше да й се наложи да започне отначало.

Тълпата във Воу Вейкюн беше най-голяма в сравнение с досегашните. Почти убедени, хората се нуждаеха от една-единствена искра, която да ги запали. Отново болна от неоправдана паника, кралицата на Рива събра сили и се изправи пред множеството, за да го приобщи към своята мисия.

Когато всичко свърши и младите благородници се присъединиха към огромната армия, Се’Недра се оттегли в покрайнините на лагера, за да се усамоти за момент и да се съвземе. Това се беше превърнало в задължителен обичай за нея. Понякога повръщаше след речта си, а понякога плачеше. Понякога се шляеше безцелно, без да забелязва дърветата около себе си. По заповед на Поулгара Дурник винаги я придружаваше и Се’Недра намираше компанията на този стабилен практичен мъж за странно успокояваща.

Бяха се отдалечили на известно разстояние от развалините. Следобедът беше ясен и слънчев и птичките пееха сред дърветата. Замислена, Се’Недра вървеше, като оставяше покоя на гората да уталожи бушуващия смут в душата й.

— Всичко това е добро за благородниците, Детон — чу тя да казва някой от другата страна на гъсталака, — но какво общо има с нас?

— Вероятно си прав, Ламър — съгласи се вторият глас с тъжна въздишка. — Беше много вълнуващо обаче, нали?

— Единственото нещо, което би могло да развълнува един крепостен селянин, е видът на храна — заяви горчиво първият мъж. — Малкото момиче може да си говори каквото иска за дълга, но единственият дълг, който аз изпитвам, е към стомаха ми.

Той спря рязко.

— Дали листата на онова растение стават за ядене? — попита той.

— Мисля, че са отровни, Ламър — отвърна Детон.

— Но не си сигурен? Мразя да подминавам нещо, което става за ядене, ако има и най-малкия шанс да не ме убие.

Се’Недра слушаше двамата крепостници с нарастващ ужас. Възможно ли беше някой да се принизи до такова ниво? Инстинктивно, тя премина през гъсталака, за да се изправи срещу тях. Както винаги, Дурник стоеше плътно до нея.

Двамата крепостници бяха облечени в изцапани с мазни петна дрипи. И двамата бяха мъже на средна възраст и по лицата им нямаше никаква следа от поне един щастлив ден в живота им. По-слабият от двамата внимателно разглеждаше един плевел с дебели листа, но другият видя Се’Недра да се приближава и се втренчи в нея с очевиден страх.

— Ламър — той се задъхваше. — Това е тя, тази, която говори днес.

Ламър се изправи и мършавото му лице пребледня под мръсотията, която го покриваше.

— Ваше Величество — каза той и гротескно се опита да се поклони. — Ние просто се връщаме по селата си. Не знаехме, че тази част от гората е Ваша. Нищо не сме взели.

Той протегна напред празните си ръце, за да докаже думите си.

— Откога не си ял? — попита тя.

— Ядох малко трева тази сутрин, Ваше Величество — отвърна Ламър, — и няколко репички вчера. Бяха малко червиви, но не бяха лоши.

Очите на Се’Недра се напълниха със сълзи.

— Кой ви причини това? — попита тя.

Ламър се обърка малко от въпроса. Накрая сви леко рамене.

— Светът, предполагам, Ваше Величество. Значителна част от това, което произвеждаме, отива при нашия господар и друга, също голяма част — при неговия господар… После една част отива за краля и друга за неговия суверен. А ние все още плащаме за някаква война, която господарят ни води преди няколко години. След като платим всичко това, за нас остава съвсем малко.

Една ужасна мисъл стресна принцесата.

— Аз събирам армия за една кампания на Изток — каза им тя.

— Да, Ваше Величество — отвърна другият селянин, Детон. — Чухме речта Ви днес.

— Какво ще ви причини тя?

Детон сви рамене.

— Ще означава повече данъци, Ваше Величество, а и някои от синовете ни ще бъдат взети като войници, ако нашият господар реши да Ви последва. Крепостните не стават добри войници, но винаги могат да носят багажа. Пък и когато настане време да се завзема някой замък, благородниците сякаш винаги имат нужда от крепостници наоколо, които да умират вместо тях.

— Значи вие никога не изпитвате патриотични чувства, когато участвате във война?

— За какъв патриотизъм може да става дума, когато говорим за крепостници, милейди? — попита я Ламър. — Допреди един месец аз дори не знаех името на страната си. Нищо от нея не ми принадлежи. Защо трябва да изпитвам някакви чувства към нея?

Се’Недра не можеше да отговори на въпроса му. Техният живот беше толкова сив, толкова отчайващо празен, а нейният призив означаваше само още страдания и трудности за тях.

— А семействата ви? — попита тя. — Ако Торак победи, гролимите ще дойдат и ще избият семействата ви на неговите олтари.

— Аз нямам семейство, милейди — отвърна Ламър с мъртвешки глас. — Синът ми умря преди няколко години. Моят господар водеше война някъде и когато нападали замъка, хората от него излели вряща смола върху крепостните селяни, които се опитвали да вдигнат стълбата. Жена ми се самоуби, като чу какво се е случило. Гролимите не могат да наранят никого от нас двамата вече, а ако искат да убият мен, да заповядат.

— Няма ли нещо, за което бихте се борили?

— За храна, предполагам — каза Ламър, след като помисли малко. — Изморих се от глад вече.

Се’Недра се обърна към другия селянин.

— А ти? — попита тя.

— Бих влязъл и в огъня за този, който ме нахрани — отвърна Детон разпалено.

— Елате с мен! — заповяда им Се’Недра.

Обърна се и ги поведе към лагера и към големите препълнени с провизии фургони, които носеха огромни количества храна от складовете на Сендария.

— Искам да нахраните тези двама мъже — разпореди Се’Недра на изненадания готвач. — Колкото могат да изядат.

Дурник, чиито честни очи преливаха от състрадание, беше стигнал вече до един от фургоните и беше взел един хляб. Раздели го на две и подаде едната половина на Ламър, а другата на Детон. Ламър се втренчи в парчето хляб в ръцете си, като се развълнува.

— Ще Ви последвам, милейди — заяви той с треперещ глас. — Изядох обувките си и живях от варена трева и корени от дървета.

Дланите му се затвориха около парчето хляб, сякаш се страхуваше, че някой може да му го отнеме.

— Ще Ви последвам до края на света и обратно заради това, което правите за нас.

После започна да яде, като късаше хляба със зъби.

Се’Недра го наблюдава известно време, после внезапно побягна. Когато стигна до палатката, вече плачеше истерично. Адара и Тайба се опитаха да я успокоят, но не успяха и изпратиха да повикат лейди Поулгара.

Щом пристигна, вълшебницата хвърли един бърз поглед наоколо и помоли Адара и Тайба да я оставят насаме с хлипащото момиче.

— Добре, Се’Недра — каза тя кротко, като приседна на леглото и прегърна принцесата, — какво се е случило?!

— Не мога повече, лейди Поулгара — изплака Се’Недра. — Просто не мога.

— Това беше твоя идея — припомни и Поулгара.

— Сгреших — изхлипа Се’Недра. — Сгреших, сгреших! Трябваше да си остана в Рива.

— Не — не се съгласи Поулгара. — Ти направи нещо, което никой от нас не можеше да направи. Ти ни осигури арендите. Не съм сигурна дали Гарион щеше да успее да го направи.

— Но те всички ще умрат! — проплака Се’Недра.

— Откъде ти хрумна това?

— Ангараките ще ни превъзхождат поне два пъти. Те ще разбият армията ми.

— Кой ти каза това?

— Аз… аз подслушах — отвърна Се’Недра, като хвана амулета. — Чух какво си говореха Родар, Анхег и останалите, когато разбраха за южните мурги.

— Разбирам — каза Поулгара тъжно.

— Ние ще пожертваме техния живот. Нищо не може да ни спаси. А току-що успях да въвлека и крепостните селяни в това. Животът им е толкова мизерен, че те ще ме последват само заради възможността да се хранят редовно. И аз ще го направя, лейди Поулгара. Ако преценя, че имам нужда от тях, ще ги откъсна от домовете им и ще ги поведа към смъртта. Не мога да не го направя.

Поулгара взе чаша от масата и изпразни едно мускалче в нея.

— Войната не е свършила още, Се’Недра. Тя дори не е започнала.

Разклати тъмнокехлибарената течност на дъното на чашата.

— Виждала съм безнадеждни войни и преди. Ако се поддадеш на отчаянието, преди да си започнал, нямаш никакъв шанс да победиш. Родар е много умен тактик, знаеш това, а хората в твоята армия са смели. Няма да влизаме в битка, преди да сме убедени, че това е абсолютно необходимо, а ако Гарион стигне до Торак навреме и ако го победи, ангараките ще се разбягат и няма изобщо да ни наложи да се бием с тях. Ето! — Подаде й чашата. — Изпий това!

Се’Недра взе чашата безмълвно и отпи. Кехлибарената течност беше горчива и остави в устата й странен огнен вкус.

— Значи всичко зависи от Гарион — рече тя.

— Винаги е зависело от него, скъпа — каза й Поулгара.

Се’Недра въздъхна.

— Толкова ми се иска… — започна тя, после спря.

— Иска ти се какво, скъпа?

— О, лейди Поулгара, нито веднъж не казах на Гарион, че го обичам. Бих дала всичко, за да мога да му го кажа поне веднъж.

— Той го знае, Се’Недра.

— Не е същото.

Се’Недра въздъхна отново. Изведнъж я налегна ненадейна умора и тя спря да плаче. Беше й трудно дори да си спомни за какво плачеше. Изведнъж усети нечий поглед върху себе си и се обърна. Задача седеше тихо в ъгъла и я наблюдаваше. Дълбоките му сини очи бяха изпълнени със съчувствие и с надежда, колкото и да беше странно. После Поулгара взе принцесата в прегръдките си и започна да я люлее напред-назад, като тананикаше тихо някаква успокоителна мелодия. Без да разбира какво става, Се’Недра заспа дълбоко, без да сънува каквото и да било.

На следващата сутрин някой се опита да я убие. Армията й се движеше по Големия западен път на юг от Воу Вейкюн, през огрятата от слънцето гора. Принцесата яздеше начело на колоната и си говореше с Барак и Мандорален, когато една стрела изсвистя злобно откъм гората. Барак веднага разпозна звука.

— Пази се! — извика той и прикри Се’Недра с огромния си щит.

Стрелата се удари в него и Барак извади веднага меча си, като псуваше отвратително.

Олбан, най-малкият син на Барак, вече се беше спуснал стремглаво към гората. Лицето му беше мъртвешки бледо, а мечът му сякаш подскачаше в ръката му, докато яздеше към гъсталака. Шумът от галопиращите копита на коня му заглъхнаха сред дърветата. След известно време чуха ужасен писък.

Откъм армията зад тях последваха изплашени викове. Поулгара продължи напред с пребледняло лице.

— Добре съм, Поулгара — увери я бързо Се’Недра. — Барак ме спаси.

— Какво се случи? — попита Поулгара.

— Някой изстреля стрела по нея — изръмжа Барак. — Ако не бях чул свистенето й, щеше да се случи нещо много лошо.

Лелдорин беше вдигнал счупената стрела и я разглеждаше внимателно.

— Перата са разхлабени — каза той, като прокара ръка по перата на стрелата. — Затова е свистяла така.

Олбан се върна от гората с окървавен меч, който все още беше в ръката му.

— Добре ли е кралицата? — поинтересува се той. По някаква странна причина гласът му беше на ръба на истерията.

— Добре е — каза Барак и го погледна въпросително. — Кой беше?

— Мисля, че мург — отвърна Олбан. — Имаше белези на двете си бузи.

— Уби ли го?

Олбан кимна.

— Сигурна ли сте, че сте добре, моя кралице? — обърна се той към Се’Недра.

Светлорусата му коса беше разрошена и той изглеждаше много млад и искрен.

— Добре съм, Олбан — отвърна тя. — Ти прояви изключителна смелост, но трябваше да изчакаш, вместо да се втурваш сам. Можеше да са повече.

— Тогава щях да ги убия всичките — заяви свирепо Олбан. — Ще унищожа всеки, който посмее да вдигне пръст срещу Вас!

Младият човек трепереше от ярост.

— Предаността ти подхожда, младежо — каза му Мандорален.

— Мисля, че ще е добре да пуснем няколко разузнавачи — предложи Барак на крал Родар. — Поне докато излезем от тази гора. Кородулин имаше намерение да прогони всички мурги от Арендия, но явно е пропуснал един-двама.

— Позволете ми да предвождам разузнавателните групи — помоли Олбан.

— Синът ти е зареден с много ентусиазъм — отбеляза Родар, като се обърна към Бранд. — Харесва ми този младеж.

После разпореди на Олбан.

— Вземи колкото хора са ти необходими. Не искам да има мурги в радиус от пет мили около принцесата.

— Имате думата ми — заяви Олбан, обърна коня си и потъна отново в гората.

Продължиха напред малко по-внимателно. Когато Се’Недра говореше, около нея, на стратегически позиции, бяха разположени стрелци, които наблюдаваха тълпата. Олбан съобщи за още няколко мурги, които бяха открити сред дърветата, но нямаше повече инциденти.

Когато излязоха от гората и поеха по централната арендска равнина, първият ден от лятото беше почти настъпил. До този момент Се’Недра беше успяла да привлече към армията си почти всеки астурианец, който можеше да се движи. Войската й се простираше зад нея като море от хора, а тя ги водеше напред през равнината. Горите останаха зад гърба им, небето беше кристалносиньо, а трева — много зелената под копитата на конете.

— Сега накъде, Ваше Величество? — попита Мандорален.

— Към Воу Мимбре — отвърна Се’Недра. — Ще говоря пред рицарите-мимбрати, а после ще се отправим към Толнедра.

— Надявам се, че баща ти все още те обича, Се’Недра — каза крал Родар. — Ще е необходима огромна бащинска обич на Ран Боруни, за да ти прости, че си влязла в земите му с цялата тази армия.

— Той ме обожава — увери го Се’Недра.

Крал Родар обаче запази съмненията си.

Армията продължи през централната част на Арендия, към столицата във Воу Мимбре, където крал Кородулин беше събрал мимбратските рицари и техните васали. Времето се задържа хубаво, така че продължиха да яздят под ярката слънчева светлина.

Една ясна утрин, скоро след като бяха потеглили, лейди Поулгара се присъедини към Се’Недра, начело на колоната.

— Реши ли вече как ще се справиш с баща си? — попита тя.

— Не съм много сигурна — призна принцесата. — Вероятно ще ми бъде изключително трудно да го убедя.

— С Боруните обикновено е трудно.

— Аз съм Борун, лейди Поулгара.

— Знам.

Поулгара погледна принцесата с проницателен поглед.

— Ти порасна много през последните няколко месеца, скъпа — отбеляза тя.

— Нямах кой знае какъв избор, лейди Поулгара. Всичко стана съвсем изневиделица.

После нещо й хрумна и Се’Недра се засмя:

— Бедният Гарион!

— Защо „бедният Гарион“?

— Държах се ужасно с него, нали?

— Меко казано, да.

— Как изобщо сте ме понасяли всички?

— Често ни се налагаше да стискаме зъби.

— Мислиш ли, че би се гордял с мен, ако знаеше какво правя, искам да кажа?

— Да — отвърна й Поулгара. — Мисля, че да.

— Знаеш ли, ще изкупя всичко, което съм му причинила — обеща Се’Недра. — Ще бъда най-добрата съпруга на света.

— Това е хубаво, скъпа.

— Няма да му викам, да се карам, нищо такова.

— Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Се’Недра — каза Поулгара мъдро.

— Е — малката принцеса се поправи, — почти никога.

Поулгара се усмихна.

— Ще видим.

Мимбратските рицари се бяха разположили в огромната равнина в покрайнините на град Воу Мимбре. Заедно с войската си те представляваха една внушителна армия, която проблясваше под слънчевите лъчи.

— О, боже — заекна Се’Недра, като погледна надолу от хълма, където се бяха изкачили с алорнските крале.

— Какъв е проблемът? — попита я Родар.

— Толкова са много.

— В това е идеята, нали?

Един висок рицар мимбрат с тъмна коса и брада, с туника върху лъскавите доспехи препусна към тях нагоре по хълма и спря на няколко ярда. Огледа ги един по един, после сведе глава в учтив поклон. Обърна се към Мандорален.

— Поздрави на незаконния наследник на Воу Мандор от Кородулин, крал на Арендия.

— Все още не си се погрижил за това, а? — измърмори Барак на Мандорален.

— Не съм имал време, милорд — отвърна Мандорален. Той се обърна към рицаря.

— Привет и добра среща, сър Андориг. Моля Ви да предадете нашите поздрави на Негово Величество и да го уведомите, че идваме с мир, което той самият, без съмнение, знае.

— Ще предам, сър Мандорален. — отвърна Андориг,

— Как е ябълковото Ви дръвче? — попита Барак, като се усмихна открито.

— Развива се прекрасно, милорд — отвърна гордо Андориг. — Грижих се за него и се надявам на изобилна реколта. Убеден съм, че не съм разочаровал благочестивия Белгарат.

После се обърна и слезе по хълма, като свиреше с рог на всеки сто ярда.

— За какво беше всичко това — попита Анхег червенобрадия си братовчед, като се намръщи озадачено.

— Идвали сме тук и преди — отвърна Барак. — Андориг не ни повярва, когато му казахме кой е Белгарат. Тогава Белгарат накара едно ябълково дърво да израсте от камъните на двора и го убеди по този начин в силата си.

— Моля да ме извините — каза Мандорален, а очите му се изпълниха с внезапна болка. — Виждам да приближават скъпи приятели. Връщам се веднага.

Той подкара коня си в лек галоп към един рицар и една дама, които излязоха от града и се изкачваха нагоре по хълма.

— Той е добър човек — разсъждаваше Родар, загледан в отдалечаващия се рицар. — Но защо имам чувството, че когато му говоря, думите ми се блъскат о твърда скала?

— Мандорален е мой рицар — застана бързо в негова защита принцесата. — Не му трябва да мисли. Аз ще мисля вместо него. — Млъкна внезапно. — О, боже — рече тя. — Това звучи ужасно, нали?

Крал Родар се засмя нежно:

— Ти си едно съкровище, Се’Недра, но понякога бърбориш твърде много.

— Кои са тези хора? — попита Се’Недра като гледаше с любопитство как Мандорален приближава двамата, които се бяха появили иззад портите на Воу Мимбре.

— Това е барон Воу Ебор — отвърна Дурник тихо — и съпругата му, баронеса Нерина. Мандорален е влюбен в нея.

— Как така?

— Всичко е в реда на нещата — увери ги Дурник бързо. — В началото аз самият нищо не разбирах, но предполагам подобни неща се случват често в Арендия. Това е трагедия, разбира се. И тримата страдат много.

Добрият човек въздъхна.

— О, боже — каза Се’Недра и прехапа устни. — Не знаех, а понякога съм се държала толкова лошо с него.

— Сигурен съм, че ще ви прости, принцесо — каза й Дурник. — Той има добро сърце.

Не след дълго крал Кородулин излезе от града и се изкачи на хълма заедно с Мандорален и няколко облечени в доспехи рицари. Се’Недра беше виждала младия крал на Арендия преди няколко години и си го спомняше като блед слаб мъж с прекрасен глас. Сега той беше облечен в пълно бойно снаряжение и алена туника. Когато се приближи, той вдигна забралото на шлема си:

— Ваше Величество, очаквахме пристигането Ви с огромно нетърпение.

— Ваше Величество е много мил — отвърна Се’Недра.

— Възхищавахме се на историите, които чухме за Вашата мобилизация на астурианските ни братовчеди — каза й кралят. — Вашето ораторско изкуство трябва да е изключително убедително, за да ги накара да преодолеят отношението си към традиционните си врагове.

— Денят напредва, Ваше Величество — отбеляза крал Родар. — Нейно Величество ще трябва да говори пред Вашите рицари, с Ваше позволение, разбира се. След като я чуете веднъж, вярвам ще разберете колко е ценна за нашата кауза.

— Веднага, Ваше Величество — съгласи се Кородулин. Обърна се към един от своите хора:

— Съберете рицарите и войните на Мимбре, за да може кралицата на Рива да разкрие пред тях своите мисли!

Армията, която беше последвала Се’Недра по пътищата на Арендия, беше започнала да пристига и да изпълва равнината пред града. Изправени там, за да посрещнат тази велика сила, стояха мимбратските рицарите в лъскави доспехи. Въздухът беше нажежен от подозрението, което прескачаше между двете армии, когато те се срещнаха.

— Мисля, че е най-добре да тръгваме веднага — предложи Чо Хаг. — Една случайна забележка там долу може да предизвика неприятности, които бихме предпочели да избегнем.

Се’Недра вече чувстваше, че й прилошава на стомаха. Това чувство й беше толкова познато вече, че изобщо не я притесняваше. Една платформа беше издигната точно по средата между армията на Се’Недра и въоръжените рицари на крал Кородулин. Принцесата, придружена от всички свои приятели и мимбратската стража, яздеше надолу към платформата, където нервно слезе от коня.

— Говори спокойно и кажи всичко, което имаш да кажеш, Се’Недра — посъветва я тихо лейди Поулгара. — Мимбратите обожават церемониите и са търпеливи като камък, когато им предлагаш нещо формално, на което могат да се наслаждават. Има около два часа до залез слънце. Опитай се да подредиш речта си така, че кулминацията на речта ти да съвпадне със залеза.

Се’Недра възкликна.

— Два часа?

— Ако имаш нужда от повече време, можем да запалим огньове — предложи услужливо Дурник.

— Два часа трябва да са й достатъчни — поясни Поулгара.

Се’Недра започна бързо да преговаря наум речта си.

— Ще се погрижите всички да ме чуват, нали? — обърна се тя към Поулгара.

— Ще се погрижа, скъпа.

Се’Недра пое дълбоко дъх.

— Добре тогава — каза тя. — Да започваме!

Помогнаха й да се качи на платформата.

Не беше никак приятно. Никога досега не й беше приятно, но няколкото седмици практика в северна Арендия я бяха научили да преценява настроението на тълпата и да се нагажда според него. Както каза Поулгара, мимбратите изглеждаха склонни да слушат безкрайно дълго. Нещо повече, фактът, че стоеше изправена насред равнината пред вратите на Воу Мимбре, придаваше на думите й определено емоционално въздействие. Самият Торак беше стоял тук и огромното човешко море от ангараки се беше нахвърлило срещу непревземаемите стени на града, който блестеше в края на равнината. Се’Недра заговори, думите се лееха от устните й, докато тя се обръщаше с горещ призив към мимбратите. Всички погледи бяха обърнати към нея и всички уши слушаха речта й. Каквото и вълшебство да правеше Поулгара, за да направи гласа на кралицата на Рива достатъчно силен, за да могат да я чуят и в най-отдалечените краища, то наистина имаше ефект. Се Недра можеше да види въздействието на това, което говореше да премивана през тълпата пред нея като бриз, който докосва върховете на приведените житни класове в полето.

И когато слънцето се скри зад златистите облаци точно над западния хоризонт, малката кралица стигна до кулминацията на своята реч. Думите „гордост“, „чест“, „смелост“ и „дълг“ вече пееха в сърцата на нейните слушатели. Последният й въпрос: „Ще ме последвате ли?“ дойде точно когато залязващото слънце потъна в полето от огнена светлина. Отговорът избухна като оглушителен шум, защото мимбратските рицари извадиха мечовете си за поздрав.

Като се потеше обилно в нагорещените от слънцето доспехи, Се’Недра извади своя меч в отговор, както правеше обикновено, скочи на коня си и поведе вече огромната армия отвъд полето.

— Поразително! — чу тя възхищението на крал Кородулин, тъй като той яздеше точно зад нея.

— Сега разбирате защо я следваме — рече крал Анхег.

— Тя е великолепна — заяви крал Кородулин. — Наистина, господа, подобно красноречие би могло да бъде само дар от боговете. Изпитвах известни притеснения за това начинание, признавам, но сега с удоволствие ще предизвикам на бой тълпите от ангараки. Небесата са с това прекрасно създание и няма начин да се провалим.

— Ще се почувствам по-добре, когато видя как ще реагират легионите — отбеляза крал Родар. — Те са доста опитни войни и ми се струва, че ще е нужно нещо повече от една реч за патриотизма, за да ги разчувства.

Се’Недра вече беше започнала да се подготвя за това. Обмисли проблема от всичките му страни, докато стоеше сама в палатката си същата вечер и разресваше косата си. Имаше нужда от нещо, което да развълнува сънародниците й и тя инстинктивно усещаше какво трябва да бъде това.

Съвсем внезапно сребърният амулет потрепери странно, нещо което никога не беше се случвало преди. Се’Недра остави четката и докосна с пръсти талисмана.

„Знам, че ме чуваш, татко.“ — Беше гласът на Поулгара. Изведнъж в съзнанието й изплува образът на вълшебницата, загърната в синьото си наметало, застанала на върха на един хълм, с коса, развята от нощния бриз.

„Възстанови ли се вече?“ — гласът на Белгарат звучеше предпазливо.

„Ще говорим за това някой друг път. Къде сте сега?“

„Точно сега съм затънал до уши сред пияни надраки. Намираме се в една таверна в Яр Надрак.“

„Трябваше да се досетя. Гарион добре ли е?“

„Разбира се, че е добре. Няма да позволя да му се случи нещо лошо, Поул. Ти къде си?“

„Във Воу Мимбре. Успяхме да вдигнем арендите, а утре сутринта отправяме към Толнедра.“

„Това няма да се хареса особено на Ран Боруни.“

„Имаме известно преимущество. Се’Недра води армията.“

„Се’Недра?“ Белгарат звучеше шокирано.

„Изглежда това е било значението на онзи пасаж в кодекса. Тя успя да убеди арендите да напуснат горите като на шега.“

„Колко впечатляващо.“

„Знаеше ли, че южните мурги вече се събират в Рак Госка?“

„Подочух някои слухове.“

„Това променя нещата, нали знаеш?“

„Може би. Кой ръководи армията?“

„Родар.“

„Добре. Кажи му да избягва сериозните сблъсъци, колкото е възможно по-дълго, Поул, но дръжте ангараките далече от мен.“

„Ще направим, каквото можем.“

Тя сякаш се поколеба за момент. После попита внимателно:

„Добре ли си, татко?“

По някаква причина, въпросът беше от особена важност.

„Да не искаш да ме попиташ дали все още имам всички онези способности?“

Той сякаш се забавляваше.

„Гарион ми каза, че си се притеснявала за това.“

„Казах му да не споделя с теб нищо.“

„Когато изобщо заговорихме за това, всичко вече беше само минало.“

„Да не би…? Искам да кажа, можеш ли все още…?“

„Изглежда всичко работи както винаги, Поул“, увери я той.

„Предай на Гарион, че го обичам.“

„Разбира се. Нека това не ти става навик, но поддържай връзка с мен.“

„Добре, татко.“

Амулетът потрепери отново в ръцете на Се’Недра, после гласът на Поулгара заговори твърдо.

„Добре, Се’Недра“, каза вълшебницата, „можеш вече да престанеш да подслушваш.“

Се’Недра гузно отдръпна пръстите си от амулета.

На следващата сутрин, още преди да е изгряло слънцето, тя изпрати да повикат Барак и Дурник.

— Ще имам нужда от всяко парченце ангаракско злато, което можете да съберете в цялата армия — съобщи им тя. — Всяка монета. Ако трябва, откупете го от хората, но ми доставете всичкото червено злато, до което се доберете.

— Предполагам, че не смяташ да ни обясниш за какво ти е всичко това — каза Барак намръщено.

Огромният мъж беше сърдит, защото го бяха измъкнали от леглото преди изгрева.

— Аз съм толнедранка — заяви тя — и познавам добре сънародниците си. Мисля, че ще имам нужда от малко стръв.

ГЛАВА 27

Ран Борун XXIII, император на Толнедра, беше почервенял от гняв. С известна болка Се’Недра отбеляза, че баща й беше остарял през годината, в която не си беше у дома. Искаше й се тази среща да бъде малко по-сърдечна, отколкото се очертаваше.

Императорът беше строил легионите си в равнините на северна Толнедра и те се изправиха лице в лице с армията на Се’Недра, когато тя излезе от гората на Вордю. Слънцето печеше силно и пурпурните знамена на легионите, които стърчаха от това, което приличаше на безкрайно море от идеално излъскана стомана, се развяваха величествено от летния бриз. Многочислените легиони бяха заели високата част на една хълмиста верига и гледаха надолу към пъплещата армията на Се’Недра от позициите на тактическото превъзходство, което им даваше теренът.

Крал Родар изтъкна това пред младата принцеса, докато се изкачваха нагоре, за да се срещнат с императора.

— Определено не искаме да провокираме легионите — каза и той. — Опитай да се държиш поне учтиво.

— Знам какво правя, Ваше Величество — отвърна тя високомерно, като свали шлема и приглади косата си.

— Се’Недра! — Родар я хвана грубо за ръката. — Играеш си с това още от момента, в който слязохме на брега на Арендия. Не знаеш какво ще направиш в следващата минута. Съвсем категорично ти казвам, че не смятам да атакувам толнедранските легиони, които са горе на хълма, така че дръж се прилично с баща си или ще те преметна през коляното си и ще те нашляпам. Разбираш ли ме?

— Родар! — възкликна Се’Недра. — Как можа да изречеш нещо толкова ужасно!

— Говоря сериозно — каза й той. — Дръж се прилично, млада госпожице.

— Разбира се, че ще се държа прилично — обеща тя.

Погледна го изпод пърхащите клепачи със срамежливия поглед на малко момиченце.

— Обичаш ли ме още, Родар? — попита тя с тъничко гласче. Той я погледна безпомощно, а тя го потупа по огромната буза. — Всичко ще бъде наред тогава — увери го тя. — Ето го и баща ми.

— Се’Недра — изрече гневно и настойчиво Ран Борун, като крачеше бързо към тях, — какво точно си мислиш, че правиш? — Императорът беше облечен в доспехи, инкрустирани със злато, и Се’Недра си помисли, че изглежда доста глупаво в тях.

— Просто минавах, татко — отвърна тя, колкото можа по-безобидно. — Вярвам, че си добре?

— Бях добре, преди да нахлуеш в страната ми. Откъде взе тази армия?

— От разни места, татко. — Тя сви рамене. — Знаеш ли, наистина трябва да поговорим някъде насаме.

— Нямам какво да ти казвам — заяви дребничкият плешив мъж. — Отказвам да разговарям с теб, докато не изтеглиш тази армия от толнедранска земя.

— О, татко — смъмри го тя, — престани да се държиш като дете.

— Като дете? — Императорът избухна. — Като дете?

— Може би Ваше Величество не избра подходящата дума — намеси се крал Родар и погледна Се’Недра строго. — Както всички знаем, тя понякога е доста недипломатична.

— Какво правиш тук, Родар? — попита Ран Борун. Той погледна бързо към останалите крале. — Защо нападате Толнедра?

— Не сме ви нападнали, Ран Борун — каза му Анхег. — Ако беше така наистина, зад нас щяха да горят градове и села. Ти знаеш как воюваме ние.

— Какво правите тук тогава?

Крал Чо-Хаг отговори със спокоен глас.

— Както вече каза Нейно Величество, ние просто минаваме на път за Изтока.

— И какво точно възнамерявате да правите на Изток?

— Това си е наша работа — каза Анхег.

— Опитай се да се държиш възпитано! — Лейди Поулгара смъмри черекския крал.

Тя се обърна към императора.

— Миналото лято баща ми и аз ти обяснихме какво става, Ран Борун. Не чу ли какво ти казахме?

— Това беше преди да откраднете дъщеря ми — отвърна той сърдито. — Какво сте направили с нея? Преди беше различна, сега е съвсем невъзможна.

— Децата порастват, Ваше Величество — отвърна Поулгара философски. — Кралицата се изрази много правилно все пак. Наистина трябва да поговорим насаме.

— За каква кралица говорим? — каза хапливо императорът. — Не виждам никаква кралица тук.

Погледът на Се’Недра стана твърд.

— Татко — каза тя бързо, — знаеш много добре какво се случи. Така че престани да играеш разни игрички и говори разумно. Това е изключително важно.

— Ваше Височество ме познава достатъчно добре, за да знае, че никога не играя игрички — рече й той с леден тон.

— Ваше Величество! — поправи го тя.

— Ваше Височество! — настояваше той.

— Ваше Величество! — повтори тя и повиши тон.

— Ваше Височество — изсъска той през стиснати зъби.

— Трябва ли наистина да стоим тук и да се караме като невъзпитани деца пред очите на двете армии? — попита Поулгара спокойно.

— Знаеш ли, тя е права — каза Родар на Ран Борун. — Започваме да изглеждаме малко глупаво. Трябва да се опитваме да поддържаме поне илюзията за достойнство.

Императорът погледна неволно през рамо към проблясващите от легиони, разположени по хълмовете.

— Много добре — отстъпи той неохотно, — но искам отсега да се разберем, че единственото нещо, за което ще говорим, е изтеглянето ви от Толнедра. Ако ме последвате, ще отидем в моята палатка.

— Която се намира точно по средата на легионите Ви — добави Анхег. — Извини ме, Ран Борун, но не сме толкова глупави. Защо да не отидем в моята?

— Не съм по-глупав от вас, Анхег — тросна се императорът.

— Ако може да се намеся — каза кротко крал Фулрах. — В интерес на експедитивността не бихме ли могли да приемем, че точно това място е малко или много неутрално.

Той се обърна към Брендиг.

— Полковник, ще бъдете ли така любезен да се погрижите да опънат една голяма палатка тук?

— Веднага, Ваше Величество — отвърна Брендиг.

Крал Родар се ухили.

— Както виждате, легендарната практичност на сендарите не е мит.

Императорът изглеждаше малко ядосан, но накрая си спомни доброто възпитание.

— Отдавна не съм те виждал, Фулрах — каза той. — Надявам се, че Лайла също е добре.

— Изпраща ти много поздрави — отвърна учтиво кралят на Сендария.

— Ти си човек на здравия разум, Фулрах — избухна императорът. — Защо си се замесил в това безумно начинание?

— Мисля, че това е едно от нещата, които трябва да обсъдим насаме, не си ли съгласен? — предложи Поулгара.

— Как вървят разправиите за престола? — попита Родар като човек, който разговаря за незначителни неща.

— Все още продължават — отвърна Ран Борун също доста неангажирано. — Но хонетите, изглежда, обединяват силите си.

— Това е лошо — измърмори Родар. — Те имат лоша репутация.

Под ръководството на полковник Брендиг един взвод от сендарски войници издигна бързо огромна ярка палатка на зеления торф, недалече от тях.

— Справи ли се с херцог Кадор, татко? — попита Се’Недра.

— Животът на Негово Превъзходителство се превърна в истинско бреме — отвърна Ран Борун със смях. — Някой доста небрежно е оставил отрова до килията му и той опитал голямо количество от нея. Направихме му прекрасно погребение.

Се’Недра се усмихна.

— Толкова съжалявам, че го изпуснах.

— Палатката е готова вече — каза им крал Фулрах. — Да влезем вътре.

Всички влязоха и седнаха около масата, която войниците бяха внесли. Лорд Морин, шамбеланът на императора, държеше стола на Се’Недра, докато тя седне.

— Как е той? — попита тя облечения в кафява мантия мъж.

— Не е добре, принцесо — отвърна Морин. — Вашето отсъствие му причинява по-голямо страдание, отколкото той си признава.

— Храни ли се добре… почива ли си достатъчно?

— Стараем се, Ваше Височество — сви рамене Морин. — Но с баща Ви не е лесно да се справи човек.

— Носиш ли лекарството му?

— Естествено, Ваше Височество. Никъде не тръгвам без него.

— Мисля, че можем да поговорим делово — казваше Родар. — Таур Ургас е блокирал западната граница, а южните мурги са заели позиции около Рак Госка. Закат, императорът на Малореа, е устроил военен лагер в равнините отвъд Тул Зелик, който да приюти войниците му, когато преминат реката. Нямаме никакво време, Ран Борун.

— В момента водя преговори с Таур Ургас — отвърна императорът — и ще изпратя пълномощник при Закат незабавно. Убеден съм, че всичко може да се уреди без война.

— Можеш да говориш с Таур Ургас, докато ти окапе езика — изръмжа Анхег, — а Закат вероятно не знае или не иска да знае кой си. В момента, в който съберат войските си, ще нападнат. Войната не може да бъде избегната и аз съм много щастлив поради една причина. Нека да изтребим ангараките веднъж завинаги.

— Това не е ли малко жестоко, Анхег? — попита го Ран Борун.

— Ваше Имперско Величие — каза официално крал Кородулин, — кралят на Черек говори малко прибързано, но в неговите думи има смисъл. Трябва ли вечно да живеем под заплахата от нападение от Изток? Няма ли да е по-добре да се разправим с тях веднъж завинаги?

— Всичко това е много интересно — прекъсна ги Се’Недра хладно, — но то е извън предмета на разговора ни. Това, за което трябва да говорим, е че кралят на Рива се завърна и Толнедра е задължена, според хрониките на Воу Мимбре, да му се подчини.

— Вероятно — отвърна баща й. — Но младият Белгарион като че ли отсъства. Да не сте го скрили някъде? Или може би има да търка още мръсни чинии в кухнята в Рива и ви се наложи да тръгнете без него?

— Това е под достойнството ти, татко — каза Се’Недра сърдито. — Владетелят на Запада изисква твоите услуги. Ще посрамиш ли Боруните и Толнедра, като пренебрегнеш хрониките?

— О, не, дъще — каза той и вдигна едната си ръка. — Толнедра винаги е спазвала много стриктно всички договори, които е подписала. Хрониките изискват от мен да се подчиня на Белгарион и ще направя точно това веднага след като той дойде тук и ми каже какво желае.

— Аз съм упълномощена от него — обяви Се’Недра.

— Не си спомням нищо, което да казва, че властта може да се предава.

— Аз съм кралицата на Рива — отвърна разпалено Се’Недра — и самият Гарион ме удостои с титлата „съвладетел“.

— Сватбата трябва да е била в доста тесен кръг. Малко съм обиден, че не ме поканихте.

— Сватбата ще се състои много скоро, татко. Междувременно аз говоря от името на Белгарион и Рива.

— Говори каквото си искаш, момиче. — Той сви рамене. — Изобщо не съм задължен да те слушам. В момента ти си просто годеницата на краля на Рива. Не си негова съпруга, следователно не си кралица на Рива. И ако трябва да сме съвсем точни, докато се омъжиш, ти продължаваш да бъдеш под моя власт. Може би ако се извиниш, свалиш тези глупави доспехи и се облечеш в прилични дрехи, ще ти простя. В противен случай, ще те накажа.

— Ще ме накажеш? Ще ме накажеш?

— Не ми крещи, Се’Недра — каза императорът разгорещено.

— Нещата вървят към лошо — сподели сухо Барак с Анхег.

— Забелязах — съгласи се Анхег.

— Аз съм кралица на Рива — изкрещя Се’Недра на баща си.

— Ти си едно глупаво момиче! — изкрещя той в отговор.

— Това вече е прекалено, татко — заяви тя и скочи на крака. — Ще ми предадеш командването на легионите си незабавно, а ти ще се върнеш в Тол Хонет, където слугите могат да те увият в шалове и да те хранят с глупавата ти каша, тъй като очевидно си оглупял толкова, че не можеш да ми бъдеш от полза.

— Оглупял? — разгорещи се императорът и също скочи. — Махай се от очите ми. Махай миризливата си алорнска армия от Толнедра веднага или ще наредя на легионите да ви нападнат.

Но Се’Недра вече се беше спуснала към изхода на палатката.

— Върни се тук! — крещеше той след нея. — Не съм свършил още с теб.

— Да, свърши, татко — извика тя в отговор. — Сега аз ще говоря. Барак, трябва ми онази торба, която завърза на седлото си.

Изтича навън палатката и яхна коня си, видимо вбесена.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попита я Барак, докато завързваше торбата с ангаракското злато за нейното седло.

— Напълно — отвърна тя със спокоен глас.

Барак присви очи и вдигна поглед към нея.

— Успокои се за забележително кратко време.

— Никога не съм се вбесявала.

— Значи изигра всичко това?

— Очевидно. Е, поне отчасти. На баща ми ще му трябва един час, за да му мине гневът, а тогава ще бъде твърде късно. Кажи на Родар и на останалите да подготвят армията за потегляне. Легионите ще ни последват.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ей сега ще отида да ги взема.

Обърна се към Мандорален, който току-що се беше появил от палатката.

— Къде беше? — попита тя. — Ела с мен! Имам нужда от ескорт.

— Къде отиваме всъщност? — попита рицарят.

— Ще видиш — принцесата обърна коня си и пое нагоре по хълма към безчетните легиони.

Мандорален размени безпомощен поглед с Барак и се метна на седлото, за да я последва.

Се’Недра, която яздеше напред, внимателно допря пръсти до амулета си.

„Лейди Поулгара!“, прошепна тя. „Чуваш ли ме?“

Не беше сигурна дали амулетът ще проработи, но трябваше да опита.

„Лейди Поулгара!“ прошепна отново, малко по-настоятелно.

„Какво правиш, Се’Недра?“

Гласът на Поулгара прозвуча ясно в ушите на малката кралица.

„Ще говоря с легионите“, отговори Се’Недра. „Можеш ли да направиш така, че всички да ме чуват?“

„Разбира се, но легионите няма да проявят никакъв интерес към речта ти за патриотизма.“

„Подготвила съм друга реч“, увери я Се’Недра.

„Баща ти получи пристъп… От устата му излиза пяна.“

Се’Недра въздъхна със съжаление.

„Знам. Случва му се доста често. Лорд Морин е взел лекарството му със себе си. Моля те, опитай се да го спреш да не си прехапе езика.“

„Докара го до това състояние нарочно, нали, Се’Недра?“

„Нуждаех се от време, за да мога да поговоря с легионите“, отвърна принцесата. „Пристъпът няма да му навреди особено. Получавал е такива пристъпи цял живот. Когато премине, ще му потече кръв от носа и главата ще го боли ужасно. Моля те, погрижи се за него, Поулгара. Много го обичам, знаеш, нали?“

„Ще видя какво мога да направя, но ще трябва да си поговорим за това с теб, млада, госпожице, надълго и широко. Има неща, които човек просто не трябва да прави.“

„Нямах избор, лейди Поулгара. Това е за Гарион. Моля те, направи каквото е необходимо, за да ме чуват легионите. Много е важно.“

„Добре, Се’Недра, но не върши глупости.“

После гласът изчезна.

Се’Недра премина с поглед пред многохилядната тълпа, която стоеше пред нея, откри познатия герб на осемдесет и трети легион и се насочи към него. Беше много важно да застане пред хора, които щяха да я разпознаят и да потвърдят самоличността й пред останалата част от армията на баща й. Осемдесет и трети беше официалният легион по време на церемонии и по традиция казармите му се намираха в имперския двор на Тол Хонет. Беше отбрана група, все още ненадвишаваща обичайната бройка от хиляда мъже, която служеше предимно като стража в двореца. Се’Недра познаваше всеки един от войниците от осемдесет и трети легион по физиономия и много често по име дори. Приближи към тях уверено.

— Полковник Албор! — поздрави мило командира на осемдесет и трети легион, як мъж с червендалесто лице и побелели слепоочия.

— Ваше Височество! — отвърна полковникът, като почтително сведе глава. — Липсвахте ни в двореца.

Се’Недра знаеше, че това е лъжа. Нейната охрана беше най-честия залог при играта на зарове в казармата и този, който загубеше, изживяваше истински ужас, докато се грижеше за сигурността й.

— Имам нужда от малка услуга, полковник — продължи Се’Недра с цялото очарование, на което беше способна.

— Ако е по силите ми, Ваше Височество — отвърна той и се изпъчи леко.

— Бих искала да говоря пред легионите на баща ми — обясни тя. — И искам те да знаят коя съм.

Усмихна му се топло и лицемерно. Албор беше хорбит и Се’Недра тайно не го харесваше.

— Тъй като осемдесет и трети легион на практика ме отгледа — добави принцесата, — ти и твоите хора би трябвало да можете да ме разпознаете.

— Това е вярно, Ваше Величество — призна Албор.

— Мислиш ли, че би могъл да разпратиш бързоходци до другите легиони, за да ги информираш коя съм.

— Веднага, Ваше Височество! — съгласи се Албор.

Очевидно той не видя нищо застрашително в нейната молба. За момент Се’Недра го съжали.

Бързоходците всъщност не бяха чак толкова бързи, защото в осемдесет и трети легион войниците не бяха много атлетични. Но скоро мълвата за дъщерята на Ран Борун се разнесе сред останалите легиони. Се’Недра си побъбри малко с полковник Албор и хората му, но през цялото време държеше под око палатката, където баща й се възстановяваше от пристъпа, и златистия навес, където се бяха събрали толнедранските генерали. Определено не искаше някой от висшия команден състав да се появи и да я попита какво прави.

Накрая, когато реши, че всяко забавяне става опасно, тя се извини учтиво. Обърна коня си и заедно с Мандорален, който яздеше съвсем плътно зад нея, се отправи отново към мястото, от което смяташе, че всички я виждат.

— Надуй рога, Мандорален — заповяда тя на рицаря.

— Малко сме далече от собствената си армия, Ваше Величество — напомни и той. — Умолявам Ви, бъдете умерена в речта си към тях. Дори и аз бих се затруднил да се изправя срещу огромните толнедрански легиони.

Тя му се усмихна.

— Знаеш, че можеш да ми се довериш, Мандорален.

— Бих дал и живота си, Ваше Величество — отвърна й Мандорален и вдигна рога към устните си.

Когато и последните звънки тонове заглъхнаха, Се’Недра, чийто стомах вече се свиваше от познатото гадене, се изправи на стремената на коня си и заговори.

— Легионери — извика тя. — Аз съм принцеса Се’Недра, дъщерята на вашия император.

Вероятно това не беше най-доброто начало, но все отнякъде трябваше да започне, пък и това щеше да бъде по-скоро нещо като представление, отколкото истинска реч, така че нямаше да е толкова фатално.

— Дойдох, за да ви успокоя — продължи тя. — Армията, която се е събрала там долу, идва с мир. Тази свещена толнедранска земя няма да се превърне в бойно поле днес. Поне днес нито един легионер няма да пролее кръвта си за защитата на Толнедра.

Облекчение премина през редиците на многобройните легиони. Няма значение колко са професионалните войници в една армия, избегнатата битка винаги е добра новина. Се’Недра си пое дълбоко дъх. Сега й трябваше нещо, което временно да им отвлече вниманието. После логически щеше да стигне до това, което всъщност искаше да им каже.

— Днес няма да бъдете призовани да умрете за половин месингова крона.

Половин месингова крана беше дневната надница на легионерите.

— Но не мога нищо да ви кажа за утре — продължи тя. — Никой не може да каже кога империята ще има нужда от саможертвата на вашия живот. Може още утре някой властен търговец да се нуждае от кръвта ви, за да защити себе си.

С ръка направи небрежен жест.

— Но всъщност винаги е било така, нали? Легионите умират за месинг, за да могат другите да имат злато.

Груб смях се надигна сред войниците, което означаваше, че те одобряват нейните думи. Се’Недра беше слушала достатъчно много разговори между войниците на баща й, за да знае, че това оплакване е в основата на представата за света на всеки легионер. „Кръв и злато — нашата кръв и тяхното злато“ беше мотото на легионите.

Почти ги беше спечелила. Бушуването в стомаха й намаля малко и гласът й стана по-силен.

После им разказа една история, която като дете беше чувала в пет различни варианта. Беше историята на един добър легионер, който изпълнил дълга си и спестил пари. Жена му изстрадала всичките несгоди на това да бъде женена за легионер. Когато го освободили от легиона, двамата се върнали в родното си място, купили си магазинче и всичките години на страдание изглеждали оправдани.

— Един ден жена му се разболяла — Се’Недра продължи да разказва историята — и сумата, която трябвало да платят на лекаря, била много голяма.

Докато говореше, тя внимателно развързваше торбата, която висеше на седлото й.

— Лекарят искал толкова — каза тя и показа три кървавочервени мургски монети, като ги държеше така, че всички да ги виждат. — Легионерът отишъл при един богат търговец и заел пари, за да плати на лекаря. Но лекарят, като повечето от тях, се оказал мошеник, и парите на легионера все едно били хвърлени на вятъра.

Доста небрежно, Се’Недра хвърли монетите във високата трева зад гърба си.

— Добрата и вярна съпруга на легионера умряла. И когато той бил потънал в скръб, търговецът отишъл при него и му казал: „Къде са парите, които ти заех?“

Тя извади още три монети и ги вдигна високо.

— „Къде е това хубаво червено злато, което ти дадох, за да платиш на лекаря?“ Но легионерът нямал никакво злато. Ръцете му били празни.

Се’Недра разтвори пръсти и остави монетите да паднат на земята.

— И така, търговецът взел магазина на легионера, за да си върне заема. Богатият станал по-богат. А какво се случило с легионера? Ами, той все още имал своя меч. Бил добър войник и го поддържал чист и остър. След смъртта на жена си той взел меча си и отишъл да се сражава недалече от града и там паднал убит… Така свършва историята.

Сега вече ги беше спечелила. Можеше да го види по лицата им. Историята, която им разказа, беше много стара, но златото, което така небрежно хвърляше, й предаде съвсем нов смисъл. Тя извади няколко ангаракски монети и се вгледа в тях любопитно, сякаш ги виждаше за първи път.

— Защо, мислите, златото, което виждаме тези дни, е червено? — попита ги тя: — Винаги съм мислила, че златото трябва да е жълто. Откъде идва всичкото това червено злато?

— От Ктхол Мургос — отговориха и няколко войници.

— Наистина ли?

Тя погледна монетите с очевидно отвращение.

— Какво прави мургско злато в Толнедра?

Като каза това, тя хвърли монетите. Желязно дисциплинираните легиони се раздвижиха и всички неволно направиха една крачка напред.

— Разбира се, не смятам, че обикновеният войник вижда често червено злато. Защо им е на мургите да подкупват един обикновен войник, като могат да подкупят офицерите или някои важен човек, който решава къде и кога легионите трябва да пролеят кръвта си и да загинат?

Тя взе още една монета и се загледа в нея.

— Знаете ли, струва ми се, че всяка една от тези монети е от Ктхол Мургос — каза тя и съвсем небрежно я хвърли. — Мислите ли, че мургите се опитват да подкупят Толнедра?

Последва гневен ропот.

— Трябва да има огромни количества от това червено злато в ангаракските кралства, ако това са си наумили, не мислите ли? Чувала съм различни истории… Не казваха ли, че мините на Ктхол Мургос са бездънни и че реките в Гар ог Надрак, които приличат на потоци от кръв, са червени, защото пясъкът под тях е от чисто злато? Защо трябва златото да е евтино като пясъка в земите на Изтока?

Тя извади още една монета, погледна я и я хвърли. Легионите пристъпиха още една крачка напред. Офицерите извикаха на войниците да застанат мирно, но те самите също погледнаха жадно към високата трева, където принцесата хвърляше червените златни монетите с такова безразличие.

— Може би армията, която съм повела, ще може да види колко точно злато има в земята на ангараките — сподели с тях Се’Недра. — Мургите и гролимите използват същата заблуда в Арендия, Сендария и в алорнските кралства. Ние сме тръгнали натам, за да ги накажем.

Спря за момент, сякаш някаква мисъл й беше хрумнала внезапно.

— В моята армия винаги има място за още няколко добри войника — каза тя замислено. — Знам, че повечето легионери служат от лоялност към легионите и от любов към Толнедра, но може би има и такива, които не се задоволяват с половин месингова крона на ден. Убедена съм, че тези мъже са добре дошли в моята армия.

Извади още една монета от намаляващите си запаси.

— Ще ми повярвате ли, че това е още една мургска златна монета? — попита ги тя настойчиво и остави монетата да се изплъзне от пръстите й.

През редиците на легионите премина звук, който приличаше по-скоро на стон.

Тогава принцесата въздъхна.

— Забравих нещо — каза тя със съжаление. — Армията ми потегля незабавно, а на легионерите им е нужна седмица за освобождаването си.

— Кой се нуждае от освобождаване? — извика някой.

— Вие няма да дезертирате от легионите си, нали? — попита ги тя с невярващ глас.

— Принцесата предлага злато — извика друг мъж. — Нека Ран Борун си запази месинга.

Се’Недра бръкна отново в торбата и извади последните няколко златни монети.

— Всъщност ще ме последвате ли? — попита тя с най-невинния си глас. — Само за това.

И отново остави монетите да паднат от ръката й.

В този момент генералите направиха фатална грешка. Изпратиха един взвод кавалеристи да пленят принцесата. Като видяха ездачите да се приближават към земята, която Се’Недра буквално беше засипала със злато и като не разбраха добре намеренията им, легионите се разпръснаха. Офицерите бяха прегазени, когато армията на Ран Борун се хвърли и се зарови в тревата да събира златните монети.

— Умолявам Ви, Ваше Величество — настояваше Мандорален, докато измъкваше меча си, — да се оттеглим на сигурно място.

— След малко, сър Мандорален — отвърна Се’Недра доста спокойно.

Тя гледаше втренчено отчаяните алчни легионери, които тичаха към нея.

— Армията ми тръгва веднага — обяви тя. — Ако имперските легиони смятат да ни последват, аз ги приветствам с „Добре дошли!“

Като каза това, тя обърна коня си и подкара в галоп към своята армия, а Мандорален яздеше до нея.

Зад себе си чуваше тропотът на хиляди нозе. Някой измежду масата хора подхвана, а останалите бързо подеха вика „Се-не-дра! Се-нед-ра!“, а тежките им стъпки отбелязваха тактовете на ликуващия възглас.

Принцеса Се’Недра, с развята коса, огряна от слънцето, галопираше напред, повела легионите. Дори в този момент знаеше, че всяка нейна дума е измама. Нямаше да има никакви богатства за тези легионери, освен евентуалната слава, нито лесна победа за арендите, които беше убеждавала в горите на Астурия и равнините на Мимбре. Беше събрала армия, за да я поведе в една безнадеждна война.

Правеше го от любов към Гарион все пак, а може би и за нещо повече. Ако Пророчеството, което контролираше съдбите им, изискваше това от нея, нямаше никакъв начин да откаже. Независимо от цялата болка, която я очакваше, беше готова да направи дори повече от това. За пръв път Се’Недра прие факта, че не управлява сама съдбата си. Нещо много по-силно от самата нея я насочваше и тя трябваше да се подчинява.

Поулгара и Белгарат, които имаха вечен живот, вероятно можеха да се посветят на една идея. Но Се’Недра беше едва на шестнадесет години и се нуждаеше от нещо по-човешко, което да предизвика предаността й. Точно в този момент някъде в горите на Гар ог Надрак имаше един младеж с пясъчноруса коса и сериозно лице, чиято сигурност, самият му живот, зависеше от всяко нейно усилие. Най-после принцесата се предаде на любовта. Тя се закле пред себе си, че никога няма да измени на своя Гарион. Ако тази армия не беше достатъчна, щеше да събере друга, без значение срещу каква цена.

Се’Недра въздъхна, после изправи рамене и поведе толнедранските легиони през слънчевото поле, за да подсили своята армия.