Черната призма

38.

Лив Данавис изкачи последните стъпала до покрива на Хромария и се огледа нервно. Вървеше начело в късата редица на съученичките си и носеше стола си вдигнат неудобно високо, за да не се закачи в стръмните стъпала. Отначало си помисли, че площадката е празна, но после го видя. Нейната цел. Последният ѝ шанс.

Призмата стоеше точно на ръба на покрива, приведен навън, и гледаше на изток, покрай червената кула, към корабите в Сапфирения залив.

Макар че Гавин Гайл бе два пъти по-стар от седемнайсетгодишната Лив, фигурата му, очертана в следобедното слънце, изглеждаше чудесно. Раменете му бяха широки, кръстът тесен, а ръцете мускулести. Медната му коса се развяваше. Той притежаваше онази странна комбинация, необичайна дори сред знатните родове на Седемте сатрапии, от червена коса и силно загоряла кожа — вместо луничава, която би го обозначила като Кървав горянин. Можеше ли да е вярно? Можеше ли този мъж да е баща на Кип?

— Лив! Мърдай! — изсъска Вена.

Лив се сепна. Стоеше в горния край на стълбите и препречваше пътя на целия клас. Изчерви се и забърза напред. Знаеше, че е лош знак, когато завеяната Вена забележи нещо. Страхотно! Лив не се съмняваше, че поведението ѝ ще бъде коментирано. Ако не от магистър Златотрънска, то със сигурност от някои не толкова приятелски настроени момичета от класа.

Докато шестте момичета заемаха местата си — в класа нямаше момчета, — Призмата се обърна, отдалечи се от ръба на покрива и застана пред тях. Също както в класната стая — макар че за щастие дните на зубрене по учебници отдавна бяха отминали, — Лив зае място на втория ред, прибавяйки образа си на Беднячка към Завеяната артистка Вена и Дъщерята на дребен търговец Арана. Момичетата, които някак си въплъщаваха красота, богатство, връзки, благороден произход, надменност и дарби само в три тела, заеха предния ред, както винаги държаха да правят. Магистър Златотрънска, само три години по-възрастна от ученичките си, изпълняваше всичките прищевки на въпросните момичета.

Гавин Гайл застана пред класа и каза:

— Здравейте, ученици. — Това беше обичайният поздрав на учителите.

— Здравейте, магистре — отвърнаха автоматично те в един глас, без да се замислят дали не трябва да се обръщат към него с някаква друга титла. В края на краищата той бе Призмата.

— Добре — каза Гавин Гайл и ги дари с крива усмивка. Оролам, колко сладък беше! — Днес съм само магистър. А вие сте само искрици.

— Светулки — поправи го Лив, без да мисли.

Сви се в стола си, когато магистър Златотрънска изсъска, а всички момичета обърнаха невярващи погледи към нея. Да поправя Призмата! Той можеше да каже, че горе е долу, и всички трябваше просто да кимат и да се усмихват. Но Гавин Гайл не изглеждаше засегнат. Просто се взря в Лив за един дълъг миг със смущаващите си призматични очи.

— Ах, да — каза той. — Е, след като сте от напредналите ученици, предполагам, че имате въпроси към мен? Как се казваш?

— Аз ли? — попита Лив. „Разбира се, че аз, нали гледа мен.“ — Ами, Лив.

— Амилив?

Тя се изчерви още повече.

— Аливиана. Лив. Лив Данавис. — Дали нарочно бе добавила последната част с надеждата, че той ще забележи? Дали иначе нямаше да каже просто „Лив“? Дали се опитваше да спечели благоразположението му, точно както искаха рутгарските ѝ господари?

— Браво — прошепна Красавицата от първия ред. — Трябваха ти само три опита.

— Някаква роднинска връзка с генерал Данавис?

Лив преглътна.

— Да, господине. Той ми е баща. — Вече се беше забъркала. „Браво, Лив.“

— Той беше добър човек. — Каза го, като че ли наистина уважаваше мъжа, отговорен за смъртта на толкова много от собствените му войници.

— Но бунтовник. — Лив не можа да скрие горчивината в гласа си. Горчивината, че баща ѝ бе загубил всичко във войната, включително и майка ѝ. Горчивината, че винаги ще е различна. Горчивината, че баща ѝ никога не говореше за Войната на Лъжепризмата, дори не се опитваше да оправдае участието си в нея на губещата страна.

— А сред бунтовниците добрите хора не бяха много, което прави баща ти още по-забележителен. Имаш ли някакъв въпрос, Аливиана?

Всички ученици трябваше да си подготвят въпроси, но Красавицата, Богаташката и Връзкарката на предния ред обикновено обсебваха всичкото време, което класът прекарваше с важни притеглящи, така че Лив не бе очаквала да има шанс да зададе своя. Поколеба се.

— Аз имам въпрос — рече Красавицата. Истинското ѝ име беше Ана и тя се приведе жадно напред, скръствайки ръце под гърдите си. На върха на Хромария бе сравнително топло, но Ана сигурно мръзнеше, като се имаше предвид каква малка част от тялото покриваше роклята ѝ. Комбинацията от естествена красота, къси поли и дълбоко деколте рядко оставаше незабелязана от мъжете магистри.

— Чакайте, наистина имам въпрос — обади се Лив. Вече беше споменала, че е дъщеря на Корван Данавис. Единственият начин да стане по-интересна за Призмата — и да усили подозренията му, че е шпионка, — бе като признае, че е от Ректън и познава Кип.

А единственият начин да се измъкне беше да стигне много, много по-далеч. „Мили Оролам, моля те…“

— Да, Лив — каза Гавин. Но не погледна към нея. Беше се втренчил с безизразна физиономия в Ана. Плъзна поглед към разтвореното ѝ деколте, после го върна към очите ѝ и поклати лекичко глава. „Да, виждам. Не, не ми е забавно.“

Ана пребледня. Сведе очи, изправи се в стола си и се размърда, за да смъкне полата си надолу. Слава на Оролам, че Лив беше на задния ред, защото въпреки всичко не успя да потисне усмивката си.

— Лив? — попита Гавин, като обърна към нея призматичните си очи. Бяха запленяващи.

Тя прочисти гърло.

— Чудех се дали може да ни поговорите за приложенията на жълто-надвиолетовата бихроматия.

— Защо? — попита Гавин.

Лив замръзна. На молитвите ѝ бе отговорено. Ето го шанса ѝ.

— Защо вместо това не поговорим за надвиолетово-синята бихроматия? — намеси се магистър Златотрънска. — Тя е доста по-често срещана. Три от моите ученички са бихроми. Ана пък е почти полихром.

Гавин не ѝ обърна внимание.

Лив не бе очаквала, че този момент ще настъпи някога. Вече толкова време киснеше в този клас, с тези момичета. Още една година и с нея щеше да е свършено. Всъщност бе усвоила притеглянето достатъчно, за да може още сега да вземе с лекота последния изпит. Не го беше направила, защото след завършването не я чакаше нищо хубаво. Само ужасната длъжност да разшифрова официални несекретни комуникации за рутгарския благородник, който държеше договора ѝ. Изобщо нямаше да ѝ поверят секретните. Нямаше значение, че по време на войната е била пеленаче и че не изпитваше никаква лоялност към бунтовниците — все пак беше тирейка. Това бе достатъчно, за да я дамгоса в очите на Хромария.

Всяка от Седемте сатрапии покриваше учебните такси на своите ученици: това бе инвестиция, която сатрапиите правеха на драго сърце, защото притеглящите бяха извънредно важни за всяка част от техните икономики, армии, строителство, комуникации, земеделие. Но Тирея нямаше нищо. Корумпираните чужди губернатори на Гаристън всяка година пращаха оскъдни средства. Тирейските ученици трябваше сами да намерят начин да си плащат обучението. Богатството на рода Данавис бе окрадено по време на войната, така че Лив бе принудена да сключи договор, с който предоставя услугите си на рутгарски покровител, за да остане в Хромария.

Ако беше от някоя друга сатрапия, посланикът ѝ щеше да принуди този покровител да плати за обучението ѝ като бихром или да прекрати договора. Само че вече нямаше тирейски посланик. Съществуваше стипендиантски фонд за „трудни“ случаи като нейния, но той отдавна се бе превърнал в средство за бюрократите да възнаграждават любимците си. Тирея нямаше свой глас, нито свое място.

— Лив попита за това, защото е жълто-надвиолетов бихром — обади се Вена.

Гавин се обърна и я изгледа. Вена беше артистична натура и се обличаше като такава. Момчешки къса коса, небрежно разрошена, много накити и дрехи, които си бе ушила сама. В половината от случаите човек дори не можеше да каже от стила на коя страна е заела идеите си, ако изобщо ги е заела отнякъде. Но макар че не беше красива, винаги бе впечатляваща и — поне според Лив — изглеждаше страхотно. Днес носеше свободна рокля по свой собствен модел, със сребърно везмо по ръба, което напомняше за зооморфните мотиви на Дървесния народ. Шарките във видимия спектър хитро бяха повторени в надвиолетово.

— Каква прекрасна млада жена си ти — каза Гавин на Вена. — И добра приятелка. Роклята ти страшно ми харесва. — Вена се изчерви, а Гавин се обърна към Лив. — Вярно ли е?

— Не, не е — намеси се магистър Златотрънска. — При Лив резултатите от Месомелачката бяха неопределени, а оттогава не е проявявала допълнителни способности.

Лив извади счупените жълти очила — фактически монокъл, който бе купила тайно преди две години. Вдигна го, примижа с едното око и се взря в белия камък на Кулата на Призмата. След миг шепите ѝ се изпълниха с жълт луксин.

Той се плискаше като вода. Естественото състояние на жълтия луксин бе течно. Той бе най-нестабилният от луксините, чувствителен не само към светлина, а и към движение. Можеше да се използва основно за две неща: ако бъде задържан посредством волята на притеглящия в течна форма, от него ставаха чудесни факли. Или пък като тънък, запечатан лист можеше бавно да доставя светлина на другите луксини и да ги поддържа пресни, както ланолинът и пчелният восък освежават кожата.

Лив плисна течността настрани. Тя дори не стигна до земята, изпари се още във въздуха в чиста жълта светлина.

Магистър Златотрънска забърбори, пръскайки слюнки:

— Това е възмутително! Забранено ти е да притегляш…

— Забранено ти е — прекъсна я Гавин — да прахосваш дарбите, които си получила от Оролам. Тирейка ли си, Аливиана?

Магистър Златотрънска замръзна. Човек не прекъсваше Призмата, не и два пъти.

— Да — каза Лив. — От едно селце недалеч от Разцепената скала. Ректън.

Очите му сякаш блеснаха за секунда, но може би Лив си го въобрази, защото той каза:

— Колко издържа, преди да дръпнеш въжето?

— Две минути и пет секунди — отвърна тя. Това се смяташе за много дълго време.

Той се втренчи изпитателно в нея. После изражението му омекна.

— Виждам, че си същият инат като баща си. Аз едвам надхвърлих една. Много добре. Е… значи надвиолетово и жълто. Гледайте. — Той протегна ръце напред.

Зениците на всички момичета се свиха до малки точици. Надвиолетовият луксин не се виждаше на нормална светлина. Дори жена, която можеше да притегля надвиолетово, нямаше да го види, ако не го търси.

— В обичайните си уроци сте изучавали — вероятно до писване — изработка на официални писма с надвиолетов луксин.

И още как. Невидимостта на този луксин бе причината надвиолетовите притеглящи да се използват в комуникациите. Отгоре на всичко всяка сатрапия разработваше шифри и методи за подправяне, изопачаване и замъгляване на надвиолетовите съобщения, както и за затварянето им в крехки намотки, които да се счупят, ако човек не знае как точно да ги отвори и прочете. В началото на учениците им беше забавно. Но това време бе минало много, много отдавна.

— Знаете ли за какво върши идеална работа надвиолетовото? — попита Гавин. — За спъване на хората. — Момичетата от класа се ухилиха гузно. Всички го бяха правили по едно или друго време. — Не, сериозно. Именно чрез пакостите се научавате да използвате цвета си по начини, за които никой друг не се е сетил. Трябва да сте малко лоши, за да творите история. Запечатаното надвиолетово не е толкова здраво като синьото или зеленото, но не тежи почти нищо и, в името на Оролам, невидимо е! — Гавин притегли кухо надвиолетово яйце, голямо колкото дланта му. Трепна за миг, сякаш го заболя от нещо. — Номерът при жълтото, Лив, е да разбереш как освобождава силата си. Ето, сега в средата на това яйце притегляме течен жълт луксин. — Той го направи. — Важното е да не оставим абсолютно никакъв въздух в контейнера. Трябва да е плътен. — Затвори го разсеяно, загледан към момичетата. Без да забележи, беше оставил в яйцето едно мехурче въздух.

— Ако е плътен и напълно херметизиран, можеш дори да го разклатиш…

Лив вдигна ръка и отвори уста да заговори, но бе прекалено бавна.

Гавин разтръска яйцето. То избухна с ослепителен проблясък.

Всички се проснаха на земята.

Още преди да отвори очи, Лив чу смеха на Гавин. Да не беше луд? Вдигна глава и видя, че дори косата му не е разрошена.

— И така — каза той. — Ако това яйце беше направено от син луксин, сега всички щяхме да сме накълцани на парчета. Но както всички вие знаете в умовете си — макар явно не в сърцата и телата си, — запечатаното надвиолетово се нищи лесно. Не че не може да бъде полезно. — С бързина и сръчност, които изумиха Лив, той притегли ново яйце и го напълни с течен жълт луксин.

— Станете — каза Гавин на класа. Ана плачеше тихо. Беше си одрала коляното при падането и то кървеше. Така ѝ се пада, като носи толкова къси поли! Другите момичета се изправиха, вдигнаха столовете си и седнаха. Ана остана на земята.

— Ставай! — нареди ѝ Призмата. — След няколко месеца вече ще си пълноправен маг. Искаш да се държиш като жена? Та ти още не си готова да се държиш като голяма.

Думите му нараниха силно Ана, но всяко момиче от класа почувства жилването им. Казаното бе не по-малко вярно и за самата Лив. Тя отмести очи от Ана, осъзнавайки колко лесно би могла да е сега на нейното място. За миг изпита състрадание към момичето, а после се подразни от това. Ана ѝ беше вгорчила живота.

Гавин бързо престана да обръща внимание на Ана. Запрати нишка надвиолетово към небето. Беше толкова лека, че вятърът я подхвана и понесе на запад от кулата, но докато Гавин държеше луксина отворен и вливаше още и още в нея, можеше да я праща все по-високо и го правеше, при това бързо. После поднесе яйцето към луксиновата нишка, привърза го към нея с примки и го изстреля във въздуха. Откатът отхвърли дясната му ръка надолу.

Яйцето полетя по невидимата нишка, нагоре и настрани от кулата. Като стигна края ѝ, на двеста стъпки по-нататък, избухна с остър пукот. Лив чу как далеч долу на двора хората викат от учудване и изненада.

— А сега си представете, че бях насочил това към атакуваща линия от коне. То няма да убие пряко никого, но конете, също като превзетите момиченца, не обичат разни неща да им избухват в лицата.

Във внезапната болезнена тишина някои пребледняха, други се изчервиха.

— Има още няколко специални начина за използване на надвиолетово в двуцветовото притегляне. Някой може ли да каже какви са? — попита Гавин.

Ана вдигна неуверено ръка. Той ѝ кимна.

— За контрол на разстоянието.

— Точно така. Трябва да оставите надвиолетовото си отворено и колкото по-дълга направите нишката, толкова по-трудно е да я контролирате. Все едно да жонглирате, без да виждате топките. Но… — Той вдигна ръце, през очите му премина вихрушка от цветове и изведнъж държеше червена топка, жълта топка, зелена топка, синя топка и оранжева топка. (Лив го видя да трепва пак, като че ли бе разтеглил някой мускул на гърба си.) После започна да жонглира. Момичетата — всички, дори и магистър Златотрънска, — ахнаха. Първо, защото характеристиките на топките не бяха подходящи за това. Оранжевата беше лъскава, мазна. Червената беше лепкава. Жълтата беше течна. Но също така, разбира се, защото си беше впечатляващо да видиш някого да жонглира с пет предмета.

Аха. Лив схвана. Всяка топка имаше съвсем тънка черупка от син луксин, а вътре бе пълна с луксин от различен цвят.

Гавин затвори очи и продължи да жонглира. Невъзможно. Може би просто се перчеше? Всъщност наистина се перчеше, но едновременно с това и преподаваше.

— Аха — каза доволно Лив.

— Някой е схванал — рече Гавин и отвори очи. — След като очите ми са затворени, как жонглирам?

— Вие сте Призмата. Можете да правите всичко — промърмори едно от момичетата.

— Благодаря, днес цял ден не са ми целували задника, но не е това отговорът.

Ама той наистина ли току-що каза това?!

— Вие не жонглирате — обади се Лив, съвземайки се първа.

Гавин дръпна ръце от летящите топки. Те продължиха да се движат по същите сложни траектории. Всички присвиха очи и видяха надвиолетовия луксин, описващ невидима пътека за топките. Те просто я следваха.

— Точно така. Ако дадете на хората видима причина, колкото и невероятна да е тя, можете да скриете един невидим феномен току под носа им. В това е силата на надвиолетовия луксин. Слушай, Аливиана, ще ми направиш ли услуга?

— Разбира се.

Той се усмихна.

— Добре. Очаквам да си удържиш на думата. — Обърна се. На гърба на ризата му имаше тъмно петно. Това кръв ли беше? Трябваше ли Лив да каже нещо? — Магистър Златотрънска, съжалявам, но трябва да вървя. Все още ви дължа половин час и ще ви се реванширам. Междувременно бъдете така любезна да уведомите съответните чиновници, че Аливиана Данавис официално е призната за надвиолетово-жълт бихром. Обучението ѝ ще започне веднага. Ще съм… разочарован, ако ѝ бъде осигурен стил на живот, по-лош от този на средностатистически рутгарски бихром. Разходите да бъдат поети от Хромария. Ако някой има проблем с това, пратете го при мен.

Лив мигновено забрави за ризата на Гавин. Не можеше да повярва на ушите си. С няколко изречения Призмата бе променил всичко. Беше я освободил. Бихром! Само с една дума тя бе преминала от живот на писане на писма за някой дребен благородник към… Оролам знае какъв живот. Отначало помисли, че си въобразява, докато не видя същото смаяно изражение и върху лицето на магистър Златотрънска. Беше истина! Втората част от казаното проникна в ума ѝ само миг по-късно. Лив трябваше да поддържа стил на живот, равен на този на рутгарски бихром, за сметка на Хромария! А рутгарците държаха своите притеглящи в по-луксозни апартаменти от всички други. Това бе част от стратегията им за привличане на най-големите таланти.

Ако Лив изиграеше това дори наполовина добре, би могла да се измъкне от онази ужасна харпия Аглая Красос.

Гавин ѝ се усмихна с палава, момчешка радост, примесена с нещо по-дълбоко, което Лив не успя да разгадае. После си тръгна.

Но докато го гледаше как тича надолу по стълбите, я изпълни смътно безпокойство. Днес бе постигнала всичко, на което се надяваше, и всичко, на което не смееше да се надява. Но бе станало и нещо повече.

Призмата току-що я беше купил. Лив не знаеше защо си струва да бъде купена, но имаше чувството, че този жест не е случаен. Погледна Вена, която сви рамене, ококорена. Гавин Гайл си бе наумил някаква задача за Лив и тя щеше да я изпълни с радост. Та как би могла да откаже?

Но каква беше задачата?