Черните панталони

II

Не продължи много; на следния ден откриха затворника, увиснал на въжето от камбаната на негърското училище на около две мили от дъскорезницата; следователят бе произнесъл заключението си за настъпилата смърт пред някакво непознато лице, или може би лица, и след пет минути бе предал трупа на най-близките му. И когато всичко свърши, помощник-шерифът, който официално бе натоварен с тази история, реши да я разкаже на жена си. Намираха се в кухнята. Жена му приготовляваше вечеря. Бяха вдигнали помощник-шерифа от леглото вчера, малко след полунощ, когато доведоха престъпника, и оттогава не бе подвивал крак, беше в непрекъснато движение и сега бе капнал от безсъние и от нередовно хранене набързо и по никое време, затова, седнал до печката, той изглеждаше малко нервен.

— Проклети негри! — разправяше той. — Кълна се в господа, цяло чудо е, дето нямаме с тях кой знае колко главоболия. И то защо? Защото не са хора. Приличат на хора, ходят на два крака като хората, говорят ти, разбираш ги, мислиш, че и те разбират, най-малкото отчасти. Но като опре до нормални човешки чувства, можеш да ги смяташ за стадо диви биволи. Вземи например тоя, днешния…

— Хич не ми го давай за пример — грубо го прекъсна жена му. Беше едра, навремето хубава жена, сега вече посивяла, с очебийно къс врат. Съвсем не изглеждаше ядосана, напротив, бе сдържана, ала избухлива. Същия следобед бе посетила клуба, където се играеше шах, и бе спечелила първата награда от петдесет цента, но се намери една членка, която настояваше да преразгледат резултатите и да отменят целия турнир. — По-далеч от мойта кухня! И вие сте ми едни шерифи! Седите си по цял ден в съда и бръщолевите. Нищо чудно, че двама-трима души са могли да се набутат в затвора и да ви измъкнат затворника под носа. И столовете, и масите ви, че и первазите на прозорците ви ще отнесат, докато не се размърдате и не си отлепите задниците.

— Такива като Бърдсонг не са двама-трима — рече шерифът. — Ако искаш да знаеш, четирийсет и два действителни гласа са това. Един ден бяхме взели с Мейдю изборните списъци и ги преброихме. Та слушай де… — Жена му се извърна от печката с чиния в ръка. Той бързо прибра нозете си от пътя й, а тя едва не го връхлетя и отиде в трапезарията. Шерифът повиши глас, да преодолее увеличеното разстояние. — Жена му умира. Дотук добре. Но да го видим колко му е мъчно! На погребението той е най-припреният. Казаха ми, че още неспуснали ковчега, грабнал една лопата и почнал да хвърля пръстта отгоре й по-бързо и от скрепер. Но и това добре. — Жена му се върна. Той отново прибра нозе и поради скъсеното разстояние понижи глас. — Може би тъй му е дошло. Още няма закон против мъжете, които бързат да погребат жена си, стига само да не са бързали да я доведат до гробищата. Както и да е. На другия ден се явява на работа пръв, само огнярят бил преди него. Пристига в дъскорезницата, оня още огъня незапалил, камо ли па̀ра да вдигне. Пет минути по-рано. Още тогава са могли с огняря да събудят Бърдсонг, да си отиде у дома човекът, да си легне и да се наспи, или пък, като е решил, можел е още тогава да му пререже гърлото, да си нямаме тези неприятности. Идва, значи, пръв на работа. А МакАндрюз и всички останали се надяват, че тоя ден ще си го вземе като свободен; дори за един негър няма по-добро извинение да не ходи на работа от това, че жена му е умряла. Всеки бял ще си вземе деня, най-малкото от уважение, никой не го пита мъчно ли му е, радва ли се; децата имат повече ум, как няма да си вземеш свободния ден, като знаеш, че ти се плаща! Той обаче — не! Идва пръв, почва да скача от камион на камион, дори свирката за почване на работа не дочакал, вдига кипарисови трупи по три метра и ги хвърля като кибритени клечки. И когато най-сетне всички решават, че сигурно отсега нататък такъв трябва да го приемат, той напуска работа насред следобеда, без довиждане, без много съм ви задължен, мистър МакАндрюз, без нищо, купува си цял галон от онова магарешко уиски, дето може да ти пръсне черепа, връща се в дъскорезната, точно когато ония играят, а Бърдсонг лъже негрите с фалшиви зарове, дето петнайсет години ги е лъгал, сяда и той, дето мирно и тихо редовно е загубвал поне деветдесет и девет на сто заплатата си, откак е порасъл да разпознава точките по тия загубени зарове, и след пет минути прерязва гърлото на Бърдсонг чак до врата. — Жена му отново мина край него и влезе в трапезарията. Шерифът дръпна нозе и повиши глас. — Отиваме ние с Мейдю. Не че се надяваме с нещо да помогнем, защото си правим сметка, че докато се съмне, оня сигурно ще е вече в Тенеси; освен това най-лесният начин да го хванеш е да не се отделяш от хората на Бърдсонг. Разбира се, спипат ли го те, хич не си прави труд да го водиш в града, но с това случаят се приключва. Беше просто чиста случайност, дето отидохме до къщата му. Дори не помня защо отидохме, но както и да е. Отиваме ние и той там. И какво мислиш — седи зад вратата с отворен бръснач на едното коляно и със зареден револвер на другото? Нищо подобно. Спи! На печката една грамадна тенджера, в която е имало грах, празна. А той легнал в задния двор и заспал на слънце. Само главата си пъхнал под пруста, а до него едно куче, ще речеш мелез между мечка и вол, лае и сипе огън и жупел. Събуждаме го ние, става той и вика: „Няма що, бели хора, аз го направих. Само не ме затваряйте.“ А Мейдю му говори: „Те и хората на Бърдсонг няма да те затворят. Пипнат ли те, до гуша ще ти дойде от чист въздух.“ А оня продължава: „Аз го направих, само не ме затваряйте.“ Съвети дава, учи шерифа да не го затваря; той бил виновен, жалко, не знам какво, само че сега точно не трябвало да се лишава от чист въздух. Набутахме го в колата и ето ти, идва някаква старица — майка му ли, леля му ли — пъшка по пътя в кучешки тръс, и тя иска да дойде с нас. Мейдю се мъчи да й обясни, че и на нея може да й се случи нещо, ако ни стигнат хората на Бърдсонг, преди да сме го затворили, тя не ще и да чуе. А Мейдю вика: „Абе, хайде да я вземем, няма да е зле, в случай че Бърдсонговите хора ни спипат по пътя, защото в края на краищата никоя намеса в работите на закона не подлежи на оправдание, дори ако ония пак ни бият като миналото лято.“ Та взимаме, значи, и нея и ги караме в града и право в затвора. Предадох го аз на Кечъм, Кечъм го води на горния етаж, а бабѐто върви подире му до килията и разправя на Кечъм: „Аз — вика — гледах да го възпитам както трябва. И добро момче беше. Досега никога не е изпадал в беда. И ще изтърпи каквото му се полага, само — вика — не го давайте на белите.“ А Кечъм й казва: „А защо не си е помислил за тия работи, преди да почне да бръсне белите без сапун, а?“ Затвори ги в килията и двамата. И той като Мейдю се досети, че нейното присъствие може да повлияе на момчетата на Бърдсонг, че току-виж утре и той си поставил кандидатурата за шериф. След туй Кечъм слезе долу, след малко се прибра и наказателната команда, качиха се хората, влязоха си в общата килия и той вече си мислеше, че всичко е в ред, когато изведнъж се чуха виковете. Не някакви приказки да речеш, ами викове, без дуети. Грабна си той пистолета и тича по стълбите към килията на командата, но като минава покрай килията на ония двамата, какво да види: бабичката се дръпнала в единия ъгъл, свила се, а оня ми ти негър, като отскубнал желязното легло от пода — те са приковани с болтове! — застанал насред килията, държи леглото над главата си като бебешка люлка, крещи и дума на старата: „Ти не се бой! Нищо няма да ти сторя.“ Па като метнал леглото в стената, пипнал се за желязната решетка на вратата и я изкъртил цялата, заедно с пантите, с тухлите, всичко, излиза в коридора и подхвърля решетката над главата си, като че ли е мрежа за прозорци, и вика: „Всичко е наред. Всичко е наред. Няма да избягам!“ Кечъм, разбира се, можел да го застреля на място, но нямаше да е законно. Тогаз да видиш — хората на Бърдсонг най-напред него щяха да близнат. Кечъм не стреля, а се хвърля назад, дето са негрите от наказателната — там решетката не може да го стигне — и вика: „Хванете го бе! Свалете го на земята!“ Само че негрите се дръпнали. Тогаз Кечъм се приближил повечко, та да може да подритне тия, дето са му най-близко, почнал да ги блъска с дръжката на пистолета. Най-после спуснали се към оня, ама той, както разправя Кечъм, ги ловял един по едни, както излизат от килията, и ги мятал до другата страна като парцалени кукли. „Няма да избягам бе!“ — викал. Най-после го повалили и на пода като станала една бъркотия от негърски глави, ръце и крака… Но и тогаз от време на време от купчината ще изхвърчи някой негър, досущ като летяща катерица, и ще пльосне в другия край на коридора с очи, облещени като автомобилни фарове. Накрая го задържали някак си и Кечъм се приближил и почнал да ги вдига един по един и най-после видял и него — лежи на пода под всичките и се смее, а по лицето му текат сълзи колкото стъклени топчета, стичат му се край ушите и като паднат на пода, пукат, сякаш някой пуска отвисоко птичи яйца, смее се и говори: „Бе то, както изглежда, аз не мога да се откажа от мисленето. И все си мисля. Не се отучих и туйто.“ А? Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че ако искаш да вечеряш, трябва да го сториш до пет минути — обади се жена му от трапезарията, — после вдигам масата и отивам на кино.