Черният кинжал (Част II)

Девета главаВашингтон / Токио

Когато Торнбърг Конрад III посещаваше клиниката „Грийн Бранчиз“ в околностите на Арлингтън, Вирджиния, той вземаше и жена си Тифани.

Само в „Грийн Бранчиз“ и никъде другаде той чувстваше хода на времето, даваше си сметка с каква незначителна част от живота разполага. Идваше тук три пъти седмично, визитите му се пазеха в строга тайна. Но случайният наблюдател, би ги приел за напълно естествени, тъй като мъж на годините на Торнбърг би трябвало да се подлага на чести изследвания, особено при активния живот, който водеше. И не би бил далеч от истината.

Но този пациент не се подлагаше на изследвания за обичайните болести на хората в напреднала възраст — атеросклероза, високо кръвно налягане, подагра… Докторите му правеха ЕКГ и ЕЕГ Не за да търсят признаците на старостта, а по-скоро обратното.

Всъщност Торнбърг беше собственик на клиниката. Купи я преди петнадесет години, когато тя беше беден научноизследователски институт за борба с рака, разчитащ на мизерен държавен бюджет и епизодични частни дарения. За нещастие директорът на този институт беше добър учен, но слаб политик и даренията никога не бяха достатъчни.

След като Торнбърг купи клиниката, той лично се зае да прегледа служебните досиета на лекарите и научните работници. Едни освободи веднага, други останаха при строго определени условия. След това издири и привлече на работа най-добрите специалисти в областта на биомедицината, разделяйки ги в три основни направления — ендокринология, геронтология и генетика. Задачата, която им постави, беше проста и ясна: да се удължи и поддържа животът на Торнбърг Конрад III.

Средствата за изпълнението на тази задача бяха неограничени, но това съвсем не означаваше, че Торнбърг е готов да хвърля пари на вятъра. Отдавна освободил се от илюзорната надежда за „вечна младост“, той притежаваше задълбочени познания във всички области на биомедицината и умело отделяше зърното от плявата. В резултат екипът от специалисти в „Грийн Бранчиз“ се превърна в наистина водеща сила в областта си.

От известно време насам учените бяха ангажирани с изследване на един лабораторно синтезиран хормон на растежа, който бяха нарекли „Фактор 1“ и който действаше на принципа на инсулина. Сложен по състав протеин, той атакуваше по изключително благоприятен начин както мускулната маса, така и вътрешните органи, елиминирайки почти напълно пораженията на старостта. Първоначалните и все още предварителни резултати сочеха, че след шестмесечно лечение с този синтетичен хормон биологичният часовник на пациента не само спира, но и започва да върви в обратна посока. В крайна сметка се получаваше смайващ ефект на подмладяване, някъде от порядъка на двадесет години.

Естествено на даден етап започнаха да се проявяват и страничните ефекти от действието на „Фактор 1“ — сърдечни удари, диабет, бъбречна недостатъчност, странна деформация на ръцете и лицето на пациента, водеща до пълно обезобразяване… Екипът от учени енергично се зае с тяхното туширане, прибягвайки до принципно нов начин за производство на хормона.

Торнбърг пристъпи в хладното преддверие на клиниката, стерилно чисто и блестящо от мрамор и стъкло. Носът му моментално улови миризмата на смъртта. Сладникава и тежка, тя проникваше навсякъде, беше по-лоша дори от промишления смог над голям град. Миризма на полесражение…

Забеляза как ноздрите на Тифани потрепват и се разширяват, а перфектните й гърди започват учестено да се надигат и отпускат.

— Снощи сънувах тази клиника — промълви тя. — Винаги я сънувам, когато ни предстои да пътуваме до тук… Какво според теб може да означава това?

— Нямам представа — сви рамене Торнбърг и кимна към хората от охраната, настанили се на висок дървен подиум, който наподобяваше крепостна стена. Те го познаваха добре не само защото често се появяваше тук, а и защото ги беше подбрал лично, сред стотици кандидати. — Какво по-точно си сънувала?

— Бях гола — въздъхна Тифани. — Когато сънувам тази клиника, винаги съм гола… Двама мъже с бели престилки ми направиха някаква инжекция и се превърнах в жаба… Голяма зелена жаба, която квака върху необичайна по размери лилия…

— Това ли е всичко? — промърмори Торнбърг, хвана ръката й и я побутна към асансьора, чиито врати автоматично се разтвориха. Поела пътниците, машината плавно потегли надолу, към подземните етажи на „Грийн Бранчиз“, изсечени в скалната утроба на Вирджиния.

— Не — отвърна Тифани. — И ти беше там… Хлапак с розова кожа и кльощави крака… Видях те и езикът изскочи от устата ми. Знаеш какви са езиците на жабите — дълги и тънки като на змия… Улових един комар и го изядох. Току-що те беше ухапал и на практика аз пиех твоята кръв… Запитах се дали не съм се превърнала в месоядно животно… — Тифани беше заклета вегетарианка. — Не беше приятен сън… Всъщност, когато сънувам това място, винаги преживявам кошмар…

— Съжалявам — промърмори Торнбърг и успокоително потупа изящната й ръка. — Ще свършим още преди да си се усетила… — Пред кабината се появи жена в бяла престилка: — А, доктор Шепърд… Навреме, както винаги.

Доктор Шепърд се усмихна. Беше слаба и жилава, с прекалено много лак по косата и недостатъчно грим. Светлите очи гледаха спокойно и професионално, скрити зад очила с метални рамки. Бяха очи на човек, свикнал от най-ранна възраст да наблюдава и запомня всичко около себе си.

— Прекрасно знаете, че алармената система ни предупреждава за пристигането ви, господин Конрад — отвърна тя. — Винаги сме готови за вас и за нашия пациент… — обърна се към съпругата му и попита: — Как се чувствате днес, Тифани?

— Добре, благодаря.

— Имате ли коремни болки, бодежи в гърдите, стомашно запичане? Нормално ли уринирате?

— Както винаги.

— Отлично — кимна доктор Пепърд и обви ръка около раменете й. — Елате сега да ви хвърлим един поглед…

— Нали няма да се превърна в жаба? — попита с усмивка на уста Тифани. — Сънувах, че съм жаба и пия човешка кръв…

— Това не е повод за безпокойство — отвърна доктор Шепърд. — Просто означава, че се нагаждате към диетата, на която ви подлагаме… Вече хапвате и по малко месо.

— Така ли? Не може да бъде! Аз не понасям месо!

Доктор Шепърд побутна Тифани към покритата с бяла хартия маса за прегледи и хвърли кратък поглед по посока на Конрад.

— Съблечете се да ви прегледам, Тифани.

— Добре, докторе.

Тифани започна да сваля дрехите си с методична последователност. Акуратно ги сгъваше и ги слагаше на стола до себе си. Скоро остана чисто гола и легна на масата, без да чака покана.

Доктор Шепърд щипна кожата от вътрешната страна на бедрото й и леко я разтърка между пръстите си.

— Отлично — промърмори тя. — Еластичност и цвят безупречни, липсата на подкожна мазнина е направо забележителна…

Отвори бележник с кожени корици и започна да записва резултатите от прегледа. Напълни с кръв три малки епруветки, залепи им етикети и ги сложи на металната лавица до масата, после направи още няколко непонятни за Торнбърг процедури. Няколко минути по-късно приключи, усмихна се на Тифани и извърна глава към Торнбърг:

— Бихте ли дошли замалко е мен?

Мълчаливо го поведе по коридора, бутна вратата в дъното и влезе в една от трите дузини лаборатории на клиниката „Грийн Бранчиз“. Пристъпи към редицата мощни компютри до стената и включи някаква програма. Пред очите на Торнбърг се появи сложна плетеница, цветовете бяха ярки и наситени, сякаш бяха жив организъм, а не компютърна симулация.

— Количеството на червените кръвни телца в организма й беше доста ниско и ние подозирахме наличие на анемия — обърна се към него доктор Шепърд. — Но от последните изследвания насам е настъпило значително подобрение…

Торнбърг цял живот се беше занимавал с хора и веднага разбра, че има още нещо, за което събеседничката му няма особено желание да говори.

— Хайде докторе, казвайте какво има — промърмори той. — Не съм дошъл тук, за да ми спестявате истината.

— Разбира се кимна тя. — В последно време у жена ви се наблюдава увеличение на белите кръвни телца. Сам по себе си този факт не е повод за тревога… — „Господи, нима всички доктори задължително коментират наблюденията си?“, въздъхна вътрешно Торнбърг. — Надяваме се, че причината е някой незначителен възпалителен процес…

— Но не сте сигурни, така ли?

— Не, господин Конрад — вдигна глава доктор Шепърд. — Трябва да знаете, че някои области от човешкото тяло все още са загадка за медицината… Но като вземем под внимание окончателните резултати от предишните…

— А вие трябва да знаете, че времето ми е скъпо! — прекъсна я Конрад и пристъпи крачка напред.

— Да, аз напълно ви…

— Напълно ме разбирате, така ли? — изръмжа презрително той. — Тогава ми спестете медицинските увъртания, нямам желание да слушам глупости!

Знаете какво искам — да откриете еликсира, който ще ми подейства като виното на Светия Граал! А с какво разполагаме до този момент? Виното, което дарява живот, едновременно с това го и отнема… Също като в притчите… Задънена улица, докторе! — Пред очите му изплува прекрасното тяло на Тифани, бронзово от лъчите на слънцето и лъскаво от лосион. — Но аз не се отказвам! Мъж на моите години не може да бъде без цел в живота! — очите му се сведоха към лицето на доктор Шепърд: — Напомням ви, че макар и стар, аз все още не съм изветрял. Няма да е зле, ако винаги имате предвид този факт.

— Да, сър — отвърна тя, пое си дълбоко дъх и се обърна към екрана. — Бих искала да ви обърна внимание върху този модел…

В общи линии Торнбърг имаше представа какво вижда. Лично беше наредил да се работи по програмата за рационално моделиране на лекарствените препарати. Това означаваше, че вместо обичайния изпитателен процес на ново лекарство в лабораторни условия, базиращ се на принципа на отстраняването на грешките, учените тръгват от обратната страна — определят молекулярната структура на вируса, който трябва да бъде атакуван, пресъздават я на компютърния екран и търсят начин да я заменят с друга, безвредна за организма.

В случая учените от „Грийн Бранчиз“ търсеха субстанция със специфично въздействие върху човешкото тяло и откритието на „Фактор 1“ представляваше определен успех. Поради факта, че дори най-мощният електронен микроскоп не е в състояние да улови структурата на молекулата, за създаването на този хормон учените са принудени да използват метода на кристалната решетка. Бомбардирайки молекулата с интензивни рентгенови лъчи, те успяват да възпроизведат дифракционен модел на нейната структура и да го вкарат в компютъра.

И остават смаяни от това, което се разкрива пред очите им. Оказва се, че в хормона има „празни пространства“ на точно определени интервали, които очевидно са съдържали някакъв друг, непознат за науката елемент. С други думи вече са сигурни, че в инсулиноподобния „Фактор 1“, извлечен от кръвта на подбрани индивиди, съществува някаква празнота. И съответно си поставят задачата да открият елемента, който по необясними причини е напуснал молекулата в процеса на човешката еволюция.

— Това е пълна картина на ензимите, които използваме при опитите с вашата съпруга. — Доктор Шепърд натисна няколко клавиша и в празните пространства на кристалната решетка започнаха да се намесват бледожълти петънца. — Виждате, че пасват съвсем точно. Ензимите приемат хормона с ясно изразена готовност… Ние сме сигурни, че ефект има… вероятно и вие също, тъй като промените у съпругата ви са явни — ръцете й потънаха в джобовете на престилката: — За съжаление се натъкваме на същия проблем, който още от самото начало ни пречи да постигнем напредък… И това лекарство, подобно на предишните, има половинчат живот. Което ще рече, че ефективността му намалява с точно определена бързина. Страхуваме се, че в течение на този процес се проявяват и страничните му ефекти, които често се оказват необратими.

— Повишеното количество на бели кръвни телца…

Доктор Шепърд хладно го погледна.

— Ще се наложи Тифани да остане при нас, тъй като трябва да правим всекидневни анализи…

Торнбърг замислено гледаше как най-новото им компютърно творение се върти на екрана. Бавно и безполезно, сякаш им се надсмиваше… Господи, въздъхна той. Вода газим и жадни ходим!

— По дяволите старостта! — избухна той и се извърна, за да скрие яростните си сълзи. — По дяволите времето, по дяволите всичко!

След секунда отново се обърна към доктор Шепърд, Лицето му беше напълно спокойно.

— Вие, докторите, май не умеете да използвате точна и ясна терминология! — заядливо изрече той.

— Напротив — усмихна се бледо жената. — Но я използваме само когато става въпрос за смъртта. А в огромното сиво пространство между живота и смъртта предпочитаме да се облягаме на единственото средство, което е издържало проверката на времето…

— Кое е то? Инстинктът, предчувствието? Означава ли това, че опъвате платна и поемате слепешком сред гъстата мъгла?

— Нещо такова — кимна доктор Шепърд. — Признавам го на четири очи, но ще го отрека в момента, в който решите да ме цитирате. Иначе моментално ще бъда обявена за еретик и отлъчена от Медицинската асоциация… — усмивката й беше натежала от горчивина: — Правим всичко, което можем, господин Конрад. Бъдете уверен, че е така.

— Знам — въздъхна той. Харесваше тази жена. Беше умна и пряма, поведението й вдъхваше доверие. Искам да се върна при нея…

— Разбира се. Но нека преди това ви вземем кръвна проба и ви прегледаме на рентгена…

Торнбърг покорно кимна с глава.

— Знаете ли, че имате мускули на четиридесет и пет годишен мъж в отлично физическо състояние? — попита тя и стисна ръката му.

— Без странични ефекти…

— Точно така, ако не броим злокачествените полипи, които отстранихме от дебелото ви черво… Естествено при вас използвахме по-различен дериват на серума, който получава съпругата ви… Според мен всичко се дължи на разликата в кръвта ви…

— Имате предвид, че нейната група е A, а моята — нула позитивна?

— Не — поклати глава доктор Шепърд. — Във вашата кръв се наблюдават едва забележими отклонения. Според мен те са резултат от японското ви потекло…

— Докторе — изви вежди Торнбърг. — Искам дебело да подчертая, че в жилите на прабаба ми може би е текла японска кръв… Може би… Но това изобщо не е доказано, затова предлагам да не правим прибързани заключения, а още по-малко дати записваме на хартия! Не желая този предполагаем факт да става обществено достояние, още повече че никое от децата ми няма представа за него!

— Разбирам ви много добре, господин Конрад — кимна доктор Шепърд.

По-късно, изправен пред съвършената голота на Тифани, Конрад замислено поклати глава. Беше прекрасна, беше като картина на гениален художник, беше като сън… Отдавна беше забравил истинската й възраст и беше благодарен на Бога, че му е спестил ужаса да помни този факт.

— Би ли предпочел момче? — попита младата японка.

Шото Вакаре се засмя и взе в длани красивото й лице.

— Мога да те превърна в момче, при това толкова изящно и нежно, колкото никое друго…

Целуна едното й слепоочие, после се прехвърли на другото. Направи го толкова нежно, че дори и нейното сърце ускори ритъма си.

— Освен това никое момче не може да притежава ума ти.

Слабо осветената стая миришеше на бира и тютюнев дим — вечните спътници на местата за удоволствия, известни под името „акашошин“. Вакаре не беше се отбивал тук от години. Сградата беше част от лабиринта на „шитамаши“ — район, който в други, по-малко заселени градове от Токио, несъмнено би бил приет за център… Но тук думата „шитамаши“ имаше по-различно значение. С нейна помощ се очертаваше един не толкова географски, колкото социален район. Районът на бедните и низвергнати от живота…

Мястото беше безлично, почти анонимно. Просто едно от десетте хиляди отворени цяла нощ заведения на Токио, които предлагаха „мизушобай“ — платената любов…

Японските мъже имат нужда от изблик на животинската си примитивност, от отдушник в един живот, запълнен изцяло от традиции, дълг и чест… Именно „акашошинът“ беше този отдушник. Тук японецът има право на всичко: да се смее и плаче, да се напие до безсъзнание, да развратничи по начина, който му диктува въображението… Без да се страхува, че ще се изложи, без да се опасява от последиците. Оттук той излиза спокоен и освежен, готов отново да потъне в моралните догми на това, което се нарича общество.

Името на младата жена беше Мита. Не беше истинското, а просто това, което й бяха дали при постъпването на работа… Ръцете й нежно се обвиваха около раменете на Вакаре, опитните й пръсти леко докосваха челото му. Дали жестовете й бяха изкуствени или породени в дълбините на нейната женственост? Никой не би могъл да даде отговор на този въпрос, върху него етнолозите спореха от години… Но дори да бяха изкуствени, те бяха наситени с толкова нежност и съчувствие, че неизменно се сливаха с действителността. Мита притежаваше онова особено качество, което японците наричат „ясашиза“. Майчинската нежност, от която са били лишени почти всички мъже в тази страна и която, именно по тази причина, е особено ценена от тях… Тази дарба беше наистина нещо много скъпо…

Естествено тя и Вакаре се любеха, но срещите им бяха много повече от обикновеното желание за физическа близост. В крайна сметка той би могъл да задоволи сексуалните си апетити навсякъде, това не би представлявало трудност. Но Мита му предлагаше далеч по-пълно и всеобхватно удоволствие.

Вакаре въздъхна и се отпусна в прегръдката й. До този момент беше изпил шест малки канички със саке — едно прекалено голямо количество дори за мъж с неговите качества на пияч. Но нуждата да се отърси от напрежението на живота беше също така огромна…

— Защо на света няма справедливост? — тихо и почти сънливо попита той. — Понякога имам чувството, че всички сме полудели. Ако успея да го възприема изцяло, лесно ще разбера защо Мишима си е направил харакири… Той просто е прозрял настъпването на днешните времена и не е имал сили да понесе техния срам…

— Мишима не е успял да се освободи от оковите на миналото — прошепна Мита, галейки веждата му с бавни и ритмични движения.

— Грешиш — отвърна Вакаре. — Мишима е разбрал, че миналото е отдавна мъртво и погребано. Не е успял да понесе факта, че цял живот се е старал да възкреси един призрак…

Мита беше свикнала с философските му отклонения.

— Тази несправедливост ли имаше предвид? — попита тя.

— Не, не! — енергично тръсна глава Вакаре и облиза устни така, сякаш беше готов да погълне нови шест канички саке. — Говоря за нещо съвсем лично… От мен поискаха да предам най-добрия си приятел… И трябва да се подчиня! „Гири“… Имам дълг към човека, който го поиска…

— Животът има смисъл само когато стане труден — отбеляза Мита.

— Наистина ли мислиш така? — учудено я погледна Вакаре.

— Да — кимна тя. — Такъв е моят живот и ако не вярвам в него, значи не вярвам в нищо…

Вакаре изсумтя и се настани по-удобно в скута й. Тя продължи да го гали, очите му доволно се притвориха.

— Ех, ако можех да предам не приятеля си, а зет му! — въздъхна мечтателно той. — Дори секунда не бих се поколебал! Хирото е истинско копеле — алчно, злобно, завистливо!… Сърцето му кърви от успехите на Южи! Но от друга страна, той няма чест… Не би ми доставило никакво удоволствие да го корумпирам…

— Я ми кажи, достойно ли е да предадеш приятеля си Южи? — присви очи Мита.

Вакаре не отговори, но момичето го познаваше достатъчно добре, за да забележи беглата усмивка, пробягала по устните му. По-късно, след като изсмука мъжката му сила, изкъпа го и го изпрати да се препъва към дома си — омаян колкото от алкохола, толкова и от нейните ласки, Мита побърза да се върне в стаята си.

— Нещо полезно? — попита тя японката, която я очакваше на прага. Беше изключително красива и толкова млада, че Мита, макар и едва надхвърлила двадесетте, изглеждаше като нейна майка.

— Много неща — отвърна Евън и й подаде добре натъпкан плик с банкноти. — Но най-важното се криеше в усмивката на клиента ти.

Хам седеше в един ресторант на Колумбия роуд в квартала „Адамс-Морган“, очите му бяха отправени към масичките на тротоара. През лятото над тях се разтваряха чадъри в ярки цветове, във въздуха се усещаше онова безгрижие, което човек изпитва в някое парижко кафене.

Пиеше кафе, наближаваше обяд и масите наоколо бавно започваха да се заемат. Посетителите тук бяха предимно изискани дами, отбили се да хапнат нещо вкусно между посещението на два модни бутика.

Моментално забеляза Марион Стар Сейнт Джеймс, която този път носеше минипола в шоколадов цвят, широк черен колани бяла копринена блузка. На краката й имаше къси до глезените ботушки с високи токчета, палтото беше небрежно наметнато върху раменете й.

Главите на всички посетители се обърнаха подире й. Мъжете я гледаха с одобрение, а жените със завист. Сърцето на Хам потръпна от гордост, че тази жена беше тук да се срещне именно с него.

Миг преди стройната й фигура да се отпусне на отсрещния стол, очите му забелязаха позната физиономия в дъното на салона. Принадлежеше на млада русокоса красавица, чието име в момента не можеше да си спомни, но несъмнено я познаваше. Наблюдаваше гъвкавите движения на Марион с очите на мангуста, заела се да изучава изскочилата пред нея кобра.

Коя беше тази, по дяволите, запита се Хам.

После усети парфюма на Марион, потъна в топлата й усмивка и веднага забрави за русокосата.

— Точна си — рече. — Обичам точността.

Устните й престорено се нацупиха.

— Заряза ме толкова рано, че накъсах чаршафите от яд!

— Сериозно?

— Сериозно, я! Обичам да чувам тази дума от устата на американец! Звучи ми толкова невинно! — погледна го с блестящите си очи и вече по-тихо добави: — Прегърнах възглавницата и си представих, че това си ти…

— И какво си помисли? — попита той, с изненада открил, че устата му пресъхва от възбуда.

Марион вдигна глава към изправилия се до масата келнер, поръча си питие и очите й бавно се върнаха върху лицето на Хам.

— Представих си всички онези чудесни и греховни неща, които нямах куража да си поискам през нощта…

— Не ми приличаш на жена, която няма кураж да си иска каквото и да било — засмя се той.

— Това е маска — прошепна тя. — Всички използваме маски и се правим на актьори… Просто защото така ни е по-лесно да крием мислите и намеренията си.

— Това ми звучи доста тайнствено — отбеляза Хам. — Сякаш слушам Мата Хари…

— Не мислиш ли, че всички сме по малко шпиони, Хам? — вдигна глава тя. — Страшно много обичаме да се крием зад маските си и да търсим слабото място в маските на околните. Такава е човешката природа, точно това правихме и ние с теб снощи, на борда на яхтата… Не, не се опитвай да отричаш, защото рискуваш обядът ни да протече в нежелана насока… — допря пръст до устните му и се усмихна: — Ти не си от мъжете, които са свикнали да казват истината, нали? Питам се какъв ли е бил малкият Хамптън Конрад… Може би трябва да поговоря с родителите ти…

— Да не си решила да ми пишеш надгробното слово? — присви очи той. — Майка ми е мъртва от години, а от баща ми и думичка не можеш да измъкнеш…

Пред Марион се появи висока чаша кампари, тя отпи малка глътка от рубинената течност.

— Какво те прихваща, Господи? — попита с потъмнял поглед тя. — Ако не си в настроение, по-добре ще бъде да отложим обяда…

Хам притисна пръстите й около чашата, която беше понечила да отблъсне.

— Не си отивай — рече. — Понякога от работа получавам главоболие и това е всичко.

— Искаш да кажеш, че си като всички останали?

Хам видя как чертите на лицето й се втвърдяват, почти физически усети гневното й избухване.

— Извинявай, ако неволно съм прехвърлил служебните си проблеми върху теб — рече той.

— Не! — поклати глава тя. — Става въпрос за нещо друго и ти прекрасно го знаеш!

— Добре, права си — въздъхна той. — Аз съм много затворен човек и не обичам да се ровят в личния ми живот.

— О, Хам! Исках само да… — очите й за миг се сведоха към масата, а когато отново се заковаха в неговите, той почувства как се разтапя. — Истината е, че не разкъсах чаршафите, макар че страшно много ми се искаше!… Бях прекалено уплашена.

— От какво?

— От това, че можеш да надникнеш зад маската ми и да не харесаш това, което виждаш…

— Глупости! Харесах всичко, което видях… и почувствах снощи!

— Но с мен се е случвало и обратното — меко промълви тя. — Баща ми беше изключителен човек в много отношения, искрено съм се възхищавала на патриотизма му… Мога да те уверя, че вече рядко се срещат хора като него. Но с мен и мама се отнасяше ужасно. Често го нямаше у дома, а още по-често се прибираше пиян до козирката. Опитваше се да я просне на леглото и, разбира се, не успяваше… Вонеше на ирландско уиски от цяла пряка… После си го изкарваше на нея, сякаш тя беше виновна за импотентността му… Биеше я, вероятно за да се направи на мъж в собствените си очи, но главно заради омразата. Преливаше от омраза, изпитваше я по отношение на всички — богатите, протестантите и, разбира се, англичаните… — погледът й се сведе към ръцете, отпуснати неподвижно върху покривката. — Вероятно по тази причина аз самата дълго време не бях в състояние да определя отношението си към мъжете… Прогоних купища от тях с грубо поведение и неотстъпчивост в споровете… — сви рамене и въздъхна: — Понякога съм убедена, че все още имам нужда от известни корекции в отношението си към тях…

— Нямаш нужда от нищо подобно — поклати глава Хам. — Можеш да вярваш на преценката ми.

Тя се усмихна и отпи нова глътка кампари.

— Моите родители също не мелеха брашно — промълви след доста дълга пауза той. — Татко третираше мама като някаква ваза или статуетка, която си има точно определено място в къщата. Трябваха ми доста години, за да разбера, че те двамата всъщност водят съвсем отделен живот… За детето винаги е трудно, когато усеща, че родителите му не се понасят…

— А не взе ли страната на някого?

— Исках да го сторя, разбира се — отвърна Хам. — Мама неизменно беше в подчинено положение и естественият ми стремеж беше да помогна именно на нея… Но проблемът беше баща ми. В онези дни той беше… как да кажа… беше внушителен и страшен като Мойсей, слязъл от планината. Думата му беше закон, никой не смееше да му се противопостави… — очите му се насочиха към прозорците: — Но истината е по-друга… Мисля, че не смеех да се обявя в защита на мама, без да получа предварителното му одобрение. В този смисъл й изневерих, съвсем като баща ми… Но тъй като тази изневяра ме доближаваше до него, аз бях в състояние да съжалявам за нея, без да направя нищо, за да променя нещата…

Тя импулсивно се приведе напред и го целуна по устата. По лицето й вече нямаше твърди черти.

— Миличкият Хам — прошепнаха устните й.

— Ти си толкова различен от другите мъже в живота ми! — пръстите й докоснаха неговите: — И толкова сладко ме целуваш…

Хам, едновременно потресен и облекчен от неочакваната си изповед, потъна в погледа на блестящите й очи.

Марион отмести чашата си и попита:

— Имаш ли настроение да си поговорим за нещо ужасно греховно?

— Зависи какво е то.

— Нещо, за което си мечтаех сутринта, докато мачках възглавницата и си представях някои интимни сцени с теб… — Обърна се към келнера, който се готвеше да им предложи менюто, и поклати глава: — Благодаря, не съм гладна.

— Вземи поне една салата — предложи Хам. Тя отново поклати глава и той е въздишка се обърна към келнера: — Два хамбургера със сирене и бекон, пържени картофи с лук, шест кока-коли в съд за лед…

— Надявам се, не очакваш да погълна всичко това — с недоумение го погледна Марион.

— Ако очаквах, щях да поръчам доста повече — отвърна той.

Разменяха си незначителни реплики в очакване на храната. Тя премина върху същността на въпроса едва когато Хам здраво се залови за ядене.

— Ето каква идея имам. Става въпрос за компанията, в която работя — „Екстант Експортс“. Притежават я двама мазни гадняри, които са се хванали гуша за гуша, макар да са братовчеди… Плащат ми да бъда патетична, но опре ли въпросът до разходите ми, и двамата обръщат глави в противоположна посока… Майната им, така ми харесваше и това беше достатъчно.

Но тази сутрин се замислих какво би станало, ако си отрежа парче от баницата… Честно казано, напоследък все по-често си мисля върху това…

— Доколкото разбирам, без благословията на твоите шефове, така ли? — попита Хам.

— Точно така — кимна тя. — Затова нямам намерение да споделям идеите си с тях…

— Какво?

— Ние с теб ще експроприираме някои доставки.

Хам почти се задави с препечената си филия.

— Какво означава това „ние с теб“?

— Ти и аз — поясни Марион. — Не мога да се оправя без съдружник, а ти притежаваш познания във военната област, които…

— Забрави това! — отсече Хам.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което чу! Трябва да си луда, ако мислиш, че ще ти стана съучастник в кражбите!

— Прощавам ти тези думи — изгледа го продължително тя, после с въздишка добави: — Знаеш ли, ядеш като малко момче. Направо огладнявам, като те гледам!

— Заповядай — побутна чиниите той.

— Нямах предвид храна — поклати глава тя, но все пак взе едно златисто кръгче лук с безупречно лакираните си нокти. — Не те ли интересува с какви стоки търгува „Екстант Експортс“?

— Не.

— С опасни стоки. Понякога търпят сериозни загуби. Но те са включени в цената и затова нямат особено значение…

— Мисля, че грешиш — поклати глава Хам. — Застрахователите на фирмата не могат да не се интересуват от тях…

— Стоката на „Екстант“ не може да бъде застрахована — отвърна тя, видя как Хам стреснато изпуска хамбургера в чинията пред себе си и избухна в смях. — Какво ти става, Хам? В момента изглеждаш доста по-лаком…

— Я кажи за какво по-точно разговаряме? — не й обърна внимание той.

— Избърши си устата, скъпи — посъветва го тя. — От тоя кетчуп изглеждаш така, сякаш някой ти е разбил зъбите… — Изчака го да използва салфетката, после кимна с глава и подхвърли: — Готов ли си за ново надникване зад маските?

По всичко личи, че не съм готов за теб, въздъхна в себе си Хам. Едва сега си даде сметка защо изпитва такова влечение към тази жена. Защото няма нищо общо с останалите жени в живота му, защото никога не се беше сблъсквал с човек като нея…

Мълчаливо кимна с глава.

— „Екстант“ се занимава с доставката и транспорта на високотехнологично оръжие — започна Марион. — Ракети „Екзосе“, изтребители „Мираж“ и „Маверик“, ракетни установки МХ, далекобойни оръдия „Бонхом“ и какво ли още не… Клиентите им са пръснати из целия свят — партизани, терористи, организатори на преврати и революции. Кой не би поискал да си отреже парче от тая баница? — Очите й внимателно го наблюдаваха: — Проявяваш ли интерес?

Умът на Хам действаше на високи обороти, опитвайки се да прецени до какво ще доведе този неочакван разговор. Кратка справка с часовника го увери, че Джейсън Йошида всеки момент ще се появи и ще го повика на спешно заседание.

— Нека продължим този разговор на по-безопасно място — предложи той. — Ще мина да те взема след работа и тогава подробно ще ми обясниш за какво става въпрос.

— Чудесно — отвърна Марион, надигна се от мястото си и го целуна по устата. После се уви в палтото си и тръгна към изхода.

Хам остана прав в очакване на Йошида. Миг по-късно помощникът му се появи на вратата и почти се сблъска с Марион.

Плъзна се на стола, поръча си кока-кола с ванилия и промърмори:

— Страхотни крака! — Имаше предвид краката на Марион, разбира се, а Хам изведнъж се ядоса, че е прекъснал срещата им.

Приведе се над масата и без предисловия рече:

— Искам незабавно да изпратиш инструкции на нашия приятел Шото Вакаре в Токио… — замълча, докато келнерът поставяше бутилката на масата, после продължи: — Признавам, че този човек е изключително полезен за нас… Както, между другото, и всичките ти контакти в Япония…

— Много си мил.

— Можеш да заблудиш много хора, но не и мен, Йош — усмихна се Хам. — Направо си роден за комик…

— Благодаря, но вече съм си намерил призванието.

— Сигурен ли си? — промърмори Хам, отпи едра глътка кафе и огледа две високи блондинки, които развяваха кожените си палта на крачка от масата им.

— Нося потенциално лоши новини — рече Йошида.

— Точно сега ли? — намръщи се Хам. — Разполагаме с твърде ограничено време, за да спрем „Черният кинжал“… Законопроектът на Сенатската комисия по международна търговия, чрез който на практика ще прекратим икономическите си отношения с Япония, ще бъде внесен в пленарната зала още тази седмица… Специалистите твърдят, че ще получи достатъчно силна подкрепа, за да бъде приет дори и при евентуално президентско вето… Междувременно противниците му са силно разколебани, тъй като смъртта продължава да коси сенатори на ключови постове. Вече никой не вярва, че това е случайно…

— Сетих се за Матсън — прекъсна го Йошида и му подаде един факс.

— Баща ми е врял и кипял във Вашингтон — добави Хам, без да поглежда факса. — И ние добре знаем какво движи нещата в този град: връзки, старшинство, илюзията за власт. Нещо, което може да бъде изразено с една-единствена дума — боклук. Да имаш подходящи връзки, означава да си се родил в подходяща фамилия, да си учил в подходящи учебни заведения. Старшинството е нещо друго — то означава просто да си оцелял в този град без някой да се е изсрал отгоре ти до определена възраст. А илюзията за власт се изразява в дарбата да прошепнеш точна фраза в подходящо ухо, а на следващия ден да я видиш отпечатана в подходящия вестник… Баща ми е майстор на всички тези неща, Йош… В това можеш да бъдеш сигурен.

— Говориш за славното, но безвъзвратно отлетяло минало — поклати глава Йошида и посочи с пръст факса в ръката на Хам. — Баща ти ни натресе онзи Матсън и вече започваме да му сърбаме попарата!

— Какво?

— Посетила го някаква японка и той изчезнал с нея. И знаеш ли коя е тя? Художничката, подир която вървя маса време! Вакаре я идентифицира като член на организацията „Черният кинжал“ — Йошида поклати глава: — Може би е опит за инфилтриране, може би не е… Работата е там, че е заподозрян в убийството на един от своите подчинени. Миналата седмица Матсън се е спречкал с него на публично място, а малко по-късно човекът е намерен с два куршума в тила, изстреляни от личното оръжие на нашия приятел.

— Пресвети Боже!

— Предупредих те за тоя тип…

— Вярно е, Йош — въздъхна Хам. — Но не вярвам, че Матсън е видял сметката на своя човек. Не е толкова глупав.

— Нима не разбираш, че това е без значение? Матсън се превръща в заплаха за нас по простата причина, че ситуацията е извън контрол. Представяш ли си какъв вой ще вдигнат вестниците? А ако се окаже, че е минал на страната на противника, ще трябва спешно да измислиш нещо за пред стареца ти, иначе страхотно ще се разпени!

— Прав си, разбира се. През цялото време беше прав! — Хам ясно забеляза облекчението, което се изписа върху лицето на Йошида.

— Какво ще правим с баща ти? — попита той.

— Аз ще се оправя с него — уверено промърмори Хам, но в душата му останаха съмненията. На практика нямаше никаква представа как да повдигне въпроса пред Торнбърг и реши, че за момента най-доброто действие е мълчанието.

После се замисли за Матсън и японката, факсът изчезна в огромния му юмрук.

— По дяволите! Сега вече разбирам, че трябваше да се откажем от Матсън още в момента, в който някой го хвърли през онази капандура. Но вече знае прекалено много и ако вземе да пропее пред вестниците…

— Нищо не може да ни направи — успокои го Йошида. — Познава само Шипли, а Шипли е от хората, които могат да потънат всеки миг и никой да не знае къде са…

— Няма значение — тръсна глава Хам. — Матсън знае прекалено много за нашите планове. Ако японското правителство ни усети, всичко отива по дяволите. Ще разкъсат президента на парченца, после ще оставят на света да ни заклейми. Торнбърг ще изгуби всякакво доверие и тогава вече никой не може да спре „Черният кинжал“!

Хам отблъсна чашата с кафе. Имаше чувството, че пие киселина.

— Пет пари не давам за Матсън, ако ще да се съюзи и със самия дявол! Все ще трябва да се появи някъде! Искам в същия миг да бъде замразен и да не излезе от това състояние до края на нашата мисия! Не ме интересува как ще го направиш, Йош. Искам да го направиш и толкоз! Това е заповед!

Десета главаТокио / Ню Йорк / Вашингтон

Минако се пробуди неусетно, съзнанието й напусна лоното на съня с онази лекота, с която другите хора правят първите си крачки за деня. Липсваше периодът на сънлива отпуснатост, на онова приятно и лишено от разумни мисли състояние, което предхожда активната мозъчна дейност.

Още с отварянето на очите си разбра, че нещо не е наред. Стана, наметна халата си и излезе от спалнята. Напрегна слух и веднага долови лекото дишане на „макура но хирума“, далечно и равномерно като грохота на мощна машина.

Направи опит да се овладее, но веднага усети, че ще бъде разочарована от дарбата си. Това рядко й се случваше, но беше неизбежно като пристъп на маларийна треска. Сърцето й се сви, вече знаеше какво ще се стане.

Душата й агонизираше по начина, който беше измъчвал баба й в продължение на десетилетия. В моменти като този ясната картина на бъдещето пред очите й не беше преимущество, а ужасна тежест, когато, изправена пред лисицата в онзи далечен ден, пожела да вижда колкото е възможно по-далеч, тя нямаше никаква представа какъв ад й предстои…

Защото имаше мигове, в които просто не можеше да се намесва в хода на събитията това й беше забранено… Цял живот беше манипулирала хора и събития и всичко беше наред. Защото бъдещето, което виждаше, повелително доказваше, че това е нейната карма. В личния й живот ужасните мигове също не бяха малко. Започна да се натъква на тях още в най-ранна възраст, складираше ги в гърдите си като замръзнали сълзи, чувстваше се безсилна и обречена пред неизбежното им настъпване. Единственото, което беше в състояние да прави, беше да ги възпроизвежда в съзнанието си — смъртта на хората, осъдени от „Черният кинжал“, ужасната болест на дъщеря й Казуки, причинена от неспособността й да се докосне до своята „макура но хирума“ болест, която буквално я изяждаше жива… Последиците от връзката й с бащата на Хана, последиците от творението на Южи, наречено Оракул, чиито действия тя ясно виждаше в съзнанието си: край на старите порядки и вековни вражди… Участието на любимата й Хана в този процес, откъсването й от една действителност, която вече не може да понася, и накрая — настъпването на… На какво? Дори могъщата й способност да вижда в бъдещето се оказваше недостатъчна, за да познае характера на това, което щеше да настъпи…

Всички тези събития тя щеше да носи в себе си цял живот, щеше да усеща изпепеляващия им огън, своята лична драма. Защото още с първия поглед, отправен към бъдещето, тя разбра ужасната истина — беше обречена на самоунищожение.

Едва сега видя сянката. Или, по-точно казано, разбра на кого принадлежи тя. Беше ужасна, сякаш изскочила от собственото й съзнание. Там, където стотици пъти се бяха разигравали предстоящите събития. Там, където сред мъка и гняв се роди убеждението, че въпреки необичайната си дарба тя е осъдена на затвор, от който никога няма да избяга…

Толкова е трудно да обичаш децата си, когато предварително знаеш какво ще направят, какво ще им се случи, въздъхна горчиво тя. И това познание те връхлита като могъща приливна вълна, заплашва да те удави в чувствата, които носи: омраза и страх, гняв и болка, обич и мъка… След среща с децата си тя беше крайно изтощена, особено когато се разделяше с Южи — нейния прекрасен гений, когото се беше заклела да държи далече от тайния си живот.

С част от съзнанието си Минако се отдръпваше настрана и се възхищаваше на сложния и гениален план, който не можеше да бъде създаден от човешки ум, който беше толкова прецизен и точен, че нямаше смъртен, който да го разбере. Но другата част от нея — по-силна и по-нетърпелива, я караше да изпитва мъчителна тревога. Искаше й се да счупи решетките на своя затвор, да избяга от света, който беше в състояние да моделира според желанието и волята си, да избегне своята карма и да бъде свободна, рееща се в космическото пространство… Единствената й мечта беше свободата. Онази свобода, за която и Кабуто беше бленувала…

— Сега вече виждам какво се е случило — промълви Улф. — Разбирам как съм започнал да обръщам гръб на черната дупка в съзнанието си…

Седяха в корвета с Шика. Стъклата бяха вдигнати, отоплението работеше на максимални обороти, но той продължаваше да трепери. Току-що беше свършил разказа си за битката със Сума в склада.

— Дядо ми беше шаман, мечтата на живота му беше да тръгна по неговия път — продължи Улф. В ръцете си държеше картонена чаша е горещо кафе, на пода между краката му имаше книжна торбичка с троен сандвич, който Шика беше купила от близкото кафене. Само месо, беше го уверила тя. Сега имаш нужда от протеини.

— Винаги съм мислил, че баща ми мрази стареца и аз вися някъде между двамата… Но сега виждам, че сериозно съм го подценявал. Защото е видял у мен това, което и дядо е виждал… И двамата са предпочели да не се докосват до него, да ме оставят сам да определя съдбата си…

— А сега те е връхлетяло с пълна сила — отбеляза Шика.

Той кимна и неволно потръпна.

— Ще ми трябва известно време да свикна… — обърна се към нея и попита: — Как нарече това черно ясновидство?

— „Макура но хирума“ — „мрак по пладне“…

— Името е подбрано съвсем точно — призна той и уморено затвори очи. — Наистина прекосих огромни пространства, изпълнени с мрак… Летях над тях, носех се…

— Разбирам — прошепна Шика. В гласа й имаше невероятна нежност и съчувствие, очите му неволно се насълзиха.

— Искам да науча повече за „макура но хирума“ — прошепна той.

— Преди всичко нашият метаболизъм е доста по-различен от обичайните норми — рече тя и сведе глава. — Кога за последен път си се изучавал в огледалото? Питал ли и се дали изглеждаш толкова възрастен, колкото връстниците си?

— Не… През ум не ми е минавало да… — веждите му недоумяващо се свиха: — Всъщност приемах, че съм младолик, и толкоз. Мислех, че е въпрос на гени…

— Точно така, на гени — отвърна Шика. — Хората, надарени с „макура но хирума“, могат да променят своя метаболизъм, да забавят процеса на стареене… Така, както аз мога да понижа пулса на човека срещу себе си или пък да го ускоря до степен, която ще пръсне сърцето му.

— До каква степен може да се забави този процес? — попита Улф и неволно се запита на колко ли години е починал Белия лък.

— Зависи — сви рамене Шика. — Всеки индивид обладава различна сила, от нея зависи и промяната на метаболизма. Бих казала, че двеста и петдесет години са една реална, общо взето средна цифра…

— Господи!

— Някои от нас могат да виждат бъдещето, но това невинаги означава, че го виждат точно… Понякога пред очите ни изплува бъдещето на много хора едновременно и никой не може да каже кое ще се реализира в действителност…

Вече сам си се уверил, че ние сме надарени емпати, за да не кажа чисти телепати… Но и тук нещата са различни за всеки индивид… Когато изпаднем в състоянието „мрак по пладне“, не можем да разчитаме на някакви твърдо установени норми. След четиристотин години доказано съществуване на хора като нас, все още никой не може да даде определение на механизма на прозрението…

Той й подаде картонената чаша, тя отпи една глътка и му я върна. Край тях се точеше поток от забързани хора, всеки потънал в проблемите на своя свят. Улф все още не беше в състояние да приеме факта, че той, също като Сума, е направен от по-друго тесто, че твърде малко неща го свързват с хората, които бързаха по тротоара… Току-що беше започнал да усеща шамана в себе си, топлият дъх на прозрението приятелски го докосваше по шията…

— Трябва да ти кажа още нещо, Улф — обади се Шика. — „Макура но хирума“ лесно може да ни накара да мислим, че сме всемогъщи господари навремето и пространството… — Тънките й пръсти се увиха около китката му: — Това е опасна илюзия. Много хора като нас са били изкушени да мислят за себе си като за богове.

За добро или лошо ние сме оформени от „макура но хирума“ и нищо не можем да променим. Но мракът, който се спотайва в душите ни, може да бъде много коварен, да ни деформира дълбоко, без да усетим каквото и да било… Тази промяна не може да бъде регистрирана от никое огледало, просто защото ясновидството ни лишава от възможността да гледаме в обикновеното двуизмерно стъкло… Това е опасно, защото можем да изгубим част от самата си същност… И тук на преден план излиза другата страна на „макура но хирума“. Тя ни кара да бъдем арогантни, амбициозни, дори надменни. Майка ми най-много се плашеше именно от нея, опасяваше се да не завладее душите на децата й…

Той дълго мълча, после въздъхна и вдигна глава:

— Ти дойде заради моята… моята „макура но хирума“, нали? — изчака кимването й и добави: — Но и заради „Черният кинжал“…

— Ти си заплаха за тях.

— Но не и за теб…

— Улф, вече ти разказах за жестокостта на „Тошин Куро Косай“ — поклати глава тя. — Сега имаш възможност и сам да се увериш в нея. Нямаме право да стоим настрана, докато лидерите на тази зловеща организация кроят коварните си планове!

— Значи имаш нужда от моята помощ — отвърна той. — Но защо просто не дойде да я поискаш открито?

— Вече водиш живот в бойни условия — въздъхна Шика. — Щеше ли да ми повярваш, ако бях дошла да ти разкажа за нашия свят?

„Тук е права“, помисли си той и тръсна глава:

— Но ще ни трябват и подкрепления. Хайде, тръгвай. Искам да открия някоя телефонна кабина.

— Какво си намислил? — докосна рамото му Шика. — Ние трябва да се махаме от този град! Вече разполагаме с паспорти и…

— Все още не разбираш — въздъхна Улф. — Ричардс Кавалера беше един от моите хора… Убиха го и се опитват да припишат престъплението на мен…

— Но Сума…

— Аз съм отговорен за него, Шика. Аз съм му задължен! Как му казвахте на това… Гири?

Тя кимна с глава и запали мотора.

— Хай.

Спря на ъгъла на Четиринадесета улица пред редица телефонни кабини. Бяха шест, но само една работеше. Останалите бяха повредени или ограбени. Улф извади шепа монети от джоба си, пусна четвърт долар в процепа и набра номера на Шипли. След това се зае да пълни автомата с необходимата за междуградски разговор сума.

Шипли вдигна телефона след единадесет позвънявания и Улф неволно се запита къде ли се намира в момента.

— Обаждам се от Ню Йорк Сити и се намирам в беда — информира го Улф.

— Вие вече сте един от нас и ще получите необходимата помощ — отвърна Шипли. — Какво е положението?

— Осъществих контакт със Сума… Личен контакт…

— Резултат?

— Не успях да го пипна, но и той не пипна мен… — Улф напълни дробовете си с въздух. Все още миришеше на дим, десният ръкав на якето му беше безнадеждно прогорен. — Работата висеше на косъм…

Разказа на Шипли обстоятелствата около убийството на Ричардс, но не спомена нито дума за Шика.

— Искам да се добера до комисаря и да му разкажа своята версия — заключи. — И затова имам нужда от вашата помощ. Едва ли ще ви бъда особено полезен в ролята на беглец…

— Съгласен съм. Но предвид деликатните ви отношения с Бретхард, не ви препоръчвам да се явявате на Полис Плаца, номер едно… Чакайте да помисля за момент… Дайте ми един час да раздвижа мрежата си, после идете в дома на комисаря. Ще направя така, че той да е там и да ви очаква.

— Благодаря — рече Улф и неволно се замисли за тайнствените коридори на властта, по които се придвижваше Шипли. В момента изпитваше дълбока благодарност към този човек. Само един федерален агент може да предложи подобна закрила, въздъхна в себе си Улф.

— Няма да работи — обади се Оракула.

— Шшт, тихо! — просъска Хана. Красивото й лице беше разкривено, клепачите — спуснати. Беше свързана с Оракула посредством снопове оптически кабели.

— Не притежаваш подходящи клетки ДНК — настоя Оракула.

— Как го разбра толкова бързо? — учуди се Южи и продължи да крачи напред-назад пред широкия екран, запълнен с дигитална информация. Беше нетърпелив като млад баща.

— Можеш да ми вярваш.

На Южи изведнъж му стана смешно.

— Добре, но все пак ми дай някаква насока — настоя той.

— Сканирах клетъчната структура на Хана-сан.

— Хубаво, но това не означава, че вече знаеш състава на нейните ДНК.

— Все още не съм приключил със задължителните тестове, но знам — държеше на своето Оракула.

— Откъде знаеш?

— Интуиция.

— Моля?! — Южи се закова на място и се втренчи в черния куб.

— Проблеми със слуха ли имаш?

— Чувам те добре — промърмори Южи и прекара пръсти през косата си. — Но думите ти са лишени от смисъл. Ти не можеш да притежаваш интуиция!

— Знам, каквото знам — повтори Оракула. — Всички процедури по промяната на ДНК са извършени точно, с изключение на една… Липсва дисфункционният фактор на растежа — онази субстанция, която неутрализира гените на рака и другите смъртоносни болести по време на процедурата.

— Намери я! — заповяда Южи.

— Опитвам се да го сторя от провала с Моравия насам — отвърна Оракула. — Но аз не съм Бог. Не мога толкова лесно да пресъздавам живота.

— Трябва да има някакъв начин — промърмори Южи и забеляза, че Хана отваря очи.

— На прав път сме Южи-сан. У Хана откривам част от това, което ни трябва, но то е недостатъчно. Хана не е подходящия обект.

— Значи трябва да потърсим подходящ обект — отвърна Южи и започна да сваля кабелите от тялото на сестра си.

— Недей! — обади се тя.

Южи с недоумение я погледна.

— Искам още малко да бъда с него.

— Не бива да го одухотворяваш по този начин — предупреди я той.

— Защо не? — обади се машината. — Аз съм подходящ за подобно отношение, освен това ми харесва.

— Това нещо започва все повече да прилича на теб! — възкликна смаяно Южи.

— Той не е „нещо“, Южи-сан — поклати глава Хана. — А аз харесвам неговия свят, необвързан с плът и кръв. В този свят откривам целия потенциал, който ми липсва. За Оракула съществува единствено безкрайността на метафизиката. Останалите науки, във вида, в който ги познаваме, са твърде ограничени от нашето съзнание, просто защото ние знаем, че сме временно на този свят… Но Оракула живее отвъд времето и пространството, те просто не съществуват за него. Свободата му е недостижима за смъртните, аз цял живот съм мечтала именно за такава свобода…

— Достатъчно! — отсече Южи и започна да изключва мониторите. — Ти си част от този свят. Оценявам качествата на Оракула, но…

— О, Южи! Никога няма да разбереш какво чувствам в капана на тленната си обвивка. Особено след като духът ми вижда какво лежи отвъд нея, но не е в състояние да прекоси пропастта… Моята „макура но хирума“ отвори вратата към вълшебната Вселена, но плътта и кръвта оковават душата ми в тежки вериги, аз стоя на прага и гледам с копнеж към онова, което няма да притежавам никога… Не можеш да разбереш агонизиращото състояние, в което живея от години. Никой не може…

— Аз мога — обади се Оракула и Южи беше готов да се обзаложи, че металният звяр се усмихва.

— Вие двамата май правите заговор! — отбеляза той, неволно повишил тон. — Това аз няма да позволя! — обърна се към сестра си: — Хана, ти си виновна! С всяко включване към машината тя възприема все повече от твоите качества. Нима не виждаш, че това е опасно? Все по-продължително време си в това особено състояние, страхувам се, че някой ден изобщо няма да пожелаеш да те откача…

— Тази възможност не е изключена — отвърна Хана. — Просто защото неговият свят предлага доста повече неща от твоя…

— Нашият, Хана! — отчаяно извика Южи. — Това е нашият свят!

— Вече не е — отговориха едновременно Оракула и Хана.

Сенаторът Р. П. Франкен излезе от служебната лимузина със сак в ръка и забърза към наредените в широк бетонен полукръг перони на Юниън Стейшън. Бързаше да хване влака за Ню Йорк, който щеше да потегли след броени минути. Плъзна се под тройната арка на портала, точно копие на Арката на Константин, погледна часовника си и отправи едно сподавено проклятие към претоварената си програма. Ненавиждаше самолетите, винаги се стремеше да избягва задушните им, вечно претъпкани търбуси, в които вонеше на обор. В замяна на това обичаше удобствата на влака, с нетърпение очакваше да се настани в креслото и да отпие от високата чаша „Дива патица“ — единствения алкохол, който употребяваше.

Пътуването му до Ню Йорк беше по повод важна благотворителна вечеря в хотел „Уолдорф-Астория“, на която щеше да присъства и президентът. Франкен обожаваше подобни събития. Там човек не само се отърква в най-блестящите представители на обществото, но и завързва онези познанства, които в крайна сметка успяват да го крепят в кулоарната джунгла на столицата.

Прекоси мрачната чакалня, изградена като древните бани на Диоклециан, очите му погалиха две от шестте копия на йонийските колони, издигащи се отвъд вътрешния портал. Върху тях бяха вградени бюстовете на великите гръцки мислители, чиито открития бяха станали основа за създаването на железниците. Единият беше Прометей, откривателят на огъня, а другият — Архимед, бащата на механиката.

Франкен обичаше и избирателите си, там, в далечния Тексас. Или по-скоро си даваше сметка, че зависи напълно от тях. В тази насока бяха и усилията МУ да спре налудничавия търговски проектозакон, който положително имаше за цел пълната икономическа изолация на Съединените щати. Само преди няколко дни Япония беше вдигнала забраната за внос на ориз и това имаше важно значение за избирателите на Франкен, разположени главно в родния му град Галвестон и околните ферми, които произвеждаха предимно ориз.

Огромният японски пазар би се превърнал в истинска Бонанза за тях, но ако Франкен не успееше да блокира новия законопроект, спокойно можеше да каже сбогом на мечтите си за втори мандат.

Прекоси наскоро подновеното вътрешно пространство на гарата, запълнено с магазинчета и закусвални, после пое по мраморното стълбище, което водеше към пероните.

Мисълта, че още през следващата година може да се окаже бивш сенатор, беше твърде депресираща. Не можеше да си представи живота без многобройните привилегии на високия пост, без пресконференциите, от които черпеше високото си самочувствие, без постоянната радостна възбуда от факта, че е нещо специално, нещо различно от обикновените хора…

Спусна се на първото подземно ниво и потърси с очи номера на коловоза си. Откри го без затруднение, проби си път сред шумна тълпа туристи и излезе на перона.

Готвеше се да скочи във вагона, когато иззад близката колона се появи млад ориенталец, облечен в железничарска униформа.

— Моля за извинение, сенатор Франкен — любезно се усмихна той. — Бихте ли ми отделили една минута?

Франкен неспокойно се огледа. Перонът беше пуст, пътниците очевидно вече бяха заели местата си във влака, а композицията всеки момент щеше да потегли. Вратата на най-близкия вагон му се стори обезпокояващо далече.

— Съжалявам, синко — включи сърдечната си усмивка той. — Но влакът ми всеки момент ще…

— Само минутка, сенаторе — настоя онзи. — Много е важно!

— Извинете — промърмори Франкен и понечи да тръгне към близката врата. — Май не разбрахте, че закъснявам…

Униформеният ориенталец му препречи пътя и пристъпи напред. Франкен се оказа притиснат до стоманената стена на вагона. Отвори уста с намерението да извика, но от гърлото му не излетя нито звук. Железничарят измъкна някаква бутилка и започна да излива съдържанието й в устата му. Беше „Дива патица“, алкохолът опари гърлото му. Закашля се, направи опит да се предпази, но откри, че ръцете му сякаш са залепнали за шевовете на панталона. В ъглите на устата му се появиха мехурчета пяна.

Железничарят рязко го блъсна. Франкен се препъна и политна към дупката между вагона и бетонния постамент. Подметките на излъсканите му до блясък обувки се отлепиха от перона и той усети, че пада. В крайна сметка се задържа на крака, но не по собствена воля, а благодарение на нов удар от страна на железничаря, още по-силен от предишния. Остра болка прониза краката му, вероятно някоя от костиците се беше пукнала.

Притиснат в тясното пространство между два вагона, сенаторът Франкен направи отчаян опит да се бори. Железничарят започна да излива остатъците от съдържанието на бутилката върху главата му, а той посегна да го ухапе. В същия миг сърцето му подскочи с такава сила, че почти глътна езика си.

Разтърси глава и погледът му се проясни. С ужас видя, че железничарят се е обърнал с лице към началото на композицията и дава знак за потегляне. Вратите започнаха да се затръшват, влакът всеки миг щеше да тръгне…

Железничарят отново насочи вниманието си към Франкен и той неволно започна да се моли. Ритникът го улучи в слабините, пригади му се, но не успя да повърне. Вместо това тялото му потъна до кръста в бетонната дупка на коловоза.

Вдигна глава, не можеше да повярва на очите си. От този ъгъл лицето на нападателя изведнъж му се стори познато. Не беше никакъв железничар, униформата го беше заблудила! Господи, Боже мой, простена душата на сенатора. Върху лицето на мъжа се беше изписала такава омраза, че кръвта на Франкен замръзна в жилите му.

Влакът помръдна, съединенията между вагоните се разклатиха. Франкен направи отчаян опит да се бори, въпреки острата болка в краката и гърдите. Японецът се наведе и небрежно докосна челото му с върха на пръстите си.

Може би от пречупването на светлината Франкен остана с впечатлението, че очите на този мъж рязко промениха цвета си. В момента грееха със студен зеленикав блясък, сякаш напоени с космически студ…

Франкен знаеше, че този японец го убива, но нямаше никаква представа по какъв начин го прави. Влакът се раздвижи, а той бавно губеше съзнание. Вцепенението напусна ръцете му, но сковаващият студ беше толкова силен, че той едва успя дати вдигне на няколко сантиметра от кръста си. Виждаше как безсилно помръдват пръстите му, бели и безполезни като тлъсти червеи. Вече не му принадлежаха, бяха някаква чужда присадка към тялото му. Гледаше ги така, сякаш се намираше на километри от тях…

Образът на японеца отново изпълни съзнанието му. Франкен усети страхотен натиск и започна да пропада надолу, към тъмните и студени релси. В ушите му се разнесе заплашителен тътен и той неволно си спомни за бурите от своето детство… Ураганните ветрове откъм залива връхлитаха над Галвестон с огромна сила, всичко подгизваше за броени минути…

После първото стоманено колело преряза тялото му. То се изви като дъга, подчинявайки се на могъщия жизнен инстинкт, но моментално беше подхванато от следващото колело, после от трето, четвърто… Една вихрушка от блестяща стомана. Сенаторът Франкен се превърна в кървава пихтия, която едва ли имаше нещо общо е човешко същество.

Единадесета главаНю Йорк / Вашингтон / Токио

— Той идва — каза Сума на мъжа с кривите крака: — Готов ли си да умреш?

Хейс Уокър Джонсън не отговори. Лежеше гол върху кухненската маса, върху слабините му бяха метнати разкъсаните къси гащета „Калвин Клайн“, тип „боксьор“. Унизително е да бъдеш в този вид пред непознати, помисли си той. Лепкава струйка пот се плъзна между голите му бедра.

Китките и глезените на комисаря бяха вързани за краката на масата, а позата му беше такава, че единственото му желание беше да се покрие с някаква дреха. Едно доста странно желание предвид факта, че върху плъзгавите плочки на пода седеше жена му, опряла гръб на вградения в стената хладилник. Главата й беше леко вирната, устата й зееше. А кръвта беше толкова много, че дори Хейс Уокър Джонсън вече не можеше да я намира красива…

Това беше грубо предизвикателство, пред него бледнееше дори опасността да изгуби живота си. Защото беше заплаха за всичко, в което беше вярвал, че притежава заплаха за спомените му, които бяха най-святото нещо на света.

— Господин Камивара е мой специален гост — каза Сума и посочи дребничкия японец до себе си. — Той харесва комисарите.

Хейс Уокър Джонсън изви глава.

— Какво още харесва господин Камивара? — попита той. От опит знаеше, че при ситуации с вземане на заложници времето е от изключително значение. Колкото повече се протака то, толкова по-голям става шансът за благоприятен изход. Не искаше да мисли за другото: че след като спокойно се представят с истинските си имена, тези двамата положително възнамеряват да го убият…

— Горе-долу всичко, което можеш да предположиш — мрачно промърмори Камивара и докосна оголените му бедра. — Но най-много обичам секс, гарниран с наркотици.

— С наркотици гарнира всичко — сподели Сума. — Само така му идва възбудата…

— Особено ако оня дойде — промърмори Камивара.

— Вече ти казах, че ще дойде.

Джонсън искаше да не мисли за ужаса На отсрещната стена и направи усилие да поддържа разговора.

— Имаш ли предпочитан наркотик? — попита той.

— Типичен въпрос за полицай — засмя се Сума.

— Няма нищо, нали сме приятели — сви рамене Камивара и на Джонсън изведнъж му се прииска да го ритне в лицето. Дребният се извърна към него и добави: — Acconitum napellus, вълчо биле…

— Това не е ли отрова? — примигна Джонсън.

— Отрова, успокоително, средство за сексуално стимулиране — отвърна Камивара и очите му се насочиха в слабините на Джонсън. Зависи от дозата и с какво го смесваш… Въпрос на опит… — устните му се разкривиха в ужасяваща пародия на усмивка.

В същия миг очите на дребния японец се преместиха върху лицето на Джонсън и той изпита чувството, че го потапят в ледена вода. Кръвта замръзна във вените му, пулсът му рязко се забави, нервите му се оказаха парализирани. Обзет от ужас, той направи опит да отмести очи, но не успя. Нещо го блокираше. Беше в състояние да мисли за него, но нищо повече. Една мисъл, повтаряща се до безкрайност в съзнанието му, сякаш отразена от хиляди огледала.

Необичайно забавените удари на сърцето му бяха тежки и почти болезнени. Заковал поглед в очите на Камивара, той беше сигурен, че вижда някакъв неестествен блясък, размахване на чифт черни криле във формата на полумесец, зеленикав огън от ирисите… Японецът го дари с ужасяващата си усмивка, натежала от непонятна интимност. Сякаш споделяше съкровена тайна, сякаш го канеше в непристъпната крепост на своята могъща психика.

— Харесва ли ти тази игра? — прошепна Камивара, но гласът му прониза сърцето на Джонсън с тежък, спиращ дъха тътен.

Сума, който сякаш не обръщаше внимание на сцената, въздъхна и насочи поглед към задния двор. Камивара отмести поглед и Джонсън изпита огромно облекчение. Сякаш се беше изтръгнал от прегръдката на дявола. Кръвта му се раздвижи, бузите и раменете му възвърнаха нормалния си цвят. Студът, който го сковаваше допреди миг, изведнъж изчезна. Имаше чувството, че едва сега е в състояние да си поеме дъх.

— Дали господин Камивара обича кокаин? — попита той с дрезгав глас сякаш току-що се беше оправил от тежка настинка.

Камивара се усмихна и нови ледени тръпки стиснаха душата на Джонсън.

— Вече казах, че приемам всичко.

Джонсън извърна глава, погледът му неволно попадна върху трупа на жена му. Изпита главозамайващото привличане на човек, който всеки миг ще стане жертва на фатален инцидент. Кръвта и накълцаната човешка плът са ужасна гледка, защото напомнят за смъртта. Но примесена с ужаса от смъртта, тази гледка води до някаква непонятна възбуда на сетивата и човек се вкопчва й живота с всичките си душевни и физически сили. Все още съм жив, каза си Хейс Уокър Джонсън и изведнъж го досрамя от този факт.

Камивара разстла белия прах върху плота на кухненския бюфет и се наведе да смръкне. В същия момент Джонсън възобнови усилията да развърже дясната си ръка. Беше успял да долепи китката си до мястото, на което кракът на масата влизаше в плота. Там стърчеше главичката на един голям винт за дърво. Още преди няколко месеца беше обещал на жена си да го притегне, особено след като тя скъса на него една от най-хубавите си рокли. Не го стори и тази небрежност може би щеше да спаси живота му. Започна да движи китката си с плавни и почти незабележими движения, тънкият кабел се затърка в главичката на винта…

— Ако не се включиш веднага, скоро няма да има нищо за смъркане — промърмори Камивара, полуизвърнал се към Сума. Прокара палец по ноздрите си, после облиза белия прашец. — А стоката е първокласна…

Сума продължаваше да гледа през прозореца.

Камивара направи гримаса и се обърна към Джонсън:

— Готов ли си за купон, приятел?

Замръзнал на място, комисарят мълчеше.

Камивара настойчиво го гледаше с разширените си зеници.

— Ще бъде нещо, което дори не можеш да си представиш — похвали се той, после му обърна гръб и насочи вниманието си към кокаина върху бюфета. — Но това тук не е достатъчно, за да оправдае бъдещите ни прегрешения… Ще ни трябва по-силен илач, за да се подготвим както трябва… — Върху дървения плот се появиха странни шишенца и епруветки, които очевидно носеше в джобовете си. В ръката му имаше тумбеста колба с някакъв оранжев прах. Отсипа част от него във водна чаша и пусна отгоре няколко капки от кухненския кран.

Джонсън усети как кабелът около китката му се разхлабва и пада. Заковал поглед в двамата мъже, той плъзна ръка към чекмеджето, разположено на сантиметри от пръстите му. Гърбът му едва забележимо се изви и чекмеджето се отвори. Усети в дланта си хладната дръжка на ножа за хляб и бавно започна да изтегля ръката си. След секунда беше готов, острието висеше към пода, скрито от масата.

— Пий! — ухили се Камивара и притисна ръба на чашата до устата на Джонсън. Изчака го да поеме половината от оранжевата течност, после дръпна чашата и я пресуши.

— А сега ме целуни.

Джонсън изчака секунда, после изплю течността в лицето на японеца. Онзи смаяно примигна и за миг се поколеба. Миг, достатъчен за движението на ножа. Острието изсвири във въздуха и се заби в ръката на Камивара, приковавайки я към масата.

Японецът зяпна от изненада, в следващия миг в устата му се оказа една от ленените салфетки за хранене. Вместо него обаче изкрещя Джонсън. Надигнал се до седнало положение, той се втренчи в прикованата ръка, очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Не, това е невъзможно, пропищя вцепененото му съзнание. Острият нож беше пронизал дланта на Камивара, беше разкъсал кости, нерви и сухожилия… Но от раната не излезе дори капчица кръв!

Главата на Камивара се завъртя плавно, сякаш беше поставена върху ролкови лагери. Очите му, допреди миг черни и безизразни като на умряла риба, отново започнаха да променят цвета си. Зелените полумесеци в ирисите сякаш осветиха цялото му демонично лице. Кърпата излетя от устата му.

Въздухът в помещението се раздвижи, сякаш беше пристигнал нов неканен гост. Джонсън имаше чувството, че вижда някаква неясна сянка в ъгъла.

Очите на Камивара станаха огромни и ослепително ярки, като странни слънца. Лъчите им се насочиха към Джонсън, пронизаха кожата и плътта му, докоснаха мозъка му.

Комисарят простена и рухна върху масата, тялото му се разтърси от конвулсии. В гърдите му се появи пронизваща болка, кислородът започна да не му достига. Въпреки това направи върховно усилие и посегна към ножа. Единственото му желание беше да го забие в сърцето на Камивара.

— Това ли искаш? — попита японецът. — Добре, ще го получиш!

Джонсън се разтърси в конвулсии, очите му заплашваха да изскочат от орбитите си. Назъбеният нож започна да се измъква от ръката на Камивара сам, без чужда помощ… Дръжката му се насочи нагоре, след миг вече висеше във въздуха…

— Господи Исусе!

Камивара се смееше.

Джонсън затвори очи и рязко разтърси глава. Това, което Камивара го беше накарал да изпие, беше с изключително силно въздействие… Направи опит да диша, но изведнъж откри, че е забравил как става това…

Пред очите му се появиха разноцветни кръгове, метаболизмът на тялото му удвои и утрои скоростта ей. Устата му се отваряше и затваряше с ужасяващо мляскане, като риба на сухо…

Халюцинации, Беше погълнал част от отровата на малкия японец и сега халюцинираше. Да, така е… Друг отговор не може да има! Просто го бяха упоили и сега халюцинираше. Но…

Джонсън направи опит да изкрещи, но запасът от кислород в дробовете му беше свършил. Отвори уста в опит да диша, но не се получи. Сякаш беше напуснал вътрешността на космически кораб и се носеше във вакуума на междузвездното пространство…

Улф и Шика прекосиха Първо авеню, завиха на запад по Осемдесета улица и спряха на една пряка от дома на комисаря.

Улф я поведе по пътя, който вече беше използвал с Боби — през задния двор на съседите, към кухненските прозорци на Джонсън. Черната желязна врата беше заключена, но той бързо се справи с ключалката, същото стори и с вратата, която водеше към малкото бетонирано дворче. Къщата тънеше в тишина, двамата прекосиха дългата пътека без никакви инциденти.

В дъното на градината се спряха. Пред очите им изплува четириметровата ограда, зад която беше къщата на комисаря. Улф откри замаскираната вратичка и леко я побутна. Озоваха се в задния двор на Джонсън, Шика не се отделяше дори крачка встрани.

Изминаха няколко метра сред храстите и тя изведнъж докосна ръкава му.

— Тук нещо не е наред!

Забравили предпазливостта, двамата хукнаха към вратата на кухнята. Веднага доловиха глухото хъркане на Джонсън, след миг Улф видя посивялото му лице, в следващия вече беше обхванал цялата обстановка: полуголото тяло на комисаря, проснато върху масата, мъртвата жена до хладилника, надвесеният над комисаря японец, ножът, който свободно висеше във въздуха…

— Всемогъщи Боже!

Пред него стоеше бояджията японец, с когото беше разговарял в служебната тоалетна и на когото дори се беше извинил за нахалството! Сега вече разбра всичко.

Очите на фалшивия бояджия се разшириха и започнаха да греят с отровнозелена светлина. О, Господи, простена в себе си Улф.

— Камивара! — извика Шика, после се извърна към Улф: — Лягай! Остави го на мен!

— Не става! — поклати глава Улф. — Това копеле вървеше по петите ми, значи си е мое!

Камивара рязко се завъртя и изчезна във вътрешността на къщата, Улф хукна след него и потъна в неосветения коридор.

— Отдавна не сме се виждали, говньо! — просъска Камивара и кракът му влезе в съприкосновение с бедрената кост на Улф.

Болката беше остра, кракът му почти се парализира. Улф се завъртя и политна, сякаш беше изгубил равновесие. В мига, в който се оттласна от стената, пред очите му се появи налудничавата усмивка на Камивара.

Ръбът на дланта му потъна в гръдния кош на противника и рязко се завъртя. Камивара изпъшка и това беше единственият признак, че го беше улучил. Нещо проблесна в ръката му и Улф рязко отскочи встрани. Тънкото острие бръмна на сантиметър от лицето му.

От устата на японеца се изтръгна налудничав смях, от ръката му излетя втори нож. В същия миг Улф вдигна крак и му нанесе страхотен удар. По-скоро искаше да го нанесе… Нямаше достатъчно време за подготовка, но все пак успя да улучи китката на японеца и ножът изсвистя над главата му. Продължи вихрената си атака с ясното съзнание, че всяко колебание ще бъде фатално. Лакътят му потъна в корема на Камивара, точно в мекото място под гръдния кош…

Някаква тъмна сила го отхвърли назад, гърбът му влезе в болезнено съприкосновение със стената, главата му се завъртя. Когато отвори очи и дойде на себе си, Камивара беше изчезнал.

Шика понечи да се втурне след Улф, но изведнъж замръзна на мястото си. От сянката край стената се отдели миниатюрната фигура на Сума, която привлече цялото й внимание. Ръката й бавно се вдигна нагоре, пръстите започнаха да се свиват. В очите й блеснаха зеленикави пламъци. Японецът се закова на място, назъбеният нож продължаваше да виси над кухненската маса.

В стаята изведнъж притъмня, страничен наблюдател би помислил, че са я изпълнили невидими кълба дим. След миг от дланта на Шика се издигнаха синкави пламъци, после просъскаха и изчезнаха, сякаш удавени в кофа вода. Джонсън лежеше на масата, сбръчкан и бездиханен.

Над трупа продължаваше да виси кухненският нож, острието му смътно проблясваше.

— Какво прави тук Камивара, по дяволите? — заповеднически попита Шика.

— Каквото умее да прави най-добре — отвърна Сума и склони заострената си като куршум главица. — Предизвиква хаос.

— По чия заповед?

Сума не отговори.

— Получил си нови инструкции, нали? — погледна го с подозрение Шика. — А аз все още не знам какви са те.

— Тогава да ти кажа — предложи Сума. — Задачата ни е да изтръгнем Матсън от… нека го наречем същността му… Бавно, но неотстъпно.

— Като отстранявате всички, които са му близки, така ли?

— Така.

— Но това е толкова варварско, толкова окончателно…

— Точно така, окончателно — кимна Сума. — Това е най-подходящата дума… — очите му се разшириха, назъбеният нож потрепна във въздуха като жив.

— Прекратете операцията. Аз мога да го доведа в Токио без никакъв проблем. Той ми се доверява.

— Може би наистина е така — поклати глава Сума. — Но ние не можем да го знаем със сигурност. Не можем да четем мислите му като на другите хора, а това е опасно. Освен това, когато напуска Америка, той трябва да го направи с пълното убеждение, че нищо не го задържа тук.

— Защо?

Защото сме му приготвили една работа — по лицето на Сума се плъзна усмивка. Натежала от загадъчност усмивка на сирена… — Една окончателна работа…

— Каква е тя?

— Вече ти казах повече от необходимото.

— Значи не си имал намерение да го убиваш…

— Да убия Матсън? О, не… — Назъбеният нож се раздвижи, сякаш изведнъж го беше обзело нетърпението да изпише кървавата си история на стената. — Имам намерение да унищожа всичко, което му е скъпо, да проверя способностите му, да го опозная… Сега вече наистина ти казах достатъчно.

Торнбърг Конрад III се срещаше с Брозиан Ленфант веднъж седмично. На различни места, в различни дни на седмицата. Въпросите, които обсъждаха, също бяха от различен характер. Пенсиониран сенатор от Луизиана, отстъпил срещу една добра кръгла сумичка името си на Хам и Йошида за консултантската фирма „Ленфант & Ленфант“, Брозиан беше от старата гвардия на Торнбърг, при това един от любимците му. Главно защото беше успял да направи политическа кариера в една изключително трудна среда и знаеше всички мръсни номера от наръчника. Знаеше и такива, които си бяха лично негов патент и не фигурираха в никакви наръчници…

За пръв път попадна в полезрението на Торнбърг, когато, в качеството си на областен прокурор, успя да се справи с всемогъщия кмет на Ню Орлиънс, майсторски използва бясната му кампания срещу себе си и в резултат не само разруши политическата кариера на противника си, но и спечели огромна популярност сред електората в Луизиана. Четири години по-късно, благодарение щедрата предизборна помощ от страна на Торнбърг, той влезе в Сената на Съединените американски щати. Ленфант не беше от хората, които забравят направените услуги, и именно по тази причина поиска днешната извънредна среща, само три дни след редовния им седмичен разговор.

Беше среден на ръст човек с несъразмерно голяма глава и огромни кафяви очи. Под високото му чело стърчеше клюноподобен нос, усмивката му беше широка като Мисисипи. Раменете му бяха тесни, напоследък ясно започваше да личи малкото му шкембенце. Обличаше се спретнато и елегантно, един истински джентълмен от Юга. Което означаваше, че познава отлично правилата на политическите игри във Вашингтон: споделя секретна информация само с приятели, винаги срещу съответната услуга. Именно това правило му беше извоювало репутацията в един град, в който никой на никого не прощаваше…

Днес беше облечен в тъмносин вълнен костюм с кремава жилетка и вратовръзка в шоколадов цвят. В ръката му се поклащаше куфарче от щраусова кожа.

Срещнаха се във фоайето на централата на ЦРУ в Лангли. Торнбърг харесваше това място с внушителния му паметник от бял мрамор и стената с петдесет и три звезди зад него. Всяка една от тези звезди беше издълбана в памет на някой агент, изгубил живота си за родината. Имена липсваха, поне що се отнася до широката публика. Те бяха записани в главния регистър на ЦРУ и щяха да останат там вовеки веков, като тежки камъни в гърлото на митичен звяр.

За Торнбърг тази особена форма на обществена тайна беше най-характерната черта на Вашингтон. Ето я нашата сила, сякаш нашепваше мемориалната стена. С нейна помощ ние не ти позволяваме да научиш истината…

Останаха за минута пред мемориала, изправени между знамената на САЩ и ЦРУ.

— Внушително — промълви Торнбърг и Брозиан Ленфант отлично разбра какво има предвид.

Показаха пропуските си на охраната, Ленфант предаде на съхранение миниатюрния кинжал, който беше негов неразделен спътник още от времето на предизборната кампания в Луизиана. Придружиха ги до асансьорите.

— Добре ли познаваше сенатора Франкен? — попита Торнбърг, след като вратите се затвориха и асансьорът тръгна нагоре.

— О, със стария Р. П. се знаем от години — отвърна Ленфант, после с въздишка добави. — Доколкото разбрах, тялото му е премазано до неузнаваемост…

— Правилно си разбрал — отвърна Торнбърг.

— Говори се, че бил пиян до козирката…

— Глупости! — изръмжа Торнбърг. — Точно като глупостите, които се надрънкаха за естествената смърт на още куп противници на търговския законопроект! Всички до един са убити. Франкен просто е поредната жертва и това е лошата новина!

Торнбърг беше избрал една малка, рядко използвана заседателна зала. Отвори вратата, после включи осветлението и климатичната инсталация, за да прогони топлия застоял въздух.

Обзавеждането беше скромно. На сивата стена срещу прозореца бяха окачени няколко анонимни и не особено добри картини на платноходи, порещи развълнуваните води на океана. В средата имаше голяма заседателна маса, край нея бяха наредени осем стола с подвижни седалки. В дъното имаше шкаф за съхранение на документи в същите тонове, който, доколкото Торнбърг беше запознат с практиката на подобни учреждения, несъмнено съдържаше комплект модерна подслушвателна апаратура. Върху шкафа имаше евтина машина за кафе и малък тостер, които по всяка вероятност се използваха при продължителни заседания. Подобно на всички заседателни зали в сградата на ЦРУ и тук прозорецът беше фалшив. По този начин се избягваше опасността от далечно подслушване, което обикновено се осъществяваше посредством улавяне на вибрациите в стъклото.

Настаниха се край масата и Ленфант щракна ключалките на куфарчето си.

— Добри или лоши новини, човек трябва да се храни — промърмори той.

На масата се появи термос със силно нюорлианско кафе, в което положително бяха добавени няколко капки коняк. До него кацна спретната купчинка сандвичи с риба, а накрая се появи пластмасова кутийка с кренвирши от месо на алигатор, покрити с домашно приготвена лютеница, достатъчно силна да свали боята от всяка новопроизведена лимузина.

— Тези хранителни продукти ще засрамят всеки свикнал на гумени сандвичи държавен служител! — обяви Ленфант и на лицето му грейна широка усмивка. — А и повечето ресторанти в област Колумбия!

Торнбърг прие чаша кафе, но твърдо отказа храната. Ленфант стана да включи тостера и сложи кренвиршите да се затоплят. Не след дълго залата се изпълни с такава воня, че при определена концентрация всеки би я класифицирал като химическо оръжие. Поне Торнбърг би го сторил, при това без капка колебание…

Завъртя се заедно със стола, отвори архивния шкаф и щракна един ключ. В действие влезе машината за електронно заглушаване, вече можеха да говорят свободно.

Ленфант извади кренвиршите, изключи тостера и се върна на масата. От чинийката се издигаше лютива пара, очите на Торнбърг започнаха да се насълзяват. Въпреки това следеше с интерес как приятелят му поглъща отвратителната храна.

Въздъхна, допълни чашата си с кафе и промърмори:

— Тая тиня от Мисисипи не е чак толкова лоша…

— Рецепта на майка ми — отвърна Ленфант и разряза с хирургическа точност първия си кренвирш. — Главният готвач на „Галатоар“ от години ме преследва да му я дам… Ама няма да стане! Мама цял живот се стараеше да ни осигурява храна, с която да се гордеем. И го постигна. Затова нямам никакво намерение да споделям кулинарните й тайни…

Набоде един залък на вилицата си и подхвърли:

— Знаеш ли, онова момче Джейсън Йошида е истински работохолик… — Подъвка известно време, преглътна и добави: — Готов съм да се закълна, че е същият като мама — сякаш никога не спи! — говореше със специфичен, невъзможен за имитиране луизиански акцент. — Нима мисли само за работа?

— Най-добре е да питаш Хам — отвърна Торнбърг и се взря в топлите очи на бившия сенатор, меки като акцента му. Накъде ли бие, запита се той. Знаеше, че трябва да се зареди с търпение и да не бърза. Ленфант обичаше да завоалира основната тема на всеки разговор.

— Знам това, Торнбърг… Но синът ти мисли, че се мотая из „Ленфант & Ленфант“ просто защото нямам какво друго да правя… Точно както ти искаше, нали?

— И сега мисля, че връзката между нас трябва да остане незабелязана.

Ленфант изсумтя и нападна първия от сандвичите с риба.

— Ще ти кажа нещо… Навремето познавах сума шпиони, които хабер си нямаха, че съм ги разкрил… Но никога не съм срещал човек, който да изпитва твоето удоволствие от шпионските игри!

— Знанието е сила, поне така казваха в ОСС — промърмори Торнбърг, имайки предвид разузнавателната централа, предхождаща ЦРУ.

— ОСС беше друго нещо — кимна Ленфант. — В онези години хората не само изпълняваха стриктно получените заповеди, но го правеха и с истинско удоволствие! — Ченето му замислено започна да предъвква. — Това ме подсеща за причината да поискам среща с теб… Ти пожела да поддържам връзка със сина ти, да му предложа офисите на „Ленфант & Ленфант“, за да мога да го държа, тъй да се каже… под око. И аз го сторих — ръката му посегна към чашата с кафе: — Но напоследък започнах да ставам по-любопитен, знаеш… Може би защото Йошида ми се струваше някак напрегнат… Реших да се заема за работа. На първо време го поставих под неотклонно наблюдение, пъхнах и една-две „дървеници“ в офиса му. И знаеш ли какво открих? Преди няколко дни момчето е отскочило до Ню Йорк. Взело е късния полет, на другата сутрин вече си е било у дома…

— Е, и?

Ленфант сви рамене и поне за момента изглеждаше като човек, който е изгубил всякакъв апетит.

— Може би в това няма нищо странно — призна той. — Но се питам дали знаеш, че твоят човек Матсън е настъпил котарака…

Торнбърг мълчеше, лицето му беше непроницаемо.

— Продължавай — промърмори най-сетне той.

— Матсън бяга от директора на полицията Джак Бретхард, който вярва (или по-скоро иска другите да вярват), че Матсън е убил някой си Ричардс Кавалера — единствения чернокож детектив в екипа му… — Дясната вежда на Ленфант леко се изви: — Въпросният индивид е бил намерен с два куршума в тила. Убийството е станало в нощта, в която Йошида е бил в Ню Йорк. Балистичната експертиза установява, че е стреляно с револвера на Матсън — главата му леко се поклати. — Всичко това ме кара да мисля, че работата е свършил именно Йошида.

На всеки друг Торнбърг би отвърнал, че това е изключено. Би го обвинил в погрешна интерпретация на фактите. Но познаваше прекалено добре Ленфант, прекрасно знаеше с каква прецизност работи… Каже ли нещо, значи то е проверено хиляди пъти и е сигурно като държавните ценни книжа. Можеш да си го сложиш в банков трезор и да чакаш дивиденти…

— Знам, че не си давал благословията си за този удар — меко продължи Ленфант. — Просто защото си побъбрих с Йошида малко след завръщането му… Знаеш го какъв е — да измъкнеш нещо от устата му е равносилно на изкачването на Хималаите! Но аз умея да чета между редовете и вече съм убеден, че момчето се притеснява от някакво неотдавнашно решение на сина ти… — Ленфант се наведе напред и понижи глас, макар да нямаше видими причини за това: — Торнбърг, планът ти се намира в опасност! Синът ти е стигнал до заключението, че Улф Матсън става бреме, от което трябва да се отърве. В резултат му е подготвил такъв капан, че практическите му шансове за измъкване се доближават до нулата!

Стиснал револвера си, Улф се зае да обикаля стаите една по една. Но от Камивара нямаше следа. Сега най-важното беше да разбере каква е играта На японеца, кога ще прекрати тази криеница и ще се изправи насреща му.

Къде си, Камивара? Защо се криеш? В съзнанието му изплува спомен за детските игри на криеница в Елк Бейсин, умът му се напрегна.

Намираше се в хола, разположен в средата на къщата. Вляво, под ъгъл от деветдесет градуса, се намираше официалната трапезария на комисаря. Нямаше как да продължава напред, трябваше да се върне. Тук цареше полумрак, условията за внезапна атака бяха идеални.

После видя нишата. Беше напълно достатъчна за скривалище на дребен мъж, особено ако се сгъне на две. Мушна пръст в халката на желязната врата, насочи револвера и дръпна.

Озова се лице в лице с празната вътрешност на кухненско асансьорче. Значи се намира над самата кухня и Камивара е успял да го върти в кръг, прецени Улф. Наведе се да го огледа отблизо и изведнъж чу гласа на Шика, долитащ откъм шахтата. Говореше с някого на японски. Напрегна слух и проектира своята „макура но хирума“ по посока на събеседника й. Кой ли е той? Няколко фрази бяха достатъчни, за да разбере. После улови излъчването му и започна да се изпотява.

Господи Исусе, Та тя разговаря със Сума! При това спокойно, както се говори с приятел!

Затвори вратичката и започна да се концентрира. Камивара, заповяда си той. Това е най-важната ти задача за момента. По-късно ще се разправяш с Шика. Ако това „по-късно“ изобщо дойде, разбира се…

Внимателно пристъпи напред, спря в момента, в който сянката му достигна ъгъла. Още милиметър напред и Камивара ще разбере, че е тук. Ако го очаква зад ъгъла…

Напрегна очи по посока на коридора, искаше да усети противника си. Дали не чу леко помръдване, дали не усети особена миризма? Ще, успее ли да се ориентира навреме?

Нищо.

Продължаваше да чака. Нищо.

После помисли за мрачното същество вътре в себе си и разбра, че трябва сам да създаде условията за победата си. Трябва да получи психологическо предимство, да изчака онова особено състояние на душевно равновесие, което притежаваше Белия лък. Останалото ще дойде неусетно…

Напрегна психиката си и повика тъмната сянка, превърнала се в негов постоянен компаньон. Все още се страхуваше от нея, но вече трябваше да свиква… Припомни си сблъсъка в склада, особено факта, че когато Сума демонстрираше необичайните си способности, той беше в състояние да улови излъчването му и да определи точното му местоположение. Запита се дали е възможно и обратното — Камивара да го усети в момента, в който прибегне до „макура но хирума“…

Реши да действа незабавно. Хукна напред, зави зад ъгъла и полетя по коридора, пуснал пред себе си пипалата на прозрението…

Исусе!

Закова се на място, после продължи напред само защото волята го тласкаше. Ясно усещаше дишането на някой друг, редом със своето… Открих го, рече си Улф. Усещам излъчването му дори без да е пуснал в ход своя вътрешен поглед…

Камивара изскочи от здрача. Във фигурата му нямаше нищо човешко, по-скоро приличаше на дух — от онези, които отнасят душите на покойниците… Съвсем като създанието, по което пуснах стрелите си там, на Пътеката на мъртвите, помисли си Улф.

Зърна Улф, закова се на място и започна да проектира своята „макура но хирума“. Улф му отвърна по същия начин.

Камивара измъкна малък, но изключително остър нож и светкавично го запрати към него. Улф почувства как слабините му рефлективно се стягат, как тялото му иска да реагира. Преодоля инстинкта, отпусна се и започна да се концентрира. Всичко това стана в краткия миг, в който смъртта летеше към него.

Миг преди тази смърт да се превърне в действителност, Улф си каза, че не бива да очаква болка и това беше единствената ясна мисъл в съзнанието му. Вместо очакване трябваше да поеме инициативата в свои ръце, да противопостави силата и умението на тялото си, да се втурне срещу дребничкия плешив японец и да го смаже…

После потъна във вихъра на действието и вече нямаше време за размисъл.

Ножът на Камивара беше на сантиметри от корема му, когато протегна ръка, сграбчи дясната китка на японеца и светкавично се отпусна на коляно. Острието погали кожата му, но хватката „ирими“ от айкидо вече беше в ход. Използвайки инерцията на Камивара, той го дръпна напред и надолу, прехвърли го през рамо и го запрати към близката стена.

Камивара се стовари на четири крака, гърбът му влезе в болезнено съприкосновение с ръба на прозореца. Но ножът остана в ръката му. Замахна рязко, острието свирна във въздуха и се стовари върху револвера на Улф. Ударът беше страхотен, пръстите на Улф неволно се разтвориха и оръжието издрънча на пода.

Наведе се напред, дясната му ръка се плъзна под протегнатата ръка на Камивара, лявата я обхвана от другата страна. Торсът му се изви, за да даде стабилна основа на ръцете. Лявата се плъзна напред и притисна ключицата на японеца, дясната рязко дръпна нагоре. Костта се счупи с остро пропукване, ножът издрънча на пода.

Това е добре, помисли си Улф и ръбът на дланта му се стрелна към брадичката на японеца. Но Камивара му нанесе саблен удар в китката и силата на нападението видимо намаля.

Сега беше ред на Камивара да изчака. Знаеше, че Улф трябва да продължи атаката си и беше готов да я посрещне. Още при първото движение на ръцете му той се стрелна напред и левият му юмрук улучи Улф във врата.

Очевидно търсеше нервните възли, намиращи се редом със сънната артерия. Ако ги беше улучил, противникът му моментално щеше да се парализира. Не успя, ударът попадна в ключицата на Улф. Силата му беше страхотна, Улф усети как коремът му се свива в болезнена контракция. Контрира с удар тип „хвърчило“, насочен в лявата китка на Камивара, но не улучи.

Нов силен удар, тялото му се олюля. Наложи се да преоцени тактиката на боя, тъй като времето течеше, а заедно с него изтичаха и запасите му от адреналин. Трябваше да отчита умората на мускулите си, отвикнали от толкова силно напрежение, трябваше да си даде сметка, че шансовете му за оцеляване намаляват с всяка измината секунда и скоро ще бъдат нула… Нещата трябва да се променят, тръсна глава Улф. Веднага!

Направи опит да проектира психическите си сили напред, към противника. Но Камивара очевидно очакваше подобен ход и с лекота го блокира.

Лицето на японеца се поклащаше в мрака на сантиметри от очите на Улф — злобна, ухилена физиономия с неестествено ярки очи — като фенерите от тиква, които децата разнасят на Празника на вещиците… Физиономия, която вещаеше смърт… В устата му блестяха златни зъби, два от тях — по-дълги от останалите, яростно проскърцваха… Дебелите устни се бяха разкривили в демонична усмивка, вратните жили бяха издути като въжета…

Полюшваха се, вкопчени един в друг като любовници. Но чувството, което ги свързваше, беше далеч по-силно от страстта…

Улф потърси адамовата ябълка на противника си. Трябваше да я улучи, тъй като само това гарантираше успешен изход от битката. В противен случай умората щеше да вземе своето, Камивара неизбежно щеше да получи предимство…

Зъбите на японеца остро изщракаха и се забиха в китката на Улф в момента, в който пръстите му се протягаха към гърлото му. Ръката на Улф моментално изтръпна, хватката му се разхлаби. В следващия миг ръцете на Камивара се сключиха около шията му, мазолестите палци натиснаха навътре, главата му попадна в сгъвката на лакътя. Улф с ужас разбра, че японецът се готви да му счупи врата, и кръвта му изстина. Разполагаше с не повече от петнадесет секунди, за да потърси спасение.

Но умората го връхлиташе със смайваща бързина, изведнъж започна да му се струва, че смъртта не е чак толкова страшна. Пред очите му се спусна червена пелена, силите го напуснаха.

Организмът му отлично знаеше какво става, усещаше приближаването на неизбежната смърт. Събра в себе си последните остатъци на адреналин и се сгърчи в мощен тласък. Но напразно. Хватката на Камивара беше желязна, към силата на ръцете прибавяше и тежестта на стегнатото си тяло. Мускулите му се издуха като въжета и пръстите му започнаха да се стягат около шийните прешлени на Улф.

— Не е честно! — пиянски проплака Хирото. Сакото му беше захвърлено върху навит на руло футон, яката на измачканата му риза беше разкопчана, вратовръзката стърчеше на една страна. — Работя в пълна анонимност, докато Южи се радва на славата! Той притежава компанията, разполага с много пари, а аз? Мизерна заплата и част от Шиан Когаку, която само мога да разглеждам, защото е приписана на името на жена ми! — Сграбчи бутилката уиски „Сънтъри“ и изля остатъка от съдържанието й в чашата си. — Аз съм призрак, аз съм сянка, за която никой нищо не знае…

Евън слушаше пиянските оплаквания с подчертан интерес. Отиде да причака Хирото в болницата, където се лекуваше жена му. Седеше в ярко осветената чакалня с приведени рамене, на лицето й се беше изписала мъка. Хирото, най-сетне измъкнал се от болничното легло на жена си, веднага я забеляза, сърцето му потръпна от жал, когато видя как безутешно плаче…

Влязоха в близкия ресторант, държаха се почтително един с друг, без флиртуващи погледи, разделени от масата. Хирото не беше труден за дешифриране, особено след помощта, която й оказа Вакаре. Благодарение на този мъж Евън видя какви възможности се откриват пред нея, инстинктивно почувства, че „Тошин Куро Косай“ търси нов начин за достъп до Оракула, без помощта на Минако… Това не означаваше, че не й вярват — напротив, всички бяха убедени в нейната преданост. Но тук ставаше въпрос за сина й, а отношенията между майка и син понякога са по-силни дори от „гири“… Без никакви инструкции Евън си знаеше, че трябва да се търси нов път към Оракула, просто защото така диктуваше разумът. А Вакаре беше споделил с любимата си проститутка Мита, че именно Хирото — мрачният и завистлив девер на Южи, може да предложи този път…

Това не означаваше, че Хирото беше лесно упражнение. От опит Евън знаеше, че саможивите и завистливи хора често се оказват изключително умни, а мрачните им страсти ги превръщат в подозрителни параноици, които се съмняват във всеки и всичко. Също от опит знаеше колко трудно могат да се приспят веднъж възникналите им подозрения… Затова сега беше твърдо решена да не дава никакви поводи за подозрения на Хирото.

— Искам да се извиня за сцената, която направих в болницата, Хирото-сан — промълви в тази връзка тя… — Беше непростимо от моя страна.

— Не, аз трябва да ви се извиня за нахалството — тръсна глава Хирото.

— Но защо? Беше ми толкова приятно, когато седнахте до мен! — очите на Евън бяха скромно сведени към масата, събеседникът й трябваше да бъде сигурен, че в думите й няма нищо непочтено. — Просто не бях в състояние да удържа сълзите си… Мъжът ми страда от остра бъбречна недостатъчност… Необяснимо за млад човек като него, казват докторите. А бяхме толкова щастливи, Хирото-сан! Като онези безупречни семейства, които показват по телевизията… Толкова влюбени един в друг, с цял един живот пред нас… — Самотна сълзичка потрепваше в ъгълчето на окото й. — А сега той лежи в болницата, включен, към машина за диализа… С всеки изминат ден виждам как животът го напуска. Какво ще стане с нас? — сведе рамене и тялото й се разтърси от беззвучни ридания.

Хирото се втренчи в нея, опитвайки се да преодолее пиянското вцепенение. Изправи гръб, направи неуспешен опит да намести вратовръзката си и й отправи официален поклон:

— Аз съм в абсолютно същото положение.

— Наистина ли? — вдигна глава Евън. — Това е ужасно!

Сърцето му пропусна един такт, като видя красивото й лице, мокро от сълзи. Такова беше то и в болничната чакалня.

— Съпругата ми страда от неизвестна болест и едва ли някога ще бъде излекувана — поясни той и изведнъж млъкна. Никога не беше обсъждал състоянието на жена си с външни хора, но сега знаеше, че не може да се спре. Жената насреща му вървеше по същия мрачен път като него, можеше да го разбере… — На практика тази болест ме лиши от съпруга. Все още не е мъртва, имам предвид клиничното й състояние, но през цялото време плаче или изпада в истерични кризи… Къде остана красивата жена, за която се ожених? Унищожи я мрачна, непозната сила… Господи, животът може да бъде толкова ужасен!…

— Но ние трябва да го живеем, нали? — попита Евън и избърса очите си. — Трябва да бъдем силни.

— Защо? — мрачно поклати глава Хирото. — Не виждам смисъла…

— Защото винаги има шанс да срещнем съчувствие у някого — приведе се над масата Евън. — И тогава животът отново ще стане поносим.

Нима това прекрасно и тъжно създание има предвид нас двамата, запита се с примряло сърце Хирото. Не, това не може да бъде… Какво може да я привлече у човек като мен? Всъщност случайната ни среща не е ли предизвикана от съдбата? Срещат се двама души с еднакво тъжна участ, може би, за да си помагат?…

— Не знам какво ще правя, ако тя умре — промърмори на глас той. Евън знаеше, че говори за жена си Казуки — сестрата на Южи.

— И аз си мисля същото — меко промълви тя.

— Понякога имам чувството, че той вече не е мой съпруг, не е мъжът, когото съм обичала… Нима подобна мисъл не е предателска?

— Не — поклати глава Хирото. — Просто реалистична.

— О, какво ли не бих дала, за да го видя отново здрав!

Той забеляза, че отново ще заплаче и сърцето му се сви от мъка.

— Това е празна мечта, разбира се… Докторите казват, че няма надежда.

И тогава той видя спасението си. Седеше точно срещу него и го гледаше с красиви очи. Имаше шанса да докаже своята стойност пред едно човешко същество, да се измъкне от черната дупка на анонимността, в която го беше тикнал Южи. Как? Много просто — като й върне съпруга.

— Аз мога да го сторя — прошепна задъхано той, сякаш току-що беше пробягал цяла миля. Алкохолното опиянение беше изчезнало, на негово място дойде една свръхреална яснота, която го опияняваше.

— Какво да сторите? — объркано го погледна тя.

— Чуйте ме, Евън — погледна я настоятелно Хирото. — Докторите не знаят всичко. Аз съм специалист в областта на компютърното програмиране и от известно време работя върху проект, който може да окаже решително влияние върху състоянието на съпруга ви.

— О, Хирото-сан! — извика развълнувано тя. — Но как?

— Много е сложно за обяснение — отвърна той, давайки си сметка, че тя все пак е една обикновена жена. — Има връзка с промяната на човешките ДНК.

— Наистина ли? — светна лицето на Евън.

— Разбира се.

— Но това звучи… — главата и развълнувано се поклати: — Звучи толкова невероятно!

— Елате! — надигна се той. — Ще ви го докажа, още сега!

Защо не, по дяволите, запита се с внезапна решителност Хирото. Този проект е и мой! Какво лице, Господи!… Майната му на Южи, да върви по дяволите със своята секретност!

Улф имаше само един шанс да се спаси от убийствения натиск. Нервите. Меката трапчинка между рамо го и гръдния кош, точно под ключицата. Там се намираше нервният възел, който командва цялата ръка. Проблемът беше свързан с факта, че този възел е скрит дълбоко под стоманените мускули на Камивара, а силите на самия Улф бързо се топяха.

Опита с кокалчетата на пръстите си, но веднага разбра, че това няма да бъде достатъчно. Камивара продължаваше да извива врата му, прешлените пропукаха. Пред очите му заплуваха разноцветни кръгове, дробовете му горяха от липсата на кислород. Мускулите му бяха разтегнати до крайност, а позата на тялото му беше такава, че едва ли можеше да прибегне до удар е цялата тежест на торса си.

Мрак.

Трябваше му оръжие.

Леко жужене, сякаш от невидимо насекомо. Още по-леко помръдване.

Оръжие. Ръката на Улф се плъзна към страничния джоб на якето, пръстите му докоснаха метал. Ножът, който Сума беше изпуснал в онзи склад, остър като бръснач…

Усещаше как вратните му прешлени започват да се късат.

Насочи душевната си енергия навътре, обля го кървавочервено сияние. Изгуби чувство за реалността.

Тесен е мостът, опасна е пътеката…

В съзнанието на Улф започна да се издига странен мост, изцяло от бойни стрели…

Имаше чувството, че плува върху мощно течение. Пред очите му се разгаряше буен огън, но той знаеше, че може да го докосне, без да се изгори… Психиката му се обви около него и изведнъж усети огъня вътре в тялото си — буен, див, неустрашим… Пръстите му стиснаха метала.

Натиск.

Ножът, горещ и зачервен до точката на топене, блесна като ослепително слънце, после се стрелна напред — като пусната от лък бойна стрела…

Натискът престана.

Очите на Камивара заплашваха да изскочат от орбитите си, устата му спазматично се кривеше, езикът му надебеля и се проточи навън. Улф инстинктивно освободи шията си от обръча на пръстите му, през завесата на интензивната горещина почти не усещаше болката в изранените си мускули.

Видя ножа, забит дълбоко в тялото на Камивара. Протегна ръка и започна да нанася серия от къси, но силни удари в нервния възел под ключицата му. След миг дясната ръка на японеца омекна и безсилно се отпусна надолу. Без да губи нито секунда, Улф пренасочи горещата лава на психическата си енергия към сърцето на врага. Кръвта лудо блъскаше в ушите му, страх и омраза кипяха в душата му, цялото му тяло реагираше на близостта на смъртта, извикало на помощ неподозирани сили…

Улф се разтърсваше от концентрацията на психическата си енергия, тайнственият мотор в душата му подхранваше опияняващото чувство, наречено „мрак по пладне“, могъщите му вълни бяха готови за решителен, смъртоносен удар.

Изкрещя в мига, в който гърдите на Камивара се разтвориха и от грозната дупка изскочиха първите синкави пламъчета. Огънят бързо превръщаше плътта в черна пепел, воняща на грях, дупката ставаше все по-широка и по-широка.

Тялото на Улф се разтърси от неудържими тръпки, пред очите му отново изплува тъмната сянка, с която се беше борил на покрива на Аманда, която беше усетил във влажния апартамент на Шика, която видя в Града на обречените, покрай тялото на малката Кати, обхванато от пламъци…

Усети тежестта на тази сянка, която се беше превърнала в част от същността му, която познаваше още от детството си, прекарано покрай дядо му шаман… Тя дишаше и пъшкаше в мрака като живо същество, после, набрала сили, изведнъж прониза тялото му със силата на светкавица…

Тесен е мостът, опасна е пътеката, която води към живота… Малцина са смелчаците, които поемат по нея…

Вътрешният глас прониза съзнанието му, очите му рязко се отвориха и се заковаха в Камивара. Порочно в това, което беше останало от него. Овъгленото лице на японеца беше обърнато нагоре, на мястото на очите зееха черни дупки.

Но по коя пътека поех аз, запита се Улф. Нима тя ще ме отведе не при живота, а при разрухата и смъртта?

Дванадесета главаТокио / Ню Йорк / Вашингтон

— Здравейте, Хирото-сан.

— Това е Оракула — поясни Хирото и отстъпи встрани. Евън се приближи към матовия куб. — Оракуле, това е Евън…

Намираха се в крайбрежния склад, в който се помещаваше лабораторията с Оракула. Пазачи нямаше, охраната беше поверена на няколко сложни електронни системи, чиито кодове Хирото, естествено, знаеше. Беше му приятно да покаже на момичето, че се радва на особено доверие.

— Не биваше да я водиш тук — отбеляза Оракула.

— Зная, това противоречи на мерките за сигурност на Южи — кимна Хирото. — Но имам основателна причина. Тази жена е специална и само ти можеш да й помогнеш. Всъщност да помогнеш на съпруга й.

— Евън не е омъжена — отвърна Оракула.

Евън замръзна на място.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Хирото. — Не те разбирам…

— Много неща не разбираш, Хирото-сан. Изведи я веднага оттук.

Евън объркано местеше очи от Хирото към машината и обратно.

— Какво става? — овладя се с усилие тя, на лицето й се появи пресилена усмивка. — Тази машина май не ме одобрява. Възможно ли е това?

— Зная коя си — обяви Оракула. — Ти си опасна.

— Уверявам те, че тази машина може да разсъждава — обади се Хирото. — В момента думите й са лишени от смисъл, но…

— Хирото-сан — спря го синтезираният глас на Оракула, — Имаш ли представа, че тази жена е член на „Тошин Куро Косай“?

— „Черният кинжал“? — учуди се Хирото. — Това не е възможно! Откъде ти хрумна подобна глупост?

— Тя заема висок пост в организацията, Хирото-сан. Не си губи времето да я разпитваш, защото ще отрече този факт. По-добре виж опасността.

— Не му обръщай внимание — каза Хирото. — Вероятно някой чип е дал дефект…

— Ако я свържеш с мен, тя няма да е в състояние да ми попречи и аз ще мога да прочета мислите й. Ще узная всичките й тайни, ще разкрия намеренията на „Черния кинжал“.

Хирото забеляза, че Евън дълбоко се смути от това предложение. Лицето й пребледня, неволно се отдръпна крачка назад.

— Нали не мислиш да…

Хирото успокоително се засмя.

— Не, разбира се. Не ставай смешна… — махна с ръка и добави: — Може би наистина беше грешка, че те доведох тук. По-добре да си вървим…

— Нека останем още малко.

— Тя иска да научи повече за мен, Хирото-сан — обади се Оракула. — След което ще докладва пред ръководителите на „Черния кинжал“. Ти си длъжен да ме защитаваш.

— Разбира се — кимна Хирото. — Но от кого? С какво би предизвикал интереса на „Тошин Куро Косай“?

— С това, което мога или скоро ще мога — отвърна Оракула.

— И какво е то? — учуди се Хирото. — Аз зная всичките ти възможности.

— Не ги знаеш — отвърна Оракула. — Аз мога да променям ДНК на всеки нормален човек и да ги доближа максимално до тези на членовете на „Черния кинжал“.

— Нима твърдиш, че с теб се провеждат експерименти, за които не съм информиран?

— Да. Процесът не е завършен. Промених ДНК на един човек, но той е мъртъв. Южи и Хана продължават да работят по усъвършенстването на този процес. Когато той приключи, аз ще бъда от решаващо значение за членовете на „Черния кинжал“. Те ще бъдат в състояние да привличат нови хора в своите редове, всички с необходимите генетични заложби. Именно затова е тук Евън.

Хирото се обърна към нея.

— Тази машина е луда — тръсна глава Евън.

— Дай ми я, Хирото-сан — настоятелно рече Оракула. — Веднага ще ти докажа коя всъщност е тя.

— Престани! — заповяда Хирото, но в гласа му се промъкна несигурност.

— Видя ли съпруга й, Хирото-сан? — попита Оракула. — Сигурен ли си, че той действително съществува?

— Не съм го видял — призна Хирото. — Но мога лесно да го сторя — достатъчно е да придружа Евън до болницата. Мъжът й лежи на един етаж с Казуки.

— Тогава иди и го виж — посъветва го Оракула.

Той погледна Евън, в очите му се появи безпомощност. Чувстваше се разкъсан между две тайнствени сили.

— Достатъчно е да ми кажеш истината — рече.

В очите на Евън се появиха сълзи.

— Жестоко е да ме подлагаш на разпит, Хирото-сан — подсмръкна тя. — Тази машина лъже!

— Никоя машина не е в състояние да лъже! — навъси се Хирото. — Дори чудотворна машина като Оракула! — пристъпи крачка напред и добави: — Може би наистина няма да е зле, ако най-напред видя съпруга ти…

— Никак няма да е зле — обади се ехидно Оракула.

— Късно е — възпротиви се Евън.

— Да, късно е — повтори Оракула.

— Имах предвид, че е късно вечерта и визитациите са забранени. Но утре…

— Утре тя вече ще има човек в болницата, който ще ти бъде представен за съпруга й — предупреди като опитен детектив Оракула.

— Стига вече! — решително тръсна глава Евън. — Добре, отиваме в болницата още сега! Ще помоля да ти покажат болничния му картон!

— Ще го сториш ли? — погледна я със съмнение Хирото.

— Разбира се — твърдо отвърна тя.

— Не отивай никъде с нея, Хирото сан — предупреди го Оракула. — Тя вече е много опасна.

— Защо „вече“? — учуди се Хирото.

— Защото отлично знае, че в болницата няма никакъв картон на измисления й съпруг.

— Ако е така, значи ти я направи опасна!

— Зная, Хирото-сан.

Хирото пристъпи към вратата на лабораторията.

Под поцинкования навес на склада светеше ярка крушка.

— Съжалявам, но мерките за сигурност тук са изключително строги — промърмори Хирото. — В това отношение Оракула имаше право…

— Разбирам — пристъпи към него Евън. В очите й блеснаха зелени светкавици и Хирото се хвана за сърцето. Устата му се отваряше и затваряше като риба на сухо, дробовете му пламнаха.

Евън отстъпи крачка назад навреме, за да види как очите му се разширяват. Тялото му се олюля, удари се в стената на склада и бавно се свлече на земята.

Евън наблюдаваше потръпването на Хирото и дращенето на ръцете му, в ноздрите й нахлу миризмата на риба от близкия пазар Тцуки. Приклекна до него и каза:

— Проклетата машина е по-умна от теб, бедни Хирото.

После започна да му задава конкретни въпроси, получената информация обработваше с безкрайно внимание. Когато се увери, че няма какво повече да научи, тя рязко притисна сърдечния мускул на нещастника.

Хирото подскочи като ударен от електрически ток, после рухна безжизнен. Тя протегна врат и прищрака със зъби като хищник. От устата й изпадна нещо, което внимателно уви в късче памук и прибра в джоба си.

Протегна ръце и без никакви усилия го метна на гръб. Прибра го у дома със собствената му кола, вкара я в гаража и го настани зад кормилото. После остави двигателя да работи и затвори вратата. Внимаваше да не се докосва до нищо.

Обърна се да погледне тъмния дом. Жалко, че Хирото не знаеше нищо за начина, по който Южи и Хана възнамеряват да модернизират Оракула, помисли си тя. Бих могла да го взема още тази нощ и контактите ми с Минако и Южи щяха да станат излишни. Но не всичко е загубено. Сега зная къде го държат и ще изчакам. А после, ако Южи не пожелае да сподели тайните си с нас, ще ида да потърся Хана…

— Бретхард.

— Какво?

— Бретхард идва.

Улф хвана протегнатата ръка на Шика и с мъка се изправи. Облегна се на оплисканата с кръв стена, докато тя оглеждаше сгърчения труп в краката му.

После, в ушите им екна металически глас, усилен стократно от мощен мегафон:

— Говори директорът на полицията Джак Бретхард! Обкръжени сте от полицейска част за борба с безредиците в пълно бойно снаряжение! Съпротивата е безсмислена и ще доведе до проливане на кръв! Вашата кръв! Хвърлете оръжието и излезте през главния вход — един по един! Имате една минута! Всички сте арестувани, включително и ти, Матсън!

Тропотът на подковани ботуши потвърждаваше думите му. В къщата наистина нахлуваше цял полицейски взвод.

Улф гледаше към трупа на Камивара.

— Този мръсник направи всичко възможно да ме убие — промълви той.

— Трябва да се махаме! — дръпна го Шика. Би искал да пусне ръката й, но съзнаваше, че положително би се строполил. Беше подгизнал в кръв, сякаш излизаше изпод червен водопад. Отлепи гръб от стената с цената на огромни усилия.

Господи, но откъде Бретхард знае, че съм тук? Досега искаше да ми лепне само убийството на Кавалера, но ако ме пипне сред тази бъркотия, вече нищо не може да ме отърве от щатския затвор!

Напуснаха кухнята и поеха по вътрешната стълба нагоре. В далечния край на къщата тъмнееше удълженият таван в стил рококо, създаващ измамната илюзия за широко пространство.

Спряха на площадката между първия и втория етаж, Шика го притисна към стената. Долу светнаха всички лампи, ясно се виждаха ченгета в защитни униформи, въоръжени с къси пушки. Миг по-късно в полезрението му се появи фигурата на Джак Бретхард. Под сакото си беше облякъл бронежилетка, в едната си ръка държеше мегафон, а е другата стискаше тежък магнум, калибър 357, който решително не фигурираше сред официалното полицейско въоръжение. Истински каубой, помисли си Улф.

Бретхард доближи мегафона до устата си и повтори предупреждението. Миг по-късно Улф чу рязък пукот и сграбчи ръката на Шика.

— Да вървим!

Бяха близо до третия етаж, когато ги настигна електронният глас:

— Матсън, говори Бретхард! Открихме комисаря, или това, което е останало от него! Давам ти последна възможност да се спасиш! Предай се, докато в полицията все още имаш приятели, които искат да ти помогнат!

Улф и Шика продължаваха да тичат нагоре, настигнати меко пропукване. Малък метален цилиндър изтропа на площадката и започна да се търкаля по килима. От него излитаха кълба гъст пушек.

— Сълзотворен газ — промърмори Улф и продължи да върви нагоре. Зад гърба им пропукваха нови газови контейнери. Време, стисна зъби той. Трябва ни малко време и нищо друго!

На четвъртия етаж спряха и Улф бързо се огледа. Знаеше какво търси и скоро го откри. Повдигна се на пръсти и дръпна някаква ръчка. Пред тях се спусна лека подвижна стълба. Изкатериха се нагоре, Улф издърпа стълбата след себе си.

— Къде сме? — попита Шика.

— Таванското помещение — промърмори той. — Насам!

В близкия край на сумрачното помещение имаше прозорец, към който беше прикрепена малка черна кутия. Алармена инсталация.

Улф протегна ръка, опипа жичките и внимателно ги издърпа от рамката. После свали капачето на кутията, извади джобното си ножче и с безкрайно внимание оголи краищата на проводниците. Напипа плюса и го свърза с един от терминалите в кутията. Отвори прозореца и усети хладния въздух на настъпващото утро. Плъзнаха се навън, върху наклонения покрив, Улф се обърна и грижливо затвори прозорчето.

Озоваха се в задната част на покрива, гъстите клони на лозата и бръшляна ги скриваха от очите на ченгетата, патрулиращи в двора. Вдигна ръце над главата си, хвана се за бетонния парапет и бавно започна да се набира. Озова се на площадката между двете сгради, помогна на Шика и се изправи. Поеха по покривите, придвижвайки се с максимална бързина. Тук къщите бяха почти еднакви и преминаването от една на друга не представляваше кой знае каква трудност. Само от време на време им се налагаше да прескачат над зеещи между калканите процепи, които за щастие не бяха големи.

На няколко пъти Улф спираше да се ослуша. Очакваше да чуе свистенето на витла, тъй като си даваше сметка, че Бретхард спокойно може да повика и полицейските хеликоптери. Наистина чуваше някакво свистене, но то си остана отдалечено на достатъчно разстояние от тях. Дори и да беше от витлата на полицейски хеликоптер, пилотът очевидно имаше задача да чака на място. Побутвайки Шика пред себе си, той продължаваше да се отдалечава от опасната зона край жилището на комисаря.

Най-сетне стигнаха пресечката, тук вече трябваше да се спускат надолу. Улф отхвърли идеята за противопожарната стълба на стената на блока и предпочете стълбището.

Шика сръчно се справи с ключалката на капандурата и двамата се спуснаха на площадката. Улф сподавено изруга краката си, които продължаваха да се огъват като гумени. Даваше си сметка, че Шика нарочно забавя ход и това го дразнеше. Остра болка го пронизваше във врата, от прободните рани по тялото му продължаваше да тече кръв, имаше пристъпи на световъртеж.

Малко преди площадката на първия етаж чуха как входната врата отскача от пантите си, а по мозайката затропаха тежки ботуши. Улф почти прелетя разстоянието, което ги делеше от задната врата на входния вестибюл. Шмугнаха се през нея в момента, в който полицията заемаше предната част на сградата. До слуха им достигнаха кратките заповеди на полицейски офицер, после всичко изчезна. Прекосиха по диагонал малкия заден двор, запълнен с отвратително вонящи отпадъци. Плъзнаха се по тясна пътечка между две високи тухлени стени, под краката им заскърцаха използвани спринцовки. Изскочиха на малка странична уличка и рязко се спряха. Вляво, на двадесетина метра от тях, вече приключваше издигането на полицейска барикада.

Улф хвърли поглед зад гърба си и видя, че малкото дворче гъмжи от полицаи в защитно облекло, които приличаха повече на войници от Националната гвардия. След броени секунди щяха да открият тясната пътечка между сградите.

— О, Господи! — прошепна Шика.

Капан, горчиво въздъхна Улф.

После до слуха му достигна остро свирене на автомобилни гуми, иззад ъгъла вдясно изскочи очукано такси и се понесе на заден ход към тях. В ръката му се появи късият нож, мускулите му се стегнаха.

— Недей, за Бога! — изкрещя човекът зад волана. — Това съм аз, Боби!

Едва сега Улф си даде сметка, че това е служебната им кола, маскирана като такси, а зад волана седи Боби Конър. Гледаше го опулено, краката му бяха като цименти рани.

— Хайде, пъхай си задника! — извика Боби. — Какво зяпаш, за Бога?!

Ченгетата бяха открили пътечката и вече тичаха по нея, в редица по един. Полицаите, които охраняваха барикадата вляво, бяха започнали да я отместват, за да пропуснат една патрулна кола. Моторът изрева, синкав пушек излетя изпод гумите й. Нямаше време за размисъл.

Натика Шика на задната седалка и скочи подире й, в същия миг Боби натисна педала за газта. Свърнаха зад ъгъла с пронизително свирене на гумите. Озоваха се срещу движението, но за щастие такова нямаше. От двете страни на улицата бяха паркирани коли, един микробус заемаше по-голямата част от платното, спрял на втора линия. Боби не се поколеба нито за миг, очуканото такси се промъкна край него буквално на една боя разстояние, изскочи на Осемдесет и шеста улица, без дори да намали на пресечката, овладя кормилото на поднеслата кола и полетя с пълна скорост към Сентрал парк.

— Изчисленията ти бяха безупречни — похвали го Улф. — Но как ме откри, по дяволите? Същия въпрос бих искал да задам и на Бретхард…

— Това копеле е твърдо решено да ти одере кожата — промърмори Боби, стрелна се покрай някакъв бавно пълзящ автобус, зад който се точеха отровни кълба дим, после отново натисна газта. Зад гърба им се разнесоха разгневени клаксони. — Чух, че мобилизира подразделението за борба с безредици и станах любопитен… По всичко личи, че някой му е звъннал да каже къде се намираш.

— Невъзможно — поклати глава Улф. — Никой не знаеше.

— Някой е знаел и този някой е светнал на Бретхард — отвърна Боби и му хвърли кратък поглед в огледалцето. — Отбих се в телефонната централа на управлението… Нали помниш, че там задължително регистрират всички междуградски разговори? Е, така разбрах, че Бретхард е разговарял с човек, набрал го от централа с код 202… След което вдигна хрътките под тревога.

— Карай на юг — обади се Шика. — Към южния край на Сентрал парк.

Улф забеляза, че Боби й хвърля един подозрителен поглед в огледалцето.

— Направи го — рече той, после се замисли. Двеста и две, кодът на Вашингтон. Единственият човек, който знаеше накъде се е насочил, беше Шипли. Вече сте един от нас… След тези думи Шипли беше насъскал псетата подир него. Защо? От кого, по дяволите, получава заповеди тоя Шипли?

Боби успя да пресече на жълто и навлезе в парка. Таксито се шмугна сред гъстия поток от коли, задминавайки ги ту отляво, ту отдясно.

— Рискувах, за да видя дали ни следват — поясни той.

— Ясно — кимна Улф и се обърна назад. — Не виждам никого.

— Аз също — усмихна се Боби. — Май ни изпуснаха!

На следващата пресечки мина направо на червено, но това беше нещо обичайно за нюйоркските таксита и ченгетата от пътната полиция едва ли щяха да му обърнат внимание. В замяна на това обаче едва не прегазиха двойка, която тичаше за здраве.

— Отидох да се видя с брата на Кавалера, както ме посъветва — продължи Боби. — Не беше лесно, но успях да го убедя да се срещнем. Кавалера не те е лъгал, Улф. Братчето наистина дължи на лихварин двадесет и пет бона — горе-долу толкова, колкото изкарва за цяла година… Интересното е друго — човекът е имал схема за разсрочено плащане и се е придържал към нея като часовник!

Намали скоростта, за да заобиколи един туристически файтон. Копитата на уморения кон отчетливо потропваха по асфалта.

— Два дни преди да се сбиеш с Кавалера, нещата претърпели коренна промяна — продължи Боби. — Две от горилите на лихварите се появили пред училището на дъщерята на брата и искали да я отмъкнат. Отбележи, че детето е едва на осем години…

— Знам — промърмори Улф, продължавайки да оглежда колите зад тях.

— Не бих казал, че това е стандартно поведение на акулите лихвари — отбеляза Боби. — Обикновено не заплашват семействата на длъжниците, които редовно си плащат. Точно това вбесило Кавалера, според братчето…

— Добра работа си свършил — одобрително го погледна Улф. — А братчето има ли идея кой е очистил Кавалера?

— Не е сигурен — отвърна Боби. — Сподели с мен, че е бил при Кавалера в сутринта на убийството. Искал да го успокои, понеже бил сигурен, че може сам да се оправи с акулите. Но го заварил мъртъв. Работата е там, че се е появил на мястото пет минути, по-рано от времето, което казал на Бретхард и хората от Вътрешното министерство… Само на мен призна, че е видял колата на убиеца. Човекът зад волана бил ориенталец, по всяка вероятност японец…

— Няма логика — учудено го погледна Улф. — Акулите биха прибегнали до услугите на някоя гастролираща звезда — от Чикаго или Детройт Например…

— И аз така си помислих — кимна Боби и зави по посока на Сентрал парк-юг. — Има и още нещо: братът се кълне, че колата е била с правителствен номер.

Пак шпиони, въздъхна Улф. Кой дава заповеди на Шипли?

— По дяволите! Но защо не е казал всичко това на следователя?

— Трябва да разбереш, че напрежението в отдела е огромно, Улф. Бретхард побърка всички цветнокожи служители, а братът се страхува да не настрои срещу себе, си и своето собствено обкръжение. Помисли и ще видиш, че съм прав — Бретхард твърди, че ти си гадното ченге и никой нищо не може да му противопостави! — Боби унило поклати глава.

В ушите на Улф отекна звук, който рязко се отличаваше от обичайния шум на уличното движение. Беше едва доловим, но той напрегна слух. Не можеше да си позволи небрежност, в момент като този трябваше да отчита всички странични фактори. Отново го чу, точно когато пресичаха Шесто авеню.

— Исусе, над нас кръжи хеликоптер! — извърна се към Боби той.

— По дяволите! — извика Боби и удари с ръка по волана — Засекли са ни по инфрачервения сигнал на покрива! — натисна спирачката и задъхано рече: — Хайде, скачайте!

Двамата мълчаливо се подчиниха, после Улф усети, че нещо не е наред и рязко се обърна. Боби Конър беше останал в колата.

— Хайде, идвай! — извика той, а очите му с тревога се заковаха на силуета на полицейския хеликоптер, издигащ се иззад хотел „Плаца“ като граблива птица. — За Бога, Боби! Не можеш да останеш тук! Вече си им на прицела!

— Не се безпокой, няма да стрелят. Аз…

— Това е Бретхард, приятелче! — изкрещя Улф. — Нима не разбираш, че разполага с всички пълномощия и никой няма да му държи сметка?!

— Аз няма да дойда с вас — поклати глава Боби.

Хеликоптерът бързо се приближаваше.

— Тогава се махни по-далеч от колата! — примоли се Улф. — Знам какво говоря!

Шика го дръпна за ръката и двамата се затичаха по тротоара, използвайки за прикритие небостъргачите от западната страна на улицата.

Улф се обърна навреме, за да види как жълтото такси потегля, ясно очертано на фона на свежата зеленина на Сентрал парк. Грохотът на хеликоптера вече беше оглушителен, хората започнаха да вдигат глави, трафикът спря. Огромна сянка пробяга по асфалта. Жълтото такси закова с пронизително скърцане на гумите, Боби отвори вратата и хукна да бяга. Между него и останалите коли имаше доста широко пространство, минувачите панически се отдръпваха към парка и входовете на магазините. Сред грохота на хеликоптера, наклонен на една страна и търсещ място за кацане, ясно се долови мъжки глас, усилен от мегафон. Вероятно на Бретхард…

Улф успя да зърне фигурата на Боби между спрелите коли, вече доста далеч от хеликоптера. От гърдите му се откъсна въздишка на облекчение. В следващата секунда обаче изтръпна от ужас. От близката алея на парка изскочи мощен вишневочервен мотор „Харли Дейвидсън“, кормилото стискаше дребен, облечен в черно човек.

— Боби! — изкрещя Улф, разпознал зловещата фигура на Сума.

Шика предупредително стисна ръката му, но вече беше късно за каквото и да било. Боби се закова на място, в следващия миг тялото му избухна в яркосини пламъци…

Хам Конрад беше на тенис корта и се готвеше да започне играта с Харис Патерсън — адвоката, с когото беше разговаряла Марион Стар Сейнт Джеймс в деня на запознанството им. Миг преди да вдигне ракетата, видя позната фигура и от устата му се изтръгна дълбока въздишка.

— Здрасти, госпожо Симънс — извика той и пусна в ход очарователната си усмивка. Едва сега си даде сметка, че именно тя е русата жена, която ги беше гледала през прозореца на кафенето на Колумбия роуд.

— Няма ли да започнеш да ме наричаш Одри, Хам? — попита Одри Симънс. — Все пак съм поласкана, че още ме помниш… Беше облечена в костюмче за тенис на „Елесе“, което по най-бегла сметка е освободило сенатора Симънс от неколкостотин долара.

Тя постави ракетата на рамото си и прокара пръстите си с кървавочервен маникюр по кожата на ръката му. Костюмчето за тенис подчертаваше плоския корем и дългите й крака, зърната на гърдите й съблазнително тъмнееха под тънкия памук. Хам механично отчете липсата на сутиен, после си даде сметка, че тази жена не е тук, за да играе тенис.

— Радвам се, че харесваш това, което виждаш — възнагради го е ослепителна усмивка Одри и пристъпи крачка напред.

— Госпожо Симънс… Одри… Не искам да бъда груб, но партньорът ми чака…

— Виждам. Това е красивият, но дебелоглав Харис Патерсън.

— Познавате ли го?

— Не само го познавам, но и съм го притежавала — усмихна се сладко Одри.

Пресвети Боже, въздъхна ужасено Хам. За каква фурия се е оженил сенаторът Лелънд Симънс?

Кървавочервените нокти пробягаха по фланелката му.

— Хам, не зная дали си даваш сметка колко много ми се иска да те изчукам! — измърка русокосата.

— Одри, но аз…

— Мечтая да поема члена ти в уста, да го смуча, докато се втвърди, а после да изпия горещата сперма!

— Господи, не викай толкова силно! — втрещи се Хам, хвана ръката й и побърза да я отведе към оградата, далеч от любопитни уши. Но за следващото й действие се оказа напълно неподготвен — Одри Симънс протегна ръка и хвана члена му през тънката материя на гащетата.

— О, ти ме харесваш! — промърмори тя и очите й възбудено заблестяха.

— Престани, Одри! — отмести ръката й той. — Мъжът ти ме помоли да помогна на вашия син и аз го сторих. Точка по въпроса, нещата спират дотук!

— Не спират — поклати глава тя. — И двамата знаем, че в определен момент ти ще се обадиш на мъжа ми и ще поискаш ответна услуга. Просто такива са правилата и аз възнамерявам да ги спазвам…

Надникна в очите му и добави: — О, мисля, че разбирам… Мислиш, че мъжът ми може да ти бъде от полза, а аз — не… — на лицето й се появи усмивка, показалецът с яркочервен нокът замислено почука по сочните устни: — Но точно тук грешиш… Я да видим защо си се хванал да играеш тенис точно с Харис Патерсън… Има голяма пишка наистина, но иначе е ужасно досаден… — засмя се на смаяното му изражение, после отново стана сериозна: — Питам се дали тази партия тенис няма нещо общо с женската, в чиято компания те видях наскоро… Марион Стар Сейнт Джеймс.

— Познаваш Марион?

— Аха, за теб вече е Марион… — вдигна вежди Одри. — Познавам я индиректно, от приказките на Харис — на устата й отново се появи сладката усмивка: — Той е от онези, дето обичат да си приказват след чукане… Помагало му да се освободи от напрежението… Каква дървена глава, Господи! Но понякога и дървените глави са полезни. Да продължавам ли?

— Одри, никак не се интересувам от извратените ти представи за връщане на направена услуга!

— Нима не ме харесваш поне мъничко? — нацупи се тя и пръстите й отново пробягаха по гащетата му. — О, Хам, недей да ме лъжеш! По пишката ти личи, че ме харесваш!

— Много си хубава — увери я искрено той.

— Но те отблъсква речникът ми, нали? — усмихна се тя. — Възмутен си, че съм се чукала с Харис и искам да ти извъртя един минет!

— Е, това наистина се разминава с представите ми за поведението на една дама — призна той.

Тя изведнъж го зашлеви, цялото й тяло се разтърси от гняв.

— Как смееш да съдиш за мен по външни признаци? — просъска. — Така ли щеше да мислиш, ако бях мъж? Не, нали? Щеше да се хилиш и намигаш, щеше да подхванеш темата за големи курове и извратено чукане с истинско удоволствие! — Пламтящите й очи се заковаха в неговите: — Ти получи Марион Стар Сейнт Джеймс, нали? Поискал си да я чукаш и си я получил! Защо и аз да не постъпя по същия начин?

— Ти си омъжена.

— О, я стига! — отегчено въздъхна тя. — Ти да не си колежанин? Мамиш жена си и окото ти не мига!

— Не познаваш жена ми.

— А ти не познаваш Лелънд Симънс.

Хам погледна през рамото й към Харис Патерсън, направи му знак да почака само минутка, после отново насочи вниманието си към Одри Симънс:

— Кажи какво искаш от мен.

— В момента нищо — отвърна тя. — Мисля, че сбърках по отношение на теб. Знаеш ли, аз наистина влязох в леглото с Харис, но изскочих оттам в момента, в който разбрах колко е досаден. А ти си интересен, Хам… Дори нещо повече — ти си хуманен. Доказа го с чудесния начин, по който помогна на сина ми. Много ми се иска да бъда като теб, но между мен и момчето има прекалено много препятствия… Не крия, че искам тялото ти, но нещо друго ме кара да изгарям от желание. Не съм много сигурна какво е, но съм сигурна, че е у теб…

— Виж какво, Одри…

— Всичко е наред, Хам — усмихна му се тя. — Не се страхувай от изнасилване. За мен всичко беше игра, но виждам, че за теб не е така и се оттеглям — направи крачка по посока на изхода, после спря и се обърна: — Между другото, Харис оформя един юридически документ за онази мадама Сейнт Джеймс, с помощта на който тя ще се освободи от странните си делови ангажименти…

— Какво значи „странни“?

— Значи много странни — разтвори широко очи Одри.

— Кой е човекът?

Ракетата на Одри напусна рамото й и лекичко го ръгна в корема.

— Това е най-сладката част от историята, Хам — засмя се тя. — Човекът е баща ти!

— Чувам ги — прошепна Улф. — Близо са!

Ръката на Шика покри устата му.

Наблизо пропука дъска, макар и тих, гласът зад тънката преграда се чу съвсем ясно:

— Я хвърли едно око на тоя гардероб! Шибаното копеле е имало купища дрехи!

Улф и Шика лежаха по очи в тайната стаичка, която той беше открил преди време в огромния апартамент на Лорънс Моравия. Отвъд тънката преграда действаше полицейският екип, който имаше задачата да ги открие.

В момента, в който Боби Конър избухна в пламъци, Шика го дръпна във входа на сградата, край която се бяха подслонили. Тя се оказа блокът на Моравия и това съвсем не беше случайно, защото Шика помоли Боби да кара насам именно заради просторния апартамент.

Прекосиха входния вестибюл и се насочиха към задния двор. Там се спуснаха по няколко бетонни стъпала и влязоха в мазето. Вътре беше мрачно и влажно, някъде наблизо капеше развален кран.

В дъното, оттатък покрития с мазни петна циментов коридор, се виждаше вратата на голям товарен асансьор. Осветлението, доколкото го имаше, идваше от една-две голи 20-ватови крушки, завинтени в евтини порцеланови фасунги. Когато се приближиха до асансьора, Улф видя, че на стената липсва копче за повикване. Имаше единствено пожарникарска ключалка — задължителна за подобен род транспортни средства.

Шика извади от джоба си странен на вид ключ, пъхна го в ключалката и завъртя надясно. Вратата се отвори и те влязоха в кабината. Вътре също липсваха бутони, мястото им заемаше още една пожарникарска ключалка. Шика отново използва ключа си, но този път го завъртя наляво. Асансьорът бавно потегли нагоре.

— Значи така си влизала в апартамента на Моравия — отбеляза Улф.

— Само той и аз знаехме как се използва системата — кимна Шика. — Като предприемач на сградата не му е било трудно да инсталира този асансьор.

Защо пък не, запита се Улф. Когато човек има таен живот, начините за незабележимо влизане и излизане от дадено жилище са задължителни…

Асансьорът спря и вратата се отвори. Ако не беше слабата крушка в кабината, мракът пред тях щеше да е съвсем непрогледен. Улф успя да види голите бетонни стени, с шестото си чувство усети, че околното пространство е силно ограничено.

— На колене и лакти — промърмори Шика и клекна.

Улф я послуша и запълзя подире й — надясно от шахтата. Скоро усети, че коридорчето свършва. Усети и надигането на Шика, последвано от драскане на метал в метал, после в тавана се отвори нещо, вероятно капандура. Ръцете на Шика останаха протегнати, движенията им бяха такива, сякаш отместваше нещо от отвора… В ноздрите на Улф се появи остра миризма на сено.

После Шика изчезна. Миг по-късно щракна електрически ключ и дупката над главата на Улф се превърна в светъл квадрат. Тя протегна ръка да му помогне и той се озова в тайната камера на Моравия. Всичко си беше на мястото — печката „хибаши“, ръкавиците, навитият на руло килим, античното огледало, тестето еротични снимки на Шика. Видя какво му беше замирисало на сено — дебелата пет сантиметра тръстикова рогозка, която прикриваше капандурата. Преди да я върне на мястото й, Шика се наведе над дупката, издърпа железния капак и сложи резето.

— Камивара е мъртъв — погледна го тя. — А ти го уби с помощта на „макура но хирума“… Как се чувстваш сега?

— Не зная дали не направих грешка, като пуснах духа от бутилката — призна Улф. Беше й благодарен, че не напомни за това, което му каза, преди да влязат в жилището на Джонсън.

— Може би е по-добре, че мислиш така — промълви Шика. — „Мракът по пладне“ има и отрицателни страни. Ще ти трябва известно време, за да свикнеш с притежанието му. — Очите й развълнувано заблестяха: — Твоят свят се промени, Улф. И връщане назад няма!

Той си спомни как Шика стоеше сред трупове и кървища в кухнята на комисаря и най-спокойно си бъбреше със Сума. Какво ли са намислили? Каква е тази перверзна игра, която му демонстрира? Спасява го, помага му, а после го предава на врага… Искаше да й зададе купища въпроси, но най-вече го интересуваха отношенията й с врага. Същевременно си даде сметка, че последната й забележка е вярна — светът наистина се промени. Нямаше смисъл да се конфронтира с нея, преди да улови новите му очертания, преди да опознае новите играчи…

В момента се намираше на ничия земя. Кой е добър, кой е лош? Не беше в състояние да отговори…

На този етап беше сигурен само в едно — Шика го иска в Токио. Там може би ще получи отговор на част от въпросите си. Но сега беше далеч по-разумно да запази в себе си всички догадки и подозрения и да изчака по-подходящо време.

— Наистина няма връщане назад — кимна той. — Това ми е напълно ясно.

Над главите им увисна тишина, изпълнена с нещо неизвестно, с нещо непознато за Улф. Нещо не беше наред, нещо липсваше. Сякаш тя му позволяваше да нарисува картината на една нова вселена, но не бързаше да му даде най-характерната й особеност…

— Може и да не излезем оттук — вдигна глава той.

Шика не отговори.

Той се премести по-близо до нея.

— Защо Камивара беше в дома на Джонсън? Каква беше неговата роля?

— Не беше обикновен, убиец, ако това имаш предвид. Живял е тук дълги години, имаше връзки и влияние…

— Нещо като теб, но с обратен знак, а?

— Не те разбирам.

— Вражеската версия на това, което си ти.

— Не. Такава версия може да бъде Сума — Шика се замисли за момент, после добави: — Камивара трябваше да бъде отзован преди известно време… Имаше съответното решение за това. Той… той започна да губи почва под краката си…

— Защото е бил твърде дълго далеч от родината си?

— Не съвсем — облиза устни Шика. — Според мен чувството му за реалността се промени до степен, която го правеше безполезен дори за организация като „Черният кинжал“…

— Искаш да кажеш, че е откачил?

— Може би.

Улф отново изпита чувството, че му се губи нещо важно. Нямаше смисъл да я обвинява, че лъже или му спестява част от истината. Дори слепец би видял, че жена като Шика не може да бъде сплашена.

Мислите му се върнаха към Боби, изгорял като факел за броени секунди. В един момент отваряше вратите на колата, за да им спаси живота, в следващия вече го нямаше… Организацията „Черният кинжал“ искаше да го убие само седмица след като го вербуваха, федералните агенти поискаха същото… На практика той вече не знаеше кой иска да го премахне повече: шпионите или Сума. Също като на война. Но според Шика в момента действително се води война и той е пълноправен участник в нея.

Мисли, заповяда си той. Отново си на война. Трябва да мислиш като войник! Но в съзнанието му гореше единствено споменът за изпепеления Боби, имаше чувството, че е погълнал огън. Същевременно не можеше да не разсъждава и върху информацията, която получи от мъртвия си приятел. Бретхард е научил къде да го намери от могъщ източник, разперил криле от Вашингтон чак до Токио… И този източник приемаше формата на човек на име Шипли, заемащ неизвестен, но без съмнение важен пост В Министерството на отбраната. От което следва, че някой от споменатото ведомство не само познава Улф, но и иска смъртта му…

Беше твърдо убеден, че между късчетата мозайка съществува връзка, но той не съумяваше да я види. Още по-странно беше чувството му, че притежава далеч повече от тези късчета, отколкото беше склонен да приеме. Отново помисли за портрета, който Шика му позволява да рисува, после в съзнанието му изплува представата за едностранната информация, с която в момента хората на областния прокурор почти сигурно захранват някой съдебен състав и искат образуването на съдебен процес. Тръсна глава да прогони мрачните мисли и погледна Шика:

— Разкажи ми нещо повече за този клуб „Забранени мечти“…

— Погледни снимките на стената.

Той се подчини, вече свикнал със странния начин, по който тази жена отговаря на въпросите му. За своя изненада откри, че му харесва да се бори за оскъдната информация, която му отпускаше Шика — вероятно същото чувство е изпитвал и баща му, заровил се в австралийските дупки да търси черни опали… Смътно си даваше сметка, че го привлича именно нейната тайнственост. Особено сега, когато окончателно скъса с предишния си живот.

— Какво те накара да искаш подобни фотографии?

— Предполагам, че имаш предвид сексуално обвързване — погледна го тя.

— Да.

— Нима подобна теза те интересува, Улф?

— Признавам, че трудно отделям очи от тези снимки.

— А имаш ли идея защо?

— Не.

— Според мен имаш.

— Е, добре — въздъхна той. — Може би заради тяхната нереалност… Приличат ми на театър.

— Точно така. При това театър от най-високо качество. Само там фантазията помага да се открие истината, скрита дълбоко в същността на нещата като перла в черупката на мида… А чрез фантазията ние можем да опознаем душата на отделния индивид… — Обърна се да вижда очите му и добави: — Това беше изпепеляващата страст на Лорънс Моравия, Улф… Той се опитваше да изследва дълбините на човешката душа не чрез секса като такъв, а чрез сексуалните фантазии… Това беше единствената истина, която ценеше… — махна с ръка към стената и попита: — Виждаш ли нещо, което да свързва отделните фотографии?

— Не.

— Хайде, детективе — усмихна се тя. — Ти откри това скривалище, следователно няма да ти е трудно да откриеш и общия знаменател в едно тесте със снимки!

Улф започна да разглежда елементите поотделно. Имаше нещо в лицата. Не гледаха в камерата и обикновено бяха на заден план, но той постепенно започна да хваща отделните елементи — линия на скула в една фотография, извивка на уста в друга, очертание на вежда в трета…

— Всички момичетата ориенталки, нали? — попита.

— Да, японки — кимна Шика и притегли колене под брадичката си. — Направих тези снимки, когато се запознах с Лорънс… В „Забранените мечти“…

Улф отново прехвърли снимките в ръцете си.

— Господи! Всичко това е правено на живо, така ли? Какъв клуб е това, по дяволите?

— Главният и единствен клуб на „Черният кинжал“.

Замаян от могъща тръпка, появила се дълбоко в душата му, Улф се олюля към нея.

— Онази нощ в твоя апартамент — промълви той. — Защо пъхна ръка между бедрата си, след като знаеше, че те наблюдавам?

— Направих това, което ти се искаше, Улф… Вече ти казах…

— Все още не разбирам…

— Мисля, че разбираш — отвърна тя и очите й грейнаха с мека светлина. — Нима не искаше да поиграя със себе си?

— Не, разбира се! — тръсна глава той. — Аз… — изведнъж замълча, адамовата му ябълка развълнувано подскочи. В съзнанието му ясно изплува мисълта, която го беше обзела тогава: Иска ми се да я видя как го прави…

— Генераторът в апартамента е като сърцето на огромен звяр, на моя звяр… Действа като екран, произвежда бял шум и блокира чуждата „макура но хирума“… Той ме предпазваше от „Тошин Куро Косай“. А в онази нощ работеше, помниш ли?

— Да.

— И въпреки това усетих желанието ти. Толкова беше силно, че проникваше дори през шума… Примитивните емоции често се изразяват по подобен начин. Това е причината, поради която „макура но хирума“ се проявява най-вече през пубертета, когато подобни емоции са толкова силни, че не подлежат на контрол.

Улф си спомни пътешествието в сърцето на замръзналата степ. Често се беше питал защо Белия лък избра именно този сезон за него. Сега вече знаеше — заради пубертета.

— Вие изглежда умеете да усещате и тълкувате взаимните си излъчвания — рече той. — Но Камивара и Сума не успяха да уловят моето… За тях то беше като бяло петно.

— Не, сравнението ти не е точно — поклати глава Шика. — Една стена може да бъде бяла, но въпреки това ти знаеш, че тя е тук, че е стена… При теб няма нищо. Сякаш просто не съществуваш…

— Ти обаче ме усещаш. Сама каза, че онази нощ в апартамента си усетила излъчването ми, въпреки заглушаването на генератора…

— Защото между нас става нещо — отвърна Шика.

Беше съвсем близо до него, тялото му отново бе пронизано от онази наелектризирана сексуалност, която го беше галванизирала там, в странно нажежената атмосфера на дома й. Сега вече разбираше на какво се дължи тя: на сливането между неговата и нейната „макура но хирума“…

— Значи си ме искала толкова силно, колкото и аз теб — промълви Улф.

Усещаше излъчването й като жегата, която струи от нагорещения асфалт на лятна улица. Но то беше сладко и омайващо като тръпката, пронизваща сърцето на шестнадесетгодишен младеж, уловил за миг усмивката на красиво момиче сред тълпата. В нея имаше и нещо меланхолично, нещо тъжно и прекрасно… Както в мига, в който се разделяш с красиво почернялата си приятелка от плажа и трябва да се върнеш у дома заедно с първия полъх на есента…

Дланта й докосна зърното на лявата гърда, гласът й беше леко одрезгавял:

— Чувам как бие сърцето на огромен звяр…

Той вдъхна аромата й, убеден, че никога няма да му се насити:

— Твоя звяр?

— Не зная — прошепна тя и бузата й се плъзна по наболата върху лицето му брада. — И още доста време няма да зная…

Първото му чувство беше, че докосва натежала от нектар сочна праскова. Дълбоко в гърдите й заклокочи глухо стенание, той го усети със собственото си гърло, после над света се спусна бяла пелена. Страстта им сякаш произвеждаше топлина, ограниченото пространство на стаичката без прозорци се изпълни с нея, поглъщайки дори светлината на лампата.

Мощното привличане на телата им се увеличи стократно в мрака, Улф усети как се освобождава от мъчителния копнеж, който го обзе още в мига, в който я зърна.

Въздухът се нажежи и стана тъст като катран. Шика тихо простена, когато Улф свали дрехите й и сведе глава към твърдите й гърди. Устните му се сключиха върху едното зърно, после бавно се преместиха на другото.

Усети ръцете й върху врата и гърдите си, после изведнъж разбра, че пуловерът и подгизналата от кръв риза вече ги няма. Панталонът му се свлече към глезените, деликатните й пръсти докоснаха слабините му. Почувствала огромната му ерекция, тя издаде нов, още по-възбуден стон. Нежното й докосване го накара да потръпне от сладостно нетърпение.

Потисна порива си да я обладае веднага, още в този миг. Просто защото усети странното изгарящо желание да я държи в прегръдката си, да вдъхва интимните аромати на тялото й, да потъне дълбоко в същността й…

Рязко я завъртя, придърпа безупречно изваяните й задни части и залепи лице между тях. Усети топлината на устните й върху члена си в момента, в който езикът му усети нейната сърцевина. Повдигна я от земята и я притисна, тялото й се превърна в топло и възхитително кълбо. Устата й се разтвори и го пое докрай, чак до основата. Дланите й нежно се увиха около тестисите му.

Усети потрепването на мускулите от вътрешната част на краката й, коремът й се стегна като камък. После бедрата й започнаха да треперят, тазът й се стрелна нагоре, стоновете вибрираха върху члена му, потънал все така дълбоко в гърлото й. Най-накрая търпението му се изчерпа, той се освободи от влудяващия масаж на устните й и със същото движение проникна дълбоко в нея.

Краката й се сключиха около кръста му, тялото й полудя, твърдите зърна започнаха да се търкат в косъмчетата на гърдите му с влудяващ ритъм. Той стискаше главата й с две ръце, усещаше сълзите в ъгълчетата на очите й, лудо я целуваше. Стегнатото й тяло се огъваше, вътрешните й мускули го стискаха и отпускаха с главозамайващо потръпване, довеждайки го до полуда. Накрая експлодираха едновременно, сексуалното облекчение беше невероятно пълноценно, може би защото в него се прокрадваше и пълното сливане на душите им… Да, точно така! Тук сексът едва ли имаше нещо общо. Защото вместо приятната празнота, която настъпва след него, пред очите им се появиха сенки. Живи сенки — нейната и неговата… Продължаваха да пулсират една в друга, сливането им беше толкова могъщо, че атмосферата на стаичката беше твърде тясна, за да го задържи…

Това състояние би могло да трае миг или вечност, кой можеше да го измери? Накрая, бавно и незабележимо, сенките изчезнаха, потънали обратно в съзнанието им.

Тишината беше оглушителна, като след гръмотевица.

Въздухът възвърна първоначалния си вкус и едва в този миг си дадоха сметка за движението отвъд тънката преграда. Шика протегна ръка и изключи осветлението.

Улф лежеше по гръб, заслушан в тропота на ботушите, приглушените гласове зад стената и ударите на собственото си сърце.

Усещаше тялото на Шика до себе си, ноздрите му улавяха аромата на неотлетялата сексуална близост. Но в момента, в който затвореше очи, в съзнанието му изплуваше Сума. Възседнал мощния мотоциклет, той летеше покрай горящото тяло на Боби Конър, а очите му светеха като на демон…

Очите на Шика също светеха в мрака, сякаш бяха далечни звезди. Отвори уста да каже нещо, но тя му направи знак да мълчи и посочи ухото си.

Наостри слух.

Нищо.

После изведнъж всичко му стана ясно и кожата му неволно настръхна. Липсваше мекото, едва доловимо шептене на климатичната инсталация. Ченгетата бяха изключили захранването на сградата.

Положението им ставаше много сериозно. Разбира се, въздухът нямаше да свърши изведнъж, освен това винаги можеха да се изнесат в тясното коридорче под тайната килия. Но после? Единственият път към приземието минаваше през асансьора, но той няма да работи поради липсата на електричество. Намираха се на петдесетия етаж, отвъд тънката стена ги очакваха Бог знае колко ченгета…

Бретхард в крайна сметка щеше да изстиска живота от телата им…

Усети ръката на Шика върху себе си и видя, че тя се насочва заднешком към дебелата рогозка. Какво ли е намислила? Помогна й да издърпат рогозката. Шика вдигна резето на капака и се спусна в коридора отдолу. Улф я последва.

В дъното зееше вратата на асансьора, лампата вътре не светеше. Шика тръгна натам, а Улф озадачено сви рамене. Какво иска да направи? Електричеството е изключено и от асансьора полза няма.

Влязоха в кабината и тя мълчаливо посочи аварийния люк на тавана. Той кимна и я повдигна. До слуха му достигна остро изскърцване, тялото й се откъсна от неговото. Започна да се набира след нея, но бицепсът на дясната му ръка се схвана тъкмо когато промушваше тялото си през люка. Заби левия си лакът в мазната мръсотия на покрива на асансьора и успя да се задържи. В продължение на една безкрайно дълга секунда вися по този начин, без да знае дали ще се изкатери горе, или ще се строполи обратно в кабината. После напрегна сили и успя да се качи при нея.

Останал без дъх, той клечеше на малката метална площадка, неспособен да пророни нито дума. Шика го прегърна през рамото и той веднага усети онази странна топлина, която го беше обхванала по време на битката със Сума. Но този път тя имаше ободряващо въздействие, особено върху напрегнатите му мускули.

Шика го пусна и се изправи, той стори същото. Краката му леко трепереха. Наоколо беше значително по-светло и той си даде ясна сметка къде са: върху крехка метална клетка, закрепена в горния край на шахта, дълбока повече от двеста метра. Най-хубавото на цялата ситуация е, че няма начин да погледна надолу, въздъхна в себе си Улф.

Главата на Шика леко се повдигна, странен ветрец лъхна в лицето му: Светлината изчезна и той изпита главозамайващото чувство, че пропада в бездънна пропаст. Инстинктивно сграбчи централния кабел на асансьора, но Шика веднага дръпна ръцете му и ги задържа между дланите си. Сякаш се страхуваше да не се нарани.

Нещо ставаше. Улф усети някаква вибрация, пред очите му се появи неясна сянка, притежаваща неизвестни за сетивата му тегло и форма. Тя просто присъстваше в съзнанието му — точна и неизменна като параметрите На добре усвоено математическо уравнение.

Видя светлината в очите на Шика и изпита желание да се извърне встрани, сякаш отвратен от лицето на Медуза… Спомни си мъничката Кати, обхваната от пламъци в Града на отчаянието мъртвия Джонсън в кухнята на собствения си дом синкавите пламъци, излизащи от дупката в гърдите на Камивара Сума на огромния мотоциклет, устремил се към горящия Боби…

Но този път не отмести поглед. Гледаше втренчено в зеленикавите светкавици, които излитаха от очите на Шика и протягаха невидимите си пипала нагоре, към колелата на повдигащото съоръжение, окачени върху здрави стоманени релси.

Асансьорът се люшна и той стреснато се огледа. Усети тръпката в мускулите си и веднага си даде сметка, че тя не се дължи на умората.

Беше тръпка на страх. Страхуваше се от това, което представляваше Шика — от това, в което се беше превърнал самият той. Отново почувства магнетичното й привличане, после пред очите му изведнъж изплува образът на баща му. На главата му се поклащаше широкополата шапка с петна от пот по периферията и бойния знак на апахите, прикрепен към лентата й. Беше се изправил на хълма над Лайтнинг Ридж и казваше: Без риск животът не струва пукната пара — запомни това от мен. Без риск спокойно можеш да си стоиш у дома, да сложиш очилата на носа си и да броиш дните, които ти остават на този свят…

— Не мога!

Улф примигна, видението изчезна. Отново се озова върху асансьорната кабина, прикована неподвижно на върха на бездънната шахта, заобикаляха го голи бетонни стени, а навън го чакаха десетки ченгета. Стоманената кабинка не помръдваше.

— Какво стана? — попита.

— Силата ми не е достатъчна — прошепна тя.

— Господи, но какво ще правим тогава? Аз все още не притежавам твоя контрол над зрението си…

Тя го гледаше и мълчеше.

— Не, това не може да бъде краят! — тръсна глава Улф. — Няма да го допусна!

Тя взе ръката му и я сложи върху гърдите си.

— Извикай сянката — прошепна. — А заедно с нея и светлината.

В очите й отново се появиха яркозелените полумесеци, топлината прониза дланта му и бързо обхвана цялото му тяло. Разтвори душата си, отметна глава и се втренчи нагоре.

Мракът отстъпи място на светлината, до ушите му достигна някакво пърхане, сякаш птици се готвеха за дългата нощ. Чу могъщо боботене. Всъщност не — по-скоро го усети с всяка фибра на тялото си. Чувстваше как изгражда някакъв подвижен тунел от светлини и сенки. Можеше да го мести и насочва във всички посоки на света, можеше да го поддържа здрав с усилията на волята си. Страхът отново се надигна в душата му, но той решително го прогони. Концентрира се изцяло в мрака на „макура но хирума“, светът сякаш престана да съществува.

— А сега тръгваме! — дрезгаво прошепна той.

Асансьорът помръдна и започна да се спуска надолу. Движеше се гладко и безшумно, като водопад. Не му трябваше електричество, достатъчна беше комбинираната енергия на „макура но хирума“ на двамата пътници. Напрегнал взор, Улф гледаше към тъмния буй в бездната на съзнанието си. Беше убеден, че докато го вижда, всичко ще бъде наред.

Горещият полъх на психическата енергия прекърши бариерата на времето и той изведнъж се озова във вигвама на Белия лък, зашеметен от смъртта му, уплашен от силата, която му позволяваше да контролира не само смъртта, но и живота. От своята собствена сила!

Кабината спря на дъното на шахтата, без дори да се разклати. Улф и Шика се спуснаха обратно през люка и отново се озоваха в циментовия коридор. Той страшно много искаше да анализира всичко, което се беше случило през последния час, но нямаше време.

Шика се отказа от пътя, по който бяха дошли, и го поведе наляво от шахтата. В дъното се появи желязна врата, която тя отключи и внимателно открехна.

В ноздрите го удари миризмата на бензин и моторно масло. Бяха се озовали в подземния паркинг на сградата. Шика внимателно заключи вратата зад себе си, после го поведе покрай паркираните нарядко автомобили. В дъното на последния ред проблесна хромираната броня на катафалката, в която я беше видял да се качва пред онова погребално бюро на Второ авеню…

Тя отвори задната врата и пред очите му блесна полиран до блясък дъбов ковчег. В ушите му отекна щракането на сгъваем нож, после тя се извърна към него. Блестящото острие беше на сантиметри от тялото му, на лицето й играеше хладна усмивка.

— Усещаш ли смъртта?

Тринадесета главаВашингтон / Ню Йорк / Щат Масачузетс

Торнбърг Конрад III се събуди от мелодичното пеене на входния звънец. Полежа малко с невиждащи очи, после звънецът отново пропя и той преметна дългите си тънки крака през ръба на леглото. Навлече копринен халат и зашляпа към вратата.

Вилата му на Магнолия Теръс беше доста по-настрана от останалите и това беше причината да я вземе. Повечето кокетни сгради, пръснати върху безупречно поддържания терен, гледаха към игрището за голф, докато неговата беше далеч зад тях — скрита в горичка от сребърни ели и заобиколена от огромни розови храсти. Отзад бълбукаше бистро поточе, водите му се плъзгаха върху огладени черни камъни, над пътечката, която водеше до него, беше надвиснала разкошна лоза, преплетена в клоните на стройни кедри.

Торнбърг забави движението си пред огледалото, възхити се за миг на изправения гръб и развитите си мускули, после приглади сребристата си коса и отвори вратата.

— Изглеждаш чудесно — рече Стийви Пауърс и се надигна да го целуне по бузата. — Лицето ти е гладко, без бръчки. Добре ли си дремна?

— Май не — промърмори Торнбърг. — Сънувах цялата история.

— Така ти се струва — усмихна се Стийви и се насочи към дневната. — Как е Тифани?

— Не е добре — отвърна той и се отпусна в едно плюшено кресло. — Май е пипнала левкемия…

Стийви седна до него.

— Ще трябва да поговоря с нея.

— Не. Реших да не й казвам.

— Разумно ли е? Искам да кажа, че болестта…

— Лечението ще прикрива симптомите чак до края.

— Май именно лечението е довело до рак…

Той кимна с глава.

— Шибаният Фактор на растежа № 1. Страхотно обещаващ, но не можем да овладеем потенциала му. В момента, в който ни се струва, че сме на крачка от успеха, винаги става нещо такова… И отново сме на изходна позиция.

Стийви стана, отиде до барчето и напълни две чаши с „Гленливет“. Торнбърг пое своята, кимна с глава и въздъхна:

— Времето изтича — промърмори той, вдигна чашата срещу светлината и втренчи поглед в кехлибарената течност: — Бързо, прекалено бързо…

Изпи уискито на една дълга глътка, ръката му се стрелна настрана, чашата изхвърча и се разби на хиляди късчета върху мозайката в антрето.

— Ех, ако можехме да решим загадката на този сложен протеин! Самият Господ Бог щеше да ни завиди! Какво липсва в молекулната верига, за да я направи стабилна, по дяволите?!

Стийви благоразумно замълча и изчака бурята да отмине. Той мразеше да му се противоречи и тя винаги се съобразяваше с този факт. Дори когато не беше в състояние да използва логиката като главен инструмент в психоаналитичната терапия.

У него се долавяше някакво ново, непознато за нея напрежение. И друг път беше ръмжал срещу бавния напредък на научните експерименти, но този път нещата бяха други. Какво ли е станало? От опит знаеше, че ако попита направо, положително няма да научи нищо. Усети как коремните й мускули се стягат, тръсна глава и изрази безпокойството си на глас:

— Улф е в компанията на онази японка. Нали това искаше? Сега само трябва да изчакаме и скоро ще получиш всичко, от което се нуждаеш…

Очите му гледаха така, сякаш бяха заслепени от фаровете на връхлитаща кола. Стийви направи опит да разгадае изражението на лицето му, но не успя. Уплаши се от погледа му, никога не беше го виждала такъв. Имаше чувството, че надзърта към нещо, което не би трябвало да вижда. Коремът й отново се сви.

После, типично по женски, премина директно на повода за притеснението си.

— Какво става с Улф? Добре ли е?

Торнбърг не отговори и страхът й нарасна.

— Чул ли си нещо? Да не би да е ранен или… — прехапа устни, просто не можеше да изрече страшната думичка.

Клепачите на Торнбърг се спуснаха надолу, в душата му се събра горчивина. Как е възможно да позволя пропукване на фасадата, запита се той. Винаги съм успявал да манипулирам хората, рядко се случва някой да проникне в мислите ми… Нямаше смисъл да й казва, че Улф е добре — тя веднага би усетила лъжата. Радарът й беше включен и настроен на най-чувствителната вълна. Май ще е по-добре да й предложа нещо, което максимално се доближава до истината…

— В момента Матсън има известни затруднения — отвори очи той. — Но ще се справи, можеш да бъдеш сигурна в това.

Стийви замълча, после, видимо поуспокоена, попита:

— Ти знаеш кой уби Аманда, нали?

— Имам някаква представа.

— Искам да…

Той кимна с глава, по устните му пробяга усмивка:

— Не мислиш ли, че разбирам мотивите, които те карат да ми помагаш? Зная какво искаш и мога да те уверя, че ще го получиш. Не се тревожи, Матсън ще спипа убиеца. Виждал съм го в действие и знам, че ще се справи. Никак не завиждам на човека, който е убил сестра ти…

— Искам да го убия със собствените си ръце!

— Вярвам ти — кимна Торнбърг. — Това чувство е чудесно, Матсън положително би се възхитил от теб…

Тя потръпна от пренебрежителната нотка в гласа му.

— Ще допуснеш сериозна грешка, ако ме вземаш за някоя обикновена курва! — предупреди го с леко раздразнение в гласа Стийви.

Той внимателно я погледна, сухите му устни се разтеглиха в лека усмивка.

— Да, виждам, че си била близка с Матсън, усетила си вътрешната му сила… Спа ли с него, Стийви?

Тя не посмя да отвори уста. Все още беше безсилна пред тази черта на характера му, продължаваше да се удивлява на способността му да притиска хората до стената, да ги кара да се чувстват като пеперуди в хербарий.

— Спала си, разбира се — сам си отговори Торнбърг. — Отстъпила си пред магнетичното му привличане… — Показалецът му докосна сухите устни: — А колко пъти беше близо до мисълта да му разкажеш всичко за мен?

— Нито веднъж!

— Тъй ли? — наклони глава той. — И не си влюбена в него, нали?

Стийви не отговори веднага, просто не можеше. Сведе поглед към ръцете си и въздъхна.

— Искам да изясним нещата още сега, за да нямаме недоразумения в бъдеще — започна тя. — Моите чувства засягат само мен, не желая да споделям с никого това, което изпитвам към Матсън, или пък към Мортън да речем…

— Но не и когато тези чувства поставят под заплаха моите планове!

— Нима наистина мислиш, че ще те издам на Улф?

— Драга моя, ако имаш късмета да доживееш до моята възраст и да имаш поне част от моето влияние, лесно ще разбереш, че заплахата от предателство е твой постоянен спътник!

Стийви се усмихна и взе ръката му.

— Именно заради влиянието ти аз дори не помислям да те предам. Ти изгради репутацията на Мортън във Вашингтон, ти ми създаде връзките, които изградиха и моята… Задължени сме ти до гроб!

— Мразя този израз — въздъхна Торнбърг. — „До гроб“ често означава „до вдругиден“…

Стийви внимателно го погледна, стори й се, че дълбоко в зениците му помръдва нещо мрачно и обезпокоително. Спомни си как описваше „силата“ на Улф и се запита дали това, което вижда в очите му, не е смразяващ страх. Нима е възможно Торнбърг Конрад III да се страхува от някого на този свят? Доскоро това й се струваше напълно изключено, но сега вече не беше толкова сигурна…

— Торнбърг…

Главата му рязко се повдигна.

— Трябва ми една доза… — гласът му беше тих и безизразен.

— Не!

— Приготви ми я!

— Казах не!

Очите му се заковаха в лицето й. Стийви изпита странен сърбеж под кожата си, там, където не можеше да се почеше. Чувството не беше приятно.

— Иди да я приготвиш, а после ще ми я поставиш!

Тя колебливо стана на крака:

— Но опасността…

Той се ухили, лицето му изведнъж заприлича на мъртвешка маска:

— Има само една истинска опасност! — изръмжа. — Да не доживея до края на експериментите!

Тя отиде в спалнята му и извади фалшивото чекмедже на нощната масичка. Отмести встрани тубичката с приспивателни и армейския пистолет 45-и калибър, ръката й се насочи към редицата шишенца с гумени запушалки и стерилни спринцовки. Отвори едно от тях, напълни спринцовката с безцветна течност и натисна буталцето да изкара въздуха.

Върна се в хола и се изправи пред Торнбърг.

— Няма ли да размислиш? — попита. — Това уби куп народ, то убива и Тифани…

— Моята кръвна група е различна от нейната — отвърна той със същия безизразен глас. — А и серумът е далеч по-рафиниран…

— И си убеден, че това има някакво значение? Че няма да има странични ефекти?

— Хайде, направи го!

Стийви се наведе, заби иглата в изпъкналата вена на вътрешната част на бедрото му и бавно натисна буталцето. Очите й не напускаха лицето му, защото знаеше, че странични ефекти винаги има, обикновено мимолетни, но винаги неприятни…

Той едва я изчака да свърши, тялото му подскочи като наелектризирано и бавно започна да се надига. Гърбът му се преви, вените на врата му изпъкнаха като въжета. Устните му се разтеглиха, разкривайки два реда стиснати зъби. Въздухът излиташе между тях с леко свистене, думите бяха тихи и завалени:

— Бори се!… Бори се срещу падането на нощта!…

Усещането за движение изчезна. Боботенето на мотора беше единственият външен звук, проникващ в черния мрак на ковчега и тон се хвана за него като удавник за сламка. Вътрешността миришеше на лепило за сатен и някакъв химикал за лъскане на месинговите ръкохватки, но не и на дърво.

Успя да различи някакви гласове и тялото му се стегна. Говореха двама мъже и една жена — несъмнено Шика. Сега, в началото, от нея зависеше много… После всичко щеше да се стовари върху него. Усещаш ли смъртта?

Острието на сгъваемия нож разряза окървавените му, втвърдени от пот дрехи. После Шика му помогна да облече едни тъмносин костюм на Моравия, който измъкна от вътрешността на катафалката. Той не я попита какво, по дяволите, търси тази дреха тук, просто не му пукаше.

След това му помогна да повдигне тежкия капак на ковчега и да се настани вътре. Приклекна до него и започна да маже ръцете му с бяла боя, върху лицето нанесе пласт погребален руж. Той неволно се запита дали същата процедура не е била приложена и върху Моравия, но стисна зъби и реши, че е по-добре да не знае.

— Какъв е смисълът? — попита по едно време той. — Принудят ли те да отвориш ковчега, моментално ще ме познаят.

— Няма — поклати глава тя и в очите й се появи зеленикавото сияние. „Макура но хирума“. Може би ще успее да им внуши да виждат това, което иска тя…

— Умееш ли да дишаш, без да издуваш гърди? — попита накрая Шика.

Той й разказа за наученото от сенсея му и тя доволно кимна с глава:

— Това ще бъде достатъчно. Не забравяй, че очите под клепачите ти трябва да бъдат неподвижни. Ще изпиташ желание да ги отвориш, когато вдигнат капака и светлината падне върху лицето ти… — Усети пръстите й: — Сега извий глава, ето така… В това положение не могат да видят туптенето на сънната артерия… Готово.

После капакът се затвори над главата му.

Сега в ушите му проехтя рязко изщракване и гласовете станаха по-силни. Бяха отворили задната врата на катафалката. Усети лекото потъване на амортисьорите — някое от ченгетата се беше качило в катафалката. Ясно си представи патрулната двойка — облечени в бронирани жилетки и сиви шлемове, ченгетата подозрително оглеждат вътрешността на погребалната кола. Всеки момент очакваше заповед за отваряне на ковчега.

Такава заповед не дойде. Гласовете продължаваха да обсъждат нещо, но той не различаваше думите. Усещаше ясно сатенените подложки под главата и ръцете си, изпита ирационалното усещане, че те го обвиват отвсякъде, запълват устата и очните му кухини, притискат главата му. Стига, заповяда си Улф. Дишай с корема! Отпусни се!

Разнесе се леко изскърцване, капакът започна да се повдига. Светлината идваше от вътрешността на катафалката и беше слаба, но на него му се стори ослепителна. Точно както беше предвидила Шика. Спокойно! Не гледай в нищо, няма какво да видиш… Освен любопитните лица на ченгетата, надвесени над ковчега…

Стига! Дишай с корема! Отпусни се!

До ушите му достигна тихият глас на Шика, съзнанието му бе докоснато от вълните на „макура но хирума“, сънната артерия на шията му пулсираше все по-силно и по-силно… Ще я видят, уплаши се Улф. Но ченгетата очевидно не гледаха в него.

Светлината изчезна, разнесе се меко изщракване. Капакът се затвори!

Миг по-късно моторът увеличи оборотите си, Шика включи на скорост. Тежестта в краката му се увеличи, колата потегли.

Изчака точно пет минути, после вдигна ръце и отмести капака на ковчега. Едва сега си позволи да диша нормално, дробовете му с благодарност приеха хладния въздух във вътрешността на погребалната кола.

— Шика?

— Здрасти.

— Всичко наред ли е?

— Никой не ни следи.

Виждаше тила и зад волана. После главата й леко помръдна и очите й срещнаха неговите в огледалцето.

— Зад нас няма вишневочервен „Харли“, така ли?

— Няма.

Шика увеличи скоростта и започна да сменя платната на движение. След известно време намали, на устните й се появи усмивка.

— Нямаме опашка, вече можеш да бъдеш сигурен в това.

— Искам да напуснем града!

— А аз мисля да направя дори нещо повече — да напуснем страната!

— Ако ще летим, това не трябва да става от летище „Кенеди“ — промърмори той, докато прекрачваше облегалката и се настаняваше до нея.

— Съгласна съм — кимна тя и му направи знак да отвори жабката. Вътре имаше пакет салфетки и шишенце почистваща течност. — Ще отлетим от бостънското летище „Логън“. Всичко е подготвено.

Когато излязоха на магистралата, слънцето висеше ниско над хоризонта и сякаш намигаше иззад короните на дърветата, златисто и огромно. Улф почисти лицето си, но тялото му продължаваше да е сковано от засъхнала кръв. Вероятно беше задрямал, тъй като очите го смъдяха, а ярката светлина го дразнеше.

Шика отби в отклонението на един магазин от крайпътната верига 7–11. След няколко минути се върна, в ръцете й имаше бутилка кислородна вода, пакет памук и кутийка лейкопласт. Улф свали сакото и вдигна ризата си. Докато тя се занимаваше с почистване на раните му, той отвори втората торба, която беше донесла. Десет минути по-късно отново бяха на път, придържайки се в посока североизток, към Масачузетс.

— Трябва да хапнем нещо — обади се след около два часа Улф. — А после ще напуснеш магистралата и ще караш по второстепенните пътища. Така ще им бъде по-трудно да ни открият.

Шика мълчаливо се подчини. Излезе от първия изход, който се появи пред очите им, после подкара по тесен, изпълнен със завои път. Спря след десетина километра, видяла широкия паркинг пред старо крайпътно заведение.

Все още беше рано за вечеря, ресторантчето беше празно. Избраха си едно сепаре до прозореца, от който се разкриваше гледка към красиво езеро. Улф отскочи до тоалетната да измие остатъците от грима върху лицето си. После отвори торбичката, която Шика беше купила на магистралата, извади пяна и самобръсначка и се зае с гъсто наболата си четина. Скоро свърши, изплакна се и хвърли поглед в огледалото.

Кой съм аз, запита се той. В какво се превърнах?

Върна се в сепарето, пресуши голяма чаша с вода и поиска още. За ядене си поръча пържола с пържени картофи и зелена салата, докато Шика се задоволи със задушен ориз и варен боб.

Тя отиде до дамската тоалетна, после потвърди резервацията им по телефона. Улф плати сметката с пари в брой, погледът му неволно се насочи към близкия прозорец. И веднага видя огромния вишневочервен „Харли“, проблясващ с хромираните си части под лъчите на залязващото слънце. Прибра рестото и се върна на масата да остави бакшиш. Напълни шепата си с пликчета гранулирана захар и се насочи към изхода.

Откри мотоциклета в храсталака край паркинга, върху задния калник все още стоеше опушено петно, получило се от пламъка, с който Сума беше запалил Боби Копър.

Огледа се, космите на врата му настръхнаха. Къде ли дебне Сума? Развинти капачката и изсипа захарта в резервоара. Японецът доста ще трябва да се — потруди, за да използва отново този мотор, въздъхна със задоволство тон.

Шика го чакаше до входа на ресторанта.

— Видях Сума — съобщи му тя. — Оттатък, в гората…

— Да вървим.

Подминаха вишневия мотоциклет и се шмугнаха в храсталаците. Почти веднага откриха тясна пътечка, която се виеше навътре в гората, повърхността й беше обсипана със стърчащи коренища. Над главите им се издигаха смърчове и вековни буки, тук-там се виждаха сребърни ели и кедри.

Пътеката зави рязко наляво и започна да се снижава. Въздухът тежеше от влага. Вероятно наближаваме поток, каза си Улф. Постоянно се обръщаше и оглеждаше гората, но не забеляза нищо. Може би не ги следяха, но птичата песен беше толкова звучна, че не можеше да бъде сигурен в това.

— Той е навлязъл дълбоко в гората — спря на едно място Улф. — С всяка крачка напред се увеличава вероятността да попаднем в капан.

— Знам — отвърна Шика и също се спря. Стоеше напълно неподвижно, сякаш не дишаше.

Той знаеше какво диктува разумът, но страшно много му се искаше да пипне Сума и да се разправи с него веднъж завинаги. Най-странното беше, че Шика не обели нито дума за предстоящия полет и не го подтикваше да бързат.

— Сума не може да ме усети — бавно промълви той. — Да видим тогава дали пък ние няма да го пипнем по правилата на неговата игра…

След броени секунди се озоваха на брега на потока. Беше доста широк и пълноводен, далеч по-дълбок, отколкото беше очаквал Улф. Шика спря за момент на калния бряг. Обърна се да го погледне, на лицето й се появи усмивка. В нея имаше нещо особено, някаква обезпокоителна празнота.

Той все още се опитваше да отгатне какво означава тя, когато жената се обърна и навлезе в потока.

Коремът му се сви, предчувствието за нещастие се усили.

— Това не ми харесва — промърмори той.

Шика сложи пръст на устните си и му направи знак да я последва. Той свали обувките си, стегна връзките на хлабав възел и ги преметна през врата си. После навлезе в ледената вода. Слънцето бавно потъна зад короните на дърветата.

Тя вдигна ръка и посочи пред себе си. На другия бряг помръдна неясна сянка и бързо започна да се отдалечава. Сума.

Улф предпазливо тръгна напред. Босите му крака потънаха в хлъзгава кал, водата покри глезените му. Шика го чакаше в средата на потока. Не помръдваше, явно не й се искаше Сума да я види, ако случайно се обърне…

Водата бързо се покачваше по тялото му, скоро съжали, че не беше свалил и ризата си. Тънкият плат натежа и подгизна, уви се около кръста му и започна да го дърпа назад. Кожата му настръхна от студ.

Краката му напипваха камъни, покрити с мъх и страшно хлъзгави. Принуди се да се взира във водата, за да запази равновесие. Дълбочината се увеличаваше с всяка стъпка, скоро водата стигна до шията му. Това беше лишено от логика, тъй като на няколко крачки от него Шика едва беше намокрила коленете си. Сигурно е стъпила на скала, съобрази той.

Потърси я с поглед, но вече я нямаше. Беше в средата на потока, абсолютно сам.

Очите му светкавично пробягаха по близката околност, почти веднага засякоха фигурата й. Шика беше на отсрещния бряг, стоеше с ръце зад гърба и го гледаше. В очите и се четеше равнодушно любопитство, сякаш наблюдаваше шарена гъсеница…

Улф усети как космите на врата му отново настръхват. В главата му звънна предупреждението на Стийви, че тази жена ще го убие. Моля те, недей! Защо бързаш да срещнеш смъртта си?

Почувства я. Почувства собствената си смърт, наситила въздуха с воня на гнило. Тежка, задушлива, отвратителна…

Отскочи рязко назад, но течението беше твърде силно, водата се пенеше и бързаше към плитчините надолу.

В същия момент Шика нагази в спокойната вода край брега, повърхността й дори не помръдна. Направи крачка към средата на потока и Улф усети как студена пот се плъзга по гърба му. Господи Исусе, простена беззвучно той, почувствал сърцето си в гърлото.

— Какво е това? — дрезгаво извика той. — Коя си ти, по дяволите?!

Вместо отговор тялото на Шика бавно се издигна нагоре, краката й сякаш напуснаха повърхността на водата. Продължаваше да се усмихва, а Улф изведнъж си даде сметка, че изражението на лицето й е абсолютно кухо и лишено от съдържание, като на снимка или рекламен плакат.

Продължи да си пробива път назад, към брега, който току-що бе напуснал. Ужасът стисна гърлото му с желязна ръка.

После лицето на Шика започна, да избледнява — сякаш кожата й изведнъж беше изгубила пигментацията си. В същия миг се промениха и формите — лицето гротескно се удължи под напора на невидима сила, разтягаща костите под него. Челюстта зина, езикът й се стрелна навън. Но това не беше човешки език.

Улф изпусна въздуха от гърдите си и се закашля, сякаш да прочисти гърлото си от невидима костица, заседнала там. Някога, преди много години, беше гледал един филм на ужасите — японска продукция със специални звукови ефекти, в която актьорите четяха репликите си зад кадър, записани паралелно, със страхотен стереоефект.

Разбира се, сюжетът и играта на актьорите не бяха нищо особено, но специалните ефекти го бяха поразили. Чудовището от филма беше някакъв змей с призрачни форми, който излизаше от вонящо блато и поглъщаше всички нещастници, посмели да нарушат спокойствието му. Вършеше го по един и същ начин: всмукваше жертвата в устата си, разтваряше огромната си паст и отрязваше главата й с жълтеникави, грозно закривени зъби…

Шика постепенно се превръщаше в това чудовище от детството му, приликата беше съвършена.

Вцепенен от ужас, Улф гледаше как звярът стяга мускули и се нахвърля срещу него. Изкрещя въпреки волята си. Част от съзнанието му знаеше, че това не може да бъде истина, но другата част виждаше и усещаше всичко с пределна яснота. Вдигна ръце да се предпази от зиналите челюсти, усети зловонния дъх на чудовището, потъна в непрогледен мрак, лишен напълно от кислород…

В последния миг изцъклените му очи уловиха потръпването на връхлитащия звяр, после образът му се разпадна на хиляди ослепителни искри. Но когато искрите угаснаха и го обви още по-непрогледен мрак, той усети как връзките на обувките се стягат около шията му.

Инстинктивно посегна да ги махне от врата си, кракът му се подхлъзна. Изгуби равновесие и падна в потока с главата надолу.

Потънал под повърхността, Улф продължи да се бори с възела, но ефект нямаше. Сякаш мокрите върви още повече се затягаха. Направи опит да извади главата си на повърхността, но не успя. Нещо го притискаше надолу. Колкото повече се бореше, толкова по-силен ставаше натискът.

Видя Шика, лицето й отново беше ангелски красиво. Усмихна му се, а той имаше чувството, че полудява. Усмивката й продължи да се разширява встрани и нагоре, превръщайки се в гротеска. Едва сега Улф разбра, че е бил изигран, надеждата започна да го напуска. Спомни си бягството им от Ню Йорк, миговете на интимност в тайната стаичка на Моравия. Нима преценката му е била толкова погрешна?

Усмивката продължаваше да се разширява, накрая всичко потъна в черната й паст. Започна да се приближава до него и той изведнъж потръпна от студ. Костите му се вледениха, сърцето му правеше отчаяни опити да изтласка желираната течност от вените му, която вече едва ли имаше нещо общо с кръвта…

Пред очите му играеха разноцветни кръгове, вече не беше в състояние да мисли. Въпреки това продължаваше да се бори, искаше да спаси живота си… Макар че едва ли имаше какво да спасява… Силата му се стопи, топлината на живота се сви и изчезна, въздухът се превърна в спомен… Усети как го връхлита черна празнота, реакцията му срещу нея беше по-скоро инстинктивна, отколкото действителна…

Можеше да го спаси само „макура но хирума“. Направи опит да извика в съзнанието си познатия мрак, но празнотата на смъртта вече го смразяваше, а чудовището…

Няма никакво чудовище, няма празнота! Това са илюзии! Стегни се и се бий с мръсника, който иска да те убие!

Отпусна тяло и се остави на мрака. Във водата до скулата му нещо помръдна, очите му се отвориха и най-сетне видяха това, което ставаше в действителност: изправен над него, Сума стягаше връзките на обувките около шията му. Сума и никой друг. В крайна сметка Шика не беше го предала…

Впи поглед в очите на Сума и видя как зениците им се разширяват. Японецът ясно усети силата на противника си, колебанието му бързо се смени с парализиращ ужас.

Улф напипа могъщия сноп на психическата енергия в мрака около себе си, после го изстреля към врага. Сума се сгърчи, разтърси глава, краката му разпениха бистрата вода. Улф разхлаби примката около шията си и усети как тялото му набъбва от страхотна енергия.

Сума вдигна главата си нагоре, обърна му гръб и започна панически да се отдалечава, следвайки извивките на дъното.

Улф се оттласна, изскочи на повърхността и жадно си пое въздух. Усети как една ръка го подкрепя по посока на близкия бряг. Просна се на камъните, вдигна глава и впи очи в мрачното лице на Шика.

Четиринадесета главаВашингтон / Токио / Бостън

Хам Конрад чакаше пред службата на Марион Стар Сейнт Джеймс. Лъчите на залязващото слънце огряваха последните етажи на федералните учреждения. Той отвори пасажерската врата и й направи знак да се качи.

— Здравей — каза Марион. — Каква изненада!

— Аха — рече Хам. — Скачай в колата, отиваме да вечеряме.

— Съжалявам, мили — усмихна се тя. — Трябваше да ми звъннеш предварително. Имам една среща в седем и…

— Качвай се, Марион!

— Какво става? — загрижено го погледна тя. — Май наистина си бесен!

— И още как! — изръмжа той и закова мрачен поглед в лицето й: — Прави каквото ти казвам, ако не искаш скандал пред очите на колегите си!

Тя седна на седалката до него, колата потегли още преди да беше затворила вратата.

— Господи, Хам! Какво ти става?

Той кимна към мобифона:

— Обадите където трябва. Тази вечер ще бъдеш с мен!

Преди да извади бележника си, Марион го гледа в продължение на цяла минута. После позвъни на две места, вдигна глава и се загледа през стъклото на колата. Бяха навлезли в гетото. Колкото по-навътре отиваха, толкова по-голяма беше разрухата наоколо. Наркотици и престъпления…

— Къде отиваме?

— На вечеря — отсече той, без да я поглежда.

— Тук?! — учуди се тя, потръпвайки при вида на заплашителните черни мутри по тротоарите.

— Какво има? — раздразнено се извърна той.

— Да не би да имаш предразсъдъци?

— Не, но имам благоразумие! — тръсна глава тя и хвана дръжката — Спри колата, искам да сляза!

— Това едва ли е благоразумно — поклати глава той.

— Господи, Хам!

Той спря на номер 1100 на Флорида авеню, пред входа на заведение със затъмнени стъкла. Отгоре светеше неонова реклама, която гласеше:

— Хайде! — подкани я Хам, слезе от колата и затръшна вратичката.

Марион втренчено го погледна над покрива на колата.

— Не те ли е страх, че ще я задигнат?

— Защо? Много хора се отбиват да похапнат тук…

— Силно се надявам, че знаеш какво вършиш — нервно се огледа тя.

Той се ухили, заключи колата и я побутна пред себе си. Отвътре заведението беше почти толкова тъмно, колкото и отвън. Миришеше на изгорели въглища, фалшиви лампиони от „Тифани“ висяха от покрития с ламарина таван, боядисан в черно. Стените представляваха панели от фалшива дървена ламперия, а подът беше покрит с мръсни плочки на черни и бели квадратчета, част от които липсваха, а други бяха напукани до неузнаваемост. Върху тях бяха разпръснати стърготини.

На дългия бар вдясно, покрит с листове поцинкована ламарина, зеленясала от лоша поддръжка, седяха пиячите. Имаха вид на хора, които не са напускали заведението от седмици, а може би и от месеци. Осветление нямаше, само огледалната стена зад редицата прашни бутилки отразяваше блещукането на слабите крушки от централните лампиони.

Марион усети как всички посетители извърнаха глава да я огледат. Моментално съжали, че е облечена в къса вълнена поличка и тънка копринена блузка. Сведе очи надолу и с внезапна свенливост установи, че зърната й ясно прозират през фината материя. Изведнъж й се прииска да е облечена в дълго до глезените палто…

— Маса за двама — рече Хам, когато се изравниха с едрия барман зад тезгяха. Никой не му обърна внимание.

Оттатък преградата се виждаха масите в основния салон, Марион с тревога установи, че сред посетителите няма нито един бял.

— Искам да се махнем от тук! — прошепна настоятелно тя.

— Не може да искаш подобно нещо — отвърна той, хвана я за лакътя и я побутна към малка масичка до стената вляво. — Тази ми изглежда добра… — Изтръска трохите от стола й, натисна я по рамото и тя седна. Той се настани срещу нея.

Марион се обади едва след като келнерката за трети път мина край тях, без да им обръща внимание.

— Ще ми кажеш ли защо ме отвлече и защо ме доведе тук? — попита тя.

— Заслужаваш си го, защото си лошо момиче — отвърна той.

На бара избухна шумен спор, Марион се принуди да изчака, докато ругатните затихнат.

— Обичам да съм лошо момиче — рече. — Но обичам и да знам защо ме считат такова…

Той най-сетне успя да улови погледа на келнерката и поръча нещо за пиене, после се извърна и закова очи в лицето й:

— Кажи сега как се запозна с баща ми!

Някой беше пуснал монета в мюзикбокса и заведението се изпълни от призивните ритми на Куин Латифа.

— Исусе, тръпки ме побиват тук!

— Хора като всички останали — сви рамене Хам.

— Чета вестници! — изгледа го тя. — Зная какво се случва в подобни свърталища!

Куин Латифа набра скорост, а Хам се надигна:

— Трябва да отскоча до тоалетната на „бедняците“ — извини се той. — Веднага се връщам.

Марион остана сама. Питиетата ги нямаше, келнерката се държеше така, сякаш тя изобщо не съществуваше. За разлика от мутрите на бара, които проявяваха жив интерес към това, което прикриваха тънката блузка и късата й поличка. Почувства се изоставена на непознат бряг, за пръв път в живота си попадаше на място, където е единствен представител на своята раса. С неудоволствие си призна, че това я притеснява. Виждаше нож или пистолет под сакото на всеки от опърпаните посетители пластмасово пликче с кокаин във всеки джоб… Какви глупости ми минават през ума, въздъхна тя и направи опит да се успокои. Но продължаваше да трепери.

Миг по-късно се надигна, взе чантичката и служебното куфарче от масата и се отправи към бара. Вървеше бързо и се опитваше да не забелязва враждебните погледи около себе си.

Тръшна се на едно свободно столче, изчака приближаването на бармана и попита:

— Бихте ли ми повикали такси?

Той я огледа с жълтеникавите си очи потърка мустаците си с мръсен показалец и неохотно промърмори:

— Телефонът не работи.

— Нямате ли автомат?

— И той не работи — промърмори онзи, златната обица с форма на куршум на ухото му леко се разклати. Челото му беше гладко избръснато, само на върха на темето му се виждаше кичур коса. — Ама и да работеше, все тая… Редовните таксита не идват тук, особено вечер… — дари я с широка усмивка, въздухът излетя през дупките на конските му зъби с остро свистене: — Не мога да ги обвинявам за това… Тук понякога става доста напечено… Моят съвет е да се върнеш на масата си…

— В никакъв случай! — отсече Марион и грабна куфарчето. — Ще открия някоя кабина навън… — обърна се и почти се сблъска с висок широкоплещест младеж, който имаше приятно лице и подчертано неприятни маниери. Кожата му беше изключително тъмна, избръснатото му теме мътно проблясваше. Под отворената яка на пурпурночервената риза се виждаха поне шест дебели златни верижки.

— Къде си тръгнала, мамче?

— Извинете ме — рече тя и направи опит да го заобиколи.

Той обаче я сграбчи за ръката, на лицето му се появи широка усмивка.

— Майната ти! — изруга Марион и заби токчето си в обувката му.

Очите му промениха цвета си, огромните пръсти се стегнаха около гърлото й.

— Недей да мърдаш повече, пиленце!

Марион се изтръгна, закашля се, очите й се насълзиха:

— Аз… Аз не съм сама… Моят приятел ще се погрижи за…

— Много си умна за бледолика… — ухили се бръснатият, в устата му проблесна златен зъб. — Твоят приятел е шубелия като всички бели… Да не мислиш, че ме е страх от него? Хич няма и да го погледна! — главата му се доближи до лицето й: — Ама с тебе не е така… Харесвам акцента ти… — зъбите му рязко изщракаха, обля я дъх на алкохол.

Затвори очи и отправи безмълвна молитва към Всевишния. После от устата й излетя сочна ругатня. Какъв мръсник е този Хам! Как може да я води на подобно място!

— Хай, Маури…

Марион отвори очи при звука на гласа зад себе си.

— Хай.

— К’во става, бе?

— Твоята мадама май ще напълни гащите, брато… Трябва да си подбираш по-силни кучки…

Този глас!

— Хам? — започна да се извъртя тя, но бръснатият затисна с длан устата й, очите й се напълниха със сълзи. После натискът изчезна и тя се завъртя на сто и осемдесет градуса, бясна от гняв: — Мръсно копеле! Как може да изпитваш удоволствие от подобни номера?!

— Имам право.

Бръснатият се кискаше като луд, а барманът бавно се отдалечи. Представлението беше приключило. Марион сложи ръка на челото си.

— Сега искаш ли да се върнем на масата?

Тя безсилно кимна с глава. На масата ги чакаха поръчаните напитки заедно с менюто.

Хам ясно виждаше, че е бясна.

— Не си от жените, дето цяла вечер ще се цупят, нали? — промърмори примирително той.

— Изобщо не знаеш от кои съм! — троснато отвърна тя, извади тоалетната си чантичка и внимателно огледа лицето си.

„Не знам, но започвам да придобивам представа“, въздъхна в себе си Хам, а на глас попита:

— Много ли се стресна?

— Ти си голям мръсник! — щракна капачето на чантичката си тя.

Келнерката постави препълнена чиния средата на масата. Уловила прекрасния аромат, Марион се приведе напред:

— Какво е това?

— Зурли — промърмори той и заби вилицата си в сочните късове месо, покрити с гъст червен сос. — Поднасят се в знак на примирие…

Марион му отправи един хладен поглед, после набучи късче месо на вилицата си.

— Много е хубаво.

— Истинска храна… — кимна той. — Заради нея идвам тук. Най-добрите зурли извън Сейнт Луис…

— Какво значи зурли?

— Препържени свински бузи.

Направи се, че не вижда как Марион оставя вилицата настрана и отпива от чашата си.

— Сега ще ми разкажеш ли какво има между теб и баща ми?

— Надявах се да не стигаме дотам — отвърна след кратък размисъл тя.

— Сигурно — сви рамене Хам.

Главата й рязко се вдигна, бузите й бяха поруменели.

— Дай ми някакъв шанс, ако обичаш! И без това не ми е лесно… — пръстите й несъзнателно докоснаха огърлицата на шията: — Торнбърг и баща ми бяха приятели…

— Бяха?

— Е, край на илюзиите — горчиво се усмихна тя. — Нарочно ти създадох впечатлението, че баща ми е все още жив. Умря преди няколко години, по време на акция по доставка на американско оръжие в околностите на Белфаст…

— Значи баща ти не е бил корабостроител, а контрабандист на оръжие, а? — втренчено я изгледа Хам. Спомни си как беше запалила една свещ на борда на яхтата и вече беше готов да се обзаложи, че молитвата е била предназначена за духа на баща й.

— На практика беше и двете — призна с въздишка Марион. — Започна като корабостроител, това беше бизнесът на неговия баща. После направи една грешка — продаде компанията на японците… — Лъжицата й започна да чертае окръжности по покривката: — Не вярвам да е бил особено щастлив след това… Стана раздразнителен, всичко го отегчаваше. Предполагам това е една от причините да приеме предложението на приятелите си от ИРА за нелегални доставки на оръжие…

— А след като е бил убит, ти си поела бизнеса, така ли? — вдигна глава Хам.

— Нищо подобно! — отвърна тя, осъзна какво прави и остави лъжицата настрана. — Баща ми беше шовинист до мозъка на костите си. В завещанието му беше изрично посочено, че бизнесът трябва да бъде поет от братовчедите ми… Просто защото са мъже.

— Така ли?

— Така. Не мога да ги понасям тези копелета, толкова са алчни! Излъгах те, защото тези неща са дълбоко лични… Не допусках, че ще проявиш желание да се месиш в семейна вендета…

— Тук си права. Не обичам вендетите.

Тя кимна с глава.

— Предлагам да забравиш, че изобщо съм ти споменавала за „Екстант Експортс“, става ли? — взе чашата, приготви се да отпие, но изведнъж я върна на масата. Скри лице в дланите си и тихо се разрида.

Хам седеше и я гледаше, без да знае на какво да вярва. С нея имаше чувството, че се разхожда в павилион с криви огледала — любимото му детско развлечение. Господи, тя е възхитителна, въздъхна в себе си той. Защо не я срещнах, когато бях по-млад и още не бях затънал в досадата на брака?

— По дяволите! — тръсна шава Марион и избърса очите си със салфетка. — Мразя да плача!

— Обикновено мъжете мразят женските сълзи — отбеляза с усмивка Хам.

— Май съм го чувала някъде — засмя се през сълзи тя. — Затова се въздържам да го правя на публични места…

— Например баща ми — продължи Хам. — Направо побеснява, когато жените му плачат! Всъщност доста съм учуден, че не се е оженил за теб…

— Опита се — отвърна Марион. — При това доста настоятелно…

— Да, той е упорит човек.

— Сигурно е интересно да растеш в къщата на човек като него…

— Би могло да се каже, че е така — съгласи се Хам. — Но аз предпочитам да не използвам подобен израз…

— Не се ли разбирате?

— Предполагам, че това зависи от настроенията на баща ми. Но твърде много неща на този свят зависят от тях, нали?

Този път Марион се разсмя истински.

— Харесвам те такъв — силен и уверен в себе си, дори мъничко непочтителен…

— Това не означава ли, че е време да приключиш с номерата, които ми правиш?

Тя дълго мълча.

— Бих искала, но…

— Но какво?

— Ужасната истина е, че не зная дали мога…

— Обещавам да ти помогна по всякакъв начин.

— Зная, Хам — докосна ръката му тя. — Но аз съм като наркоман… Не бива да ми се доверяваш…

— Не съм казал, че ти се доверявам.

— И недей! — очите й се забиха в неговите. — Обещай ми, че няма да допуснеш тази грешка, каквото и да се случи!

Той се засмя. Приличаше му на дете, което се страхува от тъмното.

— Не допускам много грешки — рече. — И никога не повтарям онази, която вече съм допуснал веднъж…

— Спомням си, че баща ти постоянно казваше същото…

Той настоя да поръчат вечеря. Пържени свински котлети, с гарнитура от окра, черен боб и сладки картофи, задушени в масло.

— Гарантирам за качеството на храната — увери я Хам. — Идвам тук почти всеки ден и нито веднъж не съм останал разочарован.

По време на храненето си разменяха незначителни реплики. Но когато чиниите бяха отнесени и на масата се появиха чаши със силно черно кафе, пеканов пай, залят с бърбън, и ванилов сладолед, Хам вдигна глава и твърдо каза:

— Искам да зная какви точно са били отношенията ти с баща ми.

— Е, нали го знаеш? Истински сексманиак. Мисли единствено за начините, по които да се задоволява…

— Той е стар и е дяволски нещастен от този факт.

— Но е и безкрайно привлекателен, когато позволява да се надникне в душата му, разбира се… Признавам, че това става много рядко…

— Да. Той е доста затворен стар мръсник.

— В момента, в който ме зърна, пожела да ме тръшне на леглото…

— А каква беше твоята реакция на тази очарователна увертюра?

— Честно казано, нямах нищо против — свъси вежди тя. — И защо да имам? Никога не бях го правила с мъж на неговата възраст и ми беше любопитно да опитам… Но си давах сметка, че ако му се отдам веднага, вероятно бързо ще ме захвърли. Това някак не ми се искаше…

— Нима се опитваш да кажеш, че си успяла да отклониш апетитите му? — погледна я озадачено Хам.

— Не — отвърна тя и отпи глътка кафе. — Това никой не може да стори. Но той обича жените да го дразнят и аз направих точно това… Така привлякох вниманието му.

— А после?

— После деловите ни отношения взеха връх и постепенно престанахме да си лягаме…

— Аха…

— Какво искаш да кажеш с това „аха“?

Той прехвърли последното парче пеканов пай в чинията си, сложи отгоре му ванилов сладолед и с наслада отхапа.

— Знаеш ли, най-голямата грешка на хората около баща ми е да мислят, че главната му грижа е как да го вдигне… Че това е неговата слабост… — Лъжичката му потъна в сладоледа, езикът му старателно я облиза: — Но нищо не може да бъде по-далеч от истината. Според мен баща ми няма слабо място и това го прави уникален сред останалите хора. Дори нещо повече — той не понася мъжете, които, по неговите думи, се ръководят от пишката си… Използва секса, за да получи всичко, което иска — както го правят жените.

Усети как напрежението на Марион нараства, но запази безизразността на лицето си.

— Искаш да кажеш, че е искал нещо от мен?

Той кимна с глава.

— Което не означава, че не те е харесвал. Напротив, аз съм сигурен в обратното. Но на стената в кабинета му има няколко животински глави — скъп спомен от африканско сафари. Тях също ги харесва… Разбираш ли какво искам да кажа?

— Трофеи.

— Точно така, думата е подходяща…

Марион довърши кафето, чашата й моментално беше допълнена. Хам благодари на келнерката, обръщайки се към нея по име.

— В началото Торнбърг прояви интерес към оръжейните ни доставки. И защо не? В този бизнес се печели много, особено ако имаш достатъчно мозък да си прибереш парите и да изчезнеш, преди някой да реши, че е време да ти вкара куршум в главата, да прикрепи пластичен експлозив към колата ти или пък да те издаде на съответните митнически власти…

За него подобни рискове не съществуваха, разбира се. Той просто ни отпускаше оборотен капитал, срещу който получаваше част от печалбата. Всички бяха доволни. С течение на времето обаче започнах да подозирам, че губи интерес и вниманието му е насочено другаде…

Един ден ме покани на обяд. Заведе ме в онзи баровски кънтри клуб, забравих му името…

— Магнолия Теръс.

— Точно така. Великолепно място, изпълва те със страхопочитание. Вероятно това е причината, поради която кани гостите си там… Но обядът беше съвсем делови. Той искаше да знае дали „Екстант“ се занимава и с друга контрабанда, извън оръжието и мунициите. Бях му споменала, че от време на време задоволяваме специалните изисквания на част от клиентите си. Той искаше да знае какви точно са те. Обясних му — жени, лекарствени препарати, коне и още куп подобни неща… Интересът му рязко се повиши.

Марион взе една лъжичка от пекановия пай в чинията си, преглътна я с помощта на кафето и бутна останалото по посока на Хам. Загледа го как полива парчето със сладолед и лакомо го поглъща, в очите й се появи особен израз.

— Според мен Торнбърг завижда на начина, по който унищожаваш храната — промълви тя. — Това съща му напомня за старостта…

— Никога не ми е хрумвало подобно нещо — спря да дъвче Хам.

— Сега вече го знаеш и може би ще ограничаваш апетита си в негово присъствие. — Той замълча, челюстите му продължаваха да действат. — У теб съществува характерният синовен стремеж да задоволяваш желанията на баща си… Но в случая баща ти се казва Торнбърг Конрад Трети — човек, който едва ли някога е бил доволен от действията на себеподобните си.

— Какво искаш да кажеш?

— Само едно — приведе се напред Марион. — Никой не може да задоволи изискванията на Торнбърг, никой не може дори да се доближи до стандартите му. Затова е безсмислено да се опитва… Всъщност не безсмислено, а направо глупаво! Защо трябва цял живот да преследваш недостижима цел? Защо трябва да правиш отчаяни опити да бъдеш негов човек, като можеш да имаш собствена идентичност?

— Нямаш право да задаваш такива въпроси — навъси се Хам. — Той не е твой баща.

— За което искрено благодаря на Бога. Амин.

Той рязко отблъсна чинията си.

— Смешно е да ме учиш как да управлявам живота си!

— Съжалявам — въздъхна тя. — Нямаш представа колко ми беше трудно да заговоря на тази тема… Мислех, че съм длъжна да…

— Единственото нещо, с което си ми длъжна, е да обясниш подробно какво бяхте намислили двамата с баща ми! — хладно я прекъсна той.

Над масата се възцари мълчание. От мюзикбокса заехтя звучен рап на Ем Си Хамър, откъм бара се разнесе силен смях. Хам погледна нататък, а Марион изпита подозрението, че вместо с нея, предпочита да бъде в компанията на онези съмнителни типове…

Прочисти гърлото си и очите на Хам се върнаха на лицето й.

— Торнбърг искаше да получава хора посредством услугите на „Екстант“ — промълви тихо тя.

— Не разбирам — свъси вежди Хам.

— Набирахме му хора — поясни тя. — Араби, цигани, скитници и пияници… Хора, от чиято съдба никой не се интересува.

Той се замисли, после вдигна глава:

— За какво му бяха?

— Никога не ми е казвал, а аз не бях толкова глупава да го питам.

— Къде искаше да му ги доставяш?

— Не мога да бъда сигурна за крайното местонахождение — въздъхна Марион. — Но всички несретници бяха изпращани на един и същи адрес, съгласно неговите изисквания… Клиниката „Грийн Бранчиз“ в околностите на Арлингтън, щата Вирджиния.

— Изпратихте ме да открия предателя и аз го сторих — каза Евън.

В стаята беше тихо. Жената, която стоеше до прозореца и гледаше с копнеж към мрачната през зимата градина, не се обърна, не зададе въпроса, който всеки от останалите би задал.

Дълго време остана в това положение, после най-сетне се обърна и златистите й като на тигър очи се спряха върху Евън:

— Имаш ли новини от сина си?

— Да, Достопочтена майко — кимна Евън. — Научавам, че просперира и е добре.

Достопочтената майка се приближи и коленичи до Евън. Беше облечена в златисто кимоно, на широките ръкави бяха избродирани сребърни чапли. На предната му част имаше черни кръгове — символ на „Черният кинжал“.

— Каза ли ти, че изпитва носталгия по дома?

— Не.

— Той е далеч, вече дълго време не се е прибирал… — Дългата гарвановочерна коса беше вдигната над високото чело, а отзад беше завързана на дебела конска опашка. — Съобщи ми, че работата му скоро приключва. И това е добре, тъй като имам предчувствието, че тук скоро ще имаме нужда от него…

— Но Нишитцу…

— Остави го Нишитцу — прекъсна я Достопочтената майка. — Той е зает с мъжките си игри… — на лицето й се появи усмивка: — Направо съм смаяна от увереността му, че държи под контрол „Тошин Куро Косай“! Всъщност така и трябва да бъде. Вече десетилетия наред поддържаме тази илюзия, малцина са хората, които знаят истината — ти, синът ти, Минако… — Извърна глава, сякаш се вслушваше в някакви тайнствени звуци, после леко въздъхна: — Разкажи ми за предателя.

— Историята е доста интересна — започна Евън. — Хванах една нишка, която ме отведе до Шото Вакаре.

— Нишката е била тънка…

— Да, Достопочтена майко.

— Но опазването й от скъсване все пак не е било невъзможно…

— Не и за мен.

— Разбира се — промърмори Достопочтената майка, после остана неподвижна като муха на стъкло. — И по твое мнение Вакаре е предател, така ли?

— Вакаре ни предава — кимна Евън.

— Ти откри кодираната факс машина в апартамента му.

— Да.

Достопочтената майка кимна, сякаш доволна от изпълнителността на Евън.

— Но знаеш, че не сме предавани посредством нея…

— Зная, разбира се. Отдавна сме открили източника на кодираните съобщения до него и ги държим под контрол.

Достопочтената майка отново кимна с глава и попита:

— Как тогава ни предава?

— Като всеки мъж и Вакаре обича да се оплаква на проститутката си. Но Мита ми съобщава всичко. Длъжна е, защото именно аз спасих баща й от лапите на Якудза. Дължеше им много пари… — Светлите очи на Евън пламнаха: — Много скоро Вакаре ще доведе Южи Шиан в „Забранените мечти“ и ще го превърне в един от нас… Обещал му е да се бори срещу ръководството на „Черният кинжал“ и му е казал, че го привлича именно с тази цел…

Евън знаеше всички легенди, които се носеха за Достопочтената майка, включително и онези, за които никой не смееше да говори. Беше родена и израснала в „Забранените мечти“ — това беше нейният свят, а Достопочтената майка беше единственият човек, който проявяваше грижи за нея. Лицето на по-възрастната жена се вкамени и Евън си спомни една от легендите — поддържала косата си толкова дълга с една-единствена цел — при нужда да удуши с нея някой от любовниците си.

— Сигурна ли си, че това е предателство? — попита Достопочтената майка. — Може би Вакаре нарочно е казал това, за да примами Южи към нас…

— В началото и аз мислех така — отвърна Евън. — Но Вакаре е предложил на Южи участие в организацията, без да споделя тайните на Оракула…

— Съмнявам се, че Южи може да устои на нашите… хм… методи… Разполагаме с доста интересни нововъведения…

— Все пак мисля, че има и по-добри начини — държеше на своето Евън. — Минако не ни каза къде е скрит Оракула, но аз вече го открих… Хирото, зетят на Южи, беше достатъчно любезен да ми го покаже.

Достопочтената майка се намръщи:

— Постъпила си неблагоразумно! Не би трябвало да му се разкриваш! Ако отиде да говори с Южи…

— Това не е възможно — поклати глава Евън и постави малко книжно пакетче в скута на по-възрастната жена.

Достопочтената майка изчака да отстрани хартията, втренчи поглед в предмета, на лицето й се появи усмивка на облекчение.

— Постъпила си умно, мила моя — прошепна тя. Очите й бяха затворени, главата й кимаше на неизвестни мисли. После ръката й рязко се протегна и взе предмета: — Мисля, че това скоро ще ми потрябва! — очите й се отвориха, косата й изведнъж заприлича на тъмна каска: — От всички улики, които си събрала, ти стигаш до заключението, че Вакаре е предател.

— Не, Достопочтена майко — потръпна леко Евън. — От събраните улики стигам до заключението, че някой използва Вакаре и е готов да го пожертва. Вече знаем за тесните му връзки с фамилията Конрад, но също така знаем, че позицията му съвсем не е водеща…

Достопочтената майка се разшава като някакво гигантско насекомо.

— Хайде, разкажи ми и останалото — глухо рече тя.

— Мисля, че вече го знаете, Достопочтена майко.

— Разкажи ми! — внезапно изкрещя старицата и в гласа й прозвуча такава ярост, че дори Евън, която я познаваше по-добре от всички (вероятно с изключение само на Минако), потръпна от ужас.

— Добре — кимна тя с леко разтреперан глас. — По всичко личи, че Вакаре е манипулиран от Минако Шиан. Тя е истинският предател.

Улф и Шика се върнаха в катафалката, той почти се строполи върху седалката до шофьора.

— Какво стана с теб? — попита Шика. — Излязох от ресторанта, но ти вече беше изчезнал.

— Видях мотора на Сума и отидох да го обезвредя отвърна Улф.

— Вероятно го е използвал за примамка — подхвърли тя.

След всичко, което се случи, не можеше да не се съгласи с думите й.

— Уби ли го?

— Не — поклати глава Улф. — Усети, че идваш и избяга… — Какво долови в гласа й? Нима беше загриженост за Сума? Беше твърде изтощен, за да обсъжда подобна вероятност.

Напълниха резервоара догоре и продължиха на североизток. След около час стигнаха на десетина километра от летище „Логън“, отбиха сред храсталаците и изключиха мотора. Шика му предложи отново да легне в ковчега, но на него отдавна му беше дошло до гуша от зловещия сандък. Притиснаха се един до друг, прегърнати като любовници. Улф напразно стискаше очи, сънят упорито не идваше. Чувстваше присъствието на Шика до себе си като навита на кълбо змия. Измъкна се от прегръдката й и се облегна на стената на линейката. Остана така, вперил поглед в спокойното й лице.

В душата му отново изплуваха старите подозрения, пак се сети за змията. Тръсна глава, сякаш искаше да прогони илюзиите от съзнанието си. Дали се беше сблъскал със Сума пред онзи крайпътен ресторант, дали той го беше подмамил към потока? Или пък всичко е дело на Шика, която изкусно му е внушила образа на Сума, за да не бъде заподозряна?

Вероятностите нямаха край, тялото му започна да се разтърсва като от маларичен пристъп. Имаше чувството, че е в средата на огледален лабиринт и една погрешна стъпка е достатъчна, за да събори цялата конструкция върху главата си. Никога през живота си не беше изпитвал такъв ужас, дори нощните престрелки по улиците на Ню Йорк му се струваха детска играчка в сравнение с това, което усещаше в момента.

Стисна зъби, сигурен, че тракането им ще я събуди. Изпита ужас при мисълта, че тя ще отвори очи и ще го види в такова състояние. После се зае да обмисля възможността за бягство. Никога през живота си не беше бягал от опасността, но сега нещата бяха съвсем други. Намираше се в окото на страхотен циклон, дори не можеше да си представи докъде се простира той. Какъв избор имаше? Глупав въпрос. Прекрасно знаеше, че избор няма и трябва да върви напред и само напред, към неизвестното бъдеще.

Избърса потното си лице с трепереща ръка и с мъка потисна желанието си да изскочи от катафалката и да побегне накъдето му видят очите. После лошият миг отлетя, той затвори очи и потъна в дълбок сън. В съзнанието му продължаваше да се полюшва нейният образ.

Събуди я на разсъмване, поделиха си млякото и шоколадовите бонбони, които Шика беше купила в магазина на 7–11, после потеглиха към летището.

Оставиха катафалката на паркинга за продължителен престой, качиха се на вътрешния автобус и се насочиха към терминала за международни полети. Часът беше едва шест и половина, но времето вече беше горещо и задушно.

В седем и четиридесет излетяха за летище „О Хеър“ край Чикаго, на борда на самолет на „Нортуест“. Там имаха час и половина престой — време, предостатъчно, за да се чуди как Сума е успял да ги проследи през целия Масачузетс и къде ли се намира в момента. Време, предостатъчно, за да се окъпе отново в студена пот, спомняйки си зелената светлина в очите на Сума и пламъците, обхванали тялото на Боби Конър горящата Кати, бездиханния Джонсън Аманда, потънала в локва от собствената си кръв…

Свръхестествената сила, която го беше захвърлила с главата надолу през онази капандура, оживелите тръби в склада, демонът в горския поток…

Сума…

После се качиха в огромен Боинг-747, който тромаво се насочи към пистата за излитане. Улф изчака загасването на лампичката, разкопча колана и тръгна на разходка, внимателно изучавайки лицата на пътниците. Сума го нямаше. Доволен от обиколката, той се върна на мястото си, затвори очи и се унесе. Всъщност не беше точно унасяне. Състоянието му по-скоро приличаше на сън наяве — сякаш в гърдите му работеше мощен генератор. Усещаше промените в тялото си, но нямаше представа какво му носят те. Започна да „кипи“, както казваше Белия лък… Тоест отделяше мисълта от тялото си.

Продължаваше да изпитва чувството, че нещо му се губи — нещо, което беше видял или чул… Освободи познатия мрак, който нежно се обви около главата и раменете му. Беше почти сигурен, че чува потракването на невидими зъби…

Катафалката, прошепна мракът в съзнанието му.

Той рязко отвори очи.

Да, катафалката.

Спомни си кога я видя за пръв път, спомни си как Шика отвори задната врата и изчезна в оживения трафик. Въпросът, който се нуждаеше от спешен отговор, се оказа съвсем прост: кой е бил зад волана?

Ако Шика е с него в изпълнение на специална задача, този въпрос водеше след себе си и други, доста по-важни: За кого работи тя? Колко лъжи му е казала? От думите, а и от цялото й поведение личеше, че има категорична заповед да го заведе в Токио.

Но защо?

Дали наистина щеше да навлезе в непознатата вселена, която Шика му беше описала, или просто щеше да се окаже в плен на лъжите й? Какво ще стане, ако тя и Сума работят за един и същ господар? Какво ще стане, ако в „Черният кинжал“ няма никаква дисидентска група? Какво ще стане, ако тя е един от платените убийци на „Тошин Куро Косай“? Научат ли подобен факт, шпионите във Вашингтон несъмнено ще направят всичко възможно да го изключат от играта…

Едва сега започна да си дава сметка, че тъмната сянка, която Белия лък пробуди в душата му, предлага малко отговори, а повдига огромен куп въпроси. Беше изключително сложна, непозната, плашеща със своето многообразие… Но най-лошото беше, че благодарение на нея Улф се озова в един напълно, лишен от морал свят, в него една погрешна стъпка беше достатъчна, за да го корумпира завинаги…

Затвори Очи, от гърдите му се откъсна тиха въздишка. Онзи, който беше казал, че властта корумпира, е знаел какво приказва…

Двадесет минути по-късно получиха разрешение за излитане. Огромната птица тромаво се завъртя, изгорелите газове от двигателите й превърнаха панорамата зад прозорчето в сюрреалистична картина. Спирачките бяха освободени, корпусът се разтресе, птицата се стрелна напред. Грохотът на моторите нарасна, колелата се отлепиха от пистата. Градът се мерна в замърсения въздух отдолу, после се стопи в далечината.

Торнбърг / МинакоВиетнам / Камбоджа1971 г.

— Господи, ти наистина имаш нос за тази работа, синко! — каза генерал Крос. Предната част на униформата му беше увиснала от тежестта на медалите. — Това не може да убегне от окото на стара лисица като мен. — Настъпваше есента на 1971 година и генерал Крос носеше дрънкулките си дори по време на бой (колкото и далеч от истинските сражения да се намираше). Изпитваше огромен респект към бойните отличия и беше убеден, че те повдигат духа на обкръжението му. А най-странното беше, че наистина го правеха…

Торнбърг наблюдаваше Улф, отпуснат на един от брезентовите столове. Искрено се възхищаваше на спокойната му увереност, дори мъничко му завиждаше. Навсякъде около тях бушуваше войната — един кошмарен спектакъл, един невъобразим хаос…

Намираха се в сграда от ламаринени плоскости, жаркото виетнамско слънце немилостиво приличаше, въздухът едва ли беше по-хладен от вътрешността на тостер. Торнбърг виждаше, че Улф се поти, също като тримата съветници на генерала с непроницаеми лица, дори и генерал Крос се потеше.

Навън товареха муниции на един Б-52. Напалм, както обикновено. Тази война никога няма да свърши, въздъхна в себе си Торнбърг.

Никой не ги запозна, той ясно усещаше любопитството на Улф. Това беше хубаво.

— Имаш страхотно досие, синко — продължи генерал Крос, макар да не беше погледнал в папката, която стискаше един от помощниците му. — Шест бойни ордена! Твоите бойни другари се гордеят с теб, родината също… По дяволите, дори аз се гордея с теб!

— Благодаря, сър — чинно отговори Улф.

Генералът не беше свършил, ръцете му нетърпеливо се размахаха.

— Но знаеш как армията награждава своите герои, синко — тя просто изисква още повече жертви от тях… И това е естествено, защото те имат какво да дадат… — генерал Крос присви очи. Имаше издължено скръбно лице, чип нос и хлътнали, насечени от ситни бръчици бузи. Челото му беше високо и интелигентно, под шапката се криеше оскъдно количество коса. — Времената се жестоки. Мисля, че е излишно да го казвам точно на теб. За да спечелим тази война, ние се нуждаем от всяко оръжие, с което разполагаме, от всеки нож или куршум… — Очите на генерала се превърнаха в тесни, едва забележими цепки. — Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Да, сър, разбирам.

Генералът доволно кимна с глава.

— За теб имаме една особена, изключително опасна мисия — продължи той. — Толкова опасна, че дори Генералният щаб не смее да я осъществи. — Очите му пробягаха по лицето на всеки от присъстващите, после отново се спряха на Улф. — Изборът падна върху теб, синко. Хората в тази стая са единствените, които знаят, че тази мисия ще бъде осъществена. Те са и единствените, които разбират нейната важност…

Улф вдигна глава.

— След като аз не разбирам важността на тази мисия и след като Генералният щаб я счита за прекалено опасна, стигам до заключението, че нямам друг избор, освен да приема — спокойно рече той.

— Имате такъв избор — обади се Торнбърг, искрено възхитен от поведението на този офицер. Очите на Улф се преместиха върху лицето му, Торнбърг видя отражението си в зениците му и почти физически усети тежестта на този поглед. — Мисията е от такъв характер, че ние нямаме право да издаваме заповед за нейното довеждане докрай.

— А вие сте?

— Казвам се Торнбърг Конрад Трети. Достатъчно е да знаете, че аз съм архитект на цялата операция.

— Това е вярно — обади се за последен път генерал Крос. — Искам да ти напомня, че няма смисъл да задаващ излишни въпроси. Всички тук сме на мнение, че ще ти бъде достатъчно да знаеш само най-необходимите неща — надигна се, заедно с него скочиха и помощниците му. — Сега ви оставям… — насочи се към душната жега навън, следван на почтително разстояние от частната си гвардия.

— Да разбирам ли, че имате двойствен подход към изпълнението на воинския си дълг? — попита Торнбърг, когато останаха сами.

Улф вдигна глава и видя черното дуло на офицерски колт 45-и калибър, насочено право в гърдите му.

Виетнам, дяволската паст на войната. Подобно на кръвожаден звяр тя захапваше младите момчета и ги изплюваше мъртви или осакатени за цял живот. Жесток звяр, който Торнбърг все по-трудно понасяше и все по-малко разбираше…

Десетилетия по-късно Торнбърг Чакала щеше да се заеме със задачата да установи точно колко младият Торнбърг е мразел войната. Всеки ден наблюдаваше как бъдещето на родината му чезне в оризовите нивици на тази чужда земя. Войната не бива да бъде неразбираема — това го пишеше във всеки учебник по история. Но тази война никой не разбираше, това беше просто невъзможно. И в това се съдържаше нейното проклятие. Човек би могъл да я понесе — много бойци доказаха това на практика, — но никой не можеше да открие смисъла й.

В Камбоджа беше същото. Откровено казано, там той въобще не си направи труда да разсъждава. Опиянен от чувството за власт, той се радваше на факта, че може да върти на пръста си фигура като генерал Крос и нищо повече не го интересуваше. Крос нямаше друг избор, но ако Торнбърг имаше капка разум в главата си, той несъмнено би трябвало да съжалява този мъж. Но вместо това злорадстваше и изпитваше опиянение от възможността да заповядва на един генерал и да получава от него всичко, което поиска.

В крайна сметка прав беше именно Торнбърг. Крос беше незначителна фигура, пионка без тежест.

Азиатската нощ беше непрогледна.

Улф приземи самолета ОВ-1Б „Мохоук“ отвъд фронтовата линия. Беше странен на вид летателен апарат, взет на заем от Първа въздушнопреносима дивизия, дислоцирана в района на Ан Кхе. Седемчленният екипаж бързо слезе на земята.

Освен Улф в него влизаха сержантът от Специалните части Брик, когото генерал Крос настоя да включи в операцията като телохранител на Торнбърг, личният медицински лаборант на Торнбърг Дънкан с полева лаборатория в пълен комплект, както и трима кхмери от племето Серей, които бяха израснали точно в онзи район на Камбоджа, от който се интересуваше Торнбърг.

Впоследствие, по време на тежкия поход през границата, всички тези хора бяха избити от виетконг, живи останаха само Торнбърг и Улф.

Но целта беше постигната и Торнбърг получи това, което искаше.

Утрото на втория ден от мисията беше ясно, във въздуха се издигаше висок стълб дим, който стоеше неподвижен като въже в ръката на факир. Беше близко, на по-малко от километър от мястото, където беше нощувала групата. Скоро бяха там и установиха, че димят останките от голямо село. Тук-там огънят още бушуваше — бял, ярък, неукротим. При изключително влажния въздух това беше невъзможно за обикновен пожар. Което означаваше, че селото е било подпалено с напалм. Като потвърждение беше и тежката миризма на изгоряло човешко месо, която висеше над цялата долина.

Дънкан включи портативната апаратура за измерване на радиацията, но всичко беше в нормалните граници. Труповете се валяха навсякъде — пред опожарените колиби, в овъглените им вътрешни помещения, направо на улицата… Край тях се забелязваха остатъци от оръжие, но самите трупове бяха неузнаваеми. Торнбърг чу Улф да пита кхмерите какви са тези хора — виетконг или кхмери…

— Има и от двете народности — отвърна намръщено един от кхмерите. — Виетконг обичат да нападат граничните селца, защото мислят, че сред кхмерите ще бъдат в безопасност…

Колко въпроси остават без отговори, помисли си Торнбърг. По всичко личеше, че това село е унищожено от напалм, но във въздуха липсваше характерната миризма. А през нощта цареше пълна тишина, макар че на половин километър от подобна касапница би трябвало да чуят както воя на реактивните двигатели, така и трясъка на експлозиите.

Торнбърг направи знак на Дънкан и лаборантът свали раницата с инструментите от гърба си. Разтвори брезентовите калъфи и сръчно се залови за работа. Задачата му беше да събере проби от колкото е възможно повече човешки органи — кожа, тъкани, черен и бял дроб, кости и мозък, сърце и гръбначен стълб… Материал имаше предостатъчно — мъже и жени на различна възраст, невръстни дечица. Пробите влязоха в специални епруветки от нечупливо стъкло, от които беше изтеглен въздухът. Запечатани бяха с дебели гумени тапи. Дънкан постави етикет на всяка от тях и акуратно ги подреди в раницата си. Торнбърг неотклонно го наблюдаваше.

Улф гледаше и мълчеше. После подкани кхмерите за задължителната патрулна обиколка на опожареното село. Добрият войник никога не задава въпроси, усмихна се вътрешно Торнбърг. Но знаеше, че Улф скоро ще обработи получената информация и ще си направи съответните заключения.

Минути по-късно ги връхлетя артилерийската канонада. Брик и Дънкан загинаха още при първите експлозии на виетконгските мини, а Торнбърг така и не узна съдбата на тримата кхмери. Дали бяха убити, пленени, или просто бяха изоставили мисията на произвола на съдбата? Така е на война, въздъхна в себе си той. Много въпроси остават без отговори. Човек никога не знае какво става в момента, какво ще стане в бъдеще, още по-малко — какво вече е станало… Или приемаш това лишено от всякакъв смисъл състояние на нещата, или полудяваш…

Бомбардировката беше много интензивна. Торнбърг изгуби зрението си и нямаше никаква представа какво да прави и как да се предпази. Улф обаче запази присъствие на духа. Вдигна раницата с пробите, хвана ръката му и го повлече към вътрешността на Камбоджа, далеч от снарядите, които злокобно свиреха във въздуха. Тогава за пръв път изпита странното чувство, че е в пълна безопасност, че двамата с Улф се намират в бронирана черупка, недостижими за мини, снаряди и куршуми, напълно откъснати от войната.

На първата почивка Улф поиска обяснения. Стори го въпреки предупреждението на генерал Крос да не задава излишни въпроси. А самочувствието на Торнбърг отдавна беше отлетяло, на практика беше уплашен до смърт. Суровата действителност на войната прогони от душата му чувството за всемогъща безнаказаност. Улф вече знаеше, че Торнбърг не е никакъв Джон Уейн и от този момент нататък ще бъде напълно зависим от него. Ето защо Торнбърг му разказа това, което счете за необходимо. Още повече че Улф беше проявил невероятна интелигентност и вече знаеше малко или много какво е състоянието на нещата: знаеше, че Торнбърг и Дънкан са цивилни, че мисията е по-скоро научна, отколкото военна операция, че търсят някаква нова и неизвестна форма на радиационно облъчване…

Торнбърг сподели с него, че са тук за проверка на няколко доста странни разузнавателни съобщения, предадени от кхмерите Серей. Отначало Генералният щаб ги отхвърлил като несъстоятелни, но същите данни започнали да се появяват и в рапортите на пилотите от ескадрилата към Пета дивизия на Специалните части, която била ангажирана с НБО — нестандартни бойни операции, в района на виетнамско-камбоджанската граница. В крайна сметка тези рапорти стигнали до бюрото на генерал Крос — командир на Шеста дивизия на Специалните части, по-известна сред своите членове като дивизия „Омега“.

— Чакай малко! — моментално го засече Улф. — Шеста дивизия няма!

— Точно така, няма — кимна в знак на съгласие Торнбърг.

— За какво тогава говорим? За шпиони?

— Всички сме служители на американското правителство, нали? — вдигна вежди Торнбърг. — Останалото е без значение.

Ясно виждаше как Улф обработва получената информация и стига до заключението, че е член на шпионска мисия. Под крилото на ЦРУ, а може би и на нещо по-старо от „Фамилията“. По всяка вероятност на ОСС — военното разузнаване от времето на Втората световна война, което, според някои слухове, преминало в нелегалност и запазило структурите си, независимо от създаването на ЦРУ. И което сигурно продължава да действа — някъде там, сред сложния политически лабиринт на Вашингтон…

Торнбърг искаше Улф да оцени доверието му. Да бъде горд от факта, че го получава дори без да е шпионин или специален агент. Искаше и друго — Улф сам да стигне до заключението, че прекаленото любопитство само може да му навреди. Но знаеше, че едва ли ще стане така. Вече беше разбрал, че Улф е като булдог и няма да пусне следата, докато не разкрие всички факти.

— Рапортите, достигнали до генерал Крос, имат нещо общо с радиационното облъчване, нали? — попита Улф.

Торнбърг обясни, че вече на няколко пъти са се натъквали на опожарени по един и същ начин селища — изглеждат точно като след бомбардировка с напалм, но на практика не е така. Бомбардирани са с нещо друго, коренно различно от напалмовите килими, които използват американците. Всички обекти задължително са били нападани от части на виетконг непосредствено след операцията.

— Командването на Южновиетнамската армия няма представа какво правим в Камбоджа — обобщи той. — А етническите общности, които населяват тези планини, не разполагат със средства за толкова унищожителни бомбардировки. Какво остава тогава? Нашата задача е да разрешим тази загадка…

— Значи затова носиш апаратура за радиационен контрол — кимна Улф.

— Да. При няколко от разузнавателните мисии е регистрирана една особена форма на радиация, която доста ни озадачи. Бяхме длъжни да организираме тази експедиция и да проверим всичко на място.

— Не получавам достатъчно информация! — погледна го мрачно Улф и Торнбърг усети колко е ядосан от въвличането му в тази странна мисия. — Искам отговор на още доста въпроси! Например защо Генералният щаб не е изпратил редовен разузнавателен взвод за проверка на рапортите? Защо мисията е поверена на цивилни лица, а военните изпълняват ролята на охрана?

— Решението е взето от хората, чиито заповеди изпълняват военните — отвърна Торнбърг.

— Престани да дрънкаш глупости! — сряза го Улф. — Тази мисия е твоя още от първия ден! Не те знам кой си, но едно нещо наистина ме плаши: ти си дълбоко ангажиран в тази мисия! Дълбоко и лично! — Торнбърг го чуваше как крачи напред-назад и отново изпита странното усещане, че е в пълна безопасност. — Хубаво, мога да приема фъшкиите! Зная, че шпионите ги хвърлят навсякъде около себе си! Но защо избрахте точно мен? Макар да съм опитен пилот с няколко медала, аз едва ли съм подходящ за тайните ви шпионски мисии!

— Точно така — доволно кимна Торнбърг. — Ти нямаш нищо общо с подобни мисии и именно затова беше предпочетен пред умните пилоти на Крос, които са врели и кипели в изпълнението на секретни задачи. — Стигаше ми Брик, чиято основна задача беше да докладва на Крос за всичко, което става по време на операцията. Честно казано исках да има някакво равновесие и затова се спрях на теб. Крос се беше задоволил с прочит на досието ти и от него разбрал, че ти си герой! Мен това ме задоволяваше напълно, но за свое — собствено спокойствие си направих труда да поразпитам за теб. Научих, че си умен и независим — това вече окончателно ме плени… Не виждах защо Крос трябва да бъде в течение на онова, което би се случило тук, и разчитах на теб да го скрием от Брик…

— Е, сега поне няма от какво да се тревожиш — въздъхна Улф и Торнбърг оцени мрачното му чувство за хумор.

— Искам да продължим! — добави Торнбърг.

Всеки човек на мястото на Улф би му казал, че е луд, че е сляп и няма начин да изпълни мисията си. Но Улф каза друго:

— Вече зная, че тази мисия е от жизненоважно значение за теб. Не зная обаче как мислиш да се измъкнеш от нея…

— Какво искаш да кажеш?

— Да избягаш и да се върнеш у дома — засмя се Улф. — Мога да предположа, че това не е чисто шпионска мисия. Ти си тук по собствена воля, „независим“ от никого, като мен… Чудно ми е защо толкова си се тревожил за изтичането на информация чрез Брик…

Беше го спипал натясно и Торнбърг се изпълни с ново уважение към спътника си. Естествено не го сподели, а само вдигна глава и попита:

— Накъде е изток?

— Не мога да кажа, мъглата е доста гъста — отвърна Улф. — Защо не включим гайгеровия брояч? Той ще ни помогне да се ориентираме…

Предложението беше разумно и Торнбърг го остави да разрови раницата с инструментите на Дънкан.

Звукът достигна до тях мек и някак приглушен от мъглата! Торнбърг инстинктивно вдигна пушката си, но Улф хвана дулото и го отблъсна встрани.

— Това няма да ни помогне — тихо прошепна той.

— Откъде знаеш?

От мъглата изскочи фигурата, която Улф описа като жена боец. Не защото носеше бронирани доспехи и шлем, а защото имаше фигура на боец и ходеше като боец. Това беше обяснението на Улф, към него добави само още един-два сухи факта. Жената се придружаваше от двама мъже с обикновени автомати „Калашников“, преметнати през рамо.

Добави, че принадлежи към източната раса, но не притежава румената кожа и полинезийските черти на кхмерите. Не е виетнамка, не е тайландка… Което означава, че е японка.

Каза, че е красива, с деликатни черти, особено подчертани от военната униформа. Не беше нито млада, нито стара… Фигурата й излъчваше някакво божествено безвремие, което тук — сред ужасите на войната и постоянното напрежение, изглеждаше съвсем не на място…

— Господа, вашата поява беше неизбежна — обади се жената на безупречен английски. — Не допусках, че нашите… хм… експерименти, ще останат незабелязани завинаги… Разузнавачите нямат покой, особено по време на война…

— Значи вие извършвате тези експерименти? — извърна се Торнбърг по посока на гласа. — Кои сте вие?

— Елате насам, ако обичате.

Торнбърг потръпна от ужас, но Улф хвана ръката му и той отново усети как го облива неземно спокойствие. Жената изчака да се изравнят с нея, протегна ръка и свали раницата от рамото на Торнбърг.

— Нека ви помогна рече.

Торнбърг направи опит да се дръпне, но мускулите отказаха да изпълняват командите на мозъка му. Усещаше как пръстите й изтеглят ремъка на раницата от ръката му, но не беше в състояние дори да помръдне.

— Не се дърпай — тихо го посъветва Улф. — Тя и без това вече знае какво има вътре…

Миг по-късно Торнбърг остана без оборудването си, главата му се поклащаше като на бито псе.

— Вие сте Торнбърг Конрад Трети, нали? — подхвърли жената. — Позволете ми да се представя — аз съм Минако Шиан…

Да си сляп, означава да си безпомощен, но в случая Торнбърг само спечели от факта, че се запозна с Минако без участието на зрението си. Виждаше я съвсем ясно в съзнанието си — сякаш от тялото й се излъчваше сияние, достъпно единствено за фантазията.

Ако в момента на срещата им беше с нормално зрение, отношенията им едва ли биха се развили по този начин, призна пред себе си той. По всяка вероятност щеше да я застреля, а телохранителите й щяха да ликвидират както него самия, така и Улф… Толкоз.

Но благодарение на слепотата си той успя да я „види“ в огледалото на своето въображение и може би именно затова разбра какво представлява тази жена.

Тя плуваше величествено в заобикалящия го мрак. С чувство на изненада и мъничко страх Торнбърг установи, че усеща аромата на тялото й, вкусва сладостта на устните й, чувства натиска на твърдите мускули под копринената й кожа.

Тя беше жена боец и това правеше възприятията му още по-сладки и още по-мъчителни. Не би могъл да каже каква армия командва тази жена, но от нея се излъчваше авторитетна истински генерал, дори нещо повече…

— Виждам, че сте ранен — меко прошепна тя и му помогна да улучи входа на малка палатка.

— Ослепях и не зная дали това ще бъде временно или постоянно — отвърна той. Усети ръба на нещо като нар и предпазливо седна. Тя го докосна с длан, предлагайки му да легне.

— Може ли да хвърля едно око?

— Добре, ако мислите, че от това ще излезе нещо…

Пръстите й докоснаха раната и той неволно се намръщи. После усещането за болка изчезна и той напразно чакаше появата й.

Обля го странна топлина, имаше чувството, че нарът се измъква изпод него и тялото му остава свободно във въздуха — топъл, гальовен, приятен…

Отвори очи, но не видя нищо. Дланта на Минако беше върху клепачите му. Отмести я бавно и с безкрайно внимание, той заслепено примигна. Видя, че наистина се намират в палатка, но тухленият зид в единия край показваше, че тази палатка вероятно е издигната сред руините на опожарено селище.

— Зрението ви се възстанови — отбеляза Минако.

— Да — замаяно промълви той. Вече беше в състояние да се увери със собствените си очи, че физическата й красота не отстъпва на душевното й излъчване. Имаше чувството, че самият бог Ерос го пронизва в сърцето. Смътно си даде сметка, че трепери.

Да, образът на Ерос беше съвсем подходящ за душевното му състояние. Струваше му се, че жената насреща е тайнствено митично същество, че ако погледне надолу, ще види копита и опашка, а не черен памучен панталон и бойни ботуши… Направи опит да седне, но ръката й го спря:

— Трябва да полежите малко — тихо промълви жената, гърдите му странно се затоплиха под натиска на пръстите й. — Все още не сте оздравял…

— Не усещам никаква болка — отвърна той. — Какво ми направихте?

Тя му отправи една усмивка, а той изпита леко неудобство от пълната си безпомощност. Даваше си сметка, че ако реши да забие нож в сърцето му, той няма да успее дори да помръдне. Болката наистина беше изчезнала, но тялото му беше обхванато от невероятна слабост. Никога през живота си не беше се чувствал по този начин… На практика тази слабост го лишаваше от всякакви съпротивителни сили.

— Болката все още е там, можете да ми вярвате — обади се Минако. — Но тялото ви се справя с нея по друг, доста по-ефикасен начин…

— Затова ли се чувствам толкова слаб? — облиза устни Торнбърг.

— Да.

— Това не ми харесва.

— Значи предпочитате слепотата? — засмя се тя.

Торнбърг се замисли и механично отбеляза, че липсата на незабавен отрицателен отговор силно я заинтригува.

— В нея имаше нещо, което харесвах — промърмори най-сетне той.

— Какво беше то?

Защо пък трябва да й казвам всичко, разбунтува се душата му. Тя ми спестява доста неща, нека и аз й отговоря със същото…

— Коя сте вие? — попита. — Какво правите тук?

Лицето на Минако остана безизразно като съвършено творение на изкуството. Изглеждаше нереално, сякаш го виждаше с очите на художник, сякаш се беше превърнало в символ на загадъчната й душа…

— Приятелят ви има набито око — отвърна Минако. — Той вече установи, че не съм виетнамка или кхмерка, нито пък китайка, тайландка или бирманка…

— Остава да сте японка — промърмори Торнбърг. — Но това ми се струва малко вероятно, тъй като нямаме сведения за участие на японци във Виетнамската война…

— В такъв случай нито сме се срещнали, нито подозирате за моето съществуване — усмихна се тя.

Торнбърг се надигна на лакти, но получи силен световъртеж и с пъшкане се отпусна обратно на нара. Пое няколко глътки въздух и едва тогава проговори:

— Споменахте за някакви експерименти…

— Нали затова сте тук? Искахте да разберете какво става…

— Дойдох след няколко настойчиви рапорта на нашето и южновиетнамското разузнаване.

— Това не е съвсем вярно, нали, господин Конрад?

Не е, разбира се, въздъхна смутено той. Но откъде, в името на Исуса, именно тя знае това?! Дали не прибягва до слепи предположения? Ами ако не е така?! През тялото му пробяга хлад, неочакван като първия есенен вятър.

— Доколкото зная, това е истината — отвърна на глас той.

Преди шест седмици генерал Крос изпратил боен хеликоптер оттатък границата. Машината кацнала в близост до едно от опожарените селища, екипажът прибрал в найлонов чувал първия попаднал пред очите им труп и побързал да се върне в базата. Трупът бил изпратен по въздуха директно за Вашингтон, от летището го закарали в лабораторията на доктор Ричард Халбъртън — един от най-добрите патолози в Министерството на отбраната. По една случайност доктор Халбъртън се оказа брат на личния адвокат на Торнтън — Дъглас Халбъртън. Двамата бързо се сближиха и година по-късно именно Ричард Халбъртън стана главен консултант на Торнбърг при подборката на екипа от специалисти за клиниката „Грийн Бранчиз“…

Така Торнбърг научи за странната „пациентка“ на Дик. Виждаше се с доктора всеки ден, по онова време бяха направо луди по тайните на живота и смъртта, по процеса на стареенето…

— Много любопитно нещо — каза Дик, докато го въвеждаше в лабораторията си. — Моята пациентка не е била убита по време на бой. Наистина всички външни белези говорят за изгаряне от напалм, но аутопсията не откри никакви следи от този химикал.

— Тогава от какво е умряла? — попита Торнбърг, вече развълнуван от откритието на приятеля си.

— Като учен трябва да призная, че това все още не ми е известно — отвърна с въздишка Дик. — Но като патолог с голям опит аз винаги прибягвам и до интуицията си… Именно тя ми казва, че тази жена е умряла от свръхдоза наркотик…

— Невъзможно! — извика Торнбърг. — Какъв е този наркотик, който ще я изгори жива?!

— Изгарянето няма нищо общо с това — поклати глава доктор Халбъртън. — Досегашните лабораторни анализи недвусмислено сочат, че в кръвоносната й система има висока концентрация на един сложен ензим. Странното е, че този ензим съществува по принцип в човешкия организъм, но тук става въпрос — пак повтарям — за изключително висока концентрация… Тя не е била в състояние да го абсорбира и това е довело до смъртта й. Големи количества от този ензим открих в черния дроб, бъбреците, далака и дебелото черво…

Торнбърг си спомни, че на това място Дик Халбъртън направи пауза, хвърли му внимателен поглед през очилата си и тихо добави:

— Имам чувството, че буквално е била изядена жива от този ензим…

— Все още не си го изолирал, нали?

— Напротив, вече го сторих — отвърна Дик. — Не беше никак трудно, тъй като имаше големи отлагания в органите, за които ти споменах… Проблемът е в лабораторния анализ на тази субстанция… Може да отнеме страшно дълго време, дори години. И пак да не получа задоволителен резултат…

— Какво означава това?

— Означава, че ензимът е нестабилен и започва да се разпада в момента, в който напусне живата тъкан — обърна се и пристъпи към една маса с цинково покритие, върху която имаше три телени клетки с опитни мишки. — Обърни внимание на тази двойка — посочи една от тях Дик и сви рамене. — Бяха безнадеждно заразени от злокачествени тумори при предишни експерименти, затова реших, че мога да им вкарам минимална доза от непознатия ензим, без да имам угризения на съвестта.

Торнбърг се наведе и започна да оглежда мишките.

— Изглеждат ми съвсем здрави — заяви след известно време той.

— Точно там е работата — усмихна се тържествуващо Дик. — Туморите ги няма!

Торнбърг недоверчиво го изгледа, после премести поглед към клетката с мишките.

— Какво, за Бога, представлява тази субстанция? — смаяно попита той.

— В момента знам толкова, колкото и ти… — въздъхна Дик Халбъртън и натика ръцете си в джобовете на работната престилка. — Какво е било онова, което се е съдържало в Светия Граал? Кръвта на Христос?…

Минако се обърна и сложи вода на пламъка на малък спиртник. Изчака я да заври и пусна вътре шепа листенца от ароматичен черен чай. Торнбърг жадно поглъщаше с очи нежната кожа на врата й, разкрила се под гъстата, прибрана на кок черна коса. Виждаше ясно всяка пора, струваше му се, че от тях лъха тайнствено, но силно еротично послание.

— Чай-барут от Китай — обяви с усмивка тя, след като се обърна към него. — Много силен и много ароматичен.

Помогна му да се изправи в седнало положение, забелязала замаяното изражение на лицето му. Той опря гръб на напуканата стена, замаян не само от раната, но и от аромата на тялото й.

Въздухът беше наситен с прашинки, които засядаха в гърлото му при всяко вдишване. Чаят му дойде тъкмо навреме. Макар и стипчив, той беше онази живителна влага, от която се нуждаеше в момента Торнбърг.

— Къде е Матсън? — попита след първата глътка той.

— Невредим е — обясни Минако, сякаш усетила загрижеността му. Очите й за миг се притвориха: — В момента спи…

— Искам да ви повярвам, но се страхувам, че не ми давате достатъчно поводи да го сторя.

— Тук дойдохте сляп — напомни му тя. — А сега…

— Какво криете?

— Какво крием — поправи го Минако. — Вие не сте тук по настояване на американската армия. Ако любопитството й беше достатъчно голямо, тя щеше да изпрати свой редовен контингент. Всъщност ние очаквахме именно това. Докато вие и лейтенант Матсън сте съвсем друга работа…

— Как така?

Минако се намръщи, очевидно изгубила търпение.

— Вие сте цивилен, целта ви е цивилна, статутът ви тук — също. Не мога да си представя как вашите военни са се съгласили да ви пратят на такава опасна мисия.

— Предполагам, че не им пука дали ще загина, или ще оцелея — отвърна той.

— Дори да сте прав, пак нещо не е наред — тръсна глава Минако. — Просто защото ще им пука поне за техните хора, прикрепени към вас. А от тях оцеля само един…

Той сви рамене и се навъси от нов пристъп на световъртеж.

— Войната е риск, тези хора са знаели на каква опасност се излагат…

— Дали? — погледна го със съмнение Минако. — Всъщност това няма значение, господин Конрад… Просто защото ние не говорим за войната — поколеба се за момент, после добави: — За мен е много важно да разбера дали вашето правителство си дава сметка за това, или само вие знаете истината…

Той се потопи в бездънните й очи. Първата му реакция беше да излъже, да скалъпи нещо, което би било защитна преграда. Но после размисли. Очевидно тя беше направила първата крачка към примирието, след което можеше да се очаква и някакво разбирателство. Торнбърг разбираше, че сега само от него зависи дали ще сключи това примирие и ще влезе в някакъв диалог с нея. Не виждаше особено голям избор, тъй като единствената алтернатива беше да продължи словесния двубой. На даден етап това положително би му доставило удоволствие, но едва ли можеше да очаква някакъв конкретен резултат, да не говорим за връщане обратно през границата.

— Наложи се да дръпна доста конци, на високи места… — промълви той. — Едва след това появата ми тук стана възможна… Военните наистина знаят за особения характер на бомбардировките от тази страна на границата, но са твърде ангажирани с преките бойни действия и нямат време за неща, които не засягат пряко живота на американските войници. Мисля дори, че тайно са ми благодарни за проявения интерес.

Замълча с лъжичка в ръка, очите му изпитателно я оглеждаха.

— Знаете ли значението на съкращението СНВОД от американския жаргон? — изведнъж попита той. Изчака отрицателното поклащане на главата й и поясни: — Появило се е по време на Втората световна война, но е напълно приложимо за всички останали. Означава Ситуацията е нормална, всичко отиде по дяволите!

— Английският език е далеч по-описателен от японския — усмихна се Минако и пое празната чаша от дланите му: — Хареса ли ви чаят?

— Наистина се чувствам по-добре — кимна той и внимателно докосна слепоочието си. Напипа голяма цицина, но кръв нямаше. Имаше чувството, че докосва белег, а не прясна рана. — Как успяхте да ме излекувате?

— Вече ви казах. Просто мобилизирах скритите сили на организма ви за максимално противопоставяне на травмата.

— Това ми звучи като бабини деветини — изгледа я със съмнение той.

— Моля?

— Обикновен брътвеж — поясни той. — Звучи добре, но не означава нищо — огледа се и добави: — Тук има ли радиация?

— Защо питате?

— Защото нашата апаратура многократно засичаше остатъчна радиация в района на подобни бомбардировки.

— Мога да ви уверя, че тук радиация няма — отвърна Минако.

— А пък аз ще ви кажа какво харесах в слепотата си — рязко смени темата той, давайки си сметка, че не може да отдели очите си от нея. Образът й сякаш беше залепнал за ретината му. — По някакъв начин (не ме питайте какъв) аз бях в състояние да ви „виждам“, или поне да усещам присъствието ви. Искам да зная как става това… — помълча само миг, после продължи: — Искам да зная и откъде сте толкова сигурна, че останалите участници в нашата мисия са мъртви. Дори аз не зная точното местоположение на тримата кхмери, които действаха под преките ми заповеди…

— Те са мъртви, господин Конрад, можете да ми вярвате. Мъртви са и останалите, оцеляхте само вие и лейтенант Матсън.

— Коя сте вие? — прошепна той. — Трябва да зная!

— Аз съм войник, господин Конрад — усмихна се тя. — Съвсем като вас. И пак като вас съм цивилно лице, поне що се отнася до моето правителство…

— Това не ми е достатъчно — изръмжа Торнбърг и се настани по-удобно край бетонната стена. Чувстваше се безкрайно уморен и правеше върховни усилия да задържи концентрацията си.

Минако седна на ръба на нара, съвсем близо до него. В ноздрите го удари замайващ аромат. Така не мирише никой войник, уморено помисли той.

— Този парфюм…

— Какъв парфюм, господин Конрад? Аз не употребявам парфюм.

— Миризмата е… — Торнбърг не успя да завърши. Очите му се затвориха и той потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, навън властваше нощта. В палатката светеше малка керосинова лампа, на жълтеникавата й светлина се виждаше Минако, свита на земята. Той дълго време остана неподвижен, очите му не слизаха от спокойното й лице. Тишината се нарушаваше единствено от ударите на сърцето му. Имаше чувството, че времето е спряло, а мигът е уловен и консервиран завинаги в стъклена епруветка. Обзе го абсурдната увереност, че ако стане и отметне брезента пред входа, ще завари луната замръзнала на небосклона, а звездите ще са престанали да мигат.

Дълги години нямаше да забрави този изключителен миг, или по-скоро — изключителното чувство, че съществува извън законите на времето. В известен смисъл целият му по-нататъшен живот щеше да премине в търсене на този миг, на това изключително душевно състояние.

След известно време свали краката си от нара и бавно се изправи. Главата му се завъртя, наложи се да спира на няколко пъти, докато прекосяваше палатката. Стори му се, че времето е спряло, че за всяка крачка е необходим един цял човешки живот.

Най-сетне се надвеси над свитото тяло на Минако, очите му уловиха равномерното повдигане и отпускане на гърдите й. Беше му хубаво в това положение, чувството, че ако пожелае, може да забие нож в сърцето й, му доставяше удоволствие.

Нямаше подобни желания, разбира се. За него тази жена беше вълнуваща загадка, в душата й се криеше най-важната тайна на света.

Имаше чувството, че държи живота в шепа, че може да властва над хода на времето с лекотата, с която скулпторът мачка глината. Усети, че отново трепери. Не знаеше дали това се дължи на желанието да притежава нея или нейните познания. В известен смисъл въпросът беше излишен, тъй като едното и другото бяха неразривно свързани — като китайските понятия за „Ин“ и „Янг“ — светлината и мрака, които се редуват заедно със завъртането на колелото на живота… Главата му гореше. Единственото му желание беше да я притежава, а заедно с нея да притежава и тайните й.

Наведе се още малко напред и видя как очите и се отварят. Не, това не бяха очите — ясно виждаше спокойно отпуснатите клепачи. Отвори се нещо друго. По гърба му полазиха тръпки. Усети черните пипала на нещо неуловимо, но кипящо от живот. То помръдваше, приличаше на лупа, в която се концентрира огромна енергия. Дали не беше тайнствената същност на Минако, решила да се освободи от обвивката на тялото й? Не можеше да разбере това.

Усети как потъва в окото на лупата, почувства нейната тежест, неумолима като земното притегляне. Изпита абсурдното чувство, че прилича на изстрелян от пушка куршум, който се удря в невидима преграда и противно на всички природни закони увисва в пространството, безсилен да продължи пътя си, безсилен да направи каквото и да било.

Ако беше в състояние да брои ударите на сърцето си, вероятно щеше да открие, че му трябва цял живот, за да събере десетина от тях… Промъкваше се през челюстите на времето с подхлъзвания и препъване, превърна се в незначителна песъчинка, понесе се в безкрайната пустош на Вечността.

Престана да диша, беше сигурен, че кръвта замръзна във вените му. А може би престана да усеща тези неща, тъй като те бяха свидетели на движението на времето, а време тук не съществуваше… Пръстите на Минако бавно започнаха да свалят дрехите му, пропити с кръв и пот, главата му неволно се извърна встрани. Вътрешността на палатката му се стори далечна като Вашингтон. Имаше чувството, че я вижда през дебел пласт неподвижна вода, че е част от далечен свят, който, подобно дъното на планинско езеро, му е напълно чужд и непознат…

Униформата на Минако сякаш се разтапяше под ръцете му. Стисна голите й рамене. Кожата й беше чиста и гладка, без нито една гънчица, твърдите гърди сякаш принадлежаха на осемнадесетгодишно момиче. Присвил очи, той гледаше как голото й тяло се отпуска по корем и бавно се плъзга към него.

Движението на лопатките и тръбните й мускули наподобяваше величествен океански прибой, разкошната черна коса падаше свободно над ръцете й, потрепваща като гарваново крило. Пръстите й се насочиха към слабините му.

Първото докосване го накара да потръпне, прииска му се да затвори очи и да потъне в насладата. Не го стори, не можеше да се лиши от гледката на прекрасното тяло в краката си. Когато насладата рязко нарасна, той протегна ръка, разтвори изящните полукълба на таза й и докосна с пръсти топлата и влажна тъмнина между тях.

Искаше устата й да остане върху него завинаги, простена от недоволство, когато тя се плъзна и отдалечи, вероятно би изразил протеста си на глас, ако не беше попаднал под лъчите на пламтящите й очи. Тя се изправи, притегли бедрата му под себе си и тазът й започна да се доближава до слабините му. От устати му се изтръгна възбудено стенание, тялото му се стрелна напред и нагоре, проникването беше главозамайващо в своята пълнота…

Ароматът й беше зашеметяващ. В ноздрите го удари онази приятна миризма, която беше усетил, преди да заспи. Тя изтичаше от тялото й с такава интензивност, сякаш идваше от невидима дупчица в могъщата леща, концентрирала в себе си толкова енергия, че времето беше престанало да съществува… Потънал дълбоко в нея, той имаше чувството, че се докосва до центъра на тази леща, започва да опознава тайните на съществуванието, на остаряването и разрухата, на живота и смъртта… Беше близо, болезнено и влудяващо близо… Ех, ако можеше да протегне пипалата на съзнанието си, да измъкне лещата от същността на душата й, да я разгледа и опознае, а после незабелязано да я върне обратно!…

После всичко свърши… Бързо, прекалено бързо! Тайната се сви и започна да се отдалечава, тялото му се отдели от нейното и рухна на пода на палатката…

Веднага след това той поиска да хване ръката й. Не защото държеше да покаже топли чувства (макар тя да беше убедена, че ги изпитва), а защото не успя да получи това, което разчиташе да получи чрез сексуалния контакт. Сега просто опитваше други пътища.

Разбира се, той беше изпитал огромна наслада — това беше участта на всички мъже, попаднали в леглото й. Докато тя, както винаги, не изпита абсолютно нищо. Може би това беше божие наказание, въздъхна в себе си Минако. Аз, която съм предопределена да зачена един-единствен път, не мога да изпитам никаква наслада от акта на това зачатие. Годините ми съвсем не са малко, но мензисът ми е редовен като на младо момиче, а детеродните ми способности са такива, каквито бяха преди четиридесет години.

Именно тази загадка беше привлякла Торнбърг, за нея той беше готов дори на престъпление. Едва след съвкуплението, в момента, в който той се плъзна встрани, тя започна да разбира грешката, която беше допуснала.

През цялото време беше убедена, че той е избраникът, че е тук по волята на Бога и собственото си просветление относно дълбоката й същност, че той трябва да посади семето на нов живот в утробата й.

И го стори. Отдаде се на врага, защото такава е съдбата й, или поне част от нея. Но сбърка. Беше разчитала единствено на „макура но хирума“, пренебрегвайки предупреждението на баба си. Кабуто й каза, че ще има бели петна, че бъдещето, което вижда, невинаги ще се реализира в действителния живот. И сега стана точно така.

Твърде късно разбра, че не семето на Торнбърг Конрад Трети трябва да я оплоди. Заблуди се от временната му слепота, от способността му да усети излъчването й. Докато от спътника му Улф Матсън не усети абсолютно нищо. На практика не се усъмни нито за миг, признаците, че този мъж притежава „макура но хирума“ под някаква форма, бяха достатъчно ясни. Но непосредствено след сексуалния контакт, когато психиката е открита и уязвима като в предсмъртен час, тя измери обема на психическата му енергия и бързо откри, че тази енергия е латентна и едва ли ще й бъде от полза…

Но семето му вече беше посадено в утробата й. Денят беше особено подходящ за зачеване, а тя познаваше тялото си достатъчно добре, за да бъде сигурна в положителния резултат. Беше абсолютно убедена, че е забременяла и трябва да носи в утробата си детето на Торнбърг Конрад Трети.

Ето защо, когато той трепетно докосна ръката й, търсещ „макура но хирума“ — най-голямата загадка на нейната душа, тя изпита желанието да издере очите му и нищо повече.

Не го стори. Вместо това се усмихна на надвесеното над себе си лице, устните й се притиснаха до опакото на ръката му.

— Аз не съм твой враг — излъга тя. — Сега вече знаеш, че желая доброто на теб и твоя приятел, нали?

— Но въпреки това взе раницата ми — отбеляза той. — Сякаш си знаела какво има в нея.

Този мъж съвсем не е глупак, призна пред себе си тя. Напротив — доказа, че е изключително умен и изобретателен и това вероятно се дължи на задрямалата „макура но хирума“ дълбоко в душата му.

— Не беше трудно да отгатна какво носиш — усмихна се сладко тя. — Тези експерименти са мои, затова не мога да позволя на когото и да било да се ползва от резултатите им.

— Резултатите им са изпепелени хора — отбеляза той.

Прав е, разбира се, помисли тя. Но това не означава, че ще му го призная на глас.

— Минако, дойдох тук да разбера с какво се занимавате. Вече научих една част, но искам да зная всичко. Ти няма от какво да се безпокоиш, защото, както правилно си отгатнала, това разследване е неофициално и засяга единствено мен…

Тя го погледна, устните й бяха леко разтворени:

— Все едно, не мога да ти позволя да отнесеш каквито и да било доказателства.

— Пет пари не давам за доказателствата, защото срещнах теб! — прошепна той и здраво я притисна до себе си. — Искам да бъда част от теб, да споделя тайната ти. Нима мислиш, че ще проявя глупостта да разкажа на някого за своето откритие? — Минако изпита чувството, че ще бъде хвърлена на пода и отново обладана. Мъжете се манипулират лесно, въздъхна в себе си тя. Пуснеш ли ръка между краката им, можеш да правиш с тях каквото си пожелаеш… Нима е чудно, че ги презирам?

Беше абсолютно сигурна, че не стана обект на изнасилване само заради натрапчивото му желание да открие тайната й. Не че не беше го насърчила, разбира се. Никой мъж не беше я изнасилвал без активно насърчение от нейна страна и никой нямаше да го стори в бъдеще…

— Искам само теб! Зная какво си… Ти си еликсир на живота!

Върху полуотворените й устни потрепна усмивка, очите й видяха как цялото му тяло се разтърсва. Има нещо особено възбуждащо в акта, чрез който един едър и силен мъж е поставен на колене, помисли си тя. Особено когато този мъж изобщо не разбира какво става… Мъжете нямат ясна представа за последиците от властта, вероятно тази е причината, поради която определенията им за всичко важно в този живот са плоски, неясни и погрешни…

Целуна го. Все пак получи отговор на един от главните въпроси — мисията беше негов личен кръстоносен поход. Потрепването на неосъзнатата „макура но хирума“ в душата му го беше тласнало към надеждата за удължен живот, същото чувство го беше довело тук, привлечен от дейността на Минако, осъществявана под прикритието на войната между Виетнам и САЩ. Което обаче съвсем не означаваше, че е получил някаква конкретна представа за тази дейност…

Всъщност всичко това вече принадлежи на миналото. Експериментите завършиха с пълен провал. Минако и нейният екип бяха прибегнали до радиоактивни изотопи с кратък живот, за да активират онези химически агенти, които според тях пораждат действието на „макура но хирума“. Но резултатът беше смърт. При това отвратителна и жестока смърт, както вече бяха забелязали Торнбърг и Улф. В момента, в който устните му покриваха зърната на гърдите й, тя с горчива ирония си помисли, че този мъж посяга към тайната й точно когато е претърпяла най-горчивия провал на своя живот.

Изтощението се разпространяваше с главоломна бързина. През последните години вече рядко се раждаха деца с „макура но хирума“. Никой не знаеше на какво се дължи това, но всички си даваха сметка, че ако не се вземат спешни мерки, тази чудотворна способност скоро ще изчезне. И наследниците на богоизбраните ще се превърнат в обикновени хора — тоест слепи, глухи и слабоумни…

Това положи началото на експериментите. На изпепеляването и смъртта. В крайна сметка нашите опитни свинчета са някакви незначителни виетнамци, успокояваше се Минако. Комунисти и атеисти, варвари с промити мозъци, обърнали гръб както на Буда, така и на собствения си народ. Техните страдания и смърт нямат никакво значение.

Въпросът беше какво да се прави с двамата американци. Тя с удоволствие би убила Конрад, но след време той ще бъде баща на детето й… Не, не можеше да си го позволи.

„Макура но хирума“ й разкри какъв човек е той, позволи й да види до какви крайности ще стигне при определени обстоятелства. Затова реши, че не бива да го пуска, без да му даде урок, който да запомни за цял живот. В ретроспекция това решение беше ярък пример на всичко, за което я беше предупреждавала Кабуто. Особено на онази ярко изразена арогантност, която се ражда и развива заедно с „макура но хирума“…

Ето как фалшивото бъдеще придобива форма и очертание, ето как пътеката, по която самоуверено вървиш напред, изведнъж те отвежда не там, където очакваш…

Усещаше ясно иронията на положението. В някои отношения „макура но хирума“ твърде много наподобява католическата концепция за грях: човек е постоянно изкушен от тъмната страна на силата му и колкото по-голяма е тази сила, толкова по-силно е и изкушението. По същия начин фалшивото бъдеще изпълва съзнанието на собствените си създатели и те започват да го бъркат с истинското. Така е било с Кабуто, така става и с мен, мислеше Минако.

За своя чест Кабуто се беше опитала да я предупреди, но какво означават предупрежденията за буйната младост, повтаряща сякаш нарочно грешките на възрастните?

Минако имаше силна мотивация да оглави лично камбоджанския експеримент. Макар и прекалено опасен, тъй като северните виетнамци биха я убили при първа възможност, а без помощта на екипа й същото биха сторили и камбоджанците. Тя виждаше в него шанс, който не трябва да се изпуска. Години наред беше използвала своята дарба като крайбрежен фар, надявайки се да привлече мъжа, от чието семе щеше да се появи детето с нова и могъща „макура но хирума“. Но едва сега си даде сметка, че експериментът в Камбоджа беше увеличил стократно сигналите на този фар. За съжаление нейната „макура но хирума“ я подведе точно сега и очакваното бъдеще се прояви в съвсем различна светлина.

На този процес се дължеше както първоначалното и вълнение от появата на Торнбърг Конрад Трети, така и последвалото разочарование. Чувстваше се измамена от факта, че осъществи сексуален контакт със същество, чиято психика се нуждаеше от основно пречистване. Същевременно си даваше ясна сметка, че за пръв път усети някакво раздвижване — нещо, което навяваше далечен полъх на забраненото удоволствие.

Макар съдбата да я беше дамгосала с проклятието да не изпитва нищо при акта, доставящ удоволствие, и дори екстаз, на милиони човешки същества, в часовете след първия сексуален контакт с Торнбърг тя усети някаква празнота, нещо като болезнено свиване на стомаха. Постепенно разбра на какво се дължи тя и сърцето й потръпна от ужас. Това беше пряк резултат от секса й с този чужденец. Беше усетила нещо ново дълбоко в себе си, искаше й се да го усети пак…

Не можеше да се сдържа. Отново го вкара в леглото, усети го в себе си и го държа там до пълното му изтощение. Самата тя искаше още и това накара страните й да пламнат от срам. Никога досега не беше разглеждала секса като нещо друго, освен като оръжие за постигане на определена цел. Оръжие, което беше част от арсенала на нейно разположение и нищо повече.

Искаше този чужденец, този враг. Искаше го въпреки убеждението, че би й разпорил корема, ако е сигурен, че оттам може да измъкне голямата тайна на живота й. Би го сторил, въпреки страстта, която го изгаряше, въпреки ненаситната му жажда за ласките й…

А сега тя изгаряше за него. Тази мисъл беше толкова абсурдна, че Минако почти се изсмя на глас в мрака на палатката, изтегнала се неподвижно до спящия Торнбърг. Ръката й държеше инструмента, който само допреди миг беше потънал дълбоко в нея и й носеше забавление. Дланта й беше влажна от семето му и тази лепкава частица живот също караше сърцето й да ускорява ритъма си.

Каква загадка е животът, въздъхна Минако. Ако съм научила нещо след осемдесет и пет години на този свят, то е само едно: точно когато си сигурен, че си разшифровал посланията на живота, появява се нещо или някой и обръща наопаки всичките ти отдавна установени представи.

Навън бавно започна да се разсъмва, дилемата й се задълбочаваше. Даваше си ясна сметка, че не бива да го оставя втора нощ до себе си, тъй като явно започваше да се увлича. Лишавана десетилетия наред от чувството за блаженство, тя се оказа неподготвена за внезапната му поява. В продължение на дълги отрязъци от време не беше в състояние да разсъждава трезво, веднъж или два пъти вече й хрумна да изостави мисията си в името на нововъзникналата близост. В тези случаи разтърсваше глава като бясно куче, пръскащо пяна от почернелите си бърни, поемаше няколко порции въздух и правеше върховни усилия да възстанови трезвото си мислене.

Когато той започна да се пробужда, решението й вече беше взето. Нищо не можеше да я отклони от изпълнението му. Благодарение на „макура но хирума“ вече имаше представа каква ярост ще предизвика у него това решение. Това не я вълнуваше. Вярваше, че няма да се отклони от избрания път, дори да види мястото си до него в бъдещето. Ролята й в предстоящите събития беше далеч по-важна, предстоеше й да съедини съдбата на хора, живели в различно време и на различно място в пространството.

Разбира се, би могла да заповяда екзекуцията на Торнбърг и Улф. Една дума и хората й щяха да им вкарат по един куршум в тила. Може би трябваше да я изрече… Но на този етап от живота си беше убеден противник на подобно варварско поведение, все още сляпо вярваше в силата на „макура но хирума“, в бъдещето, което впоследствие превърна всички в слепци… Във властта над живота на друго човешко същество има нещо особено вълнуващо, помисли си тя. А аз открих, че още по-вълнуващо е не да упражниш тази власт, а просто да накараш врага да очаква това от теб…

Ето защо мигът, в който Торнбърг отвори кървясалите си очи и усети нокътя й върху шията си, беше натежал от сладостно очакване.

— Бих могла да те пратя на разстрел или сама да ти тегля куршума — прошепна в ухото му тя. — Защото искаш да откраднеш тайната на нашия експеримент…

Гледаше с огромен интерес как той инстинктивно потърси ножа, захвърлен на земята, как стиска дръжката му и го опира в меката кожа на шията й. Ето това са мъжете, въздъхна Минако. Примитивни зверове, които се доверяват единствено на инстинктите си и пет пари не дават за околните. Винаги съм знаела това…

Почти не помръдна, само палецът и показалецът й стиснаха нервния възел зад дясното му ухо. Кръвта се оттегли от лицето му със смайваща бързина, устата му зина, въздухът влизаше в дробовете му със старческо просвирване. Мускулите на ръцете и краката му изведнъж омекнаха, лишени от достъпа на кислород. Ножът изтрака на пода.

Нокътят й отново опря в меко пулсиращата му сънна артерия.

— Достатъчно е да пробия кожата и да отворя артерията — прошепна в ухото му тя. — Мога да го сторя сега, след пет минути, или когато си поискам… Ще умреш от загуба на кръв и с нищо не можеш да ми попречиш…

Чувстваше се млада и може би затова омърсена от това, което този мъж я караше да изпитва. Нечиста и възбудена едновременно… Мразеше го така, както не беше мразила никой друг в живота си. В устата й горчеше, имаше желанието да повърне тази непоносима омраза… Много по-късно разбра, че в онзи миг беше мразила колкото него, толкова и себе си…

Изгубила самообладание, тя усети как в душата й взема връх вродената арогантност. Лесно би могла да го убие, но предпочете дивашката игра, забравила собствената си същност, забравила да спре… Освен това в ситуацията имаше нещо изтънчено, нещо изключително приятно… Ех, ако той можеше да знае тайните, които притежава тя!

Иронията на ситуацията никога не бива да се загърбва с една-две невнимателно подхвърлени думи, мислеше Минако. А моята власт над него е още по-сладка, защото разбирам напълно колко ще го разгневи тя.

Не съм сбъркала в преценката си за него, нещата са ясни. Улф е този, който продължава да бъде загадка.

— Има само един начин да спасиш живота си — сладко изгука тя. — Да убиеш приятеля си…

Той я погледна, недоверието бързо взе връх над гнева му.

— Искаш да убия Улф?!

— Да го застреляш пред очите на моите бойци — кимна тя.

И Торнбърг не я разочарова.

— Можеш да ме ликвидираш още сега! — изръмжа през стиснати зъби той. — Но предател на родината си няма да стана!

Тя се засмя в себе си на тези думи, защото той не спомена нищо за предателство спрямо партньора си. Знаеше, че ако в този момент му даде пистолет и му заповяда да убие един от нейните хора, за да се спаси, той с готовност ще го стори. Не можеше да го обвини за това, просто започваше да го опознава. При това толкова добре, колкото той сам едва ли някога ще се опознае… Това е основен механизъм на самозащитата, помисли Минако. Хора като него никога не познават себе си. Защото ако го сторят, несъмнено ще си пръснат мозъка…

— Не става — промълви на глас тя. — Защото сега не обсъждаме само твоя живот, а и неговото продължение. — Притисна устни в неговите и с удоволствие почувства тръпката, която пробяга през тялото му. — Нали именно това си дошъл да откраднеш? — отдръпна се назад и изпитателно го погледна: — Единственият начин да го получиш минава през убийството на партньора ти — на устата й се появи усмивка: — Какъв е проблемът? Какво значи за теб смъртта на един човек повече? — наблюдаваше как очите му се разширяват и се опиваше от миризмата на страха му: — Да, да, зная… О, колко много ти се иска!…

— Не чак толкова, че да продам душата си!

Тя тихо се засмя, дъхът и се плъзна по наболата му брада.

— С идването си тук вече си сторил това, но все още не можеш да го осъзнаеш…

Беше убедена, че може да го подмами да убие приятеля си, просто като размахва пред него обекта на най-силното му желание. Тя го притежаваше и той знаеше това. Но тук му се удаде да я заблуди. Не знаеше как, но не след дълго Минако усети, че този човек няма да убие Матсън. Това я обърка и разтревожи, тъй като ясновидството вече й беше дало възможност да опознае дълбоката аморалност на Торнбърг. Но тук той проявяваше характер. За нея Матсън не представляваше нищо. Просто една черна дупка, от която не получаваше никакви сигнали. Какво би могъл да види в него Торнбърг? Изминаха много години, преди да получи отговор на този въпрос.

Торнбърг я наблюдаваше изпод полуспуснати клепачи. Лежеше по гръб, отпуснат и на вид спокоен, но тя добре знаеше какво му минава през главата. Мислеше, че ако може да я раздразни достатъчно, тя ще допусне някаква мъничка грешка и благодарение на тази грешка той ще може да й се наложи. Беше умен, знаеше, че му трябва много малко, за да наложи волята си. Единственото й предимство се криеше във факта, че няма никакво понятие от „макура но хирума“.

— Пак ли заспиваш? — невинно попита тя.

Устните му се свиха в самодоволна усмивка и тя потръпна от отвращение.

— Може би, стига да ми се прииска… Зная, че няма да ме убиеш, защото това ще ти развали удоволствието. Няма да ми сториш нищо, докато очакваш още някакви забавления от мен…

Минако пусна в ход своята „макура но хирума“, черните й пипала се увиха около сърцето му и лекичко го притиснаха.

Очите му широко се разтвориха, тялото му подскочи и зае седнало положение върху нара. Потърси я с питащ поглед. Тя му изпрати въздушна целувка и протегна ръка да избърше потта от горната му устна.

Устата му беззвучно се отваряше и затваряше, думите излетяха от нея с цената на върховни усилия.

— Ще те убия за това! — просъска той. Имаше предвид унижението, тя можеше само да предполага за степента на болката, която му беше причинила. Той дишаше тежко, но не се предаваше: — Ще те видя мъртва в краката си, каквото и да ми струва това! — „Не, тук не става въпрос за болка, поправи се тя. Той очевидно е от хората, които могат да понасят силна болка, както физическа, така й душевна.“ Яростта му се дължеше на унижението, че е манипулиран от жена.

Това й доставяше дълбоко удовлетворение.

А каква беше реакцията й на заплахите му? Претърколи се върху него. Яростта му беше много близо до похотта, тя изпита желанието да премахне и двете. Той почувства топлината на тялото й и моментално се възбуди. И как да не го стори? Ако не беше приел мълчаливото й предизвикателство, вероятно щеше да се почувства още по-унижен. Защото към безпомощността щеше да се прибави и импотентността…

Пое го докрай в себе си, позволи му да й причинява болка. Знаеше, че наранената плът ще й помогне да си го спомня още по-добре утре, когато няма да го има…

В сексуалното им сливане имаше и нещо друго, тъмно и непознато. В екстаза на удоволствието се промъкваше болката. Тя не можеше да даде обяснение на това чувство, но именно болката изостряше възбудата й до крайност. Разлюляна от два могъщи оргазма, връхлетели върху тялото й един след друг, тя усети как губи властта си над него.

Той не правеше нищо. Просто лежеше по гръб, а членът му беше като камък дълбоко в нея, емоции нямаше. Сякаш искаше да й докаже, че поне в този миг нещата са в негови ръце…

А тя си даде сметка, че го обича. Никога не беше вярвала, че може да обича друг човек с такава пламенна страст. В този момент не искаше нищо друго, освен да го подлуди, да го накара да изстреля в нея горещата си течност, да й достави за сетен път безумната, наскоро опозната наслада…

Той усети желанието й, разбра, че в този миг е напълно безпомощна. Рязко я отмести от себе си, хвана члена си в ръка и злорадо го накара да изхвърли спермата на земята в краката й.

Минако дишаше тежко, очите й гледаха оцъклено. За момент не можеше да повярва какво й беше сторил. Изправи се, черните пипала на „макура но хирума“ се стрелнаха напред. После видя усмивката на превъзходство върху лицето му и разбра, че ако сега го убие (а това беше горещото й желание), той ще бъде краен победител в сблъсъка на духовните им сили. Просто защото беше успял да я накара да използва силата си в момент, в който тя съвсем не искаше това…

И въпреки това тя изгаряше от желание. Желание, което само той можеше да удовлетвори. Искаше да използва „макура но хирума“, за да го повали на колене пред себе си. Но и това щеше да означава победа за него. Всяко прибягване до „макура но хирума“ в момент като този означаваше демонстрация на неговата сила…

Затова тя леко се наведе напред, протегна ръка и стисна врата му. Придърпа го към себе си и той покорно се приближи. Вероятно си даваше сметка за високата цена на победата, която току-що беше постигнал, а сега искаше да й се наслади.

Устата му докосна влажната й женственост, очите й се затвориха, коремът се превърна в камък. Езикът му се стрелна напред, тялото й се разтърси от могъща тръпка, въздухът излетя от устата и с остро свистене. Мускулите на бедрата й конвулсивно се свиха, тялото й се стовари върху гърба му, от устата й се изтръгна последният дрезгав вик…

Между тях нямаше нищо друго, освен грубото и болезнено отдаване. Беше едновременно много и твърде малко… И двамата знаеха това, останалите чувства в душите им нямаха значение…

Тя знаеше, че ако го пусне, той ще изпълни заплахата си. Но щеше да го пусне. Разбира се, той нямаше да знае това до последния момент. Ще си мисли, че е успял да я изиграе, привидно приемайки да убие Улф Матсън срещу нейната тайна на дълголетието. Той не й повярва, но тя наистина беше споделила тайната на това, което се крие в неговото тяло. Сега оставаше да събуди собствената му „макура но хирума“, но това щеше да стане едва когато той вкара един куршум в главата на Матсън. А после можеше да се наслаждава на добре свършената работа. Защото щеше да му разкрие тайната на дълголетието и едновременно с нея щеше да му предостави достатъчно години за терзания. Той никога няма да се освободи от спомена за това, което щеше да извърши тук, в джунглите на Камбоджа…

Не, това няма да се случи в действителност… Ще се случи друго. Тя ще му върне заредения пистолет и ще накара един от хората си да го държи на мушка. А той ще насочи оръжието си не към Улф, а към пазача. После двамата ще избягат. Всичко това тя виждаше абсолютно ясно, благодарение помощта на „макура но хирума“. Няма да направи опит да ги спре. Искаше този мъж да живее, макар все още да не знаеше защо… Знаеше само едно — той е част от бъдещето, което Минако възнамеряваше да изгради.