Черният кинжал (Част II)

Петнадесета главаТокио / Вашингтон

Когато Шото Вакаре и Южи се появиха в „Забранените мечти“, отдавна преваляше полунощ. И двамата бяха на градус, причината за това беше една и съща: ужас. Слязоха от голямото БМВ и бързо прекосиха тротоара.

Външността на сградата беше комбинация от древни и модерни японски символи. Масивните подпорни колони от ръчно дялан кедър потъваха в основа от сив железобетон, сякаш някой беше започнал да строи шинтоистки храм върху покрива на небостъргач. Общото впечатление беше за храм, съществуващ независимо от времето и пространството.

Вътре беше шумно и задимено. Оглушителна електронна музика блъсна в главата на Южи, плачлив мъжки глас пееше за хризантеми и секс. Във въздуха се долавяше сладникавата миризма на нещо забранено. На нещо древно и порочно като опиум…

— Имаме среща с Наохару Нишитцу — каза Вакаре на дребна жена, облечена в безупречно скроен мъжки костюм.

Жената мълчаливо се поклони и ги поведе през кафенето и основния салон, обзаведени в различен стил.

Тръгнаха по дълъг коридор, оглушителната музика постепенно се стопи и изчезна. Преминаха през полуотворен прозорец и се озоваха в малка, безупречно подредена градина, която дори през зимата поразяваше със своята красота. Дребната жена ги поведе по друг, по-къс коридор, от двете страни на който имаше шест врати. Махна с ръка към последната от тях и каза:

— Моля.

Леко приведен, Вакаре се извърна към Южи:

— Налага се да отскоча до тоалетната, но ти върви… Не бива да караме Нишитцу-сан да ни чака… — махна към полуотворения прозорец от оризова хартия и започна да се отдалечава: — Идвам веднага…

Южи се поколеба за миг, после тръгна към дъното на коридора. Дръпна преградата, свали обувките си и влезе. Жената джудже внимателно затвори след него, стъпките й бързо заглъхнаха по коридора.

В помещението миришеше на цитрусови плодове и рози. Малки, окачени на стените прожектори осветяваха подредените на пода татами и покритите с бамбукови рогозки стени, между които изкусно бяха окачени рисунки на корали и вечнозелени дръвчета бонзай. Въздухът беше влажен, сякаш растенията бяха наскоро поливани. В средата на стаята имаше два метални стола, печка хибаши и навито на руло кървавочервено въже.

Към него се приближи изящна млада жена — стройна, дългокоса, с приятно закръглен ханш, деликатни пръсти и самоуверена стойка на танцьорка или гейша. Веднага личеше, че е получила съответната подготовка.

— Казвам се Евън — представи се тя.

Южи се поклони и й каза името си, макар да имаше чувството, че тя го знае предварително.

Евън не каза нищо повече. Очите й имаха цвят на светъл млечен шоколад. Беше облечена в къса черна пола и бяла копринена блузка. Върху лицето й нямаше грим, на босия й глезен проблясваше тънка златна гривна.

— Какво мислиш за мен?

— Мисля, че е твърде рано да кажа — отвърна Южи.

— Така ли? Аз пък ти се чудя…

— Защо?

Евън наклони глава:

— Ако се наложи да избираш, какво ще предпочетеш: да правиш секс с мен или с приятеля си Вакаре?

— Въпросът ти е арогантен.

— Вакаре те желае.

— Знам.

— Знаеш ли?

— Учудваш ли се?

Тя продължаваше да го гледа внимателно.

— Къде е Нишитцу-сан? — попита той. — Дойдох да се срещна с него.

— Дошъл си да посетиш „Забранените мечти“ — поклати глава тя. — Освен това си пиян. Положително ще предпочетеш да бъдеш с мен вместо с него, нали? — Последва почти незабележимо движение на раменете и блузката падна. Пристъпи напред гола до кръста, разтвори крака и се покатери върху него. Устните й докоснаха ухото му: — Много ми харесва да съм неподвижна, с вдигнати над главата ръце…

Южи не посмя да отговори. Тя беше права, че е пиян и няма смисъл да се изправя срещу Нишитцу.

А той е бил луд, за да приеме плановете на Вакаре за тайно проникване в „Черният кинжал“… Но на думи всичко изглеждаше толкова просто, дори вълнуващо!

Едва сега действителността натежа като воденичен камък на шията му. Изпитваше ужас от Нишитцу и „Тошин Куро Косай“. Озовал се в „Забранените мечти“, той си даде сметка, че двамата с Вакаре едва ли имат някакви шансове да отстранят Нишитцу и сегашното ръководство на организацията.

— Харесва ми, когато кръвообращението в глезените спира и краката ми изтръпват — продължаваше да шепне Евън. — Когато се движат единствено гърдите ми… и ти…

Южи усети как започва да се възбужда. Това вероятно се дължеше на огромното количество саке и бира, което беше погълнал. А може би на вледеняващия страх, комбиниран с отлагането на капитулацията му пред Нишитцу. Чувстваше се като осъден на смърт, чиято екзекуция е забавена поради техническа повреда. Но това не попречи на члена му се да превърне в къс желязо…

Евън го усети и в гърлото й заклокочи страстен стон, очите й се премрежиха.

— О, това ми харесва много! Заедно ще усетим вкуса на всичко, заедно ще го запомним… — разкъса ризата му и опря набъбналите си зърна в гърдите му. — Ето още за какво си дошъл тук… — Белите й зъби леко захапаха шията му.

Възможно ли е човек да стане непредпазлив благодарение на страха? Южи нямаше отговор на този въпрос, единственото му желание беше да потъне в нея. Смъкна късата поличка, взе червеното найлоново въже от пода и започна да го увива около тялото й. Голата плът заприлича на странно оцветена скулптура. Започна да стяга въжето, ръцете й стискаха металния стол, задните й части се отделиха от татамито.

От устата й се изтръгна дрезгав стон, вече наистина можеше да движи единствено гърдите си. Кожата й заблестя от пот.

Южи беше толкова възбуден, че му беше трудно да се движи. Надвеси се над опакованото тяло на Евън, мускулите на гърба му набъбнаха, напрежението в душата му пееше непозната ария. Усещаше аромата на тялото й, бавно разтваряше листенцата на буйната и женственост, окъпани в росата на желанието.

Проникна в нея с приятна лекота, бедрата й потръпнаха, коремът видимо се стегна. Обзе го чувство на триумф, главата му пламна.

Заедно с нарастването на удоволствието в съзнанието му се появиха странни видения. Видя се като кукла с маска на клоун върху лицето, конците дърпаше Нишитцу. Напрегна взор и разбра, че конците всъщност пронизват пръстите на Нишитцу и на практика ги дърпа някой друг… Някой, чиято фигура тъмнее неясно зад него. Кой ли е той?

Южи простена и отпусна тялото си върху щедрата женска плът. Страстта бушуваше в него, пред очите му се появиха пръски бяла пяна, зъбите му потънаха дълбоко в рамото на Евън. Соленият вкус на потта се примеси с горчиво-сладникавия аромат на кръвта.

Миговете на екстаза отминаха, остана му удоволствието да разхлаби найлоновото въже и да гледа как червените следи от него бавно напускат плътта й. Куклата Южи забави ритъма на танца върху конците, които дърпаше не Нишитцу, а… Да, сега вече ясно виждаше очертанията на тъмната фигура. Това беше Минако, собствената му майка…

Втренчи се в шоколадовите очи на Евън, кръвта му изстина, кожата му започна да настръхва.

— Какво става? — потръпна той.

— Не се страхувай.

— Не се страхувам — излъга той, но тя моментално го усети. — Имам някакви странни видения…

— Показвам ти света такъв, какъвто е в действителност.

Той се сви. Изпита чувството, че макар да стои напълно неподвижно, Евън е измъкнала нож и го е опряла в гърлото му.

— Ти си търсач на истината — погали бузата му тя. — И аз ти вдъхнах дарбата да я разпознаваш. Дълги години наред майка ти е тази, която манипулира живота ти…

— Притежаваш дарбата на Хана — промълви сякаш на себе си той. — Но въпреки това нямам причини да ти вярвам. Ти умишлено вкара виденията в главата ми. Но няма гаранции, че те са истински. — Тялото му рязко се надигна и зае седнало положение: — Всъщност всичко това е организирано предварително — Вакаре ме напива и ме води тук, след което изчезва… Поемаш ме ти и започваш да ми внушаваш разни лъжи… Мисля, че това е част от плана на Нишитцу да ме подчини.

— Ще се убедиш, че съм ти показала истината едва след като виденията ти започнат да се сбъдват — усмихна се Евън. — Сега не мога да те убедя в нищо, моля те само едно — не забравяй това, което ти показах…

— Трябва да си вървя — надигна се Южи, изпитал силно притеснение от проявената не дискретност.

Но Евън очевидно изтълкува погрешно това притеснение, въздъхна и тъжно поклати глава:

— И ти си като всички останали… Вероятно вече разбираш защо съм сама, защо трябва да се крия тук… Кой би пожелал да остане с мен, след като разбере, че мога да се промъквам в мислите му?

Южи престана да се облича.

— Грешиш — поклати глава той. — Аз отлично зная какво е да бъдеш затворник. Моята природена сестра Хана е пленник на своята дарба — точно както ти си пленник на „Забранените мечти“… — взе ръката й и тихо добави: — Разбирам как се чувстваш…

Евън се отпусна на колене пред него, ръката й беше лека като перце.

— Трябва да те изкъпя — прошепна тя. — Нали имаш среща с Нишитцу-сан?

Дръпна завесата в дъното на стаята, зад нея се: разкри широка вана, издялана от камък. В продължение на четиридесет минути се занимава с тоалета му, а после, след като Южи вече беше облечен, бавно се завъртя около него. Очите й не пропускаха нищо, приличаше на старшина, който проверява опрятността на ротата си преди тържествен парад. Кимна в знак на одобрение, после отвори вратата и го поведе по дълъг, осветен от бронзови свещници коридор. Спряха пред преграда от оризова хартия, Евън протегна ръка и я отмести.

— Нишитцу-сан — поклони се Южи. Облечен в черно кимоно с медни оттенъци, Наохару Нишитцу седеше в далечния край на просторната стая с дванадесет татами. По стените от кедър и преплетени бамбукови пръчки бяха окачени антични кимона, които, ако Южи можеше да вярва на очите си, бяха принадлежали на феодални владетели преди ерата на Иеясу Токугава — първия японски шогун. Повечето от тези дрехи бяха по на неколкостотин години и мястото им несъмнено беше в някой национален музей. Но те си висяха тук, в задната част на нощен клуб с неизвестна репутация и никой нищо не можеше да направи. Изключително, въздъхна в себе си Южи, докато пристъпваше бос във вътрешността на помещението, следвайки Евън. Явно всичко, което е свързано със „Забранените мечти“, носи отпечатъка на необичайното.

— Виждам, че оценявате тези вещи — доволно въздъхна Нишитцу. — Окачил съм ги тук, за да ми напомнят колко преходно нещо е властта… Всички тези кимона са били собственост на изключително властни мъже, всеки в своето време… Но властта е като пясък и изтича между пръстите ни, колкото и здраво да ги стискаме… — направи учтив жест и Южи бавно се настани на татамито срещу него. — А унижението е като горчив чай… Вкусът му е неприятен, но действа здравословно…

Погледна Евън и тихо добави:

— Благодаря, това беше всичко…

Не беше сам, в стаята присъстваше млада жена с властно и изключително красиво лице, облечена в черно-бяло копринено кимоно. Коленичила край плъзгаща се врата от оризова хартия, която водеше към изящната вътрешна градина, тя сякаш спеше.

— Извинявам се, че ви накарах да чакате, но закъснението беше неизбежно — подхвърли Нишитцу.

— Може би дойдох твърде рано — сведе глава Южи, после очите му пробягаха по вътрешността на помещението: — Вакаре няма ли да се присъедини към нас?

Усмивката на Нишитцу наподобяваше просто лека гимнастика на устните.

— Уви, не.

— Всъщност това няма значение. Мисля, че доста злоупотребих с вашето гостоприемство и вече е време да…

— Така ли? — склони глава Нишитцу. — По какъв начин сте го сторили, според вас?

— Извинете — промърмори Южи. — Имах предвид Евън…

Лицето на Нишитцу си остана непроницаемо.

— Харесвате ли Евън?

Сега беше ред на Южи да пусне в ход тънката си усмивка.

— Струва ми се, че и тя беше нещо неизбежно като тази наша среща — отбеляза той.

Видя, че Нишитцу се оказа неподготвен за забележката му, започна да се отпуска. Стана му ясно, че тук трябва да се прави ясно разграничение между истината и измислицата. Дали внушените от Евън видения бяха истина? Дали майка му наистина го манипулира, или това е номер, чрез който Нишитцу иска да спечели доверието му?

— Моля, обяснете ми какво точно имате предвид, Шиан-сан — любезно склони глава Нишитцу.

— За Евън ли? Тя е изключителна жена. В някои отношения прилича на Хана, природената ми сестра… Имам предвид дарбата, която притежават… — Нишитцу бавно кимна, а Южи продължи: — След като прекарах известно време в нейна компания, вече не се учудвам на нашата среща и евентуалното ни… хм… опознаване. — Очите му бяха полускрити от клепачите: — Тази жена е ценно притежание… Фактът, че пожелахте да ми я отстъпите, ясно показва, че се нуждаете от моята помощ. Нали така, Нишитцу-сан?

Нишитцу довърши чая си и премина на горещо саке.

— Вие сте откровен човек, Шиан-сан — рече той. — Искрено ви се възхищавам. Понякога наистина трябва да говорим открито за кокоро, сърцевината на всичко в този живот… Вие правилно преценихте, че моментът е подходящ за такъв акт.

Седеше абсолютно неподвижно и сякаш не дишаше. Южи изпита смайващото усещане, че цялата сграда се крепи на раменете му.

— Това, което ви показа Евън, не е само миналото, а и бъдещето. А в крайна сметка вие сте тук, за да научите бъдещето, нали?

Жената със забележителното лице бавно се раздвижи, може би поради близостта й с градината Южи остана с впечатлението, че наблюдава оживяването на величествена скала.

Нишитцу не отделяше тежкия поглед на блестящо черните си очи от лицето му.

— Вие ме познавате като политик, но аз се занимавам и с още редица дейности… — ръката му бавно легна в скута на кимоното. — Аз съм и якудза… — очите му напуснаха лицето на Южи и бавно обходиха стаята: — Това място е построено от „Тошин Куро Косай“…

— „Черният кинжал“.

— Точно така — склони глава Нишитцу. — Аз съм представителна „Тошин Куро Косай“ в определени области — очите му гледаха пронизително. — Евън ви е разкрила ревниво пазената си тайна и с този акт ни поставя в опасност. Убеден съм, че мнозина биха платили състояние, за да получат достъп до това, което се крие в главата й… Защото то е поглед към бъдещето.

— И майка ми притежава тази дарба.

— Хм… Може би не съвсем същата…

Имаше нещо странно в начина, по който жената до прозореца държеше главата си и чертите на лицето й се концентрираха. Сякаш се вслушваше в далечен разговор…

— Какво иска от мен „Тошин Куро Косай“? — попита директно Южи.

Усмивката на Нишитцу беше хладна и почти иронична.

— Същото, което иска и майка ви… Тайната на Оракула.

В стаята се възцари тежко мълчание.

— Не разбирам за какво говорите — обади се най-накрая Южи.

Жената с величественото лице помръдна, светлината докосна скулата й.

— Стига вече, Шиан-сан — намръщи се Нишитцу. — Нали постигнахме съгласие относно кокоро? И двамата знаем, че майка ви е тази, която ви е поощрила за създаването на Оракула. Не греша, нали? Нима пред вас не са били открити хиляди други възможности? Защо сте избрали именно промяната на човешките ДНК?

— Майка ми действително направи подобно предложение — кимна колебливо Южи. — Репрограмирането на ДНК съвпадаше с дълбокия й интерес към биогенетиката…

— Точно така! — възбудено кимна Нишитцу. — А откъде се е появил този интерес? Задавали ли сте й някога този въпрос? Не. От изражението на лицето ви разбирам, че това дори през ум не ви е минавало… — Силните ръце на Нишитцу легнаха върху масичката, дебелите им пръсти леко потрепваха. — Ние сме причината за този интерес, Шиан-сан.

— Вие? — объркано го погледна Южи.

— Да, ние! „Черният кинжал“!

Отново настъпи тишина.

— Не ви вярвам — въздъхна най-сетне Южи.

— Нормално, на ваше място и аз нямаше да повярвам — кимна Нишитцу, раменете му леко помръднаха: — Но това е истината. Възложихме й тази задача преди десетки години. От известно време насам ние се топим… По все още неустановени причини пресъхна потокът от деца, които се раждат с „макура но хирума“ — дарбата на прозрението… Наложи се да търсим начини за собственото си съхранение. Ето откъде идва „интересът“ на майка ви към биогенетиката. По тази причина я изпратихме в Камбоджа преди двадесетина години, пак тя е в основата на желанието й да създадете Оракула… — ръцете му предупредително се вдигнаха от масичката: — Не си хабете дъха да ме наричате лъжец! Помислете хубавичко върху това, което казах, после ми кажете дали то не съвпада напълно със спомените ви за миналото.

Южи нямаше друг избор, освен да се подчини.

Нишитцу наблюдаваше смяната на емоциите върху лицето на госта си, в душата му се прокрадна състрадание.

— Ако все още имате съмнения, не е зле да се запитате откъде знаем за ревниво пазената ви тайна. Знаем дори името на първото ви опитно зайче: Лорънс Моравия. Майка ви лично го доведе в склада, в който държите своя биокомпютър. Искате ли датата и точния час на това събитие?

Юмруците на Южи набъбнаха под масата.

— Откъде знаете всичко това? — хладно попита той.

— Участвах в събитията — изръмжа Нишитцу. — А тя ви е засипала с лъжи.

Южи не реагира. Имаше чувството, че виси в безвъздушно пространство, в мрака на студения Космос.

— Както вече ви казах, ние сме тук да обсъдим бъдещето — продължи делово Нишитцу. — Не това, което ще стане утре или следващата седмица, а бъдещето като цяло. Разбирате ли, Шиан-сан?

В този миг Южи мразеше живота, мразеше онази част от него, която го беше подложила на манипулация. Безмълвно кимна с глава.

Нишитцу сякаш се ослуша и Южи извърна глава към красивата жена, която седеше със затворени очи и събрани длани, в поза на дълбока медитация.

— Чувствам се длъжен да ви покажа нещо — промълви след известно време домакинът. Бръкна във вътрешния си джоб и извади десетсантиметрово пакетче от оризова хартия, запечатано с личния му печат. Сложи го на масичката и го побутна към Южи.

На фона на черния лак пакетчето изглеждаше много красиво. Но Южи долавяше нещо зловещо в тази красота, сърцето му се сви. Имаше усещането, че главата му ще се пръсне. Чувстваше се като гмуркач, потънал прекалено дълбоко в морските дълбини, изгубил ориентация за посоките. Не беше в състояние да различава дори най-обикновените жалони, с чиято помощ нормалните хора решават проблемите на живота си.

Пръстите му внимателно започнаха да развиват опаковката, в очите му се появи смаяният израз на човек, станал неволен свидетел на тежка катастрофа или публична екзекуция.

После от гърдите му се изтръгна вик на ужас. В пакетчето лежеше отрязан човешки пръст, а пръстенът на него принадлежеше на зет му Хирото.

— Уви, Хирото е мъртъв — въздъхна Нишитцу. — Открил, че майка ви принадлежи към „Тошин Куро Косай“. Несъмнено щял да сподели откритието си с вас, затова тя била принудена да го убие…

Главата на Южи рязко отскочи нагоре:

— Майка ми никога не би…

Нишитцу го прекъсна с кратък гърлен звук и подвижната преграда в дъното се плъзна встрани.

— Мамо!

Минако коленичи отвъд преградата, главата й беше сведена към гърдите.

— Прости ми, Южи-сан — промълви тя. — Не исках да убивам Хирото, но той не ми даде никакъв шанс. Искаше да ти разкаже всичко за мен… — главата й горчиво се разтърси, Южи усети как отчаянието сграбчва сърцето му. — Трябва да разбереш, че наистина нямах друг избор. Съдбата ти е в ръцете на Нишитцу-сан, Южи… Слушай внимателно това, което ще ти каже.

Някаква ръка се протегна и дръпна преградата, фигурата на Минако се стопи.

Южи понечи да стане, но жестът на Нишитцу го спря.

— Тя е в ръцете ни — тежко изрече домакинът. — Ние ще се грижим за нея — така, както винаги сме го правили. — Гласът му промени тона си и зазвуча успокоително: — Трябва да разберете, че майка ви е луда, Шиан-сан. Това се получава, когато „макура но хирума“ става прекалено натрапчива и умът вече не е в състояние да я контролира. — Побутна чашка със саке към Южи, няколко капки паднаха върху отрязания пръст на Хирото. — Ние можем да й помогнем. Всъщност никой друг не е в състояние да го стори… — ръката му махна по посока на пръста: — Вижте какво е направила… Това не може да бъде акт на разумно същество!

Очите на Нишитцу ослепително блестяха.

— В бъдещето, което ви показа Евън, вие не видяхте всичко. Там се крият и други неща… Един изключително умен човек манипулира както вас, така и мен. Подхранва омразата ни, подтиква ни към война, която никой не желае… Този човек е американец, името му е Торнбърг Конрад Трети. Запознал се е с майка ви в Камбоджа, там са създали съюза, който ни заплашва днес…

Южи стисна главата си с длани, имаше чувството, че стоманен обръч стяга гърдите му.

— Мога да ви съчувствам, Шиан-сан — промълви Нишитцу. — Защото сме в един и същи лабиринт… Ако ние с вас не открием пътя навън, този американец ще ни унищожи. Всички, без изключение!

Джейсън Йошида се спусна в подземния гараж, взе една от служебните коли на Хам и се насочи към хотел „Фор Сийзънс“, където му предстоеше среща с представител на групировка с интереси във военнопромишления комплекс.

Остави колата на хопа, даде му нарочно голям бакшиш и му каза да избере най-доброто място на паркинга. Всичко това направи, с цел да бъде запомнен. После прекоси хладното, елегантно мебелирано фоайе, излезе на терасата на кафенето и си поръча лек обяд. Справи се с него спокойно, в клоните над главата му цвъртяха врабчета. Отново даде прекалено щедър бакшиш в брой, после разказа на келнерката един от своите винаги свежи вицове.

Четиридесет минути след като се появи във фоайето, той стана и отиде до един от телефонните автомати край стената. Свърза се с таксиметрова компания и десет минути по-късно скочи в лимузината, появила се пред магазина за мъжко облекло на три пресечки от хотела. Малко по-рано незабелязано се измъкна през един от служебните изходи на огромната сграда. Накара шофьора да го остави в дъното на Седма улица, прекосяваща по дължина целия Китайски квартал. Изчака таксито да изчезне сред оживения трафик, обърна се и пое пеша по улица „Х“, която приличаше повече на задушен коридор.

Марион Стар Сейнт Джеймс го очакваше в задната стаичка на ресторант „Феникс“, едно доста известно сред обитателите на квартала заведение.

Отмести найлоновата завеса и влезе в сепарето. Марион поглъщаше порция двойно задушено свинско, част от което щедро му предложи. Той отказа с поклащане на глава и се зае с огледа на заведението. По това време основният салон беше празен, персоналът обядваше около дълга маса в дъното. Никой не поглеждаше насам.

— Как се справям? — попита Марион.

— Отлично. Вече е наострил нос към „Грийн Бранчиз“…

— Нали ти казах, че мога да го направя, скъпи — усмихна се Марион.

— Да, признавам, че съмненията ми са били неоснователни. Не беше лесно да го настроим срещу баща му, тъй като Хам много държи да бъде единственият достоен син в семейството…

— Любовта на детето към бащата може да бъде нещо ужасно — отбеляза тя.

— Любовта стига твърде далеч, но тук става въпрос само за повърхностни емоции, които лесно могат да бъдат дирижирани — отвърна Йошида. — Аз например не помня баща си, но това не ми пречеше да обичам твоя…

— По-добре ти, отколкото аз — направи гримаса тя. — Той можеше да бъде много гадно копеле, особено когато имаше настроение за това. Измисляше наказания, достойни за арсенала на маркиз дьо Сад.

— Но те е направил това, което си днес.

— Ако баща ми беше тук, той несъмнено щеше да е съгласен с това мнение.

— Не бих го съдил толкова строго — леко въздъхна Йошида. — Контрабандистите на оръжие имат предостатъчно време да измислят разни екзотични наказания, особено по време на безкрайно дългите нощи, в които вкарват или изкарват стоката си… — Изпита неволно уважение към умението й да се храни по източен маниер и с интерес наблюдаваше как дървените пръчици ловко подхващат късовете крехко месо и ги поднасят към устата. В душата му се таеше и друго, По-дълбоко уважение към тази жена. Защото тя не само беше имала куража да поеме опасния бизнес на баща си, но и да го изведе от кокошкарските сделки, превръщайки го в многоканална международна компания, по модела на големите мултинационални конгломерати.

— Не мисли, че не зная защо обичаше баща ми, скъпи — пропя Марион. — Той не го правеше за пари. Започна контрабанда на оръжие в полза на един от своите ирландски приятели, чийто брат английските войници пребили до смърт насред Белфаст… Отношението му беше принципно и строго идеалистично. Мразеше „имперската“ концепция и беше дълбоко убеден, че икономическите трудности на Англия се дължат именно на нея. „Дори римляните не успяха да спасят своята империя, казваше той. А те са били далеч по-умни и по-могъщи от нас… Поддържането на Източния блок от страна на Русия е също борба за запазване на една империя, макар и неназована. Помни ми думите, моето момиче — именно това ще доведе до краха на самата Русия!“ — Марион замълча за миг и прокара тежката храна с няколко глътки черен чай. — Страхотен ум беше този мой баща!

— Но въпреки това ти продължаваш да го мразиш — отбеляза Йошида. — Намирам, че това противоречие е наистина възхитително!

— Бас държа, че е така, скъпи. А сега ми кажи какво мислиш за другите баща и син…

— Торнбърг се държи назидателно — започна Йошида. — Подценява Хам, знае, че може да го смачка като дървеница… Продължава да се мисли за неуязвим, изобщо не може да предположи, че ще се сгромоляса именно заради сина си.

— Виждаш ли? — усмихна се Марион. — Пак твоята двойственост, всичко в живота ти е подчинено на нея и мисля, че именно това ме привлича към теб… Обичаш да живееш добре, но в същото време окото ти не би мигнало, ако се окажеш просяк. Нали ти казваше, че парите карат човека да се блъска в бетонни стени? Карат го да иска неща, които нямат никакво значение, едновременно с това да пренебрегва други, наистина важни… Парите унищожават принципите. — Допълни чашата си и вдигна глава: — Едно ще ти кажа, скъпи — Торнбърг Конрад III е ясно доказателство за правотата на тези думи! — раменете й леко потръпнаха, на лицето й се изписа отвращение. — Уф! Не можеш да ме вкараш в леглото на това същество, дори да ми обещаеш всичките оръжия на Щатите! Виж, синчето е друга работа…

— Да — съгласи се Йошида. — Макар да не си прави труда да размишлява над този факт, Хам наистина е коренно различен от баща си. Номерът е да подхранваме заблудата, че двамата със стареца са изковани от една и съща сплав… После, когато дойде моментът да открие какво е намислил баща му в действителност, той не може да не се пречупи. Гневът му ще е страшен. Ще се превърне в нещо като нашите ракети, насочен право в сърцето на Торнбърг. Без съмнение именно тогава ще изплува тайната му омраза към стареца, направил така, че да го остави без майка… А когато види с очите си списъка на прегрешенията на Торнбърг Конрад Трети, синът ще убие бащата със собствените си ръце!

— Тази мисъл май наистина те възбужда, а?

Йошида й отправи продължителен поглед, но не отвърна нищо.

— Марион отблъсна чинията, сякаш изведнъж бе загубила апетит.

— Всички войни съдържат елемент на лудост, скъпи — въздъхна тя. — Но някои просто са по-луди от останалите… — Извади пудриера, щракна капачето и започна да полага червило върху устните си. — Я ми кажи, скъпи, как стана така, че Одри Симънс е разбрала за деловите ми отношения с Торнбърг?

— Не само за тях, а и за чукането — отвърна Йошида, вдигна ръце и придърпа ръкавите на сакото си. — Виж, нямам нищо в ръкавите… — на устните му се появи мрачна усмивка: — Измамата не е привилегия само на фокусниците. Аз имам достъп до компютри, които вземат седем-осем снимки и с лекота ги превръщат в една… Правят го толкова убедително, че могат да заблудят всеки… — от гърдите му се откъсна лека въздишка: — А що се отнася до деловата част, аз просто накарах Харис Патерсън да свърши мръсната работа вместо мен. Той е лошо момче, знаеш… От време на време бърка в сметките на клиентите си, за да сключи някоя дребна сделчица. Ако този факт получи гласност, той моментално ще изхвръкне от професията. — Стана му приятно от възхищението, което се четеше в очите на Марион. — Както и да е… Познавам жените като Одри Симънс. Умират да сплетничат, а тази пък умира да начука Хам… Направих така, че да ви види в онзи ресторант, но вече предварително я бях обработил така, че беше готова да повярва на това, което ще й кажа… Нещо като самохипноза, знаеш…

Марион прибра червилото и щракна капачето на пудриерата.

— Мисля, че Хам мъничко ще ми липсва — призна тя. — Не е като другите, властта все още не го е корумпирала…

— Въпрос на време — отвърна Йошида и леко въздъхна. Тази жена е умна, рече си той. Прекалено умна, за да оцелее.

— Отивам да пишкам — надигна се Марион и хвана чантичката си. — Защо не платиш сметката, докато се върна?

Йошида изчака фигурата й да се скрие зад вратата на дамската тоалетна в дъното, после хвърли банкнота от двадесет долара на масата и се насочи към мъжката тоалетна.

Надникна вътре, увери се, че няма никой и продължи по коридора. Вратата в дъното водеше към кухнята, а малко преди нея беше черният вход на заведението. Върна се обратно, надявайки в движение комплект тънки хирургически ръкавици. Извади къс извито желязо от джоба си, пъхна го в евтината ключалка на дамската тоалетна и натисна. Ключалката веднага поддаде, той се шмугна вътре и внимателно затвори след себе си.

Торнбърг настоя да присъства на погребението на Тифани Конрад. Лекарите се противопоставиха, тъй като в продължение на шестнадесет часа бяха разчленявали трупа на съставните му части, опитвайки се да съберат максимална информация за това, което се беше случило. В крайна сметка Торнбърг успя да се наложи. Ако не е друго, поне с най-тежкия си аргумент — че плаща високите заплати на тези лекари от собствения си джоб.

Погребение беше само дума, предпочетена от стария богаташ. Дума и нищо повече. Защото останките на жена му щяха да бъдат кремирани заедно с всичко, което свидетелстваше за приложението на „Фактор на растежа №1“ — онази странна, наподобяваща инсулин субстанция.

Насочил поглед в буйните пламъци, той позволи на душата си да потъне в спомени. С Тифани имаше много спомени, повечето от тях приятни. Едновременно с това мислеше за смъртта, чието присъствие винаги усещаше. Сега тя щеше да бъде единствената му компания, макар че Торнбърг Конрад III винаги я беше мразил, тя беше единственото нещо на света, от което изпитваше страх.

Вратата зад гърба му се отвори и затвори, той леко се раздвижи. После до него се изправи Хам.

— Тръгнах в момента, в който научих — промълви той.

— Добре си направил.

В гласа на Торнбърг липсваше вълнението и Хам мислено отбеляза този факт. Усещаше годините на баща си с цялата им смазваща тежест, постоянно търсеше наченки на сенилност, които биха поставили под заплаха плановете им да блокират икономическата експанзия на „Черният кинжал“. На практика беше започнал да си дава сметка за пропастта, която го разделя от баща му, за пръв път от дълги години насам изпита открито чувство на гняв към него. Гняв, който беше потискал в продължение на десетилетия, но който не беше престанал да го души… За него прегрешенията в живота на Торнбърг бяха без значение, но само едно не можеше да му прости: омразата, която беше изпитвал към майка му. Безсърдечието му я беше принудило да потърси утеха в извънбрачна връзка, а после той беше заел мястото на Господ Бог, проклинайки я за това, че се е родила. Боговете можеха да си позволят подобна волност, разбира се. А Хам постепенно си даде сметка, че цял живот беше гледал на баща си именно така — като на Бог. На практика обаче той беше човек като всеки друг, със своите недостатъци и грешки. Но за разлика от повечето хора, никога не беше склонен да ги признае. Хам беше доволен, че най-сетне прогледна. Нещо, което — както призна честно пред себе си — едва ли щеше да постигне без помощта на Йош. И вече беше убеден, че след като Торнбърг няма смелостта да признае аморалното си поведение, това ще трябва да стори той — неговият син.

— Така и така си тук — промърмори Торнбърг, без да откъсва очи от буйния огън: — Би могъл да ме информираш за нещата около Матсън…

Ето го мигът на истината. Хам понечи да го отложи, да излъже баща си, че всичко върви по план. Но после скритият гняв започна да взема връх и той тръсна глава. Майната му! Стига вече лъжи!

— Матсън е извън контрол! — изръмжа той. — В момента се намира в компанията на японката Шика, която е известен член на „Черният кинжал“. Не знаем като какъв — пленник, съюзник? В допълнение е замесен в убийството на един от своите хора, плюс мъчителната смърт на главния полицейски комисар на Ню Йорк. Опитали са се да го заловят в града, но е успял да се измъкне, неизвестно как…

Торнбърг мълчеше и Хам потръпна.

— В едно отношение глупостта, която си проявил, вече е без значение — промърмори най-сетне старецът. — Матсън е точно там, където исках да бъде…

— Зарежи го Матсън! — раздразнено го изгледа Хам. — Вече ти казах, че е извън контрол. Йошида и аз…

— … Изобщо нямате представа какво става! — довърши с остър глас Торнбърг. Даваше си сметка, че престъпва границите, които сам беше очертал, но това вече беше без значение. Тифани отпътува за вечността, а единствената му утеха Хамптън се оказа мекушав и капризен като останалите му деца. Всички го разочароваха, нито един не заслужаваше да бъде негов наследник. — Изиграх те точно по начина, по който изиграх генералите в Пентагона, президента и всички останали! — очите му блестяха, отразявайки модерната клада на Тифани. — По-умен съм от всички вас, взети заедно! Нямам нужда нито от теб, нито от макиавелианската ти сянка! Имам нужда единствено от Матсън. Той е устремен към сърцето на „Черният кинжал“. Той ще ги спре и ще ми донесе каквото искам!

Хам гледаше и мълчеше. Йош е прав, старецът е превъртял, въздъхна в себе си той. Може да мисли единствено за Матсън. Последиците от това, което „Черният кинжал“ върши спрямо обществото, спрямо всички нас, за него са без значение.

— Я се вземи в ръце! — остро извика той. — Признавам заслугите ти за организацията на борбата срещу „Черният кинжал“, но трябва да разбереш, че времето ти изтече! Става въпрос за икономическото бъдеще на Америка, но ти мислиш единствено за своя Матсън! Това е ирационално, поставя цялата операция под заплаха! Няма да го позволя! Иди си у дома и ако искаш, плачи за младата си булка, ако не искаш, недей! От този момент нататък си свободен от всякакви задължения. Операцията ще бъде ръководена от Йош и мен!

Тирадата на Хам му се стори толкова наивна, че Торнбърг избухна в смях.

— Господи! — изхълца той. — Нима не разбираш, че нещата следват своя ход, независимо от смешните ти усилия?

Хам мрачно го изгледа, подигравателният смях на стареца му се струваше непоносим. Но направи огромно усилие и се сдържа. Вече се беше нагледал на хора, които отпадат от играта само след няколко добре премерени думи на баща му.

— Искам да се въздържаш от конкретни операции и нищо повече — кратко обобщи той. — Те вече не те засягат!

Торнбърг мълчаливо гледаше как синът му затваря вратата зад гърба си. Обзе го чувство на гордост от начина, по който Хам устоя на умишленото унижение, но едновременно с това беше загрижен. Вероятно множеството тайни, които беше принуден да съхранява, вече започваха да пречат на ясната му преценка, въздъхна в себе си той. Знаеше, че скоро трябва да обърне по-сериозно внимание на машинациите на Хам и Йошида, иначе рискуваше да изпусне контрола върху положението.

В едно отношение Хам е прав, помисли си той. Аз наистина съм вманиачен по отношение на Улф Матсън, но Хам никога няма да разбере истинската причина за това.

От най-ранна възраст Торнбърг не само обичаше предизвикателствата, но и умишлено ги търсеше. Колкото по-големи бяха те, толкова по-добре. Най-голямо удоволствие му доставяше мигът на триумфа, особено в ситуация, в която всички очакваха да го видят победен.

Най-хубавото нещо на света е да видиш как лицето на врага ти се сбръчква от поражението, казваше някога баща му. Обзема те радостно опиянение, имаш чувството, че си се спасил от мъртва опасност.

Вече не помнеше кога взе решение да измами смъртта. Тази непосилна задача му помогна да навлезе във всички слоеве на обществото, да опознае възхода и падението. Най-напред потърси контакт с определени индивиди, обикновено властни и саможиви, чиито представи за живота и смъртта рязко се отличаваха от тези на тълпата. В крайна сметка обаче откри, че жаждата им за вечен живот не е нищо повече от метафизическа заблуда, пропита от миризмата на змийска мас, натежала от езически предразсъдъци и психарски мании.

Истинската надежда потръпна в душата му едва когато се запозна с първите открития на биохимията — наука, която в онези години правеше началните си стъпки и дори нямаше име. Надеждата му укрепна по време на Виетнамската война, която предлагаше изобилие от материал за експерименти на определени, ангажирани в армията учени. Тогава за пръв път разбра, че мечтата му да измами смъртта може би е на път да се реализира.

Беше убеден, че ако успее да събере, анализира и усвои всички достижения в тази насока, в крайна сметка ще разреши загадката и ще постигне това, на което беше отдал цялата си душа — вечния живот. Изследванията вървяха напред, скоро беше открит и „Фактор на растежа №1“, който даваше големи надежди. Проблемът с бързия му разпад обаче все още не беше решен. Екипът от учени търсеше пътища за стабилизирането му и онази тайнствена добавка, която ще донесе формулата на успеха. Но тя продължаваше да се изплъзва при сложните лабораторни анализи, биохимиците от „Грийн Бранчиз“ не само не успяваха да я получат в синтезиран вид, но дори не можеха да й дадат дефиниция.

Отправил поглед в пламъците, които поглъщаха Тифани Конрад, Торнбърг ясно разбра, че единственият шанс да надхитри смъртта е свързан с личността и способностите на Улф Матсън. Сега си даваше сметка, че наистина си е струвало да спаси живота му — там, в джунглите на Камбоджа, преди повече от двадесет години… Това е животът, въздъхна той. Карма, както казват японците…

Затвори вратичките на пещта и се запита дали не беше наблюдавал прелюдията към собствената си смърт. Колко време му остава? Нямаше отговор на този въпрос, една жена на този свят притежаваше този отговор, но тя все още беше далеч от могъщите му пипала. Не губеше надежда да го измъкне от нея, това беше причината, поради която продължаваше да се инжектира с вариации на субстанцията, убила Тифани…

Но съществуваше и обратният вариант — той не знаеше дали щеше да е жив, ако не се инжектираше с тази субстанция… От известно време насам го беше обзело подозрението, че е надживял биологично предопределената си среща със смъртта. Това означаваше, че все пак е получил това, което иска. Беше надхитрил смъртта, продължаваше да го върши и в момента. Но това беше пирова победа, която, както твърдеше някога баща му, в крайна сметка не е никаква победа…

Състоянието на нещата беше просто и ясно. Спирането на процеса на стареенето е временно явление, което все някога ще приключи. А след него, както сочеха последните експерименти, ще дойде времето на ужасните болки и страдания, чието единствено лечение си остава морфинът. Това не е най-добрият начин да се приключи с живота, но друг нямаше. Единствената му надежда беше Улф Матсън, който може би ще успее да открие ключа към загадката, с която се бяха сблъскали преди години в камбоджанската джунгла.

Уединена в кабинката, Марион се питаше защо Джейсън Йошида беше споделил плановете си с нея. После чу как вратата се отваря. Замръзна на място, сигурна, че беше превъртяла ключа. Очите й сякаш искаха да пронижат тънката преграда на кабинката. Пръстите й нервно се заровиха в чантичката, отчаяно търсейки нещо, което би могло да бъде използвано като оръжие. Господи, къде се дяна онази пиличка за нокти? Преди време беше изпилила тесния й край, превръщайки го в остро шило. Просто така, за всеки случай…

Дланта й се обви около нея в мига, в който вратата на кабинката рязко се отвори и в процепа изплува заплашителното лице на Джейсън Йошида. Потръпна и се сви пред омразата, която искреше в погледа му. Не можеше да я опише, не можеше да открие причините за нея. Може би защото тази омраза не беше лична, а могъща и всеобхватна… Омраза към живота и хората… Изпита чувството, че наднича в бездънен кладенец, запълнен с отвратителни миазми. Това беше душата на Джейсън Йошида — грозна, мрачна, заплашителна. Кръвта замръзна в жилите й.

Йошида протегна ръка и разкъса предната част на роклята й. Пръстите му се увиха около сутиена и рязко го дръпнаха. Болката, която проряза гърдите й, вероятно спомогна за излизане от шока. Марион стисна пиличката и направи опит да я измъкне. Нещо в чантичката й попречи, после върхът на примитивното оръжие се закачи за ципа…

Дантеленият дамски атрибут се уви около шията й. От устата на Йошида излетя дрезгаво ръмжене сякаш бездомно куче виеше в близкото сметище. Ръцете му рязко дръпнаха двата висящи края на сутиена, тялото на Марион отскочи нагоре. Задави се, очите й плувнаха в сълзи, притокът на въздух към дробовете й рязко прекъсна.

Пиличката най-сетне изскочи на свобода, чантичката падна и се разпиля на мръсните плочки. Но силите не й достигнаха, Йошида с лекота изтръгна примитивното оръжие от пръстите й.

Стояха прави и дишаха тежко, почти опрели бузите си. Марион усети как топлината на тялото му нараства, превръщайки се в ослепително слънце. Изпита студ и това беше последното й усещане. После и то започна да се стопява. За миг изпита чувството, че увисва във въздуха, напълно лишена от тегло, после и това чувство изчезна.

Шестнадесета главаТокио / Вашингтон

Какво великолепно място, помисли си Улф, когато двамата с Шика навлязоха в оживените централни улици на Токио. Прилича на високотехнологична крепост, изградена от силикон и стомана. Отпечатъците на модерния свят бяха видими навсякъде: огромните рекламни пана, изпъстрени със странно подредени един под друг йероглифи, окачени, на върха на високите кули на небостъргачите, бяха най-яркото доказателство за тяхното присъствие.

— Повечето чужденци се объркват от този град — каза Шика и разпери ръце. — Но никак не е трудно да го разберат. Токио е „хаде“ — нещо, което в приблизителен превод означава изобилие, но още красота и привличане… Виж цветовете — златно на богат виолетов фон, отсреща пилоните от неръждаема стомана греят на слънцето като разтопено сребро, по-нататък е топло жълтото и охрата на храмовете… Точно това е същността на Токио, неговото „хаде“… Буйното преливане на цветовете… Проумееш ли тяхната хармония, значи разбираш всичко за Токио…

Застанали до една сергия на брега на Сумида, те хапнаха типичните за този район дебели макарони с вкус на риба, полети обилно със соев сос. Пиха зелен чай, в картонени чаши.

По време на полета Улф спа доста, но все още се чувстваше уморен от дългата нощ. Затворен в ковчега от алуминий и стомана, той отново преживя кошмарите с Шика и Сума. Виждаше ги ту като приятели, ту като смъртни врагове, въвличащи го в смъртно опасна игра, която не можеше да проумее…

— Не бива да се заблуждаваш от ултрамодерната панорама на Япония — предупреди го Шика, докато си пробиваха път по претъпканите с народ тротоари. — Тукашното общество в много отношения е феодално както преди векове… Не точно според вашите представи за света, а по-скоро по свой, самобитен начин. В съвременното възпитание продължават да съществуват неща като пълното, граничещо е покорство подчинение, като „гири“ — чувството за дълг…

Важната информация, която в тази страна винаги е поверителна и без която не можеш да напреднеш нито крачка напред в кариерата, се обменя в рамките на определен кръг от хора, които са свързани по няколко признака — землячество, общо образование, тясно преплетени семейни връзки. В тази светлина могат да се открият стотици и хиляди феодални владетели, които властват точно така, както са го вършели дедите им през XV век, още преди Иеясу Токугава да ги обедини под общото знаме на страната, получила името Япония.

Шика махна с ръка на едно такси, което закова пред тях и задната му врата автоматично се отвори. Използването на този вид транспорт в Токио съвсем не означава бързо придвижване, но тя очевидно искаше да му покаже града в цялото му великолепие, задъхан в ритъма на милионите си обитатели, наблъскани плътно един до друг, като дребни рибки в кутия за консерви…

Огромно анимационно табло, прикрепено към стройната кула на небостъргач от стомана и стъкло, очевидно запълнен с офиси, показваше в детайли някаква хирургическа операция. После на екрана се появи главата на красива жена, която се усмихваше и говореше нещо на японски. Миг по-късно думите и се изписаха в рамките на балон от сорта на тези, които присъстват в комиксите. Отначало на канджи — официалния писмен език в Япония, а после и на английски:

Най-накрая таксито спря пред висока стълба от камък, зад която се виждаше величествен храм, построен изцяло от дърво. Пространството около него беше заето от изненадващо гъста гора, сред която, според обясненията на Шика, се намират голяма част от чуждестранните посолства. Районът се казваше Акасака, в централната му част беше разположен Диет — японският парламент. Шика плати на шофьора и двамата слязоха на тротоара.

— Това е Хие Жинжа, един от известните шинтоистки храмове — поясни тя, докато преминаваха през дървения портал, лакиран в червено, и поемаха нагоре по стъпалата. — За пръв път е построен през 1478 година, целта му е била да защитава древния замък Едо. От тогава до наши дни е разрушаван няколко пъти и отново изграждан…

Стигнаха просторния, покрит със ситен чакъл двор. Ограждаха го спомагателните сгради „хайден“, между които се издигаха малки параклиси.

— Светите постройки, които виждаш, са построени през 1967 година. Но поради факта, че всички храмове в Япония са били разрушавани многократно, човек бързо се освобождава от чувството, че посещава нови светилища…

Улф инстинктивно усети правотата на думите й. Тук, в центъра на кипящия град, цареше величествена тишина — нещо, което човек очаква да срещне в девствената планина, на стотици километри от урбанизацията. Такава тишина може да бъде нарушавана единствено от воя на вятъра и крясъците на самотен хищник… Естествено и тук долитаха приглушеният грохот на трафика и натрапчивият вой на рекламите, но спокойните, навяващи мисли за вечността — звуци на храма имаха далеч по-силно въздействие. Това с особена сила се усещаше при монотонния звук на камбаната, призоваваща „ками“ — свещените духове на храма, при тихото съскане на бичкията в ръцете на дърводелеца, който отговаряше за поддръжката, при почти неуловимите звуци, идващи от вътрешността на величествената сграда. Те сякаш бяха могъща лупа, която властно привлича вниманието на посетителя и го кара да се вслушва в шепота на историята.

— Тук е много красиво и спокойно — отбеляза Улф.

Шика доволно се усмихна, но той ясно усети някакво неизказано напрежение в тялото й.

— Доведох те тук, за да се срещнеш с една жена — погледна го в очите тя. — Обещай ми, че ще я изслушаш.

Усетил, че това е важно за нея, Улф сви рамене:

— Добре.

Не виждаше какво може да загуби.

Пресякоха двора и се насочиха към храма. Зад него бяха паркирани две блестящи черни лимузини с униформени шофьори зад воланите. Миг по-късно от страничната сграда започнаха да излизат участниците в сватбена церемония.

От двете страни на входа към Хие Жинжа се издигаха стъклени шкафове, в които бяха поставени свещените маймуни — закрилници на храма, облечени в разкошни дрехи. Пред един от тях стоеше самотна жена. Улф отбеляза, че главата й се извръща към тях далеч преди да е чула стъпките им.

— Моля те да помниш какво ти разказах за „гири“, дълг и покорство — прошепна настоятелно Шика, сякаш искаше да му отправи важно предупреждение. — Точно това дължа на тази жена…

В секундата, в която съзнанието му прекоси океана на времето и свърза чертите на жената с едно забравено от Бога селище в сърцето на камбоджанската джунгла, ушите му уловиха и думите на Шика, долетели сякаш през вода:

— Улф, това е Минако, моята майка.

— Радвам се да ви видя отново, Улф-сан — поздрави го топло Минако, сякаш бяха стари приятели.

Първото нещо, което му направи впечатление, беше направо зашеметяващо. Тази жена не беше остаряла дори с ден от последната им среща преди повече от двадесет години! Даже изглеждаше по-млада и по-красива! Стана му ясно, че и тя обладава „макура но хирума“…

Беше облечена в европейски дрехи — черна пола, бяла блузка, златно коланче и огърлица, над всичко това се спускаше дълго до глезените палто. Въпреки строгите цветове, всичко по нея беше белязано с една особена омекотеност на линиите, подчертаваща женствеността. Това, прибавено към контраста между черното и бялото, явно носеше определено послание, предназначено за него. Той трябваше да си спомни за жената боец, за двойствената същност на всички живи хора.

— Помолих дъщеря ми да ви доведе тук, в Хие Жинжа, защото се страхувах, че иначе ще бъдете изкушен да ме възприемете през филтъра на войната — продължи Минако.

Дъщеря ми!

— Това не беше ваша война — поклати глава Улф.

— Напротив — отвърна тя. — Моя беше, поне онази война, която водехте вие и Торнбърг…

Торнбърг Конрад III. Не беше възможно да види Минако и да не си спомни за него. Шпионинът на шпионите. Целият генерален щаб играеше по свирката му, или поне така изглеждаше тогава, във Виетнам… Улф се беше завърнал там, откъдето всичко беше започнало. Не беше случайно, че на прага на новия живот го очаква Минако, търпелива и спокойна като паяк.

Минако и Торнбърг Конрад ІІІ. Две сенки от миналото, заровени толкова дълбоко под земята, че дори ЦРУ няма представа за тяхната дейност. Спомни си за Шипли — шпионина на Военното министерство, който първо го вербува, а после се опита да го ликвидира. Защо? Това стана веднага след като влезе във връзка с Шика. Дали Шипли работеше за Торнбърг Конрад ІІІ? Нима това е причината за всички лъжи и предателства, за убийствата? Една частна война между Минако и Торнбърг, водена с различни средства в продължение на две десетилетия?

Усети как всички лъжи и измами се обединяват в душата му, обзе го дълбока погнуса.

— Това беше една смъртоносна игра, нали? — извърна се той към Шика, Направи безуспешен опит да се контролира, тялото му се разтърсваше от разкритията, които се блъскаха в съзнанието му. — Бил съм маша в ръцете на Торнбърг, в твоите също! Мога само да предполагам, че той е искал да ме използва срещу майка ти… — извърна се към Минако и попита: — А вие? Какво искате от мен? Признавам, че дъщеря ви доста добре се справи със задачата да ме откъсне от предишния ми живот. Всичко отиде по дяволите приятелката ми, екипът ми, работата ми!

— Дъщеря ми казва, че вие вече сте бил откъснат от този живот — спокойно отбеляза Минако.

Улф не отговори, очите му бяха заковани върху Шика. Въздухът изведнъж натежа от звучните удари на камбаната, която призоваваше „ками“.

— Обеща да изслушаш майка ми! — отчаяно прошепна Шика.

Не биваше да го казва.

— Когато стигнах до заключението, че Сума изпълнява твоята длъжност в лагера на противника, аз съм бил безкрайно далеч от истината, нали? — попита той.

Тя не отговори и Улф продължи:

— Не успях да разбера какво ми липсва от мозайката, но заслугата е изцяло твоя. Лесно беше да ме убедиш, че вътре в „Черният кинжал“ се води борба за надмощие, нали така? Ти представляваш добрите, докато Сума е пратеник на лошите. Нищо подобно! След като онази нощ бях в твоя апартамент на Шеста улица, аз си направих труда да те проследя. Видях те да се качваш в катафалката. Кой беше зад волана, Шика? Не е нужно да отговаряш, вече зная… Беше Сума. Вие двамата не сте врагове, не работите за различни каузи…

— Улф, не съм те излъгала за борбата в „Тошин Куро Косай“!

— Млъкни! — изръмжа той. — Нима мислиш, че все още мога да ти вярвам?

— Признавам, че съм те лъгала, но сега…

Тя изведнъж млъкна, шокирана от това, което усети. Връхлетя я внезапно, без предупреждение. Силата на яростта му, увеличена стократно от „макура но хирума“, се стовари върху нея като гръм. Тялото й отлетя назад и се блъсна в стъкления шкаф. Свещената маймуна вътре опасно се разклати.

— Прекратете това! — обади се разтревожено Минако. — Веднага го прекратете!

Смаян от това, което беше направил, зашеметен от силата на собствената си психика, Улф мълчеше и гледаше.

Шика се отпусна на колене. Не беше имала време да реагира. Сега го имаше, но отказа да се възползва от него. Свела глава към гърдите си, тя сякаш ридаеше. Миг по-късно се изправи и, без да погледне майка си или Улф, затича надолу по каменните стъпала. След това изчезна в кипежа на Токио.

Притиснал до себе си трупа на Марион Стар Сейнт Джеймс, Йошида усети студенината му и затвори очи. Чуваше единствено ударите на сърцето си, чакаше.

Така изминаха няколко безкрайно дълги секунди. После се отдръпна, преметна тялото през рамо и внимателно отвори вратата. Коридорът беше пуст. До слуха му достигна разпален спор. Отпуснати след обилния обяд и съответното количество „Джони Уокър“ — черен етикет, хората от персонала на заведението обсъждаха дали да приемат увеличения наем на собственика, или да си търсят ново помещение. Йошида внимателно прекоси коридора, отвори черния вход и отново се огледа. Задната уличка беше безлюдна. Отвори капака на голямата кофа за боклук, пусна вътре безжизненото тяло на Марион и набързо го покри с отпадъци.

Петнадесет минути по-късно отново беше във фоайето на „Фор Сийзънс“. Пристъпи към автоматите до стената и набра номера на Хам.

— Лоши новини — рече. — Марион Стар Сейнт Джеймс е мъртва.

Отвърна му мълчание и той разтревожено се запита какво ли минава през главата на Хам.

— Какво се е случило? — най-сетне попита Хам, в гласа му се долавяше несигурност.

— Неизбежното — прошепна Йошида, притиснал устни до мембраната.

— Господи Исусе! — възкликна Хам. — Каква жена беше тя! — после, след успешен опит да се вземе в ръце, добави: — В нейния бизнес врагове се създават много лесно!

— Или пък е знаела твърде много — вметна Йошида, направи кратка пауза и попита: — Не мислиш ли, че смъртта й е свързана с това, което ти разказа за стареца и клиниката „Грийн Бранчиз“?

Хам не отговори, това не беше и нужно.

Много скоро Улф усети липсата на Шика. Остро и с отчаяние — както излизащ от упойка пациент усеща липсата на отрязания си крайник. Неестествената тишина в храма вече не му се струваше спокойна. Сърцето го болеше. Не можеше да разбере защо страда за човек, който на всяка крачка го беше мамил.

— Грешката е изцяло моя — горчиво промълви Минако. — Не биваше да настоявам за тази среща. Но времето ни изтича… Току-що се връщам от погребението на зет си, който, меко казано, почина твърде преждевременно…

Над главата й се поклащаха първите цветчета на сливово дръвче — нежни и невероятно свежи. Полъхна ветрец, Минако потръпна и придърпа полите на дългото си палто.

Улф внимателно я наблюдаваше, опитваше се да я приеме като майка на жената, която разби живота му. Имаше странното усещане, че всичко наоколо — дори цветовете по клоните на дърветата — е нещо, което тя е организирала…

Беше твърдо решен да не се поддава на уловките й.

— Какво искаше от нас тогава, в джунглата? — хладно попита той.

— Нещо бъркаш — спокойно отвърна тя. — Не аз, а вие с Торнбърг искахте нещо от мен… Той беше много увлечен в опитите си да забави процеса на стареене…

— А какво ще кажеш за твоите опити?

Тя само го погледна.

— Между теб и Торнбърг няма кой знае каква разлика — горчиво добави Улф.

Ударът попадна точно в целта. Минако потръпна, очите й пламнаха.

— Май никога не си го познавал отблизо! — просъска тя. — И по-добре. Защото той е човек, който отравя всичко около себе си! — извърна се встрани и добави: — Или почти всичко…

— Нима очакваш да повярвам, че го познаваш по-добре от мен?

— В онази нощ, докато ти спеше, аз му позволих да ме съблазни — обърна се да го погледне Минако. — Имах причини за това, но те нямаха нищо общо с експериментите. После разговаряхме. Благодарение на своята „макура но хирума“ разбрах много неща за него — много повече, отколкото той би могъл да допусне… — главата й клюмна на гърдите. Камбаната отново звънна, подчертавайки още повече тишината във вътрешността на храма. — Вероятно видях този миг, от който започна всичко… Ако бях наредила да ви убият, животът може би щеше да бъде по-прост… Сегашният живот… Но и аз щях да съм мъртва. Което означава, че Достопочтената майка щеше да има свободата да осъществи безумните си планове…

— Коя е Достопочтената майка?

— Ръководителката на „Тошин Куро Косай“.

— Доколкото съм информирай, „Черният кинжал“ се ръководи от човек на име Наохару Нишитцу — отбеляза Улф.

— Това е грешка, която всички допускат — поклати глава Минако. — Нишитцу е подставена фигура, на практика конците се дърпат от Достопочтената майка. Това е направено нарочно — по този начин тя има възможност да участва в срещи и разговори с външни хора, без да привлича вниманието. И печели от това…

— Достопочтената майка е твой враг, така ли?

— Да — кимна Минако. — Освен това е кръстница на Шика.

Улф почувства как краката му омекват и седна. Гневът му се беше изпарил, оставяйки в устата му горчив метален вкус.

— Я ми обясни по-подробно — въздъхна той. — Искам да разбера всичко.

— Израснахме заедно е Достопочтената майка, бяхме близки приятелки. Дълги, дълги години аз бях дясната й ръка, доверяваше ми се за всичко. Но после, бавно и незабележимо, тя започна да се променя. Измина доста време, преди да разбера, че проявява странности, изпитва силно влечение към порока, перверзните и корупцията. И иска да корумпира всички около себе си.

Твърде късно разбрах, че е избрала Шика за своя кръщелница и пазач не само заради силата на нейната „макура но хирума“, но и защото е моя дъщеря… Достопочтената майка е бездетна… Мисля, че й доставяше удоволствие да стане кръстница на Шика и по този начин да ми отнеме част от най-скъпото. Но аз имам четири деца, а тя — нито едно. Започна да използва Шика… Може би по същия начин, по който я използвах аз, за да те доведа тук…

— А „гири“? — попита Улф. — Не дължиш ли вярност на Достопочтената майка?

Минако горчиво се усмихна.

— Ти би ли се подчинявал сляпо на една луда, Улф-сан?

— Сигурна ли си, че е луда?

— Единственото й желание е светът да бъде завладян от „Черният кинжал“. Ще го постигнат с икономически средства — така, както завладяха японската икономика след войната в Пасифика… Преди много години изпрати в САЩ един от своите убийци. Казва се Джейсън Йошида. Бавно и незабележимо той стигна до висшите ешелони на властта и вече може да влияе на външноикономическата политика на твоята страна. Достопочтената майка сама го е обучавала. Напоследък се занимаваше с физическото ликвидиране на политически фигури, станали неудобни за нас с подкрепата си на законопроекти, които не ни изнасят… В нито един от случаите не се стигна до подозрение в убийство, всички бяха нагласени така, че да изглеждат самоубийство или нещастен случай… Това съвсем не е трудно за маниак като Йошида… — главата й тъжно се поклати: — Готова съм да заложа живота си, дори децата си, за твърдението, че Достопочтената майка е луда! — после очите й блеснаха, на устните й се появи бледа усмивка: — Но сега имам теб!

Улф поклати глава, твърдо решен да получи максимално потвърждение на фактите, които му беше предоставил Шипли.

— Мисля, че грешиш — рече той.

— Виждам бъдещето — прошепна Минако. — В него моята съдба е тясно преплетена с твоята! — Изглеждаше сигурна в себе си като историк, който борави с твърдо установени факти от миналото. — Вече си стигнал твърде далеч, няма начин да не извършиш това, което виждам в съзнанието си!

— Защо ме доведе тук? — попита той.

— Защото си последното оръжие в една война, която ще се води докрай!

Камбанният звън отекваше в неподвижния въздух, докосваше слуха им така, както четката на гениален художник докосва платното.

— Не бива да бъдеш прекалено строг към дъщеря ми — не му даде време да се опомни тя. — Ако те е мамила за нещо, то е било по мое настояване.

— Но аз я чух… аз я усетих — възкликна той. — Тя е свързана със Сума!

— О, Сума… — въздъхна Минако и бавно започна да се отдалечава от разцъфналите дръвчета. Спря се едва когато стигна рамката на входа, Улф изведнъж изпита чувството, че е неразделна част от този величествен храм. Не като богомолец, а като свещенослужител… Бавно се насочи към нея, обърнал гръб на множеството, изсипало се в дъното на покрития с чакъл двор. Свещените маймуни му се хилеха, сякаш знаеха някаква тайна, която пряко го засята.

Минако го изчака да се приближи и тихо започна:

— Някога Сума и Шика бяха любовници. В качеството си на телохранител на Достопочтената майка Шика имаше възможност да поддържа контакт с този убиец, който винаги е на нейно разположение. Но дори да нямаше тази възможност, аз имам чувството, че Достопочтената майка щеше да й я осигури. Защото изпитва перверзно удоволствие да вижда дъщеря ми с това… с това същество, което сама е създала… — дланите й развълнувано се опряха една в друга: — Убедена съм, че тя иска да корумпира Шика, да я отдалечи от мен…

— Това, че са се срещали, все още не означава, че са спали заедно — изтъкна Улф.

— Така ли? — склони глава Минако. — Ти нищо не знаеш за способностите на Достопочтената майка. А те са големи…

— Казваш, че Шика и Сума са били любовници — внимателно я изгледа Улф. — Какво ги свързва сега?

Минако отново потръпна.

— Трябва да разбереш на каква опасност сме изложени двете с Шика. Ние сме длъжни да бъдем безкрайно убедителни. Достопочтената майка и обкръжението й нито за миг не трябва да подозират, че планираме нейното детрониране. Ето това я свързва със Сума! Опитва се да го убеди, че все още сме лоялни!

Улф се питаше дали може да й вярва. Все още нямаше основателни причини да го стори. Беше го примамила тук с единствената цел да го хвърли срещу враговете си в „Черният кинжал“. Но постигна това с дълга серия от лъжи и измами. Господи, на кого може да се довери? Не на Шипли, който се беше опитал да го ликвидира, още по-малко на Торнбърг Конрад III, за когото вероятно работи този държавен служител. Дали е луда Достопочтената майка, или луди са всички останали? Улф се чувстваше като плъх, попаднал в капан, изход не виждаше никъде. От което следваше, че трябва да го изработи сам…

Трябваше да уточни отношението си към Шика, това му беше напълно ясно. Тази жена го привличаше толкова силно, че в нейна компания приличаше на слепец. Любов ли е това? Или нещо напълно различно?

— Знаеше ли, че притежавам „макура но хирума“? — попита след известно време той.

— Не — поклати глава Минако. — Съвсем наскоро го научих. За мен ти беше мъжът без лице, не усещах никакво излъчване от тялото ти. Сякаш изобщо не съществуваше. После ми хрумна нещо. Поставих един малък капан на Торнбърг. Казах му, че ще получи тайната срещу процеса на стареене, ако те застреля…

— Какво?!

Минако се усмихна за пръв път, след като Шика си тръгна.

— Капан беше, нали ти казах? Но той ме изненада, защото отказа. Подобно поведение не съответстваше на прозрението ми за бъдещето. Каква беше причината? Години по-късно проумях, че той е видял нещо в теб… Нещо, което аз съм пропуснала от чиста арогантност. Усетил е, че си специален. Нищо конкретно, разбира се. Но беше уверен, че нищо лошо не може да му се случи, докато си край него.

— И ни пусна да си отидем, така ли?

— Да.

— Предполагам, че би трябвало да благодаря и на двама ви, но при сегашните обстоятелства едва ли ще го сторя…

На улицата в подножието на храма прогърмя мотоциклет, ехото сякаш още повече подчерта тишината, която цареше тук.

— Труден човек си — усмихна се Минако. — Такива като теб в Япония ги наричаме „коха“. Мисля, че Шика е била обречена да се влюби в теб.

— Но тя…

— Поговори с нея — прекъсна го Минако. — Не вярваш на това, което ти казвам аз… Пък и нямаш причини да го сториш.

— Ако тя иска да говори с мен — със съмнение поклати глава той.

— Ще намериш подходящите думи — увери го Минако. — Действително й причини болка, но и тя изпитва чувство на вина, че те е мамила…

— Първо трябва да я открия.

— Няма да ти е трудно, защото е у дома. Ще ти начертая пътя, по който да стигнеш до там.

— Ти няма ли да дойдеш?

— По-късно — поклати глава тя. — Имам среща с Достопочтената майка, която не смея да пренебрегна. Положението е такова, че и най-малката грешка може да се окаже фатална.

— Значи нещата ще се решават между нея и теб, така ли? — попита Улф.

— Да. Това е единственото разрешение на проблема, създаден от нейната лудост. — Очите на Минако за миг се отклониха встрани, после отново се заковаха върху лицето на Улф. — Всичко се промени. Дори Шика не е в течение. Достопочтената майка започна да избива членовете на Вътрешния съвет.

— Но защо?

— Абсолютната власт я доведе до абсолютна лудост. Жаждата й за лично превъзходство вече е неудържима. Вярно е, че двамата с Нишитцу създадоха плана за икономическо подчинение на Съединените щати, който вече навлиза в заключителната си фаза. Също така е вярно, че точно по тази причина те трябва да бъдат спрени. Но най-лошото е, че тя, изглежда, е открила начин да изтръгва „макура но хирума“ от околните и да я прибавя към своята…

— Хайде, хайде! — не сдържа усмивката си той. — Какви ги приказваш? Сякаш иска да ти извади мозъка и да го хапне за вечеря!

— Образно казано, това е точно така — кимна сериозно тя, очите й го пронизваха. — Няма да се поколебае да стори същото и с теб!

Улф изведнъж си даде сметка за какво става въпрос, кръвта замръзна в жилите му.

Тя стоеше на сантиметри от него, думите й бяха тихи, но ясни.

— Не мога да позволя това, Улф-сан. Ти си много, много специален… Дядо ти умря на преклонна възраст, нали? Беше стар, твърде стар…

— Откъде знаеш? — озадачено я изгледа той. — Аз самият не знам на колко години почина…

— Естествено — кимна тя. — Не ти е казал, защото е знаел, че няма да му повярваш… Ние разполагахме с информация за него. Както и за повечето възрастни хора по света. Когато умря, бяхме сигурни, че вече няма да срещнем човек като него. Но после се появи ти и аз разбрах, че това, което ми показа „макура но хирума“, е истина. Ти притежаваш неговата дарба, още по-богата, още по-силна…

Седемнадесета главаВашингтон / Токио

— Той е убиецът! — каза Йошида. — Това е толкова сигурно, колкото фактът, че съм тук, пред теб!

Срещу него седеше Хам Конрад, очите му пробягаха по открития ресторант на покрива на един от големите вашингтонски хотели, после се насочиха към Белия дом. Бруталното убийство на Марион измести от главата му неприятната вест, че Бретхард е изпуснал Улф Матсън. Майната му на Матсън, въздъхна Хам. Майната му и на онзи некадърник Бретхард. Сега имам по-важни проблеми.

— Нямам никакви съмнения, че убийството на Марион Стар Сейнт Джеймс е било поръчано от баща ти — продължаваше Йошида. — И ти прекрасно знаеш защо: тя разполагаше с прекалено много факти за него, при това възнамеряваше да ги сподели с теб.

— Клиниката „Грийн Бранчиз“?

— Разбира се.

— Там, откъдето му е доставяла живия материал… — Хам говореше ниско и монотонно, като човек в началото на нервна криза.

— Точно така — кимна Йошида. Не отделяше поглед от лицето на Хам, но онзи не му обръщаше внимание. — Ако паметта не ме лъже, тя му е доставяла скитници и самотници, изобщо хора, към които никой няма да прояви интерес… Всички са били изпращани в тази клиника край Арлингтън, която Торнбърг междувременно е закупил… — направи пауза и поръча по още едно питие, макар Хам да не беше довършил първото. — За какво според теб са му трябвали тези хора?

— За експерименти — все така равнодушно отвърна Хам. — Той изпитва панически страх от старостта и вярва, че може да спре хода на времето. По тази причина купи „Грийн Бранчиз“ и създаде собствен екип от биохимици. — Очите му продължаваха да фиксират внушителната сграда на Белия дом, осветена от мощни прожектори. — Предполагам, че „стоката“ на Марион е била използвана за опитни свинчета…

— Човешки същества?

— Че върху какво друго е можел да експериментира? — извърна глава Хам. — Торнбърг знае, че времето му е малко.

Питиетата бяха сервирани. Йошида отпи глътка от своето, а другата чаша тикна в ръката на Хам.

— Този човек е напълно лишен от морал! — промърмори той. — Видях трупа на Марион и трябва да ти кажа, че гледката не беше от най-приятните. Според мен е била измъчвана, преди да умре. Сякаш той е държал да знае за какво я наказва… А в оная клиника сигурно се търкалят купища мъртъвци!

— Без съмнение ще каже, че всичко се върши в името на науката — въздъхна Хам.

— Най-лошото е, че сам си вярва — кимна Йошида и замислено поклати леда в чашата си. Помълча малко, после подхвърли: — Трябва да направим нещо!

— Зная — отвърна Хам.

— Нямаме друг избор.

Хам преполови течността в чашата си. Мислеше за баща си, за възхищението, което беше изпитвал към него, за одобрението, което винаги беше търсил. За пръв път обаче си даде сметка, че желанието да получи това одобрение на всяка цена е било заплащано твърде скъпо.

Последните събития разбиха оковите на заблудата, в момента се чувстваше като археолог, открил следите от древен град след тежки и продължителни разкопки. Разбра, че цял живот се беше възхищавал на баща си, но едновременно с това го беше ненавиждал. Защото беше прогонил майка му от дома, от живота на децата си…

— Прав си — бавно отвърна той. — Наистина нямаме друг избор.

Когато Южи влезе в лабораторията край рибния пазар Тцуки, Хана вече беше успяла да се включи в Оракула. Той напразно беше очаквал да я срещне на погребението на Хирото.

— Какво правиш? — попита, без да стане ясно към кого се обръща — към нея или към Оракула.

Спокойствието, изписано върху лицето й, го накара да изпита дълбоко безпокойство. Очите й го следваха, но отговор на въпроса му нямаше. Последвалото гневно избухване също бе посрещнато с мълчание. Само веднъж беше виждал подобно изражение върху лицето на природената си сестра…

Беше по време на празника Хатцугатцуо — първия ден на лятото, на който по традиция се ядяха сардини. Южи и Хана отидоха на рибарските пристани край Кобе. Слънцето напичаше и бързо изсушаваше потта, бликаща от кожата им. От влагата се дишаше трудно. Хана го заведе в малко ресторантче с веранда, която гледаше към пристанището.

За нея този ритуал беше от особено значение, всъщност като всички обичаи, свързани с промяната в природата. Собственикът, който я познаваше добре, им предложи каничка от собствения си зелен чай, който разбърка направо на масата. Суровите сардинки, прозрачни като фин воал, бяха поднесени върху сочни тъмнозелени бамбукови листенца. Първите рибки за сезона трудно можеха да бъдат оценени като най-вкусния улов, но значение имаше самият ритуал.

Влажният въздух висеше неподвижно, нищо не нарушаваше спокойствието му. Дори гларусите предпочитаха да си спестят полета в тази тежка атмосфера и умърлушено крачеха по бреговата ивица. Скрит под разперения чадър, Южи гледаше изоставените и потънали в ръжда петролни рафинерии „Ото“, чиито грамади се издигаха току до пристанището. Високите кранове висяха безнадеждно над купищата безполезни железни конструкции.

— Един ден сардината ще престане да идва в нашите замърсени води, промълви Хана. Какво ще правим тогава? Често се питам има ли смисъл да живеем, за да подлагаме тялото си на унищожение? А когато сънувам, обикновено ми се привижда един прекрасен живот, освободен от физическите закони за време и пространство… — очите й се заковаха върху лицето му. — Живот, в който ще е излишно да пресичам улицата, за да стигна до отсрещния тротоар…

Сега, втренчил загрижен поглед в безмълвната фигура на Хана, Южи побърза да изключи електрическото захранване.

Ефект обаче нямаше. Оракула продължаваше да работи.

— Трябва да се примириш с неизбежното, Южи-сан.

— Как е възможно това? — зяпна от изненада Южи. — Нали те изключих от захранването?

Концентриран над други проблеми, Оракула не отговори. Точно след четири минути светлината в очите на Хана помръкна, клепачите й се спуснаха надолу. Южи сграбчи ръката й, за да установи, че пулсът почти не се усеща.

— О, не!

Трескаво започна да сваля вакуумиращите възглавнички на кабелите от тялото й, струваше му се, че всяка от тях издава тих писък на недоволство.

Тя безжизнено се отпусна в ръцете му. За прекъсването на кабелите по челото и тила й беше необходимо известно време. Устните й посиняха, гърдите й не помръдваха. Той напипа сънната артерия на шията й, но не усети нищо.

— Оракула няма да позволи да ми се случи нищо лошо — беше казала тя при първото си включване в него.

— Дявол да те вземе! — изкрещя Южи. — Какво си й сторил?

— Каквото трябва — без колебание отвърна Оракула. — Сторих това, което ти искаше.

Южи падна на колене, стисна безжизнената Хана в прегръдките си и заплака.

— Моля те! Кажи какво стана? Как бих могъл да поискам подобно нещо от теб?! Та тя е мъртва!

— Само тялото й, Южи-сан. Иначе Хана е съвсем жива. На практика много по-жива от преди.

Южи се втренчи в матовия куб. Дали имаше халюцинации? Или наистина виждаше очертанията на човешка глава?

— За какво говориш?

— Хана е тук, в мен — отговори търпеливо Оракула, сякаш беше учител, който обяснява нова материя на тъп, но добросъвестен ученик.

— Не ти вярвам!

— Преди час не вярваше, че мога да действам със собствена енергия.

Южи се замисли за миг.

— Ясно е, че вече не ти трябва електричество — въздъхна той. — С какво го заместваш?

— „Макура но хирума“.

— Какво?!

— Защо си изненадан, Южи-сан? Това е съвсем естествено. Просто извлякох необходимите елементи от твоите ДНК. Нали това е част от основните ми функции?

Южи вярваше в далеч повече чудеса от обикновените учени, особено след създаването на Оракула. Но и неговото съзнание си имаше своите граници. При никакви обстоятелства не можеше да допусне, че структурата на Оракула може да копира и възприеме нещо толкова нематериално като „макура но хирума“. Но въпреки това той му предлагаше доказателство за обратното…

— Страхувам се, че не разбирам нищо — мрачно поклати глава той, ръцете му продължаваха да притискат безжизненото тяло на любимата сестра. — Хана е мъртва!

— Реагираш на тялото й. Мога да те уверя, че то изобщо не й липсва. Тук се чувства отлично…

Южи се замисли, после вдигна глава:

— Може ли да разговаря пряко с мен?

— Аз правя това в момента, Южи-сан.

— Имах предвид самата Хана…

— Аз съм самата Хана.

— Не разбирам — объркано поклати глава Южи.

— Тук не мога да ти помогна.

Южи изпъшка и опита още веднъж:

— Имах предвид, че… — замисли се в опит да открие начин да обясни на Оракула точно какво има предвид. — Ти си създал една нова самоличност. Но тя не принадлежи на Хана, нея аз познавам добре…

— Разбирам — отвърна машината. — Но и ти трябва да разбереш, че Хана е променена, Южи-сан. Давам си сметка, че хората трудно възприемат метаморфозите, но такава е човешката природа…

— Откога стана и шегаджия? — горчиво се усмихна Южи.

— Хана притежава това качество.

— Хана ли? — стресна се Южи. — Тя никога не е имала чувство за хумор!

— Хана притежава още много качества, които ти не познаваш, Южи-сан. Вече е време да разгадаем тайните. В момента е много по-близо до теб, отколкото е била физически.

— Обясни ми това.

— Хана не беше съвършена в човешката си обвивка. Разбира се, тя не знаеше това. Знаеше само, че е нещастна. Изпита инстинктивно привличане към мен. В началото не разбираше този факт, но сега го знае отлично. Аз не притежавам тяло в общоприетия смисъл. Нямам физическа връзка със света, който познавате. Аз съм чиста мисъл, освободена от многобройните недостатъци на човешкия мозък.

Оракула замълча за момент, а Южи отново усети някаква промяна.

Внимателно пусна тялото на Хана и пристъпи по-близо до машината. Вече беше сигурен, че усеща присъствието й в душата си — присъствие, което силно наподобяваше излъчването на човек, който притежава „макура но хирума“.

— Усещам, че използваш енергийно поле — промълви той.

— Макура но хирума — отвърна Оракула. — Тя е винаги в мен.

— Затова ли прибра Хана при себе си? — подозрително го изгледа Южи.

— Не, Южи-сан. Вече ти казах, че усвоих енергията от ДНК, които си заложил в мен. Прибрах Хана, за да я закрилям.

— Да я закриляш? От какво?

— Би трябвало да попиташ от кого. Хирото доведе една жена. Искаше да помогна на болния й съпруг. Но грешеше. Тази личност го беше излъгала. Истинската й цел е да ме открадне, но изчаква подобренията, които вие с Хана възнамерявахте да внедрите в мен. За нея е важно аз да бъда в състояние да променям човешките ДНК до степен, приближаваща ги максимално до „макура но хирума“. Тази жена уби Хирото и несъмнено щеше да стори същото и с Хана. Аз не мога да допусна това.

Устата на Южи пресъхна.

— Глупости! — изкрещя извън себе си той. — Знаеш ли, че говориш за собствената ми майка?!

Това пък откъде ти хрумна? Името на тази жена е Евън. На външен вид е млада, но всъщност е много стара. Може би е по-възрастна дори от Достопочтената майка.

— Познавам я — прошепна на прага на припадъка Южи. — Или поне съм я виждал…

— Тя е много опасна, Южи-сан. Енергийното й поле е изключително мощно.

— Откъде знаеш всичко това?

— Просто го зная, защото съм Хана — отвърна машината.

Южи премести поглед върху неподвижното тяло на Хана. Сякаш беше заспала. Всеки нормален човек вече би извикал линейка или поне лекарския екип на Шиан Когаку, горчиво се упрекна той, но въпреки това не предприе нищо.

— Не зная коя е Достопочтената майка — прошепна най-сетне той.

— Видя ли се с Нишитцу в „Забранените мечти“?

— Да.

— Значи си видял и Достопочтената майка. Тя управлява „Черния кинжал“.

Южи си спомни за величествената жена в стаята на Нишитцу. По време на срещата им беше мълчала, незабележима като вратата от оризова хартия до себе си. Един Бог знае какви мисли са минавали през главата й.

— Нишитцу твърди, че майка ми е убила Хирото — промълви той. — Защото разкрил тайната й и щял да ми съобщи, че е член на „Черният кинжал“…

— Лъжите са много по-достоверни, когато докосват истината — отвърна Оракула Хана. — Минако действително е член на „Тошин Куро Косай“, миналото й положително е изпъстрено със съмнителни дела. Но сега мотивите й са благородни. Иска да сложи край на корумпираната власт на Достопочтената майка. В този смисъл прибягна първо до моята помощ, а след това и до помощта на Шика. Сега й предстои да привлече и теб.

— Но мама беше там! Видях я със собствените си очи. Призна, че е убила Хирото!

— Не. Това, което си видял, е отражение на „макура но хирума“. По време на посещението ти, в „Забранените мечти“ Минако е била далеч.

Южи си спомни странното чувство на обреченост, което го беше завладяло в стаята на Нишитцу. Образът на майка му не беше съвсем точен, може би затова в душата му се появи представа за куклено шоу… Всичко пред очите му беше живо и истинско, но някак лишено от дух. Оракула е прав — Нишитцу и Евън го бяха измамили…

— Защо искат да ме настроят срещу нея? — попита той.

— Достопочтената майка е притиснала Минако и тя няма избор. Трябва да включи мен и теб в състава на „Черния кинжал“. Минако е решила да се подчинява до удобния момент, в който трябва да включи последното си оръжие — отвърна Оракула Хана. — Но по всичко личи, че Достопочтената майка и Нишитцу са разкрили намеренията.

— О, Господи!

— Южи-сан, страхувам се за теб… И за нея.

— Но какво мога да направя? — отчаяно извика той. — Притиснат съм между Нишитцу и собствената си майка!

Ден и половина бяха необходими на Брозиан Ленфант — бивш сенатор от Луизиана и фиктивен собственик на кантората „Ленфант & Ленфант“, за да се сдобие с архитектурните планове на клиниката „Грийн Бранчиз“. Тази задача му беше възложена от Джейсън Йошида, по указания на Хам Конрад.

Ленфант не беше изгубил нито един от полезните контакти, създадени по време на мандата си на Капитолийския хълм, авторитетът му сред сегашните конгресмени продължаваше да е толкова висок, колкото и преди. За много от вашингтонските политици степента на авторитета се измерва единствено от практически свършената работа, а процентът на такава работа при Ленфант беше наистина висок.

Архитектурните планове получи от водоснабдителната компания на Арлингтън, в която задължително се регистрираха всички фирми на областта. Случи се така, че Милдрид — една далечна братовчедка на Ленфант, работеше в тази компания и осигури исканата информация без особени трудности.

Милдрид беше съвестна служителка и документите, които Ленфант изпрати на Йошида й Хам, съдържаха не само оригиналните архитектурни планове на клиниката, но и всички модернизации, извършени там след закупуването й от Торнбърг.

Денят вече преваляше, когато той се прибра в къщата си на Катедрал авеню в северозападната част на Вашингтон. Съблече палтото си, стъпи на дебелия килим „Обюсон“ с доста голяма антикварна стойност и си наля два пръста малцово уиски в широка кристална чаша. Откри достойнствата на този вид шотландско питие преди години, командирован от Конгреса в Лондон за сложни дипломатически преговори.

През матираното стъкло на прозореца видя някаква птица с черни пера — по всяка вероятност гарга, която се полюшваше на отсрещния клон и делово почистваше перушината си. Върна се обратно в официалния входен вестибюл с мраморен под и кристален полилей, оттам пое по извитото вътрешно стълбище към спалнята на горния етаж. Седна на леглото, събу обувките си и отпи глътка питие. Остави чашата на ниската масичка и посегна към телефона, чийто номер не фигурираше в нито един указател на щата. Беше платил скъпо за тази привилегия, но човек трябва да има контакти навсякъде, дори и в телефонната компания.

Започна да набира номера на Торнбърг с намерението да го запознае в детайли с услугата, която беше свършил на Йошида. В същия момент до слуха му достигна необичаен звук и той остави слушалката.

Стана и предпазливо се насочи към вратата. Не видя сянката, а по-скоро я усети. Тъмно, безформено петно, което притисна гърдите му с огромна тежест. В следващия миг вече летеше във въздуха. Тялото му се превъртя през парапета и се стовари на междинната площадка. Инерцията беше голяма, рамото му пропука и се заби в следващия парапет. Дървената преграда се строши и отломките паднаха на долния етаж заедно с вцепенения Ленфант. Съприкосновението с твърдите мраморни плочки доведе до ново пропукване някъде из костната му система.

Остана да лежи неподвижно, все още без да усеща болка. Нейното място беше заето от силния шок. Даваше си сметка, че е тежко ранен, тъй като виждаше неестественото положение на ръката и единия си крак. Нещо му пречеше да диша, устата му се изпълни с кръв…

Опита се да направи оценка на положението, макар че шокът му пречеше да прецени колко дълго е лежал на пода — минута или часове…

В един момент усети, че кожата му настръхва. Очите му уловиха някакво движение вляво и механично се извъртяха по посока на стълбището. Едва тогава в съзнанието му изплува спомен за силата, която го беше изхвърлила през парапета на горния етаж.

— Господи, колко кръв! — въздъхна Джейсън Йошида, изправен над сгърченото тяло. — Сенаторе, целият сте натрошен!

Ленфант направи опит да раздвижи ръката си, но Йошида я настъпи с тока на обувката си.

— Не, не, сенаторе! Това няма да ви помогне! — наведе се и измъкна миниатюрния кинжал, с който Ленфант никога не се разделяше. — Няма смисъл и да звъните на господаря си. Не искам да бъде предупреден за нашето посещение, нали разбирате?

Ленфант окончателно се отказа от идеята да произведе някакъв звук. Болката го връхлиташе с огромна сила, долната част на тялото му бързо започна да изтръпва. Но мозъкът му функционираше безотказно и той изведнъж разбра кой е пращал във вечността всичките онези необяснимо починали сенатори… Разбира се, това нямаше да му помогне.

— Уверявам ви, че нищо няма да му кажа — добави Йошида и нанесе рязък удар в сърдечната област на Ленфант. Нещастникът подскочи като жаба върху дисекционна маса, очите му изскочиха, от устата му бликна кръв.

— Господи, сенаторе! — въздъхна Йошида и се приведе напред. — Приличате на самата смърт!

— Каква е годишната заплата на Ленфант? — попита Хам, приведен над чертежите.

— Сто хиляди, плюс свободен достъп до офиса и оборудването му — отвърна Йошида.

Японецът току-що се беше завърнал от посещението си в дома на Ленфант, трупът на бившия сенатор вече не съществуваше. Следи от него можеха да се открият само в случай, че алигаторите във вашингтонския зоопарк са пропуснали да забележат някоя част от анатомията му.

— Вдигни я на сто и петдесет и му кажи, че ще има на разположение кола по свой избор — нареди Хам. — Този човек е истинска златна мина, тръпки ме побиват при мисълта, че може да ми бъде противник…

Чертежите на подобренията даваха ясна представа за вътрешното разположение на „Грийн Бранчиз“. Беше странна постройка с три надземни и четири подземни етажа. По всяка вероятност Торнбърг е наредил разбиване на основите и прокопаване на допълнителните етажи.

При по-внимателен оглед обаче всичко идваше на мястото си. Футуристичната техника и оборудването, които Торнбърг е предоставил на своя екип, несъмнено се нуждаеха от достатъчно лабораторно пространство, надеждно защитено от прах и слънчева светлина, както и от нежеланото присъствие на външни лица. Най-доброто решение несъмнено бе тези лаборатории да бъдат вкарани под земята, докато надземната част на сградата остава за администрацията и рутинната дейност на клиниката.

Идеята им беше да проникнат в клиниката и да открият всички материали, свързани с незаконни опити върху хора, независимо дали те се съхраняват на магнитни дискове, фото– или видеоленти.

— Искам да прекратя бизнеса на баща си, а не да го убия — поясни Хам.

Плановете на допълнителното строителство бяха изключително подробни. Те показваха кои офиси за какво се използват — администрация, счетоводство, болнични стаи, помещения за дежурните сестри, рентген и за останалите рутинни клинични изследвания. Подземните помещения бяха на отделни чертежи и те недвусмислено сочеха предназначението им — биомедицински изследвания и научноизследователска дейност.

Хам беше този, който откри достъпа до тях. На три преки от клиниката имаше стар трафопост, изключен от мрежата след разширението на „Грийн Бранчиз“, включващо и нова, далеч по-мощна подстанция. Но между него и сградата имаше прокопан тунел, който, в случай че не е зарит, несъмнено щеше да ги отведе до първия подземен етаж.

Йошида внимателно прегледа архитектурните планове, но не откри следи от преустройство на някогашното мазе. Там се помещаваха стари контейнери за отпадъци, които по всяка вероятност продължаваха да бъдат използвани и днес.

Остатъкът от деня употребиха за уточняване на плана си. За всичко беше помислено, нищо не беше оставено на случайността. Още час и половина им отне подготовката на оборудването, после излязоха да вечерят в „Оксидентъл Грил“.

Изкачвайки се по широките стъпала, Хам си спомни за първата среща с Марион, станала точно тук. Домъчня му. Едва след смъртта й разбра, че не всички жени са взаимно заменяеми. Това беше истинско откровение за него, изведнъж му се стори непоносимо да прекара остатъка от живота си с една великолепно изглеждаща, но абсолютно куха жена — собствената му съпруга.

За пръв път призна пред себе си, че сам е виновен за провалите в личния си живот, а убийството на Марион му оставя едно неочаквано наследство. И това беше единствената му утеха. Хам Конрад дълбоко се отвращаваше от всяка безсмислена смърт, омразата му към подобен акт можеше да се сравни единствено с нетърпимостта му към двуличието.

Душевното му състояние не убягна от внимателния поглед на Йошида, който опразни втора чаша бира и попита:

— Какво има, Хам?

Хам не отговори, дъното на чашата му чертаеше концентрични кръгове по дървения плот на масата.

— Вършим това, което трябва — продължи с успокоителен тон Йошида. — Имаме всички основания да прекратим съществуването на „Грийн Бранчиз“, дори баща ти да е стожер на обществото във всички останали отношения.

— Там е работата, че той наистина е стожер на обществото — бавно промълви Хам. — При това не на кое да е общество, а на вашингтонското. Сам знаеш, че тук стожери като него се радват на уважението, на което се е радвал някога Цезар…

Йошида допи бирата си и се нахвърли върху току-що поднесените хамбургери с пържени картофи.

— Обществото като цяло няма нищо общо със случая, нали? — подхвърли той и взе шишенцето с кетчуп.

— Няма — призна Хам, заковал поглед в чинията си. — Тук става въпрос за Торнбърг и мен.

— По-скоро за това дали ще продължаваш да бъдеш доброто момче на татко — подхвърли Йошида и неволно се сви. Изпита усещането, че Хам ще му стовари един юмрук. Това беше близо до очакванията му, тъй като знаеше, че ще се наложи да борави с платната изключително внимателно (както би се изразил Хам), при което винаги имаше опасност да се сблъска с някоя непозната подводна скала в характера на Хам.

Определени кръгове в „Тошин Куро Косай“ ценяха високо психологическите умения на Джейсън Йошида. Още от най-ранна възраст той беше показал забележителни способности при установяване на психически контакти с околните, с течение на годините беше усъвършенствал методите за предизвикване на желаните реакции у тях, а накрая се беше научил и на още нещо — да ги вкусва и да им се наслаждава с умението на опитен познавач…

На бойното поле обаче нещата се оказаха други. Тук всичко протичаше по различен начин. За да поддържа психоаналитичните си качества живи, той трябваше не да се държи на разстояние, а обратно — да търси максимална близост с обектите си. Да ги обича и мрази, а дори и да се страхува от тях. Отделната емоция беше без значение, главното беше да бъде емоционално ангажиран. И това превърна приключването на всяка отделна мисия в травматично, а понякога дори и трагично изживяване.

Като сега. Йошида знаеше, че проникването в „Грийн Бранчиз“ означава край на поредната мисия. Едновременно с приповдигнатото настроение от предчувствието за успешно изпълнена задача в душата му се промъкваше и тъга.

Защото обичаше Хам, в негово лице виждаше всичко онова, което концентрираше в себе си достойнствата на американците. Не се колебаеше да си признае, че в този момент Хам е най-близкият му приятел. Не пропусна да отбележи иронията на ситуацията, но това нямаше да промени намеренията му. Онова, което е предопределено, щеше да се случи и толкоз.

Йошида бе част от историята. Зает със сочния хамбургер, покрит с кетчуп и разтопено сирене с лук, той ясно съзнаваше, че това е единственото нещо, което има значение. Всичко останало ще отзвучи заедно с времето. А шансът собственоръчно да напише една мъничка част от историята беше нещо, което не всеки може да постигне в своя живот.

— Ти си мой приятел и боен другар — промълви Хам, успял да се успокои. — Ето защо съм сигурен, че не ми се правиш на умник.

— Семейните отношения са нещо, в което дори и най-близкият приятел няма право да се меси — отвърна Йошида, усещайки тежкия поглед на Хам върху лицето си. — Моето мнение е, че трябва да живееш собствения си живот както намираш за добре, иначе няма да си мъж. Едновременно с това обаче не мога да пренебрегна факта, че човек живее, за да открие собствената си същност. Без да обръща внимание на чуждото мнение и чуждото влияние.

— Свърши ли?

— Да.

— Отлично — въздъхна Хам и се зае със своя хамбургер. — Значи мога да се нахраня, без да се опасявам от колики!

Три часа по-късно, облечени в черни дрехи и с насаждени лица, двамата слязоха от колата в покрайнините на Арлингтън и започнаха сложното пътешествие, което щеше да ги отведе в подземията на клиниката „Грийн Бранчиз“.

Тунелът наистина се оказа стар. На светлината на халогенните им прожектори се виждаха широки пукнатини в бетона, от които бликаше вода. Очевидно от неизправната канализационна мрежа, тъй като вонеше отвратително и оставаше лигави следи по настилката.

Пред очите на Хам изскочи огромен плъх, който спокойно се отдръпна настрана и остана да ги наблюдава. Козината му блестеше, очевидно тук храната беше в изобилие.

Достъпът до клиниката се оказа възможен, тунелът не беше запушен. Скоро спряха пред желязна врата с ръждясала ключалка, която преодоляха за броени секунди. Отвориха я и пристъпиха навътре.

— Преди да тръгнеш, искам да ти кажа още нещо за Достопочтената майка! — прошепна Минако. — За тази зловеща богиня, която презирам и от която се страхувам! Тя е истински демон! След всичко, което зная за нея, наистина се питам дали няма вълчи зъби в устата си!

Стояха в основата на широката каменна стълба, която водеше към храма Хие Жинжа. Тук тишината я нямаше, изместена от тежкото боботене на трафика.

— Разбира се, това са слухове, които хората й разпространяват, за да подхранват ужаса на простосмъртните. През последните три години Шика беше част от нейното обкръжение. Време, напълно достатъчно, за да получи психически деформации. Отначало изпитваше благодарност, че е била избрана, но скоро откри, че Достопочтената майка има унищожителен ефект върху психиката й, а и върху психиката на всички останали. Тя притежава енергията на черна дупка, която всмуква всичко около себе си и го превръща в пепел…

Шика разбра това, което аз отдавна знаех — че Достопочтената майка изпитва удоволствие да побърква хората край себе си. Всичко беше като някакъв извратен цирк — край нея седят онези, които я боготворят, а тя се гаври с тях. Постепенно и Шика започна да я мрази, а също и да се страхува от нея.

Но като се замисли човек, какво друго може да се очаква от жена, която е живяла толкова дълго на този свят, че умира от скука? Не искам да я оправдавам — аз най-малко от всички съм склонна да го сторя — просто искам да ти я покажа в истинската светлина.

Колкото по-близка ставаше Шика с нея, толкова по-зле се чувстваше. Неволно започна да възприема света по нейния начин, употребяваше дори същите думи…

Задължението й беше да стои на пост, докато Достопочтената майка се забавлява с някой от многобройните си любовници. Върши го винаги на тъмно, вниманието й неизменно е приковано от фалосите на нещастниците… Случвало се е нощта да е лунна, тогава Шика виждала силуета й на фона на оризовата хартия на преградата, чувала животинското й ръмжене. Може би наистина има зъби на хищник, които несъмнено ще отиват на стегнатото й, мускулесто тяло.

Сексуалните апетити на Достопочтената майка са се превърнали в легенда. Може би именно чрез неописуемото удоволствие, което доставя на мъжете върху влажните си чаршафи, тя съумява да обсеби и психиката им. Последният от тях беше американският милиардер Лорънс Моравия. Достопочтената майка го видяла в някакво кабаре на Гинза и пожелала да й го доведат в „Забранените мечти“. Искала не само втвърдения му до пръсване член, не само семето, което бликвало буквално в мига, в който пожелаела това. Не, тя искала и душата му!

Като убеден будист Шика не вярва в съществуването на душата. Била сигурна, че и Достопочтената майка не вярва в това. Затова може би трябва да се употреби друга дума. Дух? Съзнание? Шика прочела някъде, че сред човекоядните племена в Нова Гвинея се ширело убеждението, че който изяде мозъка на врага си, ще се сдобие със силата му. Нима това не е философията на Достопочтената майка? Шика не е била в състояние да го докаже с факти, но била убедена, че е така. Разбира се, Достопочтената майка не яде мозъци със зъби и уста, но това не е и нужно… Тя просто прибягва до „макура но хирума“…

— Вече разбрах какво искаш от мен — промълви най-сетне Улф. — Да убия Достопочтената майка, нали? — отстъпи назад и поклати глава: — Но аз няма да го сторя.

— Почакай! — извика Минако. — Ти си предопределен да бъдеш моето смъртоносно оръжие! В името на тази цел аз изложих живота си на опасност, а също и живота на децата си! Всички досегашни опити да бъде отстранена завършиха с неуспех. Имах право да изпратя дъщеря си при теб. Инстинктивно знаех колко силна е твоята „макура но хирума“. Само ти можеш да победиш Достопочтената майка! Ти и никой друг!

— Все пак трябва да си даваш сметка и за евентуалното ми поражение — въздъхна Улф. — Не забравяй, че все още не умея да контролирам своята дарба и едва ли скоро ще я овладея напълно…

— Не, не мога да чакам повече! Времето ни изтича. Лудостта на Достопочтената майка навлиза в последната си фаза. Тя притежава толкова концентрирана „макура но хирума“, че едва ли ще имаш повече от един шанс. Пропуснеш ли го, всичко е свършено. Тя скоро ще обладава достатъчно сила, за да ни унищожи всички заедно!

Листата над главата й се раздвижиха, по лицето й пробягаха сенки.

— Трябва да направиш това, което видях в своето прозрение! Да пронижеш сърцето на Достопочтената майка с черния кинжал на своята „макура на хирума“!

Вакаре все още беше в „Забранените мечти“, но имаше чувството, че се намира в деветия кръг на ада. А колко добре беше започнала вечерта! Предал Южи в ръцете на Нишитцу, той получи възможност да се наслади на компанията на поредица от млади мъже, които на пръв поглед изглеждаха достатъчно невинни, но изобщо не можеха да се сравняват по невинност с най-добрия му приятел. Малко след като пресуши първата бутилка уиски „Сантъри“, в душата му се промъкнаха угризенията. Започна да си дава сметка, че е предал Южи, че хвърляйки го в лапите на Нишитцу, беше спомогнал за унищожението на приятеля си.

Угризенията изчезнаха след още няколко чаши уиски. А после се появи Евън и едва не го ликвидира на място.

Потръпна от здравата й хватка, имаше чувството, че около тялото му се увива опасна змия. Инстинктивно усещаше, че притежава повече физически сили от нея, но тя има по-малко скрупули и няма нищо за губене. Което предопределяше триумфа й.

Откъсна се от ръцете й и се запрепъва по коридора. Усети силата на нейната „макура но хирума“ като черна светкавица, която пронизва гърба му, потъва дълбоко в плътта и костите му. Успя да блокира удара, който положително щеше да превърне сърцето му в желе, зави зад ъгъла и безсилно се отпусна на колене. Пред очите му се спусна мрак.

Тя се приближаваше, той усещаше как силата й нараства, сякаш с всяка стъпка мощта й се увеличаваше. Вакаре за пръв път си даде сметка, че тази нощ може би ще се окаже последната в живота му. Бъдещето беше затворена книга, собствената му „макура но хирума“ престана да бъде прозорец към него. Но това бъдеще можеше да се предвиди и по друг начин, който, ако Вакаре беше в състояние да го обхване, положително не би променил поведението му. Той дължеше живота си на Минако Шиан — благодарение на „гири“ беше това, което е днес…

Изкрещя от болка, тръсна глава и изпрати черен сноп от собствената си енергия назад. После забърза по коридора. Не усещаше краката си, имаше чувството, че тича из тресавище, което всеки момент ще го погълне. Това означаваше само едно — Евън го настига.

Свърна в първата врата, която се изпречи насреща му, спъна се в някакво татами и почти падна по очи. Миг по-късно наистина го стори, улучен от плътния сноп енергия на Евън. Претърколи се и инстинктивно замахна.

Евън стисна юмрука му между дланите си, петата й потъна в ключицата му, разнесе се остро изпукване.

Вакаре остана неподвижен, парализиран от болка и страх. Евън отметна глава и нададе нечовешки вой, после зачака.

Какво чака, озадачено се запита Вакаре. Болката беше трудно поносима, нервите му пламнаха, й цялото му тяло се разтресе.

— Като риба на сухо — обади се някой зад гърба му.

Обърна се и видя Достопочтената майка.

— А след като си риба, аз ще изям само най-вкусните ти части.

— За пръв път в живота си Вакаре разбра какво е истински ужас. Стомахът му се стегна, изведнъж му се прииска да повърне, но нямаше сили дори за това.

Лежеше с оцъклени очи и гледаше как Достопочтената майка бавно се отпуска на колене до него.

Беше прекрасна, беше млада и съблазнителна. Никой мъж на този свят не би могъл да я гледа, без да изпита приятна тежест в слабините си. Ръката й докосна бузата му, хладна като гладък алабастър. Пръстите й леко притиснаха клепачите му.

— Не! — изкрещя Вакаре.

Натискът остана без промяна, за миг Вакаре помисли, че молбата му е удовлетворена. После остра болка прониза очните му ябълки.

— Не!

Направи опит да се измъкне, но Евън го държеше здраво. Достопочтената майка се приведе напред, челото й докосна неговото. Не беше нужно да прилага физическа сила, докосването беше достатъчно. „Макура но хирума“ щеше да свърши останалото — ще проникне в очните нерви, ще ги използва като магистрали към мозъка. А там, прибягвайки до тайнствените си способности, щеше да изсмуче същността му, всичко онова, което го отличаваше от обикновените хора. Ще измъкне „макура но хирума“ и ще я прибави към своята.

— Не!

Процесът започна, нищо не можеше да го прекрати. Нито човек, нито Бог. Вакаре се изви като струна, въпреки хватката на Евън, вратните му прешлени пропукаха. Тялото му се върна обратно на татамито, в некоординираните му движения нямаше нищо човешко. Сякаш Достопочтената майка изсмукваше не само особената му дарба, но и всичко, което го свързваше със света.

— Край — обади се най-сетне Достопочтената майка. В устата й имаше вкус на кръв и живак — ясно доказателство за присъствието на „макура но хирума“.

Беше леко замаяна, сякаш изпила голямо количество алкохол за кратко време. Изправи се и направи знак на Евън. Момичето протегна ръце, пръстите му потънаха в очите на Вакаре. Силата на натиска се увеличи стократно от „макура но хирума“, вратът на нещастника пропука и се строши като суха клонка.

Торнбърг не се прибра у дома след последната серия от изследвания. Това стана заради излизането от строя на главната, контролирана от компютър центрофуга, което наложи най-важните изследвания да бъдат извършени със стара техника или направо на ръка. Престоят му в „Грийн Бранчиз“ се увеличи на пет, вместо обичайните два часа.

Освен това беше необичайно депресиран. Двойният шок от предателството на сина му и от смъртта на Тифани се отрази тежко на психиката му. Може би наистина остаряваше и ставаше сантиментален. Нещо, което беше забелязал у баща си и което презираше. Не искам да свърша като всички старци, бунтуваше се Торнбърг. Нима сантименталността върви ръка за ръка със злокачествено увеличената простата и всичко останало? Господи, възрастта наистина депресира, въздъхна той. Затънал в нея, с ясна представа за това, което го чака в дъното на тунела, човек неволно започва да изпитва носталгия по живота — такъв, какъвто е бил преди векове. Да бъдеш покосен в разцвета на силите си, да познаваш единствено тържеството на победата като Александър Велики, а после да потънеш в забвение… Има нещо славно и достойно в такъв живот…

Не се налага да усещаш как силите ти се топят, да губиш битки заради понижена пъргавина на мозъка… Не се налага да стопляш изстиналата си кръв, да чувстваш как тялото бавно те предава, а мозъкът функционира на забавени обороти. Да, мозъкът. Не бива да се забравя за неговите функции. За какво ти е подмладено тяло, ако съзнанието е атрофирано? Господи, това сигурно е Адът, ако някой изобщо е в състояние да го опише!

Подмладен на вид, но обременен от тежестта на годините, Торнбърг се оттегли на почивка в личния си апартамент, разположен на третия етаж в югозападното крило на клиниката.

По-добре, че ме забавиха тук, помисли си той. Не би могъл да понася повече празнотата на огромния си дом. Стийви беше във Вашингтон и очакваше среща с него, но той не искаше да я вижда, преди да се справи с емоционалната слабост.

Беше смаян от факта, че Тифани толкова много му липсва. Дали наистина тъгуваше за нея? През целия си дълъг живот Торнбърг беше обичал само една жена, за нея беше готов да даде дори живота си.

Легна на морскозеленото канапе, подложи възглавничка под главата си и отправи поглед към тавана, нашарен от светлината на уличните лампи. Бавно и постепенно гладката повърхност се превърна в калейдоскоп, върху който ясно и отчетливо се появи картината на събития, случили се преди повече от двадесет години.

Затвори очи и започна да мечтае за Минако Шиан.

Изправени в противоположните краища на помещението, Улф и Шика мълчаха. Разделяха ги много неща, разделяха ги светлина и мрак… Стотици въпроси и отговори, хиляди въпроси без отговори… Дали тази дълбока пропаст ще остане завинаги между нас, запита се той.

Намираха се в една от външните стаи в жилището на Минако, разположено в покрайнините на Токио. По тавана се преплитаха дебели дялани греди, които придаваха особена интимност на помещението под тях. Те напомняха на присъстващите за величието на природата, за незначителността на отделния индивид…

— Изненадана съм, че си направи труда да дойдеш чак дотук… — прошепна Шика и му обърна гръб.

— Не си — поклати глава той… Все още не можеше да възприеме думите на Минако, все още не можеше да повярва, че тази жена го обича. Особено след като се замислеше за подозренията си спрямо нея.

— Наистина ли ме обичаш? — пристъпи към нея той. — Или просто изпълняваш дълга си да ме закриляш? — усети колебанието й и побърза да добави: — Кажи ми истината, а не това, което бих желал да чуя. Много те бива да говориш такива неща…

Тя стоеше до полуспуснатите бамбукови щори на прозореца, лицето й тънеше в сянката.

— Истината е, че се влюбих в теб в момента, в който те зърнах.

— Искаш да кажеш, че си ме пожелала — поправи я той, спомняйки си за нощта, в която проникна в жилището й на Шеста улица.

— И това е вярно. Лесно е да желаеш някого, трудно е да го обичаш…

— Грешиш. Любовта е най-лесното чувство, защото не се нуждае от познание. Докато на омраза трябва да се учиш…

Студената змия на подозрението най-после напусна душата му. Пристъпи бавно напред, сърцето лудо блъскаше в гърдите му. Все още не знаеше какво ще открие в душата й.

— Продължаваш да си загадка за мен, въпреки времето, което прекарахме заедно…

Тя се усмихна и вдигна ръка да го погали по бузата.

— Господи, Улф, караш сърцето ми да се разкъсва от болка… — притисна глава до гърдите му. Той усети дъха й, бавния ритъм на пулса в трапчинката на шията й. Тя се притискаше в него като дете, което търси закрила.

— Сега разбираш ли защо не можех да ти кажа всичко още при първата ни среща? Разбираш ли, ще ти трябваше време, за да възприемеш необичайния ход на съдбата си?

Думите й бяха толкова тихи, че Улф ги усети като шепот в душата си.

— Съжалявам, че те нараних…

Казаха го едновременно, нямаше никакво съмнение, че и двамата бяха искрени.

Той се удивляваше на промяната й. В Ню Йорк беше силна и смела, далеч по-изобретателна от мъжете, които познаваше Улф. А тук, в Япония, изведнъж изгуби самочувствие, той ясно долавяше вълните на ужаса, които караха душата й да тръпне.

— От какво се страхуваш толкова?

— Не познаваш Достопочтената майка…

— Тя не може да ме чуе, нито пък да усети присъствието ми — меко промълви той. Шика продължаваше да се притиска в него с някакво непонятно отчаяние. Той пробуди своята „макура но хирума“ и я накара да ги обвие плътно като пясъчна буря в пустинята. Шика усети присъствието и най-накрая започна да се отпуска. — Имам горчив вкус в устата си.

— Понякога спомените обладават огромна сила — рече той, имайки предвид годините й на близост с Достопочтената майка. — Най-добрият начин да ги прогониш, е да ги споделиш… — „На какви ли чудовищни престъпления е била свидетел?“, запита се той. „Или, още по-лошо — била е участник в тях?“…

— Много ми се иска да повярвам в това — потръпна Шика.

— Вярвай в мен.

— Никога не съм вярвала в чудеса — въздъхна тя. — По тази причина се борих толкова упорито с любовта, която изпитвам към теб. Ти си едно истинско чудо, сякаш съм те родила в сънищата си… И сега ме е страх, че ще се разтопиш като дим във въздуха…

Страхът й беше като лепкава възглавница.

— Кажи ми от какво най-много се ужасяваш — настоя той.

Шика дълго време мълча. Дишаше дълбоко и равно, сякаш беше заспала в ръцете му. Най-накрая от гърдите й се откъсна тиха въздишка:

— Веднъж мама ме заведе на тавана на „Забранените мечти“… Спряхме пред дървена врата с два изящно гравирани феникса… Мама я отвори и се озовахме в стая, в която имаше една изключително красива жена. Това беше Достопочтената майка, която и до днес изглежда по същия начин. Целуна ме по двете бузки и каза: „Сложи дъщеря си на татамито пред мен.“ Мама се подчини. „Вземи този нож, каза Достопочтената майка. Знам какво значи за теб Шика, но искам да знам и докъде се простира верността ти към мен. Много хора желаят смъртта ми, аз трябва да се уверя, че ти не си сред тях… Убий дъщеря си с този нож. Заповядвам ти да го сториш!“

Помня, че се разплаках, а мама включи в действие своята „макура но хирума“, за да ме успокои. Ужасът в душата ми нарасна хилядократно. Видях как острието на ножа се вдига и собствената ми майка го насочва към гърдите ми.

Затворих очи, но не усетих очакваната болка. Когато отново ги отворих, видях, че Достопочтената майка е хванала китката на мама. Острието на ножа беше спряло на сантиметър от гърдите ми.

„Сега вече знам, че сърцето ти е чисто, каза Достопочтената майка. Животът на дъщеря ти не беше под заплаха, независимо от твоето решение. Тя е моя кръстница и аз я обичам не по-малко от теб. От днес нататък животът й ми принадлежи. Заповядвам ти да го внушиш дълбоко в душата й, никога да не го забравя!“

Години по-късно, след като вече бях овладяла своята „макура но хирума“, мама каза, че животът ми принадлежи на Достопочтената майка и това ме поставя в уникална позиция. Тя рано или късно ще ме използва за своите цели и аз ще разбера много неща за нея. Постъпи мъдро, като ме остави сама да открия истината за Достопочтената майка. Доста време след това ми призна колко я мрази и колко много се страхува от нея. Тогава аз вече бях добре запозната с амбициите и машинациите на тази жена. И мразех отношението й към хората, тръпнех от ненавист, като гледах как ги корумпира…

После Минако сподели с мен тайното си желание да унищожи Достопочтената майка. Не си японец и никога няма да разбереш каква болка може да донесе подобно решение. Тя е обвързана с „гири“ към тази жена, точно както аз съм обвързана с нея…

— Зная — кимна Улф. — Минако ми каза, че са израснали заедно…

— Не е само това — поклати глава Шика. — Достопочтената майка е спасила живота й. Минако е била на косъм от смъртта, повлечена от дълбок водовъртеж, а Достопочтената майка се гмурнала на повече от тридесет метра дълбочина и я извадила на повърхността. Долу царял непрогледен мрак, Достопочтената майка успяла да открие тялото на Минако само защото притежава „макура но хирума“… — Очите на Шика бяха потъмнели от спомените, Улф я гледаше като хипнотизиран. — Няма японец, който да забрави подобен жест… Но чувството за справедливост у Минако е по-силно дори от чувството за дълг!

— И те е посветила в намеренията си — подхвърли след дълга пауза Улф.

По лицето на Шика се стичаха сълзи.

— Да — прошепна тя. — Попаднах в капан между мама и Достопочтената майка. Понякога мислех, че между двете няма никаква разлика. Животът им се подчиняваше на ясновидската дарба, а не на „Черният кинжал“ и икономическия просперитет на Япония. Живееха за властта — проста, чиста, неограничена.

Ето къде се научих да мразя, Улф. На коляното на мама. По едно време двете с Достопочтената майка бяха по-близки от кръвни сестри. Връзката им беше здрава като любовта, но с течение на времето започна да показва и обратната си страна. И сега Минако мрази Достопочтената майка толкова страстно, колкото някога я беше обичала! — поколеба се за миг, после добави: — Не зная какви поражения е нанесла тази омраза в душата на Минако… — По тялото й пробяга остра тръпка: — О, Улф, вече губя всяка надежда! Чувствам се ужасно между могъщата сила на тези жени! Мразя Достопочтената майка, защото дължа това на мама! Но тази омраза е отрова, която разрушава тялото ми!

— И ще те изяде жива — добави мрачно Улф. — Ако това е неизбежен недостатък на хората като теб, аз искрено те съжалявам…

— Но ти се различаваш от всички нас — вдигна глава тя. — Това имах предвид, като казах, че сякаш съм те създала от мечтите си. Но омразата ме изтощава. Така е била изтощена и Казуки, моята природена сестра… Така душата й се е изпълнила с отчаяние…

— Може би ще успея да изтръгна тази омраза от душата ти — прошепна Улф и здраво я притисна към себе си: — Винаги съм търсил смисъл в живота… Не само метафизическото съществувание, а личното призвание… Отначало мислех, че трябва да последвам примера на баща си и да стана тексаски рейнджър. Години наред живеех не според това, което искаше същността ми, а според това, което мислех, че трябва да бъда.

Заради баща си станах ченге. Прибягвах до неговите методи, включително и онези, които отиваха отвъд закона и се отличаваха с истинска диващина.

Но после се появи ти, събуди за живот моята „макура но хирума“ и аз разбрах колко дълбоко съм се заблуждавал…

Бях обърнал гръб на най-важния елемент в живота си: шаманството на своя дядо. В много отношения той ме плашеше по начина, по който Достопочтената майка плаши теб… Но едва сега си давам сметка, че съм се страхувал, защото не съм го разбирал… И как бих могъл? Когато той умря, аз бях неукрепнал юноша… Направи опит да ме приобщи прекалено рано… Вършех неща, които трябва да върши само зрял човек… Прекосих границата между живота и смъртта, видях тази смърт в цялата й ужасна грозота и се борих с нея… — замълча, потънал в спомените, после тихо въздъхна: — Сега разбирам, че дядо не е имал друг избор, че е предусещал края си и е бързал да завърши започнатото… За мен обаче нещата бяха прекалено бързи, започнах да изпитвам ужас. Какво знаех за смъртта? Конфронтацията ме принуди преждевременно да порасна, да изгубя татко и дядо още преди да съм стъпил на крака. Дълго време отблъсквах спомените за дядо, тъй като бяха прекалено болезнени… Господи, каква загадка е човекът!

— О, колко много те обичам! — притисна се в него Шика.

Топлината на тялото й изведнъж го възпламени. Ръцете му трескаво смъкнаха късата поличка, тя сама захвърли тънката блузка. Зърната й бяха твърди, ръката му усети влагата между бедрата й. От устата й се откъсна нетърпелив стон, пръстите й трескаво започнаха да разкопчават колана му.

В следващия миг проникна дълбоко в нея. Краката й се увиха около кръста му, зъбите й се забиха в рамото му, цялото й тяло се разтърси от могъщата тръпка на желанието. Усещаше топлината на тялото й като пещ, зърната й прогаряха гърдите му, езикът й полудя. Опря гърба й в стената и я притисна с цялата тежест на тялото си. Тя изпъшка, краката й се вдигнаха още по-високо. После, противно на очакваното, телата им неподвижно замръзнаха. Вслушваха се в лудешкия пулс на адреналина в кръвта си, забравиха страхове и притеснения, сърцата им тръпнеха в очакване на пълното сливане.

И то дойде като могъща приливна вълна. Шика издаде дрезгав вик, потънала в мрака на невероятно пълноценния оргазъм. Тазът му се повдигна нагоре, гореща струя опари вътрешностите й, нов, още по-могъщ оргазъм я доведе на прага на припадъка…

— Внимателно — прошепна Йошида. — Тук е пълно с контейнери за медицински отпадъци.

— Сигурно заради това има толкова охранени плъхове — промърмори Хам. — Също като в „Тях“, но там ставаше въпрос за мравки… — Погледна предупредителните надписи по контейнерите и попита: — Дали и тези отпадъци имат период на разпадане като радиоактивните?

— Е, дано имаме този късмет — отвърна Йошида, измъквайки се между подредените край стената контейнери. Направи знак на Хам да остане на място и се зае да търси евентуалните скрити камери или алармена инсталация. Но тази част на мазето не беше засегната от модернизацията и нищо не беше пипано. Навлякоха ски маски върху лицата си просто за всеки случай.

Запомнили наизуст архитектурните планове, те знаеха, че охраната е разположена над главите им на приземния етаж. На втория се намираха канцелариите на администрацията и Хам прецени, че посещението им там е напълно излишно. Познаваше баща си достатъчно добре, за да е сигурен, че никога няма да остави важни документи пред очите на сътрудниците си. По същата причина изключи и последния, трети етаж. Там се намираше личният кабинет на Торнбърг, който едва ли можеше да крие нещо наистина важно. Баща му ясно съзнаваше, че всички ще търсят именно там, в случай че възникне подобна необходимост…

Логиката сочеше, че всичко важно се съхранява в подземните етажи, които, освен всичко друго, бяха и далеч по-лесни за изолация и охрана. Това ги накара да насочат вниманието си към подземията на „Грийн Бранчиз“.

Проникването беше сравнително лесно. В този час на денонощието там беше пусто. Хам правилно отгатна, че охраната ще се ограничи единствено с подстъпите към подземните етажи.

Минаваха от една лаборатория в друга, без да придобият някаква представа за експериментите, провеждани в тях. Единственото помещение, в което липсваше сложна изследователска апаратура, се оказа стаята за почивка. Макар и лишена от прозорци, тя беше изключително уютна. По неизвестни причини Хам изпита странно влечение именно към нея и малко след като приключиха обиколката, той отново дръпна Йошида натам.

Подът беше покрит с дебел килим, удобни плюшени мебели бяха пръснати на групички, сред тях имаше ниски коктейлни масички с ориенталски лампи, излъчващи мека и приятна светлина. Библиотеката край една от стените беше заета главно от списания с професионална насоченост, като най-много бяха в областта на биогенетиката. До нея имаше хладилник, голям умивалник от неръждаема стомана и електрическа скара, на която можеше да се приготви обяд за доста голяма група хора. Насреща беше сложена широка овална маса от крушово дърво, безупречно лакирана. Осем стола от същото дърво довършваха комплекта.

Хам внимателно огледа обзавеждането. Всичко изглеждаше на мястото си, но той продължаваше да има чувството, че нещо важно убягва от вниманието му.

— Това място изглежда невинно като бебешко дупе — обади се зад гърба му Йошида.

Хам се засмя. Ето какво било, въздъхна в себе си той. Разбира се, че е така… Ако Торнбърг иска да скрие важни документи, той едва ли ще ги занесе у дома. Няма да прибегне и до банков трезор, тъй като на даден етап положително ще му се наложи незабавен достъп до тях. Но все някъде трябва да ги скрие, нали?

Внимателно се огледа. Дали на някой ще му хрумне да рови в стаята за почивка на персонала? Едва ли. Ясно си представи как Торнбърг идва тук с документи, които не трябва да виждат дневна светлина… Къде би ги скрил? На място, в което никой не би се сетил да погледне. Не зад хладилника, не под килима, едва ли и в стените… Това са места, от които започва всеки професионален оглед…

Прекоси стаята и пристъпи към библиотеката. Измъкна няколко списания и надникна. Нищо, обикновена празна лавица. Измъкна още няколко — същото. Продължи по същия начин, придвижвайки се бавно към далечния край. В края на втората лавица откри още една купчина списания зад тези, които гледаха навън. Измъкна я, зад нея зейна тъмна дупка. Не искаше да използва фенерчето си и предпочете да пъхне глава между лавиците. Това му позволи да види вратичката на сейфа.

— Йош — тихо се обади той. Отстъпи към вратата с разтуптяно сърце и зачака Йошида да се справи с ключалката. Това отне точно пет минути, през цялото време Хам чакаше и се потеше. Първите две от тях прекара на пост край вратата. Останалите три — в коридора, откъдето имаше по-добра видимост. Тишината са нарушаваше само от тихото мъркане на централната климатична инсталация, накъсвано от резкия звън на часовникови механизми. Това бяха уредите в различните лаборатории, включени на автоматичен режим.

Всъщност Йошида откри шифъра точно за три минути и половина, но една от тях беше отделена изцяло за прикритие, тъй като имаше вероятност отварянето на вратичката да включи скрита камера.

Останалите деветдесет секунди между отварянето на сейфа и приближаването на Хам той използва за бърз преглед на документите, скрити от Торнбърг. Моментално разбра, че тук има предостатъчно материали, които биха изправили стария богаташ пред съда с доста сериозни обвинения. Но трябваше да се съобразява с желанието на Хам. Искам да прекратя дейността на баща ми, а не да го убия, беше казал той. Това доста се различаваше от намеренията на Йошида и той скоро намери онова, което му трябваше. Прибра писмата в джоба си, после върна останалите документи на място и тихо повика приятеля си. Хам напусна наблюдателния пост с въздишка на облекчение. Следвайки жеста на Йошида, той се наведе към отворения сейф, дръпна маската от лицето си, сякаш да улесни скритата камера, после се зае да преглежда документите, които щяха да унищожат баща му веднъж и завинаги…

— Не ме оставяй, Южи-сан.

— Трябва да тръгвам — обърна се Южи и хвърли един изпълнен с нетърпение поглед към Оракула Хана. — Трябва да поговоря с майка ми. Искам да ме измъкне от затвора, в който сама ме натика.

— Опасността се крие в живота, а не в смъртта.

— Какво искаш да кажеш? — спря се Южи.

— Не знам. Но аз се променям.

— Вече зная, че непрекъснато се променяш — кимна Южи.

— Сега обаче се променям по различен начин — настоятелно каза Оракула. — Тази промяна не е заложена в мен и аз не я разбирам…

Южи усети как космите по врата му настръхват.

— Какво става?

— Имам чувството, че полудявам — отвърна Оракула с тон на безпомощно дете. — Обземат ме ирационални мисли и натрапчиви видения.

— Има ли изменение в някои от микрочиповете? — попита Южи и започна да включва екраните на контролната апаратура.

— Не зная, искам ти да откриеш това.

Очите на Южи светкавично пробягаха по уредите.

— Всичко изглежда нормално. Не виждам никакви отклонения.

— Тук става въпрос за нещо друго, Южи-сан. Ще ми помогнеш ли?

— Как? — попита Южи и хвърли загрижен поглед към матовата повърхност на своето творение.

— Опасността е в живота, а не в смъртта.

Южи се приближи до Оракула, сякаш искаше да му вдъхне увереност със своето присъствие. Докосна го, усети топлина и леко вибриране, поклати глава:

— Говориш несвързано…

— Зная, че думите ми имат смисъл, но не съм в състояние да ги интерпретирам.

— Не мога да ти помогна.

— Моля те, Южи-сан. Думите ми имат огромно значение.

— Значи най-накрая оправда името си и стана истински оракул — поклати глава Южи. — Древните гърци прибягвали до услугите на медиум, за да разгадаят думите на оракулите. Те вярвали, че оракулите говорят с езика на боговете…

— Опасността е в живота, а не в смъртта — повтори отново Оракула. — Отговорът е затворен в мен. Чувствам го. Не съм в състояние да го опозная. Плува като акула в дълбините…

— Хана…

— Хана се дави и е много уплашена, Южи-сан. И двамата сме нападнати от ужасни и неразбираеми мисли. Отстъпваме, губим почва под краката си, а заедно с нея и усещането за реалността. Не мога да разбера, преградите падат, пътеките се оказват под водата, ирационалното…

— Хана! — извика Южи. — Използвай своята „макура на хирума“!

— И двамата я използваме, но нещо се надига срещу нас… Умираме, Южи-сан!

Тревогата на звяра можеше да се пипне с ръка. Южи имаше чувството, че по кожата му пъплят хиляди мравки.

— Хана! — изкрещя той.

— Трябва ни хирург, Южи-сан. Или медиум. Моля те!

— Господин Конрад?

Торнбърг отвори очи. Отново се озова в кабинета си на третия етаж на „Грийн Бранчиз“. Ядоса се, че беше позволил на съня да се прокрадне в съзнанието му и да го върне в миналото. Онова минало, което все по-често му се струваше по-ярко от настоящето. Едно сигурно доказателство за настъплението на старостта, за неумолимия ход на най-големия му враг — времето.

— Господин Конрад?

Гледаше в лицето на смъртта — негов стар и вече единствен приятел и компаньон. Обзе го паника, изведнъж си даде сметка, че последният му час е ударил, независимо от чудодейните лекарства… Но образът се стопи и той се оказа лице в лице с Дон Грей, началник на охраната в клиниката. Беше огромен мъжага с мрачно лице, стегнат корем и яки ръце с набъбнали като въжета мускули. Торнбърг го беше открил в Главното полицейско управление на Вашингтон в момента, в който началникът на полицията се готвеше да го предложи за административно наказание. Обвинението беше „преднамерена употреба на сила срещу заподозрени престъпници“ и Торнбърг веднага разбра, че Грей е човекът, който му трябва.

— Да? — промърмори той с пресъхнала уста.

Какво има? — все още усещаше омайващия аромат на тялото й.

— Съжалявам за безпокойството, сър — промърмори Грей. — Но един от хората ми е засякъл двама маскирани мъже на територията на сградата.

— Къде? — подскочи Торнбърг.

— В библиотеката на долното ниво.

— Професионалисти?

— Отлични.

— Още ли са в сградата?

Грей поклати глава.

— Лично организирах претърсването, но вече ги нямаше. Проверих всеки квадратен сантиметър от обекта, но не открих нищо.

— По дяволите! — изруга Торнбърг и стана от дивана. — Защо твоите хора не са ги пипнали веднага?

— Преди всичко, защото са успели да проникнат през алармената инсталация. Второ, защото преглеждаме записите на видеокамерите веднъж на двадесетина минути. Това им е дало достатъчно време за измъкване. По всяка вероятност са разполагали е подробен план на сградата…

Торнбърг мълчаливо кимна с глава.

— Но има и добри новини — добави Грей. — Бих искал сам да хвърлите едно око на видеозаписа…

Изведе шефа си в коридора, отвори вратата на асансьора и машината безшумно ги спусна на приземния етаж. Грей натисна няколко бутона на клавиатурата в кабинета си, на екрана изплува черно-бяла картина, в дъното на която беше отбелязан точният час на записа.

— Ето — насочи се дебелият му показалец към екрана. — Сега ще влезе в обсега на камерата.

Торнбърг мълчаливо наблюдаваше как една сянка пресича екрана отляво надясно и се отдалечава от монтираната в стената на библиотеката камера. После сянката се обърна и застана точно в центъра на екрана, лицето й беше покрито с черна скиорска маска.

Неизвестният се наведе към лавицата и дръпна маската, за да вижда по-добре.

Показалецът на Грей нанесе лек удар върху клавиатурата, образът се закова. И Торнбърг получи възможност да види лицето на собствения си син: Хамптън Конрад.

Дълго време след като сетивата им отново задействаха, Улф продължаваше да стои напълно неподвижен. Кръвта продължаваше да бушува в жилите му, кожата му овлажня от пот, нейната също… Отвори очи и видя отражението на фигурите им в огледалото. В паметта му изплува статуята, която завари в тайната стаичка на Моравия, и изведнъж разбра защо му се беше сторила толкова обезпокоителна… Сякаш Шика беше видяла сегашния миг в съзнанието си, сякаш беше се стремила да улови пълното сливане на телата им, сякаш беше зърнала общото им бъдеще… Това беше най-загадъчният миг в живота му. Дълбоко се удиви на способността да улови и пресъздаде един толкова кратък и натежал от интимност миг, видян единствено в неясната мъглявина на бъдещето.

Бавно се плъзнаха край стената и се озоваха на пода, никой от двамата не изпитваше желание да се откъсне от другия. Шика го целуна, устните й бяха меки като кадифе.

— Ние с теб си приличаме — прошепна тя. — Ние не принадлежим на този свят… Но към какво принадлежим, Улф?

Станаха и зашляпаха с боси крака към банята. Вътре нямаше душ, а само огромна вана от черен гранит с метален кран на стената, от който би трябвало да потече гореща вода. От широкия прозорец се разкриваше чудесна гледка към градината, която очевидно обгръщаше къщата от всички страни.

Улф стъпи във ваната и погледна през прозореца.

— Какво има? — попита Шика.

Стори му се, че улавя някакво движение зад големите и гладки речни камъни.

— В градината има някой…

Усети напрежението й като зареден пистолет, пусна в ход могъщата вълна на „макура но хирума“ и усети нечие непознато присъствие. Миг по-късно иззад камъните изскочи някакъв мъж и се насочи към къщата. Улф познаваше лицето му от снимките, които беше разглеждал в кабинета на Шипли.

— Това е брат ти Южи.

— Южи ли? — учуди се Шика и пристъпи към прозореца. — Какво търси тук по това време?

Излязоха от банята и се насочиха към задния вход на къщата. След като брат и сестра размениха няколко думи, които едва ли можеха да се свържат със среща след дълга раздяла, Южи им разкри причината за посещението си. Разбрал, че Минако не е тук, тон набързо им разказа това, което беше научил. А то беше страшно. Достопочтената майка беше разбрала за предателството на Минако!

— Къде е тя сега? — попита Шика. — Улф, каза ли ти къде отива?

— На среща с Достопочтената майка — отвърна Улф.

Лицето на Шика посивя.

— О, Господи!

Южи мълчеше. Имаше объркания вид на човек, събудил се посред нощ от ужасен кошмар.

Улф обаче вече знаеше какво се е случило. Научила за предателството на Минако, Достопочтената майка е решила да я повика за последен път в „Забранените мечти“. За да я убие или, следвайки отвратителните си наклонности — да изсмуче „макура но хирума“ от мозъка й.

Осемнадесета главаТокио / Вашингтон

— Беше права за някои неща, страхувам се, че ще се окажеш права и за други — отбеляза Сума.

Достопочтената майка седеше върху заоблен камък в градината на „Забранените мечти“ и приличаше на хищник: примитивна, опасна, непредвидима… Сякаш вдъхваше живот на камъка, сякаш беше в състояние да променя формата и съдържанието на всичко около себе си…

Сума я наблюдаваше внимателно, но не можа да разбере дали го слуша, или не. Прочисти гърлото си и продължи:

— Например, когато го срещнах за пръв път, той нямаше почти никаква представа за своята „макура но хирума“. Ако ти не беше споделила предварително своите подозрения, положително щях да се обзаложа, че у него няма нищо необичайно. Не усетих каквото и да било излъчване от негова страна, а ти знаеш, че това е моята специалност…

Филтрирана от мъглата, промишления смог и високите сгради наоколо, слънчевата светлина се плъзна върху лицето на Достопочтената майка. Кожата й беше чиста и свежа като на момиченце, косата й — дълга и блестяща, беше дръпната от широкото чело и вързана на плътна конска опашка.

— Искаш да кажеш, че е като tabula rasa — промълви тя.

— Точно така — като бяло петно…

— Значи е онзи, когото Минако ми описа миналия месец след завръщането си от Камбоджа.

— Достопочтена майко — внимателно промълви Сума. — Минако се върна от Камбоджа преди повече от двадесет години.

— Двадесет години, двадесет минути — какво значение? — сви рамене Достопочтената майка. Отвори очи и Сума замръзна. Имаше чувството, че гледа в слънцето. Излъчването й беше ослепително. Положително би могла да отнеме зрението на човек, ако си го постави за цел. Най-голямото й предимство беше, че по всяко време може да ти отнеме това, което най-силно желаеш. Според Сума тя беше наистина дяволски психолог.

— Изпълних заповедта ти дословно, Достопочтена майко — добави той. — Възбуждах елементарните му емоции, с цел да го накарам да осъзнае своята „макура но хирума“… Но не мога да кажа какъв ще бъде крайният резултат. Активизирах уменията му, но не мога да ги проумея… Притежава способността да прикрива намеренията си, ето защо не мога да определя как употребява своята дарба…

— От това следва, че пробуждането на този мъж може да изгради такова бъдеще, в което никой от нас няма да може да надникне…

— Напълно възможно.

— Повече от възможно, Сума-сан — поправи го Достопочтената майка. — От момента, в който ти замина за Ню Йорк, бъдещето се превърна за мен в нещо като стиснат юмрук.

Сума почтително мълчеше и чакаше.

— От това следва, че той е достатъчно силен, за да ме победи…

— Да, Достопочтена майко…

— А също и Минако, чиято „макура но хирума“ доскоро беше по-силна от моята…

— Също и Минако — кимна Сума.

— Вече видях това… Той е единственият… — главата й се отдръпна в сянката. — Виждам и нещо друго, Сума-сан. Той ще дойде тук да ме потърси. Трябва да бъдем готови.

— Но как, Достопочтена майко? Ние не можем да усетим приближаването му. Той ще ни унищожи.

— Грешиш — отвърна тя и езикът й — червен и любопитен, се стрелна навън. — За нас ситуацията е изключително благоприятна.

Стийви Пауърс обичаше вашингтонския хотел „Уилард“ не само защото беше удобен за контактите й, не само защото близостта му с Белия дом го превръщаше в място за срещи с влиятелни хора, а и защото фоайето му напомняше луксозната атмосфера на някогашните влакове — предпочитано средство за придвижване на току-що оформения американски хайлайф.

Ако Аманда беше загрижена за това, че остарява, то за Стийви най-важното нещо на този свят беше висшето общество. Един от най-тежките дни в живота й беше онзи, в който разбра, че да се омъжиш за богатство съвсем не означава автоматично включване във висшето общество. Семейството на Мортън Данахър действително имаше много пари, но за нещастие корените му лежаха в онази част на Филаделфия, която предопределяше изключването му от висшето общество. А това автоматически затваряше вратата и пред самата Стийви. Това беше жесток удар, но още повече я заболя от прозрението, че не е имала никаква представа какво ще й струва признанието на хората със синя кръв в съвременна Америка.

Ако трябва да бъдем откровени, Стийви се насочи към психотерапията само защото, помагайки на другите да се освободят от натрапчиви идеи, тя помагаше и на самата себе си…

С Торнбърг я запозна Аманда, двамата се бяха срещнали в Колумбийския университет, където преди години Торнбърг беше чел лекции по, международно право — част от кампанията на университетските власти, насочена към измъкване на допълнителни дарения от него.

Не беше трудно да види какво я беше привлякло в този човек: той беше умен и чаровен, притежаваше неограничен достъп до света на истинската власт. Благодарение на него Мортън си създаде връзки и репутация във Вашингтон, а фактът, че вече две години Мортън практически се е пренесъл да живее в този град, все по-малко я тревожеше.

Беше тренирана да гледа истината в очите и тази истина беше достатъчно проста — тя отдавна вече не обичаше този мъж. Не беше сигурна дори дали все още го харесва. Не можеше да определи кой от двамата се беше променил повече през последните години, но фактът си беше факт.

Във всеки случай Торнбърг беше човекът, който й предостави възможността да навлезе в блестящия свят на своите мечти, Торнбърг направи така, че този свят я прие като своя. Ето защо с нетърпение очакваше всяко свое пътуване до Вашингтон.

Замислена върху все още новия за нея статут, тя бавно влезе във величественото фоайе на хотел „Уилард“. Носеше няколко торби, тъй като по-голямата част от времето й беше отишло за пазаруване. Мечтаеше за гореща вана, чифт чисто бельо и едно ледено питие в „Оксидентъл Трил“, преди да отиде на театър, а след това и на късна вечеря с Торнбърг.

— Доктор Пауърс?

Обърна се и се озова лице в лице със слаб и красив ориенталец, вероятно около четиридесетгодишен.

Да?

— Казвам се Джейсън Йошида — представи се той, усмихвайки се само с устни. — Вие не ме познавате, но аз зная много неща за вас… Ще ми отделите ли минутка?

— С удоволствие — усмихна се в отговор Стийви. — Но за съжаление тази вечер съм ангажирана и вече закъснявам…

— Уверявам ви, че наистина ще е минутка — настоя Йошида.

Усмивката на Стийви стана още по-широка.

— Съжалявам. Но ако оставите телефона си на рецепцията, аз…

Прекъсна фразата си по средата, очите й с недоумение се сведоха надолу. Ориенталецът беше стиснал лакътя й и вече я насочваше към асансьорите.

— Във ваш интерес е да чуете какво ще ви кажа, докторе — промърмори той. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Вратите на асансьора се плъзнаха встрани, той я побутна във вътрешността на кабината. — Отнася се до вашия приятел Торнбърг Конрад III…

— Пръстът му натисна бутона за затваряне на вратата още преди някой от останалите клиенти на хотела да беше забелязал свободните места в кабината.

— Какво за Торнбърг?! — попита Стийви, започнала да се дразни от досадния азиатец. Видя го да натиска бутона за шестия етаж и за пръв път си даде сметка, че този човек е направил своето предварително проучване.

— Притежавам информация за Торнбърг, към която положително ще проявите интерес — поясни Йошида, а усмивката му стана още по-любезна.

— Да не би да сте изнудвач? — изгледа го тя. — Имайте предвид, че такива номера не ми минават! — дръпна лакътя си и добави: — Просто не се интересувам от клюки!

— Погрешно ме разбирате, докторе — скри усмивката си Йошида. — Не съм търговец. — Асансьорът спря на шестия етаж. — Може би трябваше веднага да кажа, че информацията ми се отнася и до вашата мъртва сестра Аманда… — кимна, на лицето му отново се изписа любезна усмивка: — Вашият етаж, докторе. Искате ли да сляза с вас?

— С какво разполагате? — попита тя, след като влязоха в стаята и. Нарочно остана в антрето и пропусна да го покани. Торбите с покупките пъхна в стенния гардероб.

Йошида извади от вътрешния си джоб няколко обикновени пощенски плика и й подаде един от тях.

Стийви го завъртя между пръстите си, без да го отваря.

— Познат ли ви е този почерк, докторе?

— Да. Принадлежи на Аманда.

— Сигурна ли сте?

— Тя беше моя сестра, по дяволите! — отвърна Стийви и изведнъж млъкна, дала си сметка, че отговорът й е доста груб.

Йошида само кимна с глава и запази мълчание.

Стийви извади писмото от плика и започна да чете. Главата й отскочи нагоре почти веднага, лицето й се смръщи.

— Ако сте решили да ми давате доказателства за някаква връзка между сестра ми и Торнбърг, то…: — замълча и тикна писмото обратно в ръцете на Йошида.

— Това изобщо не ме интересува, докторе — хладно отвърна Йошида. — А, предполагам, и вас… — подаде й обратно писмото заедно с останалите. — Налага се да прочетете всичко, за да разберете за какво става въпрос…

Стийви му отправи един продължителен и натежал от враждебност поглед, но задържа писмата. После се обърна, пристъпи към малката масичка до завесата и седна. Не го покани да влезе. Изчете първото писмо и веднага премина на следващото.

Така изтекоха няколко дълги минути. Светлината в стаята значително намаля. Йошида тръгна да пали осветлението, спокойно и самоуверено, сякаш й беше личен иконом. Стийви не му обърна внимание. Съзнанието й беше изцяло ангажирано от думите, които беше написала сестра й. Всяка от тях беше като капчица кръв от смъртоносна рана и тя си даде сметка със смразяваща яснота, че на практика нещата стоят именно така…

Нямаше никакво съмнение, че тези писма са писани от Аманда, също така сигурно беше, че те са нещо като дневник на отношенията й с Торнбърг Конрад Трети, ако това можеха да бъдат наречени отношения, разбира се… С течение на годините работа като психотерапевт тя беше открила доста дефиниции за думичката „отношение“, но въпреки това не успя да намери дефиниция за това, което откри в писмата на сестра си.

Притисна длан до челото си и усети, че трепери. Дясното й слепоочие се разигра от упорит тик. Мили Боже, това е истински кошмар!

По всичко личеше, че Аманда е участвала в някакъв странен експеримент, финансиран от Торнбърг. Повече от година, преди да бъде убита, тя си беше инжектирала някакъв експериментален серум, чрез който Торнбърг се опитвал да спре нормалния процес на стареене в собствения си организъм.

Стийви искаше да отмести писмата, но не беше в състояние да го стори. През лупата на тъжната изповед на Аманда тя започна да вижда Торнбърг в такава светлина, на която само допреди час несъмнено би се изсмяла…

От писмата беше съвсем ясно, че Аманда е споделяла напълно манията на Торнбърг за вечна младост и безкраен живот… Тази обща страст е превърнала отношенията им в нещо друго, в нещо безкрайно различно от нормалните отношения между мъж и жена… Но в какво? В какво се бяха изродили те? Ужасяващият съюз, сключен от Аманда, май имаше само едно име — симбиоза…

Двамата с Торнбърг бяха подхранвали своята мания за вечен живот тайно, без външни изяви, без да позволят на никого дори да заподозре за тяхната тайна. Стийви се почувства виновна, че не беше успяла да открие никакви странности в поведението на сестра си, нищо, което да я насочи към особената й мания… С болезнена яснота си припомни честите депресии, в които изпадаше Аманда, припомни си и своето собствено повърхностно отношение към тях… Просто беше убедена, че тези състояния са временни и бързо ще преминат. Стийви — задълбочената и чувствителна към психическите травми на пациентите си лекарка, беше пропуснала да забележи маниакалната болест на собствената си сестра!

Спомни си думите на една от преподавателките си, казани малко преди да започне да практикува: Никога не се заблуждавай с увереността, че пациентът няма с какво да те изненада, — беше казала тя — в момента, в който изгубиш първия от тях — независимо дали чрез убийство, самоубийство или друго от тоя сорт, ти неволно ще се запиташ: Какво пропуснах? Какво не направих? Още отсега мога да те уверя, че отговор на тези въпроси никога няма да получиш, Стийви…

Разгъна последното писмо и последните дни от живота на сестра й се разкриха пред нея с трагична яснота. Ето какво пишеше Аманда:

Стийви затвори очи, но сълзите опариха кожата й като силна киселина. Стана й лошо, имаше чувството, че някой е затъкнал гърлото й с юмрук. Направи върховни усилия, за да не повърне.

— Торнбърг е убиецът на сестра ви, докторе.

Тя ахна и рязко се обърна към Йошида, чертите на лицето му бяха размазани от сълзите.

— О, извинете, не искам да ви внуша, че го е извършил със собствените си ръце… Той е прекалено умен, за да се забърква в престъпления. Но няма никакво съмнение, че убийството на Аманда е извършено по негова заповед.

— Защо?

Кратката думичка излетя от гърлото й с цената на огромни усилия.

— Последното писмо дава отговор на този въпрос, нали? Решила е да разкаже на приятеля си за всичко, което й е причинил Торнбърг. А той е бил ченге, нали? Как би реагирал, според вас? Несъмнено би хвърлил срещу Торнбърг всичко, което е било на негово разположение. И това е решило съдбата на сестра ви — Торнбърг е бил длъжен да й затвори устата завинаги.

Стийви наведе глава, сълзите й покапаха по хартията. Сложи листа на масата и грижливо го приглади с длан.

— Искам да задържа тези писма.

— Разбира се — кимна Йошида.

Стийви усещаше единствено дишането си, всичко останало беше изчезнало. Отчаяно и се прииска всичко да се окаже един кошмарен сън, да се събуди от него с вик на облекчение и да установи, че светът около нея е прост и ясен, както винаги…

— А вие какво искате? — попита след известно време тя.

— Нищо — отвърна Йошида и тръгна към вратата. — Вече получих всичко, което искам.

След излизането му в стаята се възцари мъртва тишина. Стийви остана още дълго свита кран масичката. До слуха й достигна пронизителният звук на автомобилен клаксон, успял да пробие изолацията на хотелския прозорец. Тя трепна и вдигна глава, после тишината отново я погълна. Тежка и лепкава, като сладникавия аромат на цветята, натрупани край зейнал гроб…

— За демон-човекоядец се говори в една стара японска легенда — промълви Шика. — Всъщност, тя е толкова стара, че може и да е китайска… Като всички демони, и този бил мъжки и женски едновременно, но предпочитал да се явява на хората като жена…

Била изхвърлена поради безсилие от тринадесетте кръга на подземния свят — това, което според представите на европейците е Адът… Но ние не вярваме нито в ада, нито в рая… Понесла се над света на хората, търсейки начин да увеличи демоничната си сила…

Отначало изяждала сърцата на жертвите си и пиела кръвта им, но резултат нямало. Започнала да яде мозъците им, усетила някакво потрепване и разбрала, че това е правилният път…

В крайна сметка не постигнала нищо, но липсата на успех още повече я ожесточила. Вече не можела да се спре, нападала жертвите си с неизтощаема стръв и изсмуквала всичко от тях.

Ето как се е появила на света Достопочтената майка. Тя е превъплъщението на ужасния демон от древността, превърнала се в жива легенда. Единствената разлика между нея и митичния демон се състои във факта, че тя съумява да изсмуква „макура но хирума“ от другите и го прибавя към собствената си духовна мощ… Каквато и маска да сложи на лицето си, отдолу винаги ще се крие зловещият образ на демона-човекоядец… Това е особено опасно за теб, тъй като тя няма да позволи на човек с по-силна „макура но хирума“ от нейната да остане жив…

В момента, в който проявиш небрежност, тя ще се нахвърли върху теб, ще изсмуче мозъка ти, а останалото ще захвърли…

Стояха в сянката на висока сграда от стоманобетон и стъкло, издигаща се на една от тесните улички в квартала Шибуя. Въздухът потрепваше от могъщия тътен на огромен генератор, над главите им се издигаше естакадата на магистралата, която пресичаше района. Улф вече знаеше защо са тук — вибрациите на генератори за ток с голяма мощност успешно прикриват излъчването на „макура но хирума“ и те ще бъдат скрити от Достопочтената майка и нейните шпиони в града. Въпреки наличието на тази механична преграда, Улф предпочете да пусне в ход и собственото си душевно излъчване.

— Сега Достопочтената майка знае за предателството на Минако — продължи Шика. — И вече няма да я пусне извън стените на „Забранените мечти“…

— А може би вече е мъртва — поклати глава Улф.

— Не. Това не е в стила на Достопочтената майка. Бързата смърт не й носи никаква наслада. Но твоят план е безкрайно опасен, затова настоявам да бъда с теб…

— Не е разумно — въздъхна Улф. — Ще усети присъствието ти и ще се подготви. Докато аз мога да се промъкна незабелязано. Нито тя, нито Сума могат да усетят присъствието ми… Това е единственият шанс да измъкнем Минако жива…

— Преди това трябва да унищожиш Достопочтената майка — поклати глава Шика, протегна ръка и нежно докосна челото му. — Мама беше права — това е твоята съдба!

Да, наистина това е съдбата му. Да мобилизира сили и да унищожи огромното зло, надигащо се от този край на планетата, заплашващо да я унищожи…

Вратата на „Забранените мечти“ отвори една изключително ниска жена, облечена в абсурден мъжки делови костюм.

— Името ми е Дейвид Уорън — каза Улф. — Аз съм делови партньор на Лорънс Моравия. Адреса научих от него, заедно с уверенията, че това тук е най-добрият клуб в Япония…

Жената джудже го изгледа, после кимна с глава и му направи знак да влезе.

Престъпвайки прага и чувайки затръшването на вратата зад гърба си, Улф усети как косата му неприятно настръхва. Минаваше пладне, заведението беше претъпкано. Пристъпи към бара, поръча си бира „Кирии“ и зае място между японци в тъмни костюми. Изчака известно време, после попита къде е тоалетната и се измъкна.

Следвайки указанията на Шика, той тръгна по дълъг коридор с каменна настилка. Вървя доста време по него, най-сетне стигна до просторно антре, стените на което бяха покрити с огромни картини. Те изобразяваха не само двубои между покрити с броня самураи, но и битки на древни храбреци с тигри, глигани и огромни змии. Ожесточените им лица странно контрастираха с благите и търпеливи физиономии на животните.

Оттук имаше само един изход — през остъклена врата, която водеше към изключително добре поддържана вътрешна градина. Над главата му бяха надвиснали огромните небостъргачи на токийския център, но градината някак смекчаваше заплашителното им присъствие. Сякаш бяха гигантски японски кедри, покрили стръмните планински склонове на префектурата Нара. Улф изпита странното чувство, че тук времето е спряло, после си спомни, че това почти напълно съвпада с описанието на „Забранените мечти“, което му даде Шика.

В градината имаше една жена. Беше коленичила върху кафеникавия мъх, очите й бяха затворени, а главата — леко наклонена встрани. Сякаш беше заспала сред неестествената тишина на това странно място. Но тази тишина беше коренно различна от спокойствието на храма, в който Улф беше срещнал Минако…

Жената имаше гъста, блестяща като каска черна коса, стегната на кок зад широкото чело. Съвършената линия на устните беше шокиращо червена на фона на бледото лице — сякаш някой беше надраскал еротична думичка върху стената на женски манастир… Носеше черно кимоно с бяла дантела по ръба на ръкавите и якичката. Пристъпвайки в градината, Улф остана със странното впечатление, че наблюдава някакво непонятно наслагване на черния цвят — сякаш виждаше очертанията на река в бурна нощ…

Жената беше сама и без видими оръжия около себе си. Това беше Достопочтената майка.

Отвори очи и Улф застина на място. Бяха с цвят на охра, толкова светли, че приличаха на разтопено злато толкова бистри, че човек оставаше с чувството за прозрачност…

— Не усещам нищо, но ти без съмнение обладаваш чудодейна сила.

Очите на Достопочтената майка се отвориха широко, докато тялото й се извръщаше по посока на Улф. Може би беше игра на светлината, но Улф остана с усещането, че в тях припламнаха зеленикави светкавици. Усети и още нещо — някаква непонятна тежест легна на плещите му — сякаш беше повреден кораб в бурните води на океана, разминал се на косъм от сблъсък с огромен айсберг…

— Или аз съм сляпа, или ти не съществуваш — добави тя, очите й останаха заковани в лицето на Улф. — Но аз не съм сляпа и ти съществуваш. Което означава, че съм била права… — на лицето й се появи невинна усмивка, Улф изведнъж си спомни за момичето абориген в Лайтнинг Ридж. — Я ми кажи как е възможно моята кръщелница Шика да чувства силата ти?

— Не зная — отвърна Улф.

— Значи бъдещето стана настояще — каза Достопочтената майка. — При това бъдеще, за което никой от нас не е подозирал.

— Кой уби Лорънс Моравия? — попита Улф. — Кой уби Аманда Пауърс? Сума? Зная, че е тук, зная, че е той… Чувствам излъчването му…

— Наистина ли затова си дошъл?

Той протегна напред черния, натежал от енергия показалец на „макура но хирума“:

— Отговори ми!

— Ако разполагам с това, което искаш, аз положително ще ти го дам — отвърна Достопочтената майка. — Имай малко търпение!

Тя затвори очи и той усети как неговите правят същото. Изгуби чувство за време и пространство, стори му се, че двамата се сливат в едно цяло, в една могъща машина, която работи на все по-високи и по-високи обороти… Стана му зле.

Очите на Достопочтената майка се отвориха едновременно с неговите, гласът й беше мек като памук:

— Шика те обича, готова е да умре за теб. Благодарение на тази любов е повишила многократно своята чувствителност и вижда това, което останалите не могат… Ах тази Шика! Нейната преценка винаги е била точна!

Улф внимателно я огледа, търсейки признаците на лудост, за които говореше Минако.

Достопочтената майка се изправи и бавно тръгна между хладните камъни.

— Хубавичко ме огледай, tabula rasa, мое Бяло петно — промълви тя. — После помисли за своята любима Шика. Тя е родена през 1972 година, но и след петдесет години ще изглежда такава, каквато е днес… — хладна усмивка се появи на безупречните й устни, очевидно изпитваше удоволствие от смаяното изражение на лицето му. — Макар двете с нея да си приличаме като сестри, аз съм родена в последния ден на последния месец на миналия век…

Улф се смая, въпреки всичко, което Шика му беше разказала за влиянието на „макура но хирума“ върху дълголетието.

— Ти си родена през 1899 година?! — прошепна той. — Господи Исусе!

— А ти кога си роден, Бяло петно? — попита Достопочтената майка.

— Преди четиридесет и три години.

— А даваш ли си сметка, че изглеждаш най-много на тридесет и пет?

Улф неволно докосна бузата си с ръка.

— Колко дълго ще живея? Достопочтената майка сви рамене:

— Моята „макура но хирума“ не ми показва нищо, свързано с теб.

Сянката й се плъзна по камъните, пъргава като котка. После тя се озова от другата му страна и Улф отново изпита чувството, че се разминава с тежък айсберг.

Загадъчната усмивка изчезна от лицето й:

— Имаш ли представа как си успял да промениш съотношението на силите, Бяло петно? Аз съм безплодна. Шика е моя кръщелница. Обичам я повече от всеки друг, повече от всеки мъж, който съм канила в леглото си. — Красотата й започна да разцъфва направо пред очите му. — Разбираш ли какво става тук? Можеш ли да разбереш бъдещето, което се превърна в настояще благодарение на теб? Майка й ме заплашва. Шика беше мой телохранител, но сега също ще се превърне в заплаха за мен… И всичко това заради теб!

— Аз съм тук с нея — отвърна Улф. — Друг начин няма.

Разсеяна от изпаренията, светлината се блъскаше във високите кули на небостъргачите и падаше в градината странно потъмняла, като бронзово покривало.

— Ти си дете-чудо — промълви по-спокойно Достопочтената майка, очевидно успяла да се овладее. — И като всяко дете-чудо носиш в себе си мощта на спасението и унищожението — алените й устни леко се разтвориха: — Вече си преживял част от това, което ще стане… Трябва да мислиш за нас като за тандем… Не забравяй, че обединена, нашата „макура но хирума“ може да постигне всичко… Абсолютно всичко!

Улф усети лепкавата примамливост в думите й и рязко се отдръпна.

— Нямам нужда от теб! — отсече той. — И сам мога да открия Сума!

— Ами Минако? — усмихна се Достопочтената майка. — И нея ли ще откриеш толкова лесно?

— Какво си й сторила? — рязко се обърна той.

— Любопитно — промълви Достопочтената майка и наклони глава: — Защо си се загрижил за нея? Тя е луда. Прибрах я за нейно добро, а и за безопасността на околните.

— Лъжеш!

— Защо трябва да лъжа? Минако е най-добрата ми приятелка, ние сме по-близки от сестри. Нашата близост е особена, бих казала уникална… Тя се грижеше за мен като никой друг. Подхранваше ме… Нима мислиш, че ще я изоставя точно сега, когато тя има нужда от мен?

— Нека да я видя и сам ще преценя това.

— Разбира се — кимна Достопочтената майка.

— Ела.

Напуснаха градината от противоположния край. Стаята, в която се озоваха, беше малка, облицована с дялани, до блясък полирани греди от вековен кедър. Въздухът тежеше от някаква остра миризма — нещо средно между восък и затоплена гума.

Улф отбеляза, че Достопочтената майка заключва плъзгащата се врата зад себе си и едва тогава се обръща към другата жена в помещението. Тя беше Минако. Седеше на колене, с безжизнено отпуснати в скута ръце. Полите на кимоното й приличаха на шарена локвичка.

— Минако?

— Да, Улф-сан.

Той се втренчи в лицето й. Не, съмнение не можеше да има. Това наистина е Минако.

— Затворничка ли си тук?

— Не съм добре — отвърна Минако. — Имам моменти на лудост, сега това ми е съвсем ясно…

— Но това, което ми каза в храма…

— Аз съм болна, Улф-сан. Мислите ми често са ирационални, понякога не зная какво говоря…

В поведението й имаше нещо странно и необичайно, но Улф не беше в състояние да го определи. Реши да прибегне до помощта на „макура но хирума“ и веднага забеляза някаква необяснима аномалия. Пред него имаше една фасада, мъртва като миналогодишна кожа на змия. Но дълбоко навътре помръдваше нещо… Нещо познато, нещо, с което се беше сблъсквал… В един склад в Ню Йорк… Под водата на поточето в Масачузетс…

Сума!

Изправена под колоните на естакадата в Шибуя, Шика изведнъж потръпна. Уви ръце около тялото си, но не успя да се стопли. Улф категорично й забрани да се мярка в „Забранените мечти“ и беше напълно прав. Ако информацията на Южи е точна и Достопочтената майка наистина знае за бунта на Минако, с всички ще е свършено! Разбира се, тя не сподели това с Улф. Беше убедена, че той няма да й повярва, просто защото не познаваше Достопочтената майка, нито пък е бил неин телохранител. Тялото й бе пронизано от нова тръпка.

Беше нелоялно дори да си го помисли, но все пак не можеше да разбере как Минако се е решила да я постави в толкова опасно положение. Вярно, че не е лошо да имаш двоен агент, който е дясна ръка на Достопочтената майка. Но на каква цена! Шика най-добре знаеше какво й струва да удържа на излъчването на господарката си…

„Знам, че Достопочтената майка ме обичаше и щеше да й е особено приятно да ме корумпира — единственият начин да ме откъсне от Минако. Естествено, това е била крайната и цел. Самата тя не е можела да има деца, докато Минако е родила четири — истинска машина за бебета…“

Отново потръпна. „Господи, защо пуснах Улф да отиде при нея сам?“ Скочи в колата си и подкара към „Забранените мечти“ без повече да се грижи кон ще улови излъчването й.

И, разбира се, някой го стори. Но това беше самата Минако, а не някои от враговете им в „Черният кинжал“.

— Накъде си се запътила?

Шика спря и зяпна насреща й. Минако и беше пресякла пътя малко след като паркира на една пряка разстояние от „Забранените мечти“. Дръпна я в близкия вход и опря гърба и на стената.

— Мамо, Улф каза, че си тръгнала на среща с Достопочтената майка!

— Разбира се — отвърна Минако. — Така му казах.

— Но ти си тук! — разтревожено я изгледа Шика. — А Южи каза, че тя вече знае за…

— Как няма да знае! — остро отвърна Минако. — Беше въпрос на време. Тя има нюх към конспирации от всякакъв вид, а лудостта я направи още по-проницателна.

Шика объркано я гледаше.

— Значи умишлено си ни накарала да повярваме, че си пленник в „Забранените мечти“ и това е било част от твоя план?

— Да — усмихна се Минако. — Планове и пак планове… Човек трябва да е много изобретателен, когато е заобиколен от врагове… — от устата й се откъсна въздишка. — Отначало исках да използвам Казуки срещу Достопочтената майка.

— Но Казуки е болна и не притежава „макура но хирума“.

— Грешиш. Точно „макура на хирума“ я унищожава отвътре. Толкова силна, че тя не е в състояние да я контролира. Опитах се да й помогна, като я науча на някои неща, но тя не успя да ги усвои достатъчно бързо… И събитията излязоха от контрол, като при атомна електроцентрала. Сега вече никой не може да спре разрушителния процес.

— Господи! — хвана се за главата Шика. — Но Казуки е болна от дълго време! Аз мислех, че действията ти срещу Достопочтената майка…

— Са започнали скоро? — разшири се усмивката на Минако. — О, не. Моята омраза датира отпреди няколко десетилетия. Виждах как нейната „макура но хирума“ я разяжда и я превръща в опасна луда. Тя беше по-силна от Казуки и успя да се контролира значително по-дълго от нея. Но накрая се предаде.

— И ти ме изпрати да доведа Улф.

— Да. След провала на Казуки трябваше да си осигуря друг съюзник в борбата срещу Достопочтената майка. Но Улф Матсън беше пълна загадка. Единствен внук на Белия лък, той трябваше да притежава силата на прозрението, но външни доказателства за това липсваха. И ние го забравихме. Доста по-късно интуицията ми подсказа, че у него трябва да има изключително силна „макура но хирума“. Но как да го поставя под контрол? Как да го привлека на своя страна в предстоящата битка?

Направих единственото възможно нещо: подхвърлих информация за него на Достопочтената майка. Предполагах, че ще се обърне към Сума, и тя наистина го стори. Тогава вече нямах друг избор, освен да изпратя теб в помощ и закрила на Матсън.

Шика изпадна в състояние, близко до пълен шок.

— Но това е било изключително опасно, мамо!

Защо си чакала намесата на Сума? Защо просто не ме изпрати да доведа Улф?

— Не можех да си позволя подобен риск, детето ми — поклати глава Минако. — Дори ти не познаваш Достопочтената майка както я познавам аз. Лудостта я тласкаше към нещо, което наподобява психически канибализъм. Изсмукваше „макура но хирума“ от своите жертви и с всеки изминал ден ставаше по-силна и по-опасна. Нямаше смисъл да водиш Матсън в случай, че неговата „макура но хирума“ щеше да се окаже недостатъчна. Той трябваше да бъде подложен на тест, при това тест от най-тежкото възможно естество. Това, разбира се, не изключваше твоето влюбване…

— Ти си знаела, че това ще стане?!

— Малко или повече…

— И просто го остави да се случи?

— Помогнах му да се случи. Бях длъжна да го сторя. Той ни трябва.

Макар да беше дълбоко шокирана. Шика все пак отбеляза, че майка й нито веднъж не спомена плановете за икономическа експанзия на „Черният кинжал“.

И после всичко дойде на мястото си: заговорът на Минако за унищожение на Достопочтената майка нямаше нищо общо с алтруизма. Между двете винаги беше съществувало остро съперничество, победата означаваше всичко: С нарастващ ужас Шика си даде сметка, че майка й систематично беше включвала в битката собствените си деца, без да държи сметка за личните им предпочитания.

— А сега Улф е изправен срещу нея сам!

— Разбира се — кимна Минако. — Така трябва да бъде.

— Но той не я познава, не може да си представи дори част от триковете й!

— Ще се справи.

— Ами ако се провали? В такъв случай как виждаш бъдещето, мамо?

Минако не отговори.

— Не можеш да го видиш, нали? — погледна я за пръв път от началото на разговора Шика. — Това бъдеще е загадка за всички нас!

— Знам, че…

— Нищо не знаеш! — скръцна със зъби Шика, обърна й гръб и хукна към стените, ограждащи задната част на „Забранените мечти“.

Улф направи крачка напред към Минако и образът й се стопи. На нейно място, след кратка пауза — сякаш за смяна на лентите в стар киносалон, изведнъж се появи фигурата на Сума. Улф моментално пренастрои психическата си енергия, но Сума беше подготвен. Мощният сноп на излъчването му разклати тялото на американеца. Улф успя да се задържи на крака и рязко се завъртя наляво. Ръцете му ветрилообразно се стрелнаха напред, после нанесоха силен удар „атеми“ в гръдния кош на Сума.

И двата удара попаднаха в целта, но без особен ефект. После получи силен контриращ удар в лявото рамо, прониза го остра болка. В ръката на Сума проблесна кокалена дръжка с извито между двете части острие — като клюн на хищна птица. Именно това острие беше потънало в рамото на Улф.

Без да губи време, Сума отново замахна. Острието просвири във въздуха, но Улф успя да блокира удара. Сграбчи китката на противника, после се завъртя около себе си — назад и надясно. Пусна китката, лявата му ръка се стрелна към носа на Сума във фалшиво „атеми“. Но вместо да нанесе удар, тя се пъхна под мишницата на японеца, инстинктивно вдигнал ръка да се предпази. Продължи движението й нагоре, после я завъртя назад, мина зад гърба на противника и направи опит да извие врата му.

Сума приклекна и стовари кокалената дръжка в ребрата на Улф. Болката беше толкова остра, че хватката му за миг се разхлаби. Това беше напълно достатъчно. Сума заби пета в дясното коляно на Улф, после пъргаво отскочи встрани. Острието свирна във въздуха и Улф едва успя да блокира страхотния удар, насочен право в гърдите му.

Не можеше да успокои дишането си и това сериозно го разтревожи. Сума отново замахна с ножа. Вместо да се отдръпне, Улф пристъпи крачка напред, изби удара встрани и стовари могъщо „атеми“ в бъбреците на противника си. Ефект обаче отново нямаше.

Пусна в действие „макура но хирума“ и веднага видя с какво беше ангажирано съзнанието на Сума: субстанцията, с която беше покрито острието на ножа. Значи ме е отровил, разбра той. Ето защо не рискува с нападателни хватки. Просто чака действието на отровата.

Направи нов опит за нападение, но Сума с лекота го блокира. Стори това още два пъти, после главата му се замая и той неволно се отпусна на колене. На лицето на Сума се появи ликуваща усмивка, острието на ножа спокойно висеше край дрехата му.

Лявата ръка на Улф се стрелна напред, пръстите му се увиха около острието. Изкрещя от болка, но не прекрати нападението. Дръпна рязко към себе си и Сума политна напред. Очите на японеца широко се разтвориха. За стотна от секундата се забави да ги отмести от дълбоко срязаната длан на Улф, умът му бе блокиран от шока.

Единствената слабост на Сума беше арогантността и Улф се възползва от нея. Японецът разчиташе прекалено много на своето оръжие и тази грешка беше фатална.

Лицата им се доближиха, Улф пусна в действие черното острие на своята „макура но хирума“. Тя проникна през всички защитни линии на противника, тялото на Сума се сгърчи от непоносима болка. Никога през живота си не беше изпитвал подобно нещо. Имаше чувството, че клетките му експлодират една по една в нещо като верижна реакция. Нервната му система се претовари и блокира мозъка му. Сърцето му изригна, очите му угаснаха.

Тялото му се удари в окървавената кедрова ламперия и бавно се смъкна на пода. В стаята се появи отвратителна миризма. Възторг и болка се бореха в душата на Улф. После отровата в кръвта му започна да казва тежката си дума. Бавно се отпусна на колене. Опита се да стане, но не успя. Дробовете му отказваха да функционират, но съзнанието му все още беше ясно. Къде изчезна Достопочтената майка, запита се той.

Обърна се да я потърси с поглед, в същия миг стаята се изпълни от пронизителен животински рев! Беше толкова силен и див, че зъбите му неволно затракаха.

После изведнъж изпита чувството, че някой е изпомпал въздуха от помещението, а масивните дървени стени се накланят и падат отгоре му. Тялото му отлетя в противоположна посока, отгоре му се изсипаха купчина камъни и натрошени греди, които зловещо помръдваха — като лапите на кръвожаден звяр…

Деветнадесета главаВашингтон / Токио

— Трябва да напусна града — каза Джейсън Йошида.

— Още не — промърмори Хам Конрад и се размърда в стола си. В ръцете му бяха фотокопия от материалите, които бяха открили в сейфа на „Грийн Бранчиз“. — Тези неща са истински динамит, дори през ум не ми минаваше, че ще открием подобно нещо. На практика баща ми е извършил поредица от тежки престъпления отвличане, търговия с хора, незаконни медицински експерименти и убийства. Не, сега не можеш да си тръгнеш… Ще имам нужда от твоята помощ при неизбежната конфронтация с Торнбърг.

Йошида насочи поглед към прозореца зад главата на Хам. Около акуратно подрязаните розови храсти жужаха пчели.

— Шото Вакаре пропуска вече трета контролна връзка по факса — замислено промърмори той.

— Нима това е толкова странно? — попита Хам, без да вдига глава от снимките, които лично беше проявил още сутринта. — Уведоми ни, че възнамерява да вкара Южи Шиан в „Забранените мечти“. Няма смисъл да се безпокоиш. Докато е там, естествено няма как да влезе във връзка с нас…

— Страхувам се, че нещата са претърпели и по-нататъшно развитие — внимателно подхвърли Йошида.

— Вакаре е изчезнал — изчака Хам да вдигне глава й едва тогава добави: — Вероятно е мъртъв…

— Мъртъв? — озадачено го изгледа Хам.

— Налага се да замина и да разбера лично какво става — отвърна Йошида.

Хам се замисли, после бавно кимна с глава.

— Добре, но трябва да действаш бързо. На този етап не можем да си позволим грешка — махна с ръка и нетърпеливо добави: — Вземи първия самолет и ме дръж в течение.

— Слушам, сър! — отвърна по военному Йошида и се изправи. Хам не му обърна внимание, отново потънал в доказателствата за престъпленията на баща си. Все още не беше в състояние да асимилира ужасната истина — демонстрирайки своята любов към Съединените щати и дълбоката омраза към Япония, Торнбърг я беше превърнал в основен мотив за преки действия срещу организацията „Черният кинжал“. Хам беше там, чу със собствените си уши как баща му развива благородната си теза пред генералите от Пентагона и самия президент. Но през цялото това време Торнбърг се беше занимавал с отвличане на хора, с непозволени експерименти над тях, с брутални убийства… С една-единствена цел — да открие вълшебния серум на безсмъртието! Господи, какво ужасно двуличие! Хам беше толкова потресен, че почти не обърна внимание на оттеглянето на Йошида.

Напуснал офиса на Хам, японецът излезе от сградата и спря едно такси. Пред блока даде десет долара на шофьора и го помоли да почака. Часът беше малко след единадесет на следващата сутрин след проникването в подземията на „Грийн Бранчиз“.

Качи се в апартамента и обходи трите малки стаи, напълно опразнени от лични вещи, мебели и кухненска посуда. На практика жилището беше оголено, два големи куфара чакаха в антрето.

Е, все пак имаше нещичко… Йошида влезе в тясната кухничка, която винаги беше ненавиждал, отвори вратичката на хладилника и спря замислен поглед върху мъртвия плъх вътре. Много му се искаше да види физиономията на Хам Конрад, когато дойде да го търси тук и открие замръзналия гризач. Е, човек не може да получи всичко на този свят, примирено въздъхна той.

Поводът за внезапното му заминаване за Япония беше напълно измислен. Изобщо не му пукаше къде се намира Шото Вакаре и какво му се е случило. Вакаре беше изиграл своята роля, Хам също… Машинациите на Йошида задвижиха сложна система от емоционални прояви, които неизбежно ще преминат в конкретни действия. А завръщането му в родината беше предизвикано от нещо далеч по-просто и ясно — Достопочтената майка го зовеше.

Обиколи за последен път апартамента, увери се, че не е пропуснал нищо и вдигна куфарите. Внимателно заключи след себе си и напусна сградата.

Четиридесет и пет минути по-късно пристъпи към гишето на японските авиолинии на международното летище „Дълес“ и хвърли поглед към часовника над главата си.

— Трябва да надпишете етикети за куфарите си — предупреди го симпатичната униформена служителка, докато принтерът попълваше билета му.

Йошида пое етикетчетата и внимателно започна да изписва името Йен Фукуда. Адресът в долната част беше на една голяма компания за производство на туристически дипляни в Токио. Името и адресът отговаряха точно на това, което пишеше в паспорта, кредитните карти и шофьорската книжка, сгушени на сигурно място в портфейла му.

Часът беше дванадесет и двадесет, до повикването за прекия полет до Токио оставаше около час и половина. Премина през паспортната служба и имиграционния контрол. Втората проверка се налагаше, тъй като пътуваше с японски паспорт. Удариха му печат и той бавно влезе в залата за транзитни пътници. Седна на бара, поръча двоен хотдог и кафе, после разгърна списание „Форбс“, купено от съседното гише. Имаше достатъчно време, за да прочете на спокойствие два наистина добри материала за упадъка на американската автомобилна промишленост. Обявиха полета му малко след като приключи.

Петдесет минути по-късно, след неизбежното закъснение, причинено от задръстване на пистите или некомпетентност от страна на авиодиспечерите, тежкият Боинг-747 се отлепи от земята и започна да набира височина. Зад него се проточи тежък шлейф от отработени газове. Сбогом, Америка, въздъхна в себе си Йошида и отпи глътка шампанско, поднесено от пъргавата стюардеса в първа класа.

Крилата на боинга леко се разклатиха, докато машината набираше височина сред вихрите на промишления смог. Скоро се озоваха над облаците и Йошида затвори очи. Почувства как мазната слуз на Вашингтон и постоянните контакти с хората от Запада започва да се отделя от душата му — като изсъхнала кожа на змия. Ще бъде чудесно да бъде отново в Токио, да се смеси със сънародниците си, да говори на майчиния език. Какво огромно облекчение е завръщането в „Забранените мечти“ — мястото, където започва и свършва животът!

А животът на Йошида беше започнал с безпроблемното изплъзване от утробата на Евън. Макар че външно приличаше на девойка, Евън беше доста възрастна. Никой в „Забранените мечти“ не знаеше на колко години е тя, дори самата Достопочтена майка не помнеше рождената й дата.

Естествено трябваше да има и баща. Но Йошида нямаше представа кой е той, тъй като появата му на белия свят се дължеше на експеримент по дълголетие, проведен лично от Достопочтената майка. Тя беше взела спермата на неизвестния донор и лично я беше вкарала във влагалището на Евън, а след това беше наблюдавала с неотклонно внимание процеса на бременността и раждането. Веднага след него Евън се разболя и първите месеци на майчинството й бяха изключително трудни. Но Достопочтената майка пое всичко върху себе си и се справи отлично. Единствено кърменето не беше по силите й…

На практика се оказа, че малките гърди на Евън не набъбнаха от очакваното количество майчино мляко. Освен това зърната я боляха от лакомото засмукване на беззъбата уста и тя предпочиташе да остави малкия Йошида да реве до посиняване, вместо да го нахрани…

Достопочтената майка се справи с проблема, като захрани бебето с топло краве мляко и биберон, а после дръпна Евън в съседната стая и жестоко я наказа.

За всичко това Йошида научи години по-късно, но все още не можеше да се освободи от усещането, че чува виковете на болка от съседната стая. Дълбоко в себе си той беше мазохист и като всички мазохисти направи всичко възможно да постигне хармония между тайните трепети на душата си и външната изява, често отличаваща се с брутален садизъм…

Във всичко останало той рязко се отличаваше от околните. Преди всичко, защото беше роден и отгледан в „Забранените мечти“ и властите дори не подозираха за съществуването му. Нямаше сертификат за раждане, не беше записан в нито едно училище. Защото и образованието му, подобно на религиозните и философските му убеждения, беше формирано в херметически затворена среда. На второ, но не на последно място, беше фактът, че той по рождение си беше странен и ексцентричен. Нещо, което Достопочтената майка моментално надуши.

Достопочтената майка беше ненаситна личност. Алчността й подхранваше маниакалните амбиции, а Йошида постепенно откри как да оцелява покрай тази алчност. При това така, че Достопочтената майка изобщо не го усети… Но той имаше силен инстинкт за оцеляване и успя.

Между двамата съществуваше някаква странна симбиоза, вероятно родена поради несъвършенството на душите им. Всеки изживяваше живота на другия едновременно със своя. Дори и това не им донесе чувство за пълнота, но такава беше съдбата им и те се примириха с нея.

Приличаха на единствените оцелели след ужасна битка. Но тази битка беше оставила дълбока следа в душите им, присъствието й се усещаше във всичко, което казваха или вършеха.

Към Достопочтената майка би могло да бъде отправено обвинението, че умишлено е осакатила душата на младежа, просто за да се радва на компанията на човек като себе си. А може би е била твърдо решена да му стори това, което някога бяха сторили на нея…

Но какво му стори тя?

Потънали в префектурата Нара, максимално далеч от цивилизацията в условията на гъсто населена Япония, тя уви късо парче плат около стегнатото му тяло, навлече бялата роба на шинтоистка монахиня и го изведе в нощта. Беше късна есен, звездите ги посрещнаха с ледено сияние, във въздуха се носеше ароматът на окапали листа, примесен с първия полъх на приближаващата се зима.

Коленичиха в древния храм, изграден от дърво и камък, ехото на медните камбани се чуваше надалеч. Тя запали огън в бронзовата поставка, използвайки миналогодишна оризова хартия. Така многобройните богове, населяващи древната планина, щяха да разберат за намерението й да извърши жертвоприношение. После запя протяжен псалм, думите сякаш лепнеха по камъка и изгаряха в пламъците на огъня.

След известно време станаха и се спуснаха по стръмния склон, под който беше разположен шинтоисткият храм. Той функционираше и до днес, благодарение на щедрите годишни дарения на Достопочтената майка.

Долният край на гората беше светен от свещи, чиито пламъчета дори не потрепваха. Сякаш нощта беше затаила дъх. Младият Йошида — едва единадесетгодишен, започна да долавя ромоленето на невидим поток, което, с придвижването им по тясната, обсипана с борови иглички пътека постепенно се превърна в грохот на водопад. Погледна надолу и си представи, че вижда стотици и хиляди стъпки, оставени от предишни поклонници на свещеното място.

Спряха на брега на малкото планинско езеро и свалиха сандалите си. Достопочтената майка се плъзна във водата и бавно се насочи към средата на езерцето. От черните скали високо над главите им с грохот падаха пенливите водни струи. Обърна се с лице към него и протегна ръка. Той я хвана и двамата бавно тръгнаха по плъзгавите, покрити с мъх камъни.

Остана смаян от яростната твърдост на водната струя, струваше му се невероятно, че мека и покорна субстанция като водата може да бъде поздрава от собствените му мускули.

Достопочтената майка сложи ръце на раменете му и го насочи към плътната струя. Дланите й се повдигнаха и притиснаха слепоочията му. После рязко го блъсна.

Тежестта на водата го принуди да падне на колене, въздухът напусна дробовете му с тихо свистене. Но тя продължаваше да го натиска надолу, решена да осъществи докрай шинтоисткия ритуал на пречистването.

След няколко секунди го отмести от дебелата водна струя и го побутна към скалата. Тук получи възможност да си поеме дъх, макар въздухът да беше наситен с водни пръски.

Откри, че водопадът е смъкнал парчето плат от бедрата му. А може би това беше сторила Достопочтената майка, тъй като ръцете й напуснаха слепоочието му и се плъзнаха надолу.

Беше на сантиметри от него, тънката памучна роба плътно прилепваше около тялото й, подчертавайки всички тайнствени гънки и извивки. Усетът за голотата през тънката материя носеше в себе си нещо силно еротично, нещо, което можеха да демонстрират единствено боговете, населяващи девствения лес.

Достопочтената майка взе ръката на Йошида и я постави върху гърдите си, после заби нокти в кожата му. Отдръпна се и памучната роба се свлече заедно с разтварянето на дланите й.

Йошида усети как слабините му се втвърдяват, върху гърдите му се стовари непозната тежест, стана му трудно да диша. Очите й блестяха. Знаеше, че има халюцинации, но беше сигурен, че вижда през тях. Пяната в центъра на езерцето, черните клони на японските кедри по брега, бледата светлина на звездите…

— Аз съм зимният сняг и горещото лято — прошепна Достопочтената майка и ръцете й се плъзнаха по тялото му. — Аз съм утринното великолепие на пролетта и хладният северен вятър на късната есен… — коленичи с лице към него: — Аз съм лисицата, която пирува със заловения заек, аз съм младият елен, готов да побегне при всеки звук… Аз ще ти се наслаждавам, аз ще бдя над теб, ще те храня и изпивам…

Водопадът се пенеше около тях, но между телата им прескачаха ярки искри и въздухът изведнъж стана горещ.

— Ти ще ме обичаш и ще се страхуваш от мен. И именно защото се страхуваш, ще ме обичаш още по-дълбоко… — с тези думи тя придърпа тялото му напред и пое потръпващата му мъжественост дълбоко в себе си. Бедрата й започнаха лудешки танц — напред и назад, нагоре-надолу… Накрая Йошида затвори очи и прехапа устни.

Достопочтената майка наблюдаваше с усмивка на уста спазмите на мускулите по слабините му, ускореният ритъм на тези спазми я накара да възкликне от задоволство. Почувства ръцете му върху гърдите си, усети как горещото му семе я запълва. Йошида също усещаше всичко това удоволствието му рязко нарасна. Когато започна да се излива в нея, от устата му се откъсна тежък стон, тялото му потръпна и безсилно се отпусна в разтворените й обятия.

Събуди се от звездната светлина, изпита странното усещане, че е съвсем близо до тях и може да ги докосне с ръка. После почувства присъствието на Достопочтената майка, която беше коленичила до него и галеше челото му.

Моментално се възбуди и протегна ръка:

— Искам те!

Достопочтената майка го зашлеви с такава сила, че по бузата му останаха кървавочервените отпечатъци на пръстите й.

— Тази нощ е посветена на ритуали и жертвоприношения, на омилостивяване на боговете, които са навсякъде около нас. Искаш ме, а? Животът ти с мен няма да премине под знака на това, което ти искаш! Може да ме искаш колкото щеш, но никога вече няма да ме имаш!

Забелязала възбудата му, тя продължи да му удря тежки плесници. В един момент той изригна, после се обърна по корем и започна да плаче.

После тръгнаха по горската поляна. Тя му показваше гъби и тревички, мъхове и лишеи, различни коренчета… Показа му отровните растения, които растяха тук по волята на природата. Показа му и онези, които сама беше засадила преди години. Бързодействащите и бавнодействащите, неоткриваемите и онези, чрез чиито симптоми човек безпогрешно долавя присъствието на врага. После премина на противоотровите и растенията, които могат да спасят човешки живот…

Така приключи тяхната единствена нощ.

Прибраха се в Киото — древната столица с десетки хиляди величествени храмове. Леденият зимен вятър виеше зад прозорците, виелицата набиваше в тях късчета лед, които потропваха като далечни конски копита. Тя започна да му дава отровите една по една, всяко стръкче от тях той беше откъснал със собствените си ръце. По нейни указания приготви различили отвари, после се зае да ги опитва. Така щеше да разбере коя от тях да предлага на различните врагове…

В хода на този процес Джейсън Йошида умираше хиляди пъти, усещаше как душата му напуска тялото по различни начини — веднъж бързо и рязко, сякаш някой беше прерязал артериите му, друг път — бавно и постепенно, сякаш старееше. А после Достопочтената майка го връщаше към живот…

Ето какво го свързваше с тази жена, ето защо той живееше като нея и се стараеше да й подражава във всичко.

Япония.

Беше спал в продължение на шестнадесет часа и няколко хиляди километра. Вратите на първа класа в огромния Боинг-747 все още бяха затворени, но през прозорчето вече се виждаха тежкият смог над Токио и белият връх Фуджияма, който се издигаше над родината му като митичен страж. Изведнъж си даде сметка, че именно Достопочтената майка го беше повикала при себе си. Времето на решителната битка наближаваше. И тя щеше да се изправи срещу врага могъща и непобедима като Фуджияма. Победата щеше да бъде на нейна страна, а той щеше да бъде верният й рицар…

— Ти доведе медиума.

— Не — задъхано отвърна Южи, помагайки на Шика да вкарат безжизненото тяло на Улф в склада-лаборатория край Тцуки. — Този човек е много болен…

— Въпреки това той е медиумът.

— Млъквай! — раздразнено промърмори Южи и хвърли поглед към доведената си сестра.

Шика все още не можеше да излезе от шока, в който изпадна, когато задната стена на „Забранените мечти“ рухна и почти я погреба под себе си. Сред гъстия облак прах и натрошени бетонни късове беше успяла да зърне оръжие с кокалена дръжка, около чието острие се бяха увили окървавени пръсти. Пръстите на Улф.

Нададе ужасен вик, пусна в действие „макура но хирума“ и започна да си пробива път сред руините, които потрепваха като живи и покорно се отместваха встрани.

Отчаяна, тя ясно долови невидимото излъчване на Достопочтената майка край себе си, с него бяха пропити късовете дърво и натрошен бетон. Концентрира се до крайност, руините започнаха да отскачат встрани от черния, могъщ поток на психическата й енергия. През цялото време усещаше лепкавите пипала на „макура но хирума“ около себе си, знаеше, че те принадлежат на Достопочтената майка. Отначало се учуди, че не е успяла да локализира тялото на Улф, но после навлезе в крепостта от психическа енергия, която той беше издигнал в последния момент, и всичко й стана ясно.

Удвои усилията си и най-сетне стигна до затрупаното тяло на Улф. Със смайване установи, че макар и в безсъзнание, той продължаваше да поддържа крепостта от психическа енергия около себе си. Използвайки цялата сила и всичките си способности, тя успя да го измъкне от коварния капан на Достопочтената майка. Междувременно зърна сгърчения труп на Сума в противоположния ъгъл на помещението, в душата й потрепна облекчение.

Донесе го тук, в склада-лаборатория на Южи, просто защото това беше единственото безопасно място. Не успя да види майка си в близост до „Забранените мечти“, а и не си направи труда да я търси. Във всеки случай връщането на Улф в къщата на Минако беше изключено, особено след последния разговор между майка и дъщеря…

Потънала в опитите си да открие признаци на живот в безжизненото тяло, Шика се стараеше да не мисли за ужасните последици от този разговор. Пусна в действие пипалата на своята „макура но хирума“, опитвайки се да проникне под дълбоката кома. Стори го многократно, но резултат нямаше. Всички пътеки към съзнанието на Улф бяха блокирани.

— Не зная какво му е сторила Достопочтената майка, но той умира! — прошепна тя и вдигна глава към Южи.

— Опасността се крие в живота, а не в смъртта — обади се Оракула.

Южи не обърна внимание на машината и притеснено попита:

— Можем ли да го спасим?

— Да — отговори Оракула. — Той е медиумът.

— Какво означава това? — извърна се към машината Шика.

— Не му обръщай внимание — горчиво поклати глава Южи. — Нещо му става и е започнал да полудява…

— Глупости — отвърна Шика. — Машините не могат да полудяват.

— Не познаваш Оракула.

— Какво си му направил? Лицето му е почти човешко…

Южи въздъхна и й разказа как Хана се беше включила в Оракула и какво стана след това.

— Не съм го споменавал на никого — разрида се открито той. — Просто защото не зная как всъщност да го обясня… Но ти ще ме разбереш. Ти знаеш колко нещастна се чувстваше Хана. Защото и тя като теб не понасяше това, в което я беше превърнала „макура но хирума“.

Шика помълча няколко секунди, после попита: — Къде е тялото й?

— Изпълних желанието на Оракула… всъщност на Хана… Намира се на дъното на река Сумида…

— Не!

Едва ли сега беше най-подходящият момент да потъне в спомени за приятните мигове, които беше изживяла с природената си сестра, но те просто връхлетяха в съзнанието й. Мисълта, че Хана вече я няма, й се стори напълно непоносима. По бузите й се затъркаляха горещи сълзи. Една част от съзнанието й искаше да прегърне Южи и да споделят общата си мъка, но традицията на възпитанието я възпираше от проявата на подобна интимност. За нея и двамата трябва да са мъртвопияни.

— О, Хана!

Улф умира, пропищя съзнанието й. Трябва да направиш нещо! Трябва да го спасиш, но как?

Вече беше опитала всичко, което умее. Какво може да го спаси, след като „макура но хирума“ е безсилна? Какво му беше сторила Достопочтената майка?

В главата й се появи една безумна идея…

— Каква е истината? — тихо попита тя. — Мъртва ли е Хана, или продължава да живее?

— Това зависи от определението ти за живота и смъртта — отвърна Оракула. — Ти трябва да помогнеш на всички нас, Шика-сан Хана е тук, вътре в мен. Но тя се дави. И двамата сме затънали във вихъра на ирационални мисли, които аз не съм в състояние да разбера или да контролирам. Имаме нужда от медиум. От хирург на душата, който, ако ти пожелаеш, може да ни спаси от страданията.

— Южи… — промълви Шика и хвърли поглед към природения си брат.

Този медиум е тук сред нас. Ние усещаме присъствието му. Моля те, свържи ни с него…

— Не му обръщай внимание — поклати глава Южи. — Тази процедура е чисто експериментална и твърде опасна… Виж какво стана с Хана…

— Но тя не е пожелала да се върне.

Медиумът умира, Южи-сан. Ние можем да спасим живота му.

— Но под каква форма? — горчиво попита Южи.

Опасността се крие в живота, а не в смъртта. Ние те молим да го включиш към нас.

Шика постави ръка върху гърдите на Улф, отмести очи от безизразното му лице и взе решение.

— Направи го! — заповяда тя.

— Какво?!

— Направи това, което иска Оракула! Свържи Улф с машината!

— Но ние не знаем какъв ефект ще има това върху…

— Той умира и никой от нас не може да му помогне! — тръсна глава Шика. — Връзката с компютъра е единственият му шанс!

Тя има право, въздъхна в себе си Южи. Започна да свързва безжизненото тяло на Улф с машината, опитвайки се да не мисли за последиците.

— Няма да съжаляваш — обади се Оракула.

— А защо трябва да съжалявам? — попита Южи, внимателно притискайки вакуумните лепенки към пръстите на Улф.

— Душата ти е пълна със съжаления, Южи-сан. За Хана, за мен… А най-много за майка ти.

— Въобразяваш си — отвърна Южи, зает със сложната мрежа от кабели, която трябваше да обхване черепа на Улф.

— Аз не съм в състояние да си въобразявам, Южи-сан. Поне в този смисъл, който ти придаваш на думата. Но аз не греша.

— Искаш да кажеш, че никога не грешиш — промърмори Южи и започна да включва електродите. — Започваш да придобиваш комплекс за превъзходство, а това е едно от отрицателните човешки качества, които трябва да избягваш…

— За невротик ли ме вземаш, Южи-сан?

— Това, за което говоря, е по-близо до психозата — отвърна Южи, включи последния електрод и се изправи.

— Психозата е опасна, Южи-сан.

— Обикновено е така — кимна Южи и щракна свързващия ключ.

— Аз опасен ли съм?

Южи се дръпна крачка назад и започна да следи етапите на свързването между компютъра и живия човек, умът му беше прекалено зает за отговор. Научи много неща за този процес от включването на Хана и вече знаеше какво трябва да се избягва прекалено резки електрически импулси, необичайни показания на енцефалограмата, претоварване на мрежата, което би довело до прекъсване на потока от постъпваща информация. Всичко изглеждаше наред, индикаторите на апаратурата сочеха нормални стойности.

После нещата взеха неочакван обрат, внезапно, в един и същи миг: в ушите му писна острият сигнал за претоварване на мрежата, енцефалографът започна да изписва странни криви, излизащи извън разграфената хартия. Пръстите на Южи затичаха по клавиатурата на контролните уреди, но това, което ставаше, очевидно беше извън техните параметри.

— Какво става, Южи? — изкрещя Шика. Помещението се изпълни с острата миризма на озон, Улф отвори уста и нададе пронизителен вик. Южи стисна зъби.

После светлинните индикатори на Оракула угаснаха.

Хам Конрад се качи на борда на яхтата на баща си — „Инфлуънс И“. Пролетният ден беше чудесен. По небето тичаха пухкави облачета, откъм океана подухваше свеж бриз. Идеално време за платноходи.

Нещата се подреждат много странно, помисли си той. В мига, в който посягаше към слушалката да се обади на баща си, телефонът иззвъня и Торнбърг му предложи следобедна разходка на борда на яхтата.

Прекрасно, рече си Хам и два пъти провери дали не е забравил снимките, които изобличаваха Торнбърг.

Конфронтацията с баща му няма да е от леките — той ясно съзнаваше това. Но уликите, скрити в сейфа на клиниката, не му даваха правото на избор. Мнението на Йош за баща му се беше оказало абсолютно точно. Истината беше болезнена, но неизбежна. Все още се надяваше, че ще успее да предизвика разкаянието на Торнбърг, че ще го принуди да поправи част от сторените злини. Например да компенсира близките на хората, намерили смъртта си в клиниката, да пусне на свобода онези от тях, които все още бяха живи, да закрие дейността на „Грийн Бранчиз“…

Насочи се към кармата, където баща му се занимаваше с въжетата, прикрепящи яхтата към пристана. Екипажът беше получил почивка — Торнбърг предварително го уведоми за това. „Понякога са страшно досадни и ти се мотаят в краката точно когато имаш нужда от усамотение…“ Едновременно с това обаче той винаги беше считал, че слугите са полезна привилегия на богатите…

Силната миризма на корабно гориво за миг погълна обичайните солени аромати на морето. Напуснаха пристанището и Хам се зае да вдига главното платно. Справи се успешно, после стори същото с малкото платно на кармата и онова на втората мачта — широк, снежнобял правоъгълник. Винаги беше изпитвал неотразимо влечение към шхуните е разперени платна, които величествено порят вълните. Работеше с увлечение, за момент забравил грижите, които нямаха нищо общо с морето. Торнбърг беше този, който му вдъхна любов към ветроходството. Ако се замисли човек, това май е единствената ни обща страст, въздъхна в себе си Хам.

Торнбърг ловко прекара яхтата покрай маркираните с шамандури плитчини на Чесапийк, не след дълго грамадата на Вашингтон се стопи в синкавата мараня. Някъде около пладне Хам сви платната и хвърли котва. Намираха се край подветрената страна на малко островче. Торнбърг се зае да вади обяда — късове крехко месо, задушени в зехтин, кашкавал и червени чушки, няколко вида салати и италианско сирене „Рикота“. Разбира се, и опаковка от шест бири „Сапоро“, която и двамата бяха обикнали в Япония.

Седнаха в каютата, вратите останаха широко отворени. Хам си направи огромен сандвич и лакомо го захапа, докато Торнбърг се задоволи с малко салата и няколко глътки бира. Цял живот беше имал проблеми с апетита, а напоследък съвсем престана да се храни.

Подхвърляха си незначителни реплики, обзети от сладостна нега. За това допринасяха и топлите слънчеви лъчи, отразявани от водата. Торнбърг не изглеждаше особено щастлив, но беше спокоен. Нормално за него състояние, помисли Хам. Особено след смъртта на Тифани. Самият той се чувстваше напрегнат, вероятно поради важната задача, която му предстоеше. Мисълта за бащината скръб му предложи въведението, което отчаяно търсеше от известно време насам.

— Гледам, че шариш из Вашингтон и никак не ти се прибира у дома — промърмори, с преднамерена небрежност той и избърса мазните си пръсти в салфетката. — И мисля, че няма да е зле, ако вдигнеш платната…

— Да вдигна платната ли? — учудено го погледна Торнбърг, сякаш синът му предлагаше оттегля в пенсия.

— Защо не? — усмихна се с пресилен ентусиазъм Хам. — Аспен, а дори и Европа… Зарязваш всичко, отърсваш се от паяжината на мрачните мисли и обновяваш душата си…

— Какво да правя в Аспен? — подозрително го изгледа Торнбърг. — Да зяпам как разни красавици преследват инструкторите по ски? Същото важи и за Европа — там човек на всяка крачка се сблъсква с разни японци и германци… Това ми напомня за Оста и кръвното ми се вдига до опасни граници. — На лицето му се появи хладна усмивка: — Други умни предложения?

Хам сведе поглед към огромния къс сирене в чинията си.

Торнбърг изчака точно толкова, колкото беше необходимо, после продължи:

— Освен това аз не искам да заминавам. В мое отсъствие положително ще се объркат куп неща… — очите му не се отделяха от Хам, направи облог сам със себе си за точния миг, в който синът му ще вдигне глава. — Това в пълна сила важи за моите биохимични експерименти… — Вилицата на Хам замръзна върху сиренето. — Снощи някой е проникнал в „Грийн Бранчиз“, представяш ли си? Какво биха могли да търсят в една обикновена клиника?

— Може би промишлен шпионаж? — подхвърли Хам и остави вилицата.

Добър ход, призна в себе си Торнбърг. На моменти Хам наистина успяваше да го впечатли.

— И ние така си помислихме — кимна той. — Но после открихме, че липси сред документите няма и всичко е налице. — Очите му пламтяха: — Открихме и нещо друго — лицето на крадеца, запечатано от видеокамерата… — Главата на Хам рязко отскочи и Торнбърг се поздрави за спечеления облог. — Искаш ли да го зърнеш? Тук, на борда, имам едно копие от лентата…

— Не, Господи!

— „НЕ, Господи“ — имитира го Торнбърг. — Само това ли имаш да кажеш?

— Господи, защо се чувствам така, сякаш съм длъжен да ти дам отговор? — избухна Хам. — Ти си този, който трябва да дава обяснения!

— Не се чувствам длъжен да давам обяснения за постъпките си пред когото и да било! — хладно го изгледа Торнбърг. — За това достатъчно добре се грижат времето, парите и влиянието ми! В момента искам да науча какво е намислил собственият ми син и защо е проникнал с взлом в моята клиника!

— А аз искам да знам…

— Задръж малко, момчето ми! — рязко извика Торнбърг и Хам неволно подскочи. — Ако исках да знаеш какво става в „Грийн Бранчиз“, сам щях да ти го кажа, по дяволите! Не съм го сторил, значи това не е твоя работа!

— Аз пък реших да го направя моя работа!

Я виж ти, учуди се в себе си Торнбърг. Нима ще се окаже, че синчето притежава повече твърдост, отколкото съм допускал?

— Трябва да поговорим за всичко, което става в тази клиника! — решително вметна Хам.

— Трябва ли?

— Да, трябва! Господи, та ти си извършител на куп тежки престъпления! Отвличане, изтезания, убийства! Не си нищо повече от един презрян криминален тип! Кълна се, че все още не мога да разбера как си успял да привлечеш толкова много и толкова способни учени за свои съучастници!

За момент Торнбърг се изкуши да поеме по предложената писта, но после тръсна глава. Майната му! След като го иска, ще си го получи!

— Господи, как можеш да бъдеш военен и едновременно с това толкова наивен! — прогърмя той. — Нима не знаеш, че всичко е въпрос на пари? Тези учени приеха офертата ми с огромно желание, защото получаваха не само добро заплащане, но и пълна свобода за своите експерименти! Нима си въобразяваш, че хората са ангели? Не, синчето ми — хората са си хора, с всичките си вродени недостатъци. Дай им това, което искат, и те няма да се спрат пред нищо!

— Това ми звучи като мото, достойно за Дявола!

Торнбърг се разсмя, а Хам окончателно изпусна нервите си. Не обичаше да го наричат „синчето ми“, а когато Торнбърг му се надсмиваше, направо ставаше бесен.

— Май не си даваш сметка за положението си, а? — изръмжа той, извади фотокопията на секретните материали и ги размаха под носа на баща си. — Дните на твоето величие отминаха! Успях да открия ахилесовата ти пета и нямам намерение да я изпусна, преди да приемеш условията ми!

— Няма човек на този свят, който да ми диктува своите условия! — задави се от ярост Торнбърг.

Кръвта на Хам забуча в ушите му, имаше чувството, че всеки момент ще получи инфаркт. Повдигаше му се от мерзкото чувство, че е бил принуден да изпълнява заповедите на стария лицемер. Не можеше да живее повече с тази мисъл, още по-малко пък с познанието за това, което беше извършил Торнбърг, за това, което се готвеше да извърши.

— Приемането на моите условия е единствения ти шанс да се измъкнеш от дупката, в която сам си скочил! — предупреди го той. — Нарушил си толкова много закони, че се отказах да ги броя… Имаш ли представа какъв празник ще настъпи в канцеларията, на главния прокурор, ако там се получи копне от тези материали?

— А как ще стане това, синчето ми?

— Аз ще ги изпратя! — изрева извън себе си Хам, въпреки твърдото решение да сдържа нервите си. — И престани с това „синчето ми“!

— Ще престана само след като ти престанеш да се държиш като десетгодишен скаут! — изръмжа Торнбърг. — Едва тогава ще чуеш от устата ми името, което съм ти дал по рождение! Кой ти е дал правото да бъдеш мой следовател, съдия и екзекутор? Нима си въобразяваш, че светът покорно ще следва собствените ти представи за справедливост? Това са пълни глупости. Светът се ръководи от хаоса, човешките закони — също…

— Не аз съм този, който е създал моралните норми на поведение! — разгорещено отвърна Хам и започна да си дава сметка, че старецът все пак е успял да промени равновесието на силите, принуждавайки го да обяснява мотивите за своето поведение. — Моралът е единственото общо нещо в разнообразието на човешката култура.

— Това го кажи на арабите или японците — Презрително се усмихна Торнбърг. — И ще разбереш, че дори понятие си нямат от морал…

— Грешиш — поклати глава Хам и отчаяно потърси път към темата за прегрешенията на баща си. — Може би техният морал се различава от нашия, но все пак е…

— Глупости! Губиш си времето да защитаваш хора, които не заслужават това! Не очаквах, че ще чуя подобни думи от устата на собствения си син!

— Господи! Говориш така, сякаш аз съм единствено това — твой син!

— Точно това съм бил и аз — син на баща си! До последния му час!

— Не! — скочи на крака Хам. — Аз съм повече от твой син! Много повече!

— А имаш ли представа какво щеше да бъдеш без мен? — изгледа го изпод козирката на капитанската си фуражка Торнбърг. — Съмнявам се, много се съмнявам… Благодарение на моите връзки и влияние ти влезе в специалното училище и колежа. Пак благодарение на тях се озова на удобно местенце в Токио, където все пак благоволи да ми свършиш и малко лична работа. Но в замяна на това аз те изтеглих от армията и ти дадох добра служба в Министерството на отбраната… А какво свърши сам, без моя помощ? Ожени се за една красива, но безполезна жена, която не ти доставя удоволствие, не цени начина на живот, който й предлагаш, и е толкова равнодушна към брака ви, че ти позволява да вилнееш като разгонен котарак! Пък и защо да бъде другояче? Доколкото съм осведомен, инструкторът по тенис я обучава наистина пълноценно!

— Това не е вярно! — изкрещя Хам, макар че част от съзнанието му прие новината без никаква изненада.

— Вярно е, разбира се — загрижено поклати глава Торнбърг. — И аз имам някои снимки, синчето ми… Искаш ли да ги видиш? — изсмя се и Хам стисна зъби. Като дете се беше наслушал на подобни обвинения между родителите си, още помнеше болката, която причиняваха ноктите, забити в дланите му.

— Господи Исусе! Това е ужасно!

— Достатъчно! — изрева Торнбърг и стовари ръце върху масата. Посудата издрънча, разлятата върху плота бира засъска като киселина. — Успял си да се добереш до тайните ми, но сега аз си ги искам обратно! Хайде да прекратим празните дрънканици и да бъдем делови!

— По отношение на какво?

— По отношение на сделката, глупако! — изръмжа Торнбърг. — Би трябвало да ти строша ръцете за това, което си направил, но нямам достатъчно кураж. Признавам, че те подцених, браво на теб… Сега разполагаш със стоката, която ми трябва, аз пък имам влиянието, което трябва на теб. Това ми се струва солидна основа за сключването на сделка. Затова предлагам да зарежеш тъпите си морални скрупули и да се залавяме за работа!

Това беше моментът, в който Хам си даде сметка, че е предприел погрешен ход. Гледаше баща си така, сякаш за пръв път го виждаше. И в определено отношение това наистина беше вярно. Беше допуснал глупостта да се надява, че ще успее да го убеди в необходимостта от компромис. И стана това, което неизбежно трябваше да стане: Торнбърг го принуждаваше да сключи сделка, в която няма място за морал. Едва сега разбра, че моралът е твърде скъпа стока за Торнбърг, че въпреки парите и властта, той не можеше да си го позволи. Може би това се дължеше именно на парите и властта, които бяха събирани в условия, напълно изключващи участието на морал.

Разкритието беше зашеметяващо, Хам имаше чувството, че е улучен между очите от ослепителна светкавица. Исусе, въздъхна отчаяно той. Как съм издържал в тази къща? Как мама го е понасяла? Имаше отговор на тези въпроси, разбира се. Торнбърг Конрад III излъчваше царствено привличане, на което никой не беше в състояние да устои. Дори когато човек има достатъчно ум, за да подозира за наличието на тъмни сили зад това привличане.

Вече беше сигурен в това, което би трябвало да знае още преди години — отношенията му с Торнбърг имаха една-единствена алтернатива. Седне ли срещу него за уточняване параметрите на предложената сделка, той ще бъде загубен. Ще се превърне в една от стотиците и хиляди мушици, попаднали преди него в мрежата на Торнбърг.

— Не! — прошепна Хам. Лъчите на слънцето се отразяваха в полираните дъски на палубата. Макар и заслепен, той не отмести очи пред мрачния поглед на баща си. — Никакви сделки, никакви компромиси! Има само един начин да те спра — да предам секретните материали на главния прокурор!

— Не ставай идиот, Хам! Нищо няма да предаваш! Оригиналите вече са изгорени, а ти ще ми предадеш негативите! С това въпросът ще бъде приключен.

— Чуваш ли се какво говориш, Господи? — извика Хам и стовари юмрук върху масата. — Въпросът не е приключен, уликите няма да бъдат унищожени! Нима не разбираш, че докато клиниката действа, такива улики ще се създават всеки божи ден?!

— Не буйствай, синчето ми — хладно се усмихна Хам. — Това няма да ти е от полза…

— Стига вече с тези глупости! — озъби се Хам. — Пробутвай ги на когото щеш, но не и на мен! — извъртя се на пети и тръгна към електрическата макара. — Време е да се връщаме в пристанището!

— Няма да мръднем оттук, докато не се разберем! — троснато отвърна Торнбърг.

— По този въпрос вече нямаш думата — подхвърли през рамо Хам.

— Ако направиш още една крачка към макарата, ще се наложи да използвам ей това!

Хам рязко се завъртя и присви очи към сянката на рубката за управление, под която беше застанал Торнбърг.

— Какво е това, по дяволите?

— На какво ти прилича? — мрачно се ухили Торнбърг. — Вероятно на харпуна, който държа тук в случай, че се натъкна на някоя акула…

— И ще го използваш срещу мен, така ли?

— Само ако се наложи.

Хам замълча и отправи поглед към назъбения връх на стрелата от дебела стомана, способна да пробие кожата и на най-голямата акула в океана. Цял живот се беше покорявал на Торнбърг, но ако си въобразява, че това ще се случи и сега, бързо ще открие каква изненада го очаква, въздъхна в себе си той.

— Ела тук и сядай на масата. Трябва да поговорим…

— След което ще сключим още една от сделките, на които си свикнал, нали? — поклати глава Хам. — Аз ще си мисля, че получавам това, което искам, докато ти ще получиш възможност да продължиш намисленото… Не, този порочен кръг ще спре. Сега и завинаги!

— Нищо няма да спре — поклати глава Торнбърг. — Нямам намерение да затварям „Грийн Бранчиз“. Единственото, което мога да ти обещая, е, че ще прекратя вноса на нови пациенти и ще освободя тези, които вече са…

Хам бе обзет от сляпа ярост. Дори по време на войната не беше изпитвал чувство с подобна сила.

— Как можеш дори да си го помислиш? — изсъска той. — Какво невероятно нахалство, Господи! Злото не може да се изкорени с половинчати мерки! Нима очакваш, че като ми обещаеш да убиеш шест човека вместо дузина, нещата ще се уредят?

— Защо не? — вдигна вежди Торнбърг. — И това е компромис. Ти си този, който не желае да прави компромиси.

— Няма начин да извърташ повече! — отсече Хам. — Става въпрос за теб, а не за мен. Всичко или нищо!

— Наистина ли?

— Махни шибания харпун!

— Всичко или нищо е неприемливо предложение за мен.

— Имаш право на избор — сви рамене Хам и се насочи към макарата.

— Стой си на мястото! — предупреди го с леден глас Торнбърг.

— Майната ти! — изръмжа Хам и започна да вдига котвата. — Никога вече няма да те нарека „сър“, нито пък ще изпълнявам заповедите ти!

Стрелата го улучи точно между лопатките. Раната не беше смъртоносна, но скоростта на изстрела се оказа фатална. Тялото на Хам политна напред, удари се в парапета и изчезна зад борда.

Захвърлил харпуна, Торнбърг вече тичаше нататък. Приведе се над парапета и втренчи поглед надолу. Гърбът на Хам бавно изплува сред бързо почервеняващата вода забита дълбоко в него, стрелата приличаше на прекършено знаме…

— Всемогъщи Боже! — прошепна Торнбърг, втренчил поглед в косата на сина си, която бавно се полюшваше върху вълните.

В главата му се появиха отдавна забравени стихове от У. Б. Йейтс — любимия му поет на младини:

Улф стоеше сам на дългата ниска ивица земя, заобиколена отвсякъде с безбрежен океан. Над главата му се носеха ниски пухени облаци, подгонени от хладен ветрец.

Не, всъщност не беше сам… Далеч пред себе си виждаше тъмна фигура, очертана ясно на фона на оранжевото небе. Тръгна към нея, но късчето ниска земя под краката му сякаш оживя и започна да се удължава като езика на гигантски звяр. Около него нямаше нищо друго, освен оловното море, оранжевото небе и малкото късче суша. Изпита странното чувство, че това е последната твърда земя в полудялата вселена…

И фигурата…

Забързан към нея, той скоро установи, че това е човек. После видя, че е жена, японка, изключително красива… Стоеше на самия край на сушата и гледаше към морето. Видя профила й и стреснато установи, че страшно прилича на Минако.

Макар да беше сигурен, че стъпва напълно безшумно, жената го усети и извърна глава към него. От фигурата й се излъчваше дълбока скръб, изведнъж му се прииска да заплаче. Едновременно с това стоеше напълно неподвижно. Като камък в средата на пресъхнало езеро, като птица преди полет…

— Аз съм Хана — промълви жената. — Дъщеря на Минако, природена сестра на Шика.

Какво ме кара да изпитвам чувството, че я познавам отдавна? — учуди се Улф.

— Къде съм? — попита той. — Мъртъв ли съм?

— Мозъкът ти е свързан с един биокомпютър, известен като Оракула — отвърна тя и докосна гърдите му. — В тялото ти има отрова, трябва да останеш неподвижен, за да успея да я прогоня оттам.

Улф понечи да зададе нов въпрос, но изведнъж се сети как Белия лък беше лекувал баща му и замълча.

— Ето, готово — обади се след известно време Хана, после изведнъж се вкопчи в него: — Чуваш ли това?

— Какво да чувам? — погледна я озадачено Улф. — Само вятърът се усилва…

— Не, не е вятърът — поклати глава тя и отправи поглед към открития океан: — Това е нещо друго.

Улф проследи посоката на погледа й. После наистина долови някакъв звук, който заглушаваше воя на вятъра. Беше протяжен вой, пропит с дълбоко отчаяние. Душата му се сви.

— Идва — прошепна Хана.

Оловните води на океана се раздвижиха, сякаш от мощно подводно течение, на повърхността се вдигнаха високи пръски.

— Какво е това? — попита Улф и ясно усети бавните удари на сърцето си.

— Нещо, което очаква своето раждане — прошепна Хана.

Страхът в гласа й беше толкова осезаем, сякаш на голото късче земя се беше появил трети човек.

— Слушай ме внимателно, Улф. Дойдох тук по своя воля, подчинявайки се на глупавото желание да напусна света на хората. Чувствах се зле в човешката си обвивка, страдах от замърсената околна среда, която хората създадоха поради липса на далновидност и разум.

Дойдох тук да намеря покой, да потъна в безкрайността, да живея сред чистота. Но открих, че нося мръсотията в душата си и започвам да заразявам тукашната атмосфера с отровния й вирус…

— Хана, аз трябва да зная…

— Не, не! — прекъсна го развълнувано тя. — Нека свърша, докато все още съм във фазата на яснотата. Времето ми изтича. Ние с Оракула представляваме едно цяло, но бързо полудяваме…

В центъра на оловния океан се появи ясно различима дупка, нещо като дълбока падина. Вълни нямаше. Сякаш гигантското създание в дълбините беше толкова огромно, че запълваше целия безбрежен простор.

Тя говореше бързо, но ясно. Всяка дума носеше в себе си дълбока, кристалночиста истина. Улф намери потвърждение на тази истина в душата си и се парализира от ужас. Но продължаваше да слуша. Потъваше все по-дълбоко в обясненията на Хана. Разбра какво се е случило с него, ясно си представи и това, което предстои да се случи. Тя олицетворяваше бъдещето. Едно бъдеще, което беше пожелала да напусне с егоистична готовност.

— Виждаш контурите на нещата, те стават все по-ясни, нали? — попита накрая тя. — Това е бъдещето и ти трябва да знаеш как да се справиш с него…

После от устата й се откъсна силен вик. Вятърът го понесе надалеч, заедно с тялото й, след което гигантското създание започна да се измъква от морските дълбини.

Колко широк е бил изборът му? Между колко начина на поява е бил в състояние да избира? Но то имаше нужда от помощ, то искаше да опознае непознаваемото… И за тази цел беше избрало Улф — медиум и психохирург едновременно…

Но Хана беше успяла да проумее това, което за оракула беше пълна мъгла — че полудява от собствената си схема, от първичната матрица, заложена в неговата конструкция. Това познание беше донесло безкрайната мъка и ирония на света, който беше избрала за свое убежище. Беше разбрала, че изход няма — поне за нея… Но Оракула не може да разчита на някакъв екзистенциален катарзис. Той не можеше да осъзнае смисъла на своето търсене.

Опасността се крие в живота, а не в смъртта.

Улф разбра какво означава това. В последния миг на ясно съзнание Хана беше успяла да му го обясни.

Надигащото се от дълбините чудовище имаше много глави. Красиви и тайнствени, те заплуваха към него с желанието веднага да го опознаят. Бяха толкова много, че не би успял да ги преброи дори и след година престой в тази полудяла вселена. Красиви и тайнствени, главите запълниха целия му свят.

Улф затвори очи, пробуди могъщата си „макура но хирума“ и насочи лъча й към мастилената повърхност на океана. Той с лекота прониза Оракула и пред очите му изплуваха сложни лапидни електронни схеми. Не разбираше абсолютно нищо от подобни неща. В душата му помръдна паниката.

— Аз те излекувах, сега ти ми помогни да живея и разбирам!

Престана да обръща внимание на електрониката и насочи лъча на психическата си енергия дълбоко навътре в чудовището. Ослуша се, вгледа се, започна да опипва… И долови някаква слаба, почти незабележима пулсация. Това не можеше да бъде пулс, разбира се, просто защото машината нямаше сърце. Но, подобно на всички живи организми, то имаше някаква сърцевина, някаква дълбока същност, без която не би могло да съществува. Улф изведнъж разбра защо вселената около него му се представя под формата на безбрежен океан — в него имаше вълни, тези вълни се подчиняваха на един вечен ритъм, който по своята амплитуда и повторяемост започна да му става странно познат… Да, точно така. Това е величествения ритъм на живота, който човек може да долови само когато спи и сънува…

Но ритъмът на Оракула беше безнадеждно нарушен от „макура но хирума“, от ДНК в клетките на Южи, от психическите остатъци на Хана. И това правеше сънищата му налудничави. Гигантското създание под оловните води на океана беше побъркано. Окончателно и безнадеждно. Огромната мощ на „макура но хирума“ беше разкрила пред току-що започналия да се оформя „мозък“ прекалено много възможности за прекалено кратко време и това беше станало причина за побъркването му. Макар и полуорганичен, мозъкът на Оракула не отстъпваше по сложност на това, което се крие в главата на човека. Дори напротив — в много отношения той го превъзхождаше, беше страховито точен и аналитичен.

Но този мозък беше още в пелени, едва започнал своето оформяне. Беше спящ и поради това особено уязвим. Психиката на Хана и частиците ДНК на Южи му бяха предадени в разпореждане прекалено рано…

Гласовете от лудницата, чу ги в момента, в който се опита да осъществи контакт с основната матрица на Оракула. В един кратък, но ужасен миг пред очите му се появиха милиони лица, тялото му изгуби тегло и увисна в пространството, психиката му потъна в полудялата вселена…

Но Улф се стегна, концентрира психическите си сили и насочи мислите си към онази какофония от гласове, която съпътстваше усилията му да влезе в съзнанието на масовите убийци. Какофонията, благодарение на която тези убийци признаваха престъпленията си и се оставяха в ръцете на правосъдието… Всичко това принадлежеше към друг живот, далечен и чужд, но опитът беше успял да се съхрани…

Пренебрегвайки хаоса, той проектира своята „макура но хирума“ още по-дълбоко в туловището на Оракула. Потъна в сложните връзки на матрицата и скоро усети, че може да докосне ритъма на съществуването му, хода на мислите, проявяващи се под формата на сънища…

— Това е единствения начин, по който мога да ти помогна — промълви той.

Черният сноп на психическата му енергия се устреми напред и прекъсна биомеханичните връзки и електронните импулси.

Оракула беше екзекутиран.

Торнбърг Конрад III се прибра във вилата си на Магнолия Теръс с чувството, че тялото му е покрито с дълбоки радиационни язви. В устата му тежеше горчивият вкус от предателството на Хам, стомахът му се разкъсваше от вируса на измяната.

Агонизиращ гняв разтърсваше тялото му като сухо дърво, попаднало в окото на циклон. Строполи се на едно от тапицираните кресла и стисна глава между дланите си. Не посегна към лампиона, в момента му беше много по-добре сред хладния мрак и тишината на вилата.

Защо стана така, че срещу него се обърна най-близкият до сърцето му човек? Отдавна, преди много години, беше отписал другите си синове. Те се бяха превърнали в излишен баласт и той ги изрита от топлото семейно гнездо без капчица съжаление. Но после откри, че се налага да ги спасява от такива глупави грешки като прелюбодейство със съпругата на шефа и брак с неподходяща жена, заплашваща да ангажира глутница адвокати и да измъкне от нещастника дори последния петак.

Тези хлапаци не струваха пукната пара, единствено Хам беше изключение. Точно по тази причина Торнбърг му помогна да изгради блестяща кариера. Прибягвайки до мрежата на „старите момчета“, той осигури на любимия си син всички привилегии на властта, които можеха да предложат комбинативният му ум и огромното му богатство.

Надигна се от креслото с цената на доста усилия, прекоси дебелия килим и спря пред бара. Взе една чаша от тежък кристал и я напълни с уиски, към което прибави съвсем малко сода. Изпи наведнъж две трети от питието, сякаш беше лекарство. Всъщност в момент като този уискито наистина имаше лечебни функции.

Вече от няколко седмици живееше в тази вила. Тишината на игрището за голф, прорязано от спретнати туфи стройни дръвчета, му действаше добре. Огромната каменна къща, доминираща сред не по-малко огромното имение във Вирджиния, изведнъж му се стори студена и чужда, там с особена острота чувстваше липсата на Тифани. Многобройните стаи и пристъпващите на пръсти прислужници, които сигурно го шпионираха и клюкарстваха зад гърба му, гористите хълмове — всичко това вече му се струваше непоносимо.

В съзнанието му отново се появиха стихове от поемата на Йейтс:

Господи, всичко отиде по дяволите! Отпи още една глътка уиски със сода. Какво е целял Хам с това проникване в „Грийн Бранчиз“ и фотографирането на секретните документи? Защо е искал да научи за клиничните експерименти? Вярно е, че някои аспекти от тези експерименти бяха незаконни, но кой, по дяволите, беше създал законите? Торнбърг беше имал прекалено тесни връзки с идиотите от Капитолийския хълм, за да изпитва към тях дълбоко презрение и нищо повече. Това бяха типове с достатъчно втвърдени артерии, за да отрежат достъпа на кислород до мозъците им, типове, които никога не успяват да измъкнат хоботите си от реката на подкупите, която година след година носи дивиденти срещу синекурните им постове…

Основната грешка на Хам беше неспособността му да надникне отвъд условността на законите, създадени в обществото. Докато самият Торнбърг отлично разбираше, че никой не може да наложи изкуствен ред в хаоса на Вселената.

Отпи нова глътка уиски и потръпна, като си спомни как беше извадил трупа на сина си от водата. Уви го в резервното платно, което винаги държеше на борда, овърза го здраво, а после прикачи към него външната котва, предварително освободена от тежката си верига. Едва след като го бутна през борда, се сети, че не беше казал никаква молитва. Опита се да промърмори нещо, но главата му беше празна…

Простена, в устата му имаше вкус на кръв. Запрепъва се по килима. Искаше да стигне до спалнята, където, скрит под фалшивото чекмедже на нощното шкафче, го очакваше спасителният серум.

Едва на крачка от леглото усети, че някой се е настанил в креслото редом с шкафчето.

— Кой е там? — попита той с глас на стреснат и безпомощен стар човек.

— Не усещаш ли парфюма ми?

Торнбърг завъртя глава, ноздрите му потръпнаха.

— Стийви? — колебливо попита той. — Когато отмени вечерята ни, каза, че веднага се връщаш в Ню Йорк… Какво правиш тук?

— Чакам те.

Остротата в гласа й го накара да потръпне от безпокойство. Какво се е случило? Връхлетя го паниката. Нима Хам е имал глупостта да й покаже откраднатите от касата на „Грийн Бранчиз“ документи? Не, не, това е изключено. Хам дори не подозира за отношенията му със Стийви… Май наистина започвам да се превръщам в параноик, въздъхна Торнбърг. Отчаяно се нуждаеше от една доза серум, но още по-силно искаше да научи резултата от проникването на Улф в тайнствения свят на онази кучка Минако. Свят на вечната младост и огромната власт…

— Радвам се, че си тук — промълви най-сетне той.

— Може би няма да се радваш толкова, след като чуеш това, което ще ти кажа.

— Не те разбирам…

— Искам да чуя защо не си ми казал за връзката ти със сестра ми.

— Стийви — пристъпи крачка напред той и внимателно се отпусна на ръба на леглото. — Знаеш, че сестра ти не можеше да се примири с приближаването на старостта. Когато научи, че аз провеждам експерименти, насочени към забавянето на този процес, тя поиска да стане част от тях…

— Стана опитно зайче по собствена воля, така ли?

— Да.

— И беше запозната с всички рискове?

— Разбира се. Направих опит да я разубедя, но…

— Разполагам с кореспонденцията между теб и Аманда.

— Аха…

Виждаше линията на профила й, меко очертан от светлината, която проникваше през спуснатите наполовина дървени капаци на прозорците. Едва сега успя да определи точното разстояние между двамата.

Сложи чашата на нощното шкафче и издърпа чекмеджето.

— Имам нужда от една доза…

Стийви го изчака да отмести фалшивото дъно и да пъхне ръка отдолу, после щракна нощната лампа.

Торнбърг заслепено примигна.

— Това ли търсиш?

Вече я виждаше ясно. Изглеждаше доста съблазнителна с тесните джинси в защитен цвят, кремава блузка под бейзболното яке от кожа и груба вълна, разкопчано отпред. В нормално състояние несъмнено би се възхитил на дългите бедра и съблазнителната извивка на гърдите й, но в момента вниманието му беше привлечено от тънките ръкавици от агнешка кожа, които покриваха китките й. И най-вече от армейския колт 45-и калибър, който сочеше право в гърдите му.

— Зареден ли е?

— Всяка дупка на барабана — усмихна се хладно Стийви.

— Нима искаш да ме застреляш, Стийви? — попита той. — Ти си психиатър и отлично знаеш какви са последиците от подобен акт. Не само юридическите, а и онези, които години наред ще присъстват в главата ти… Освен това с нищо не съм те предизвиквал, за да ме заплашваш с револвер…

— Ти си наредил да убият Аманда.

— Май си полудяла! — втренчи се в нея Торнбърг. — Защо, за Бога, бих…

— Тя е била на смъртно легло от твоите дози. Млъкни, не се опитвай да го отричаш! — главата й бавно се поклати: — Да, точно като Тифани… Но при Аманда е било по-различно… Върху Тифани си имал пълен контрол… Къде е тялото й, Торнбърг? В гробищата? Не. Нямаше погребение, нямаше никакви церемонии. Готова съм да се обзаложа, че си наредил на своите вампири в клиниката да й направят пълна дисекция, а след това си я изгорил. Чиста работа. Никой съдебен патолог не може да задава неудобни въпроси нали? Смъртният акт е бил попълнен от някое покорно кученце на щат в собствената ти клиника…

Но с Аманда не си могъл да постъпиш по този начин. Тя е била извън контрола ти, сред широкия свят. Знаел си, че умира, но не си бил в състояние да я примамиш в клиниката. Смъртта й от твоите медикаменти несъмнено би повдигнала доста неудобни въпроси и затова си решил да я убиеш. За да бъде картината пълна, ти си наредил на платените убийци да симулират кражба с взлом. Това често се случва в Ню Йорк, особено в нейния квартал… Бил си убеден, че никой няма да задава въпроси.

— Свърши ли? — хладно я изгледа Торнбърг. — Признавам, че има логика в тази версия, но тя е точно това — версия, и нищо повече. Не зная кой ти е внушил тези безумни обвинения, но мога да те уверя, че…

— Млъквай! — дрезгаво извика Стийви и скочи на крака. Сякаш яростта не й позволяваше да остане неподвижна. — Вече познавам макиавелианските ти методи! И не мога да си простя факта, че съм била в състояние да се възхищавам на начина, по който манипулираш хората. Важни хора, с огромна власт… Въртял си ги на пръста си, нали? Така изгради кариерата на Мортън, така ми осигури достъп до онези кръгове на обществото, за които цял живот съм мечтала. Ти беше могъщ като слънцето, а аз бях толкова близо, че поемах част от топлината ти, светех с част от отразената ти светлина. Бях твоя приятелка, достатъчно беше само да спомена името ти и позлатени врати се отваряха пред мен…

Господи, как само тръпнех от нетърпение! Представях си, че съм бродуейска актриса, излизаща пред очите на отбрана публика. Вярвах с цялата си душа на лъжите ти! И наистина бях актриса, но не такава, каквато си бях представяла… Живеех денонощно с твоите лъжи. Най-ярко доказателство за това е начинът, по който проституирах с Улф, изпълнявайки твоето желание. Спомням си за този епизод със страх и гняв, но това са чувства, които ти никога няма да разбереш. Защото са насочени към самата мен, към мерзкия начин, по който спечелих доверието на Улф, изпълнявайки твоя заповед…

В едно беше прав: аз наистина обичам Улф. И съм уверена, че ако времето позволи, той също ще започне да ме обича. Естествено това никога няма да стане, тъй като нашите отношения се изградиха върху фалша и измамата, които ти поиска от мен. Никога не мога да го погледна с открито сърце, не бих посмяла дори да му призная какво съм сторила!

— Хайде, стига, Стийви — промърмори успокоително Торнбърг. — Аманда ми беше приятелка, харесвах я, беше ми мъчно за нея… Ако съм допуснал някаква грешка, тя е била неволна… Съжалявах я, но сега разбирам, че не трябваше дори да й споменавам за експерименталната програма в клиниката. След смъртта й се чувствах ужасно, но те уверявам, че това беше една случайна смърт… Градът я уби, Стийви. Ню Йорк я уби. Това е истинска трагедия, но виновни няма. Най-малкото пък аз…

— Вече не ме интересува начинът, по който изопачаваш истината, Торнбърг!

— Стийви, ти най-добре от всички можеш да разбереш, че в момента емоциите ти вземат връх над разума.

— Предупредих те да си затваряш устата! — хладно отвърна тя и насочи колта в сърцето му. Ръката й не потрепваше и Торнбърг веднага си даде сметка, че моментът е неподходящ за опит да я обезоръжи. Едновременно с това усети, че тази жена наистина започва да го дразни. Имаше нужда от време, за да анализира всичко, случило се на борда на яхтата. От огромно значение за бъдещето му беше да определи…

— Прочетох писмата на Аманда и изведнъж разбрах, че не притежавам никакви ценности — наруши хода на мислите му Стийви. — Бракът ми е една измама, лишена от обич и искреност. Не е нищо повече от удобен съюз, макар да съм убедена, че в началото не беше така… Чувствам се все по-отчуждена от своите пациенти, а контактите ми в обществото са толкова кухи и фалшиви, че направо ми се доплаква…

Улф пробуди единственото истинско чувство в душата ми, ако не се брои мъката ми след смъртта на Аманда… Но аз го предадох и вече не мога да разчитам на взаимност.

В крайна сметка не само ти си олицетворение на злото, Торнбърг… То се крие дълбоко в душата ни и чака удобния момент, за да щракне зъбите на зловещия си капан и да ни удави завинаги в мрачните дълбини на човешката мерзост. Както виждаш, обвинявам теб, но обвинявам и себе си…

Ръката й с револвера се протегна напред и Торнбърг изведнъж разбра, че преценката му за тази жена е била погрешна. Тя всеки момент щеше да натисне спусъка. Твърде късно си даде сметка защо пожела да говори — просто е искала да изгради онази психологическа черупка, която ще я предпази от угризенията, идващи след всяко хладнокръвно убийство.

— Притежавам писмата, но те няма да издържат пред съда — продължи Стийви. — Нямам пряко доказателство, че ти си заповядал убийството на сестра ми, но това не ми пречи да бъда убедена във вината ти. Затова няма да те изпусна. Нямам избор, а и нямам какво да губя!

Миг преди да натисне спусъка, дясната ръка на Торнбърг се стрелна към нощната масичка, грабна тежката кристална чаша и я запрати към Стийви. Улучи я в рамото едновременно с оглушителния трясък на изстрела.

Тялото на Торнбърг отскочи назад и се стовари напреко на леглото, куршумът потъна в гърдите му, малко под сърцето.

Стийви изкрещя от ужас, очите й не можеха да се откъснат от фонтана алена кръв, който бликна от раната и започна да попива в чаршафите. Очите на Торнбърг бяха огромни и оцъклени, но тя не посмя да надникне в тях.

Тялото й се разтърси от конвулсии, видът на кръвта я вцепеняваше от ужас. Изминаха няколко дълги секунди, преди да се овладее до степен, която й позволяваше да се измъкне от стаята, а след това и от вилата…

Хукна през горичката край игрището за голф. Измина по-голямата част от разстоянието до взетата под наем кола, преди да си даде сметка, че ръката й все още стиска оръжието. Захвърли го с погнуса в храсталаците и побърза да се настани зад волана.

Съзнанието й беше в шок, налагаше се да стиска волана с цялата сила на ръцете си. Все пак се контролираше достатъчна, за да спазва ограниченията на скоростта и пътните знаци. Спря край първата телефонна кабина, изрови някакви монети от чантичката си и позвъни в полицията. Задъхано съобщи за трупа в малката вила, без да споменава нито името на Торнбърг, нито своето. Гласът насреща я засипа с въпроси, но тя побърза да остави слушалката.

На крачка от кабината тялото й омекна. Свлече се на колене и започна да повръща. След няколко минути се надигна и с олюляване се насочи към колата. Чувстваше се замаяна и безкрайно слаба. Седна зад волана и отправи поглед към черното небе… Тишината се нарушаваше единствено от пропукването на изстиващия двигател.

Умът й постепенно започна да се освобождава от шока. В главата й се появи първата логична мисъл, последвана от втора, после трета… Едно е да замислиш убийство, да бъдеш убедена, че това убийство е израз на висша справедливост… Но съвсем друго е да го извършиш в действителност. Убийството си е убийство и Стийви започна да си дава сметка, че последици винаги ще има…

Двадесета главаТокио

Нощ в метрополията

Модерно Токио действително е метрополия на неясна меланхолия, възможна единствено в общество, което се е съградило от руините на дълбок нихилизъм и унижение от претърпяното на бойното поле поражение. Фактът, че това общество бърза да възприеме празните символи на някоя търговска марка или празната глава на нашумяла поп звезда, прибавяше допълнителна доза горчилка към стилизираната болка на ултрамодерната фасада.

Улф бродеше из нощно Токио със стръвта на хищника, от който произлизаше името му. Беше дълбоко впечатлен от отчуждението, лъхащо от тази фасада, едновременно с това архитектурата откровено му харесваше. Тя не позволяваше интерпретации и украса, не предлагаше възможности за компромис. Беше твърда и неподатлива като самурайска броня.

Намираше се на светлинни години от лудата и извратена вселена на Оракула. На покойния Оракул. Едва след унищожението му Улф си позволи да си представи Хана свободна…

Никога не беше изпитвал такова удоволствие от движението си в сенките, далеч от блестящите неонови реклами на Гинза, които хвърляха перлено сияние дори из отдалечените улички.

Душата му се изпълваше с меланхолия и тъга, предизвикани от отминалия разцвет на красотата, от изплъзващите се в далечината щастливи мечти на младостта.

Отново си спомни за Хана, тъжна и самотна сред ада на съвременния живот. Ад, който отчасти сама си беше изградила… Беше сигурен, че тя би разбрала чувствата му в тази тъмна токийска нощ.

Светлината очерта силуета на Шика.

От мястото си в сянката той ясно видя как жената джудже отвори вратата на „Забранените мечти“ и я пропусна да влезе. Вратата се затръшна, тъмната уличка изведнъж просветля от приближаващи се автомобилни фарове. Колата отмина и мракът отново встъпи в правата си. Бледото сияние на Гинза придаваше нещо неземно на тясната уличка. Минувачи липсваха, макар че Улф ясно чуваше мъжки глас, който ту викаше, ту шепнеше, ту избухваше в пресилен смях… Това бяха звуците от неразбираемо телевизионно шоу, долитащи през някой от близките прозорци.

Нещата се стекоха така, че сега се задвижи последният им, единствен план… Беше толкова опасен, че човек би прибегнал до него само по силата на отчаянието.

Улф засече времето и започна да брои минутите от влизането на Шика. Те се точеха бавно, сякаш залепнали по тъмните фасади на околните сгради.

Лицето на Шика беше първото, което видя след тежкото си пробуждане. Имаше чувството, че е спал с години, може би затова страшно много й се зарадва. За пръв път в живота си беше щастлив, че вижда нечие лице… Обичаше безумно тази жена! И въпреки това я изпрати на опасна мисия. На мисия, от която може би никога няма да се върне…

Времето.

Циферблатът на часовника му хвърляше жълтеникаво сияние в мрака. Вълче око. Той отново огледа уличката, изчака отминаването на поредната кола. Фаровете й осветиха призрачните фасади наоколо, а Улф изпита чувството, че гледа декор от стар филм на ужасите.

Плъзна се предпазливо напред, избягвайки светлината. Прекоси платото към тротоара на „Забранените мечти“ и бързо свърна зад ъгъла. После, в съответствие с репетицията, осъществена часове по-рано в присъствието на Шика, той измина една пряка и зави надясно. Главата му висеше на гърдите, раменете му бяха прегърбени. Крачеше бързо и с разперени лакти, като японец. Беше прекалено едър, за да го вземат за местен, едновременно с това едва ли някой би го сбъркал с турист…

Скоро стигна до задната стена, която Достопочтената майка разруши в опита си да го ликвидира. Хвърли поглед към бодливата тел над руините и благоразумно продължи пътя си.

Озова се на една от хилядите тесни токийски улички, която беше толкова забутана, че дори нямаше име. Много от жителите на града, макар и родени тук, имаха нужда от упътване. Нерядко полицията беше принудена да връща у дома им хора, живеещи именно на такива безименни улички. Спря до сляпата стена, която беше част от втората сграда на „Забранените мечти“. Огледа се, забеляза тясната пътечка между стената и съседната къща, без колебание пое по нея.

Разви бинтовете от дълбоките рани на лявата си ръка. Концентрира черния сноп на „макура но хирума“ върху тях, макар вече да бяха почти зараснали. Раздвижи мускулите, болка нямаше. Пръстите му бяха леко сковани, но след няколко енергични свивания и разпускания това чувство изчезна. Реши да не рискува и нахлузи кожена ръкавица върху червените белези. Тя беше достатъчно еластична да не пречи на движенията му, едновременно с това и достатъчно дебела, за да пази раните.

Концентрира се и вдигна ръце към първия бетонен перваз, за който му беше разказала Шика.

В тази сграда се намираха покоите на Достопочтената майка. Два дълги коридора я свързваха с първата, в която се помещаваше самият клуб. Между коридорите се простираше изящната градина, в която го беше разпитвала господарката на „Забранените мечти“. За разлика от предната фасада на клуба, тук сляпата стена беше покрита с нещо като груба мозайка, която се извисяваше на около метър над главата му.

Улф се покатери по нея без особени трудности, протегна ръка и потърси следващия перваз. Такъв обаче нямаше.

Внимателно се изви назад, измъкна навито на кълбо найлоново въже, в края на което имаше лека, но изключително здрава кука от титанова стоманена сплав. На втория опит куката се закачи за стрехата на покрива, надвиснала навътре.

Опъна няколко пъти за всеки случай, после пъргаво се покатери нагоре.

Приклекна на покрива и предпазливо се огледа. Без да иска, си спомни за един друг покрив — в Ню Йорк, на хиляди мили оттук. Спомни си проливния дъжд, докосването до неизвестното, огромната ярост в душата си, безнадеждната битка с убиеца на Аманда, смразяващия полет през остъклената капандура…

Затвори очи, усети леко замайване. Какво става с мен? Хана му беше разяснила част от нещата, но дори тя не знаеше всичко. В крайна сметка той беше оцелял в биомозъка на Оракула… Но колко време беше прекарал там? Южи твърдеше, че не е било повече от няколко минути, но той имаше чувството, че са били часове — като насън…

Какво всъщност му се случи, докато беше свързан с Оракула? Това беше загадка. Дали се беше осъществило прехвърлянето на някакви данни, дали част от биомозъка на машината се беше загнездила в него?

Вземи се в ръце, заповяда си Улф, усетил потръпването на тялото си. Концентрирай се върху конкретните неща, в противен случай едва ли ще доживееш, за да научиш отговора на всички въпроси, които те вълнуват…

Над главата му се издигаха острите шинтоистки кули на Токио, върховете им бяха окичени с имената на известни фирми, създали икономическото чудо на следвоенна Япония. Под него се простираше миниатюрна, но изящна градина, успяла да пресъздаде в умален вид прекрасната хармония на природата.

А някъде по средата се намираше жената, която ще бъде император на света.

— Направо съм смаяна, че толкова много ми липсваше — промърмори Достопочтената майка и почеса с дълъг нокът голите му гърди. — Хубаво е да си у дома, нали?

— Ще ми липсват хамбургерите на Вашингтон — въздъхна Йошида. — Там свикнах да ям месо. И разбрах, че никой не може да прави хамбургери като черните…

Намираха се в една от стаите на приземния етаж на вътрешната сграда, от прозореца се виждаше градината. Светлините от останалите помещения хвърляха причудливи отблясъци към периферията й, докато центърът тънеше в тайнствен полумрак. Достопочтената майка беше отхвърлила идеята за осветление в самата градина, изтъквайки, че то би нарушило „ки“ — вътрешната хармония, създадена от естествените елементи на градината — скали и мъхове, дървета и ситни камъчета.

— А бащата и синът Конрад?

— Подобно на планети в клещите на ентропия, никой от тях няма да оцелее, при сблъсък с нас — усмихна се Йошида.

— Великолепно! — плесна с ръце Достопочтената майка, наведе се и целуна Йошида по врата. Оголи зъби и ги заби в плътта му, остана в това положение, докато усети вкуса на кръвта.

— Нараних те — прошепна тя.

— Не усетих нищо — отвърна той, взе главата й в ръце и целуна окървавените устни.

В действията им се долавяха ритуални елементи, неразделна част от техните отношения. Те наподобяваха отношенията между майка и син, между гуру и послушник, между архиепископ и монах… Въпросите и отговорите се диктуваха не само от отделния индивид, но и от широкия контекст на ролята, която всеки от тях играеше.

— Но усещаш това…

— Да — прошепна през полуотворени устни той, без да потрепне нито една черта на лицето му.

Достопочтената майка чуваше тихото свистене на дъха между устните му, докосна с длан средата на гърдите му и усети влагата, която се беше появила там благодарение на нея.

— Ако нараня някой друг по този начин, той сигурно вече ще е на колене…

Лекото потрепване на ноздрите му беше единственият признак за болката, която изпитваше.

— Включително и Нишитцу…

— Да — отвърна Достопочтената майка и любопитно наблюдаваше как контролира дишането си. — Издръжливостта не е сред силните му черти. — Издължените й пръсти погалиха гладките мускули на ръцете му. — Като говорим за него, се сетих, че го бях повикала… Още преди десет минути трябваше да е тук.

— Може би се е забавил покрай някое от малките момчета в клуба — подхвърли Йошида.

Достопочтената майка се изкиска като възбудена ученичка.

— Ти също не би имал нищо против един час в негова компания, нали?

— Искам окото му.

Достопочтената майка се заливаше в смях.

— Наистина ли мислиш, че ще придобиеш силата му, ако го изядеш?

— Нали ти си ме учила на това?

— Много ми се иска да видя как го обработваш — притвори очи тя. — И може би трябва да ти го позволя…

Йошида внимателно я погледна:

— Но Нишитцу координира международната дейност на „Тошин Куро Косай“. Не можеш да се лишиш от услугите му.

— На никого не трябва да се разчита толкова много — отвърна Достопочтената майка. — Това те отдалечава от непосредствените задачи, а едновременно с това създава у другия фалшиво чувство за неограничена мощ. Май отношенията ми с Нишитцу се намират точно в този етап…

— Макар да си Достопочтената майка, ти все пак си оставаш жена. Нишитцу ти е необходим за прякото ръководство на „Тошин Куро Косай“…

Изпъшка от острата болка, която прониза гърдите му. Тя беше предизвикала съдова контракция на шията му, спазъмът прониза мозъка му като кинжал.

— Моля да приемеш извиненията ми — промърмори той, когато беше в състояние да го стори. — Просто исках да ти напомня за възможните последици от отстраняването на Нишитцу.

— Глупаво е да ме подлагаш на разпит — промърмори Достопочтената майка, на лицето й се появи блаженият израз на котка, която лочи мляко. — Вече съм забила нокти дълбоко в мозъка на Нишитцу. Ден след ден изсмуквам неговата „макура но хирума“. Той е добра храна… А за останалото ще се погрижа, като му дойде времето…

Йошида понечи да каже, че ще трябва ново подставено лице за контрол на връзките с гигантските конгломерати по света, когато пръстите й рязко стиснаха китката му:

— На покрива има някакво животно!

Йошида проследи погледа й, после поклати глава:

— Не усещам нищо.

— Аз също. Но то е там. Последната частица от бъдещето, която виждам, ясно показва това… Доведи ми това животно в стаята на Петте сенки.

Улф се надигна, нави найлоновото въже около лакътя си и бързо прекоси покрития с асфалт покрив. Повърхността му беше осеяна със сателитни антени и друга съвременна техника, между тях се виждаха решетките на модерна климатична система.

На крачка от вътрешния край на стрехата, надвесена над градината, той изведнъж усети присъствието на чужда „макура но хирума“. Познаваше я, но не беше в състояние да определи откъде.

Легна по корем и предпазливо надникна надолу. Видя тъмните грамади на разхвърляните скали, петната мъх между тях, призрачно осветени от разсеяната светлина на прозорците. Усети движението на познатото излъчване и направи опит да го локализира.

Закрепи титановата кука на ръба и предпазливо се спусна по въжето. Опря гръб на един от големите заоблени камъни и започна да наблюдава сенките, движещи се зад матовата хартия на вратите. Затвори очи и пусна в действие своята „макура но хирума“. Концентричните й вълни скоро напипаха познатото излъчване.

Представи си вътрешното разположение на втората сграда с пределна яснота — точно според описанията на Шика. Отчете факта, че движенията на познатото излъчване са напълно целенасочени. Неговият притежател (или притежателка) не можеше да го усети, но очевидно имаше представа за намеренията му. Защото му пресичаше пътя към покоите на Достопочтената майка…

Това прилича на партия шах, която се играе на тъмно, въздъхна в себе си Улф.

Плъзна се през един от полуотворените прозорци, спря в затъмнената стая и се огледа. Беше типично за вътрешната сграда помещение — покрит с татами под, стени с дървена ламперия, малки дървени шкафчета. Старата японска страст към миниатюрното, която никога не излиза от мода…

Сега вече се облягаше изцяло на „макура но Хирума“. Трябваше да се движи бързо и безшумно.

Докато Шика ангажира вниманието на опасния Нишитцу, Улф трябваше да извърши хирургическата операция по изтръгването на Достопочтената майка от заобикалящата я среда. На пръв поглед тази задача изглеждаше неизпълнима. Особено след като се отчете фактът, че веднъж тя вече го беше победила. Но сега той разполагаше с ново, помощно оръжие. Измъквайки го от лапите на смъртта, биокомпютърът беше променил и същността на неговата „макура но хирума“. По какъв начин? Хана не знаеше това, Улф също тънеше в догадки.

Задачата беше проста: отстраняване и физическо ликвидиране на Достопочтената майка. Ако това не стане, нещата ще следват неумолимия си ход: вълната от убийства на сенатори в Щатите ще продължи, Конгресът ще приеме рестриктивния търговски закон, разрухата на американската икономика ще продължи. Кой, освен него, можеше да попречи на това?

Шансовете на плана им бяха ограничени, и двамата с Шика си даваха сметка за това. На практика лесно можеше да стане така, че нападението им да се окаже самоубийствено. Рискът беше огромен.

Но той обичаше риска. Какво е животът без него? Този въпрос беше чул от устата на Питър Матсън — там, в далечната и непрогледна австралийска нощ… Рискът беше основна движеща сила в живота на Питър. Все още си спомняше мрачния блясък в очите на баща си, прекрасно разбираше защо е избягал чак в Нов Южен Уелс, за да прекара живота си в копаене на дупки, пиянство и съжителство с млада аборигенка.

Нима синът на Питър Матсън е толкова различен от баща си? Не, призна пред себе си Улф, докато предпазливо се придвижваше из лабиринта на противниковата крепост. Това беше неговият Лайтнинг Ридж — мястото, на което законите на цивилизацията са обект на пренебрежение и открити подигравки.

Владетелите на „Тошин Куро Косай“ преднамерено и напълно съзнателно се бяха поставили извън законите, изграждани в продължение на над две хилядолетия от човешкото общество. Нима това не ги превръщаше в опасни луди?

Замря на място и рязко се завъртя. Ехото от чуждата „макура но хирума“ се беше раздвижило. Улф започна да го следва, връщайки се в посоката, от която току-що беше дошъл, прикривайки се в тъмни ъгли и празни помещения.

В крайна сметка стигна стаята, в която се спотайваше врагът. Сложи ръка на плъзгащата се врата и застина в кратък миг на колебание. Възможно ли е да го чака капан? Не, тези тук не са в състояние да уловят излъчването му, следователно не могат да засекат позициите му. Врагът беше зад тази врата, шансовете да усети присъствието му бяха нула.

Дръпна внимателно, вратата безшумно се плъзна няколко милиметра встрани. В стаята светеше малка нощна лампа. От сянката върху рогозките стигна до заключението, че осветителното тяло се намира в левия ъгъл. Дръпна още няколко милиметра и установи, че това е едно от малкото вътрешни помещения На сградата, които имаха само един изход. Това означаваше, че трябва да връхлети вътре като ураган, за да използва в пълна степен елемента на изненадата.

Приклекна на прага. Дишането му беше дълбоко и равно, кръвта кипеше във вените му, черната сила на „макура но хирума“, стократно увеличена след пътешествието в затворената вселена на Оракула, се надигаше като тъмен облак и заплашваше да погълне всичко наоколо. Броеше секундите и чакаше най-удобния миг за атака.

Кракът му отблъсна плъзгащата се врата, тялото му се стрелна напред. Претърколи се по татамито и зае бойна позиция, готов да смаже онзи, който дебнеше в полутъмната стаичка.

Но помещението беше празно. В средата се издигаше стойка със старо бронзово огледало. Улф пристъпи към него и видя лицето си, отразено в полирания метал. Излъчването на врага продължаваше да докосва сетивата му.

Проекция, въздъхна в себе си той. Този мръсник умее да проектира своето излъчване! Но как?

Усети нещо необичайно и рязко вдигна глава. Видя само сянка, в следващия миг-два крака се стегнаха около врата му. Мръсникът се беше скрил на тавана!

В същия момент в главата му изщрака спусъкът на познанието и той разбра на кого принадлежи излъчването. На сянката, с която се беше борил на покрива на Аманда, на човека, който беше убил Аманда, а него почти успя да превърне в труп! Господи! Значи това не са били нито Камивара, нито Сума!

Не знаеше нищо за този човек, дори името му. В цялата ситуация имаше нещо страхотно в своята примитивност нещо, което изобщо не се връзваше с цивилизования живот в края на двадесети век…

Кракът на Джейсън Йошида го улучи зад ухото — удар, който майсторите на бойните изкуства наричат „юка“. Лявата част на тялото му моментално се парализира, краката му омекнаха.

Би се свлякъл на пода, но краката на Йошида продължаваха да го стискат в смъртоносната си хватка. Бяха като примка около шията му, стягаха я с огромна сила, прекъсвайки притока на кръв и кислород към мозъка му. Процесът на задушаване протичаше бързо и ефикасно.

В помътеното му съзнание проблесна горчивата мисъл, че, разчитайки на новите си способности, той беше занемарил основните уроци на полицейската си подготовка. Би трябвало да провери тавана в мига, в който установи, че стаята е празна! Защото „макура но хирума“ все пак не означаваше всичко, а той самият все още не се е превърнал в Бог! Един урок, който многократно беше прилагал в практиката и отлично познаваше… Но каква полза от това, след като само няколко секунди го деляха от Вечността?

Йошида увеличи натиска и започна да го изтегля нагоре. Улф изпъшка, краката му безпомощно се отделиха от рогозките, тялото му се залюля като парцалена кукла. Пред очите му се появиха разноцветни кръгове, съзнанието му се замъгли. Клепачите му конвулсивно потрепваха, устата му зейна. Искаше да вдигне ръце към шията си и да отключи смъртоносната хватка на врага, но те не се подчиняваха на командите на мозъка и сякаш окаменяха. В главата му се разнесе остро бръмчене — като хиляди мухи, налетели на прясно месо. Разбра, че умира. Видя собственото си лице — бяло като вар от липсата на кръвообращение, с бързо втвърдяващи се черти. Беше се нагледал на такива лица по нюйоркските улици. Всички те носеха маската на смъртта…

Изсмучи кръвта от камъка!

Какво?! Какъв е този глас в главата му? Бръмченето на мухите му пречеше да го идентифицира.

Изсмучи кръвта от камъка!

Този път го чу съвсем ясно. Съзнанието му потрепна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън.

Събуди се!

Жуженето отново се появи, този път придружено от плътно червено-черно наметало.

Камъкът е собственото му тяло. Да, тялото му!

Престани да се бориш!

Какво? Това означава да умра!

Вече умираш!

Прекрати съпротивата, тялото му безсилно увисна. „Ки“ — могъщият център на живителните сили, се сви дълбоко в душата му. „Макура но хирума“ се събра в сноп, после се превърна в стоманен стълб, издигащ се от долната част на гръбначния стълб нагоре към мозъка… После заваля дъжд от ослепителни искри.

Появи се черен вихър, в средата му бавно започна да се очертава фигурата на опасен звяр… Сянката му се раздвои и обви краката на Йошида, дългите нокти потънаха дълбоко в тях. „Ки“ бликаше като могъщ фонтан, въздухът в стаята се сгъсти, натежал от влага…

Йошида се закашля, стана му лошо, пръстите му изпуснаха гредата на тавана и двамата с Улф се строполиха на пода. Хватката около шията на американеца се разхлаби.

Улф лежеше на пода, без да помръдва. Дишай, заповяда си той. Дишай! Енергията на кръвта, изсмукана от вкамененото тяло, бързо възстановяваше силите му. Дишаше с долната част на корема си, както някога го беше учил сенсеят по айкидо. Така най-бързо достигаше до „хара“ — центъра на човешката физика и психика… Възстановяването на кръвообращението обаче пробуди и болката. Изпита чувството, че вратът му е смачкан и три пъти по-тънък от нормалното, изранената кожа и блокираните мускули се свиха в спазматична контракция. Дишането му отново се прекрати.

Йошида се насочи към него. Беше пуснал в действие своята „макура но хирума“, в стаята замириса на отходен канал.

Улф съумя да се надигне на колене. От тази позиция посрещна атаката на Йошида, сграбчи протегнатата му напред дясна ръка и рязко я дръпна. В същото време тялото му се отмести й Йошида прелетя покрай него, изгубил за миг своето равновесие. Улф стегна мускули и нанесе силен удар с ръба на дланта си върху вътрешната страна на лакътя. Костта се строши в мига, в който челото на Йошида влезе в съприкосновение с татамито. Улф не прекрати въртеливото си движение. Лявата му ръка сграбчи строшената става на противника и я използва като лост, за да го превърти през себе си и да го просне по гръб.

Едновременно с това усети как се задъхва, а мускулите му безсилно се отпускат и започват да треперят. Това се дължеше на прекалено дългата липса на кислород. Вече не беше в състояние дори да помръдне и знаеше, че с него е свършено, особено ако Йошида преодолее болката от счупената си ръка и предприеме нова атака.

Японецът се претърколи и бавно се надигна на коляно. Болката във врата на Улф беше непоносима. Йошида нададе дрезгав вик и полетя в атака. Улф не беше в състояние дори да се помръдне. Отчаяно извика на помощ психическата си мощ, черен юмрук полетя към Йошида.

Японецът механично се опита да го блокира със собствената си „макура но хирума“, после разбра, че това е финт, но вече беше късно. Улф се беше възползвал от собствения му трик с бронзовото огледало и старинната вещ излъчи необходимата струя заблуждаваща енергия.

Събрал волята си в железен юмрук, Улф насочи черния сноп на „макура но хирума“ в незащитената дясна част от тялото на противника си. Йошида успя да нададе кратък вик на изненада й смайване, това беше всичко. Тялото му се вдигна във въздуха и се размаза в стената със смразяващ кръвта тътен. Сякаш го беше блъснал тежък камион. Кръвта бликна като фонтан, оплисквайки стената, рогозките, оризовата хартия на вратата… Дори от тавана започнаха да капят тежки, алени капки…

Улф се отпусна и затвори очи, заслушан в този необичаен и страховит капчук…

— Не мога да разбера защо Достопочтената майка не те е използвала за контрол над природения ти брат — каза Наохару Нишитцу.

„Защото е по-умна от теб“, отвърна мислено Шика, после се усмихна и поклати глава:

— Южи никога не е приемал съветите на жени.

— С изключение на тези, които е получавал от майка си — засмя се Нишитцу.

Шика го пресрещна в полупразните помещения на бара и успя да го задържи. Нишитцу бързаше, очевидно насочил се към покоите на Достопочтената майка във вътрешната сграда, мрачни и лепкави като паяжина.

Главната й цел беше да го задържи още малко, да отклони вниманието му от това, което вероятно вече ставаше оттатък красивата градинка. Не завиждаше на Улф за конфронтацията с Достопочтената майка, но ясно съзнаваше, че двамата трябва да решат спора между тях, независимо кой ще бъде крайният победител…

— Южи наистина е от хората, които не се вслушват в съвети — продължи Нишитцу. — Какво му е на тоя човек? Притежава подчертан, бих казал дори американски индивидуализъм. Нима наистина симпатизира на американците? Нима е възможно да изпитваш топли чувства към хора, които непрекъснато се опитват да ни корумпират?

— Забравяш, че американците ни помогнаха да станем това, което сме днес, Нишитцу-сан.

— Не забравям нищо, което се отнася до американците! — гневно отвърна Нишитцу. — Нима мислиш, че мога да забравя какво са ни причинили?! Моето семейство е от Хирошима. Оцелелите след ядрената експлозия все още носят белезите на американците вътре в себе си. Аз самият никога няма да имам деца. Това получих от американците, затова не ми изтъквай тяхното фалшиво милосърдие!

— Времето на Хирошима и Нагасаки отдавна отмина, Нишитцу-сан — поклати глава Шика. — Както и времето на престъпленията, извършени от нашите собствени войници и офицери. Нима до края на дните си ще се тровим с греховете на миналото?

— Миналото създава настоящето — отсече Нишитцу. — Няма начин да му обърнем гръб и да го забравим!

— Но има начин да го погребем — настоя Шика.

Нишитцу закова поглед върху лицето й, тя изпита чувството, че изведнъж става прозрачна. Сякаш за да потвърди това, той смени тона и тръсна глава:

— Извинявай, Шика-сан, но трябва да вървя. Закъснявам за една среща.

Тя трескаво потърси начин да го забави.

— Винаги ли бягаш, когато си пред прага на поражението, Нишитцу-сан?

— Какво? — вдигна глава той. — Какво каза? — Кипеше от гняв, но Шика най-сетне разполагаше с неотклонното му внимание.

— Знаеш, че правото е на моя страна — продължи тя. — Но си прекалено упорит, за да го признаеш. Време е да се нагодим към света, Нишитцу-сан… А не да правим опити да го прекрояваме според собствените си нужди.

Нишитцу сграбчи предната част на дрехата й и рязко я придърпа към себе си. Опаловите му очи гневно проблясваха.

— С какво те зарази престоят в Америка, Шика-сан? — просъска той и я повлече към коридора. — По-добре ела с мен! Достопочтената майка трябва да чуе тези еретични мисли със собствените си уши!

Блъсна я грубо пред себе си, после стисна китката й в желязна хватка и я поведе по коридора. Градината остана зад гърба им и Шика си даде сметка, че навлизат във вътрешната сграда. Трябваше да направи нещо, при това веднага!

Видя полуотворена плъзгаща се врата, заби токове в пода и рязко се дръпна. Хлътна в помещението и дръпна вратата след себе си.

Оказа се, че е попаднала в някакъв килер. Обърна се точно навреме, за да получи тежък удар в гърдите и да отлети към задната стена на стаичката, заета изцяло от претрупани рафтове. Върху главата й се посипаха кутии с боя и препарати за почистване, четки, парцали и късове гласпапир. Тя хвана една кутия и я запрати срещу Нишитцу, но той пъргаво се отмести.

Протегна ръка, изправи я и й нанесе няколко силни удара.

— Ако още веднъж вдигнеш ръка срещу мен, ще те убия! — просъска той. На лицето му се появи злобна усмивка: — Мислиш, че не зная за твоето предателство, а? Както и за предателството на лудата ти майка? — Черните талази на „макура но хирума“ изпълниха тясната стаичка, сякаш зъл дух беше изскочил от бутилката си. Нанесе й нов удар, ухили се от болезнената гримаса върху лицето й: — Сега ще идем на гости на Достопочтената майка! Никога не съм ти имал доверие, на проклетия ти брат Южи — също! Аз бях този, който посъветва Достопочтената майка да държи Минако под око и се оказах прав! Фамилията Шиан трябва да бъде изтрита от лицето на земята! И ще започнем с теб!

Нанесе й още един силен удар. Главата й отскочи назад, очите й се обърнаха с бялото навън, тялото й безжизнено се отпусна в ръцете му.

Улф напразно търсеше Достопочтената майка из многобройните стаи на приземния етаж. Не след дълго се принуди да спре. Потискаше болката с помощта на „макура но хирума“, но този процес все по-активно блокираше дишането му. Страданието му не се дължеше само на болката. Жестоката атака на мъртвия противник беше нанесла сериозни поражения на мускулите, сухожилията и кръвоносните съдове по врата му. Използва паузата, за да извика спасителния облак на „макура но хирума“, но този път насочи силата му в директно оздравителна посока. Това му костваше огромни психически усилия. Когато болката най-сетне изчезна, а подутият врат се върна в състояние, близко до нормалното, той беше толкова изтощен, че едва се държеше на крака. Знаеше, че има нужда от почивка, но не беше сигурен още колко време ще му осигури Шика, заета с отвличане вниманието на Нишитцу. Трябваше да открие и ликвидира Достопочтената майка, преди да бъде обявена обща тревога. Допусне ли протакане, двамата с Шика ще бъдат изправени пред обединената мощ на цялата зловеща организация, известна под името „Черният кинжал“…

Но къде е тя?

Слушай, обади се гласът в съзнанието му, моментално заместен от гласа на Шика:

Намира се на най-горния етаж на „Забранените мечти“, зад врата, инкрустирана с двоен феникс!…

Той хукна по безкрайните коридори, изпълнени със завои под ъгъл от деветдесет градуса. Бяха изградени в съответствие с древната традиция, според която само такива завои могат да спрат злите духове. Най-накрая откри стълбището и затича нагоре, вземайки стъпалата по три наведнъж.

Втори етаж, трети, четвърти… Над него беше покривът. Усети тежката тишина в тази част на сградата, гъста като катран. Прозорците бяха широко отворени за нощната прохлада, но отвън не долиташе нито звук. Деликатните листенца на кленовете джуджета във вътрешната градина не помръдваха.

Започна систематична проверка на стаите, снопът на „макура но хирума“ леко докосваше обзавеждането. Тук помещенията бяха далеч по-просторни, а обзавеждането — луксозно и скъпо. Произведения на съвременното западно изкуство съжителстваха с внушителни каменни статуи и други, по-дребни предмети от една далеч по-древна епоха. Всичко това имаше несъмнена археологична стойност и вероятно струваше милиони. Претърсването му напомни за огромния апартамент на Лорънс Моравия, намиращ се в друг свят и друго време, сякаш на далечна планета… Но онова претърсване беше дело на друг Улф Матсън, който едва ли имаше нещо общо с този тук, в сърцето на Токио…

Зад един скрин, по-черен от нощта, беше казала Шика.

Да, ето го…

Улф приключи с огледа на стаята, която наподобяваше склад. Прозорци липсваха, осветлението идваше от луминесцентни тръби, монтирани на голите бетонни стени. На пода имаше няколко ниски масички от тъмно дърво. Бяха китайски, на стотици години, използвани някога за ритуални обреди…

Всеки квадратен сантиметър от повърхността им беше зает от ярко боядисани миниатюрни роботи, които на практика не бяха нищо повече от играчки. Но възрастта им беше значителна, човек положително би им взел добри пари на някой от токийските аукциони… Всички без изключение представляваха мъже, липсваха безполовите играчки от сорта на Роби Робота, познат на милиони деца от филма „Забранената планета“…

Имаше нещо особено в тази експозиция на механични играчки. Може би защото всички имитираха хора… Лицата бяха безизразни, сякаш очакващи заповедите на своя генерал, ярките цветове блестяха ослепително на студената луминесцентна светлина. Улф имаше чувството, че всеки момент ще прозвучи отривиста заповед и миниатюрната армия ще оживее.

Пристъпи внимателно по черно-белите, стерилно чисти плочки. Наведе се зад масивен черен скрин и потърси скрития бутон. Шика му беше обяснила как Минако е отмествала тежката мебел без никакви усилия. Скринът покорно се плъзна встрани, разкривайки вратата с двойния феникс. Сложи длани върху перата по гърдите на митичните птици и силно натисна. Вратата се отвори.

Улф предпазливо влезе в стаята на Петте сенки.

И моментално видя Шика. Голото й тяло висеше безжизнено на примка, преметната през дебелата носеща греда на покрива, и релефно се очертаваше на фона на широкия прозорец в дъното. Главата й беше сведена към гърдите, влажната от пот коса висеше на една страна, от десетките, а може би и стотици прорезни рани по тялото й капеше кръв…

От устата на Улф се изтръгна див вик, съзнанието му блокира от шока.

Точно на този шок разчиташе Достопочтената майка. В състояние на шок човешкият организъм блокира своята сензорна система, а умът отказва да възприеме сигналите, идващи от околната среда.

Тялото на Улф отлетя назад, издухано от горещ черен вихър, стовари се с огромна сила върху облицованата с дебели кедрови дъски стена и остана там, приковано като пеперуда в буркан.

— Колко загадъчно нещо е мозъкът — промълви Достопочтената майка. — С течение на времето овладях тайнството на живота и смъртта, но съм безсилна пред загадките на човешкия мозък…

Улф механично отчете присъствието й, но ужасът, увиснал над главата й, беше толкова огромен, че почти не й обърна внимание. Това също влизаше в предварителния план.

— Признавам, че бях доста изненадана от способностите ти, позволили да се справиш с Йошида… В крайна сметка самата аз съм го отгледала, научила съм го на всичко необходимо, тренирала съм го… Но ти го уби и сега ще понесеш своята отговорност за смъртта му. А също и за смъртта на Шика…

Пристъпи напред и той забеляза златистите нишки в кимоното й. Сред тях, в червено и черно, бяха изкусно избродирани митични чудовища…

— Някои хора от „Тошин Куро Косай“ са склонни да те възприемат като заплаха за своето съществуване — злобно се усмихна тя. — Докато аз те възприемам като шанс, който се появява само веднъж в живота… Затова няма да те убия.

— Какво говориш? — промърмори той. — Вече опита какво ли не, за да ме премахнеш!

— Имаш предвид лекарството, с което намазах ножа на Сума, нали? Грешиш. То имаше целта да те омаломощи, да потисне войнствения ти дух, за да мога да те поема… Но ти хвана ножа с гола ръка и количеството на лекарството в кръвта ти стана прекалено голямо… — главата й бавно се поклати, очите й не се отделяха от неговите. — Истинската заплаха за живота ти е Минако. Зная, че не ми вярваш, но ако някак си успееш да се измъкнеш от тази стая, тя ще те чака отвън, готова да те унищожи. Всъщност това е напълно логично. Единственият начин да излезеш жив оттук е аз да съм мъртва… Тогава тя ще получи точна представа за твоята сила и ще вземе съответните мерки. Нима не виждаш това, Бяло петно? Ти ще бъдеш по-силен от нея и това те обрича на смърт.

Опасността се крие в живота, а не в смъртта.

Предсказанието на Оракула се оказа абсолютно точно.

Очите на Достопочтената майка го гледаха с обич и внимание, усмивката й стана още по-широка, хватката й — по-здрава. Улф направи опит да сложи мислите си в ред, но логичната им постройка беше нещо като бягане сред подвижни пясъци, а вероятно и смъртоносно като тях, обади се гласът в главата му.

— Разбира се, има само един начин да се провери силата на твоята дарба — продължи Достопочтената майка. Изправена на сантиметри от него, тя стоеше толкова тихо, че до ушите му достигна зловещият звук на кървавия капчук от многобройните рани на Шика. Дали все още е жива, мрачно се запита Улф.

— Само един начин.

В помещението настъпи някакво странно раздвижване, горещ облак докосна лицето му, после в съзнанието му изплува черен кинжал, изящен и опасен като хирургически скалпел.

— Точно така — промълви Достопочтената майка. — Това наистина е скалпел. С негова помощ ще направя дисекция на мозъка ти и ще изтръгна оттам твоята уникална „макура но хирума“. Трябва ли да ти покажа костите на всички преди теб, сполетени от същата съдба? Знаеш, че мога да го сторя. Мога да ти покажа и количеството на тяхната „макура но хирума“, преминало в моята душа. Всички те са тук, правят ми компания в самотните нощи…

Продължаваше да се приближава към него, усмивката й беше нежна като на покорна любовница.

— Цялата съм пред теб, Бяло петно. Това, което виждат очите ти, е една великолепна машина, която никога няма да се износи, а напротив — ще става все по-силна и все по-съвършена. Гладът ми ще бъде утолен едва когато погълна всички притежатели на нашата дарба в Япония. Това ще ми осигури абсолютната власт. Тогава ще мога да диктувам волята си на членовете на „Тошин Куро Косай“, внедрени на отговорни постове в най-големите и стабилни търговско-промишлени конгломерати в света. Ще притежавам това, което никоя жена в историята на човечеството не само не е притежавала, но дори и не си е помисляла за него. Власт. Власт над всички мъже по света! Абсолютна власт!

Лудостта струеше от очите й, лееше се от красивите устни, излъчваше се от всяка фибра на тялото й като разтворима във въздуха отрова… Стаята изведнъж натежа от вонята на разлагането, стомахът на Улф се сви в остра контракция…

— Време е да започнем…

Той затвори очи и в съзнанието му отново блесна зловещият черен скалпел. Не затваряй очи, обади се гласът в главата му. Но как, този кинжал ще…

Отвори очи в мига, в който пръстите на Достопочтената майка с дълги и извити нокти бавно се насочваха към слепоочията му. Направи опит да се раздвижи, но не беше в състояние дори да помръдне.

Не затваряй очи!

От кои неизвестни дълбини на душата му идва това странно послание? Как е възможно да го чува? За момент го обзе паника, стори му се, че е не по-малко луд от Достопочтената майка.

После си спомни как тайнственият глас му помогна да победи Йошида и тялото му се стегна. Добре, няма да затварям очи. Но какво означава всичко това?

Психическият скалпел беше готов за първия срез. Улф направи опит да събуди своята „макура но хирума“, но нещо му пречеше. Подвижните пясъци, в които го беше натикала Достопочтената майка, заплашваха да го погълнат, парализираха волята му. Имаше чувството, че съзнанието му е сковано в кехлибарен ковчег, а разумът му виси безпомощно във въздуха… Като безжизненото тяло на Шика…

Шика!

Не затваряй очи!

Душата му се сгърчи, остра болка прониза съзнанието му заедно с първото докосване на скалпела.

Гледай Шика! Не му се искаше да го стори, изпитваше парализиращ ужас от безпомощното й състояние. Също и от своето…

Мозъкът му започна да се цепи, отстъпвайки под черното острие…

Не затваряй очи!

Насочи поглед отвъд черния скалпел, отвъд зловещата усмивка на Достопочтената майка. Очите му се спряха на обезобразеното тяло на Шика. Кръвта отдолу сигурно е станала цяла локва, а тя вероятно отдавна е мъртва… Сведе поглед към татамито под тялото, но кръв върху него нямаше.

Нямаше кръв!

Черният скалпел потъна по-дълбоко в мозъка му.

Няма кръв! Нима е възможно това?

Не затваряй очи!

Изведнъж всичко му стана ясно: Отново насочи поглед към мястото, където би трябвало да виси Шика. Болката в очите му беше пареща и почти непоносима, но той тръсна глава и се концентрира върху това, което вижда…

И Шика изчезна!

Разбира се, че ще изчезне. Преди всичко, защото никога не е била там… Достопочтената майка го беше вкарала в капана на изкуствено създадени видения. Видения, резултат от изключително силното действие на обогатената й „макура но хирума“…

Улф беше прикован към стената от шока, предизвикан от това видение… Шок, който даде на Достопочтената майка онези няколко стотни от секундата, необходими й за установяване на пълен контрол над психиката му. Какво чудовище, Господи!

Приготви се за действие, но черно-червените митични чудовища върху кимоното й изведнъж оживяха. Дракони и огромни змии засъскаха към него, бълвайки огън, отрова, разяждаща киселина… А после от мрака зад тях изведнъж изплува една позната фигура и Улф се парализира от ужас.

Това беше баща му!

Питър Матсън изглеждаше в чудесна форма — загорял и здрав. Значката на Тексаските рейнджъри беше на мястото си върху джоба на избелялата риза, на главата му се поклащаше огромната широкопола шапка — неизбежна част от облеклото му. Усмихна се на сина си, свали шапката и изтупа прахта от ботушите си. После в ръката му светкавично се появи огромен колт, от дулото му излетя алено пламъче. Куршумът улучи първото от митичните влечуги, увиващи се около неподвижната фигура на Улф, същата съдба последва и останалите…

Прибра револвера в кобура си, прекрачи гротескните фигури на мъртвите гадини и протегна мазолеста длан.

— Радвам се да те видя отново, синко — рече. — Виждам, че се гордееш с мен.

Улф механично стисна протегнатата ръка на баща си. Но тялото му бе пронизано от разкъсваща болка, зъбите му изтракаха. Опита се да дръпне ръката си, после очите му се облещиха от ужас. Кожата на баща му се напука и започна да се рони, под нея мърдаха хиляди бели червеи, потънали дълбоко в разкапващата се плът… После и червеите изчезнаха. Остана един гол скелет, черепът подигравателно се хилеше насреща му. Блестящите челюсти се отвориха широко, после звучно хлопнаха.

Улф рязко дръпна ръката си, образът на баща му бързо започна да се разпада. Труповете на гротескните влечуги изчезнаха. Остана единствено Достопочтената майка, черният кинжал в ръката й беше готов за действие.

Озовал се на колене, той откри, че не може да си поеме дъх. Главата го болеше ужасно, но въпреки това си даде сметка, че жената насреща му вече започва да изчерпва безспорно богатия си арсенал. Всичките й оръжия бяха подчинени на една-единствена цел: постигане на пълен шок. Очевидно това беше методът, чрез който парализираше жертвите си, преди да изсмуче живота от тях.

Направи огромно усилие на волята и съзнанието му се прочисти. Нямаше я Шика, нямаше го баща му, нямаше ги отвратителните влечуги. Всички те бяха халюцинации, сътворени да попречат на трезвия разсъдък. Освобождението обаче не беше лесно — Достопочтената майка притежаваше умението да придава максимален ефект на халюцинациите. Улф си даде ясна сметка, че разполага с няколко броени секунди. Въздухът пред очите му затрептя, приемайки контурите на поредната халюцинация. Не беше сигурен, че ще преживее и нея…

Вглъби се в себе си, душевните му сили без остатък се насочиха към извора на чудодейната дарба, бликащ дълбоко в изтерзаната му същност.

Освободена, могъщата му „макура но хирума“ се стрелна нагоре като черна светкавица, прониза духа и тялото му, запълни до крайност атмосферата на зловещата стая. Раната му се затвори още при първия й полъх, но черната светкавица не спря. Стрелна се по посока на черния кинжал в ръцете на Достопочтената майка — готов за нанасяне на удар. Изтръгна го от пръстите й и го натроши на хиляди късчета, блестящи като самородни диаманти…

Улф усети как Достопочтената майка се опитва да концентрира своята „макура но хирума“ в отчаяно усилие да се защити. В мозъка му лумна ослепителен пожар, хиляди разсърдени стършели забръмчаха из стаята. Но вече беше късно. Лишена от магическата мощ на черния кинжал, тя започна да губи човешки образ. Улф втрещено гледаше как тялото й се превръща в някаква безформена маса, лишена от крайници, от кожа и кости… В следващия миг пред очите му помръдваше отвратително кълбо — нейната все още жива лудост.

Кълбото се гърчеше и стенеше, в един кратък миг Улф успя да зърне бъдещето, което неминуемо щеше да настъпи, в случай че тази лудост беше успяла да победи. И душата му изстина.

После златистото кимоно избухна в пламъци, избродираните върху него чудовища нададоха отчаяни предсмъртни писъци.

Собствената му „макура но хирума“ избуя, постигнала абсолютна власт. Той насочи могъщия й сноп в сърцето на отвратителното същество и здраво го стисна. Достопочтената майка нададе животински рев, безформената маса, която доскоро беше тялото й, отлетя назад, пръсна стъклото на прозореца и изчезна.

Улф изтича и погледна навън. Тялото на Достопочтената майка се беше набучило на острия връх на голямата скала в средата на градината. В полумрака на нощта гледката наподобяваше някаква налудничава сюрреалистична картина. После луната изскочи иззад черните облаци и всичко дойде на мястото си. Това, което доскоро е било гръбначният стълб на стройна и красива жена, сега лежеше прекършено на две от острия връх на скалата, остатъците от тялото й бяха не по-малко натрошени. Камъкът тъмнееше от лепкава кръв.

Изтощен до смърт, Улф се хвана за дървената рамка на прозореца. В главата му ехтеше оглушителен камбанен звън.

Не затваряй очи!, обади се внезапно онзи глас дълбоко в душата му.

И той отново го послуша.

Двадесет и първа главаТокио / Вашингтон

Шика прибра Улф на носилка в къщата на Минако. На майка си обясни, че той няма нужда от болнично лечение, а от пълна почивка.

Видяла ги заедно, Минако разцъфна в щастлива усмивка. Вече знаеше, че Достопочтената майка е престанала да съществува. Усети го с червата си, сякаш някой най-сетне беше излекувал острото им възпаление. Настоя да настани Улф в собствената си спалня и лично се погрижи да му създаде максимални удобства.

Когато той отвори очи, Минако вече беше до леглото. Започна да го храни със зеленчукова супа, варен ориз и горещ зелен чай. После той отново заспа, а тя остана да бди край него. По едно време Шика надникна в спалнята, Минако само й се усмихна.

По време на следващото хранене проговори:

— Значи в крайна сметка ти стана моят черен кинжал… Това беше твоята карма, Улф-сан. Пътеката, която боговете предначертаха за теб. Подобни неща хората от Запада трудно приемат без въпроси, но ти получи ярко доказателство за силата на кармата…

Той я слушаше, без да издава нито звук, очите му гледаха сънено през полуспуснатите клепачи.

— Кармата те доведе при мен. Когато за пръв път те срещнах, аз бях толкова себевглъбена, че не разбрах какво представляваш. Беше ми необходимо известно време, за да поставя нещата по местата им. В Камбоджа беше нула за мен, цялото ми внимание беше насочено към Торнбърг Конрад Трети. Исках да се възползвам от него, да получа това, за което бях предопределена — още едно бебе с необичайната дарба, още един воин за свещената ми битка срещу Достопочтената майка. В замяна той щеше да получи своето отмъщение.

Хранеше го с лъжичка, ръцете й внимателно го докосваха.

— Но от Шика разбрах, че дълбоко съм се заблуждавала по отношение на Конрад и силно съм го подценявала. Защото той те използваше за троянски кон, чрез който да проникне в „Тошин Куро Косай“, Улф-сан. Искаше да се добере до мен, а чрез мен да задоволи жаждата си за дълъг живот. Отнемайки живота от всички — от теб и мен, от Шика и всички с нашата дарба… Това беше целта и на Достопочтената майка, която ти успя да ликвидираш.

Усмихна се и избърса брадичката му със салфетка.

— Иронията в цялата история е доста голяма — усмихна се тя. — Защото ние с теб все още сме живи, а той скоро ще умре. Ще умре, без дори да подозира, че това, към което толкова упорито се стреми, се намира вътре в собствената му душа… Аз съм абсолютно сигурна, че независимо от своята немощ, неговата „макура но хирума“ ще бъде в състояние да спаси живота му. Но това няма да стане по простата причина, че няма кой да я пробуди в душата му. По начина, по който дядо ти и Шика пробудиха твоята…

Силните й пръсти започнаха да разбъркват зеления чай.

— Красотата на живота често се съдържа в неговата ирония, Улф-сан…

При следващото си събуждане установи, че Минако внимателно оправя чаршафите около шията му.

— О, ти си буден — усмихна се тя. — Несъмнено ще ти бъде приятно да научиш, че със смъртта на Йошида се слага край на политическите убийства в родината ти. А за търговския законопроект американците ще трябва да решават сами. Ако са толкова глупави, че го приемат с мнозинство, което няма да позволи на президента да наложи ветрете ще платят висока цена. В това отношение не мога да им помогна.

Минако затвори очи и издекламира:

— „Шиан Когаку: Ние сме винаги с вас“. Доста подходящ лозунг за създалата се ситуация, нали? — засмя се тя. — Моята компания е на път да получи решително превъзходство над японската икономика, а скоро ще влияе и върху икономиката на целия свят!

Очите й светеха от удоволствие. Ръцете й неуморно оправяха завивките. Загледан в красивото й лице, Улф за момент изпита чувството, че отново се потапя в странната вселена на Оракула.

— Знаеш ли, Улф-сан… Често става така, че истината се крие под дебел пласт лъжи и измами… Толкова дебел, че дори измамникът забравя къде лежи тя. А истината за моето семейство е проста: всяко от децата ми е било полезно за моите цели. Южи изгради Оракула, а Казуки — бедната душичка, ми предостави необходимия модел… Слабите гени на баща й я превърнаха в жертва на собствената й „макура но хирума“… Нещастната Хана беше мой страж. Южи беше единственият човек на света, когото обичаше. Бях сигурна, че ще го предпазва от пипалата на „Черният кинжал“ до момента, в който се наложи да го използвам… А Шика — моята дъщеря боец, беше истински триумф, беше пряк резултат от урока, който получих от Казуки…

Минако се приведе напред, на лицето й се появи мрачна усмивка.

— Предполагам се чудиш защо ти признавам, всичко това… Е, добре, ще ти кажа… Ти си „гайжин“, чужденец… А колкото повече остарява човек, толкова по-голяма нужда изпитва от изповед… Проблемът е да намериш подходящ човек, на когото да се изповядаш. Човек, който ще те разбере и ще оцени по достойнство делото ти…

Приведе се още по-ниско над него и продължи:

— Ти дойде и изпълни предназначението си. Какво да правя с теб сега? О, не се безпокой. Няма да прибягна до отвратителните неща, които вършеше Достопочтената майка. Тя полудя от собствената си „макура но хирума“… Същевременно разбираш, че твоето присъствие ще бъде доста неудобно за мен, Улф-сан…

Устните й се долепиха до ухото му:

— Знаеш прекалено много, а онова, което все още не знаеш, ще ти бъде разкрито от необикновено силната „макура но хирума“… Пленил си сърцето на дъщеря ми и аз вече не мога да разчитам на нея. Казано накратко, ти си прекалено силен за мен…

Рязкото проектиране на нейната „макура но хирума“ превърна деня в нощ. Едрата лисица на въображението й изпълни стаята, хищната челюст зейна и се насочи към гърлото на Улф.

— Човек най-лесно забравя разликата между властта и авторитета — обади се Улф.

Минако стреснато извърна глава по посока на вратата. Видя фигурата на Улф под рамката, от устата й се откъсна вик на изненада. Голямата лисица с тъмна козина се поколеба, после рязко се извърна към леглото и дръпна завивките.

— Шика! Какво, по дяволите…

Лисицата изчезна.

— Властта е зъл и лишен от разсъдък звяр — промълви Улф и пристъпи в стаята. — Отначало ни прави безчувствени към чуждата болка, а после я превръща в необходимо доказателство за надмощието ни над околните… Докато авторитетът е нещо друго — осъзната и справедлива сила, която носи баланса на нашето „ки“… Между собствената ни сила и състраданието към околните…

Минако с нищо не показа, че е чула думите му. Коленичила до леглото, тя гледаше дъщеря си с широко отворени очи.

— Какво ми стори? — дрезгаво прошепна тя.

Улф знаеше, че въпросът е насочен към него.

— За краткия си престой тук научих твърде много — промълви той. — А с помощта на „макура но хирума“ човек като мен не само се учи, но и се подготвя за всякакви изненади.

— Какви изненади? — попита Минако.

— Най-вече за лудостта — отвърна с въздишка Улф. — Това е главното, което успях да науча, Минако… Опасността е в живота, а не в смъртта. Това беше последното предсказание на Оракула. Загадката, която той искаше на всяка цена да му разкрия. Загадката, която той така и не успя да разбуди: че полудява именно защото е придобил неограничена власт.

Пристъпи към нея, тя не се помръдна.

— Единствено Хана успя да се докосне до истинската същност на „макура но хирума“. Тайната й е древна като живота, Минако. Древна и същевременно проста: Властта корумпира, абсолютната власт корумпира абсолютно! „Макура но хирума“ е абсолютна власт, изразът на абсолютната й корупция е лудостта. Това чака всеки, който я притежава.

— Не, не!

— Да — прошепна той и приклекна до нея. — Мисля, че и ти си стигнала до този извод…

— Не! Аз никога…

— Знаеш ли, Минако… Усетих, че нещо не е наред, още когато Шика започна да ми разкрива същността на съперничеството между двете враждуващи фракции в „Тошин Куро Косай“… Те също трябваше да бъдат разделени на „добрите“ и „лошите“, но аз не бях в състояние да определя кой какъв е. Наистина ли Достопочтената майка е луда? Бях склонен да я приема за такава, но само докато тя не ми разказа за твоята собствена лудост… Би могла да ме излъже, разбира се. Но не го стори. Потвърждение получих и от Шика — по време на разговора ни в „Забранените мечти“, веднага след премахването на Достопочтената майка…

Действителността продължаваше да е променлива като химера… Истинската форма на борбата ми убягваше до момента, в който открих една проста истина: доброто и злото бяха изгубили своето значение. Всички вие бавно полудявате. На практика ти не се различаваш по нищо от Достопочтената майка, Минако… Времето несъмнено би доказало това…

Всички вие сте изгубили способността да различавате доброто от злото, реда от хаоса… Вие сте изградили свой собствен ред игнорирайки изцяло живота на другите. Вие сте епидемия, която трябва да бъде спряна. Унищожението е единствената награда за пътя, който сте избрали…

— Шика!… — това беше вик на отчаяние, предсмъртен стон на безнадеждно болна старица.

Шика мълчаливо поклати глава. Лицето й беше безизразно, но Улф усети болката, която заплашваше да пръсне сърцето и.

— Ти се осъди със собствените си думи — промълви тя. — Възприела си лъжата от деня на своето просветление. Улф правилно посочи, че сама си избрала своя път, а сега виждаш резултата. Отчуждена си от всички, които биха те обичали. Останала си сама със своята зашеметяваща сила, така си изживяла живота си… Отдавна си луда — битката ти е Достопочтената майка за неограничена власт го доказва без никакво съмнение. Но какво щеше да направиш в случай на победа? Можеш ли да дадеш отговор на този въпрос? Според мен — не. Целта на безкрайните манипулации и ужасни убийства беше само една — унищожаването на врага, доказването на собственото превъзходство…

Погледна Минако право в очите и добави:

— Ако можех да събудя в душата си някакво чувство към теб, то несъмнено би било съжалението… Но на практика не изпитвам абсолютно нищо.

Минако простена и падна по очи върху футона, където, заблудена до последния миг, беше вярвала, че лежи самият Улф. Той се наведе и я обърна по гръб. Лицето й беше восъчно бледо и вече започваше да посинява. Шика стоеше неподвижно като скала.

— Все още е жива — промърмори Улф. — Но нещо в нея се скъса… Нещо, което е било опънато в продължение на дълги години.

Цял живот тази жена се беше борила срещу Достопочтената майка, цял живот беше набирала бойци за решителната битка… Но в името на какво? В името на едно видение. В името на едно бъдеще, което е била сигурна, че може да съгради с лекотата, с която архитектът съгражда нов дом…

Шика сведе поглед към сгърченото тяло на майка си и тихо прошепна:

— Проблемът й беше тежък, защото цял живот се мислеше за Бог.

По-късно излязоха да се разходят в градината около къщата на Минако. Пролетта бавно встъпваше в правата си, по клоните на стройните кленове и миниатюрните дръвчета гинко се забелязваха първите зелени пъпчици — сякаш малки птички се пробуждаха от дългия зимен сън… Стройният японски кедър разклащаше тъмнозелените си клонки, вятърът носеше богатия аромат на прясно прекопана пръст. Но високо над главите им продължаваше да се стеле кафеникавият облак на градския смог, човек просто не можеше да допусне, че някога отново ще бъде в състояние да види далечните хоризонти…

Той изпитваше радост от присъствието й. Вече знаеше кой е баща й, знаеше и точната й възраст… Изпитваше огромно облекчение от факта, че не е ужасно стара като всички останали…

— Кажи какво стана между теб и Нишитцу.

Шика се засмя.

— Вече два пъти ти го разказах!

— Искам да го чуя още веднъж.

… В един момент тя си даде сметка, че не може да устои на Нишитцу с неговата далеч по-силна „макура но хирума“… Симулира припадък, отпусна се безжизнено в ръцете му, решила да прибегне до най-старото женско оръжие. Докато той я влачеше по коридора, тя направи така, че късата поличка се вдигна високо около бедрата й…

В подобна ситуация всички мъже са еднакви. Нишитцу спря да се наслади на победата, очите му попаднаха върху плячката, поведението му веднага се промени… Усетила разхлабването на желязната хватка, Шика премина в стремителна атака. Юмрукът й го улучи със смазваща сила, тялото му падна като подсечено.

Повече проблеми с него нямаше.

Почувствала със сърцето си смъртта на Достопочтената майка, тя бързо се насочи към стаята на Петте сенки. Прегърна Улф с онази неописуема страст, която до този миг се беше явявала единствено в сънищата и. После се разплака. Не само защото е жив. Непосредственото бъдеще надвисна над нея като черен облак, тя започна да си дава сметка за последиците от смъртта на Достопочтената майка.

Тогава Улф сподели подозренията си за лудостта на всички, които притежават „макура но хирума“, за невъобразимо извратения начин, по който виждат настоящето и бъдещето. Каза й какво беше чул от Хана, каза й и как възнамерява да го докаже на практика. Двамата заедно уточниха подробностите по неговото възстановяване в къщата на Минако. Зная, че звучи жестоко, но ако съм прав, това ще бъде единствения ни шанс.

Да я спрем, каза той.

Улф си даваше съвсем ясна сметка какво иска от нея. В крайна сметка Минако е нейна майка, това никога не трябваше да се забравя. Но Шика се съгласи без следа от колебание и Улф мислено сви рамене. Такива са японците, въздъхна в себе си той. Сляпо вярват в своята карма и се подчиняват на всички превратности на съдбата…

Тя приключи разказа си за бягството от Нишитцу и той взе ръката й.

— Никога няма да й простя за начина, по който ни е използвала — промълви Шика. — Ние бяхме нейни деца! Как е възможно такова нещо?!

— „Никога“ е силна дума — прошепна Улф.

— Но не и по отношение на майка ми!

Шика замълча, в цялото й поведение се долавяше нежелание за обсъждане на майка й. Още по-добре, рече си Улф. Пред нея, а и пред Южи, стояха дълги години на размисъл. Едва ли някой от тях скоро ще бъде в състояние да прецени каква точно е била майка им, какви са били мотивите и постъпките й.

В очите на Шика имаше сълзи.

— Бях притисната между двете, Улф — прошепна тя. — Изпитвах огромен ужас, положително не бих преживяла пъклените им планове. После мама спомена за теб и аз изведнъж разбрах, че единствената ми надежда си ти. Само ти беше в състояние да пресечеш пътя на злото…

— Сега всичко ми прилича на сън — призна той.

— Вероятно защото научаваш, че в живота съществуват много и различни реалности — стисна ръката му тя.

— Минаха покрай остъклената веранда, врязана дълбоко в градината. Вътре светеше жълтеникав лампион, на фона на който се очертаваше тъмният силует на Южи. Пъхнал ръце в джобовете си, той гледаше към тях, но едва ли ги виждаше.

— Бедният ми брат — промълви Шика. — Цял живот е бил като лазер, като лъч ослепителна светлина, насочен в бъдещето. Умът му неизменно търси загадките на науката, но в замяна на това не е в състояние да разреши дори и най-простата гатанка, която му задава обикновеният живот…

Пусна ръката на Улф, прекоси затревената площ и отвори остъклената врата на верандата. Улф бавно я последва и неволно чу репликите, които си размениха.

— Добре ли си, Южи-сан?

— Опитах се да открия Вакаре, но не успях — отвърна Южи.

— Той е мъртъв, Южи — тихо промълви Шика. — Видях тялото му в „Забранените мечти“.

Южи не я погледна, но тя улови отблясъка на лампата в зениците му.

— От какво е умрял?

— Полицията няма никаква представа. И едва ли ще има, в случай че Вакаре е станал жертва на Достопочтената майка…

Той само кимна с глава.

— Бедничкият — пристъпи към него тя. — Предателствата на живота те съсипват, нали? — направи опит да надзърне в очите му, но той се дръпна. — Можеш да останеш тук докогато пожелаеш… — Отчаяно й се искаше да му каже нещо повече, да му предложи помощта си. Но не биваше да го унижава. Стига му предателството на родната му майка и на най-близкия приятел. Тя беше длъжна да пощади последните остатъци от достойнството му, да покаже, че вярва в силата на духа му, който ще го изведе от агонията.

— Не — потръпна той. Само в Шиан Когаку се чувствам у дома си. Винаги е било така. Освен това ме чака работа. Трябва да назнача нов вицепрезидент на компанията, а после да подготвя лекциите, които ще чета в Съединените щати. Сега повече от всякога трябва да обогатяваме познанията на американците за нас. Казуки също ме безпокои… В главата ми се върти една идея, която може би ще й помогне… Едва тогава ще мога да кажа, че създаването на Оракула не е било напразно.

Шика мълчаливо гледаше как се насочва към вратата. Не я попита за Минако, не я потърси… Това беше нейното наследство.

Поклати глава и се върна в градината при Улф.

— Сега какво ще правим? Привържениците на „Тошин Куро Косай“ са разпръснати из целия свят… Но организацията функционираше по такъв начин, че лишена от вожд, бързо ще започне да се разпада…

— Пред нас има две възможности — вдигна глава той. — Или да преследваме тези хора като бесни кучета до края на дните си, или просто да ги оставим на произвола на съдбата.

И двамата си даваха сметка, че за момента тази дилема е неразрешима, а покрай нея ще възникнат още хиляди проблеми. И двамата знаеха, че още не са готови да ги посрещнат…

Продължиха разходката си, хванати за ръце. По клоните на дърветата пърхаха пойни птички, мелодичните им трели кънтяха в сгъстяващия се мрак. Спряха пред една каменна скамейка без облегалка, която беше точно толкова неудобна, колкото изглеждаше. Въпреки това се отпуснаха на нея и потънаха в мълчаливо съзерцание на бавно спускащата се нощ.

— Имаме се взаимно, Улф — едва чуто промълви тя.

— Да — кимна той, но нещо неизказано остана да виси във въздуха.

За колко време? Това беше въпросът, който се прокрадваше в думите на Шика. Ужасната съдба на Достопочтената майка и Минако висеше като тежък облак над главите им. Защото си даваха ясна сметка, че след време тя ще бъде и тяхна съдба. Нима няма спасение от злокачествените странични ефекти на „макура но хирума“? Нима са обречени на бавна лудост?

Улф разтърка слепоочието си, очаквайки появата на онзи странен глас. Вече знаеше на кого принадлежи той: на Хана. По някакъв тайнствен начин тя беше успяла да открие път за бягство от своя затвор, от желязната хватка на Оракула. Може би ще посочи подобен път и за тях… Не, това е невъзможно, поклати глава Улф. В крайна сметка тя не успя да спаси дори себе си…

— Трябва да има някакъв изход, Улф.

— Може би — отвърна той. — Но и двамата видяхме, че бъдещето не ни предлага нищо…

— Но след това сключихме договор, нали? Обещахме си никога повече да не използваме тази дарба. Хората не са създадени, за да виждат бъдещето.

— Изкушението да нарушим договора ще бъде много силно — въздъхна той. — Мислиш ли, че ще можем да му устоим?

— Да — твърдо отвърна тя.

— Разбира се, че ще устоим! — усмихна се той и стисна ръката й.

Усети как структурата на досегашния му живот се разпада като изсъхнала черупка, разбра колко погрешни са човешките възприятия за Вселената. Понятието за време не е нищо повече от една плоска и линейна форма на мислене, несръчен опит за търсене на логика в безкрайния хаос на Вселената, за разбиране на нещо, което в дълбоката си същност е лишено от логика и понятност.

А После разбра, че всичко казано от Хана отговаря на истината. Понятие като „отделен момент“ изобщо не съществува. Всеки „миг от времето“ съдържа в себе си безброй различни слоеве. А те, от своя страна, предлагат милиарди решения, възможности за промяна, различни посоки във Времето и Пространството. На практика всичко това представляваше разклонения, а концепцията за ясно очертана пътека е само илюзия. В светлината на всичко това те може би наистина имаха шанс да намерят изход…

— За какво мислиш? — погледна го любопитно Шика.

— За своя дълг.

— По това приличаш на японците — усмихна се тя.

Потънаха в дълбоко мълчание, запленени от прекрасната птича песен. Мракът се сгъстяваше. От време на време пред очите им проблясваше светулка, това правеше тъмнината още по-осезаема.

Улф вдигна глава към обсипаното със звезди небе.

— Независимо от пътя, по който ще поемем, аз трябва да приключа с един последен въпрос… — промълви той. — Една загадка, която чака своето решение…

— Зная — прошепна тя. — И искам да бъда с теб.

— Сигурна ли си?

Тя бавно кимна, а той усети тръпката, която разтърси снагата й.

— Разправих се със собствената си майка! — промълви тя. — Нима нещо друго може да ме уплаши?

Той я притисна до себе си. Останаха така още дълго, заобиколени от тишината на нощта.

Дъждът мобилизира гръмотевичната си армия, тя с грохот напусна морските простори и връхлетя над града. Плътни водни струи заляха покривите и самотните стълбове на уличното осветление, върховете на дърветата отчаяно се заогъваха под напора на могъщата стихия.

Гъста, фосфоресцираща мъгла легна ниско над земята.

Именно горчиво-сладкият аромат на тази мъгла събуди Улф. Миризмата на прясно изкопан гроб го удари в ноздрите и той разбра, че работата му в Япония все още не е приключена.

Къщата тънеше в сънена тишина, но миризмата на мъгла носеше и едно особено чувство, странно и неясно… Сякаш конструкцията от тухли и бетон беше престанала да бъде дом, сякаш някой напускаше завинаги мястото, където е бил роден… За пръв път научи за съществуването на подобно усещане от Белия лък. Преди много, много години… То било свойствено за душите на мъртвите в късия отрязък от време, преди да поемат по вечната Пътека на Смъртта. Или за живите, които скоро ще умрат…

Навлече дрехите си тихо и бързо, после напусна къщата. Преди това се завъртя в антрето и откри ключовете на една от колите, паркирани отвън.

Макар да изпитваше известни затруднения от лявото движение и невъзможността да разчита уличните знаци, той все пак успя да стигне до сърцето на Токио, блестящо и внушително със своите огромни реклами.

Насочваше го „макура но хирума“. Тя го беше изтръгнала от лапите на съня, тя го беше предупредила за опасността…

Асфалтовата настилка, измита до блясък от пороя, отразяваше разноцветните неонови отблясъци. Къде се крие опасността? От какъв характер е тя? Все още не беше в състояние да определи това, но тя беше в устата му — горчива като отрова…

Някакъв пънк на мощно „Кавазаки“ му пресече пътя, даде газ и мина на червено, от ауспуха излетяха ослепителни искри. Улф си спомни за Сума на блестящо червената „Хонда“, за мъртвешката усмивка на злобното му личице…

Вдигна глава към огромното рекламно пано на отсрещния небостъргач.

Дори поройният дъжд беше безсилен пред кървавочервените букви. Настъпи газта и продължи пътя си по широките булеварди на Токио, сред бурята и мрака на нощта…

Каква е опасността?

Опасността е в живота, а не в смъртта.

Паркира колата в близост до рибния пазар Тцуки и слезе.

Върху мокрия бетон лежаха хиляди различни риби, странно фосфоресциращи в полумрака. От тях се издигаше топла пара. За момент миризмата на прясна риба прогони вонята на отворения гроб, но после всичко се върна на мястото си.

Пазарното оживление остана зад гърба му. Виковете и закачките на продавачите се стопиха заедно с аромата на топли закуски, някакъв пияница кротко уринираше край брега. Това беше истинският живот…

А в мрака дебнеше смъртта. Улф ясно я усети, очите му неволно се сведоха към мъглата, увиваща се около глезените му като живо същество. Някакъв непознат звяр — нисък и коварен, протягаше пипалата на психиката си към него. Дали не беше човек? Тъпанчетата му изтръпнаха от ехото на груба и неовладяна „макура но хирума“, тътенът й приличаше на мощно динамо, скрито дълбоко в земните недра.

Най-сетне се озова срещу лишеното от прозорци складово помещение, някогашен дом на покойния Оракул. Самотната крушка над входа просъскваше от ударите на случайни дъждовни капки, желязната й козирка жалостиво проскърцваше под напора на вятъра, връхлитащ откъм река Сумида. Разлюляният конус бледа светлина пробягваше по желязната врата отдолу. Върху нея нямаше табелка, нямаше име.

Но Улф знаеше закъде води тя.

Вратата не беше заключена. Когато пристъпи към нея, той видя как вятърът лудо я блъска, а пантите й жалостиво проскърцват.

Задържа я с ръка и прекрачи прага. Какво друго би могъл да стори? Подчинявайки се на своята „макура но хирума“, той беше стигнал до този склад и знаеше, че трябва да влезе вътре.

Опасността е в живота, а не в смъртта.

Предупреждението на Оракула.

Във въздуха се усещаше миризмата на запуснатост. По гърба му пробягаха тръпки, неволно се запита дали среднощното видение не предричаше собствената му смърт.

Изправи се в основата на асансьорната шахта и вдигна глава. Каквото и да го очакваше в този склад, то се намираше в лабораторията с останките на Оракула.

Качи се в кабината и натисна бутона. Свистенето на асансьора приличаше на леден вихър сред борова гора — тъжен, пропит с меланхолия звук. Стигнал до най-горния етаж, Улф предпазливо напусна кабината и стъпи на старото, прогнило и скърцащо дюшеме. Помещението с Оракула беше вляво, в дъното на коридора. Той се насочи натам.

Тъмнината стана някак обтекаема и прозрачна, едновременно с това натежала от мътилка с неизвестен произход. Сега вече разбра защо прозрението го беше довело тук: някой правеше опити да съживи Оракула! Спря се във входното антре и проектира снопа на „макура но хирума“ пред себе си.

После влезе в лабораторията. Пред очите му се появи черната грамада на мъртвия звяр, приклекнал сред безмълвните остатъци от апаратурата на Южи. Във въздуха се долавяше стабилното жужене на електрически агрегат — сякаш рояк мухи нападаха полуразложен труп. Оракула беше отрупан с нагъсто преплетени жици, силициеви чипове и оптични кабели от фибростъкло. Лицето му беше тъмно, сърцето — застинало.

Улф усети някакво движение с периферното си зрение, главата му леко помръдна.

После върху му се стовари черният сноп на „макура но хирума“ с огромна сила, тялото му пламна като шепа сухи съчки.

Преддверието на лабораторията се изпълни със, задушлив дим и с противна миризма на изгоряла плът.

Прозрението се появи за частица от секундата, но Улф все пак успя да обхване сянката в ъгъла на помещението, да усети и оцени противника си. С помощта на дарбата си установи, че притежателят на мощната „макура но хирума“ е различен от всичко, с което се беше сблъсквал досега. Той беше много стар, далеч по-възрастен от Достопочтената майка, роден преди векове… Всъщност това беше „тя“… Майката на Джейсън Йошида.

Лежеше напълно неподвижно. Можеше да контролира дишането си напълно, но не и ударите на сърцето си. Беше парализиран от ужас, неочакваният сблъсък с древното безименно зло го изкара от равновесие. Знаеше, че е зло, което само Белия лък би успял да идентифицира. Неволно се запита дали това зло може да усети присъствието му, за разлика от другите притежатели на „макура но хирума“, с които се беше сблъсквал…

Мобилизира психическите си сили, създаде триизмерен образ на Йошида и го изпрати в лабораторията. Скри се точно зад него, внимавайки да не показва нито една част от тялото си. Във въздуха проблесна нещо като волтова дъга — ослепителна и прекрасна в своето многообразие. От сенките се появи фигурата на Евън.

Улф се оказа напълно неподготвен за младостта и красотата й. Смаян, той неволно отслаби контрола си върху проекцията на Йошида и тя бързо започна да избледнява.

Евън се ориентира светкавично, заряза фалшивото изображение на сина си и се концентрира върху Улф.

Място за отстъпление нямаше. Улф събра на топка духовната си мощ, лабораторията се разтресе като при земетресение. Пред изцъклените му очи бавно изплува фигурата на Белия лък.

— Чаках да ме повикаш, Улф — вдигна ръка за поздрав той. От тялото му се разнасяше миризма на кожа и подправки, лицето му беше загрижено. — Злото е тук и ти трябва да се бориш с него. Но ще имаш нужда и от моята помощ…

— Кажи какво трябва да направя — рече Улф.

— Ела тук, до мен. Мястото, на което стоиш, все още принадлежи на живите. А ти трябва да се спуснеш надълбоко, в царството на Смъртта.

— Но нали ще умра? — учуди се Улф.

— Няма да умреш — поклати глава Белия лък. — Ти си шаман, сам съм те подготвил… Няма да получиш нито драскотина. Имам нужда от помощта ти, за да се освободя от царството на Смъртта. За последната битка, която ми предстои…

Улф решително пристъпи към него. Изведнъж подът под краката му се разтвори и той започна да пропада…

Твърде късно зърна това, което представляваше Евън — идеи и събития, измъкнати от собствената му памет. Твърде късно разбра и погрешната постановка, която би трябвало да му подскаже, че попада в капан — духът на Белия лък би трябвало да се спусне от небето, а не да изскача от земните недра…

Твърде късно отвори очи и ги закова върху красивото лице на Евън. Ръката й вече стискаше гърлото му, могъщият сноп на „макура но хирума“ мачкаше сърцето му.

— Ти уби сина ми — просъска Евън. — Ти разруши призрачната мрежа на властта, която изграждах в продължение на столетия. — Под ноктите й бликна кръв: — Хората вярваха, че Нишитцу е ръководител на „Черният кинжал“, посветените бяха сигурни, че тази роля изпълнява Достопочтената майка — призрачна усмивка разкриви съвършените черти на лицето й: — Трети пък се надяваха на трона да се възкачи Минако Шиан… — Улф усети как в гърдите му потрепват синкави въглени и чакат удобния момент да се възпламенят. Напрегна се до крайност да им попречи, тъй като знаеше, че тялото му моментално ще последва съдбата на овъгленото отражение, което преди малко пусна пред себе си.

— Истината е, че „Черният кинжал“ винаги е имал само един водач и това съм аз! Аз контролирах всичко и всички! Моята „макура но хирума“ е толкова силна, че още като дете бях в състояние да господствам над околните. Просто защото съм родена с дарбата да събуждам прозрението, когато пожелая. Организацията „Черният кинжал“ е мое творение, затова няма да ти позволя да я унищожиш.

Синият огън се надигаше. Улф ясно усети това по рязкото повишаване на телесната си температура. В съзнанието му проблеснаха откъслечни картини от миналото: малката Кати гори като факла, тялото на Боби Конър изчезва в пламъци и дим, Хейс Уокър Джонсън и жена му… Аманда в локва от собствената си кръв…

Направи свръхчовешко усилие, отърси се от вцепенението и стовари юмрук в гърдите на Евън. Тялото й политна назад, извитите нокти откъснаха парчета кожа от шията му.

На лицето й се появи бледа усмивка, краката й отново пристъпиха напред.

Натискът във вътрешностите му, охлабен само за миг, отново го притисна със смазваща тежест. Улф направи отчаян опит да мобилизира своята „макура но хирума“ и насочи черния сноп в лицето на Евън. Но тя само тръсна глава и продължи атаката си.

Тук грубата сила няма да помогне, прецени светкавично той. Опита да вкара фалшив образ в главата й, но почти изкрещя от хаоса, с който се сблъска там. Във въздуха сякаш зажужаха хиляди насекоми, главата му заплашваше да се пръсне.

Тя отново го докопа, ноктите й потънаха в тялото му, първите синкави пламъчета пробягаха по ръката му. Противна миризма на пърлено го удари в носа…

На прага на смъртта той отново повика духа на дядо си, отчаяно помоли за частица от неговата сила, за последните останки от отдавна изстиналата му „макура но хирума“…

Евън отлетя от него, отстъпи крачка назад, препъна се и почти се строполи върху черния куб на Оракула. Стана, на лицето й се появи тържествуваща усмивка. Несъмнено беше усетила, че съпротивителните сили на Улф се стопяват. Концентрира се за последната атака и решително тръгна напред.

Изведнъж изражението на лицето й се промени. Рязко се спря, очите й се насочиха надолу. Около глезените й се бяха омотали разноцветни кабели, кракът й неволно понечи да се отърси от тях. Блесна ослепителна искра, тялото й буквално литна във въздуха. Електрическият удар се стовари отгоре й със силата на божествена светкавица. Очите й изскочиха от орбитите си, косата й се разстла във въздуха като гривата на митична Медуза. Тялото й се разтърси от мощната галванична реакция, устата й се раззина в беззвучен вик. После всичко свърши.

Обгорените останки се сгромолясаха върху дъските, помещението се изпълни с остро съскане, което бързо затихна.

Улф се изправи на крака и бавно пристъпи към Оракула. Стори му се, че върху мястото, на което би трябвало да бъде лицето, имаше меко сияние. Дали това беше израз на задоволство? Не, изключено! Оракула е мъртъв, той сам се беше погрижил да прекрати налудничавата му агония…

Но все пак…

Притисна длан до разкъсаната си шии и усети как кървенето бързо започва да спира. Премести поглед върху кабелите, които продължаваха да стискат в примката си овъглените глезени на Евън. Как се бяха озовали там? Кой беше направил възлите? Наведе се да ги разгледа по-добре.

— Здравей, Улф-сан — прошепна Оракула.

Улф рязко вдигна глава към матирания екран. Дали видя някакъв израз, или само така му се стори? Дали не дочу въздишка на облекчение?

Време е за сън…

Разноцветните лампички, пръснати по сложната апаратура, примигнаха и бавно угаснаха.

Раздялата

Вашингтон

Всички звуци в болничната стая на частната клиника се създаваха от машини. Същото се отнасяше и за движението. Сложни уреди и апаратура с фантастичен външен вид образуваха тесен кръг около самотното човешко същество, което живееше, или, в зависимост от гледната точка на наблюдателя, просто съществуваше…

Лекарите, наблюдаващи неговото развитие (ако това е правилната дума) посредством батарея от различни монитори, бяха единодушни по въпроса, че съществото е живо. Но други хора го бяха отписали, вероятно защото им липсваше специфичното медицинско образование. Дори сестрите, преминали специален курс по милосърдие, не го третираха като жив човек, а по-скоро като някаква лабораторна субстанция.

Такава беше съдбата на Торнбърг Конрад III: да бъде застрелян за многобройните си грехове, но да не умре… Беше принуден да съществува в този жив ад. Без да се движи, без да говори. Машините изтласкваха кръвта вместо сърцето му, машините вкарваха въздух в дробовете му, машините дозираха хранителните вещества във вените и вадеха екскрементите от тялото му. Единственото, което можеше да върши самостоятелно, беше да мисли. Но това не му носеше облекчение, а дори напротив — усилваше чувството му за обреченост.

Живот ли беше това? Не, не би могъл да го определи така. Вече беше дълбоко убеден, че това е наказание свише, че Бог или някаква незнайна сила стоварват отгоре му гнева си. Не заради презрението, което беше изпитвал към своята първа съпруга — майка на децата му не заради безсърдечното отношение към болката на втората — съвършената Тифани Конрад не и заради сляпата страст към живота, подтикнала го към многобройни мъчения и убийства, нито пък заради прогонването на децата си… Не, това наказание Торнбърг получаваше заради единственото престъпление, което беше склонен да признае: убийството на собствения си син.

Ако беше религиозен, несъмнено би поискал прошка от своя Бог и би се успокоил. Но Христос за него беше просто една нищо неозначаваща, изтъркана от употреба дума. Все още помнеше какво повтаряше баща му: „Никога няма да позволя на някой поп да ми се бърка в живота и да ми казва какво е добро и лошо. Какво знаят свещениците?“

От време на време си мислеше, че няма да е зле, ако край леглото му се появи поп. Просто да го успокои, че получава прошка за своето ужасно престъпление. Но това беше невъзможно, тъй като той не се нуждаеше от прошката на Бога, а от тази на Хам… От любимия Хам, когото беше убил със собствените си ръце…

После идваше ред на черното отчаяние. То беше така дълбоко и безнадеждно, че единственото му желание беше да се освободи само за миг от парализата, за да може да разкъса животоподдържащите системи и да умре на спокойствие. Не искаше да диша, не искаше да бъде тук… Знаеше, че заслужава да умре и смъртта скоро ще го прибере. Чуваше какво си говорят лекарите край леглото му. Дори умните машини не биха могли да го поддържат вечно…

Скоро. Но недостатъчно скоро…

Усети как вратата се отваря. Вероятно пак тъпите доктори с още по-тъпите си консулти. Господи, колко ги мразеше! Как не можеше да понася самодоволните им опити да се правят на всезнайковци! А на практика не знаят почти нищо за живота, да не говорим за смъртта — неговата последна утеха.

Господи, как мечтаеше за забвението! След дългата и мъчителна борба за живот вече искаше само едно — да се отърве от ужасните болки, да получи покой…

После усети, че този път не е обект на лекарски консулт, нито пък на набезите на някой от многобройните си юристи, които гонеха като хрътки своя хонорар.

Пресвети Боже, та това е Улф Матсън — пропищя съзнанието му — В компанията на изключително красива японка. На това се надявах! Ето я визитата на ангела на смъртта! Той знае какво съм му сторил и идва да довърши това, което започна Стийви!

— Торнбърг — обади се Улф. — Зная, че ме позна. Отдавна не съм те виждал, но същото едва ли може да се каже и за теб… Ти следеше отблизо моите ходове, въобразяваше си, че дори ги ръководиш… Е, добре. Наистина направих това, което искаше. Проникнах в „Тошин Куро Косай“ и се срещнах с Минако. Помниш я, нали? Как би могъл да я забравиш?

Улф сложи ръце върху раменете на японката:

— Това е Шика, дъщерята на Минако. Родена е девет месеца, след като ние с теб избягахме от Камбоджа. Помниш ли какво се случи там, Торнбърг? Между теб и Минако? Това е твоята дъщеря, Торнбърг… Какво мислиш за нея?

Приведен над леглото, Улф внимателно го наблюдаваше, на лицето му играеше загадъчна усмивка. Смаян от разкритието, Торнбърг не беше в състояние да разсъждава. Нима беше направил дете на онази вещица Минако?! Господи Исусе! Усети как последните остатъци от силите му се свиват на топка, готови за отчаяна защита. Появата на неизвестната дъщеря, способна да наднича в съзнанието му е лекотата, с която човек разглежда улична витрина, беше прекалено много за изтощената му психика. А тя виждаше всичко! Тя знаеше за многобройните му престъпления, в очите й се четеше открито отвращение. Махни я оттук, беззвучно се примоли той. За Бога, махни я оттук!

Улф с нищо не показа, че е получил безмълвното послание.

— Ти ме третираше като опитна мишка, Торнбърг — продължи безжалостно той. — А после направи всичко възможно да ме убиеш. Защо? Аз винаги съм ти носил късмет. Нали вярваше в това по време на камбоджанската ни мисия? Това е последната загадка в голямата игра и аз не мога да я разреша, независимо че минавам за способен детектив… А ти не можеш да ми помогнеш… Смешна работа, а?

Особено на фона на това, което извърших за теб… Защото аз наистина открих тайната, която беше главна цел на твоя живот, Торнбърг. И това непоправимо промени моя… Нещата се оформиха по този начин единствено благодарение на манията ти да победиш смъртта. Прощавам ти, Торнбърг. Всъщност не толкова ти прощавам, колкото искам да забравя всичко. В Камбоджа ти ми спаси живота и винаги съм ти се чувствал задължен…

Загадъчната му усмивка се разшири:

— Знаеш ли как се нарича на японски силата, която притежаваше Минако? „Макура но хирума“. В превод означава „мрак по пладне“ и изразът е подбран изключително точно. Зная го, защото притежавам тази сила. Притежава я и Шика, притежаваш я и ти…

Очите на Улф внимателно следяха изражението на лицето му, очаквайки някаква реакция.

— Да, Торнбърг. Тайната, която цял живот си гонил, е била под носа ти… Вътре в теб. Било е нужно някой да я пробуди и нищо повече. Сега възнамерявам да сторя точно това.

Не, безгласно се примоли Торнбърг.

— Това е единственият начин да ти се отблагодаря за спасението… Там, в камбоджанската джунгла, преди много години…

Не! Ти не ме разбираш! Ако наистина искаш да се отплатиш за това, че съм ти спасил живота, трябва да отнемеш моя!

После разкъса оковите на времето и пространството, всичко се промени. Озова се в дълбоко дефиле, от всички страни го ограждаха непристъпни планински върхове. Земята се разтърси, от върховете се откъртиха огромни скални късове и с грохот се затъркаляха към него. В момента, в който беше сигурен, че ще бъде размазан, той изведнъж се озова във въздуха, високо над дълбокото дефиле. После картината се промени. Планината се стопи в кипяща магма, странен мрак започна да се оформя сред хаоса. Жив и пулсиращ, лепкав и едновременно с това блестящо мазен, той бавно се уви около тялото му. Торнбърг ужасено се втренчи в него. Беше гаден и противен, същевременно странно познат…

— Сега ще се радваш на дълъг живот, Торнбърг — шепнеше Улф. — Никой не знае колко години лежат пред теб… Вероятно няма да бъдеш в състояние да се движиш, но ще живееш без помощта на всичките тези машини… Благодарение на твоята „макура но хирума“.

Не! Не! Ти не можеш да ме оставиш в компанията на това чудовище! Почакай, моля те! Искам да ти кажа нещо!… Искам да умра! Искам да…

— Сбогом, Торнбърг. — Вече бяха до вратата, но загадъчната усмивка на Улф продължаваше да прогаря зениците на Торнбърг, забиваше се дълбоко в мозъка му. Каква беше тази усмивка? На приятел или враг? — Надявам се, че новият живот ще ти хареса.