3. Грапата

Вятърът блъскаше и бушуваше, и виеше около твърдината Мей. Арктически пориви се кикотеха и прокарваха ледения си дъх през пролуките в стените на квартирата ми. Пламъчето на свещта ми танцуваше, проблясваше и едва тлееше. Когато пръстите ми изтръпнаха, обвих огънчето и ги оставих да се пържат.

Вятърът духаше с все сили от север, понесъл ситен като прах сняг. През нощта беше натрупал две педи. Очакваше се още. Снеговалежът щеше да донесе и още беди. Съжалявах Брестака и хората му. Бяха тръгнали на лов за Бунтовници.

Крепостта на твърдината Мей. Перлата на защитата на Клина. Замръзнала през зимата. Блатиста през пролетта. Пещ през лятото. Пророците на Бялата роза и войниците на Бунта бяха най-малкият ни проблем.

Клина представлява дълго стреловидно плато между планински вериги, обърнато на юг. Мей се намира на острия му връх. Нашата задача беше да удържим тази котва на северната защита на Господарката.

Защо Черният отряд?

Ние сме най-добрите. Заразата на Бунта започна да се разпространява през Клина скоро след падането на Защитника. Хромия се опита да я спре и се провали. Господарката ни постави да се оправяме с кашата, която той беше забъркал. Единствената й друга възможност бе да се откаже и от тази провинция.

Пазачът на портите наду фанфара. Брестака се връщаше.

Не хукнаха да го посрещнат. Правилникът препоръчва „нормално поведение“ — да се преструваш, че вътрешностите ти не са вързани на възел. Вместо това хората надничаха от скришни местенца и се тревожеха за братята, тръгнали на лов. Някой изгубен? А тежко ранен? Познаваш ги по-добре от семейството си. Сражаваш се рамо до рамо с тях в продължение на години. Не всички са ти приятели, но те са твоето семейство. Единственото семейство, което имаш.

Пазачът на портите разби леда по наблюдателното стъкло. Скърцайки в протест, решетката се вдигна. Като историк на братството имах възможност да приветствам Брестака, без да нарушавам неписаните правила. Какъвто съм си глупак, излязох в ледената виелица.

Жалка сбирщина сенки се промъкнаха през връхлитащия сняг. Понитата едвам се влачеха. Ездачите им висяха на заледените стремена. Животни и хора се бяха свили в опит да се изплъзнат от разкъсващите нокти на вятъра. Облачета дъх изскачаха от устата на коне и мъже и мигом се разсейваха. От студа, цветисто казано, и снежен човек щеше да се разтрепери.

От целия отряд единствено Гарвана бе виждал сняг преди тази зима. Страхотен поздрав за добре дошли от Господарката, шегуваха се братята ни.

Ездачите приближиха. Изглеждаха по-скоро като бежанци, а не като воини от Черния отряд. Ледени диаманти се поклащаха по мустаците на Брестака. Парцали закриваха останалата част от лицето му. И другите бяха така омотани, че не можех да ги различа един от друг. Само Мълчаливия яздеше сравнително изправен. Вперил поглед право пред себе си, не обръщаше внимание на безмилостната буря.

Брестака кимна, щом влезе в твърдината Мей.

— Започнахме да се чудим — рекох му.

„Чудене“ означава „притеснение“. Правилата изискват да се демонстрира безразличие.

— Трудно пътувахме.

— Как мина?

— Черният отряд — двайсет и трима, Бунтът — нищо. Няма и работа за теб, Знахар, като изключим Йо-йо, който е с леко измръзване.

— Хванахте ли Грапата?

Злокобните предсказания, умелото вещерство и бойните умения на Грапата направиха Хромия на глупак. Клина беше готов да падне, когато Господарката ни нареди да го превземем. Ходът беше пратил шокови вълни през империята. Един наемнически капитан да получи сила и власт, които обикновено се предоставят само на някой от Десетте!

Каквато е зимата на Клина, единствено заход за Грапата можеше да накара Капитана да изведе този патрул.

Брестака разкри лицето си и се ухили. Не каза и дума. Така или иначе трябваше да го повтаря пред Капитана.

Огледах Мълчаливия. Издълженото му, меланхолично лице беше сериозно. В отговор той леко завъртя главата. Значи така. Още една победа, сведена до загуба. Грапата бе избягал за пореден път. Дали щеше да ни отпрати като Хромия — писукащи мишоци, станали твърде нагли и предизвикали котката?

Обаче намаляването на местната структура на Бунта с двайсет и трима души беше нещо. Всъщност, нелоша работа за деня. Далеч по-добра, отколкото се бе справил Хромия преди нас.

Конярите дойдоха да приберат понитата на патрула. Други започнаха да сервират греяно вино и топла храна в главната столова. Останах с Брестака и Мълчаливия. Щях да науча тяхната история всеки момент.

В главната зала на твърдината Мей течението е малко по-слабо, отколкото в стаите. Занимах се с Йо-йо. Другите атакуваха вечерята. Щом пиршеството приключи, Брестака, двамата магьосници и Кокала се събраха около малка маса. От нищото се появиха карти. Едноокия се смръщи към мен.

— Там ли ще стърчиш с пръст в задника, Знахар? Трябва ни човек.

Едноокия е поне стогодишен. В Аналите от миналия век постоянно се споменава за вулканичния характер на дребния чернокож. Няма начин да се уточни кога се е присъединил към нас. Седемдесет години Анали бяха изгубени, когато позициите на Отряда били прегазени в битката за Гражданството. Едноокия отказва да хвърли светлина върху липсващото, време. Твърди, че не вярва в историята.

Брестака раздаде. Пет карти на всеки играч и ръка пред празния стол.

— Знахар! — ревна Едноокия. — Идваш ли?

— Нъц. Рано или късно Брестака ще проговори — почуках по зъбите си с молива.

Едноокия беше в невероятна форма. От ушите му блъвна дим. Пищящ прилеп излетя от устата му.

— Изглежда раздразнен — отбелязах аз.

Другите се захилиха. Заяждането с Едноокия е любимо забавление. Той мрази бойните задачи. Още повече обаче мрази да пропуска. Усмивките на Брестака и развеселените погледи на Мълчаливия го убедиха, че е пропуснал нещо изключително.

Брестака пререди картите си, втренчен в тях от един пръст разстояние. Очите на Мълчаливия светнаха. Няма съмнение. Изненадата беше специална.

Гарвана зае мястото, предложено на мен. Никой не възрази. Дори Едноокия не се противи на решенията на Гарвана.

Този наш нов брат. От Веслоград досега беше по-студен и от зимата. Вече мъртва душа, може би. Кара човек да се разтрепери от един поглед. Излъчва миризма на гроб. И все пак Глезанка го обича. Бледа, крехка, ефирна, тя постави ръка върху рамото му, докато той подреждаше картите си. Усмихна се вместо него.

Гарвана е идеален партньор за всяка игра с участието на Едноокия, който мами. Но никога, когато Гарвана седне на масата.

— Тя стои в Кулата и гледа на север. Деликатните Й ръце са сключени пред гърдите Й. Бризът нежно полъхва през прозореца. Разбърква среднощната коприна на косите Й. Сълзи като диаманти проблясват на нежната извивка на бузата Й.

— Хоо-уи!

— О, ау!

— Авторът, авторът!

— Дано свиня роди в спалния ти чувал, Уили!

Тези типове започваха да се подиграват с фантазиите ми за Господарката!

Есетата са игра, която играя със самия себе си. Мамка му, кой знае, може пък измислиците ми да се окажат истина. Десетте, Които Били Покорени, единствени са виждали Господарката. Кой друг знае дали е грозна, красива или?…

— Сълзи като диаманти блестят, а? — промърмори Едноокия. — Това ми харесва. Да не си въобразяваш, че плаче за теб, Знахар?

— О, я стига! Аз не се присмивам на забавленията ви!

Лейтенанта влезе, седна и ни огледа със сурово смръщено лице. Напоследък смисълът на живота му беше да не одобрява нищо. Пристигането му означаваше, че и Капитана ще нахлуе всеки миг. Брестака скръсти ръце и се настани удобно. Залата утихна. Хората се събираха като по магия.

— Я заключете проклетата врата! — промърмори Едноокия. — Ако продължават да влизат така, задникът ми ще замръзне! Доиграй ръката, Брестак!

Капитана влезе и зае обичайното си място.

— Слушам, Сержант.

Капитана не е от най-живописните ни герои. Твърде тих. Твърде сериозен.

Брестака остави картите си на масата, почука ъгълчетата им, за да ги подреди, докато систематизираше и мислите си. Беше вманиачен по сбитите и точни доклади.

— Сержант?

— Мълчаливия забеляза военни постове на юг от фермата, Капитане. Заобиколихме от север. Атакувахме след залез-слънце. Те се опитаха да избягат. Мълчаливия отвлече вниманието на Грапата, докато се справяхме с останалите. Трийсет души. Заловихме двайсет и трима. Вдигнахме много шум, за да не пострада шпионинът ни. Изтървахме Грапата.

Трудничко е да вдъхнеш живот на тази измислица. Искаме Бунтът да вярва, че редиците му гъмжат от наши информатори. Това усложнява комуникациите и взимането на решенията, и улеснява живота на Мълчаливия, Едноокия и Гоблин.

Да пуснеш слух. Да подходиш подмолно. Да опиташ с подкуп или изнудване. Това са най-добрите оръжия. Влизаме в битка само когато опонентите ни вече са влезли в капана. Е, поне в идеалния случай.

— Право в крепостта ли се върнахте?

— Да, сър. След като изгорихме фермата и стопанските сгради. Грапата добре прикрива следите си.

Капитана се загледа в потъмнелите от пушек греди над главата си. Само шумоленето на картите на Едноокия нарушаваше тишината. Накрая сведе очи.

— Тогава, мили мои, защо вие с Мълчаливия се хилите като клоуни на панаир?

— Те горди се завърнаха у дома с празни ръце — промърмори Едноокия.

Брестака се ухили още по-широко:

— Да, ама не са празни.

Мълчаливия бръкна под мръсната си риза и извади малката кожена кесийка, която винаги висеше на връв на врата му. Неговата торбичка с фокуси. Беше пълна с най-невъобразими съставки като стрити уши от прилеп или еликсир за кошмари. Този път извади сгънато листче хартия. Разгъна го полека, като хвърляше драматични погледи към другите двама магьосници. Дори Капитана стана от мястото си и се наведе над масата.

— Ето! — обяви Брестака.

— Това е само някакъв кичур!

Поклащащи се глави. Ръмжащи гърла. Някой подложи на съмнение връзката на Брестака с реалността. Но Едноокия и Гоблин бяха ококорили общо три очи. Едноокия изчурулика нещо нечленоразделно. Гоблин изписка няколко пъти, но пък той винаги си писука.

— Наистина ли е негова? — успя да изрече накрая той. — Ама, вярно, негова ли е?

Брестака и Мълчаливия излъчваха самодоволството на изключително преуспели конквистадори.

— Абсодяволютно! — заяви Брестака. — Точно от върха на темето му. Бяхме хванали стареца за топките и го знаехме. Толкова бързаше да се изниже оттам, че си удари канчето в касата на вратата. Видях го с очите си, както и Мълчаливия. Остави си перушината на една треска. Уха, само как препуска този дядка!

И Гоблин, направо танцуващ от възбуда, обяви с една октава над обичайното си скърцане на ръждиви вериги:

— Господа, спипахме го! Все едно вече виси на месарската кука. При това — най-голямата! Какво мислиш по въпроса, ти, дребен нещастен грозник? — изскимтя той към Едноокия.

Ято миниатюрни светулки се изляха от ноздрите на Едноокия. Като отлично обучени войници, те образуваха формация, в която се четеше надписът „Гоблин е педал“. Малките им крилца избръмчаха думите, за да не останат в неведение дори неграмотните.

Няма нищо свято за този гадник. Гоблин категорично е хетеросексуален. Едноокия просто подемаше поредната си закачка.

Гоблин направи рязко движение. Голяма замъглена фигура — напомняше Ловеца на души, но беше достатъчно едра да помете гредите на тавана — се приведе и посочи Едноокия обвинително. Призрачен глас прошепна:

— Ти си сменил резбата, мръснико!

Едноокия изсумтя, поклати глава, пак я поклати, пак изсумтя. Очите му се изцъклиха. Гоблин се изкиска, овладя се, пак се изкиска. Мина встрани и изтанцува победоносна джига5 пред огнището.

По-малко проницателните ни братя изсумтяха. Няколко косъма! С тях и с две сребърни монети може да се повъргаляш с местните курви.

— Господа! — разбра ги Капитана.

Оптическото представление спря. Началникът ни огледа магьосниците си. Размишляваше. Закрачи из залата. Кимна в отговор на собствените си мисли. Накрая попита:

— Едноок, достатъчни ли са?

Едноокия се закиска — изненадващо басов звук за такъв дребосък.

— Един косъм, сър, или едно парченце нокът, е повече от достатъчно. Сър, спипахме го.

Гоблин продължаваше налудничавия си танц. Мълчаливия се усмихваше. Откачени лунатици, всичките до един!

Капитана се позамисли още малко.

— Не можем да се справим с това сами — той обиколи залата. Стъпките Му натежаваха. — Ще трябва да извикаме някой от Покорените.

Един от Покорените. Естествено. Нашите трима магьосници са най-ценните ни ресурси. Трябва да ги защитаваме. Но… Лъхна мраз и ни вкамени като статуи. Един от тъмните последователи на Господарката… Един от онези мрачни господа тук? Не…

— Не Хромия. Той и без друго ни е сърдит.

— От Променливия ме побиват тръпки.

— Нощната сянка е най-лош.

— Че откъде знаеш, по дяволите? Никога не си го виждал! — разнесоха се възгласи.

— Ще се справим и сами, Капитане — отбеляза Едноокия.

— Да бе, та братовчедите На Грапата да налетят върху вас като мухи на конски задник.

— Ловеца на души — предложи Лейтенанта. — Той ни е господар, повече или по-малко.

Предложението бе прието единодушно. Капитана нареди:

— Свържи се с него, Едноок. Бъди готов за действие, когато той пристигне.

Едноокия кимна и се ухили. Беше очарован. В неговото извратено съзнание вече се тълпяха сложни, коварни планове.

Всъщност това трябваше да бъде задача за Мълчаливия. Но Капитана я прехвърли към Едноокия, понеже не можеше да се примири с отказа на магьосника да говори. Това, неясно защо, го плаши.

Мълчаливия не възрази.

Някои от местните ни слуги са шпиони. Знаем кои, благодарение на Едноокия и Гоблин. Позволихме на един, който не знаеше нищо за косъма, да се измъкне с новината, че устройваме шпионски щаб в свободния Розоград.

Когато имаш по-малко привърженици на своя страна, научаваш се да играеш с белязани карти.

Всеки властник си създава врагове. Господарката не правеше изключение. Синовете на Бялата роза са навсякъде… Ако човек избира на чия страна да застане, ръководен от порива на сърцето си, тогава Бунтът е правилното място за всеки. Те се борят за всичко, което мъжете считат за въпрос на чест: свобода, независимост, истина, правда… Всички субективни илюзии, всички вечни ключови думи. Ние сме слуги на злодея в името на мира. Признаваме илюзията и отричаме същността й.

Няма самообявили се злодеи, само режими на самообявили се светци. Историците на победителите определят кои са добрите и лошите.

Ние не обичаме етикетите. Бием се за пари и за безплътна гордост. Политиката, етиката, моралът нямат значение.

Едноокия се свърза с Ловеца на души. Той идваше. Гоблин каза, че старото страшилище виело от радост. Подушваше възможност да вдигне акциите си и да резне тези на Хромия, Десетте се боричкаха и дърлеха по-ожесточено и от разглезени дечица.

Зимата поотпусна за малко обсадата си. Нашите и местните започнаха да почистват вътрешния двор на твърдината Мей. Един от, местните изчезна. В главната зала Едноокия и Мълчаливия се поглеждаха доволно над ръба на картите си. Бунтовниците бяха научили точно онова, което те искаха да узнаят.

— Какво става на стената? — попитах. Брестака беше взел лост и длето и се мъчеше да разхлаби един камък. — Какво ще правиш с този блок?

— Малка скулптура, Знахар. Имам ново хоби.

— Ами, не думай! Запази си тайната, като искаш — чудо голямо!

— Приеми го както щеш. Смятах да те помоля да ни придружиш, когато тръгнем след Грапата. Та да можеш да го запишеш правилно в Аналите.

— И да спомена с няколко думи гениалността на Едноокия?

— Дълговете трябва да се плащат, Знахар.

— Тогава Мълчаливия заслужава да му отделя цяла глава, така ли?

Той плю. Сумтя. Руга.

— Искащ ли да се включиш за ръка? — подхвърли Едноокия.

Играеха само трима и единият беше Гарвана. Тонк е по-интересен с петима или шестима, спечелих три ръце от раз.

— Нямаш ли си друга работа? Някоя брадавица за рязане, например? — ядоса се дребният чернокож.

— Ти го помоли да играе — отбеляза един от зяпачите наоколо.

— Харесваш ли мухи, Мускус?

— Мухи ли?!

— Ще те превърна на жаба, ако не си затвориш устата!

— И попова лъжичка не можеш да превърнеш на жаба — не се впрегна Мускуса.

— Търсеше си го, Едноок! — захилих се аз. — Кога ще дойде Ловеца на души?

— Когато дойде.

Кимнах. Няма определена закономерност или причина в начина, по който действат Покорените.

— Ама много весели герои сме днес, а? Колко е загубил, Мускус? — попитах.

Мускуса само изхъмка. Гарвана спечели следващите две ръце. Едноокия млъкна. Дотук с разкриването на естеството на плана му. Вероятно беше за добро. Едно неизречено обяснение не може да бъде подслушано от шпионите на Бунта.

Шест косъма и блок варовик. За какво са им, по дяволите?

В продължение на дни тримата магьосници се трудеха по ред върху онзи камък. Посещавах от време на време конюшнята. Те ми позволяваха да гледам, но ръмжаха, когато не желаеха да задоволят любопитството ми.

Понякога Капитана също надничаше там, свиваше рамене и се връщаше в покоите си. Чертаеше стратегии за пролетната кампания, в която всички налични имперски войски щяха да бъдат хвърлени срещу Бунта. Стаите му бяха непроходими от натрупаните карти и доклади.

Възнамерявахме сериозно да ужилим Бунтовниците веднага щом времето омекнеше.

Може да прозвучи жестоко, но повечето от нас се наслаждаваха на войнишкия живот — и най-вече Капитана. Това е любимата му игра, да си мери пишката с Грапата. Сляп е за смъртта, за горящите градове, за гладуващите деца. Както и Бунтът. Две заслепени армии, неспособни да видят нищо друго, освен противника.

Ловеца на души се появи в късна доба, посред виелица, която надминаваше понесената от Брестака. Вятърът виеше и скимтеше. Сняг блъскаше североизточния ъгъл на крепостта. Беше натрупал чак до зъберите на стената и пряспата продължаваше от външната страна. Запасите от дърва и сено започваха да намаляват застрашително. Местните се кълняха, че това била най-лошата снежна буря, която помнят.

И в самия разгар на вихъра пристигна Ловеца на души. Чукането му по портите — бум, бум, бум — събуди цялата твърдина. Запяха рогове. Забумкаха барабани. Пазачът на портата се огъна пред порива на вятъра. Изобщо не успяха да отворят.

Ловеца на души се покатери на стената по натрупания сняг. Хлъзна се, почти изчезна в пряспата в предния двор. Не беше много величествено пристигане за някой от Десетте.

Забързах към главната зала. Едноокия, Мълчаливия и Гоблин вече бяха там, а огънят пламтеше весело. Лейтенанта дойде, последван от Капитана. Брестака и Гарвана пристигнаха след него.

— Пратете останалите обратно по леглата — изръмжа Лейтенанта.

Ловеца на души влезе, свали си тежкото черно наметало и се настани пред огъня. Пресметнато човешки жест? Беше ми интересно.

Слабото тяло на Ловеца на души винаги е облечено в черна кожа. Носи черен шлем, който скрива лицето му, както и черни ръкавици и ботуши. Монотонността се нарушава само от няколко сребърни брошки. Единственото цветно петно в облеклото му е нешлифованият рубин на кръстачката на кинжала му, Петпръста лапа притиска камъка към дръжката на оръжието.

Малки, меки извивки нарушават гладкостта на гърдите на Ловеца на души. В бедрата и краката му се долавя нещо женствено. Трима от Покорените са жени, но само Господарката знае кои са те. Наричаме всички до един „той“. Техният пол няма и няма да има значение за нас.

Ловеца на души се представя за наш приятел, наш повелител. Дори да е така, присъствието му докара ледени тръпки в залата. Студът, Който лъха от него, няма нищо общо с времето. Дори Едноокия трепери, когато той е наблизо.

А Гарвана? Не знам. Той като че ли не изпитва вече никакви чувства, като изключим Глезанка. Някой ден това величаво каменно лице ще се пръсне. Надявам се да съм там и да го видя.

Ловеца на души се обърна с гръб към огъня.

— Е? — висок писък. — Прекрасно време за приключение — баритон.

Последваха странни звуци. Смях. Покорения се шегуваше. Никой не се засмя. Никой и не очакваше да се смеем. Ловеца на души се обърна към Едноокия.

— Слушам те — произнесе го с тенор, провлечен и мек, някак приглушен, сякаш идваше през тънка преграда. Или, както казва Брестака, от другия свят.

Едноокия беше загубил настроение за номера и показност.

— Ще започнем отначало. Капитане?

— Един от информаторите ни надуши за среща на капитаните на Бунта — обясни Капитана. — Едноокия, Гоблин и Мълчаливия проследиха движенията на известните Бунтовници…

— Оставяте ги да се движат свободно?

— Те ни водят при съмишлениците си.

— Разбира се. Един от недостатъците на Хромия е, че му липсва въображение. Убива кой където свари — заедно с всички други, които са пред очите му… — отново същия странен смях. — По-малко ефективно, а? — последва още едно изречение на неизвестен за мен език.

Капитана кимна.

— Брестак?

Брестака повтори своята част от историята, дума по дума. Прехвърли разказа на Едноокия, който очерта схемата за залавянето на Грапата. Аз недоумявах, но Ловеца на души веднага схвана идеята. Засмя се за трети път.

Разбрах само, че се каним да предизвикаме тъмната страна на човешката природа.

Едноокия заведе Ловеца на души да му покаже загадъчния си камък. Скупчихме се около пламъците. Мълчаливия извади тесте, но никой не прояви охота за игра.

Понякога се чудя как посветените от вътрешния кръг запазват здравия си разум. Те непрекъснато са до Покорените. Ловеца на души е направо сладур в сравнение с останалите.

Двамата се върнаха, като се заливаха от смях.

— Пасват си! — промърмори Брестака в рядък изблик на собствено мнение.

Ловеца на души пак си присвои топлината на огъня.

— Добре свършена работа, господа. Много добре свършена. С въображение. Това може да ги разбие в Клина. Тръгваме към Розоград щом времето се оправи. Осем числен отряд, Капитане, включително двама от магьосниците ти…

Всяко изречение бе последвано от пауза. И всяко бе произнесено с различен глас. Пълна перверзия.

Бях чувал, че това са гласовете на хората, чиито души Ловеца на души е присвоил.

Записах се доброволец за мисията в порив на необичайна смелост. Исках да видя как Грапата ще бъде хванат с косъм и парче варовик. Хромия се бе провалил въпреки цялата си зловеща сила.

Капитана обмисли въпроса.

— Добре, Знахар. Едноокия и Гоблин. Пращам и Брестака. И си изберете още двама.

— Дотук са седем, Капитане.

— С Гарвана стават осем.

— О, Гарвана! Разбира се.

Естествено. Тихият, смъртоносен Гарван щеше да бъде алтернативното его на Капитана. Връзката помежду им преминаваше границите на разбирането. Предполагам, че се притесних, понеже Гарвана напоследък ме плашеше до смърт.

Той погледна Капитана. Вдигна дясната си вежда. Капитана отвърна с едва забележимо кимване. Гарвана мръдна рамо. Какво беше посланието? Не се сетих дори за предположение.

Нещо странно витаеше из въздуха. Осведомените го намираха за великолепно. Не бях способен да отгатна какво е, но бях сигурен, че е гнусно и гадно.

Бурята стихна. Скоро пътят към Розоград беше отворен. Ловеца на души беснееше — Грапата имаше две седмици преднина. Преходът до Розоград щеше да ни отнеме една седмица. Внушените от Едноокия слухове можеше да изгубят ефикасността си, докато стигнехме.

Напуснахме преди зазоряване, натоварили варовиковата плоча на каруца с чергило. Магьосниците не бяха сторили кой знае какво, освен да издълбаят в нея кухина колкото голям пъпеш. Не можех да преценя стойността й. Едноокия и Гоблин се суетяха над нея като младоженец над нова булка. Черното джудже отвръщаше на въпросите ми с широка усмивка. Копеле.

Времето се задържа хубаво. Топли ветрове духаха от юг. По пътя попаднахме на дълъг участък кал. И станах свидетел на изумително явление. Ловеца на души слезе и повлече каруцата през калта заедно с всички нас. Този великан на Империята.

Розоград е кралицата на Клина — бръмчащо гъмжило, свободен град, република. Господарката е решила да не се меси в традиционната му автономия. Светът има нужда и от места, където хора от всички видове и класи излизат извън обичайните структури.

Тъй значи. Розоград си няма господар. Бъка от агенти и шпиони, и хора, които живеят от тъмната страна на закона. В тази обстановка, кълнеше се Едноокия, пъкленият му план трябваше да преуспее. Когато стигнахме, червените стени на Розоград засияха насреща ни на светлината на залязващото слънце, тъмни като засъхнала кръв.

Гоблин се намъкна в стаята, която бяхме наели и изписка към Едноокия:

— Намерих идеалното място.

— Добре.

Интересно. Двамата не бяха започнали и един словесен двубой от седмици. Обикновено час, без да се дърлят, е истинско чудо.

Ловеца на души се раздвижи в тъмния ъгъл на стаята, където стоеше като посаден хилав черен храст, лениво спореща помежду си тълпа.

— Продължавай.

— На стар градски площад е, откъдето се вливат дузина улички и улици, зле осветен нощем. Няма причина за движение след здрачаване.

— Звучи идеално — каза Едноокия.

— Така е. Наех стая с изглед към него.

— Да погледнем — обади се Брестака.

Всички страдахме от клаустрофобия. Втурнахме се навън. Само Ловеца на души остана. Вероятно разбираше нуждата ни да се измъкнем.

Гоблин несъмнено беше прав за мястото.

— Е, и? — попитах. Едноокия се ухили. Озъбих му се. — Мълчиш като риба! Играещ си номера.

— Тази вечер ли? — попита Гоблин.

Черното джудже кимна.

— Ако старото страшилище разреши.

— Започва да ми писва! — обявих. — Какво става? Вие, клоуни такива, само мятате карти и зяпате как Гарвана си остри ножовете…

Което Понякога продължаваше с часове. От движението на точилото по стоманата ме побиваха тръпки. Беше знамение. Гарвана не го прави, ако не очаква положението да загрубее.

Едноокия се изсмя — прозвуча като грачене.

Докарахме каруцата в полунощ. Съдържателят на конюшнята ни обяви за луди. Едноокия го дари с една от знаменитите си усмивки, той караше. Останалите вървяхме, обкръжили чергилото.

Имаше някои промени там, отдолу… Допълнения. Някой беше надраскал на плочата съобщение. Вероятно Едноокия, по време на едно от необяснимите си отсъствия от щаба.

Големи кожени торби и яка дървена маса се бяха присъединили към камъка. Масата изглеждаше годна да понесе тежестта на варовиковия блок. Краката й бяха от тъмно полирано дърво. По тях бяха гравирани символи от сребро и слонова кост, много сложни и загадъчни — същински йероглифи.

— Откъде я взехте? — попитах. Гоблин изписука, засмя се, а аз изръмжах: — Е, защо, по дяволите, не ми кажете вече?

— Добре — прие Едноокия и се закикоти гаднярски. — Направихме я.

— За какъв дявол?

— Да поставим камъка върху нея.

— Ама защо нищичко не ми казвате?

— Търпение, Знахар. Всичко с времето си…

Копеле! Над площада се стелеше мъгла. Странна работа — никъде другаде нямаше. Едноокия спря фургона в средата.

— Масата навън, момчета.

— И ти да се включиш! — изписка Гоблин. — Да не мислиш, че ще се измъкнеш от тази работа? — и махна на Брестака. — Старият сакатко винаги има извинение.

— Той е прав, Едноок! — възрази чернокожият магьосник.

— Я си докарай задника насам! — изръмжа Брестака.

Едноокия стрелна Гоблин с отровен поглед.

— Ще си платиш някой ден, главчо. Проклятие за импотентност. Как ти звучи?

Приятелчето му не се впечатли.

— Бих ти наложил проклятие за глупост, ако бях способен да подобрявам делата на Природата.

— Абе, свалете проклетата маса! — озъби се Брестака.

— Нервен ли си? — попитах.

Той никога не се дразни от пререканията им. Приема заплахите като част от забавлението.

— Аха. Ти и Гарвана се качвайте и бутайте!

Масата беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Наложи се всички да се напънем, за да я свалим от каруцата. Престорените пъшкания и ругатни на Едноокия ни насърчаваха. Попитах го как са я качили.

— Сглобихме я вътре, глупчо — отвърна той, после се разврещя с претенции да местим масата ту на сантиметър насам, ту на сантиметър натам.

— Така я оставете — намеси се Ловеца на души. — Нямаме време за това…

Недоволството му оказа умиротворителен ефект. Нито Гоблин, нито Едноокия казаха и дума повече. Плъзнахме камъка върху плота. Отстъпих и избърсах лицето си. Бях подгизнал от пот. Посред зима! От камъка сякаш лъхаше горещина.

— Торбите — нареди Ловеца на души.

Гласът му прозвуча като на жена, която нямах нищо против да срещна.

Грабнах едната торба и изпъшках. Беше тежка.

— Хей! Това са пари!

Едноокия се изкиска. Стоварих торбата върху купчината под масата. Цяло проклето съкровище. Никога не бях виждал толкова пари на едно място.

— Режете торбите — нареди Ловеца на души. — По-бързо!

Гарвана разцепи с ножа си. Съкровището се посипа по паважа. Зяпнахме с изгарящи от алчност сърца.

Ловеца на души хвана Едноокия за рамото и стисна ръката на Гоблин. И двамата магьосници сякаш се свиха. Обърнаха се към масата. Покорения каза:

— Махнете каруцата!

Все още не бях прочел безсмъртното съобщение, гравирано в камъка. Метнах едно око.

„И НЕКА ОНЯ, ЩО ИСКА ТОВА БОГАТСТВО, ДА СЛОЖИ ГЛАВАТА НА БУНТОВНИКА ГРАПАТА В ТОЗ КАМЕНЕН ТРОН!“

А! Аха! Нищо скрито-покрито. Право в десетката. Простичко. Точно в наш стил. Ха!

Отстъпих и се опитах да оценя размера на инвестицията на Ловеца на души. Сред хълмовете от сребро забелязах и злато. От едната торба кървяха нешлифовани скъпоценни камъни.

— Космите — напомни Ловеца на души.

Едноокия Извади кичурчето. Ловеца го залепи на стените на вдлъбнатината с размер на глава. Дръпна се назад и пак хвана ръцете на двамата ни магьосници. Тримата сътвориха магия.

Златно сияние обгърна съкровището, масата и плочата.

Оттук насетне нашият архивраг беше жив труп. Половината свят щеше да се опита да прибере богатството. Беше твърде голямо, за да му устоиш. Собствените му хора щяха да се обърнат срещу него.

Виждах само един минимален шанс за Грапата. Можеше да открадне съкровището сам. Трудна работа. Никой бунтовнически пророк не можеше да надмине в магиите някой от Покорените… А в момента именно такъв приключваше с налагането на заклинанието.

— Някой да го изпробва! — обади се Едноокия.

Когато острието на кинжала на Гарвана докосна единия крак на масата, се разнесе зловещо изпукване. Той изруга и се нацупи на оръжието си. Брестака пъхна меча си под плота. Пуу-ук. Връхчето на острието се нажежи до бяло.

— Чудесно — обади се Ловеца на души. — Откарайте каруцата.

Брестака изпълни нареждането. Ние, другите, изтичахме към наетата от Гоблин стая.

В началото се струпахме на прозореца. Чакахме да се случи нещо. Бързо се отегчихме от съзерцанието на пустия площад. Чак след изгрев-слънце Розоград разкри съдбата, която бяхме отредили на Грапата.

Хитроумни преследвачи на наградата изпробваха стотици начини в опити да приберат парите. Хората се тълпяха само с надежда да позяпат. Една групичка веселяци започна да сваля паветата на улицата за прокопаване на тунел отдолу. Полицията ги разпръсна.

Ловеца на души се бе настанил до прозореца и изобщо не мърдаше. Веднъж ми каза:

— Трябва да променим заклинанията. Не очаквах чак такава изобретателност.

Изненадан от собствената си дързост, попитах:

— Как изглежда Господарката?

Тъкмо бях завършил едно от въображаемите си есета. Той се обърна бавно и ме погледна за миг.

— Като нещо, което може да прегризе и стомана — гласът му бе женски и злобен. Странен отговор. Допълни: — Трябва да предотвратим употребата на инструменти.

Толкова по въпроса за разказа на очевидец. Е, какво ли се чудя? Ние, смъртните, сме само инструменти в ръцете на Покорените. Любопитството ни изобщо не ги интересува.

Оттеглих се към набора въображаеми Господарки в тайното си кралство.

Същата нощ Ловеца на души промени предпазните заклинания. Следващата сутрин на площада вече се търкаляха трупове.

На третата нощ Едноокия ме събуди:

— Имаме клиент!

— А?

— Един тип носи глава — доволно заяви той.

Повлякох се към прозореца. Гоблин и Гарвана вече бяха там. Скупчихме се към едната страна. Никой не искаше да приближава прекомерно Ловеца на души.

Един мъж крачеше през площада под нас. В лявата му ръка се люлееше глава. Държеше я за косата.

— Чудех се колко ли време ще им трябва, преди да започнат… — отбелязах.

— Тихо! — изсъска Ловеца на души. — Той е там!

— Кой?

Той прояви търпение. Забележително търпение. Друг от Покорените сигурно щеше да ме порази на мига.

— Грапата. Не ни издавай.

Нямам представа как беше разбрал. Може би не бих искал и да науча. Такива работи ме плашат.

— Тайното посещение е по сценарий — изписука Гоблин. Как може да писука, докато шепне? — Грапата трябва да проучи с какво си има работа. Няма да го постигне от никъде другаде… — дребният дебелак изглеждаше невероятно горд.

Капитана нарича човешката природа „нашия най-остър меч“. Любопитството и желанието да оцелее привлякоха Грапата в нашия капан. Кой знае, беше възможно същите черти да се обърнат и срещу нас. И ние самите имаме сума ти трески за дялане.

Седмиците минаваха. Грапата се връщаше отново и отново, очевидно доволен от наблюдението. Ловеца на души ни заповяда да не го закачаме, без значение колко лесна мишена изглежда.

Нашият ментор се държеше добре с нас, но носеше своята жестока жилка: Очевидно искаше да измъчва Грапата с неизвестността за съдбините му.

— Този град е на път напълно да откачи — изписука Гоблин. Танцуваше една от безумните си джиги. — Трябва да излизаш по-често, Знахар. Грапата се превръща в истинска индустрия! — той ме примами в ъгълчето, което беше най-далеч от Ловеца на души, отвори една кесия и прошепна: — Я гледай тук!

Две шепи монети. Някои бяха златни.

— Скоро ще се килнеш настрана! — отбелязах.

Той се ухили. Усмивките на Гоблин са особено зловеща гледка.

— Спечелих ги с продажба на съвети как да намерим Грапата — довери ми шепнешком и хвърли бърз поглед към Ловеца на души — фалшиви съвети, разбира се! — и положи ръка на рамото ми. Трябваше да се протегне, за да го стори. — Можеш направо да се къпеш в пари.

— Не знаех, че сме захванали тази работа, за да се къпем в пари.

Той се намръщи. Облото му, бледо лице се набръчка.

— Ама какъв си ти? Що за?…

Ловеца на души се обърна.

— Просто спорим за един залог, сър. Само залог! — изквака Гоблин.

Засмях се на глас.

— Много убедително, главчо. Защо направо не се обесиш?

Той се нацупи, но не задълго. Гоблин е неустрашим. Чувството му за хумор пробива и в най-потискащите ситуации. Прошепна:

— Мамка му, Знахар, трябва да видиш какви ги върши Едноокия. Продава амулети. Гарантира, че съобщават, ако наоколо има Бунтовник… — стрелна с поглед Ловеца на души. — И работят наистина. Е, отчасти.

Поклатих глава.

— Най-малкото ще си плати дълговете от карти!

Ами, такъв си е Едноокия. В твърдината Мей се чувстваше потиснат, защото не можеше да развихри обичайните си дяволии на черния пазар.

— Абе, момчета, вие нали трябваше да пускате слухове. Да поддържате точката на кипене един вид…

— Шшшт! — той пак погледна Ловеца на души — Това и правим. При всяко излизане в града. По дяволите, воденицата за слухове направо прегрява. Хайде. Ще ти покажа!

Отказах му. Ловеца на души започваше да говори все повече и повече. Надявах се да проведа истински разговор с него.

— Губиш. Познавам един, който приема залози кога Грапата ще загуби главата си. А ти имаш вътрешна информация, нали така?

— Я се махай оттук, преди да изгубиш своята глава.

Отидох до прозореца. Минутка по-късно Гоблин се запрепъва по площада под нас. Подмина капана ни, без да погледне към него.

— Остави ги да си играят — обади се Ловеца на души.

— Сър?

Новият ми подход беше престорено безразличие.

— Слухът ми е по-остър, отколкото приятелят ти подозира.

Огледах предната част на черния шлем, опитвайки се да доловя поне намек за мислите му.

— Няма значение — той се отмести рязко и се втренчи покрай мен. — Нелегалните структури са парализирани от смут.

— Сър?

— Мазилката в къщата им плесенясва. Скоро ще падне. Нямаше да стане така, ако бяхме хванали Грапата веднага. Те щяха да го обявят за светец. Загубата щеше да ги натъжи, но щяха да я понесат. Кръгът би могъл да го смени навреме за пролетните кампании.

Взрях се в площада. Защо Ловеца на души ми разправяше всичко това? И то само с един глас. Дали му беше истинският?

— Защото мислиш, че съм жесток заради самата жестокост.

Подскочих.

— Как успя да?…

Ловеца на души издаде звук, който минаваше за смях.

— Не. Не чета мислите ти. Просто знам как работи умът ти. Аз съм Ловец на души, не си забравил, нали?

Нима Покорените също се чувстват самотни? Дали копнеят за компания? За приятелство?

— Понякога — изрече го с един от женските си гласове. Съблазнителния.

Извърнах се леко и после, ужасен, отново се втренчих в площада.

Ловеца на души прочете и ужаса ми. Върна се на темата за Грапата.

— Простото елиминиране никога не е влизало в плановете ми. Исках героят на Защитника сам да се провали.

Ловеца на души познаваше нашия враг по-добре, отколкото предполагахме. Грапата играеше своята игра. Вече беше направил два забележителни, но напразно опита да се справи с капана ни. Тези неуспехи бяха унищожили запаса му от спътници приятели. Честно казано, Розоград беше засят с проимперски привърженици.

— Когато се превърне в посмешище, ще го смачкаме. Като досаден бръмбар.

— Не го подценявай! — какво безочие. Да даваш съвети на Покорен. — Хромия…

— Аз не съм Хромия. Той и Грапата са гърненцето и похлупака. Навремето… Властелина щеше да го направи един от нас.

— Какъв е той?

Накарай го да говори, Знахар. Само една крачка дели Властелина от Господарката.

Ловеца на души вдигна дясната си ръка с обърната длан, разтвори юмрук и бавно сви пръсти. Жестът ме потресе. Представих си как тази лапа бърка в душата ми. Край на разговора.

По-късно споделих с Брестака:

— Знаеш ли, няма нужда това чудо там да е истинско. Всичко ще свърши работа, ако тълпата не може да го докопа.

— Грешиш — намеси се Ловеца на души. — Грапата щеше да разбере дали е истинско.

На следващата сутрин получихме вест от Капитана. Предимно новини от фронта. Неколцина Бунтовници предали оръжията си в отговор на предложението ни за амнистия. Част от войниците, дошли на юг с Грапата, се оттегляли. Объркването стигнало до Кръга. Провалът на Грапата в Розоград ги тревожел.

— Защо ли? — поинтересувах се. — Всъщност нищо не е станало.

Ловеца на души отвърна:

— То се случва от другата страна. В умовете на хората. Грапата, а чрез него и Кръгът, изглеждат безсилни. Той трябваше да предаде Клина на друг командир.

Правилно ли долавях намек за самодоволство в думите му?

— Ако аз бях от големите генерали, вероятно нямаше да си призная никакъв провал — отбелязах.

— Знахар! — зина Брестака, изумен.

— Аз обикновено не изказвам собствено мнение.

— Вярно е, Брестак. Можеш ли да си представиш един генерал — наш или техен — да моли друг да поеме нещата вместо него?

Черният шлем се обърна към мен.

— Тяхната вяра умира. Загубилата вяра в себе си армия е сразена по-сигурно, отколкото победената в битка!

Когато Ловецът на души хване една тема, нищо не може да го отклони от нея. Имах странното усещане, че той може да се окаже от хората, способни да предадат командването на други, стига те да ръководят по-добре.

— Вече затягаме менгемето. Всички ние. Извикайте го в таверните. Шепнете го на улиците. Подпалете го. Подтиквайте го. Натискайте го толкова силно, че да няма време да мисли. Искам го толкова отчаян, че да предприеме някаква глупост.

Помислих си, че идеята на Ловеца на души е правилна. Тази част от войната на Господарката нямаше да бъде спечелена на бойното поле. Пролетта наближаваше, но сраженията още не бяха започнали. Очите на Клина бяха втренчени в свободния град и очакваха развръзката на дуела между Грапата и фаворита на Господарката.

— Вече не е необходимо да убиваме Грапата — отбеляза Ловеца на души. — Увереността му загина. Сега разрушаваме увереността на движението му — и отново се втренчи през прозореца.

Брестака допълни:

— Капитана твърди, че Кръгът е наредил на Грапата да се махне. А той не искал.

— Бунтува се срещу собствения си Бунт?

— Държи да се справи с капана.

Още една черта на човешката природа действаше в наша полза. Всепомитащата гордост.

— Я вадете картите. Гоблин и Едноокия пак обират вдовици и сирачета. Време е да ги изтръскаме.

Грапата беше сам — преследван, гонен, пребито куче, хукнало по улиците на нощта. Не можеше да се довери никому. Съжалявах го. Почти.

Той беше глупак, защото само един глупак продължава да залага срещу сигурното. А залозите срещу Грапата се увеличаваха с всеки изминал час.

Вдигнах палец към мрака до прозореца.

— Прилича на събрание на братството на шепотите.

Гарвана надзърна през рамото ми и не направи коментар.

Играехме тонк за двама, скучен вариант на играта за убиване на времето.

Дузина гласове си шепнеха под черния шлем на Покорения.

— Подушвам го.

— Грешиш.

— Идва от юг.

— Стига вече.

— Не още.

— Време е.

— Още малко.

— Играем си с късмета. Играта може да се обърне.

— Военна гордост.

— Тук е. Миризмата му се носи пред него като дъх на чакал. Цяла сбирщина има под черния шлем, както казах.

— Чудя се дали изобщо губи в спор със себе си? — промърморих. Гарвана пак премълча. В по-смело настроение се опитвах да го предизвикам. Удрях на камък. Справях се по-добре с Ловеца на души.

Впрочем, той внезапно се изправи и някъде от вътрешностите му се разнесе гневен звук.

— Какво има? — попитах.

Беше ми писнало. Бях отвратен от Розоград. Отегчаваше ме. Плашеше ме. Да излезеш сам по неговите улици спокойно можеше да ти коства живота.

Един от гласовете на страшилището беше прав. Приближавахме точка, откъдето нямаше връщане назад. Започвах да развивам злобно възхищение към Грапата. Той отказваше да се предаде или да избяга.

— Какво има? — повторих.

— Хромия. Той е в Розоград. — Тук? Защо?

— Надушва голяма плячка. Иска да си присвои почестите.

— Имаш предвид да се намеси в започнатото от нас?

— В стила му е.

— Няма ли Господарката?…

— Това е Розоград. Тя е далеч оттук. И не й пука кой ще докопа Грапата.

Интриги между вицекралете на Господарката. Странен свят. Не разбирах хората извън братството.

Нашият живот беше простичък. Не се изискваха размисли. Капитана се грижеше за това. Ние само изпълнявахме заповеди. За повечето от нас Черният отряд беше скривалище убежище от миналото, място, където ставаш нов човек.

— Какво ще правим? — попитах.

— Аз ще се заема с Хромия — той започна да оправя дрехите си, Гоблин и Едноокия се вмъкнаха в стаята. Бяха толкова пияни, че се опираха един на друг.

— Мамка му! — изписука Гоблин. — Пак вали сняг. Проклет да е! Мислех, че зимата е свършила.

Едноокия зарева песен. Нещо за красотата на зимата. Не можах да разбера думите. Речта му бе завалена, пък и беше забравил половината текст.

Гоблин се свлече на един стол, забравяйки за другарчето си, което се строполи в краката му и повърна върху ботушите му, уморен от опитите да продължи песента. Дебелият магьосник промърмори:

— Къде, по дяволите, са всички?

— Обикалят наоколо — спогледахме се с Гарвана. — Вярваш ли на очите си? Двамата да се натряскат заедно?

— Къде отиваш, дърто плашило? — изписука Гоблин към Ловеца на души, който безмълвно излезе. — Копеле! Хей, Едноок, стари друже! Правилно, нали? Дъртото страшилище е копеле, а?

Едноокия се надигна от пода и се огледа. Не мисля, че виждаше с единственото си око.

— Правилно — той се намръщи към мен. — Копеле. Всички са копелета…

Това му се стори смешно. Изхили се. Гоблин се присъедини към кикота му. Тъй като ние с Гарвана не схванахме шегата, той си придаде много достолепно изражение и заяви:

— Не ни е мястото тук, друже. На снега е по-топло — й помогна на Едноокия да се изправи.

Двамата се заклатушкаха към вратата.

— Надявам се да не свършат някоя глупост. По-голяма, де. Например да ни издадат. Ще ни избият всички.

— Тонк — отвърна Гарвана и свали картите си. От реакцията му излизаше, че двамата магьосници не бяха идвали.

Десет или пък петдесет ръце по-късно един от войниците, които бяхме довели със себе си, влетя вътре.

— Виждали ли сте Брестака? — извика.

Погледнах го. В косата му се топеше сняг. Беше блед и изплашен.

— Не. Какво е станало, Хагоп?

— Някой нападна Мускуса. Мисля, че беше Грапата. Прогоних го.

— Нападнат? Мъртъв ли е?

Започнах да търся чантата си. Мускуса се нуждаеше повече от мен, отколкото от Брестака.

— Не, но е ранен зле. Тече много кръв.

— Защо не го донесе тук?

— Не можах да го вдигна.

И той беше пиян. Нападението върху приятеля му го бе по-отрезвило, но това нямаше да продължи дълго.

— Сигурен ли си, че беше Грапата? — попитах, като си помислих: Да не би старият глупак да се опитва да отвърне на удара?

— Естествено! Хей, Знахар, хайде! Той умира.

— Идвам. Идвам.

— Почакай! — Гарвана се ровеше в снаряжението си. — И аз ще дойда! — той извади два великолепно наострени ножа и се подвоуми. Сви рамене и пъхна и двата в пояса си. — Вземи си наметалото, Знахар. Студенко е навън.

Докато намеря плаща си, той успя да изкопчи от Хагоп местонахождението на Мускуса, нареди му да не мърда оттук и да съобщи на Брестака, когато той се появи. После каза:

— Да вървим, Знахар!

Надолу по стълбите и навън на улицата. Походката на Гарвана е измамна. Никога не изглежда да бърза, но се налага да подтичваш, за да го догонваш.

Не само снегът ни затрудняваше. Беше вече към педя дълбок. Тежък и мокър, дори там, където улиците бяха осветени, видимостта беше не повече от пет-шест метра. Температурата падаше и извиваше вятър. Още една снежна буря? Проклятие! Не ни ли стигаше вече?

Намерихме Мускуса на четвърт пресечка от предполагаемото място. Беше се извлякъл под някакво стълбище. Гарвана отиде право при него. Така и, не разбрах как знаеше къде да го търси. Пренесохме ранения на светло. Той беше изгубил съзнание.

— Мъртвопиян — изсумтях — Единствената опасност е да не измръзне до смърт…

Целият беше облян в кръв, но раната му не беше страшна. Няколко шева и толкова. Замъкнахме го обратно в стаята. Съблякох го и се заех да го кърпя, докато не беше в състояние да мрънка. Приятелчето му хъркаше. Гарвана го срита и го събуди.

— Искам да чуя истината — заповяда му. — Какво точно стана?

Хагоп разказа, като настояваше:

— Грапата беше, човече. Грапата беше.

Съмнявах се. Както и Гарвана.

Но когато довърших кърпежа, той ми каза:

— Вземи си меч, Знахар!

На лицето му беше изписана ловна страст. Не ми се излизаше отново, но още по-малко ми се искаше да споря с Гарвана, когато е в такова настроение. Взех колана си с ножницата.

Въздухът бе още по-студен, а вятърът — по-силен. Снежинките бяха по-малки и хапеха по-люто, когато удряха бузите ми. Влачех се зад гърба на Гарвана и се чудех какво е намислил.

Той намери мястото, където бяха пронизали Мускуса, Новият сняг още не бе заличил следите по стария. Гарвана се наведе и се втренчи в тях. Чудех се какво ли вижда. Беше толкова тъмно, че — поне според мен — не се различаваше каквото и да е.

— Може би не лъже — каза той накрая и се взря в мрака на уличката, откъдето беше дошъл нападателят.

— Откъде знаеш?

— Хайде!

Той не ми отговори и се вмъкна в тесния проход между къщите.

Не обичам задните улички. Особено са ми неприятни в градове като този, където тук се крие всяко зло, известно на човека, а вероятно и някои неразкрити. Но Гарвана отиваше там… Гарвана се нуждаеше от помощта ми… Гарвана беше мой брат в Черния отряд… Е, проклет да съм, но горещ огън и греяно вино щяха да ми дойдат далеч по-добре.

Не мисля, че ни се събираха повече от три или четири часа оглед на града. Гарвана бе излизал по-малко и от мен. При все това сякаш знаеше къде точно отиваме. Поведе ме по някакви странични улички и задни просеки, през ограждения и по мостове. Розоград е пресечен от три реки, свързани от мрежа канали. Мостовете са една от забележителностите, с които градът се гордее.

Те обаче не ме интересуваха в момента. Бях твърде зает да догонвам водача си и да опитвам да се стопля. Чувствах краката си като ледени буци. Снегът продължаваше да пълни ботушите ми, а Гарвана не беше в настроение да спира всеки път.

Напред и все напред, километър след километър. Досега не бях виждал толкова бордеи и вертепи…

— Спри! — Гарвана махна с ръка.

— Какво?

— Тихо!

Той се заслуша. И аз се заслушах. Нищичко не чувах. Нито бях видял кой знае какво по време на разходката ни с рогата напред. Как Гарвана проследяваше нападателя на Мускуса? Не се съмнявах, че го прави, просто не се сещах по какъв начин.

Честно казано, нищо сторено от Гарвана не ме изненадваше. Не и от деня, когато го видях как удуши жена си.

— Почти сме го настигнали — той присви очи срещу връхлитащия сняг. — Върви право напред с темпото, което поддържахме досега. Ще го догониш след няколко пресечки.

— Какво? А ти къде отиваш? — говорех на сипещия се сняг. — Проклет да си!

Поех си дълбоко дъх, изругах отново, извадих меча си и поех напред. Мислех само за едно — как ще се обяснявам, ако сме по грешна диря?

Тогава го забелязах в светлината на входа на една кръчма. Висок, строен мъж, който крачеше обезсърчено, без да обръща внимание на обкръжаващия го свят. Грапата ли беше? Че откъде да знам? Брестака и Мускуса бяха единствените, присъствали на онзи поход във фермата.

Най-сетне ми светна пред очите. Само те можеха да ни кажат кой е Грапата. Мускуса беше ранен, не бяхме виждали Брестака… Къде ли беше той? Под снежното одеяло на някоя уличка, леден като отвратителната нощ?

Страхът отстъпи място на гнева.

Прибрах меча си и извадих кинжала, който пазех скрит в наметката си. Силуетът пред мен не се обърна, когато го догоних.

— Лоша нощ, а, старче?

Той изгрухтя недоброжелателно. После ме погледна и се намръщи, когато тръгнах редом с него. Отстъпи встрани и ме изучи внимателно. Не забелязах в очите му страх. Беше самоуверен. Не беше от старците, които се мотаят по улиците на бордеите. Те се боят и от собствената си сянка.

— Какво искаш?

Въпросът беше зададен спокойно, съвсем пряко.

Той не трябваше да се страхува. Аз се боях и за двама ни.

— Ти си пронизал един мой приятел, Грапа.

Той спря. Странна искрица проблесна в очите му.

— Черният отряд?

Кимнах.

Той се взря в мен, замислено присвил очи.

— Лечителят. Ти ще си лечителят. Онзи, когото наричат Знахаря.

— Радвам се да се запознаем!

Сигурен съм, че гласът ми звучеше по-уверено, отколкото се чувствах. Чудех се, какво да предприема?

Грапата разгърна наметалото си. Къс меч за пронизване изсвистя към мен. Изплъзнах се встрани, разтворих собствения си плащ, отстъпих и се опитах да извадя меча си.

Грапата замръзна. Гледаше ме в очите. Неговите сякаш се уголемяваха, уголемяваха… Започвах да потъвам в сивите им езера… В ъгълчетата на устата му залегна усмивка. Пристъпи към мен с вдигнат меч…

И внезапно изпъшка. На лицето му се изписа пълно изумление. Аз се отърсих от заклинанието му, отстъпих и вдигнах оръжието си.

Грапата бавно се обърна, втренчи се в мрака. От гърба му стърчеше ножа на Гарвана. Бунтовният магьосник посегна назад и изтегли острието. От устните му се изтръгна болезнено скимтене. Погледна ножа, после, още по-бавно, запя.

— Бързо, Знахар!

Заклинание! Глупак! Бях забравил какъв е Грапата. Пронизах го.

В същия миг пристигна Гарвана.

Погледнах трупа:

— А сега?

Гарвана коленичи и извади друг нож. Този беше с назъбено острие.

— Някой ще прибере съкровището на Ловеца на души.

— Той ще получи удар.

— Ти ли ще му кажеш?

— Не. Но какво ще правим с всичките тези пари?

Имало е времена, Когато Черният отряд е просперирал, но богат никога не е бил. Спестяванията не са сред главните ни цели.

— Не съм против да използвам част от парите. Стари дългове. Останалото… Ще го разделим. Ще го пратим обратно в Берил. Ще правим каквото си искаме. Тук е. Защо да го оставяме на Покорения?

Свих рамене.

— Твоя работа. Просто се надявам Ловеца на души да не реши, че сме го измамили.

— Само двамата знаем. Аз няма да му кажа.

Той изтръска снега от лицето на стареца. Грапата изстиваше бързо. Гарвана използва ножа си по предназначение.

Аз съм лекар. Рязал съм крайници. Войник съм. Виждал съм доста кървави бойни полета. При все това ми прилоша. Обезглавяването на мъртвец не ми изглежда правилно.

Гарвана прибра грозния трофей под наметалото си. Не му пречеше. Докато крачехме към нашата част от града, попитах:

— Всъщност защо тръгнахме след него?

Той не отговори веднага. След малко каза:

— В последното писмо на Капитана имаше нареждане да приключим въпроса, ако ни се отдаде възможност.

Докато прекосявахме площада, той ми нареди:

— Качи се горе. Виж дали страшилището е там ако не е, прати най-трезвия за каруцата. И се върни!

— Добре — въздъхнах и забързах към щаба ни.

Бих дал всичко за малко топлинка. Снегът вече бе дълбок цяла стъпка. Боях се, че краката ми са пострадали сериозно.

— Къде беше, по дяволите? — поиска да знае Брестака, когато нахлух през вратата. — Къде е Гарвана?

Огледах се. Ловеца на души го нямаше. Гоблин и Едноокия се бяха върнали, мъртви за околния свят. Мускуса и Хагоп хъркаха като титани.

— Как е Мускуса?

— Добре се справя. Вие в какво сте се забъркали?

Настаних се до огъня и свалих ботушите си. Краката ми бяха посинели и вцепенени, но не бяха измръзнали. Скоро ме полазиха болезнени тръпки. Прасците ме боляха от драпането през снега. Разказах на Брестака цялата история.

— Ти ли го уби?

— Гарвана каза, че Капитана искал да приключваме с проекта.

— Аха. Надали е имал предвид, че Гарвана ще хукне да му реже гърлото.

— Къде е Ловеца на души?

— Не се е връщал — той се ухили. — Ще докарам каруцата, не казвай на никой друг. Твърде много големи усти… — той метна наметалото на раменете си и излезе навън.

Започвах да усещам ръцете и краката си като полумои. Порових и нахлузих ботушите на Мускуса. Бяха кажи-речи моя номер, пък на него не му трябваха.

Отново навън в нощта. Скоро щеше да се зазори.

Ако бях очаквал протести от страна на Гарвана, останах разочарован. Той само ме погледна. Мисля, че наистина трепереше. Помня, че ми хрумна възможността в крайна сметка да се окаже човек.

— Трябваше да си сменя ботушите. Брестака ще докара каруцата. Забрави за останалите.

— Ловеца на души?

— Още не се е върнал.

— Е, нека засадим семенцето — той закрачи през снежните вихри.

Хукнах след него.

В капана ни не се беше натрупал сняг. Стоеше там и сияеше в златно. Изпод него течеше вода и бълбукаше настрани, където замръзваше.

— Смяташ ли, че Ловеца на души ще разбере, когато обезвредим това чудо? — попитах.

— Най-вероятно. Едноокия и Гоблин също.

— И градът да изгори около тия двамата, няма да усетят!

— Въпреки това. Шшт! Някой идва. Върви натам!

Той тръгна да заобикаля от другата страна. За какъв дявол се захванах с това? Чудех се, докато джапах през снега с извадено оръжие. Налетях върху Гарвана.

— Видя ли нещо?

Той многозначително огледа в мрака.

— Някой е бил тук…

Подуши въздуха, бавно завъртя глава наляво и надясно. Направи няколко бързи крачки, посочи земята.

Беше прав, следата беше прясна. Стъпките в обратна посока ми се сториха позабързани. Зяпнах дирите.

— Това не ми харесва, Гарван! Хромия.

Следата на нашия посетител показваше, че е влачил десния си крак.

— Не сме напълно сигурни.

— Че кой друг? Къде е Брестака?

Върнахме се при капана за Грапата и зачакахме нетърпеливо. Гарвана се разтъпка. Мърмореше си. Не си спомням да съм го виждал толкова напрегнат. По едно време каза:

— Хромия не е Ловеца на души.

Именно. Ловеца е почти човек. Хромия е от онези, които се забавляват, като измъчват бебета.

На площада се разнесе дрънчене на сбруи и скърцане на несмазани колела. Брестака пристигаше с каруцата. Сержантът дръпна юздите и скочи долу.

— Къде, по дяволите, беше? — полудявах от страх и умора.

— Загубих време, докато изкопая конярче да впрегне. Какъв е проблемът? Какво има?

— Хромия е бил тук.

— О, мамка му. Какво е направил?

— Нищо. Само…

— Да действаме — прекъсна ни Гарвана. — Преди той да се върне!

И поднесе главата към камъка. Предпазните заклинания не му попречиха да намести нашия трофей в очакващата го вдлъбнатина. Златното сияние помръкна. Снежинки започнаха да се трупат по главата и плочата.

— Да движим! — изсъска Брестака. — Нямаме много време.

Грабнах една торба и я метнах в каруцата. Разумният Брестак беше постлал насмолен брезент, за да не се изсипват монети между дъските.

Гарвана ми нареди да събера изпадналите под масата.

— Брестак, изпразни няколко торби и ги дай на Знахаря.

Те товареха торбите. Аз пълзях да събирам монетите.

— Една минута мина — каза Гарвана. Половината от торбите бяха в каруцата.

— Твърде много паднали монети има — оплаках се.

— Ще ги оставим!

— Е, и какво ще правим с тези пари? Къде ще ги скрием?

— В сеното в конюшнята — обясни Гарвана. — Засега. По-късно ще направим фалшиво дъно на фургона. Две минути.

— Ами следите от каруцата? — попита Брестака. — Той ще ги проследи до конюшнята.

— Защо изобщо трябва да ни е грижа? — почудих се на глас.

Гарвана не ми обърна внимание и попита Брестака:

— Нима не си ги прикривал по пътя насам?

— Не се сетих.

— Проклятие!

Всички торби вече бяха натоварени. Брестака и Гарвана ми помогнаха с разпилените монети.

— Три минути — отбеляза нашият събрат и после допълни: — Тихо! Я чуйте… Ловеца на души не може да е вече тук, нали? Не. Пак е Хромия. Хайде! Ти карай, Брестак. Мини по оживените улици. Забий ни в движението. Ще те следвам. Знахар, тръгвай след нас и се опитай да прикриеш следите на Брестака.

— Къде е той? — попита сержантът, като се взираше в падащия сняг.

Гарвана посочи.

— Ще трябва да се отървем от него. Или той ще ни издаде. Давай, Знахар! Мърдай, Брестак!

— Дий! — Брестака плесна с юздите.

Каруцата потегли със скърцане.

Пъхнах се под масата и напълних джобовете си, след което хукнах в противоположна посока на тази, в която Гарвана каза, че е Хромия.

Не знам колко късмет съм имал в прикриването на дирята на каруцата. Мисля, че повече ни помогна оживеното сутрешно движение, а не стореното от мен. Отървах се от конярчето. Дадох му един чорап злато и сребро — повече, отколкото можеше да спечели за години работа в конюшнята — и го помолих да се затрие нанякъде. По-далеч от Розоград, за предпочитане. То отвърна:

— Даже няма да се отбивам за вещите си!

Хвърли вилата, изхвърча навън и повече не го видяхме.

А аз се прибрах в стаята. Всички спяха, освен Мускуса.

— О, Знахар! — каза той. — Тъкмо навреме.

— Боли ли?

— Аха.

— А махмурлукът?

— Също.

— Да видим какво може да се направи. Откога си буден?

— Поне час, струва ми се.

— Ловеца на души връщал ли се е? — подхвърлих небрежно.

— Не. Какво стана с него?

— Не знам.

— Хей. Това са моите ботуши! — възмути се той. — Какво, по дяволите, правиш, та си обул моите ботуши?

— По-полека. Изпий това!

Той пи и продължи да ми досажда.

— Хайде! Кажи за какво ти е дотрябвало да ми слагаш ботушите?

Свалих ботушите му и ги сложих близо до огъня, който тлееше. Мускуса продължи да ме преследва, докато добавях въглища.

— Ако не мирясаш, ще си скъсаш шевовете!

Казвам и такива неща на нашите хора. Те обръщат внимание, когато съветът ми е от медицинско естество. Колкото и да беше бесен, той се отпусна и се насили да лежи мирно. Но не спря да ме обвинява.

Закачих мокрите си дрехи и облякох нощната риза, която намерих захвърлена наблизо. Не знам чия беше, но ми беше доста къса. Сложих да се свари чай, домъкнах чантата си и се обърнах към Мускуса:

— Хайде да те прегледам!

Почиствах около раната, а Мускуса ругаеше тихичко, когато чух онзи звук. Стъърж-бум, стъърж-бум. Спря пред вратата.

Мускуса усети страха ми.

— Какво има?

— Това е…

Вратата се отвори зад гърба ми. Погледнах През рамо. Правилно. Бях познал.

Хромия отиде до масата, просна се в едно кресло и се огледа. Погледът му ме прониза. Почудих се дали си спомня какво съм му причинил във Веслоград.

— Тъкмо сложих чай — заявих безгрижно.

Той се втренчи в мокрите ботуши и наметалото, после във всеки от присъстващите в стаята. После пак в мен. Хромия не е едър. Срещни Го на улицата, без да знаещ кой е, и няма да ти направи впечатление. Като Ловеца на души, и той се облича само в един цвят — мръснокафяво. Целият е парцалив. Лицето му е скрито зад протрита кожена маска, която халтавее. Сплетени кичури коса стърчат под качулката и около маската. Черни, прошарени със сиво.

Той не каза и дума. Само седеше и зяпаше в пространството. Като че знаех какво да сторя, приключих с грижите за Мускуса и сервирах чая. Налях три тенекиени чаши. Едната дадох на ранения, една сложих пред Хромия. Третата оставих за себе си.

А сега? Нямаше с какво да се захвана. Нямаше къде да седна, освен до масата… О, по дяволите!

Хромия свали маската си. Вдигна чашата…

Не можех да откъсна поглед от него.

Все едно гледах разложен мъртвец мумия, която не е съхранена както трябва. Очите му бяха живи и изпепеляващи, но точно под едното се точеше изгнила ивица плът. В десния ъгъл на устата му липсваше половин пръст устна, а отдолу прозираха венци и пожълтели зъби.

Хромия отпи от чая, срещна погледа ми и се усмихна.

За малко да получа сърдечен удар.

Отстъпих до прозореца. Навън вече се развиделяваше и снеговалежът отслабваше, но не различих камъка.

От стълбите се разнесе тропот на ботуши. Брестака и Гарвана нахлуха в стаята. Сержантът изръмжа:

— Хей, Знахар, защо, по дяволите, се — и гласът му утихна, когато позна Хромия.

Гарвана ме изгледа въпросително. Хромия се извърна. Свих рамене, когато се обърна с гръб към мен. Гарвана се отмести настрани и започна да сваля мокрите си дрехи.

Брестака схвана идеята му. Тръгна в другата посока и се съблече пред огъня.

— Проклятие, радвам се да се отърва от тях! Как си, Мускус?

— Има пресен чай — подхвърлих.

Мускуса пък отговори:

— Всичко ме боли, Брестак.

Хромия ни поглеждаше един по един, включително Едноокия и Гоблин, които още не се бяха размърдали.

— Значи така. Ловеца на души дава сърце и душа за Черния отряд — гласът му бе като шепот, но отекваше в стаята. — Къде е той?

Гарвана не му обърна внимание. Навлече сух брич, седна до Мускуса и провери повторно шевовете ми.

— Добре си го закърпил, Знахар.

— Имам предостатъчен опит с подобни рани.

Брестака сви рамене в отговор на въпроса на Хромия. Гаврътна чашата си, разплиска чай навсякъде, после напълни чайника от една кана. Докато гостът ни гледаше Гарвана, срита здраво Едноокия в ребрата.

— Ти! — озъби се Хромия. — Не съм забравил какво направи в Опал. Нито пък по време на кампанията в Защитника.

Гарвана се облегна на стената. Извади един от най-отвратителните си ножове и започна да чисти ноктите си с него. Усмихна се. На Хромия се усмихваше, а в очите му блестяха присмехулни искрици! Нима този човек не се плаши от нищо?

— Какво направи с парите? Те не са на Ловеца на души. Господарката ги даде на мен.

Набрах смелост от безразличието на Гарвана.

— Не трябваше ли да си в Брестоград? Господарката ти е наредила да се махнеш от Клина.

На отвратителното му лице се изписа гняв. Белегът, който минаваше през челото и лявата му буза и продължаваше надолу под дрехите, от лявата страна на гърдите му, се изду. Ударът бил нанесен лично от Бялата роза.

Хромия се изправи. И тогава проклетият Гарван каза:

— Взе ли картите, Брестак? Масата е свободна.

Покорения се намръщи. Напрежението се трупаше бързо.

— Искам си парите — озъби се той. — Мои са. Имате избор да сътрудничите, или не. Не мисля, че ще ви е приятно, ако откажете.

— Като ги искаш, вземи си ги — отвърна Гарвана. — Хвани Грапата. Отрежи му главата. Занеси я до камъка. Това сигурно не е проблем за Хромия. Грапата е само нещастен бандит. Какъв шанс има да се противопостави на един от Десетте?

Очаквах Покорения да избухне. Но не стана така. За момент той остана озадачен. Не бе изваден от равновесие задълго. Усмивката му бе широка и жестока.

— Добре. Щом държите да стане по трудния начин…

Напрежението доближаваше взривоопасни размери.

Една сянка трепна на прага на вратата. Появи се гъвкава, стройна фигура, която се втренчи в гърба на Хромия. Въздъхнах с облекчение.

Хромия се обърна. За миг въздухът между Покорените сякаш припукваше.

С ъгълчето на окото си забелязах, че Гоблин сяда. Пръстите му танцуваха в сложни ритми. Едноокия, обърнат към стената, шепнеше нещо в постелката си. Гарвана се приготви да хвърли ножа си. Брестака стисна здраво чайника, готов да плисне вряла вода.

На подходящо разстояние около мен нямаше нищо за хвърляне.

С какво, по дяволите, можех да бъда полезен? Да записвам провала в последствие, ако оцелея?

Ловеца на души направи лек жест, заобиколи Хромия и се настани в обичайното си кресло. Протегна стъпало, придърпа един от столовете до масата и вдигна крака. Взря се в Хромия, сплел пръсти под брадичката си.

— Господарката прати съобщение. В случай че се сблъскам с теб. Иска да те види — Ловеца на души този път използваше само един глас, твърд, женски. — Иска да й разкажеш за вълненията в Брестоград.

Хромия подскочи. Отпуснатата му на масата ръка трепна нервно.

— Вълнения? В Брестоград?

— Бунтовниците са нападнали двореца и казармите.

Лицето на Хромия се обезцвети. Ръката му се сгърчи още по-силно.

— Иска да знае защо не си бил на мястото си, за да ги отблъснеш — допълни Ловеца на души.

Хромия остана още около три секунди. Междувременно физиономията му се превърна в гротеска. Рядко ми се е случвало да видя такъв неподправен ужас. После той се извърна и побягна.

Гарвана метна ножа си. Острието се заби в касата на вратата. Хромия дори не забеляза.

Ловеца на души се разсмя. Не използваше пискливия кикот от предишните дни, а дълбок, суров, твърд и отмъстителен смях. Изправи се и се извърна към прозореца.

— А! Някой е прибрал наградата? Кога?

Брестака отложи отговора, като тръгна към вратата. Гарвана му се обади:

— Я ми метни ножа, Брестак!

Аз се настаних до. Ловеца на души и погледнах навън. Снегът бе спрял. Камъкът се виждаше ясно. Студен, без сияние, с близо пръст дебело бяло покривало.

— Не знам — надявах се, че гласът ми звучи искрено. — Цяла нощ валя силно. Последния път като погледнах — преди той да се появи — не се виждаше нищо. Може би трябва да сляза долу.

— Не си прави труда — той нагласи стола си така, че да вижда площада. По-късно, след като прие чай от Брестака и го изпи — Криеше лицето си като се извръщаше — промърмори: — Грапата е елиминиран. Шайката му е в паника. И което е най-сладко, Хромия пак е победен. Не е зле.

— Истина ли беше? — попитах. — За Брестоград?

— До последната думичка — използва нежен, весел гласец. — Човек направо да се зачуди как Бунтът е разбрал, че Хромия не е в града. И как Видоменителя е надушил неприятностите толкова бързо, че се е появил и е премазал вълненията, преди да са прераснали в нещо сериозно… — още една пауза. — Без съмнение Хромия ще умува доста, докато си ближе раните… — той се засмя отново, по-меко и по-зловещо.

С Брестака се заехме да приготвяме закуската. Обикновено Мускуса се занимава с готвенето, но сега имахме извинение да нарушим реда. След известно време Ловеца на души отбеляза:

— Няма смисъл вашите хора да остават тук. Молитвите на Капитана ви получиха отговор.

— Можем да си вървим? — попита Брестака.

— Няма причина да оставате, нали?

Едноокия имаше причини. Пренебрегнахме ги.

— Събираме багажа след закуска — нареди Брестака.

— Ще пътуваш в това време? — изуми се Едноокия.

— Капитана иска да се връщаме.

Занесох на Ловеца на души чиния бъркани яйца. Не знам защо, той не ядеше често и никога не закусваше. Този път прие и ни обърна гръб.

Погледнах през прозореца. Тълпата бе открила настъпилата промяна. Някой бе избърсал снега от лицето на Грапата. Очите му бяха отворени и сякаш гледаха право в нас. Извратена работа.

Под и около масата се бутаха хора, биеха се за монетите, които не бяхме събрали. Отгоре приличаха на червеи, плъзнали по разлагащ се труп.

— Някой трябва да му окаже чест — промърморих. — Той беше изумителен противник.

— Ти си имаш Аналите — отговори Ловеца на души. И добави: — Само победителят си дава труда да хвали победения враг.

Тъкмо вървях към собствената си чиния. Зачудих се какво има предвид, но горещото ястие в момента ми се стори по-важно.

Всички се бяха събрали в конюшнята, освен нас с Мускуса. Канеха се да докарат каруцата за ранения войник. Бях му дал нещо, с което да издържи тежкото пътуване.

Нашите се забавляваха, Брестака искаше да опъне платнището, за да защити Мускуса от лошото време. Редях пасианс в очакване.

И изведнъж, просто ей така, Ловеца на души каза:

— Тя е много красива, Знахар. Младолика е, свежа, изумителна… И с каменно сърце. Хромия е добродушно пале в сравнение с нея. Моли се никога да не привлечеш погледа й!

Покорения се взираше през прозореца. Искаше ми се да задавам въпроси, но не ми хрумваше нито един, не и сега. Проклятие. Тогава изтървах наистина златна възможност.

Какъв цвят са косите й? А очите? Как се усмихва? Всичко, което не знаех, означаваше много за мен.

Ловеца на души се надигна и метна наметалото на раменете си.

— Дори само заради Хромия, си струваше — каза той. Спря на прага и ме прониза с поглед. — Вие с Брестака и Гарвана вдигнете тост за мен. Чу ли?

И изчезна.

Брестака се върна след минутка. Вдигнахме Мускуса и поехме на път към твърдината Мей. Нервите ми останаха разклатени още доста време.