2. Гарвана

— Пътуването от Берил дотук доказва гледната ми точка — изръмжа Едноокия над калаената халба. — Черният отряд не го бива на вода. Хей, малката! Още бира! — и размаха халбата си.

Отказваше да учи езиците на севера и момичето нямаше как да го разбере другояче.

— Пиян си — съобщих му аз.

— Каква проницателност! Ще си отбележите ли, господа? Знахаря, нашият безценен лечител на тялото и душата, с невероятна проницателност откри, че аз съм пиян!

Завалената му реч беше накъсана от оригвания. Огледа публиката си с изражение на изключителна тържественост, което само пиян може да пресъздаде. Момичето донесе друга кана и бутилка за Мълчаливия. И той очакваше още от специалната си отрова. Пиеше кисело берилско вино, което идеално подхождаше на личността му. Пари смениха притежателите си.

Бяхме седмина. Гледахме да не бием на очи. Заведението беше пълно с моряци, а ние бяхме чужденци, другоземци, които се избират за тупаник при започването на свада. С изключение на Едноокия, предпочитахме да си пазим силите за време, когато ни плащат за тях.

Лихваря подаде грозната си мутра през входната врата. Очичките му като мъниста се присвиха и се превърнаха в главички на топлийки. Забеляза ни.

Лихвар. Прякорът му беше лепнат, защото дереше кожата даже и на Братството. Не му харесва, но твърди, че всяко име е по-добро от детското, с което го наричали родителите му — селяни: Захарно цвекло.

— Хей! Това е Захарното Цвекло! — изрева Едноокия. — Я ела насам, сладурче! Пийни за сметка на Едноокия. Той е твърде пиян да се усети…

Така си и беше.

Трезвен, магьосникът ни е по-стиснат от мокър нашийник от необработена кожа. Лихваря трепна и по навик колебливо се озърна.

— Капитана ви търси, момчета.

Спогледахме се. Едноокия мирна — напоследък не виждахме Капитана много често. През цялото време се мотаеше с онези горделивци от Имперската армия.

Брестака и Лейтенанта се изправиха. Аз последвах примера им — и тръгнахме към Лихваря.

Изведнъж съдържателят изрева. Едно от слугинчетата хукна към вратата и я блокира. Огромен и явно тъп като бик мъжага се измъкна от задната стая. Във всяка ръка, приличаща на бъчва, държеше чудовищна чепата сопа. Изглеждаше объркан.

Едноокия изръмжа. Братята около него се надигнаха, готови на всичко. Моряците надушиха боя и започнаха да си избират страна. Повечето застанаха срещу нас.

— Какво става, по дяволите? — викнах аз.

— Моля ви, господине — отвърна момичето на вратата. — Приятелите ви не са платили последната поръчка — и стрелна лукаво съдържателя.

— Как пък да не са!

В кръчмата плащането при поднасяне на поръчката беше традиция. Погледнах Лейтенанта. Той кимна. Погледнах съдържателя. Усетих алчността му. Смяташе, че сме достатъчно пияни да платим двойно.

— Едноок, ти избра това разбойническо свърталище! — заяви Брестака. — Оправяй се!

Речено-сторено. Едноокия заквича като свиня, подгонена от месар…

Изпод масата изхвърча голямо като шимпанзе четириръко грозилище. Нападна момичето на вратата и отпечата зъбите си върху бедрото й. След това се покатери по размахващата сопи планина от мускули. Преди да разбере какво точно става, биячът вече кървеше от дузина рани.

Купата с плодове, поставена върху централната маса, изчезна в черна мъгла. Секунда по-късно се появи, пълна с отровни змии, които преливаха над ръба й.

Съдържателят не свари да затвори устата — и от нея бликна поток бръмбари скарабеи.

Измъкнахме се по време на суматохата. Едноокия виеше и се кискаше чак до казармите.

Капитана се втренчи в нас. Стояхме пред голямата каменна маса, около която спокойно можеха да се настанят двайсетина души и се облягахме един на друг. Едноокия още страдаше от нередовни пристъпи на кикот. Дори Лейтенанта не успяваше да се преструва на сериозен.

— Пияни са — каза му Капитана.

— Пияни сме — съгласи се Едноокия. — Ние сме очевидно, несъмнено, отвратително пияни.

Лейтенантът го смушка в бъбреците.

— Седнете, момчета. И се помъчете да се държите както подобава, докато сте тук.

Тук беше изящен парк, на социални километри над последното ни местоназначение. Тук дори курвите бяха титулувани. За саждения и чудеса на парковото строителство разчупваха пейзажа в уединени градини с езерца, морави и каменни алеи. Във въздуха се носеше всепоглъщащият аромат на цветя.

— Доста луксозно за нашия вкус — отбелязах.

— Какъв е поводът? — попита Лейтенанта. Ние се олюлявахме към столовете си.

— Ние сме гости. Дръжте се като такива…

Пръстите му се заиграха с брошката над сърцето му — свидетелство, че се ползва от подкрепата на Ловеца на души. Всички получихме такива, но рядко ги слагахме. Жестът на Капитана подсказваше, че трябва да поправим пропуска си.

— Гости на Покорения? — попитах, като се борех с въздействието на бирата. Това трябваше да влезе в Аналите.

— Не. Просто тук е прието да демонстрираш открито на кого служиш…-той посочи с ръка.

Всички в пряка видимост носеха брошка, която обявяваше присъединяването им към един или друг от Покорените. Различих няколко: Оплаквача, Нощната сянка, Приносителя на бури, Хромия.

— Домакинът ни иска да се запише в братството.

— Иска да влезе в Черния отряд? — повтори Едноокия. — Че какво не му е наред на горкия?

От години в редиците ни не бяха постъпвали новобранци. Капитанът сви рамене и се усмихна.

— Имало едно време и шаман, който тръгнал с братята.

— И оттогава насетне съжалява — изръмжа Едноокия.

— Тогава защо е още тук? — попитах.

Магьосникът премълча. Никой не напуска братството другояче, освен с краката напред. Екипиран с вечен дом.

— Какъв е той? — попита Лейтенанта.

Капитана затвори очи.

— Необикновен. Може да се окаже полезен. Харесвам го. Но — съдете сами. Ето го! — и вдигна пръст към един мъж, който оглеждаше градините.

Дрехите му бяха сиви и дрипави, с кръпки. Беше среден на ръст, жилав, смугъл. Тъмна красота. Предположих, че наближава трийсетте. Не предразполагаше… Всъщност не. По-изпитателният взор разкриваше нещо поразително. Напрегнатост, безизразно лице, странна стойка. Не беше впечатлен от градините.

Хората ни го огледаха, и сбръчкаха нос. Не виждаха мъжа, а само парцалите му, отвращението им беше осезаемо. Не стига, че ни вкараха тук, ами ще събираме дрипльовците…

Един лакей във великолепна ливрея се приближи да му покаже входа, през който очевидно бе влязъл погрешка. Мъжът тръгна към нас, подминавайки лакея, все едно не съществуваше. В движенията му се долавяше някаква скованост, отсеченост, която подсказваше, че се възстановява от скорошни рани.

— Капитане?

— Добър ти ден! Седни.

Тромав генерал се отдели от ятото старши офицери и изящни млади момичета. Направи няколко крачки към нас, подвоуми се изкушаваше се да сподели предразсъдъците си.

Познах го. Лорд Джалена. Изкачил най-високото възможно стъпало за човек, който не е от Десетте, Които Били Покорени. Лицето му бе подпухнало и зачервено. Ако Капитана го забеляза, се престори на разсеян и започна:

— Господа, това е… Гарвана. Той иска да се присъедини към нас. Не се казва така по рождение, но няма значение. Никой от вас не се е записал с истинското си име. Представете се и задайте въпросите си.

Имаше нещо странно в този мъж. Очевидно бяхме негови гости. Не се държеше като уличен просяк, но изглеждаше здраво затънал.

Лорд Джалена пристигна, като пуфтеше. Ръчичките ме засърбяха да прекарам свиня като него през половината от онова, с което товари войниците си. Намръщи се на Капитана.

— Сър — изрече накъсано, — връзките ви са такива, че не мога да ви изгоня, но… Градините са за изискано общество. От двеста години насам. Не допускаме…

Капитана го награди със саркастична усмивка.

— Но аз съм гост, милорд. И ако не одобрявате присъствието ми, оплачете се на моя домакин… — отвърна любезно и посочи Гарвана.

Джалена се обърна към него.

— Господине… — опули се с широко отворена уста. — Вие!

Гарвана впери в него немигащия си поглед. По лицето му не трепна нито мускулче. Кръвта се оттече от бузите на дебелака. Джалена погледна групата ни почти умолително, пак се извърна към Гарвана, накрая — към Капитана. Устните му се размърдаха, но не издаде никакъв звук. Междувременно нашият предводител протегна длан към домакина ни. Гарвана пое брошката на Ловеца на души и я закачи над сърцето си. Джалена пребледня като платно. Отстъпи.

— Май те познава — отбеляза Капитана.

— Мислеше ме за мъртъв.

Джалена се върна в компанията си, където започна да заеква и ръкомаха оживено. Бледолик мъж премести очи към нас. След кратък спор всички се изнесоха от градината.

Гарвана не се впусна в обяснения. Вместо това попита:

— Е, ще се хващаме ли за работа?

— Ще благоволиш ли да осветиш случилото се? — в гласа на Капитана се прокрадна опасна мекота.

— Не.

— По-добре премисли. Присъствието ти може да изложи на риск целия отряд.

— Няма. Въпросът е личен. Няма да ви го натрапвам.

Капитана се съсредоточи. Не е от хората, които се ровят в миналото на другите. Не и без причина. Реши, че в случая има повод и попита:

— И как ще ни го спестиш? Явно си специална фигура за лорд Джалена.

— Не за Джалена. За негови приятели. Стара история. Ще я уредя, преди да се присъединя към вас. Петима души трябва да умрат, за да обърнем страницата.

Какъв прекрасен аромат! Ах, ухание на загадъчност и тъмни дела, на интриги и мъст. Солта на интригуващия разказ.

— Аз съм Знахаря. Имаш ли основания да не споделяш миналото си?

Гарвана ме изгледа. Очевидно дърпаше с всичка сила юздите си.

— Случаят е личен, стар и срамен. Не искам да говоря за него.

— В такъв случай не мога да гласувам за приемането му — отбеляза Едноокия.

Двама мъже и една жена се спуснаха по настланата с плочи алея и спряха, оглеждайки мястото, където бе стояла групата на лорд Джалена. Закъснели ли бяха? Изглеждаха изненадани. Проследих съвещанието им.

Брестака подкрепи Едноокия. Както и Лейтенанта.

— Знахар? — вдигна вежди Капитана.

Дадох своя вот — положителен. Подушвах загадка и не исках да я изтърва.

— Знам част от историята ти, Гарван — продължи предводителят ни. — Затова ще гласувам като Едноокия. За доброто на братството. Бих искал да си сред нас. Но… Уреди въпроса, преди да тръгнем.

Закъснелите се насочиха към нас с вирнати носове, твърдо решени да уточнят къде са изчезнали приятелчетата им.

— Кога заминавате? — попита Гарвана. — Колко време имам?

— Утре, по изгрев.

— Какво? — сепнах се аз.

— Задръж! — намеси се Едноокия. — Как тъй ще тръгваме?

Дори Лейтенанта, който никога не задава въпроси, се включи.

— Нали щяхме да разполагаме с няколко седмици…

Беше си намерил момиче първото, откакто го познавам.

— Нуждаят се от нас на север — сви рамене Капитана. — Хромия загубил една крепост в Дяла. Покорили я Бунтовници, предвождани от някакъв Грапата.

Закъснелите се приближиха. Единият от мъжете ни попита:

— Какво стана с празненството в пещерата на камелиите?

Гласът му прозвуча като носово скимтене. Космите по врата ми настръхнаха. Преливаше от арогантност и презрение. Не бях чувал подобна интонация, откакто се присъединих към Черния отряд. Хората в Берил не използват този тон.

В Опал не познават Черния отряд, напомних си. Засега.

Гарвана реагира като ударен с мокър парцал. Замръзна. За миг ми се стори, че очите му са ледени остриета. После ъгълчетата им се повдигнаха от усмивка — най-зловещата, която някога съм виждал.

— Ясно защо Джалена получи пристъп на разстройство — прошепна Капитана.

Не помръдвахме, вкаменени от смъртоносното напрежение. Гарвана се обърна бавно и се надигна. Едва тогава тримата видяха лицето му.

Скимтящия гласец се задави. Спътникът му затрепери. Жената безмълвно отвори уста.

Не разбрах откъде Гарвана извади нож. Събитията се заредиха по-бързо, отколкото човешко око можеше да ги проследи. От прерязаното гърло на Скимтящия гласец бликна кръв. Стоманеното острие щръкна от сърцето на приятеля му. Лявата ръка на новия ни брат закопча гърлото на жената.

— Не. Милост! — прошепна тя безсилно. Не очакваше пощада.

Сключените пръсти на Гарвана я принудиха да падне на колене. Лицето й стана мораво и подпухна. Езикът й изскочи от устата. Жената сграбчи китката му и се загърчи. Той я вдигна и не отлепи поглед от нея, докато очите й се обърнаха и тялото й се отпусна. Последна агония — и беше мъртва.

Гарвана дръпна ръка. Взираше се в тази вцепенена, трепереща щипка. Лицето му беше изкривено в страшна гримаса. Конвулсии разтърсваха тялото му.

— Знахар! — изръмжа Капитана. — Това не е ли по твоята специалност?

— Аха…

Хората се раздвижиха. Отвсякъде ни наблюдаваха. Проверих Скимтящия гласец. По-мъртъв от камък. Също и спътникът му. Насочих се към жената.

Гарвана коленичи до нея и стисна лявата й ръка. В очите му блестяха сълзи. Свали златната сватбена халка и я пусна в джоба си. Взе само нея, макар че жертвата му бе отрупана с бижута за цяло състояние.

Спогледахме се над тялото й. Ледът отново покри ирисите му. Което ме окрили да обявя предположението си.

— Не искам да звуча истерично — Едноокия изръмжа, — но защо не си оберем крушите оттук?

— Чудесно хрумване! — съгласи се Брестака и мигновено си плю на петите.

— Мърдай! — изсъска Капитана и повлече Гарвана за ръката. Аз ги последвах.

— Ще си уредя въпроса до изгрев-слънце — осведоми ни новобранецът.

Капитана хвърли поглед през рамо и изрече само:

— Аха.

И аз бях на същото мнение. Но се наложи да напуснем Опал без него.

През нощта Капитана получи няколко много неприятни съобщения. Единственият му коментар беше:

— Онези тримата сигурно са били от вътрешния кръг.

— Носеха знака на Хромия — уточних. — Между другото, какво знаеш за Гарвана? Кой е той?

— Човек, който има разногласия с Хромия, Скроили му номер и го оставили на гарваните.

— За жената не ти е споменавал, нали?

Капитана сви рамене. Приех жеста като потвърждение.

— Обзалагам се, че му е съпруга. Сигурно го е предала…

Подобни неща често се срещат тук. Заговори, убийства, опити за преврат. Всички прелести на упадъка. Господарката не обезкуражава никого. Може би интригите я забавляват.

Пътят на север ни приближаваше все повече към лоното на империята. Всеки ден ни отвеждаше във все по-нерадостни краища. Населението ставаше все по-мрачно, тъжно и враждебно. Дори сезонът не предразполагаше към веселба.

Дойде и денят, когато трябваше да преминем самото сърце на империята — Кулата в Чара, построена от Господарката след възкресението й. Съпровождаха ни кавалеристи с безизразни лица. Не приближихме на повече от пет километра. Дори от такова разстояние силуетът на Кулата закриваше хоризонта. Тя представлява масивен куб от тъмен камък, висок поне сто и петдесет метра.

През цялото време не откъснах очи от нея. Как ли изглежда господарката ни? Дали някога ще я срещна? Глождеше ме безумно любопитство, тази нощ написах есе, в което се опитвах да си я представя. Писанието ми прерасна в романтична измислица.

Следващия следобед, срещнахме белолик ездач, който препускаше на юг, търсейки нашето братство. Брошката му твърдеше, че е последовател на Хромия. Съпровождащата ни кавалерия го заведе при Лейтенанта.

— Вие, хора, си прекарвате чудесно, нали? Проклятие! Нужни сте в Защитника! Какво се мотаете?

Лейтенанта бе кротък човек, свикнал да го уважават заради ранга му. Беше толкова шашнат, че не обели и дума. Куриерът стана още по-нагъл. Тогава Лейтенанта се осведоми:

— Какъв чин имаш?

— Капрал куриер на Хромия. Друже, по-добре си налягай парцалите! Той не понася боклуци.

Лейтенанта отговаря за поддържането на дисциплината в Отряда. Това е бреме, което сваля от плещите на Капитана. Разумен човек, точно какъвто е нужен.

— Сержант! — ревна на Брестака — Ела тук…

Беше ядосан. Обикновено само Капитана нарича Брестака „сержант“.

Впрочем, двамата яздеха редом в този момент. Повиканият пришпори коня край колоната. Предводителят ни също се приближи.

— Сър? — отзова се Брестака.

Лейтенанта спря Отряда и нареди:

— Я налей малко уважение в този селянин!

— Да, сър! Мускус. Обущар. Дайте една ръка.

— Двайсет удара ще го оправят — додаде Лейтенанта.

— Двайсет ще са, сър.

— Какво, по дяволите, си въобразявате? Никое смрадливо наемно копеле няма да… — запени се куриерът.

— Лейтенант, май че този си проси още десет удара — отбеляза Капитана.

— Да, сър. Брестак!

— Тридесет ще са, сър.

И замахна. Куриерът излетя от седлото. Мускуса и Обущаря го вдигнаха и го засилиха към оградния плет, направо го метнаха върху него. Обущаря вдигна полите на ризата му.

Брестака нанесе ударите с бича за езда на Лейтенанта. Не влагаше душа и сърце в побоя. Наказанието не беше наложено като отмъщение — просто съобщение за онези, които мислят, че Черният отряд е долнопробна сбирщина.

Когато приключи, беше мой ред да притичам с чантата си.

— Хайде, отпусни се, друже. Аз съм лечител. Ще промия гърба ти и ще те превържа — потупах го по бузата. — Понесе го доста добре за северняк!

След като свърших, Брестака му подаде нова риза. Дарих го с няколко непоискани съвета за лечението, после добавих:

— Докладвай на Капитана, все едно нищо не се е случило — и посочих предводителя ни… — Я виж ти…

Брат Гарван се бе присъединил към нас. Наблюдаваше ни, яхнал запотен, прашен жребец. Куриерът се възползва от думите ми. След като го изслуша, Капитана нареди:

— Предай на Хромия, че пътувам възможно най-бързо. Няма да подгоня хората си така, че да не са във форма, когато пристигнем.

— Да, сър. Ще му предам, сър! — капралът предпазливо се покатери на седлото си. Добре прикриваше чувствата си.

— Хромия ще ти изтръгне сърцето, като научи — отбеляза Гарвана.

— Неодобрението на Хромия не ме касае. Смятах, че ще се присъединиш към нас, преди да напуснем Опал.

— Забави ме уреждането на сметките. Единият отсъстваше от града. Лорд Джалена беше предупредил другия. Отне ми три дни да го намеря.

— А онзи извън града?

— Реших да ви настигна.

Отговорът не беше задоволителен, но Капитана не се подхлъзна.

— Няма да позволя да се присъединиш към нас, ако имаш странични интереси.

— Нека живее. Платих най-важния си дълг.

Говореше за жената. Усещах го. Капитана кисело го изгледа.

— Добре. Ще яздиш с взвода на Брестака.

— Благодаря. Сър.

Прозвуча странно. Той не беше човек, свикнал да съросва, когото и да било.

Пътешествието ни на север продължи — покрай Брестоград, през Клина, покрай Розоград и още по-далеч на север, в Защитника. Някогашното кралство приличаше на кървава кланица.

Веслоград е разположен в северната част на Защитника, и в горите над него се простират Могилните земи, където Господарката и нейният любовник, Властелина, били затворени в гробница преди четири века. Упоритите некромантски проучвания на магьосници от Веслоград вдигнали от тъмния им, вечен сън Господарката и Десетте, Които Били Покорени. Сега техните обзети от чувство за вина потомци се сражаваха срещу Господарката.

Южната част на Защитника беше сравнително спокойна. Селяните не ни посрещаха с радост, но охотно приемаха парите ни.

— Така е, понеже за пръв път виждат Войници на Господарката, които си плащат — обяви Гарвана. — Покорените просто грабят каквото им допадне.

Капитана изсумтя. Самите ние щяхме да постъпваме по същия начин, ако заповедите не бяха категорични. Ловеца на души ни заповяда да се държим любезно. Дал на Капитана претъпкан пътен сандък, който беше приет с удоволствие. Няма смисъл да си създаваш излишни врагове.

Вече два месеца се изтърколиха в път. Хиляди километри лежаха зад гърба ни. Бяхме изтощени и Капитана ни разреши да отдъхнем, преди да навлезем в зоната на военните действия. Вероятно и за да посвети няколко секунди за мрачен размисъл за службата ни при Господарката.

Тъй или иначе, нямаше смисъл да си търсим белята. Не и когато да не влизаш в бой се заплащаше равнозначно.

Капитана ни отведе в гората. Докато вдигахме лагера, той беседваше с Гарвана. Гледах ги. Любопитно. Между тях се зараждаше някаква връзка. Не го разбирах, понеже не знаех достатъчно и за двамата. Гарвана беше нова, а Капитана — дългогодишна загадка.

През всичкото време, откакто познавам началника ни, не съм чул почти нищо за него. Само неясен намек тук-там, подкрепен от предположения. Роден е в един от Градовете на скъпоценните камъни. Бил професионален войник. Нещо преобърнало личния му живот — навярно жена. Отказал се и от договора, и от званията и станал скитник. В крайна сметка се записал в нашата банда духовни изгнаници.

Всички имаме тайни, скрити в миналото. Подозирам, че ги пазим, не понеже бягаме от нашето вчера, а защото смятаме, че ще се представим в по-романтична светлина, ако извъртим очи и подхвърляме деликатни намеци за прекрасни жени, които съдбата е изтръгнала от обятията ни. Само че онези мъже, чиито истории успях да разбуля, бягат от закона, не от трагична любов.

Капитана и Гарвана обаче несъмнено бяха сродни души.

Лагерът беше готов. Разположихме постовете. Настанихме се за почивка. Въпреки, че околностите кипяха, нито една воюваща страна не откри веднага присъствието ни.

Мълчаливия прибягна до уменията си, за да засили наблюдателността на часовите. Именно той разкри шпиони, промъкнали се през външния охранителен обръч и предупреди Едноокия, който докладва на Капитана.

След като извика мен, Едноокия, Гоблин и неколцина други, началникът ни разгъна картата си върху един пън, приспособен за походна маса.

— Къде са?

— Двама тук. Двама ето тук. И един — тук.

— Някой да нареди на часовите да се разкарат. Ще се измъкнем покрай тях. Гоблин! Къде е Гоблин? Кажи му да се захваща с оптичните си измами!

Капитана възнамеряваше да не влиза в схватка. Похвално решение, помислих си аз. Няколко минути по-късно той се присети.

— Къде е Гарвана?

— Мисля, че преследва шпионите — отвърнах.

— Какво? Тоя идиот? — лицето му потъмня. — Ти пък какво искаш, по дяволите?

Гоблин изцвърча като настъпена мишка. Той винаги писука. Избликът на Капитана го накара да изчурулика като новоизлюпено пиленце.

— Викал си ме.

Капитана се завъртя в кръг, като ръмжеше и се мръщеше. Ако беше дарен с таланта на Гоблин или Едноокия, от ушите му щеше да бълва дим. Смигнах на Гоблин, който разтегна устни като крастава жаба. Разтърсващият военен танц е само предупреждение да не се бъркаме. Капитана размести картите. Хвърляше мрачни погледи. Завъртя се към мен.

— Това не ми харесва. Ти ли го накара?

— Какво? А, не! Аз не се опитвам да творя историята на Отряда. Само я записвам.

И Тогава се появи Гарвана. Стовари едно тяло в краката на Капитана и му подаде наниз отвратителни трофеи.

— Какво, по дяволите…

— Палци. В тези краища така броят сполучливите удари.

Капитана позеленя като риба на сухо.

— А трупът за какво е?

— Да му пъхнеш краката в огъня. Зарежи! Те няма да губят време в чудене как сме разбрали, че са там.

Тримата магьосници хвърлиха заклинание над Отряда. Изплъзнахме се като рибоци през пръстите на непохватен рибар. Вражеският батальон, който се промъкваше към нас, не усети дори повей от миризмата ни. Поехме право на север, където Капитана възнамеряваше да издири Хромия.

По-късно същия следобед Едноокия поде с пълно гърло марш. Гоблин записука възмутено. Едноокия се ухили и запя още по-гръмогласно.

— Той променя думите! — цвъртеше Гоблин.

Мъжете се подхилваха нетърпеливо. Едноокия и Гоблин враждуват от години. Винаги черното джудже започва бъркотията. А съперникът му е чувствителен като рана от прясно изгаряне. Техните ежби са много забавни.

Този път обаче Гоблин не реагира, Пренебрегна Едноокия. Чувствата на дребния магьосник бяха наранени. Вдигна още повече шум. Зачакахме фойерверки. Но получихме само отегчение, Едноокия не успя да изтръгне никакъв отговор. Започна да се цупи.

Малко по-късно Гоблин сподели:

— Дръж си очите на четири, Знахар. Странни места са тия. Всичко може да стане — и се изкикоти.

Едър овод кацна на хълбока на коня на Едноокия. Животното изцвили, вдигна се на задни крака. Съненият Едноок се прекатури под опашката му. Всички избухнаха в смях. Замаяният магьосник се изправи от прахта, като ругаеше и размахваше сплесканата си стара шапка. Със свободната си ръка чукна животното по челото. После заподскача около него, охкайки й духайки кокалчетата на пръстите си.

Изпълнението Му беше наградено с душ от освирквания. Гоблин се подсмихваше.

Скоро Едноокия отново задряма. Това е номер, който научаваш, когато изминаваш много уморителни километри на седлото.

Една птичка кацна на рамото му. Той изхърка, посегна… Птичката му остави голям, зловонен пурпурен дар. Едноокия нададе вой. Започна да мята вещите си. Направо си раздра елека, докато го свали.

Отново се смяхме до премала. Гоблин изглеждаше невинен като девица. Черното джудже се намръщи и изсумтя, но не загря.

Просветна му чак когато прекосихме един хълм и се натъкнахме на глутница маймуноподобни пигмеи, които усърдно целуваха идол с формата на конска задница. Всеки пигмей беше миниатюрно копие на Едноокия. Малкият магьосник стрелна с убийствен поглед Гоблин. Той му отвърна с невинно свиване на рамене — „не гледай мен“.

— Точка за Гоблин — отсъдих аз.

— По-добре внимавай да не пострадаш, Знахар — изръмжа противникът му. — Или ти ще раздаваш целувки ей-там — и се потупа отзад.

— Когато прасетата литнат — засмях се.

Едноокия беше по-умел магьосник, но не и наполовина толкова добър, колкото му се искаше да вярваме. Ако можеше да изпълни една втора от заплахите си, щеше да е истинско съкровище за Покорените. Мълчаливия е по-настоятелен, а Гоблин — по-изобретателен.

Сега Едноокия щеше да будува нощи наред в търсене на начини да изравни резултата със спечелилия точка Гоблин. Странна двойка. Нямам представа как не са се изтрепали досега.

Откриването на Хромия беше по-лесно на думи, отколкото на дела. Проследихме го до някаква гора, където открихме изоставени разкопки и множество трупове на Бунтовници. Пътеката ни поведе надолу към долина с обширни поляни, разделени от бляскав поток.

— Какво е това, по дяволите?… — попитах Гоблин. — Много е странно!

Широки, ниски, черни буци осейваха поляните. Навсякъде се въргаляха мъртъвци.

— Това е една от причините всички да се боят от Покорените. Убиващи заклинания. Толкова са горещи, че изсмукват земята до шушка.

Спрях да огледам една издатина. Черният кръг беше като очертан с пергел. Границата бе равна като линия от молив. Оголени скелети лежаха в чернотата. Мечовете и пиките им приличаха на восъчни имитации, престояли дълго на слънце. Залових и Едноокия, че се е зазяпал.

— Когато успееш да направиш такова нещо, ще ме изплашиш до смърт — подхвърлих.

— Ако успея да постигна това, сам себе си ще ужася.

Проверих още един кръг. Двойник на първия. Гарвана спря коня си до моя и обясни:

— Дело на Хромия. И преди съм го виждал.

Подуших вятъра. Може би го бях хванал в подходящо настроение.

— Кога е било това? — попитах.

Той не ме удостои с отговор. Не искаше да излезе от черупката си. През повечето време дори не казва „добър ден“, какво остава да сподели с някого кой е или какъв е бил.

Невъзмутим. Ужасите в тази долина не докосваха душата му.

— Хромия е загубил битката — отсече Капитана. — Сега бяга.

— Ще го последваме ли? — поинтересува се Лейтенанта.

— Странни места са тези. В по-голяма опасност сме, ако действаме сами.

Поехме по пътеката на разрушението. Минавахме край съсипани ниви, изгорени села, изклани хора и избити животни, отровени кладенци. Хромия оставяше след гърба си само смърт и разруха.

Задачата ни бе да подкрепим бранителите на Защитника. Присъединяването към Хромия не се явяваше задължително условие. Не исках да се приближавам до него. Не исках дори да бъда в същата провинция.

Колкото по-пресни ставаха разрушенията, толкова по-често въодушевление и смут обземаха Гарвана, самоанализът подклаждаше непоколебимостта му и той дърпаше все по-силно юздите на самоконтрола, зад който толкова често се криеше.

Когато описвам нравите на спътниците си, обикновено ми се иска да притежавам поне малък талант. Ще ми се да надникна в сърцата им и да разбуля тъмните и светли пориви, които ги ръководят. Тогава хвърлям бърз поглед в джунглата на собствената си душа и благодаря на небесата, че не владея такива способности. Всеки, който едва удържа примирието със самия себе си, няма право да се рови в душите на другите.

Реших да наблюдавам по-внимателно най-новия ни брат.

Не ни трябваше Мек Дебелчо да се върне от разузнаване, за да узнаем, че наближаваме. Хоризонтът пред нас бе очертан от високи, наклонени стълбове дим. Тази част от Защитника беше равна и открита, и изумително зелена. Мазните колони на фона на тюркоазното небе приличаха на смъртна обида.

Нямаше никакъв ветрец. Следобедът обещаваше да бъде изгарящ.

Мек Дебелчо се завъртя край Лейтенанта. Ние с Брестака спряхме да си подхвърляме изтъркани стари лъжи и се вслушахме в разговора им.

— В онова село още има от хората на Хромия, сър — посочи пушеците Дебелчо.

— Говори ли с тях?

— Не, сър, Пипона не смяташе, че ще одобрите. Чака извън града.

— Колцина са там?

Двайсет, двайсет и пет. Пияни и разпасани. Офицерът е по-лош от подчинените си.

Лейтенантът погледна през рамо.

— А, Брестак! Днес ти излезе късметът. Вземи десетина души и тръгвай с Мек Дебелчо. Вижте какво е положението.

— Мамка му! — промърмори Брестака. Изпълнителен войник е, но в задушните пролетни дни го обхваща леност. Добре. Мускус. Мълчалив. Дребосък. Белезникав. Козел. Гарван…

Дискретно се покашлях.

— Да не ти хлопа някоя дъска, Знахар? Е, добре… — той бързо преброи на пръсти и извика още три имена. Строихме се извън колоната. Брестака ни огледа за последно да се увери, че не сме си забравили главите и нареди:

— Да вървим!

Забързахме напред. Мек Дебелчо ни поведе към една горичка над разрушеното селище. Пипона и един, когото наричахме Веселяка, ни чакаха там. Брестака се поинтересува:

— Някакво развитие?

Веселяка, който професионално е саркастичен, отвърна:

— Огньовете догарят.

Обърнахме се към селото. Не видях нищо, което да не обърне стомаха ми. Изклани домашни животни. Изклани котки и кучета. Малки, сгърчени телца на мъртви деца.

— Не и децата! — прошепнах несъзнателно на глас. — Не отново бебета! Трябва да сляза в селото.

Брестака ме изгледа странно. И той самият беше потресен, но аз проявих нетипична мекушавост. Бях виждал безброй мъртъвци. Не го просветих, че за мен има голяма разлика дали са възрастни или деца.

— Не ставай глупав, Знахар. Какво можеш да сториш?

— Ако спася поне едно дете.

— Ще ида с него — намеси се Гарвана.

В ръката му блесна нож. Сигурно е научил този номер от някой фокусник. Прави го, когато е нервен или ядосан.

Смяташ сам да се опънеш на две дузини професионални войници?

— Знахаря е прав, Брестак — сви рамене Гарвана. — Трябва да го направим. Има неща, които не бива да се допускат!

— Ще идем всички — предаде се Брестака. — Молете се да не са толкова пияни, че да не различават приятел от враг.

Новият ни брат само пришпори коня си.

Селището бе доста голямо. Преди пришествието на Хромия е имало повече от двеста къщи. Половината бяха изгорели или горяха, трупове осейваха улиците. Рояци мухи покриваха невиждащите им очи. С отвращение отбелязах:

— Само деца и старци — ни един, годен да държи оръжие!

Слязох от седлото и коленичих до момченце на четири-пет годинки. Черепът му бе разбит, но още дишаше. Гарвана клекна до мен.

— Нищо не мога да сторя — казах.

— Можеш да прекратиш мъките му — в очите на Гарвана блестяха сълзи. Сълзи и гняв. — За това няма извинение!

Той се приближи към проснат в сенките труп на около седемнайсетгодишен хлапак с куртка на бунтовническата армия. Беше загинал в бой.

— Сигурно е бил в отпуск. Едно-единствено момче да ги защитава… — Гарвана измъкна лъка от безжизнените му пръсти и го опъна. — Хубаво дърво, няколко хиляди такива ще сринат Хромия… — метна лъка на рамо и присвои стрелите на момчето.

Огледах още две деца. И за тях бях безполезен. В една изгорена колиба намерих баба, издъхнала, докато се е опитвала да защити бебе. Напразно.

— На мястото на всеки повален враг, създания като Хромия си създават по двама нови — въздъхна отвратен Гарвана.

Внезапно чух приглушен плач. Някъде пред нас се разнесоха ругатни и смях.

— Я да видим какво става!

До къщата открихме четирима мъртви войници. Хлапето, не си беше отишло само.

— Добра стрелба — отбеляза Гарвана. — Горкият глупак!

— Глупак ли?

— Не му е стигнал акъла да избяга. А е можело да мине по-леко за всички… — напрегнатият му тон ме стресна. Какво го беше грижа за едно хлапе от противниковата страна? — Мъртвите герои не получават втора възможност.

Аха! Той прокарваше паралел между това събитие и собственото си загадъчно, минало.

Проклятията и плача ни заведоха до сцена, способна да отврати всеки, в когото тлее поне искрица човечност.

Поне дузина войници стояха в кръг и се смееха на собствените си дебелашки шеги. Една гледка от миналото изплува в съзнанието ми — кучка, обкръжена от песове, които, противно на нормалното, не се биеха за правото да я оплодят, а се редуваха. Ако не се бях намесил, като нищо щяха да я убият.

Двамата се метнахме на седлата за по-добра видимост. Жертвата беше деветгодишно дете, покрито с белези от бич, ужасено, но не издаваше нито звук. Скоро установих защо — беше нямо.

Войната е жестоко занятие за жестоки хора. Боговете знаят, че Черният отряд не е ангелски хор. Но има граници.

Войниците бяха принудили един старец да гледа. От неговата уста се лееха и ругатните, и риданията.

Гарвана вдигна лъка. Стрела се заби в мъжа, който се канеше да насили момиченцето.

— Проклятие! — ревна Брестака. — Гарван!…

Войниците се обърнаха към нас. Извадиха оръжия. Гарвана пусна втора стрела, която свали боеца, хванал стареца. Хората на Хромия изгубиха всякакво желание за бой.

— Белезникав, иди кажи на Капитана да си довлече задника тук! — прошепна Брестака.

Един от хората на Хромия като че ли прочете мислите му. Обра си крушите. Гарвана му позволи да избяга, без да се интересува от него. Капитана щеше да използва гърба му вместо мишена.

— Хей, старче, ела тук! Доведи и детето. И й метни някакви дрехи.

Бях раздвоен. Едната ми половинка не можеше да сдържи аплодисментите си, но другата наричаше Гарвана глупак.

Не бе нужно Брестака да ни напомня да си пазим тила. До болка съзнавахме, че сме загазили сериозно. Побързай, Белезникав, насърчих го наум.

Техният куриер пръв стигна командира си. Той изскочи на улицата и хукна към нас. Мек Дебелчо се оказа прав. Беше по-лош от хората си.

Старецът и момиченцето се притиснаха към стремето на Гарвана. Дядото се мръщеше към брошките ни. Брестака пришпори коня си и посочи към Гарвана. Кимнах. Пияният офицер се закова пред нашия сержант. Мътните му очи ни огледаха. Изглежда се впечатли. Суровият път ни беше закалил. Личеше ни.

— Ти? — внезапно изписка той, точно както скимтящия гласец в Опал. Зяпаше Гарвана. После се завъртя на пети и побягна.

— Стой на място, Пътека! Дръж се като мъж, страхлив крадец такъв! — изрева новият ни брат и измъкна стрела от колчана си.

Брестака преряза тетивата на лъка му.

Пътека спря. Отговорът му не изразяваше благодарност. Псуваше и изброяваше ужасиите, които ще ни дари ръката на господаря му. Гледах Гарвана, който се взираше в Брестака, обладан от ледена ярост. Сержантът издържа погледа му, без да трепне. И той бе суров мъжага.

Гарвана прибягна до номера с ножа. Отклоних острието му с върха на меча си. Той изруга под нос, стрелна ме с очи, отпусна се.

— Оставил си миналото зад гърба си, забрави ли? — меко попита Брестака.

Гарвана кимна отсечено.

— По-трудно е, отколкото мислех… — раменете му увиснаха. — Бягай, Пътека! Не заслужаваш да те убия!

Зад нас задрънчаха оръжия. Капитана идваше.

Дребният воин на Хромия изпъшка и се сви като котка, готова за скок. Брестака многозначително огледа острието на меча си. Онзи схвана намека.

— Трябваше да си кротувам — промърмори Гарвана. — Той е нищожество.

Възползвах се от настъпилото затишие да се опитам да измъкна някаква информация за миналото му и за пореден път се провалих. Капитана доприпка.

— Какво, по дяволите, става тук?

Брестака започна един от присъщите му сбити, но изразителни доклади.

— Оня там е един от чакалите на Зуад — прекъсна го Гарвана. — Исках да го убия. Брестака и Знахаря ме спряха.

Зуад? Къде бях чувал това име? Беше свързано с Хромия. Полковник Зуад. Злодей номер едно на Покорения. Политическа спойка, сред другите евфемизми. Бях дочул името му, подслушвайки някои разговора между Гарвана и Капитана. Зуад ли беше евентуалната пета жертва на новия ни брат? Нямаше да се учудя, ако Хромия беше първопричина за неприятностите на Гарвана.

Ставаше все по-интересно и по-интересно. И все по-страшно. Хромия не е от онези, с които е приятно да си имаш работа.

Офицерът на Покорения се провикна:

— Искам да арестувате този човек!

Капитана му хвърли озадачен поглед.

— Той уби двама от моите хора!

Телата им се виждаха от всички страни. Гарвана мълчеше. Брестака превъзмогна навиците си и доброволно обясни:

— Те насилваха детето. Такава им е представата за умиротворяване.

Капитана преброи войниците на противника си. Онзи се изчерви. Дори и най-ужасният злодей изпитва срам като го хванат, неспособен да се оправдае.

— Знахар? — изръмжа военачалникът ни.

— Намерихме един убит Бунтовник, Капитане. Доказателствата сочат, че са започнали, преди той да се намеси.

— Хората ти поданици на Господарката ли са? Под нейна защита? — въпросът му може би щеше да бъде спорен в друг съд, но в момента беше разумен.

Поради липса на защита, офицерът призна моралната си вина.

— Отвращаваш ме — Капитана говореше с мекия си, опасен тон. — Махай се! И повече не се мяркай пред очите ми! Следващия път ще те оставя на милостта на приятеля ми!

Онзи си плю на петите, а той подхвана Гарвана:

— Ти, сине майчин! Глупак! Осъзнаваш ли какво си направил?

— Вероятно по-добре и от теб, Капитане — уморено отвърна новият ни брат. — Но бих го повторил.

— И се чудиш защо се колебахме дали да те вземем? — той смени темата. — Какво ще правиш с тези хора, благородни спасителю?

Гарвана не се беше сетил за този проблем. Каквото и да ръководеше постъпките му, го заставяше да живее изцяло в сегашния момент. Той се бореше с миналото и пренебрегваше бъдещето.

— Те са моя отговорност, нали така?

Капитана се отказа от плана си да догони Хромия. Сега самостоятелните акции бяха по-малкото зло.

Последиците закъсняха само четири дни.

Тъкмо бяхме спечелили първата си сериозна битка, като прегазихме бунтовнически сили, два пъти по-многобройни от нас. Не беше трудно. Те бяха неопитни, а и нашите магьосници помогнаха. Малцина избягаха от бойното поле.

Черният отряд се зае да претърсва мъртъвците. Брестака, аз и Капитана, заедно с неколцина други, стояхме наблизо и преливахме от гордост. Едноокия и Гоблин празнуваха по свой уникален начин, подигравайки се един на друг през устата на трупове.

Внезапно Гоблин се вцепени. Подбели очи. От устните му се отрони стон, който прерасна в писък. Рухна на земята.

Едноокия ме изпревари с крачка и започна да пляска бузите му. Обичайната му враждебност се бе изпарила.

— Направи ми малко място! — изръмжах аз.

Гоблин се върна в съзнание още докато му проверявах пулса.

— Ловеца на души — промърмори той. — Осъществява контакт.

В този миг се зарадвах, че не притежавам талантите на магьосник. Проникването на някой от Покорените в главата ми се струва по-ужасен вариант на изнасилване.

— Капитане — извиках. — Ловеца на души! — и останах наблизо.

Капитана притича до нас. Никога не тича, освен ако не е под пара.

— Какво става?

— Вече изчезна… — въздъхна Гоблин.

Клепачите му се отвориха. Кожата и косата му лепнеха от пот. Беше пребледнял. Трепереше.

— Изчезнал ли? — притиснато Капитана. — Какво, по дяволите?…

Помогнах на Гоблин да се настани удобно.

— Хромия е отишъл при Господарката, вместо да дойде при нас. Между него и Ловеца на души има пререкания. Той смята, че сме дошли да омаловажим постигнатото от него. Старае се да задържи позициите си. Но Ловеца на души е много уважаван заради Берил, а пък Хромия не е на почест заради провалите си. Господарката му казала да ни остави на мира. Ловеца на души не може да измести опонента си, но си въобразява, че е спечелил този рунд… — Гоблин се поколеба. Едноокия му подаде голяма чаша. Той я пресуши на един дъх и продължи: — Казва, че трябва да стоим далеч от Хромия. Той може да се опита да ни злепостави по някакъв начин, или дори да насъска Бунтовниците срещу нас. Казва, че трябва да си върнем Крепостта в Дяла. Това ще разстрои и Бунтовниците, и Хромия.

— Ако иска да го дава пищно, защо не ни насъска против Кръга на осемнайсетте? — промърмори Брестака.

Кръгът е висшето командване на Бунтовниците — осемнайсет магьосника, които си мислят, че заедно разполагат с всичко необходимо, за да предизвикат Господарката и Покорените. Грапата — Немезидата на Хромия в Защитника — принадлежеше към Кръга.

— Имаш ли чувството, че се замесваме в политиката? — обърна се Капитана към Гарвана след кратък размисъл.

— Черният отряд е инструмент на Ловеца на души, всички го знаят. Загадката според тях се състои в това за копането на чий гроб ще ни използва като лопата — отвърна той.

— Още в Опал ми остана такова впечатление — съгласи се предводителят ни.

Политика. Империята на Господарката се представя за монолитна. Десетимата, Които Били Покорени, изразходват страхотна енергия, за да я удържат. И прекарват още повече време в дрязги помежду си — като дечица, които си делят куклите и парцалките, или се състезават за обичта на мама.

— Така ли е? — изръмжа Капитана.

— Така е — потвърди Гоблин. — Той казва, че ще поддържа връзка.

Ами, речено-сторено. Завзехме крепостта в Дяла посред нощ, на една плюнка разстояние от Веслоград. Казват, че и Грапата, и Хромия изпаднали в бесен гняв. Предполагам, че Ловеца на души е останал доволен.

Едноокия хвърли карта на купа изчистени. Промърмори:

— Някой май се гаври с нас!

Гоблин грабна картата, отвори четири валета и изчисти дама. Засия. Знаех какво го очаква следващия път, както не държи нищо по-високо от чифт. Едноокия удари по масата и изсъска. Не беше спечелил и една ръка, откакто седна при нас.

— Давам ниско, момчета — предупреди Брестака, без да обърне внимание на дамата на Гоблин. Тегли, приближи картите на няколко сантиметра от лицето си, разтвори три четворки и изчисти двойка. Потупа останалите си две карти, ухили се на Гоблин и каза: — Гледай да е асо, главчо!

Тръпката грабна двойката на Брестака, свали четири карти от една боя и хвърли тройка. Награди Гоблин с бухалски поглед, който го предизвикваше да се пробва ниско. Подсказваше му, че и асо не би го спасило от изгаряне.

Прииска ми се Гарвана да е тук. Присъствието му изчервяваше Едноокия твърде много, за да мами. Но нашият брат беше на „продоволствен патрул“, както наричахме едноседмичните пътешествия до Веслоград за покупка на припаси. Тръпката го заместваше на масата. Впрочем, той е интендантът на Отряда и по принцип той ходи на продоволствен патрул. Изкръшка от този заради стомашни проблеми.

— Май всичко е гавра — казах, вгледан в безнадеждната си ръка.

Два чифта — седмици и осмици — и деветка в комплект с втория, но нищо чисто. Почти всичко, което можех да използвам, беше в купа с изчистени карти. Теглих. Извадих късмет с още една деветка и използвах шанса си. Свалих картите, хвърлих една седмица и се примолих горещо. Само молитва можеше да ми помогне.

Едноокия пренебрегна седмицата ми и тегли.

— Проклятие! — затрупа плода на усилията ми с шестица. На Гоблин каза: — Настъпи мигът на истината! Ще пробваш ли, Тръпка? — и додаде: — Тези от Защитника са луди. Никога не съм се сблъсквал с такива като тях.

Вече месец бяхме в крепостта. Беше малко големичка, но аз я харесвах.

— Може и да ми допаднат — отбелязах. — Стига да се научат да харесват мен… — до този момент бяхме отбили четири контраатаки. — Давай смело, Гоблин. Знаеш, че си ни притиснал с Брестака.

Тръпката зачовърка ъгълчето на картата с нокътя на палеца, като се взираше в Гоблин. Накрая каза:

— Имат си своя бунтовническа митология, нали знаете. Пророци и фалшиви пророци. Пророчески сънища. Съобщения от боговете. Дори разпространяват пророчество, че някакво дете в района било преродената Бяла роза.

— Ако е вярно, защо хлапето не ни нападне? — поинтересува се Брестака.

— Още не са го намерили… Момченцето, де. Или момиченцето. Цяла армия обикаля околностите да го търси.

Гоблин се притесни. Тегли, изломоти нещо, изчисти поп. След него Брестака изчисти още един. Тръпката погледна Гоблин, усмихна се дяволито и тегли карта. Без да си направи труда да я погледне, хвърли петица върху шестицата, която Едноокия бе метнал върху моята.

— Петица? — изврещя Гоблин. — Ти си държал петица? Не ти вярвам! Той имал петица!… — и запрати асото си на масата. — Проклета петица!

— Кротко, кротко! — обади се Брестака. — Нали ти си човекът, дето винаги разправя на Едноокия да мирне, помниш ли?

— Той е блъфирал с проклетата петица?

Тръпката продължи да се усмихва самодоволно, докато събираше печалбата си. Беше горд от себе си. Чудесен блъф. Бях готов да се обзаложа, че и той самият е държал асо.

— Разбъркай ги! — Едноокия бутна картите към Гоблин.

— О, не! Той държеше петица, аз ли трябва да бъркам?

— Твой ред е! Затваряй си устата и действай.

— Откъде си чул тази история за прераждането? — попитах Тръпката.

— От Жилото.

Жилото беше спасеният от Гарвана старец. Тръпката беше преодолял съпротивата му. Двамата започваха да се сближават. Момиченцето получи името Глезанка. Явно много харесваше Гарвана. Следваше го навсякъде и от време на време влудяваше нас, останалите. Бях доволен, че точно сега той е в града. Глезанка нямаше да ни се пречка из краката до завръщането му.

Гоблин раздаде картите. Проверих моите. Първоначалната ръка беше толкова лоша, че не ставаше и за подлога. Проклело близка до една от знаменитите „пикани висини“ на Брестака, с други думи — няма две еднакви карти. Гоблин огледа своите. Опули се. Удари ги в масата с лицето нагоре.

— Тонк4, проклет тонк. Петдесет!

Беше си раздал пет царски карти — автоматична победа, която изискваше двойна миза.

— Единственият начин да спечели беше да си ги раздаде сам — подхвърли Едноокия.

— Ти не печелиш дори когато си раздаваш, гнида такава! — изръмжа Гоблин.

Брестака започна да разбърква тестето.

Следващият тур продължи доста. Между ръцете Тръпката ни разправяше откъси от легендата за прераждането на Бялата роза.

Глезанка мина покрай нас. Кръглото й луничаво лице беше безизразно, погледът — стъклен. Опитах се да си я представя в ролята на Бялата роза. Не успях. Не й пасваше.

Тръпката раздаде. Брестака се опита да цака ниско с осемнайсет точки. Едноокия го изгори. Имаше седемнайсет след тегленето. Аз събрах картите и ги разбърках.

— Хайде, Знахар — подигра ме Едноокия — Без майтап. Днес съм късметлия. Вече спечелих. Раздай ми пак ония аса и двойки!

— Петнайсет точки и отдолу е автоматична победа, също както четирийсет и девет и петдесет.

— О, съжалявам! Хванах се, че приемам насериозно това бунтовническо суеверие.

— Това е глупост, ама от натрапчивите — отбеляза Тръпката.

— Навява елегантна илюзия за надежда… — намръщих се. Той се усмихна почти свенливо и продължи: — Трудно е да загубиш, когато знаеш, че съдбата е на твоя страна. Бунтовниците знаят. Е, поне Гарвана така твърди.

Нашият велик ветеран беше взел да се сближава с Гарвана.

— Ще им се наложи да променят начина си на мислене.

— Не могат. Разбий ги сто пъти и пак ще прииждат. И заради това сами ще изпълнят собственото си пророчество.

— Тогава няма само да ги разбиваме — изсумтя Брестака. — Ще трябва да ги унижаваме…

„Ние“ в случая означаваше всички, застанали на страната на Господарката.

Хвърлих осмица върху поредния от безбройните изчистени купове, станали крайпътни камъни на живота ми.

— Писва ми… — въздъхнах аз.

Бях неспокоен. Чувствах вътрешен порив за действие. Каквото и да е.

— С играта минава времето — сви рамене Брестака.

— Това е то животът, тъй си е — заяви Гоблин. — Седиш и чакащ. Колко сме изкарали така през годините?

— Не съм ги броил — промърморих. — Но е повече от всичко друго.

— Пфу! — обади се Брестака. — Едно пиленце ми подсказа, че паството е отегчено. Тръпка! Грабвай стрелковите мишени и…

Лавината стонове заглуши края на предложението му. Жестоко физическо натоварване е рецептата на Брестака срещу скуката. Един преход през дяволската му пътека с препятствия или убива, или лекува. Тръпката извиси протеста си доста над задължителното мрънкане.

— Трябва да разтоварвам фургони, Брестак. Момчетата ще се върнат всеки момент. Искаш ли да видиш тия клоуни да тренират, дай ми ги на мен.

Ние с Брестака се спогледахме. Гоблин и Едноокия застанаха нащрек. Още не се бяха върнали? Та те трябваше да са в крепостта до обед. Пресметнах, че си отспиват. Продоволственият патрул винаги се връща съсипан.

— Предполагам, че са се прибрали — промърмори Брестака.

Гоблин протегна ръце към купа на масата. Неговите карти затанцуваха за момент, повлияни от магията му. Искаше да знаем, че ни пуска гювеч.

— Най-добре да проверя проблема.

— Аз ще погледна, главчо!

Картите на Едноокия запълзяха по масата като дъждовни червеи.

— Аз пръв предложих, жабешки дъх!

— Аз съм по-старши.

— Я се хващайте и двамата на работа! — нареди Брестака и се обърна към мен. — Ще събера патрул. Ти кажи на Лейтенанта…

Хвърли картите си и започна да вика имена, насочвайки се към конюшните.

Копита вдигаха прах под непрестанния барабанен тътен. Яздехме спокойно, но бдително. Едноокия следеше за неприятности, но поддържането на магии на конски гръб е трудничко.

При все това той усети опасността навреме. Брестака размаха ръка за сигнал. Разделихме се на две групи и се скрихме във високите бурени край пътя. Появилият се Бунтовник изобщо нямаше шанс. След минути потеглихме отново.

— Надявам се, че никой няма да се зачуди защо винаги знаем какво се канят да пробват — каза ми Едноокия.

— Нека си мислят, че са обградени с шпиони.

— И как шпионин ще предаде вестта до Дяла толкова бързо? Късметът ни е прекалено добър, за да е истина. Капитана трябва да убеди Ловеца на души да ни изтегли, докато още имаме някаква стойност.

Прав беше. При разкриването на тайната ни, Бунтовниците щяха да неутрализират магьосниците ни със своите собствени. Късметът ни отиваше на боклука.

Стените на Веслоград се появиха на хоризонта. Започнах да се измъчвам от притеснения. Всъщност Лейтенанта не беше одобрил мисията ни. Лично Капитана ще ми чете конско. Обвинителното му слово направо ще ми оскубе космите от брадичката. Ще остарея, преди наказанията да изтекат. Сбогом, мадони от уличните тротоари!

От мен се очакваше да постъпвам правилно. Бях Кажи-речи офицер. Перспективата да прекарат остатъка от дните си в чистене на конюшните на Черния отряд не касаеше Брестака и капралите му.

Напред, май беше техният девиз. Напред за слава на сдружението. У уф! Не бяха глупави, просто предпочитаха да плащат цената на неподчинението.

Този идиот Едноокия взе, че запя, когато влязохме във Веслоград. Песента беше негова собствена — дивашка и безсмислена композиция. Освен това магьосникът не беше способен да изкара и една вярна нота.

— Я млъквай, Едноок! — изръмжа Брестака. — Привличаш вниманието!

Заповедта му беше безсмислена. Беше напълно очевидно кои сме ние, не подлежеше на съмнение и в какво отвратително настроение сме. Никакъв продоволствен патрул. Търсехме неприятности.

Едноокия сръчно превключи на нова песен.

— Абе, спри с тая шумотевица! — избоботи Брестака — Захващай се е проклетата си работа!

Завихме зад един ъгъл. Черна мъгла се виеше около копитата на конете, докато напредвахме. Влажни черни носове надничаха и душеха натежалия здрач. Потръпваха. Може би бяха свикнали на чист въздух като мен. Бадемовидни очи засияха като огньовете на Ада вълна страх помете пешеходците, които ни зяпаха.

И ето ги, пръснаха се — дузина, двайсетина, стотина фантоми, родени в оная змийска яма, която Едноокия нарича ум стрелнаха се напред — гъвкави, зъбати, гърчещи се черни твари — и се хвърлиха върху хората във Веслоград. Ужасът ги предшестваше. За минути деляхме улиците само с призраците.

Това беше първото ми посещение във Веслоград. Оглеждах се, все едно тъкмо съм пристигнал с каруца с тикви.

— Я кой е тук! — каза Брестака, когато завихме по улицата, където хранителният патрул обикновено се разквартируваше. — Старият Селяндур!

Бях чувал името, макар да не го познавах. Селяндура държеше конюшнята, където патрулът винаги отсядаше.

Един старец се надигна от мястото си.

— Чух, че идете — рече. — Сторих всичко каквото мога, Брестак. Ама не им намерих доктор.

— Ние си водим собствен!

Селяндура беше стар и трябваше да подтичва, за да върви редом с нас, но Брестака не забави ход. Подуших въздуха. Миришете леко на дим.

Селяндура ни изпревари и сви зад ъгъла на улицата. Мазните твари се извиха около краката му като вълна, която се пени в крайбрежна скала. Последвахме то и открихме източника на миризмата.

Някой беше запалил конюшнята на Селяндура и беше нападнал нашите хора, когато са изтичали навън. Злодеи. От постройката все още се виеха струйки дим. Улицата беше осеяна с жертви. Най-малко пострадалите стояха на стража, пренасочвайки движението.

Шекера, Който командваше патрула, закуца към нас.

— Откъде да започна? — попитах.

— Тези са най-зле — посочи той. — Най-добре се заеми с Гарвана, ако е още жив.

Сърцето ми подскочи. Гарвана? Изглеждаше толкова неуязвим.

Едноокия пръсна любимците си наоколо. Вече никой Бунтовник не можеше да ни изненада в гръб. Последвах Шекера. Гарвана не беше в съзнание. Лицето му бе бяло като хартия.

— Той ли е най-зле?

— Единственият, за когото се притеснявах дали ще издържи.

— Добре си се справил. Сложил си турникетите както съм те учил, нали? — изгледах Шекера и го посъветвах. — И ти си полегни!

Обърнах се към Гарвана. Само от едната страна имаше поне трийсет разреза, някои дълбоки. Вдянах конец в иглата си.

Брестака се присъедини към нас след бърз оглед на периметъра.

— Зле ли е? — попита.

— Още не съм сигурен. Целият е в дупки. Изгубил е много кръв. По-добре накарай Едноокия да свари малко от помията си.

Едноокия прави билково пилешка супа, която вдъхва нов живот и на мъртвец. Той ми е единственият помощник.

— Как се случи, Шекер? — попита Брестака.

— Запалиха конюшнята и ни нападнаха, докато тичахме навън.

— Това ясно.

— Мръсни убийци! — промърмори Селяндура.

Имах чувството, че жалеше по-скоро за конюшнята, отколкото за пострадалите.

Лицето на Брестака се сгърчи, все едно беше захапал зелена джанка.

— И няма убити? Гарвана ли е най-зле? Нещо не ми се вярва!

— Един мъртъв — поправи го Шекера. — Старецът. Приятелчето на Гарвана. От онова селище.

— Жилото — изръмжа сержантът. Жилото изобщо не трябваше да напуска крепостта в Дяла. Капитана не му вярваше. Но Брестака беше пренебрегнал тази неконкретна заповед. После каза: — Някой ужасно ще съжалява за тази история.

В тона му не трепна и грам чувство. Все едно цитираше продажната цена на картофите.

Зачудих се как Тръпката ще понесе новината. Той харесваше Жилото. Глезанка щеше да бъде сломена. Убитият й беше дядо.

— Всъщност се стремяха само към Гарвана — уточни Селяндура. — Затова е накълцан така.

— Жилото се хвърли на пътя им… — допълни Шекера и махна с ръка. — Другите пострадаха, защото не стояхме със скръстени ръце.

Брестака зададе въпроса, който озадачаваше и мен:

— Че защо Бунтовниците ще припират да докопат Гарвана? Мек Дебелчо се мотаеше наоколо, с надежда да се заема с порезната рана на лявата му ръка.

— Не бяха Бунтовници, Брестак — отбеляза той. — Беше онзи гнусен капитан от селото, дето прибрахме Жилото и Глезанка.

Изругах.

— Ти си гледай иглата, Знахар — отбеляза Брестака. — Сигурен ли си, Мек Дебелчо?

— Повече от сигурен. Питай Веселяка. Той също го е виждал. Останалите бяха просто улични помияри. Пребихме ги както трябва, щом запретнахме ръкави.

И посочи към неизгорялата стена на конюшнята, където имаше дузина тела, струпани като дърва за горене. Сред тях разпознах единствено Жилото. Другите бяха облечени в дрипави местни униформи.

— И аз го видях, Брестак — додаде Шекера. — Не водеше глутницата. Имаше друг един, който се спотайваше отзад в сенките. Изчезна, когато взехме надмощие.

Селяндура се мотаеше наоколо с влажен поглед и държеше езика си зад зъбите, но сега додаде:

— Знам къде отидоха. Близо до улица „Блийк“ е. Спогледахме се с Едноокия, който приготвяше отварата си с помощта на това и онова от черната си торба.

— Май, Селяндура познава нашите момчета — намекнах.

— Достатъчно добре ви познавам, за да съм сигурен, че няма да оставите никой да се измъкне току-тъй — отбеляза той.

Погледнах Брестака. Той се зазяпа в Селяндура. Човек винаги храни известни подозрения към съдържателите на конюшни. Старецът започна да се притеснява. Брестака — като всеки сержант ветеран — имаше доста зловещ поглед. Накрая каза:

— Едноок, я поразходи този приятел. Проучи разказа му.

Едноокия за секунди хипнотизира Селяндура. Двамата заобикаляха, бъбрейки си като стари дружки.

Насочих вниманието си към Шекера.

— Мъжът в сенките куцаше ли?

— Беше твърде висок за Хромия.

— И така да е, атаката явно е била с благословията на страшилището. Нали, Брестак?

Сержантът кимна.

— Ловеца на души сигурно ужасно ще се вкисне, ако разбере. Разрешението да рискуваме трябва да дойде от върха.

Нещо като стон долетя от Гарвана. Сведох очи. Неговите бяха притворени. Нададе същия звук. Допрях ухо до устните му.

— Зуад… — промълви той.

Зуад. Отвратителният полковник Зуад. Врагът, когото бе споменал. Привилегированият касапин на Хромия. Рицарското поведение на Гарвана доведе до ужасни последици.

Съобщих на Брестака. Той не изглеждаше изненадан. Може би Капитана бе споделил историята на Гарвана поне с взводния му командир.

Едноокия се върна и заяви:

— Приятелчето Селяндур работи за противника… — ухили се със злобната усмивка, която репетира специално, за да плаши дечица и кучета. — Реших, че ще искаш да го вземеш предвид, Брестак.

— О, да — сержантът изглеждаше повече от доволен.

Върнах се на работа към следващия, който беше в най-лошо състояние. Още малко шев и кърпеж. Чудех се дали конецът ще ми стигне. Патрулът беше доста пострадал.

— Кога ще получим от отварата ти, Едноок?

— Все още чакам пилето.

— Ами нека някой открадне едно! — изръмжа Брестака.

Едноокия продължи:

— Хората, които търсим, се крият в една дупка на улица „Блийк“. Имат си няколко груби приятелчета.

— Какво ще правиш, сержант? — поинтересувах се.

Бях сигурен, че ще предприеме нещо. Гарвана ни беше поставил под задължение, произнасяйки името на Зуад, Той си мислеше, че умира. В противен случай не би го назовал. Познавах го достатъчно добре, дори и да не знаех нищичко за миналото му.

— Трябва да организираме нещо за полковника — замисли се Брестака.

— Ако търсиш неприятности, ще си ги намериш. Спомни си за кого работи той.

— Лоша работа! Да оставиш някой, да се измъкне, след като е нанесъл удар по Братството, Знахар. Ако ще и да е Хромия.

— Но ще поемеш тежко бреме на плещите си, нали? — подхвърлих аз, но не изказах несъгласие.

Загубата на бойното поле е приемлива. Случаят обаче не беше такъв. Това си беше имперска политика. Хората трябва да бъдат предупреждавани, че могат да затънат, ако скочат в блатото. Щяхме да го покажем на Хромия и Ловеца на души.

— Какви последствия предвиждаш? — попитах Брестака.

— Цяла камара попържни и стенания. Но не смятам, че има кой знае какво за правене. По дяволите, Знахар, и без друго не ти е работа да мислиш. Плащат ти да кърпиш ранени — той замислено се втренчи в Селяндура. — Струва ми се, че колкото по-малко свидетели има, толкова по-добре. Хромия няма да се разписка, ако не може да докаже нищо. Едноок! Я си поговори с тоя питомен Бунтовник — В главата ми се върти една малка гадна идея. Може би той ще ни даде ключа.

Едноокия свърши със сервирането на супата. По бузите на първите, които я изпиха, вече изби червенина. Брестака спря да гризе ноктите си. Стрелна коняря сурово.

— Селяндур, да си чувал за полковник Зуад?

Запитаният се вцепени. Колеба се поне секунда повече от необходимото.

— Не мисля.

— Много странно. Според мен си чувал. Наричат го „лявата ръка на Хромия“. Явно Кръгът ще стори всичко само за да го пипне. Ти как мислиш?

— Не знам нищо за Кръга, Брестак — той зарея поглед над покривите — Да не искаш да кажеш, че онзи, приятел на „Блийк“ е въпросният Зуад?

— Изобщо не съм казал такова нещо, Селяндур — изкиска се Брестака. — Да съм оставил такова впечатление, Знахар?

— Не, по дяволите! Какво пък ще прави Зуад в някакъв си бардак във Веслоград? На изток Хромия е затънал до уши в неприятности. Нуждае се от всеки свой човек.

— Виждаш ли, Селяндур? Сега ще ти обясня. Май знам къде Кръгът може да намери този полковник. Нали разбираш, той и братството не се разбират много-много. От Друга страна, не се понасяме и с Кръга. Но това е работа! Нищо лично. Та ми хрумна… Защо да не сменим услуга за услуга? Възможно е някой от големите клечки на Бунта да отскочи до „Блийк“ и да сподели със собствениците мнението си, че не е редно те да се грижат за онези момчета. Нали се сещаш какво имам предвид? Ако стане така, нищо чудно полковник Зуад сам да кацне в скута на Кръга.

Селяндура изглеждаше точно като човек, който знае, че са го заклещили в ъгъла.

Шпионската му дейност беше чудесна, докато нямахме основание да го подозираме. Приемахме го като безличния стар Селяндур — дружелюбно настроен съдържател, който получава по нещо допълнително и разпространява клюки, колкото всеки друг извън Отряда. Не беше притискан. Не го бяхме заставяли да играе друга роля, освен своята собствена.

— Грешиш, Брестак! Честна дума! Никога не съм се забърквал в политика. Господарката или Белите рози, все ми е тая, да знаеш. На конете им трябва храна и конюшня, к’во ми пука кой ги язди.

— Да речем, че си прав, Селяндур. Прощавай, че се усъмних в теб — Брестака смигна на Едноокия.

— В „Амадор“ са отседнали ония хорица, Брестак. Най-добре иди дотам, преди някой да им пошушне, че си в града. Аз… ами аз най-добре да поразчистя тука.

— Не бързаме за никъде, Селяндур. Но ти действай, върши си работата.

Конярят ни огледа. Направи няколко крачки към останките от конюшнята си. Пак ни погледна. Брестака безизразно посрещна очите му. Едноокия вдигна левия крак на коня си и провери подковата му. Съдържателят се скри зад развалините.

— Едноок! — Извика Брестака.

— Духна още щом се скри отзад. Яко си плю на петите.

Сержантът се ухили.

— Наглеждай го. Знахар, води си бележки! Искам да знам на кого ще докладва. И на кого ще докладва другия. Подхвърлихме му вест, която трябва да се разпространи светкавично.

— Зуад е жив труп от мига, в който Гарвана назова името му — казах на Едноокия. — Дори може и от по-рано… още когато му се е изпречил на пътя.

Магьосникът изсумтя, изчисти карта. Шекера тегли на свой ред и отвори. Едноокия се оплака:

— Не мога да играя с тези момчета, Знахар. Не спазват правилата!

Брестака се появи на улицата в галоп и скочи от седлото.

— В онзи бардак са се размърдали! Имаш ли нещо за мен, Едноок?

Списъкът беше обезсърчаващ. Подадох го на сержанта. Той изруга, плю и пак заруга. Ритна дъските, които използвахме вместо маса за карти.

— Отнасяйте се с повече внимание към проклетите си задължения!

Едноокия овладя гнева си.

— Те не правят грешки, Брестак. Пазят си задниците. Селяндура се е навъртал около нас прекалено дълго, за да спечели доверието им.

Брестака пообиколи наоколо, бълвайки огън и жулел.

— Добре! Резервен план номер едно. Ще проследим Зуад. Ще видим къде ще го закарат, след като го спипат. Когато стане готов да се разприказва, ще го освободим, ще разчистим мястото от Бунтовниците и после ще изловим всеки, който е в този списък.

— Твърдо си решил да покажеш, че си полезен, нали? — отбелязах аз.

— Много си прав. Как е Гарвана?

— Май ще оживее. Инфекцията е овладяна и Едноокия твърди, че започва да се възстановява.

— Хм! Едноок, искам имена на Бунтовници. Колкото може повече.

— Да, сър, сър! — Едноокия отдаде възбудено чест.

Когато Брестака се извърна, жестът стана неприличен.

— Я събери дъските, Мек Дебелчо — предложих. — Твой ред е да раздаваш, Едноок!

Той не отговори. Не изруга, не замърмори и не заплаши да ме превърне в тритон. Стоеше вцепенен като труп и едва примигваше.

— Брестак!

Сержантът се изтъпани пред него и се взря в очите му от една педя разстояние. Щракна с пръсти под носа му. Едноокия не реагира.

— Какво мислиш, Знахар?

— Нещо е станало в онзи бардак.

В течение на десет минути нито мускулче не трепна по лицето на магьосника. После той отвори единственото си око, фокусира поглед и се пльосна на земята като мокър парцал.

— Какво става, по дяволите? — настоя Брестака.

— Дай му минутка — озъбих му се.

— Бунтовниците хванаха Зуад, но той успя да се свърже с Хромия — съвзе се Едноокия и обясни.

— Ъ-ъ?

— Страшилището му идва на помощ.

— Къде? Във Веслоград? — по физиономията на Брестака се разля равномерно сив цвят.

— Аха!

— Ох, по дяволите!

Наистина. Хромия беше най-гадният от Покорените.

— Мисли бързо, Брестак той ще проследи нишките към нас… Селяндура е слабото ни звено.

— Едноок, намери това дърто лайно! Белезникав, Спокоен, Пандиз! Имам задача за вас!

Не мога да опиша както трябва смута, който предизвикаха думите на Едноокия. Познавахме Хромия само от слухове, но те до един бяха зловещи. Бяхме изплашени. Покровителството на Ловеца на души не включваше защита срещу друг от Покорените.

— Пак се повтаря! — сбута ме Брестака.

Не лъжеше. Но този път Едноокия прекрачи отвъд вцепенението. Преви се, започна да се гърчи и от устата му рукна пяна.

— Дръжте го! — наредих. — Брестак, дай ми палката си!

Поне дузина от Отряда се стовариха върху Едноокия. Колкото и дребен да беше, бая ги затрудни.

— За какво ти е палката? — попита сержантът.

— Ще я пъхна между зъбите му, за да не си прехапе езика! Едноокия издаваше най-странните звуци, които някога съм чувал — а по бойните полета съм чувал доста неща. Ранените издават звуци, за които може да се закълнете, че не излизат от човешко гърло. Пристъпът продължи броени секунди. След последния яростен гърч, тялото на магьосника се отпусна в кротък припадък.

— Добре, Знахар. Какво, по дяволите, му става?

— Не знам. Припадъчна болест?

— Я му дай от собствената му супа — предложи някой. — Ще му дойде добре!

Връчиха ни тенекиена чаша. Изляхме съдържанието й в устата на Едноокия. Окото му се отвори.

— Какво правите? Да ме отровите ли искате? Пфу! Какво е това? Варена пикня?

— Твоята супа — обясних му.

— Какво стана? — намеси се Брестака — Едноокия плю. Сграбчи най-близкия винен мях, гаврътна яка глътка, изжабурка се, пак плю.

— Ловеца на души стана. Ето това, у уф! Сега търся Гоблин! Сърцето ми започна да прескача всеки трети удар. Гнездо стършели забръмчаха в червата ми. Първо Хромия, после и Ловеца на души.

— Е, какво иска пък този изрод? — припря го Брестака. И той беше нервен. Обикновено не е нетърпелив.

— Иска да знае какво става, по дяволите. Чул, че Хромия вдига гюрултия. Проверил при Гоблин. И Гоблин му казал, че сме тръгнали насам. Тъй че се намъкна в моята глава.

— И се смая от празното пространство?!… Значи сега знае всичко, което знаеш и ти, а?

— Да-а…

Очевидно, идеята не допадаше на Едноокия. Брестака изчака няколко секунди.

— Какво „е“? — Едноокия прикри усмивката си, като вдигна винения мях.

— Проклятие! Какво ти каза? Черното джудже се изкиска.

— Одобрява действията ни, намира обаче, че изтънчеността ни е като на атакуващ бик. Тъй че ще получим малко помощ.

— Що за помощ? — гласът на Брестака издаде разбирането му, че положението е излязло извън контрол и недоумението му кога точно се е случило.

— Праща някого.

Сержантът се отпусна. Аз също. Всичко е наред, след като страшилището няма да е наблизо.

— И кога ще се появи? — почудих се на глас.

— Може и да е по-скоро, отколкото ще ни хареса — промърмори Брестака. — Я остави виното, Едноок! Още трябва да наблюдаваш Зуад.

Едноокия замърмори. Беше изпаднал в обичайния полутранс, което означаваше, че оглежда място, където не се намира. Дълго отсъства.

— Е? — изръмжа Брестака, когато магьосникът се окопити.

Продължаваше да се озърта, сякаш очакваше Ловеца на души да изникне от небитието.

— Карай по-леко. Пъхнали са го в тайно подземие на около два километра на изток оттук.

Брестака стана неспокоен като малко дете, което всеки момент ще се напишка.

— Какво ти става пък на теб? — разтревожих се аз.

— Имам лошо предчувствие. Само лошо ужасно предчувствие, Знахар! — шарещият му поглед замръзна. Очите му се разшириха. — И бях прав! О, проклятие, прав бях!

Беше висок колкото къща и наполовина широк. Беше облечен в дрипави червени дрехи избелели от годините и проядени от молци. Появи се на улицата с тромава походка — ту по-бърза, ту по-бавна. Рошавата му сива коса се сплъстяваше като шлем около главата му. Лицето му беше невидимо под гъстата брада, която приличаше на къпинак, окичен с боклуци. В бледата: си, изпъстрена със старчески петна ръка стискаше жезъл — сам по себе си предмет на изкуството, осквернен от допира на носителя си. Представляваше невероятно издължено женско тяло със съвършени пропорции.

— Казват, че това била истинска жена, по времето на Владичеството… — прошепна някой. — Казват още, че тя му изневерила.

Едва ли жената заслужава обвинения, не и ако видиш на живо Променливия.

Видоменителя е най-близкият съратник на Ловеца на души сред десетимата, Които Били Покорени. Ненавистта му към Хромия е по-силна и от тази на господаря ни. Хромия бил третият в любовния триъгълник, обясняващ жезъла на Променливия. Той спря на няколко стъпки от нас. Налудничав огън гореше в очите му. Не мога да си спомня какъв цвят бяха. Беше невъзможно да посрещнеш погледа му. Хронологично, той беше първият велик крал — примамен, победен и поробен от Властелина и неговата Господарка.

Разтреперан, Едноокия пристъпи напред.

— Аз съм магьосникът — каза той.

— Ловеца ми съобщи — гласът на Променливия бе звучен и дълбок, и гръмотевичен дори за човек с неговия ръст. — Някакво развитие?

— Проследих Зуад. Само това.

Променливия пак ни огледа. Някои от нашите се измъкваха. Той се усмихна зад четината по лицето си.

По протежение на улицата местното население се събираше да зяпа. Веслоград още не беше виждал ни един от първенците на Господарката. Късметлийски ден — двама от най-лудите ги бяха удостоили с посещение.

Погледът на Променливия ме парна. За миг почувствах леденото му презрение. Представлявах само противна смрад за ноздрите му. После откри каквото търсеше: Гарвана. Тръгна към него. Ние подтичвахме наоколо като дребни мъжкарчета, обградили доминиращия бабуин в зоопарка. Няколко минути се взира в Гарвана и размърда огромните си рамене… Сви ги. Опря петите на жезъла си в гърдите на умиращия ни брат.

Дъхът ми спря. Гарвана бързо възвръщаше цвета на лицето си. Спря да се поти. Чертите му се отпуснаха, щом болката утихна. Раните му се събраха, покриха се с яркочервени резци, които за минути избледняха до сиво-бели стари белези. Скупчвахме се във все по-плътен и по-плътен кръг, изумени от събитията. Пандиза пристигна в галоп по улицата.

— Хей, Брестак! Свършихме работата. Какво става?

Погледна Променливия и изцърка като мишка в капан, Брестака вече бе успял да възвърне самообладанието си.

— Къде са Белезникавия и Спокойния?

— Отърват се от тялото.

— Чие тяло? — попита Променливия. След обяснението на Брестака, Покорения изсумтя: — Този Селяндур ще е в основата на нашия план. Ти! — пръстът му с размер на наденичка се насочи към Едноокия. — Къде са онези?

Магьосникът ни ги откри в една пивница — съвсем според предвижданията.

— Ти! — Променливия посочи пандиза. — Кажи им да донесат трупа обратно!

Пандиза се изду до пръсване. Ясно се виждаше как възраженията му напират. Но кимна, пое си глътка въздух и изчезна. Никой не спори с Покорен.

Проверих пулса на Гарвана. Беше равномерен. Изглеждаше в цветущо здраве. Безразлично — доколкото успях — запитах:

— Можеш ли да помогнеш и на другите? Докато чакаме…

Изплаших се, че погледът му ще съсири кръвта във вените ми. Но той все пак изпълни молбата ми.

— Какво се е случило? Какво правите тук? — Гарвана се намръщи срещу мен. После спомените започнаха да прииждат. Приседна. — Зуад… — озърна се.

— Беше в безсъзнание два дни. Бяха те разпердушинили като гъска. Не вярвах, че ще оцелееш.

Той опипа раните си.

— Какво става, Знахар? Трябваше да съм мъртъв.

— Ловецът на души прати един приятел. Променливия. Той те оправи…

Всъщност, оправи всички. Трудно е да се ужасяваш от някой, който е оказал подобна помощ на дружината ти.

Гарвана скочи на крака и се олюля трескаво.

— Този проклетник Селяндура! Добре ни подреди… — в ръката му блесна нож. — По дяволите! Безсилен съм като котенце!

А аз се чудех откъде Селяндура знае толкова за нападателите!

— Предателят го няма, Гарван. Старецът е мъртъв. Това е Променливия, който се упражнява да прилича на Селяндура.

Всъщност, нямаше нужда от практика. Превъплъщението му щеше да измами и майката на Селяндура.

Гарвана се тръшна обратно до мен и поиска:

— Разкажи ми.

Просветих го в събитията и завърших:

— Променливия иска да използва облика на Селяндура за маскировка. Вероятно ще му повярват.

— Ще съм точно зад гърба му.

— Може да не му хареса.

— Не ми пука какво ще му харесва. Този път Зуад няма да се отърве. Дългът нарасна неимоверно — изражението му се смекчи и стана тъжно. — Как е Глезанка? Знае ли вече за Жилото?

— Не мисля, че е разбрала. Никой не се е връщал до Дяла. Брестака смята, че може да прави тук каквото си ще, стига да не се мярка пред очите на Капитана преди развръзката на историята.

— Добре. Не ми се ще да споря с него.

— Променливия не е единствения Покорен във Веслоград — напомних му аз. — Видоменителя спомена, че е усетил присъствието на Хромия.

Гарвана сви рамене — изобщо не се интересуваше от този факт.

Двойникът на Селяндура се приближи към нас. Изправихме се на крака. Треперех, но забелязах, че Гарвана леко пребледня. Чудесно. Значи не беше безчувствен като камък през цялото време.

— Ти ще ме придружиш — нареди Покорения на Гарвана и ме огледа. — Ти също! И сержантът!

— Те познават Брестака — възразих.

— И изненадващо — той се развесели.

— Ще приличате на Бунтовници. Само някой от Кръга би открил разликата. А те не са във Веслоград. Бунтовниците тук са инакомислещи. Ще се възползваме от провала им, за да спечелим подкрепа — и Бунтът е също тъй прояден от лични интереси, както и нашата страна. — Променливия извика Едноокия и попита: — Какво е състоянието на полковник Зуад?

— Още не са го пречупили.

— Той е корав залък — отбеляза Гарвана, комплиментът му се свидеше.

— Научи ли нечии имена? — попита ме Брестака и събраният от мен списък този път го удовлетвори.

— Най-добре да потегляме — реши Променливия. — Преди Хромия да нанесе удара си.

Едноокия ни даде паролите. Изплашен, убеден, че не съм подготвен — и дваж по-уверен, че няма да посмея да оспоря избора на Променливия — аз се повлякох по ума на Покорения.

Не знам кога се случи. Когато се огледах, видях, че вървя с непознати. Блъснах се в гърба на водача ни.

Гарвана се разсмя. Чак тогава разбрах. Променливия бе хвърлил заклинанието си и над нас. Приличахме на капитани от бунтовническата армия.

— Кои сме ние? — полюбопитствах.

Променливия посочи Гарвана:

— Коравия, един от Кръга. Шурей на Грапата. Двамата се мразят колкото Ловеца и Хромия… — за Брестака обясни. — Полеви майор Риф, началник екипа на Коравия. Ти си племенник на Коравия, Мотрин Ханин, най-коравосърдечният убиец, живял някога на този свят.

Не бяхме чували за нито един от тях, но Променливия ни увери, че появата им няма да предизвика въпроси. Коравия през цялото време щъкал вътре вън от Защитника и стъжнявал живота на брата на жена си.

Добре, помислих си. Страхотна версия. Ами Хромия? Какво ще правим, ако изникне отнякъде?

Пазачите на постройката, където държаха Зуад, бяха обзети по-скоро от смут, отколкото от любопитство, когато Селяндура им представи Коравия. Не посмяха да протестират пред Кръга. Не се осмелиха да задават въпроси. Очевидно истинският Корав имаше див, агресивен и непредсказуем нрав.

— Покажете им затворника — нареди Променливия.

Един Бунтовник го стрелна косо и подхвърли:

— Ти си трай, Селяндур.

Около нас бъкаше от Бунтовници. Безпогрешно усещах как Брестака премисля плана си за атака.

Свалиха ни в мазето и през хитро скрита тайна врата ни преведоха още по-надолу — в стая с пръстени стени. Талпи поддържаха тавана. Декорът все едно бе изваден от нечий кошмар.

Съществуват, разбира се, зали за мъчения, но повечето хора никога не са ги виждали, следователно не приемат напълно съществуването им. Е, и аз досега бях като тях.

Огледах инструментите, после привързаният към един огромен стол Зуад. Недоумявах защо смятат Господарката за такава злодейка. Бунтовниците твърдяха, че те са добрите и че се борят за правдата, свободата и достойнството на човешкия дух, но методите им не се различаваха от тези на Хромия.

Променливия прошепна нещо в ухото на Гарвана. Той кимна. Почудих се как ще се организираме. Покорения изобщо не разясни плана си надълго и нашироко. А според всички очаквания трябваше да се държим като Коравия и главорезите му.

Настанихме се да наблюдаваме разпита. Присъствието ни вдъхнови инквизиторите. Затворих очи. Гарвана и Брестака не бяха толкова разстроени. След няколко минути „Коравия“ постави на „майор Риф“ някаква задача. Не си спомням естеството й. Не бях на себе си. Целта му беше Брестака да излезе обратно на улицата, за да започне обсадата.

Променливия импровизираше. Ние трябваше да кротуваме, докато ни даде заповед. Предположих, че ще се задействаме, когато Брестака затвори обръча и отгоре започна да се излива паника. Междувременно гледахме сломяването на полковник Зуад.

Не ми се стори особено впечатляващ, но пък мъчителите му си се занимаваха с него от доста време. Убеден съм, че всеки ще изглежда смазан и съкрушен, след като понесе подобни ужасии.

Седяхме като три каменни идола. Пришпорвах наум Брестака. Бях обучаван да извличам удоволствие от лекуването, не от унищожаването на човешка плът.

Дори Гарвана не изпитваше удовлетворение. Без съмнение си е представял как ще измъчва Зуад, но пред действителността вроденото му благородство взе връх. В негов стил беше да забие ножа си и да реши въпроса.

Земята потръпна като под удара на гигантски ботуш. От стените и тавана се посипа пръст. Въздухът се превърна в прах.

— Земетресение! — изрева някой и Бунтовниците до един хукнаха към стълбите.

Променливия не помръдна, но се ухили.

Земята потрепери отново. Победих стадния инстинкт и останах на мястото си. Променливия не се безпокоеше. Защо пък да се тревожа аз?

Той посочи Зуад. Гарвана кимна, изправи се и се наведе над него. Полковникът беше в съзнание и с бистър ум, ужасен от земетръса. Когато нашият брат започна да го развързва, признателност озари лицето му.

Великанският крак тупна отново. Земята пропадна. Подпорната греда в единия ъгъл се килна. Струйка ситна пръст потече в помещението. Останалите талпи скърцаха и се клатеха. Аз едва се владеех.

По време на трусовете — неизвестно кога — Гарвана престана да прилича на Коравия. Променливия също спря да бъде двойник на Селяндура. Зуад от пръв поглед схвана положението. Лицето му се вкамени и побеля. Сякаш имаше повече основания да се бои от Гарвана и Видоменителя, отколкото от Бунта.

— Тъй! — възкликна Гарвана. — Време е за разплата!

Земята се разлюля. Над главите ни се разнесе приглушен трясък от срутена зидария, факлите падаха и гаснеха. От праха въздухът беше почти негоден за дишане. А Бунтовниците затрополиха обратно по стълбите, поглеждайки през рамо.

— Хромия идва — обясни Променливия.

Не изглеждаше притеснен. Изправи се и се обърна към стълбището. Отново приличаше на Селяндура, а Гарвана пак се бе превърнал в Коравия.

Бунтовниците се скупчиха в подземието. В гъчканицата и сумрака изгубих от очи Гарвана. Някой заключи изхода. Метежниците се притаиха като мишки. Ударите на сърцата им се чуваха почти осезаемо, докато гледаха стъпалата и се чудеха дали тайният им вход е скрит достатъчно надеждно.

Въпреки преградата от няколко метра пръст, която ни делеше, чувах шум в мазето отгоре. Скръъц-туп. Скръъц-туп. Походката на куц човек. И моят поглед беше впит в тайната врата.

Земята се разтърси още по-яростно. Входната врата влетя в подземието. В далечния му ъгъл зейна бездна. Хора пищяха, а пръстта ги поглъщаше. Човешкото стадо се луташе насам-натам в търсене на несъществуващ изход. Само ние с Променливия не бяхме повлечени от тълпата. Наблюдателницата ни беше остров на спокойствието.

Всички факли угаснаха. Единствената светлина се процеждаше от отвора в горната част на стълбите, и обливаше фигура, която в този момент ми се стои зловеща с неподвижността си. Лепнех от ледена пот. Цялото ми тяло трепереше. Не само защото съм слушал какво ли не за Хромия. Излъчването му ме караше да се чувствам като арахнофоб, в чийто скут са пуснали огромен мъхнат паяк.

Погледнах Променливия. Беше си Селяндура, просто един от множеството Бунтовници. Покорения направи някакъв жест с двете си ръце. Имаше ли някаква особена причина да не иска Хромия да го разпознае?

Заслепяваща светлина изпълни ямата! Не виждах нищо. Чувах как гредите пращят и поддават. Този път не се двоумих. Присъединих се към катерещите се по стълбите.

Предполагам, че Хромия е бил още по-стреснат от всички останали. Не беше очаквал сериозна съпротива. Вълната го помете, преди да успее да се защити, фокусът на Променливия го хвана неподготвен.

Двамата последни се добрахме до изхода. Прескочих Хромия, дребно човече, облечено в кафяво — проснат на пода, изобщо не изглеждаше страховит. Потърсих стълбите към приземния етаж. Променливия стисна ръката ми. Пръстите му бяха като клещи.

— Помогни ми!

Той заби ботуш в ребрата на Хромия и с ритници го затъркаля към входа за подземието.

От дълбоката бездна се носеха стонове и викове за помощ. Участъци от пода под нас също се откъртваха и пропадаха. По-скоро от страх да не се озова в капан, ако не побързаме, отколкото от желание да навредя на Хромия, помогнах На Покорения да изблъска противника си в ямата.

Видоменителя се ухили и вдигна палец. Пръстите му направиха друг жест. Пропадането се ускори. Той сграбчи ръката ми и ме повлече към стълбите. Измъкнахме се на улицата насред най-буйните вълнения в скорошната история на Веслоград.

Лисици в кокошарник. Хора тичат безцелно и се щурат, надавайки нечленоразделни писъци. Отрядът начело с Брестака ги обгражда, стеснява кръга, сваля ги един по един. Бунтовниците бяха твърде паникьосани, за да окажат съпротива.

Ако не беше защитата на Променливия, предполагам, че нямаше да преживея всичко това. Той стори нещо, което отклоняваше стрелите и върховете на мечовете. Като подла душица — каквато съм — се приютих под крилото му, докато се озовахме в безопасност зад линията на братството.

Това беше голяма победа за Господарката. Превъзхождаше и най-безумните мечти на Брестака. Преди прахът да слегне, чистката помете всеки заподозрян като Бунтовник във Веслоград.

Променливия стоеше в центъра на събитията. Предостави ни безценна подкрепа и се забавляваше искрено, като газеше всичко по пътя си. Беше щастлив като дете, което пали огън.

После изчезна толкова неусетно, сякаш никога не бе съществувал. А ние — изтощени до смърт, пълзящи като гущери — се събрахме пред конюшнята на Селяндура. Брестака започна преброяването. Липсваше само един.

— Къде е Гарвана? — попита сержантът.

— Мисля, че срутената сграда го погреба — обясних аз. — Заедно със Зуад.

— Много удобно — отбеляза Едноокия. — Иронично, но подходящо. Твърде жалко, че си отиде обаче. Играеше много добре тонк.

— И Хромия ли остана долу? — попита Брестака.

Имам Личен принос в погребението му — ухилих се аз.

— И Променливия си отиде…

Започвах да прозирам изплетената около нас паяжина. Исках да се уверя дали не е само плод на въображението ми и повдигнах въпроса, докато приготвяхме завръщането си в Дяла.

— Нали знаеш, единствените, които видяха Променливия, бяха от нашите. За Бунтовниците и Хромия той беше от техните, но на нас се нагледаха. Особено на теб — доста масово участие взе, Брестак. Видяха също мен и Гарвана. Селяндура е мъртъв. Имам чувството, че плановете на Променливия нямат допирни точки със залавянето на Зуад или прочистването на местната бунтовническа йерархия. Мисля, че ние сме на топа на устата, що се отнася до Покорения. Много хитър ход.

Брестака на пръв поглед прилича на грамадно, тъпо селянче, което е станало войник от немай-къде, но е умен. Не само прозря подозрението ми, но незабавно го свърза с по-мащабната паяжина на политическите интриги между Покорените.

— Ще трябва да се разкараме оттук, преди Хромия да си пробие път насам. Не говоря просто да се изнесем от Веслоград. Да си вдигаме задниците и от Защитника. Ловеца на души ни вкара в играта като негови погранични пешки. Като нищо ще се окажем между чука и наковалнята — той подъвка устна за миг, после пак влезе в ролята си на сержант и закрещя поголовно, че не сме достатъчно експедитивни.

Дори близо до паниката беше войник до мозъка на костите си. Заминаването ни не наподобяваше бягство. Напуснахме града като ескорт на фургоните с провизии, които патрулът на Шекера бе дошъл да натовари.

— Ще откача, след като се върнем в крепостта — сподели на път сержантът. — Ще изляза и ще прегриза някое дърво, нещо от този род… — а след няколко километра замислено допълни: — Докато се опитвах да избера кой да съобщи новината на Глезанка, знахар, ти стана доброволец. Имаш правилен подход.

Тъй и аз получих тема, върху която да си блъскам главата по време на прехода. Проклетият Брестак!

Голямата бъркотия във Веслоград не приключи дотук. Трептенията нарастваха. Последствията се натрупваха. Съдбата пъхна среден пръст в колелото на историята.

Грапата развихри голяма офанзива, докато Хромия още си прокопаваше път от руините. Не знаеше, че врагът му е напуснал бойното поле, но ефектът беше същият. Армията на Хромия се разбяга. Победата ни отиде на вятъра. Бандите на Бунтовниците вилнееха из Веслоград и преследваха агентите на Господарката.

Благодарение на проницателността на Ловеца на души, ние напредвахме на юг, когато настъпи сривът, тъй че си спестихме участието в него. Влязохме в гарнизона в Брестоград, окичени с няколко драматични победи, а Хромия се оттегли в Клина с останките от армията си и с клеймо на некомпетентен воин. Той знаеше кой го е натопил, но не можеше да предприеме нищо. Положението му пред Господарката бе твърде разклатено. Нямаше да се осмели да не остане нейното вярно кученце. Налагаше му се да извоюва доста изумителни победи, преди да се замисли за уреждане на сметките си с нас или с Ловеца на души.

Не се чувствах особено успокоен. И червеят ще те ухапе, стига да му дадеш време.

Грапата беше толкова ентусиазиран от успехите си, че не спря, след като завладя Защитника. Обърна се на юг. Ловеца на души ни извади от Брестоград само седмица след пристигането ни.

Дали Капитана се разстрои от случилото се? Недоволстваше ли, че част от хората му бяха тръгнали на своя глава, пренебрегвайки или заобикаляйки заповедите му? Само ще уточня, че допълнителните дежурства бяха предостатъчни да счупят гръбнака и на вол. Нека кажем също, че мадоните на нощта в Брестоград бяха жестоко разочаровани от Черния отряд.

Направо ми се плаче, като си помисля за това. Командирът ни е дяволски гений.

Взводовете минаха преглед. Фургоните бяха натоварени и готови за път. Капитана и Лейтенанта се съвещаваха със сержантите си. Едноокия и Гоблин играеха някаква игра с малки призрачни твари, които воюваха в ъглите на ограждението. Повечето от нас гледаха и залагаха на едната или другата страна в зависимост от обратите на късмета им. Стражникът на портата извика:

— Идва ездач!

Никой не му обърна и капка внимание. Куриери идваха и заминаваха от сутрин до вечер.

Портите се отвориха навътре. И Глезанка запляска с ръце. Затича се към входа.

Оттам — одърпан като в деня на кървавата ни среща — влезе на кон нашият Гарван. Вдигна Глезанка и я прегърна силно, настани я странично на седлото пред себе си и докладва на Капитана. Чух го да рапортува, че всичките му дългове са изплатени и вече няма неуредени дела извън братството.

Капитана го наблюдава дълго време, после кимна и му нареди да заеме мястото си в редиците ни.

Гарвана ни беше използвал, но през това време бе открил свой нов дом. Добре дошъл в семейството!

Излязохме от града и се насочихме към новия гарнизон в Клина.