Червената кутия

14.

— Тази вечер — обясних на Улф — ще бъде отслужена молитва в памет на Макнейр. Колинджър, нотариусът, ми намекна, че присъствието на изпълнителя на завещанието на траурната церемония е желателно. С колата ли ще отидем?

— Абсурд! — промърмори Улф. — Ти ще ме представяш в църквата. Убиецът също ще бъде там. Не ми досаждай повече.

В десет часа пристигна Хенри Х. Барбър, нашият нотариус, следван от Колинджър. Улф, разбира се, беше в оранжерията. Занесох му няколко писма за подпис и когато той слезе долу в единайсет часа, другите си бяха отишли. Той сложи няколко орхидеи във вазата, прегледа пощата и се обади на Реймънд Плеън, друг любител на орхидеи.

Към един без четвърт Фриц донесе телеграма. Отворих я и прочетох:

„Шотландия отрицателно. Картаген отрицателно. Разрушения бунт отрицателно. Хичкок“

Взех си кода и се изкашлях.

— Ако е вярно, че липсата на новини е добра новина, можем да сме спокойни. Хичкок съобщава, че не е постигнал никакъв резултат в Шотландия, тъй като лицето отказва да даде сведения. Продължава усилията си. В Картаген също няма резултат поради разрушения по време на бунт преди две години. И там продължават търсенето. Бих могъл да допълня, че положението е абсолютно същото и в Ню Йорк на Трийсет и пета улица.

Улф измърмори нещо неразбрано. Изминаха десет минути и едва тогава проговори:

— Арчи, трябва ми тази червена кутия.

— Да, сър.

— Трябва ми! Снощи, след като ти излезе, отново се обадих на господин Хичкок в Лондон. Нощна тарифа. Разбрах, че сестрата на Макнейр живее в старата семейна къща близо до Кемфърд и има вероятност той да е скрил предмета там по време на пътуванията си до Европа. Помолих Хичкок да проведе издирване, но тази телеграма ми показва, че сестрата на Макнейр отказва. Той въздъхна:

— Никога не съм имал по-досаден случай. Знам всичко, което ми е нужно, но нямам абсолютно никакво доказателство. Ако не намерим тази кутия, ще трябва ли да изпращаме Сол до Шотландия или до Испания? Толкова ли сме глупави, че ще ни бъде необходимо да обиколим половината земно кълбо, за да можем да обясним мотивите и начина, по който е извършено това престъпление, станало пред очите ни? И в този кабинет?

Щом започваше да се сърди, значи имаше надежда.

— Може би — предложих аз — това е един от случаите, в които е нужна повече сръчност отколкото интелигентност? Кой знае дали няма да е достатъчно някоя от горилите на Крамър да намери следа от продажба на цианкалий…

— Цианкалият най-вероятно е купен преди много години и не от Америка. Работата не е само добре свършена, тя е и добре планирана. А господин Крамър дори не знае кой е извършил убийството!

— А вие го знаете. И какво от това?

— Знам кой е убиецът, но това с нищо не ми помага. Без доказателства съм в положението на Крамър. Апропо, той се обади снощи, няколко минути след като ти излезе. Не беше доволен. Мисли, че е трябвало да му кажем за съществуването на „Гленан“, а не да чакаме той да я открие, ровейки се в документите на Макнейр. Освен това много се сърди на Сол, че не е пуснал хората му във вилата. Надявам се, че подаръкът, който му направихме с Жебер, ще е достатъчен, за да го успокои.

— А аз — отбелязах — се надявам, че няма да успее да изтръгне от Жебер ключа на загадката. В противен случай ще изглеждам като най-големия глупак.

— Не се притеснявай, Арчи. Малко вероятно е Жебер да предаде единствената опорна точка, която има по стръмния си път. Присъствието му тук не би послужило за нищо… Да, Фриц? А! Суфлето не може да чака? Идваме веднага.

Хелън Фрост се обади по време на обяда. Още от сутринта имах чувството, че нашата клиентка ще ни зареже. Но не стана нищо подобно: ставаше въпрос за Перен Жебер. Госпожа Фрост се обадила в хотела му и там й казали, че той не се е прибрал през нощта. В крайна сметка разбрала къде е. Хелън добави, че въпреки неприятните навици на Жебер, все пак е стар приятел на майка й и на нея самата. Помоли ме да отида в управлението и да видя как вървят работите там.

— Добре — отвърнах, като се мръщех. — Само да си довърша обяда и тръгвам.

Минаваше два часът, когато отидох да взема колата от гаража.

Надявах се Крамър да е излязъл и да разговарям с Бърк, но не се получи. Инспекторът беше на мястото си.

— А! Ето те и теб! — възкликна той, когато влязох в кабинета му. — Бърк ми разказа за теб тази сутрин.

— С удоволствие бих седнал — отговорих аз.

— Не се учудвам. Моето кресло ли искаш?

— Не, благодаря.

— Какво искаш?

— Признайте, инспекторе, че е много трудно да ви се угоди. Ние правим всичко възможно, за да ви помогнем да намерите кутията, а вие се сърдите. Хващаме един тип, който се опитва да влезе през прозореца, предаваме ви го и вие пак се сърдите.

— Защо идваш при него? Улф те изпраща да го попиташ нещо.

— Съвсем не. Просто изпълнявам обещание. Обещах на някого да дойда да видя как е Жебер и какво ще правите с него. Това е всичко, повярвайте ми.

— Възможно е. Ще те заведа при него. Ако можеш да измъкнеш нещо, не се колебай. Моите хора го обработват от седем часа сутринта. Те дори не успяват да го ядосат.

Той натисна един бутон. Появи се някакъв сержант.

— Този човек се казва Гудуин — осведоми го Крамър. — Заведете го в стая №5 и кажете на Стърджис, че господин Гудуин може да участва в разпита, ако иска. Мини оттук, преди да си тръгнеш, Гудуин. Може би ще имам въпрос към теб.

— Разбира се.

Сержантът ме заведе в подземието и отвори една врата. Стаята беше малка и гола. В средата бе поставен дървен стол, на който седеше Перен Жебер. Голям рефлектор светеше пряко в очите му. Близо до него имаше дребен мъж с клепнали уши и рошава коса; малко по-далече седеше на стол друг тип, на когото моят водач каза няколко думи. Всички бяха по ризи.

Приближих се до Жебер. След като ме позна, той се надигна на стола си и каза дрезгаво:

— Гудуин! А! Гудуин!

Малкото човече му удари плесница по лявата буза, веднага последвана от друга по дясната, като му заповяда да седне. Второто ченге, което непрекъснато си бършеше лицето, стана и дойде при мен.

— Гудуин? Казвам се Стърджис. Идвате от името на инспектора? Искате ли вие да разпитате клиента?

— Не веднага — отговорих аз. — Продължавайте. Ако ми хрумне някоя идея, ще ви я кажа.

Огледах Жебер. Бяха му свалили вратовръзката, а очите му бяха кървясали от силната светлина и шамарите, които получаваше всеки път, когато се опитваше да си затвори очите.

— Произнесохте името ми. Имате ли нещо да ми кажете? — попитах аз.

Той поклати глава и изръмжа нечленоразделно.

— Той не е в състояние да говори — казах. — Нищо няма да можете да измъкнете от него, докато не му дадете да пие вода.

— Вода? — изсмя се Стърджис. — Дадохме му вода преди два часа. Бъдете спокоен, ще проговори, стига да иска.

Другият полицай се приближи до Жебер и започна на свой ред да задава въпроси.

— Тя защо ти даваше пари? — попита той, а лицето му беше само на десет сантиметра от лицето на Жебер.

Той не отговори, нито помръдна.

— Тя защо ти даваше пари?

Отново мълчание.

Жебер помръдна леко глава.

Полицаят стана и го почерпи с две плесници, а след това с още една.

Това продължи двайсет минути, без да даде резултат. Малкото човече смени припева и започна да пита Жебер какво е търсил през нощта в „Гленан“. Французинът измърмори нещо неразбрано и получи нова серия шамари. Приготвих се да си вървя, когато вратата се отвори пред сержанта, който ме бе довел. Той изгледа Жебер презрително и каза на Стърджис:

— Заповед на шефа: зарежи разпита, дай на клиента нещо за пиене, заведи го на северния изход и ме чакай там. Шефът иска той да е готов след пет минути. Имаш ли чаша?

Стърджис отвори шкафа, откъдето извади порцеланова чаша. Подаде я на сержанта, а той я напълни от малка плоска бутилка, която извади от джоба си.

— Дай му това.

Сержантът се обърна към мен:

— Ще дойдете ли в кабинета на инспектора, Гудуин? Ще ви придружа дотам.

Последвах го мълчаливо, тъй като нямах настроение за размяна на любезности с когото и да било от присъстващите. Качихме се в асансьора, който ни отведе до Крамър.

— Седни, младежо — подхвърли инспекторът, като дъвчеше угасналата си пура. — Какво ще кажеш, долу нищо не може да се направи, нали? Пратих най-добрия си човек при Жебер тази сутрин. Той го обработва в продължение на четири часа, без да постигне някакъв резултат. Тогава реших да опитам нещо друго.

— Нещо друго? Това са двамата „придружители“, нали? — попитах аз. — И сега ще го пуснете да си върви?

— Налага се — смръщи се Крамър. — Пристигна някакъв адвокат, несъмнено нает от госпожа Фрост, който започна да вдига голям шум. Освен това Жебер е френски поданик. Обадиха ни се от консулството. Вече се питам дали този тип заслужава да губим времето си с него. Естествено, ще накарам да го проследят, но каква ми е ползата от това? Когато подобен тип знае нещо, свързано с убийство, трябва да съществува начин да го накарам да говори, не е ли така?

— Разбира се — отговорих. — Това е по-добре, отколкото… Както и да е. Имате ли новина от „Гленан“?

— Не.

Крамър скръсти ръце зад врата си, облегна се назад и продължи да говори, без да престава да дъвче пурата си:

— Неприятно ми е да го кажа, младежо, но ти би трябвало да се намираш в стая №5 вместо Жебер.

— Аз? — изненадах се. — Невъзможно! След всичко, което направих за вас?

— Не се шегувай. Не съм в настроение. Разбери, че ми е ясно как работи Улф. Не казвам, че ще го последвам, но ми е ясно какви са намеренията му. Признавам, че досега винаги е успявал, но всяко нещо си има начало. Възможно е този път да не се справи така добре, както досега. Той работи за Фростови.

— За една от Фростови — поправих го аз.

— Точно това е странното. Първо за Лю, а после за момичето. Никога не съм го виждал така бързо да си сменя клиентите и бих искал да знам защо го е направил.

— Причината не е в него. Беше принуден.

— Така ли? Във всеки случай това стана точно след смъртта на Макнейр. Улф знае повече, отколкото говори. Нямам доказателства за това, което казвам, но съм убеден, че червената кутия е у него.

— Грешите, инспекторе — заявих, — напълно грешите.

— Забележи, не вярвам, че Улф доброволно предпазва престъпника, но мисля, че той крие веществено доказателство от първостепенна важност. Защо? Отговорът на това трябва да се търси в семейство Фрост. Просто защото другите отправни точки не дават никакъв резултат. Нищо от сестрата, която живее в Шотландия. Нищо от Париж. Нищо от документите на Макнейр. Няма и следа от покупка на отрова. Единственото сигурно нещо, което знам за Фростови, научих от стар неприятел на семейството. Стара история: Едуин Фрост е лишил жена си от наследство заради връзката й с някакъв французин. Накарал я е да се откаже от богатството, като я е заплашил с развод. Добре. Жебер е французин, но Макнейр не е. Следователно не сме направили нито крачка напред. — Той млъкна за миг, а след това продължи: — Ще кажеш ли нещо от мое име на Улф?

— Разбира се. Да записвам ли?

— Не е необходимо. Кажи му, че ще следя Жебер, докато цялата тази история не стане ясна. Ако не намеря червената кутия, един от най-добрите ми хора ще замине в сряда за Франция. Кажи му също, че съм научил едно-две нови неща: например, че през последните пет години госпожа Фрост е дала на Жебер шейсет хиляди долара, взети от наследството на вашата клиентка. А кой знае колко му е дала преди това?

— Шейсет хиляди долара! — подсвирнах аз. — От парите на Хелън Фрост?

— Да. Това учудва ли те?

— Естествено. И как му е давала сумите? В пощенски марки или монети от пет цента?

— Всеки месец от пет години насам Жебер е депозирал в банката по своя сметка чек от хиляда долара, подписан от Калида Фрост. Сведението идва директно от банката.

— Много интересно. Мога ли да ви напомня, че Калида Фрост не е наша клиентка?

— Майка или дъщеря, каква е разликата? Парите са на момичето, но предполагам, че майката взима половината от тях. Мисля, че няма никаква разлика.

— Не се знае. И защо госпожа Фрост е давала толкова пари на Жебер?

— Като се прибереш вкъщи, попитай Улф — каза Крамър, като присви очи.

— Хайде, хайде, инспекторе! Неприятно е, че виждате Улф само когато започне да размахва камшика наляво и надясно. Мислите, че той знае всичко. Мога да ви кажа поне три неща, които той никога няма да узнае.

— Повтарям ти, че съм сигурен, че червената кутия е у него. Мисля, че в интерес на клиента си и поради свой собствен интерес не съобщава това, което знае. Ще чака седми май, за да проговори, защото на този ден Хелън Фрост ще навърши двайсет и една години. Мислиш ли, че тази комедия се харесва на прокурора? Или на мен?

— Просто не знам какво да кажа, за да ви убедя. Елате вкъщи и поговорете с шефа.

— За какъв дявол? Знам как ще протече срещата. Аз ще седна и ще му изложа причините, поради които мисля, че лъже, а той ще се облегне назад, ще затвори очи и ще каже: „Нима!“ Ще отвори очи чак когато трябва да си поиска бира. Трябвало е да стане кръчмар. Някои хора завещават мозъците си за медицински изследвания, той трябва да завещае стомаха си.

Станах.

— Отлично — казах аз. — Ако ще го упреквате, че пие, когато е жаден, няма да мога да ви убедя в нищо. Единственото, което мога да ви кажа, е, че сте на напълно погрешен път. Самият Улф казва, че ако намери кутията, веднага ще приключи следствието.

— Не вярвам! Кажи му това, за което говорихме.

— Съгласен съм. Да предам ли и поздравите ви?

Минаваше шест, когато се прибрах вкъщи. Улф беше в кабинета, седнал в креслото си с ръце, кръстосани на корема. Срещу него с чаша в ръка седеше Сол Панцър.

Кимнах им и седнах зад бюрото си, за да се обадя на Хелън. Разказах й, че съм видял Жебер, който изглеждаше доста уморен от разпита, на който го бяха подложили, но в крайна сметка го пуснаха да си върви. Тя го знаеше, защото самият Жебер й се беше обадил. Опита се да ми благодари, но й казах да отложи това за по-късно. Когато свърших с разговора, завъртях стола си и застанах с лице срещу шефа. Той прекъсна Сол и ми каза:

— Сол има нужда от двайсет долара, а в чекмеджето има само десет.

Улф никога не носи пари у себе си.

— Знам — отговорих аз. — Утре сутринта ще отида до банката.

Подадох четири банкноти на Сол, който ги прибра в джоба си.

— Разбира се, Сол, никой не трябва да те види — предупреди го Улф.

— Естествено, сър — отговори Сол и стана, докато аз записвах сумата в книгата за разходи.

— В „Гленан“ ли се връща Сол? — попитах.

— Не — въздъхна шефът. — Те са претърсили вилата без никакъв резултат. Крамър намерил ли е червената кутия?

— Не. Той смята, че тя е у вас.

— Така ли? С тази хипотеза ли ще приключи следствието си?

— Не мисля. Той има намерение да изпрати човек в Европа. Със Сол биха могли да пътуват заедно.

— Сол няма да заминава. Поне не веднага. Поверих му друга мисия. Ти ми даде идеята за това, като си мислеше, че се шегуваш: вместо да търся навсякъде червената кутия, реших да седна, да затворя очи и да се досетя къде се намира тя. И след това да изпратя някой да я донесе. Този някой е Сол.

— Баламосвате ме. Разкажете ми всичко. Кой е идвал?

— Никой.

— Някой обаждал ли се е по телефона?

— Не.

— Да не сте получили писмо, телеграма или някакво друго послание?

— Не, не съм.

— И изпращате Сол да донесе червената кутия?

— Да.

— Той кога ще се върне?

— Не знам точно. Утре може би или вдругиден.

— Разбрах. Това е шега. Би трябвало да се сетя. Последното нещо, което бихте могли да направите сега, е да намерите кутията. Крамър ще бъде убеден, че сме я имали още от началото и вече няма да разговаря с нас. По доста интересен начин разпитваха Жебер. Вие казвахте, че насилието е долнопробен метод, и сега аз съм съгласен с вас. В крайна сметка Крамър ми каза нещо интересно. През последните пет години госпожа Фрост е наброила шейсет бона на Перен Жебер. По един бон на месец. Жебер не пожела да каже защо му ги е давала. Не знам дали са питали госпожа Фрост. Това сведение съвпада ли с вашата чудесна теория?

— Много добре — отговори шефът, като клатеше глава. — Естествено, не знаех каква е точната сума.

— Я виж ти! Но за сметка на това знаехте, че тя му дава пари?

— Съвсем не. Предполагах го. Нормално е, че му плаща. Това момче трябва от нещо да преживява. Поне той така си мисли. Как са го накарали да признае?

— Нищо не е признал. Разбрали са от банката.

— Чиста работа. Крамър има нужда от огледало, за да е сигурен, че носът му е в средата на лицето.

Поклатих глава.

— Предавам се. Вие сте идеален, несравним, единствен. Само едно нещо липсва на вашата организация — електрически стол в антрето. Така ще можете да свършите цялата работа съвсем сам.

Станах и изтупах панталона си с ръка.

— Трябва да тръгна в осем часа, за да ви представлявам на траурната церемония на господин Макнейр.

— Не ти завиждам — въздъхна Улф. — Мислиш ли, че е необходимо?

— Разбира се. Ще направи добро впечатление. Освен това все някой трябва да работи.