Червената пирамида

13. Лице в лице с пуйката убиец

Аз съм на ред.

Първо на първо, подмятанията на Сейди, че съм бил като „пале“, са напълно неуместни. Не съм зяпал прехласнато Зия. Просто не съм срещал много хора, които умеят да мятат огнени топки и да се бият с богове. /_Стига си ми правила физиономии, Сейди. Приличаш на Хуфу./_

Та се метнахме в пясъчния тунел.

Всичко потъна в мрак. Когато се устремих напред, пак ме присви под лъжичката, сякаш се возя на влакче на ужасите. Шибаше ме горещ вятър, кожата ми пламтеше.

После тупнах на покрит с плочки студен под, а върху мен се свлякоха Сейди и Зия.

— Ох! — простенах.

Първото, което забелязах, бе, че тялото ми е покрито с тънък слой пясък, наподобяващ пудра захар. После очите ми свикнаха с ослепителната светлина. Намирахме се в голяма сграда, в нещо като търговски мол, и около нас се блъскаха тълпи.

Не… не в мол. Бяхме на двуетажно летище с магазини, много витрини и лъскави метални колони. Навън беше тъмно и така разбрах, че сме в друга часова зона. По високоговорителите кънтяха съобщения на език, който звучеше като арабски.

Сейди изплю малко пясък.

— Пу!

— Идвайте — подкани Зия. — Не можем да стоим тук.

Изправих се с усилие на крака. Покрай нас на поток се носеха хора — някои в дрехи като на Запад, други в арабски роби и тюрбани. Мина и семейство, което се караше на немски — направо щяха да ни отвеят с куфарите.

Точно тогава се обърнах и видях нещо, което познах. Насред летището се издигаше копие в естествен размер на древноегипетска лодка, направена от светнали витрини: щанд за парфюми и бижута.

— Това е летището в Кайро — казах.

— Да — потвърди Зия. — А сега да вървим!

— Закъде сме се разбързали? Може ли… може ли Серкет да ни проследи през пясъчната порта?

Зия поклати глава.

— Всеки път, когато създават вход, древните останки се нажежават. Трябва да се поохладят, могат да се използват отново чак след дванайсет часа. Но пак трябва да мислим за охраната на летището. Ако не искате да се срещнете с египетските полицаи, тръгвайте веднага с мен.

Тя ни сграбчи за ръцете и ние тръгнахме да се провираме през навалицата. Сигурно сме приличали на просяци със старовремските дрехи и пясъка, с който бяхме покрити от глава до пети. Всички ни заобикаляха, но никой не се опита да ни спре.

— Защо сме тук? — попита Сейди.

— За да видим развалините на Хелиопол — отговори Зия.

— Вътре в летището ли? — учуди се сестра ми.

Спомних си нещо, което татко ми беше казвал преди години, и косата ми настръхна.

— Развалините, Сейди, са под нас. — Погледнах Зия. — Нали?

Тя кимна.

— Древният град е бил плячкосан преди векове. Някои от паметниците му, например двете Игли на Клеопатра, са отнесени на друго място. Повечето храмове са разрушени, за да се отвори място за нови постройки. Каквото е останало, е изчезнало под предградията на Кайро. Най-големият участък се намира под това летище тук.

— И как ще ни помогне това? — попита Сейди.

Зия отвори с крак един служебен вход. Зад вратата имаше килер за метли. Зия заповяда тихо:

— Sahad.

Килерът потрепери и изчезна, а на негово място изникнаха каменни стъпала, които водеха надолу.

— Не целият Хелиопол е в развалини — поясни тя. — Вървете плътно зад мен. И не докосвайте нищо.

Стълбите сигурно се спускаха десет милиона километра, защото имах чувството, че слизаме цяла вечност. Проходът бе направен за дребосъци. Почти през цялото време трябваше да вървим наведени и да пълзим, а пак си ударих десетина пъти главата в тавана. Светеше само огнената топка в ръката на Зия и от нея по стените подскачаха сенки.

И друг път съм бил по такива места: проходи вътре в пирамиди, гробници, които татко е открил при археологически разкопки, — и никога не съм ги обичал. Имах чувството, че милионите тонове камък отгоре ще ми изкарат целия въздух от белите дробове.

Накрая стигнахме дъното. Тунелът се разшири и най-неочаквано Зия спря. След като очите ми посвикнаха, видях защо. Стояхме на ръба на бездна.

Над нея можеше да се мине само по една дъска. От другата страна имаше вход, а от двете му страни — двама гранитни воини с чакалови глави. Воините бяха кръстосали копията си.

Сейди въздъхна.

— Ох, дано няма пак статуи психари.

— Остави шегите — предупреди я Зия. — Това е входът за Първия ном, най-стария клон на Дома на живота, щабквартира на всички магьосници. Задачата ми беше да ви доведа дотук цели и невредими, но не мога да ви помогна да прекосите пропастта. Всяка магьосница трябва да разчисти пътя си сама и всяка се изправя пред различни опасности.

Тя погледна Сейди с очакване, от което се подразних. Първо Баст, а сега и Зия — и двете се държаха със Сейди така, сякаш тя притежава свръхспособности. Е, да, вярно е, че успя да отвори вратата на библиотеката, но защо никой не гледаше и мен с очакването да направя някой страхотен фокус?

Пък и още бях сърдит на Сейди за подмятанията й в музея в Ню Йорк — колко ми било лесно на мен да си пътешествам с татко из цял свят. Тя нямаше и представа колко често ми е идело да възроптая, че постоянно пътувам, колко дни ми се е искало да не съм принуден да се качвам на самолет и да си бъда дете като всички останали — да ходя на училище и да намирам нови приятели. Но не можех да недоволствам. „Винаги трябва да изглеждам безупречно“, ми беше казал татко. И той говореше не само за облеклото. Говореше и за поведението ми. След като мама си отиде, татко си нямаше никой друг освен мен. Имаше нужда да бъда силен. Обикновено това не ми пречеше. Обичах татко. Но беше и много трудно.

Сейди не го разбираше. Лесно й беше на нея. А сега беше център на вниманието, сякаш не аз, а тя бе по-особена. Не беше справедливо.

Точно тогава чух наум гласа на татко: „Справедливостта означава всички да получават каквото им е нужно. И единственият начин да го получиш, е да направиш така, че това да стане.“

И аз не знам какво ме прихвана, но извадих меча и тръгнах със сигурна крачка по дъската. Краката ми сякаш се движеха сами и изпреварваха мозъка ми. Помислих си: „За какво ти трябва да го правиш!“ Но веднага си отговорих: „Не, не ни е страх от това тук“. И гласът не звучеше като моя.

— Картър! — извика Сейди.

Аз продължих да вървя. Стараех се да не гледам надолу към зейналата бездна под краката ми, но тя беше толкова огромна, че чак ми се виеше свят. Докато прекосявах пропастта по тясната дъска, имах чувството, че съм някоя от играчките с магнит на дъното, които се въртят и се клатушкат.

Когато се приближих до отсрещната страна, входът между двете статуи засия като завеса от червена светлина.

Поех си дълбоко въздух. Червената светлина може би беше портал — точно като пясъчната врата. Ако просто минех достатъчно бързо през нея…

Точно тогава от тунела се изстреля първият кинжал.

Мечът ми се раздвижи още преди да съм усетил. Кинжалът щеше да ме прониже в гърдите, но аз успях някак да го отбия с острието и да го запратя в бездната. От тунела изхвърчаха още два кинжала. Никога не съм се славел с добри рефлекси, сега обаче те бяха светкавични. Сниших се, за да избегна първия кинжал, а втория хванах с извитото острие на меча, обърнах го и го запратих обратно в тунела. „Как, да му се не види, успях?“

Стигнах края на дъската и замахнах с меча към червената светлина, която примига и угасна. Очаквах статуите да оживеят, но не се случи нищо. Чуваше се само как кинжалът издрънчава върху камъните на дъното на пропастта далеч долу.

Входът отново засия. Червената светилна се втвърди на странна форма: птица с височина метър и половина и с човешка глава. Вдигнах меча, но Зия кресна:

— Недей, Картър!

Човекоптицата прибра криле. Обточените й с черен молив очи се присвиха — мъжът започна да ме оглежда от горе до долу. На главата му лъщеше красива черна перука, лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки. Под устата му беше залепена една от изкуствените сплетени бради на фараоните, която приличаше на обърната назад конска опашка. Мъжът не изглеждаше враждебно настроен, ако не броим това, че около него мигаше червена светлина и че от врата надолу той всъщност бе най-голямата кръвожадна пуйка на света.

Точно тогава ми хрумна вледеняващата мисъл: птицата е с глава на човек и със същата форма, която си представих, че приемам, докато спях в къщата на Еймъс, а душата ми напусна тялото и се отправи към Финикс. Нямах представа какво означава това, но се уплаших.

Птицата задраска по пода. После най-неочаквано се усмихна.

— Pari, niswa nafeer — каза ми, или най-малкото ми прозвуча така.

Зия ахна. Двете със Сейди вече стояха пребледнели зад мен. Явно бяха успели да се прехвърлят през бездната, без да ги усетя.

Накрая Зия се окопити. Поклони се на птицата. Сейди последва примера й.

Съществото ми намигна, сякаш току-що си бяхме казали шега. После изчезна. Червената светлина угасна. Статуите отдръпнаха ръце и махнаха копията пред входа.

— Това ли беше? — попитах аз. — Какво каза пуйката?

Зия ме погледна с нещо като страх.

— Това, Картър, не беше никаква пуйка. Това беше ba.

Бях чувал и друг път татко да употребява думата, но не се сещах какво означава.

— Поредното чудовище ли?

— Душа на човек — поясни Зия. — В този случай душа на мъртвец. На магьосник от едно време, който се е завърнал да служи като страж. Такива души охраняват входовете на Дома.

Тя се взря в лицето ми, сякаш току-що съм получил ужасен обрив.

— Какво? — попитах настойчиво. — Защо ме гледаш така?

— А, нищо — отговори тя. — Трябва да побързаме.

Промуши се покрай мен на ръба на пропастта и се скри в тунела.

Сейди също се беше втренчила в мен.

— Добре де — рекох. — Какво каза птицата? Разбра ли?

Тя кимна смутена.

— Припознала се е. Явно недовижда.

— Защо?

— Защото каза: „Мини, царю честити“.

След това изпаднах в нещо като унес. Минахме през тунела и влязохме в огромен подземен град със зали и помещения, аз обаче помнех само някакви откъслечни неща.

Таваните се извисяваха на четири до шест метра и аз нямах усещането, че сме под земята. Във всички зали имаше редици тежки каменни колони, каквито съм виждал по древноегипетските развалини, тези тук обаче бяха в отлично състояние и ярко оцветени, така че да приличат на палми с изсечени от скала зелени клони в горния край, затова ми се струваше, че се разхождам през вкаменена гора. В медни мангали гореше огън. От него не се издигаше дим и миришеше на хубаво, като на пазар за подправки: на канела, на карамфил, индийско орехче и други неща, които не разпознавах. Градът ухаеше като Зия. Дадох си сметка, че тук е нейният дом.

Видяхме неколцина души, главно по-възрастни мъже и жени. Някои бяха в широки ленени дрехи, други бяха облечени като хората от ново време. Срещнахме някакъв в костюм, който разхождаше черен леопард на каишка, сякаш това си беше съвсем нормално. Друг пък даваше на висок глас заповеди на малко войнство метли, парцали и кофи, които щъкаха напред-назад и чистеха града.

— Като в онова анимационно филмче — отбеляза Сейди. — Където Мики Маус се опитва да прави магии и метлите все мъкнат вода и я разливат.

— „Чиракът на магьосника“ — напомни Зия. — Знаеш, че то е заснето въз основа на една египетска приказка, нали?

Сейди само я погледна. Разбирах я. Идваше й много.

Минахме през зала със статуи с чакалови глави и мога да се закълна, че те ни следяха с очи. След няколко минути Зия ни преведе през открит пазар — ако можеш да наречеш под земята нещо „открито“ — с десетки сергии, по които се продаваха какви ли не чудесии, например вълшебни пръчици във вид на бумеранг, глинени кукли, които говореха и ходеха, папагали, кобри, свитъци папирус и стотици различни лъскави амулети.

После минахме по брод тъмна река, която гъмжеше от риба. Помислих я за костур, но после видях стръвните й зъби.

— Това пирани ли са? — полюбопитствах.

— Тигрови риби от Нил — уточни Зия. — Като пираните с тази разлика, че могат да достигнат до седем килограма.

След това вече внимавах повече къде стъпвам.

Завихме и тръгнахме покрай богато украсена сграда, изсечена от черен камък. По стените бяха изваяни седнали фараони, а входът беше с формата на усукана на кълбо змия.

— Какво има там? — попита Сейди.

Надзърнахме и видяхме деца — сигурно към двайсетина, всичките на по шест-десет години, които седяха с кръстосани крака на наслагани на редици възглавници. Бяха се надвесили над медни купички, взираха се съсредоточено в някаква течност и нашепваха тихо. В началото помислих, че е класна стая, но никъде не се виждаше учител и помещението беше осветено само от няколко свещи. Ако се съди от броя празни места, в стаята можеха да се поберат два пъти повече деца.

— Нашите посветени, учат се да гадаят — каза Зия. — Първи ном трябва да държи връзка със събратята от цял свят. Използваме най-малките за… нещо като свързочници.

— Значи имате такива бази навсякъде по света?

— Повечето са много по-малки, но да, имаме.

Спомних си какво ни е обяснил Еймъс за номите.

— Египет е Първият ном. Ню Йорк е Двайсет и първият. Кой е последният, Триста и шейсетият?

— Антарктика — отвърна Зия. — Пращат те там за наказание. Няма друго освен двама-трима премръзнали магьосници и шепа вълшебни пингвини.

— Вълшебни пингвини ли?

— Не задавай въпроси.

Сейди посочи децата вътре.

— Как става? Виждат изображения върху водата ли?

— В купичките има дървено масло — уточни Зия. — Но да, виждат разни неща.

— Съвсем малко са — отбеляза Сейди. — Само толкова ли са посветените в целия град?

— В целия свят — поправи я Зия. — Преди имаше повече, но… — не се доизказа тя.

— Преди какво? — попитах аз.

— А, нищо — отсече мрачно Зия. — Гадаят именно току-що посветените, защото младият ум е по-възприемчив. Обучението на магьосниците започва най-късно, когато те са на десет години… с няколко опасни изключения.

— Говориш за нас — рекох.

Тя ме погледна благоговейно и аз разбрах, че още си мисли за това как ме е нарекъл духът птица: царю честити. Изглеждаше съвсем нереално, точно като това, че името на рода ни е вписано в свитъка с „Кръвта на фараоните“. Как изобщо беше възможно да съм потомък на царе от древността? А и да бях, със сигурност не бях цар. Нямах си царство. Вече си нямах дори куфар.

— Чакат ви — напомни Зия. — Идвайте.

Вървяхме толкова дълго, че чак ме заболяха краката.

Накрая излязохме на кръстопът. Вдясно имаше няколко тежки бронзови врати с огън от двете страни, а вляво — шестметров сфинкс, изсечен върху стената. Между лапите му се беше сгушила врата, но тя бе зазидана и покрита с паяжини.

— Прилича на Сфинкса в Гиза — казах аз.

— Защото се намираме точно под истинския Сфинкс — отвърна Зия. — Онзи тунел там води право при него горе. По-точно, водеше, преди да го запечатат.

— Но… — Засмятах бързо наум. — Сфинксът се намира на колко… на трийсетина километра от летището в Кайро.

— Приблизително.

— Няма как да сме стигнали толкова далеч пеш.

Зия се усмихна и аз неволно забелязах колко красиви са очите й.

— На вълшебните места, Картър, разстоянието се мени. Със сигурност вече го знаеш.

Сейди се прокашля.

— Защо тогава тунелът е затворен?

— Археолозите все се навъртаха около Сфинкса — каза Зия. — И копаеха около него. Накрая, през осемдесетте години на XX век, откриха първата част от тунела под Сфинкса.

— Татко ми е казвал! — рекох. — Но ми е обяснявал, че тунелът е задънен.

— Да, защото се заехме с това. Не можехме да допуснем археолозите да разберат колко много пропускат. Наскоро най-добрият египетски астролог изказа предположението, че са открити едва трийсет на сто от останките на Древен Египет. Истината е, че са намерени само десет на сто, и то не най-интересните.

— Ами гробницата на Тутанкамон? — възразих аз.

— На онзи малолетен фараон ли? — завъртя очи Зия. — Пълна скука. Не е зле да видиш някои от хубавите гробници.

Почувствах се малко обиден. Татко ме беше нарекъл на Хауард Картър, човека, открил гробницата на Тутанкамон, затова открай време се чувствах лично свързан с нея. Щом това не беше „хубава“ гробница, как ли изглеждаха хубавите?

Зия се обърна с лице към бронзовите врати.

— Това е Залата на епохите.

Тя долепи длан до печата, върху който се виждаше символът на Дома на живота.

Йероглифите започнаха да сияят и вратите се отвориха.

Зия се обърна с много сериозно лице към нас.

— Предстои ви да се запознаете с Главния лектор. Дръжте се прилично, ако не искате да ви превърнат в насекоми.