Червени морета под червени небета

Осма глава. Краят на лятото

Тъмни вълни пред носа, от всички страни — вода, вода във въздуха, чиито капки плющят като оловни тежести по промазаното наметало на Локи. Дъждът като че прииждаше от една страна, после от друга и не желаеше да пада право надолу, а „Червеният вестоносец“ се клатушкаше напред-назад в сивите ръце на бурята.

— Мастер Валора! — Локи се вкопчи здраво в спасителните въжета, омотани около главната мачта (както бяха омотани и навсякъде около палубата), и ревна срещу отворения изход към главната палуба. — Колко вода има в кладенеца?

Отговорът на Джийн дойде малко по-късно:

— Две стъпки!

— Много добре, мастер Валора!

Локи забеляза, че Плешивия Мазука се е вторачил в него, и потисна тревогата си. Знаеше, че внезапната смърт на Калдрис предния ден екипажът прие за ужасно лоша поличба — те открито мърмореха за жени и котки, а цялото им нелюбезно внимание бе насочено към някой си Орин Равел, чието положение на капитан и спасител все повече се разклащаше. Локи се обърна към кърмчията и видя, че отново е вперил поглед в шибащия дъжд, привидно погълнат от удълженията си.

Двама моряци с наметала стояха на второто кормило зад Мазука. В морето натискът на руля беше толкова голям, че можеше лесно да изхвърчи от ръцете на сам мъж. Лицата им бяха тъмни сенки под качулките. И те не биха казали нищо дружелюбно на Локи.

Вятърът пищеше във въжетата и на много стъпки над тях, където повечето платна бяха здраво сгънати. Те продължиха да плават в неопределено югозападно направление, с толкова силен крен към десния борд, че Мазука и помощниците му не просто стояха на кормилата — развилнялото се море изискваше постоянно и тягостно съсредоточаване, за да удържат кораба стабилен, а вълните все повече се надигаха.

Сивкавозелена вълна обля голите ходила на Локи и той всмука шумно въздух. Беше зарязал ботушите си, защото с необути крака се крепеше по-здраво на палубата. Той наблюдаваше водата, която заливаше палубата — нежелан, ала чест гост, преди да се оттече в отворите и да се процеди покрай ръбовете на брезентите, постлани под решетките по палубата. В действителност водата беше топла, но тук, в сърцето на бурята, където слънце не проникваше, а вятърът във въздуха режеше като нож, въображението му я правеше студена.

— Капитан Равел?

Джабрил идваше към него покрай левия парапет, стиснал в черната си като нощ ръка фенер за буря.

— Би било препоръчително още преди няколко часа да свием шибаните брамсели по мачтите! — кресна той.

Откакто Локи стана сутринта, Джабрил го беше упрекнал и му беше напомнил за разни неща поне половин дузина пъти без подкана. Локи се загледа нагоре, към върховете на гротмачтата и фокмачтата и почти се загуби в развихрената мъгла горе.

— И на мен ми хрумна, Джабрил, но ми се стори ненужно. — Според прочетеното от Локи дори и без опънати брамсели мачтите можеше да окажат нежелана подкрепа на смъртоносните бурни ветрове и дори да прекатурят кораба. А той беше твърде зает, че да се сети да ги свие.

— Твърде нужно ще ви се стори, да му се не види, ако се свлекат и завлекат и въжетата!

— Може след малко да ги прибера, Джабрил, ако реша, че е уместно.

— Ако решите, че е уместно?! — зяпна Джабрил срещу него. — Съвсем ли се лишихте от проклетия си разум, Равел? Още преди часове му беше времето да ги свалим тези гадове, а сега моряците, с които разполагаме, са ужасно нужни по други места, а шибаната буря се усилва! Можем да пробваме само ако корабът е в опасност… но, проклет да бъда, нищо чудно скоро и да изпадне! Били ли сте някога толкова далеч в Пиринчено море, капитане?

— Да, разбира се, че съм. — Локи се потеше под промазаното наметало. Ако му беше известно доколко действително разбира Джабрил от мореплаване, той щеше да внимава за подробностите, като му възлага задачи, но сега вече беше късно и част от некадърността му беше лъснала. — Прости ми, Джабрил. Калдрис ми беше добър приятел и загубата му малко ме извади от форма.

— Брей! А пък загубата на шибания кораб ще извади доста от форма всички нас, капитане! — Джабрил се обърна и тръгна покрай десния парапет, но след малко отново се завъртя към Локи. — И двамата, по дяволите, знаем със сигурност, че няма и пукната котка на борда, Равел!

Локи сведе очи и се вкопчи в мачтата. Не можеше да се надява, че Мазука и моряците зад него не са го чули. Но щом ги погледна, те, разбира се, не казаха нищо и не се издадоха с нищо — взираха се непоколебимо напред в бурята и сякаш се мъчеха да си представят, че изобщо ги няма там.

В трюма беше истински кошмар. На палубата поне имаше мачти и бушуващо море за ориентир в какво положение се намираш. Тук долу, във всепроникващата воня на пот, урина и повръщано, самите тресящи се стени сякаш се килваха и накланяха според злонамерените си прищевки. Потоци вода се изливаха през люковете и решетките въпреки предпазните мерки, взети от екипажа. Главната палуба ехтеше от сподавения вой на вятъра, а от долната се носеше дрънченето на помпите.

Тези помпи бяха прекрасни верарски машини и можеха да помпат водата и да я изливат през борда с бързо темпо, но при такова вълнение на тях трябваше да работят по осем души и работата беше твърде усилна. Дори и на екипаж в добро здраве трудът би се сторил обременителен — чист лош късмет за моряците си беше, че малцина от тях бяха излезли от затвора що-годе в пълната си сила.

— Водата се надига, капитане! — съобщи един моряк, когото в полумрака Локи не можа да разпознае, подал глава от люка, водещ към най-долната палуба. — Три стъпки в кладенеца. Аспел казва, че някъде се е пропукал шев. Казва, че му трябват хора, за да го поправи.

Аспел беше онзи, когото с много уговорки биха могли да нарекат корабен дърводелец.

— Ще ги има — рече Локи, въпреки че не му идваше наум откъде да ги вземе. Десетима бяха заети с важна работа на палубата, осем на помпите… време им беше и да ги сменят. Шест-седем души все още бяха твърде отпаднали, за да са от някаква полза, освен като баласт. Един отряд беше на най-долната палуба и под командата на Джийн укрепваха буретата с храна и вода, след като три от тях се бяха изхлузили и разцепили. Осмина спяха неспокойно на главната палуба само на няколко стъпки от тях — не бяха мигнали цяла нощ. Двама със счупени кости се опитваха да потиснат болката със самоволно отпусната дажба вино. Елементарният им график за вахта се разбъркваше заради бурята, а Локи се мъчеше да овладее остър пристъп на паника.

— Доведи мастер Валора от долната палуба — нареди той най-сетне. — Кажи му да продължи да проверява запасите с хората си, след като помогнат на Аспел.

— Ест, капитане.

— Капитан Равел? — разнесе се нов вик отдолу веднага щом първият моряк се изгуби. Локи се надвеси над люка:

— Какво става?

— Смяната ни на проклетите помпи, капитане! Не можем да поддържаме вечно това проклето темпо! Трябва да ни сменят! И да ядем!

— Ще ги имате и двете след десет минути — отвърна Локи. Но откъде ще се вземат, той отново не знаеше. Всички, които би могъл да прати, бяха болни, ранени, изтощени или заети с нещо друго. Локи тръгна обратно към палубата. Можеше да смени палубната вахта с мъжете на помпите — това нямаше да зарадва нито едните, нито другите, но можеше да извади кораба от пълен крах за още няколко часа.

— Как така не сте обръщали часовниците?

— Капитан Равел, ще ме прощавате, да го еба и пак да го еба, ама нямахме никакво време нито да обръщаме часовниците, нито да следим лага от… по дяволите, хич не знам. Бая отдавна.

Плешивия Мазука и помощниците му по-скоро стискаха кормилото на живот и смърт, отколкото управляваха кораба с него. Две двойки сега държаха двата руля, а въздухът бе виелица от виещ вятър и плющящ дъжд. Морските вълни се надигаха по двайсет стъпки, че и повече и заливаха носа отново и отново, обливаха палубата и се плискаха около глезените на Локи. Отдавна се бяха принудили да изоставят южния курс и сега вървяха право на запад, пред вятъра, дърпани от самотното ниско предно платно. И отново и отново се носеха между вълни, високи като къщи.

Жълтата светкавица, която Локи мярна с периферното си зрение, беше фенер, който изхвърча през борда и се превърна в любопитно зрелище за рибите в дълбините.

Локи се хвърли към компасната будка и запрелиства влажните страници на корабния дневник. Последният, набързо надраскан запис гласеше:

Локи не помнеше кога за последен път е имал усещането, че е третият следобеден час. Бурята бе потопила пладнето в мрак като в жлъчката на акула и призрачните светлини на пращящите светкавици сякаш прорязваха късна вечер. Бяха загубили ориентир във времето точно толкова, колкото и в пространството.

— Поне знаем, че сме някъде в Пиринчено море — надвика той врявата. — Скоро ще се измъкнем от тази бъркотия и ще огледаме, за да определим на каква ширина сме.

Де да беше толкова лесно, колкото да го кажеш! От страх и изтощение сетивата на Локи бяха помътнени — светът бе сив и се вихреше във всички посоки и той бе изповръщал последната изядена студена храна на хакборда… само боговете знаят кога. Сигурно оттогава бяха минали часове. Ако картейнски Вързомаг се бе появил в този момент на палубата и бе предложил да изкара кораба в спокойни води с магия, Локи сигурно щеше да му целува ботушите.

Отгоре изведнъж се разнесе ужасен звук — рязко изпращяване, последвано от плющенето и съскането на скъсано въже, разсякло въздуха. Мигове по-късно се чу силен трясък, а после плющене, като камшик, стоварващ се върху плът.

— Внимавайте за горе! — изкрещя Джабрил някъде отпред и връхлетялата вълна разтърси едновременно и кораба, и Локи. И тъкмо това, че загуби равновесие, му спаси живота. Той се подхлъзна на мократа палуба, а една сянка, пращейки, прелетя над лявото му рамо. Последва оглушителен трясък, писъци и внезапен мрак, сякаш го обви нещо хлъзгаво и кораво.

Платно! Локи го бутна и изпълзя изпод него. Силни ръце го сграбчиха над лактите и го вдигнаха на крака — ръцете на Джийн, подпрян на десните перила на квартердека. Локи се беше подхлъзнал на няколко стъпки надясно. Мърморейки благодарности, той се обърна и видя точно онова, от което се боеше.

Гротбрамселът се беше откъснал. Сигурно някой порив на вятъра или клатушкането на кораба го беше изтръгнал от мачтата. Беше паднал и по пътя бе разгънал и повлякъл платната от реите, а после оплетените въжета го бяха дръпнали обратно като махало над палубата. Беше покрил кормилата, а четиримата мъже, които ги въртяха, не се виждаха никакви. Локи и Джийн едновременно тръгнаха напред, борейки се с мокрото платно и изпокъсаните въжета, а върху тях продължаваха да се сипят по-дребни отломки. Локи вече усещаше, че корабът под тях съвсем е загубил посока. Трябваше веднага да хванат кормилата и да изправят курса.

— Всички! — провикна се Локи, като събра цялата убедителност, на която беше способен. — Всички на палубата! Всички, да спасим кораба!

Джийн повдигна поваления рангоут на брамсела, подпрял се на главната мачта, напрегна се и нададе вой. Дървото и платното се размърдаха, а после отново се стовариха върху палубата. Някои от дръжките на двете кормила бяха станали на трески, но самите кормила бяха почти невредими. Локи видя, че Плешивия Мазука бавно се изправя на крака зад тях. Още един мъж лежеше на палубата с размазано теме.

— Грабвай кормилото! — провикна се Локи. — Грабвай проклетото кормило! — И тогава Джабрил скочи върху него.

— Капитане! — кресна Джабрил в лицето му. — Ще се обърнем напреки на вятъра!

„А, добре — помисли си Локи. — Това поне го знам какво означава.“ Той бутна Джабрил към кормилото и хвана другото, на което вече беше застанал Джийн.

— Ляво на борд! — Локи се прокашля. Дотолкова му стигаше увереността. Пъшкайки от усилията, двамата с Джийн се напънаха да извъртят руля в нужната посока. „Червеният вестоносец“ се накреняваше към подветрената страна между огромните вълни. След миг щеше да се обърне настрани към тях и всичко щеше да бъде загубено. Тъмна вълна, невъзможно тежка, се надигна над парапета на десния борд и обля всички — но тя бе само предвкусване за бедствието, което ги очакваше.

Съпротивата на руля обаче намаля, щом Джабрил застана зад тях и напрегна сили. След малко дойде и Мазука и с усилие, педя след педя, Локи видя как кърмата на кораба отново се завърта ляво на борд и носът му отново се врязва във вълните. Спечелиха време да огледат доколко прекатурилият се рангоут е повредил въжетата.

Мъже извираха от люковете по палубата, нечовешки силуети в танцуващите светлини на фенерите. Светкавици обгаряха мрака над тях. Локи, Джийн и Джабрил раздаваха заповеди и никой не обръщаше внимание на това кой имаше по-голяма власт. Минутите се превърнаха в часове, а часовете сякаш бяха дни. Те се бориха заедно цяла вечност сред сивия хаос, измръзнали, изтощени и ужасени, срещу писъците на вятъра в небето и бушуващите води под тях.

— Три стъпки вода в кладенеца и не намалява, капитане!

Аспел докладва с превръзка на главата, направена от ръкава на нечия връхна дреха, грубо откъснат от нея.

— Много добре. — Локи се беше подпрял на главната мачта също като Калдрис преди няколко дни. Всяка става и мускул в тялото му крещяха, че ги боли. Той се чувстваше като парцалена кукла, пълна с натрошени стъкла, и беше подгизнал до кости. Но в това не се различаваше от останалите оцелели на борда на „Червеният вестоносец“. Както Окови беше казал някога, ако отчаяно ти се иска да умреш, това е прекрасно доказателство, че то тепърва ти предстои.

Бурята от края на лятото се виждаше като стапяща се линия от тъмнина на северозападния хоризонт. Беше ги изплюла няколко часа по-рано. Тук вълните бяха високи по пет-шест крачки, а небесата още бяха пепелявосиви, но след бурята това си беше същински рай. От небето през облаците се процеждаше достатъчно траурна светлина, че Локи да се досети, че е ден все пак.

Той огледа разрухата на палубата — оплетени въжета и отломки от рангоута бяха разхвърляни навсякъде. Парчета зебло се ветрееха, а моряците се препъваха в нападалите парчета и псуваха. Екипажът беше екипаж от призраци, изпосталели и с недодялани движения от изтощението. Джийн се мъчеше на бака да стъкми първото им топло ядене, вече не помнеха откога.

— Проклятие! — измърмори Локи. Измъкването им от бурята не беше минало без жертви — трима завлечени зад борда, четирима тежко ранени, двама мъртви, включително Калдрис. Мирлон, готвачът, беше на руля, когато фотбрамселът се стовари върху него като божествено копие и смаза черепа му.

— Не, капитане — обади се Джабрил зад гърба му. — Не и ако можем да направим нужното за тях.

— Какво? — Локи се завъртя объркан… и изведнъж си спомни. — О, да, разбира се.

— Падналите, капитане. — Джабрил изговаряше думите подчертано, все едно говореше на дете. — Падналите обикалят като призраци по палубите и не могат да намерят покой, докато не ги изпратим, както трябва.

— Да — рече Локи. — Да ги изпратим.

Калдрис и Мирлон лежаха до входа откъм левия борд, увити в зебло. Белезникави вързопи, увити в катраносани въжета, очакваха да се сбогуват с тях. Локи и Джабрил коленичиха до тях.

— Кажи думите, Равел — измърмори Джабрил. — Поне това можеш да направиш за тях. Изпрати душите им долу при Отеца, Предводителя на бури, и им дай покой.

Локи се взираше в двата увити трупа и усети нова болка в сърцето си. Умората и срамът го поваляха. Той скри лице в шепи и трескаво се замисли.

По традиция капитаните на кораби можеха да бъдат посвещавани за жреци на Йоно след минимално обучение във всеки действащ храм на Бащата на ненаситните води. В морето те можеха да провеждат молитви, да извършват бракосъчетания и дори да дават смъртен благослов. Локи знаеше някои от вътрешните ритуали в храмовете на Йоно, но не беше посветен в негова служба. Той беше жрец на Уродливия страж и тук, в морето, на хиляди мили навътре във владенията на Йоно, на борда на кораб, който вече носеше проклятие заради това, че бе престъпил заветите му… Нямаше никакъв начин под земята и на небесата Локи да даде покой на тези мъже с ритуала на Йоно. Заради душите им той бе длъжен да призове единствената сила, с която имаше вземане-даване.

— Уродливи страже, Безименен Тринайсети, твоят слуга те призовава. Обърни очи към този покойник, Калдрис бал Комар, слуга на Йоно, заклел се да краде под червения флаг и затова споделящ кътче от твоето царство…

— Ама какво правите?! — изсъска Джабрил и дръпна Локи за лакътя. Локи го бутна назад.

— Единственото, което мога — отвърна той. — Единствената честна благословия, която мога да дам на тези мъже, ясно? Не се меси повече, майната ти! — Той се пресегна и докосна убитото в зебло тяло на Калдрис. — Предаваме този мъж, телом и духом, на владенията на твоя брат Йоно, могъщия владетел на моретата. — Локи реши, че малко ласкателство никога не е напразно в тези работи. — Дай му помощ. Отнеси душата му при Нея, която претегля всички ни. Тъй се молим с преизпълнени с надежда сърца.

Локи махна на Джабрил да му помогне. Мускулестият мъж бе потънал в гробно мълчание, когато вдигнаха заедно тялото на Калдрис и го спуснаха отвъд борда. Още преди да чуят как цопва във водата, Локи посегна към другия вързоп от зебло.

— Уродливи страже, Пазителю на крадците, твоят слуга те призовава. Обърни очи към този починал мъж, Мирлон, слуга на Йоно, заклел се да краде под червения флаг и затова споделящ кътче от твоето царство…

Метежът стана на другата сутрин, докато Локи спеше непробудно в хамака си, все още облечен с мокрите от бурята дрехи.

Събуди го думкане по вратата и хлопането на резето. С помътнен поглед, смаян и объркан, той се изтърколи от хамака и се наложи да се подпре на сандъка, за да може да се изправи на крака.

— Въоръжи се. — Джийн се отдръпна от вратата, стиснал брадвите си в двете си ръце. — Имаме проблем.

Това накара Локи рязко да се пробуди напълно. Той припряно си закопча колана с меча и със задоволство забеляза, че тежките кепенци над прозорците, гледащи към кърмата, все още са затворени. Светлина се процеждаше през ръбовете — дали вече беше ден? Богове, беше проспал цялата нощ, без сънища, сякаш за миг.

— Някои от тях май са недоволни от мен, а?

— Никой от тях не е доволен от нас.

— Струва ми се, че несъмнено са по-сърдити на мен, отколкото на теб. Мисля, че ти още можеш да минеш за свой пред тях — те жадуват моята кръв, а ти можеш да твърдиш, че и тебе съм баламосал така, както и тях. Изведи ме при тях. Ти все още можеш да осъществиш плана и да вземеш противоотровата от Страгос.

— Полудя ли? — Джийн изгледа сърдито Локи и не помръдна от вратата.

— Чуден човек си ти, братко. — Локи неспокойно огледа сабята си на верарски морски офицер. В ръцете му тя щеше да служи точно толкова за украса, колкото и сега, в ножницата. — Първо искаш да се накажеш за нещо, за което не си виновен, а после не искаш да те измъкна от грешка, която си е изцяло моя.

— Кой, по дяволите, си ти, че да ме поучаваш, Локи? Първо ти настоя аз да остана, въпреки реалната опасност, която представлявам за теб, а сега ме молиш да те предам за своя изгода? Майната ти. Ти си пет кила безумие, налято в половница.

— Това важи и за двама ни, Джийн. — Локи се усмихна пряко волята си. Имаше нещо ободряващо в това завръщане към опасността, която сам си навличаш, след равнодушната злоба на бурята. — Въпреки че ти си по-скоро гарафа, отколкото половница. Знаех си, че няма да се навиеш.

— И си много прав, по дяволите.

— Ще кажа, че много ми се щеше да видя физиономията на Страгос, като му сторим каквото там щяхме да му сторим — рече Локи. — И ми се ще да знам и каква е била, когато е дошъл мигът на хитрината.

— Е, като сме се размечтали, на мен пък ми се щат един милион солария и папагал, говорещ езика на Теринския трон. Обаче няма да ги получа, схващаш ли ми намека?

— Може би загатваш за това, че безценното планче на тоя скапаняк Страгос си е достатъчно голяма преебавка.

— Виж сега, Локи — Джийн въздъхна и гласът му поомекна. — Може би ще искат първо да си поговорим. И ако искат да говорят с теб, с тоя твой остър ум току-виж ни се разминало.

— Ти несъмнено си единственият на борда на този кораб, който все още ми се доверява за нещо — въздъхна Локи.

— РАВЕЛ! — разнесе се крясък откъм каюткомпанията.

— Нали още не си убил някой от тях, Джийн?

— Не, още не.

— РАВЕЛ! ЗНАЯ, ЧЕ СИ ВЪТРЕ, ЗНАЯ И ЧЕ МЕ ЧУВАШ!

Локи отиде до вратата на каютата и кресна иззад нея в отговор:

— Великолепен ум, Джабрил. Проследил си ме без грешка до каютата, в която съм спал непробудно и без да мръдна цялата нощ, да му се не види! Кой те насочи?

— Всички лъкове са у нас, Равел.

— Проклятие! — изруга Локи. — Значи сигурно сте влезли в оръжейната. Сигурно съм се надявал, че ще си устроим едно приятно метежче с танци или пък с песни и игри на карти, а?

— Ние сме трийсет и трима — тези, които все още мърдат, Равел! Вие там вътре сте двама, нямате нито храна, нито вода… Корабът е наш! Колко време смятате да стоите там вътре?

— Тука е много хубаво — провикна се Локи. — Имаме си хамак, маса, хубав изглед към кърмата… Дебела врата между нас и вас…

— Която можем да издъним, когато си поискаме, и ти го знаеш! — Джабрил сниши глас. Скърцането на пода в каюткомпанията подсказа на Локи, че е застанал точно пред вратата. — Ти имаш дар слово, Равел, но словото нищо не може да направи срещу десет лъка и двайсет остриета.

— Аз не съм единственият тук, Джабрил.

— Да. И повярвай, че сред нас няма нито един, който би желал да застане срещу мастер Валора, та дори и четирима срещу един, мамка му! Но численото ни превъзходство е по-голямо от това. Както казах, всички лъкове са у нас. Ако искаш да се съпротивляваш, ще направим, каквото трябва.

Локи прехапа бузата си и се замисли.

— Ти си положил клетва пред мен, Джабрил. Клетва пред мен като твой капитан! След като аз ви върнах живота.

— Всички ние я положихме, и то искрено, но ти не си този, за когото се представи. Калдрис беше истински, мир на душата му, но ти не знам кой си, твойта мама! Ти ни измами и затова клетвата не важи.

— Разбирам. — Локи се замисли, щракна с пръсти и продължи. — Значи щяхте да спазите клетвата, ако аз… се окажех този, който твърдях, че съм?

— Да, Равел. Щяхме да я спазим, мамицата ти.

— Вярвам ти — рече Локи. — Вярвам, че вие не сте клетвопрестъпници, Джабрил. Затова имам едно предложение. Ние с Жером сме склонни да излезем мирно от каютата. Ще излезем на палубата и ще говорим. С удоволствие ще изслушаме вашите оплаквания, до последното. И ще сме с празни ръце, стига да положите клетва, че ще ни дадете поне това. Безопасно извеждане на палубата и откровен разговор. За всички.

— Няма да има „изслушване на оплакванията“, Равел. Само ние ще ти обясним как ще бъде отсега нататък.

— Както желаете — отвърна Локи. — Наречете го, както си щете. Дайте ни клетва, че няма да ни закачате, и ще стане. Начаса ще излезем.

Локи се заослушва към каюткомпанията. Най-сетне Джабрил проговори:

— Излезте с празни ръце и не правете враждебни движения, особено Валора. Направете го, и се кълна пред всички богове, че ще излезете невредими на палубата. А после ще разговаряме.

— Добре — прошепна Джийн. — Поне това ни позволихте.

— Да. Но може да е само възможност да умрете на светло, а не на тъмно. — Той се зачуди дали да не се преоблече в сухи дрехи, преди да излезе на палубата, после тръсна глава. — Дяволите да го вземат. Джабрил!

— Да?

— Отваряме вратата.

Светът над палубата бе свят с наситеносини небеса и ярка светлина — свят, който Локи почти бе забравил в последните дни. Той му се дивеше, макар Джабрил да ги водеше към най-широката част на палубата под погледите на трийсет мъже с извадени мечове и прицелени стрели. Бели линии се пенеха на хоризонта, ала около „Червеният вестоносец“ вълните се плискаха тихо, а Локи чувстваше бриза по кожата си като топла целувка.

— Проклет да съм — прошепна той. — Пак навлязохме в лятото!

— Явно ни е издухало на юг дори по време на бурята — заключи Джийн. — Сигурно сме минали Главния разделител. Нулевата ширина.

Корабът беше разбит — Локи навсякъде забелязваше незавършени поправки с подръчни материали. Мазука стоеше спокойно на руля — единственият невъоръжен мъж на палубата. Корабът плаваше единствено под гротмарсела. Такелажът на гротмачтата трябваше първо да се разплете, преди да може да опъне платно, както трябва. Рухналият брамсел не се виждаше никакъв.

Локи и Джийн застанаха пред гротмачтата и зачакаха. Горе на бака мъжете ги гледаха иззад лъковете си. За щастие никой от тях не беше натегнал тетивата — изглеждаха нервни, а Локи не беше убеден, че прицелът и мускулният им тонус са особено добри. Джабрил се облегна на лодката и посочи Локи с пръст.

— Твойта мама, Равел, ти ни излъга!

Екипажът се разкряска, заразмахва оръжия и ги обсипа с обиди. Локи вдигна ръка да говори, но Джабрил го изпревари:

— Ти сам го каза там долу! Накарах те да си го признаеш. Повтори го и сега, та всички да чуят. Ти не си морски офицер.

— Вярно е — потвърди Локи. — Не съм морски офицер. Това вече трябва да е очевидно за всички.

— А какъв си тогава, по дяволите? — Джабрил и мъжете изглеждаха съвсем объркани. — Имаше верарска униформа. Влезе и излезе от Обветрената скала. Архонтът взе този кораб, а ти го взе от него. Каква проклета игра играеш?

Локи разбра, че един незадоволителен отговор на този въпрос щеше да има тежки последици — всички тези неща създаваха мистерия, твърде голяма, че да я отхвърлиш. Той се почеса по брадата, а после вдигна ръце:

— Вижте сега. Само част от онова, което ви казах, беше лъжа. Аз наистина бях офицер на служба при Архонта, само че не морски. Аз бях капитан в неговото разузнаване.

— Разузнаване? — кресна Аспел, който беше един от мъжете с лъкове на бака. — За шпиони и такива работи ли приказваш?

— Точно така — потвърди Локи. — Шпиони. И такива работи. Аз мразя Архонта. Писнало ми беше да му служа и реших… Реших, че с кораб и екипаж аз със сигурност ще успея да избягам, като едновременно с това и му създам големи ядове. Калдрис дойде с мен, за да върши истинската работа, докато аз се уча.

— Да, но не се случи така — рече Джабрил. — Ти не само ни излъга за себе си. — Той загърби Локи и Джийн и се обърна към екипажа: — Той ни изведе в открито море без жена на борда!

Свъсени погледи, дюдюкания, непристойни жестове и немалко знаци, пазещи от злото. Екипажът никак не беше доволен от напомнянето.

— Чакайте! — провикна се Локи. — Аз възнамерявах да вземем и жени с нас! Имах и четири жени в списъка. Не сте ли ги виждали в Обветрената скала? Също затворнички? Всичките ги покоси треска и се наложи да ги върнат на брега, не виждате ли?

— Ако това си бил ти, може и да си го мислил, но какво направи, като се разболяха? — попита Джабрил.

— Архонтът откара проклетите затворнички, а не аз — отвърна Локи. — И аз трябваше да действам с онова, което ми остана. А ми останахте вие!

— Така си е — потвърди Джабрил. — А после ни докара тука без пукната котка на борда!

— Калдрис ми каза да взема — обясни Локи. — Простете ми, аз просто… Нали ви казах, че не съм моряк? Бях зает с това да се измъкнем от Тал Верар и ги забравих. Не разбирах!

— Вярно си е — потвърди Джабрил. — Но тогава нямаш работа тук, като не знаеш проклетите завети! Ти докара на този кораб проклятие! Късмет извадихме, че останахме живи — тоест, тия, дето оживяхме! Петима платиха за грях, който си е твой! Твоето невежество за дълга към Йоно, Бащата на бурите, на онези, които плават по водите му!

— Господарю на ненаситните води, закриляй ни! — възкликна един моряк.

— Ти ни докара това нещастие — продължи Джабрил. — И признаваш своите лъжи и невежество. Аз казвам, че този кораб няма да е чист, докато не те свалим от него! Какво ще кажат всички?

Незабавно избухна шумен и единодушен хор от потвърждения. Моряците кряскаха и размахваха оръжия към Локи и Джийн.

— Това е! — рече Джабрил. — Хвърлете оръжията на палубата.

— Чакай! — възрази Локи. — Ти каза, че ще разговаряме, а аз не съм свършил.

— Изкарах ви на палубата невредими и разговаряхме! Разговорът свърши, клетвата е спазена. — Джабрил скръсти ръце. — Пуснете оръжието!

— Вижте…

— Стрелци! — кресна Джабрил и мъжете на бака се прицелиха.

— Какъв избор имаме? — кресна сърдито Локи. — Да хвърлим оръжието за какво?

— Да не го хвърлите и да умрете на тази палуба, потънали в кърви — рече Джабрил. — Или да го хвърлите и да плувате, докъдето можете. Нека Йоно ви съди.

— Бързо и болезнено или бавно и болезнено. Да. — Локи откопча колана с меча и го пусна на палубата. — Мастер Валора нямаше нищо общо с моите гафове. Аз го въвлякох в това, също като вас!

— Ей, я чакай малко… — възкликна Джийн, докато полагаше почтително в нозете си Проклетите сестри.

— Ти какво ще кажеш, Валора? — Джабрил огледа екипажа, за да види дали ще има възражения, но такива не последваха. — Лъжецът е Равел. Равел признава, че той е извършил престъплението — щом той се махне, проклятието ще се вдигне. Ако останеш, си добре дошъл.

— Ако той отплува, и аз отплувам с него — изръмжа Джийн.

— Толкова ли държиш на него?

— Не съм длъжен да ви се обяснявам, мамка му.

— Тъй да бъде тогава. Уважавам това — рече Джабрил. — Време е да тръгвате.

— Не! — извика Локи, щом неколцина моряци тръгнаха към него с вдигнати мечове. — Не! Първо имам да кажа едно нещо.

— Каза, каквото имаше за казване. Бащата на бурите ще съди за останалото.

— Когато ви намерих, вие бяхте в тъмница — рече Локи. — Под шибаната скала. Заключени под желязо и камък! Щяхте или да умрете, или да гребете с веслата за кефа на Архонта. Бяхте умрели и гниехте, всичките до един, нещастници!

— Това вече сме го чували — рече Джабрил.

— Аз може да не съм морски офицер — продължи Локи. — Може и да си го заслужавам! Може би постъпвате правилно, като наказвате мъжа, навлякъл ви това нещастие. Но аз съм и човекът, който ви освободи. Аз съм човекът, който ви даде живота. А вие плюете на този дар пред боговете и постъпвате с мен така?

— Значи казваш, че искаш стрелите? — провикна се Аспел и мъжете около него се разкискаха.

— Не — вдигна ръце Джабрил. — Има смисъл в това, което казва. Този кораб не е щастлив в очите на боговете, в това няма и капка съмнение. И без това ще видим зор, дори и след като се отървем от него. Той трябва да умре заради извършените престъпления, заради лъжите му, невежеството и онези, които нивга вече няма да видят суша. Но наистина ни освободи. — Джабрил се огледа и прехапа устна, а после продължи. — За това наистина сме му задължени. Аз казвам да им дадем лодката.

— Тази лодка ни трябва! — провикна се Мазука.

— В Порт Продигал има много лодки — възрази Стрева. — Можем да заграбим някоя на път за нататък.

— Да, лодка и котки! — додаде друг моряк.

— Изкарайте лодката — нареди Джабрил. — Без храна и вода, казвам аз. Ще се качат така, както са сега. Нека Йоно ги вземе, както и когато реши. Каква е думата на всички?

Думата на всички беше ново избухване на въодушевени одобрителни викове. Дори и Мазука склони и кимна.

— В края на краищата просто ще плуваме по-дълго — рече Локи.

— Е, поне за това успя да ги уговориш — прошепна Джийн.

Развързаха лодката, изкараха я и я спуснаха през десния борд в дълбоките сини води на Пиринчено море.

— Весла ще им дадем ли, Джабрил? — Бяха натоварили един от моряците със задачата да махне бурето с вода и хранителните дажби от лодката. Той извади и веслата.

— Мисля да не им даваме — отвърна Джабрил. — Йоно ще ги придвижи, ако иска да се придвижат. Оставяме ги на дрейф — тъй рече екипажът.

Групи от въоръжени моряци се подредиха от носа до кърмата и затикаха Локи и Джийн към входа откъм десния борд. Джабрил вървеше плътно подире им. Щом стигнаха края, Локи видя, че лодката е вързана с едно въже с възли, по което щяха да се спуснат долу.

— Равел — рече тихо Джабрил. — Ти наистина ли се кланяш на Тринайсетия? Действително ли си негов жрец?

— Да — отвърна Локи. — Това беше единственият честен благослов, който можех да им дам.

— Вижда ми се обяснимо. Шпиони и такива работи. — Джабрил подпъхна под туниката му, под кръста, нещо студено и колебливо го пъхна в брича му. Локи разпозна тежестта на един от стилетите в колана му.

— Бащата на бурите може бързо да ви вземе, а може и да ви остави да дрейфувате — прошепна той. — Много, много дълго. Докато решите, че просто ви е дошло до гуша… Досещаш ли се?

— Джабрил… — рече Локи. — Благодаря ти. Ех… ще ми се да бях по-добър капитан.

— Щеше ми се изобщо да ставаше за капитан. А сега се прехвърляйте през шибания борд и да ви няма.

И така, Локи и Джийн гледаха от леко полюшващата се лодка как „Червеният вестоносец“ се отдалечава тромаво на югозапад-юг под дрипавото си платно и ги зарязва сред пустошта под палещото следобедно слънце, за което само преди ден-два Локи бе готов да даде десет хиляди солария.

Сто крачки, двеста, триста… бившият им кораб бавно напредваше в спокойните вълни. Отначало поне половината от екипажа се бе струпала на кърмата и зяпаше, но не след дълго загубиха интерес към мъртъвците, зарязани назад, и се върнаха към задачата да опазят своя безценен малък дървен свят да не загине от раните си.

Локи се чудеше кой ли ще наследи каютата на кърмата, брадвите на Джийн, необикновените им инструменти и петстотинте солария, скътани на дъното на личния му сандък — последните им спестявания и пари, дадени от Страгос.

„Крадците преуспяват“ — помисли си той.

— Е, разкош! — Локи изпъна краката си докрай. Двамата с Джийн седяха един срещу друг на пейките в лодката, която побираше шестима. — Пак успяхме бляскаво да се измъкнем от смъртна опасност и да откраднем нещо ценно, което да вземем с нас. Тая лодка сигурно струва два солария.

— Три с боята — въздъхна Джийн.

— Джабрил ми подпъхна стилет, докато слизах.

Джийн като че се замисли какво би могло да значи това, а после вдигна рамене.

— Като ни приближи по-малка лодка, поне разполагаме с оръжие, с което можем да я вземем на абордаж.

— Добре ли ти е там, в каютата на кърмата?

— Добре ми е — отвърна Джийн, стана от пейката, полегна странично и се набута под кърмата, опрял гръб на десния планшир. — Малко е тясно, но пък е разкошно обзаведена.

— Хубаво. — Локи посочи към средата. — Дано не стане и още по-тясно, като наглася тук висящата градина и библиотеката.

— Това вече го обмислих. — Джийн отметна глава и затвори очи. — Висящата градина можем да я сложим на покрива на банята ми.

— Която едновременно с това може да ми служи и за храм — додаде Локи.

— Смяташ ли, че е нужно?

— Смятам. Дори се осмелявам да твърдя, че на нас двамата ще ни се наложи здравата да се молим.

Плаваха дълго в мълчание. Локи също затвори очи, вдъхваше дълбоко соления въздух и се вслушваше в тихия шепот на вълните. Слънцето напичаше топло и приятно темето му и най-вече то успя да го вкара в полудрямка. Вглеждаше се в себе си и търсеше поне някаква следа от болка, но откриваше само глухо вцепенение. Като че окончателното рухване на всичките му планове го беше успокоило. Нямаше кого повече да залъгва, нямаше защо да пази тайни повече, никой нищо не изискваше нито от него, нито от Джийн, докато плаваха, просто плаваха и очакваха боговете да оповестят следващата си прищявка.

След като мина незнайно колко време, гласът на Джийн го възвърна в настоящето. Той примига, отвори очи и ярките слънчеви отблясъци по вълните го заслепиха.

— Локи — подвикна му Джийн, очевидно повтаряйки името му. — Курс три румба дясно на борд!

— Ха-ха, Джийн. Това ще да е „Червеният вестоносец“, който ни напуска завинаги. Несъмнено го помниш.

— Не! — настоя Джийн. — Нов курс, носът три румба дясно на борд!

Локи погледна през дясното си рамо и присви очи. „Червеният вестоносец“ още се виждаше ясно и се беше отдалечил на около три-четвърти миля. И там, вляво от бившия му кораб, труден за забелязване на фона на сияйното сливане на морето с небето, над хоризонта се рееше мръснобял квадрат.

— Проклет да съм! — изруга Локи. — Май на нашите момци им се отваря първа възможност за плячка.

— Де да бяха толкова любезни, че да се появят вчера!

— Бас ловя, че въпреки това пак щях да оплескам работата. Но… Представяш ли си как горките копелета връхлитат, прескачат перилата с мечове в ръка и кряскат: „Вашите котки! Дайте ни всичките си проклети котки!“.

Джийн се засмя.

— Ама че проклета каша забъркахме. Но поне ще има с какво да се позабавляваме. Доста смахнато ще е, като се има предвид в какво състояние е „Вестоносецът“. Може да се върнат и да ни се примолят да им помогнем.

— На тебе може и да ти се примолят.

Локи наблюдаваше как белият квадрат на най-високото предно платно на „Вестоносецът“ се разгъна, трептейки. Ако напрегнеше взор, забелязваше малки фигурки, които щъкаха напред-назад по палубата и се катереха по въжетата. Бившият му кораб извъртя носа си леко ляво на борд, така че вятърът да духа откъм лявата му страна.

— Куца като кон със счупен глезен — отбеляза Джийн. — Виж, не опъват никакви платна на главната мачта. И не мога да ги обвиня. — Джийн отново заоглежда внимателно ставащото. — Новият приятел идва от север-северозапад, струва ми се. Ако нашите момчета се промъкнат на запад и изглеждат достатъчно безобидни, може би… Иначе новият кораб разполага с достатъчно пространство да избяга на запад или на Юг. Ако е в поне що-годе прилично състояние, „Вестоносецът“ никога няма да го настигне.

— Джийн… — Локи говореше много бавно, разколебан дали да вярва на преценката си. — Според мен… според мен на тях и през ум не им минава да бягат. Виж, насочили са се право към „Вестоносецът“.

Следващите минути потвърдиха това. Действително платната на новодошлия скоро станаха двойно по-големи и Локи забеляза едва видимите очертания на корпуса под тях. Какъвто и да беше този кораб, той уверено напредваше на северозапад, готов да отреже пътя на „Червеният вестоносец“.

— И е бърз — отбеляза Джийн запленен. — Виж го как се приближава! Залагам собствения си черен дроб, че скоростта на „Вестоносецът“ няма и четири възела! А те се движат поне два пъти по-бързо, че и повече.

— Може би просто пет пари не дават за „Вестоносецът“ — предположи Локи. — Може да са го видели, че е пострадал, и просто да го подминат.

— „Цуни ми гъза и хайде сбогом“ — рече Джийн. — Жалко.

Новопоявилият се кораб ставаше все по-голям. Мъглявата форма се превърна в строен тъмен корпус и платна, издути върху тънките черти на мачтите.

— Двумачтов — отбеляза Джийн. — Бриг, опънал купища платна.

Неочаквана тревога обхвана Локи. Той се опита да се отпусне, докато „Вестоносецът“ тромаво напредваше на югозапад, а новият кораб бързо го настигаше. Чуждият кораб обърна към тях десния си борд. Както бе отбелязал Джийн, той беше двумачтов, със стремителен силует и корпус, толкова черен, че чак лъщеше.

Едно тъмно петънце се появи във въздуха над кърмата му. То се придвижи напред, уголеми се и се разгъна в огромно плющящо знаме от плътна коприна, алено като прясно проляна кръв.

— О, богове! — възкликна Локи. — Майтап си правите!

Новопоявилият се кораб продължаваше да пори вълните, които се пенеха под носа му, и с всеки изминал миг съкращаваше разстоянието между него и „Вестоносецът“. Зад него изникнаха ниски бели силуети — лодки, препълнени с тъмни петънца — моряци. Новият кораб зави откъм подветрената страна на „Вестоносецът“ както гладен звяр отрязва пътя за бягство на плячката си. Междувременно лодките му пореха искрящата вода и нападаха откъм посоката на вятъра. Както и да се мъчеха Джабрил и екипажът му да излязат от капана, не успяваха. Отново и отново над водата екваха смутени викове и черните петънца скоро запълзяха по корпуса му.

— Не! — Локи се усети, че е скочил на крака, чак когато Джийн припряно го дръпна надолу. — Ей, копелета! Гадни, скапани кръшкачи! Не може да ми превземате шибания кораб…

— Който вече е превзет — довърши Джийн.

— Аз идвам от хиляда мили да ви стисна проклетите ръце — кресна Локи, — а вие ми идвате два часа след като ни изхвърлиха през борда!

— Няма и толкова — додаде Джийн.

— Проклети, шибани, мекохуести, безмозъчни, туткави пирати!

— Крадците преуспяват — рече Джийн, който си хапеше кокалчетата и пръхтеше от смях.

Битката, ако изобщо можеше да се нарече така, не продължи и пет минути. Някой на квартердека обърна „Вестоносецът“ право срещу вятъра и уби и без това бавната му скорост. Свалиха всичките му платна и не след дълго той задрейфува с една от пиратските лодки, вързана към него. Още една лодка се стрелна към кораба-майка. Той, под много по-ленив натиск на платната, отколкото когато преследваше „Вестоносецът“, се извъртя дясно на борд и заплава по посока на Локи и Джийн — зловещо чудовище, което си играеше със следващата си хапка.

— Положението май е „Има една добра новина и една лоша“ — подхвърли Джийн, като пукаше с кокалчетата си. — Може би трябва да се подготвим да отблъснем атака на абордаж.

— С какво? С един стилет и обидни подмятания за майките им ли? — Локи стисна юмруци. Гневът му бе преминал във възбуда. — Джийн, ако се качим на борда на този кораб и успеем да ги убедим да ни вземат в екипажа, пак сме в играта, в името на боговете!

— А може да са намислили просто да ни убият и да завземат лодката.

— Ще видим — рече Локи. — Ще видим. Първо ще си разменим любезности, ще проведем малко дипломация.

Пиратският кораб бавно се приближаваше, докато слънцето залязваше на запад и цветът и на морето, и на небето като че потъмня с един нюанс. Корпусът му наистина беше черен, от вещерско дърво, и по-голям от този на „Червеният вестоносец“, което си личеше още от пръв поглед. Моряците се бяха стълпили по ноковете и парапета на палубата. При гледката на този голям и деен екипаж Локи го бодна завист. Корабът пореше величествено водата, а после някой на квартердека кресна заповед и той се обърна срещу вятъра. Сгънаха бързо и сръчно платната и той запълзя едва-едва и затули от погледа им „Червеният вестоносец“. Левият му борд беше на около двайсетина крачки от тях.

— Поздрав на лодката! — извика една жена на парапета. Локи забеляза, че не е много висока — тъмнокоса, с частична броня и подкрепена от поне дузина въоръжени и нахъсани моряци. Той усети как кожата му настръхна под втренчените им погледи и си надяна жизнерадостна маска.

— Поздрав на брига! — провикна се той. — Хубаво време, а?

— Какво ще кажете за себе си вие двамата?

Локи бързо обмисли потенциалните предимства на умолителния, предпазливия и наперения подход и реши, че с напереност имат най-голям шанс да ги запомнят за дълго.

— Стой! — провикна се той и вдигна стилета във въздуха. — Знайте, че ветромерът е у нас, спрели сме ви вятъра и нямате надежда за бягство! Вашият кораб е наш, и всички вие сте наши пленници! Готови сме да ви окажем милост, но не ни предизвиквайте!

Корабната палуба се разтресе от смях и Локи усети как в него се надига надежда. Смехът беше на добро. Подобен смях рядко предшестваше кърваво клане, поне според както сочеше неговият опит.

— Ти си капитан Равел, нали? — извика жената.

— Аха, виждам, че славата ми ме е изпреварила.

— Бившият екипаж на бившия ти кораб може и да те е споменал.

— Мама му стара — измърмори Локи.

— Иска ли ви се да ви спасят?

— Всъщност да — отвърна Локи. — Ужасно любезно би било от ваша страна.

— Добре тогава. Нека приятелят ти се изправи. Сваляйте всички дрехи, и двамата.

— Какво?

Една стрела изсвистя във въздуха на няколко педи над главите им и Локи трепна.

— Събличайте се! Щом искате милосърдие, първо ни позабавлявайте! Твоят приятел, бабанкото, да става, и се събличайте голи и двамата!

— Не е истина! — възкликна Джийн, докато се изправяше.

— Вижте, може ли да ги пуснем на дъното на лодката? — провикна се Локи, докато изхлузваше туниката си. — Нали не искате да ги хвърлим през борда?

— Не — отвърна жената. — Ще ги задържим, както и лодката, дори и да не задържим вас. Долу бричовете, господа! Ха така!

След малко Локи и Джийн се изправиха, едва удържайки равновесие в клатушкащата се лодка, чисто голи, и силничкият вечерен вятър облъхна задниците им.

— Господа! — провикна се жената. — Ама каква е тази работа? Очаквах да видя саби, а вие ми вадите стилети!

Екипажът зад нея се разтресе от смях. Уродливи страже! Локи видя, че и още народ се е струпал по парапета на левия борд. Моряците, които ги сочеха с пръст и се кикотеха, бяха повече от целия екипаж на „Червеният вестоносец“.

— Какво има, момчета? Мисълта за спасение не ви съблазнява достатъчно ли? Какво е нужно, че да се надигнете там долу?

Локи отвърна с жест с две ръце, който беше научил като момче, който гарантирано предизвикваше сбивания в който и да било град държава на Теринския свят. Пиратската тайфа му го върна с какви ли не изобретателни вариации.

— Е, добре — извика жената. — Застанете на един крак. И двамата! Свий другия!

— Какво? — Локи се хвана за хълбоците. — Кой?

— Избери си един от двата като твоя приятел — отвърна тя.

Локи вдигна левия си крак над пейката и разпери ръце, за да запази равновесие, което беше все по-трудно. Джийн до него направи същото. Локи бе непоколебимо убеден, че от всяко разстояние те изглеждаха като двойка пълни идиоти.

— По-високо — нареди жената. — Жалка работа. Още може!

Локи вдигна коляно още половин педя по-нагоре и се втренчи дръзко в нея. Усещаше как десният му крак трепери — и от умора, и от нестабилната опора в лодката. Двамата с Джийн само след няколко мига щяха да се посрамят даже още повече.

— Чудно! — одобри жената. — А сега ги накарайте да потанцуват!

Пред очите на Локи засвистяха тъмните неясни очертания на стрели и той чу как тетивите иззвънтяха. Отскочи надясно, а те се забиха в средата на лодката и миг по-късно осъзна, че те не стреляха на месо. Морето мигом го погълна. Той се катурна във водата неподготвен, зарита с крака, изплава на повърхността и се закашля от неприятната солена вода, която му беше влязла в носа.

По-скоро чу, отколкото видя как Джийн изплю вода, когато изплува от другата страна на лодката. Пиратите вече ревяха и се превиваха от смях с ръце на кръста. Ниската жена ритна нещо и едно въже с възли се спусна от борда.

— Плувайте насам и издърпайте и лодката! — извика тя.

Вкопчени в планширите, Локи и Джийн зацапаха към кораба. Успяха да издърпат лодката до него и хлътнаха в сянката му. Краят на въжето с възли плаваше във водата. Джийн бутна силно Локи към него, все едно се страхуваше, че всеки миг ще го издърпат.

Локи се подпря на полирания черен дървен корпус, мокър, гол и бесен. Няколко груби ръце го награбиха на парапета и го прехвърлиха на борда. Пред погледа му изникна чифт износени кожени ботуши и той седна.

— Дано сме ви развеселили — рече той, — защото възнамерявам да…

Единият от ботушите го ритна в гърдите и го повали на палубата. Той се намръщи, реши, че няма нужда от нов опит да се изправя, и вместо това заоглежда собственичката на ботуша. Жената беше не просто ниска, а миниатюрна, дори от погледа на някой, който буквално беше под ботуша й. Беше облечена с износена небесносиня туника под свободна жилетка от черна кожа, украсена с нарези, по-скоро останали от бой със саби, отколкото последен писък на модата. Тъмната й коса — същински водопад от къдрици, беше пристегната зад врата й, а на колана й бе окачен цял арсенал от бойни ножове и саби. Раменете и ръцете й бяха мускулести и внушаваха сила. Това накара Локи бързо да потуши гнева си.

— Какво възнамеряваше?

— Да полегна тук на палубата и да се порадвам на хубавото следобедно слънчице — отвърна той.

Жената се разсмя. Миг по-късно издърпаха и Джийн и го метнаха до Локи. Черната му коса бе залепнала за главата, а от няколкодневната му брада течеше вода.

— Олеле, Големият и Малкият — възкликна жената. — Големият май що-годе се крепи. Ти сигурно си мастер Валора.

— Щом така ви е угодно, госпожо, предполагам, че трябва да съм аз.

— Госпожа? „Госпожа“ е сухоземна дума. Тука за такива като тебе съм лейтенант!

— Значи не сте капитанът на кораба?

Жената вдигна ботуш от гърдите на Локи и му позволи да седне.

— Ни най-най-малко — отвърна тя.

— Езри е моят помощник-капитан — обади се глас зад гърба му. Той се обърна бавно и внимателно към жената, която бе казала това.

Тя беше по-висока от другата, чието име беше Езри, и по-плещеста. Чернокожа — тенът й беше само с няколко оттенъка по-светъл от цвета на корпуса и имаше поразителна външност, макар и да не бе млада. Покрай очите и устата й имаше бръчици, по които си личеше, че е около четирийсетте. Очите й бяха студени, а устата й присвита — явно не споделяше палавото отношение на Езри към двамата голи пленници на палубата й, от които течеше вода.

Плитките й с цвят на нощ се спускаха като грива под голяма четириъгълна шапка. В тях бяха заплетени червени и сребърни панделки. Въпреки жегата беше облечена с изтъркан кафяв фрак с лъскава златиста копринена подплата, а под него, разкопчана, се виждаше смайваща мозаична жилетка от елдерглас. Рядко можеше да се види подобна ризница да не е в кралски ръце — всяко парченце елдерглас бе поставено в метален обков, тъй като на хората не им бе известно изкуството да свързват самото стъкло. Жилетката блещукаше на слънчевите лъчи, по-изумителна от стъклопис — хиляда парченца от сияйна слава колкото нокът, обковани със сребро.

— Орин Равел — каза жената. — Никога не съм те чувала.

— Така и трябва — отвърна Локи. — Ще ни направите ли удоволствието да се запознаем с вас?

Тя се извърна към Езри.

— Дел, качете лодката. Огледайте дрехите им, ако има нещо интересно, го вземете и им ги дайте да се облекат.

— Ваша воля, капитане. — Езри се обърна и започна да дава нареждания на моряците около нея.

— Що се отнася до вас двамата — капитанката отново впери очи в двамата мокри крадци, — името ми е Замира Дракаша, а името на моя кораб — „Отровната орхидея“. Като се облечете, ще дойдат и ще ви завлекат в най-долния трюм.

Девета глава. Отровната орхидея

Килията им беше на самото дъно на „Отровната орхидея“, по ирония — палубата с най-висок таван на кораба, цели десет стъпки от пода до тавана. Ала купчината бурета и промазани чували, наблъскани там, не оставяха нищо, освен тясно пространство за пълзене върху тях, където беше тъмно като в гроб. Локи и Джийн седяха върху тази неудобна камара, опрели глави в тавана. Помещението, в което нямаше никаква светлина, вонеше на подгизнали от мръсотия въжета от долната палуба, мухлясало зебло, престояла храна и безполезни алхимични консервиращи вещества.

Това технически беше горният склад — капакът към истинския най-долен трюм беше запечатан и се намираше горе-долу вляво от тях. На няма и двайсет стъпки в обратна посока извитият черен нос на кораба пореше ветровете и водите. Чуваха плисъка на леките вълни покрай корпуса на кораба на три-четири стъпки над главите им.

— Най-дружелюбните хора и най-изисканите покои в Пиринчено море — отбеляза Локи.

— Но поне нищичко не виждаме — рече Джийн. — Можем да си представяме, че е хубаво.

— Поне да можехме да си представим и по-приятна миризма.

— Признавам, че да подреждаш и описваш товар е по-добре, отколкото самият ти да станеш на товар. — Джийн изпука с кокалчетата си и звукът отекна странно в мрака. — От колко време според теб сме тук долу?

— От час може би. — Локи въздъхна, оттласна се от капака към десния борд и се зае с мъчната работа да намери поне малко удобна ниша, в която да се напъха измежду буретата и чувалите, пълни с някакви твърди буци. Като ще скучае, поне да скучае легнал. — Но ще се учудя, ако смятат да ни държат тук завинаги. Мисля, че просто ни… мариноват. За онова, което предстои.

— Успя ли да се настаниш удобно?

— Силна борба водя. — Локи бутна един чувал и най-сетне се отвори достатъчно място, че да може да полегне. — Така по бива.

След малко се разнесе скърцането на много чифтове крака точно над тях, последвано от дращене. Стърженето по горната палуба (която бе покрита с промазано платно, за да не прониква светлина до тях) спря. Мижава светлинка нахлу в мрака и Локи присви очи.

— Ама че работа — смънка той.

— Проверка на товара! — разнесе се познат глас от горе.

— Търсим нещо, дето не си е на мястото. Вие двамата сте точно това.

Джийн изпълзя към бледия квадрат от светлина и погледна нагоре.

— Лейтенант Езри?

— Делмастро — поправи го тя. — Езри Делмастро, следователно лейтенант Делмастро.

— Моите извинения, лейтенант Делмастро.

— Така те искам. Как ви се харесва каютата?

— Можеше да вони и по-гадно — обади се Локи. — Но мисля, че за да стане това, ще трябва няколко дни да опикавам всичко тук наред.

— Ако оживееш, докато запасите ни почнат да привършват, такива неща ще ти се наложи да пиеш, че ще превърнат тази смрад в блажен спомен — рече Делмастро.

— Обикновено пускам стълба, но това са само три стъпки. Ще се изкатерите. Качете се горе, бавно — на капитан Дракаша изведнъж силно й се прииска да си поприказва с вас.

— Предложението включва ли и вечеря?

— Късмет ще извадите, ако включва дрехи на гърба ви, Равел. Качвай се тук. Първо дребосъците.

Локи изпълзя покрай Джийн и се покатери през люка и излезе на не чак толкова задушния въздух на третата палуба. Лейтенант Делмастро чакаше там с осем души от екипажа, въоръжени и с брони. Щом се изправи в коридора, едно яко женище го награби изотзад. След малко трима души вдигнаха на палубата и Джийн.

— Така. — Делмастро стисна китките на Джийн и щракна върху тях чифт белезници от закалена стомана. След това дойде редът и на Локи — тя нагласи студените окови и ги заключи, без да се церемони. Локи набързо огледа белезниците с вещо око. Бяха смазани, без ръжда и толкова стегнати, че не би могъл да се измъкне от тях, дори и да разполагаше с време да ги понамести с палци, което щеше да е доста болезнено.

— Капитанът най-сетне успя да поговори продължително с някои от бившия ти екипаж — осведоми го Делмастро. — Страшно любопитна, така бих я нарекла.

— О, чудесно — отвърна Локи. — Още един чудесен шанс да обясня на някого какъв съм и що съм. Ама много обичам да се обяснявам.

Бдителните придружители ги подкараха и скоро те се изкачиха на палубата, в сгъстилия се сумрак. Слънцето почти се беше скрило зад западния хоризонт — кървавочервено око, което лениво спускаше клепачи от червеникави облаци. Локи благодарно загълта свежия въздух и отново се порази от това що за хора се мотаеха по палубата на „Отровната орхидея“. Тя гъмжеше от екипаж — и мъже, и жени, които се суетяха насам-натам или работеха на светлината на многобройни алхимични фенери.

Стигнаха средата на кораба. Нещо клопаше и пърхаше в един тъмен сандък точно пред главната мачта. Кокошарник — поне една птица кълвеше възбудено мрежата на клетката.

— Съчувствам ти — прошепна Локи.

Моряците от „Орхидеята“ ги водеха към кърмата, на няколко крачки пред Джийн. На квартердека, точно над коридора, който водеше към каютите на кърмата, група моряци по сигнал на Делмастро отново хванаха Джийн.

— Поканата е само за Равел — обясни тя — Мастер Валора може да изчака тук, докато видим накъде отива цялата тази работа.

— А… — обади се Локи. — Жером, тука удобно ли ще ти бъде?

— Студените стени затвор не значат, ни пък оковите те правят роб — издекламира Джийн с усмивка.

Лейтенант Делмастро го погледна удивено и след малко също задекламира:

— И на новооковани от устата ще полетят на дързостта словата, като искри от кремък, тъй горещи и тъй недълговечни като тях.

— Вие знаете „Десетте честни ренегати“ — отбеляза Джийн.

— Както и ти. Много интересно. И… съвсем неуместно. — Тя бутна леко Локи към коридора. — Ти стой тук, Валора. Само да си мръднал заплашително с пръст, и ще умреш на място.

Локи се запрепъва по коридора и влезе в едно тъмно пространство, почти близнак на това в „Червеният вестоносец“, макар и по-голямо. Ако бързата преценка на Локи беше вярна, „Отровната орхидея“ беше един и половина пъти по-дълъг от бившия му кораб. Там имаше малки каюти, чиито входове бяха затулени със зебло, по две от двете страни, а вратата на кърмовата каюта беше здрава, от вещерско дърво и сега беше затворена. Езри блъсна Локи встрани и почука по нея три пъти.

— Езри е, с въпросителната — извика тя.

След малко вътре свалиха резето и Делмастро даде знак на Локи да влезе пред нея.

Каютата на капитан Дракаша, в противоположност на тази на Равел, показваше всевъзможни признаци на дълго и уютно обитаване. Силно осветена от алхимични лампи във формата на полирани кристали в златни обкови, тя бе отрупана от цели пластове гоблени и копринени възглавници. Няколко ракли подпираха лакирана маса, цялата покрита с празни чинии, сгънати карти и инструменти за навигация, чието качество биеше на очи. Сърцето на Локи се сви, щом видя собствения си сандък, който зееше отворен на пода до стола на Дракаша.

Завесите на кърмовите прозорци бяха дръпнати. Дракаша седеше пред тях. Беше съблякла фрака и ризницата и дундуркаше на коленете си три-четиригодишно момиченце. През прозорците Локи виждаше „Червеният вестоносец“, погълнат от все по-гъстия мрак, по който щъкаха кандилкащи се светлинки — това трябваше да са ремонтните отряди.

Локи погледна наляво да види кой отвори вратата, сведе очи и срещна погледа на къдраво момченце, съвсем малко по-голямо от момиченцето в прегръдките на Замира. И двете деца имаха нейната катраненочерна коса и чертите им приличаха на нейните, но кожата им беше малко по-светла, като пустинен пясък в сенките. Езри разроши с обич косата на момченцето и бутна Локи навътре в каютата. Момчето се дръпна срамежливо.

— Ето там. — Замира, без да обръща никакво внимание на новодошлите, посочи през кърмовия прозорец. — Виждаш ли, Косета? Знаеш ли какво е това?

— Кораб — отвърна момиченцето.

— Точно така — усмихна се Замира… Не, поправи се Локи, усмихна се самодоволно. — Новият кораб на мама. От който мама взе хубава купчинка злато.

— Злато! — запляска с ръце момиченцето.

— Точно така. Но виж кораба, миличко. Ще кажеш ли на мама какви са тези високи неща? Високите неща, които стърчат към небето?

— Те… ъъ… ха! Не.

— Не, не знаеш, или не, вдигаш размирици?

— Бунт, бунт!

— Не и на маминия кораб, Косета. Погледни пак. Мама вече ти е казвала какво са те, нали? Те стърчат към небето и крепят платната, и са…

— Мачта — рече момичето.

— Мачти. Но все пак е вярно. А колко са те? Колко мачти има новото корабче на мама? Преброй ги за мама.

— Две.

— Колко си умна! Да, новият кораб на мама има две мачти. — Замира се наведе към личицето на дъщеря си и двете допряха носове. Косета захихика. — А сега ми намери още неща по двойки.

— Ъъ…

— Тук, в каютата, Косета. Намери на мама двойка неща.

— Ъъ…

Момичето се огледа и набута в устата си почти цялата си лява длан, а после посочи двойка саби в ножници, подпрени на стената точно под кърмовия прозорец.

— Меч — каза то.

— Вярно! — Замира я целуна по бузата. — Мама има два меча. Поне ти можеш да ги видиш, миличко. А сега бъди послушна и се качи на палубата с Езри. Мама трябва да поговори с този мъж насаме, само за малко. И Паоло ще се качи.

Езри отиде при Косета, прегърна я и момиченцето радостно се притисна до нея. Паоло следваше лейтенантката като сянка, като гледаше тя винаги да е между него и Локи, и надничаше иззад краката й, когато изобщо дръзваше да погледне.

— Сигурна ли сте, че искате да останете тук сама, капитане?

— Ще се оправя, Дел. Валора е този, който ме тревожи.

— Той е окован и пазен от осем моряци.

— Мисля, че ще се оправяш. А екипажът на „Червеният вестоносец“?

— Всичките са под бака. Треган ги държи под око.

— Добре. Скоро и аз ще дойда. Изведи Паоло и Косета при Гуилем и ги настани на квартердека, но по-далече от парапета.

— Ест.

— А на Гуилем кажи, че ако се опита пак да им даде неразредена бира, ще му изрежа сърцето от гърдите и ще се изпикая в дупката.

— Ще му го цитирам дословно, капитане.

— Хайде, изнасяйте се. Ако не слушате Езри и Гуилем, милички, мама никак няма да е доволна!

Лейтенант Делмастро излезе от кабината заедно с двете деца и затвори вратата. Локи се зачуди как ли да се държи на срещата. Нищичко не знаеше за Дракаша — нито слабите й места, за да ги използва, нито предразсъдъците й, за да ги обори. Да си признае за всичките разнообразни пластове от измама, под които работеше, вероятно щеше да бъде грешка. Най-добре засега беше да продължи да бъде Равел.

Капитан Дракаша взе сабите си и за пръв път впери очи в Локи. Той реши да заговори пръв, дружелюбно:

— Децата са ваши?

— Колко малко убягва на проницателния поглед на ветеран разузнавач. — Тя извади едната сабя от ножницата с меко металическо съскане и посочи Локи с нея. — Седни.

Локи се подчини. Единственият друг стол в каютата беше до масата. Той се настани на него и сви окованите си ръце в скута си. Замира се отпусна на своя стол насреща му и сложи оголената сабя на коленете си.

— Там, откъдето идвам аз, имаме един обичай, когато въпросите се задават над оголена сабя. — Говореше с ясно изразен, хармоничен акцент, който Локи не можеше да разпознае. — Познат ли ти е?

— Не — отвърна Локи, — но мисля, че смисълът е ясен.

— Добре. Нещо в твоята история не се връзва.

— Почти всичко не се връзва в моята история, капитан Дракаша. Имах кораб, капитан и куп пари. А сега гушкам чувал картофи в трюм, който вони като дъното на немита бирена чаша.

— Не се надявай на трайна връзка с картофите. Исках само да не ми се пречкаш, докато разговарям с някои от екипажа на „Вестоносецът“.

— О… И как ви се струва екипажът ми?

— И двамата знаем, че те не са твой екипаж, Равел.

— Как е екипажът?

— Ядва се, но за това ти нямаш заслуги. Загубиха хъс за битка още щом видяха колко сме на брой. Повечето направо нямаха търпение да се предадат, така че превзехме кораба с цената на няколко синини и малко наранени чувства.

— Благодаря ви за това.

— Но не се държахме любезно заради теб, Равел. Всъщност късмет извадихте, че се завъртяхме насам. Обичам да следвам дирята на бурите от края на лятото. Те изплюват сочни хапки в състояние, в което не могат да откажат на нашето гостоприемство.

Дракаша бръкна в сандъка на Локи, поразрови се из съдържанието и извади малък наръч документи.

— А сега искам да узная кои са Леоканто Коста и Жером де Фера.

— Самоличности за прикритие — обясни Локи. — Фалшиви лица, които ползвахме, докато работехме в Тал Верар.

— В служба на Архонта?

— Да.

— Почти всичко тук е подписано „Коста“. Кратки препоръки… поръчка за някакви столове… разписка за дрехи, оставени на склад. Единственият документ с името Равел е това удостоверение на верарски морски офицер. Орин ли да те наричам, или Леоканто? Кое е фалшивото лице?

— Можете да си ме наричате Равел — рече Локи. — От години съм в списъка на офицерите под това име. Оттам си получавам заплатата.

— Във Верар ли си роден?

— На континента. В едно село, Во Сармара.

— С какво се занимаваше, преди да постъпиш на служба при Архонта?

— Бях, както ги наричат, търпеливец.

— Това занаят ли е вече?

— Искам да кажа майстор на везни и тежести, член на търговски синдикат. Аз бях търпеливецът, защото теглех, разбирате ли?

— Смешник. За синдикат в Тал Верар?

— Да.

— Значи несъмнено си работил за Приори.

— Това бе една от първоначалните подбуди на хората на Страгос да ме вкарат в тяхното лоно. След като се оказах полезен като агент в синдиката, ми възложиха нови задължения.

— Хммм. Разговарях продължително с Джабрил. Достатъчно дълго, че без труд да повярвам, че морският ти чин е фалшив. Имаш ли какъвто и да било опит във войската?

— Не съм минавал през официално военно обучение, ако за това ме питате.

— Любопитно е, че си се домогнал до военен кораб, макар и малък.

— Когато пипаме достатъчно бавно и внимаваме да не разстроим никого, капитаните от разузнаването добиват изключително големи права за реквизиция. Или поне ние се сдобихме. Подозирам, че колегите ми ще бъдат сковани от нежелан надзор заради онова, което сторих аз.

— Трагедия. Но все пак… любопитно е и това, че когато ми беше в краката, се наложи да ме попиташ за името ми. Мислех, че на всекиго в служба на Страгос би било ясно коя съм. Колко време служи при него?

— Пет години.

— Значи си постъпил след загубата на Свободната армада. Но все пак като верарец…

— Разполагах с ваше непълно описание — рече Локи. — Само името ви и името на вашия кораб. Уверявам ви, че ако Архонтът бе поръчал да нарисуват портрета ви за нас, никой мъж на служба при него не би останал в неведение за това как изглеждате.

— Отличен стил, но добре ще направиш, ако ме смяташ за неподатлива на ласкателство.

— Колко жалко. Толкова добър ласкател съм.

— И трето любопитно нещо ми хрумва. Ти изглеждаше искрено изненадан, когато видя децата ми на борда.

— Ами… просто ми се видя странно, че сте ги взели със себе си тук, в открито море. Подложени на опасностите от… всичко това.

— А къде иначе бих могла да ги държа под око? — Замира прокара пръст по дръжката на сабята. — Паоло е на четири години, Косета — на три. Вашите данни действително ли са толкова остарели, че не знаехте за тях?

— Вижте, аз бях зает с операции вътре в града срещу Приори и останалата опозиция. Не обръщах много внимание на флотските дела, освен получаването на официалната ми заплата.

— За главата ми е обявена награда от пет хиляди солария. За моята и за главата на всеки капитан, оцелял от Войната за признаване. Знам, че мои и на членовете на семейството ми точни описания са разпространени в Тал Верар миналата година. Успях да се домогна до някои листовки. Очакваш ли да повярвам, че някой с вашето положение може да е дотолкова невеж?

— Твърде ми е неприятно да накърня чувствата ви, капитан Дракаша, но вече ви казах, аз бях сухоземен…

— Си.

— … съм и бях, и следях какво става в града. Имах време само колкото да науча основите на оцеляването, когато започнах да се подготвям да открадна „Вестоносецът“.

— Но защо? Защо да крадеш кораб и да излезеш в морето? Нещо, което е съвсем извън признатия ти опит? Ако си следил какво става на сушата и града, защо не предприе нещо на сушата и в града?

Локи облиза устни — бяха изсъхнали и го дразнеха. Прелисти досието със сведения за Орин Равел наум, но героят не беше разработван за разпит от подобна перспектива.

— Може да ви прозвучи странно — заговори той, — но нищо по-добро не можех да направя. Оказа се, че фалшивият ми чин на морски офицер ми дава най-големи възможности да сторя зло на Архонта. Кражбата на кораб беше по-величествен жест от кражбата на, да речем, карета.

— И с какво Страгос е заслужил този величествен жест?

— Дал съм клетва никога да не говоря за това.

— Колко удобно.

— Точно обратното — отвърна Локи. — Как бих искал да ви успокоя.

— Да ме успокоиш? Та как биха могли да ме успокоят твои думи? Ти лъжеш и доукрасяваш стари лъжи и отказваш да обсъждаш какво те е подтикнало да се заловиш с: подобно налудничаво начинание. Щом не желаеш да ми отговаряш, съм длъжна да те възприемам като опасност за кораба и че ако те приема, рискувам да обидя Максилан Страгос. Не мога да си позволя последствията от това. Мисля, че е време да те върна там, където те намерих.

— В трюма?

— В открито море.

— Ех… — Локи се намръщи, а после прехапа бузата си, за да не се разкиска. — Ех, капитан Дракаша, това беше много добро. Любителско, ала изобретателно. Някой, не с моето минало, би ви се хванал.

— Проклятие! — Дракаша се усмихна сдържано. — Трябваше да дръпна пердетата на кърмовите прозорци.

— Да, виждам, че вашите хора се суетят по „Вестоносецът“, докато разговаряме. Предполагам, че екипажът ви размотава въжетата, че корабът да не пълзи като бебе, нали? Ако давахте и лайно от плъх за това, че ще обидите Архонта, щяхте да потопите кораба, не да го поправяте за плаване.

— Вярно — призна Дракаша.

— Което значи…

— Което значи, че все още аз задавам въпросите, Равел. Разкажи ми за твоя съучастник, мастер Валора. Особено близък приятел?

— Стар сътрудник. Помага ми в Тал Верар в… неприятната работа.

— Само сътрудник ли?

— Плащам му добре и му имам доверие за работата, да.

— Любопитно е, че е толкова образован. — Замира посочи тавана на каютата. Отворите по тесния тавански прозорец бяха леко открехнати, за да влиза въздух от квартердека. — Чух ги двамата с Езри да си цитират Лукарно преди няколко минути.

— „Трагедията на десетте честни ренегати“ — уточни Локи. — Жером… я обича.

— Той може да чете. Според Джабрил той не е моряк, но може да прави сложни изчисления. Говори вадрански. Използва търговски термини и добре се ориентира в товара. Предполагам, че произхожда от семейство на преуспяващи търговци.

Локи не каза нищо.

— С тебе е отпреди да постъпите на служба при Архонта, нали?

— Той беше слуга на Приори, да. — Струваше му се, че да вмести Джийн в предположенията на Дракаша няма да е толкова трудно, колкото Локи се боеше. — Доведох го с мен, когато се присъединих към каузата на Архонта.

— Но не като приятел.

— Само много добър агент.

— Моят неморален шпионин, точно както трябва — рече Дракаша, после стана, застана под таванския прозорец и повиши глас: — Ей, на палубата!

— Ест, капитане? — чу се гласът на Езри.

— Дел, доведи Валора тук.

След малко вратата на каютата се отвори и влезе Джийн, следван от лейтенант Делмастро. Капитан Дракаша внезапно извади и втората си сабя. Празните ножници изщракаха на пода и тя насочи оръжието към Локи.

— Ха си понечил да станеш от стола, ще умреш на мига! — рече тя.

— Какво става…

— Тихо, Езри. Искам да се оправим с Валора.

— Ваша воля, капитане.

И преди Джийн да успее да направи нещо, Езри го изрита рязко с дясно коляно, толкова бързо и точно, че Локи трепна. След удара последва рязко блъсване и Джийн падна на четири крака.

— Ти може и да ми влезеш в някаква работа, Равел. Но не мога да ти позволя да запазиш агента си. — Дракаша пристъпи към Джийн, вдигнала дясната сабя.

Преди да се усети, Локи вече беше скочил от стола, хвърли се върху нея и се опита да омотае ръцете й с веригата на оковите си.

— НЕ! — кресна той. Каютата се завъртя бясно и Локи се просна на пода с тъпа пулсираща болка в челюстта. Умът му, изоставащ с крачка-две от темпото на събитията, постепенно стигна до извода, че Дракаша го беше цапардосала по брадата с дръжката на едната си сабя. Сега лежеше по гръб, а сабята бе надвиснала над гърлото му. Дракаша изглеждаше десет стъпки висока.

— Моля ви — смънка Локи. — Не Жером! Няма нужда!

— Знам — отвърна Дракаша. — Езри?

— Явно ви дължа десет солария, капитане.

— Трябваше да се досетиш — ухили се Дракаша. — Чу какво каза Джабрил за тия двамцата.

— Чух, чух. — Езри коленичи над Джийн с искрено загрижено лице. — Само че не предполагах, че Равел е такъв.

— Това нещо рядко се проявява само в една насока.

— И за това трябваше да се досетя.

Локи вдигна ръце и бутна встрани сабята на Дракаша. Тя не се възпротиви. Той се претърколи, надигна се на колене и прегърна Джийн с ръка, без да обръща внимание на пулсиращата болка в челюстта си. Поне знаеше, че не е счупена.

— Добре ли си, Жером?

— Нищо ми няма — отвърна Джийн. — Поодрасках си ръцете.

— Съжалявам — рече Езри.

— Не се безпокойте — отвърна Джийн. — Много добър удар. Няма нищо по-добро, за да съборите някой с моя ръст. — Той се изправи, залитайки подкрепян от Локи и Езри. — Удар в бъбреците може би.

Езри показа железния бокс, надянат на пръстите на десницата й.

— Това беше резервният план — обясни тя.

— По дяволите, как се радвам, че не го използвахте! Но вие можехте… Аз можеше да падна назад, ако не ме бяхте блъснали достатъчно бързо. Ако бяхте захванали пищяла ми с ходило изотзад…

— И това ми хрумна. Или едно добро мушване в чувствителното място в подмишницата ти…

— И извиване на ръката, да. Това би било…

— Но не бих го приложила срещу толкова едър човек — няма го необходимия натиск, освен ако…

Дракаша се прокашля шумно и Джийн и Езри млъкнаха смутено.

— Излъга ме за Жером, Равел. — Тя вдигна полата си и сабите рязко издрънчаха, когато ги прибра в ножниците. — Той не е нает агент, приятел ти е. Такъв, който няма да допусне да те изхвърлят сам от кораба. Такъв, когото ти ще защитиш, въпреки че те предупредих, че ще умреш.

— Хитро. — Локи усети как бузите му леко се зачервяват. — Значи всичко е било заради това.

— Повече или по-малко. Трябваше да разбера що за човек си, преди да реша какво да те правя.

— И какво решихте?

— Ти си безразсъден, суетен и прекалено хитър — отвърна Дракаша. — Страдаш от заблуждението, че увъртанията ти са очарователни. И също като Жером не би се поколебал да умреш глупаво заради приятел.

— Да — отвърна Локи. — Е… може би съм се привързал към грозния дебелак с годините. Това какво значи — че се връщаме в трюма или поемаме в открито море?

— Нито едното от двете — отвърна Дракаша. — Отивате на бака, където ще ядете и спите заедно с останалите от екипажа на „Червеният вестоносец“. Лека-полека, една по една ще смъкна от теб и останалите ти лъжи. Засега съм доволна, че докато си имаш Жером, за да се грижиш за него, ще се държиш разумно.

— А какви сме? Роби?

— Никой на борда на този кораб не поробва никого — заяви Дракаша със заплашителна нотка в гласа. — Обаче екзекутираме доста умници.

— Мислех, че увъртам очарователно.

— Запомни това: целият ти свят се състои от няколкото педи празна палуба, която ти отпускам, и си извадил страшен късмет, че ги имаш. С Езри ще обясним положението на всички ви на бака.

— Ами нещата ни? Тоест документите? Личните документи? Златото задръжте, но…

— Да го задържа? Ама сериозно ли? Ама че сладурче е този, нали. — Дракаша подритна капака на Локиевия сандък и той се затвори. — Да кажем, че документите ви са залог за доброто ви поведение. Не ми стигат празни пергаменти, а двете ми деца наскоро откриха колко радост доставя мастилото.

— Напълно ви разбрах.

— Езри, замъкни ги на палубата, нека им свалят оковите. Продължаваме да се правим, все едно сме длъжни да отидем на някакво важно място.

На квартердека ги посрещна жена с измъчен вид на средна възраст — ниска и обемиста, с ореол от един пръст дълга бяла коса над лице, което несъмнено много години се бе цупило на света. Широките й хищни очи постоянно шареха — приличаше на бухал, който не можеше да реши гладен ли е, или му е скучно.

— Можехте да хванете и не чак такава окаяна сган, ако бяхте се поогледали — изтърси тя без всякакви предисловия.

— А ти можеше да забележиш, че напоследък не се намираме точно на някой изобилен пазар, що се отнася до плячката. — Замира понасяше държанието на жената съвсем спокойно. Очевидно двете се знаеха от твърде отдавна.

— Е, щом искаш да ти изплетат въжета от разнищен коноп, недей да виниш този, дето е плел въжето, като се скъса.

— Знам, че не е хубаво да те обвинявам в каквото и да било, учена жено, защото след това седмици наред всички ще са нещастни. Колко са?

— Двайсет и осем на бака — отвърна тя. — Осем трябваше да ги оставим на борда на плячкосания кораб, всичките са със строшени кости. Щеше да е опасно да ги местим.

— Ще издържат ли до Порт Продигал?

— Ако предположим, че корабът им оцелее. Ако предположим, че вършат, каквото им кажа, което е твърде дръзко…

— Повече не можем да направим за тях, сигурна съм. Състоянието на двайсет и осемте?

— Сигурна съм, че ме чу, като казах „окаяна“, което идва от окаяно състояние, което на свой ред е предизвикано от това, че те са окаяници. Бих могла да използвам и още ред сложни технически термини, и само някои от тях — напълно въображаеми…

— Треган, търпението ми се е свършило толкова отдавна, колкото и твоята хубост.

— Повечето още страдат от дългия престой в затвора. Лоша храна, малко движение и нерви. Откакто са напуснали Гал Верар, се хранят по-добре, но са изтощени и разбити. Само за шепа от тях бих могла да кажа, че са в прилично здраве. И също толкова не са годни за никаква работа, докато не кажа. И няма да отстъпя за това… капитане.

— Не те и моля. Болести?

— Цяло чудо е, че няма, ако ме питате за трески и зарази. Освен това твърде малко такива, които са последици от съешаване. Били са заключени без жени месеци наред, а повечето са от Източен Терин. Твърде малко са склонни да си легнат един с друг, знаете.

— Те губят. Ако пак ми потрябваш…

— Аз ще съм в каютата си, то е ясно. И си наглеждай децата. Те явно направляват кораба.

Локи сподири с поглед жената, която се отдалечаваше по палубата. Единият от краката й тропаше глухо, явно беше дървен, и ходеше с помощта на странен бастун, направен от наставени бели цилиндри. Слонова кост? Не — гръбнакът на някое нещастно създание, скрепен с лъскави металически шевове.

Дракаша и Делмастро се обърнаха към руля — двоен, като този на борда на „Вестоносецът“, управляван в момента от необикновено висок младеж, като че целият съставен от остри, дългурести ъгли. От двете му страни стояха Паоло и Косета — не пипаха руля, но подражаваха на движенията му и се кикотеха.

— Мумчанс! — Дракаша отиде при тях и дръпна Косета от руля. — Къде е Гуилем?

— На посраните въжета.

— Казах му, че е дежурен по дребосъци! — рече Езри.

— Ще му избода шибаните очи! — закани се Дракаша.

Мумчанс изглеждаше невъзмутим.

— На човека му се пикае, капитане.

— Пикае му се — измърмори Косета.

— Тихо! — Замира се пресегна през Мумчанс и дръпна и Паоло от руля. — Мум, знаеш много добре, че не бива да докосват руля и перилата.

— Те не докосваха руля, капитане.

— Нито пък може да танцуват край вас, да увисват по краката ви или да ви помагат по какъвто и да било друг начин да управлявате кораба. Ясно?

— Схванах.

— Паоло, заведи сестра си в каютата и ме чакайте там!

— Да — отвърна момчето със съвсем слаб гласец, като шумоленето на два листа хартия, които се търкат един в друг. После хвана Косета за ръка и я поведе към кърмата.

Дракаша отново изтича напред покрай няколко групички моряци, които работеха или ядяха. Всички я поздравиха с уважителни кимвания и махвания с ръка. Езри подбутна Локи и Джийн подире й.

Край кокошарника пътя на Дракаша пресече един тумбест, ала пъргав вадранец, няколко години по-възрастен от нея. Мъжът беше облечен с контешки черен жакет, целият в токи от потъмнен пиринч, а русата му, прошарена коса бе вързана на дълга опашка, която стигаше чак до брича му. Дракаша го сграбчи за туниката с лявата си ръка.

— Гуилем, какво точно трябваше да поясни Езри, когато преди малко ти каза „Наглеждай децата няколко минути“?

— Аз ги оставих с Мум, капитане…

— Възложих го на теб, не на него.

— Е, вие му се доверявате да върти руля, защо да не му поверите и…

— Поверявам му и дечицата си, Гуилем. Просто съм особено пристрастна към това заповедите ми да се изпълняват.

— Капитане — рече Гуилем с тих глас. — Трябваше да пусна кафяво в синьото! Можеше да ги доведа до посраните въжета, но се съмнявам, че бихте одобрили урока, който щяха да получат…

— Стискай, в името на Йоно! Само за няколко минути? А сега върви си стягай багажа.

— Багажа?

— Вземи последната лодка, прехвърли се на „Вестоносецът“ и се присъедини към пленения екипаж.

— Пленения екипаж? Капитане, знаете, че не ме бива много в…

— Искам корабът да бъде огледан и описан от бушприта до хакборда! Опиши всичко. Като се пазаря за него с Трошача на кораби, искам да знам точно доколко се опитва да ме измами копелето.

— Ама…

— Очаквам описа ти, когато се срещнем в Порт Продигал. И двамата знаем, че днес нямаше почти никаква плячка, която да прехвърлим на кораба и преброим. Отивай там, за да си заработиш дела.

— Ваша воля, капитане.

— Моят интендант — обясни Замира, след като Гуилем се отдалечи, тътрейки крака и псувайки. — Всъщност не е лош, само дето предпочита работата да го избягва винаги когато е възможно.

Палубата на бака се издигаше на носа на кораба може би на педя и половина над ветрената палуба, с широки стълби и от двете страни. Между тях широко отвърстие водеше към тъмна зона, която бе наполовина затворено помещение, наполовина — място, където можеше да се пропълзи под бака. По преценката на Локи беше седем-осем крачки дълго.

По палубата на бака и стълбите се тълпеше по-голямата част от екипажа на „Червеният вестоносец“, под небрежния надзор на половин дузина въоръжени моряци на Замира. Джабрил седеше до Аспел най-отпред и като че много се развесели, като пак видя Локи и Джийн. Мъжете зад него се размърмориха.

— Млък! — изкомандва Езри и застана между Замира и новодошлите. Локи не знаеше какво да прави, дръпна се настрани заедно с Джийн и зачака нареждания. Дракаша се прокашля.

— С някои от вас не сме се запознали. Аз съм Замира Дракаша, капитан на „Отровната орхидея“. Слушайте ме. Джабрил ми каза, че сте плавали от Тал Верар с мисълта, че сте пирати. Някой случайно да е размислил?

Повечето моряци от „Червеният вестоносец“ заклатиха глави или тихо замърмориха опровержения.

— Добре. Аз съм онова, на което се е преструвал вашият приятел Равел. — Дракаша обгърна с ръка раменете на Локи, усмихна се театрално и неколцина от по-здравите мъже от екипажа на „Вестоносецът“ се изкикотиха. — Аз нямам владетели и господари. Развявам червения флаг, когато съм гладна, и фалшиво знаме, когато не съм. Спирам само на едно пристанище, Порт Продигал на Островите на призрачните ветрове. Никое друго не ме приема. Навсякъде другаде е опасно. Щом живеете на тази палуба, тази опасност застрашава и вас. Знам, че някои от вас не разбират. Помислете си за света. Помислете си за всяко едно място на света, където този кораб не се намира, освен една мъничка прашинка злочестина в най-черната дупка на гъза на никъдето. Ето от това се отричате. От всичко. От всеки. От всяко едно място на света.

Тя пусна Локи, забеляза мрачните изражения на мъжете и като че остана доволна. Посочи Езри.

— Помощник-капитан Езри Делмастро. Ние я наричаме „лейтенант“, така че и вие ще я наричате така. Каквото каже тя, аз го подкрепям. И през ум да не ви минава, че може да е другояче.

Вече се запознахте с нашия корабен лекар. Учената Треган ми каза, че едни от вас са по-добре, други по-зле. Тези, на които е нужна почивка, ще я имат. Не сте ми от никаква полза, ако състоянието ви не ви позволява да работите.

— Каните ни да се присъединим към вашия екипаж ли, капитан Дракаша? — попита Джабрил.

— Предлага ви се възможност, това е всичко — отвърна вместо нея Езри. — След този разговор вие не сте пленници, но не сте и свободни. Вие сте, както ние го наричаме, помиярската вахта. Спите тук, в „долната крепост“, както го наричаме. Кажи-речи най-гадното място в целия кораб. Щом има мръсна работа за вършене, вие ще я вършите. Ако не достигат дрехи или одеяла, вие ще минете без тях. Последни ще получавате храна и пиене.

— Всеки член на моя екипаж може да ви заповядва — продължи Дракаша, когато Езри млъкна. Локи имаше чувството, че двете заедно са отработили този ритуал във времето. — И всеки от тях ще очаква заповедите му да се изпълняват. При нас неявяване няма — само някой да се е изхитрил или да се е скатал, и ще ви строшат кокалите от бой. Вдигнете ли шум дотолкова, че аз да забележа, и изхвърчате през борда. Мислите, че се шегувам ли? Питайте някой, който е тук от достатъчно дълго време.

— Колко време ще носим помиярската вахта? — попита един по-млад мъж най-отзад.

— Докато се докажете — отвърна Дракаша. — След няколко минути вдигаме котва и отплаваме за Порт Продигал. Като стигнем там, всеки, който иска да напусне, да се маха. Няма да ви продадем — на този кораб ние не поробваме никого. Но няма да получите никакво заплащане, освен пиенето и хранителните дажби. Ще си тръгнете с празни джобове, а в Продигал може би е по-добре да си роб. Поне на някого му пука дали ще живееш или ще пукнеш.

Ако по пътя ни надолу пътищата ни се пресекат с друг кораб, ще се замисля дали да не го завладея — продължи тя. И ако развеем червения флаг, това е вашият шанс. Първи се качвате вие. Качвате се на борда му преди всички нас.

Ако има огън, лъкове или мрежи бръсначи, или само боговете знаят какво, вие ги отнасяте първи, и вашата кръв се пролива първа. Ако оцелеете — великолепно. Ставате членове на екипажа. Ако откажете, в Порт Продигал ви зарязваме. Държа помиярска вахта подръка само докато ми е нужно.

Тя кимна на Езри.

— Оттук нататък можете да се придвижвате по бака и по ветрената палуба до главната мачта — обяви Делмастро. — Не слизайте по-надолу и не пипайте нищо, без да са ви казали. Ако докоснете оръжие или се опитате да вземете от някой член на екипажа, гарантирам ви смърт на мига. Много сме докачливи по отношение на това.

Ако искате да се уедините с някой член на екипажа или някой ви предложи да се уедини с вас, правете, каквото щете, стига да не сте на вахта и се държите по-далече от проклетата ветрена палуба. Тука, каквото ви се дава, вземайте. Но ако се опитате да вземете със сила, молете се при опита да умрете, защото и за това сме много докачливи.

Замира отново взе думата и посочи Локи и Джийн.

— Равел и Валора се връщат при вас. — Неколцина мъже се размърмориха и тя отпусна ръце върху дръжките на сабите си. — Ей, я се дръжте по-учтиво, вашта мама! Вие сте ги спуснали през борда и сте се заклели, че ще оставите Йоно да ги съди. Аз се появих около час по-късно. Това изяснява работата — всеки, който си мисли, че е по-справедлив от Господаря на ненаситните води, може да скочи през борда и да го обсъди с Него лично.

— И те са помиярска вахта като всички вас — додаде Езри.

Мъжете обаче не изглеждаха кой знае колко въодушевени. Замира се прокашля и додаде:

— На този кораб делим поравно.

Това им привлече вниманието.

— Корабният интендант се казва Гуилем. Той описва плячката. Трийсет процента се падат на кораба, за да не се разнасяме насам-натам с прогнили платнища и въжета. Останалото се поделя поравно, по един дял за всяко тупкащо сърце.

Няма да пипате и сентира от онова, което взехме от стария ви кораб. За това няма да ви се извиняваме. Но ако по пътя към Порт Продигал ви изпадне шанс и когато продадем „Вестоносецът“ на Коработрошача, вече сте членове на екипажа, ще получите хубавичък дял. Ако сте членове на екипажа.

Локи нямаше как да не й се възхити за това — водеше разумна политика и го вкара в речта си в момент, изчислен така, че да отклони раздорите и тревогите. Сега „Червеният вестоносец“ нямаше да е само нещастен спомен, стапяш се зад хоризонта в ръцете на завладелия го екипаж, а можеше да е и купчина сребро, която ги очаква.

Замира се обърна и се отправи към кърмата и остави Делмастро да завърши представлението. Щом мъжете започнаха да си шушнат помежду си, лейтенантката кресна:

— Млък! Значи това е положението. След малко ще получите храна и половин дажба бира, та да се поосаферите. Утре почвам да подбирам тези от вас, които имат някакви по-особени умения, и да ви намирам работа.

И едно последно нещо, което капитанът не спомена. — Езри се умълча, докато се увери, че всички са наострили слух. — Малките Дракаши. Капитанът има момче и момиче. През повечето време те седят в каютата й, но понякога тичат из целия кораб. За вас те са свещени. Това го казвам сериозно, по-сериозно от всичко, което ви казах тази вечер. Само да сте им казали някоя лоша дума, и ще ви закова куровете за фокмачтата и ще ви оставя там да умрете от жажда. Екипажът ги смята за свои. Ако се налага да си строшите врата, за да ги опазите, то тогава във ваша най-голяма изгода е да си строшите проклетите вратове.

Делмастро явно прие всеобщото мълчание за знак, че са подобаващо впечатлени, и кимна. Миг по-късно гласът на Дракаша отеква от квартердека през усилваща тръба:

— Вдигай котва!

Делмастро вдигна към устните си свирката, окачена на кожен ремък на врата й, и я наду три пъти.

— Към средата на кораба! — провиква се тя с невъзможно гръмовен глас. — Вдигай лостовете на кабестана! Готови за вдигане на котва! Помиярската вахта в средата на кораба, на работа!

При тази подкана повечето мъже от бившия екипаж на „Вестоносецът“ станаха и се потътриха към средата на кораба. Там, между фокмачтата и кокошарника, вече се бяха събрали много хора. Една жена посипваше палубата с пясък от една кофа. Локи и Джийн настигнаха Джабрил, който им се усмихна жлъчно.

— Добър вечер, Равел. Изглеждаш малко… понижен.

— Доволен съм от живота — заяви Локи. — Но честно, Джабрил, оставих „Вестоносецът“ в твои ръце за колко време — имаше ли час? И виж какво се случи.

— Сега е много по-добре, да му се не види! — обади се някой зад гърба му.

— О, съгласен съм! — заяви Локи, решил, че следващите няколко дни щяха да са безкрайно по-приятни, ако Равел преглътне и последните остатъци от гордостта си по повод кратката си кариера на капитан. — Съгласен съм с цялата си проклета душа!

Езри си проби път през тълпата и се покачи на кабестана. Беше достатъчно широко, че да може да седне там с кръстосани крака. Тя наду свирката още два пъти и кресна:

— Готови ли сте долу?

— Готови! — чу се вик откъм един от люковете.

— По местата! — изкомандва Езри. Локи се промъкна до Джийн и натисна един от дългите дървени лостове. Този кабестан бе по-широк от кабестана на борда на „Вестоносецът“ и за да го задвижат, трябваха още двайсетина моряци. Всички места се запълниха за секунди.

— Така! — извика Езри. — Налягай! Отпусни! Налягай! Отпусни! Крака и рамене! Сега по-бързо — завъртете я тази малка кучка! Знаете, че го искате!

Локи натисна лоста си и усети как песъчинките се размърдаха и заскърцаха под краката му и започнаха да го бодат по чувствителната кожа между пръстите и по босите ходила. Но никой друг не се оплакваше, затова той прехапа устни и се принуди да търпи. Езри наистина се въртеше, а въжето на котвата с дрънчене излизаше от водата. Откъм лявата страна на носа неколцина моряци го закрепиха. След няколко минути тласкане Езри спря въртенето на кабестана с рязко надуване на свирката.

— Налягай силно! — извика тя. — Прикрепете котвата ляво на борд!

— Ляво на борд! — гръмна гласът на Дракаша. — Предни и главни марсели!

И пак тичане, и пак свирки, и пак суматоха. Езри скочи на крака върху кабестана и изкрещя бърза поредица от заповеди:

— По мачтите, вдигаме предни и задни марсели! Главните платна за курс ляво на борд! Предни платна! — имаше и още, но Локи спря да слуша, защото се опитваше да проумее какво става. „Отровната орхидея“ беше закотвена с една котва в спокойно море, духаше лек североизточен вятър. Дрейфът беше изтласкал кораба надолу. Напред нямаше вятър. От малкото, което успя да проумее от командите на Езри, разбра, че корабът ще се изтегли малко назад, а след това ще завие на изток така, че вятърът да духа откъм левия борд.

— Предна и задна вахта, по местата! Постови по мачтите, отваряйте си очите! — Езри скочи на палубата. Тъмни силуети се закатериха нагоре по въжените стълби. Скрипци и въжета скърцаха в сгъстяващия се мрак, а през люковете на палубата се изкачваха още и още моряци и се вливаха в суматохата.

— Помиярската вахта! Помиярска вахта, отивайте в „долната крепост“ и не се пречкайте! Вие двамата — не! — Езри спря Локи и Джийн, когато те тръгнаха заедно с останалите, и им посочи кърмата. — Шкафът за инструменти под стълбището дясно на борд, към задната част на кораба. Вземете метли, пометете пясъка и го съберете обратно в кофата. След това приберете лостовете на кабестана.

Така и направиха — досадна работа под колебливата светлина на алхимичните фенери, често прекъсвана от заети или нелюбезни моряци. Локи метеше навъсено, но после Езри застана между него и Джийн и прошепна:

— Не се впрягайте заради това — то ще улесни страшно много отношенията с бившия ви екипаж.

Проклети да са, ако не е права, помисли си Локи — може би точно малко унижение в повече, струпано на главите на Равел и Валора, беше нужното, за да се потисне негодуванието на бившия им екипаж.

— Моите благодарности — прошепна той.

— Знам си работата! — тросна се тя. — Всичко да е точно така, както сте го намерили. После отивайте в долната крепост и не мърдайте оттам.

И Езри се загуби сред моряците, които извършваха десетина деликатни задачи. Локи върна метлата в шкафа и се помъкна към носа, следван от Джийн. Над тях плющяха и се разгъваха платна, скърцаха натягани или донагласяни въжета, мъже и жени си подвикваха меко, докато се трудеха високо горе във въздуха, на десетки стъпки от палубата.

„Отровната орхидея“ бавно взе курс ляво на борд, остави зад себе си последното бледно сияние на спусналото се зад хоризонта слънце, сякаш изплаваше от някаква призрачна златна порта, и пое на път под първите вечерни звезди, които сияеха още по-ярко на мастиленосиньото източно небе.

За Локи бе приятна изненада да открие, че Джабрил е запазил място за тях двамата с Джийн — не някое от по-хубавите близо до входа, но все пак имаше достатъчно място, за да се наместят до левия борд, където беше доста тъмно. Тези, които се бяха настанили на по-хубавите места, като че не недоволстваха и им правеха място, докато те се промъкваха покрай тях. Само неколцина, като Мазука и Аспел, мълчаха недружелюбно — но нищо по-лошо не им се случи.

— Май вие двамата наистина също сте от робите на галерата като нас — рече Джабрил.

— Роби на галера щяхме да сме, ако Равел не ни беше изкарал от Обветрената скала — обади се някой, когото Локи не разпозна. — Той може да е тъп шибаняк, но заради това сме длъжни да не му отказваме другарството си.

„Благодаря ти, че се обади, като ни изхвърлиха през борда“ — помисли си Локи.

— Да, за тъпия шибаняк съм съгласен — обади се Мазука.

— А това за другарството важи за всички — изрече Джийн бавно и внимателно, с тона, запазен за хора, които едва се сдържа да не удари. — Орин не е сам, нали?

— Тук вътре е тъмно — рече Мазука. — А ние сме много и сме наблъскани натясно. Мислиш ли, че можеш да действаш достатъчно бързо, Валора? Мислиш ли, че можеш да останеш буден достатъчно дълго време? Двайсет и осем срещу двама.

— Ако палубата между мен и теб беше празна, ти щеше да се напикаеш в брича в мига, в който аз изпукам с кокалчета — изръмжа Джийн.

— По-полека, Жером — сгълча го Локи. — Всички ние можем да…

В тъмното се чу шум от боричкане, после нещо тупна тежко. Мазука извряка, все едно го душеха.

— Плеши, копеле тъпо! — изсъска непознат глас. — Само да си вдигнал ръка срещу тях, и Дракаша ще те убие, ясно?

— Заради теб ще стане още по-тежко за всички ни — рече Джабрил. — Не си ли чувал за Замира Дракаша? Ядосаш ли я, можем да изгубим шанса си да влезем в екипажа. Само да си посмял, Мазука, и ще разбереш какво е двайсет и осем срещу един. Обещавам ти, да го еба.

В мрака се разнесе одобрително мърморене и болезнено пъшкане, когато онзи, който беше стиснал гърлото на Мазука, го пусна.

— Мир! — изохка той. — Няма… няма да ни съсипвам. Не и аз.

Нощта беше топла и от топлината от трийсет мъже, наблъскани натясно, бързо стана задушно въпреки малкия отдушник по средата на палубата на бака. Щом очите на Локи свикнаха с тъмното, той успя да различи по-ясно силуетите на мъжете наоколо. Бяха налягали и насядали един до друг като добитък. Наоколо на кораба кипеше дейност. По палубата на бака тропаха крака, на долната палуба моряци щъкаха насам-натам, смееха се и си подвикваха. Вълните се плискаха и носът ги разсичаше със съскане, а откъм кърмата се чуваше неспирен шум от тежка работа. Някой крещеше заповеди.

По-късно им дадоха оскъдна вечеря от позатоплено осолено свинско и по половин мях воняща помия, която комай произхождаше от бирата. Мъжете неловко си подаваха храната и пиенето — колена и лакти постоянно се забиваха в кореми и чела, докато най-сетне всички получиха дажби. Последва събирането на меховете и тенекиените паници, което беше не по-малко наказание, а после мъжете се запрепъваха един през друг на път към посраните въжета. Най-сетне Локи се намести на тясното си местенце, долепил се до гърба на Джийн, и изведнъж му хрумна нещо:

— Джабрил, някой разбра ли какъв ден сме днес?

— Дванайсети фестал — отвърна Джабрил. — Питах лейтенант Делмастро, като ме качиха на борда.

— Дванайсет дни — измърмори Джийн.

— Да — въздъхна Локи. Дванайсет дни бяха минали. Нямаше и две седмици, откакто потеглиха и всички смятаха него и Джийн за герои. Дванайсет дни силата на противоотровата бе намалявала. О, богове, Архонтът… как, по дяволите, щеше да му обясни какво се е случило с кораба? Някаква техническа подробност от мореплаването?

— Зашибах и назаврънкулих дясната хуйовина с кливера дясно на борд — прошепна той под носа си, — а пък трябваше с кливера ляво на борд.

— Какво? — измънкаха Джийн и Джабрил едновременно.

— Нищо.

Не след дълго старите инстинкти на сирак от Пожарището се пробудиха. Локи подложи левия си лакът под главата си и затвори очи. Само след мигове шумът, жегата и блъсканицата на мъжете около него и хилядите шумове на непознатия кораб вече бяха далечни и неясни и той се унесе в лек, но непробуден сън.

Десета глава. Всички души в опасност

На седемнайсети фестал Джийн вече потръпваше от ужас, щом види и помирише оцета на кораба, също толкова, колкото се радваше да види корабния лейтенант.

Сутрешната му задача почти всеки ден беше да напълни една кофа с червената зловонна течност и още една — с морска вода, и да се заеме да мие палубата и преградите — цялата главна палуба, или поне там, където можеше да стигне. На носа и кърмата имаше дълги помещения, които наричаха кубриците на екипажа, и по всяко време едното беше заето — наблъскано с четирийсет-петдесет души в хамаците и около тях, а хъркането им отекваше като рева на зверове в клетка. Този кубрик Джийн заобикаляше отдалече и вместо това миеше складовете (които екипажът наричаше „чупливата стая“ заради запаса от стъклени бутилки, обвити с мрежа), трюма на главната палуба и оръжейната и празния кубрик — макар че в празния кубрик винаги цареше неразбория от бурета, сандъци и мрежи, които трябваше да се мъчи да размества.

След като вонята на разреден оцет се смесеше с обичайната воня на престояла храна, лош алкохол и всякакви немити неща под палубата, Джийн обикновено обикаляше долните две палуби — третата палуба и долния трюм, размахвайки голям жълт алхимичен фенер пред себе си, за да разпръсне миазмите, предизвикващи болести. Дракаша много се грижеше за здравето на екипажа — повечето моряци си пробиваха ушите с медна тел, за да се предпазят от катаракта, и посипваха бирата си с щипка бял пясък против херния. Долните палуби ги минаваха с фенера поне два пъти дневно за увеселение на корабните котки. За беда това означаваше катерене, пълзене, лазене и промъкване покрай всевъзможни пречки, включително моряци, заети с някаква работа. Джийн винаги се стараеше да е учтив и да изразява покорството си с кимване, когато ги подминаваше.

Екипажът беше постоянно в движение, на кораба постоянно кипеше живот. Колкото повече неща виждаше и научаваше Джийн на „Отровната орхидея“, толкова повече се убеждаваше, че графикът за поддържане, който беше установил като помощник-капитан на „Червеният вестоносец“, е бил безнадеждно наивен. Без съмнение Калдрис щеше да огласи мнението си по някое време, ако беше доживял да забележи.

Капитан Дракаша явно смяташе, че няма такова нещо като кораб в открито море, който не се нуждае от поправки. Всичко, което проверяваше и оглеждаше едната вахта, го проверяваше и оглеждаше и следващата, и по-следващата, ден след ден. Потегнеха ли нещо, после го потягаха пак, онова, което можеше да се поправи, после го поправяха пак. Смазваха механизмите на помпата и кабестана всекидневно с мас, изстъргвана от гърнетата, в които се готвеше. Мачтите ги мажеха от горе до долу със същата кафява лепкава маса — да ги пази от вятъра. Моряците постоянно обикаляха на групи и оглеждаха шевовете между дъските или увиваха със зебло въжетата там, където се търкаха едно в друго.

„Орхидеите“ бяха разделени на две вахти, Червена и Синя. Работеха на шестчасови смени — едната се грижеше за кораба, докато другата почиваше. Например Червената вахта застъпваше от пладне до шестия час на вечерта и после отново от полунощ до шестия час на сутринта. Моряците от свободната вахта можеха да правят, каквото си искат, освен ако командата „Всички на палубата“ не ги изкараше навън, за да се заемат с някоя мъчна или опасна задача.

Помиярската вахта не влизаше в тази схема — бившият екипаж на „Червеният вестоносец“ се трудеше от зори до мрак и се хранеше, след като ги освободят, а не около пладне със същинския екипаж.

Колкото и да мрънкаха, Джийн нямаше чувството, че Орхидеите действително отхвърлят новите си спътници на борда. Всъщност дори подозираше, че бившите Вестоносци поемаха повечето скучни задължения и така на Орхидеите им оставаше много повече време за сън, за лични работи, да играят комар или да се чукат без дори намек за срам в хамаците или под одеялата. Липсата на уединение на борда на кораба все още напълно слисваше Джийн. Той не беше нито моралист, нито девствен, но представата му за нужното място винаги бе включвала каменни стени и здраво заключена врата.

На такъв кораб, където, какъвто и шум да вдигнеш, всички чуват, ключалките нямаха смисъл. В Синята вахта имаше двама мъже, които се чуваха чак на хакборда, ако го правеха в предния кубрик, а една жена от Червената крещеше страшни мръсотии на вадрански точно когато Джийн се унасяше в сън на палубата над нея. Двамата с Локи доста умуваха над граматиката й и заключиха, че всъщност не знае вадрански. Понякога след изпълненията й избухваха ръкопляскания.

Като оставим това настрана, екипажът явно се гордееше със своята дисциплина. Джийн не видя никакви сбивания, бе свидетел само на няколко по-сериозни спора и никой не се наливаше безразборно. Бира и вино се пиеха с почтителност при всяко хранене, а по някаква сложна схема, която все още не беше проумял напълно, на всеки член от екипажа горе-долу веднъж седмично се позволяваше да се присъедини към така наречената Весела вахта, един вид „вахта във вахтата“. Веселата вахта се настаняваше на главната палуба, в средата на кораба, и на нея й се отпускаше известна свобода (особено да повръща). Можеха да пият кажи-речи колкото намерят за добре и бяха освободени дори и от командата „Всички на палубата“, докато не се съвземат.

— Не е… точно каквото очаквах — рече Джийн, когато една сутрин Езри стоеше на парапета на левия борд и се преструваше, че не го гледа как той замазва със сива боя дъното на най-малката лодка на кораба. От време на време тя го правеше. Дали Джийн не си въобразяваше нещо? Заради това, че цитира Лукарно, ли беше? Оттогава избягваше да й цитира каквото и да било, дори когато му изпаднеше възможност. Според неговите правила беше по-добре да си тайнствен, отколкото да превръщаш в евтин рефрен нещо, привлякло вниманието й.

„Тринайсет богове! — сепна се той. — Аз май се готвя да почна да я свалям! Тя дали…“

— Моля? — обади се Езри.

Джийн се усмихна. Някак си се беше досетил, че тя няма нищо против да я заговори без покана.

— Вашият кораб. Не е точно какъвто очаквах. От това, което съм чел.

— От това, което си чел? — Езри се засмя, скръсти ръце и го погледна почти свенливо. — А какво си чел?

— Чакай да помисля. — Той топна четката си в сивата алхимична течност и се опита да се престори, че се съсредоточава. — „Седем години между бурята и вихъра“.

— Бенедиктус Монткалм — рече тя. — Тази съм я чела. Беше пълна с глупости. Мисля, че е черпил истински моряци, за да му разказват истории, докато насъбере достатъчно.

— Ами „Вярна и точна история на буйния червен флаг“?

— Сюзет Вела Дукаси! Познавам я!

— Познаваш я?

— Знам за нея. Стара смахната кучка, която попаднала накрая в Порт Продигал. Дращи за петачета и пропива всеки грош, който докопа. Вече почти е забравила теринския. Въргаля се в канавките и псува бившите си издатели.

— Само за тези книги си спомням — рече Джийн. — Боя се, че нямам вкус към историята. Ти как успя да прочетеш всичко това?

— Ааа… — Езри отметна косата си назад с рязко движение на врата. Не беше кокалеста, отбеляза си наум Джийн — по нея нямаше никакви резки ъгли, а само извивките и мускулите на здраво тяло. Нямаше как да не е здрава, щом успя да го събори на земята, дори и с изненадващ удар. — Тук миналото е ценност, Жером. Понякога — единствената, която имаме.

— Тайнствено.

— Разумно.

— Ти вече знаеш това-онова за мен.

— Правото си е право, нали? Работата е там, че аз съм офицер от командването на кораба, а ти — опасен непознат.

— Звучи обещаващо.

— И аз така си помислих — усмихна се тя. — А по-точно аз съм офицер от командването на кораба, а ти си от помиярската вахта. Ти дори още не си истински. — Езри направи рамка с ръцете си и се взря през нея. — Ти си още нещо мъгляво на хоризонта.

— Е… — рече Джийн и беше наясно, че говори като пълен тъпак, ала повтори: — Е, ами…

— Но прояви любопитство.

— Нима?

— Към кораба.

— О… Да, да. Само се зачудих… след като вече доста го поогледах…

— Къде са песните, къде са танците по реите, къде са буретата с бира, които се търкалят от носа до кърмата, къде е лоченето и драйфането от изгрев до залез?

— Горе-долу. Не е точно като във флотата, разбираш ли.

— Дракаша е бивш офицер от флотата на Сайруни. Тя не говори много за това, но вече не се мъчи да си крие акцента. Някога го криеше.

Сайруни, помисли си Джийн — островна империя, още по на изток от Джерем и Джерет — горди, тъмнокожи островитяни, които се отнасяха сериозно към корабите си. Щом Дракаша беше от тях, значи принадлежеше към морска офицерска традиция, за която някои твърдяха, че е стара, колкото Теринският трон.

— Сайруни — повтори той. — Това обяснява някои неща. Мислех, че миналото било ценност?

— Това тя би ти го дала безплатно — рече Езри. — Повярвай, ако историята е монета, Дракаша е седнала върху цяло проклето съкровище.

— Значи тя, ъъ… подчинява кораба към старите си навици?

— По-скоро ние позволяваме да бъдем подчинявани. — Езри му показа с жест да продължи да боядисва и Джийн поднови работата си. — Капитаните в Пиринчено море са особени. Те си имат положение и на вода, и на суша. Имат си съвет в Продигал. Но на всеки кораб… братята си карат, както си знаят. Някои капитани ги избират. Други командват само когато дойде време екипажът да хване оръжие. При Дракаша… тя управлява, защото знаем, че това е нашият най-голям шанс. За всичко. В Сайруни не се ебават.

— Значи носите вахта като във флотата, пиете като изнервени съпрузи и пазите поведение?

— Не го ли одобряваш?

— О, кръв на боговете, одобрявам и още как! Просто е по-подредено, отколкото си представях, нищо повече.

— Ако някога си служил на истински боен кораб, не би казал, че правим каквото и да било тук като във флотата. Повечето от нашия екипаж са служили и в сравнение с това нашето е разпасан рай. Поддържаме навиците си, защото повечето от нас са били на борда и на други пиратски кораби. Виждали сме течовете, които се разширяваха по малко с всеки изминал ден. Виждали сме как механизмите ръждясват. Виждали сме как се разнищват въжетата. Какъв е смисълът постоянно да безделничиш, ако корабът се разпада под теб, докато спиш?

— Значи сте благоразумна компания.

— Да. Виж, морето или те прави благоразумен, или те убива. Офицерите на Дракаша полагат клетва. Заклели сме се, че този кораб ще бъде потопен или в битка, или ако такава е волята на боговете. Не поради нужда от работа или платно, или въжета. И това е свещена клетва. — Тя се протегна. — И поради нужда от боя също. Мини я още една ръка, цялата. Много внимателно.

Офицери. Докато работеше, Джийн прехвърли в ума си всичките офицери от „Орхидеята“, за да си избие от ума Езри. Дракаша очевидно. Тя не стоеше на вахта, но се появяваше, когато и както намереше за добре. Като че прекарваше поне половината ден на палубата и се материализираше като по магия, щом се случеше нещо интересно. Следващата по ранг, Езри… по дяволите, никакви мисли за Езри. Не сега.

Мумчанс, морският майстор, и малкият му екипаж от моряци, които въртяха руля. Дракаша позволяваше на обикновени членове на екипажа да държат руля при хубаво време, но когато се изискваха умения, го държаха или Мум и неговата компания, или никой. Почти равни на Мум бяха интендантът, понастоящем изпратен на „Червеният вестоносец“, и корабният лекар, Треган, която комай никога не би се признала за равна на някого, в чиято чест не бе издигнат храм. Дракаша, естествено, обитаваше голямата каюта, а на четиримата офицери с най-висок ранг се полагаха малки стаички покрай стълбата, водеща към палубата, преградени със зебло като бившата му каюта.

После имаше дърводелец, шивач на платна, готвач и боцман. Единствената привилегия на нисшите офицери като че беше правото да юркат неколцина моряци от време на време. Освен това имаше двама… младши лейтенанти, както предполагаше Джийн. Езри ги наричаше началник вахти и те бяха Езри, когато нея я нямаше. Утгар беше шеф на Червената вахта, а една жена на име Насрин оглавяваше Синята, но Джийн още не се бе запознал с нея, защото й бяха поверили екипажа, който в момента се намираше на „Вестоносецът“.

Като че цялата черна работа и търчане напред-назад даваше на Джийн и на останалите от помиярската вахта възможност да изучат йерархията на кораба, както и разположението на всичко в него. Той предполагаше, че това е нарочно.

Откакто ги плениха, времето се задържа хубаво. От североизток постоянно духаше лек вятър, облаци прииждаха и отминаваха, мимолетни като благосклонността на танцьорка от таверна, безкрайните кротки вълни караха морето да блести като сапфир с милиони фасети. Слънцето денем печеше безмилостно, а нощем се гъчкаха натясно и беше задушно, но Джийн вече беше свикнал с работата. Беше почернял като Паоло и Косета. На Локи също като че всичко му се отразяваше добре — беше загорял, брадясал и станал наистина жилав, а не просто слаб. Ръстът му и неразумните хвалби колко бил гъвкав му навлякоха задължението да маже мачтите — фокмачтата и главната, всяка сутрин.

Продължаваха да им дават храната късно, след края на всеки изтощителен ден, и макар и да не ги очароваше с вкус, тя беше повече от изобилна. Вече получаваха и пълна дажба напитки. Колкото и да му беше неприятно да признае дори пред себе си, Джийн не възразяваше особено срещу този обрат на събитията. Можеше да се труди и да спи, сигурен, че хората, които управляват кораба, си знаят работата. Двамата с Локи вече не бяха длъжни да управляват всичко, като карат на импровизация и молитва. Ако не беше проклетият корабен дневник с безмилостните записи на всеки отминаващ ден, с който влиянието на противоотровата отслабваше все повече и повече, щяха да си прекарват добре. Хубаво безвремие, което да запълва с чудене за лейтенант Делмастро.

Но нито той, нито Локи не можеха да спрат да броят дните.

На осемнайсети фестал Мазука Плешивия превъртя.

Стана без предупреждение — въпреки че всяка нощ се цупеше в долната крепост, той беше един от многото изморени и сприхави мъже и не заплашваше никого — нито от екипажа, нито от помиярската вахта.

Стана по здрач, два или три часа след като беше застъпила Синята вахта и фенерите из целия кораб започваха да светват един по един. Джийн, заедно с Локи, седеше до кокошарника и разплиташе старо въже. Локи разкъсваше нишките и ги пускаше върху натрупалата се купчина от груби кафяви кълчища. Катраносани, те щяха да се използват за всичко — от запушване на течове до пълнене на възглавници. Работата беше страшно тегава, но слънцето почти беше залязло и краят на днешните задължения вече се виждаше.

Някъде откъм долната крепост нещо издрънча, последвано от псувни и смях. Мазука Плешивия се появи, понесъл парцал и кофа, а по петите му вървеше един моряк, когото Джийн не позна. Морякът каза нещо, което не стигна до слуха на Джийн, и тогава то се случи — Мазука се завъртя, замахна с тежката кофа и го халоса с нея по лицето. Морякът, зашеметен, падна по гръб.

— Проклет да си! — кресна Мазука. — Да не си мислиш, че съм дете, бе, твойта мама?

Морякът опипа колана си за оръжие — къс боздуган, забеляза Джийн. Но кръвта на Мазука беше кипнала, а морякът все още се съвземаше от удара. Плешивия в миг го изрита и сам грабна боздугана и го вдигна над главата си, но стигна само дотам. Трима-четирима моряци го удариха едновременно, събориха го на палубата и изтръгнаха боздугана от ръката му.

От квартердека към средата на кораба затропаха тежки стъпки. Капитан Дракаша се появи, без да са я викали.

Когато се стрелна покрай тях, Джийн, който съвсем беше забравил за въжето, усети как стомахът му се свива. Тя притежаваше онова. Носеше го като мантия. Същата пура, която някога той виждаше около Капа Барсави, нещо, което дремеше вътре, докато гневът или нуждата не го пробудеха, внезапно и ужасяващо. Самата смърт крачеше по корабната палуба.

Моряците на Дракаша бяха вдигнали Мазука и го държаха за ръцете. Мъжът, когото беше ударил с кофата, си беше взел боздугана и разтъркваше главата си наблизо. Замира спря и го посочи.

— Обясни, Томас.

— Аз… аз… извинявайте, капитане, само се майтапех.

— Преследва ме целия шибан следобед! — кресна Мазука, усмирен, но далеч не спокоен. — Никаква работа не е свършил! Само ми върви по петите, рита ми кофата, взема ми инструментите, каквото съм направил, го разваля и ме кара да го оправям пак!

— Вярно ли е, Томас?

— То… то беше само на майтап, капитане. Бъзикам се с помиярската вахта. Не беше нарочно. Ще престана.

Дракаша замахна толкова бързо, че Томас дори не успя да трепне и пак се просна на палубата със счупен нос. Джийн бе забелязал изящния замах нагоре на ръката й и точния прицел на дланта — беше получавал такъв удар поне два пъти в живота си. Съчувстваше на Томас, колкото и тъпо магаре да беше той.

— Аааа — изстена Томас и от лицето му пръсна кръв.

— Помиярската вахта е като инструментите — рече Дракаша. — Очаквам да бъдат поддържани в полезна форма. Като искаш да се майтапиш, майтапи се отговорно.

Вземам твоя дял от плячката на „Червеният вестоносец“ и от продажбата. — Тя посочи жените, които стояха зад него. — Вие двете. Занесете го на кърмата и намерете учената Треган.

Докато влачеха Томас към квартердека на изненадващо посещение на корабния лекар, Дракаша се обърна към Мазука.

— Ти чу моите правила още първата вечер, когато се качи на кораба ми.

— Знам. Съжалявам, капитан Дракаша, ама той…

— Чу ги. Чу какво казах и го разбра.

— Чух. Бях ядосан и…

— Докоснеш ли оръжие — смърт. Казах го ясно като безоблачно небе, но ти го направи.

— Вижте…

— Не ми трябваш — каза тя и десницата й се стрелна и стисна гърлото на Мазука. Моряците го пуснаха и той стисна Дракаша над лакътя, ала без полза. Тя го повлече към десния парапет. — Тука, щом си загубиш ума, щом допуснеш една-едничка проклета грешка, можеш да потопиш целия кораб. Щом не можеш да се сдържиш, когато ти е казано какъв е залогът, просто и ясно, ти си просто баласт.

Мазука риташе и се задавяше и се опитваше да се съпротивлява, но Дракаша неумолимо го влачеше към парапета. На около две крачки от него тя заскърца със зъби, издърпа назад десницата си и запокити Мазука напред, като вложи в тласъка цялата сила на хълбока и рамото си. Той падна тежко, като се мъчеше да запази равновесие, и се прекатури. Миг по-късно нещо цопна във водата.

— Този кораб си има достатъчно баласт.

И моряците, и помиярската вахта се втурнаха към десния парапет. Джийн погледна Доки, стана и също се отправи нататък. Дракаша не помръдна от мястото си — стоеше с отпуснати ръце и внезапният й гняв беше се изпарил. И в това приличаше на Барсави. Джийн се замисли дали и тя щеше да прекара остатъка от нощта в мрачни размисли или дори пиянство.

Корабът вървеше със стабилна скорост четири-пет възела, а Мазука не се оказа добър плувец. Вече изоставаше с пет-шест крачки от кораба и петнайсет-двайсет — от квартердека. Ръцете и главата му изскачаха над мрака на вълните. Той крещеше за помощ.

Здрачът, потръпна Джийн. Гладно време в открито море. Ярката светлина пращаше много изчадия в дълбините и правеше околните води безопасни за часове наред. По здрач това напълно се променяше.

— Да го извадим ли, капитане? — Един моряк бе застанал до нея. Говореше толкова тихо, че само тези най-близо го чуха.

— Не — отвърна Дракаша. Тя се обърна и закрачи бавно към кърмата. — Продължаваме плаването. Съвсем скоро нещо ще се погрижи за него.

На деветнайсети, половин час след пладне, Дракаша извика на Локи да дойде в каютата й. Той веднага хукна нататък, като живо си представяше Томас и Мазука.

— Равел, какво, адове нечестиви, е това?

Локи спря, за да огледа ставащото. Тя беше поставила масата в средата на каютата. Паоло и Косета седяха един срещу друг, втренчени в Локи, а между тях беше пръсната колода карти. В средата на масата лежеше преобърнат сребърен бокал… твърде голям за мънички ръце. Локи усети как стомахът му се сви от тревога, ала въпреки това продължи да оглежда.

И точно както подозираше… по масата върху една карта се бяха разлели глътка-две бледокафява течност. Картата се беше разтворила в локва меко и с нищо незабележимо сиво вещество.

— Извадили сте картите от сандъка ми — каза той. — Онези в пакета, увит в двоен слой промазан плат.

— Да.

— И сте пийнали с вечерята доста силно питие. Едно от децата ви го е разляло.

— Карамелена ракия, и аз сама я разлях. — Тя извади една кама и бодна сивото вещество. Въпреки че лъщеше като течност, то беше твърдо и камата се плъзна по него като по гранит. — Какво, по дяволите е това? Прилича на… алхимичен цимент.

— И е алхимичен цимент. Не забелязахте ли, че картите миришат странно.

— Защо, по дяволите, да душа карти за игра? — Дракаша се навъси. — Деца, не ги пипайте повече. Всъщност вървете и седнете на леглото си, докато мама ви измие ръцете.

— Не е опасно — каза Локи.

— Не ми пука — отвърна тя. — Паоло, Косета, ръцете в скута и чакайте мама.

— Това всъщност не са карти — обясни Локи. — Това са лепенки от алхимична смола. Тънки като хартия и гъвкави. Картите са нарисувани върху тях. Няма да повярвате колко скъпи бяха.

— Нито пък ми пука за това. За какво, по дяволите, служат?

— Не е ли очевидно? Потопете една от тях в силно питие, и тя се разтваря за секунди. Изведнъж разполагате с малко алхимичен цимент. Разтворете колкото карти ви трябват. Засъхва за минута и е твърдо като стомана.

— Твърдо като стомана? — Тя огледа сивото петно върху изящната лакирана маса. — Как се премахва?

— Ами… не може. Разтворител не съществува. Не и извън алхимичните лаборатории.

— Какво? Проклятие, Равел…

— Капитане, не е справедливо. Не съм ви молил да извадите тия карти и да играете с тях, нито пък аз съм разлял ракия върху тях.

— Прав си — въздъхна Дракаша. „Изглежда уморена“ — помисли си Локи. Тънките бръчици около устата й напоследък доста се бяха претоварили. — Събери ги и ги изхвърли зад борда.

— Капитане, моля ви. Моля ви! — Локи протегна ръце към нея. — Те не само са скъпи, а и… невъзможно е да се създадат втори такива, по дяволите. Ще отнеме месеци. Нека пак завия в промазания плат и ги прибера в сандъка. Моля ви, смятайте ги за мои документи.

— За какво се използват?

— Просто част от малката ми торба с фокуси — отвърна той. — По-точно всичко, което ми остана от нея. Един последен и важен малък фокус. Заклевам ви се, те не сплашват с нищо вас и кораба ви… трябва да разлеете пиене върху тях, и дори тогава те са просто неприятност. Вижте, ако ми ги запазите и ми намерите ножове и скалпели, ще посветя цялото си време на почистването на тази гадост от масата. Ще я изкъртя отстрани. Ако ще да ми отнеме и цяла седмица. Моля ви.

Както се оказа, отне му десет часа безкрайно внимателно стъргане върху бака, все едно изпълняваше хирургическа операция. Работеше без почивка, отначало на дневна светлина, а после на сиянието на многобройните фенери, докато накрая дяволската твърда локва бе изстъргана и остави след себе си единствено призрак върху лака.

Когато Локи най-сетне се промъкна на тясното си място за спане, той знаеше, че дланите и ръцете ще го болят още цял ден.

Но си струваше, всяка минута труд си струваше, за да запази съществуването на тази колода карти.

На двайсети Дракаша се отказа от курса на изток и обърнаха на запад север, а вятърът духаше откъм десния борд. Времето се задържа хубаво — денем се пържеха, нощем се потяха, а корабът плаваше под потоци от прелитащи духове, които пърхаха над водата като дъги от призрачна зелена светлина.

На двайсет и първи, докато откъм източния край на небето тъкмо се зазоряваше, им се удаде възможност да се докажат.

Един лакът сръга Локи в ребрата и го пробуди от твърде краткия сън. Той се събуди сред суматоха — мъжете от помиярската вахта се въртяха, препъваха и мърмореха около него.

— Платно на хоризонта! — рече Джийн.

— Чух го от върха на мачтата преди минута — обади се някой на входа. — На два румба от десния квартердек. Това е доста на изток и малко на север от нас, корпусът е скрит зад хоризонта.

— Хубаво — прозя се Джабрил. — Зората се пуква.

— Зора? — Все още беше тъмно и Локи разтърка замъглените си от съня очи. — Вече се зазорява? Тъй като вече не ми се налага да се преструвам, че знам какво правя, по дяволите, какво значи да се пукне зората?

— Слънцето се показва над хоризонта, виждаш ли? — Джабрил като че изпитваше наслада от това да просвещава Локи. — Там, на изток. Ние сме още в сянката тук, на запад от тях. Трудно е да ни видят, но ние ги виждаме добре с това слабо сияние иззад мачтите им, чат ли си?

— Да — отвърна Локи. — Добре изглежда.

— Нападаме — рече Аспел. — Ще се качим на борда и ще го превземем. Тоя кораб гъмжи от екипаж, а ръцете на тая кучка Дракаша са оцапани с кръв.

— Битката е за нас — рече Стрева. — Ние тръгваме първи.

— Да, и ще се докажем — допълни Аспел. — Ще се докажем и ще приключим с тая гадна помиярска вахта.

— Не бързай да си кичиш хуя със сребърна панделка — скастри го Джабрил. — Още не знаем накъде плава, нито с каква скорост, нито пък кое е най-доброто му плавателно качество. Може да е боен кораб. Може да е дори част от ескадра.

— Майната ти, Джаби! — подвикна някой, но съвсем беззлобно. — Не искаш ли да се махнеш от помиярската вахта?

— Хей, като дойде моментът да го вземем на абордаж, ще греба гол в лодката и ще нападна копелетата с едната си хубост! Казвам само да изчакаме и да видим дали става за плячка.

На палубата царяха шум и суматоха. Крещяха се заповеди. Мъжете на входа се напрягаха да видят и чуят всичко.

— Делмастро праща хора по въжетата — рече един от тях. — Май ще завием с няколко румба на север. Бързо.

— Няма нищо по-подозрително от внезапната промяна на курса, ако ни видят — рече Джабрил. — Тя иска да бъдем по-близо до курса им, преди да ни забележат, за да изглежда естествено.

Минутите се нижеха. Локи примига и подпря гръб на познатата преграда. Щом нямаше да се действа незабавно, винаги имаше време за още няколко минути дрямка. Съдейки по стоновете и мърдането наоколо, не само той беше на това мнение.

След няколко минути — небето, което се виждаше през отдушника, бе добило бледосив цвят — го събуди гласът на лейтенант Делмастро от входа на долната крепост:

— … засега там, където сте. До смяната на Червената със Синята вахта остават към пет минути, но отменяме редовните вахти заради нападението. Ще пратим Червените долу, съвсем разбити. Половината Сини ще се качат да ги сменят. Искаме да изглеждаме като търговски бриг, не като дебнещ хищник с грамаден екипаж.

Локи изпружи врат да погледне над сенчестите силуети наоколо. Току зад Делмастро в утринния полумрак той виждаше как моряци търкалят в средата на кораба големи бурета към левия парапет.

— Димни бурета на палубата! — провикна се една жена.

— Без открити пламъци на палубата! — извика Езри.

Никакво пушене. Само алхимични светлини. Предай нататък!

Минутите се нижеха и зората все повече се разгаряше, ала Локи усещаше как клепачите му натежават надолу. Въздъхна облекчено и…

— На палубата! — чу се вик от върха на фокмачтата. — Съобщете на капитана, че корабът е тримачтов и плава от северозапад към запад, с марсели.

— Ест, три мачти, северозапад към запад, марсели! — извика Езри. — Как плава?

— Крен дясно на борд, може би един румб назад.

— Продължавай да следиш. Още ли корпусът е зад хоризонта?

— Да.

— В момента, в който си вдигне фустите над хоризонта, надникни да ни кажеш какво има под тях. — Езри се върна при долната крепост и тупна мощно по преградата до входа. — Помиярска вахта, ставай! Разтъпчете се, бягайте на посраните въжета и се връщайте тука. Бързо! Съвсем скоро ще се бием или ще бягаме, и най-добре е червата ви да са наред.

Това не беше излизане като излизане — все едно ги изцеждаха през фуния. Изблъскаха Локи на палубата, той изви гръб и се протегна. Същото направи и Джийн, а после застана до Делмастро. Локи вдигна вежда — дребничката лейтенантка като че проявяваше точно толкова търпимост към Джийн, колкото надменност — към него. Е, тъй да е, стига някой от двамата да получава сведения от нея, реши той.

— Наистина ли смяташ, че ще бягаме? — попита Джийн.

— Бих предпочела да не бягаме. — Делмастро се загледа през парапета, но дори и от мястото на Локи новият кораб още не се виждаше от палубата.

— Знаеш ли, сигурно там долу не можеш да видиш нищо — рече Джийн. — По-добре да те кача на раменете си.

— Шегичка с ръста — отбеляза Делмастро. — Забележително оригинално. Никога не съм чувала нищо подобно, откак се помня. За твое сведение от сестрите ми най-високата съм аз.

— Сестри — повтори Джийн. — Интересно. Безплатно парченце от миналото ти?

— Мамка му! — навъси се тя. — Остави ме на мира, Валора, че тая сутрин имаме работа.

Мъжете се връщаха от посраните въжета. Сега натискът бе понамалял и Локи се качи по стълбите и се запъти и той да си свърши работата. Вече имаше достатъчно неприятен опит с пробиването на път с лакти към страната, от която духаше вятърът — лоши работи можеха да се случат при всякакъв вятър на тия откъм подветрената страна на дървената летва, която пресичаше бушприта на крачка-две от върха на носа. От нея висяха въжени стълбички като от миниатюрен люк. Локи стъпи на тях и разкопча брича си. Вълните се разбиваха в носа на бяла пяна и пръските им обливаха прасците му.

— Богове! — възкликна той. — Как може пикаенето да е такова приключение!

— Ей, на палубата! — чу се вик от фокмачтата. — Корабът е флейт! Кръгъл и дебел! Държи предишния курс!

— Под какво знаме?

— Знаме не се вижда, лейтенант!

Флейт. Терминът беше познат на Локи — търговски кораб със заоблена кърма и грозноват извит нос. Удобен за товарен превоз, но бриг като „Орхидеята“ можеше да танцува около него както си иска. Никой пират и никоя военна експедиция не би използвала подобен кораб. Успееха ли да го придърпат, явно битката ги чакаше.

— Ха! — измърмори той. — А мене ме изловиха по без гащи.

Слънцето се издигна, разтопено, зад мишената им и очерта ниския черен силует с ален полукръг.

Локи бе застанал на колене на десния парапет на бака и се опитваше да не бие на очи. Той се взря нататък, затулил очи с длан от яркото сияние. Източното небе пламтеше в розово и червено. Морето беше като течен рубин, който се разтичаше около издигащото се светило.

Мръсен черен дим се вдигна откъм подветрената страна в средата на „Отровната орхидея“ — петно, широко няколко крачки, и нахлу злокобно в чистия утринен въздух. Лейтенант Делмастро сама се грижеше за димните бурета. „Орхидеята“ плаваше под марсели, главното и предното платно бяха свити. Това беше хем най-уместният избор на платна при този вятър, хем първата мярка, която щяха да вземат, ако корабът наистина гореше.

— Хайде, кретени нещастни! — възкликна Джийн. — Погледнете наляво де, в името на Переландро!

— Те може би ни виждат, обаче пет пари не дават — рече Локи.

— Не са сменили платната, иначе вахтата щеше да ни съобщи. Тези сигурно са най-заспалите, късогледи и тъпоумни педерасти, които някога са опъвали платно на мачта.

— На палубата! — Гласът на вахтения на фокмачтата звучеше развълнувано. — Съобщете на капитана, че корабът завива ляво на борд!

— Колко е далече? — Делмастро се дръпна от димните бурета. — Към нас ли обръща?

— Не, завърта се около три румба.

— Искат да поогледат по-добре, обаче не бързат да скочат в хамака при нас — рече Джийн.

Откъм квартердека се разнесе вик и малко по-късно Делмастро наду свирката три пъти.

— Помиярска вахта! Помиярската вахта на квартердека!

Те се юрнаха назад покрай моряците, които вадеха добре смазани лъкове изпод платнените покривала и опъваха тетивите. Само около половината от обичайната вахта беше на палубата, както бе обещала Делмастро — онези, които подготвяха оръжията, бяха приклекнали или се криеха зад мачтите и кокошарниците. Дракаша ги чакаше на парапета на квартердека и щом пристигнаха, заговори на мига:

— Още имат време и място да обърнат курса. Това е флейт и аз се съмнявам, че при каквото и да било време биха успели дълго време да ни бягат, но могат да ни накарат да се поизпотим, докато ги настигнем. Шест-седем часа, предполагам, но кой иска да скучае толкова време? Ще се престорим на нает бриг, който гори, и ще видим дали ще ги подлъжем да постъпят с нас другарски.

Предложих ви шанс да се докажете и затова сега ще бъдете зъбците на капана. Вие ще се биете първи. Ако се вирнете — много добре за вас. Ако не искате да се биете, мушкайте се под бака и си стойте помиярска вахта, докато не приключим с тях.

Що се отнася до мен, тази сутрин се събудих гладна и имам намерение да завладея тази тлъста плячка. Кои от вас ще се бият за място на моя кораб?

Локи и Джийн вдигнаха високо ръце, и всички около тях също. Локи се огледа набързо и забеляза, че комай никой не смята да се откаже от този шанс.

— Хубаво — каза Дракаша. — Имаме три лодки, побиращи около трийсет души. Ваши са. Задачата ви е отначало да изглеждате невинни — не се отдалечавайте от „Орхидеята“. По сигнал се втурвате и атакувате от юг.

— Капитане, ами ако не успеем сами да го превземем? — попита Джабрил.

— Ако обстоятелствата са против вас, дръжте се здраво, за което и да е парче палуба, попаднало в ръцете ви. Аз ще докарам „Орхидеята“ и ще я връхлетим. Никаква част от товара на кораба не може да устои на сто души, втурнали се на борда.

„Чудна утеха ще е това за тези от нас, които вече са мъртви или умират“ — помисли си Локи. Едва сега бе осъзнал точно какво им предстои и усети как стомахът му се свива.

— Капитане! — провикна се един от вахтените на гротмачтата. — Корабът пусна талитански флаг!

— Може да лъжат — измърмори Джабрил. — Прилична заблуда. Ако ще плаваш под фалшив флаг флотата на Талишан си я бива. А в момента никой не воюва с тях.

— Но не е особено хитро — възрази Джийн. — Ако е охраняван, защо не плава непрекъснато под флага? Само някой, който си има причини за тревоги, крие знамето си.

— Да. Те и пиратите — ухили се Джабрил.

Капитан Дракаша се провикна към тълпата:

— Дел! Прати едно димно буре към десния парапет. Точно пред стълбите на квартердека.

— Искате дим на ветрения парапет ли, капитане?

— Едно хубаво петно върху квартердека — отвърна Дракаша. — Ако искат да си приказваме със сигнални знамена, трябва ни оправдание, че си трайкаме.

Дългурестият морски майстор, хванал руля на няколко стъпки зад Дракаша се прокашля шумно. Тя се усмихна и тогава явно й хрумна нещо. Обърна се към един моряк отляво и каза:

— Извадете три сигнални знамена от сандъка и ги пуснете от кърмата. Жълто върху жълто върху жълто.

— „Всички души в опасност“ — рече Джийн. — Това си е жива свалка, „Ела тука“, няма шега!

— А аз си мислех, че е само сигнал за бедствие — рече Локи.

— Да беше прочел по-внимателно книгата. Три жълти знамена означават, че така сме загазили, че като на спасители законно им предоставяме право на всичко, което не носим у себе си. Каквото са спасили, е тяхно.

Делмастро и нейните моряци бяха нагласили димното буре на десния борд и го запалиха с кибрит. Сиви струи дим затрептяха и се заиздигаха над квартердека подир черния облак, който се издигаше над подветрената страна. На хакборда двама моряци вдигаха три развети жълти знамена.

— Още вахтени горе и на парапета, за да помогнат на Мумчанс! — извика Дракаша. — Стрелците горе, един по един. Горе свалете оръжие. Гледайте да се скриете и си кротувайте, докато не ви дам сигнал.

— Капитане! — провикна се отново вахтеният на гротмачтата. — Корабът зави, за да пресече пътя ни, и вдига още платна!

— Странно, колко им омекват душиците, като видят тоя сигнал! — рече Дракаша. — Утгар!

Един все още млад вадран със зачервен избръснат череп и сплетена черна брада застана до лейтенант Делмастро.

— Скрий Паоло и Косета на долната палуба — нареди вамира. — Ще предизвикаме спор.

— Ест — отвърна той и се втурна надолу по стълбите.

— Що се отнася до вас — обърна се отново Дракаша към помиярската вахта, — брадвите и сабите са подредени до фокмачтата. Всеки да си избере и чакайте помощ, за да спуснем лодките на вода.

— Капитан Дракаша!

— Какво има, Равел?

Локи прочисти гърло и отправи наум молитва към Безименния тринайсети да му вдъхне увереност, че знае какво прави. Времето за жеста беше сега — ако сега не предприемеше нещо, за да възстанови поне малко престижа на Равел, щеше накрая да стане обикновен член на екипажа, отбягван паради провала в миналото. Ако искаше да постигне поне нещо в мисията си, трябваше да го уважават. А това означаваше, че трябва да извърши велика глупост.

— Аз съм виновен, че тези мъже едва не загинаха на борда на „Вестоносецът“! Те бяха моят екипаж и аз трябваше да се грижа по-добре за тях. Искам да ми се даде шанс да се погрижа за тях сега. Искам… първото място на лодката водач.

— Очакваш да ти предоставя да командваш атаката?

— Не да командвам — отрече Локи. — Само да се кача пръв на техния борд. Ако ще кървим, то нека моята кръв се пролее първа. Може и да спестя всичко, което може да последва.

— Което значи, че и аз съм с него. — Джийн положи закрилнически длан на рамото на Локи. — Където иде той, там и аз.

„Боговете да те благословят, Джийн“ — помисли си Локи.

— Ако толкова държиш да спреш стрела от арбалет, няма да ти преча — заяви Дракаша. Ала изглеждаше малко стъписана и щом тълпата започна да се разпръсва и се запъти напред, за да си избере оръжия, тя кимна едва забележимо на Локи.

— Капитане! — Лейтенант Делмастро излезе напред. Ръцете й бяха изцапани със сажди от буретата чак над лактите. Докато говореше, гледаше Локи и Джийн. — Но кой все пак ще командва лодката водач?

— Безплатно за всички, Дел! Ще сложа по един от Орхидеите във всяка лодка, за да ги варди. А какво ще прави помиярската вахта, като се качи на борда на кораба, това си е тяхна работа.

— Аз искам лодките.

Дракаша я изгледа и не каза нищо. Сивкав дим я обвиваше от кръста надолу.

— За мен нямаше никаква работа, когато завзехме „Вестоносецът“, капитане — побърза да каже Делмастро. — Всъщност не съм се забавлявала истински с плячка от цели седмици.

Дракаша изгледа косо Джийн и се намръщи.

— Копнееш да се поглезиш.

— Да. Но да има полза от това.

Дракаша въздъхна.

— Имаш лодките, Дел. Но да знаеш, че ще изпълним желанието на Равел.

„Превод: ако стрелят по теб, погрижи се той да поеме стрелата“ — помисли си Локи.

— Ти си дързък глупак, Равел — рече Джабрил. — Май едва ли не започвам пак да те харесвам.

— … той поне може да се бие, поне това го знаем — чу Локи да обяснява един от другите мъже. — Трябваше да го видите как се разправи със стражата онази нощ, когато се качихме на „Вестоносецът“. Прас! Един малък удар, и онзи се прегъна на две. Тази сутрин той ще ни покаже това-онова, вие само почакайте.

Локи изведнъж много се зарадва, че вече е изпикал, каквото има за изпикаване.

В средата на палубата една по-възрастна морячка стоеше на вахта до малки бурета, пълни с обещаните брадви и саби. Джийн взе чифт брадви, претегли ги на ръка и погледна намръщено Локи, който се двоумеше над буретата.

— Наясно ли си изобщо какво правиш? — прошепна той.

— Нямам представа — отвърна Локи.

— Вземай си сабя и се опитай да изглеждаш спокоен.

Локи извади една сабя и я огледа, все едно беше предоволен.

— Всички, които имат колани! — извика Джийн. — Вземете второ оръжие и го затъкнете в тях! Човек не знае кога ще му потрябва, на него или на някой друг.

Половин дузина мъже го послушаха. Той отиде при Локи и пак му прошепна:

— Стой плътно до мен. Просто… не се отделяй от мен и стой гордо. Те може и да нямат лъкове.

Лейтенант Делмастро се върна сред тях — беше сложила черната си кожена жилетка и предпазителите, както и колана за оръжие, пълен с ножове. Локи забеляза, че закривените гардове на сабите й са украсени, както изглеждаше, с парченца елдерглас.

— Дръж, Валора! — Тя подхвърли на Джийн един кожен боен предпазител за врат, а после вдигна косата си нагоре и шията й се показа. — Помогни на момичето.

Джийн постави предпазителя на шията й и го закопча отзад. Езри го подръпна, кимна и вдигна ръце.

— Слушайте! Преди да предприемем нападателен ход, вие сте здрави пасажери, сухоземни сноби, натоварени в лодките, за да отървете безценните си кожи!

Двама моряци обикаляха помиярската вахта и раздаваха изискани шапки, жакети от брокат и прочее труфила. Делмастро взе един копринен чадър за слънце и го набута в ръцете на Локи. — Дръж, Равел, това може и да отклони някоя беля.

Локи разтръска войнствено чадъра над главата си и хората се разсмяха нервно.

— Както каза капитанът, във всяка лодка ще има по един от Орхидеите, който да се погрижи лодките да се върнат на кораба, дори ако вие не се върнете — рече Делмастро. — Аз вземам Равел и Валора с мен с малката лодка от „Вестоносецът“, която вие ни дарихте. Заедно с теб и теб. — Тя посочи Стрева и Джабрил. — Каквото и да се случи, ние стигаме първи до кораба и се качваме първи на него.

Оскарл, боцманът, се появи заедно с няколко помощници, нарамили въжета, и започнаха да подготвят лодките за спускане на вода.

— И още нещо — продължи Делмастро. — Ако молят за милост — смилете се. Ако хвърлят оръжие — уважете това. Ако продължават да се бият, колете ги наред! А ако почне да ви става жал за тях, сетете се кой сигнал се наложи да дадем, за да ги накараме да помогнат на горящ кораб.

Гледано откъм водата, за Локи илюзията за пожар беше пълна. Вече бяха запалили всички димни бурета. Подир кораба се носеше сивкавочерен облак, който бе обгърнал квартердека. От време на време силуетът на Замира се мяркаше и слънчевите лъчи проблясваха по далекогледа й, а после тя отново потъваше в мрака. Отряд моряци беше извадил в средата на кораба малки помпи и платнени маркучи (до перилата, където се виждаха най-добре) и поливаха със струи вода облаците дим, макар и всъщност просто да миеха палубата.

Локи седеше на носа на лодчицата и се чувстваше като глупак с чадъра в ръка и среброткания жакет, метнат на раменете му като наметало. Джийн и Джабрил бяха седнали на първата пейка за гребци, Стрева и лейтенант Делмастро — зад тях, а един дребосък на име Виторе, който си беше още момченце, клечеше на кърмата, за да поеме лодката, щом се качат на борда на флейта.

Сега любопитно заобленият, люшкащ се корпус на кораба се виждаше съвсем ясно и беше насочен на север, малко встрани от тях. По преценка на Локи щяха да пресекат пътя на „Отровната орхидея“, или щяха да се разминат много наблизо, след десетина минути.

— Да почваме да гребем към нея — нареди Делмастро. — Те трябва вече да ни очакват.

Тяхната лодка и двете по-големи бяха спрели на около стотина крачки югоизточно от „Орхидеята“. Щом четиримата гребци в лодката водач загребаха на север, Локи видя как и останалите налегнаха веслата и ги последваха.

Клатушкаха се и се плъзгаха по високите една стъпка вълни. Слънцето беше изгряло и постепенно напичаше. Когато потеглиха от кораба, осмият час на сутринта се бе преполовил. Греблата скърцаха ритмично в жлебовете си. Сега плаваха наравно с „Орхидеята“, а новопоявилият се кораб беше отдалечен на около миля североизточно от тях. Ако флейтът уловеше вятъра, който духаше откъм вложения им капан, и се опиташе да избяга на север, корабът щеше да спусне платна и да го подгони. Ала ако се опиташе да избяга на юг, щеше да се наложи лодките да му пресекат пътя.

— Равел — обърна се Делмастро към Локи. — Ножиците са в краката ти. Виждаш ли ги?

Локи погледна надолу. Под седалката му се подаваше някакъв грозен уред с шарнир и две дървени дръжки, с които се задействаше метална челюст.

— Май че да.

— Лъковете не са ни най-големият проблем. Най-голямата беда ще е, ако спуснат мрежи бръсначи от борда — докато се катерим към палубата, ще бъдем накълцани на парченца. Ако са спуснати такива мрежи, трябва да изрежеш в тях пролука с тези ножици, за да се промъкнем през нея.

— Или да умра, докато се мъча да я изрежа — додаде той. — Май че схванах.

— Но добрата новина е, че спускането на мрежи бръсначи е страшна досада. И ако възнамеряват да пратят лодки и да качват пасажери, няма да ги пуснат изобщо. Ако успеем да се приближим достатъчно, преди да нападнем, те няма да имат време да ги спуснат.

— Какъв е сигналът за нападение?

— Няма да го пропуснеш, повярвай.

Замира Дракаша стоеше на десния парапет на квартердека и поемаше чист въздух. Беше огледала през далекогледа приближаващия флейт. По късия и дебел форщевен имаше фино изработена украса, а високите му стени бяха изрисувани с доста своеобразен орнамент в златно и черно. Това беше на добро — щом корабът беше добре поддържан, вероятно на борда му имаше значителен товар и доста парици.

Двама офицери стояха на носа и оглеждаха техния кораб през далекогледите си. Дракаша им заръкомаха, както се надяваше — насърчително, но те не откликнаха.

— Е, добре — измърмори тя. — Много скоро ще започнете да любезничите!

По палубата на флейта, сега само на четвърт миля от тях, щъкаха дребни тъмни силуети. Платната му затрептяха, а корпусът му се издължи пред погледа на Замира — бягаха ли? Не, само убиваха скоростта, обърнаха един-два румба дясно на борд — готвеха се да приближат, но не прекалено. Забеляза отряд с помпа и маркуч в средата на кораба. Те насочиха струята нагоре и намокриха долните платна. Много разумно, когато се приближаваш до пожар в морето.

— Сигнален отряд, готови — нареди тя.

— Ест, капитане — отекна хор от гласове откъм обвитата с дим част на квартердека.

Нейните лодки пореха вълните между двата кораба. Равел, най-отпред с чадъра, приличаше на тънка сребърна гъба с мека бяла шапка. Там беше и Валора, и Езри… По дяволите. Молбата на Езри не й бе оставила избор — или трябваше да се съгласи, или да изглежда като глупачка в очите на помиярската вахта. Имаше да казва някои неща на това дребосъче… ако боговете дадат благословията си на Замира и върнат жива лейтенанта.

Тя огледа офицерите на флейта, които се бяха преместили от носа на левия парапет. Доста едри, както изглеждаше, и доста дебело облечени за тази жега. Очите й вече не бяха като преди двайсет и пет години… дали не се оглеждаха изпитателно взаимно през далекогледите?

— Капитане? — обади се един моряк от сигналния отряд.

— Задръж — нареди тя. — Задръж… — Всяка секунда съкращаваше разстоянието между „Орхидеята“ и нейната жертва. Те забавиха ход и завиха, но дрейфът щеше да ги приближи още повече… и още повече. Един от тях посочи с пръст, после хвана другия за рамото и посочи пак. И двамата вдигнаха едновременно далекогледи.

— Ха! — извика Замира. Вече нямаха шанс да се измъкнат. Тя усети как се нахъсва и хъсът влива сила във всяка нейна тръпка и движение. Сякаш половината от годините паднаха от гърба й. О, богове, в момента, в който осъзнаваха колко са прецакани, те винаги ставаха много милички. Замира затвори далекогледа, награби тръбата от палубата и се провикна към целия кораб:

— Стрелците, готови горе! Всички на палубата! Всички на палубата, на десния парапет! Загасете димните бурета!

„Отровната орхидея“ се разтърси — седем дузини моряци търчаха нагоре по стълбите, извираха от люковете, въоръжени и с брони, и надаваха крясъци. Стрелците излязоха иззад мачтите, коленичиха на платформите си и заредиха със стрели блестящите си лъкове.

Нямаше нужда Замира да вади отново далекогледа, за да види силуетите на офицерите и екипажа, които тичаха като луди по палубата на флейта.

— Да ги накараме да се напикаят в бричовете! — кресна тя. Нямаше нужда и от тръбата. — РАЗВЕЙТЕ ЧЕРВЕНИЯ ФЛАГ!

Трите жълти знамена, развяващи се над квартердека, потрепериха и паднаха долу, право в сивата мъгла и над последните кълба черен дим се издигна голямо червено знаме, ярко като утринното слънце, надвиснало над буря.

— С готовност! — извика лейтенант Делмастро. — С готовност! — И кървавочервеното знаме се развя в цялото си великолепие над кърмата на „Орхидеята“, ордата пирати се разкрещя лудешки и първите се стълпиха покрай парапета на десния борд и трите лодки устремно запориха вълните.

Локи хвърли чадъра и връхната си дреха през борда и чак после се сети, че те струваха бая пари. Дишаше учестено и развълнувано и поглеждаше през рамо към бързо приближаващия се борд на флейта, дървена грамада, издигаща се над вълните като плаващ замък. О, богове мили, та той влизаше в битка! Ама какво му ставаше, мама му стара?

Локи прехапа бузите си, за да се съсредоточи, и се вкопчи в планшира толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Проклятие, това не беше никакъв великодушен жест и той не можеше да си го позволи. Задиша дълбоко, за да се успокои.

Локи Ламора беше малък човек, ала Трънът на Камор беше по-велик от всичкото това. Тръна не го ловеше ни острие, ни магия, ни презрение. Локи се сети за Соколаря, кървящ в краката му. За Сивия крал, загинал под ножа му. За богатствата, минали през пръстите му… и се усмихна.

Постепенно и предпазливо, той извади сабята си и я размаха във въздуха. Трите лодки вече почти бяха стигнали кораба — бели триъгълници, прорязващи морските води, само на минута от целта си. Локи смяташе да нападне, облякъл като костюм най-голямата лъжа в живота си. След малко можеше и да умре, но дотогава, в името на боговете, той беше Трънът на Камор. Шибаният капитан Орин Равел.

— Орхидеи! Орхидеи! — Локи застана като статуя на носа на лодката и размаха сабята си, все едно се готвеше да се нахвърли върху флейта сам и да пробие дупка в корпуса му. — Нападай плячката! Грабете! След мен, Орхидеи!! О-богати и по-умни от всички!

„Отровната орхидея“ се изплъзна от последните остатъци на пушека, устремните сиви очертания на квартердека й се показаха, сякаш изплъзнали се от хватката на някаква божествена призрачна ръка. Екипажът, струпал се на парапета, отново се развика, а после млъкнаха като един. Корабните платна затрептяха. Дракаша бързаше да смени курса и рязко да завие дясно на борд. Ако успееше, миг щеше да се залепи за левия борд на флейта така, че да може да се води бой с ножове.

Щом Орхидеите млъкнаха така внезапно, Локи за пръв път чу шумове откъм флейта — заповеди, паника, спорове, караници. А после един писклив, отчаян глас, излизащ от тръба за говорене, надвика всички:

— Спасете ни! В името на обичта на боговете, моля ви… Моля ви, елате и ни спасете!

— Мамка му. Обикновено ни посрещат малко по-различно — отбеляза Делмастро.

Локи нямаше време за мислене — вече бяха стигнали корпуса на флейта и се блъскаха в мократа дъсчена стена на подветрената й страна. Корабът се беше накренил леко и създаваше илюзията, че ще се прекатури и ще ги потопи. По чудо, ванти и мрежа за изкачване бяха съвсем наблизо. Локи скочи върху мрежата, вдигнал меча.

— Орхидеи! — кресна той, докато се катереше по грубите, мокри конопени въжета, обзет от възторга на страха.

— Орхидеи! След мен!

Мигът на истината — лявата му ръка напипа палубата над въжената стълба. Скърцайки със зъби, той замахна нагоре със сабята, тромаво, ала свирепо — някой можеше да причаква на края на палубата. После се изкатери горе, претърколи се под парапета, само на няколко крачки от входа към палубата и се изправи, олюлявайки се, на крака, пищейки безумно.

Цялата палуба беше в хаос, но нищо не беше насочено към него. Нямаше нито мрежи бръсначи, нито стрелци, нито стени от издигнати мечове в очакване да посрещнат нападателите. Моряци и жени търчаха панически насам-натам. Изоставен пожарен маркуч лежеше в краката на Локи като мъртва кафява змия, гъргореше и бълваше морска вода, която се разтичаше в локва.

Един моряк притича през локвата и се блъсна в него като млатило. Локи вдигна сабя, матросът се сви и разпери ръце, за да покаже, че са празни.

— Опитахме се да се предадем! — изпъшка той. — Опитахме. Но те не ни дават. Богове, помогнете ни!

— Кой! Кой не ви дава да се предадете?

Морякът посочи към издигнатия квартердек на кораба и Локи рязко се извърна нататък.

— По дяволите! — прошепна той.

Бяха поне двайсет, всичките мъже, вадени по един и същи калъп. Загорели от слънцето, яки, мускулести, с прилежно подстригани бради и коси до раменете, овързани с нанизи от тракащи мъниста. Главите им бяха увити с яркозелени тюрбани. От миналия си опит знаеше, че онова, което приличаше на тънки тъмни ръкави, покриващи ръцете им, всъщност бяха свещени писания, татуирани толкова нагъсто с черно и зелено мастило, че се губеше всяка следа от кожата отдолу.

Джеремитски Избавители. Религиозни маниаци, които вярваха, че са единственото възможно спасение за греховете на прокълнатия им остров. Те живи се жертваха за джеремитските богове, скитаха по света на групи от изгнаници и бяха любезни като монаси, докато някой — който и да е, не ги заплашеше.

Свещената им клетва беше да убиват или да бъдат убити, когато подхождат към тях насилнически; да умрат с чест за Джерем или да унищожат безжалостно всеки, вдигнал ръка срещу тях. И всичките бяха впили очи в Локи.

— Неверникът предлага червено пречистване! — Избавителят начело на групата посочи Локи и вдигна тоягата си от вещерско дърво, обкована с медни гвоздеи. — Да измием душите си с варварска кръв!

Вдигнали високо оръжие, те се втурнаха по стълбите на квартердека и заприиждаха по тях, втренчени в Локи, като не спираха да демонстрират как всъщност пищят безумците. Един моряк се опита да се дръпне от пътя им, те го повалиха и черепът му се пръсна като пъпеш под тоягата на водача. Останалите стъпкаха тялото му.

Локи не можа да се сдържи. Зрелището на тази настъпваща, калена в бой и напълно обезумяла смърт така надхвърляше всичко, което бе преживял досега, че той избухна в стреснат смях. Страх го беше до мозъка на костите и това му даде една внезапна и абсолютна свобода. Той вдигна единствената си безполезна сабя и се втурна в контраатака, лек като прах по вятъра, с вик:

— Елате! Изправете се срещу Равел! Боговете ви пратиха гибел, КОПЕЛДАЦИ!

И щеше да умре няколко мига по-късно. Обаче Джийн, както винаги, имаше други планове.

Джеремитският водач връхлетя върху Локи — беше два пъти на бой колкото него, фанатик убиец, а по издигнатата му тояга блестяха кръв и медни гвоздеи. А после изведнъж на мястото на лицето му се появи брадва — дръжката й щръкна от разцепената очна орбита. Ударът — не на тоягата, а на внезапно превърналото се в безчувствен труп тяло, тръшна Локи на палубата и изкара въздуха от дробовете му. Топла кръв пръсна по лицето и шията му и той се напрегна яростно да се измъкне изпод треперещото тяло. Палубата около него изведнъж се изпълни със силуети, които ритаха, тропаха, кряскаха и падаха.

Светът се разпадна на несвързани образи и усещания. Локи едва имаше време да ги подреди, докато те се нижеха пред погледа му.

Брадви и копия, прицелени в него, се забиваха в тялото на джеремитския водач. Отчаян нападна със сабята, и шокът от удара, когато тя потъна в незащитено място на бедрото на Избавител. Джийн го вдигна на крака. Джабрил и Стрева издърпваха още Орхидеи на палубата. Лейтенант Делмастро, която се биеше редом с Джийн, превърна лицето на един Избавител в червена каша с инкрустирания със стъкло гард на едната от дагите й. Сенки, движения, разнобой от крясъци.

Невъзможно беше да стоиш до Джийн — натискът на гъстата тълпа от Избавители бе твърде мощен и върху него се сипеха твърде много удари. Един строполил се труп отново събори Локи и той се претърколи наляво, като размахваше трескаво, на сляпо сабята. Палубата и небето се завъртяха покрай него и изведнъж той се затъркаля във въздуха.

Решетката на главния товарен люк беше махната.

Локи отчаяно се стегна и се търкулна надясно точно преди да падне вътре. Бърз поглед в трюма му разкри и там трима Избавители. Той се изправи със залитане и моментално бе нападнат от още един джеремит; парирайки удар след удар, Локи отстъпи вляво и се опита да се отдалечи от ръба на товарния люк. Не стана — появи се втори противник, вдигнал в готовност омазаното си с кръв копие.

Локи знаеше, че никога не би успял да пребори или отблъсне и двамата със зейнал отвор до краката му. Той бързо се замисли. Когато започна атаката, екипажът на флейта в момента вадеше тежка бъчва от трюма на главната палуба. Бурето, с диаметър четири-пет стъпки, висеше в мрежа над отвора на товарния люк.

Локи се хвърли диво към двамата си противници с единственото намерение да ги накара да отстъпят назад. После се завъртя на пети и скочи, като вложи в скока цялата си сила. Вряза се с глава в увисналото буре, вкопчи се в мрежата и зарита с крака като човек, който ходи по вода. Изкатери се отгоре на бурето и то се люшна като махало.

Оттам за кратко му се откри приличен изглед към ставащото. Все повече Орхидеи се втурваха в боя откъм левия борд на кораба, а Делмастро и Джийн изтласкваха основната част от Избавителите назад към стълбите на квартердека. Страната, откъм която беше Локи, представляваше вихрушка от преплетени един в друг противници — зелени тюрбани и голи глави над всевъзможни оръжия.

Изведнъж джеремитът с копието го нападна и острието от закалена стомана се заби в дървото на педя от крака му. Локи замахна със сабята и осъзна, че увисналото му във въздуха убежище е далеч по-несигурно, отколкото се надяваше. Отдолу се носеха крясъци — Избавителите в трюма го бяха забелязали и възнамеряваха да действат.

От него зависеше да ги изпревари с някое безумие.

Той скочи нагоре, вкопчен в едното от въжетата, на които бурето висеше от макарата, и избягна второ нападение с копието. Нямаше смисъл да се опитва да реже всички въжета спускащи се надолу към такелажа. Това можеше да отнеме минути. Опита се да си спомни типовете въжета и скрипци, които Калдрис му беше набил в главата. Очите му се стрелнаха по обтегнатото между макарата и захващащата скоба в единия край на товарния люк въже. Да — това въже минаваше над палубата и потъваше под биещата се тълпа. Щеше да стигне до кабестана и ако го прережеха…

Скърцайки със зъби, той замахна и го удари със силната част на острието и усети как то се вряза в конопа. Една брадва изсвистя покрай рамото му на разстояние колкото малкия му пръст. Той удари по въжето пак и пак, влагайки в удара всичката си сила. На четвъртия удар то изпука, разнищи се и се скъса на две под тежестта на бурето. Локи, яхнал бурето и стиснал здраво очи, падна долу в трюма. Някой изкрещя и му спести усилието сам да крещи.

Бурето се удари в пода с гръм и трясък и инерцията бутна Локи върху него. Брадичката му се вряза в дъските, той отхвърча настрани и тупна на палубата недостойно, като чувал. Топла течност със силен мирис го обля — бира. Бурето се изливаше.

Локи се изправи със стон на крака. Един от Избавителите не беше сколасал да се измести навреме и се подаваше изпод бурето. Ясно си личеше, че е мъртъв. Другите двама, съборени на земята, замаяно търсеха опипом оръжията си.

Той закуцука към тях и им преряза гърлата още преди да го видят, че се е изправил. Това не беше бой, а работа на крадец и Локи го извърши машинално. После примига и се огледа за нещо, с което да почисти острието — стар, превърнал се във втора природа навик на крадец, заради който едва не загина.

Тежка тъмна сянка цопна в бирата до него. Един от джеремитите, който го тормозеше отгоре — онзи с копието, бе скочил в трюма от височина шест-седем стъпки. Но излялата се бира бе коварна — щом се приземи, краката му се подхлъзнаха и той се катурна на гръб. Хладнокръвно и смирено, Локи заби сабята си в гърдите му и изтръгна копието от ръцете на умиращия.

— Пиенето те довърши — прошепна той.

Борбата горе продължаваше. Засега Локи беше сам в трюма със своята калпава малка победа.

Четирима мъртви и той ги беше измамил до един — използва късмета, изненадата и най-обикновено шмекеруване, за да постигне нещо, невъзможно в пряк бой. Знанието, че те нямаше да го пощадят, нито да приемат пощада, би трябвало да го улесни, но буйството и невъздържаността отпреди няколко минути съвсем си бяха отишли. В края на краищата Орин Равел беше измама и той отново си беше чисто и просто Локи Ламора.

Той се метна зад една купчина платно и мрежи и се подпря на копието, докато спре люлеенето.

— Богове на небесата!

Локи си избърса устата. Джабрил и още двама Орхидеи увиснаха последователно на ръба на отвора и тупнаха в трюма. Като че не го бяха видели как повръща.

— Четирима! — продължи Джабрил. Плитък удар по гърдите беше разрязал туниката му. — Майната ми, Равел. А си мислех, че заради Валора ще се подмокря от уплах.

Локи пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Жером. Той добре ли е?

— Преди малко беше. Видях ги да се бият на квартердека заедно с лейтенант Делмастро.

Локи кимна, после посочи назад с копието.

— Каютата на кърмата — каза той. — Следвайте ме. Да приключим с това.

Поведе ги бегом по главната палуба на флейта, като разбутваше по пътя си невъоръжени уплашени моряци.

Бронираната врата на задната каюта беше затворена и зад нея Локи чуваше шум от трескава дейност. Той издумка по вратата.

— Знаем, че сте вътре! — кресна и се обърна към Джабрил с уморена усмивка. — Това изглежда ужасно познато, нали?

— Няма да влезете през тази врата! — приглушено се чу вик отвътре.

— Напъни я с рамо — рече Джабрил.

— Нека първо се опитам да приложа дяволска хитрост — отвърна Локи, а после повиши глас. — Първо, тази врата може да е бронирана, но прозорците на кърмата са стъклени. Второ, докато отброя до десет, отворете шибаната врата, иначе ще избия всички оцелели мъже и жени от екипажа на квартердека. Ще можете да слушате, докато вършите каквото си вършите там вътре.

Мълчание. Локи отвори уста и понечи да започне да брои, но изведнъж, с дрънченето и тракането на тежки механизми, вратата се отвори със скърцане и на нея се появи нисък мъж на средна възраст с дълъг черен кафтан.

— Моля ви, недейте — каза той. — Предавам се. Още по-рано щях да се предам, но Избавителите не позволяваха. Прогониха ме тук, долу, и аз се заключих. Убийте ме, ако искате, но пощадете екипажа ми.

— Я без глупости — отвърна Локи. — Ние не убиваме хора, които не оказват съпротива. Но вероятно да сме наясно, че не си пълен боклук, е хубаво. Капитанът на кораба, предполагам?

— Анторо Нера на вашите услуги.

Локи го сграбчи за реверите и го помъкна към стълбата, водеща към горната палуба.

— Да се качим горе, мастер Нера. Мисля, че се оправих с вашите Избавители. Но какво търсеха те на борда, по дяволите? Пътници ли бяха?

— Охрана — измънка Нера. Локи се закова на място.

— Вие такъв тъпак ли сте, ебати, че да не знаете, че ще побеснеят на мига, щом някой размаха свада под носа им!

— Аз не ги щях! Собствениците настояха. Избавителите работят само срещу храна и превоз и собствениците решиха… че може би те ще подплашат всеки, който си търси белята.

— Чудесна теория. Но върши работа само ако обявите присъствието им. Ние не знаехме, че са на борда, докато те не ни нападнаха в шибана фаланга.

Локи се изкачи по стълбата, влачейки Нера подире си, а след него — Джабрил и останалите. Излязоха на квартердека на ярката сутрешна светлина. Един от мъжете сваляше знамената на флейта, затънал до колене в трупове.

Бяха поне дузина — предимно Избавители, с развети зелени тюрбани и странно доволни изражения. Но тук-там имаше и по някой злочест моряк, а пред стълбището лежеше Аспел с разкъсани и окървавени гърди.

Локи се оглеждаше като обезумял и въздъхна, щом най-сетне забеляза Джийн, явно невредим, наведен над десния парапет. Лейтенант Делмастро седеше в нозете му с разпусната коса, а по дясната й ръка се стичаше кръв. Локи видя как Джийн откъсна ивица плат от долния край на собствената си туника и започна да превързва една от раните й.

Нещо го бодна — изпитваше и облекчение, и тъга. Обикновено след битка Джийн сглобяваше него от кървави парчета. Беше се дръпнал от Джийн в разгара на битката поради крайно спешна необходимост. И осъзна странното си безпокойство, че Джийн не го е последвал безмилостно по петите, загрижен за него, както винаги.

„Не се прави на магаре — помисли си той. — Джийн си има свои проблеми, да му се не види.“

— Жером — каза той.

Джийн рязко извърна глава и звукът „А“ едва не се откъсна от устните му, но той успя да се овладее.

— Орин! Колко зле изглеждаш! О, богове, добре ли си?

Зле? Локи погледна надолу и откри, че дрехите му са почти изцяло подгизнали в кръв. Прокара ръка по лицето си. Онова, което бе взел за пот или бира, боядиса дланта му в червено.

— Не е моя — каза той. — Предполагам.

— Тъкмо щях да тръгна да те търся — обясни Джийн. — Езри… Лейтенант Делмастро…

— Ще се оправя — изпъшка тя. — Едно копеле се опита да ме удари с бизанмачта. Джийн ми изкара въздуха.

Локи забеляза една от големите тояги с медни гвоздеи да лежи на палубата до нея, а малко по-назад — мъртъв Избавител, от чието гърло стърчеше една от сабите на Делмастро, които нямаше как да се сбъркат.

— Лейтенант Делмастро, доведох капитана на кораба — осведоми я Локи. — Позволете да ви представя Анторо Нера.

Делмастро отбутна ръцете на Джийн и изпълзя по-напред, за да вижда по-добре. От раните по челото и по устните й течеше кръв.

— Мастер Нера. Добре заварили. Аз представям оцелялата страна, въпреки изгледите за противното. — Тя се усмихна и избърса кръвта над очите си. — След като завземем кораба ви, аз ще отговарям за оплячкосването му, така че не ме ядосвайте. И като го казах, кой е този кораб?

— „Земеродно рибарче“ — отвърна Нера.

— Товар и крайна цел?

— Тал Верар, с подправки, вино, терпентин и фина дървесина.

— И към това — тлъста пачка джеремитски Избавители. Не, млък, по-късно ще обясните. Богове, Равел, ти явно си имал много работа.

— Много сте права, заеби — обади се Джабрил и го тупна по гърба. — Уби в трюма четирима, сам-самичък. Яхна буре бира и падна върху единия, а останалите трябва да е избил в ръкопашен бой. — Той щракна с пръсти. — Ей така!

Локи въздъхна и усети как бузите му се сгряват. Посегна и върна малко от кръвта обратно там, където я беше забърсал.

— Е, няма да кажа, че не съм изненадана, но съм доволна — рече Делмастро. — Равел, ти не ставаш и за лодкар на рибарска лодка, но можеш да водиш отряд за превземане на абордаж, когато си поискаш. Мисля, че току-що изкупихме греховете на половин Джерем.

— Твърде сте любезна — отвърна Локи.

— Мога ли да те помоля да приведеш този кораб в ред? Да разчистите екипажа от палубата и да ги сложите под стража под бака.

— Мога. Тя ще се оправи ли, Жером?

— Удариха я и малко я раниха, но…

— И по-зле съм била — рече тя. — И по-зле съм била, и със сигурност съм си го върнала. Върви с Равел, ако желаеш.

— Аз…

— Не ме предизвиквай да те ударя. Ще се оправя.

Джийн се изправи и отиде при Локи, а той леко побутна Нера към Джабрил.

— Джабрил, би ли придружил новия ни приятел до бака, докато ние с Джером съберем останалия му екипаж?

— Ест, с удоволствие.

Локи поведе Джийн надолу по стълбите на квартердека към плетеницата от тела по средата на кораба. Още Избавители, още членове на екипажа… и петима-шестима от мъжете, които беше измъкнал преди три седмици от Обветрената скала. Чувстваше се неловко под втренчените погледи на всички оцелели. Долавяше откъслеци от разговорите им:

— … и се смееше…

— Видях го, като се качих горе. Нападна ги сам-самичък…

— Никога не съм виждал такова нещо! — Това беше Стрева, чиято лява ръка висеше счупена. — И се смееше ли смееше. Страх не знае, неговата мама!

— … боговете ви пратиха гибел, копелдаци! Така им каза. Чух го…

— Прави са, знаеш ли — прошепна Джийн. — Виждал съм те да проявяваш и храброст, и лудост, ама това… това беше…

— Пълна щуротия, в която нямаше капка храброст. Бях съвсем откачил, ясно? Щях да се насера от страх и просто не знаех какво правя.

— Но в трюма долу…

— Единия го премазах с бурето — обясни Локи. — На другите двама им резнах гърлата, докато бяха още зашеметени. Последният беше така любезен да се подхлъзне в бирата и да ме улесни. Същото, както винаги, Джийн. Никакъв воин не съм аз.

— Но сега те си мислят, че си. Изигра го.

Намериха Мал, прислонен до гротмачтата и неподвижен. Дланите му бяха сключени около меча, забит в корема му, сякаш се опитваше да го опази. Локи въздъхна.

— В момента изпитвам към всичко това смесени чувства, би могло да се каже.

Джийн коленичи и затвори очите на Мал.

— Знам за какво говориш. — Той се умълча, явно преценяваше думите си, преди да продължи. — Имаме сериозен проблем.

— Нима? Ние и проблеми? Ама какви ги приказваш?

— Тези хора са наши хора. Крадци. Несъмнено и ти го виждаш. Не можем да ги продадем на Страгос.

— Значи ще умрем.

— И двамата сме наясно, че Страгос и без това смята да ни убие.

— Колкото по-предани сме му, толкова по-близо сме до изпълняването на някаква част от нашата мисия и до истинска противоотрова — рече Локи. — Колкото повече протакаме, толкова по-голяма е възможността той да се измъкне… и ние да можем да предприемем нещо.

— Можем да предприемем нещо, като подкрепим своите. Огледай се, в името на всички богове! За да живеят, тези хора крадат, нищо друго не правят! Те — това сме ние. Заветите, според които живеем…

— Я не ми чеши на мен нотации за благонравие, майната му!

— Защо не? Явно имаш нужда.

— Аз си изпълних дълга към мъжете, които доведохме от Тал Верар, Джийн. Но те, както и всички тези хора, са чужди хора. Възнамерявам да накарам Страгос да реве за стореното от него, и ако за да го постигна, трябва да пожертвам тях, в името на всички богове, аз ще ги пожертвам. Като нищо!

— Богове! — прошепна Джийн. — Я се чуй какво приказваш! А аз си мислех, че аз съм каморец. Ти си чистата същина на камореца! Преди миг без малко да се разплачеш за тия хора, а сега си готов да ги издавиш, само за да си отмъстиш!

— За да си отмъстим — поправи го Локи. — За живота ни.

— Трябва да има и друг начин.

— И какво предлагаш? Да си стоим тука? Да прекараме няколко весели седмици на Островите на призрачните ветрове и после любезно да пукнем?

— Щом трябва — отвърна Джийн.

„Отровната орхидея“ със спуснати платна се приближи до кърмата на „Земеродно рибарче“ и застана до него, спирайки вятъра. Мъжете и жените по парапета му нададоха три буйни, ликуващи крясъка, всеки по-силен от предишния.

— Чухте ли? Те не поздравяват помиярската вахта, а своите — рече Джийн. — Сега сме свои. Част от всичко това.

— Те са чуж…

— Не са чужди — изпревари го Джийн.

— Е… — Локи погледна назад, към лейтенант Делмастро. Тя беше станала и поела кормилото на „Земеродно рибарче“. — Може би някои от тях са ти по-малко чужди, отколкото на мен.

— Ей, чакай мал…

— Прави, каквото трябва, за да си запълваш времето тук — навъси се Локи. — Но не забравяй откъде си дошъл. Страгос е наша работа. Да го победим, е наша работа.

— Да си запълвам времето? Да си запълвам проклетото време? — Джийн вдъхна ядно, сви юмруци и за миг сякаш се готвеше да награби Локи и да го разтресе. — Богове, разбрах какво се гърчи под кожата ти. Виж, ти може да си се примирил, че жената, която смяташ за единствена, я няма от години. Но толкова отдавна си се прецакал, че май вече си въобразяваш, че и целият свят спазва твоите навици.

Локи сякаш го промушиха с нож.

— Джийн, недей изобщо да…

— Защо не? Защо не? Мъкнем безценното ти страдание с нас като шибана свещена реликва! Не говори за Сабета Белакорос. Не говори за игрите. Не говори за Джасмер, за Еспара и за всичките ни заговори. Живях с нея девет години, също като теб, и се преструвах, че тя изобщо не съществува, за да не те разстройвам! Е, аз не съм като теб. Не ми допада да живея като скован от обет монах. Имам си живот и извън проклетата ти сянка!

Локи отстъпи назад.

— Джийн, аз не… Не съм…

— И престани да ме наричаш Джийн, мама му стара!

— Разбира се — рече хладно Локи. — Разбира се. Ако продължим, завинаги ще излезем от роля. Мога да падна по-долу и да забърша някоя по-долна. А ти се връщай при Делмастро, че ако пусне руля, няма да може да се държи на крака.

— Ама…

— Марш! — изкомандва Локи.

— Добре. — Джийн се обърна и тръгна, но спря за последен път. — Но разбери — аз не мога така. И в гибелта ще те последвам, и ти го знаеш, но не мога да прееба тези хора, пък било то и заради самите нас. И макар и да си мислиш, че е заради нас… аз не мога да го позволя и на теб.

— Какво значи това, по дяволите?

— Значи, че имаш много да размишляваш — отвърна Джийн и се изнесе с тежка крачка.

Малки групи моряци бяха започнали да се прехвърлят на борда от „Орхидеята“. Утгар притича до Локи, зачервен от възбуда, начело на група, понесла въжета и скоби, за да закачат корабите един за друг.

— Сладки Същини, Равел, току-що разбрахме за Избавителите — рече той. — Лейтенантът ни разказа какво си сторил. Изумително, мамка му! Добре си си свършил работата!

Локи погледна тялото на Мал, подпряно на гротмачтата, и гърба на Джийн, който вървеше към Делмастро, протегнал ръце да я подкрепи. И без да го е грижа кой го гледа, той метна сабята към палубата, тя се заби в дъските и затрепери.

— Да бе — рече той. — Май пак печеля. Ура за победителите.

Единайсета глава. Иначе — цялата истина

— Доведете пленниците! — изкомандва капитан Дракаша.

На палубата на „Отровната орхидея“ беше среднощ и корабът стоеше на котва под звездното небе. Луните още не бяха изгрели. Дракаша стоеше на парапета на квартердека, осветен от алхимични лампи, увила се с насмолен брезент вместо наметало. Косата й бе покрита с нелепа вълнена перука, смътно напомняща за церемониалното украшение за глава на верарски магистрат. Цялата палуба бе препълнена със сенки на моряци, а на малкото открито пространство по средата стояха пленниците.

Деветнайсет мъже от „Червеният вестоносец“ бяха оцелели в сутрешната битка. Сега всичките деветнайсет стояха в средата на палубата — неловка групичка с вързани ръце и крака. Локи се промъкна напред зад Джийн и Джабрил.

— Писарю — рече Дракаша. — Докарал си ни жалка паплач.

— Действително жалка паплач, госпожо съдия. — Лейтенант Делмастро излезе пред капитана, стиснала свитък и също с нелепа перука.

— По-жалка глутница разпасани скопени помияри не съм виждала. Но все пак, предполагам, сме длъжни да ги съдим.

— Действително сме длъжни, госпожо.

— В какво са обвинени?

— В цяла ектения от престъпления, от която кръвта се сгъстява до мармалад. — Делмастро разгъна свитъка и зачете на висок глас. — Отказ на любезното гостоприемство на Архонта на Тал Верар по своя воля. Умишлено бягство от отличните условия, осигурени в Обветрената скала. Кражба на плавателен съд с изявеното намерение да го ползват за пиратство.

— Позор!

— Точно така, госпожо съдия. Следващото обаче е много объркващо: някои са обвинени в метеж, а други — в некадърност.

— Едни така, а други онака? Писарю, не можем да търпим безредие! Просто обвинете всичките във всичко.

— Разбрано. Метежниците вече са некадърни, а некадърниците — метежници.

— Отлично. Твърде отлично и твърде авторитетно. Няма съмнение, че трябва да ме цитират в книгите.

— Във важни книги при това, госпожо.

— За какво още трябва да отговарят тези отрепки?

— Нападение и кражба под червения флаг, госпожо съдия. Въоръжено пиратство в Пиринчено море на двайсет и първи от настоящия месец фестал тази година.

— Долно, уродливо и достойно за презрение! — провикна се Дракаша. — Запишете в протокола, че направо ще припадна! Кажете ми има ли някой, който да вземе думата в защита на пленниците?

— Никой, госпожо, защото те нямат пукнат грош.

— Аха. Тогава според чии закони те настояват за правото на защита?

— Според ничии, госпожо. Няма власт на земята, която би се застъпила за тях и би им помогнала.

— Жалко и съвсем очаквано. Ала без твърдото ръководство на висшестоящите може би е нормално, че тия плъхове са бягали от благочестието като от заразна болест. Може би има някакъв малък шанс за снизхождение.

— Надали, госпожо.

— Остава една дреболия, която може да свидетелства и действителната им природа. Писарю, можеш ли да ни опишеш природата на техните помощници и съюзници?

— Твърде живо, госпожо съдия. Те по своя воля са се съюзили с началниците и екипажа на „Отровната орхидея“.

— Богове на небесата! — провикна се Дракаша. — „Отровната орхидея“ ли казахте?

— Действително това казах, госпожо.

— Те са виновни! Виновни по всички обвинения! Виновни и в най-малката подробност, виновни до най-крайната възможна степен на човешката вина! — Дракаша дръпна перуката си, запокити я на палубата и започна да скача върху нея.

— Отлична присъда, госпожо!

— Присъдата е определена от съда, свещен по право и непоколебим в решението си: за морски престъпления да бъдат дадени на морето! Дръпнете ги настрани! И дано боговете не бързат да помилват душите им.

С ликуващи крясъци екипажът се юрна от всички посоки и се скупчи около пленниците. Едни забутаха, а други задърпаха Локи към входа на бакборда. Там на палубата, върху едно платно и прикрепена за него по ръбовете, беше просната мрежа. Натикаха бившите Вестоносци върху нея и ги задържаха там, а няколко десетки моряци под командата на Делмастро отидоха при кабестана.

— Подгответе се за изпълнение на присъдата — нареди Дракаша.

— Вдигай! — извика Делмастро.

Между долните части на фокмачтата и гротмачтата бе прикрепена мрежа от въжета и скрипци. Моряците завъртяха кабестана, ръбовете на мрежата се вдигнаха нагоре и Орхидеите, които държаха пленниците, се отдръпнаха. След няколко мига бившите Вестоносци се издигнаха над палубата, натъпкани в мрежата като животни в капан. Локи се вкопчи в грубите върви, за да не се подхлъзне сред масата от преплетени крайници и тела. Блъскаха се и ругаеха — общо взето, съвсем безполезно, а мрежата се прехвърли през парапета и се люшна леко в мрака на петнайсет стъпки над водата.

— Писарю, екзекутирайте пленниците — нареди Дракаша.

— Ест! Пуснете ги долу!

„Няма да го направят!“ — помисли си Локи точно в мига, в който го направиха.

Пълната с пленници мрежа падна надолу и от гърлата на мъжете, водили в относително мълчание убийствената битка на борда на „Земеродно рибарче“, неволно се изтръгнаха скимтене и писъци. Ръбовете на мрежата се поотпуснаха и поне имаше място да се блъскат и препъват, когато паднаха във водата — или по-точно върху странно поддаващата бариера от мрежа и платно, под която водата беше като възглавница.

Потъркаляха се — безредна, крещяща маса, докато краищата на капана им се отпуснаха върху вълните и топлата тъмна вода се застича покрай тях. За един кратък миг Локи наистина бе обзет от паника — и как да не бъде, щом възлите около ръцете и краката му си бяха съвсем истински. Но след няколко мига краищата на подплатената мрежа отново се вдигнаха нагоре и се вдигнаха над океанската повърхност. Водата, която загреба тя заедно с пленниците, стигаше до кръста на Локи и сега платното съдържаше нещо като затворена локва, из която газеха.

— Всички добре ли са? — Това беше Джийн. Локи видя, че се е хванал за ръба на мрежата точно срещу него. Между тях половин дузина мъже се блъскаха и пляскаха във водата. Локи осъзна, че Джийн се чувства съвсем добре на мястото си, и се навъси.

— Веселба, мама му стара — смънка Стрева, подпрял се на една ръка. Другата бе привързана с груба превръзка на гърдите му. Неколцина бивши Вестоносци имаха счупени кости и почти всичките — рани и охлузвания, но не пощадиха и не изключиха от ритуала никого заради болежките му.

— Госпожо съдия! — Локи чу гласа на Делмастро и вдигна очи. Лейтенантът се взираше в тях от входа на бакборда с фенер в ръка. Мрежата се люшкаше във водата на три-четири стъпки от тъмния корпус на „Орхидеята“. — Госпожо съдия, те не се давят!

— Какво? — Дракаша застана до Делмастро, отново нахлупила перуката на главата си, още по-накривена отпреди. — Копеленца малки невъзпитани! Как смеете да губите времето на съда с този нелеп отказ да бъдете екзекутирани! Писарю, помогни им да се удавят!

— Ест, госпожо, незабавна помощ за удавяне! Помпите, готови! Помпите, помпай!

Двойка моряци застанаха на парапета и издърпаха помежду си брезентовия маркуч. Локи се обърна точно когато топлата солена вода рукна върху всички. „Не е чак толкова зле“ — помисли си той само мигове преди нещо много по-твърдо от водата да го шляпне болезнено по главата.

Бомбардировката с новото унижение — намазани със смазка кълчища, както бързо разбра Локи — беше всеобща и енергична. Моряците се бяха наредили на парапета и замеряха затворените в мрежата пленници със същински дъжд от парцали и върви, издаващи познатата ненавистна воня на същата онази смазка, с която няколко сутрини беше мазал мачтите. Нападението продължи няколко минути и накрая Локи нямаше представа къде свършва смазката и къде почваха дрехите му, а водата в малкото им ограждение се покри с хлъзгав слой от гадост.

— Не е за вярване! — провикна се Делмастро. — Госпожо съдия, още са живи!

— И не са се удавили?

Замира отново се появи на парапета и тържествено свали перуката си.

— Проклятие! Морето отказва да ги приеме. Налага се да ги върнем на борда.

След малко въжетата горе се натегнаха и малкият затвор от мрежа и платно се заиздига над водата. И май че тъкмо навреме, защото Локи усети как под нозете му нещо грамадно и мощно се отърка в бариерата, и потръпна. След мигове те милостиво се издигнаха над вълните и, със скърцане, продължаваха постепенно да се издигат.

— Освободете макарата! — извика Делмастро.

Локи мярна как една дребна жена се изкатери по оплетените въжета горе и измъкна задържащия лост от голямата дървена макара, на която бе окачена мрежата. Локи разпозна кръглия метален лагер вътре в макарата — обилно смазан, той позволяваше дори неудобни, тежки товари да се вдигат с лекота. Товари като тях.

Моряците се наредиха на парапета, хванаха мрежата и я залюляха. Съвсем скоро пленниците се въртяха с такава бясна скорост, че им се повдигаше, а наоколо хвърчаха откъслеци от света — тъмна вода… лампи на палубата… тъмна вода… лампи на палубата…

— О, богове — възкликна някой миг преди да повърне шумно. Изведнъж тълпата се лашна по-далеч от него, а Локи се вкопчи мрачно в ръба на мрежата и се опитваше да издържи на ритащата, тресяща и въртяща се маса от мъже.

— Измийте ги! — провикна се Делмастро. — Помпите, помпай!

Мощният поток от солена вода отново ги обля и те се завъртяха бясно. Локи засичаше струята през няколко мига, когато въртенето го подставеше под нея. С минутите все повече му се виеше свят и, както май ставаше страшно на мода, той съсредоточи всяка прашинка от достойнството си в усилието да не повърне.

Толкова силно му се виеше свят и толкова бързо бе — тяхното избавление, че Локи дори не разбра, че са ги пуснали отново на палубата. Осъзна го чак когато мрежата, в която се беше вкопчил, се отпусна и свлече надолу. Мрежата бе спряла да се върти, но светът зае мястото й — въртеше ги в шест-седем посоки едновременно, и всичките извънредно неприятни. Локи затвори очи, но това не помогна. Просто го заслепи и му се догади.

Около него мъжете пълзяха, пъшкаха и ругаеха. Двама моряци вдигнаха Локи на крака. В този момент стомахът му едва не се предаде и той се закашля, за да потисне гаденето. Капитан Дракаша идваше към тях. Беше махнала перуката и наметалото, с тяло, наклонено под странен ъгъл.

— Морето не ви ще — заяви тя. — Водата отказва да ви погълне. Още не ви е времето да се удавите, хвала на Йоно. Хвала на Морис!

Улкрис беше джеремитското име на морския бог и рядко се чуваше в Терин — и на суша, и на вода. „Сигурно на борда има повече хора от източните острови, отколкото съм забелязал“ — помисли си Локи.

— Господарю на ненаситните води, закриляй ни! — извика екипажът.

— И така, вие сте тук, с нас, измежду всичко — продължи Дракаша. — И земята не ви ще, и морето не ви иска. И вие, също като нас, сте избягали при дървото и платното. Тази палуба е вашата земна твърд, а платната са ви небесата. Това е целият ви свят. Целият, който ви е нужен.

Тя пристъпи напред с извадена кама.

— Ще ми ближете ли ботушите за място на нея?

— НЕ! — ревнаха в един глас бившите Вестоносци. За тази част на ритуала ги бяха подготвили.

— Ще коленичите ли и ще целунете ли пръстена ми с безценен камък, за да получите милост?

— НЕ!

— Ще коленичите ли за хубавички титли, изписани на лист?

— НЕ!

— Ще копнеете ли за земя, закони и крале и ще се вкопчвате ли в тях като в цицата на майка си?

— НЕ!

Тя плесна Локи и му подаде камата.

— Тогава се освободи, братко!

Все още олюляващ се и благодарен за помощта на моряците до него, Локи разряза вървите, овързващи ръцете му, а после се наведе да пререже и въжетата около глезените му. След това се обърна и видя, че всички бивши Вестоносци се бяха изправили на крака, повечето — подкрепяни от един или двама Орхидеи. Наблизо виждаше няколко познати лица — Стрева, Джабрил, един мъж на име Алваро… и зад тях Джийн, който го гледаше смутено.

Локи се поколеба, после посочи Джабрил и протегна камата.

— Освободи се, братко.

Джабрил се усмихна, пое камата и бързо преряза вървите. Джийн го гледаше сърдито. Локи затвори очи — не искаше повече да се гледат в очите, и заслуша как камата тръгна от ръка на ръка. „Освободи се, братко“ — мърмореха те един след друг. А после всичко свърши.

— Освободени от собствените си ръце, вие сте братя извън закона на Пиринчено море — обяви капитан Дракаша.

— И членове на екипажа на „Отровната орхидея“.

Дори и печен крадец ще намери случай да понаучи някой нов номер, ако живее достатъчно дълго. Тази сутрин и този следобед Локи се учеше как правилно се оплячкосва пленен кораб.

Той завърши последната си обиколка под палубите, сравнително сигурен, че вече няма моряци от „Земеродно рибарче“ за събиране, и се качи по стълбата на квартердека. Телата на Избавителите бяха издърпани встрани и струпани накуп на хакборда. Телата на моряците от „Отровната орхидея“ бяха отнесени в средата на кораба. Локи виждаше как неколцина от моряците на Замира почтително ги покриват с корабни платна.

Той огледа набързо кораба. Трийсет-четирийсет Орхидеи се бяха качили на борда и бяха поели целия кораб. Бяха се изкачили по въжените стълби с Джийн и Делмастро на руля, грижеха се за котвите и вардеха около трийсетте оцелели от екипажа на „Земеродно рибарче“ на палубата на бака. Под надзора на Утгар ранените Рибарчета и Орхидеи бяха отнесени в средата на палубата до десния вход, откъдето капитан Дракаша и учената Треган тъкмо се качваха на борда. Локи се втурна към тях.

— Ръката ми, учена жено. Ужасно боли. — Стрева подпираше със здравата си ръка ранения си крайник. Намръщи се и го поднесе за оглед на Треган. — Мисля, че е счупена.

— Много ясно, че е счупена, лайно малоумно — отвърна тя, подмина го и коленичи до един от Рибарчетата, чиято туника бе подгизнала от кръв. — Продължавай да я размахваш така и ще се откъсне. Сядай.

— Ама…

— Първо се заемам с най-тежко пострадалите — измърмори Треган и коленичи на палубата до ранения Земероден, като се подпираше на бастуна, докато и двете й колена не се отпуснаха на дъските. После завъртя бастуна. Дръжката се отдели от него и от нея щръкна острие на кама, с което лечителката разряза туниката на моряка. — Мога да те придвижа по-горе в списъка, като те ритна в главата два пъти. Още ли настояваш за внимание?

— Ъъ… не.

— Ще издържиш. Марш оттук.

— Ето те и теб, Равел. — Капитан Дракаша мина край Треган и ранения и стисна Локи за рамото. — Добре се справи.

— Нима?

— Като капитан на кораб си безполезен като задник без дупка, но току-що чух страшни неща за това как си се бил.

— Източниците ви преувеличават.

— Е, корабът е наш, а ти ни предаде капитана му. След като откъснахме цветето, трябва да изпием нектара, преди да са дошли лошото време или някой друг кораб.

— Ще вземеш ли „Земеродно рибарче“ в плен?

— Не, не обичам да имам повече от един пленен екипаж едновременно. Ще го опоскаме за ценности и полезен товар.

— И после ще го изгорите примерно?

— Не, разбира се. Ще оставим на екипажа достатъчно запаси, че да стигне до някое пристанище, и ще ги проследим как припкат към хоризонта. Изглеждаш ми смутен.

— Нямам възражения, капитане, просто… не е толкова отявлено копелдашки, колкото очаквах.

— Нали не смяташ, че уважаваме предалите се, защото сме добрички, а, Равел? — ухили се Дракаша. — Нямам много време за обясняване, но ето как стоят нещата. Ако не бяха тия проклети Избавители, тези хорица… — тя махна към ранените Рибарчета, които чакаха Треган да се погрижи за тях — … щяха да се отърват без драскотина. Четири от пет завзети от нас кораба, бих казала, щом не могат да спуснат мрежи бръсначи и подготвят лъкове за стрелба, отървават кожите. Те знаят, че като приключим, ще ги оставим да се измъкнат и да си живеят живота. А пък простите моряци не притежават и сентира от товара, така че защо да гълтат ножове или стрели от арбалети за него?

— Това май звучи разумно.

— За повечето хора от нас. Погледни тая касапница. Избавители за охрана? Ако тия откачалки не си предлагаха услугите безплатно, този кораб нямаше да има истинска охрана. Гарантирам ти. Собствениците не виждат в нея никакъв смисъл. За дългите плавания, по четири-пет месеца от Далечния изток обратно към Тал Верар с подправки, редки метали, дървесина — всеки собственик може да загуби два кораба от три, а този, който пристигне, ще изплати другите два. И ще остане и печалба. А ако корабът им се върне дори без товар, още по-добре. Затова не потапяме и не горим като луди. Щом показваме въздържаност и не припарваме много наблизо до цивилизацията, хората, които стискат кесията, ни смятат за естествен риск, като времето.

— Ами с… откъсването и изпиването на нектара откъде се започва?

— Най-ценното подръка е корабната каса — отвърна Дракаша. — Капитанът я държи за разходи. Подкупи и така нататък. Намирането й винаги е страшна досада. Някои я изхвърлят през борда, други я крият някъде на усойно и малко вероятно място. Сигурно ще се наложи да понашляпаме този Нера няколко часа, преди да изплюе истината.

— Проклятие! — Зад тях Треган отпусна пациента на палубата и забърса окървавените си ръце в брича си. — Този не успях да го оправя, капитане. През раната виждам чак белите му дробове.

— Със сигурност ли е мъртъв? — попита Локи.

— О, небеса, отде да знам. Аз съм само шибаният лекар. Но чух веднъж в една кръчма, че е прието да си мъртъв, когато слънчевите лъчи огряват белия ти дроб — отвърна Треган.

— Ами… да. И аз съм го чувал. Вижте, някой друг ще умре ли, ако незабавно не му окажете помощ?

— Надали.

— Капитан Дракаша, мастер Нера е мека душица — рече Локи. — Мога ли да си позволя волността да ви предложа един план?

Малко по-късно Локи се върна в средата на палубата, повел за лакътя Анторо Нера. Ръцете на мъжа бяха вързани зад гърба. Локи го бутна силно към Замира, която стоеше там с извадена сабя. Зад нея Треган трескаво обработваше трупа на току-що починалия моряк. Бяха свалили от него разрязаната, окървавена туника и нахлузили чиста върху гърдите на трупа. Само едно малко червено петънце бележеше смъртоносната рана и изглеждаше сякаш спасяването на неподвижното тяло все още е във властта на Треган.

Дракаша хвана Нера и допря острието до гърдите му.

— Приятно ми е да се запознаем! — Тя плъзна извитото острие към оголената шия на капитана. Той изхленчи. — Корабът ти яко се е накренил. Златото му е натежало прекалено. Трябва да намерим и да махнем от него капитанската кесия колкото се може по-бързо.

— Аз, ъъ… не знам къде е точно — отвърна Нера.

— Така. А аз мога да науча рибите да пърдят огън — отвърна Дракаша. — Ще получиш още един шанс, а след това ще почна да хвърлям твоите ранени през борда.

— Но… моля ви, казаха ми…

— Който и да ти го е казал, не съм била аз.

— Аз… аз не…

— Учена жено — рече Дракаша. — Ще успееш ли да спасиш човека, с когото се занимаваш?

— Съвсем скоро той вече няма да може да танцува — отвърна Треган. — Обаче да, ще прескочи трапа.

Дракаша премести ръката си и хвана Нера за колана на туниката. Пристъпи две крачки вдясно и без да гледа, заби сабята си в шията на мъртвия. Треган се дръпна назад и бутна леко краката на трупа, все едно той е приритал. Нера ахна.

— Лечителството е тъй несигурен занаят — отбеляза Дракаша.

— В каютата ми! — призна Нера. — В тайник зад компаса над леглото ми. Моля ви… Моля ви, не убивайте повече.

— Всъщност никого не съм убила — отвърна Дракаша, извади сабята си от гърлото на трупа, избърса я в брича на Нера и му удари една бърза целувка по бузата. — Твоят човек умря преди няколко минути. Знахарката ми твърди, че може да спаси без зор останалите ти ранени.

Тя завъртя Нера, преряза връвта, с която бяха вързани ръцете му, и го бутна ухилено към Локи.

— Върни го на хората му, Равел, а после любезно освободи тайника от бремето му.

— Ваша воля, капитане.

След това те затършуваха из „Земеродно рибарче“ по-нетърпеливо и от младоженците, хвърлящи пластове официални дрехи в първия си миг на уединение. Локи усети как умората му се изпарява, щом потъна в тази по същество грамадна кражба, кражба на повече материални предмети от всичко откраднато досега в живота му. Орхидеите си го прехвърляха и му възлагаха задача след задача, и се смееха и духовито се правеха на палячовци, но независимо от това работеха бързо и точно.

Първо обраха всичко, което можете да се носи и беше сравнително ценно — бутилки вино, официалния гардероб на мастер Нера, торби кафе и чай от трюма и няколко арбалета от малката корабна оръжейна. Самата Дракаша оцени колекцията от навигационни инструменти и пясъчни часовници, като остави на Нера само най-необходимото, колкото да докара кораба невредим до някое пристанище.

След това Утгар и боцманът опоскаха флейта от носа до кърмата, като използваха оцелелите от помиярската вахта като мулета, за да мъкнат товар и оборудване за мореплаване — алхимичен тебешир, добър плат за платна, дърводелски инструменти, бъчви катран и намотка след намотка нови въжета.

— Брей, това си го бива — рече Утгар, щом натовари Локи с около двайсет и пет кила въже и кутия метални пили. — В Порт Продигал това струва майка си и баща си. Винаги е най-добре да го вземеш с корабно намаление, както му викаме ние.

Последен поред, но не и по значение беше товарът на „Земеродно рибарче“. Отвориха всички решетки на люковете на главната палуба и между двата кораба бе опъната почти, непонятна мрежа от въжета и макари. Чак до обед прехвърляха сандъци, бурета и вързопи от промазано платно на „Отровната орхидея“. Всичко, което Нера бе обещал, го имаше, че и повече — терпентин, промаслено вещерско дърво, коприна, подплатени с овча кожа сандъци с изискано жълто вино и буре връз буре подправки. Мирис на карамфил, индийско орехче и джинджифил изпълваше въздух и след час-два работа на подемниците Локи беше целият покрит с кафява слуз — пот, смесена с канела на прах.

В петия час на следобеда Дракаша прекрати принудителното преливане на богатство. „Отровната орхидея“ продължи по пътя си по блестящите води, а олекналият флейт отплава свободен и изпразнен като хитиновата обвивка на насекомо, която се готви да падне от челюстите на паяк. Екипажът на Дракаша, разбира се, не беше го опоскал до шушка. Бяха оставили на Рибарчетата бурета с вода, осолено месо, евтина бира и дажбите от розовата пикня, която имаха за вино. Дори им оставиха няколко сандъци и пакети ценности, прибрани твърде дълбоко или неудобно за вкуса на Дракаша — но въпреки това плячката беше идеална. Всеки сухоземен търговец би бил твърде доволен да разтоварят толкова бързо кораба му на пристана.

На хакборда на „Земеродно рибарче“ бе извършен кратък обред — Замира благослови мъртвите от двата кораба в качеството си на ръкоположена жрица на Йоно, а след това труповете бяха спуснати във водата, зашити в старо платно заедно с оръжията на Избавителите за тежести. Подир това самите Избавители бяха изхвърлени зад борда без нито дума.

— Не е неуважение — отвърна Утгар, когато Локи го попита шепнешком за това. — Според вярата им те биват обявявани за светци, благословени и прочее любезности от собствените си богове в мига, когато умрат. После можеш просто да изхвърлиш неверниците през борда без лоши чувства. Полезно е да го знаеш, ако ти се наложи някога пак да изтрепеш една тайфа от тях, нали?

Най-сетне действително приключиха с многото работа на този ден. Мастер Нера и екипажът му бяха освободени, за да се грижат отново сами за съдбата си. Под погледите на стрелците на Дракаша, покачени на реите, мрежата от въжета и скоби между двата кораба бе разглобена. „Отровната орхидея“ вдигна лодки и опъна платна и след минути вече плаваше със скорост седем-осем възела на югозапад, оставяйки „Земеродно рибарче“ на дрейф и в безредие подире си.

Локи цял ден почти не беше видял Джийн и като че двамата старателно полагаха усилия да не се приближават един до друг. Локи се бе заловил с ръчен труд, а Джийн беше останал с Делмастро на квартердека. Приближиха се достатъчно един до друг, че да могат да разговарят, чак след като слънцето се скри зад хоризонта и подкараха помиярската вахта, за да получи посвещение.

Всички новопосветени и половината от старата компания на кораба бяха на Веселата вахта и поглъщаха ред по ред хубавите източни вина, оплячкосани от „Земеродно рибарче“. Локи разпозна някои от етикетите и реколтите. Вина, които в Камор нямаше да се продават по-евтино от двайсет крони шишето, се лочеха като бира или се изливаха върху косите на празнуващите мъже и жени, или просто ги разливаха по палубата. Орхидеите — и мъжете, и жените, вече нетърпеливо се омешваха с бившите Вестоносци. Получи се спонтанен взрив от игри на зарове, борби и песни, разпявани от разни компании. Навсякъде се правеха предложения — и гласни, и негласни. Джабрил беше изчезнал в трюма с някаква жена от екипажа поне преди час.

Локи наблюдаваше всичко това в тъмното от дясната страна на палубата, точно под издигнатия квартердек. Стълбището не опираше в парапета и там имаше място точно колкото един жилав човек да се напъха удобно между двете. „Равел“ бе посрещнат доста топло и жизнерадостно, докато обикаляше по палубата, но сега, когато си бе намерил уютно убежище, като че не липсваше на никого. Държеше в ръце голям кожен мях, пълен със синьо вино, което струваше колкото собственото си тегло в сребро. Недокоснат.

Отвъд огромната тайфа пияни развеселени моряци той различи Джийн на отсрещния парапет. Локи видя как един силует на жена, много по-ниска от него, се приближи изотзад и протегна към него ръце. Локи се обърна.

Водата изтичаше покрай тях — черно желе, украсено със завъртулки от леко фосфоресцираща пяна. „Орхидеята“ напредваше с добро темпо в нощта. Натоварена, тя бе по-малко податлива на люлеене и пореше вълничките, все едно бяха въздух.

— Когато бях чирак лейтенант, по време на първото си плаване с офицерски меч на кръста, излъгах капитана за една крадена бутилка вино — каза капитан Дракаша.

Говореше меко. Локи се огледа и видя, че е застанала точно над него на предния парапет на квартердека.

— Не само аз — продължи тя. — Всички ние, осмината от чирашката каюта. „Заехме“ я от личния запас на капитана и трябваше да ни стигне умът да я хвърлим през борда, като я изпихме.

— Това… в Сайрунийската флота ли беше?

— Нейно сияйно величество военноморската флота на Вечната Сайруни. — Усмивката на Дракаша бе бял полумесец на фона на мрака, едва видима, като пяната по вълните. — Капитанът можеше да нареди да ни набият с камшици или да ни понижат в чин, или дори да ни оковат за официален съд на сушата. Но вместо това ни накара да откъртим главната рея от гротмачтата. Имахме запасна, разбира се. Но тя ни накара да изстържем смазката от тази, която бяхме свалили… Това е дъбова греда, нали знаеш, десет стъпки дълга и дебела като крак. Капитанът ни отне мечовете и каза, че ще ни ги върнат, ако и само когато изядем главната рея. От край до край, до последната тресчица.

— Да я изядете?

— По една стъпка и четвърт як дъб за всеки от нас — отвърна Дракаша. — Как успяхме, си е наша работа. Отне ни един месец. Всичко пробвахме. Струговахме, стъргахме, варихме, мачкахме. Сто номера приложихме, за да го направим ядливо, и го преглъщахме, по няколко лъжици трески дневно. Повечето от нас се разболяха, обаче изядохме реята.

— Богове!

— Когато приключихме, капитанът каза, че искала ние да разберем, че лъжите между екипажа рушат кораба, малко по малко, и го гризат точно както ние изгризахме главната рея до последната треска.

— Ех… — Локи въздъхна и най-сетне отпи от топлото отлично вино. — Предполагам, това значи, че ще бъда подложен на по-нататъшна дисекция?

— Ела при мен на хакборда.

Локи стана — знаеше, че това не е молба.

— Не предполагах, че раздаването на правосъдие може да е толкова уморително — каза Езри, щом изникна до десния му лакът, както беше застанал на парапета на бакборда. На юг едната от луните тъкмо изгряваше, половин сребристобяла монета над нощния хоризонт, която сякаш лениво размишляваше дали изобщо си струва да изгрява.

— Тежък ден прекарахте, лейтенанте — усмихна се Джийн.

— Жером… — Тя постави длан над дясната му китка. — Ако още веднъж ме наречеш „лейтенант“ тази вечер, ще те убия.

— Както желаете, лей… ла… нещо-друго-а-не-лейтенант дето почва с — „лей“, честно… а освен това веднъж вече се опитахте да ме екзекутирате тази вечер. И вижте как се разви работата.

— По най-добрия възможен начин — отвърна Езри и се облегна на перилата до него. Беше без бронята си, само по тънка туника и брич до прасците без чорапи и обувки. Косата й бе свободно пусната — вълни от тъмни къдрици, които шумоляха по вятъра. Джийн усети, че бе отпуснала почти цялата си тежест върху парапета и упорито се старае да не й личи.

— Ъъ… днес попадна твърде близо до няколко остриета — отбеляза той.

— И по-близо съм била. Но ти, виж… ти си… ти си много добър боец, знаеш ли?

— Казва…

— Богове, ама че ужас! Разбира се, че си добър боец. Исках да кажа нещо много по-остроумно, честно.

— Тогава смятай, че си го казала. — Джийн се почеса по брадата и усети топъл и приятен трепет в стомаха. — И двамата можем да се престорим. Всичките, ъъ, непринудено остроумни глупости, които упражнявах пред бъчвите в трюмовете дни наред, също избягаха.

— Упражнявал си се? Хммм?

— Ами… тоя Джабрил, той е много отракан, нали? Трябва да мога да вържа две приказки, за да му привлека вниманието, нали?

— Какво?

— Ти не знаеш ли, че си падам само по мъже? Високи мъже?

— Уф, веднъж те изритах на палубата, Валора, и сега се глася да…

— Ха! В твоето състояние?

— Моето състояние е единственото нещо, което ти спасява живота в момента.

— Не би посмяла да трупаш обиди върху ми пред половината екипаж…

— Бих, разбира се.

— Да, бе. Вярно.

— Виж тая прелестна и шумна бъркотия. И да те запаля, надали някой ще забележи. По дяволите, долу в трюма на главната палуба двойки го правят, наблъскани по-натясно от копията в оръжейната. Ако тази вечер ти се приискат истински мир и покой, най-близо можеш да ги намериш на двеста-триста крачки от носа или кърмата.

— Не, благодаря, не знам как се казва „Не ме яж“ на акулски.

— Тогава значи няма мърдане, ще стоиш тук с нас. А ние достатъчно дълго чакахме вашата сган да се махне от помиярската вахта. — Тя му се ухили. — Тази вечер всички опознават всички.

Джийн се втренчи в нея, опулил очи — не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Усмивката й угасна и бръчка проряза челото й.

— Жером… Нещо нередно ли правя?

— Нередно?

— Ти непрекъснато се дърпаш. Не само тялото, а и вратът. Постоянно…

— О, по дяволите — разсмя се Джийн, положи длан на рамото й и когато тя посегна да я задържи там, не можа да се удържи и се ухили малоумно. — Езри, загубих си очилата, когато ти… ни накара да плуваме, в деня, когато се качихме на борда. Аз съм, както му казват, късоглед. Правил съм го неосъзнато, но съм мърдал, за да те държа на фокус.

— О, богове! — прошепна тя. — Извинявай.

— Няма нищо. Да те държа на фокус си струва усилията.

— Не исках да кажа, че…

— Знам. — Джийн усети как нервният трепет в стомаха му се надига и изпълва гърдите и вдъхна дълбоко. — Виж днес едва не ни убиха. Майната им на тия игрички. Ще пийнеш ли едно с мен?

— Гледай — рече Дракаша.

Локи стоеше на хакборда, загледан във фосфоресциращата диря на кораба между сиянието на двата фенера и кърмата — светещи стъклени орхидеи колкото главата му, чиито прозрачни венчелистчета изящно се спускаха към водата.

— Богове! — възкликна Локи и потръпна.

Светлината между дирята и фенерите беше достатъчна, колкото да го различи — дълга черна сянка, която се плъзгаше под разпенената от „Отровната орхидея“ вода. Беше лъкатушно и зловещо, дълго четирийсет-петдесет стъпки, което използваше дирята за прикритие. Капитан Дракаша бе стъпила с единия ботуш на парапета, а по лицето й бе изписано безгрижно задоволство.

— Какво е това, по дяволите?

— Възможностите са пет-шест — отвърна тя. — Може да е кито червей или великанска дяволска риба.

— То преследва ли ни?

— Да.

— А… опасно ли е?

— Ами, ако си изтървеш пиенето зад борда, не скачай след него.

— Не мислиш ли, че не е зле да му пуснем пет-шест стрели?

— Може и да мисля, стига да бях сигурна, че по-бързо от това не може да плува.

— Добър аргумент.

— Ако мяташ стрели по всички чудати неща, които виждаш тук, Равел, само ще си изхабиш стрелите. — Дракаша въздъхна и се огледа, за да се увери, че бяха сами, доколкото е възможно. Най-близкият моряк беше на руля, на осем-девет крачки пред тях. — Днес ти се постара да бъдеш много полезен.

— Е, другата възможност просто не ме устройваше.

— Когато се съгласих да ти позволя да поведеш лодката, си мислех, че те подстрекавам към самоубийство.

— И е почти вярно, капитане. Беше… Виж, през цялото време на битката бяхме на педя от катастрофата. Не си спомням и половината от нея. С благословията на боговете не успях да си нацапам брича. Сигурно знаеш как е.

— Знам. Освен това знам, че понякога тези неща не са случайни. Вие с мастер Валора… предизвикахте много коментари с делата си в тази битка. Уменията ти са необичайни за бивш майстор на мерките и теглилките.

— Меренето и тегленето са скучен занаят — отвърна Локи. — Човек има нужда да се занимава с нещо.

— Хората на Архонта не са те наели случайно, нали?

— Какво?

— Казах, че ще обеля странния плод, който ти наричаш история, Равел, и го белих. Първоначалното ми впечатление от теб не бе благоприятно. Само че ти… го подобри. И мисля, че вече разбирам как си държал в послушание предишния си екипаж, въпреки невежеството си. Ти явно имаш истинска дарба да импровизираш мошеничества.

— Меренето и тегленето са много, ама много скучен…

— Значи си майстор на уседнал занаят, който съвсем случайно има талант за шпионаж? И за преструвки? И за командване? Да не говорим за уменията ти с оръжие или тези на твоя близък и необичайно образован приятел Жером?

— Майките ни страшно се гордееха с нас.

— Архонтът не ви е пренаел от Приори — заяви Дракаша. — Били сте двойни агенти. Внедрени провокатори с предназначение да постъпят на служба при Архонта. Не си откраднал кораба заради някаква обида, за която не ти се говори, а защото си получил заповед да увредиш реномето на Архонта. Да направиш нещо голямо.

— Абе…

— Моля те, Равел. Сякаш може да съществува друго разумно обяснение!

„Господи, какво изкушение — помисли си Локи. — Мишена, която ме приканва да навляза в собствената й заблуда, свободен и чист.“ Той се загледа във фосфоресциращата диря и тайнственото чудовище, плуващо под нея. Какво да прави? Да се възползва от разкрилата се възможност да укрепи самоличностите на Равел и Валора в съзнанието на Дракаша и да работи въз основа на това? Или… бузите му горяха, а болката от упреците на Джийн отново се надигна в паметта му. Джийн не само го бе разкритикувал на теологическа основа, нито заради Делмастро. Беше въпрос на подход. Кой би бил по-резултатен?

Да възприема тази жена като мишена или като съюзник?

Времето изтичаше и този разговор бе решителният обрат — да следва инстинктите си и да я изиграе, или да послуша съветите на Джийн и да… се опита да й се довери. Мислеше трескаво. Собствените му инстинкти — дали винаги бяха непогрешими? Инстинктите на Джийн — като отхвърлим споровете, дали Джийн някога бе вършил нещо друго, освен да се опитва да го закриля?

— Обясни ми нещо, докато преценя отговора си — изрече той много бавно.

— Може би.

— Нещо, голямо колкото половината кораб, най-вероятно ни зяпа, докато разговаряме.

— Да.

— Как издържаш на това?

— Като виждаш такива неща достатъчно често, накрая свикваш…

— Не е само това. Всичко. Аз съм плавал по море общо шест-седем седмици през живота си. От колко време плаваш ти?

Тя се втренчи в него мълчаливо.

— Някои неща за себе си не бих ти казал само защото си капитан на кораба — продължи Локи. — Дори и да ме хвърлиш в трюма или през борда. Някои неща… Искам първо да зная с кого разговарям. Искам да поговоря със Замира, не с капитан Дракаша.

Тя продължаваше да мълчи.

— Прекалено много ли искам?

— На трийсет и девет съм — рече тя най-сетне много тихо. — За пръв път плавах на единайсет.

— Значи почти трийсет години. Както вече казах, аз съм плавал по море няколко седмици. И през цялото това време — бури, метежи, морска болест, битки, летящи духове… Гладни страшилища, които се спотайват навсякъде и чакат някой да си топне пръста на крака във водата. Не че понякога не ми е било и хубаво — беше. Научих разни неща. Но… трийсет години? А също и деца? Не го ли смяташ за твърде… рисковано?

— Ти имаш ли деца, Орин?

— Не.

— В мига, в който реша, че възнамеряваш да ми четеш нотации заради тях, разговорът ще свърши с това, че ще прелетиш през парапета да се запознаеш с онова там долу.

— Изобщо нямах предвид това. Просто…

— Постигнали ли са хората на сушата тайната на вечния живот? Унищожили ли са злополуките? Да не би в мое отсъствие лошото време да е изчезнало там?

— Не, разбира се.

— В колко по-голяма опасност са в действителност децата ми от някое клето копеле, призовано да се бие във войните на своя херцог? Или някое сиромашко семейство, умиращо от чума в поставен под запрещение квартал или изгорен до основи? Войни, болести, данъци. Преклонени глави и лизане на ботуши. И по земята дебнат достатъчно гладни страшилища, Орин. Само дето тези в морето нямат навика да носят корони.

— Аха…

— Твоят живот райски ли беше, преди да поемеш по Пиринчено море?

— Не.

— Много ясно! Слушай ме добре. Мислех, че съм израснала в йерархия, където най-обикновената кадърност и вярност са достатъчни, за да поддържаш положението си в живота — прошепна тя. — Дадох клетва да служа и си въобразявах, че тази клетва обвързва и двете страни. Бях глупачка. И трябваше да изтрепя ужасно много мъже и жени, за да избегна последиците на тази глупост. Наистина ли би поискал от мен да вложа доверието и надеждите си за Паоло и Косета в същите глупости, които едва не ме убиха преди? Пред коя система от закони да се преклоня, Орин? На кой крал, херцог или императрица да се доверя като на родна майка? Кой от тях ще прецени по-точно колко струва животът ми от мен самата? Можеш ли да ми ги посочиш заедно с препоръчително писмо?

— Замира, моля те, не ме изкарвай някакъв застъпник на някакви неща, какъвто аз не съм — отвърна Локи. — Струва ми се, че целия си живот съм прекарал, презирайки от все сърце всичко онова, за което говориш. Да ти приличам на човек, уважаващ реда и закона?

— Не, несъмнено.

— Аз просто съм любопитен. Ценя това. А сега ми разкажи за Свободната армада и за вашата така наречена Война за признание. Защо изповядвате такава омраза към… законите и всички онези структури, ако сте се борили да наложите тук долу точно това?

— Ех… — Замира въздъхна, свали четириъгълната си шапка и прокара пръсти през развяната си от вятъра коса. — Нашата позорна загубена кауза. Личният ни принос към славната история на Тал Верар.

— Защо сте я започнали?

— Неправилна преценка. Всички ние се надявахме… Е, капитан Бонер беше убедителна. Имахме водач и план. Да открием мини на новите острови, да използваме някои от безопасните гори за дървесина и смола. Да грабим, колкото си искаме, докато останалите сили в Пиринчено море не дойдат, кършейки ръце, на масата за преговори, и после да го разсипем, като получим пълномощно за търговия. Въобразявахме си царство без тарифи. Монтиер и Порт Продигал, гъмжащи от търговци и вносните им богатства.

— Амбициозно.

— Идиотско. Аз току-що бях избягала от една горчива зависимост и се хвърлих стремглаво в нова. Повярвахме на Бонер, когато каза, че Страгос няма куража да слезе и да води сериозна борба.

— О… По дяволите.

— Пресрещнаха ни в морето. Най-голямата битка, която някога съм виждала, и най-бързо загубената. Страгос натовари на корабите си стотици верарски войници, за да подкрепят моряците. В ръкопашен бой ние нямахме никакъв шанс. След като превзеха „Василиск“, те престанаха да вземат пленници. Вземаха кораба на абордаж, съсипваха го и минаваха на следващия. Стрелците им пускаха стрели по всички във водата, поне докато не дойдат дяволските риби.

Нужни ми бяха всички номера, които владея, само за да измъкна „Орхидеята“. Неколцина от нас се повлякоха назад към Продигал, избягаха в ада и още преди да сме стигнали там, верарците разрушиха Монтиер и той се смеси с пясъка. Петстотин убити за една сутрин. А после те си заминаха, и сигурно е имало много танци, ебане и речи.

— Мисля, че можеш да превземеш град като Тал Верар — рече Локи. — Можеш да заплашиш или кесията, или гордостта му и това да ти се размине. Но не и двете едновременно.

— Прав си. Може би Страгос е бил безсилен, когато Бонер е напуснала града. Но какъвто и да е бил, ние обединихме интересите на Тал Верар зад него. Призовахме го като демон от легенда. — Тя обхвана с ръце шапката си, наведе се напред и се облегна с лакти на оградата. — И затова останахме извън закона. Нямаше разцвет за Призрачните острови. Нямаше славна съдба за Порт Продигал. Сега този кораб е нашият свят и мога да го спра само когато търбухът му е вече толкова претъпкан, че не му се дебне.

Ясно ли се изразявам, Орин? Не съжалявам за това как живея през последните години. Ходя там, където си ща. Не раздавам длъжности. Не пазя граници. Кой сухоземен крал притежава свободата на корабния капитан? Пиринчено море е грижливо. Когато ми е нужна бързина, то ми дава ветрове. Когато ми е нужно злато — галеони.

„Крадците преуспяват — помисли си Локи. — Богатите помнят.“

Той взе решението си и се вкопчи в парапета, за да не трепери.

— Само проклетите глупаци умират за линии, начертани на карти — рече Замира. — Но около моя кораб никой не може да очертае линии. Ако се опитат, за да се измъкна, ми трябва само да опъна още платна.

— Да — каза Локи. — Но… Замира, ами ако съм принуден да ти кажа, че вече може и да не е така?

— Ти наистина ли се упражняваше пред буретата, Жером?

Бяха си харесали бутилка ракия от черен нар от един от отворените сандъци сред гуляйджиите и се бяха върнали на тяхното местенце до парапета.

— Буретата. Да. — Джийн отпи от ракията, черна като дестилирана нощ, с парещ копривен привкус под сладостта, и пак й подаде бутилката. — Те никога не се смеят, не ни се присмиват и не те разсейват с нищо.

— Да те разсейват?

— Буретата нямат гърди.

— Аха. И какво казваше на тези бурета?

— Това шише ракия е все още прекалено пълно, че да почна да се излагам така — отвърна Джийн.

— Тогава се престори, че съм буре.

— Буретата нямат гър…

— Така съм чувала. Малко повече дързост, Валора.

— Искаш да си представя, че ти си буре, за да ти кажа онова, което разправях на буретата, когато си представях теб на тяхно място.

— Точно така.

— Е… — Той отново отпи продължително от бутилката. — Ти имаш… Имаш толкова хубави обръчи, каквито не съм виждал на никоя бъчвичка на никой кораб, толкова лъскави, и така добре ти пасват…

— Жером!

— Ами дъгите ти! — Джийн реши, че сега му е времето да удари още една глътка. — Дъгите ти… Така гладко рендосани, и толкова стегнати! По-хубава бъчвичка от тебе не съм виждал, чудно буренце такова. Да не говорим за канелката ти…

— Кхъм. Значи няма да споделиш сладките си празни приказки?

— Не, напълно насърчаваш моята страхливост.

— Мъж! Как разговорът в мишка го превръща! — издекламира Езри. — Той богове презира, в бой се втурва, а пък от женски упреци трепери! Присмехът девичи като кинжал пробожда го, като кинжал забива се в гръдта му. Кръвта превръща в млечна суроватка, а смелостта — в спомен избледнял.

— Оххх, Лукарно, нали? — Джийн подръпна замислено брадата си. — Жена, сърцето ти е лабиринт без карта. Да можех в бутилки да затворя смущението, после да го пия с хилядолетия, не бих се аз объркал чак толкоз като тебе от ставане от сън, та до закуска! Ти тъй коварна станала си, че змиите с радост щяха да ти ръкопляскат, да бяха ги дарили боговете с ръце!

— Това ми харесва — рече тя. — „Седемдневната империя“, нали?

— Да. Езри, прости ми, че те питам, но как така, по дяволите, ти…

— Не е по-странно от това, че и ти познаваш всички тези книги. — Тя пое бутилката от него, обърна я и отпи продължително, а после вдигна свободната си ръка. — Сетих се. Ще ти намекна. „Държах света от меридиан до меридиан в ръцете си и той зависеше от моите прищевки. Получих признанията на императори, мъдростта на магове, риданията на генерали.“

— Имала си библиотека? Имаш библиотека?

— Имах — отвърна Езри. — Бях шестата от шест дъщери. Вероятно онова, което е било ново в началото, вече е било овехтяло. Майка ми и баща ми успяха да осигурят Жива компания за по-големите пет. Аз се задоволих с всички мъртви другарчета за игра в майчините ми книги. — Със следващата глътка тя пресуши бутилката, ухили се и я метна през борда. — А твоето оправдание какво е?

— Моето образование беше, ами, еклектично. Ти някога… Като беше малка, помниш ли играчка от дървени клечки в най-различни форми, които се нареждат в съвпадащи дупки на дървена решетка?

— Да — отвърна Езри. — Получих играта на сестрите ми, когато им омръзна.

— Може да се каже, че аз съм обучен на занаята да бъда квадратна клечка в кръгла дупка.

— Така ли? Гилдия има ли?

— Работим от години по това да приемат устава ни.

— И ти ли си имал библиотека?

— Един вид да. Понякога… заемахме нечия чужда без тяхното знание и съдействие. Дълга история. Но има и още една причина. И аз ще ти задам стих, за да се досетиш. „Когато мръкне… — задекламира той тържествено — … магаре с публика един човек, съпруг се то нарича; а пък магаре с публика от двеста наричат преуспял човек“.

— Ти си излизал… на сцена — рече тя. — Бил си лицедей! Професионален ли?

— Временно — отвърна Джийн. — Аз бях… ами… ние… — Той се обърна назад и мигом съжали.

— Равел — рече Езри и огледа любопитно Джийн. — Вие с него сте били… Между вас има някакви разногласия, нали?

— Може ли да не говорим за него? — сопна се Джийн, обзет от дързост и нервност едновременно, и сложи ръка на лакътя й. — Само тази вечер. Може ли той да не съществува?

— Вярно, можем да не говорим за него — отвърна тя и се намести така, че отпусна тежестта си върху гърдите му, а не върху парапета. — Тази вечер никой друг не съществува.

Джийн се загледа в нея и изведнъж усети как бие сърцето му. Лунното сияние в очите й, топлината от нейния допир, мирисът на ракия, пот и солена вода, който бе неповторимо неин… И изведнъж единственото, което бе способен да произнесе, беше:

— Ъъъъъ…

— Жером Валора! — рече Езри. — Ти, малоумнико великолепен, диаграма ли да ти чертая?

— На…

— Заведи ме в каютата ми. — Тя стисна в юмрук плата на туниката му. — Аз притежавам привилегията да имам стени и смятам да се възползвам от нея. Продължително.

— Езри — прошепна Джийн. — Никога, дори за сто, дори за хиляда години не бих ти отказал, но тебе днес те накълцаха на панделки, та ти едва стоиш…

— Знам — отвърна тя. — И това е единствената причина да съм сигурна, че няма да те скърша.

— О, затова аз възнамерявам да…

— Силно се надявам да го направиш. — Езри разпери ръце. — Но първо ме отнеси там.

Той я вдигна с лекота. Тя се сгуши в прегръдките му и уви ръце около врата му. Когато Джийн се отдалечи от парапета и се упъти към стълбите на квартердека, се намери пред дъга от трийсет-четирийсет гуляйджии от Веселата вахта. Те вдигнаха ръце и нададоха буйни ликуващи крясъци.

— Направете списък с имената си, та утре сутринта да ви изтрепя всичките! — провикна се Езри, усмихна се и отново погледна Джийн. — А може би ще се наложи да изчакате до следобеда.

— Изслушай ме — рече Локи. — Изслушай ме, моля те, непредубедено, доколкото можеш.

— Ще се постарая.

— Твоето… умозаключение за мен и Жером е похвално. Логично е, но без онова, което укривах досега. Аз не съм обучен боец. Аз съм жалък боец, да му се не види. Опитвал съм да бъда друг, но боговете знаят, че още преди да мигна, се получава или комедия, или трагедия.

— Това…

— Замира. Вслушай се. Не съм използвал никакви умения, за да убия онези четиримата. Пуснах бъчва бира върху мъж, толкова тъп, че не се сети да погледне нагоре. Прерязах гърлата на още двама, съборени от бурето. На четвъртия му видях сметката, когато се подхлъзна в бирата. И когато другите намериха телата, ги оставих сами да си правят предположения.

— Но аз знам със сигурност, че си нападнал сам-самичък и тези Избавители…

— Да. Пред лицето на смъртта хората често губят ума си. Замира, аз би трябвало да не оцелея и десет секунди в тази битка. Но Жером ме уварди. Жером и само Жером.

В този миг изведнъж навън гръмна ликуваща врява и заглуши шума на карнавалното веселие в средата на палубата. Локи и Замира се обърнаха едновременно и видяха Джийн, който се изкачи по стълбите на квартердека с лейтенант Делмастро на ръце. И двамата дори не погледнаха назад, към Локи и капитана. Малко по-късно хлътнаха надолу по стълбите към картите.

— Е, за да спечели това сърце, па, макар и само за една нощ, твоят приятел Жером трябва да е още по-необикновен, отколкото си мислех — отбеляза Замира.

— Да, необикновен е — прошепна Локи. — Той продължава да ми спасява живота, отново и отново, дори когато не го заслужавам. — Той отново се загледа в разпенената, сияеща, следвана от чудовище диря на „Орхидеята“. — Което ще рече почти винаги.

Замира не каза нищо и след малко Локи продължи.

— Е, след като Жером отново ме спаси и тази сутрин се измъквах и шикалкавех, и търчах като халтав, докато битката приключи. Това е всичко. Паника и сляп късмет.

— Но ти все пак поведе лодките. Качи се пръв на борда, без да знаеш какво те очаква.

— Пълна разигравка. Аз съм майстор на разигравките, Замира. Лицедей. Актьор, изпълнител. Когато отправих онази молба, нямах никакви благородни подбуди. Животът ми просто изобщо не струваше, ако не направех някоя пълна щуротия, за да си върна уважението на хората. Всеки миг на самообладание, който са видели тази сутрин, беше пълно театро.

— Това, че го смяташ за нещо необикновено, само ми подсказва, че наистина е била първата ти битка.

— Но…

— Равел, всеки командир се преструва на спокоен, когато смъртта е близо. Правим го както заради околните, така и заради нас. Правим го, защото единствената алтернатива е да умрем раболепно. Разликата между опитния водач и неизпробвания е, че само неизпробваният се шашка колко добре може да се преструва, когато действа по принуда.

— Не вярвам! — възкликна Локи. — Когато се качих на борда, не можах да те впечатля поне колкото да ми се изплюеш в лицето. А сега ти ми намираш оправдания вместо мен. Замира, ние с Жером никога не сме работили за Приори. Дори не съм срещал Приори, освен мимолетно. В действителност и сега, докато разговаряме, ние все още работим за Максилан Страгос.

— Какво?!

— Ние с Жером сме крадци. Професионални независими крадци. Дойдохме в Тал Верар по една много деликатна работа, която сами сме замислили. Архонтските… разузнавателни служби разбраха кои сме и какви сме. Страгос ни отрови — бавнодействаща отрова, за която само той може да ни даде противоотровата. Докато не я получим или не намерим някакъв друг цяр, ние сме негови марионетки.

— С каква възможна цел?

— Страгос ни даде „Червеният вестоносец“, позволи ни да вземем екипаж от Обветрената скала и скалъпи пергаментовата следа на въображаем недоволен офицер на име Орин Равел. Той ни осигури и навигатор — онзи, чието сърце спря, преди да ни връхлети бурята — и ни прати тук, по негова работа. Така се сдобихме с кораба. Така щипнахме Страгос за носа по такъв необичаен начин. Всичко това беше скроено от него.

— Какво преследва той? Някого от Порт Продигал?

— Той иска същото, което сте му дали при предишното пресичане на пътищата ви. Той води същинска война с Приори и усеща тежестта на годините си. Ако някога успее да се сдобие що-годе с популярност, то сега му е времето. Има нужда от враг извън града, който отново да върне благоразположението на хората на неговата войска и флота. Това си ти, Замира. Нищо няма да е по-удобно за Страгос от разгул на пиратството край града му през следващите няколко месеца.

— Тъкмо заради това капитаните от Пиринчено море не смеят да припарят до Тал Верар от седем години насам! Научихме си урока по трудния начин. Ако дойде да търси кавга, ще се скатаем и ще избягаме, вместо да го удостоим с нея.

— Знам. И той също го знае. Нашата работа — нашият указ — е да намерим въпреки това някакъв начин да подкладем тук някакви вълнения. Да ви накараме да развеете червения флаг достатъчно близо, че обикновените верарци да го видят от обществените клозети.

— Как, по дяволите, изобщо смяташ да го постигнеш?

— Имах някаква печена-недопечена идея да пускам слухове, да предлагам подкупи. Ако ти не беше нападнала „Вестоносецът“, щях сам да се опитам да разпаля свада. Но това беше, когато и представа си нямахме как стоят нещата тук. И сега двамата с Жером очевидно се нуждаем от твоята помощ.

— За какво?

— За да протакаме. Да убедим Страгос, че напредваме в негова полза.

— Ако само за миг ти мине през ума, че ще направя нещо за Архонта…

— Няма — отвърна Локи. — А ако на теб ти мине през ума, че наистина възнамерявам да му помагам, значи не си ме слушала. За противоотровата на Страгос се твърди, че държи два месеца. Което значи, че двамата с Жером сме длъжни да бъдем в Тал Верар след пет седмици, за да пийнем пак от нея. А ако не докладваме за никакъв напредък, той може просто да реши да спре вложенията в нас.

— Ако се налага да ни напуснете, за да се върнете в Тал Верар, то много жалко — рече тя. — Но в Порт Продигал можете да намерите независим търговец. Те непрекъснато идват там, най-много през няколко дни. Имаме договорки с мнозина от тях, които ходят в Тал Верар и Вел Вирацо. От вашите дялове ще имате достатъчно пари да си платите пътя.

— Замира, ти си по-умна! Слушай. Разговарях лично със Страгос няколко пъти. По-скоро е редно да се каже, че той ми четеше лекции. И аз му вярвам. Вярвам, че това е последният му шанс да стъпче Приори и действително да поеме управлението на Тал Верар. Той има нужда от враг, Замира. Има нужда от враг, който знае, че може да смаже.

— Значи би било лудост да се съгласим с плана му и да го предизвикаме.

— Замира, този бой предстои, независимо от намеренията ти. Страгос си няма друго, освен вас. Вие сте единственият подходящ враг. Той вече жертва един кораб, един ветеран морски майстор, един екипаж на галера от затворници и значително количество от престижа си само за да ни вкара с Жером в играта. Докато ние сме тук и вие ни помагате, ще знаете докъде са стигнали плановете му, защото ще ги управлявате от вашия кораб. Ако ни пренебрегнете, нямам представа какво ще опита той след това. Знам само, че ще крои и други заговори и вие няма да останете встрани от тях.

— Каква е ползата да ти играя по свирката и да разбуня Гал Верар, та да се изпълни желанието на Страгос? — попита Замира. — Преди седем години не можахме да надвием над флотата му, а бяхме два пъти повече на брой от сега.

— Ти не си оръжието — поясни Локи. — Ние с Жером сме оръжието. Ние имаме достъп до Страгос. Трябва ни само лек за отровата, и ще обърнем тоя кучи син като скорпион в брича му.

— И заради това да се размотавам с кораба, екипажа и децата ми на една ръка разстояние от врага, далеч извън пределите на силата ми?

— Замира, ти говореше за Пиринчено море, все едно е приказно царство, безкрайно изменчиво, а си здраво привързана за Порт Продигал, и трябва да го знаеш. Не се съмнявам, че ти би могла да доплаваш до всяко пристанище на света и да се върнеш невредима, но би ли могла да живееш някъде другаде така, както живееш тук? Да си продаваш така лесно стоката и пленените кораби? Да си плащаш така редовно на екипажа? Да познаваш водите и своите другари разбойници толкова добре? Да дебнеш по търговските пътища, минаващи толкова далеч от флотите на всички велики сили?

— Това е най-странният разговор, който съм водила от години — рече Замира и си сложи отново шапката. — И вероятно най-странната молба, която някой някога ми е отправял. Няма как да знам дали онова, което ми казваш, е истина. Но познавам този кораб и знам колко бързо може да плава, ако всичко друго се провали. Дори и Порт Продигал.

— Това, разбира се, е една от възможностите. Да ме пренебрегнеш. Да изчакаш Страгос да намери друг начин да поведе своята война или подобие на война. И после да избягаш. В някое друго море, за да водиш по-тежък живот. Ти сама каза, че не можеш да победиш флотата на Архонта — не можеш да нападнеш Страгос с оръжие. Затова се замисли — всеки друг твой избор рано или късно ще доведе до оттегляне и бягство. Ние с Жером сме единственото средство за нападение, с което някога ще разполагаш. С твоята помощ можем да разрушим Архоната завинаги.

— Как?

— Това е… В момента се трудим по него.

— Това е възможно най-малко вдъхващото сигурност твое изказване…

— Ако не друго, ние сме наясно, че в Тал Верар има могъщи сили, които са срещу Архонта — прекъсна я Локи. — Двамата с Жером можем да се свържем с тях и да ги въвлечем някак. Ако Архонатът бъде разрушен, Приори ще завладеят Тал Верар чрез кесията му. А последното нещо, което искат те, е да се забъркат в безсмислена война, която би могла да създаде нов любим на народа герой от войската.

— Застанал тук, на кърмата на кораба ми, на седмици плаване от Тал Верар, как можеш да говориш така убедено как може да се постъпи с търговците и политиците на този град?

— Ти самата каза, че аз имам дарба за мошеничество. Често мисля, че това е единственото ми умение, достойно за похвала.

— Но…

— Дракаша, това е непоносимо!

Локи и Замира отново се обърнаха едновременно и видяха Учената Треган, застанала на първото стъпало на стълбата към каютите. Тя тръгна към тях, куцукайки без поддръжката на бастуна си, а в протегнатите й ръце се гърчеше някакъв хитинов кошмар, многокрак и лъщящ на светлината на фенерите. Паяк, голям колкото котка. Тя го носеше с корема нагоре и блесналите му зъби потръпваха от възмущение.

— Мили богове, така е, вярно! — възкликна Локи.

— Треган, какво, по дяволите, дири Зекасис извън клетката си?

— Твоят лейтенант атакува преградата между каютите ни — изсъска Треган. — Нетърпим шум и гюрултия! Имаше късмет, че събори само една клетка с всичкото това нейно тряскане, и още по-голям, че бях там, за да удържа тази невинна дама…

— Значи… Чакай, ама ти това чудо в каютата си ли го държиш? — Локи с облекчение откри, че това страшилище дебнеше на кораба, но все пак не се ширеше.

— А според теб откъде идва коприната за рани, Равел? Стига си треперил — Зекасис е деликатно и плахо създание.

— Треган — обади се Дракаша. — Като лекар ти би трябвало да си запозната с ухажорските навици на зрялата самка на човек.

— Да, но на шест стъпки от главата ми, това е нетърпимо натрапничество…

— Треган, по мое мнение да прекъснеш Езри в момента би било нетърпимо натрапничество. Картата на интенданта от отсрещната страна е свободна. Доведи дърводелеца, за да стъкми временна квартира на Зек, и закачи хамака си в каютата на Гуилем.

— Ще запомня това унижение, Дракаша…

— Да, приблизително за десет минути, докато нещо друго не те издразни и не обсеби изцяло вниманието ти.

— Ако Делмастро вземе, че пострада от нейните напъни — рече превзето Треган, — нека си търси друг лечител да ви обслужва. И нека преде коприна за превръзките си от собствения си корем…

— Убедена съм, че коремът на Езри си има друга работа, Учена жено. Моля те, намери някой да скове на животното дом за тази нощ. Няма нужда да приказваш много, за да ги убедиш, че е спешно.

Треган се изнесе с пъхтене заедно със своето деликатно плахо създание, размахало възмутено крака. Локи се обърна отново към Замира, вдигнал вежда.

— Ти откъде…

— Наказанието за безочливост спрямо Никорското кралско семейство е да те окачат в желязна клетка да умреш от глад. Ние бяхме в Никора и се занимавахме малко с контрабанда, а Треган висеше там и умираше по малко. През повечето време не съжалявам, че я свалих оттам.

— Е, какво ще кажеш за моето… безумно предложение?

— Замира, няма нужда да влизаш в пристанището на Тал Верар. Само ми осигури с нещо задоволството на Страгос още няколко месеца. Ограби някой и друг кораб близо до Хал Верар. Бърза и лесна работа. Знаеш, че с Жером ще сме първите, които ще скочат зад борда заради теб. Само накарай ги да се юрнат към града и да всеят малко паника. После някоя нощ изпрати и нас дотам с лодка да си свършим работата, и ще се върнем с някоя по-свястна идея как да променим положението…

— Да нападнем кораби под верарски флаг, а после да се приближим до града достатъчно, че да се промъкнете дотам с лодка? И да чакаме на котва, когато за главата ми е обявена награда от пет хиляди стария?

— Ето това вече е несправедливост, Замира, каквото и друго да съм направил, че да заслужа подозренията ти. Ако с Жером просто искахме да се измъкнем в Тал Верар, защо да си рискуваме главите в твоята атака тази сутрин? А ако аз исках да продължа да те мамя и да те следя, защо не потвърдих извода ти, че сме агенти на Приори?

Тази сутрин с Жером се скарахме. Ако си говорила с Джабрил, преди да ме извадиш от трюма, трябва да знаеш, че аз съм жрец на Тринайсетия, Уродливия страж. Вие сте… наши хора, повече или по-малко. От нашите. Въпрос на приличие е. Жером настоя да ти кажем истината — че вие сте ни нужни като доброволни съюзници, а не като хора, които будалкаме. Срам ме е да призная, че бях твърде ядосан и не се съгласих. Но той излезе прав, и това не е само шибана сантименталност, а чистата истина. Не ми се вярва с Жером да успеем да изиграем този номер, ако не ни помогнете с пълните си познания в какво сме се забъркали. А ако не можете или не желаете, мисля, че ви предстои страшна бъркотия. Скоро.

Дракаша отпусна десницата си върху ефеса на едната си сабя и затвори очи. Изглеждаше уморена и разтревожена.

— Преди всичко — заговори тя най-сетне, — встрани от всякакви други съображения, ние трябва да стигнем в Порт Продигал. Имам да продавам товар, да попълвам запаси, да се отървавам от плячка и да се срещам с членове на екипажа. Дотам пътят е няколко дни, и ще стоим там още няколко дни. Ще помисля за това, което каза, и по един или друг начин ще ти дам отговор, след като приключим с работите си там.

— Благодаря ти.

— Значи все пак е Леоканто?

— Продължавай да ме наричаш Равел — отвърна Локи. — Така ще е най-лесно за всички.

— Е, тъй да бъде. Ти си на Веселата вахта и няма да застъпиш някоя от дежурните вахти чак до утре следобед. Предлагам ти да се възползваш добре от нощта.

— Е… — Локи погледна надолу към кожения си мях със синьо вино и внезапно му хрумна, че още няколко щяха да му дойдат добре, а може би и една игра на зарове, да поразпусне за няколко часа. — Ако боговете са любезни към мен, вече съм почнал. Лека нощ, капитан Дракаша.

Остави я сама на хакборда да се взира мълчаливо в страшилището, спотайващо се в дирята на кораба.

— Заболя ли те? — прошепна Езри и прокара пръст по хлъзгавата от пот кожа над ребрата на Джийн.

— Дали ме е боляло? Богове на небесата, жено, не, това беше…

— Не говоря за онова! — Тя забоде пръст в белега, прорязващ корема му под дясната страна на гърдите. — Това.

— А, това ли. Не, беше чудесно. Един ме нападна с чифт Зъби на крадеца. Беше като топъл ветрец в чуден пролетен ден. Наслаждавах се на всеки миг от… ох!

— Магаре!

— Откъде ги намери тия остри лакти? Сигурно ги точиш на точило… ох!

Езри лежеше върху Джийн в полукопринения хамак, заемащ по-голямата част от каютата й. Тя беше толкова малка, че той едва се побираше на дължина, отпуснал едната ръка над главата си (докосваше отвътре дясната страна на корабния корпус), а ако разпереше ръце, щеше да обхване ширината й. Една алхимична дрънкулка колкото монета осветяваше с бледа сребриста светлина. Странни отблясъци играеха по къдриците на Езри, черни като вещерско дърво, разпръснати кичури блестяха като нишки от паяжинена коприна на лунните лъчи. Джийн прокара длани през тази влажна гора от коса, разтри топлия й скалп с ноктите си и тя отпусна мускули с благодарен стон.

Застоялият въздух в каютата бе напоен с пот и с пленената жега на първия им безкраен и безумен час заедно. Джийн забеляза за пръв път и че тук цареше пълно безредие. Дрехите им бяха пръснати в пълен хаос. Оръжията и малкото вещи на Езри се въргаляха по пода като препятствия по пътя на кораб. Малка мрежа с няколко книги и свитъци висеше от една греда на тавана, килната към вратата, и по това се познаваше, че целият кораб е наклонен към бакборда.

— Езри — измърмори той, взрян в преградата от втвърдено платно, която представляваше лявата „стена“. Един чифт големи крака и един чифт малки я бяха изкорубили доста. — Езри, в чия каюта щяхме да влезем с ритници преди малко?

— О… на Учената Треган. Кой ти каза да не ме рошиш повече? О, така е много по-добре.

— Тя ще се ядоса ли?

— Повече от обикновено? — Езри се прозя и вдигна рамене. — Свободна е и тя да си намери любовник и да изрита обратно преградата, когато си иска. Твърде притеснена съм, че да бъда дипломатична. — Тя целуна Джийн по врата и той потръпна. — Освен това нощта тепърва започва. Ако стане така, както съм го намислила, може и да съборим преградата с ритници, Жером.

— Тогава нека да е на твоята. — Джийн нежно премести тежестта на тялото й и двамата легнаха настрана, лице в лице. Той прокара много внимателно ръце по спеклите се бинтове над лактите й, единственото, за което тя прояви разум и не свали. Дланите му докоснаха бузите й, после косата й. Целунаха се безкрайно — безвремие, което съществува само за любовниците, чиито устни са още неизследвана територия едни за други.

— Жером — прошепна тя.

— Не. Ще те помоля за нещо, Езри. На четири очи. Не ме наричай така.

— Защо не?

— Наричай ме с истинското ми име. — Той я целуна по врата, докосна с устни ухото й и прошепна в него.

— Джийн… — повтори тя.

— О, богове, да! Повтори го!

— Джийн Естеван Танен. Харесва ми.

— Твое е и само твое — прошепна Джийн.

— Нещо в замяна — рече тя. — Езриан Дестири де ла Мастрон, Дамата Езриан от Дома Мастрон от Никора.

— Нима? Значи имаш имение, или нещо такова?

— Съмнявам се. Излишните дъщери, които бягат от къщи, обикновено не получават имения. — Тя отново го целуна, а после разроши брадата му с пръсти. — Всъщност след писмото, което оставих на майка ми и баща ми, съм убедена, че съм била лишена от наследство възможно най-бързо.

— Богове. Съжалявам.

— Няма защо. — Езри прокара пръсти по гърдите му. — Гадостите се случват. Продължаваш напред. Откриваш тук и там неща, които ти помагат да забравиш.

— Действително — прошепна той, а после дълго време бяха твърде заети, че да говорят.

Най-различни неща издърпваха Локи от яркия гъсталак на сънищата му — нарастващата жега на деня, натискът на три чаши вино в червата му, стенанията на махмурлиите около него и острото тракане на ноктите на дребното и тежко създание, което спеше на тила му.

Връхлетян от внезапния смътен спомен за паяка на Учената Треган, той хлъцна от ужас и се претърколи, като изтръгваше всичко, прилепило се по него. Примига на няколко пъти, за да махне воала на дрямката от очите си, и откри, че се бори не с паяк, а с котенце с тясна муцунка и черна козина.

— По дяволите! — измърмори Локи.

— Мяу — отговори котето и го погледна в очите. Изражението му беше като на всички котета — на бъдещ тиран. „Бях се устроило удобно, а ти посмя да помръднеш! — казваха нефритовите очи. — За това трябва да умреш!“ Щом на котето му стана ясно, че теглото му — я имаше, я нямаше кило — е недостатъчно, за да строши врата на Локи с един могъщ удар, то стъпи с лапи на раменете му и отърка в устните му сополивото си носле. Локи се дръпна.

— Това е Царствен — обади се някой в краката му.

— Царствен? Не, нелепо е! — Локи бутна котето под мишницата си като опасно алхимично средство. Козината му беше тънка, копринена. То замърка шумно. Проговорилият беше Джабрил. Локи го видя да лежи по гръб чисто гол и вдигна вежди.

— Така се казва — поясни Джабрил. — Царствен. Има съответното бяло петънце на гърлото и мокър нос, нали?

— Точно така.

— Царствен. Равел, осиновен си. Каква ирония!

— Стремежът на живота ми най-сетне се изпълни. — Локи се огледа из полупразното помещение под бака. Неколцина от новите Орхидеи хъркаха мощно, един-двама се мъчеха да се изправят и поне един спеше доволно в локва от собственото си повръщано. Или поне така предположи Доки. Джийн не се виждаше никакъв.

— И как мина вечерта ти, Равел? — Джабрил се надигна на лакти.

— Целомъдрено, мисля.

— Моите съболезнования — усмихна се Джабрил. — Запозна ли се с Малакасти от Синята вахта? Има червеникава коса и кинжали, татуирани на кокалчетата на ръцете? Богове, според мен тя не е човек.

— Рано се изниза от гуляя, бих казал.

— Да. Тя си искаше това-онова. И имаше разни приятели.

— Джабрил разтърка слепоочията си с десница. — Боцманът от Червената вахта, един тип без пръсти на лявата ръка. Нямах представа, че учат богобоязливите момци от Ашмир на такива номера. Уф!

— Момци? Не знаех, че ти, ъъ… дебнеш точно тая плячка.

— Е, ами то от всичко трябва да пробвам по веднъж — ухили се Джабрил. — Или по пет-шест пъти, както излиза. — Той се почеса по корема и като че чак тогава забеляза, че е без дрехи.

— По дяволите. Помня, че едва вчера притежавах брич…

Няколко минути по-късно Локи излезе на слънце заедно с Царствен, все така затъкнат под мишницата му. Протегна се и се прозя. И котето направи същото, като се опита да се изтръгне от хватката му и да се изкатери върху главата му. Локи вдигна дребосъчето и се взря в него.

— Няма да се привързвам към теб — заяви той. — Намери си някой друг да си споделяш лигите с него. — И съвсем наясно, че и за най-малката проява на лошо отношение към дребосъка може да изхвърчи през борда, го остави на палубата и го побутна с босия си крак.

— Сигурен ли си, че имаш позволение да командваш това коте? — Локи се обърна и видя Джийн, застанал на стъпалата, който тъкмо си обличаше туниката. — Внимавай, той може да е помощник-капитан на вахта.

— Ако потвърди чина си, мисля, че се поставя някъде между Дракаша и Дванайсетте. — Локи се вторачи в Джийн. — Здрасти.

— Здравей…

— Виж сега, имаме да провеждаме продължителен и скучен разговор на тема „Държах се като магаре“, а още се чувствам жертва на синьото вино, така че нека просто да приемем, че…

— Извинявай — прекъсна го Джийн.

— Не, това аз трябваше да го кажа.

— Тоест… ние с тебе пак си намерихме щърбавините, нали?

— Ако битката не става за нещо, то е за успокояване на нервите. Не те обвинявам за… казаното.

— Можем да измислим нещо — рече тихо, ала настоятелно Джийн. — Заедно. Знам, че ти не си… Не исках да накърня твоите…

— Заслужавах си го. А и ти беше прав. Снощи разговарях с Дракаша.

— Нима?

— Казах й… — Локи се намръщи, протегна се пак и използва движението, за да прикрие поредица от сигнали с ръце. Докато ги следеше, веждите на Джийн се вдигаха все повече.

„Не споменах Вързомаговете, Кулата на греха, Камор, истински имена. Иначе — цялата истина.“

— Вярно ли? — удиви се Джийн.

— Да. — Локи заби поглед в палубата. — Казах ти, че беше прав.

— И тя как…

Локи се престори, че хвърля зар, и вдигна рамене.

— Първо трябва да стигнем Порт Продигал и тогава — рече той. — Имаме си задължения. И после, каза тя… щяла да ни каже.

— Разбирам. Значи…

— Добре ли прекара нощта?

— О, богове, да.

— Добре. А за… за онова, дето го казах вчера…

— Няма нужда да…

— Има. Това беше най-тъпото нещо от всичко, дето го изприказвах. Най-тъпото и най-нечестното. Знам, че съм… безнадежден от толкова отдавна, че нося тази безнадеждност като броня. И не се сърдя за онова, което имаш ти. Наслади му се.

— Наслаждавам се — отвърна Джийн. — Наслаждавам се, повярвай.

— Хубаво. Не ти трябва да се учиш от мен.

— Е, значи…

— Всичко е наред, мастер Валора. — Локи усети със задоволство как ъгълчетата на устата му плъзват нагоре по своя собствена воля. — Обаче онова вино, дето ти казах…

— Вино ли? Ти…

— Посраните въжета, Жером. Трябва да се изпикая, преди да ми гръмнат червата. А ти си запречил стълбите.

— А… — Джийн се дръпна и плесна Локи по гърба. — Моите извинения. Освободи се, братко.

Дванайсета глава. Порт Продигал

„Отровната орхидея“ се носеше на югозапад при задух и умерено вълнение и дните на Локи се нижеха с ритъма на редовните задължения.

Двамата с Джийн ги пратиха на Червената вахта, под директния надзор на лейтенант Делмастро в отсъствието на Насрин. Величествената церемония по посвещаването ни най-малко не намаляваше апетита на кораба за поддръжка. Мачтите пак трябваше да бъдат смазвани, шевовете — проверявани пак и пак, палубите — метени, въжетата — опъвани. Локи смазваше саби в оръжейната, напъваше се на кабестана, за да мести и преподрежда товари, поднасяше бира на вечеря и разчепкваше парчета въже на кълчища, докато му се зачервят пръстите.

Дракаша го поздравяваше с отсечени кимвания, но без да каже нищо, и повече не го извика на частен разговор.

Като редовен екипаж бившите Вестоносци имаха правото да спят кажи-речи, където си щат. Някои избраха главния трюм, особено онези, които си намираха навити партньори по хамак сред старите Орхидеи, но на Локи му беше достатъчно удобно в старото, вече по-просторно помещение. Той спечели на зарове още една туника и я използваше за възглавница — истински лукс след дни наред спане на голата палуба. Заспиваше като каменна статуя всяка нощ, след като приключи с вахтата току, преди да се появи червеното сияние на зората.

Джийн, разбира се, след нощната вахта си лягаше другаде.

Нищо забележително не се случи до двайсет и пето число на месеца, когато ветровете се обърнаха и задухаха силно от юг. Локи по изгрев се просна на обичайното си място до стената на бакборда и хърка няколко часа, както хъркат забележително доволните от себе си хора, но някаква суматоха го събуди и той откри, че Царствен се е увил около врата му.

— Я! — възкликна той, а котето го възприе като сигнал да сложи лапи на бузите му и да завре мокрото си носле точно между очите му. Локи награби котето, седна и примига. Черепът му беше пълен с паяжини — нещо определено го бе събудило ненавреме.

— Ти ли беше? — смотолеви той, намръщи се и погали с два пръста Царствен по главата. — Трябва да спрем да се срещаме така, малкият. Няма да се привързвам към теб.

— Земя! — дочу се приглушен вик някъде отвън. — Три румба вляво от носа! — Локи остави Царствен на дъските и го побутна недвусмислено към някакъв друг хъркащ моряк, а после изпълзя навън на утринната светлина.

На палубата като че всичко беше нормално — никой не търчеше насам-натам, нито пък носеше спешни съобщения на Дракаша, дори не се бяха скупчили на парапета, за да съзрат приближаващата се земя. Някой го плесна по гърба, той се обърна и се намери срещу Утгар, нарамил намотано въже. Вадранецът му кимна приятелски.

— Объркан изглеждаш, Червена вахта.

— Просто… Чух вика и си мислех, че вълнението ще е по-голямо. Това Порт Продигал ли ще да е?

— Не. Да, Островите на призрачните ветрове са, но сега приближаваме едва най-крайните. Лоши места. Змийският петров, Копелдашката скала, Опаловите пясъци. Хич не щем да припарваме там. До Продигал има още два дни, а при такъв вятър няма да е както ние искаме, нали?

— Как така?

— Ще видиш. — Утгар се ухили. Беше му приятно, че разполага с тайни знания. — Няма как да не видиш. Върви се наспи за хубост. След два часа пак си на мачтите.

Островите на призрачните ветрове постепенно се скупчваха около „Орхидеята“ като банда разбойници, бавно и с кеф настъпващи към целта си. По хоризонта, някога чист, никнеха острови, покрити с гъсти, обвити в мъгла джунгли. Тук-там стърчаха високи черни върхове и се оригваха на пара и пушек към натежалите сиви небеса. Дъждът се лееше като завеса — не безмилостните морски бури, а безразличната пот на тропиците, топла като кръв и едва раздвижвана от ветреца на джунглата; Докато напредваха на запад, водите изсветляха от кобалта на дълбините, през небесносиньо до прозрачен аквамарин. Тук кипеше живот — птици кръжаха в небето, риби се стрелкаха на сребърни облаци из плитчините, следвани от злокобни силуети, по-едри от хора. Те ги следваха мудно и по дирята на кораба — акули коси, сини вдовци, кутсузлии от рифовете, кинжалоперки. Най-зловещи бяха местните вълчи акули, чиито гърбове с пясъчен цвят се сливаха с бледата мараня под кораба. Набито око трябваше, за да забележиш призрачните несъответствия, които ги издаваха, че се спотайват там и имаха обезпокоителния навик да кръжат под лайнените въжета.

Локи благодареше на боговете, че никак не ги биваше в скачането.

Един ден и половина те продължиха да плават, като се накреняваха, за да избегнат рифовете и по-дребните острови. Дракаша и Делмастро като че познаваха района наизуст и рядко се навеждаха и мърмореха над картите на капитана. Локи започна да мярка в плитчините и по скалите човешки отпадъци — тук полуразрушена мачта, там стърчащите ребра на скелета на древен кил върху пясъчното дъно. По време на една следобедна вахта той забеляза стотици ракообразни същества колкото кучета, накупчени около преобърнатото дъно на корабен корпус. Щом „Орхидеята“ ги подмина, създанията вкупом побягнаха от своя изкуствен риф и разпениха водата наоколо до бяло. След мигове вече никакви ги нямаше.

След няколко часа Локи сдаде вахтата. Усещаше как сред екипажа наоколо се трупа напрежение. Имаше някаква промяна. Дракаша неспирно сновеше по квартердека, беше сложила извънредни постове по мачтите и се съвещаваше шепнешком с Делмастро и Мумчанс.

— Езри не иска да ми каже какво става — рече Джийн в отговор на тънкия, както той си въобразяваше, намек на Локи. — В момента тя е само лейтенант, не е Езри.

— Това само по себе си ни подсказва нещо — отвърна Локи. — Подсказва ни да обуздаем доброто си настроение.

Вечерта, при смяната на вахтата, Дракаша свика целия екипаж. Всички Орхидеи — огромна, потна и тревожна маса от мъже и жени, впериха очи в перилата на квартердека и зачакаха капитанът да заговори. Слънцето бе диск от горяща мед, увенчал покритите с джунгли хълмове право срещу тях. Огнени цветове пълзяха нагоре през струпаните слоеве облаци. Навсякъде около тях островите потъваха в мрак.

— Е… — заговори Дракаша. — Просто и ясно. Ветровете през последните няколко дни духаха адски стабилно от Юг. Можем да пуснем котва в Продигал довечера, но не можем да минем през Търговския проход.

Тълпата замърмори. Лейтенант Делмастро застана до капитана, отпусна длан на колана си с оръжия и се провикна:

— Тихо! Пикнята на Переландро! Повечето от нас са минавали през това!

— Така е — потвърди Дракаша. — Изпълнете сърцата си с храброст, Орхидеи. Ще постъпим, както обикновено. Червената вахта, починете си. След няколко часа очаквайте целият екипаж да бъде призован. След това — никакво спане, никакво пиене и никакво ебане, докато не се приберем у дома невредими. Синята вахта, вие застъпвате. Дел, погрижи се за новаците. Обясни им всичко.

— Какво да ни обясни? — Локи се огледа. Екипажът се разпръсваше и въпросът му увисна във въздуха.

— До Порт Продигал се стига по два пътя — обясни Джабрил. — Първо, Търговския проход, това е северно от града. Казват, че е дълъг дванайсет мили. Лъкатушни, само завои и плитчини. В най-добрия случай се минава бавно, но ако духа и силен южен вятър, да му пикаеш на прохода! Ще ни отнеме няколко дни.

— И какво правим, по дяволите?

— Минаваме по втория път, от запад. Наполовина дълъг. Пак е лъкатушен, но далеч не е толкова зле. Особено при такъв вятър. Обаче гледат да си спестят минаването по него. Наричат го Прохода приемна.

— Защо?

— Защото там има нещо. — Лейтенант Делмастро си пробиваше път през малката тълпа, съставена изцяло от бивши Вестоносци, насъбрала се около Джабрил. Локи забеляза как тя стисна лакътя на Джийн за миг и продължи.

— Нещо… живее там.

— Нещо? — Локи не успя да прикрие намека за раздразнение в гласа си. — Корабът в опасност ли е?

— Не — отвърна Делмастро.

— Тогава нека бъда по-точен. Ние, дето сме на борда, в опасност ли сме?

— Не знам — отвърна Делмастро и се спогледа с Джабрил.

— Дали нещо ще се качи на борда на кораба? Не. В никакъв случай. Дали на вас… няма да ви се прииска да напуснете кораба? Не мога да ви кажа. Зависи от темперамента ви.

— Не съм убеден, че ще ми е приятно сърдечното внимание на всички твари, плуващи в тези води — рече Локи.

— Добре. Значи вероятно няма от какво да се тревожиш. — Делмастро въздъхна. — Всичките помислете върху казаното от капитана. Предстои ни малко изпитание. Ще ви извикат по средата на обичайната ви почивка, така че гледайте да се възползвате, докато можете. — Тя застана до Джийн и Локи я чу как додаде шепнешком: — Аз имам твърдото намерение.

— Ами, ще те намеря по-късно, Жером. — Локи се усмихна против волята си.

— Ще дремнеш ли? — попита Джийн.

— Не, да го вземат мътните, ще си въртя палците и бавно ще изперквам, докато не ме викнат на палубата. Може да намеря някой да изпляскаме едни карти…

— Съмнявам се — рече Делмастро. — Славата ти…

— Несправедливо обвинение към късмета ми — заяви Локи.

— Е, да, може би не е зле пред всички да те сполети лош късмет. Тъй съветвам мъдрия. — Тя му прати присмехулна въздушна целувка. — Или какъвто си там, Равел.

— О, открадни Жером и постъпи с него възможно най-жестоко! — Локи скръсти ръце и се ухили. По-свободното държание на Делмастро към него бе приятна промяна след последните няколко дни. — Ще преценим как си се справила по това колко ядосана ще е Треган, когато я видя. По дяволите, ето с какво ще се позабавлявам! Ще предложа да залагаме доколко можете да вбесите вие двамата Учената…

— Само да си направил нещо подобно, каквото ще да е, и ще те прикова към котвата за най-ценното ти, след което ще те влача по риф.

— Не, плана си го бива — възрази Джийн. — Може самите ние да заложим и да нагласим надпреварата…

— Този кораб има две котви, Валора!

Когато Джийн и Езри се промъкнаха обратно на квартердека, вече се смрачаваше. Дракаша беше застанала на хакборда, гушнала Косета с лявата си ръка и със сребърна чашка в дясната.

— Трябва да го изпиеш, миличка — прошепна тя. — Това е специална вечерна напитка за пиратски принцеси.

— Не — изхленчи Косета.

— Ти не си ли пиратска принцеса?

— Не!

— А аз мисля, че си. Бъди послушна…

— Не искам!

Джийн си спомни как се държеше Отец Окови навремето в Камор, когато някой от младите Джентълмени копелета решеше да капризничи. Вярно, че тогава бяха много по-големи от Кос, но децата са си деца и очите на Дракаша бяха хлътнали от тревога.

— Брей, брей! — рече той на глас и тръгна към двете Дракаша, за да го види Косета. — Това изглежда много вкусно, капитан Дракаша.

— Много вкусно изглежда — потвърди тя. — И е още по-вкусно, отколкото изглежда.

— Фу! — възкликна Косета. — Ааааа! Не!

— Трябва — отсече майка й.

— Капитане — намеси се Джийн, като се преструваше на запленен от сребърната чаша. — Та това изглежда толкова прекрасно. Щом Косета не го иска, аз ще го изпия.

Дракаша го изгледа втренчено, а после се усмихна.

— Е… — отрони тя с неохота. — Щом Косета не го иска, май нямам друг избор. — Тя подаде чашата на Джийн и малката се облещи.

— Не! — възпротиви се тя. — Не!

— Ама ти нали не го искаш! — заяви непоколебимо Дракаша. — А Жером го иска. И затова няма да го получиш, Косета.

— Не! — Косета протегна ръчички към чашата. — Не, не, не!

— Косета — рече строго майка й. — Щом го искаш, трябва да го изпиеш. Разбра ли?

Момиченцето кимна, зяпнало от тревога, а пръстчетата й се напрягаха да достигнат сребърната чашка, превърнала се изведнъж в безценна награда. Замира я поднесе към устните на момиченцето и то я пресуши жадно.

— Много добре. — Дракаша целуна дъщеря си по челото. — Много, много добре. Сега ще те сваля долу, за да поспите с Паоло. — Тя пъхна празната сребърна чашка в джоба на връхната си дреха, гушна Косета и кимна на Джийн. — Благодаря ти, Валора. Палубата е твоя, Дел. Само за няколко минути.

— Тя много мрази това — отбеляза тихо Езри, щом Дракаша изчезна надолу по стълбището.

— Да храни Кос вечер ли?

— Това е маково мляко. Тя ги приспива и двамата… за преминаването по Прохода приемна. Не иска да са будни за нищо на света, докато плаваме през него.

— Но какво, по дяволите, ще…

— Трудно е да се обясни — отвърна Езри. — По-лесно е просто да приключим с това. Но ти ще се оправиш, знам го със сигурност. — Тя прокара длан нагоре-надолу по гърба му. — Та ти изтърпяваш и мен в най-гадните ми настроения.

— А… — възкликна Джийн. — Но когато една жена притежава сърцето ти, тя не изпада в гадни настроения. Само в интересни… и още по-интересни.

— Там, където съм родена, противните ласкатели ги провесват да съхнат в железни клетки.

— Разбирам защо си избягала. Ти вдъхновяваш такива ласкателства, че всеки мъж, разговарял с теб по-продължително, би бил провесен след това.

— Ти преминаваш всякакви граници на противността!

— Трябва да правя нещо, за да не мисля за предстоящото.

— Онова, което правихме долу, не ти ли стигна?

— Е, предполагам, че винаги можем да слезем пак там и да…

— Уви, но най-голямата кучка на тоя кораб не е Дракаша, нито дори аз, а дългът. — Езри го целуна по бузата. — Щом искаш да се занимаваш с нещо, можеш да се заемеш с подготовката за преминаването. Върви при предния шкаф за фенери и ми донеси алхимични светлини.

— Колко?

— Всичките — отвърна тя. — До последната, която намериш.

Десетият вечерен час. Нощта обгръщаше Островите на призрачните ветрове като наметало и „Отровната орхидея“ навлезе под марсели в Прохода приемна, грейнала в бели и кехлибарени светлини. Сто алхимични фенера бяха разтърсени и пробудени за живот и разположени по целия корпус на кораба — някои на въжетата, но повечето — под парапета, и те запалваха фалшиви танцуващи пламъчета по тъмната вода долу.

— Дълбочина шест! — провикна се един от двамата моряци, които Дракаша бе сложила от двете страни на борда да хвърлят въжета, за да определят колко вода отделя корпуса на кораба от дъното на океана. Шест клафтера; трийсет и шест стъпки. „Орхидеята“ можеше да се промъква през далеч по-плитки проливи.

Обикновено мереха дълбочината само от време на време и един моряк беше достатъчен. Сега двамината — от най-старите и най-опитни членове на екипажа, непрекъснато замерваха и съобщаваха резултатите. Нещо повече, всеки от тях бе наблюдаван от по неколцина… „пазачи“ беше най-уместната дума, която хрумна на Джийн. Моряци в доспехи, въоръжени.

По целия кораб нареждаха да се вземат странни предпазни мерки. Елитът на екипажа, който изчакваше горе да опънат платната, се беше привързал с въжета през кръста и всеки щеше да увисне като махало, ако падне, но поне най-вероятно щяха да оживеят. Гасяха истинските огньове, пушенето беше строго забранено. Децата на Дракаша спяха в каютата си със заключени капаци, а пред вратата към стълбата пазеше стража. Самата Дракаша бе надянала мозаичната си жилетка от елдерглас и сабите й чакаха в готовност в ножниците.

— Четвърт по-малко от шест! — провикна се замерващият моряк.

— Вдига се мъгла — обади се Джийн. Двамата с Локи стояха на десния парапет на квартердека. Наблизо Дракаша крачеше по палубата, Мумчанс държеше руля, а Делмастро стоеше до компасната будка с малка стойка, на която бяха наредени точни стъкла за измерване на времето.

— Така се започва — рече Мумчанс.

„Орхидеята“ навлизаше в канал, широк една миля, между скали, които се издигаха до средата на мачтите сред тъмна джунгла, която се надигаше и се сливаше с тъмата. Смътно се чуваха звуците на спотайващите се в джунглата същества — стържене, трясъци, шумолене. Дъгите от фенери на кораба осветяваха водата на петдесет-шейсет стъпки наоколо, а по краищата на този сияен кръг Джийн виждаше как над водата започват да се вият струи от сива мъгла.

— Пет и половина! — разнесе се викът на замервана отдясно.

— Капитан Дракаша! — Утгар застана на хакборда, стиснал между пръстите си въжето с лага. — Четири възела, хей!

— Ест — отвърна Дракаша. — Четири възела, и кърмата ни е на едно ниво с входа на прохода. Дел, дай ми десет минути.

Делмастро кимна, преобърна един от часовниците си и започна да следи песъчинките, които заструиха от горната част към долната. Дракаша се премести на предния парапет на квартердека.

— Внимание! — призова тя моряците, които работеха или чакаха на палубата. — Ако започнете да се чувствате странно, стойте далече от парапетите. Ако не издържате на палубата, слезте долу. Това е неприятна работа, която трябва да издържим, минавали сме през това и преди. Нищо лошо няма да ви се случи, ако останете на кораба, вкопчете се здраво за тази мисъл. Не напускайте кораба.

Сега мъглата се надигаше и започваше да се натрупва на пластове. Смътните очертания на скали и джунгли отвъд бързо се топяха. Пред тях се ширеше единствено черна тъма.

— Десет, капитане! — обади се най-сетне Делмастро.

— Пет клафтера! — провикна се единият от замерваните.

— Мум, завърти кормилото надолу. — Дракаша надраска с въглен бърза бележка на пергамент и я сгъна. — Две дръжки към подветрената страна.

— Ест, капитане, две дръжки към подветрената страна.

Щом той завъртя леко кормилото, корабът се наклони наляво. Моряците горе нагласиха платната и въжетата според наставленията, втълпени от Дракаша, преди да навлязат в прохода.

— Отмери ми дванайсет минути, Дел.

— Ест, капитане, дванайсет!

В течение на тези дванайсет минути мъглата се сгъсти като дим от добре подхранван огън. Тя ги обви и от двете страни — кълбяща се сива стена, сякаш заключила светлината и звуците им в мехур, скрила всякаква следа от външния свят. Скърцането на гредите и въжетата, плясъкът на вълните, разбиващи се в корпуса, бърборенето на гласове — всички тези познати звуци кънтяха глухо, а шумовете от джунглата изчезнаха. А мъглата продължаваше да настъпва, докато най-сетне не прекоси ефимерните очертания на осветената от фенерите вода. Сега видимостта изчезваше на разстояние четирийсет стъпки във всички посоки.

— Дванайсет, капитане! — отбеляза Делмастро.

— Мум, завърти кормилото нагоре — нареди Дракаша, втренчена в компаса в будката. — По посоката на вятъра. Насочи ни на северозапад-запад. — После извика на моряците в средата на палубата: — Бъдете готови за изместване на реите! Северозапад-запад, вятърът отляво откъм кърмата!

Последваха няколко минути дейност и корабът бавно се свъртя и пое по новия си курс, а екипажът укрепи наново рейте. През цялото това време Джийн все повече се убеждаваше, че мъглата действително притежава свойството да поглъща звуците. Шумът от тяхната дейност просто замлъкваше, щом се удари в непроницаемия й саван. Всъщност единственото доказателство за съществуването на света отвъд мъглата беше влажният, земен мирис на джунглата, довяван от топлия бриз към квартердека.

— Седем клафтера! — провикна се замервачът.

— Двайсет и две минути, Дел.

— Ест — отвърна Делмастро. Въртеше часовниците си като автомат.

Следващите двайсет и две минути преминаха в клаустрофобично мълчание, нарушавано единствено сегиз-тогиз от плющенето на платната и виковете на замервачите. Минутите пълзяха и напрежението се трупаше, докато…

— Време е, капитане.

— Благодаря, Дел. Мум, завърти кормилото надолу. Насочи ни на югозапад-запад. — Тя повиши глас. — А сега по-живо! Въжета и платна! Ляво на борд, югозапад-запад!

Платната заплющяха, а моряците се разтърчаха с ругатни и задърпаха въжетата, докато корабът отново се извърташе към левия борд. Те се въртяха в центъра на мъглата; наситеният с уханието на джунгла бриз като че се въртеше около тях като боксьор, танцуващ около противника, докато най-сетне Джийн го усети по лявата си буза.

— Дръж прав курс, Мум — изкомандва Дракаша. — Езри, петнайсет минути.

— Петнайсет, ест.

— Почва се, неговата мамица — смънка Мумчанс.

— Зарежи тия дивотии — скастри го Дракаша. — Единствената действителна опасност тук сме самите ние, ясно?

Джийн усети някакви бодежи по кожата на челото си. Той се пресегна и обърса избилата по нея пот.

— Четвърт по-малко от пет! — провикна се единият замервач.

Джийн… — прошепна едва доловим глас.

— Какво, Орин?

— А? — Локи се беше вкопчил в парапета с две ръце и дори не го погледна.

— Какво искаше?

— Нищо не съм казал.

— Ти…

Джийн Танен.

— О, богове! — възкликна Локи.

— И на теб ли? — Джийн се взря в него. — Глас…

— Не от въздуха — прошепна Локи. — По-скоро като… знаеш кой. В Камор.

— Защо то произнася моето…

— Не го произнася — намеси се Дракаша с нисък, напрегнат глас. — Всички чуваме как то ни говори. Всички чуваме имената си. Дръж се здраво.

— Уродливи страже, няма да се боя от мрака, защото нощта е твоя — измърмори Локи и насочи палеца и средния пръст на лявата си ръка към мрака. Кинжалът на Тринайсетия, знак на крадците, предпазващ от злото. — Твоята нощ е моята мантия, моят щит, моето бягство от тези, които ловуват, за да нахранят примката. Няма да се боя от никакво зло, защото ти направи нощта мой приятел.

— Блажен да е Благодетелят — произнесе Джийн и стисна лявата ръка на Локи над китката. — Мир и облаги за децата му.

Джийн… Естеван… Танен.

Той усещаше гласа и по някакъв начин осъзнаваше, че впечатлението за звук е само номер, който той погаждаше на самия себе си, ехо в ушите му. Усети как то се натрапваше в съзнанието му като гъделичкането от крака на насекомо по кожата. Отново избърса чело и се усети, че се поти твърде обилно дори и за такава топла нощ.

Отпред някой ридаеше на глас.

— Дванайсет — чу той шепота на Езри. — Още дванайсет минути.

Водата е хладна, Джийн Танен. Ти… се потиш. Дрехите ти причиняват сърбеж. Кожата… сърби. Но водата е хладна.

Дракаша изпъна рамене и тръгна по квартердека към стълбите, водещи към средата на палубата, намери ридаещия моряк, вдигна го внимателно на крака и го шляпна по гърба.

— Горе главата, Орхидеи. То не е от плът и кръв. Това не е битка. Дръжте се.

Гласът й звучеше дръзко. Джийн се зачуди колцина от екипажа й знаят или се досещат, че е упоила децата си, за да не ги подлага на това.

Дали въображението на Джийн се бе разиграло, или мъглата откъм десния борд просветляваше? Беше все така плътна, ала мракът отвъд нея като че заотстъпва… в него се процеждаше някакво болезнено сияние. Шепнещото свистене на водата се превърна в стабилен ритмичен пулс. Вълни се разбиваха в плитчини. Черната вода се плискаше край техния малък кръг от светлина.

— Рифът — измърмори Мумчанс.

— Четири клафтера дълбочина! — извика единият замервач.

Нещо се размърда в мъглата, оставяше неуловимо впечатление за движение. Джийн се вгледа в завихрения мрак, напрегнал взор да го улови отново. Разтърка гърди — пропитата му от пот туника като че бе раздразнила там кожата.

Ела във водата, Джийн Танен. Водата е тъй хладна. Ела. Махни туниката, отърви се от потта, отърви се от сърбежа. Доведи… жената. Доведи я със себе си във водата. Ела.

— Богове! — прошепна Локи. — Каквото и да е онова там, то знае истинското ми име.

— И моето — отвърна Джийн.

— Искам да кажа, че не ме нарича Локи. То знае истинското ми име.

— Ох. Гадост.

Джийн се взря в черната вода и чу как вълните се разбиват в невидимия риф. Нямаше как да е хладна… и тя трябваше да е топла като всичко останало на това проклето място. Но шумът… Шумът на тези вълни не беше чак толкова неприятен. Той се вслушваше, запленен, няколко мига после вдигна сънливо глава и впери очи в мъглата.

Там нещо се мярна за кратък миг — тъмна сянка, която прозираше през завесите от мъгла. Колкото човек. Висок, кльощав и неподвижен. Чакаше там, върху рифа.

Джийн разтърси тяло яростно и силуетът изчезна. Той примига — сякаш се пробуждаше от унес. Мъглата сега бе тъмна и гъста като преди, въображаемото сияние бе изчезнало, шумоленето на водата в плитчините вече не бе така приятно за ушите му. Потта се стичаше на струи по врата и ръцете му и там кожата го сърбеше. Джийн посрещна това отвличане на вниманието на драго сърце и започна да се чеше като бесен.

— Дълбочина… дълбочина четири… четири и една четвърт… — измърмори единият от замерваните.

— Време е. — Езри като че също излезе от някакъв унес. — Време е, време е!

— Несъмнено не е — смънка Локи. — Това не трая… няколко минути.

— Погледнах и пясъкът бе изтекъл. Не знам кога е станало. — Тя настоятелно повиши глас. — Капитане! Време е!

— Събудете се, събудете се! — ревна Дракаша, все едно нападаха кораба. — Въжета и платна! Запад север! Вятърът откъм ляво на борд, укрепете реите!

— Запад север, ест! — отговори Мумчанс.

— Не разбирам. — Езри се взираше в своите часовници. Джийн забеляза, че синята й туника е подгизнала от пот, косата — сплъстена, а лицето й лъщеше. — Аз следях часовниците. Беше… Само примигах и… Времето изведнъж изчезна.

На палубата цареше буйна суматоха. Вятърът отново смени посоката си, мъглата се закълби около тях и Мумчанс ги насочи по новия им курс с точни и почти изящни завъртания на кормилото.

— Богове! — възкликна Езри. — Толкова зле не помня да е било.

— Чак такова не е било — додаде Мумчанс.

— Колко още — попита Джийн, без да се срамува от тревогата си.

— Това е последният завой — отвърна Езри. — Ако предположим, че не сме се подхлъзнали толкова много на Юг, че да се натъкнем на нещо през тези няколко минути, оттук нататък плаваме направо на запад север чак до Порт Продигал.

Те се плъзгаха по тъмните води и постепенно странните усещания по кожата на Джийн започнаха да утихват. Мъглата се отдръпна и първо разкри чист мрак пред кораба, а после се разсея и зад тях. Сиянието на фенерите като че се изливаше в нощта, невъзпрепятствано от нищо, а вдъхващите увереност шумове от джунглата се завърнаха и от двете страни на канала.

— Дълбочина осем клафтера! — разнесе се вик на замервач.

— Това е основният канал — отбеляза Дракаша и отново се изкачи по стъпалата на квартердека. — Браво на всички! — Тя се обърна и огледа средата на палубата. — Приберете повечето фенери. Оставете няколко да ни светят, че да не изненадаме никого, като влезем в пристанището. Продължавайте да замервате дълбочината. — Тя хвана Мумчанс и Езри за раменете и ги стисна. — Знам, наредих да не се пие, но мисля, че всички трябва да се подкрепим.

Погледът й попадна върху Локи и Джийн.

— На вас двамата май ще ви се отрази добре, ако свършите нещо. Докарайте едно буре бира и я поднесете до гротмачтата. — А после се провикна: — По половин халба за всеки, който иска!

Джийн се втурна, следван плътно от Локи. Усещаше доволно как напрежението отпреди малко се изпарява. Моряците отново се усмихваха, бъбреха си, дори тук-там се смееха. Неколцина си траеха със скръстени ръце, свели очи, но дори и на тях като че им бе олекнало. Единственото странно нещо тук, осъзна Джийн, беше колко усърдно повечето от моряците се стараеха да не отклоняват вниманието си от кораба и хората около тях.

Повече от час щеше да мине, преди мнозина от тях да си позволят пак да погледнат водата.

Ако можехте, във въздуха на хиляда стъпки над Порт Продигал в полунощ в същата тази нощ щяхте да видите неуловима светлинна лента, инкрустирана като скъпоценен камък сред безкрая на тропическия мрак. Облаци забулват луните и звездите. Дори и тънките червени линии на вулканичната лава, които понякога подпалват далечните хоризонти, ги няма — тази нощ тъмните планини тлеят без видим огън.

Продигал заема дълъг плаж от северната страна на обширен хълмист остров. Цели мили древни тропически гори се стапят зад него в нощта и нито искрица светлина не гори никъде из тази мрачна шир.

Голямото пристанище, затворено от всички страни, е необикновено приветливо към корабите, промъкнали се и през двата трудни прохода, които ги водят насам от морето. Никакви рифове, никакви дребни острови, никакви пречки за плаването не опетняват бялото пясъчно дъно на залива. В източния край на града водата е плитка, до кръста, а в западния дори и тежки кораби могат да целунат брега и под кила им пак да има осем-девет клафтера вода.

Гора от мачти леко се полюлява над тези дълбини — планина бъркотия от палуби, лодки, работни кораби и корпуси във всевъзможно състояние на занемареност. Две места за закотвяне със свободно определени граници обслужват порт Продигал — първото е Гробището, в което плават стотиците корпуси и останки от кораби, които никога вече няма да излязат в открито море. На изток от него, заемаща всички по-големи и по-нови докове, се простира болницата, наречена така, защото нейните пациенти могат и да оживеят.

Заби камбана и бавният й звън отекна над водата веднага щом „Отровната орхидея“ излезе от Прохода приемна.

Локи се загледа над левия парапет на кораба към светлините на града и трепкащите им отражения в залива.

— Пристанищната вахта ще бие проклетата камбана чак докато спуснем котва! — Джабрил бе забелязал неговото любопитство и застана на парапета до него. — За да дадат на всички да разберат, че си гледат работата, та да продължат да им отпускат дажбата пиячка.

— Много време ли прекарваш тук, Джабрил?

— Тук съм роден. Един път реших да видя и други океани и попаднах в затвора в Тал Верар.

При пускането на котва в залива Продигал нямаше никакви церемонии, каквито Локи беше виждал другаде — нито водачи на брега, нито митничари, дори и един-единствен любопитен рибар не се намери. Закотвиха се на около половин миля от брега с прибрани платна и не изгасиха фенерите.

— Спуснете лодка ляво на борд — нареди Дракаша, загледана в града и пристанището му през далекогледа. — После пуснете мрежи бръсначи откъм десния. Не гасете фенерите. Разпуснете Синята вахта долу, но по мачтите дръжте сабите си в готовност. Дел, извикай Малакасти, Дантиер, Големия Конар и Раск.

— Ваша воля, капитане.

След като помогна на няколко моряци да спуснат една от големите лодки на кораба на вода, Локи отиде при Дракаша на квартердека. Завари я да оглежда кораба през далекогледа.

— Разбирам, че си имате основания за предпазливост, капитане?

— Плавахме няколко седмици, а нещата се променят — отвърна Дракаша. — Аз имам голям кораб и голям екипаж, но и двете не са най-големите съществуващи.

— Забелязвате ли нещо, което да ви изнервя?

— Не съм нервна, а любопитна. Май повечето от нас са си у дома, както никога. Виждаш ли редицата от кораби на източните докове, най-близо до нас? Четирима от капитаните, членове на съвета, са си у дома. Петима, заедно с мен. — Тя отпусна далекогледа и го изгледа косо. — Плюс двама-трима независими търговци, доколкото видях.

— Силно се надявам да не се стига дотам — рече той тихо.

В този момент лейтенант Делмастро се върна на квартердека въоръжена и с доспехи, следвана от четирима моряци.

На Малакасти, слаба жена с повече татуировки от думите, съставящи речника й, из кораба й се носеше славата на добър боец с нож. Дантиер беше брадат оплешивяващ верарец, който обичаше да се пременява в дрипави благороднически коприни. Беше станал разбойник след дълга кариера на професионален дуелист. Големия Конар си отговаряше на името и беше най-голямата буца човешка плът на борда на „Орхидеята“. А пък Раск… е, Раск беше тип, който Локи разпознаваше почти мигновено — убиец на убийци. Дракаша, като много гаристи в Камор, го държеше изкъсо и му даваше да се развихри само когато й трябваше кръв по стените. Много кръв по стените.

Свиреп екипаж — никой от тях не беше млад, нито пък новак под командата на Дракаша. Локи размишляваше над това, когато за кратко свикаха целия екипаж в средата на палубата.

— Утгар поема кораба — съобщи Дракаша. — Тази вечер няма да влизаме в пристанището. С Дел и още неколцина отиваме да прослушаме града. Ако всичко е наред, няколко дни ще имаме много работа… а утре вечер почваме да делим плячката. Опитайте се да не изгубите дяловете си на комар срещу другарите си по вахта още преди да са попаднали в ръцете ви!

Междувременно, Червената вахта, наглеждайте кораба. Мрежите бръсначи откъм десния борд остават, докато не се върнем. Сложете постове на всички мачти, които да държат под око ватерлинията. Синята вахта, някои от вас да си легнат близо до оръжейната, ако желаете. А дори и да не желаете, дръжте камите и кинжалите подръка. — После додаде по-тихо към Утгар: — Сложете двойна стража пред вратата на каютата ми за цялата нощ.

— Ест, капитане.

Дракаша изчезна в каютата си за малко и излезе оттам, облечена в мозаичната си жилетка от елдерглас. Сабите на кръста й бяха прибрани в изящни, украсени със скъпоценни камъни ножници, на ушите й блестяха изумруди, а върху черните й кожени ръкавици лъщяха златни пръстени. Локи и Джийн я пресрещнаха заедно, ненатрапчиво, доколкото можеше.

— Равел, нямам време…

— Капитане, вие събрахте тайфа биячи, защото отивате да сплашите някого, който може да ви причини неприятности, нали? А ако са твърде тъпи и не разбират от намеци, да разполагате с хора, които могат бързо да приключат с всичко. Настоятелно, много настоятелно ви препоръчвам Жером, който би ви свършил добра работа и за двете.

— Аз… Хммм. — Тя се вторачи в Джийн, сякаш едва сега забелязваше какъв е плещест и як в бицепсите. — Това може да е финалният щрих. Е, Валора, ходи ли ти се на кратка нощна разходка?

— Да — отвърна Джийн. — Но работя най-добре в екип. Орин е тъкмо човекът за…

— За много умни се мислите — рече Дракаша. — Обаче…

— Сериозно! — побърза да я прекъсне Джийн. — Смирено се извинявам, но сте го виждали какви ги върши. Ще имате куп силни ръце зад гърба си. Вземете и него за… непредвидени ситуации.

— Работата тази вечер е деликатна — рече Дракаша. — А да направиш погрешна стъпка в Порт Продигал след полунощ е като да настъпиш разярена змия. Трябват ми…

— Кхъм — обади се Локи. — Ние по произход сме от Камор.

— О… След пет минути да сте в лодката! — нареди Дракаша.

Дракаша застана на носа, Делмастро — на кърмата, а всички останали хванаха веслата и заплаваха тържествено по спокойната повърхност на залива.

— Поне онова магаре най-сетне спря да бие камбаната — измърмори Джийн. Беше се настанил на последната скамейка до Големия Конар, за да може да си бъбри с Езри. Тя беше спуснала ръка във водата.

— Дали е разумно? — попита Джийн.

— Кое, да си играя с водата ли? — Езри посочи с палец над рамото си изхода към Прохода приемна. — Нощем не се виждат, но и двата входа на залива са преградени със забити в дъното редици от големи бели камъни. Прави редици.

— Елдренски камъни — измърмори Конар.

— На нас не ни пречат, но нищо друго не може да мине през тях — поясни Езри. — В този залив не живее нищичко. Можеш да плуваш по здрач с разранени крака и нищо няма да дойде да те опита.

— Но не много близо до доковете, заради пикнята — додаде почти извинително Конар.

— Е, да му се не види, това звучи приятно! — възкликна Джийн.

— Сигурно — отвърна Езри. — Заради това риболовът е много досаден. Малки лодки се тълпят в Търговския проход и постоянно го задръстват. И като казах задръстване…

— Ммм?

— Никъде не виждам „Червеният вестоносец“.

— А…

— Но той пълзеше като охлюв — додаде тя. — А на негово място си имаме доста интересна компания.

— Например?

— Виждаш ли първата редица от кораби? От дясно на ляво първият е „Оспрей“, лагерът на Пиетро Строци. Екипажът му е малък, стремежите му — също, но може да преплува върху бъчва през ураган. До него — „Царствената кучка“ с капитан Чавон Ранс. Ранс е голяма досада. Много сприхав характер. До него е „Драконик“, бригът на Жаклин Колвард. Тя е разумна и плава по моретата най-отдавна от всички.

Големият тримачтов кораб в далечния край е „Владетелят на ужаса“, корабът на Джафрим Роданов. Кофти творение. За последно го видях на брега, потягаха го, но сега изглежда готов за плаване.

С шестима души, налягащи греблата, те бързо стигнаха брега. Само след малко вече се намираха до рушащ се каменен кей. Щом Джийн закрепи веслото си, той видя труп на мъж, който леко се полюшваше във водата.

— Ех! — ахна Езри. — Горкото копеле! По тия краища това е белег за буйна нощ.

Компанията на Дракаша завърза лодката в самия край на кея и се качи горе, все едно щурмуваше вражески кораб. Сърцата им бяха нащрек, а ръцете — до оръжията.

— О, пресвети богове! — възкликна един беззъб пияница, гушнал мях с вино в средата на кея. — И ако това не е Дракаша!

— Да. А ти кой си?

— Банджитал Во.

— Е, Банджитал Во, възлагам ти да пазиш лодката, която ние току-що вързахме — рече тя.

— Ама… Аз…

— Ако е тук, когато се върнем, ще ти дам верарски сребърник. Ако нещо й се е случило, ще разпитам наоколо за тебе и като те намеря, ще ти извадя проклетите очи.

— Аз… ще я пазя, все едно е моя!

— Не — възрази Дракаша. — Пази я, все едно е моя.

Тя ги поведе от кея към плавно изкачваща се пясъчна пътека, покрай която се редяха платнени палатки, дървени колиби без покриви и частично разрушени каменни сгради. Джийн чуваше хъркането на спящите в тези съборетини и тихото блеене на кози, ръмженето на помияри и пърхането на разтревожени кокошки. Няколко огъня за готвене бяха догорели, но в тази част на града никъде не висяха нито фенери, нито алхимични светлини.

Зловонна вада от пикня и нощна мръсотия шуртеше отдясно на пътеката. Джийн пристъпваше внимателно, за да не нагази в нея. Един проснат труп я заприщваше на около петдесет крачки над кея. Тук-таме от различни потайни местенца и от сенките ги поглеждаше някой пиян или пушач на лула с помътнен ум, но никой не им проговори, докато не изкачиха възвишението и отново не стъпиха на камък.

— Дракаша! — провикна се пълен мъж в кожени дрехи, украсени с метални капси. — Добре дошла отново в цивилизацията! — В едната си ръка той държеше мъждив фенер, а в другата — боздуган с метални пръстени. Зад него стоеше един по-висок, дрипав шкембелия, въоръжен с дълга дъбова тояга.

— Маркус Хубавеца — рече Дракаша. — Богове, всеки път, като се върна, все повече погрозняваш! Все едно някой бавно извайва гъз от човешко лице. Кой е новият чаровник?

— Сутрин. Умно момче — реши да се откаже от плаването и да се присъедини към нас, големите, дето си развяваме хуйовете, и лъскавия ни живот.

— Нима? Е… — Дракаша протегна свит юмрук, разтърси го и монетите в него издрънчаха. — Намерих ги на пътя. Ваши ли са?

— Мога да ги приютя в чуден дом, ето тук. Гледай, Гутрин, ето така се прави. Направиш ли на тази дама услуга, тя ти връща комплимента. Плодотворно ли бе плаването, капитане?

— Така сме си натъпкали търбуха, че не можем да плуваме, Маркус.

— Много хубаво за вас, капитане. Значи сигурно ще искате да чуете вести от Корабокрушителя?

— Никой не иска да чуе вести от тоя пълен некадърник и кофти копеле, но ако иска да си развърже кесията и да се наведе, имам нещичко от дърво и платно за неговата колекция.

— Ще пусна мълвата. Тука ли сте през нощта?

— Само колкото да стъпя и да развея знамето, Маркус.

— Чудесно хрумване. — Той се поогледа, а после заговори по-сериозно. — Чавон Ранс е на почетната маса в „Пурпурът“. За да си докарате всезнаещ вид, като влезете.

— Задължена съм ти.

Щом двамата мъже продължиха надолу по пътеката към кея, Джийн попита Езри:

— Тези неща като стража ли са?

— Поддръжка — отвърна тя. — По-скоро са банда. Шейсет-седемдесет души, които поддържат реда тук. Капитаните им плащат по малко от всеки докаран товар, а останалата си прехрана избиват от обществени нередности. Общо взето, можеш да правиш, каквото си поискаш, стига да криеш труповете, нищо да не палиш и да не будиш половината град. Ако правиш така, идва Поддръжката и те поддържа.

— А какво точно е „да развееш знамето“?

— Понякога се налага да играем на тия игрички — отвърна Езри. — Да известим на всички в Продигал, че Замира се е върнала с пълен трюм с плячка и ще ги срита в главите, ако я погледнат накриво. Нали се сещаш. Особено нейните братя и сестри капитани.

— Аха. С вас съм.

Те навлязоха в същинския град — тук поне имаше светлини, които бяха видели от нея, струящи от отворените прозорци и врати от двете страни на улицата. Сградите бяха построени като почтени каменни домове и дюкяни, но времето и разрухата бяха белязали лицата им. Счупените прозорци бяха заковани с дъски от кораби или дрипави парчета от платна. До много от къщите бяха прислоени дървени постройки, които изглеждаха така, сякаш ако ги духнеш, ще паднат, да не говорим за живеене. По покривите на други пък като гъби бяха поникнали трети и четвърти етажи от плет, замазан с глина.

Внезапна носталгия прониза Джийн. Мъже, пияни като талпи, се въргаляха по улиците. Крадливи дечурлига ги бройкаха от тъмното. Поддръжници в дълги кожени връхни дрехи смилаха от бой някакъв клетник зад една каруца без колела. От всеки отворен прозорец и врата се лееха ругатни, караници, смях и оригване на бира. Това място, ако не беше в братски връзки с Камор, то му беше поне първи братовчед.

— Орхидеи! — провикна се някой от един прозорец на втория етаж. — Орхидеи!

Замира махна небрежно в отговор на пиянския вик и сви вдясно на кален кръстопът. От една тъмна уличка се показа набит мъж, само по мръсен брич, и се запрепъва към тях. Имаше изцъкления, разфокусиран поглед на пушач на джеремитски прах, а в десницата си стискаше назъбен нож, широк и дълъг колкото ръката на Джийн от китката до лакътя.

— Парите, или го духай — изломоти той, а по брадата му се точеха диги. — Все ми е тая. Гот има нужда. Я дай…

И да не забелязваше, че има насреща си осем противници, забеляза как Раск блъсна ръката му с ножа, хвана го за врата и го набута обратно в уличката. След това нещо се случи само за няколко секунди — Джийн чу влажно гъргорене, а после Раск излезе отново на улицата и избърса един от собствените си ножове с парцал. После метна парцала в уличката зад гърба му и пъхна палци в колана си. Езри и Дракаша смятаха, че не си заслужава да говорят за случката, и продължиха нататък, спокойни като богомолци в утрото на Деня на покаянието.

— Пристигнахме — рече Езри, щом изкачиха още един малък хълм. Над широкия, наполовина покрит с калдъръм площад, чиято кална част бе прорязана от пресичащи се следи от каруци, се издигаше масивна двуетажна сграда с портик, построен около отсечената кърма на стар кораб. Времето, климатът и без съмнение — безкрайните въргали, бяха напукали и изпочупили изящната резба по него, но зад прозорците на втория етаж, в каюткомпанията, се виждаха пиещи гуляйджии. Там, където някога е бил рулят, сега имаше тежка двойна врата, а от двете й страни висяха алхимични глобуси (от кръглите и плътните, които бе почти невъзможно да строшиш) — подобие на кърмови фенери.

— „Дрипавият пурпур“ — продължи Езри. — Той е или сърцето, или дупката на гъза на Порт Продигал, в зависимост от настроението ти.

Вляво от входа се намираше дългата лодка на кораба, прикрепена към сградата с тежки дървени подпори и железни вериги. От нея стърчаха няколко човешки ръце и крака. Пред погледа на Джийн вратата на „Дрипавият пурпур“ се отвори с трясък и оттам излязоха двама скотове, помъкнали немощен старец. Без церемонии и без жал те го метнаха в лодката, където го посрещнаха с несвързани крясъци и размахване на крайници.

— Внимавай къде стъпваш — ухили се Езри. — Ако се натряскаш толкова, че краката не те държат, те изхвърлят през борда. Има нощи, когато в лодката се струпват по десетина-двайсет души.

Миг по-късно Джийн се промъкваше покрай скотовете към познатите миризми на препълнена кръчма в час, по-близък до зазоряването, отколкото до вечерята. Пот, пърлено месо, драйфано, кръв, пушек и десетина вида кофти бира и вино — букетът на цивилизования нощен живот.

Кръчмата изглеждаше като построена за клиентела, която би повела война не само помежду си, но и с бара и килера. Самият тезгях, в дъното на помещението, бе прикрит от плота до тавана с железни прегради, в които имаше само три тесни прозорчета — през тях кръчмарите поднасяха напитките и храната като стрелци, пускащи стрели от амбразури.

Тук имаше само ниски маси по фасона на Джерет — плотове на пода, около които мъже и жени седяха, коленичеха или се изтягаха върху струпани възглавници. В пещерния застоял въздух на мъждиво осветената стая те играеха на карти и на зарове, пушеха, пиеха, мереха си силата, караха се и се опитваха да се майтапят с вниманието на дебнещите бабанковци, които очевидно издирваха кандидати за лодката навън.

Щом компанията на Дракаша влезе, разговорите утихнаха. Разнесоха се викове „Орхидеи!“ и „Замира се върна!“. Дракаша поздрави с кимване цялата кръчма и бавно извърна поглед към втория етаж.

От двете страни на общото помещение нагоре водеха стълби. Отстрани вторият етаж представляваше пътека, оградена с парапет. Над тезгяха и над входа той се разширяваше в тераси с маси и столове в терински стил. Джийн предположи, че „почетната маса“ е онази, която беше мярнал отвън. Миг по-късно Дракаша тръгна към стълбите, водещи точно нататък.

Изведнъж въздухът се раздвижи — твърде много разговори напълно замлъкнаха, твърде много погледи се устремиха към тях. Джийн изпука със стави и се подготви за интересно развитие на събитията.

Стълбите завършваха съграден алков, чиито прозорци гледаха към тъмния площад, от който бяха влезли. Червени копринени знамена висяха окачени в ниши, осветени отзад от алхимични глобуси, и грееха с приглушена, малко злокобна червеникава светлина. Две широки маси бяха събрани, за да поберат дванайсет души — на всички им личеше, че са моряци и корави типове, и много приличаха на самите тях, осъзна развеселено Джийн.

— Замира Дракаша — рече жената начело на масата и стана от стола си. Беше млада, горе-долу връстница на Джийн. Загорялата й от слънцето кожа и тънки бръчици около очите говореха за години, прекарани по вода. Косата й с цвят на пясък бе събрана в три опашки и въпреки че беше по-ниска от Замира, изглеждаше по-тежка с около тринайсет кила от нея. Беше яка и закръглена, а от колана й стърчеше захабена дръжка на сабя.

— Ранс — рече Дракаша. — Чей. Нощта беше дълга, обич моя, а ти много добре знаеш, че си седнала на моята маса.

— Ама че странно! Нашите напитки са върху нея, а гъзовете ни — на столовете. Щом си мислиш, че е твоя, можеше да си я вземеш, докато не си в града.

— Когато съм заминала по работа, искаш да кажеш. Да се бия с кораба си и да развявам червения флаг. Нали знаеш къде е морето? Виждала си и други капитани да влизат и излизат…

— Няма нужда да се моря с месеци, Дракаша. Само си избирам по-богати мишени на първо място.

— Не ме слушаш, Чей. Изобщо не ми пука що за псе гризе кокали на мойто място, когато ме няма — отвърна Дракаша. — Но като се върна, очаквам то да се завре под масата, където му е мястото.

Хората на Ранс скочиха от столовете, тя вдигна ръка и се ухили безумно.

— Извади стоманата, путко прашасала, и ще те убия честно пред свидетели. После нека Поддръжката замъкне екипажа ти на кея за предизвикване на въргал, а пък Езри ще разбере доколко циците й се услаждат на твойте калпазани…

— Дай си ръката, Ранс. Смяташ ли, че ще удържиш мястото?

— Кажи какво е изпитанието, и ще те разрева.

— Ще насъскаме тукашните биячи срещу нас — прошепна Джийн на Езри.

— Няма. — Тя му махна да мълчи. — Предизвикателството не е обикновен въргал. Особено между капитани.

— За масата! — кресна Дракаша и посегна към една полупразна бутилка. — Всички в „Пурпурът“ са ни свидетели! Изпитанието е пиене! Първата, която тупне по гъз, си взема жалкия екипаж и се мести долу.

— Надявах се на нещо, което няма да отнеме само десет минутки — рече Ранс. — Но приемам. Аз те черпя с тази бутилка.

Замира се огледа, после грабна две еднакви глинени чашки от местата, където допреди малко седеше екипажът на Ранс, изля съдържанието им върху масата и ги напълни наново от бутилката. Джийн забеляза, че това е ракия от Кодари — гъста като терпентин и доста люта. Екипажът на Ранс се дръпна до прозорците, а тя самата излезе иззад масата и застана до Замира. После вдигна едната от чашите.

— Да се уточним — рече Замира. — Първото си питие ще изпиеш по сайрунийски.

— Какво значи това, по дяволите?

— Значи да го изпиеш през шибаните си очи! — С рязък замах на лявата ръка Дракаша грабна собствената си чаша от масата и я плисна в лицето на Ранс. Преди Ранс да успее да изпищи, десницата на Дракаша също замахна и облеченият й в ръкавица юмрук, заедно с пръстените, се вряза в челюстта на Ранс и изплющя като камшик. По-младата жена тупна на пода и чашите върху масата се раздрънчаха.

— По гъз ли падна, обич моя, или това е главата ти? Някой да смята, че има разлика? — Дракаша се изправи над Ранс и бавно изля съдържанието на втората чаша в собствената си уста, преглътна го, без да трепне, и метна чашата през рамо.

— Ти каза, че ще е…

Преди вбесеният моряк на Ранс, вероятно помощник-капитанът й, да успее да се доизкаже, Локи пристъпи напред с вдигната ръка.

— Замира спази клетвата си. Изпитанието беше пиене, а вашият капитан тупна по гъз.

— Но…

— Вашият капитан трябваше да прояви достатъчно ум и да уточни условията — продължи Локи. — Тя загуби. Ти ли ще оттеглиш клетвата й вместо нея?

Мъжът сграбчи Локи за туниката. Двамата се сбориха и Джийн се стрелна напред, но преди всичко да отиде по дяволите, приятелите на моряка на Ранс го издърпаха назад, неохотно, ала без колебание.

— Но кой си ти, по дяволите? — кресна той.

— Орин Равел — отвърна Локи.

— Никога не съм чувал за тебе, мама ти стара!

— Но мисля, че ще ме запомниш. — Локи залюля малка кожена кесия пред лицето му. — Гепих ти кесията, безхуйчо.

— Копеле…

Локи запокити кесията назад и тя тупна долу, сред около стотината клиенти, които наблюдаваха разиграващото се на балкона действие с опулени очи и зяпнали уста.

— Опа! — възкликна Локи. — Но съм убеден, че можеш да разчиташ на всички честни и почтени люде там долу, че ще ти я опазят.

— Стига! — Замира посегна, хвана Ранс за яката и я вдигна до седнало положение. — Вашият капитан ме предизвика и тя загуби. Тя ваш капитан ли е?

— Да — отвърна мъжът намръщено.

— Тогава спазете клетвата й. — Замира завлече Ранс до стълбите и коленичи пред нея. — Не си толкоз царствена кучка в края на краищата, а, Чей?

Ранс се дръпна назад и изплю кръв в лицето на Дракаша, но шамарът на по-възрастната капитанка бе по-бърз и тя се плисна по стълбите.

— Две неща — рече Замира. — Първо, утре свиквам съвета. Очаквам да те видя там, по обичайното време на обичайното място. Кимни с тъпата си глава.

Ранс кимна бавно.

— Второ, аз нямам калпазани. Аз имам дъщеря и син. И ако някога пак го забравиш, ще издялкам играчки за тях от шибаните ти кокали.

С тези думи Замира бутна Ранс надолу по стълбите. Когато тя тупна позорно долу, покрусеният й екипаж вече тичаше след нея под тържествуващите погледи на Дракашината компания.

— Ще се видим… Орин Равел — рече обезпариченият моряк.

— Валтеро — рече строго Замира, — това беше строго по работа. Не го превръщай в лично.

Това явно не зарадва мъжа, но той излезе заедно с останалите от екипажа на Ранс.

— Онова за децата ти прозвуча много лично — прошепна Джийн.

— Значи съм лицемерка — отвърна Дракаша. — Ако ти се иска да ми възразяваш, може да удариш едно питие по сайрунийски. — Тя застана на парапета над първия етаж и кресна: — Закорин! Някъде долу ли се криеш!

— „Криеш“ е точната дума, Дракаша! — разнесе се глас иззад прозорчетата на бронирания тезгях. — Войната свърши ли?

— Ако имаш буре с нещо, което няма вкус на свинска пот, прати го горе. И мръвки. И сметката на Ранс. Горкичката, има нужда от всяка помощ, която може да получи.

Целият етаж избухна в смях. Екипажът на Ранс, който я изнасяше за ръцете и краката, обаче ни най-малко не се развесели.

— Е, това е положението — заяви Замира и се настани на стола, току-що освободен от Ранс. — Разполагайте се удобно. Добре дошли на почетната маса в „Дрипавият пурпур“.

— Е — рече Джийн, щом се настани между Локи и Езри.

— Както се надяваше, ли мина?

— О, да! — Тя се ухили на Дракаша. — Да, бих казала, че развяхме нашето знаме.

Почти цял час те се стараеха да изглеждат спокойни и весели — пийнаха от тъмната бира на „Пурпурът“, която беше средна хубост, а после и от по-изисканите питиета, оставени от екипажа на Ранс. Патица, залята с мазнина, беше блюдото на вечерта — повечето от тях я имаха за украса, но Раск и Конар постепенно и жестоко я оглозгаха до кокал.

— А какво ще правим сега? — попита Локи.

— Мълвата, че сме се върнали, ще стигне до всички обичайни лешояди — отвърна Дракаша. — След няма ден-два вече ще ни ухажват. Пиячката и яденето ще заминат първи — те винаги най-лесно се продават. Мореплавателските уреди и припасите оставяме за себе си. Що се отнася до коприните и другите изящества, независимите търговци на пристана в Болницата са наши приятели и ще ни отърват от тях за петнайсет до двайсет процента от пазарната стойност. Нас цената ни устройва. После те ще ги откарат обратно през морето и ще ги продадат срещу пълната им цена с невинна усмивка на уста.

— Ами „Вестоносецът“?

— Когато той пристигне, ще ни посети Корабокрушителя. Той ще ни предложи пикня в глинена паница, а ние ще го придумаме да се изпикае в дървена халба. После корабът си е негов проблем. Струва може би шест хиляди солария с недокоснат такелаж. Късмет ще извадя, ако изкрънкам от него поне към две хиляди. Екипажът му ще го откара на изток и ще го продаде на някой загорял търговец за около четири хиляди — ще подбие конкуренцията и ще трупне тлъста печалба едновременно.

— По дяволите! — изруга лейтенант Делмастро. — Някои от корабите, плаващи из Пиринчено море, са били превземани и препродавани по три-четири пъти.

— Този Корабокрушител… — обади се Локи, надушил измамата в зародиша й. — Доколкото разбирам, това, че занаятът му и прякорът му се покриват, означава, че той няма конкуренти?

— Всичките са мъртви — отвърна Делмастро. — Убити по грозен и назидателен за обществото начин.

— Капитане — рече Локи, — колко време ще отнеме всичко това? Краят на месеца почти дойде и…

— Много добре знам коя дата сме, Равел. Ще отнеме, колкото отнеме. Може би три дни, а може би седем-осем. Докато сме тук, всички от екипажа получават поне по един шанс да прекарат на брега един ден и една нощ.

— Аз…

— Не съм забравила вашите грижи — увери го Дракаша. — Утре ще поставя въпроса пред съвета. А по-нататък ще видим.

— Въпрос? — Делмастро изглеждаше искрено смутена. Локи донякъде очакваше Джийн вече да й е казал, но очевидно те прекарваха времето си насаме по много по-мъдър и забавен начин.

— Утре ще разбереш, Дел. В края на краищата и ти ще бъдеш на съвета заедно с мен. Стига вече на тая тема, Равел.

— Добре. — Локи пийна бира и вдигна пръст. — Тогава друго нещо. Нека те помоля за някои неща на четири очи, преди да се обади тоя Корабокрушител. Може би ще ви помогна да изкрънкате по-висока цена от тоя тип.

— Той не е тип — поправи го Дракаша. — Хлъзгав е като топнато в гной лайно, и горе-долу също толкова приятен.

— Още по-добре. Помисли си за мастер Нера. Позволи ми поне да опитам.

— Не обещавам нищо — рече Замира. — Но поне ще те изслушам.

— Орхидеи! — избоботи един мъж с дебел глас, щом се изкачи по стълбите. — Капитан Дракаша! Знаете ли, че долу още вадят зъбите на Ранс от стените?

— Ранс заболя от внезапен пристъп на непочтителност — обясни Замира — и после, не щеш ли, падна. Здравей, капитан Роданов.

Роданов беше един от най-грамадните мъже, които Арки бе виждал някога — бе висок седем стъпки без малко. На години беше колкото Замира и доста шкембест. Но дългите му мускулести ръце сякаш бяха създадени да душат мечки, а това, че не благоволяваше да носи оръжие, говореше много. Лицето му беше издължено, с тежка челюст, светлата му коса оредяваше, а очите му светеха със задоволството на човек, който се чувства равен на света. Локи беше виждал такива хора и преди сред гаристите на Камор, но такава грамада — никога. Дори и Големия Конар го надминаваше само по обиколка на шкембето.

Някак неуместно, огромните му длани бяха сключени около чифт изящни винени бутилки от стъкло с цвят на сапфир и със сребърни панделки под тапите.

— Преди няколко месеца натоварих сто бутилки ланско Лашанийско синьо от един галеон. Запазих няколко, защото знам, че ти се услажда. Добре дошла.

— Добре дошъл на масата, капитане. — Дракаша махна и Езри, Джийн, Локи и Конар се преместиха един стол вляво и освободиха стола до Замира. Джафрим се настани на него и й подаде бутилките вино. Когато тя му поднесе дясната си ръка, той я целуна, а после оплези език.

— Ммм — рече той. — Винаги съм се чудел какъв ли е вкусът на Чавон. — Замира се разсмя, а той придърпа една неизползвана чаша. — Кой е най-близо до бурето бира?

— Позволете — рече Локи.

— Повечето от вас ви познавам — рече Роданов. — Раск, разбира се, адски съм смаян, че си още жив. Дантиер, Кенар, радвам се да те видя, Малакасти, обич моя — какво притежава Замира, което да липсва на мен? Чакай, не съм убеден, че искам да знам. И ти. — Той обви лейтенант Делмастро с ръка и я притисна. — Не знаех, че Замира все още позволява на деца да търчат по палубата без надзор. Кога най-сетне ще израснеш?

— Израснала съм, накъдето трябва. — Тя се ухили и се престори, че го удря в корема. — Знаеш ли, хората мислят кораба ти за тримачтов единствено защото ти вечно стърчиш на палубата.

— Ако си сваля брича, изведнъж ще замяза на четиримачтов — отвърна Роданов.

— Можеше и да повярваме, ако не бяхме виждали достатъчно голи вадранци и не бяхме наясно — отвърна Дракаша.

— Е, аз не посрамвам старата страна — рече Роданов, когато Локи му подаде пълната чаша бира. — Гледам, че си подбрала и нови лийци.

— Оттук-оттам. Орин Равел, Жером Валора. Това е Джафрим Роданов, капитан на „Владетелят на ужаса“.

— За ваше здраве и късмет! — вдигна чаша Роданов. — Враговете ви да са невъоръжени, а бирата ви да не се разваля!

— Глупави търговци и хубави ветрове, които да ти помагат да ги гониш! — Замира вдигна една от подарените й бутилки вино.

— Този път добре ли ги ошушка?

— Трюмовете ще се пръснат — отвърна Дракаша. — Докарахме и малък бриг, към деветдесет стъпки дълъг. Всъщност вече трябва да е пристигнал.

— „Червеният вестоносец“ ли?

— Ти откъде…

— Строци пристигна вчера и каза, че се натъкнал на един куцукащ бриг. И тъкмо се готвел да го оплячкоса, и видял, че му маха група от твоя екипаж. Било на около шейсет хиляди мили северно от Търговския проход, току до Горящите земи. По дяволите, сега, докато разговаряме, може и да пълзят през Търговския проход.

— Тогава повече сила им пожелавам! Ние дойдохме през Приемната.

— Не е хубаво това — рече Роданов и за пръв път, откакто беше дошъл, доби недоволен вид. — Напоследък чувам разни странни неща за Приемната. Негово преосвещенство тлъстото копеле…

— Корабокрушителя — прошепна Конар на Локи.

— … пратил миналия месец един лагер и разправя, че се загубил в буря. Но от надеждни уста чувам, че така и не успял да излезе от Приемната.

— Мислех, че бързината ще ни е от най-голяма полза на идване — рече Дракаша. — Но следващия път, като се връщам, ще мина през Прохода, та ако ще да отнеме и седмица. Можеш да пуснеш мълвата.

— И аз бих те посъветвал същото. И като говорим за това, чувам, че утре искаш да свикаш съвета.

— В града сме петима. Имам предвид… една любопитна работа в Тал Верар. И искам закрито събрание.

— Един капитан, едно начало — рече Роданов. — Добре, утре ще предам на Строци и Колвард. Доколкото разбирам, Ранс вече знае?

— Да.

— Може и да не е способна да говори.

— Няма да има нужда — отвърна Дракаша. — Аз съм тази, дето има да разказва.

— Е, тъй да е — рече Роданов. — Нека говорим иззад дланите си, нека да четат по устните ни книгата на нашите кроежи и да намерим място, където само боговете и плъховете да чуват произнесените ни на глас думи.

Локи се вгледа в Роданов — това беше Лукарно, от…

— „Сватбата на убиеца“ — обади се Делмастро.

— Да, лесно беше — ухили се Роданов. — Нищо по-завързано не ми дойде наум.

— Ама че странна театрална жилка имате вие, грабителите от Пиринчено море — отбеляза Джийн. — Знаех, че Езри има вкус…

— Цитирам Лукарно само заради нея — рече Роданов. — Самият аз го мразя това копеле. Блудкави сантименти, очевидно самодоволство и куп шегички за ебане, та всички изтупани кретени от Теринския трон да могат да се чувстват палави пред хора. А междувременно Вързомаговете и предците ми са хвърляли зарове да определят кой пръв да изпепели империята.

— Ние с Жером и двамата сме много привързани към Лукарно — отбеляза Делмастро.

— Това е, защото не познавате нищо по-добро — възрази Роданов. — Защото пиесите на поетите от ранната епоха на Трона бунаците ги държат заключени в мазета, а дребните издрайфания на Лукарно са възхвалявани от всеки, който има достатъчно монети да ги хаби за писания и подвързии. Пиесите му не са запазени, те са скалъпени впоследствие. Меркалор Ментецо…

— Ментецо става — прекъсна го Джийн. — Стихът му е хубав, но използва хора като патерица и винаги набърква и боговете накрая, за да решат проблемите на всички…

— Ментецо и съвременниците му са изградили драматургията на Теринския трон по Еспадрийски модел — поясни Роданов, — като са подкрепили тъпи храмови ритуали с приложими към тях политически теми. Ограниченията на тяхната структура трябва да бъдат простени — в сравнение с тях Лукарно е разполагал с цялото им творчество, върху което да гради, и е добавил към сместа единствено натруфена мелодрама…

— Каквото и да е добавил, то е достатъчно четиристотин години след опустошаването на Терим Пел Лукарно да е единственият драматург под официалния патронаж на Талатри, чиито произведения са запазени изцяло и преиздавани редовно…

— Угаждането на вкусовете на еснафите не е равносилно на обоснован философски анализ на разглежданите творби! Луцестра от Никора пише в писмата си до…

— Ще ме прощавате всички — прекъсна го Големия Конар, — но не е учтиво да спорите, когато никой от останалите хабер си няма за какво се джавкате!

— Трябва да призная, че Конар е прав — подкрепи го Дракаша. — Не знам дали вие двамата се гласите да извадите саби, или да основете тайнствен култ.

— Ти кой си, по дяволите? — впери очи Роданов в Джийн.

— От години няма с кого да обсъдя това.

— Имах необичайно детство — поясни Джийн. — А ти?

— Ъъ… На младини ме мъчеше суетата, че Теринският колегиум имаше нужда от майстор на книжовността и реториката на име Роданов.

— И какво се случи?

— Ами, виж, имаше един професор по реторика, който бе изобретил съвсем простичък начин да обърне Залата за прилежание и размисли в дюкян за залагания. Гладиаторски борби, състезания с лодки в колегиума, такива работи. Използваше студентите си като вестоносци и тъй като с парите може да се купи бира, това го превърна в наш личен герой. Разбира се, когато се наложи той да избяга от града, ние, останалите, отнесохме камшиците и веригите, и затова аз се цаних да върша черната работа на един търговски галеон…

— Кога се е случило това? — прекъсна го Локи.

— Ами, когато боговете бяха млади. Преди двайсет и пет години ще да е било.

— Този професор по реторика… Барсави ли му беше името? Венкарло Барсави?

— Как, по дяволите, е възможно да го знаеш?

— Може… пътищата ни да са се пресичали на няколко пъти — ухили се Локи. — Докато пътувах из Изтока. В близост до Камор.

— Чувал съм разни слухове — рече Роданов. — Чувал съм името му веднъж-дваж, но сам така и не стигнах до Камор. Барсави… нима? Още ли е там?

— Не — отвърна Джийн. — Не, почина преди две години. Така чух.

— Жалко — въздъхна Роданов. — Твърде жалко. Е… Бих казал, че твърде дълго ви задържах с моите приказки за хора, умрели преди векове. Не ме вземай много насериозно, Валора. Беше удоволствие да се запознаем. Както и с теб, Равел.

— Радвам се, че се видяхме, Джафрим. — Замира стана от стола си едновременно с него. — Значи до утре?

— Очаквам добър спектакъл — отвърна той. — Приятна вечер на всички.

— Един от твоите колеги капитани — рече Джийн, щом Роданов слезе по стълбите. — Много интересно. Но защо тогава той не поиска масата ни?

— „Владетелят на ужаса“ е най-големият кораб, притежаван някога от който и да било капитан на Порт Продигал — заобяснява бавно Замира. — И засега има най-голям екипаж, Джафрим няма нужда да играе игричките, които играем ние, останалите. И го знае.

Разговорите на масата замлъкнаха за няколко минути, докато Раск изведнъж не се прокашля и заговори с тих, дрезгав глас:

— Веднъж гледах една пиеса. За едно куче, което ухапа един по топките…?

— Да — обади се Малакасти. — Тая и аз съм я гледала, щото кучето обича наденица и тоя мъж вечно го храни с наденица, а после си свали брича и…

— Стига! — прекъсна я Дракаша. — Следващият, който спомене каквато ще да е пиеса, ще плува обратно до „Орхидеята“. Да проверим доколко нашият приятел Банджитал Во е копнял за среброто си.

Царствен събуди Локи на другия ден тъкмо за смяната на вахтата по обед. Локи хвана котето за врата, взря се в зелените му очички и рече:

— Това може да е голям удар за теб, но просто в никакъв случай и в никой от всичките адове аз няма да се привържа към тебе, ти, заплаха за съня!

После се прозя, протегна се и излезе навън под топлия дъждец, който се сипеше от небето, замрежено с облачна катаракта.

— Аааа! — въздъхна той, съблече се по брич и остави дъждът да отмие донякъде миризмата на „Дрипавият пурпур“ от кожата му. Странно, замисли се Локи, как купищата най-различни вони на „Отровната орхидея“ му бяха станали познати, а миризмата на онези места, по които бе прекарал години, бе станала натрапчива.

Дракаша бе закотвила „Орхидеята“ току до единия дълъг каменен кей в пристанището Болницата и Локи забеляза, че откъм левия борд бяха доплавали десетина малки лодки. Петима-шестима от Синята вахта вардеха входа, а Утгар и Замира преговаряха енергично с един мъж в лодка, препълнена с ананаси.

Ранният следобед бе зает от пристигането и отплаването на лодки. Отбрани жители на Продигал се появяваха и предлагаха за продан всичко — от прясна храна до алхимични дроги, а представителите на независими търговци идваха да разпитват за стоките в трюма и да разглеждат мостри под зоркия поглед на Дракаша. „Орхидеята“ временно се превърна в плаващ пазарен площад.

Към втория следобеден час, когато дъждът утихваше и слънцето започна да прогаря облаците, „Червеният вестоносец“ се показа откъм Търговския проход и пусна котва до „Орхидеята“. Насрин, Гуилем и екипажът се върнаха на борда заедно с неколцината бивши Вестоносци, вече съвзели се достатъчно, че да се вдигнат на крака.

— Какво, по дяволите, прави той тук? — кресна един от тях, щом забеляза Локи.

— Ела с мен — привика го Джабрил и обгърна с ръка раменете му. — Нищо такова, което да не мога да ти обясня. И като съм почнал, ще ти обясня какво представлява така наречената помиярска вахта…

Учената Треган нареди да спуснат лодка във водата, за да посети „Вестоносецът“ и прегледа ранените, които още бяха на борда. Локи помогна да спуснат най-малката лодка, а през това време Треган засече Гуилем на входа.

— Сменихме си каютите — осведоми го троснато тя. — Аз се настаних в старата ти каюта, а ти вземи моята.

— Какво? Какво? Защо?

— Съвсем скоро ще разбереш.

И преди вадранецът да успее да запита още нещо, Треган вече куцукаше надолу, а Замира го хвана за лакътя.

— Какво беше първоначалното предложение на Корабокрушителя за него?

— Два сребърника и паница струпеи от сипаница — отвърна Гуилем.

— Да, но за какво мога да го уговоря разумно?

— Хиляда и сто — хиляда и двеста солария. Ще му трябват две нови стенги, защото и предната се прекърши, само дето не падна. Нови рей, нови платна. Корабът е потяган наскоро и това е от помощ, но един поглед към гредите издава възрастта му. Може би му остават към десет години ползване.

— Капитан Дракаша? — Локи застана до Гуилем. — Мога ли да се осмеля да…

— За онзи план, дето ми говореше ли, Равел?

— Сигурен съм, че мога да му измъкна поне още няколкостотин солария.

— Равел? — Гилем го погледна намръщено. — Равел, бившият капитан на „Червеният вестоносец“?

— Очарован съм от запознанството ни — отвърна Локи.

— Капитане, нужно ми е да заема единствено по-хубави дрехи, няколко кожени чанти и куп монети.

— Какво?

— Спокойно, няма да ги харча. Трябват ми само за показ. И най-добре да ми дадете и Жером.

— Капитане — намеси се Гуилем, — защо Орин Равел е жив, член на екипажа при това, и ви иска пари?

— Дел! — кресна Дракаша.

— Ето ме! — бързо притича Езри.

— Дел, отведи Гуилем настрана и му обясни защо Орин Равел е жив и е член на екипажа.

— Но защо ти иска пари? — попита Гуилем. Езри го хвана за лакътя и го дръпна.

— Хората ми очакват да им се плати за „Вестоносецът“ — рече Дракаша. — Трябва да бъда сигурна, че каквото и да кроиш, няма да издъни работата.

— Капитане, в тази игра аз ще играя член на твоя екипаж — освен ако не си забравила, и аз ще получа дял от онова, което ще ни платят за „Вестоносецът“.

— Хммм. — Тя се огледа и забарабани с пръсти по дръжката на една от сабите си. — По-хубави дрехи ли казваш?

Агентите на Корабокрушителя, подтиквани от мълвата от предната вечер, бързо забелязаха новото платно в залива Продигал. В петия следобеден час една живописна баржа с гребци роби спря до „Червеният вестоносец“.

Дракаша чакаше да посрещне хората от баржата заедно с Делмастро, Гуилем и две дузини въоръжени моряци. Покрай борда се беше наредила стража — мъже и жени, които се потяха под брони от варена кожа и вериги. След като те огледаха внимателно палубата, отряд роби скочиха на борда и задърпаха въжета, с които издигнаха едно висящо кресло от баржата към кораба. Потейки се свирепо, те се напрегнаха и спуснаха креслото и настанилия се в него мъж на входа към палубата.

Корабокрушителя си беше съвсем същият, какъвто го помнеше Дракаша. Стар теринец с кожа като хартия, така плувнал в лой, че сякаш щеше да се пръсне по шевовете, а лепкавата му плът заливаше света около него. Бузите му свършваха някъде по средата на врата, пръстите му бяха като пукнали се наденици, а брадичките му имаха толкова малка твърда опора, че трепереха, като примига. Той успя да се надигне от креслото с помощта на двама роби от двете му страни, но никак не личеше да му е добре, чак докато трети роб не извади широка лакирана лавица, нещо като преносима маса. Поставиха я пред него, той пльосна отгоре й грамадния си търбух и изпъшка облекчено.

— Сакат бриг — рече той, без да се обръща конкретно към никого. — Стенгата на едната мачта е скършена, а пък на другата става за подпалки. Бая старичък. Дама, чийто увяхващ чар е зле прикрит под свежи пластове боя и позлата. О… Прости ми, Замира, не видях, че си застанала там.

— А аз усетих как корабът се накрени в мига, в който ти се качи на борда — отвърна Дракаша. — Този кораб е издържал буря от края на лятото дори в ръцете на невежа. Въжетата му са чисти, стенгите са евтини, а корабът е далеч по-свестен от повечето боклуци, които караш на изток.

— Капитани като тебе ми ги карат с купища. А сега искам да погледна в кюлотите на тази дама да видя дали й е останала пичка, дето да става за нещо. И после можем да обсъдим размерите на благоволението, което ти оказвам.

— Позирай, колкото си щеш, старче. Ще получа достойна цена за достоен кораб.

— Достоен е, вярно — обади се Леоканто Коста, който избра точно този момент, за да излезе от скривалището си до водещите към каютите стълби. Малкият запас от изискани дрехи на „Орхидеята“ му придаваше лустрото на богаташ. Жълтеникавокафявата му връхна дреха бе със среброткани маншети, туниката му — от чиста, незацапана коприна, бричът му беше приличен, а обувките — лъснати. Освен това биха станали на мъж с ръста на Жером, но Коста ги бе подпълнил с парцали, за да не му хлопат. Не можеш да имаш всичко.

На колана му висеше взета назаем рапира, а по пръстите му лъщяха няколко от пръстените на Замира. Зад него вървеше Жером, облечен като Прилежен прислужник от простолюдието, понесъл на раменете си три тежки кожени чанти. Бързината, с която влязоха в ролите си, подсказа на Замира, че са ги играли и другаде.

— Благородни господине — рече Дракаша. — Завършихте ли огледа си?

— Да. И, както вече казах, корабът е достоен. Не е отличен, но изобщо не е смъртоносна клопка. Виждам, че при малко късмет може да плава още петнайсетина години.

— Кой пък си ти бе, твойта мама? — Корабокрушителя огледа Коста с погледа на птица, внезапно сблъскала се с човката на съперник тъкмо когато се е готвила да клъвне червея.

— Таврин Калас — отвърна Коста. — От Лашейн.

— Благородник?

— От Трети ранг. Няма нужда да се обръщате към мен с титлата ми.

— Няма и да се обръщам. Що душиш из тоя кораб?

— Главата ти явно е по-мека от корема. Възнамерявам да го купя от капитан Дракаша.

— Аз съм този, дето купува кораби в залива Продигал.

— С какво право, да нямаш писмено постановление от боговете? Имам пари, и това е единственото, което има значение.

— Парите ти няма да ти помогнат, докато плуваш, момче…

— Стига! — отсече Дракаша. — Докато някой от вас не плати, и двамата се намирате на моя кораб.

— Много си далече от къщи, пале, и нещо ме ядосваш…

— Щом искате тоя кораб, ще ми платите в монети, колкото теглото му! — кипна Дракаша. Раздразнението й беше съвсем истинско. Корабокрушителя беше могъщ и полезен, но в състезание по чиста сила всеки капитан от Пиринчено море би го смазал с петата си. Липсата на конкуренция го бе накарала да си играе прекалено много с хорското търпение. — Ако господарят Калас даде най-доброто предложение, аз ще го приема. Приключихме ли с глупотевините?

— Готов съм да откупя кораба си — рече Коста.

— Я чакайте, капитане! — намеси се Делмастро, щом чу подадената реплика. — Знаем, че Корабокрушителя е в състояние да плати. Но още не сме видели монетите на негово благородие.

— Дел е права — рече Дракаша. — Тук долу с препоръчителните писма си бършем гъзовете, лорд Калас. Дано носите нещо тежко в тези чанти.

— Разбира се — отвърна Коста и щракна с пръсти. Жером пристъпи напред и пусна една от чантите на палубата в нозете на Дракаша. Тя тупна със силно дрънчене.

— Гуилем! — Подкани го с жест да излезе напред Замира. Той се наведе над чантата, разкопча я и разкри купчина златни монети — в действителност съдържанието на кесията на Замира, смесено с парите, донесени в морето от Леоканто и Жером. Гуилем вдигна една жълтица към слънцето, драсна по нея и я захапа, а после кимна.

— Истински са, капитане. Соларии от Тал Верар.

— В тази чанта са седемстотин — уточни Коста, което бе сигналът Жером да хвърли и втората чанта на палубата до първата. — Още седемстотин.

Гуилем разкопча втората чанта и остави Корабокрушителя да види, че и тя очевидно прелива от злато. Поне петте или шестте пласта соларии над копринения джоб, напълнен със сребърни и медни монети. И третата чанта също беше измамна, но Замира се надяваше, че на Коста нямаше да му се налага да се изяснява наново.

— А от тях ви давам хиляда за начало — рече Леоканто.

— Ръбовете на монетите му може да са остъргани — обади се Корабокрушителя. — Това е недопустимо, Дракаша. Донеси везни от кораба ти и ще накарам да донесат моето злато.

— Монетите са непокътнати — ухили се Коста и показа всичките си зъби. — До последната. Знам, че ще ги проверите, капитане, знам и че ако някоя от тях е осквернена, това ще ми струва живота.

— Но…

— Дълбоката ти загриженост за моето благополучие е отбелязана, Корабокрушителю — рече Дракаша. — Но лорд Калас е напълно коректен и по моя преценка искрен. Той предлага хиляда. Желаете ли да качите цената?

— Краката са разтворени, старче — обади се Леоканто. — Ще го вдигнеш ли?

— Хиляда и десет — рече Корабокрушителя.

— Хиляда и сто — отсече Коста. — Богове, все едно играя карти с коняря си.

— Хиляда сто и петдесет! — изхриптя Корабокрушителя.

— Хиляда и двеста.

— Още не съм й огледал гредите…

— Тогава да беше се домъкнал по-бързо в залива. Хиляда и двеста.

— И триста!

— Така те искам — рече Коста. — Преструвай се, че можеш да издържаш на темпото ми. Хиляда и четиристотин.

— Хиляда и петстотин! — извика Корабокрушителя. — Предупреждавам те, Калас, ако вдигнеш още повече цената, ще има последици.

— Горката дърта кофа лой, принудена да се задоволява с някакви си нелепи печалби вместо с неприлични. Хиляда и шестстотин.

— Ти пък откъде се взе, Калас?

— Дойдох като пътник с кораба на независим търговец.

— С кой?

— Това не ти влиза в проклетата работа! На хиляда и шестстотин съм навит. Какви са…

— Хиляда и осемстотин! — изсъска Корабокрушителя. — Да не би да ти свършиха кесиите, лашански преструванко?

— Хиляда и деветстотин — отвърна Коста, вкарвайки в гласа си нотка на презрение за първи път.

— Две хиляди солария.

Леоканто разигра кратко съвещание с Жером. Заби поглед в краката си, измърмори „Майната ти, дъртако“ и махна на Жером да събере чантите от палубата.

— Продаден на Корабокрушителя — обяви Замира, като едва удържаше напиращата усмивка. — За две хиляди солария.

— Ха! — Тържествуваща, почти болезнена гримаса изкриви лицето на Корабокрушителя. — Мога да купя десет такива като вас, ако ми се прище, пале! Ако някога усетя нужда да надяна на кура си нещо чуждестранно, дето за нищо не става.

— Е, спечели — рече Леоканто. — Честито. Твърде съм покрусен.

— Оправдано — отбеляза Корабокрушителя. — Защото изведнъж се намери на моя кораб. А сега бих искал да чуя колко предлагаш, за да не те опека на шиш.

— Корабокрушителю! — прекъсна го Дракаша. — Докато не видя двете хиляди солария в ръцете си, тоя кораб е на всички адове, ама не и твой!

— А, формалност — отвърна старецът, плесна с ръце и робите му върнаха креслото обратно на баржата, явно за да бъде натоварено със злато.

— Капитан Дракаша — рече Коста, — благодаря ви за любезността, но знам кога е моментът да се оттегля…

— Дел, придружи благородния Калас и слугата му до една от нашите лодки. Благороднико Калас, каня ви да останете на вечеря в каютата ми. След това можем… да ви отпратим обратно.

— Задължен съм ви, капитане. — Коста се поклони по-ниско, отколкото изискваше приличието, и изчезна през входа заедно с Делмастро и Жером.

— Изкорми тоя малък хуй с мокри уши и задръж парите му! — рече на висок глас Корабокрушителя.

— И твоите ми стигат — отвърна Замира. — Освен това… доста съм запленена от идеята да убедя истински лашански барон, че ми дължи живота си.

Робите на Корабокрушителя прехвърляха торба след торба монети на палубата на „Вестоносецът“ — злато и сребро, докато не струпаха договорената цена в нозете на Замира. Гуилем щеше да ги преброи на спокойствие, разбира се, но Замира не се тревожеше от измама и подправяне. Торбите щяха да съдържат точно каквото трябва, по същата логика, която „Таврин Калас“ бе прегърнал минути по-рано. Корабокрушителя държеше десетина добре оборудвани наемници в укрепеното си имение в края на града, но ако измамеше капитан, щяха да го погнат цели взводове пирати, а времето, в което той е можел да бяга, бе твърде далечен спомен.

Дракаша остави „Вестоносецът“ в ръцете на стражите и робите му и след половин час отново бе на борда на „Орхидеята“, изпълнена с доволство, както винаги, когато продадеше плячката си. Едно усложнение по-малко, за което да се грижи — сега целият екипаж щеше отново да се събере на един кораб, дяловете щяха да се раздадат и кесията на кораба щеше да набъбне значително. Ранените бивши Вестоносци, които не бяха с тях при оплячкосването на „Земеродно рибарче“, представляваха малък проблем, но те до един избраха временното унижение на помиярската вахта пред другата възможност — да бъдат зарязани болни в Продигал.

— Равел, Валора — рече тя, когато ги завари седнали на сянка под бака да се хилят и бърборят с Дел и десетина моряци от екипажа. — Мина по-добре, отколкото очаквах.

— Със седем-осемстотин над онова, което можеше да получим иначе! — възкликна изненадано Гуилем.

— Толкова повече мазнинка ще прошари пържолата на всеки — рече Валора.

— Докато копелето хвърли пари да провери независимите търговци… — Дел вдигна вежда в смес от възхищение и невяра. — И когато открие, че никой не е докарвал лашански благородник и наблизо до Порт Продигал напоследък…

— Разбира се, че рано или късно Корабокрушителя ще проумее какво се е случило. — Коста махна снизходително с ръка. — Точно в това му е красотата. Точно тези надути, самовлюбени, ръсещи заплахи тиранчета… е, тях можеш да ги разиграваш като музикални пиески. Дори и след хиляда години той няма да позволи някой друг да разбере, че си го преметнал посред бял ден с толкова прост номер. А с печалбите, които трупа от разликата за всеки кораб, който вземе от теб, просто няма начин да нанесе ответен удар с нещо повече от сприхави думи.

— Корабокрушителя няма власт да принуждава, ако това му е хрумнало — рече Замира. — Обявявам делото за добре осъществено. Но това не значи, че можеш да се шматкаш така нагласен с тия дрешки цяла вечер. Връщай ги в склада.

— Разбира се… капитане.

— И независимо дали той си държи езика зад зъбите или не, искам вие двамата да се скриете от поглед, докато сме тук. И двамата сте под карантина на кораба.

— Какво? Ама…

— Убедена съм, че вероятно не е много умно да откопчавам твърде често от повода двойка като вас. Ще ви дам по нещичко отгоре от корабната каса за усилията ви.

— Е, така става. — Коста започна да сваля по-деликатните елементи от своя изискан костюм. — Аз и без това май нямам особено желание да ми резнат гърлото в някой сокак.

— Умно момче. — Замира се обърна към Делмастро. — Дел, дай да съставим списъка за Веселата вахта тая вечер. Те могат да слязат с нас на брега, когато тръгнем на съвет. Да кажем… половината корабен екипаж. Да бъде честно.

— Добре — съгласи се Дел. — А докато се върнем от събранието, те могат да чакат в лодките и да се оглеждат по съвместителство за неприятности?

— Точно така — отвърна Замира. — Както и останалият екипаж, предполагам.

— Капитане… — прошепна Дел на ухото на Замира. — За какво, по дяволите, е това събрание?

— Кофти работа, Езри. — Тя погледна Леоканто и Жером, които се смееха и се шегуваха помежду си, без да забелязват, че ги наблюдават. — Кофти е, ако е истина. Кофти е и ако не е.

Тя обгърна с ръка рамото на Езри — тази млада жена, която бе обърнала гръб на живота на разглезена аристократка от Никора, издигнала се от помиярската вахта до помощник-капитан, разминала се на косъм със смъртта десетина пъти за два пъти по-малко години, за да удържи безценната „Орхидея“ на Замира на вода.

— Някои неща, които ще чуеш тази вечер, засягат Валора. Не мога да знам за какво сте си говорили вие двамата насаме… по време на редките прекъсвания, когато си говорите насаме…

Езри вирна брадичка, усмихна се и не благоволи да се изчерви.

— … но онова, което имам да казвам, може и да не ти хареса.

— Ако има нещо за изясняване между нас — рече тихо Езри, — аз вярвам, че той ще го изясни. И не се боя да чуя каквото и да било.

— Моя Езри! — възкликна Замира. — Е, тогава да се обличаме за срещата с роднините. Броня и саби. Смажи си ножниците и наточи ножовете си. Сечивата може и да ни потрябват в ролята на решителни аргументи, ако разговорът тръгне на зле.

Тринайсета глава. Решителни аргументи

Една миля дълъг самотен плаж разделя Порт Продигал от руините на падналия му страж — Кастана Вореса, Величествената Крепост.

Построена, за да властва над северния бряг на пристанищния залив на Порт Величествен, преди промяна на късмета на Островите на призрачните ветрове да донесат и съответната промяна в името на града, сега крепостта не би издържала и на атака с вулгарен език, да не говорим за сабите и стрелите на вража войска.

Да кажем, че е бил построен евтино, би било несправедливо към зидарите скръндзи. Цели няколко товара верарски гранитни блокове бяха отклонени за строежа на къщи срещу пари за вино от отегчените чиновници, живеещи далече от родните си места. Величествените планове за стени и кули се превърнаха във величествени планове за стена и най-сетне — в скромни планове за по-малка стена с казарма, и за капак на цялата афера войнишкият гарнизон, пратен в тази казарма, се загуби по време на пътуването, пометен от лятна буря.

Единствената останка от крепостта, която върши работа, е един кръгъл каменен павилион на около петдесет крачки от брега, свързан с главните развалини с широк каменен насип. Построен бил с намерението да бъде платформа за катапулти, но катапулт така и не стигнал до него. В днешно време, когато пиратските капитани на Порт Продигал свикват съвет, за да обсъдят делата си, павилионът винаги е мястото, а времето — винаги по здрач. Тук капитаните си уговарят работите насаме, застанали върху камъните на една останала несбъдната верарска империя, върху разбитите стремежи на един град държава, която въпреки това беше разбила собствените им стремежи преди седем години.

Събранието започна като всяко подобно събрание, което Замира си спомняше — под пурпурночервеното залезно небе, с фенери, наредени върху древните камъни; влажният въздух бе гъст като дъха на животно, а хапещите насекоми вилнееха с всичка сила.

На капитанските съвети нямаше вино, нито храна, и никой не седеше. Седенето склоняваше хората към губене на време. Неудобството премахваше сантиментите от думите на всички и бързо ги водеше към центъра на проблемите.

За учудване на Замира двете с Езри пристигнаха последни. Замира огледа останалите капитани един по един и когато очите им се срещаха, кимаше приветливо.

Пръв беше Роданов, сега въоръжен, заедно с помощника си Идрена Корос, жилава руса жена, мъничко по-висока от Езри. Тя имаше осанката на професионален дуелист и бе прочута с уменията си с джеретийския ятаган с широко острие.

До тях стоеше Пиеро Строци, дружелюбен плешивец, гонещ петдесетака, придружен от лейтенанта си Джак Ухорезеца, наречен така заради онова, което обичаше да реже от главите на повалените си врагове. Разправяха, че ги щавел и шиел от тях изпипани огърлици, които пазел заключени в каютата си.

Ранс беше там, а Валтеро до рамото й, както обикновено. Дясната страна на челюстта й беше в няколко преливащи се нюанса на черното и зеленото, които те караха да потръпнеш, но стоеше на краката си и поне бе така любезна да не гледа Замира на кръв, когато си мислеше, че я наблюдава.

Последна поред, но не и по значение бе Жаклин Колвард, така наречената „Баба на Островите на призрачните ветрове“, още елегантна, макар и преполовила шейсетте, макар и побеляла и изгоряла на слънцето като стара кожа. Сегашното й протеже, по съвместителство и любовница, бе Мареса Висенте, чиито бойни и мореплавателски качества още не бяха всеизвестни. Младата жена несъмнено изглеждаше достатъчно способна.

Докато някой от тях не си тръгнеше, те бяха реално отрязани от останалия свят. Групи техни моряци, по около половин дузина от всеки кораб, разговаряха напрегнато в края на насипа. На никой друг не беше позволено да стъпва на него, докато те не свършат.

„Е — помисли си Замира. — Как да го направим?“

— Замира — заговори Роданов, — ти свика съвета. Да чуем какво си наумила.

„Значи направо по същество.“

— Не толкова съм си го наумила, Джафрим, колкото ни се стовари на главите. Имам доказателства, че Архонтът на Тал Верар може би отново крои неудобни планове.

— Отново? — Роданов сви в юмруци огромните си длани. — Бонер беше тази с неудобните планове, Замира — би трябвало да очакваме Страгос да постъпи така, както всеки от нас би постъпил на негово място…

— Не съм забравила и ден от онази война, Джафрим. — Замира усети как се наежва въпреки решителността й да прояви търпение. — Много добре знаеш, че накрая я нарекох грешка.

— Загубената кауза — изсумтя Роданов. — По-скоро Тъпата Шибана идея. Да беше разбрала, че това е тъпотия, още едно време!

— Да беше направила нещо едно време, освен да приказваш — додаде меко Пиеро. — Приказваше и накрая отплава, когато Архонтовата флота почерни хоризонта.

— Аз така и не влязох в тъпата ви Армада, Пиеро. Предложих да се опитам да отклоня някои от корабите му, и поне това успях. Без помощта ми по-скоро щяхте да загубите благоприятния вятър и да ви заградят откъм север. Двете с Чавон щяхме да сме единствените капитани тук… Стига! — кресна тя. — Аз свиках съвета и имам да ви казвам нещо. Не сме се събрали тук да подлютяваме стари рани.

— Говори — подкани я Строци.

— Преди месец един бриг напусна Тал Верар. Капитанът му го откраднал от Марината на мечовете.

При тези думи изригна мърморене и всички заклатиха глави. Замира се усмихна и продължи:

— За екипаж той се промъкнал в Обветрената скала и изпразнил едно мазе със затворници. Намерението му, както и тяхното било да отплават на юг и да се присъединят към нас в Порт Продигал. Да развеят червения флаг.

— Кой би могъл да открадне кораб на Архонта от охранявано пристанище? — По тона на Роданов се разбираше, че не хваща съвсем вяра, че това е възможно. — Бих искал да се запозная с него.

— Вече се запозна — отвърна Замира. — Името му е Орин Равел.

Валтеро, който досега стоеше мълчаливо зад капитан Ранс, изфуча:

— Тоя шибан дребосък!

— Тихо! — скастри го Замира. — Снощи си загуби кесията, нали? Равел пипа бързо. Бързи ръце, бърз ум, талант да командва, а и сабята го слуша. Спечели си мястото в моя екипаж, като сам-самичък уби четирима джеремитски Избавители. — На Замира й беше малко смешно, че хвали Коста със същите полуистини, които той така се бе постарал да й разкрие.

— Но ти каза, че той си имал собствен кораб — рече Роданов.

— Да. „Червеният вестоносец“, продаден на Корабокрушителя този следобед. Пиетро, ти си го видял край Горящите земи преди няколко дни, нали?

— Действително.

— Е, гледах си аз работата, невинно отмъквах плячка ту тук, ту там из Пиринчено море и не щеш ли, засякох „Вестоносецът“ на Равел — продължи Замира. — Осуетих плановете му, меко казано. Пробих дупки в историята му и накрая я изцедих от него цялата, повече или по-малко.

— И каква е тази история? — Устата на Ранс сякаш бе пълна с дребни камъчета, но й се разбираше.

— Замисли се, Ранс. Кой е Равел? Един мъж — явно крадец. Обучен да върши многобройни необичайни неща. Но може ли един човек да изкара бриг през портата на Марината на мечовете? Може ли един човек да проникне в Обветрената скала, да победи всички стражи там, да освободи цяло мазе, пълно със затворници, и да ги качи на брига си, удобно откраднат същата тази нощ?

— Ъ — хлъцна Ранс. — Е, може би…

— Не го е направил сам — обясни Замира. — Страгос го е оставил да избяга. Страгос му е дал екипажа от затворници, жадуващи, за каквато ще да е свобода. Страгос му е дал кораб. И той е сторил всичко това, като много добре е знаел, че Равел ще отплава на Юг, за да се присъедини към нас и да хване нашия занаят.

— Искал е да внедри агент сред нас — отбеляза Строци, необичайно възбуден.

— Да. Нещо повече. — Замира огледа кръга от пирати, за да се увери, че разполага с пълното им внимание, и тогава продължи: — Той има агент сред нас. На борда на моя кораб. Орин Равел и спътникът му Жером Валора понастоящем са на служба при Архонта.

Езри завъртя рязко глава, зяпна и впери поглед в Замира. Замира незабелязано стисна лакътя й.

— Убий ги — обади се Колвард.

— Положението е много по-сложно и много по-сериозно — отвърна Замира.

— Да, сериозно — за тези двамата, за които говориш. Според мен е най-добре да превърнем усложненията в трупове.

— Ако сама бях открила измамата им, вече щяха да са. Но Равел сам ми призна всичко това. Той и Валора според неговите твърдения са агенти по неволя. Страгос им е дал бавнодействаща отрова, за която се предполага, че само той има противоотрова. След един месец те трябва да вземат следващата си доза.

— Тогава смъртта ще е избавление — измънка Ранс. — Това копеле винаги ще ги държи като кукли на конци… — Роданов й махна да млъкне.

— И каква е била тяхната мисия, да го чуем от устата на Равел? Да ни шпионират, предполагам?

— Не, Джафрим. — Замира сключи длани зад гърба си и бавно закрачи в центъра на павилиона. — Страгос иска да му направим услугата да развеем отново червения флаг пред Тал Верар.

— В това няма никакъв смисъл — отбеляза Строци.

— Има, ако имаш предвид нуждите на Архонта — възрази Колвард.

— Как? — произнесоха едновременно Ранс и Строци.

— Чувам, че между Архонта и Приори положението е взривоопасно — обясни Колвард. — Ако нещо дойде и вдъхне заплаха на добрите граждани на Тал Верар, уважението им към армията и флотата ще нарасне.

— Страгос има нужда от враг извън Тал Верар — продължи Замира. — И то колкото се може по-бързо, и има нужда от уверение, че войските му могат да го наритат. — Тя разпери широко ръце към останалите капитани и помощниците им. — И нас могат да ни изрисуват като мишени за стрели.

— Няма изгода от вкарването ни в битка — отбеляза Строци.

— За тези, които измерват изгодата си в монети, си прав. Но за Страгос това е всичко! Той залага кораб, екипаж от затворници и собственото си реноме за мисията на Равел. Не мислите ли, че намеренията му са сериозни? Сам се прави на посмешище, като позволява на „пират“ да избяга от охраняваното му пристанище, и само за да може да изкупи вината си после, като ни смаже! — Замира събра юмруци. — Това е задачата на Равел — да ни убеди, да ни измами, да ни излъже, да ни подкупи. И сякаш бихме могли да бъдем накарани да послужим, планът му е бил да го постигне сам, с „Вестоносецът“.

— Значи курсът ни е очевиден — рече Роданов. — Нищичко няма да даваме на Страгос! Няма да му играем по свирката. Все така се държим на пет хиляди мили разстояние от Тал Верар, както е след войната. Ако трябва, ще се направим на кротки за няколко месеца. — Той се пресегна и шляпна Строци по шкембето. — Ще изгорим тлъстините.

— Ако ги имаме, да ме прощавате, капитане — намеси се Идрена Корос. — Тези ваши доказателства, капитан Дракаша… Думата на тези двамата ми се струва по-тънка и от…

— Не е само думата — прекъсна я Замира. — Замисли се, Корос. Те имаха „Червеният вестоносец“. Екипажът му, оцелелите, от който сега са в моя екипаж, наистина са от Обветрената скала. Да, Архонтът ги е пратил.

— Възразявам — обади се Колвард, — макар че съм и съгласна с Джафрим, че да си траем и да не се поддаваме на провокации е най-мъдрото…

— Би било най-мъдро — прекъсна я Замира, — ако Страгос го вършеше по своя прищявка. Но не е така, нали? Той се бори за живота си. Самият му пост е заложен на карта. Той има нужда от нас.

Тя отново закрачи из центъра на павилиона и си припомни „аргументите“, с които бе излизала през годините в ролята си на магистрат в обредите по посвещаване. Това театро дали беше убедително? Надяваше се в името на боговете, че е.

— Ако изхвърлим Равел и Валора през борда и не им обръщаме внимание — заговори тя — или си траем и не закачаме Тал Верар, Страгос ще пробва нещо друго. Някаква друга интрига, за да ни подмами да влезем в битка или да убедим народа му, че ще ги нападнем. Само че следващия път боговете може да решат да не позволят инструментите на кроежите му да попаднат в наши ръце. Ще действаме на сляпо.

— Това е по-хипотетично от всичко, което съм чувал в Колегиума! — обади се Роданов.

— „Червеният вестоносец“ и затворниците наистина са знак, че Страгос е рискувал — отбеляза Колвард. — Това, че е рискувал, означава, че не може да действа открито или уверено. Доколкото познаваме ситуацията в Тал Верар… Бих казала, че заплахата е реална. Ако на Страгос му е нужен враг, ние сме единственият кавалер за този танц, който отговаря на нуждите му. Какво друго му остава? Да се сбие с Балинел? Камор? Лашейн? Картейн? Не ми се вярва.

— И какво искаш от нас, Замира? — Роданов скръсти ръце и се намръщи.

— Ние разполагаме със средство да отвърнем на удара на Архонта.

— Не можем да се бием с верарската флота — отсече Роданов. — Нито пък можем да щурмуваме проклетия град, да призовем мълния от небето или да помолим боговете да бъдат така любезни да ни отърват от Страгос. Така че по какъв начин можем да „отвърнем на удара“? Да му нараним чувствата със злонамерени писма?

— Очаква се Равел и Валора да му докладват пряко, когато получат противоотровата си.

— Те имат достъп до него — възкликна Колвард. — Убийство!

— За което ще бъдат обвинени, ако изобщо оживеят — отбеляза Строци.

— Браво на тях — рече Роданов. — И какво, ти искаш съгласието ни да ги откараш обратно в Тал Верар и да ги пуснеш да вилнеят? Да хвърчат, на всяка цена, с удоволствие ще им заема чифт ножове.

— От гледна точка на Равел и Валора има само едно малко усложнение. Те предпочитат да получат постоянна противоотрова и после да приключат със Страгос.

— Уви — обади се Ранс. — Ние толкова рядко осъзнаваме желанията си в живота…

— Кажи им, че ние имаме противоотрова — рече Колвард.

— Убеди ги, че разполагаме със средство да ги освободим. После ги насъскай по Архонта… а дали ще оцелеят след убийството или не, няма значение.

Езри отвори уста да възрази и Замира я възпря с най-изпепеляващия поглед от целия си дълго отрепетиран арсенал.

— Великолепно коварство — рече тя, когато се убеди, че Езри ще си трае. — Но твърде удобно. В твоето положение ти би ли повярвала изобщо на такова твърдение?

— Започва да ми се вие свят — обади се Строци. — Как, по дяволите, искаш да постъпим, Замира?

— Искам — отвърна тя, като произнасяше много внимателно всяка дума — никой от вас да не се тревожи, ако намеря за необходимо да вдигна малко дандания непосредствено около Тал Верар.

— И да предизвикаш с това унищожението ни! — кресна Роданов. — Искаш ли да видиш Порт Продигал затрит като Монтиер? Да ни видиш пръснати на другия край на света, а по нашите неохранявани търговски пътища да сноват сърдити верарски бойни кораби?

— Ако предприема нещо — обясни Замира, — благоразумието ще е…

— Невъзможно! — изръмжа Роданов. — Това ще довърши работата, започната от Страгос, когато смаза Свободната армада. Това ще унищожи самия ни живот!

— Или ще ни запази. — Замира сложи ръце на хълбоците си.

— Ако Страгос е решен да ни окаже натиск, той ще го окаже, независимо дали ние му играем по свирката. На борда на моя кораб разполагам със средството, с единственото ни средство да го преборим. Ако Страгос бъде съборен, с него пада и Архонатът. А ако Приори завладеят Тал Верар, ще можем весело да си оплячкосваме това море, както си щем, чак докато умрем.

— Но защо искаш да угодиш на плана на Архонта, на дори и… благоразумно?

— Равел и Валора не са светци — отвърна Замира. — Те не желаят да жертват живота си в наша полза. Искат да живеят, а за тази цел им трябва време. Ако Страгос е убеден, че те се трудят упорито в негова полза, той ще им даде нужните седмици и месеци, за да намерят разрешение. И междувременно е много вероятно да отложи другите си планове.

— Тези седмици и месеци може да са му достатъчни и да стресне града си — рече Роданов.

— Трябва да ми се довериш, че ще пипам деликатно — рече Замира. — Като братя и сестри капитани, в крайна сметка аз моля за това. Без значение какво ще чуете за Тал Верар — доверете се на преценката ми.

— Важна молба — рече Колвард. — Ти молиш никой от нас да не ти се притича на помощ?

— Не мога да измисля нищо, което би ни навредило повече от това една сутрин всичките да цъфнем пред Тал Верар, нали? Архонтът ще приключи със своята война за около десет минути. Така че оставете задачата на мен. Рискът да бъде само за моя кораб.

— Рискът е за всички нас — възрази Роданов. — Ти искаш от нас да поверим своята съдба и съдбата на Порт Продигал в твоите ръце. Без никакъв надзор.

— А какво беше по-различното през последните седем години? — Тя погледна всички капитани в кръга подред.

— Всеки от нас винаги е зависел от милостта на останалите. Всеки от нас би могъл да отплава твърде далече на север, да нападне кораб, на чийто борд е някой царствен братовчед, да убие прекалено много моряци или просто да стане твърде алчен, че да го търпим повече. Открай време сме под заплаха. Аз просто ви оказвам любезността този път, като никой друг, да би кажа предварително.

— Ами ако се провалиш? — попита Ранс.

— Ако се проваля… — отвърна Замира. — Тогава няма да има кого да накажете. Аз вече ще съм мъртва.

— Да се закълнем, че няма да се намесваме — рече Колвард.

— Това искаш, нали? Обещание да държим мечовете си в ножниците, когато изхвърлиш най-важното правило на нашето… сдружение през задния си прозорец.

— По липса на по-добър избор, да — отвърна Замира. — Точно за това ви моля.

— А ако откажем? — попита тихо Роданов. — Ако ние, четирима срещу един, го забраним?

— Тогава сме стигнали до чертата, която всички се боим да престъпим — отвърна Замира, втренчена непоколебимо в очите му.

— Аз няма да го забраня — обади се Ранс. — Ще се закълна да не те закачам, Замира. Ако се потиш за моя изгода, много хубаво. А ако умреш, докато го правиш, няма да жаля за теб.

— И аз ще ти дам клетвата си — рече Колвард. — Замира е права. Нашата обща безопасност във всеки един момент зависи от това кой от нас, по дяволите, е най-лудият. Ако има шанс да ритнем Максилан от пиедестала, ще се моля за успеха ти.

— Очевидно Замира Дракаша гласува за Замира Дракаша — каза Замира и погледна Роданов и Строци.

— На мен всичко това никак не ми харесва — рече Строци. — Но ако работата се сговняса, никой кораб, плаващ по моето море, не може да бяга като моя „Оспрей“. — Той се усмихна и изпука с кокалчетата на ръцете си. — Какво пък, по дяволите. Развей си фустата пред Архонта, да видим дали ще е навит да те обара. Аз хич няма да съм наблизо.

— Явно имам възможността… — заговори Роданов, когато всички очи се обърнаха към него — … да проявя саможивост. — Той въздъхна и разтърка чело. — Според мен всичко това е неразумно, но ако приема, че твоето обещание за благоразумие е също тъй обвързващо като моята клетва за ненамеса… Много добре. Върви и задействай тоя смахнат кроеж.

— Благодаря — отвърна Замира и усети как топла вълна на облекчение я заля от глава до пети. — Не беше ли по-лесно, отколкото да се накълцаме на парчета?

— Това трябва да си остане между нас — рече Колвард. — Аз не искам клетва, аз го очаквам. Страгос може да има и други очи и уши в Продигал. Ако това стигне до някой, който не е тук, времето, прекарано на това събрание — за мисията на Замира да не говорим, — ще бъде напълно пропиляно.

— Така е — рече Строии. — Мълчание. Всички богове са ни свидетели.

— Всички богове са ни свидетели — повториха останалите.

— Веднага ли потегляш? — попита Колвард.

— Екипажът ми има нужда от една нощ на брега. Не мога да ги помоля да отплаваме, без да им дам поне това. Ще ги пратя на половини и ще продам останалата плячка колкото се може по-бързо. След два-три дни ще опразня пристанището.

— Пътят до Тал Верар е три седмици — рече Роданов.

— Да — отвърна Замира. — Ако нашите момчета се гътнат по пътя, всичко това губи смисъла си. Имам намерението да действам бързо. — Тя отиде при Роданов, сложи длан на дясната му буза и се вдигна на пръсти, за да го целуне по другата. — Джафрим, разочаровала ли съм те някога?

— Нито веднъж след войната — отвърна Роданов. — Ох, че гадост. Дори и това е слабо казано. Не ме притеснявай така, Замира. Просто… не се издънвай.

— Ей, как мога и аз да получа малко внимание? — обади се Колвард.

— Днес съм щедра, но недей да пускаш ръце, ако предпочиташ да не се отделят от тялото ти. — Тя се усмихна, целуна Колвард по сбръчканото чело и прегърна старата жена. Предпазливо, защото трябваха доста усилия, докато наместят някак всичките мечове и ками, с които бяха накичени двете.

„Винаги е така — помисли си Замира. — Винаги е така в живота.“

Утгар чакаше на входа към палубата да подаде ръка, когато Замира и Езри тръгнаха да се качват на борда на „Отровната орхидея“. Единайсетият час на вечерта беше преполовил.

— Добре дошли, капитане. Как сте?

— Прекарах цял ден в караници с Корабокрушителя и капитанския съвет — измърмори Замира. — Искам си децата и едно питие. Езри…

— Да?

— Ти, Равел, Валора. В каютата ми, незабавно.

Щом влезе в каютата си, Замира намята безразборно палтото, сабите, жилетката от елдерглас и шапката си върху хамака, рухна със стон в любимото си кресло и качи Паоло и Косета в скута си. Познатият аромат на тъмните им къдрави коси я унесе и огледа с пълно доволство малките им пръстчета, уловени в загрубелите й ръце. Тези на Косета, още толкова мънички и несигурни… Паоловите израстваха все по-дълги и все по-сръчни всяка седмица. Богове, те растяха твърде бързо, твърде бързо.

Познатото им бърборене я успокои до мозъка на костите й — очевидно Паоло цял следобед се беше борил с чудовищата, които живееха в нейната ракла, а Косета сега беше решила, като порасне, да стане Крал на Седемте същини. Замира се замисли дали да не й обясни разликата между крал и кралица, но реши, че няма да си струва усилията — ако се възпротивеше на Кос, това щеше да доведе до въртящи се в кръг спорове, които щяха да продължат дни наред.

— Стана крал! Седем същи! — заяви момиченцето и Замира кимна сериозно.

— Не забравяй клетото си семейство, като седнеш на трона, миличко.

Вратата се отвори и Езри влезе с Коста и Валора… или може би Де Фера? Да му се не видят и натрупаните една връз друга самоличности!

— Заключи — нареди Замира. — Паоло, донеси на мама четири чаши. Езри, можеш ли да се оправиш с една от бутилките лашейнско синьо? Точно зад тебе са.

Паоло, примрял от възложената му отговорност, нареди четири чашки на лакираната маса върху раклата. Коста и Де Фера се настаниха на възглавници на пода, а Езри бързо извади запечатаната с восък тапа от бутилката. Ароматът на свежи лимони изпълни каютата и Езри напълни чашите до ръба с вино с цвета на океанските дълбини.

— Уви, наздравиците ми свършиха — рече Замира. — Понякога човек има нужда просто да пийне. Пийте. — Тя придържа Кос с лявата си ръка и изгълта виното на един дъх, наслаждавайки се на смесените вкусове на подправки и цитруси. Усети как тръпките на ледена жега се плъзват по гърлото й.

— Искам — рече Косета.

— Това е питие за мама, Кос, и вкусът му няма да ти хареса.

— Искам!

— Казах… Е, много добре. Няма как да се боиш от огъня, ако не си опариш пръстите. — Тя наля няма и един пръст от синьото вино в чашата си и внимателно я подаде на Кос. Момичето я пое със страшно сериозен израз, изля я в устата си и я тресна в масата.

— Като ПИКНЯ! — провикна се тя и тръсна глава.

— Отглеждането на деца сред моряци си има и своите недостатъци — рече Замира и улови чашата, преди да е паднала от масата. — Но пък собственият ми принос за обогатяване на речника й несъмнено е най-голям.

— ПИКНЯЯААА — извряска Косета и се разкиска, страшно доволна от себе си. Замира й изшътка.

— Аз искам да вдигна наздравица. — Коста се ухили и вдигна чаша. — За ясните възприятия. Току-що, след толкова седмици, разбрах кой е истинският капитан на този кораб.

Де Фера се изкиска и чукна чашата си в неговата, Езри обаче остави виното си недокоснато и се вторачи в дланите си. Замира реши да не протака — Езри явно имаше нужда да остане насаме с Жером.

— Ето какво е положението, Равел — рече тя. — Не знаех, че щях да защитавам твоя план, докато не ми се наложи.

— Значи ще ни откарате…

— … обратно в Тал Верар. Да. — Замира си наля още една чаша вино и този път отпи по-сдържано. — Убедих съвета да не изпада в паника, ако от север се разнесе мълва по повод пакостта, която смятаме да сторим.

— Благодаря ви, капитане. Аз…

— Не ми благодари с думи, Равел. — Замира отново отпи от виното си и остави чашата си. — Благодари ми със спазване на твоите задължения от договорката. Намери начин Максилан Страгос да бъде убит.

— Да.

— Нека изясня и още нещо. — Замира внимателно обърна Косета така, че момиченцето да гледа през масата право към Коста. — Всички на борда на този кораб ще рискуват живота си, за да ви дадат шанс в този кроеж. Всички до един.

— Аз… аз разбирам.

— Ако времето минава и не можем да намерим разрешение за онова, което ви е сторил Страгос… е, достъпът ви до него няма да е вечен. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна, преди да се стигне до това. Но ако няма друг избор, ако времето тече, а единственият начин да го свалите, е да жертвате себе си… Няма да чакам да ви видя отново, разбирате ли ме?

— Ако се опре дотам — рече Коста, — аз ще го изправя пред съда на боговете с голи ръце. Ще отидем заедно.

— Богове — повтори Косета. — Голи ръце!

— Пикня! — провикна се Коста и вдигна чаша към Косета, която избухна в такъв силен кикот, че щеше да се разпадне.

— Благодаря ти, Равел, за този дар за дъщеря ми, която цяла нощ ще повтаря тая дума…

— Извинявайте, капитане. Та кога потегляме?

— Половината екипаж слиза на брега тази вечер, а другата — утре вечер. Вдругиден ще ги съберем на купчини — тези, дето искат да останат с нас. Надявам се утре да се отървем от товара. Значи… два дни. Два и половина може би. А после ще видим как лети „Орхидеята“.

— Благодаря, капитане.

— Това е всичко — рече Замира. — Децата ми отдавна трябваше да са заспали, а аз имам намерението да се възползвам от привилегията да захъркам шумно, колкото си ща, веднага щом излезете от каютата ми.

Коста пръв схвана намека — той пресуши чашата си и скочи на крака. Де Фера го последва и понечи да си тръгне, но Езри се обади тихо:

— Жером. Може ли да дойдеш в моята каюта? Само за няколко минути?

— За няколко минути? — ухили се Жером. — Тц-тц, Езри, кога стана такава песимистка?

— Сега — отвърна тя и изтри усмивката от лицето му. Натъжен, той й помогна да стане.

Миг по-късно вратата на каютата се затвори и остави Замира насаме със семейството й в едно от тихите прекъсвания, които бяха толкова ужасно редки. За кратко всяка нощ тя можеше да си представи, че корабът й нито плава към опасността, нито бяга от нея и че е повече майка, отколкото капитан, заедно с обикновената загриженост за децата й.

— Мамо — обади се Паоло без предупреждение. — Искам да се науча да се бия с меч.

Замира не можа да се сдържи — тя се загледа в него, а после избухна в смях. Обикновен? Богове, как би могло едно дете, родено за такъв живот, да бъде поне малко от малко обикновено?

— Меч! — провикна се Косета, вероятният бъдещ крал на Седемте същини. — Меч! Меч!

— Езри, аз…

Джийн видя шамара, но и през ум не му мина да се опита да пресече удара. Тя вложи в него цялата си сила, което означаваше нещо, и сълзи замъглиха зрението му.

— Защо не ми каза?

— Да ти кажа…

Езри вече ридаеше, но следващият й удар се стовари над десния му лакът с неотслабваща сила.

— Ох… — изохка той. — Какво? Какво?

— Защо не ми каза?

Това беше почти крясък. Джийн разпери ръце, за да улови юмруците й. Един неин удар в ребрата или в слънчевия сплит, и нямаше да го отпусне с часове.

— Езри, моля те. Какво да ти кажа? — Той коленичи на тесния под на каютата й и зацелува пръстите й, докато тя се мъчеше да се изтръгне. Накрая я пусна и коленичи пред нея, отпуснал ръце.

— Езри, ако имаш нужда да ме удряш, то удряй ме, в името на боговете. Ако имаш нужда от това, и за миг няма да ти се възпротивя. Никога. Само… ми кажи какво искаш.

Тя сви юмруци и Джийн се стегна, за да посрещне нов удар. Но Езри се свлече на колене и обви с ръце шията му. Сълзите й опариха бузите му.

— Как можа да не ми кажеш? — прошепна тя.

— Всичко, което искаш да знаеш, ще ти го кажа сега, само…

— Отровата, Джийн.

— О… — изохка той и се стовари настрани до задната стена на каютата. Тя се плъзна до него. — Ох, мамка му.

— Ти, копеле егоистично, как можа да не…

— Дракаша е разказала историята ни пред капитанския съвет — рече Джийн безизразно. — Ти си била там и си я чула.

— От нея, не от тебе! Как можа да ми го причиниш?

— Езри, моля те…

— Ти си единственото… — прошепна тя през желязната хватка на прегръдката си — … единственото нещо в целия този шибан океан, което е мое, Джийн Танен. Корабът не е мой. По дяволите, та дори тази каюта не е моя. Нямам шибано скрито съкровище. Нямам семейство и титла — вече не. И най-сетне, когато най-после получавам нещо в замяна…

— … се оказва, че имам… един значителен недостатък.

— Можем да предприемем нещо — рече Езри. — Да намерим някого. Лекари, алхимици…

— Опитах, Езри. Алхимици и отровители. Трябва ни противоотровата на Страгос или образец от неговата отрова, от която да направят.

— И аз не заслужавах да го знам? Ами ако беше…

— Пукнал някоя нощ ли? Езри, ами ако Избавител бе пронизал черепа ми с нож или екипажът ме бе убил в деня на срещата ни?

— Това не си ти — отвърна тя. — Човек като тебе не умира така. Знам, просто знам…

— Езри, ти си виждала всичките ми белези и знаеш, че не съм…

— Това е друго — рече тя. — Това е нещо, което просто не можеш да пребориш.

— Езри, аз се боря с него. Боря се с него всеки ден, откакто Архонтът ме отрови с тази гадост. Двамата с Леоканто броим дните, разбираш ли? Първите няколко седмици лежах буден нощем и бях убеден, че го усещам как прави нещо вътре в мен… — Той преглътна и собствените му сълзи потекоха по лицето му. — Виж, когато съм тук, вътре, то не съществува, разбираш ли? Когато съм с теб, аз не го усещам. Не ми пука за него. Тук е… тук е друг свят. Как бих могъл да ти кажа? Как бих могъл да го разруша?

— Бих го убила! — прошепна тя. — Страгос. Богове, ако той беше тук сега, щях да му прережа шибаното гърло…

— Аз щях да помагам. Повярвай.

Езри пусна врата му и двамата коленичиха в полумрака, взрени един в друг.

— Обичам те, Джийн — прошепна тя най-сетне.

— Обичам те, Езри. — Щом го произнесе, сякаш внезапно камък падна от сърцето му. Чувстваше как най-сетне си поема дъх след векове под водата.

— Не мога да позволя да умреш — рече тя.

— Ти не… не можеш…

— Мога да правя, каквото си ща! — заяви Езри. — Мога да те закарам в Тал Верар. Мога да ти купя време, за да вземеш от Страгос онова, което ти е нужно. Мога да ти помогна да му сриташ задника.

— Езри, Дракаша е права — изтъкна Джийн. — Ако не мога да взема онова, което ми е нужно, от него… Свалянето на Страгос е по-важното…

— Не го казвай.

— Ще го направя — отвърна той. — Има смисъл. Богове, не искам, но ако нямам избор, аз ще се жертвам заради него.

— Проклет да си — прошепна тя и толкова бързо, че той не успя да откликне, скочи на крака, грабна го за предницата на туниката и го блъсна в десния борд. — Няма! Няма, ако го бием, Джийн Танен. Не и ако победим.

— Но аз нямам избор…

— Направи нов избор, кучи сине! — Езри го прикова към дъските с целувка, която си беше чиста алхимия, а ръцете му слязоха надолу по туниката към брича й и той откопча колана с оръжията й с колкото можеше повече безвъзмездно галене на онези места, които той не покриваше.

Тя взе колана от ръцете му и го запокити към една от стените от втвърдено платно. Той издрънча и се плъзна на пода.

— Ако няма начин, изнамери начин, Джийн Танен. Точно в тази каюта не ебат неудачници.

Той я вдигна, направи седалка за нея от кръстосаните си ръце и я завъртя така, че гърбът й опря в дъските, а краката й увиснаха. Целуна гърдите й през туниката и се ухили, щом забеляза реакцията й. Спря и отпусна глава на гръдта й и усети как сърцето й бясно бие под лявата му буза.

— Щях да ти го кажа — прошепна той. — Някак си.

— Да бе, някак си. „Мъжът — цитира тя. — Как разговорът в мишка го превръща…“

— О, не стига, че трябва да понеса това от теб, а сега и Лукарно ме наказва…

— Джийн — прекъсна го Езри, прегърна главата му и я притисна още по-силно до себе си. — Остани с мен.

— Какво?

— Този живот е хубав — прошепна тя. — И ти му пасваш. Ние му пасваме. След работата със Страгос… остани с мен.

— Тук ми харесва — каза Джийн. — Понякога си мисля, че ми се иска да остана завинаги. Но има и… други места, които бих могъл да ти покажа. Други неща, които можем да правим.

— Не съм убедена, че ще се приспособя добре към сухоземния живот…

— И на сушата има пирати, същите като в морето — промърмори той между целувките. — Аз съм един от тях. Ти би могла…

— Остави това. Не е нужно да го решаваме сега. Само… си помисли за онова, което ти казах. Не съм те довела тук да водим преговори.

— А за какво ме доведе тук?

— За да вдигаме шум — прошепна тя и започна да съблича туниката му. — Много, много шум.

Точно преди смяната на вахтата в полунощ Гуилем излезе от новата си квартира в тесния коридор между четирите по-малки корабни каюти. Намръщен и облечен само с набедрена превръзка и набързо метната жилетка, той отиде до вратата на старата си каюта. От ушите му стърчаха фланелени парцали.

Гуилем удари по вратата няколко пъти. Отговор не последва. Той почука отново и кресна:

— Треган, кучко! Ще си го получиш за това!

— Значи подготовката е почти приключила?

Двамата мъже се срещнаха сред развалините на каменна къща без покрив южно от самия град, толкова близо до злокобната джунгла, че дори и пияниците и кибиците не изпълзяваха тук да се приютят. Беше почти полунощ, плющеше дъжд, топъл като плюнка.

— Днес следобед продадохме всичкия боклук. Товарихме вода и бира като луди. Храна вече имаме повече от достатъчно. Като съберем утре всички, които искат, убеден съм, че ще потеглим.

Джафрим Роданов кимна и за стотен път огледа разрушената къща и сенките й. Ако някой е достатъчно близо, че да може да подслушва през плющенето на дъжда, ще е достатъчно близо и да го забележат, заключи той.

— Дракаша каза… доста обезпокоителни неща, когато свика съвета. Какво ви каза за плановете си, като отплава пак?

— Нищо — отвърна другият. — Странно. Обикновено ни отпуска цяла седмица да правим главите и да ни изсмучат кесиите. Огън й гори под задника, а за нас, останалите, е мистерия.

— Разбира се — рече Роданов. — Тя не би ви казала нищо, докато не потеглите. Но нищо ли не спомена за Архонта? За Тал Верар?

— Не. Е, какво смяташе, че е намислила тя?

— Знам точно какво прави Замира. Но не съм съвсем убеден, че е разумно — въздъхна Роданов. — Може да докара сума ти лайна на всички на Островите на призрачните ветрове.

— И значи ти…

— Да. — Роданов подаде кесия и я тръсна, за да се чуят монетите вътре. — Точно както го обсъдихме. Дръж си очите отворени. Записвай, каквото видиш. После ще искам да го чуя.

— Ами другото?

— Тука е — отвърна Роданов и вдигна една чанта от промазано платно с нещо тежко вътре. — Сигурен ли си, че разполагаш с място, където няма да го намерят?

— Сандъкът ми. Привилегия на ранга, нали така? Има двойно дъно.

— Става. — Роданов му подаде чантата.

— И ако трябва да… ползвам това нещо…

— Отново както го обсъдихме. Тройно колкото ти платих сега те чака, след като го свършиш.

— Искам повече — рече мъжът. — Искам място на борда на „Владетелят“.

— Разбира се. — Роданов протегна ръка и другият я стисна. Ръкуваха се с традиционното ръкостискане на вадраните — стиснаха си ръцете над китките. — Знаеш, че един добър моряк винаги ще ми е от полза.

— В момента ти го използваш, хей! Само искам да бъда сигурен, че ще си имам дом, след като всичко това приключи. По един или друг начин.

Усмивката на Утгар бе едва забележим бял полумесец на фона на мрака.

На север изток в Пиринчено море, носена от мокрия северен вятър, който духаше откъм десния борд, „Отровната орхидея“ пореше вълните като разюздана кобила в галоп. Беше третият ден на Аурим.

След цял ден старателно извъртане по лъкатушния и запречен със скали Търговски проход те заобиколиха още два рифа и острови и най-сетне и последният покрит с джунгла купол и последният дим от вулкан на Островите на призрачните ветрове потънаха отвъд хоризонта.

— Ето каква е играта — заговори Дракаша пред групата, която бе събрала на квартердека. Делмастро, Треган, Гуилем, Утгар, Насрин, Оскари и моряците занаятчии — дърводелци, майстори на платна и тъй нататък. Мумчанс слушаше от мястото си на руля, а Локи — от стълбите на квартердека заедно с Джийн и половин дузина свободни от вахта моряци. Никой не ги бе поканил да чуят кратката реч на капитана, но пък и никой не ги гонеше. Нямаше смисъл — новината така или иначе щеше да плъзне по кораба по-бързо и от пожар.

— Плаваме към Тал Верар — съобщи Дракаша. — Ще позволим на нашите нови приятели Равел и Валора да свършат някои тъмни дела на брега.

— Наградата — напомни Мумчанс.

— Прав е — подкрепи го Гуилем. — Ще прощавате, капитане, но ако се появим пред очите на Тал Верар…

— Ако „Отровната орхидея“ хвърли котва, да, аз струвам много пари. Но ще понагласим тук-там нещичко по моя красив кораб, ще променим малко плана за плаване, ще сменим фенерите на кърмата с нещо по-простичко и ще изпишем на нея с големи букви фалшиво име…

— Как ще наречем кораба, капитане? — попита дърводелецът.

— Аз имам предпочитания към „Химера“.

— Нагло! — забеляза Треган. — Но какво ще спечелим ние, останалите, от тия „тъмни дела“, Дракаша?

— Нищо, което бих искала да обсъждам, преди работата да се свърши — отвърна Дракаша, — но печалбата за всички нас ще бъде значителна. Може да се каже, че отиваме там с благословията на целия капитански съвет.

— Тогава защо те не са тук да ни помогнат? — попита Насрин.

— Защото има само един капитан, и тя е най-добрата в занаята си! — Дракаша се поклони театрално. — А сега се връщайте към задълженията си или към безделието си! Кажете новината на всички.

Няколко минути по-късно Локи безделничеше, сам с мислите си, на левия парапет, когато Джийн застана до него. И небето, и морето се наливаха с бронз около залязващото слънце, а океанският въздух бе топъл, ала въпреки това освежителен след душната атмосфера на Островите на призрачните ветрове.

— Да усещаш нещо странно? — попита Джийн.

— Какво, за… а, говориш за отровата. Не. Не мога да кажа, че се чувствам по-добре или по-зле от обичайното напоследък. Но, ами… сигурен съм, че ще пробвам да те известя, ако почна да драйфам тритони примерно. Стига да успееш да чуеш, че някой чука по вратата на оная каюта…

— О, богове. Недей и ти. Езри без малко да катурне Гуилем през хакборда…

— Е, да бъдем честни — хората ще забележат неразборията, която обикновено съпровожда нападение над кораба…

— А сега и тебе те заплашва внезапна злополука…

— … на джеремитски Избавители, яхнали кавалерийски жребци. Откъде намирате енергия?

— Тя улеснява нещата — отвърна Джийн.

— А…

— Езри ме помоли да остана — съобщи Джийн, забил поглед в ръцете си.

— На борда на кораба? След като всичко това приключи? Ако нещо от нас оцелее?

Джийн кимна.

— И според мен тя имаше предвид и теб…

— О, ама разбира се — отвърна Локи, без да потиска докрай нотката на сарказъм. — А ти какво каза?

— Казах й… Мислех, че може би тя може да дойде с нас.

— Ти я обичаш. — Локи кимна на себе си, преди Джийн да успее да отговори. — Не просто си запълваш времето, докато си тук. Наистина си паднал от скалата, а?

— Да — прошепна Джийн.

— Бива си я нея — рече Локи. — Има и ум, и огън. Има вкус и към отнемането на разни неща от хора, стоящи пред острие на меч, което според моя устав е ценно качество. И на нея поне можеш да се довериш да ти пази гърба в битка…

— Аз винаги съм ти имал доверие…

— Да стоя зад гърба ти в битка — разбира се. Но на нея можеш да се довериш за това, че няма да изложи всички, преди битката да е свършила. Вие спечелихте боя на „Земеродно рибарче“, не аз. А аз видях как я ритаха — повечето хора щяха да гушкат хамака няколко дни след това. Но тя е прекалено голям инат, че да спре да се движи. Вие двамата наистина си подхождате.

— Говориш така, сякаш трябва да избирам между нея и тебе…

— Разбира се, не е задължително. Но нещата ще се променят…

— Ще се променят, да. И ще се подобрят. Това не значи задължително край на всичко.

— Да я вземем с нас? Трима срещу света? Да започнем всичко отначало, да създадем наново банда? Този разговор не сме ли го водили и преди?

— Да, и…

— По онова време се правех възможно най-успешно на впиянчен гъз. Знам. — Локи постави лявата си длан върху десницата на Джийн. — Прав си. Всичко може да се промени и да се подобри. Виждали сме го да се случва с други хора, може би и на нас може да ни се случи, за разнообразие. Щом свършим играта с Кулата на греха, ще сме дяволски богати и вече няма да сме добре дошли в изисканото общество на Тал Верар. Тя може да дойде с нас… или ти да останеш с нея…

— Още не знам — рече Джийн. — Никой от нас не знае. Решихме да се справим с въпроса, като не го засягаме до края на пътешествието.

— Отлична идея.

— Но искам…

— Слушай. Когато му дойде времето, ще направиш нужния избор, и не мисли за мен, ясно? Вие сте чудесна двойка. Може би ти можеш да станеш и по-добър…

Локи се ухили, за да даде на Джийн да разбере, че няма нужда да му пръсва мозъка.

— … но със сигурност знам, че от това по-добра тя не може да стане. Никога. — И като го каза, той стисна ръката на Джийн. — Радвам се за теб. Ти успя да си откраднеш нещо от цялото това безизходно безумие, в което ни натика Страгос. Дръж го здраво.

Като че нямаше нищо повече за казване, затова те се заслушаха в крясъците на кръжащите чайки и гледаха как слънцето потъва зад далечния хоризонт и кърви огън в морето. Най-сетне зад гърба им по стъпалата на квартердека затропаха тежки стъпки.

— Мойте момчета — рече Дракаша, застана зад тях и обви с ръце раменете им. — Тъкмо двойката, с която исках да говоря. Свалям ви от следобедна вахта заедно с всички останали Червени.

— Ъъ… много щедро — рече Локи.

— Не, не е. Отсега нататък следобед сте предоставени на благоволението на дърводелеца. Тъй като ще се промъкнем в Тал Верар за ваша полза, повечето от промените по „Орхидеята“ ще са ваша отговорност. Боядисване, дялкане, такелаж — доста работа ще си имате двамата.

— Охо! — възкликна Локи. — Това ми звучи като направо великолепен начин да прекараме плаването!

Не беше.

— Земя на хоризонта! — извика постовият на мачтата в ранната вечер. — Земя и огън един румб дясно на борд от носа!

— Огън? — Локи вдигна очи от ръката, която му се беше паднала в разразилата се под бака игра на карти. — Мамка му! — Той пусна картите на палубата, губейки облога от седем солария. Едногодишната заплата на честен верарски труженик и обичаен залог в игрите след изплащането на дяловете от плячката. Из кораба плаваха много излишни пари, след като така набързо отплаваха от Порт Продигал.

Щом излезе навън, Локи едва не се сблъска с Делмастро.

— Лейтенант, това Тал Верар ли е?

— Трябва да е.

— Ами огънят? Сигурно ли е? — Огън в града можеше да значи някакво бедствие или пък гражданска война. Хаос. Страгос можеше и да е мъртъв вече или обсаден, или дори победител — и затова да няма нужда повече от Локи и Джийн.

— Двайсет и първи сме, Равел.

— Знам проклетата дата, просто… о.

Двайсет и първи Аурим — феста Йоно, голямото шествие на Господаря на ненаситните води. Локи въздъхна облекчено. Далече от обичайните ритми на града той съвсем бе забравил за празника. По време на феста Йоно верарците се отблагодаряваха на Йоно за стореното от него за съдбата на града с обредно изгаряне на стари кораби, а хиляди пияници всяваха бъркотия по доковете. Локи го беше наблюдавал само от балконите на Кулата на греха, но по време на празника беше много оживено. По дяволите, та това щеше дори да улесни промъкването в града. Там щяха да се случват хиляди неща, които да създават работа на стражата.

— Всички на палубата! — разнесе се вик откъм кърмата. — Всички в средата на палубата! Капитанът ще говори!

Локи се ухили. Когато по време на игра на карти призоваваха всички на палубата, играта трябваше да спре и всички да оттеглят залозите си. Неговите седем солария скоро щяха да се приберат у дома.

Орхидеите се струпаха шумно в средата на палубата и след няколко минути Дракаша им махна да млъкнат. Капитанът постави една празна бъчва до гротмачтата и лейтенант Делмастро скочи върху нея, облякла прилично палто от корабните запаси от хубави дрехи.

— До края на нощта ние сме „Химера“ и никога не сме чували за „Отровната орхидея“! — провикна се тя. — Капитанът съм аз! Ще обикалям квартердека, ако на някого му трябва нещо, а Дракаша ще е в каютата си, освен ако всичко не отиде по дяволите.

— Ако друг кораб ни поздрави, ще отговарям аз. Останалите се преструвайте, че не говорите терински. Задачата ни е да закараме двама от новите ни приятели на брега, за да свършат една работа, която ще е важна за всички нас. Равел, Валора — ще ви изпратим в същата лодка, която подарихте за нашата кауза преди много, много седмици. — Тя млъкна и остави внезапния взрив от бърборене да утихне. — През следващите два часа ще спуснем котва. Ако до изгрев-слънце не се върнете, корабът ще отплава и никога повече няма да припарим по-близо от петстотин мили до този град.

— Разбираме — рече Локи.

— След като спуснем котва, искам двойни постове по мачтите — продължи Делмастро. — Пуснете мрежи бръсначи и от двете страни, бързи за издигане, но ги оставете спуснати. Подпрете пръти отстрани до парапета и подгответе саби и на двете мачти. Ако митничарска лодка или каквото и да било друго в униформа се опита да ни посети, поканете ги на борда и ги затворете за през нощта. Ако нещо по-голямо ни обезпокои, отблъсваме нападателите, вдигаме платна и бягаме като дяволи.

Идеята бе посрещната с одобрително мърморене.

— Това е. Курс към Тал Верар. Мумчанс, спри ни на около миля от Смарагдовите галерии. И вдигнете на хакборда атмирски сив вимпел.

Ашмир, макар и да си нямаше собствена търговска и военна флота, въртеше оживено дела по удобни регистрации на контрабандисти, капери и търговци, които не плащаха мито. С това знаме никой нямаше да ги погледне втори път. Още по-важно, никой нямаше да дойде просто за да си побъбри със сънародници далече от дома. А спускането на котва във водите югоизточно от града щеше да им даде достъп до Кастелана и те можеха да стигнат при Страгос, без да се промъкват твърде наблизо до претъпканите марини или главното пристанище.

— Хей! — Утгар шляпна Локи и Джийн по гърбовете. — Вие двамата в какво се забърквате, по дяволите? Да ви трябва телохранител?

— Равел е единственият телохранител, който ми трябва — подсмихна се Джийн.

— Прав си, признавам ти го. Но в какво си завирате носа, а? Нещо опасно?

— Вероятно не — отвърна Локи. — Виж, Дракаша ще разкаже цялата история, може и по-скоро, отколкото си мислиш. За тази вечер нека кажем, че ще изпълняваме най-обикновени поръчки.

— Ще наминем да видим баба — рече Джийн. — Ще изплатим чичовите дългове на комар. Ще вземем три хляба и един бушел лук от Нощния пазар.

— Добре, добре, трайте си. А ние, останалите, да стоим тук и да тъпеем, а?

— Надали — отвърна Локи. — Този кораб е пълен с малки изненади, не е ли така?

— Вярно си е — изкиска се Ушгар. — Ей, вярно си е! Ще внимаваме. Боговете да ви държат под око и тъй нататък.

— Благодаря. — Локи се почеса по брадата и после щракна с пръсти. — По дяволите, без малко да забравя нещо! Жером, Утгар, до след малко.

Той хукна към кърмата, като разбутваше работниците от Синята вахта и отегчените Червени, които помагаха за ваденето на оръжия от оръжейната. Превзе стълбите на квартердека с два бързи скока, плъзна се по парапета на стълбата, водеща към каютите, и почука силно на вратата на Дракаша.

— Отворено е! — извика тя.

— Капитане! — Локи затвори вратата след себе си. — Трябва пак да взема назаем парите, които бяха в моя сандък.

Дракаша се беше изтегнала в хамака си с Паоло и Косета и им четеше от дебела книга, която страшно приличаше на „Практически лексикон на мъдрия мореплавател“.

— Формално тези пари бяха разпределени по дяловете — рече Дракаша, — но мога да ти дам равностойна сума от корабната каса. Всичките ли?

— Двеста и петдесет солария трябва да стигнат. О, и, такова, те няма да се върнат с мен.

— Очарователно — забеляза тя. — Това значение на „назаем“ не ме задължава особено да стана от хамака си. Като излизаш…

— Капитане, Страгос е само половината от работата за тази вечер. Трябва да се постарая и Рекин да мърка доволно. Той притежава властта да смаже този кроеж като муха, ако не се старая. Освен това… ако му погъделичкам въображението, може да успея да изкрънкам от него още едно полезно нещо.

— Значи ти трябва подкуп.

— Между приятели го наричаме възнаграждение. Хайде де, Дракаша. Смятай го за инвестиция в нашия желан завършек.

— Добре — само заради спокойствието ми. Ще уредя да те чака, когато напуснеш кораба.

— Твърде си…

— Хич даже не съм любезна. Да те няма.

Нямаше ги тук от седем седмици, а им се струваше, че е било преди цял един живот.

Застанал на левия парапет и загледан отново в островите и кулите на Тал Верар, Локи усещаше как тревогата и меланхолията се смесват като алкохолни питиета. Облаците, ниски и тъмни, висяха над града и отразяваха оранжевата светлина на празничния огън, пламтящ в главното пристанище.

— Готов ли си? — попита го Джийн.

— Готов съм и се потя здраво — отвърна той.

Бяха се пременили във взети назаем фини дрехи, ленени шапки и наметала. С наметалата им беше топло, но те не бяха рядкост по улиците на много квартали и означаваха, че този, който ги носи, вероятно носи и оръжие и с него не бива да се заяждаш. Надяваше се, че допълнителното облекло ще ги защити от случайния поглед на някой неудобен, който може да ги разпознае.

— Спускайте! — извика Оскари, начело на моряците, които спускаха лодката им на вода. Със стържене на въжета и макари малката лодка се спусна надолу в мрака и цопна във водата. Утгар се спусна по въжената стълба, за да развърже всичко и да подготви веслата. Щом Локи се приготви да слезе на входа, Делмастро го хвана за лакътя.

— Каквото и да се случи, доведи го обратно! — прошепна му тя.

— Няма да се проваля — отвърна Локи. — И той също.

— Замира каза да ви дам това. — Делмастро му подаде тежка кожена кесия, натъпкана догоре с монети. Локи кимна за благодарност и я пъхна в един вътрешен джоб на наметалото.

Когато се спусна към лодката, той мина покрай Утгар, който го поздрави жизнерадостно и продължи да се катери. Локи скочи в лодката, но не пусна стълбата, за да може да се изправи. Погледна нагоре и на светлината на корабните фенери видя Джийн и Езри да се сбогуват с целувка. Тя му прошепна нещо и се отделиха един от друг.

— Това е безкрайно по за предпочитане от последния път, когато заедно деляхме тази лодка — каза Джийн, щом се настани на пейката и нагласи греблата в жлебовете им.

— Ти си й казал истинското си име, нали?

— Какво? — Джийн разтвори широко очи, после се намръщи. — Това предположение ли е?

— Не ме бива много да чета по устните, но последната дума, която ти каза, беше от една, а не от две срички.

— О… — въздъхна Джийн. — Ама хитро копеленце си ти!

— Да, и в трите важни отношения.

— Казах й го и не съжалявам…

— Богове, не се сърдя, Джийн! Само се фукам. — Те загребаха заедно. Налягаха здраво и лодката пореше тъмната развълнувана вода към канала между квартала Галецо и Изумрудените галерии.

Докато гребяха, не разговаряха. Веслата скърцаха, водата се плискаше, а „Отровната орхидея“ се отдалечаваше отзад, белите й платна се стапяха в мрака и накрая от нея се виждаше единствено мъждиво съзвездие от фенери.

— Алхимикът — рече Локи без предупреждение.

— А?

— Алхимикът на Страгос. Той е ключът към цялата тази каша.

— Ако под „ключ“ имаш предвид „причина“…

— Не, слушай. Доколко е вероятно Страгос просто случайно да ни остави чашите, които ще използва, за да ни даде противоотровата? Или да остави някоя доза да му се изплъзне из джоба?

— Лесен въпрос — отвърна Джийн. — Невъзможно е, да го вземат мътните.

— Така. Значи няма полза да го чакаме да сбърка — трябва да се свържем с този алхимик.

— Той е от личната свита на Архонта — изтъкна Джийн. — Може би най-важният човек на служба при Страгос. Ако на Страгос му е навик да върши това често, съмнявам се, че разполага с хубава, удобна, отдалечена къща, където можем да го посетим. Той вероятно живее в Мон Магистерия.

— Но все нещо трябва да можем да предприемем — рече Локи. — Този човек трябва да си има цена. Помисли какво имаме в Кулата на греха или какво бихме могли да получим с помощта на Дракаша.

— Признавам, че това е най-добрата идея засега — рече Джийн. — Което не значи кой знае какво.

— Отваряй си очите, отваряй си ушите и се надявай на Уродливия страж — измърмори Локи.

От тази страна на града вътрешното пристанище на Тал Верар бе претъпкано от развлекателни лодки, баржи и наети гондоли. Богатите (и не толкова богатите, на които не им пукаше, че на другия ден ще се събудят без пукната сентира) бяха мигрирали изцяло от занаятчийските полумесеци към кръчмите и кафенетата на Изумрудените галерии. Локи и Джийн се вляха в потока и загребаха срещу течението, като правеха път на по-големите съдове и си разменяха отбрани псувни с крещящата, хилеща се и мятаща бутилки клиентела на някои по-буйни баржи.

След като раздадоха много повече обиди, отколкото бяха получили, те най-сетне се промъкнаха между Полумесеца на изобретателите и Полумесеца на алхимиците и се възхитиха на яркосините и яркозелени огнени топки, които алхимиците хвърляха, вероятно по случай феста (но нямаше как да се знае) на четирийсет-петдесет стъпки нагоре във въздуха над частните си докове. Най-силният вятър беше насрещен за Локи и Джийн и докато гребяха, се оказаха под дъжд от искри и изгорена хартия, който миришеше на сяра.

Лесно намериха целта си — в северозападния край на Кастелана се намираше пещерата — вход към пещерите от елдерглас, от които бяха излезли с Мерейн през първата нощ, когато тя ги отвлече за Архонта.

Охраната на частната площадка на Архонта бе подсилена. Щом Локи и Джийн заобиколиха последния завой и навлязоха в призматичната стъклена кухина, десетина Очи вдигнаха арбалетите си и коленичиха зад изпъкналите си железни щитове, високи пет стъпки и забити в пода, за да им осигурят прикритие. Зад тях отряд от редовни верарски войници обслужваше една балиста — малка обсадна машина, способна да разтърси лодката им с тежката си пет кила стрела. Един офицер издърпа веригата, която изчезваше в едно отвърстие на стената — вероятно даваше алармен сигнал.

— Тази площадка е забранена за използване — кресна той.

— Моля ви, слушайте внимателно! — извика в отговор Локи. Приглушеният рев на водопада високо горе ехтеше в пещерата. Нямаше място за грешки. — Имаме съобщение за дамата в очакване.

Лодката им се чукна в ръба на площадката. Тревожно беше, че толкова много арбалети — и големи, и малки, бяха насочени към тях, за да ги усмирят. Ала офицерът пристъпи и коленичи до тях, а гласът му отекна металически през дупките за говорене на безличната маска:

— Идвате по работа на дамата в очакване?

— Да — отвърна Локи. — Кажете й точно следното: Две искри бяха запалени, два пламтящи огъня се връщат.

— Ще й предам — рече офицерът. — А междувременно…

Половин дузина офицери внимателно отпуснаха арбалетите си и излязоха иззад щитовете да извадят Локи и Джийн от лодката. Задържаха ги и ги претърсиха. Конфискуваха камите в ботушите им заедно с кесията със злато на Локи. Едно Око я огледа и я подаде на офицера.

— Соларии, господине. Конфискувате ли я?

— Не — отвърна офицерът. — Отнесете ги в покоите на дамата в очакване и ги върнете. Ако парите сами бяха способни да убият Протектора, Приори вече щяха да са го убили, нали?

— Какво сте направили с „Червеният вестоносец“?

Лицето на Максилан Страгос бе зачервено от виното, напрежението и изненадата. Архонтът беше облечен по-пищно, отколкото Локи го бе виждал някога — с наметало на вертикални райета от морскозелена коприна, която се редуваше с ивици златоткан плат над връхна дреха и брич, които също сияеха в златно. Носеше пръстени на всичките си десет пръста, инкрустирани с рубини или със сапфири, много близки подобия на цветовете на Тал Верар. Той стоеше пред Локи и Джийн в стая с облицовани с гоблени стени на първия етаж на Мон Магистерия, охранявана от чифт Очи. Не дадоха столове на Локи и Джийн, но и не ги вързаха, нито ги натикаха в жежката стая.

— Ние, ъъ, го използвахме, за да осъществим успешна връзка с пирати.

— Като се оставихте да го присвоят.

— С една дума, да.

— А Калдрис е мъртъв?

— От известно време.

— Кажи ми, Ламора, що за отклик очаквате, като ми носите подобна новина?

— Ами, един шибан сърдечен удар няма да е зле, но съм навит и на малко търпение, докато се доизясня.

— Да — каза Архонтът. — Продължавай.

— Когато „Вестоносецът“ бе завзет от пиратите, те взеха в плен всички ни на борда. — Локи бе решил, че разни подробности като ранявания, помиярски вахти и така нататък спокойно може да се премълчат.

— Кой?

— Дракаша.

— Замира е жива, така ли? С нейната стара „Отровна орхидея“?

— Да — отвърна Локи. — Корабът е в отлично състояние и всъщност в момента е пуснал котва на две мили, ъъ… — Той посочи с пръст нататък, където си мислеше, че е юг. — Натам.

— Посмяла е?

— Тя упражнява една тайна техника, известна като „маскировка“, Страгос.

— И значи вие сега сте… от нейния екипаж?

— Да. Дадоха на пленниците от „Вестоносецът“ шанс да докажем намеренията си, като щурмуваме следващия кораб, нападнат от Дракаша. Няма повече да видите „Вестоносецът“, тъй като беше продаден на един… барон на корабокрушенията. Но сега поне сме в положение да ви дадем онова, което искате.

— Нима? — Изражението на лицето на Страгос за миг се превърна от раздразнение в обикновена алчност. — Колко… освежаващо е да ми съобщите подобна вест вместо грубости и оплаквания.

— За грубости и оплаквания имам особена дарба. Но слушайте — Дракаша се съгласи да удари тъпана на заплахата, която вие искате. Ако тази вечер получим противоотровата си, в края на седмицата ще ви докладват за нападения по всички точки на компаса. Все едно пускаш акула в обществена баня.

— Какво имаш точно предвид под „Дракаша се съгласи“?

Да импровизира измислен мотив за Замира беше елементарно — Локи можеше да го направи и насън.

— Казах й истината — призна той. — Останалото беше лесно. Очевидно, след като си свършим работата, вие ще изпратите флотата си на юг, за да изритате шестнайсет нюанса на лайна от всеки пират от Островите на призрачните ветрове, до когото се докопате. Освен онзи, който всъщност е почнал неразборията и който удобно ще отиде да ловува някъде другаде за няколко месеца. И след като приключите със своята велика войничка, тя ще се върне у дома и ще открие, че бившите й съперници са на дъното на океана. Уви.

— Разбирам — каза Страгос. — Бих предпочел тя да не знае за действителните ми намерения…

— Ако на Островите са останали оцелели, тя надали ще може да им признае ролята си в тази история, нали? А ако оцелели няма… с кого изобщо може да говори?

— Действително — измърмори Страгос.

— Ала ако ние двамата не се върнем скоро, „Орхидеята“ ще отплава в открито море и вие ще загубите единствения си шанс да я използвате — обясни Джийн.

— И ще съм пропилял „Вестоносецът“, отровил реномето си и понасял обидната ви компания за едното нищо. Да, Танен, добре осъзнавам всички страни на онова, което ти несъмнено си убеден, че е страшно хитър аргумент.

— Противоотровата ни тогава?

— Още не сте си заслужили окончателното излекуване. Но последиците ще бъдат отложени за още време.

Страгос посочи един от Очите, който се поклони и излезе от стаята. Малко по-късно той се върна и задържа вратата, за да влязат двама души. Първият беше личният алхимик на Страгос, понесъл сребърен поднос с похлупак. Втората беше Мерейн.

— Нашите два пламтящи огъня наистина са се върнали — рече тя. Беше облечена в рокля с дълги ръкави, която подхождаше на морскозелените части на наметалото на Страгос, а тънкият й кръст бе подчертан от стегнат златоткан шарф. В косата й бе вплетен венец от червени и сини рози.

— Коста и Де Фера спечелиха още една временна глътка живот, мила моя. — Той протегна ръце, тя отиде при него и го хвана за лакътя с лек, дружелюбен маниер по-скоро на придружителка, отколкото на любовница.

— Така ли?

— Ще ти разкажа, когато се върнем в градината.

— Да не празнуваш феста Йоно, Страгос? Никога не си ми правил впечатление на гуляйджия.

— Заради офицерите ми — отвърна Страгос. — Ако им организирам приеми, Приори пускат мълвата, че съм разпуснат. Ако нищо не правя, шушнат, че съм скръндза и нямам сърце. Но въпреки това офицерите ми страдат много повече в обществото, където нямат частни функции, от които да изключват завистливите си съперници. Така поне си използвам градината, ако не друго.

— Отново плача за вашите тегоби — рече Локи. — Принуден от жестоките обстоятелства да организира градински гуляи.

Страгос се подсмихна тънко и махна на алхимика си. Мъжът махна капака на сребърния поднос и разкри два заскрежени кристални бокала, пълни с познатата бледокехлибарена течност.

— Тази вечер ще изпиете противоотровата си с крушов сайдер — рече Архонтът. — Заради едно време.

— Какъв си шегобиец, копеле дърто. — Локи подаде единия бокал на Джийн, пресуши своя на няколко глътки и го подхвърли във въздуха.

— О, небеса! Изпуснах го.

Кристалният бокал, вместо да се пръсне, се удари със силно дрънчене в каменния под, отскочи и се търколи в един ъгъл, напълно невредим.

— Малък подарък от Майсторите алхимици. — Страгос като че страшно се развесели. — Не може да се мери с елдерглас, но е тъкмо онова, което да откаже на гостите грубияни дребните им удовлетворения.

Джийн допи сайдера си и остави чашата си на подноса на плешивия. Един от Очите донесе другата чаша и когато отново ги покриха със сребърния капак, Страгос отпрати алхимика с махване на ръката.

— Аз… хъм… — рече Локи, но човекът вече беше излязъл.

— За тази вечер приключихме — рече Страгос. — Ние с Мерейн трябва да се върнем на празненството. Коста и Де Фера, предстои ви най-важната част от вашата задача. Угодете ми… и може и да ви се отплатя за усилията.

Страгос поведе Мерейн към вратата и се обърна само за да нареди на един от своите Очи:

— Заключи ги тук за десет минути. След това ги отведи обратно до лодката. Върни им оръжията и се погрижи да потеглят. Бързо!

— Аз… ама… проклятие! — изфуча Локи, когато вратата се затръшна след двамата Очи.

— Противоотровата — рече Джийн. — Сега единствено тя има значение. Противоотровата.

— Сигурно. — Локи облегна глава на каменната стена на стаята. — Богове, надявам се посещението ни при Рекин да мине по-гладко от това.

— Служебен вход, копеле невежо!

Биячът на Кулата на греха се показа отникъде, метна Локи на коляно, изкара му въздуха с един жесток удар и го запокити на чакъла в осветения с фенери заден двор на кулата. Локи не беше и стъпнал вътре — просто вървеше към вратата, след като не забеляза никого, когото лесно би подкупил, за да му уреди аудиенция със Селендри…

— Ох! — изпъшка той, когато се запозна със земята.

Щом биячът дойде, за да продължи с наказанието, Джийн, воден повече от рефлекс за вярност, отколкото от ясна мисъл, се намеси. Биячът изръмжа и замахна твърде небрежно с юмрук към крадеца, който я улови с десница и после му счупи няколко ребра с китката на левицата.

Преди Локи да успее да каже нещо, Джийн изрита бияча в слабините, а после му подсече краката.

— Уррррг-АК! — каза онзи, когато земята се запозна и с него.

Следващият прислужник, който излезе от вратата, имаше нож. Джийн разби юмрука, в който го стискаше, блъсна го в стената на кулата и той отскочи като топка от каменна стена. Следващите шест-седем прислужници, които ги обкръжиха, за жалост имаха къси мечове и арбалети.

— Нямате представа с кого се ебавате — каза единият от тях.

— Всъщност… — разнесе се дрезгав женствен шепот откъм служебния вход — подозирам, че имат.

Селендри бе облечена с вечерна рокля в синьо и червено, която сигурно струваше колкото позлатена карета. Съсухрената й ръка бе покрита с ръкав, който се спускаше до пиринчената й длан, а стегнатите мускули и гладката кожа на другата бяха оголени и подчертани с гривни от злато и елдерглас.

— Хванахме ги, докато се опитваха да се промъкнат през служебния вход, господарке — обясни един от прислужниците.

— Хванахте ни да се приближаваме към служебния вход, тъпо копеле! — Локи се надигна на колене. — Селендри, имаме нужда да…

— Убедена съм — отвърна тя. — Пуснете ги. Сама ще се оправя с тях. Продължавайте, все едно нищо не се е случило.

— Ама той… Богове. Май ми е счупил ребрата — изхъхри първият, върху когото се беше нахвърлил Джийн. Другият беше в несвяст.

— Ако се съгласиш, че нищо не се е случило, ще те пратя на лекар — рече Селендри. — Случило ли се е нещо?

— Ъъ… Не. Не, господарке, нищо не се е случило.

— Добре.

Щом тя се обърна, за да влезе обратно през служебния вход, Локи се изправи с олюляване на крака, притиснал корема си с ръце, и се пресегна, за да я хване нежно за рамото. Тя се извърна рязко.

— Селендри — прошепна той. — Не бива да ни виждат на игралните етажи. Имаме…

— Влиятелни личности, доста разстроени от вашия отказ да им дадете реванш?

— Простете ми. И да, точно това е.

— Дюрена и Корвальор са на петия етаж. Ние с теб можем да вземем подвижния шкаф от трети.

— Ами Жером?

— Стой тук, в служебната част, Де Фера! — Тя издърпа и двамата през служебния вход, за да могат сервитьорите с подносите, които усърдно не обръщаха внимание на ранените мъже, да продължат да печелят бакшиши в празничната нощ от хората с най-малко задръжки в града.

— Благодаря — каза Джийн и застана на едно полускрито място между високите дървени полици, пълни с немити чинии.

— Ще наредя да не те забелязват — рече Селендри. — Стига и ти да не забелязваш моите хора.

— Ще бъда светец! — обеща Джийн.

Селендри хвана един минаващ сервитьор без поднос и му прошепна отсечено някакви наставления в ухото. Локи долови думите „кучи знахари, намали им надницата“, после последва Селендри през тълпата на приземния етаж, прегърбен, все едно се опитваше да се свие под наметалото и шапката, и се молеше следващият и единственият, който го разпознае, да бъде Рекин.

— Седем седмици — рече господарят на Кулата на греха. — Селендри бе напълно убедена, че никога повече няма да те видим.

— Три седмици дотам и три седмици обратно — отвърна Локи. — В самия Порт Продигал не сме стояли и седмица.

— Личи ти, че доста време си бил на палуба. Работил си за койката?

— Обикновено моряците привличат много по-малко внимание от пътниците, които си плащат.

— Предполагам. Това естественият цвят на косата ти ли е?

— Мисля, че да. Почнете ли да ги сменяте с моята честота, почвате да губите представа.

Широката врата на балкона от източната страна на Рекиновия кабинет бе отворена и преградена само с тънка мрежа против насекоми. През нея Локи виждаше подобните на факли клади на два кораба в пристанището, заобиколени от стотици искрици — фенери, — вероятно зрители в по-малки лодки.

— Тази година изгарят четири — каза Рекин, щом забеляза, че изгледът е приковал вниманието на Локи. — По един за всяко годишно време. Мисля, че тъкмо приключват с третия. И четвъртият ще изгори скоро и после всичко ще се оправи. По-малко хора по улиците и повече стълпени в комарджийниците.

Локи кимна и се обърна, за да се наслади на това, което Рекин бе направил с гарнитурата от столове, която бе поръчал за него. Опита се да потисне радостната усмивка, която плъзна по лицето му, и успя да си докара донякъде одобрителен вид. Четирите стола копия бяха наредени около маса с тънки крачета в подходящ стил, на която бяха наредени бутилки вино и изкусно подреден букет от цветя.

— Това…

— Дали също е копие? Боя се, че да. Твоят дар ме накара да я поръчам.

— Моят дар. И като стана дума за него…

Локи бръкна под наметалото си, извади кесията и я сложи на писалището на Рекин.

— Какво е това?

— Възнаграждение — отвърна Локи. — В Порт Продигал има ужасно много моряци, които притежават много повече монети, отколкото здрав разум.

Рекин отвори чантата и вдигна вежда.

— Ти вярно много се стараеш да не ме ядосаш, а?

— Искам си моето — отвърна Локи. — Сега — повече от всякога.

— Тогава да обсъдим задачата ти. Този Кало Калас съществува ли още?

— Да — отвърна Локи. — Там е.

— Тогава защо, по дяволите, не го доведе с теб?

— Защото съвсем е изкукал — отвърна Локи.

— Значи е безполезен…

— Не. Не е безполезен. Той се чувства преследван, Рекин. Живее в заблуди. Въобразява си, че Приори и Изобретателите имат агенти на всеки ъгъл в Порт Продигал, на всеки кораб, във всяка кръчма. Почти не излиза от дома си. — Локи се наслаждаваше на скоростта, с която измисляше въображаемия живот на въображаем мъж. — Но какво прави вътре в къщата! Какво притежава! Ключалки, стотици ключалки. Часовникови механизми. Частна ковачница с мехове. Неутолим е за занаята си, както винаги. Само той му е останал на света.

— И с какво са важни боклуците на един луд? — попита Селендри. Бе застанала между две изящни маслени картини на Рекин, облегната на стената със скръстени ръце.

— Едно време, когато си мислех, че бих могъл да имам шанс да проникна в съкровищницата на тази кула, правих опити с какво ли не. Киселини, масла, абразиви, най-различни шперцове и инструменти. Бих казал, че доста разбирам от механизми, както и от разбиване на ключалки. А нещата, които това копеле може, които изработва и изобретява дори с ум на сврака… — Локи разпери ръце и вдигна театрално рамене. — Богове!

— Какво ще струва да го докараме тук?

— Той иска закрила — отвърна Локи. — Не е против да напусне Порт Продигал. По дяволите, дори няма търпение. Но си въобразява, че смъртта го дебне на всяка крачка. Трябва да има усещането, че някой влиятелен човек му подава ръка изпод наметалото си.

— Или просто можеш да го фраснеш по главата и да го довлечеш във вериги — предложи Селендри.

— И да рискувам да загубя съдействието му завинаги? Или още по-лошо — да си имам работа с него по време на трите седмици плаване, след като се свести? Умът му е крехък като стъкло, Селендри. Не бих препоръчал да го избият от главата му.

Локи изпука със стави. Време беше да подслади катрана.

— Вижте, вие искате този човек да се върне в Тал Верар. Той ще ни пощури. Може дори да се наложи да му пратите болногледачка или бавачка и определено ще трябва да го скриете от Изобретателите. Но заради нещата, които умее, това ще си струва сто пъти. По-добър разбивач на ключалки аз не съм виждал. Но има нужда да повярва, че аз наистина ви представям!

— И какво предлагаш?

— Вие имате восъчен печат и с него подпечатвате счетоводните си книги и кредитните си писма. Виждал съм го, когато правех вноските си. Подпечатайте с него един пергаментов лист…

— И да се забъркам в престъпление. Не.

— За това вече помислих — увери го Локи. — Недейте да изписвате никакво име на него, нито дата, нито го подписвайте на някого, дори не слагайте обичайното си „Р“. Просто напишете нещо приятно и съвсем общо. „Очаквам с нетърпение уюта и гостоприемството“, или „Очаквам всяко дължимо възнаграждение“.

— Банални глупости. Разбрах. — Рекин извади пергаментов лист от едно чекмедже на писалището, топна перо в мастилото и надраска няколко изречения. Напръска писмото с алхимичен разтвор и погледна Локи. — И това детинско средство ще е достатъчно?

— По отношение на страховете си Калас е дете — поясни Локи. — Ще го лапне така, както бебе лапа цица.

— Или голям мъж — измърмори Селендри.

Рекин се усмихна. Както винаги с ръкавици, той махна стъкления цилиндър от малката лампа на писалището и откри свещта в центъра й. Нагря с нея една пръчка черен восък и капна от него върху пергаментовия лист. Накрая извади от джоба на жакета си тежък пръстен с печат и го притисна към восъка.

— Вашата стръв, мастер Коста. — Той му подаде листа. — Това, че се прокрадваш покрай служебния вход и се криеш под наметалото, предполага, че нямаш намерение да останеш дълго в града.

— Връщам се на юг след ден-два, щом другарите ми по екипаж разтоварят… ъъ… напълно законния и отговорно придобит товар от Порт Продигал. — Тази лъжа не криеше опасност — десетки кораби разтоварваха всеки ден в града и нямаше как поне няколко от тях да не докарват стоки с престъпен произход.

— И ще доведеш с тебе и Калас.

— Да.

— Ако печатът не е достатъчен, обещай му каквото и да е, в границите на разумното. Пари, дрога, пиене, жени. Мъже. И двете. И ако това не стига, приеми предложението на Селендри и ме остави мен да се тревожа за ума му. Но не се връщай с празни ръце.

— Както желаете.

— И тогава какво ще правите с Архонта? С Калас подръка, най-вероятно отново ще се включиш в кроежа за съкровищницата ми…

— Не знам — отвърна Локи. — Докато се върна с него, няма да ме има поне шест-седем седмици. Защо не си помислите как бих могъл да ви служа най-добре тогава? По какъвто план решите, че е подходящ. Ако искате да работя при Архонта като двоен агент, добре. Ако искате да му кажа, че Кало е умрял примерно… Ами, не знам. Черепът ми ще се пръсне. Вие сте този, който вижда голямата картина. Чакам с нетърпение нови заповеди.

— Ако можеш да не излизащ от рамките на благоприличието… — Рекин претегли кесията на ръка. — … доведи ми Калас и бъди все така доволен от мястото си в общата схема… Може и да имаш бъдеще на служба при мен.

— Признателен съм ви.

— Тръгвай. Селендри ще те изпрати. Предстои ми изпълнена с труд нощ.

Локи изпита истинско облекчение и позволи то донякъде да проличи в изражението му. Тази мрежа от лъжи така се оплиташе и разклоняваше и ставаше толкова крехка, че и пръднята на молец можеше да я разкъса на парчета… но двете нощни срещи им бяха дали онова, от което се нуждаеха двамата с Джийн.

Още два месеца живот от Страгос и още два месеца търпимост от страна на Рекин. Сега им оставаше само да се промъкнат обратно до лодката си, да хванат веслата и да се приберат благополучно на кораба.

— Следят ни — предупреди Джийн, щом прекосиха задния двор на кулата. Вървяха обратно към лабиринта от улички и плетища, през който бяха дошли — почти неизползваните градини и служебни пътища зад по-малките комарджийници. Лодката им беше вързана на един кей на вътрешните докове на Голямата галерия. Бяха се промъкнали до върха на Златните стъпала по разнебитени стълби, пренебрегвайки повдиганите и улиците, където можеха да ги причакват хиляди усложнения.

— Къде са?

— От отсрещната страна на улицата. Следят двора. Размърдаха се точно когато и ние се размърдахме, току-що.

— Гадост — измърмори Локи. — Защо целокупното население от дебнещи гадове в този град нямаше само две топки за всички, та да ги ритам постоянно!

— В края на двора хайде да хукнем да бягаме така, че да бие на очи — предложи Джийн. — Скрий се. Който хукне след нас…

— Ще му се наложи да се обяснява по трудния начин.

В дъното на двора имаше плет, висок два пъти колкото Локи. Свод, около който бяха струпани празни щайги и бурета, водеше към тъмната и рядко използвана задна страна на Златните стъпала. На около десет крачки от този свод, едновременно и по негласен сигнал, Локи и Джийн се втурнаха да бягат.

Хлътнаха през свода в тъмната уличка зад него. Локи знаеше, че разполагат само с мигове, за да се скрият. Трябваше да са достатъчно далече от двора, за да не забележи схватката някой от прислужниците на кулата. Те търчаха покрай градини и оградени със зидове ливади, само на крачки от сградите, където стотици от най-богатите в Теринския свят пилееха пари за удоволствие. Най-сетне намериха две купчини празни бурета от двете страни на улицата — възможно най-биещата на очи засада, но ако противниците им си мислеха, че искат да избягат на всяка цена, можеше просто да не обърнат внимание.

Джийн беше вече хлътнал в скривалището си. Локи извади камата от ботуша. Усещаше ударите на собственото си сърце — като удари на чук. Той се сниши между бъчвите от другата страна на улицата и затули лице с наметалото си — виждаха се само очите и челото му.

Забързано пляскане на кожа върху камъни, и после — два тъмни силуета прехвърчаха покрай струпаните бъчви. Локи нарочно се забави с половин удар на сърцето и остави Джийн да нападне пръв. Когато по-близкият до Локи преследвач се обърна, стреснат от шума, предизвикан от нападението на Джийн над спътника му, Локи се приплъзна напред с извадена кама и изпълнен с мрачен възторг от мисълта, че най-сетне ще получи някакви отговори, свързани с цялата тази работа.

Държеше здраво нападателя. Обхвана с лявата си ръка врата му точно в мига, когато допря острието в меката плът между врата и брадата му от другата страна.

— Пусни оръжието или ще те… — само това имаше време да каже и мъжът извърши най-ужасното нещо: метна се напред, мъчейки се да се изтръгне от хватката му, може би инстинктивно, без да осъзнава под какъв ъгъл камата на Локи опира във врата му. Дали от върховен оптимизъм или от жалка глупост, това Локи никога нямаше да разбере, но мъжът сам си преряза гърлото и умря на място, а кръвта шурна от врата му. Оръжието се изплъзна от омекналите му пръсти и издрънча на камъните.

Локи вдигна смаяно ръце и остави трупа да падне на земята и се намери лице в лице с Джийн, който дишаше тежко над неподвижното тяло на своя противник.

— Чакай малко! — възкликна Локи. — Значи…

— Случайно — отвърна Джийн. — Хванах ножа му, сборичкахме се и той се наниза на него между ребрата.

— Проклятие! — измърмори Локи и избърса кръвта от десницата си. — Опитай се да увардиш копелето живо и гледай какво става…

— Арбалети. — Джийн посочи към земята, където вече посвикналият с тъмното поглед на Локи различи смътните очертания на два малки ръчни арбалета. Мъчни оръжия, каквито използваш за стрелба от десетина крачки разстояние или изобщо не използваш.

— Вземай ги. Може да има и още преследвачи.

— По дяволите. — Локи прибра единия от арбалетите и предпазливо подаде другия на Джийн. Стреличките можеше да са отровени. При мисълта, че подава в тъмното чуждо отровно оръжие, го полазиха тръпки. Но Джийн беше прав — щяха да са им нужни, ако имаше и други преследвачи.

— Благоразумието е развлечение за други хора, казвам аз — рече Локи. — Дим да ни няма.

И те хукнаха лудешки през забравената част на Златните стъпала към северния край на обширното плато от елдерглас, а после се юрнаха надолу по дървените стълбища, толкова разнебитени, че да ти се догади, и се оглеждаха като обезумели за преследвачи и засади. В средата на стълбищата светът около Локи се виеше шеметно, оцветен в свръхестествените цветове на огъня и стъклото на пришълците. На пристанището четвъртият, последен празничен кораб избухна в пламъци — жертва от дърво, катран и платно, пред стотици лодки, натоварени с жреци и гуляйджии.

Препъваха се надолу, към подножието на стъпалата и през дървените платформи на вътрешните докове, тук-таме покрай някой пияница или просяк, размахали като луди камите и арбалетите. Техният кей, дълъг и празен, приютил единствено куп щайги, изникна пред тях. Нямаше нито просяци, нито пияници. Лодката им приветливо се поклащаше върху вълните само на стотина крачки от тях, ярко осветена от пъклените пламъци.

„Куп щайги“ — съобрази Локи, но вече беше късно.

Двама мъже излязоха от тъмните сенки, от най-биещото на очи място за засада.

Локи и Джийн се извъртяха едновременно — само това, че откраднатите арбалети бяха в ръцете им, им даде шанс да ги използват навреме. Четири ръце изхвърчаха нагоре и четирима мъже, толкова близо, че можеха да се ръкуват с тях, се прицелиха. Четири пръста трепереха, отделени от спусъците на една капка пот разстояние.

Локи Ламора стоеше на кея в Тал Верар и усещаше по гърба си жежкия полъх от горящия кораб, а на врата си — студената захапка на стрела.

Той се ухили задъхано и се съсредоточи върху стрелата си, прицелена в лявото око на противника. Бяха толкова близо, че ако натиснеха спусъците едновременно, щяха взаимно да се оплискат с кръв.

— Бъди разумен — рече мъжът пред него. Капките пот, стичащи се по мръсните му бузи и чело, оставяха видими дири. — Прецени в какво неизгодно положение се намираш.

Локи изсумтя.

— Неизгодното положение е взаимно, освен ако очните ти ябълки не са железни. Не си ли съгласен, Джийн?

Джийн и врагът му стояха на крачка един от друг и също прицелили един в друг арбалетите си. От такова разстояние нямаше как да не улучат, освен ако всички богове над и под небесата не решаха другояче.

— И четиримата като че сме… затънали до топките в плаващи пясъци — отвърна задъхано Джийн.

Зад тях, над водата, старият галеон пъшкаше и скърцаше, а яростните пламъци го ръфаха отвътре. На стотици крачки наоколо нощта се бе превърнала в ден. Корпусът му бе разчертан от оранжево-белите линии на разпадащите се шевове. От тези адски пукнатини на малки черни изригвания бълваше дим — последните накъсани издихания на огромно дървено сърце, умиращо в мъки. Четиримата мъже стояха на кея, странно сами сред шума и светлината, съсредоточили погледите на целия град. Никой в лодките не им обръщаше внимание.

— Пусни оръжието, в името на любовта на боговете — рече противникът на Локи. — Наредено ни е да не ви убиваме без нужда.

— И съм убеден, че ако беше иначе, щяхте честно да си кажете. — Локи се усмихна още по-широко. — Имам си правило: да не хващам вяра на хора, опрели оръжия в гръкляна ми. Извинявай.

— Ръката ти ще се разтрепери много преди моята.

— Като се уморя, ще подпра стрелата на носа ти. Кой ви праща? Колко ви плащат? И ние не сме без пари — можем да постигнем взаимноизгодно съглашение.

— Всъщност аз знам кой ги праща — обади се Джийн.

— Какво?! Нима?! — Локи го изгледа косо и отново впери поглед в очите на противника си.

— Постигнато е и съглашение, но не бих го нарекъл взаимноизгодно.

— Е… Джийн, боя се, че мисълта ти ми се губи.

— Не. — Джийн вдигна длан срещу мъжа. После бавно и внимателно отмести прицела си вляво, докато дулото на арбалета не се насочи към главата на Локи. Мъжът, когото той заплашваше досега, примига изненадано. — Губиш мен, Локи.

— Джийн, никак не е смешно. — Усмивката на Локи се стопи.

— Съгласен съм. Дай ми оръжието си.

— Джийн…

— Дай ми го веднага. По-живо. Ей, ти, да не си слабоумен? Разкарай това нещо от лицето ми и се прицели в него.

Бившият му противник облиза нервно устни, ала не помръдна. Джийн скръцна със зъби.

— Виж какво, маймуно от доковете със сюнгер вместо мозък! Аз ти върша работата! Насочи арбалета си към проклетия ми партньор и да се махаме от тоя кей!

— Джийн, бих описал този обрат като не твърде благоприятен — отбеляза Локи и като че се канеше да каже и още нещо, но точно тогава противникът на Джийн реши да послуша съвета му.

— Готово. Трима срещу един. — Джийн се изплю на кея. — Ти не ми остави друг избор, освен да сключа сделка с работодателя на тези господа, преди да тръгнем. Проклятие, направо ме принуди! Съжалявам. Мислех, че ще се свържат с мен, преди да ни причакат. А сега предай оръжието си.

— Джийн, по дяволите, какви ги…

— Недей. Нито дума повече, мамка му! Не се мъчи да ме изхитриш — прекалено добре те познавам, че да ти го позволя. Тихо, Локи. Махни си пръста от спусъка и предай оръжието.

Локи се взря в стоманения връх на Джийновата стрела, зяпнал от изумление. Светът наоколо като че се събираше в тази лъскава точица, пламтяща с оранжевите отражения на пъкления огън в пристанището отзад. Джийн би му дал знак с ръка, ако лъжеше… Защо, по дяволите, не го даваше?

— Не вярвам — прошепна той. — Това е невъзможно.

— За последен път ти казвам, Локи! — Джийн скръцна със зъби и продължи да се цели право между очите му. — Махни си пръста от спусъка и предай проклетото си оръжие. Веднага.