Червенокоса красавица

Осма глава

На следващата сутрин Жозефин и Грейс бяха дошли да я посетят. Маргарет ги посрещна на входната врата и моментално ги подкани да влязат в приемната, където се разположиха насред чистите мебели и проговориха заедно.

— Кога дойде в Лондон…

— Къде е Хенри и кога…

— Ще ходите ли на бала на лейди Девъншир…

И трите се засмяха. Жозефин се успокои първа. Свали шапката си и я остави до нея, след което се приведе напред и каза:

— Давай ти първа, Маргарет. И нека да започнем с причината, поради която буквално искриш от глава до пети.

— Не искря — отвърна Маргарет.

Грейс килна глава и загледа приятелката си през присвити очи.

— Определено има някакъв блясък — констатира след кратка пауза. — Виж, Жоси! Изчерви се. Ти се изчерви.

— Само защото тук е твърде горещо — защити се Маргарет. Скачайки на крака, отиде до махагоновия шкаф в ъгъла на стаята и взе едно ветрило от рафтовете. Разтваряйки го, тя го размаха ожесточено пред лицето си, развявайки червените си къдрици като ореол около главата си.

— Това няма нищо общо със съпруга ти, нали? — попита Жозефин, повдигайки едната си вежда.

Маргарет се намръщи. Ако знаеше, че приятелките й възнамеряваха да я подложат на инквизиция, никога нямаше да ги покани на сутрешен чай. Сядайки до Грейс — по-малкото зло от двете, що се касаеше до нея — тя затвори ветрилото си и погледна Жозефин строго.

— Ако искаш да знаеш, ти, дърта клюкарке, моето въображаемо „искрене“, както го нарече ти, може и да има нещо общо със съпруга ми. Но това е всичко, което ще ти кажа по този въпрос — каза превзето.

— Оф, хайде — Жозефин размаха ръка във въздуха, — никак не разбираш от забава. Ами ти, Грейс? Ти грееш ли?

— Аз? — възкликна най-младата жена изненадано. — Та аз още не съм омъжена даже!

— Това определено не спря мен — отвърна Жозефин.

— Тогава или сега? — Попита многозначително Маргарет.

Жозефин повдигна рамене в небрежен жест.

— Да, е не всички от нас са влюбени в мъжете си.

— Откъде знаеш, че аз съм влюбена в Хенри? — попита Маргарет любопитно. Беше ли толкова очевидно? По бузите й плъзна руменина, когато се сети за случилото се през нощта… и тази сутрин… и отново след закуска. Когато бе научила, че Грейс и Жозефин не само бяха в Лондон, но и че щяха да минат да я видят, й бяха били нужни цяла върволица от прислужнички, за да я приведат в приличен вид. Дори сега усещаше кожата си зачервена и влажна под облеклото си, и никакво количество пудра не бе успяла да скрие бледите охлузвания по шията й, причинени от блуждаещите устни на Хенри. Проблемът се разреши с рокля с висока яка, но погледът на Жозефин разкриваше, че бе наясно защо бе избрала точно тази рокля за визитата им.

— Скъпа, изписано е на лицето ти. Радвам се за теб, наистина, но трябва да знаеш, че да обичаш съпруга си е изключението в бракове като нашите, не правилото.

Грейс изправи гръб и се намръщи.

— Аз обичам Стивън — заяви тя. — И двамата ще се оженим.

— Не ми напомняй — промърмори Жозефин.

Усетила приближаващата война, Маргарет побърза да вземе звънчето, за да нареди да приготвят чай. Поднесен им бе на сребърен поднос и налят в порцеланови чашки в синьо и бяло. Жените отпиваха внимателно, давайки време на мислите си да се подредят, и когато заговориха отново, темата за предстоящата сватба на Грейс беше разумно оставена настрани.

— Е, къде е възхитителният ти съпруг? — попита Жозефин, като разбърка още една бучка захар в чашката си.

— Тръгна сутринта по работа. Счетоводителят му го е крадял от доста време и…

— Оу, затова ли избяга със зестрата ти? — прекъсна я Грейс, повдигайки тъмните си вежди.

— Да, точно така.

— Добро оправдание, предполагам — отвърна Жозефин.

— Някой скоро да е имал вест от Катрин? — попита Маргарет, ловко сменяйки темата.

— Аз! — отвърна Грейс. — Тъкмо вчера получих писмо от нея. С Маркъс са решили да останат в провинцията с децата, докато мине Сезона.

Жозефин постави чашката си в чинийката и тя издрънча.

— Да останат в провинцията? — повтори, изглеждайки ужасена. — През целия Сезон? Без да идват до Лондон изобщо?

— Точно така — потвърди Грейс.

— Колко прекрасно за тях — каза Маргарет. Тя и Хенри вече обсъждаха кога ще напуснат града. Социалното им ниво ги задължаваше да присъстват на поне един бал, но след това веднага щяха да тръгнат за Хийтридж. Маргарет никога не бе видяла онзи чар, който виждаха приятелките й в Лондон, а Хенри нямаше претенции. Щеше да я последва, беше й казал тази сутрин, докато я държеше в обятията си, където и да отидеше. Беше иронично, несъмнено. В началото на лятото бе готова да даде всичко, за да напусне Хийтридж, а сега не искаше нищо повече от това да се върне там. Повдигна чашката към устните си в опит да скрие усмивката, която се появи на лицето й. За жалост обаче, Жозефин не можеше да бъде заблудена толкова лесно.

Поглеждайки я проницателно, русата красавица каза:

— Ти ще останеш в Лондон, нали, Маргарет? Сезонът започва след по-малко от два месеца! Няма смисъл да се връщаш обратно в провинцията и после пак да идваш тук, ако питаш мен.

— Съжалявам — отвърна тя извинително, — но двамата с Хенри решихме да се върнем в Хийтридж в края на седмицата.

Изпускайки една дълбока и драматична въздишка, Жозефин се просна назад върху облегалката на диванчето и разпери ръце.

— Всички ме изоставяте — оплака се.

— Аз ще съм тук за Сезона — каза Грейс, изглеждайки само леко намусена, че я бяха забравили. — Макар да предполагам, че през по-голямата част от времето си ще бъда със Стивън. Много обича да ходим на разходки през парка с каретата и миналата седмица отидохме на пикник — с майка, разбира се — в най-сладкото малко градче, недалеч от града. А седмицата преди това…

— Моля те — намеси се сухо Жозефин, — спести ми детайлите от перфектното си ухажване. Казвала съм ти хиляди пъти, Грейс — Лорд Мелбърн не е подходящ за теб. Той е упорит, арогантен, твърдоглав и твърде… твърде… е, ако искаш да знаеш, твърде е стар за теб!

— О, майчице! — промърмори Маргарет.

Сините очи на Грейс се разшириха.

— Какво каза? — издиша тя.

— Казах, че годеникът ти е упорит, арогантен, твър…

— Е, поне ме обича! — проплака Грейс. В секундата, в която думите излязоха от устата й, бузите й пребледняха и тя съжали: — Жоси, съжалявам. Не исках да кажа…

— Че съпругът ми не ме обича? — довърши Жозефин. Усмихвайки се мрачно, тя се изправи на крака и започна да завързва шапката си. — Не се притеснявай, скъпа. И аз не го обичам. Маргарет, опасявам се, че трябва да си тръгвам. Изведнъж не се почувствах добре.

Поглеждайки между Грейс, която изглеждаше така, сякаш щеше да се разреве всеки момент, и Жозефин, която имаше убийствено изражение, Маргарет стигна до извода, че визитата май беше към края си.

— Не се притеснявай — отвърна с пресилена бодрост. — Както казах вече, ще бъда в Лондон до края на седмицата. Това значи, че имаме още пет дена за наваксване.

Жозефин кимна, усмихна се почти незабележимо и излезе, без да поглежда назад. Притеснена, Грейс погледна към Маргарет.

— Мислиш ли, че ме мрази? — попита нещастно.

— Разбира се, че не — успокои я Маргарет. — Просто е разстроена. Знаеш каква е. Утре даже ще е забравила, че това се е случило.

— Наистина ли? — подсмръкна Грейс.

— Наистина — отвърна Маргарет — Сега не ми се иска да те пришпорвам или нещо подобно, но очаквам Хенри да се прибере всеки момент и… — Тя провлече, несигурна как да завърши това определено изречение.

— И искаш да останете насаме — каза Грейс. — Разбирам. И на мен ми се иска да остана насаме със Стивън, но майка винаги е наоколо.

— Е, да, предполагам скоро няма да е.

— Скоро — съгласи се Грейс след кратка пауза. — Обичам го, нищо, че не е перфектен.

Една усмивка разтегли устните на Маргарет, когато се изправи, за да изпрати приятелката си.

— Нито един от тях не е, скъпа.

— Но ти нали си щастлива с Хенри сега?

— Ужасно щастлива — потвърди тя.

Двете жени се прегърнаха, целунаха се по бузите и се разделиха, след като си обещаха да се видят утре на обяд.

По-късно същия ден…

Маргарет се обърна по корем. Прокарвайки пръсти по гърдите на Хенри, тя започна да върти кръгчета около едното му зърно, наблюдавайки с възхищение как розовата кожа се втвърдява. Знаеше, благодарение на неестествено хлътналия му корем, че беше затаил дъх и с тихо подхилване тя легна по гръб и се загледа в тавана. Разпуснатата й коса се разстилаше на къдрици по голите й рамене и тя усети нежно подръпване, когато Хенри уви едно кичурче около ръката си. Беше се прибрал преди два часа и оттогава не бяха ставали от леглото.

— Хенри? — изрече колебливо.

— Хмм?

— Защо се ожени за мен? — Маргарет можеше да усети как всеки мускул по тялото й се стяга, докато чакаше отговора му. Запита се от колко време беше копняла да зададе този въпрос? В продължение на месеци беше стоял на върха на езика й — последната стена помежду им.

Хенри не се поколеба, преди да отвърне.

— Заради парите ти, разбира се. — Търкулвайки се на една страна, той се загледа в нея, плъзна поглед по чаршафа, който едва прикриваше гърдите й, след което го вдигна отново към лицето й. — А ти защо се омъжи за мен?

— Защото майка ми искаше да се омъжа за херцог — призна откровено.

Една бегла усмивка се появи на устните му.

— И винаги ли правиш това, което ти каже майка ти? — прошепна дрезгаво, като се приведе напред да целуне голото й рамо.

— Не, невинаги, но в този случай… Хенри, спри се! Това е сериозен разговор.

Той повдигна глава с въздишка и измъкна ръката си изпод чаршафа.

— Кое е сериозен разговор? Накъде биеш, дявол да го вземе? — попита той.

— Причините, поради които се оженихме — отвърна Маргарет.

— Мислех, че съм ти обяснил достатъчно подробно, любима моя. Ожених се за теб заради зестрата ти.

— Да, знам това — отвърна тя. — Но защо за мен?

Хенри се намръщи.

— Това подвеждаш въпрос ли е?

Тя поклати глава.

— Добре тогава. Ожених се за теб, защото ми изглеждаше достатъчно мила и кротка. Перфектната съпруга, която да върти домакинството и да се грижи за децата ми — отвърна той, като я наблюдаваше отблизо.

— Но аз не съм нито едно от тези неща! — проплака Маргарет, като внезапно се чувстваше на ръба да заплаче.

— Точно. Ожених се за теб заради жената, която мислех, че си, но те обичам заради жената, която си в действителност.

— Ти… ти ме обичаш? — подсмръкна тя.

— Ама, разбира се, че те обичам, аз… Маргарет, плачеш ли?

Тя покри лицето си с ръце и му обърна гръб.

— Не — отвърна тя с приглушен глас. Хенри я обичаше. Усмихна се през сълзи и още по-широко, когато усети ръката му да се увива около ребрата й и да я притегля към тялото си.

— Ти, глупаво пате — каза той любящо, като зарови глава в косата й. — Обичам те от момента, в който запрати онази чиния по главата ми.

Тя се засмя пресипнало.

— Лъжец — обвини го тя, сръчквайки го с лакът.

— Е, може и да не бях разбрал, че те обичам точно в този момент… но беше така. Оженихме се един за друг поради грешни причини, мила моя Маги. И все пак как това би трябвало да има значение, като се обичаме заради всички правилни? Ела тук — каза той дрезгаво и тя изписка, когато я придърпа отгоре си, а след това я притисна под тялото си.

— Ето — прошепна той, усмихвайки й се дяволито. — Имам те точно там, където искам да си. Сега няма да можете да избягате от мен, лейди Уинтър.

Поглеждайки нагоре към съпруга си, виждайки любовта в очите му, която съвпадаше с тази в сърцето й, Маргарет можа да каже само едно:

— А защо и да го правя?