Чичо Уили

VII

А сега не мога да им кажа. Просто не мога да говоря. Едно време татко разправяше, че който знаел, той можел и да каже. Но може би оня, който е съчинил тая приказка, не е имал пред вид четиринайсетгодишни момчета. Защото аз съм предчувствал какво ще стане. И чичо Уили ще да е знаел, че ще дойде подобен момент. Сякаш и двамата сме били наясно и дори не ни е трябвало да съпоставяме онова, което сме знаели, не е било нужно да си говорим. Нито за него е било необходимо да ми казва оня ден в Мемфис „Ела с мен, че да си наблизо, ако ми потрябваш“, нито за мен е било необходимо да се моля „Нека и аз да дойда, че да ти помагам.“

Защото старият Джоб бе телефонирал на мисиз Меридю. Чакал да заспим, измъкнал се и та-рам, та-рам, добрал се пеша до града, че да й се обади. Нито пари имал, нито някога през живота си е виждал телефон, но все пак се обадил и на сутринта тича в росата (а градът и телефоните бяха на пет мили) точно когато Секретар пали мотора; разбрах го какви ги е оплескал още преди да се е приближил достатъчно. Тичаше, препъваше се из пасбището и се разкрещя:

— Спрете го! Спрете го! Ония пристигат всеки миг. Задръжте го само десет минути, додето пристигнат!

Всичко ми стана ясно, изтичах да го пресрещна, този път го хванах, а той взе да се боричка, да ме удря и да крещи по чичо Уили в самолета.

— Значи, телефонира? — питам го аз. — На нея? А? На нея? И й обади къде сме, така ли?

— Да — викаше старият Джоб. — А тя рече, че щяла да викне татко ти, веднага щели да тръгнат и към шест са тука! — Държах го, ала сякаш стисках сноп сухи и трошливи клечки, чувах дробовете му, като свирят, дори сърцето му усещах; в това време дотича Секретар и старият Джоб отново се развика: — Свали го оттам! Идват! Всеки миг са тука! Задръж го!

А Секретар го пита:

— Какво? Кого?

Старият Джоб му извика да задържи самолета, Секретар се извърна, аз се помъчих да го хвана за крака, но не успях, видях, че чичо Уили гледа към нас, а Секретар приближава самолета, паднах на колене, също се развиках и заръкомахах. Чичо Уили едва ли ме е чул от мотора. Но нали ви казвам, не беше нужно да ме чуе, защото и двамата си знаехме; стоях на колене и притисках стария Джоб до земята и в това време видяхме как самолетът потегля, Секретар продължаваше да тича след него, машината подскочи във въздуха, наведе се напред и после пак подскочи, след това сякаш увисна неподвижна над дърветата, където първия ден си помислихме, че Секретар е решил да кацне, наклони се зад тях и се скри, а Секретар вече се връщаше обратно, така че станахме и ние със стария Джоб и тръгнахме.

Да, известно ми е какви ги приказваха по мой адрес; известно ми беше още същия следобед, когато се отправихме за дома — начело катафалката, после фордът със Секретар и стария Джоб, а ние с татко в нашата кола на опашката; Джеферсън се приближаваше все повече и тогава внезапно се разплаках. Защото умирането не представляваше нищо, то засяга само външната страна, онова, което носиш около себе си за удобство и леснина, като дреха; плачех, защото старите дрехи, които и пукната пара не струваха, са напуснали единия от нас двамата, а изоставеният бях аз; татко преметна ръката си през рамото ми и рече:

— Недей! Недей плака! Ти нищо не си направил. Никой не те обвинява.

Разбирате ли? Това беше всичко. Помогнах на чичо Уили. И той знае, че му помогнах. Знае, че не би сторил нищо без мене. Знае. Като тръгвахме, не бе нужно дори да се спогледаме. Това е.

Но те никога няма да разберат, нито дори татко. А няма кой друг да им обясни, освен аз. Ала как да им кажа, как да ги накарам да разберат? Как?