Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)

XV. Господин Фратю

И наистина господин Фратю, като един африкански ураган, като един буен вихър, който се носи лете по полето, летеше върло през бостаните, през нивята, през ливадите, и оставяше подире си някакво шумене из разклатения въздух. Той не усети как прескочи две широки воденични вади, няколко грамади — огради на лукови бостани; той премина на два скока Дълга могила, не видя исполинския Карачомаков орех, който го зашлевуши с клоните си, и приближи до селото. Но се спря и се озърна слисан накъде да удари. Веднага някаква мисъл го обзе и той хукна пак. Дългото му сетре се развяваше като едно победоносно знаме, а пюскюлът му все показваще вид, че се стреми да хвъркне към небето. При чорбаджи Цочковата кошара го спогнаха овчарски псета, понеже подплаши стадото. Но господин Фратю им остави за плячка един къс от полата си и продължаваше бега си. Когато дойде запъхтян до край селото, господин Фратю остави царския път, зави и влезна в село през чорбаджи Цачовата градина, двата зида на която взема с пристъп, от нея той се хвърли в Хаджи Димовия гюл и се вмъкна в Шашовия двор, след люд бой със затрънения плет, който остави славни рани на сетрето му, покачи се по ниската стреха на дядо Постоловата къща и скокна в една потулена, тясна сляпа уличка, която опираше на Баторовата вратня. Баторовият двор само го делеше от дома му, но Баторът и Баторката бяха сълудничави и страшно се мразеха с Фрятюви, и когато го видяха на двора си, спогнаха го, Баторът с шестака, а Баторката с хурката и с кучетата, и с гъските, но господин Фратю се покатери чевръсто по стълбата, която беше опряна на лозата им, хвърли се на керемидите, които изпротестираха под краката му, и се спусна у тях си по клона на Баторовата череша, който се пак вдигна, като отнесе със себе си хвъркатия пюскюл, във вид на транспортен откуп. Оттам се покатери по стълбите, мина през пруста на чардака със същия урагански вид, втурна се в новата соба, отвори раклата, дето стояха неизпразнени от две години бащините му сребърни кобури, което като видя майка му, която го подири уплашена, изписка, но господин Фратю не пипна оръжието, а измъкна из ъгъла една книга с пепелява завехтяла корица, с надслов „Горски пътник“; после друга една зелена брошурка с название „Хайдут Янчо“; после два сплути вече от четене броя „Бъдащност“; после „Глас едного българина“; после „Райна Княгиня“; после един брой и половина „Народност“; после картината на окована България, от Мутевски; и най-после няколко ръкописни бунтовни песни, между които и „Поискал гордий Никифор“, като свали от стената и портрета на покойния Хаджи Нонча, който, казваха, приличал много на Тотя. И всичкото това го смачка, сви, сграбчи и хвърли в огъня под котела, в който варяха вапцилка от орехови кори. Като се свърши това autо-da-fе, господин Фратю се възкачи и скри в сламника, като поръча през една дупка на слугинята-бабичка да иде на кладенеца и да разбере каква е политиката, а ако я попита някой за него, да каже, че е отишъл нанякъде, например — на баните.