Чисто удоволствие

1

Лондон, 1795 г.

Призраците бяха ужасно непредсказуеми.

Като младеж Джаксън Грейстоук бе претърсил всяко кътче на обхванатата от разруха каменна къща, която бе наследил, с надеждата да открие призрака на лейди Амелия, но напразно. Като юноша бе готов да се откаже от кътните си зъби само за едно зърване на тази неуловима лейди, чийто дух се появяваше от време на време и витаеше из залите на Грейстоук Манър. Не и сега, когато вече не вярваше в призраци.

Повече от двеста години след смъртта на лейди Амелия се твърдеше, че се появява само пред онези Грейстоук от мъжки пол, които бяха кривнали от правия път. Нейният призрак рядко изплуваше от забравата, тъй като малко от наследниците на рода бяха достатъчно грешни, за да имат нужда от помощта й.

До появата на Черния Джак Грейстоук Черната овца на семейство Грейстоук — мъжът, отдал се на разгулен живот.

Измамник, мошеник, развейпрах, пропаднал тип, прелъстител на женски сърца Мъжете го харесваха, жените го обожаваха. А лейди Амелия, която кръжеше над леглото му като ангел на отмъщението, го гледаше гневно и с явно неодобрение:

— Махни се — раздразнен изрече Джак. Той току-що се бе добрал до леглото след нощ, прекарана край игралната маса и нямаше време за видения, които можеха да бъдат само игра на въображението му. Бе погълнал огромно количество алкохол, но не мислеше, че е чак толкова пиян.

В ореол от потрепваща светлина и ефирни одежди призракът поклати глава.

— Какво искаш, по дяволите?

Лейди Амелия просто се взираше в него с празни очи.

— Защо сега? Защо избра точно днес, когато преди време бих скочил от радост при появата ти? — Джак знаеше легендата за семейния призрак, беше я чувал неведнъж. — Затънал съм в грях. Каквото и да сториш, не би ме спасила от проклятието.

Лейди Амелия отплува към вратата. Джак се повдигна на лакът и видя как му кимва. Изстена от досада, отпусна глава на възглавницата и стисна здраво очи. Когато ги отвори, лейди Амелия все още беше там.

— Къде трябва да отида? За Бога, навън вали! — Прозорците изтропаха потвърдително. За нещастие дъждът се бе засилил и сега валеше като из ведро, а къщата потреперваше под напора на ледения вятър. — Не може ли да почака до сутринта?

Лейди Амелия оживено закърши ръце. Явно нямаше намерение да си върви. Поклати глава и още по-настойчиво посочи вратата на Джак — той трябваше да стане и да излезе навън в бурната нощ.

— По дяволите, нямам ли избор? — Тя отново поклати глава. — Много добре, милейди, печелиш. Отведи ме, където пожелаеш, тази нощ явно няма да мога да поспя.

Ореолът от светлина около лейди Амелия затрептя в израз на одобрение. И тогава, пред изумения поглед на Джак, привидението мина през затворената врата. Той тихо изруга, отметна завивките и облече отново дрехите си, като отдели специално внимание на шала си. Независимо къде отиваше — той винаги бе в безупречен вид.

Все още в мрачно настроение, Джак напусна стаята и не се учуди, когато видя, че лейди Амелия го чака на стълбите.

— Къде ще трябва да ходя, по дяволите? — Красивите му черти, които караха жените да се самозабравят, бяха леко смръщени в израз на деликатна досада

Лейди Амелия просто кимна и сви показалец приканващо. Той последва надолу по стълбите пърхащата фигура, а тя го отведе до входната врата.

Джак се поколеба.

— Осъзнаваш ли каква буря е навън? Не е нито за хора, нито за животни. Да не очакваш да събудя кочияша си в нощ като тази? — Лейди Амелия просто се взираше в него, сякаш намекваше, че няма никакъв вкус към приключенията. — О, какво пък, дявол да го вземе! Сам ще карам каретата, ако това ще те направи щастлива. Искам да ми подскажеш какво очакваш от мен.

Явно лейди Амелия нямаше намерение да му даде повече информация, защото се отдръпна от вратата. Ореолът й избледня и тя се стопи във въздуха.

— Чакай! Не си отивай! Не ми каза… — беше твърде късно. Лейди Амелия вече бе изчезнала като струйка дим.

Джак стоеше като ударен от гръм, взрян в празното пространство, където само преди миг витаеше призракът й. Дали не бе игра на въображението му? Може би лейди Амелия бе плод на доста развинтената му фантазия? Навярно бе далеч по-пиян, отколкото мислеше. Какво да прави? Ако е с всичкия си, ще се върне в леглото и ще признае, че всичко е било само лош сън. Но можеше да приеме предизвикателството и смело да се втурне навън в ужасната нощ

Черния Джак Грейстоук все още можеше да поеме този риск. Вече бе буден и облечен. Ако не друго, можеше да отиде до клуба на Уайтс и да изпие няколко питиета с приятелите си, някои от които сигурно все още будуваха в заведенията въпреки лошото време. Той самият нямаше да се прибере толкова рано, ако късметът не му бе изневерил така жестоко в играта на карти.

Когато отвори външната врата и пристъпи навън, дъждът го връхлетя с порой ледени иглички. Като наведе глава срещу фучащия вятър, Джак решително закрачи към навеса Впрегна красивата двойка сиви коне, спечелени на карти, в поолющената си карета, единственото му средство за придвижване. Почти всичко, което притежаваше, бе или спечелено, или загубено на карти. Обеднялата му фамилия бе в роднински връзки с младия граф Ейлсбъри по линия на майка му. Те не му бяха оставили нищо освен титлата баронет, куп неизплатени дългове и порутена каменна сграда в сърцето на Лондон. Разположена на площад „Хановър“, къщата бе притежание на семейството му повече от двеста години. Нейната поддръжка изискваше много средства и изпразваше джобовете му.

Единственият изход бе да се ожени за богата наследница и той сериозно се бе замислил да сложи край на ергенския си живот. Възнамеряваше скоро да предложи брак на лейди Виктория Грийн, богата вдовица, с която от известно време активно флиртуваше. Изобщо не ставаше дума за брак по любов. Черния Джак Грейстоук бе твърде голям негодник, за да предложи любов за цял живот на някоя жена.

Джак запали страничните фенери, скочи на капрата, пое юздите и подкара жребците, които с неохота преминаха портала. Пороят го заливаше безмилостно и той сгуши глава в яката си, като ругаеше лейди Амелия. Нямаше ни най-малка представа защо призракът го бе принудил да напусне уюта на дома в такава нощ Жадуваше за глътка силно бренди или нещо също толкова подкрепително.

В клуба бе примамливо топло. Джак подаде пелерината си на портиера и влезе в ярко осветеното помещение. Посрещна го лорд Спенсър Фенуик, наследник на херцогство и негов добър приятел.

— Джак, стари приятелю, мислех, че отдавна си си тръгнал. Какво те накара да излезеш отново в това отвратително време? Да не би да очакваш обрат в играта на карти? Да потърсим ли място на някоя маса?

— Ако има някакъв обрат, то ще е към по-лошо — оплака се Джак, замислен над неочакваната поява на лейди Амелия. — Отчаяно се нуждая от едно питие, Спенс, приятелю — каза той и обгърна с ръка повдигнатите с подплънки рамене на приятеля си.

По пътя към бюфета Джак бе наобиколен от кокетно усмихващи се девици, жадни за вниманието му. Висок, мъжествен и елегантен като дебнещ тигър, Черния Джак бе чисто изкушение за жените от всички възрасти. Вълниста тъмна коса обграждаше смело мъжествено лице. Устните му бяха плътни и чувствени и загатваха за гореща кръв. Но това, което истински предизвикваше интереса на жените, бяха наглите му сиви очи. Щом Черния Джак погледнеше пламенно жена, тя бе обречена. Проблемът бе, че не виждаше причина да отправя страстния си, безумно възбуждащ, поглед, към нито една.

— Пий — подкани го Спенс, когато най-сетне питиетата се появиха в ръцете им. Джак нямаше нужда от покана. Искаше да удави лика на привидението в алкохола. Сигурно е бил луд, за да съживи образа на семейния призрак, за който отдавна бе забравил.

Часове по-късно и Спенс, и Джак, потънали в алкохолни изпарения, едва се движеха. Спенс намери капчица разум и предложи да си тръгват, а Джак се съгласи. Нищо добро нямаше да се случи тази нощ реши, все още сърдит на лейди Амелия че го подмами да излезе в тази противна нощ Какво ли е имала предвид? Най-вероятно някоя лудория — сякаш се нуждаеше от още щуротии в живота си. Той бе ненадминат в сътворяването на подобни неща без чужда помощ.

— Много мъдро, от твоя страна да вземеш каретата — проплачи Спенс, като излезе олюлявайки се с омекнали крака, и съзря екипажа на Джак. — Аз самият дойдох пеша. Ще ме откараш ли? Това шибано време не е за пешеходци.

Джак също лъкатушно се запъти към каретата.

— Качвай се, приятелю. За мен е удоволствие.

— По дяволите, страшно се изкушавам да повървя все пак — възнегодува Спенс, забелязал олюляванията на Джак.

— Пиян или трезвен, мога да се справя с юздите не по-зле от всеки друг — похвали се Джак като пое поводите.

Спенс едва се бе настанил до приятеля си, когато той шибна конете и каляската потегли по хлъзгавия път, като силно се килна назад. Спенс загуби ума и дума.

— По дяволите, да не се опитваш да ни убиеш?

Джак гръмко се изсмя. Леденостудените струи дъжд поотрезвиха разгорещената му от алкохола кръв. Той осъзна, че с безразсъдството си заплашва не само своя живот, но и този на приятеля си. Опита се да овладее сивите коне, които, усетили свободата, бяха във вихъра си. Той почти бе успял да обуздае устрема им, когато усети как каретата се разтърси.

— За Бога, какво беше това? Спри, ударихме нещо! — Спенс се наведе надолу с опасност за живота си и се взря в тъмнината, докато Джак се бореше с галопиращите коне. С огромно усилие той успя да спре каляската и тя със скриптене закова на място.

Замаян от алкохола, видя малката купчинка встрани, но не се замисли за нея, докато Спенс не извика. Наистина ли удари нещо? Или някого? Да не дава Господ! Като скочи от капрата, внезапно изтрезнял, той трескаво започна да обикаля разкаляната уличка. Търсеше тяло. Надяваше се да не е истина.

Нощта бе непрогледна. Светлината на фенерите на каретата бе мъждива и той се спъна в тялото на жената, преди да я види.

— По дяволите!

— Какво има? — извика Спенс, все още на капрата. — Откри ли нещо?

— Не нещо, а някого — отговори Джак, като коленичи и опипа тялото. Опитваше се да разбере дали има наранявания и при този оглед ръцете му попаднаха на две меки хълмчета топла женска плът. Той се дръпна като опарен.

— За Бога, това е жена.

Спенс изникна до рамото му мъртво блед, взрян в тялото в канавката.

— Мъртва ли е?

Джак отново постави ръце върху гръдния кош на жената. Слабото, но ритмично биене на сърцето й показа, че тя е все още жива.

— Слава Богу, диша.

— Какво ли е правила навън в нощ като тази? — разсъждаваше Спенс гласно.

— Вършела си е работата — отговори му Джак. — Само уличница би излязла в такова време. Какво ще правим с нея?

— Можем да я оставим тук — предложи Спенс несигурно.

— В никакъв случай — отговори Джак, като мъжествено реши да поеме отговорност за случилото се и за нараняванията на жената.

— Какво предлагаш?

— Можеш да я заведеш във Фенуик Хол, Спенс, и да й осигуриш лекарска помощ — предложи Джак обнадежден.

— Да не си полудял? Старите жив ще ме одерат, ако заведа уличница в дома им. Един ден ще наследя титлата, за Бога!

— Трябва да съм благодарен, че не съм толкова високопоставена личност — провлачено изрече Джак с безразличие, което с много усилия си бе наложил да демонстрира в подобни случаи.

Спенс се изчерви, благодарен за тъмнината, скриваща избилата руменина.

— Не исках да кажа това, старче. Но ти не наследяваш никаква титла. Нямаш родители, да ти казват какво да правиш. Не даваш пукната пара за мнението на околните. Ти си свободен като птица, Джак. Ти си прочутият Черния Джак. Да отведеш една уличница в къщата си, няма да накара никого да повдигне вежди, и скандалът ще е минимален.

— Правилно — леко раздразнен каза Джак. Репутацията му вече бе обречена, какво значеше още едно петно по нея? — Проклета да си, лейди Амелия — промърмори почти беззвучно. — Ако това е идеята ти за шега, хуморът ти никак не ми се нрави.

Спенс го погледна подозрително.

— Коя е лейди Амелия?

— Какво? Не осъзнах, че съм говорил на глас. Лейди Амелия е семейният призрак. Май съм ти споменавал за нея.

— Какво общо има тя с това? — попита любопитно Спенс.

Точно тогава жената изстена. Започна да трепери като лист, и отново привлече вниманието на мъжете.

— По-добре да я вдигнем от тази ледена настилка — каза Джак, възвръщайки кавалерските си маниери. Никога в живота си не бе карал жена да страда, независимо каква е тя.

— Помогни ми да я кача в каретата. Внимателно — предупреди Спенс, който се олюля несигурно. — Остави, и сам ще се справя.

Той го избута и полека вдигна жената. Беше като перце. Сгушена в могъщата му прегръдка, изглеждаше досущ като дете.

— Влизай вътре — нареди Джак, поставил внимателно жената на седалката, и направи път на Спенс. — Погрижи се да се чувства удобно, докато стигнем Грейстоук Манър.

Джак караше по-предпазливо от всякога. Безотговорното му държание го накара да се чувства виновен. Често го критикуваха за безразсъдните му постъпки, но точно този инцидент подчерта безумния му стремеж към собствената му гибел. Дори лейди Амелия не можеше да го отклони от пътя, по който бе поел.

Каретата премина портала на Грейстоук Манър точно когато небето започваше да просветлява с настъпването на зората. Пороят постепенно се бе превърнал в лек дъждец. Бледоморавите петна на небосклона подсказваха, че времето ще се оправи. Щом каретата спря, Джак скочи от капрата и отвори широко вратата.

— Как е тя?

— Все още в безсъзнание.

— Ще я внеса вътре, а ти иди за лекар. Надявам се, че имаш някакви пари в себе си. В момента съм без пукнат грош. Ако нямаш, все ще измисля нещо. Не ме е грижа колко ще струва, просто доведи лекар.

Джак взе жената на ръце и заудря с крак по вратата. Скоро се появи съсухрен сънен прислужник, облечен в набързо нахлузен халат. Не изглеждаше никак изненадан при вида на младия си господар, който се връщаше призори с жена в безсъзнание на ръце.

— Донеси гореща юда и кърпи в стаята ми, Петибоун — нареди кратко Джак. — Преживяхме неприятен инцидент. Лорд Фенуик отиде за лекар.

— Веднага, сър — мъжът се отдалечи, ръбът на халата му се влачеше по пода.

Вече в стаята си, Джак внимателно положи жената в средата на леглото си. После се отдалечи и за пръв път внимателно я огледа. Доста се изненада, като разбра, че е много млада и въобще няма вид на лека жена. Патрицианските й черти и красивото й тяло не можеха да бъдат свързани с най-древната професия. Вероятно отскоро е в този занаят, гадаеше той и погледът му обхождаше крехката фигура. Джак бе срещал най-различни жени. Но тази жена, почти момиче, не влизаше в нито една категория.

Корона от великолепни коси с тъмномеден цвят увенчаваше красиво изваяна глава и падаше в небрежни кичури около тесните й рамене. Беше с деликатни черти и той откри, че е много любопитен какъв е цветът на очите й. Под мокрите дрехи се очертаваше стройно, добре оформено, тяло. Лицето й бе ожулено и подуто по негова вина. Той подозираше, че тя е много по-привлекателна, отколкото му се бе сторило в началото.

— Явно ще трябва да те освободим от тези мокри дрехи — обърна се Джак към безмълвната фигура, като леко я повдигна и свали мократа наметка.

Роклята й отдолу бе също толкова мокра и Джак се изненада, че е скромна и доста невзрачна, без никакви украшения. Не бе виждал така семпло облечена уличница. Човек очаква от подобни жени аленочервени рокли с щедри деколтета. Като я обърна леко настрани, той разкопча копчетата на гърба й и леко изхлузи роклята й. Ризата й бе почти прозрачна, просмукала от влагата и очертаваше добре оформен бюст със зърна в ягодов цвят. Когато чу Петибоун да отваря вратата на спалнята, той бързо дръпна завивката върху нея.

— Водата, сър — каза той, като подаде гореща кана и цял куп кърпи. — Имате ли нужда от още нещо, сър?

— Ти си непоклатим, нали, Петибоун? — Джак се обърна към него с весело пламъче в очите. — Знам, че постъпих мъдро, като те задържах. Трудно ми е да плащам на хората си, но не съжалявам, че мога да разчитам на услугите ти.

Петибоун изглеждаше много поласкан.

— Животът с вас ме научи да не се учудвам на нищо, така че каквото и да направите, няма да ме изненада, сър. Дамата ще се оправи, нали?

— Не можем да знаем това, докато не я прегледа лекар. Изпрати го тук веднага щом пристигне. Кажи на Фенуик да ме изчака в кабинета. По-късно ще сме ти благодарни, ако поднесеш нещо захапване.

Петибоун излезе, а Джак отново се обърна към жената в леглото си. Тя цялата трепереше и той я покри с още едно одеяло. Чудеше се колко ли дълго е била навън в това отвратително време. Толкова ли е неразумна? Не знаеше ли, че в нощ като тази няма да има много желаещи да ползват услугите й?

Малко по-късно се появи лекарят, кисел и недоволен, че са го вдигнали от леглото в този безбожно ранен час. Нареди на Джак да излезе от стаята и той отиде при Спенс в библиотеката.

— Е, как е тя? — попита Спенс, като прикри прозявката си с копринена носна кърпичка.

— Все още в безсъзнание — намръщен отвърна Джак. — Може да съм навредил непоправимо здравето й. Сега аз поемам отговорността за нея, въпреки че, Бог ми е свидетел, изобщо не знам какво ще я правя, когато оздравее. Ще бъде чисто сводничество да я върна отново на улицата. Спенс, тя е по-млада, отколкото мислехме, и сигурно е нова в занаята. Може да съм безсърдечен негодник, но не съм чудовище все пак.

— Наеми я като камериерка в къщата — предложи Спенс и вдигна въпросително вежди. — Или я задръж като любовница.

Джак го изгледа кръвнишки.

— Много добре знаеш, че не мога да си позволя прислужница. Колкото до леглото ми, в това отношение нямам никакви оплаквания. Вкусовете ми са доста по-различни. Предпочитам жени, които не изкарват прехраната си на улицата.

— За Бога, Джак. Мисля, че не можеш да се отървеш от нея, докато не се оправи.

— Жената горе не може да ходи където и да било, поне за известно време, господа. — Докторът влезе в библиотеката и се отпусна в едно натруфено кресло, което бе имало и по-добри дни.

— Какво й е, докторе? Съжалявам, не чух добре името ви.

— Дъдли. Като начало, ръката й е счупена. Има куп охлузвания и много е вероятно да развие пневмония, което доста би усложнило нещата. Красиво малко същество. Коя е тя и какво се е случило с нея?

Джак се поколеба, внезапно затруднен да отговори. По непонятни причини не му се искаше да признае, че най-вероятно тя е проститутка.

— Тя е далечна роднина на Джак, откъм ирландската страна в семейството. Баща й е барон. Той е изпратил дъщеря си в Лондон, за да бъде въведена в обществото — каза Спенс, като бързо се ориентира в обстановката. — Протеже на Джак. Била е наранена, когато каретата се е преобърнала в покрайнините на Лондон. Лежала е няколко часа на дъжда, преди да пристигне помощ и да я докарат тук.

Джак изстена, изпълнен с негодувание. Развинтеното въображение на Спенс ще му струва главата някой ден.

Безкрайно доволен от бързите си реакции, Спенс му се усмихна сияещ. Негодуващият Джак не можеше да скрие, че въпреки всичко се забавлява.

— Това обяснява нараняванията — каза доктор Дъдли. — Ще оставя лекарство и утре ще се върна, за да гипсирам ръката й. Дотогава отоците ще намалеят. Вероятно много ще боли, но лауданумът ще облекчи страданията й. Ако няма усложнения, лейди Мойра ще се оправи напълно за четири до шест седмици.

— Вие знаете името й? — попита Джак, като заплашително стрелна с поглед Спенс. — Не си спомням да съм го споменал — идваше му да го удуши и би го направил, без да му мигне окото. В каква каша го забърка само. Роднина, наистина.

Тя дойде в съзнание за момент, докато третирах раните й. Когато я попитах за името й, каза Мойра. Ирландският й акцент е очарователен. Понеже не е в състояние да отговаря на въпросите ми, реших да попитам вас.

Спенс не бе и подозирал, че Мойра наистина е ирландка и сега бе изключително щастлив за налучканата частица истина От друга страна, Джак бе готов да експлодира Не стига че на врата му увисна като воденичен камък една ранена уличница, но бе представена и като негова родственица, благодарение на Спенс Фенуик и изкривеното му чувство за хумор. Джак разчиташе на дискретността на доктор Дъдли, но се съмняваше той да държи езика зад зъбите си.

— Ще останете ли за закуска, докторе? — любезно предложи Джак. Надяваше се лекарят да откаже, защото нямаше търпение да остане насаме със Спенс и здравата да го нахока.

— Нямам време — каза Дъдли, като тежко се изправи. — Работното ми време започва в твърде ранен час. Ще дойда утре вечер, за да прегледам раните на пациентката си.

Петибоун се появи с поднос, върху който бе подредена закуската, и изискано сервира Той разбра, че докторът се готви да тръгва и отиде да го изпрати. Спенс и Джак останаха сами.

— Нещастник такъв, ти наистина наливаш масло в огъня — гръмогласно изруга Джак — Роднини, няма що. Ума ли си загуби. Какво те накара да кажеш, че уличницата горе е моя родственица?

Спенс се ухили с пълна уста

— Страхотна шега, нали? Този път надминах себе си. Какъв майтап. С колко такива може да се похвали семейството ти?

— Нито една, доколкото знам — Джак отвърна съвсем сериозно. — И не му е времето да въвеждам подобни жени в семейството. И то за твое удоволствие. Един ден шегичките ще ти излязат през носа.

Джак се хранеше мълчаливо. Когато приключи, хвърли салфетката и рязко стана.

— Къде отиваш? — попита Спенс и остави вилицата си.

— Горе да видя как е пациентката.

— Чакай, идвам с теб.

Мойра спеше тихо като новородено, когато двамата мъже влязоха на пръсти в спалнята. Но явно не толкова дълбоко, колкото очакваха, защото отвори очи и се втренчи в тях.

Гъст сладък мед, реши Джак, докато се взираше в очите й. Нито кафяви, нито лешникови, чист кехлибар със златисти петънца в тях.

— Кои сте вие? Какво се е случило? — напевният й глас бе наистина очарователен, както бе отбелязал докторът. — Къде съм?

Напълно омагьосан от вида й, Джак трябваше да се изкашля два пъти, преди да проговори.

— Вие сте в моя дом. Спомняте ли си какво се случи, Мойра?

Тя се замисли и погледът й потъмня. Споменът бе ясен, но не би го споделила с тези непознати мъже.

— Откъде знаете името ми? — тя се опита да седне, хвана ръката си и изохка. — Света Богородице, боли.

— Не се движете. Ръката ви е счупена — каза Джак. — Нищо ли не си спомняте? — Мойра поклати глава. — Моята карета ви блъсна миналата нощ. Беше нещастен случай. Името ви научихме от доктор Дъдли. Аз съм Джак Грейстоук, а това е лорд Спенсър Фенуик.

— Черния Джак? — очите на Мойра се разшириха от учудване.

Сивите очи на Джак проблеснаха весело.

— Значи сте чувала за мен? Мойра преглътна притеснено.

— Аха. Аз не вярвам на подобни клюки, сър.

Джак отривисто се разсмя.

— А трябва да им вярвате. Не знаехме коя сте и затова ви доведох тук — продължи той. Повикахме лекар да се погрижи за раните ви. Съжалявам за инцидента. Ако имате роднини в града, с удоволствие ще се свържа с тях от ваше име.

— Нямам близки в Лондон. Брат ми живее със семейството си в Ирландия. Той има жена и три малки деца, за които трябва да се грижи. Преди няколко седмици дойдох в Лондон, за да си намеря работа и да облекча малко товара му.

— Трябва ли да уведомим някого тук за инцидента? — попита Джак, като избегна темата за работата й. — Работодател, например?

— Аз съм домашна прислужница, която търси работа, сър — отговори Мойра.

— Безработна? — попита Спенс. — Как сте се издържала досега?

— Загубих работата си неотдавна — поправи се Мойра. — Не ми остана време да потърся нова. Нямам пари и не мога да платя на лекаря.

Незнайно защо това ядоса Джак.

— Да съм искал от вас пари? Докато не се оправите, аз поемам отговорността за здравето ви. — Взе малко шишенце от нощната масичка и отсипа необходимата доза в една чаша.

— Доктор Дъдли остави лауданум за облекчаване на болката. Изпийте го — рязко нареди той, като приближи чашата до устните й.

Мойра отпи с готовност, направи гримаса, когато усети горчивия вкус, и отказа да го допие.

— Благодаря. Много сте любезен.

— Джак е самата любезност — изрече Спенс, като почти се задавяше от смях, но се опитваше да го прикрие. — Вие сте в добри ръце, скъпа.

Когато клепачите на Мойра натежаха и невероятните й кехлибарени очи се затвориха, Джак избута Спенс навън и го последва до хола, като затвори плътно вратата след себе си.

— Вярваш ли й? — попита Спенс, скептично настроен. — Какво би могла да прави една почтена жена в нощ като онази? Защо мислиш, че я е уволнил предишният й господар? Тя ще се превърне в истинска красавица, когато отоците от лицето й спаднат. Дали не е забавлявала господаря си или синовете му?

— Нямам желание да гадая, Спенс. Повече ме интересува какво ще правя с нея, когато се оправи. Вероятно трябва да я изпратя обратно в Ирландия.

— Боже, тя сигурно ще умре от глад там, ако нещата наистина са такива, каквито ги представят. Глад, болести и лоша реколта, десетки умират.

— По дяволите. Трябва ли винаги да си толкова практичен? Какво предлагаш?

В сините очи на Спенс проблесна палаво пламъче. Той не завиждаше на приятеля си за положението, в което бе изпаднал, но това бе прекрасен случай да извършат някоя лудория. Напоследък животът бе станал твърде скучен. Както повечето богати и безгрижни младежи, Спенс обичаше невинните шеги. Точно затова те бяха толкова добри приятели с Джак. И двамата имаха странно чувство за хумор.

— Много добре, аз наистина имам една идея, но съм сигурен, че няма да ти хареса.

Красивите черти на Джак се свъсиха подозрително.

— Изплюй камъчето, Спенс.

— Малката Мойра може да е уличница, но въобще не е обикновена уличница. Тя има стил, говори добре и никак не е недодялана. Макар и подпухнало, лицето й има красиви черти, почти аристократични. Аз вече подхвърлих, че е далечна твоя роднина.

— Продължавай — каза Джак, почти сигурен, че наистина няма да хареса идеята.

— Защо да не представим Мойра в обществото? — разпалено предложи Спенс. — Да я въведем във висшите аристократични кръгове и да й намерим съпруг. Да си умреш от смях. Ти никога не си харесвал тези префърцунени дендита, които се мотаят из Лондон на високи токове, целите в пудра и грим. Защо да не представим „лейди“ Мойра в обществото и не я омъжим за някой от тези издокарани контета?

За момент Джак изглеждаше напълно зашеметен. После започна гръмко да се смее.

— Нямам думи — твоето чувство за хумор е убийствено. Но в идеята ти има нещо примамливо — той се замисли — Още много трябва да научи.

— Вече споменахме, че е провинциално момиче. Никой няма да очаква от нея да бъде с безупречни маниери.

— Говори изключително добре за една жена с ниско потекло, но все пак ще са нужди доста време и енергия, докато усвои маниерите на истинска лейди. Не съм сигурен, че искам да отделя толкова сили за това начинание.

Идеята да превърне Пепеляшка в принцеса наистина разпалваше въображението на Джак, и Спенс добре знаеше това. Бе предизвикателство с неизчерпаеми възможности, а и играчът в него виждаше високия залог, който си струваше усилията.

— Какво ще кажеш да вдигнем мизата? — предложи Джак.

— Помислих си, че ще поискаш нещо такова — изкикоти се Спенс и го потупа по гърба. — Какво приключение, а? Един от нас ще стане по-богат. Ти ще се отървеш от бремето, да се грижиш за нея, а после и двамата ще има да си припомняме със смях за това години напред. Залагам две хиляди лири срещу твоите два коня, че ще можеш да представиш момичето като дама в обществото и да я сгодиш, да кажем, за три месеца.

— Три месеца — повтори Джак, като замислено триеше брадата си. Две хиляди лири бяха доста пари. Но пък двата коня бяха най-ценното нещо, което имаше.

— Не знам. Поне четири седмици тя няма да има възможност да се появи на публично място.

— Можеш да я обучаваш през това време — разпалено предложи Спенс. — Ти си играч, Джак. Какво ще кажеш? Приемаш ли предизвикателството?

При тази добродушна настойчивост на Спенс за Джак бе невъзможно да откаже.

— При едно условие. Момичето трябва да даде съгласието си. В противен случай облогът пропада.

— Дадено — каза Спенс весело. — Сигурен съм, че ще намериш начин да я убедиш по характерния за теб очарователен начин да приеме нашата малка шега. Не може да се сравнява с улицата това, което може да получи чрез един добър брак.