Чисто удоволствие

21

Две седмици по-късно Мойра, Джак и цялото семейство О’Туул напуснаха Ирландия на борда на „Вони Принс“. Денят бе чудесен, времето — ясно и слънчево, а самото прекосяване на Ламанша премина без инциденти. За първи път Мойра живееше с усещането, че всичко в живота й е наред. Имаше семейство, което обичаше и съпруг, когото обожаваше. А в утробата й растеше и се развиваше нейното бебе. Това състояние на блаженство й помагаше да забрави всички неприятности, които бе преживяла в Лондон. Сега бе в безопасност, далеч от Роджър Мейхю и Хелфайър клуб.

На лондонското пристанище Джак нае екипажи, които да откарат двете семейства и багажа до имението Грейстоук. Докато се настаняваше в каретата, Мойра улови бегло сянката на мъж, когото й се стори, че разпознава, и дъхът й замря.

Изпуснатото възклицание накара Джак да се обърне тревожно към нея:

— Какво има, скъпа? Зле ли ти е? Да не е бебето?

Мойра разтърси енергично глава. Мъжът, за когото за момент си помисли, че позна, бе изчезнал в люшкащата се тълпа.

— Нищо. Изведнъж ми се стори… Няма значение. Сигурно съм се объркала.

След това децата с глъч и врява започнаха да се качват в каретата и мимолетната случка бе забравена.

Когато екипажът спря пред каменната фасада на имението Грейстоук, Мойра почти не дишаше от вълнение. Едва сега осъзна, че мястото й бе липсвало. Вече забелязваше подобренията, които Джак бе направил в нейно отсъствие, и нямаше търпение да види цялата къща, подредена и нагиздена.

Петибоун ги посрещна на вратата

— Добре дошъл вкъщи, милорд — поздрави той с ентусиазъм. — И вие, мис Мойра. Всички бяхме много разтревожени за вас. Знаех, че негова светлост ще ви намери. — Той гледаше с любопитство към Кевин и семейството му, но бе твърде възпитан, за да задава въпроси.

— Хубаво е да си у дома, Петибоун. Дяволски хубаво — говореше Джак, докато въвеждаше малкия антураж в къщата. — Моля те, поздрави, както подобава своята господарка. Мойра и аз се оженихме преди няколко седмици в Ирландия.

Лицето на Петибоун се озари.

— Венчахте се, казвате? — Той се обърна към Мойра. — Поздравления, милейди. Вие ще бъдете прекрасна херцогиня. Почакайте само да чуят Матилда и Джили.

— Направиха ли вече ремонта на горния етаж, Петибоун?

— Да, милорд. Стотина мъже работиха почти денонощно, за да свършат преди вашето завръщане.

Джак кимна.

— Много добре. Подготви западното крило за брата на Мойра и неговото семейство. Господин и госпожа О’Туул ще ни погостуват известно време, преди да продължат към Ейлсбъри Хол. — Той се обърна към Кевин и Кейти.

— Това е Петибоун. Като го опознаете, ще разберете защо не мога без него.

Икономът се изчерви от удоволствие.

— Лорд Джак е щедър на похвали. Предполагам, че всички са уморени от пътуването. Ще наредя да сервират чая направо в гостната.

Кейти имаше вид на човек, изпаднал в шок. Величието на Грейстоук я изуми. Матилда и Джили се материализираха отнякъде и последва обичайното представяне. След това Матилда поведе децата към кухнята да хапнат бисквити с мляко.

— Къщата ви е великолепна, лорд Джак — възторжено каза Кейти.

— Долният етаж все още не е напълно реставриран, но скоро ще заблести с предишното си величие. Къщата не е толкова впечатляваща, колкото е Ейлсбъри Хол но я чувствам като свой дом. Скоро ще заведа Мойра до Ейлсбъри Хол. Тя ще се влюби в местността.

— Какво възнамерявате да правите във връзка с лорд Пемброук? — попита Кевин.

— Утре ще изпратя куриер до неговото имение и ще го попитам кога ще бъде удобно да ни приеме. Ще изпратя също така бележка до вестника, с която ще направя съобщение за нашата сватба с Мойра.

Мойра се размърда неспокойно.

— Мислиш ли, че това ще бъде разумно?

— Разумно и необходимо — каза Джак решително. — Веднъж като свикнат с мисълта, хората ще те приемат като херцогиня Ейлсбъри. Ако питаш мен, обществото може да върви по дяволите, но няма да позволя да показват пренебрежение към жена ми.

Мойра реши да не спори въпреки чувството, че вероятно и двамата с Джак щяха да бъдат изгнаници в обществото. Бе се опитала да го разубеди, дори го бе напуснала с надеждата, че това ще го вразуми. Но Джак бе останал непреклонен в решението да се ожени за нея. Тя го обичаше толкова много, че не бе имала твърдостта да му се противопостави. За добро или зло, те бяха съпруг и съпруга, и тя се молеше Джак никога да не съжали за това свое решение. Вероятността, да се окаже внучката на лорд Пемброук бе твърде нищожна, за да се осланя на нея.

По-късно същата нощ в господарската спалня Джак вложи всичко от себе си, за да покаже на Мойра колко много значи тя за него. Ласките му бяха едновременно нежни и томително страстни, когато галеше и докосваше с умела вещина тайните кътчета на тялото й, довеждайки я до задъхан екстаз. Погледът му, тъмен и блестящ безмълвно докосваше лицето й и едва когато тя бе взривена от разтърсващата сила на края, той се присъедини към нея.

Отговорът на лорд Пемброук гласеше, че личната му среща с тях ще се състои след два дни. Той открито проявяваше интерес към това посещение, защото никога не бе имал възможността да се срещне с херцог Ейлсбъри, като в същото време деликатно изразяваше желание визитата да бъде кратка предвид крехкото му здраве.

В деня, в който трябваше да се състои срещата, Мойра бе обхваната от нервност. Тя смени поне три рокли и накрая се спря на предиобедна от зелен сатен с ръкави на бежови и зелени райета. Тъй като Кевин нямаше нищо подходящо за случая, Джак му даде един от своите костюми, който му легна досущ като на елегантния му благодетел. Кейти реши да не ги придружава, предпочете да остане вкъщи с децата.

Имението на лорд Пемброук се намираше на няколко часа път, западно от Лондон, и те потеглиха рано, за да могат да пристигнат навреме за уречения час в два следобед.

— Какво ще стане, ако лорд Пемброук отрече да е познавал моята баба? — тревожеше се Мойра.

— Не е толкова важно, скъпа. Правим това за твое успокоение. Дъщерята на един фермер е достатъчно добра партия за мен.

— Така е, а и аз винаги съм искал да бъда фермер — съгласи се Кевин. — Ако се окаже, че сме преследвали някаква химера, няма да бъда разочарован.

Фамилната къща на рода Пемброук представляваше средновековна сграда, построена върху внушителните основи на древна каменна крепост с назъбени стени и няколко кули. Каретата премина през главния портал, който бе защитен от огромна дървена врата, богато инкрустирана и обкована с месинг. Веднага щом каретата спря и стъпалата бяха спуснати, те слязоха и се запътиха към вратата. Джак стисна окуражително студената ръка на Мойра и вдигна тежкото чукало. Няколко минути по-късно вратата бе отворена от лакей в изрядно средновековно облекло в черно и сребристо.

— Лорд Пемброук ви очаква в библиотеката — произнесе той безизразно. — Моля, последвайте ме.

Вече е твърде късно да се откажа, помисли си Мойра и пое дълбоко дъх, за да се успокои. Или съм внучката на лорд Пемброук, или не съм. Надяваше се да е заради Джак. Икономът отвори вратата и стиснала здраво медальона, тя последва Джак и Кевин във вътрешността на стая, която би изглеждала потискаща, ако не бе жизнерадостната светлина на огъня, който гореше в камината.

Лорд Пемброук се надигна от стола си пред камината и се обърна към своите посетители. Джак решително се отправи към него и пое ръката му в своята.

— Позволете ми да се представя, ваша светлост. Джак Грейстоук, херцог Ейлсбъри. Това са моята съпруга Мойра и нейният брат Кевин.

Въпреки че графът наближаваше осемдесетте, външността и осанката му бяха внушителни. С побелели коси и остър ум, той бе все още строен и елегантен. Единствено поприведените рамене и необичайната слабост неуловимо загатваха за възрастта и за здравословното му състояние.

За миг, отмерен с удар на сърцето, очите на графа се втренчиха в Мойра, след което той кимна и се обърна към Джак.

— Признавам, че съм любопитен да узная защо пожелахте да разговаряте с мен. Моля, седнете да ми правите компания. Възнамерявах да изпия едно бренди. Ще поръчам чай за вашата съпруга, ако не възразявате.

Мойра поруменя, разбрала, че с острия си поглед лорд Пемброук бе забелязал нейната бременност.

Само след миг се появи прислужник с три чаши, бутилка и кана с чай. Графът си наля, отпи глътка бренди и след като се настани в креслото си, попита:

— Желаете ли да поговорим за причината на вашето посещение?

— Разбира се, ваша светлост — каза Джак. — Бих искал да ви уверя, че не сме дошли да се ровим във вашето минало, а да изясним нещо, което е от изключителна важност за моята съпруга и моя зет — Пемброук се намръщи, но не каза нищо. — Дали някога в миналото сте познавал ирландка на име Шийла Малоун?

Пемброук се задави и бренди потече по брадата му.

— За Бога, млади човече, знаете ли колко назад във времето ме карате да се връщам? И колко болезнени спомени възкресявате?

— Значи наистина сте я познавал? — не можа да сдържи вика си Кевин.

Пемброук присви очи.

— Какво знаете вие за Шийла?! Никога не съм си мислил, че ще чуя това име отново. Знаете ли колко дълго я търсих? Не — отговори си сам, разтърсвайки глава, — не бихте могли да знаете. Вие сте твърде млади.

С треперещи ръце Мойра свали медальона от гърдите си и го подаде на лорд Пемброук.

— Отворете го, ваша светлост, и ми кажете дали разпознавате мъжа на миниатюрата.

Лорд Пемброук отвори медальона и се вгледа напрегнато в миниатюрата. Ръцете му се разтрепериха и той пребледня, видимо разтърсен от видяното.

— Това е миниатюрата, която направих за Шийла. Как е попаднала у вас?

— Даде ми я майка ми. Принадлежала е на нейната майка. Шийла е починала при раждането на дъщеря си.

Пемброук я погледна втренчено, острият му ум анализираше фактите.

— Сполучливо ли се омъжи Шийла?

— Тя изобщо не се омъжила. Родителите й се отрекли от нея, когато научили, че ще има извънбрачно дете. Намерила приют в един метох, където по-късно издъхнала при раждането на детето. Монахините се грижили за дъщеря й до навършване на пълнолетие. Шийла никога не споменала името на бащата на детето си. Монахините по-късно казали на майка ми, че баща й ги бил изоставил.

Пемброук се изправи.

— Боже мой! Търсих Шийла навсякъде — той закрачи из стаята. — Бях млад и безразсъден, когато постъпих в армията, и бях изпратен в Ирландия. Там срещнах Шийла, влюбих се в нея и възнамерявах да я направя своя съпруга. Един куршум сложи край на всички мои надежди и мечти. Бях ранен по време на въстание и всички си мислеха, че ще умра. Изпратиха ме у дома, в Англия, да прекарам последните мигове от живота си. Беше истинско чудо, че оживях. Минаха месеци, преди да успея да се завърна в Ирландия и да разкажа на Шийла какво се бе случило. Бях съкрушен, когато не успях да я намеря. Родителите й отказваха да говорят за нея. Държаха се, сякаш тя не съществуваше за тях. В крайна сметка бях принуден да се върна в Англия. Баща ми беше болен и не можех повече да отсъствам от дома. Години наред живеех с надеждата, че ще успея да я намеря, после се ожених за една жена, която познавах. — Той прикова поглед в Мойра и лицето му се смекчи. — Знаете ли, приличате на нея.

Мойра се усмихна.

— Радвам се да го чуя. Никой не знае как е изглеждала моята баба.

— Тя беше красива, също като вас — Пемброук се отпусна в креслото си с тежка въздишка и се загледа тъжно в пръстите си.

— Значи аз имам дъщеря. Разкажете ми за нея. Тя дойде ли в Англия с вас?

— И двамата ни родители починаха от треска — обясни Кевин. — Майка ни се казваше Мери. Тя бе прекрасна. Напусна ни твърде млада.

Очите на Пемброук бяха премрежени, когато се обърна към прозореца и отправи невиждащ поглед навън.

— Ако бях знаел, че имам дъщеря, бих могъл да направя живота й по-лесен. Ако знаех… Само ако знаех…

Той изглеждаше така изгубен, така безнадеждно съкрушен, че Мойра се изправи и коленичи пред него.

— Добре ли сте, ваша светлост? Не искахме да разравяме болезнени спомени. Знам, че здравето ви не е съвсем наред. Може би трябва да си тръгнем.

— Да си тръгнете? — Погледът му се спря върху Мойра и после се премести към Кевин. — Съжалявам, ако ви изглеждам разстроен, но не мога да ви оставя да си тръгнете. Поне не сега. Може да съм загубил Шийла и Мери, но все още имам нейните деца. — Той направи жест в посока на Джак. — Разбирате ли, Ейлсбъри, че те двамата са моите единствени живи наследници?

В гърдите на Мойра се надигна ликуване, което надхвърляше границите на обикновеното щастие. Семейството на баща й бе много скъпо, но мисълта, че тя и Кевин също имаха и други корени, означаваше много за нея.

— Не това е причината да бъдем сега тук, ваша светлост — каза Кевин. Брадичката му бе упорито вирната по начин, който говореше, че гордостта му не би позволила да приема подаяния.

Пемброук се засмя.

— Дали не разпознавам нещо от гордостта на Пемброукови във вашето държание?

— Ще откриете, че Кевин не е от тези, на които им липсва гордост — си позволи да каже Джак — Нито пък сестра му. Мойра като че ли е наследила гордост и упорство в изобилие. Благодаря на Бога, че най-накрая успях да я склоня да се омъжи за мен.

— Благодаря на Бога, че сте я обичал толкова, че да разкриете докрай тайната около нейния произход. Дължа ви благодарност, Ейлсбъри. А що се отнася до Кевин и Мойра, бих искал да ги опозная повече. Като мой единствен наследник от мъжки пол Кевин ще носи титлата някой ден. Неговите деца ще бъдат благородници — лордове и дами. А Мойра ще има своя равен дял от всичко, което притежавам.

Кевин го погледна несигурно:

— Аз съм фермер, ваша светлост. Не зная нищо за живота на аристокрацията.

— Ще се научиш. Женен ли си, моето момче?

Усмивката на Кевин идваше от дъното на сърцето му.

— Да. Моята Кейти и аз имаме три чудесни дечица и сега чакаме още едно.

Пемброук поклати глава, трудно му бе да повярва как от самотен старец, живеещ в почти пълно уединение, се бе превърнал в човек с толкова много потомци. Ако не се лъжеше, а той не се съмняваше в преценката си, бе твърде вероятно Мойра и Ейлсбъри скоро да го дарят с едно правнуче.

— Вие и вашето семейство трябва да се преместите в Пемброук незабавно. Децата ще оживят това старо място, сигурен съм. А Ейлсбъри трябва да обещае да води редовно Мойра тук. Ще изпратя съобщение до вестниците още сега. Искам целият свят да узнае, че ти и Мойра сте мои наследници.

— Това не е необходимо, ваша светлост — каза Кевин. — Исках да открия кои са предците на моята майка в нейна памет. За нея щеше да значи много, да разбере, че сме намерили накрая своите английски корени.

— Настоявам за това. Колко скоро можете да се преместите тук?

Кевин изглеждаше напълно объркан. Всичко се развиваше твърде бързо за него.

— Обещах на лорд Джак да се настаня в Ейлсбъри Хол и да наглеждам мястото вместо него. Той предпочита имението Грейстоук в Лондон.

— Ейлсбъри Хол ще бъде винаги на твое разположение, ако решиш да живееш там — каза Джак — Не мога да обвиня лорд Пемброук за това, че иска да опознае своите наследници. Изборът е твой, Кевин.

— А аз със сигурност ще идвам често на посещения, ако… дядо желае това — обади се Мойра срамежливо.

Графът засия. Изглеждаше с години по-млад отколкото, когато бяха пристигнали.

— Не знаеш колко много значи за мен това обръщение. Благодаря ти, дъще, че ме дари с тази титла. — Той протегна ръце и пое Мойра в прегръдките си.

Те потеглиха малко след като графът бе получил обещанието на Кевин следващата седмица да доведе в Пемброук семейството си за по-дълго гостуване. По-късно, в уединението на своя параклис, старият граф отправи скромната си благодарност към своя създател, че го бе удостоил с милостта, да се радва на своите внуци и правнуци в залеза на своя живот. Чувстваше се подмладен с години, дори повече, отколкото преди двадесет лета.

Мойра почувства тежестта на самотата, когато Кевин и семейството му заминаха за Пемброук Кевин я бе поканил да отиде с тях, но тя не искаше да се разделя с Джак въпреки че той прекарваше дълги часове в офиса си със своя адвокат. Управлението на едно херцогство бе сложно нещо и процедурите, свързани с неговото поемане, запълваха по-голямата част от времето му. Мойра успяваше да издържи, защото знаеше, че когато Джак се върнеше вкъщи, посвещава цялото си внимание на нея. Нощем те се подслоняваха в спалнята си и забравяха за света. Наедряващата й талия не намаляваше желанието на Джак и тя бе безкрайно благодарна, защото те навлизаха все по-дълбоко в дебрите на споделеното удоволствие.

През тези блажени дни Мойра се тревожеше, че доволството й от живота няма да трае дълго и нещо непредвидено може да наруши щастието й. За радост съобщението на дядо й във вестника улесни въвеждането й в обществото. Всекидневно пристигаха покани. Все още не бяха приели нито една от тях, а тя продължаваше да се тревожи. В паметта й неизменно изплуваше лицето, което зърна сред тълпата на пристанището. Знаеше, че си въобразява, но лицето на Роджър Мейхю бе ясно откроено и тя продължаваше да вижда злобната му усмивка накъдето и да се обърнеше.

Тя умишлено не сподели това с Джак, защото осъзнаваше колко глупава щеше да му се стори, когато й докаже, че неоснователно се страхува. Вместо това Мойра се посвети на работата по освежаването на замъка Грейстоук и същевременно наблюдаваше нарастващата привързаност между сдържания Петибоун и Матилда.

— Искаш ли отново да видиш лорд Пемброук? — попита я Джак, един ден, преди да излезе за някоя от безкрайните делови срещи с адвоката си. — Можем да отидем в петък и да прекараме няколко дни с него и Кевин. Сигурно много ти липсват децата.

— О, Джак, наистина ли? — засия Мойра и радостно го прегърна. — Терминът на Кейти наближава. Искам да съм там, когато бебето й се роди.

Джак звучно я целуна.

— Ако знаех, че ще си ми толкова благодарна, щях да ти го предложа още в спалнята. Все още има време да… — недовършената му покана раздвижи въздуха около тях като свеж пролетен повей.

— Стига, Джак — каза Мойра, като приятно се изчерви. — Знаех, че имам мъж със забележителен потенциал, но ти надминаваш собствените си рекорди.

— Малко мъже се радват на късмета да срещнат изкушението в нежно тяло като твоето. А лицето ти. Господ да ми е на помощ Мойра, но не мога да се контролирам. Всеки ден те искам все повече, и повече. Желая да благодаря на лейди Амелия, че пътищата ни се срещнаха. За съжаление тя не се е появявала напоследък

Мойра го погледна присмехулно. Знаеше се, че ирландците вярват в духове, призраци и малки човечета, но тя бе скептично настроена.

— Сигурна съм, че твоята безплътна лейди знае всичко, което става.

— Наистина — отговори Джак, като погледна през рамо, сякаш очакваше да види духа и материализиран до лакътя си. — Ако не мога да те примамя обратно в леглото, предполагам, че ми е време да тръгвам — целуна я страстно, с разочарован вид и неохотно излезе.

Нито той, нито Мойра видяха мъжа, който се криеше в сенките на сградата, и доволната му ликуваща усмивка при вида на Джак, който напускаше къщата.

Цели два часа по-късно се позвъни и когато Петибоун отвори вратата, откри на прага дрипаво хлапе.

— Даваме храна на просяците откъм задния вход — каза пренебрежително икономът.

— Не съм просяк — отвърна момчето, като си избърса носа с опакото на мръсния си ръкав. — Нося съобщение за нейна светлост.

— Съобщение? Какво е то?

— Случи се един инцидент. Негова светлост е ранен — повтори момчето, както явно го бяха инструктирали. — Неговият приятел чака в каретата, за да заведе херцогинята при негова светлост.

Точно тогава Мойра влезе във фоайето и чу думите на момчето.

— Злополука? Боже мой! Лошо ли е ранен Джак? Къде е той?

— Не зная, милейди. Господинът в каретата ми плати да ви предам съобщението. Той ви чака, за да отидете при негова светлост.

— Трябва да е Спенс — каза Мойра, без да може да разсъждава разумно, и се втурна към чакащата карета.

— Милейди, почакайте — извика след нея Петибоун. — Ще дойда с вас.

— Няма време. Изпратете за доктора. Заемете се с нещата тук Ще се върна с Джак, колкото може, по-скоро.

— Милейди, не мисля…

Какво мислеше Петибоун така и остана неизказано, защото Мойра отвори вратата на каретата и буквално бе издърпана вътре.

— Спенс, какво правиш? — извика тя, когато нечии ръце я сграбчиха в железен обръч. — Пуснете ме.

— Съжалявам, но ще те разочаровам, Мойра. Този път няма да допусна да избягаш отново.

Този глас! Рязко извърнала глава, Мойра срещна погледа на малките очички на Роджър Мейхю.

— Къде е лорд Спенсър? Какво правите в Англия! Трябва да отида при съпруга си.

— Опасявам се, че е невъзможно. Съпругът ти е мъртъв.

Гърлото й се сви, Мойра извика и припадна за пръв път в живота си.