Чочарка

Глава десета

През това време обаче консервите на английския майор намаляваха видимо, още повече, че Розета изглеждаше обзета от вълчата болест и така аз реших, че трябва час по-скоро да напуснем този хълм. Нямах смелост да отида във Валекорса или в някое друго място в околността, защото се страхувах да не срещна отново мароканците, които, доколкото разбрах, бяха се разпръснали из цялата местност на Чочария. Най-после казах на Розета:

— Добре е да се върнем във Фонди. Там сигурно ще намерим превозно средство да си идем в Рим, ако съюзниците са влезли вече в него. На всеки случай по-добре бомбардировки, отколкото мароканци.

Розета ме изслуша, замълча за миг и после каза нещо, от което в момента ме заболя:

— Не, за мене поне е по-добре мароканци, отколкото бомбардировки. Какво по-лошо могат да ми направят мароканците сега след това, което вече ми сториха — аз пък не желая да умирам!

Поспорихме още малко и накрая и тя се убеди, че е по-разумно да се върнем във Фонди. Сега вече с напредването на съюзническите войски на север бомбардировките вероятно бяха престанали. Така една заран напуснахме колибата и слязохме на шосето. Имахме, тъй да се каже, късмет, защото, след като оставихме да минат няколко военни камиона, които не вземаха граждани, ето че неочаквано се зададе един празен камион, идваше почти весело, сиреч летейки зигзагообразно по пустото шосе. Застанах по средата на шосето, размахах ръце и камионът спря. На кормилото видях рус младеж със сини очи, облечен в хубава, червена фланела. Той спря, погледна ме и аз му извиках:

— Ние сме две евакуирани, искаш ли да ни откараш до Фонди?

Той изсвири с уста и отговори:

— Имаш късмет, тъкмо във Фонди отивам. Казваш, че сте две евакуирани, а другата къде е?

— Идва — отвърнах аз и дадох уговорения знак на Розета, която бях накарала да стои малко по-нагоре, зад един храст на пътеката, защото се страхувах от някоя нова лоша среща. Тя изскочи и дойде насреща ни, пристъпвайки по средата на огряното от слънцето шосе, държейки на глава единствената кутия, в която бяхме сложили останалите ни консерви. Сега можах да видя по-добре младежа и забелязах, че не беше симпатичен поради нещо разпасано, просташко и дръзко, което имаше в сините му очи и прекалено червената му уста. Това неблагоприятно впечатление се потвърди, като забелязах начина, по който той наблюдаваше приближаващата се до камиона Розета. Той не я погледна в лицето, а впи поглед в гърдите й, които поради протегнатата нагоре ръка, за да поддържа кутията, се бяха вдигнали и издуваха лекия плат на елека. С нахален смях той извика на Розета:

— Майка ти ми каза, че си евакуирана, но не каза, че си били хубава девойка.

После скочи навън, помогна й да се качи до него, като настани мен от другата й страна. Дадох си сметка, че не протестирах заради невъзпитаните му думи, докато, ако това бе се случило няколко дни по-рано, сигурно щях да откажа да се кача в камиона му. И си помислих изведнъж, че и аз се бях променила, поне по отношение на Розета. А през това време младежът запали отново мотора и камионът потегли.

Известно време мълчахме, после, както става при подобни случаи, започнахме разговор на опознаване. За нас аз казах малко нещо, но той, какъвто бърборко изглеждаше, каза всичко за себе си. Каза, че бил от тоя край, в момента на примирието бил войник и дезертирал навреме. След като бил известно време в шумата, германците го заловили. Похвали се, че един германски капитан го харесал и вместо да го изпрати на принудителна работа на укрепленията, наредил го в кухнята, където работил през цялото време на германците и никога не се бил хранил тъй добре и толкова много. Накрая каза, че по време на големия глад многото храна, с която разполагал, му давала възможност да получава от жените каквото си пожелае.

— Много красиви девойки идваха да ме молят за храна. Аз им давах, но, разбира се, при едно условие и не се намери нито една, която да откаже. Ех, гладът е голямо нещо, прави хората разумни, дори и най-гордите.

За да променя разговора, аз го запитах с какво се занимава и той обясни, че сключил съдружие с едни свои приятели и с този камион пренасяли насам и натам евакуирани, които искали да се върнат по родните си места, естествено срещу много добро възнаграждение.

— Но на вас двете няма да взема нищо — каза, като хвърли кос поглед към Розета. Гласът му беше дебел и дрезгав. На големия му врат се спущаха много къдрици руса коса, които го правеха да прилича на козел. И действително той имаше нещо от козела в начина, по който гледаше Розета, или по-скоро всеки път, когато можеше, впиваше поглед в гърдите й. Заяви ни, че се казва Клориндо, и запита Розета как й е името. Тя му каза и той добави:

— Жалко, много жалко наистина, че гладът свърши. Но ще видиш, че пак ще се разберем с тебе. Обичаш ли копринени чорапи? Би ли искала хубав вълнен плат за рокля или хубави обуща от шевро?

— Че на кого не биха се харесали?

А той се засмя и повтори:

— Тогава ще се разберем, ще се разберем.

Аз се разгневих ужасно и не можах да се въздържа да не възкликна:

— Внимавай какво говориш… с какви смяташ, че говориш?

Той ми хвърли поглед накриво и накрая каза:

— Колко си лоша! На кого смятам, че говоря ли? На две клети бежанки, нуждаещи се от помощ.

Въобще той беше весел, макар безсрамен и груб и съвсем нечестен. След този кратък разговор, като стигнахме върха на превала, където шосето се спускаше към морето, той започна да кара колата лудешки надолу със загаснал мотор, като вземаше завоите остро, и пееше с цяло гърло някаква своя гаменска песен. А наистина имаше за какво да пее, защото денят беше прекрасен и заедно с това във въздуха се чувствуваше свободата, възвърната след толкова месеци робство. И не мога да не призная, че и той със своето весели и разпуснато държане ни караше да чувствуваме, че тази свобода вече наистина съществува, само че за него тази свобода беше свободата на гамена, който не желае да зачита нищо и никого, докато за нас, за мен и за Розета, нашата свобода означаваше да се завърнем в Рим и да започнем някогашния си живот. При едно разтърсване на камиона при един завой аз се килнах към него и тогава можах да видя, че той кара камиона само с едната си ръка, а другата беше протегнал на седалката и стискаше ръката на Розета. И още веднъж се учудих, виждайки, ме Розета се оставяше да й стискат ръката, учудих се също, че аз не протестирам, което, без съмнение, бих сторила няколко дни преди това. Това е неговата свобода си помислих и разбрах, че вече не можех да сторя нищо: както Богородица не беше направила чудо, за да попречи на мароканците да извършат такава кървава гавра точно в подножието на олтара, така и аз сега, която бях много по-слаба от Богородица, не можех да му попреча да държи ръката на Розета.

Междувременно се спуснахме стремглаво надолу към долината и след малко се намерихме на главното шосе, което познавах много добре, защото от едната му страна беше планината, а от другата портокаловите гори. Спомних си, че последния път, когато го бях видяла, гъмжеше от бежанци и войници, от автомобили и блиндирани коли, а сега ми направиха впечатление тишината и безлюдността, които бяха заменили онзи шумен панаир. Ако не беше слънцето, зелените дървета, които се надвесваха над шосето, и разцъфналите храсти нас него, бих могла да си помисля, че е още зима, най-тежкият период от германската окупация, когато страхът караше хората да се крият като зайци в дупките си. По шосето не минаваше никой, с изключение от време на време на селяни, които тикаха напред магаретата си. Не се чуваше никакъв шум, нито близък, нито далечен. С голямо скорост преминахме шосето и влязохме във Фонди. И тук беше тихо, пусто и по-зловещо поради разрушените къщи, купчините развалини и ровове, пълни със застояла вода. Хората, които обикаляха по улиците, задръстени с вар, тухли и наводнения, изглеждаха окаяни и гладни, ни повече, ни по-малко, както преди месец под германската окупация. Споделих това с Клориндо, а той отвърна весело:

— Ех, казваха, че англичаните щели да донесат изобилието. Да, те носят изобилие, но само през онези два-три дни, в които се спират през време на напредването на войските. През тия два-три дни раздават бонбони, цигари, брашно и дрехи. После отминават и изобилието свършва, а хората продължават да живеят както по-рано, дори по-зле, защото вече няма на какво да се надяват както преди — на пристигането на англичаните.

Разбрах, че той бе прав: бе точно тъй — съюзниците се спираха за малко с войските си в местата, които постоянно превземаха от германците, и за един — два дни войските им раздвижваха живота и разрушените селища. После си отиваха и всичко се връщаше както преди.

Казах на Клориндо:

— Е, че какво ще направим ние двете? Не можем да останем в това проклето място. Нямаме нищо. Трябва да се върнем в Рим.

Карайки колата през купища развалини, той отговори:

— Рим не е още свободен. За сега е по-добре за вас да останете тук.

— А какво ще правим тук?

Той отвърна с недомлъвка:

— За вас двете ще се погрижа аз.

Гласът, с който го каза, ми се видя особен, но в момента не казах нищо. А през това време Клориндо караше колата вече извън Фонди и пие по един страничен път между портокаловите гори.

— Ето тук, сред портокаловите дървета живее едно познато семейство — подхвърли той някак леко. — Вие сте останете тук, докато Рим бъде освободен. При първа възможност аз сам ще ви закарам с камиона.

Пак не възразих, той направи полукръг и спря камиона. Слезе и обясни, че трябвало да отидем пеша до къщата на приятелите му. Упътихме се по една пътечка между портокаловите дървета, но на мен мястото ми се видя познато. Наистина бяха все градини с портокалови дървета и пътеката беше както всички други, но по някои белези имах впечатление, че съм минава точно между тези дървета и по тази пътека. Вървяхме още около десетина минути и неочаквано излязохме на една полянка. Тогава разбрах: пред мен стоеше червената къща на Кончета, жената, при която бяхме прекарали първите дни от престоя си във Фонди.

— Тук не желая да остана — казах решително аз.

— Защо?

— Тъй като ние живяхме тук преди месеци и трябваше да избягаме, защото това е семейство на престъпници, а тая Кончета искаше Розета да отиде да развратничи с фашистите.

Той избухна в силен смях:

— Изтекла вода… изтекла вода… днес вече няма фашисти… а синовете на Кончета не са престъпници, те са мои съдружници в търговията и можеш да бъдеш спокойна, че ще се държат добре с тебе… изтекла вода…

Исках да настоя и да кажа пак, че не желая в никакъв да спирам в къщата на Кончета, но нямах време. Ето че Кончета излезе от къщи, изтича насреща ни през поляната както по-рано: радостна, весела, възбудена.

— Добре дошли, добре дошли, доживяхме пак да се видим! Ех, да, вие двете избягахте, без дори да ни кажете «пукнете», без да ни платите, което ни дължехте, но добре сторихте, че избягахте в планината, защото малко след вас и синовете ми трябваше да избягат заради прочистванията, които започнаха ония нещастни германци. Добре сторихте, излязохте по-разумни от нас, ние останахме и опитахме от всичко. Добре дошли, добре дошли! Радвам се, че ви виждам живи и здрави, ех, да, щом има здраве, всичко има. Елате, елате. Винченцо и синовете ми ще се радват да ви видят. Да, и после вие идвате с Клориндо, все едно, че идвате с един от синовете ми. Клориндо е вече от семейството ни. Заповядайте, добре дошли!

Изобщо Кончета си бе същата и сърцето ми се сви, като си помислих, че попаднахме отново както преди, сега по-зле от преди, защото бяхме напуснали набързо къщата й, за да избегнем злото, на което после налетяхме в моето родно село. Но не казах нищо, а оставих тази омразна жена да ме прегърне и целуне, а така също и Розета, която вече приличаше на кукла, толкова безразлична и безчувствена беше станала. А в това време от къщата излезе и Винченцо, подобен повече от всякога на черен гарван, толкова слаб, че можеше да уплаши хората с клюнообразния си нос, с издадените вежди и лъскавите очи, по-страшен от последния път, когато го бях видяла. А докато Винченцо се здрависваше, с мен, мърморейки нещо, което не разбрах, Кончета има смелост да каже:

— Винченцо ми каза, че сте били горе при семейство Феста, че ви видял в Сант Еуфемия. Ех, да, и за тях тази зима беше ужасна. Най-напред ние не можахме да устоим да не измъкнем всичката тая божа благодат, зазидана в стената, а после синът им Микеле. Нещастните хора, вещите, които им откраднахме, им ги върнахме всички, с изключение, разбира се, на онези, които бяхме вече продали, защото сме честни и чуждото за нас е свято. Но кой ще им върне сина? Клетите хора!

Признавам истината, като чух тия неясни толкова безочливи и жестоки думи, усетих, че сърцето ми се вледенява, замръзнах на мястото си и почувствувах, че съм пребледняла като мъртвец. С тих глас запитах:

— Защо, случило ли се е нещо с Микеле?

А тя възбудено, сякаш съобщаваше някоя голяма и хубава новина, отвърна:

— Но как? Нима не знаете? Убиха го германците!

Бяхме по средата на хармана и аз почувствувах, че неочаквано ми причернява пред очите, разбирайки за пръв път, че съм обичала Микеле като свой син, и току седнах на един стол близо до вратата, хващайки главата си с ръце.

А Кончета през това време продължаваше възбудено:

— Да, убили го, когато германците бягали. Изглежда, че са го отмъкнали да им показва пътя. Така, планина след планина, навлезли в една пуста местност, където живеело едно селско семейство, и тъй като Микеле не знаел кой е вече верният път, германците запитали селяните къде са отишли враговете. Те подразбирали англичаните, които за германците са врагове, но селяните, убедени, както всички ние италианците, че германците са враговете, отговорили, че германците забягнали към Фразиноне. Германците, като чули, че ги наричат врагове, се разгневили, защото никой не обичал да бъде наричан враг, и насочили оръжието срещу селяните. Тогава Микеле застанал посредата, викайки: «Не стреляйте, те са невинни!», и бил убит заедно с всички други. Едно цяло семейство унищожено, то се знае, това е война, едно цяло семейство е разбито, истинско бедствие — мъже, жени, деца и Микеле на купчината върху тях с надупчени от куршуми гърди, улучен в момент, когато застанал между тях. Научихме го, защото едно момиченце се скрило зад плевника и така се спасило от смърт, после слязло долу и разказало всичко. Но как така да не сте научили? Цял Фонди говори за това. Ех, да, войната си е война!

И така, значи Микеле беше умрял. Аз стоях неподвижна, с глава между ръцете и после усетих, че плача, защото пръстите ми бяха мокри. Струваше ми се, че плача за всички: най-напред за Микеле, когото бях обичала като син, после за Розета, която може би щеше да е по-добре да беше умряла като Микеле, плачех и за себе си, защото нямах вече никакви надежди, след като цяла една година се бях толкова надявала. А през това време чувах Кончета да казва:

— Плачи, плачи, ще ти олекне. И аз, когато синовете ми забягнаха, плаках толкова много, но после се почувствувах по-добре. Плачи, плачи, това значи, че имаш добро сърце и добре правиш, че плачеш, защото клетият Микеле беше светец и после толкова учен, че ако не беше умрял, сигурно щеше да стане министър. Ех, то се знае, войната си е война и в тази война всички загубват по нещо. Ала Феста повече от всички други, защото онези, които са загубили имуществото си, ще си го набавят, но син не се набавя, не се набавя. Плачи, плачи, ще ти олекне.

Изобщо аз плаках дълго, а през това време чувах, че около мен другите говореха за своите работи. Най-сетне повдигнах глава и видях Кончета, Винченцо и Клориндо, че говорят за не зная каква пратка брашно в един ъгъл на гумното, а Розета, малко по-встрани от тях, права, чакаше да престана да плача. Погледнах я и още веднъж се уплаших, като видях, че лицето й е съвсем безразлично и безчувствено, очите й бяха сухи, сякаш не бе чула нищо или пък името на Микеле не й подсказваше нищо. Помислих си, че тя вече не изпитва нищо като човек, който се е изгорил и после мястото на изгорялото се втвърдява, става мазолесто и той може да си сложи ръката върху жаравата, без да усети никаква болка. И като я гледах тъй глуха и безчувствена, отново ми стана мъчно за Микеле, защото помислих, че все пак той я беше обичал и той единствен щеше да може да й повлияе да стане като преди. Но сега той бе мъртъв и не можеше вече да се направи. Казвам истината, в момента изпитвах болка не толкова за смъртта на Микеле, колкото за начина, по който Розета прие съобщението за тази смърт. Права беше Кончета, това бе войната и сега ние бяхме част от тази война и се държахме така, сякаш не мирът, а войната беше естественото състояние за човека.

Накрая станах и Клориндо каза:

— Сега да идем и да видим как ще се наредите.

Последвахме Кончета в старата барака със сено. Но този път сеното го нямаше, а на мястото му имаше три легла с дюшеци и покривки и Кончета заяви:

— Това са легла на ония нещастници от хотела на Фонди, клетите хора, ограбили им всичко и хотелът е празен, в него няма нищо, отмъкнали му всичко, дори нощните гърнета. Ние с тези легла припечелихме малко париз тази зима. Евакуираните, които минавах оттук голи и боси като цигани, бедни хора, карахме ги да ни плащат малко пари. Собствениците на хотела ги няма, избягаха, горките; едни казват, че били в Рим, други — в Неапол. Като се върнат, ще им дадем леглата естествено, защото ние сме честни хора, а до това време ще поспечелим, разбира се, малко пари. Ех, то се знае, войната си е война!

Тогава Клориндо каза:

— На тези две госпожи няма да вземаш нищо.

А тя с готовност:

— Разбира се, кой ще им иска пари? Ние сме си едно семейство.

Клориндо добави:

— И ще им даваш храна, после ще си оправим сметките.

— Храна, разбира се, храната ни е обаче скромна, селска храна, трябва да свикнат, то се знае, селска храна…

И така, малко след това те си отидоха и аз затворих вратата на бараката и почти на тъмно седнах на едно от леглата до Розета.

Отначало мълчахме, а после й казах поривисто:

— Но какво ти е? Мога ли да зная какво ти е? Не ти ли е мъчно, че Микеле е умрял, не ти ли е мъчно? При това го обичаше.

Не можех да видя лицето й, защото беше свела глава и още — защото в бараката беше полутъмно, но я чух да казва:

— Да, мъчно ми е.

— И така ли го казваш?

— А как трябва да го кажа?

— Но въобще какво става с теб, кажи, говори, не видях сълза в очите ти за онзи нещастник и все пак той е загинал, за да защити нещастници като нас, загинал е просто като светец.

Тя не отговори нищо и тогава, вече обхваната от силен яд, ад я разтърсих, хващайки я за ръката, като повтарях:

— Но какво ти е, мога ли да зная какво ти е?

Тя се освободи, без да бърза, и каза бавно и ясно:

— Мамо, остави ме на мира.

Този път не промълвих нищо, останах за миг неподвижна, с широко отворени очи, гледайки пред себе си. А през това време тя стана, отиде до съседното легло, излегна се на него, обръщайки ми гръб. Накрая и аз легнах и скоро съм се унесла в сън.

Когато се събудих, беше вече нощ и Розета я нямаше в съседното легло. Известно време лежах по гръб, без да се помръдна, неспособна да стана и да направя каквото и да било не толкова от умора, колкото от липса на воля. После през дъските на бараката чух гласа на Кончета, която говореше с някого на гумното, направих усилие, станах и излязох. Кончета беше сложила масата на гумното до вратата, при нея стоеше мъжът й, но Розета и Клориндо ги нямаше. Доближих се и попитах:

— Къде е Розета? Виждали ли сте я?

— Смятах, че знаеш — отвърна Кончета. — Отиде с Клориндо.

— Какво означава това?

А тя:

— Да, Клориндо замина с камиона, да откара едни евакуирани от Ленола, и взе със себе си Розета, за да не бъде сам навръщане. Вярвам, че утре следобед ще бъдат тук.

Останах скована от болка. Никога преди това Розета не би си позволила подобно нещо — да излезе, без да ме предупреди, при това с човек като Клориндо. Почти невярваща, аз настоях:

— Но не поръча ли да ми кажеш нещо?

— Нищо. Каза само да те предупредя. Не искала да те буди, защото е добра дъщеря. И после, то се знае, младост, това е то възрастта. Харесва Клориндо и иска да бъде насаме с него. Ние, майките, на известна възраст започваме да досаждаме на дъщерите си. И моите синове бягат от къщи, за да бъдат насаме с момичета. А Клориндо е много хубав момък, той и Розета, двамата са наистина чудесна двойка.

Тогава не се стърпях:

— Ако известни неща не се бяха случили с нея, тя тоя Клориндо нямаше дори да го погледне.

Още щом изрекох тия думи, съжалих, но беше вече твърде късно, защото тази вещица се хвърли отгореми с въпроси:

— Но какво е станало? Наистина видя ми се малко чудно, че Розета излиза с него, така, без много да му мисли, но не обърнах внимание. Ех, казах си, млади са, но ти ми кажи, какво се е случило?

Не зная защо, може би разгневена от постъпката на Розета и вероятно, за да излея неприятното си чувство пред някого, па било то и пред Кончета, не устоях и й разказах всичко; за църквата, за мароканците, за това, което бяха сторили на Розета и на мен.

Кончета сега разсипваше супата и разсипвайки я, повтаряше:

— Бедната, бедното дете, бедната Розета, колко съжалявам! Колко съжалявам!

После седна и след като свърших разказа си, тя каза:

— Ех, то се знае, това е войната, и ония мароканци най-накрая са младежи и като са видели дъщеря ти толкова хубава и млада, не са устояли и са се поддали на изкушението. То се знае… — Но тя не можа да довърши, защото аз неочаквано скочих като безумна, с ножа в ръка и изкрещях:

— Ти не знаеш какво означава всичко това за Розета. Ти самата си курва и дъщеря на курва и би искала всички жени да са курви като тебе. Но ако дръзнеш да говориш още за Розета по тоя начин, ще те убия, честна дума, така, както е истина, че има бог.

Виждайки ме така побесняла, тя направи скок назад и като скръсти ръце, извика:

— Господи, защо се сърдиш толкова? Та какво съм казала най-после? Че войната е война и младежта — младеж, че и мароканците са също младежи. Но не се гневи, сега Клориндо ще се грижи за Розета и докато той се грижи за нея, ще видиш, че нищо няма да й липсва. Ще видиш, той търгува на черна борса и има храна и дрехи, чорапи, обуща, бъди спокойна, с него Розета няма за какво да се тревожи.

С една дума, аз разбрах, че беше безсмислено да разговарям с тази жена, оставих ножа и хапнах още малко супа, без да проговаря. Но нея вечер храната ми се превърна в отрова и през цялото време не можех да не мисля за Розета, каква бе тя преди и каква бе сега.

Тя бе заминала с Клориндо, както най-обикновено курва се отдава на първия срещнат мъж, който й хвърли око, дори не ми се обади, че ще излезе, а може би и не искаше да живее вече при мене. Вечерята привърши в мълчание, после се прибрах в бараката, хвърлих се на леглото и цялото ми тяло бе вдървено от не зная какъв бяс.

Розета не се върна на следния ден и аз прекарах деня, без да мога да си намеря място, като обикалях портокаловите горички и излизах от време на време на пътя, за да видя дали идва.

Храних се с Винченцо и жена му, която се стараеше все по същия глупав и възбуден начин да ме утеши, като ми повтаряше, че с Клориндо Розета щяла да бъде добре и че отсега нататък нямало да й липсва нищо. Аз не й отвръщах, защото и без това беше безсмислено, а ми беше минало и желанието да се гневя.

След вечеря се затворих в бараката и накрая съм заспала. Към полунощ усетих, че вратата се отваря полека, отворих очи и на лунната светлина видях Розета да влиза на пръсти. В тъмнината тя отиде до нощното шкафче, което се намираше между двете ни легла, и след малко запали свещта. Аз притворих очи и се престорих на заспала. Сега тя стоеше изправена пред мен и на светлината на свещта успях да видя, че е облечена в нови дрехи, както беше предвидила Кончета. Беше облечена в костюм, с пола от лек червен плат, с бяла блузка, черни лъскави обуща с висок ток и видях, че е и обута с чорапи. Най-напред тя съблече жакета и след като го гледа дълго, го сложи на стола, в края на леглото. После свали и полата и я остави до жакета. Беше останала по черен жарсен комбинезон на дупки, през които прозираше бялата й кожа. След това седна и се събу обувките и като ги гледа, издигайки ги до светлината на свещта, сложи ги една до друга под леглото. След обущата свали и комбинезона, изхлузвайки го през ръцете. И докато го сваляше права и не успяваше, та си извиваше бедрата и краката, аз видях, че има черен колан за жартиери, който й стягаше ханшовете, и много панделки, за да й държат чорапите. Розета никога не беше имала колан за жартиери, нито черен, нито друг цвят, а обикновено носеше ластици малко над коляното и този колан я променяше цялото, тялото й вече не изглеждаше същото, а съвсем друго. Преди това беше младо и здраво, силно и чисто тяло, точно като на невинна девойка, каквато беше, а сега с този колан за жартиери, толкова стегнат и така черен, тялото й имаше нещо, не зная какво — предизвикателно и развратно. Хълбоците й изглеждаха твърде бледи, твърде руси космите, твърде пълни бутовете и твърде изпъкнал коремът. Въобще това не беше тялото на Розета, която досега бе моя дъщеря, а тялото на Розета, която се любеше с Клориндо. Повдигнах погледа си към лицето й и видях, че и то се е променило. Светлината на свещта биеше в лицето й и изведнъж неговият алчен, съсредоточен, зорък израз ме накара да си помисля, че така изглежда някоя проститутка, която, след като е обикаляла часове наред по тротоарите и наемните квартири, се завръща у дома си късно през нощта и си прави сметка на спечелилите през нощта пари. Този път не успях повече да се владея и извиках високо:

— Розета!

Тя повдигна мигновенно очи към мен и после бавно, проточено, като без желание се обади:

— Да, мамо.

Казах й:

— Къде беше? Три дни съм се тревожила за теб. Защо не ме предупреди? Къде беше?

Като ме гледаше, тя отвърна:

— Придружих Клориндо и се върнах.

Сега вече седнах в леглото и продължих:

— Но, Розета, какво стана с тебе? Ти не си вече същата Розета!

Тя каза тихо:

— И все пак съм си същата. Защо да не бъда същата?

А аз загрижено:

— Но, дете мое, Клориндо кой го познава? Какво общо имаш с него?

На този въпрос тя не отговори, седеше на леглото със сведени очи, но заради нея говореше вече голото й тяло, покрито само с елечето и колана за жартиери, толкова различно от онова тяло, което беше преди. Тогава изгубих търпение, станах от леглото, хванах я за раменете и я разтърсих, крещейки:

— Ти искаш да ме умориш ли с това твое мълчание? Зная защо не желаеш да ми отговориш, как смяташ, че не знам ли? Не искаш да ми отговориш, защото си се държала като уличница и сега си любовница на Клориндо, не искаш да кажеш нищо, защото не те интересува майка ти и желаеш да продължаваш да си уличница.

Тя мълчеше, докато аз продължавах да я разтърсвам, и тогава, загубила ума си, изкрещях:

— Поне това трябва да го махнеш… — И посегнах да й свлека колана за жартиери. И този път тя не се помръдна, нито протестира, а продължи да си стои кротко, с наведена глава, почти свита до мен. Задържах колана, но той не се махаше, защото беше здрав, тогава я блъснах на леглото, тя падна на очи върху завивката и аз й ударих два плесника по задника, после се хвърлих в леглото си задъхана, като извиках:

— Не си ли даваш сметка на какво си се превърнала? Как може да не разбереш?

Очаквах, кой знае защо, че тя ще протестира, но тя стана от леглото си и изглеждаше загрижена само за чорапите си, които аз, като се опитвах да издърпам, колана й, бях разпрала. Действително на единия от чорапите се бяха пуснали бримки отгоре до под коляното и тя намокри пръста си с плюнка и като се наведе, навлажни бримката, за да не се проточва повече.

После с разсъдлив тон каза:

— Защо не спиш, мамо? Знаеш ли, че е много късно?

И разбрах, че не мога нищо да направя, хвърлих се в леглото и се изтегнах с гръб към нея. Чух я да се движи още, можех да виждам само сянката й, която светлината на свещта хвърляше на насрещната стена, но не се обърнах. Най-после тя духна свещта. Чух леглото й да скърца, защото тя се изтягаше и заемаше най-удобното положение за сън.

Сега ми се искаше да й кажа толкова много неща, които на светло и като я гледах, не бях способна да изрека, такъв гняв събуждаше у мен промененият й вид. Бих искала да й кажа, че я разбирам, защото след всичко случило се мароканците, тя не е вече същата, сега искаше да има мъж, за да се чувствува жена и да заличи по този начин спомена за онова, което й бяха сторили, че я разбирах, че след като беше претърпяла насилието пред очите на Богородица, без тя да стори нещо, за да попречи на това насилие, сега вече нищо не я интересува, дори и вярата. Исках да й кажа всички тези неща и дори да я взема в прегръдките си, да я целувам и милвам, да плача с нея. Но в същото време чувствувах, че не съм вече в състояние да й говоря и да бъда откровено с нея, защото тя беше променена и променяйки се, беше променила и мен и между нас двете всичко беше променено. С други думи, след като се наканих няколко пъти да стана, да се изтегна в нейното легло, до нея, да я прегърна, аз се отказвах и накрая съм заспала.

Следния ден и всички следващи дни беше все същата песен. Розета почти не говореше с мен, но не като човек, който е обиден, а по-скоро като човек, който няма какво да каже. Клориндо беше все с нея и не се срамуваше да я пипа пред очите ми, като я прегръщаше през кръста или я милваше по лицето и другаде, а Розета се оставяше с израз на самодоволство, на покорство и като че дори на признателност. А Кончета през всичкото време пляскаше с ръце, възклицавайки, че били прекрасна двойка. А аз се топях и в себе си чувствувах голямо отчаяние, но не можех нито да кажа, нито да сторя нещо, просто не бях способна за това.

Един ден се опитах да й напомня за годеника й, който беше в Югославия, и знаете ли какво ми отговори тя?

— О, сигурно и той си е намерил някоя славянка. И после, аз не мога да го чакам цял живот!

При това Розета вече твърде малко се застояваше в червената къщичка. Почти през цялото време Клориндо я водеше с камиона си, който, тъй да се каже, беше станал техен дом, и трябваше да я видите как му се подчиняваше и тичаше подире му. Достатъчно бе Клориндо да се покаже на поляната и да я повика, тя моментално оставяше всичко и тичаше. А той не я викаше с глас, а с изсвирване, както постъпват с кучетата, а на нея, както изглежда, й се нравише да я третират като куче. От далеч личеше, че той я държи чрез това, което тя дотогава не бе опитвала, което беше ново за нея и от което не можеше вече да се лиши, тъй като пияницата не може да се лиши от вино или пушачът от цигари. Да, сега на нея й се услаждаше това, което мароканците й бяха наложили със сила; и може би това бе най-тъжното в нейната промяна, с което аз не можех да се примиря, че в нея протестът срещу насилието, което я бе озлочестило, се изразяваше в приемане и търсене на това насилие, а не в отблъскване и отказване на него.

Заедно с Клориндо обикаляха Фонди и околните села с камиона и понякога отиваха чак до Фрозиноне или Терачина, или дори до Неапол и тогава оставаха там и през нощта. А тя, като се връщаше, изглеждаше все по-привързана към Клориндо и в моите очи, които съзираха и най-малката промяна, тя ставаше все по-развратна.

Естествено, вече не говорехме за отиване в Рим, където впрочем съюзниците още не бяха влезли. Клориндо при това даваше да се разбере, че и когато съюзниците превземат Рим, това не означава още, че ще си отидем от Фонди. Рим нямало да бъде достъпен за дълго време, щял да бъде обявен за военна зона и за да се отиде дотам, трябвало кой знае колко разрешения и кой знае дали тези разрешения биха се получили. С една дума, бъдещето, което в момента на освобождението ми се бе сторило толкова ясно и светло, сега отчасти поради поведението на Розета, отчасти от присъствието на Клориндо ми се беше съвсем замъглило и самата аз не разбрах дали още желая да се върна в Рим и да започна стария живот, за който вече знаех, че нямаше да е същият, след като самите ние не бяхме същите. Дните, които прекарвах в червената къщичка между портокаловите дървета, изобщо са между най-лошите от целия този период, защото знаех, през цялото време, че Розета се люби с Клориндо и го знаех, не само защото го отгатвах, а защото го виждах. Те, така да се изразя, го вършеха пред очите ми.

Понякога например, тъкмо си бяхме легнали, и откъм поляната долиташе познатата свирка. Розета скачаше и докато аз, ядосана, я запитвах: «Къде отиваш по това време, мога ли да зная най-после къде отиваш?», тя без дори да ми отговори, се обличаше набързо и излизаше тичешком. И през това време лицето й беше все така опънато, жадно и улисано, както първия път, при завръщането й от Ленола, на светлината на свещта, когато окончателно бях разбрала, че тя не е вече предишната.

Една нощ направо открих Клориндо в бараката или поне бях сигурна, че е там, защото се събудих от някакъв шум в леглото на Розета и от неочакван шепот. Тогава седнах, ослушах се и запитах Розета в тъмнината дали спи, а тя някак с отегчен глас ми отговори:

— Разбира се, какво би трябвало да правя? Спях и сега ти ме събуди.

Легнах си отново, без да бъда убедена, и струва ми се, че те притихнаха и замълчаха, докато сметнаха, че съм заспала отново, и Клориндо си излезе на пръсти преди зазоряване. Но тогава аз не запалих свещта, защото в края на краищата предпочитах да не ги видя заедно в леглото, и когато той излезе, както вече казах, призори, престорих се, че спя, дори стисках очите си така, че разбрах кога си излезе само по лекото изскърцване на вратата, която се отвори и после се затвори.

В повечето случаи обаче те ходеха да се любят кой знае къде, като потегляха с камиона след вечеря и се връщаха много късно през нощта. Това се повтаряше почти всеки ден, то беше една изключително плътска любов, от която не се насищаха. И наистина под очите на Клориндо се бяха появили две дълбоки черни сенки и изглеждаше дори отслабнал, а Розета видимо с всеки изминал ден ставаше все по-женствена, с един особено мек и доволен израз, присъщ на жените, които вършат това нещо редовно и с удоволствие с мъж, който им харесва и на когото се харесват.

Накрая, като мина един месец от тоя живот, започнаха да се утешавам с мисълта, че след всичко Клориндо е все пак хубав младеж, печелеше доста с камиона си и от черната борса и в края на краищата щеше да се ожени за Розета. Така всичко щеше да се уреди. Тази идея много не ми се нравеше, защото Клориндо ми беше противен, ала както се казва, трябваше да се усмихвам на лошата игра още повече и затова, че не аз, а Розета щеше да се ожени за Клориндо и ако той й харесваше, аз не можех да направя нищо. Така аз си мислех, че те ще се оженят и ще отидат да живеят във Фрозиноне, където беше семейството му, щяха да имат деца и може би Розета щеше да бъде щастлива. Тази възможност ме утеши малко, но въпреки това продължавах да бъда неспокойна, защото нито Клориндо, нито Розета заговаряха за женитба.

Една вечер след вечеря, като останахме сами в бараката, аз най-после се реших и казах:

— Виж какво, аз не искам да зная какво вършите и какво не вършите, когато сте заедно, но бих искала да знам дали той има сериозни намерения и ако има, както се надявам, кога смятате да се ожените.

Тя седеше на леглото срещу мен, заета да си събува обущата. Стана, погледна ме и после съвсем просто отговори:

— Но, мамо, Клориндо е вече женен, има жена и две деца във Фрозиноне.

Казвам истината, при този отговор кръвта ми нахлу в главата и след всичко — аз съм чочарка, а ние чочарките имаме гореща кръв и можем да намушкаме човека с нож като нищо, — без да си давам сметка какво върша, скочих от леглото, хвърлих се отгоре й, улових я за врата, тръшнах я на дюшека и започнах да я налагам с плесници. Тя се мъчеше да се пази с ръка, а аз биех и крещях:

— Аз обаче ще те убия… ти искаш да бъдеш курва, но преди това аз ще те убия…

Тя продължаваше да се брани с ръце, както можеше, но не протестираше, нито отвръщаше по някакъв начин и така аз я бих, докато останах без дъх, и тогава я пуснах. Тя не помръдна, а остана както си беше, с лице, забито във възглавницата, и не можех да разбера дали плаче, или мисли, или какво прави въобще. Аз я наблюдавах много зорко, седнала в моето легло, все още задъхана, и чувствувах неописуемо отчаяние, защото разбрах, че можех да я убия, но от това нямаше да има полза, защото бях вече безсилна, нямах върху нея никаква власт, тя ми се беше изплъзнала. Накрая казах яростно:

— Сега обаче ще си поговорим с оня негодник Клориндо. Искам да видя какво точно ще ми отговори той, като ме гледа в очите.

При тези думи тя стана, видях, че очите й са сухи и лицето както винаги безчувствено и безразлично, и каза спокойно:

— Клориндо ти вече няма да го видиш, защото се върна при семейството си. Нямаше повече работа във Фонди. Върна се във Фрозиноне, тази вечер се сбогувахме и дори аз вече няма да го видя, защото бащата на жена му го заплашил, че ще си прибере дъщерята, а тъй като парите били на жена му, той трябваше да се подчини.

Още един път останах без дъх, защото не очаквах пак подобно нещо. Най-вече не очаквах, че тя ще ми съобщи, че е оставила Клориндо, с такова безразличие, сякаш това не я засягаше. След всичко той беше първият мъж в нейния живот и аз дълбоко в себе си се бях надявала, че те наистина ще се оженят. А то не било истина, те бяха живели, както мъж живее с проститутка, на която заплаща за любовта и след това няма какво повече да й каже, а я изоставя без съжаление, като чужда, като че никога не я е виждал и познавал. Изобщо Розета беше действително променено, не можех да не си повторя за лишен път, но свикнала да я смятам моята някогашна Розета, аз никога нямаше да разбера, никога, до каква степен тя се е променила.

И учудена запитах:

— Значи, ти му беше любовница, сега той те изостави и си отиде и това нещо ми го съобщаваш така?

— А как да ти го съобщя?

Аз направих гневно движение, а тя се мръдна уплашено, сякаш се страхуваше да не започна пак да я бия, и от това сърцето ми се сви, защото никоя майка не иска детето й да се страхува от нея, а да я обича.

— Бъди спокойна — казах й, — повече не ще те докосна… само сърцето ми плаче, като те гледам докъде си стигнала.

Тя не каза нищо и продължи да се облича. Тогава изведнъж с отчаяние извиках:

— А сега кой ще ни заведе в Рим? Клориндо казваше, че ще ни откара, когато съюзниците освободят града, но Клориндо го няма и кой ще ни заведе там? Утре, каквото и да стане, аз искам да се върна, пък дори да трябва да вървим пеша.

Тя ми отговори спокойно:

— В Рим не ще може да се отиде още няколко дни. Във всеки случай единият или другият син на Кончета ще ни закара в скоро време. Те ще се върнат тук утре вечер, отидоха да изпратят Клориндо до Фрозиноне, тъй като сега сдружението им се разтури и те си взеха камиона от Клориндо. Бъди спокойна, ще се върнем в Рим.

И тази новина не ми хареса. Синовете на Кончета до момента не се бяха мяркали, защото, доколкото разбрах, били заети с търговията на черна борса в Неапол. Но аз си ги спомнях с още по-голямо отвръщение от Клориндо, ако това беше възможно, и идеята да отпътувам с тях до Рим никак не ми ке понрави.

— Слушай — й казах, — ти вече не даваш пукната пара за нищо, така ли е?

Тя ме погледна и попита:

— Мамо, защо се мъчиш толкова много? — В гласа й нещо напомняше за предишната й обич към мен и аз развълнувано отговорих:

— Злато мое, защото имам чувството, че си се променила, че си станала безчувствена към всичко, дори към мен.

А тя:

— Изменила съм се, не отричам, но за теб съм винаги предишната.

Така тя признаваше, че се е променила, но същевременно ме уверяваше, че ме обича както в миналото. Като не знаех и аз самата дали да страдам от това, или да се утеша, млъкнах и тъй разговорът ни свърши.

На следния ден, както ми беше съобщила Розета, пристигна камионът от Фрозиноне, но само с единия син на Кончета — Розарио, другият продължил за своя сметка към Неапол. От двамата, и двамата противни, както казах, Розарио беше отгоре на това този, който ме отблъскваше повече. Не много висок на ръст, дебел, набит, с грубо, квадратно тъмно лице, с ниско чело и коси, които растяха посред челото, с къс нос и изпъкнала долна челюст, той беше точно от ония хора, които в Рим наричат «бурино», което означава дебелак, недодялан селяк и при това нито добър, нито умен. На обед същия ден, в който пристигна, той, който не говореше никога, стана почти словохотлив. Каза на Розета:

— Нося ти поздрави от Клориндо. Каза, че ще ти дойде на гости в Рим, когато бъдеш там.

Съвсем сухо, без да вдигне очи, Розета отвърна:

— А ти му кажи да не идва, защото не желая да го виждам повече.

Тогава разбрах, че всичкото безразличие на Розета към Клориндо е било привидно и че тя е държала и може би още държеше на него и странно, това, че тя страдаше заради този негодник, ме ядоса повече, отколкото равнодушието й към него.

Розарио запита:

— А защо? Нима му се свърши. Не ти ли харесва вече?

Призля ми, като го слушах да говори на Розета без всякакво внимание на уважение, тъй както се говори на една проститутка, а тя няма право да протестира и да се сърди, но още повече ме ядоса, като чух Розета да отговаря:

— Клориндо ми направи нещо, което не биваше да прави. Никога не беше ми казвал, че е женен. Откри ми го едва вчера, когато решихме да се разделим. Докато му е било угодно, го кри, но щом ме стана неудобно, ми го каза.

Съдбата беше наредила да не разбирам повече Розета, нито това, което ставаше с нея, затова останах пак учудена, макар и с болка. Значи тя наистина е узнала в последния момент, че той е бил женен, с деца, и говореше за това като за някаква дреболия, като същинска проститутка, без достойнство и без гордост, която знае, че не може да бъде уважавана от човека, когото обича. Останах без дъх, а през това време Розарио насмешливо запита:

— А защо пък е трябвало да ти го каже? Да не би да сте мислили да се жените?

Розета сведе глава над паницата и не отвърна нищо. Но оная вещица Кончета се намеси:

— Това са отживели работи. С войната, то се знае, всичко се промени. Младежите ухажват девойките, без да им казват, че са женени, а девойките се любят с младежите, без да искат от тях да ги вземат. Стари работи, всичко се промени, какво значение има дали единият е женен или не, дали има жена и деца или не? Това са отживелици. Важното е младите да се обичат, а Клориндо наистина обичаше Розета. За да се увериш, е достатъчно да видиш как я облече, защото, преди да я срещне, приличаше на циганка, а сега има вид на госпожа.

С тези думи Кончета, която беше винаги готова да защити престъпниците, защото сама тя беше престъпница, в края на краищата обаче казваше самата истина: войната действително промени всичко и примерът беше пред очите ми — моята дъщеря, която от чист и невинен ангел се превърна в безчувствена и безразсъдна уличница. Всички тия неща ми бяха известни, знаех още, че беше самата истина, но въпреки всичко, сърцето ме болеше от това, което виждах и чувах, и затуй скочих изведнъж и се хвърлих върху Кончета:

— Изменило се е зер! Вие, вие бяхте тия, които очаквахте войната, ти и синовете ти, и оня престъпник Клориндо, и ония разбойници мароканците, и въобще всички вие, за да се разпашите и да вършите неща, които в мирно време не бихте имали никога смелост да сторите. Изменило се! Нищо не се е изменило и аз ти казвам, че всичко това няма да трае вечно и един ден всяко нещо ще си намери мястото и ще се оправи. Тогава ти, твоите синове и Клориндо ще си изпатите лошо, ще се чувствувате много зле и ще разберете, че все още съществува чест, вяра и закони и че честните хора значат повече от престъпниците.

При тези думи малоумният Винченцо, именно той, който беше ограбил господаря си, тръсна глава и каза:

— Златни думи.

Но Кончета повдигна рамене и каза:

— Защо крещиш толкова? Да живеем и да оставим и другите да живеят.

Колкото до Розарио, той направо започна да се смее и каза:

— Ти, Чезира, си жена от преди войната, а ние — брат ми, аз, Розета, майка ми и Клориндо, сме хора от след войната. Например погледни мене: бях в Неапол с товар американски консерви и военни фланелки. Продадох ги веднага, натоварих стока за продажба в Чочария и ето тук резултата. — Като каза това, той извади пачка банкноти и ги развя под носа ми. — Всичко се промени: сега не са времена, когато Берта предеше, това трябва да ти стане ясно. И после, защо се заяждаш толкова с Розета? И тя е разбрала, че едно е било преди войната, друго е сега, приспособила се е и се е научила да живее. На теб може би любовта никога не ти е харесвала и са те учили, че без благословията на попа любовта не е любов, че не може изобщо да съществува. Но Розета знае, че и с поп, и без поп любовта си е винаги любов. Нали, Розета, го знаеш? Кажи на майка си, че го знаеш!

Аз излизах от кожата си, но Розета стоеше спокойна и равнодушна, сякаш този начин не говореше на Розарио й харесваше, а той продължи:

— Например преди известно време четиримата. — Розета, Клориндо, аз и брат ми — бяхме в Неапол като приятели, без ревности и усложнения. И макар че между нас беше Розета, а тя се харесваше на всички ни, ние тримата си останахме приятели и се забавлявахме четиримата. Кажи, Розета, нали се забавлявахме?

Сега вече аз треперех цялата като лист, защото разбрах, че Розета не само е била любовница на Клориндо, което вече беше лошо, но че с нея се е забавлявала цялата банда мъже. Може би тя е била любовница не само на Клориндо, а и на Розарио, и на другия син на Кончета, а може би и на някой неаполитански престъпник — от ония, които живеят на гърба на жените си и ги разменят, като че са стока. Помислих си, че е станала вече парцал, с който мъжете можеха да правят каквото си искат, защото, когато мароканците я бяха изнасилили, волята й се бе пречупила и едновременно с това нещо непознато за нея до момента беше влязло в кръвта й като огън и я изгаряш, карайки я да желае всички мъже, които срещаше, да се отнасят с нея по същия начин, както се бяха отнесли мароканците. Между това, тъй като вечерята привърши, Розарио стана и като си разпущаше колана, каза:

— Е, сега ще отида да направя една малка обиколка с камиона. Розета, искаш ли да дойдеш с мен?

Видях Розета да отговаря утвърдително, тя остави кърпата за ядене на масата, стана, а на лицето й се появи същата онази алчност и унесеност, която бях виждала първата вечер на светлината на свещта, когато беше избягала с Клориндо.

Нещо отвътре ме тласна да кажа:

— Не, ти няма да мръднеш, ще стоиш тук!

Настъпи миг мълчание. Розарио ме погледна с престорена почуда, сякаш искаше да каже: «Но какво става? Светът ли се е преобърнал?» После, като се обърна към Розета, заповяда:

— И тъй, да вървим! Хайде, побързай!

Тогава вече не със заповеден, а с умоляващ тон казах:

— Недей ходи, Розета!

Тя беше вече станала и отвърна:

— Мамо, ще се видим по-късно.

И без да се обръща, настигна Розарио, който се бе отдалечил вече, сигурен в себе си; мушна ръката си под ръката му и двамата изчезнаха между портокаловите дървета. Така тя се подчини на Розарио по същия начин, по който се беше подчинявала преди на Клориндо. Сега той щеше да я заведе на ливада да се любят, а аз не можех да сторя нищо.

Кончета извика:

— То се знае, майката има право да забрани на дъщеря си всичко. И още как! Но и дъщерята има право да ходи с мъжа, който й харесва, защо пък не? А майките никога не се разбират с мъжете, които харесват дъщерите им, но все едно, младите имат право, а ние, майките, трябва да ги разбираме и да им прощаваме, да прощаваме и да разбираме.

Аз не казах нищо, а стоях с наведена глава, като повехнало цвете, с чело, потопено в светлината на ацетиленовата лампа, около която кръжаха и бръмчаха мушици и от време на време падаха на земята, опърлени от пламъка. И си мислех, че моята клета Розета приличаше досущ на тия мушици, пламъкът на войната я беше изгорил и та бе мъртва, мъртва поне за мене.

Този нощ Розета се върна много късно и аз не съм я усетила кога се е прибрала. Но преди да заспя, мислих дълго за нея и за това, което й се беше случило, за това, каква беше станала. И после, необяснимо, но мисълта ми се насочи към Микеле и докато заспя, мислих само за него. Нямах смелост да посетя родителите му, за да им кажа колко много страдам за смъртта на сина им, който за мен беше също като роден син, като излязъл от собствената ми плът. Но през всичкото време неговата жестока и горчива смърт стоеше като забит в сърцето ми трън. Мислех си, че това е то войната, както казваше Кончета, и в нея загиват най-добрите, защото са най-смелите, най-пожертвователните, най-честните. Някои биват убити като клетия Микеле, някои остават осакатени за цял живот като моята Розета. А най-лошите, страхливците, безверниците, хората без гордост и чест, крадците и убийците, егоистите и интересчиите, те се спасяват и в живота им провървява, стават още по-дръзки и по-престъпни, отколкото са били преди това.

Мислех си още, че ако Микеле не беше умрял, може би щеше да ми даде някой разумен съвет и аз нямаше да замина от Фонди за моето село, нямаше да срещнем мароканците и Розета сега щеше да си бъде добра и невинна като ангел. Казвах си, че бе просто нещастие, дето той умря, защото за нас двете той беше баща, съпруг, брат и син и макар че бе добър като светец, когато трябваше, умееше да бъде твърд и безмилостен с престъпници от рода на Розарио и Клориндо. Той притежаваше сила, която липсваше на мен, защото беше не само добър, но и учен, знаеше толкова много неща и съдеше отвисоко за събитията на живота, а не съвсем простоват като мене, бедната. Аз едва умеех да чета и пиша и бях живяла само за магазина и къщата си, без да зная нищо, нищо.

Изведнъж, не знам как, ме обзе такова отчаяние и такъв яд и си казах, че не искам да живея повече в свят като тоя, в който добрите мъже и честните жени не знаят нищо, а престъпниците са господари. И помислих, че за мен животът вече няма смисъл, щом Розета стигна до това падение, е че дори в Рим с апартамента и магазина аз вече нямаше да бъда същата и нямаше да обичам живота. Така изведнъж помислих, че искам да умра, скочих от леглото, с треперещи от нетърпение ръце запалих свещта, отидох в дъното на стаята да взема едно въже, окачено на пирон, което служеше на Кончета да простира прането. В ъгъла на бараката имаше сламен стол, качих се на него, бях решила да вържа въжето на гредата, да го надяна на врата си, после да ритна стола и да се оставя да увисна и да свърша веднъж за винаги. Но тъкмо търсех къде да вържа въжето, счу ми се, че зад гърба ми вратата се отваря полека. Обърнах се и видях, Микеле стои на прага. Видях го такъв, какъвто беше последния път, когато нацистите го отведоха — с един крачол на панталона по-къс, другият по-дълъг. Носеше очила както винаги и за да ме види по-добре, наведе чело и ме погледна над очилата, както правеше, когато бе жив. И виждайки, че съм се качила на стола с въже в ръка, направи движение, с което като че искаше да каже: «Не, недей прави това. Това не бива да правиш!» Запитах го защо не бива да го правя, а той отвори уста и каза нещо, което не чух, после продължи да говори, а аз се мъчех да го чуя, но не чувах нищо, така както се случва да се мъчиш да чуеш някого, който ти говори зад прозорец, и го виждаш, че мърда устните си, но стъклото пречи да го чуеш. Тогава извиках: «Говори по-високо, не те разбирам!» В същия миг се събудих, плувнала в пот в леглото си. Едва тогава разбрах, че съм сънувала. Опитът за самоубийство, намесата на Микеле, думите, които не бях чула, всичко беше сън. Отново ми само мъчителното, остро и горчиво желание, че не съм чула какво ми казва Микеле, и дълго се обръщах в леглото, питайки се какво е искал да каже. Мислех си, че сигурно ми беше казвал защо не трябва да се убивам, защо си струва да продължа да живея и защо животът при всички обстоятелства е по-добър, отколкото смъртта.

Да, той сигурно ми бе обяснил накратко смисъла на живота, който на нас, живите, убягва, но за мъртвите трябва да е съвсем ясен. А за мое нещастие не бях разбрала какво той казва, макар че сънят ми беше нещо като чудо, а чудесата са чудеса именно защото при тях всичко може да се случи, дори най-невероятните и най-редки неща. Наистина чудото се беше случило, но само наполовина. Микеле ми се беше явил и ми беше забранил да се самоубивам, но аз, разбира се, по моя вина, не бях достойна, не успях да разбера защо не трябва да го правя. Така аз трябваше да продължа да живея, но както преди, никога няма да узная защо животът беше за предпочитане пред смъртта.