Човекът, който намери своето лице

ДРАМАТА НА МАЙСТЕРЗИНГЕРА

Снежна равнина. Изнемощели кучета теглят шейна. Кучетата подкарва каюр, но и той се препъва от умора. На шейната лежи човек, безсилно клюмнал глава. Каюрът пада. Кучетата се спират и като по команда лягат на снега.

До снежната равнина растат кактуси. По тротоара в сянката на зелените кестени върви малко човече, почти джудже, в отлично ушит летен фланелен костюм и с широкопола шапкапанама. То не може да не вижда драмата в снежната пустиня, но равнодушно минава край нея.

Снежната равнина свършва. Пустош. Зад нея — пясъци, палми, оазис. Тук също става някаква драма. Бедуинездач грабва красива девойка в европейски костюм, прехвърля я на седлото и пуска в кариер своя бегач. Девойката вика, простира ръце, брани се. Неколцина европейци се хвърлят към конете си и се спускат след тях.

Малкото човече обгръща с разсеян поглед оазиса, бедуина, гонитбата и крачи по-нататък, комично отмятайки крака напред.

Зад пустинята — крайморска улица. Товари се голям океански параход. Димят четирите ниски, наклонени назад комини. Завива сирена. По подвижните стълби настава блъсканица. Някого са хванали. Някой се измъква, пада надолу…

Отново пустош. Зад нея скали. Гордо се извишава средновековен замък, обкръжен с валове, ровове, напълнени с вода. На подвижния мост рицар, пристигнал до замъка. Той иска да му отворят вратата. На кулите стоят хора. Изведнъж подвижният мост започва да се вдига. Изплашеният кон се изправя на задните си крака, опитва се да скочи от моста…

Недочакало да види ще успее ли конят, или пък заедно с ездача ще попадне в капан, мъничкото човече отвръща поглед и с тъжен вид си мърмори под носа:

— Всякога и навсякъде едно и също… Тъга!

И то още по-високо подмята крака, крачейки по гладкия тротоар.

Тук пък, по асфалтовия път, тече непрекъснато поток от автомобили — бели, сини, гълъбови, златисти като бръмбари, блестящи лимузини последен модел и старички фордове. Хората, които пътуват в автомобилите, и тия, които вървят по тротоарите, със същото равнодушие както и малкото човече гледат снежните пустини, оазисите, океанските параходи, средновековните замъци.

Тях много повече ги интересува самото малко човече. Към него се извръщат всички глави: и на пешеходците, и на тия в колите. Забелязали малкото човече, хората многозначително се споглеждат. И на лицата им се появяват усмивки, а в очите такъв голям интерес, какъвто имат само посетителите на зоологическа градина, когато видят необикновено екзотично животно. И заедно с това хората проявяват към малкото човече почтително уважение. Познатите незабелязано се посбутват с лакти и тихо си говорят:

— Гледай! Престо! Антонио Престо!

— Да, колко малко тежи, а колко много струва!

— Казват, капиталът му се равнявал на сто милиона долара.

— Повече от триста.

— Пък е още така млад. Щастливец!

— Защо ли не е с автомобила си? Та той има една от най-хубавите коли в света. По специална поръчка.

— Това е неговата обичайна утринна разходка. Автомобилът се движи след него.

А малкият човек продължава спокойно да върви напред, като се старае с нищо да не се отличава от другите и да не привлича върху себе си внимание. Но това му се удава не по-добре, отколкото на слон, който шествува сред тълпа от зяпачи. Необикновена е неговата фигура, необикновени са жестовете, мимиката му. Всяко негово движение предизвиква усмивка, смях. Целият е живо олицетворение на смешното. Още от дете предизвикваше смях в околните. Той можеше да бъде весел, тъжен, замислен, можеше да се сърди и негодува — резултатът беше един: хората се смееха. Отначало това го дразнеше, но после привикна. Какво да се прави? Такава бе външността му.

Той беше почти джудже, имаше прекомерно дълго туловище, къси крака и дълги ръце, достигащи до коленете му. Неговата голяма глава, широка в горната част и тясна в долната, бе запазила чертите на детския строеж. Особено смешен беше месестият му нос, дълбоко хлътнал в горната си част. Връхчето на носа му се извиваше нагоре като турски чехъл. Този нос притежаваше необикновена подвижност, от което се менеше не само изразът, но и цялата форма на лицето му. Престо беше истински, завършен урод, но в неговата уродливост нямаше нищо отблъскващо. Напротив, тя възбуждаше симпатия. В големите му живи кестеняви очи светеше доброта и ум. Това беше единствено и изключително по своя род произведение на природата.

Антонио Престо вървеше с невъзмутим вид сред смеещата се тълпа, комично подмятайки напред своите къси крака.

Той свърна наляво в кипарисовата алея, която водеше към голяма градина. В градината, сред евкалиптова горичка, имаше китайска беседка. Престо влезе в нея и се намери в кабината на асансьор. Асансьор всред градината — това можеше да предизвика учудване у всеки непосветен, но Престо беше добре запознат с това странно съоръжение. Като кимна с глава в отговор на поздрава на момчето, обслужващо асансьора, Престо кратко заповяда:

— На дъното!

При това той направи такъв изразителен жест с ръка, сякаш искаше да прободе земята до самата преизподня. Това беше така смешно, че момчето се засмя. Престо го изгледа свирепо. От неговия поглед момчето още по-силно се разсмя.

— Извинете, мистър, но не мога, наистина не мога… — оправдаваше се момчето.

Престо махна с ръка с въздишка.

— Добре, Джон, не се оправдавай. Ти си виновен в това не повече, отколкото аз. Мистър Пит пристигна ли? — попита той момчето.

— Преди двадесет минути.

— Мис Хеда Люкс?

— Не още.

— Е да, разбира се — каза с неудоволствие Престо. И неговият нос неочаквано замърда като малък хобот.

Момчето отново не се сдържа и изпищя от смях. Добре, че в този момент асансьорът спря, иначе Престо би му се разсърдил. Антонио изскочи от кабината, мина широкия коридор и се озова в голяма кръгла стая, осветена от силни лампи. След палещото, независимо от утринния час слънце тук беше прохладно и Престо въздъхна с облекчение. Той бързо прекоси кръглата стая и отвори вратата в съседното помещение. Като че ли „машината на времето“ изведнъж го пренесе от двадесетия век в немското средновековие.

Пред него беше огромна зала, таванът на която завършваше с тесни сводове. Тесни и високи прозорци и вратички, тесни и високи столове. През прозореца падаше светлина и оставяше върху широките каменни плочи на пода ясен рисунък на готическите прозоречни рамки.

Престо влезе в ивицата светлина и се спря. Сред тези високи и тесни мебели неговата фигура изглеждаше особено малка, недодялана, нелепа. И това не беше случайно: в този контраст се криеше строго обмислена сметка на режисьора.

Старият немски замък беше направен от шперплат, лепило, платно и бои по чертежи, етюди и макети на голям архитект, който с чест би могъл да строи и истински замъци и дворци. Но мистър Пит — „Пит и Ко“, — притежател на киностудиото, плащаше на архитекта много повече, отколкото биха могли да му платят титулувани особи за построяването на истински замъци, и архитектът предпочиташе да строи неистински замъци от платно и шперплат.

В средновековния замък или по-право в ъгъла на залата и зад нейните шперплатови стени тичаха. Работници, бояджии, художници и дърводелци под ръководството на самия архитект довършваха поставянето на декорациите. Необходимата мебел — истинска, а не реквизита — вече беше в „замъка“. Електроинженерът и неговият помощник нагласяваха юпитерите — огромни лампи с по много хиляди свещи всяка една. Главното в кинофилма е светлината. И никак не е чудно, че тя е основната грижа на режисьорите. Мистър Пит и Ко можеха да си позволят такъв разкош: да уредят огромен павилион под земята, за да не пречи яркото калифорнийско слънце на ефектите на изкуственото осветление при павилионните снимки.

Иззад декорите поглеждаха статисти и статистки, вече нагласени в средновековни костюми и гримирани. Всичките с любопитство, почтителност и същевременно с неволна усмивка гледаха младия човек, който стоеше в „слънчевия лъч“ по средата на залата. Статистите си шепнеха:

— Самият…

— Антонио Престо.

— Боже, какъв е смешен! Той даже в живота не може да стои спокойно ни една минута.

Да, това бе „самият“ Антонио Престо, неподражаемият комически артист, който бе затъмнил славата на някогашните корифеи на екрана: чаплиновци, китъновци, бенксъвци. Артистическият му псевдоним извънредно точно определяше неговата стремителна същност1. Престо не оставаше нито секунда спокоен. Движеха се ръцете му, краката му, туловището му, главата му, неговият неподражаем нос.

Трудно беше да се обясни защо всеки негов жест възбужда такъв неудържим смях. Но никой не можеше да се противи на този смях. Дори известната красавица леди Трайн не могла да се сдържи да не се засмее, макар, както твърдят всички, които, я познават, тя да не се е смяла никога в живота си, за да не покаже неравните си зъби. По мнението на американските критици смехът на леди Трайн беше най-голямата победа на гениалния американски комик.

Своя природен дар Престо бе удесеторил с твърде своеобразния си маниер на игра. Престо обичаше да играе трагически роли. За него специално се пишеха сценарии по трагедиите на Шекспир, Шилер и дори Софокъл… Тонио, Отело, Манфред, Едип… Това би било профанация, ако Престо не играеше своите трагически роли с подкупваща искреност и дълбоко чувство.

Комизмът на Бъстър Китън се заключаваше в противоречието на неговата „трагическа“, неподвижна маска на лицето с комичността на положенията. Комизмът на Тонио Престо беше в противоречие и с положенията, и с обстановката, и дори с неговите вътрешни преживявания, с неговата невъзможна, нелепа, немислима фигура, с неговите жестове на палячо. Може би никога досега комическото не се е издигало до такива висоти, почти допирайки се до трагичното. Но зрителите не забелязваха това.

Само един човек, крупен европейски писател и оригинален мислител, на въпроса на един американски журналист как му харесва играта на Антонио Престо, отговори: „Престо е страшен в своя безнадежден бунт.“ Но това го бе казал не американец, при това той бе казал фраза, която дори трудно можеше да се разбере. За какъв бунт, за бунт против кого говореше писателят? И за тази фраза скоро се забрави. Само Антонио Престо бе грижливо скътал в паметта си този отзив на чужденеца, който бе успял да надзърне в душата му.

Това беше бунт на озлочестен от природата урод, който се стремеше към пълноценен човешки живот. Трагическа в своята безнадеждност борба.

Но и правото да играе трагедии той бе постигнал не без усилия. В първите години го заставяха да играе само шутовски роли, да се кълчи, да се криви, да получава ритници и да пада за развлечение на зрителите. В неговия дневник можеха да се намерят такива записки:

„12 март

Снощи прочетох нов сценарий. Той ме възмути. Глупашки сценарий, а за мене — глупашка роля.

Днес отидох при нашия директор и му казвам:

— Вашият сценарен департамент не можа ли да измисли по-глупав сценарий? Кога най-после ще свърши това?

— Когато публиката поумнее и престанат да й се харесват такива филми. Те дават долари и това е всичко — отговори той.

Пак доларите! Всичко за тях.

— Но вие сами развращавате зрителите, разваляте вкуса им с подобна пошлост! — възкликнах аз.

— Ако мислите така, по-добре е да не се снимате за екрана, а да постъпите възпитател в пансион за благородни девици. Нашето предприятие е комерческо, а не педагогическо. Време ви е вече да разберете това — спокойно възрази директорът.

Можеше ли да се продължава разговорът с такъв човек? Излязох си от кабинета му вбесен. В безсилната си ярост тази сутрин аз умишлено преувеличавах в играта, шаржирах самия себе си, вършех палячовщини, правех се на луд. На! Заповядайте, щом само това искате! В същото време си мислех: нима режисьорът няма да спре тия мои палячовщини? Но той не ме спря. Той беше доволен! А през почивката при мен се приближи директорът, който, както се оказа, бе следил играта ми, потупа ме по рамото и каза:

— Виждам, че сте размислили. Отдавна трябваше да сторите това. Днес играхте както никога. Филмът ще има колосален успех. Хубави пари ще вземем!

Бях готов да се хвърля и да удуша този човек или да завия като куче.

Но какво мога аз да направя? Къде да бягам? Да зарежа изкуството? Да свърша със себе си?… Когато се върнах в къщи, три часа свирих на цигулка — това ме успокоява — и мислих, търсейки изход, но нищо не можах да измисля. Стена…“

Едва когато той постигна световна известност, кинотъргашите бяха принудени да се съгласят с капризите — странностите — на Престо и с неохота го допуснаха да играе трагически роли. Впрочем те се успокоиха, когато видяха, че Престовите „трагедии“ се превръщат в смешни комедии.

— Хофман, Хофман! Намирате ли, че светлината е дадена под добър ъгъл? — попита Антонио оператора.

Операторът Хофман, флегматичен дебелак в кариран костюм, внимателно погледна визьора на апарата. Светлината падаше върху лицето на Престо така, че носната впадина недостатъчно ярко се очертаваше от сянката.

— Да, светлината пада много отвесно. Спуснете софита и преместете юпитера малко вляво.

— Ест! — отговори работникът, както отговарят на корабите.

Рязка сянка падна върху „седлото“ на носа на Тонио, от което лицето му стана още по-смешно. В лъча на тази светлина до прозореца трябваше да стане сцена на трагическо обяснение на неудачния любовник — когото играеше Престо, — бедния майстерзингер, със златокъдрата кралска дъщеря. Ролята на принцесата се изпълняваше от звездата на американския екран Хеда Люкс.

Тонио Престо обикновено сам режисираше филмите, в които участвуваше. И този път до пристигането на Хеда Люкс той започна да репетира със статистите някои масови сцени. Една млада, неопитна статистка мина по сцената не така, както трябваше. Престо изпъшка и я помоли да мине още веднаж. Тя пак не сполучи. Престо замаха с ръце като вятърна мелница и закрещя с тънък детски глас:

— Нима е толкова трудно да се ходи по пода? Ей сега ще ви покажа как се прави това.

И като скочи от своя подиум, Престо показа. Показа много нагледно и вярно. Всички разбраха какво се изисква. Но заедно с това всичко беше така смешно, че статистите не се сдържаха и гръмогласно се засмяха. Престо започна да се сърди. А когато се сърдеше, той беше смешен както никога. Смехът на статистите стана хомеричен. Бароните и рицарите се хващаха за корема и едва не падаха на пода, придворните дами се смееха до сълзи и разваляха грима си. Перуката на краля падна. Престо гледаше това стихийно бедствие, предизвикано от неговото необикновено дарование, след това изведнаж тропна с крак, хвана се за главата, побягна и се скри зад кулисите. Като се успокои, той се върна побледнял в „замъка“ и каза:

— Ще давам нарежданията си иззад екрана. Репетицията продължи. Всичките му забележки бяха много уместни и издаваха талант и голям режисьорски опит.

— Мис Хеда Люкс пристигна — съобщи помощникрежисьорът.

Престо предаде кормилото на управление на помощника си и отиде да се гримира.

След двадесет минути той влезе в ателието вече в костюма на майстерзингер. Костюмът и гримът не можеха да скрият неговата уродливост. О, колко смешен беше той! Статистите с труд сдържаха смеха си и отклоняваха погледи встрани.

— Но къде е Люкс? — нетърпеливо запита Тонио. Партньорката бе накарала да я чакат. За всяка друга артистка това не би минало току-така, но Люкс можеше да си позволи такава волност.

Най-после тя се яви и както всякога нейното появяване произведе голям ефект. Красотата на тази жена беше необикновена. Природата сякаш стотици години наред бе събирала зрънце по зрънце онова, което може да очарова хората, бе спестявала по трохичка, бе отбирала от прабабите, за да събере най-накрая изведнъж в едно цяло блестящ арсенал от красота и женско очарование.

Когато Антонио Престо погледна Хеда Люкс, чехъло-подобният му нос нервно замърда. И всички — като се започне от първите артисти и се свърши с последния дърводелец устремиха погледи към Хеда. Статистките я гледаха почти с благоговейно обожание.

Носът на Престо все повече мърдаше, сякаш душеше въздуха.

— Светлина! — извика Престо с тънкия си глас, станал от вълнението още по-пронизителен и по-тънък.

Цял океан от светлина се разля по ателието. Изглеждаше, сякаш Хеда Люкс я бе донесла със себе си. Нейният псевдоним2 също така хубаво й приличаше, както „Престо“ — на нейния партньор.

Преди снимането Престо реши да прорепетира главния кадър — обяснението на майстерзингера с кралската дъщеря.

Люкс седна във високото кресло до прозореца, постави обутия си във везана със злато пантофка крак на украсената с резба скамейчица и взе в ръце бродерията си. В краката й полегна великолепен дог с вид на тигър. А на почтително разстояние от Люкс застана Престо и под акомпанимента на лютня започна да декламира поемата за любовта на бедния певец към благородната дама. Кралската дъщеря не го поглежда. Тя все по-ниско и по-ниско навежда глава и се усмихва на нещо. Може би в този момент тя мисли за прекрасния рицар, който в последния турнир е победил всички съперници за прослава на нейната красота и е бил удостоен с небесната й усмивка. Но майстерзингерът разбира тази усмивка по своему — ненапразно той е поет.

Той се приближава към нея, той пее все по-страстно и по-страстно, после пада пред нея наколене и започва да й говори за своята любов.

Нечувана дързост! Невероятно оскърбление! Принцесата, без да вдига глава от бродерията, се мръщи. Очите й мятат искри, тя тропа с малкото си краче, обуто в позлатена пантофка, по украсената с резба скамейчица, извиква слугите и им заповяда да изведат дръзкия поет. Влизат слугите, хващат майстерзингера и го откарват в затвора. Майстерзингерът знае, че го очакват изтезания и смърт, но той не съжалява за това, което е направил, и изпраща на своята възлюбена последен поглед, изпълнен с любов и преданост. Той с готовност ще приеме смъртта.

Сцената мина прекрасно. Престо е доволен.

— Можеш да снимаш — казва той на Хофман. Операторът вече стои до апарата. Той бе наблюдавал цялата сцена през визьора. Престо отново застава до креслото на Люкс.

— Снимам — казва Хофман.

Ръчката на апарата се завъртя. Сцената се повтаряше безупречно. Майстерзингерът пее, кралската дъщеря навежда все по-ниско и по-ниско лицето си и се усмихва на нещо. Майстерзингерът се приближава до принцесата, хвърля се на колене и започва в съпровод на музика своята страстна реч. Престо е увлечен. Той не само играе с жестовете и мимиката на своето подвижно лице. Той говори и шепне страстните си признания с такава искреност и сила, че Люкс, забравяйки десетки пъти репетираната последователност на движенията и жестовете, едва-едва приповдига глава и с известно учудване поглежда своя партньор само с ъгълчетата на очите си.

И в този момент става нещо, непредвидено нито в сценария, нито от режисьора.

Престо, късокракият, големоглавият, със своя чехъло-подобен подвижен нос се обяснява в любов! Това се стори на Хеда Люкс толкова абсурдно, нелепо, комично, невъзможно, че тя изведнаж се засмя с неудържим смях.

Това беше смях, който обхваща човека изведнаж, като пристъп на страшна болест, и държи, без да изпуща от ръцете си, като разтърсва тялото в конвулсивно напрежение, обезсилва, предизвиква сълзи в очите. Люкс се смееше така, както не се бе смяла никога през живота си. Тя едва успяваше да си поеме дъх и отново се заливаше в безкраен сребрист смях. Бродерията падна от ръцете й, една от златистите й плитки се спусна до пода. Разтревоженият дог скочи и с недоумение гледаше своята стопанка. Смутеният Престо също се изправи и гледаше Люкс, мрачно смръщил вежди.

Смехът е също така заразителен, както и прозявката. Не мина и минута, когато тътнежите на смеха се носеха вече по цялото ателие. Статисти, дърводелци, монтьори, декоратори, гримьори — всички бяха във властта на смеха.

Престо постоя още няколко секунди като поразен от гръм, после изведнаж вдигна ръце и с изкривено лице, стиснал юмруци, направи крачка към Люкс. В тази минута той беше по-скоро страшен, отколкото смешен.

Люкс го погледна и смехът й изведнаж секна. Така внезапно замлъкна смехът и в цялото ателие. Оркестърът отдавна бе престанал да свири, защото лъковете на смеещите се музиканти бяха изпадали от ръцете им. И сега в ателието настъпи тягостна тишина.

Тази внезапна тишина сякаш проясни съзнанието на Престо.

Той бавно отпусна ръце, бавно се обърна, влачейки крака, дойде до големия диван и се хвърли по очи.

— Извинете, Престо! — каза изведнъж Люкс, като наруши тишината. — Държах се като малко момиченце и заради моя глупав смях се развали толкова лента.

— Вие напразно се извинявате — отговори й Хофман вместо Престо. — Аз нарочно не спирах снимането и съвсем не смятам лентата за развалена. Според мен този нов вариант на кадъра до прозореца е великолепен. Всъщност смехът, унищожаващият смях, който не оставя никакви надежди, смехът на любимата жена в отговор на страстното признание — нима за влюбения той не е по-ужасен и от най-страшните мъки? Нима този смях не е превърнал за един момент любовта на майстерзингера в изгаряща ненавист? О, аз познавам нашата американска публика, тя ще се смее както никога. Тези облещени очи на майстерзингера, отворената уста… Не ми се сърдете. Престо, но никога досега не сте били така ефектен. И ако не ви виждах есеки ден, то не бих могъл да въртя ръчката на апарата.

Престо се привдигна и седна на дивана.

— Да, вие сте прав, Хофман — каза той бавно и глухо. — Това излезе великолепно. Нашите американци ще се пукнат от смях.

И изведнаж, както никога досега не се бе случвало, сам Тонио Престо се засмя със сух, съскащ смях, като оголи ред дребни и редки зъби. В този смях имаше нещо зловещо и на него никой не се отзова.

УБИЙСТВЕНИЯТ СМЯХ

След това злополучно снимане Престо седна в автомобила и по думите на шофьора „подкара бясно колата“.

Неудовлетвореността, обидата от живота, възмущението от несправедливостта на природата, оскърбеното самолюбие, терзанията от неудовлетворената любов — всичко, което се бе събирало в неговата душа с години, сякаш се бе пукнало и избухнало със страшна сила. В бясното каране той искаше да намери успокоение, сякаш искаше да избяга от самия себе си.

— Напред! Напред! — викаше Престо и искаше шофьорът да даде пълна скорост. И те летяха по пътищата като престъпници, гонени от полиция. А подир тях наистина тичаха хора. Профучавайки край фермите, те сгазваха гъски и патици, които шествуваха от съседното блато, и озлобените фермери ги гонеха с тояги в ръце, но, разбира се, не можеха да ги стигнат. Два пъти подир колата се спуснаха полицаи с мотоциклети, тъй като колата се движеше с непозволена скорост и не желаеше да спре въпреки енергичните настоявания на полицаите. Обаче полицейските мотоциклети не можеха да стигнат колата на Престо. Това беше една от най-хубавите в цялата страна и най-силни коли, направена по специална поръчка на Тонио. Той обичаше бързината във всичко.

В пет часа вечерта Престо, съжалил шофьора, разреши да спрат до една крайпътна кръчмица и да похапнат. Сам Престо не се докосна до нищо и само изпи кана студена вода.

И отново започна същото бясно каране цяла вечер и цяла нощ. Шофьорът, капнал от умора, най-после заяви, че заспива на кормилото и че не отговаря, ако разбие колата заедно със своя пътник.

— Напред! — извика Престо, но после изведнаж стана от мястото си, отстрани шофьора и сам взе кормилото. — Можете да си починете — каза Тонио на шофьора, който се търкулна върху широкото седалище на колата и тутакси заспа.

А мислите на Престо се носеха с такава бързина, с каквато и колата.

— Това трябва да свърши! Това трябва да свърши веднаж завинаги! — шепнеше Престо.

Когато шофьорът се събуди, беше седем часът сутринта; Колата стоеше пред вилата на Хеда Люкс.

— Наспахте ли се? — ласкаво попита Престо шофьора. — Аз ще намина да кажа добро утро на мис Люкс, а вие почакайте тук. После ще си идем в къщи.

Седем часът сутринта е твърде ранен час за визити, но Тонио знаеше, че Хеда Люкс става в шест. Тя водеше извънредно редовен живот по предписания на най-добрите професорихитиенисти, за да запази за възможния най-дълъг срок младостта и красотата си — своя капитал, за който тя получаваше такива големи проценти.

Люкс вече бе взела ваната си, свършила с масажа и сега правеше лека гимнастика в голяма квадратна стая, осветена отгоре, през тавана. Сред бели мраморни колони имаше огромни огледала, които отразяваха Хеда. Във фланелено утринно трико, в раирани шорти, късо подстригана и гладко вчесана, тя приличаше на очарователно момченце.

— Тонио? Така рано? — каза тя приветливо, като видя в огледалото приближаващия се зад нея Тонио Престо.

И без да престава да се извива, да се навежда и да се изправя, продължи:

— Седнете. Ей сега ще пием кафе.

Тя не попита какво го е довело тук в такъв ранен час, тъй като бе свикнала със странностите на Престо.

Тонио отиде до голямата удобна кушетка, приседна накрая, но тутакси скочи и се заразхожда, като правеше големи кръгове из стаята.

— Престо, престанете да ходите, че ми се завива свят, като ви гледам — каза Люкс.

— Трябва да поговоря с вас — произнесе Престо, без да прекратява своята кръгова разходка. — По работа, по много сериозна работа. Но аз не мога да разговарям, когато вие се клатите насамнатам и прикляквате. Моля ви, седнете на дивана.

Люкс погледна Престо, дотича с няколко скока до дивана и седна с ПОДБИТИ крака, като остави малките си пантофки на мозаичния под. Престо се приближи до нея и каза:

— Ха така!

Очевидно той правеше невероятни усилия, за да запази пълно спокойствие, да държи в подчинение ръцете и краката си, да не мърда чехълоподобния си нос.

— Хеда Люкс! Мис Хеда!… Аз не умея да говоря… Трудно ми е… Аз ви обичам и искам да станете моя жена. Неговият предателски нос започна да се повдига нагоре и да се движи. Хеда сведе очи надолу и като сдържаше надигащата се вълна на смеха, каза колкото се можеше по-спокойно и по-сериозно:

— Антонио Престо, но аз не ви обичам, вие знаете това. А когато няма взаимна любов, какво може да ни обединява? Комерческата сметка? Тя говори против такъв брак. Помислете сам. Моят капитал и моите доходи се равняват на вашите. Аз нямам нужда от пари, но и не желая да намалявам доходите си. А един брак с вас би понижил моите печалби…

Престо потрепна с глава:

— Как така?

Люкс отговори, като продължаваше упорито да гледа в пода:

— Много просто. Вие знаете, че публиката ме боготвори. Около моето име се е създал своего рода култ. За стотици хиляди и милиони мои зрители аз съм идеал на женска красота и чистота. Но поклонниците са взискателни към своето божество. Тяхното преклонение трябва да бъде оправдано. Тълпата внимателно следи и за най-малките подробности от моя личен живот. Когато съм на екрана, и последният просяк има право да ми се любува и да си въобразява, че е на мястото на героя, който побеждава сърцето ми. И затова именно аз не бива да принадлежа на никого. Тълпата, да речем, все пак би се примирила, ако аз се омъжа за герой, който е получил всеобщо признание като идеал за мъжка красота или мъжки добродетели. Достоен мъж за богиня може да бъде само бог или в краен случай полубог… Ако тълпата би узнала, че аз съм се омъжила за вас, тя би възнегодувала. Тя би сметнала това за престъпление от моя страна, за издевателство над най-хубавите чувства на моите поклонници. Тълпата би се отвърнала от мене. А тълпата е, която прави успеха.

— И парите…

— И парите, разбира се. И аз не бих се учудила, ако мистър Пит развали договора си с мен. Аз бих се лишила и от пари, и от слава, и от поклонници…

— За съмнителното удоволствие да имате за мъж такъв урод като менедовърши Престо. — Достатъчно, мис Люкс. Аз ви разбрах. Вие сте права. — Престо изведнаж тропна с крак и с тънък детски глас закрещя: — А ако този урод е надарен с горещо, любещо сърце? Ако този урод иска своето място под слънцето и своя дял щастие?…

Това неочаквано избухване накара Хеда неволно да повдигне очи към Престо. Неговият нос се движеше като малко хоботче, кожата на челото му ту се събираше в бръчки, ту се разпъваше до блясък, косата му настръхна, ушите му мърдаха, ръцете му приличаха на бутала на парна машина, работеща с пълна пара.

Хеда Люкс вече не можеше да откъсне погледа си от Престо и започна да се смее, отначало тихо, а после все по-силно и по-силно.

Като че ли се повтаряше вчерашната „сцена до прозореца“ между кралската дъщеря и майстерзингера. Но там всичко беше нарочно — така поне си мислеше Люкс, — а тук страданията и чувствата на майстерзингера бяха съвсем истински. Хеда разбираше цялата неуместност и оскърбителност на своя смях за Тонио, но нищо не можеше да направи със себе си. А Престо като че ли дори се зарадва на този смях.

— Смейте се! Смейте се! — викаше той. — Смейте се така, както никога досега не сте се смели! Смейте се! Страшният урод Антонио Престо ще ви говори за своята любов.

И той говореше. Той се кривеше по най-невероятен начин. Той пусна в ход целия си многообразен арсенал от кълчения и гримаси.

Люкс се смееше все повече, по-дълбоко и по-силно. Този смях вече приличаше на истеричен припадък. Хеда се гърчеше на дивана в припадък на смях и умолително гледаше Престо. В очите й имаше сълзи. С прекъсван от смеха глас тя с труд изрече:

— Престанете, моля ви се!…

Но Престо беше неумолим и неизтощим. Люкс се задъхваше, обезсилена, почти губеше съзнание. Тя се бе хванала с ръце за конвулсивно повдигащата се от смеха гръд като човек в най-жесток припадък от астма…

— Хората са безпощадни към безобразието, нека и безобразието бъде безпощадно към красотата. Душата ми е почерняла като черен скорпион и е станала по-зла от зъл гърбушко — крещеше Престо.

Хеда Люкс разбра, че той иска да я убие със смях. Очите на Люкс се разшириха от ужас. Ръцете й трепереха, тя губеше съзнание.

Като събра всичката сила на волята си, Хеда посегна към звънеца, който стоеше на масичката до дивана, и позвъня. Влезе прислужницата и видя, че госпожата й се смее със ситен задавящ смях, гледайки към Престо. Прислужницата също го погледна и изведнаж се хвана за хълбоците, като че ли ужасни колики внезапно като огън бяха проболи нейните вътрешности, и като приклекна на пода, засмя се с неудържим смях. Уви, и тя като своята господарка беше във властта на Тонио.

Никой вече не можеше да дойде на помощ на Хеда Люкс…

ТВОЯТ НОС Е ТВОЕТО БОГАТСТВО

Хофман седеше в дълбокото кожено кресло и пушеше с лула, когато в стаята се втурна Престо с възпалени от безсънната нощ очи, с изпръхнало от вятъра лице и възбуден повече от обикновено.

— Чаках ви до три часа след полунощ — каза Хофман.

Хофман нерядко живееше по няколко дни във вилата на Престо, намираща се недалече от киностудиото на мистър Пит и Ко. Известният кинооператор Хофман беше като сянка на Престо. Той следеше всяко движение, всяка нова поза на киноартиста, за да пренесе на лентата най-оригиналните пози и най-сполучливите мимически моменти в играта на подвижното му лице. Тонио и Хофман бяха големи приятели.

— Къде се бяхте изгубили? — попита Хофман, като изпускаше от устата си кълба дим.

— Току-що бях при Хеда Люкс. Струва ми се, че я убих със смях.

— Това е ваша специалност — каза Хофман, без да придава някакво значение на думите на Престо.

— Да, да… За греховете на бащите аз съм награден с това проклятие.

— Защо пък проклятие, Тонио? Това е прекрасен дар. Смехът е най-ценната валута. Така е било винаги.

— Да, но от какво се предизвиква този смях? Може да се разсмиват хората с остроумни мисли, с весели разкази. А… Аз разсмивам със своето безобразие.

— Леонардо да Винчи е казал, че голямото безобразие се среща също така рядко, както и голямата красота. Той с особено внимание е търсил навсякъде хора, отличаващи се с изключителна грозота, и ги е скицирал в своя албум. А вие… вие… всъщност не сте и толкова грозен. Необикновеният комизъм се предизвиква не толкова от вашата външност, колкото от противоречието на величието на чувствата във вашата душа с мизерността на телесната външност и от тези жестове на картонен палячо. Вие чудесно печелите, ползувате се с колосален успех.

— Ето, ето, това е то. Величие на чувствата! Ах, Хофман, в това е цялото мое нещастие. Да, аз съм човек с възвишени чувства, но с тяло на кретен. Аз съм дълбоко нещастен, Хофман. Пари, слава… всичко това е хубаво, докато се стремиш към него. Любов… Аз получавам стотици писма на ден от „поклоннички“ от всички краища на света. Но нима от любов се ръководят тия мои кореспондентки? Привлича ги моето богатство, моята слава. Това са или сантиментални стари моми, или продажни душици, на които им трябва богатство и които жадуват да проявят своето самохвалство в ролята на жена на такъв знаменит човек като мене. А ето Хеда Люкс… Днес аз й направих тринадесетото си предложение. И тя го отхвърли… Но сега стига вече. На дяволската дузина мога да спра. Най-голямото ми нещастие е, че по натура съм трагически актьор, а съм принуден да бъда клоун. Вие знаете, Хофман, че аз влагам в изпълнението на своите трагически роли цялата си душа, а тълпата се смее. Престо се приближи до огледалото и се закани с юмрук на собственото си отражение.

— О, проклета муцуна!

— Вие сте великолепен, Тонио! — възкликна, като се усмихваше, Хофман. — Този жест е нещо новичко. Позволете ми да изтичам за апарата.

Престо се обърна и погледна Хофман с укор.

— И ти ли, Бруте!… Слушайте, Хофман, чакайте, не ходете никъде. Бъдете поне един път само мой приятел, а не кинооператор… Кажете ми, защо е тази несправедливост? Името и презимето си можеш да промениш, костюма, местожителството може да промениш, а лицето си никога… То като проклятие лежи на тебе.

— Недоглеждане на родителите — отговори Хофман. — Когато ще се раждате следващия път, предварително поискайте от родителите си да ви покажат вашата снимка и ако тя не прилича на херувим, не се раждайте.

— Не се шегувайте, Хофман. За мен това е много сериозно. Ето, от нещастен урод и голтак аз се превърнах в милионер. Но и за всичкото свое богатство не мога да си купя петте милиметра, които не стигат, за да придам благообразие поне на носа си.

— Защо да не можете? Идете в Париж, там ще ви направят операция. Ще ви инжектират парафин под кожата и ще направят от вашия чехъл прекрасна круша „дюшес“. Или още по-добре — сега носовете се преправят по хирургически път. Присаждат им костички, кожа. Казват, в Париж имало много такива работилници. Така е и написано на табелите: „Приемам за поправка носове. Римски и гръцки петдесет на сто по-скъпо“.

Тонио поклати глава.

— Не, това не е така… Аз познавам една девойка. В детството си тя прекарала някаква тежка болест, струва ми се, дифтерит, след който хлътнала горната част на носа й. Не много отдавна й направиха операция. И трябва да ви кажа, че операцията малко й помогна. Носът й си остана почти такъв грозен, какъвто си беше. При това по кожата в горната част личи белезникаво петно.

— Сигурно я е правил лош хирург. Чакайте… че какво по-хубаво? Тия дни четох във вестника, че, струва ми се, в Сакраменто живее лекарят Цорн, който правел истински чудеса. Цорн въздействува на някаква жлеза — мечовидна ли, щитовидна ли, не помня — и също на жлеза в мозъка, от което се изменя не само лицето на човека, но и цялото тяло израства, удължават се крайниците. Впрочем може би всичко това е вестникарска уловка.

— В кой вестник сте прочели това? — възбудено попита Престо.

— Право да си кажа, не помня. В Сакраменто в редакцията на всеки вестник ще ви кажат адреса му.

— Хофман, аз заминавам! Заминавам незабавно. Себастиан!… Себастиан!…

Влезе старият слуга.

— Себастиан, кажи на шофьора да приготви колата.

— Шофьорът спи, измъчили сте го вчера — измърмори Себастиан.

— Да, наистина, нека спи. Себастиан, повикай такси, нареждай бельо и костюми в куфара. Ще пътувам.

— Не полудявайте, утре имаме снимки — каза с тревога Хофман.

— Да ги отложат. Кажете, че съм се разболял.

— Не губете разсъдъка си, Тонио. Та нали, ако лекарят действително измени външността ви, вие вече не ще бъдете в състояние да завършите ролята на майстерзингера във филма „Любов и смърт“. А вие сте длъжен да направите това по договор.

— По дяволите договора!

— И ще платите неустойка!

— По дяволите неустойката! Кажете, Хофман, мога ли да разчитам на вас като на приятел?

Хофман кимна с глава.

— Тогава ето какво — продължи Престо, като помисли: — Не зная за колко време ще ме задържи лекарят. Ако не стане работата в Сакраменто, ще отида в Париж. За всеки случай предназначавам повече време, отколкото може да потрябва: ще отсъствувам четири месеца. Вие отдавна искахте да отидете на Сандвичевите острови. Заминете. Отпочинете си, разведрете се и донесете великолепен репортажен филм. Та без апарат вие не можете да съществувате. Себастиан прекрасно ще опази вилата ми. На него напълно можеш да се довериш. Себастиан! Куфарът готов ли е?

— За последен път ви казвам: размислете — каза развълнуван Хофман. — Та нали носът ви е вашето богатство.

— Ама къде си, Себастиан? Извика ли по телефона такси?

ЧАРОДЕЯТ ЦОРН

Вестниците не бяха излъгали: доктор Цорн съществуваше. В Сакраменто още първият хотелски служител, към когото се обърна Престо, му съобщи неговия адрес.

— Доктор Цорн! Че кой не го познава! Това е йстински магьосник! — отговори лакеят.

Престо още не напълно вярваше — а може би лакеят е подкупен и неговите думи са просто търговска реклама, — но интересът му към Цорн се засили. Тонио закуси и още неотпочинал както трябва от пътя, поиска сметката си. Той трябваше да заплати за цяло денонощие, макар че беше само закусил в хотела.

След няколко минути Престо вече пътуваше с автомобил по плодородната прерия в долината на Сахраменто. Шофьорът уверено караше колата. Ясно бе, че той неведнаж вече бе карал пациенти на доктор Цорн.

От широката аутострада колата свърна вдясно по по-тесен но също така прекрасно асфалтиран път. Капките машинно масло и безбройните колелета го бяха излъскали до метален блясък и той блестеше в лъчите на слънцето като тъмна река. Характерът на местността се измени. Река Сакраменто остана встрани. Появиха се малки хълмове, покрити с горички — очевидно изкуствено посадени в тази почти безлесна местност — от вечно зелен дъб, махагон, захарен бор, кипариси, маслинови дървета. Окрайнините бяха покрити с кактуси, хвойна, млечка, Тук-там се срещаха портокалови плантации. Горещият въздух донасяше миризма на борови игли и полски цветя.

Когато шофьорът спря до една колонка, за да възобнови запаса от бензин и да освежи пресъхналото си гърло с чаша ледена оранжада в малкия крайпътен хотел, Престо излезе от колата. И на него му се пиеше вода. Както навсякъде и тук го познаха. Настана суматоха. Усмихващият се стопанин стоеше на вратата, поздравявайки Тонио като стар познат. От прозорците поглеждаха женски и детски лица с такъв вид, сякаш гледаха екран и очакваха някакъв нов смешен трик на знаменития артист. Тонио се намръщи. Днес по-силно от всеки друг път го дразнеше вниманието на публиката.

Докато Престо и шофьорът пиеха оранжада в прохладата на полутъмната стая, слугата от хотела бързо и ловко поставяше колата в ред, като бършеше праха, опитваше гумите…

— Вие вече сте карали пътници при доктор Цорн, нали? — запита Престо шофьора.

— Десетки, ако не стотици пъти — отговори шофьорът. — Но обратно никога не ми се е случвало да ги връщам.

Престо неспокойно замърда с носа си. Това така разсмя шофьора, че той се задави и разля оранжадата на масата.

— Извинете… нещо ме подразни на гърлото — смутено се заоправдава шофьорът.

Но Престо не чуваше неговите извинения.

„Нима всички пациенти на Цорн умират? — със страх си помисли той. — Не може да бъде. Просто докторът си има свой гараж, пък и пациентите на Цорн са навярно все богати хора, които си имат коли.“

И все пак Престо запита шофьора:

— Какво искате да кажете с това?

— Това, че хората, които отиват при Цорн, не се връщат назад.

Престо се извърна — той чувствуваше, че неговият предателски нос отново ще замърда.

— Как така? — запита Престо с отпаднал глас.

— Така — отговори шофьорът, като се стараеше да не гледа Престо, за да не се разсмее отново. — Това може да потвърди и съдържателят на хотела, у когото вие бяхте спрели в Сакраменто. От лекаря се връщат други хора, съвсем неприличащи на тези, които отиват при него, макар и да се наричат с предишните си имена и презимена. Вместо скелети заминават си дебелаци, вместо джуджета — хора, по-високи от среден ръст, вместо уроди — красавци. Казват, имало даже случай, когато жена се върнала мустакат мъж. Съдържателят на хотела я познал по голямата бенка на бузата.

— Ах, ето значи каква била работата — с облекчение възкликна Престо.

Значи всичко е наред. Цорн очевидно прави истински чудеса. Престо скоро ще стане съвсем друг човек. За първи път той ясно си представи това и му стана някак страшно. Какво ще стане със стария Престо? Та това е почти смърт и възкресение в ново тяло.

„Нещастно, жалко уродче! Ние преживяхме с тебе нелек живот! — мислено се обърна Престо към самия себе си. — И ти все пак ме въведе в хората, а аз, неблагодарникът, те обричам на унищожение! Дали да се откажа от това намерение?“

Но като си спомни за Люкс, Престо реши незабавно да се втурне към съдбата, която ще му подготви магьосникът Цорн.

Остър завой и пред Престо се откри чудесна градина, окръжена с лека и изящна решетка. До широката врата — два легнали мраморни лъва и малка къщичка с дорийски колони. Шофьорът даде сигнал. От къщичката излезе пазачът, бръснат старец в бял костюм. Той кимна на шофьора като на стар познат и колата безпрепятствено мина през вратата. Започваше широка пътечка, посипана със златистожълт пясък. Сред вечно зелените дъбове и кестени се виждаха отлично поддържани лехи от цветя, фонтани, обковани в бетонни брегове басейни, отразяващи като в огледало мраморни беседки, белотата на които се подчертаваше от тъмната зеленина на кипарисите, неподвижни, сякаш окаменели в горещия въздух. А по-нататък от двете страни на пътя, на поляните, зад жива ограда от кактуси и вечно зелени бодливи храсти, се виждаха изящни къщички и вили. Мярна се езеро, обкръжено с плачещи върби, по което плаваха лебеди. Престо с любопитство гледаше ту на едната, ту на другата страна и неволно започна да го обзема съмнение — дали пък шофьорът не е сгрешил. Това място съвсем не напомняше лечебно заведение. Така изглеждат луксозните курортни селища на американската милиардерска аристокрация.

Но шофьорът уверено караше колата по брега на езерото към дългото едноетажно бяло здание с плосък покрив и широка веранда пред него. Това беше канцеларията на медицинско-комерческото предприятие на доктор Цорн. Той имаше работа само с пациенти, които можеха да платят за лечението си луди пари. Талантливият учен експериментаторендокринолог Цорн бе изпреварил твърде много своите колеги. Той бе успял да открие много тайни на организма и да намери средства за въздействие на процеси, протичащи в тъмните глъбини на тайнствените жлези с вътрешна секреция. Като практичен човек, той не бе публикувал своите открития за благото на цялото страдащо човечество, а ги държеше в най-строга тайна, за да бъде монополист в своята област и да прави от това пари. Само няколко бедняци се бяха възползували от научните достижения на Цорн. Той искаше веднага да постави работата на широка нога, но тъй като личните му средства не стигаха за това, трябваше да прибегне до заеми. И за да убеди своите кредитори, че влагат капитала си в сигурна работа, наложи му се да направи няколко демонстрации. Цорн намери бедняциуроди и на някои от тях той трябваше да заплати за правото да извърши с тях експерименти. Почти пред очите на капиталистите, към които се бе обърнал за помощ, Цорн извърши няколко чудни превращения — произволно увеличаваше и намаляваше ръста, превръщаше уродите в нормални хора, успешно отстранявайки прекалената слабост или затлъстяване. Последното бе особено поразило бъдещите кредитори. Затлъстяването е едва ли не професионална болест на милионерите: заседналият живот, обилната храна… Да, Цорн беше открил златна жила! И капиталистите изразиха желание да влязат в съдружие с Цорн. Други му предлагаха да организират акционерно дружество, което да приготовлява и продава препарати от неговото изобретение. Но Цорн и сам си беше добър търговец. Защо му са съдружници, защо ще дели с други, когато целия доход от своето предприятие той може да получи сам! И Цорн предпочете кредита с висока лихва пред организирането на акционерно дружество. И не се излъга. За няколко години той погаси дълговете си и сега умножаваше капиталите си.

Още от самото начало той залагаше само на пациенти-милионери. И като уреждаше своята лечебницасанаториум, преследваше две цели: първо, неговите богати пациенти трябваше да намерят тук всичките ония удобства и разкош, на които са привикнали; второ, самата обстановка, благодатният калифорнийски климат заедно с изкуството на градинарите трябваше да способствуват за лечението. На всеки пациент се предоставяше отделна малка къщичка или вила — в зависимост от капиталите — с пълен щат от прислуга и отлични готвачи. Пациентите трябваше колкото се може по-малко да чувствуват лечебния режим. Наистина всеки новопристигнал пациент Цорн подлагаше на щателно изследване, но направил след това предписанията си, той малко ги безпокоеше, като ги извикваше в кабинета си не по-често от един път на три дни. Лечението се състоеше в гълтане на таблетки — за това следеше специално прикрепена към всеки пациент сестра — и венозни инжекции, които се правеха от асистентите. Тези процедури отнемаха само няколко минути на ден. С останалото време пациентите разполагаха съвсем свободно, четяха, гребяха на лодка, яздеха, играеха на тенис, вечер слушаха хубав симфоничен концерт, посещаваха дансинг или кино.

Такова беше предприятието на Цорн, където пристигна Тонио.

НОВИЯТ ПАЦИЕНТ

Появяването на Престо в канцеларията както винаги произведе сензация. Избухна смях. Отвсякъде надзъртаха любопитни, усмихващи се лица.

Девойката в бял халат силно почервеня, едва сдържайки напиращия към гърлото давещ я смях. Тя получи чек за крупна сума, която представляваше цяло състояние, и необикновено бързо завърши всички формалности.

На Престо бе предоставена една от най-хубавите вили.

Тонио не знаеше каква буря бе предизвикал в канцеларията, когато излезе. Работата бе прекратена. Всички служители наскачаха от местата си и възбудено започнаха да обсъждат необикновеното събитие. Тонио Престо, несравнимото, неповторимото уродче, любимецът от екрана, е решил да измени своя външен вид! Това приличаше на светотатство. Хората вече не се смееха. Те бяха учудени, потресени, възмутени. Америка, целият свят, който посещава кино, още не знаеше какво нещастие му се готви. Да лишиш милиони зрители от любимия герой на екрана! Това е престъпление! Престо няма право да прави това! Той принадлежи на всички! Секретарката, която прие Престо, една от неговите безбройни поклоннички, изпадна в истерика, също като че ли със собствените си ръце бе подписала смъртната присъда на Престо. Младият счетоводител произнесе цяла реч. Той предлагаше да се разпратят до редакциите на най-големите вестници телеграми, с които да се съобщи за безумното намерение на Престо, да се вдигне на крак цялата американска общественост, за да се предотврати, докато още не е късно, ужасното нещастие. Мнозина поддържаха предложението на счетоводителя.

Това приличаше на бунт. Само старият книговодител внесе охладителна струя. Той напомни за служебния дълг.

— Ние нямаме право да разгласяваме това, което става в учреждението, където работим — каза книговодителят. — Това може да донесе на доктор Цорн морални и материални щети. И Цорн ще бъде прав, ако уволни недисциплинираните служители, даже ги привлече под отговорност и потърси обезщетение. Та нали Цорн рискува да изгуби крупен хонорар. Освен това Престо е също такъв болен, както и другите пациенти, които се обръщат към Цорн. Той има право да се лекува и никой не може да му пречи за това.

Кратката спокойна реч на книговодителя произведе своето действие. Силно впечатление направи заплахата от възможно уволнение. Не е сега време да се рискува служебното положение. Безработицата плашеше всички. И споровете угаснаха, страстите изстинаха. Всички почувствуваха своята подчиненост, зависимост от Цорн и унило се заловиха за работа.

Само секретарката все още нервно, отривисто въздишаше и шепнеше, навела глава над книжата.

— Не. не! Това не бива да стане.

В НОВО ЖИЛИЩЕ

На прага на бялата, облицована с розов мрамор вила Престо бе посрещнат от сестрата. Тя беше в белоснежна престилка и кокетна шапчица на кестеняви коси. Румена, усмихната, с приятно, младо лице, тя беше олицетворение на здравето. Цорн с голяма грижливост подбираше персонала и особено женския. Некрасиви, навъсени, раздразнителни служители тук нямаха достъп. Пациентите на Цорн трябваше да бъдат обкръжени само с приветливи млади лица. Това влияе добре на настроението на болните. Разбира се, такива лица можеха само да подчертават уродливостта и другите отклонения от нормите на самите пациенти. Но с толкова по-голямо желание ще се лекуват тези уроди при Цорн! Така във всичко личеше обмислената система на Цорн, тясно преплитаща в себе си медицинските и комерчески цели.

Сестрата приветливо кимна с глава като на стар познат — Престо за всички беше стар познат — и каза:

— Днес си отпочинете, мистър Престо. Лекарят ще ви приеме утре. Разрешете да ви запозная с дома и неговите порядки… Ах, мистър, сега вие имате съвсем същия израз на лицето, както във филма „На кръстопът“! — и тя се разсмя, хубаво се разсмя: откровено, младежки, добродушно. Този смях не беше неприятен на Престо. Дори и сам той се усмихна, което се случваше с него рядко и при което, колкото и да бе странно, стана по-малко смешен, после въздъхна и отговори:

— Да, наистина на кръстопът… Вашето име, мисис? Луиза Калгаун? Много добре. Хайде, показвайте ми моето ново жилище.

Двуетажната вила с балкони, веранди и няколко къпални помещения беше обзаведена разкошно. Но не всичко в този разкош допадаше на строгия вкус на Престо. Твърде много килими, гоблени, бронзови статуетки, картини и пъстрота в стиловете и изработката имаше тук.

„Всичко това е по вкуса на нищо неразбиращите от изкуство богати дембели“ — помисли Престо и с удоволствие си спомни за своята вила, която бе обзавеждал с такава грижливост. Тук имаше и рояли, и скъпи радиоапарати, телефони и телеграфни апарати, библиотека, билярд. Слугите се намираха в отделна пристройка. Те бяха длъжни да се появяват и изчезват като добри духове, подчиняващи се на магическата пръчица на вълшебника, и да не безпокоят, ако няма нужда от тях.

— Как ви харесва? — запита сестрата.

— Отлично! Превъзходно! — разсеяно отговори Престо. Искаше му се по-скоро да остане сам. Колкото по-близък бе решителният момент на „превъплъщението“, толкова по-голямо вълнение обхващаше Престо. Той дори сам се чудеше на това вълнение, защото не напълно разбираше неговата причина. Та нали всичко вече е решено. И няма нищо страшно. Това е все едно да смениш стария си износен костюм с нов… А някакъв тревожен глас се надигаше от дълбините на съзнанието: „Още не е късно да се откажеш от това намерение.“

Като остана сам, Престо излезе на голямата веранда на втория етаж, цялата отрупана с цветя. Той седна в плетеното кресло така, че храст цъфтящи олеандри го закриваше, а сам той можеше добре да вижда пясъчната пътека, която минаваше, зад решетката на градината, опасваща вилата.

Беше привечер. Слънцето залязваше зад невидимия океан. Неподвижният въздух благоухаеше от цветята. Престо запали цигара и потъна в размишления.

Но движение по пътеката отвлече вниманието му.

Ето на специална количка на три колелета, широка колкото най-широкото седалище на многоместен автомобил, санитарят возеше някаква безформена лилава маса, в която с труд можеха да се разпознаят разплутите очертания на човешка фигура. Масата се плакнеше като пихтия или тесто, готово да изтече от нощвите. Това беше жена с лилаво лице и лилава рокля…

Мина необикновена двойка — тънък като върлина мъж с двуметров ръст и женаджудже. Мъжът бавно като жерав пристъпваше с кокилоподобните си крака, а жената се търкаляше като клъбце. Те оживено разговаряха. Великанът комично навеждаше глава и даже се превиваше от кръста, за да вижда лицето на своята спътница. Кой знае, може би чародеят Цори ще изравни техния ръст, ще им направи красива външност и ще създаде нова двойка любещи се сърца?

Още една количка — пълен мъж със слонови крака.

„Що за зверилница!“ — неволно мислеше Престо, забравяйки за себе си. Великото производство на природата също си има своя брак, и то в голямо количество. Тук са събрани само тези, които имат възможност да заплатят на Цорн десетки и стотици хиляди за своето лечение. А колко бедняци са принудени да носят своята уродливост до края на живота си! Престо принадлежи към щастливците, които имат възможност да превърнат себе си в нормални хора. Й би било глупаво да не се възползува от тази възможност! Смелостта на Престо да се подложи на „превъплъщение“ порасна.

На масичката тихо и мелодично зазвъня телефонът. Едновременно зазвъняха звънците във всички стаи. Където и да се намираше пациентът, всякъде можеше да чуе звъненето и оставаше само да протегне ръка към слушалката на телефона. Така се отстраняваше необходимостта от появяването на слугите, което може да причини излишно безпокойство.

— Ало! — каза Тонио, като сложи слушалката до ухото си.

— Извинете, мистър Престо, — чу се мъжки глас. — Говори портиерът. Една госпожица иска да ви види.

Престо се намръщи. Някаква поклонницапсихопатка е научила за неговото пристигане. И тук ли няма да има спокойствие от тях? И Престо вече искаше да отговори, че е уморен от пътуването и не може да приеме посетителката, когато изведнъж чу по телефона вече женски глас:

— Мистър Престо! Много, много ви моля да ме приемете по важна работа. Ще ви отнема само няколко минути.

В гласа имаше толкова молба — и главно тревога, че Престо започна да се колебае. А може би това е някаква болна, която иска да го предупреди за опасностите от лечението. Та нали и Цорн може да има несполуки. Заинтересува Престо и гласът на жената — стори му се, че съвсем неотдавна го бе чувал. Сестрата? Не, друга… И Престо отговори:

— Добре. Слугата ще ви доведе. Кажете му, че съм на горната западна веранда.

Престо беше разглезен и не считаше за нужно да отиде да я посрещне.

НЕ ИЗМЕНЯЙТЕ лицето си!

Влезе девойка в синя копринена рокля. Спря се до вратата, мълчаливо кимна с глава, измери с очи разстоянието от вратата до Престо и без да го гледа вече, приближи до него. Лицето й беше бледо и развълнувано.

„Разбира се, поклонницапсихопатка!“ — реши Престо и сухо й предложи кресло до себе си.

Девойката седна, без да повдига очи. Престо разбра защо тя не го поглежда: смехът може да попречи на разговора.

Момичето притисна с крайчетата на пръстите слепите си очи, сякаш събираше сили. Престо все чакаше, като пускаше колелца дим.

— Мистър Престо! — заговори най-после тя с треперещ от вълнение глас. — Ние вече сме се срещали с вас… аз регистрирах вашето пристигане в канцеларията.

— С какво мога да ви услужа?

— Аз правя служебно провинение, като се явявам при вас, и за това може би ще бъда уволнена…

— В такъв случай вие постъпвате непредпазливо — студено каза Престо. Даже вежливостта не го накара да я ободри, да й се притече на помощ — той се страхуваше, че това ще даде воля на бурните чувства, които видимо кипяха в нея, и ще предизвика горещите й излияния на любов, възхищение, преданост. Той отдавна бе сит на такива сцени. — Как ви е името?

— В дадения случай моето име не играе никаква роля — отговори момичето и за пръв път го погледна.

Като забеляза недоволния израз на лицето на Престо, тя почервеня, пренесе погледа си върху острия нос на своята пантофка и възбудено възкликна:

— Не мислете, че съм психопатка, която е дошла тук да излива личните си, чувства. Работата е много по-сериозна! — И девойката отново притисна крайчеца на пръстите до слепоочиЯта си с такава сила, че дългите червено лакирани нокти се впиха в кожата й. И внезапно заговори бързо, бурно, като в сън: — Тонио! Престо! Не ни напущайте! Не изменяйте своята външност. Не ни лишавайте от щастливите минути, които ни давате! Разберете, животът е тежък и само вие ни давате малко светлина в този безпросветен мрак, карате ни поне за малко да забравим тревогите, които ни окръжават, давате ни почивка от тях, а, значи, и нови сили, поддържате ни, вселявате надежда в сърцата на губещите всякаква надежда за по-добро… За богатите хора вие сте само клоун, който ги развлича от скуката на безделието. Но нали вас ви гледат на екрана и милиони такива скромни труженици като мене… Какво ще стане с тях, когато вие си отидете от екрана? Техният живот ще стане още по-безотраден… Престо бе смутен и даже развълнуван. Разбира се, това е екзалтирана жена. Разбира се, преувеличава. Но тя повдигна въпрос, над който досега Престо не се бе замислял — за социалната роля на неговото творчество. Да, над това ще трябва да се поразмисли. Но преди всичко трябва някак да поуспокои посетителката.

— Мис — каза той меко, — аз съм ви много благодарен за високата оценка, която ми давате. Но вие изпускате едно важно обстоятелство. Аз също съм жив човек и имам неоспоримото право да предявявам свои изисквания към живота. Не намирате ли за егоистично вашето искане: „запазете за наше удоволствие вашата уродливост, вашия чехълнос“? И защо считате само себе си нещастна? Не сте ли помисляли, че въпреки своята слава и богатство и аз мога да бъда нещастен като последен бедняк?

Такова признание, такъв обрат на работата девойката не бе очаквала. Тя учудено вдигна вежди и недоверчиво попита: — Вие?

— Да, аз. Вие казахте, че за богаташите аз съм палячо. Но нима не знаете, че мнозина велики комици са били меланхолици и са карали другите да се смеят, когато собствената им душа е ридаела?

Като не желаеше да премине пределите на откровеността и за да не предизвика непредпазливи въпроси у посетителката, той добави:

— А аз имам достатъчно основания, за които не мога подробно да говоря, да бъда недоволен от своята съдба и да желая да изменя своята външност.

Но посетителката беше досетлива или пък й помогна женският усет и тя отговори с угаснал глас:

— Да, и това е възможно.

Девойката отпусна глава в дълбок размисъл. Престо очаквателно мълчеше.

— Не зная… може и да сте прав — каза тя най-после. — Такива задачи е трудно да се решат… На едното блюдо на везните е личният ви живот, а на другото — интересите на зрителите, на вашите поклонници. Не всички са създадени да бъдат герои, които са способни да пожертвуват своите интереси заради другите.

Това вече беше предизвикателство. Престо се изправи и взе поза, която би довела Хофман във възторг. Девойката не го гледаше и затова запази цялата си сериозност. Тонио вече бе готов да й отговори както трябва, но девойката го изпревари и възкликна:

— Но вие ще направите това, защото имате велика душа! Престо мълчеше.

Неочаквано девойката се хвърли пред него на колене и като кършеше ръце и почти ридаеше, заговори:

— Принесете тази жертва! Моля ви! Престо! Тонио! Обещайте, че ще се откажете от намерението си!

„Умна жена, а все пак психопатка!“ — помисли Престо. Той я настани да седне и строго каза:

— Но изслушайте ме, мис. Вие разбивате отворена врата. Увещавате ме да не изменям външността си. Та това е толкова нелогично, както да ме молите или да искате всякога да изпълнявам все една и съща роля. Възнамерявайки да изменя външността си, аз съвсем не смятам да се отказвам от професията си на киноактьор. Тонио Престо ще се яви само в нов облик и нови роли.

— Но нашият стар, любим Престо ще престане да съществува — с огорчение произнесе девойката и стана. — Аз направих, каквото бе възможно. Извинете за безпокойството и прощавайте, мили, незабравими Престо!

Тя бързо излезе. Престо скочи от креслото и нервно се заразхожда по верандата, високо подмятайки своите къси крака.

„Незабравими! Я гледай ти! Като че ли Престо е вече покойник! Неприятно посещение! Психопатка! Какво право имат те да се месят в моя личен живот?…“

Като се поуспокои, Престо започна да разсъждава по-хладнокръвно. Тази налудничава жена някак си по новому бе осветила неговото творчество. Досега всичко му се струваше много просто. Изключителната му външност и талант му бяха създали славата на пръв световен комик и му бяха донесли материален успех. Той умееше да превръща смеха в долари и това беше чудесно. Наистина той си имаше своя собствена творческа драма, за която поклонниците му и не подозираха: в душата си той беше не комик, а трагик. Парадоксален трагик, който възбужда смях! Именно желанието да отстрани това противоречие го бе довело до доктор Цорн, както и несподелената любов към Люкс. Но той никога не се бе замислял, че изпълнява някаква социална роля. Ако щете, той даже беше неволно и несъзнателно оръдие в нечии ръце. Той трябваше да отвлича вниманието на зрителите — а те наистина бяха милиони, цяла Америка, цял свят — от печалната действителност, да ги кара да се отвличат от проклетите въпроси, да забравят несгодите. Зрителите се смееха не само в киното. Този смях те отнасяха в своите бордеи и подземия, споделяха го с другите и животът им се струваше по-хубав.

Още повече той се убеди в това, като си припомни филмите, в които бе играл. С изключение на класическите трагедии — отстъпка на каприза на знаменития артист — всички сценарии разказваха или за безгрижния живот на богати хора, при което Престо беше в него само случаен гост, или пък за съдбата на бедняци, които като по магически начин се превръщаха в милионери, оставяйки тази мечта на всеки зрител с износени дрехи и изтъркани обувки.

А класическите трагедии и драми, в които играеше Престо! Това би било пародия, профанация на великите произведения, ако не беше необикновената и своеобразна сила на таланта на Тонио, която правеше всичките тия отеловци, лировци не само смешни, но и дълбоко човечни, изтръгващи у зрителите и смях, и сълзи. Но все пак смехът беше главната ценност на Престо. Това не можеше да се отрича. Милиони нещастни, обидени от живота се събираха пред екрана като измръзнали пътници край огнище и смехът на Престо ги сгряваше. И да ги лиши сега от това! Престо си спомни как сам той като бедно дете за известно време в киното забравяше глада и студа и се смееше над забавните приключения на комическите актьори от онова време. Животът му би бил още по-печален, ако му отнемеха тези минути на забрава.

Но какво да се прави? Дали наистина да се откаже от превъплъщението?…

Престо развълнуван ходеше по верандата. Слънцето отдавна бе залязло, на синьото небе се бяха появили звезди, но той не забелязваше това.

„Нима обаче в ново тяло не ще мога да продължа същата линия? Съвсем не е нужно непременно да бъдеш урод, за да изпълняваш комически роли!… Комически! Но какво ще стане с мечтите ми за истинската, голямата трагедия?…“

Посещението на девойката го бе развълнувало много. Крачката, която възнамеряваше да направи, се оказваше много по-сериозна и сложна, отколкото предполагаше. Тази нощ той заспа чак на разсъмване, съвсем измъчен, без да дойде до никакво решение. В съня го преследваха кошмари. Присънваха му се тълпи народ. Мъже, жени, деца протягаха към него ръце и викаха: „Не ни напущай!“ — и пред всички беше девойката „делегатка на милионите“. Тя така здраво го прегръщаше за шията, че той се задъхваше и хъркаше.

А сутринта Престо, като си спомни вълненията през миналия ден и нощта, каза: „Всичко това е само нерви!“ Взе вана, закуси и се отправи на преглед при доктор Цорн.

ТРУДЕН СЛУЧАЙ В ПРАКТИКАТА

Цорн прие Престо в големия кабинет, който с нищо не напомняше на лекарски кабинет: тук нямаше нито стъклени шкафове със страшни медицински инструменти, нито дори шкафове с дебели внушителни книги на разни чужди езици, които трябва да свидетелствуват за ерудицията на своя стопанин и с това да внушават уважение към него, нито черепи, нито скелети. Много удобна кожена мебел, голямо бюро от махагон, покрито със зелено сукно, и върху него дебело стъкло, на него — само мастилница, украсена с бронзова статуетка на бизон, телефон и две вази с цветя. На разни места в стаята имаше букети цветя в японски вази. Картините по стените бяха предимно весели пейзажи и две статуи — на Афродита, излизаща от морската пяна, и на Аполон — образци на идеалната красота на човешкото тяло. Никаква цена не е висока да се избавиш от своята уродливост и да се приближиш до тези образци! Прозорецът, който заемаше цялата стена, гледаше към огледалната повърхност на езеро и горска полянка, осеяна с червени макове. Такъв кабинет правеше на пациентите най-хубаво впечатление.

Цорн седеше зад бюрото, облегнат на високото кресло. Това беше здрав четиридесетгодишен мъж с типично бръснато червенобузесто англосаксонско продълговато лице, поизгърбен нос и издадена напред брадичка. Светлите му къси коси бяха гладко вчесани. Цорн не носеше очила. Сивите му умни очи гледаха весело и проницателно. Тънките му устни се усмихваха. Костюмът в пясъчен цвят, с карамфил в петлицата, хубаво прилягаше на неговото стройно тяло. Във външността му, както и в обстановката нямаше нищо професионално. И във всичко това се криеше тънка, добре обмислена психологическа сметка.

При появяването на Престо Цорн стана, протегна двете си ръце и тръгна към него като към стар приятел.

— Здравейте, здравейте, мистър Престо! — радушно възкликна Цорн. — Много съм радостен, че ви виждам. Моля, седнете. Ето тук ще ви бъде по-удобно.

Той настани Престо не до бюрото, а до прозореца и седна в креслото срещу него. На малка кръгла масичка от махагон имаше сребърна кутийка с пури и цигари и електрическа запалка.

— Какво предпочитате, цигари или пури? — Цорн поднесе кутия с многочислени поделения и поясни: — Ето египетски цигари, турски, хавански пури „Вегуерос“, „Регалия Байрон“ — никъде няма да ги намерите да се продават, — те са от Суматра, Ява, Виржиния…

Престо поблагодари и взе от „Вергуерос“ — най-хубавото произведение на Хавана. Цорн запуши цигара.

— Когато вчера ми съобщиха, че при нас е благоволил да дойде самият Тонио Престо, аз, нека си призная, не повярвах изведнаж. Наистина ли сте решили да измените своята външност?

Цорн го гледаше право в лицето, любезно се усмихваше, но не се смееше, което немалко учуди Престо. Той очевидно умееше великолепно да се владее.

— А защо не? — отговори Престо на въпроса с въпрос. Цорн направи пауза, усмихна се още по-широко, като откри прекрасно запазените си бели дълги зъби, и каза:

— А можете ли да ми гарантирате, че вашите поклонници няма да ме линчуват?

Престо се усмихна на свой ред и едва не се изтърва да изговори за вчерашната си посетителка.

— И не само в това е работата — продължи Цорн. — Аз сам не съм уверен дали имам право да извърша с вас метаморфоза.

„Това остава сега, Цорн да се откаже!“ — с тревога помисли Престо и каза:

— Но нали вие ги правите с десетки!

Тонио се вълнуваше и беше особено смешен. Но Цорн, както преди, само се усмихваше. Железен човек!

— Аз съм тук само от няколко часа — добави Тонио — и вече видях толкова другари по нещастие…

— Да, но вие представлявате изключение. Изключение дори в моята, макар и малко необикновена практика — възрази Цорн. — За всички мои пациенти тяхната физическа ненормалност е само печално странично обстоятелство. Тя ги лишава от много неща, без да дава нищо ни на тях, ни на обществото. Те нищо не губят и печелят всичко. Съвсем друго е положението с вас. Вашата външност е неразривно свързана с вашето творчество, с вашите публични прояви…

„И той за същото!“ — с досада помисли Престо и извика:

— Аз не съм роб на публиката!

— Разбира се, вие сте свободен американски гражданин — отговори Цорн. — Но сега аз говоря не за вас, а за себе си. Ще се съгласите, че вие представлявате съвършено изключително явление на природата, както неповторимо произведение на изкуството… Виждали ли сте химерите на парижката църква „Света Богородица“? Те са много грозни и същевременно в тях има своеобразна красота. Какво бихте казали за човека, който би разбил тия химери и на тяхно място би поставил красиви херувими? Не бихте ли го назовали вандал или варварин? Историята никога не би му простила това. Той би опозорил името си. Аз не искам това да бъде моето име… Боя се, че и вие самият не сте обмислили докрай всички възможни последствия от намерението си… Вие знаете, че моята лечебна практика е моят жизнен базис. Но аз съм готов да се откажа от хонорара си и да ви го върна, само и само да не вземам върху себе си такава огромна отговорност.

— Значи вие отказвате да измените моята външност? — попита Престо с отпаднал глас. В този момент той изглеждаше дълбоко нещастен. Нима всичките негови мечти за нов живот в ново тяло, за лично щастие ще се разрушат? Но не угнетеннят му вид трогна Цорн. Едва ли бе възможно човек да го трогне. Цорн съвсем нямаше намерение да изпусне такъв изгоден пациент. Обаче това наистина беше труден случай в неговата практика. Няма никакво съмнение, че превъплъщението на Престо ще предизвика шум в целия свят. Разбира се, никой няма да линчува Цорн. Но възможно е вестниците да го ругаят и още не се знае ще му послужи ли това като нова реклама, или пък ще му навреди на практиката. Пък и излишната реклама бе нежелателна за Цорн. Той имаше достатъчно практика, привличайки клиентелата си от най-състоятелните класи. Широката публика твърде малко го познаваше, представителите на властта не се интересуваха от него. И това беше само в негова изгода: шумът можеше да привлече нежелателното внимание на медицинските организации и тогава кой знае как ще свърши всичко това. В най-добрия случай — със загуби, надхвърлящи хонорара от Престо, за да потуши целия този шум и да замаже работата. Затова той искаше всячески да се осигури и даже бе инсталирал в кабинета си апарат, който записваше на валяк целия му разговор с Престо. В случай на нужда Цорн можеше да докаже, че е направил всичко възможно, че сам настойчиво е разубеждавал Престо.

Цорн вдигна рамене и каза:

— Вашата уродливост е болест като всяка друга. И затова като лекар аз нямам право да ви отказвам лекарска помощ. — Тази и следващите фрази той каза особено високо и отчетливо. — Това е много сложен конфликт и най-добрият изход от него може да бъде само доброволно да се откажете от намерението си. Затова аз мога само да ви моля, убедително да ви моля да се откажете от намерението си. Обмислете всичко още веднаж хубавичко. Ще почакаме ден, два. И ако вие дойдете до решение…

— Моето решение е твърдо — възкликна Престо — и два дни нищо няма да изменят.

Цорн въздъхна и още веднаж вдигна рамене.

— Е, добре! С това вие сам приемате цялата отговорност върху себе си. — И вече с друг тон, като лекар, попита Тонио: — От какво се оплаквате, мистър Престо?

— От съдбата.

Цорн, с вид на човек, който разбира, мълчаливо и съчувствено кимна с глава и каза:

— Съдба за нас, съвременните хора, е само законът за причинността. Затова ние вече не молим съдбата. Ние я натикваме в миша дупка… Вие сте последният болен. Приемът ми свърши. Да отидем в парка и там ще побеседваме — добави той като погледна часовника си.

ВСИЧКО ТЕЧЕ…

Престо и Цорн вървяха по посипаната с жълт пясък пътека към отдалечената част на парка.

— И така, вие се оплаквате от съдбата? — повтори Цорн.

— Да! — горещо отвърна Престо. — Защо един човек се ражда красавец, а друг — у род? И тази уродливост като проклятие, като печата на Каин е неизменяема, ако не се счита бавното възрастово изменение от детството до старостта?

Цорн поклати глава.

— Не сте прав. Съвсем не сте прав. Не само нашето лице, но и формата на цялото наше тяло не представлява от себе си нещо устойчиво, неподвижно. Те са подвижни и променливи като река. Нашето тяло непрекъснато гори, изпарява се и на мястото на отлетялото през всичкото време се строи ново. Само миг и вие вече не сте този, който сте били, а в продължение например на седем години във вашето тяло няма да остане нито един от тези атоми, които го съставляват сега.

— И все пак днешният аз си приличам като две капки вода с вчерашния — с въздишка каза Престо.

Цорн се усмихна. Но това не беше обидна за Престо усмивка. Докторът се усмихна на думите, а не на жестовете му.

— Да, илюзия за постоянство на формите съществува. Но тази илюзия се получава от това, че формите на телата се строят отново по същия този образец на „отлетялото“, изгорялото при обмяната на веществата, изчезналото тяло. А тялото се строи в същия вид само затова, че органите с вътрешна секреция със своите хормони насочват строежа по вече набелязан веднъж план.

— А нима това не говори за постоянството на формите?

— В никакъв случай! Отлятата от бронз статуетка не се изменя, докато времето не я разруши. Тя има устойчиви форми. Друго нещо са формите на нашето тяло. Достатъчно е само една от жлезите с вътрешна секреция да заработи с най-малко отстъпление от определения план и формите на нашето тяло ще започнат да се изменят. Но ето, ако обичате да погледаме ей тези болни.

Срещу тях по пътеката на градината вървеше човек с гигантски ръст. Пропорциите на неговото тяло бяха неправилни. Той имаше прекомерно дълги ръце и крака при късо туловище и малка главичка. Независимо от големия си ръст великанът имаше съвсем детски израз на лицето. Като видя доктор Цорн, той започна да си оправя костюма като момченце, което се страхува да не получи забележка от възрастния.

Гигантът поздрави лекаря и отмина.

— Виждате ли какъв е гигант? Нормалният ръст на европееца се колебае между сто шестдесет и два сантиметра при италианците и сто седемдесет и седем при норвежците. А ръстът на този великан е двеста и тринадесет сантиметра. Той е само на седемнадесет години. До десетата си година е расъл като съвсем нормално дете, а после изведнаж започнал неудържимо да върви нагоре. Защо? Защото предната част от придатъка на мозъка — хипофизата — е започнала да се развива много бързо или, както казваме ние, лекарите, това е резултат на хиперфункция, тоест на усилената дейност на предната част на хипофизата. А ето там женаджудже — погледнете вдясно. Тя е на тридесет и седем години, а е висока всичко деветдесет и седем сантиметра. Задръжката на нейния растеж е станала от това, че е отслабнала функцията на щитовидната жлеза.

— Да, но всички тия изменения са станали в детската възраст.

— С възрастните работата, разбира се, е по-сложна. Но науката преодолява всички препятствия… Да отидем ей до оная къщичка край хълма. Може би ще ни се удаде да видим мис Веде.

На верандата на къщичката седеше жена, изтегната в голямо кресло.

— Добър вечер, мис Веде! — каза любезно Цорн.

Жената, без да става, поздрави Цорн, като кимна с глава.

Престо изтръпна, като погледна жената. Това беше някакво чудовище с удължено лице, рязко изпъкнали брада и врат, с надебелени нос и устни. Тя имаше неправилно големи ръце и крака.

— Колко е страшна! — тихо каза Престо, когато минаваха край болната.

— Да, безобразна — отговори докторът. — Но ще повярвате ли, че до неотдавна тази жена е блестяла с красота, че само преди две години тя е взела в Чикаго награда за красота? И повярвайте, тя наистина е била необикновена красавица. Аз имам нейна снимка, правена преди заболяването. Ще ви я покажа.

— И какво я е обезобразило така?

— Без видима причина започнали да се разрастват костите на лицето й, главно брадата, краищата на пръстите на ръцете и краката, а също така ребрата и костните израстъци на гръбначните прешлени. Болестта започнала с обща слабост. АкромегалиЯ така се нарича тази болест и зависи от болезненото увеличение или по-скоро от подуването на предната част на хипофизата. Ако това се бе случило в детството й, тя би станала великанка, а на двадесет години ето каква уродливост се е получила. Впрочем изкуствено аз бих могъл да създам великан и от възрастен човек.

— Безнадеждна ли е?

— Ни най-малко. Успеем ли да приведем в нормата функциите на мозъчния й придатък, формите на тялото й от само себе си ще се изменят.

— Искате да кажете, че костите й отново ще се умалят и тя пак ще заприлича на себе си?

Цорн кимна с глава.

— Не е ли истина, нима това не ви се струва чудесно? А вие говорите за непоклатимост във формите на човешкото тяло. Няма нищо непоклатимо. Всичко тече, всичко се изменя.

ХОРМОНИ, ХИПОФИЗИ

Втората нощ Престо прекара почти така лошо, както и първата. Той дълго не можа да заспи. Седеше в дълбокото марокенено кресло и прехвърляше в паметта си вълнуващите впечатления от деня. Очарователна жена, превърната от зъл недъг в някаква страшна вещица, джуджета, великани и сред всички тия уродчета и чудовища — доктор Цорн като вълшебник, който се готви да разруши злите магии и да върне на всички уроди вида на нормални и здрави хора.

Престо задряма и му се присъни, че женатачудовище с огромната брада става от своето кресло, тръгва към него и като простира своите ненормално големи ръце, казва:

„Аз те обичам, Тонио, годеникът ми ме остави. Но ти ми харесваш повече от годеника. Ние и двамата сме уроди и сме си ликаприлика. И ние ще родим уроди, каквито светът още не е виждал… Те ще бъдат толкова смешни, че всички хора ще изпукат от смях. И тогава земята ще бъде наследена от нашите потомци. Над тях вече никой няма да се смее, защото всички ще бъдат ужасяващо уродливи. И уродливостта ще бъде призната за красота. И най-уродливият ще бъде признаван за най-красив.“

Тонио се събуди в студена пот.

„Какъв отвратителен сън…“ — помисли той. И изведнаж бързо седна на кревата и се хвана за главата. Една мисъл го порази: „Бягах насън от страшната мис Веде, а нима самият аз съм по-хубав? Да, Хеда Люкс е била права, хиляди пъти права като ме отблъсна. Колко несправедливо жесток бях с нея последния път… А ако Хеда наистина е умряла от смях? Оставих я в безсъзнание. Може би има слабо сърце…“

Тонио скочи от кревата и закрачи из стаята.

„Ще трябва да телеграфирам на Хофман, да го попитам. Впрочем Хофман навярно вече е заминал… Ако наистина съм я убил със смях, ще започне следствие, ще ме арестуват, може би ще ме обвинят в убийство и ще ме накажат със смърт! И аз ще си умра урод… Не! Не! Ако Хеда е умряла, това вече не може да се поправи. Освен Хофман никой друг не знае за къде съм заминал. Отначало да се излекувам от уродливостта, а после ще видим… Обаче как ми са се разстроили нервите! Трябва да се овладея.“

Тонио просто се самозастави да легне в леглото, но до самото утро не можа да заспи. „Грозотата е най-тежката болест!“ — повтаряше той насън. Едва когато първите утринни лъчи осветиха върховете на дърветата, Тонио задряма, повтаряйки в полусън неизвестните трудни думи, които звучаха като заклинания: „Хипофизи… Хормони… Акромегалия… Хиперфункция…“

— Не, наистина от това човек може да се побърка — говореше Престо, като се събуди в единадесет часа сутринта. — Аз трябва да зная съвършено точно какво е това хормони и хипофизи? аз трябва да познавам цялата механика — тогава мъглата ще се разсее и в главата ми ще има ред.

Като се уми, Престо отиде до голямото огледало в банята и внимателно разгледа . От ненапразно той беше киноартист! Той познаваше всеки милиметър от това безобразно и смешно лице.

— Клепоухо, чехълоносо уродче! — каза Престо, като се обърна към своето отражение в огледалото. — Скоро ще ти дойде краят. — Ти ще изгориш, ще изтечеш, ще се изпариш, а в замяна на тебе ще дойде… бих желал да зная как ще изглеждам след лечението — каза Престо вече с друг тон.

Като се облече набързо, той отиде при доктор Цорн, но той беше зает с болни и Престо се отправи да се разхожда из парка. Очите на всеки собственик на панаирджийска барака биха светнали при вида на всички тия уроди. Те биха стигнали да се състави не една трупа от джуджета и великани. Престо срещаше мъже и жени, дебели, едва клатещи се на кракапънове, и слаби като капитан Фракас, видя мъже с женски бюстове, брадати жени… всички те бяха жертви на играта на непознати на Престо сили, криещи се в недрата на човешкия организъм.

Ето уродче с огромна глава и къси крака. Това е кретен. Той внимателно огледа Тонио и изведнаж се засмя със смеха на идиот.

— Джим! Джим! Ела по-скоро, виж чудо! Тонио Престо е скочил от екрана и е дошъл при нас Ела, ела да гледаш безплатно кино! — закрещя той, обърнат към друг болен.

Познаха Престо всички, които го бяха виждали на екрана. А кой не бе ходил на кино? Кретените, великаните, привлечени от „живия Престо“, вървяха по стъпките му. Това го дразнеше. Той направи остър завой към една странична пътечка и неочаквано излезе на тенисна площадка. Мъже и жени в бели спортни костюми с увлечение играеха тенис. Това бяха напълно нормални хора. „Навярно оздравяващи“ — реши Престо.

Малко по-далече стояха у родите. Те жадно наблюдаваха играещите.

Както малко по-късно Престо узна, между у родите и хората възвърнали нормалния си вид, съществуваха своеобразни отношения. У родите много искаха да бъдат в обществото на пациентите, които вече бяха преминали курса на лечението. Това повдигаше настроението на уродите, укрепваше надеждата им, че скоро и те ще станат такива, здрави, нормални хора. Оздравяващите пък неохотно се срещаха с уродите, страняха от тях, тъй като видът на уродите им напомняше за собствената им неотдавнашна уродливост. Те започваха да се вълнуват. Някои жени даже изваждаха огледалца, за да се убедят, че безобразната маска е паднала от тяхното лице. И затова в градчето на Цорн съществуваха няколко обществени кръга, както в йерархията на обществените класи. „Плебеите и париите“, уродите, според степента на хода на лечението преминаваха във „висшата“ класа заедно със своята каста, със своя клан.

Скоро и тук забелязаха Престо. Тогава той отиде в самия край на градчето-парк. Зад една невисока стена чу детски гласове. Там беше детското отделение.

И отново нахални погледи на срещнати болни, смях, приглушени гласове: „Престо! Гледайте, Престо!“

Уви, тук той беше последният от париите.

Престо се върна в къщи и до вечерта никъде не излезе. Чак когато се стъмни, когато повечето от болните се пръснаха по своите вили, Престо отново тръгна за дома на доктора.

Цорн го срещна по средата на пътя.

— Идвах при вас — каза Цорн. — Да отидем да се поразходим. Преди сън това е полезно. Как спахте миналата нощ?

— Лошо. Мисля, че за това са виновни вашите хипофизи. Искам да зная що за зверове са това, иначе ще ми се струва, че съм обграден от зли демони, както му се е струвало някога и на моя далечен прадед.

— Е, добре, хайде да се запознаем с „демоните“. — Ако може, докторе, да минем по тази пътека.

И Престо показа една крайна, глуха пътека, по която почти никой не минаваше.

Цорн кимна с глава и започна своите обяснения:

— Жлезите с вътрешна секреция вие току-що нарекохте „демони“. Но ето че едни и същи демони могат да бъдат и добри, и зли. По какъв начин? Ей сега ще ви обясня. Вие, разбира се, знаете, че човешкото тяло се състои от много милиарди живи клетки, тоест най-мънички частици живо вещество. Тези малки клетчици, изпълнявайки различни, присъщи за тях функции, живеят и действуват в удивително взаимодействие и пълно съгласие помежду си. Колкото повече изучаваш живота на тялото, толкова повече се учудваш на тази хармония на частите, на този ред и съгласие, които царуват между всички клетки и части на организма. Кой установява този ред? Въпрос, който отдавна интересува учените. В течение на целия деветнадесети век учените са смятали, че всичките клетки и части на организма се свързват и обединяват от нервната система, а мозъкът е център, на който сляпо се подчиняват всички клетки. Обаче оказа се, че не е съвсем така. На мозъка е отредено много по-скромно, макар и много важно място. Той е център на предаването на дразненията от една точка на тялото до друга. Това предаване носи названието рефлекс. Но с рефлексите не се изчерпва изцяло проявлението на живот в организма, централната нервна система не е главната система. Нервните системи всъщност са няколко и мозъкът не е център на цялото тяло. Организмът се управлява, както се оказа, от много по-сложен ред. Клетките изработват особени химически вещества, които стимулират работата на жлезите и мускулите. Мускулите натрупват за клетките хранителни продукти и продукти за обмяна, а жлезите изработват особени вещества, наречени хормони. Тези вещества не отиват в отпадъците на организма и имат роля на активни деятели. Именно те определят формата на организма. Взаимният обем на хормоните дава хармонията на целия организъм. Милиардите клетки живеят в точно установено взаимодействие. Някои органи например отделят само хормони. Такива органи се наричат жлези с вътрешна секреция и ако, да речем, един от тези органижлези работи твърде активно, то той ще започне да преобладава в работата на организма, а количеството на другите фактори ще се намали и организмът претърпява съществени изменения: човекът ненормално пълнее или слабее, в детската си възраст усилено расте или пък ръстът му се задържа; случват се и по-дълбоки изменения, водещи до физическа уродливост. По такъв начин органите с вътрешна секреция, или жлезите, играят ролята на регулатори и те не са малко: щитовидна жлеза, паращитовидна жлеза, хипофиза, надбъбречни и много други. Апропо, за щитовидната жлеза. Вие къде сте роден?

— В планините Бурчиада.

— Така и предполагах. В местата, разположени високо над морското равнище, от почвата изветряват, изсмукват се и се измиват от дъждовете хранителните соли, необходими за координиране на действията на организма при храненето на някои органи и при тия условия материалът за щитовидната жлеза не стига. Затова именно по вашите места има толкова много болни от гуша. Та гушата е ненормално развита, заболяла от недостатъчно хранене щитовидна жлеза. Вашето заболяване също се дължи на нарушена дейност на жлезите с вътрешна секреция. Обаче това нарушение при вас има малко необикновен характер. Работата е в това, че у хората от вашия тип обикновено се наблюдава забавяне на движенията и на всички процеси на душевния живот. Те са вяли, бавномислещи, флегматични, тъпи и ти напомнят на добродушни животни. Наистина и между тях се среща жив ум. Но вие имате не само жив ум, вие имате активен, деен, творчески ум и повишена възприемчивост и чувствителност на нервите. Кажете ми, пристъпи на усилено сърцебиене случват ли ви се?

— Случват се — отговори Престо. Цорн хвърли поглед на ръцете му.

— Вие сте чувствителен, нервен, впечатлителен. Вие лесно се възбуждате, във вашия организъм като че ли действуват две взаимно противоположни сили. Аз вече имам представа за вашия характер, темперамент и начин на мислене. С вас ще трябва, както се вижда, доста да се потрудим. Вие, разбира се, искате да имате нормален ръст, нормални пропорции на тялото и лицето, каквито бихте имали, ако нарушението на жлезите с вътрешна секреция не беше наложило на тях своя печат?

— То се знае — отговори Престо.

— Вие все още не сте виждали своето истинско лице. Ще се постараем да ви го покажем. Аз правя това, което засега никой от другите лекари не прави. Наричат ме магьосник, вълшебник. Така наричаха и нашия селекционер Бербанк. Аз правя не повече от него. Той твори чудеса, като изменя формата и цялата „конструкция“ на плодовете и зеленчуците. Аз пък работя над изменението на формата и съдържанието на човешкия организъм. Да отидем да разгледаме моя „музей“. Ще ви покажа някои мои трофеи. Аз надминах своите колеги — продължи Цорн, като се отправи към зданието. — Удаде ми се да създам чудесни препарати от хормони на жлези с вътрешна секреция. С помощта на тези препарати ми се удава да изменям формата и ръста дори на възрастни хора за един сравнително кратък срок. Погледнете — каза Цорн, когато влязоха в съседната на кабинета стая, — ето как изглежда силата, която е направила всичките тия чудеса.

Той взе един албум, разтвори го и започна да показва на Престо снимки. На лявата страна бяха снети ужасни уроди, а на дясната напълно нормални хора, сред които имаше дори и много красиви. Между лицата от лявата и дясната страна имаше само далечна, едва доловима прилика.

— Това е преди лечението, а това след — каза с гордост Цорн, като показваше лявата, а след това дясната страница на албума.

Той имаше право да се гордее. Излизаше, че той можеше да моделира формата на тялото и лицето на хората по свое желание.

— Всичко това са мои европейски трофеи. Нали започнах работата си във Франция при Сабдтие — каза Цорн. — А ето първите американски. За съжаление представителите на нашата официална медицина, както трябваше да чуя от Крукс, не твърде доброжелателно се отнасят към моите опити. В църковните кръгове също така роптаят. Впрочем засега не ми пречат. А ето — той посочи един шкаф със стъклена вратичка. На поличките му се виждаха големи аптекарски бели буркани слатински надписи на етикетчетата. — Много би дал за тия буркани средновековният магьосник. В тях се намират прахове. Едни от тях увеличават ръста, други го умаляват…

— Нима сте в състояние да намалите или увеличите ръста на вече възрастен човек?

— Да, мога да направя даже и такова „чудо“. Ето този прах радикално лекува от затлъстяване, този — слабите хора превръща в пълни. С една дума, ако живеех преди петстотин години, бих могъл да „омагьосвам“ и да „размагьосвам“ хората и да получавам за това огромни суми.

— И бихте свършили живота си на кладата. Цорн се усмихна:

— Възможно е. Сега няма да ме изгорят жив. Но все пак могат доста силничко да ме попекат. Човешката изостаналост надживява вековете.

Лекарската заповед „съблечете се“ Престо изпълни механически. Цорн най-грижливо изследва Тонио.

— Необходимо е да се запечата на снимки цялата последователност на вашите превъплъщения — каза Цорн. — Един болен аз снемах с киноапарата всеки ден в една и съща поза. Получи се изумителен филм: превръщане пред очите на зрителя от урод в красавец. Но такива снимки отнемат твърде много време.

На другия ден след това Престо взе първия прах, който трябваше да започне невидимата работа в неговия организъм.

Този ден Престо дълго стоя пред огледалото, като че ли се прощаваше със себе си.

КОЩУНСТВЕНА ПОСТЪПКА

Един след друг минаваха дните, едно след друго гълташе Престо лекарствата. Той внимателно се наблюдаваше в огледалото, но изменения не забелязваше. Все същият чехълоподобен нос, все същите клепнали уши, все същият овал на черепа разширен нагоре. Престо губеше търпение и вече бе започнал да се съмнява в „магиите“ на доктор Цорн.

За да не бъде център на внимание, той отдавна се бе отказал от разходките из парка и излизаше да подиша чист въздух само нощем. Времето вървеше еднообразно и достатъчно скучно. Четеше лосанжелоските, санфранциските и холивудските вестници, като търсеше да узнае какво става там.

Някои вестникарски бележки неволно спираха вниманието на Престо, макар и да не се отнасяха до съдбата на Люкс. В щата Калифорния, в град Бъркли, въпреки протестите на деликатните и срамежливи съседи през слънчеви дни двегодишният Ролф Елисън се разхождал гол в задния двор на своя дом. Това изисквала неговата майка Лилиян Елисън. Докторът бил предписал на сина й лечение със слънце. Но съседите се оплакали на полицията. Един чувствителен съпруг заявил, че голотата на двегодишния Ролф страшно стеснявала неговата жена.

Почтеният пастор Ноел Хайнсот Франкфорт, щата Кентъки, заявил: „Професорите, които учат, че прародителите на човека са били опашати маймуни, заслужават бесилка“.

В щата Арканзас, в местния университет, е била проведена анкета по въпроса, кого считат за „най-велик музикант в света“. В резултат на допитването на първо място се оказал популярният диригент на джазбанд Пол Уайтмен, на второ — Бетховен. Третото място заели двама: Падаревски и Хенритов, директор на музикалната Школа при университета.

В ЕлПазо, щата Тексас, Алфред Е. Седън, свещенослужител при презвитерианската църква, ползуващ се с голяма популярност, заявил: „Електричеството, като природна сила, съществува от времето, откогато съществува човекът на земята — около шест хиляди години. И аз не мога да кажа защо при божата помощ Адам не е могъл да има в жилището си радио, посредством което би могъл да слуша химните на ангелите.“

Други вестници печатаха съвършено невероятни факти, които измисляше „властелинът на мисълта“ Роберт Рипли. Например Рипли открил в Бостон мистър Конерс, който поставил рекорд на бързо изкачване и слизане по стълбата на небостъргач. Някой си Блайстън написал с помощта на микроскоп хиляда шестстотин и петнадесет букви на оризово зърно. Един френски писател попълнил четиристотин листа канцеларска хартия с препинателни знаци и ги изпратил на своя издател затова, че той го упрекнал в небрежно отношение към правописа.

Френският поет Брейтел писал две години едно любовно писмо до една актриса и написал един милион пъти „аз ви обичам“. Мис Кук от Лондон писала завещанието си от двадесет до четиридесет години, написала осем тома и умряла, като оставила пет хиляди долара. Доктор Литингер във Виена се усмихвал в течение на тридесет дни…

Подобни бележки интересуваха Престо затова, че му помагаха да изучава психологията на американския еснаф, неговата доверчивост, произлизаща от невежеството, неговите вкусове. Туй или онуй можеше да послужи и за трикове.

Но ето че веднаж Престо намери и това, което търсеше. Вестниците съобщаваха за тежко заболяване на мис Хеда Люкс. С нея се случил странен припадък, който едва ли не завършил със смърт. Лекарят, извикан от прислужницата, намерил мис Люкс в безсъзнание и посиняла, с едва забележими признаци на живот. Много труд струвало на лекаря да я възвърне към живот. Слугинята също така се чувствувала много зле, макар че тя се оправила от непонятния припадък по-рано от своята господарка и намерила сили да извика лекар по телефона. Никакви следи от миризма на въглища или присъствие на какъвто и да било газ, който би могъл да предизвика подобно състояние, не са били открити от лекаря. За неговите причини не са могли да кажат нищо определено нито Хеда, нито слугинята.

Едва няколко дни след това на репортьора на едно малко вестниче се бе удало да получи оскъдни сведения, хвърлящи светлина върху станалото. Според неговите думи слугинята на мис Люкс съобщила на един свой познат шофьор, че нейната господарка едва ли не умряла от смях затова, че Престо е имал; дързостта да направи на нея, на Люкс, предложение. „Престо беше толкова смешен, че и аз самата едва не умрях от смях“ — казваше слугинята.

Другите вестници не препечатваха това съобщение, тъй като го считаха за твърде неправдоподобно. Престо е могъл да направи предложение и да получи отказ. Но да се умира от смях — това е нечувано нещо.

След един ден в същия този вестник бе напечатана бележка, че Тонио Престо безусловно има отношение към странния припадък на мис Хеда Люкс. Няколко свидетели потвърдили, че видели в това злополучно утро Престо да излиза от вилата на Люкс. Скоро след неговото излизане вилата на Хеда Люкс посетил лекар. Във всеки случай от мис Люкс не постъпила никаква жалба и следствените власти не могли да пристъпят открито към следствие. Подозренията към Тонио Престо се усилвали от това, че той неочаквано изчезнал, опасявайки се може би от отговорност за своята постъпка. Според думите на неговия кинооператор Хофман Тонио Престо заминал в Европа да се лекува. Сам Хофман почти едновременно с Престо заминал за Таити.

Още след един ден същото това малко вестниче, занимаващо се с клюки, извести на света, че фактът за кощунствената и светотатствена постъпка на Тонио Престо е потвърден. Тонио Престо действително имал дързостта да оскърби Люкс с предложение за брак. Тази вест бе подхваната от другите вестници и поклонничките и поклонниците на Люкс изпращаха в редакциите хиляди писма в израз на негодуване, съчувствие и съболезнование на „оскърбената и осквернена“ Люкс.

„Кощунствена и светотатствена постъпка! — с възмущение мислеше Престо. — Ако бих попаднал сега в ръцете на поклонниците на Хеда Люкс, те биха ме разкъсали. Ето го съда на тълпата! Е, какво пък, толкоз по-добре! Нека сега ми кажат, че нямам право да изменям своята външност!“

Колко хубаво е все пак, че Престо скоро ще хвърли своята ужасна маска!

Престо се приближи до огледалото и още веднаж внимателно разгледа . Никакви промени.

„А Люкс все пак не е искала да издава моята тайна — мислеше Престо. — Слугинята се е раздрънкала. Люкс! Как ли ще ме посрещне, когато й се представя в нов вид?“

Престо изведнъж бе обзет от такова нетърпение, че въпреки присъствието на много хора в градината той забърза към доктор Цорн.

— Слушайте, докторе! Аз не мога по вече да търпя. Вашето лекарство не ми оказва никакво въздействие — каза Престо.

— Не се вълнувайте — спокойно отговори Цорн. — Моето лекарство оказва нужното въздействие. Но всичко става не така бързо, както при вас във филма. Лекарството действува на хипофиза и на щитовидната жлеза. Те трябва да наберат нужното количество хормони. Хормоните действуват на клетките. Виждате ли колко предавания има тук? При това не забравяйте, че не сте на десет години и костите ви не са така податливи, както у децата. Когато жлезите, ако мога да се изразя така, наберат сили, процесите на изменението ще тръгнат много по-бързо.

Престо се обърна и видя в креслото красива млада дама или девойка. Едва сега той съобрази, че се бе втурнал в кабинета на лекаря без предупреждение, през приемно време.

— Извинете — смутено каза той, обърнат към дамата. Пациентката се усмихна и каза:

— Аз вече свърших разговора си с доктора. — И като кимна с глава, дамата с лека походка излезе от кабинета.

— Новичка? — попита Престо.

— Напротив, старичка — отговори усмихнат Цорн.

— Но аз не съм забелязал, не съм виждал такава между болните…

— Да, вие не сте виждали такава и все пак сте я виждали. Това е същата онази девойка, която седеше на своята веранда в кресло, помните ли мис Веде?

— Страшното чудовище? — с удивление попита Престо.

— Същата.

Престо се хвърли към доктора и започна да му стиска ръцете.

— Извинете ме, докторе, че се усъмних във вашето всемогъщество!…

— Далече сме още до всемогъществото, но все пак съвременната медицина може да направи туй-онуй. Вървете и търпеливо чакайте.

ЧУДОТО НА ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕТО

Изминаха още няколко дни след този разговор — дни, прилични на всички изминали дни. И ето че започна „чудото на превъплъщението“, както каза Престо, завършил утринното разглеждане на лицето си.

Огледалото не можеше да лъже: впадинката в горния край на носа забележимо се бе повдигнала. Престо се успокои и изведнаж се развесели. Сега вече не можеше да има никакво съмнение: лекарствата на доктор Цорн бяха пробудили вътрешните сили на неговия организъм, започваше преобразуването на неговото тяло.

Всеки нов ден донасяше по нещо ново. Горната част на носа започна много бързо да взема нормален вид. А месестият чехълоподобен край на носа като че ли „подсъхваше“, прибираше се, с една дума, забележимо се умаляваше. Свиваха се, умаляваха се и ушите. Целият череп приемаше все по-пропорционален вид. И чудна работа! Престо започна да расте. Пръстите, ръцете и краката му се удължаваха — това се забелязваше по панталоните и ръкавите, които ставаха все по-къси.

Една сутрин при Престо дойде миловидната сестра и като поздрави, каза с усмивка:

— Вие започвате да растете, мистър Престо. Поздравявам ви. Скоро този костюм ще ви стане малък. Ние имаме склад с обувки, бельо и костюми от различни размери. Да ви изпратя ли дрехи от по-голям размер, или вие ще си поръчвате нови? Тук имаме шивачки на бельо, обущари и шивачи на горни дрехи.

Та кой пациент на Цорн ще вземе да носи дрехи от чужд гръб! Престо, както и другите, каза, че ще поръчва сам костюмите си.

Малцина от пациентите отнасяха със себе си гардероба дрехи от различни размери. Болшинството оставяха тези костюми като кожата на приказната жабапринцеса, за да не им напомнят за миналото. Костюмите впоследствие се продаваха от търговските агенти на Цорн.

Сестрата кимна с глава и излезе.

След няколко минути на Престо вече взимаха мярка — шивачът, обущарят, шивачката на бельо показаха образци от скъпи платове и модели. След тях се появи шапкарят. А до вечерта Престо вече бе от главата до краката в ново, за да се повтори същата тази процедура след няколко дни.

Колкото повече време минаваше, толкова по-енергично действуваха вътрешните сили. Веднъж разкъсали застиналите форми, тия сили започнаха преустройството на организма с необикновена бързина. Тонио скоро загуби сметката на всички нови придобивки и изменения. И когато в края на първия месец от „метаморфозата“ той извади своята снимка и я сравни със сегашното си лице, отначало се зарадва, а после даже се изплаши: огледалото отразяваше ново, чуждо лице.

Това вече не беше Тонио Престо, какъвто се познаваше още от детство. Тонио Престо бе изгубил своето предишно лице… Стана му страшно. Като че ли съзнанието му се бе преселило в тялото на неизвестен човек. Той се опитваше да прави движения с ръцете — получаваше се нещо ново, достатъчно плавно, даже изящно, но някак си чуждо. Физическите усещания бяха нови и странни. Всеки жест му се удаваше удивително леко. Членовете на тялото бяха станали гъвкави, подвижни. Нямаше я вече ъгловатостта на движенията. Походката на Престо, която напомняше движение на прилеп, бе станала сега плавна и лека. Всичко това би било извънредно приятно, ако не беше така ново — ново до ужас.

Изменения ставаха не само в организма на Престо, но като че ли и в окръжаващия го свят. Детето расте с години, бавно и незабележимо. А Престо растеше бързо, „не с дни, а с часове“, като при приказните юнаци. И в хода на растежа му се струваше, че пространството и мащабите бързо се намаляват. Креватът, от който той заемаше не повече от една трета, когато дойде, започна като че ли бързо да се скъсява, а масите и столовете да се умаляват. Нямаше вече нужда да прибягва до еквилибристика, за да седне на стол или в кресло. Той все повече и повече отдалечаваше книгите и писмените принадлежности на масата. Можеше вече, като се приповдигне на пръсти, самостоятелно да свали палтото и шапката си от закачалката. А каква мъка беше това! По-рано той трябваше ежеминутно, като малко дете, да прибягва до помощта на околните или пък да предизвиква смях с опитите си сам да свали нещо отвисоко или да се качи някъде. Светът не е приспособен за джуджетата…

Това бяха приятни новости. Но все пак вътрешните изменения най-много привличаха вниманието на Престо.

Тонио с часове не се махаше от огледалото. Изучаваше своето обновено тяло. Любуваше му се и се удивляваше на чудесата на науката. Да, сега той знаеше, че човешкото тяло не представлява от само себе си отлети за цял живот форми, че тези форми са променливи и подвижни като водата. Трябва само да умееш да разбудиш „вътрешните сили“ на организма, строителите на живото тяло — хормоните.

Хормони, хипофизи, щитовидна жлеза — всички тия думи сега вече не изглеждаха на Престо като непонятни откъси от магьосническо заклинание.

— И все пак това е много странно — казваше той, като гледаше в огледалото.

А от огледалото го гледаше изящен млад човек с красив тънък нос, достатъчно висок, много строен, възслабичък.

И това ново тяло беше облечено в нов костюм. Престо погледна стария си, малък костюм на квадрати с къс, почти детски панталон. И този костюм изведнаж се стори на Престо жалък и трогателен. Като че ли това костюмче бе останало от някакво умряло невръстно синче или брат.

— Тонио Престо умря! Няма го вече Тонио! — каза тихо Престо.

Неочаквано му стана жал за това уродче, което познаваше нуждата, нестопляното с ласка детство, живота на улицата…

Тонио си спомни как като малко момче напусна родните си планини и тръгна на изток да си търси хляба. Но трудно беше със своя ръст да получи постоянна работа. В един град продаваше вестници, в друг служеше като жива реклама — в палячовски костюм носеше плакат: „Купувайте вакса «Слънце»!“ Децата се подиграваха с него, а нерядко го и биеха. Трябваше отново да тръгне на път. Най-после в един град му се усмихна щастието да попадне в пътуващ цирк. Отново в палячовски костюм, но тук вече не го биеха. Той подканваше народа и имаше успех сред зяпачите. С този цирк Престо бе посетил много градове и градчета на Америка. В един град на Калифорния, където имаше киностудио, на стопанина на това предприятие бе дошла мисълта да заснеме пътуващия цирк на филм по специално написан сценарий. Циркът още не бе успял да отпътува от града, когато в киното вече се появи новият филм. И Престо за пръв път видя себе си на екрана. Неговата роля не беше голяма — както обикновено той само подканяше.

Престо бе дълбоко развълнуван, като видя своето изображение на екрана. Тонио Престо — тогава той още беше просто Том Джонсън — порасна в собствените си очи. Щом като са го показали на екрана, на същия този екран, на който излизат всички негови любими герои, това значи, че и той струва нещо. Обхвана го достатъчно разпространената болест — непреодолимото желание да се снима за екрана. Микробът на тази болест е недостатъчно про — дали просто славолюбието играе тук роля, или жаждата за бързо забогатяване, или пък несъзнателното желание да се победи времето и смъртта, като се законсервират на лента макар и само няколко момента от собствения живот, не е известно, но силата на болестта е извънредно голяма.

Тонио се яви пред стопанина на киностудиото и се предложи за киноартист. Този само се разсмя гръмогласно. Тонио не се успокои. Научи за центъра на американската кинопромишленост Холивуд и като се прости с цирка, тръгна за там. Филмо-производителите, режисьорите, операторите дълго не искаха даже да разговарят сериозно с него. Обаче един умен оператор се замисли и каза на директора:

— А защо пък да не направим от този кретен втори Джеки Куган? Този поне няма да израсне като оня.

Няколкостотин метра лента в голямото начинание не представляват нищо. Директорът се съгласи да се направи проба. Престо се суетеше и махаше с ръце като вятърна мелница. Режисьорът безнадеждно махаше с ръка: „Та той и понятие си няма от игра!“ — но операторът не се предаваше.

Филмът има пред публиката неочакван за директора и режисьора ефект, й в съдбата на Престо стана вълшебен поврат…

Престо се мъчеше да си спомни целия свой живот. Искаше да провери знае ли новият Престо всичко онова, което е преживял старият. Физическото „превъплъщение“ дали не е нарушило единството на съзнанието? Не, паметта му действуваше нормално. Престо-нови е приемник на цялото психическо наследство на Престо-стари. И все пак в психиката на Престо бяха станали немалко изменения. Престо-нови бе станал по-спокоен, по-положителен. Той по-добре се владееше, не се горещеше, не се суетеше. И това бе също много странно. В съществото на Престо като че ли бе останала само една тънка нишчица, съединяваща неговото минало „аз“ с настоящото — нишката на единството на съзнанието. Скъсаше ли се тази нишка, Престо-стари би умрял окончателно, а новият млад човек би се „родил“ на двадесет и седем годишна възраст. А какво ли би станало, ако наистина тази нишка се скъса? Тонио ще забрави всичко, което е било до преди лечението. Кой ще бъде той тогава? Тонио се потърка по челото, поотдалечи се от огледалото и отново се пбгледна.

— Да, Тонио Престо изгуби лицето си…

ЗЛОСТОРНИКЪТ

„Чудото на превъплъщението“ се извърши. Огледалото отразяваше не безобразния урод, а красив млад човек, строен и малко слаб. И от всичко най-чудно беше това, че в новия Престо с неговите безукорно правилни форми на нормален човек имаше нещо, което те караше да си спомниш за стария Престо, като сходството, което забелязваме в две скулптури, различни по форма, но принадлежащи на длетото на един и същ скулптор. Доктор Цорн огледа своето произведение с чувството на художник, който е доволен от своята работа.

— Отлично! — каза той. — Пожелавам ви успех в живота. Вътрешните процеси на преустройство във вашето тяло са завършили, но все пак понаблюдавайте внимателно една-две седмици външността си. Ако намерите в лицето си дори и най-малко изменение, незабавно тръгвайте за тук.

Възхитен, Престо стискаше ръката на Цорн.

Тонио остави на доктора почти всичките пари, които бе взел със себе си — а те бяха около сто хиляди долара. Останаха му само за път. Той изпрати на Себастиан телеграма, с която го предупреждаваше, че пристига утре сутринта.

В определения час таксито спря пред вратата на вилата на Престо. Старият слуга изскочи на широките стълби, спускащи се в полегат полукръг до посипаната с пясък пътека, и изведнаж се спря в недоумение. Вместо своя господар той видя изящен млад човек, който, като забеляза недоумението на слугата, се засмя и каза с приятен баритон:

— Какво, не ме ли позна, старче? Аз съм, аз. Антонио Престо. Но бях на лекар и той, разбираш ли, ме измени, направи ме отново. Вземай куфарите!

Но Себастиан не се помръдваше от мястото си. Той беше предан слуга, даже повече от слуга. На джуджето Престо той гледаше както любеща бавачка на детето и бранеше неговите интереси повече, отколкото своите собствени. Себастиан знаеше на какви опасности са подхвърлени личността и имуществата на милионерите в Америка, а Престо беше крупен милионер. Себастиан със замряло сърце бе чел във вестниците за уловките и хитростите, към които прибягват престъпниците, за да завладеят непринадлежащо им богатство. И в тази минута Себастиан не се съмняваше, че има работа с един от тия юначаги, който иска да го измами и да обере къщата на Тонио Престо.

— Но не си попаднал на адреса! — мърмореше на себе си старикът, застанал нащрек.

Не само Себастиан, който бе видял и патил, но и най-глупавото бебе не би се хванало на тая въдица. Лъжата беше много очевидна. Мислимо ли бе човек да се измени чак толкова!

— Хайде, какво стоиш? — нетърпеливо попита Престо.

— Заминавайте, откъдето сте дошли! — грубо каза Себастиан, като се изкачи няколко стъпала, за да заеме за всеки случай по-удобна позиция около вратата. — Господаря го няма, а без него никого няма да пусна в къщи. Дадена ми е строга заповед.

— Гледай ти чудак! Казвам ти, че аз съм господарят ти Тонио Престо.

Престо направи нетърпеливо движение с ръка, което с нещо напомни на Себастиан жестовете на старото уродче Престо.

От вълнение и негодувание, загдето Себастиан не го пуска, Престо извиси глас и в последната му фраза: „Казвам ти, че аз съм господарят ти Тонио Престо“ — прозвучаха нотки от фалцета на джуджето Тонио.

Себастиан в недоумение още веднаж огледа непознатия млад човек.

„Що за дяволщина! — помисли старецът. — В него наистина като че ли има два човека!“

Престо може би щеше да успее да се възползува от това минутно колебание и да убеди Себастиан, ако не се бе намесил още един свидетел на тази сцена. Заинтересувал се бе от разговора и шофьорът. Той изгледа Тонио крадешком. Разбира се, че това не е Престо. Кой не познава Престо! Шофьорът беше явно на страната на Себастиан и незабелязано му намигна, като да го предупреди: „Не пускай в къщи този човек, опасен е!“

Себастиан разбра този жест и се изкачи още няколко стъпала. Сега той стоеше до самата врата. Престо вече губеше търпение. Той също започна да се изкачва по стълбите, но Себастиан зорко следеше злосторника. С неочаквана за възрастта си бързина той се вмъкна във вратата и я заключи с железния лост, с ключа, с куката и с верижката. В отсъствието на Престо Себастиан сам бе измислил всичките тия сложни заключалки и ги бе поръчал на железаря. Сега старикът беше в пълна безопасност и можеше да издържи обсадата дори на цяла шайка бандити.

— Какво, не сполучи ли, момченце? — със злорада насмешка каза той иззад вратата.

Тонио започна да чука, но Себастиан не отваряше вратата. Не помогнаха нито молби, нито уговорки. Себастиан беше твърд като скала.

— Глупав, вироглав старец! — ядосан, изруга Престо.

Под насмешливия поглед на шофьора Тонио бавно заслиза по стълбите, като обмисляше положението си. Може би собственият му шофьор ще се окаже по-разбран. Престо мина към гаража, до който имаше малка къща, където живееше шофьорът му. На вратата висеше голям катанец.

— Сигурно е пуснал колата ми под наем, мошеникът! — измърмори Престо. Не му оставаше нищо друго, освен да отиде на хотел. Той назова един от най-добрите хотели в града.

Престо имаше пари едва колкото да се разплати с шофьора. То пак добре, че беше в скъп, прекрасно ушит костюм и имаше отлични куфари с внушителни етикети на най-добрите европейски и американски хотели. Портиерът почтително му отвори вратата.

— Вашата фамилия? — запита го млад човек с големи очила, който седеше зад бюрото.

— Тонио Престо, киноартист — изтърси Тонио. По-рано не му бе нужно да си казва името. Като сдържаха усмивката си, портиерите, лакеите и метрдотелите първи го наричаха почтително по име. Него го познаваха по-добре и от президента. А сега трябваше да си каже името. Но не само това. Думите „Тонио Престо“ предизвикаха у регистратора неочакван ефект. Той изведнаж се отдръпна назад и няколко минути гледа Престо с изумен поглед. След това любезно, но студено каза:

— Вие вероятно сте едноименник с известния Престо?

И тук Престо допусна малодушие. Не му се искаше да убеждава младия човек в това, което противоречеше на очевидността: този очилат младеж не би му повярвал, както и Себастиан. Защо да се поставя в глупавото положение на човек, който явно присвоява чуждо име?

— Да, едноименник — отговори Престо и побърза да се изкачи с асансьора и да се скрие в стаята си.

„Какво ли ще става нататък! — угрижено помисли той. — Оказва се, че да изгубиш лицето си е много неприятна работа.“

Престо бе изгладнял. То добре, че в хотела можеше да се закусва и обядва, без да се плаща всеки път. Престо позвъни и си поръча закуска. От вниманието на Престо не убягна, че лакеят го гледаше някак особено. Ясно беше, че новината за неизвестния млад човек, който има нетактичността да си присвоява прогърмяло в цял свят име, вече бе обиколила целия хотел.

Престо закуси и се поразвесели. В края на краищата всичко ще се разясни и тогава сам ще се смее над злощастията си.

Сега той реши да осъществи своята отдавнашна мечта, която лелееше през всичкото време, докато се намираше в лечебницата на Цорн: Престо реши да направи първата си визита на Хеда Люкс. Той ще се извини пред нея и… Но как ли ще го приеме тя сега?

Престо още веднаж се огледа критически в огледалото и намери, че е истински красавец. Ето кога ще може да играе роли в големите трагедии! Неговата мечта ще се осъществи… Той — Ромео. Хеда — Жулиета… Престо застана в поза и простря ръце към въображаемата Жулиета. „Великолепно… неотразимо! Тя няма да устои. Сега вече няма да ми откаже!“ — помисли той и като се преоблече в нов костюм, излезе на улицата.

ОТНОВО ОТБЛЪСНАТ

Вилата на Хеда Люкс се намираше извън града, недалече от киноградчето на мистър Пит, на половин миля от собствената вила на Тонио. Престо нямаше пари, за да вземе кола.

„Ще трябва да се върви пеш“ — мислеше той. И тутакси започна да се утешава, че ходенето пеш е много полезно нещо. Обаче той скоро се убеди, че дори и най-полезните неща са приятни, когато ги имаш с мярка. За да съкрати пътя, той реши да мине по новия, току-що прокаран път.

Беше нетърпима жега. Бялото шосе, още непокрито с асфалт, така силно блестеше, че очите боляха. Отгоре на това насам-нататък по него сновяха коли, които така вдигаха прах, че Престо се задъхваше. Той отдавна бе успял да забрави, че автомобилите оставят подир себе си толкова много прах и че могат да причиняват толкова много неприятности на човека, който е принуден да се влачи по пътя пеш. А хората в колите като че ли се подиграваха с пешеходците и като минаваха край тях, така предизвикателно ревяха с клаксоните си и хвърляха толкова прах в очите, че Престо стискаше юмруци от негодуване. Никога досега този познат път не му бе изглеждал толкова дълъг.

Когато Престо най-после се добра до вилата на Люкс, външният му вид беше не особено представителен. Лицето и якичката му бяха почернели от кал и пот, косите му се бяха слепнали, костюмът и обувките покрити с дебел слой прах. Той се огледа и започна да се колебае дали да се яви пред Хеда в такъв вид. Но желанието му по-скоро да я види го накара да натисне решително копчето на звънеца. Вратата се отвори и Престо видя същата оная слугиня, която той едва ли не уби от смях заедно с господарката й. Девойката не го позна. Тя малко презрително огледа костюма му, но погледна лицето и приветливо се усмихна. Тази усмивка ободри и окрили Престо.

— Бих желал да видя мис Люкс.

Хиляди млади хора, които мечтаят за славата на киноартисти и артистки, желаят да видят мис Люкс с надеждата да се възползуват от нейната протекция. Десетки хиляди хора от всички възрасти и от двата пола биха считали за щастие да видят с очите си „божествената“ Люкс. Но ако тя би започнала да приема всички, които идваха, не би имало кога да работи.

— Мис Люкс я няма в къщи — отговори слугинята с обикновената фраза.

Но Престо знаеше тия уловки.

— За мене тя трябва да си бъде в къщи! — каза той многозначително. — Аз съм неин стар приятел и тя много ще се радва да ме види. — При думата „стар“ девойката се усмихна. — Да, да, не се смейте — продължи Престо. — Аз познавам Хеда още когато беше съвсем мъничко момиченце. Пристигнах за няколко дни тук по работа и реших да се видя с нея. Но по пътя колата ми се повреди и… — той многозначително погледна костюма си — трябваше да вървя пеш.

— Как ще заповядате да доложа за вас? — вече със съвсем любезен тон попита слугинята.

Пак този съдбоносен въпрос!

— Виждате ли — позаплете се Престо, — аз искам да изненадам мис Люкс. Кажете й, че иска да я види един стар приятел.

Девойката отвори вратата, пусна Престо в голямата приемна и отиде да доложи на господарката си, като помоли Престо да почака отговор. Това беше вече половин победа.

„Жените са любопитни — мислеше си Престо. — Хеда сигурно ще поиска да види кой е този стар приятел, особено пък когато слугинята й опише моята външност. А тя сигурно ще направи това…“

— Заповядайте, мис ви моли да отидете при нея в будоара й — каза слугинята и Престо, развълнуван, мина в познатата му стая, потънала в меки килими, по които бяха разхвърляни табуретки, възглавници, лъвски и мечешки кожи.

Люкс беше полулегнала на кушетката и при влизането на Престо стана и го изгледа с недоумение. Пак измама! Към какви ли не хитрости прибягват тези поклонници и ловци на слава…

— Какво желаете? — сухо запита тя. Престо се поклони.

— Мис, аз не съм ви измамил. Аз съм ваш стар приятел, макар че не можете да ме познаете. — Неговият приятен баритон и искреността на тона направиха благоприятно впечатление.

— Моля! — каза Люкс, като показа към малкото кресло. Престо седна в креслото. Люкс се отпусна на кушетката, настана минутка мълчание. После Престо започна да говори, като многозначително поглеждаше Люкс:

— За да ви убедя, че не съм ви излъгал, аз мога да ви разкажа нещо, което не знае никой освен вас и… още един друг човек. Ще ви повторя това, което ви каза Тонио Престо при последната ви среща с него, а също и това, което вие му отговорихте. Ще повторя всичко дума по дума.

— Той ли ви предаде това? — попита Люкс. Тонио се усмихна.

— Да, той ми предаде това. Той много се извинява, че ви е причинил… безпокойство, като ви е накарал да се смеете толкова много…

— Аз едва ли не умрях…

Престо утвърдително кимна с глава.

— Зная това.

— Но какво общо имате вие с това? — попита Хеда. — Тонио ви е помолил да ми предадете неговите извинения?

— Да, той ми завеща това…

— Той е умрял? — уплашено попита Хеда. Тонио не отговори на въпроса й.

— Позволете да ви напомня какво отговорихте на неговото предложение.

— Боже мой, но аз не можех да предполагам, че моят отказ ще го убие. Той е бил ваш приятел. И сега вие като че ли идвате да отмъщавате за него…

— Моля ви, не бързайте да правите изводи и ме изслушайте. И така, вие тогава казахте на Престо, че между него и вас стои непреодолима преграда. И тази преграда е неговата уродливост. Нали така? Значи, ако не би била тази преграда… той би имал шансове?

— Да — отговори Хеда.

— И тъй — каза Престо, — сега вече тази преграда не съществува. Антонио Престо не е умрял, но е променил своята външност. Антонио Престо, това съм аз. Нали не можете да кажете, че съм безобразен?

Престо стана от креслото и направи няколко крачки като „жив манекен“ в магазин за модни костюми. Люкс неволно се отдръпна назад. В очите й се отрази ужас. Мисълта й напрегнато работеше. Кой е този странен човек? Луд? Престъпник?…

— Какво искате от мене?… — попита Хеда, като едва се владееше.

— Аз дойдох за отговор и вече го получих — отговори Престо. — Вие казахте: „Да.“

— Но вие не сте Престо… Моля ви, не ме мъчете! Какво искате?

— Успокойте се, мис Люкс. Не ви заплашва никаква опасност. Аз не съм нито луд, нито бандит. Зная, трудно ви е да повярвате, че ето този неизвестен млад човек, който сега разговаря с вас, е действително отблъснатият от вас Антонио Престо. Но аз ще се помъча да ви убедя в тази невероятна работа.

И Престо разказа на Хеда всичко, което бе станало с него след срещата им, показа й изрезки от вестниците за „чуждите метаморфози“, извършени от доктор Цорн, най-после извади снимките, отбелязващи всички етапи на еволюцията, станала с тялото на Престо. Тези снимки бяха по-убедителни от всичко друго. И все пак, когато Хеда, откъснала поглед от фотографиите, погледна красивия млад човек и мислено си представи стария Тонио Престо, нейният разум отказа да повярва, че такива метаморфози са възможни.

Тя се замисли. Настъпи мълчание, което Престо не нарушаваше. Той чакаше отговора на Хеда като присъда. Най-после Люкс вдигна глава и каза:

— Мистър… Престо… — Това начало не се хареса на Тонио. По-рано Хеда не го наричаше така официално, а се обръщаше към него другарски „Тонио“. — Да допуснем, че всичко е така, както казвате. Стената на уродливостта не стои пред нас. Но…

— Какво „но“ може да има още?… — нетърпеливо попита Престо.

— Аз ви изслушах, изслушайте сега и вие мене. Спомнете си нашия разговор, когато вие бяхте още уродът Тонио. Аз ви казах, че положението обвързва. Преклонението на тълпата много дава, но и много иска. Аз съм възвеличена по волята на тази тълпа, която посещава киното. И аз не трябва да се скарвам с тълпата. Аз ви казах, че на тълпата би й било от всичко най-приятно, ако аз си остана вечна годеница. И тогава всеки писарушка, всеки учител, метач, който пази моя портрет, мислено би се представял в ролята на мой „герой“. Тълпата може да ми прости само ако се омъжа за истински герой…

— За бог или полубог — казахте вие тогава.

— Да, за тия, които самата тълпа превъзнася.

— Но нима Престо не е бог? — гордо попита Тонио.

— Вие вече не сте Престо. В това е и целият въпрос. Вие бяхте богстрашилище, но вие бяхте неподражаем в своето безобразие. Сега сте красив като Нарцис, но такъв тълпата не ви познава. Вие сте се превърнал в неизвестен красив юноша. А неизвестната красота — това е по-лошо, отколкото прославеното безобразие на Престо. Аз не искам, не мога да допусна да кажат за мене, че стареещата Люкс — а аз съм с две години по-възрастна от вас, това вие знаете, — че стареещата Люкс си е купила със своите милиони млад мъж, бездарен, неизвестен, но хубавичък юноша. А едва ли и вие самият ще се съгласите да бъдете „мъж на знаменитост“. За мъжете със самолюбие това е непривлекателна роля. А вие сте разглезен от славата и успеха.

— Кой ви е казал, че не съм известен? Нима аз не съм Тонио Престо? Престо си е поставил нова маска, но нима той е престанал да бъде Тонио? Нима моят талант не си е останал същият? По-рано аз разсмивах хората, сега ще трогвам сърцата им. Бях комик, клоун, сега ще бъда трагик. О, и как ще играя! Повярвайте ми, зрителите ще бъдат потресени до дълбочината на душата си, когато видят на екрана Престо-трагика. Ако някога съм бил полубог, то сега ще стана бог…

— „Ще бъда, ще бъда, ще стана…“ Това са само мечти. Пътят към екрана е много трънлив и твърде често непроходим за тия, които мечтаят за слава…

— Защо ми говорите всичко това? Нима аз не зная, че да станеш знаменитост, не е лесно? Но нали аз… да допуснем даже, че аз съм един никому неизвестен юноша. Но аз имам хубаво наследство, оставено ми от Тонио Престо: общопризнат талант, великолепно познаване на артистичната техника, най-после връзки…

— Но вие нямате най-важното: невероятно смешния чехълоподобен нос на Тонио Престо. И тълпата няма да ви признае.

— Ще я накарам да ме признае. Но внимавайте, това вече е последният ви претекст. И ако аз дойда при вас увенчан със слава и с преклонението на тълпите…

— Тогава ще продължим този разговор. Но помнете, Престо, аз не давам никакви обещания и с нищо не се обвързвам.

— Вие сте влюбена? Имате си годеник? — попита Престо.

— Аз имам живо сърце и свободна воля, Престо. Вървете да печелите своята слава!

ТОВА Е НАШ НОС, А НЕ ВАШ

Да се промъкне до мистър Пит за обикновения Тонио Престо се оказа още по-трудно, отколкото до Хеда Люкс. Скъпоценното време на мистър Пит се охраняваше от няколко слуги, които бяха неми и глухи към всякакви доводи, молби и увещания. Като изгуби вяра в силата на словесното си оръжие; Престо реши да пробие блокадата. Той отблъсна лакея и бързо хукна напред. За щастие Тонио добре познаваше разположението на стаите и затова без особен труд дотича до кабинета на мистър Пит и успя да изчезне зад вратата.

Престо видя познатия му кабинет, отрупан с дълбоки кожени кресла, постлан с килим и украсен по стените със снимки и портрети на киноартисти. На видно място, в центъра на стената, се мъдреше собственият му портрет. Тонио Престо беше снет в естествена големина и представляваше Отело с кърпичката на Дездемона в ръце. Колко пъти Престо е бивал в този кабинет! Пит всякога беше неизменно любезен с него, предлагаше му хубава пура, канеше го да седне в креслото, грижеше се като за скъп гостенин.

Мистър Пит седеше на обикновеното си място, до отвореното американско бюро, и разговаряше с юрисконсулта мистър Олкот.

— В контракта е уговорена неустойка от петстотин хиляди долара — говореше мистър Пит, без да обръща внимание на Престо. — Щом като мистър Тонио Престо е избягал неизвестно къде, без да завърши снимките на започнатия филм „Любов и смърт“, то той, Престо, е длъжен да заплати и неустойката, и загубите. Търговският отдел ще ви даде справка колко ни струва постановката на незавършения филм до деня на изчезването на Престо и колко губим от това, че няма да пуснем този филм по екраните. Ще се получи доста солидна сума. Подгответе иска.

— Но към кого ще го предявяваме? — попита юрисконсултът. — Не е ли по-добре да почакаме завръщането на Престо? Може би той вече не е и между живите. Носят се разни слухове.

— Толкова повече. Ще назначим опека за съдебен ответ и ще наложим възбрана над имуществото му. Нима не разбирате целта ми?

Този разговор бе прекъснат от появяването на лакея, който, като се поколеба до вратата, реши да наруши строгия ред и да влезе в кабинета без доклад, за да се оправдае за своето неволно опущение.

— Извинете, мистър — каза лакеят, — ето този мистър — лакеят посочи с очи Престо, — самоволно влезе в кабинета ви въпреки всички мои…

Мистър Пит изгледа Престо. Мистър Пит си имаше свои правила. Той строго нареждаше на слугите си да не пропускат до него „шляещи се млади хора“, но когато някой от тях, тъй или иначе, се промъкнеше до неговия кабинет, мистър Пит биваше любезен с него и не даваше вид, че това нахлуване му е неприятно.

Мистър Пит кимна с глава на лакея да излезе и много любезно попита мистъра, който бе благоволил да го посети, с какво може да му бъде полезен.

— Мога да ви дам някои сведения за Антонио Престо — каза Тонио.

— Ах, виж ти! Това е интересно. Говорете по-скоро, жив ли е той?

— И да, и не. Ето такъв — Тонио показа към своя портрет в позлатена рамка, — такъв Престо вече няма. Тонио Престо е жив и той стои пред вас в своя нов облик. Аз съм Тонио Престо.

Пит въпросително погледна Олкот.

— Вие не ми вярвате, напълно ви разбирам. И родната ми майка не би ме познала, но аз ей сега ще ви докажа, че съм Тонио Престо.

— Моля ви, не се трудете да доказвате, аз напълно ви вярвам — побърза да отговори Мистър Пит. — Какво желаете, ее… мистър Престо?

— Чух част от разговора ви за това, че искате да предявите към мене иск, загдето съм заминал, без да завърша снимането на филма „Любов и смърт“. Можете и да не предявявате иск. Аз ще ви платя неустойката и загубите. Но този филм трябва да бъде заснет отново. И аз пак ще играя в него ролята на майстерзингера. Само че новият филм ще бъде вече не комедия, а трагедия.

— Даа, трагедия… — неопределено потвърди Пит. — Вие сте добре осведомен за нашите работи. Но… Това няма да мине, млади човече.

— Значи вие не ми вярвате, че аз съм Тонио Престо?

— Вярвам, вярвам, но… но вие сте Тонио Престо… от съвсем друго тесто. Който и да сте, вие не сте ни нужен. Такива щамповани Аполоновци като вас — на път и под път, а Тонио Престо беше неподражаем, неповторим в своето уродство. Това беше уникум. И ако вие действително сте превъплътен Тонио Престо, на което аз… вярвам, то с какво право извършихте това превъплъщение? Вие сте сключили с нас генерален договор за десет години и редица отделни договори за вашето участие в тези или онези филми. Нито една цивилна листа на цар не струва толкова на нито една държава, колкото коствахте вие на нас. Защо ви плащахме тия луди пари? За вашия неподражаем нос. Ние го купихме много по-скъпо от златото. Къде е сега тази скъпоценност? Какво сте направили с нея? Брилянт, голям колкото чехълоподобния нос, е евтина дрънкалка в сравнение с носа на мистър Престо. Вие нямахте нито морално, нито юридическо право да ни лишавате от вашия нос. Това беше наш нос, а не ваш. Да, да! Носът на Тонио Престо принадлежеше на всички като чудесен дар на природата. Как посмяхте да лишите обществото от този дар? Вие виждате, аз се обръщам към вас като към Тонио Престо. Какво ще кажете за свое оправдание?

— Аз ще намеря своето оправдание не в думите, а в делата. Позволете да изляза пред обектива и вие ще видите, че новият Престо е по-ценен от стария…

Пит подскочи в креслото.

— Вие не сте Престо! Сега виждам, че не сте Престо! Вие сте един млад човек, който мечтае да стане кинознаменитост. Вие подслушахте нашия разговор за Престо и поведохте рискована игра. Тонио Престо не би казал това, което говорите вие. Тонио Престо знае, че талантът е второстепенна работа. Главното е рекламата. Хора с талант нерядко загиват под стоборите, в неизвестност, от никого неоценени и непризнати, а с реклама и самата бездарност може да се издигне на върха на славата. Престо беше безподобен, великолепен, очарователен. Но нека дяволите ме изгорят като стара кинолента, ако такива тониовци не се намерят с десетки в панаирджийските палатки…

— Но вие сам току-що казахте, че Престо с неговия нос е уникум.

— Да, казах и ще казвам. Защото за рекламирането на този нос аз съм похарчил повече от един милион долара, преди да се покаже този нос на екрана. Славата на всеки киноартист е право пропорционална на сумите, хвърлени за реклама. Това много добре знаеше Тонио Престо, колкото и да се ценеше. Не правете трагически жестове. Да допуснем, че вие сте най-истински Тонио Престо, тоест да допуснем, че вие сте той. Да допуснем, че душата, талантът ви са си останали Престовите. Как мислите, аз душата ли снимаме апарат? Колкото и да сте гениален, та, ако щете, и три пъти гений, публиката не ви познава и в това е вашето нещастие. Ада се прави от вас нов Престо, Престо-трагик — това е твърде главоболна, „солена“, скучна работа. Достатъчно. Временно прекратявам производството на кинозвезди и гении. Много е скъпо. Вие не ни трябвате, млади човече. Много здраве на нашия старик Тонио Престо, ако го видите, и кажете му, че с нетърпение го очакваме и бащински ще разцелуваме светейшето му чехълче.

— Аз все пак настоявам…

— И напразно. Аз допускам, че вие сте гений. Но публиката ще повярва в гениалността само когато аз украся пътя на гения с дъга от банкноти, а тях аз не ги добивам лесно. Желая ви успех на някакво друго поприще. Може би ще ви се удаде да постъпите като прошенописец при някой адвокат или счетоводител в банка. Това няма да ви даде много, но кой е виновен? Вие сам сте се изгонили от рая, ако действително сте Тонио Престо. — Пит позвъни и заповяда на лакея да изпрати младия човек.

Играта бе изгубена.

— Кой е този млад човек? Луд или мошеник? — попита юрисконсултът мистър Пит, когато вратата се затвори зад Тонио. — Вие говорехте с него така, като че ли наполовина вярвахте, че той действително е Тонио Престо.

— Не наполовина, а почти сто на сто. Там е работата, че Хеда Люкс ми се обади по телефона. Тя ме уверяваше, че е видяла снимки и разни документи, които безспорно потвърждават, че Тонио Престо е изменил външния си вид с помощта на някакво си лечение. И само когато заговори за изпробване като киноартист, аз, да си призная, малко се поусъмних, че това е бившият Тонио Престо. Магаре! Сам се погуби. Той е свършен човек. Твърде разглезен и от парите и успехите, за да премине в по-скромно амплоа в живота. Привикнал на широк живот, той бързо ще пропилее цялото си движимо и недвижимо състояние. Ето защо бързам с предявяването на иска.

— Вие сте далновиден както всякога! — поласка Олкот своя патрон.

Мистър Пит запали нова пура, пусна струйка дим нагоре и когато димът се разпръсна, каза дълбокомислено:

— Ето така е и със славата. Когато няма пари за пури, изчезва и димът на славата.

Олкот почтително изслуша този несполучлив афоризъм като перла на мъдростта.

ЗА СМЕТКА НА НЯКОГАШНАТА СЛАВА

Тонио беше огорчен от неуспеха си, мъчеше го и жажда. Като излизаше от дома на Пит, той почувствува слабост в краката. А му предстоеше дълъг и мъчителен път обратно. Сега Тонио вървеше по прекрасния широк път на киноградчето, край надземните постройки, където се помещаваха лабораториите, работилниците, къщите и хотелите на артистите и служащите.

На дясната страна на пътя, до едно голямо здание — склад за декорации, — се намираше малък ресторант, който през дните за снимки охотно се посещаваше от статистите, прекарващи тук уморителните часове на очакване. Тонио машинално бръкна в джоба си с надежда да намери дребни пари. Но освен измачкана носна кърпа там нямаше нищо друго. Престо въздъхна и искаше да отмине ресторанта, обаче съблазънта беше тъй голяма, че Тонио забави крачки в размисъл и най-после влезе.

До една мраморна масичка седяха двама начинаещи артисти, блондин и брюнет. Брюнетът неотдавна се бе издигнал в буквалния и преносния смисъл измежду статистите: той още играеше в тълпата, но режисьорът така го теглеше напред, че зрителите можеха да го отделят от масата статисти. Още мъничко и ще му дадат малка епизодична роля. Тогава той ще стане истински киноартист. А режисьорът, който издигна този млад човек, беше самият Тонио. Този млад човек как му беше името? Смит. Един от милионите смитовци… Заради Престо той би се хвърлил в огън и вода… Но уви! Тонио не приличаше на себе си. И Смит, разбира се, няма да повярва на Тонио… Младите хора пиеха плодова вода. Непоносимо! Престо уж случайно се спря до масата на двамата младежи.

— Струва ми се, мистър Смит? — попита Престо, като снемаше шапка. — Не ме ли познавате? Аз съм Джонсън. Снимах се в тълпата във филма „Любов и смърт“.

Смит сухо се поклони. Той не може да знае имената на всички ония, които съставляват безликата тълпа.

— Нося ви поздрав от Тонио Престо, вчера го видях — продължи Тонио.

Това известие произведе необикновено впечатление. Младежите се оживиха. Смит любезно постави стол и повика лакея.

— Наистина ли? Къде случихте да го видите? Какво искате? Коктейл?

— Оранжада. Две, три оранжади!… Ужасно горещо — каза Престо. — Да, видях го вчера.

— И той наистина си спомня за мене? — интересуваше се Смит.

— Че, разбира се, той каза, че от вас ще излезе нещо. А щом като Престо го казва… Ох… Прекрасно питие.

— Но къде е той? Какво става с него?

— Лекува се. Навестявах сестра си и случайно го видях в лечебницата на доктор Цорн.

— Престо болен? Надявам се, нищо сериозно? Четох, че е заминал да се лекува. Но от какво е болен?

— Престо си сменя амплоато. От комик става трагик. И затова е решил да промени външността си. Цорн прави чудеса. От Престо е направил младеж… като две капки вода приличащ на мене.

Смит даже зяпна от изумление.

— Луд! — най-после убедено каза той.

— Безумец! — потвърди другарят му.

— Че защо пък? — попита Престо.

— Затова, че сега той струва толкова, колкото… ние с вас.

Като утоли жаждата си, Престо тръгна пешком за града край своята вила и бялата къща на Хеда Люкс.

„Обаче как бързо и ниско падам! — мислеше той и крачеше по шосето. — Започвам да живея за сметка на някогашната си слава, прося в кръчмите като последен скитник, предразполагайки хората към себе си с това, че се познавам със себе си… Не, така не може повече да продължава… Но какво да правя?… Как ми се яде… Човек, изгубил лицето си…“

Като наближи хотела, Престо приведе, доколкото можеше, в порядък своя опрашен костюм, за да не привлича подозрителното внимание на хотелската прислуга. Той незабелязано се шмугна в стаята си, изми се и се преоблече. За щастие в куфара си имаше запасен костюм и чисто бельо.

Той си поръча обед както в някогашните времена, обилен, изискан, скъп. Нахранил се до насита, Престо легна да спи, като помоли да не го безпокоят, и се събуди чак в десет часа вечерта. Още преди да заспи, в главата му бе узрял план за понататъшните му действия. Той не се бави, а бързо се облече и като предаде ключа от стаята си на портиера, излезе от хотела.

КРАЖБА ЧРЕЗ ВЗЛОМ

Светлините на града останаха назад. На Престо предстоеше още веднаж да измери разстоянието от хотела до своя дом. Но сега се ходеше по-леко. Вечерната прохлада освежаваше. Престо бодро крачеше по шосето. От време на време се срещаха минувачи — лошо облечени хора, скитническа, бездомна Америка.

Настрана от шосето, на хълма, в сянката на евкалиптите, се виждаше красива вила. Неговата вила! Колко спомени са свързани с нея! Някога му се струваше, че да имаш собствена вила, е върхът на успехите в живота. С какво увлечение той бе строил тази вила отначало в мечтите си, а после и в действителност! Колко изобретателност и вкус бе проявявал при обмислянето на общия план и на всяка дреболия. В неговата вила не биваше да има банален и груб разкош. Всичко трябваше да бъде просто, строго и заедно с това изящно. И това му се бе удало. От вилата му се възхищаваха. За нея се писа. Копираха я.

Особено много остроумие той бе вложил в това, да приспособи обстановката към своя малък ръст. Като гледа мебелите, никой не би казал, че те са създадени за деца или джуджета. И все пак това не беше обикновена мебел. Едни от креслата и столовете имаха седалища, по-ниско разположени от обикновените, а други — скрити стъпалца и скамеичици, издигащи се при натискане на копче.

Да, чудесна вила имаше Престо! Колко пъти ей на този същия завой автомобилът му остро бе завивал и след няколко минути Престо бе пристигал до входа. От стотина метра шофьорът предупреждаваше с клаксона за пристигането на господаря. До широко отворената врата неизменно го посрещаше неговият верен слуга, старият Себастиан. А ето сега… Престо въздъхна и се отправи към дома, като бавно заизкачва хълма.

Беше около единадесет часът вечерта. В страничния прозорец мъждукаше светлина. Себастиан още не спеше. Тонио внимателно мина край решетката на градината до група млади кипариси и легна на топлия пясък. Звездите ярко светеха над главата му. Миришеше на евкалипт. От време на време по шосето се мяркаха светлините на автомобили и се чуваха клаксоните им.

Дванадесет… Крайният прозорец все още светеше. Нима Себастиан пази през цялата нощ? От него всичко може да се очаква.

Все по-рядко прелетяваха като светещи бръмбари осветени от фарове автомобили. Престо не можеше да търпи повече. Той стана и започна бавно и предпазливо да се прекачва през високата желязна ограда. Той знаеше, че вратата нощно време се заключва. Добре, че в двора няма кучета. Престо не ги обичаше, защото кучетата не можеха да понасят неговите неспокойни движения и винаги го лаеха. И поради това въпреки всички увещания на Себастиан Престо забрани да се държат в двора кучета. Сега беше много радостен за това: той можеше безопасно да се приближи до къщата. Привличаше го прозорецът, който още светеше. Тонио внимателно се покачи до него. Транспарантът беше спуснат. Дали спи Себастиан, или не спи? Може би този светещ прозорец е само негова военна хитрост, която трябва да плаши злосторниците. Тонио почака още половин час.

Най-после след полунощ той реши, че е време да действува.

Престо отиде на противоположния ъгъл и се покачи на прозореца. Той беше затворен. Трябваше да се избие стъклото. Но как да стане това безшумно? Престо се опита внимателно да го натисне, за да се пукне. Но то не се поддаваше. Да го счупи? Това може да привлече вниманието на стареца, ако не спи. Престо наблегна стъклото лекичко с рамо. И изведнаж стъклото с трясък се счупи.

„Готово!“ — помисли Престо, като побягна настрани. Той се прехвърли през оградата, легна на земята и зачака да види кога Себастиан ще излезе или ще отвори прозорец. Но в къщата, както преди, беше тихо. Изминаха няколко минути Никакви признаци на живот. Престо въздъхна с облекчение. Себастиан здраво спи. Стъклото е счупено. Главното е направено.

Престо отново се прехвърли през оградата и се приближи до счупения прозорец. Той внимателно започна да вади парчетата. Когато бе останало да извади само още няколко парченца, Престо се разбърза и си поряза показалеца на дясната ръка. Като го превърза с носната си кърпа, той се промъкна през прозореца и уверено тръгна из стаите.

Овладя го странно чувство. Антонио беше у дома си, в своя собствен дом, където всяка вещ му беше позната, и все пак трябваше да се промъква като крадец. Да, и наистина беше „крадец“. Той беше дошъл тук, за да открадне пари от собствената си огнеупорна каса. Като стъпваше предпазливо, той мина през столовата със стени и мебели с резба от черен дъб, през голямата кръгла гостна с бял роял, който проблясваше в тъмнината, през библиотеката, подредена с маси, шкафове и етажерки. Тук трябваше да бъде предпазлив, за да не се натъкне на някоя от стълбичките, разхвърляни навсякъде. Ето го най-после и кабинета. Огнеупорната каса е в стената до писалищното бюро. 3-6-27-13-9 и под него: 32-24-7-8-12. Така трябва да се обърнат номерата в двата пръстена, за да се отвори с ключа бравата. Сложна система. Великолепно. Добре, че новият Престо е получил в наследство паметта на стария Престо и че тази памет не му изменя. Та нима това не е доказателство, че той е същият Престо или поне законен наследник на неговите капитали и цялото му имущество?

Престо започна да си тъпче джобовете с банкноти. И изведнаж му се стори, че в съседната стая се чуват дебнещи стъпки. Престо окаменя и затаи дъх… Не, всичко е тихо… Така му се е сторило. Той отново се залови за работа. Изведнаж неочаквано блеснала светлина от електрическо фенерче заслепи очите на Престо и парализира движенията му. — Горе ръцете!

На вратата стояха четирима полицаи с насочени към Престо револвери. Престо ги изгледа смутено. Той нямаше оръжие. Кабинетът имаше само един изход. Да скочи от прозореца? Но Престо поради своята неопитност не се бе погрижил да го отвори. А докато той отваря прозореца, полицаите ще успеят да го хванат или убият… Невъзможно е да се съпротивява… Престо покорно вдигна ръце. И в това време от другата стая, иззад гърба на полицаите, се чу злорад, гръмогласен старчески смях.

— Нали ви казвах — позна Престо гласа на Себастиан, — знаех си аз, че този младок ще дойде тук.

След няколко минути Престо вече седеше с белезници на ръцете в полицейския автомобил. В полицията направиха на Престо предварителен разпит и много се смяха, когато той наричаше себе си Тонио Престо. Тонио бе така възмутен от грубите им обноски, че не пожела да им доказва правотата си, а поиска още сутринта да му уредят среща с прокурора.

— Не бързайте. Срещата с прокурора винаги предшествува срещата с палача. А зад вашия гръб сигурно ще се намерят такива работници, за които вие ще трябва да поседите пет минутки на електрическия стол — каза разпитващият го сержант.

НЕОБИКНОВЕНИЯТ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС

Сутринта Престо бе изправен не пред прокурора, а пред съдията, който се оказа голям буквоядец. Впрочем това букво-ядство си имаше особени причини. Престо не знаеше, че Пит бе взел всички мерки новият Престо да не бъде признат за правоприемник на имуществата на джуджето Престо. Ако правото на новия Престо би било незабавно признато, можеше лично да се изкаже пред съда да ангажира за защита на своите интереси най-видните адвокати, да пусне в ход парите — всичко това би усложнило работата. Опеката беше много по-удобна за Пит. Опекун, който да отговаря пред съда вместо „безвестно отсъствуващия“ Престо, Пит би намерил измежду своите хора и този опекун, разбира се, би побързал да признае всички искания на Пит. Нужно беше във всеки случай да се забави, да се обърка делото и съдията успешно правеше това. Макар Престо много убедително да доказваше, че той е Тонио Престо, но само изменил своя вид, че за кражба и дума не може да става, съдията си знаеше своето:

— Да допуснем, че вашите снимки са истински, а не майсторски подбрана колекция от приличащи си хора; да допуснем, че доктор Цорн, ако аз удовлетворя молбата ви и го призова в качеството му на свидетел, потвърди всичко, казано от вас; да допуснем, че знаменитият киноартист, който и на самия мен е доставял не малко весели минути, и вие, съвсем неприличащият на него младеж, сте едно и също лице, при все че лицата ви са различни. Всичко това не изменя положението. Още древните римски юристи са намирали, че думата кражба „фуртум“ произлиза от думата „фурба“ — мрак, тъма, тъй като кражбата обикновено се извършва „клам, обскуро ет плерумкве“. Да! — Съдията вдигна пръст нагоре. — Това значи: тайно, в мрака, н най-вече нощем. Вие сте извършили това тайно, в мрак, нощем.

— Но позволете! — възразяваше Престо. — Доколкото ми е известно, при кражба винаги се предполага заграбване на чуждо имущество, а това имущество си е мое.

— Вие и това не сте доказали. Вие бяхте длъжен по законен път да възстановите вашата самоличност.

— Да върна предишния си вид?

Това би било от всичко най-добре. В краен случай въз основа на всички намиращи се у вас данни вие бяхте длъжен по съдебен ред да докажете тъждествеността си с изчезналия Тонио Престо.

— Но за това трябва да събера документи, да направя справки и прочее. Аз ви моля да ме освободите до делото.

— Под гаранция. Пет хиляди долара.

— Нима това, което ми отнеха в полицията, е недостатъчно? Там имаше около сто хиляди долара.

— Това е още спорно имущество.

— Друго аз нямам. Но слушайте — замоли Престо, — каква гаранция още искате от мене? Как мога да избягам от съда, когато от разрешението на това дело зависи цялото ми благосъстояние? Моето имущество е за повече от сто милиона. Ще избягам ли от тях?

Съдията се замисли. Доводът му се стори убедителен. Разбира се, че Престо няма да избяга от милионите. И, разбира се, Престо си е Престо. Съдията и по-рано бе слушал за Цорн и за чудесата, които той прави. Престо не е първият, който ще трябва да доказва своето тъждество. Но главното не е това. Главното са милионите, които ще се върнат в ръцете на Престо. Съвсем не е празна работа да направиш услуга на милионер в трудна минута. Мистър Пит явно ще бъде недоволен. Но какво да се прави? Съдията стори каквото можеше…

Юрисконсултът на Пит ненапразно бе нарекъл своя патрон предвидлив. Мистър Пит очевидно бе предвидил и такъв род колебание на съдийската съвест и се бе постарал да огради своите интереси и от друга страна.

Съдията вече се канеше да пусне Престо, но в този момент му бе подадено бързо писмо от прокурора, който искаше да се отложи разглеждането на делото на гражданина, наричащ себе си Тонио Престо, и да не се предприемат никакви действия, тъй като в тази работа има някои обстоятелства, които предизвикват намесата на прокуратурата.

Съдията прочете писмото и като махна с хартийката, каза: — Не мога. Нищо не мога да направя. Вашето дело ще се разглежда с участието на прокурор. А дотогава вие ще трябва да отидете в затвора.

Никакви доводи вече не помогнаха. И от полицейския участък Престо бе преведен в затвора.

Започна един от най-забърканите, куриозни процеси, които някога са се разглеждали в американските съдилища. Този процес се оказа истинска златоносна жила за вестникарските кореспонденти. Не само вестниците, но и дебелите списания обсъждаха казуистически сплетените му обстоятелства.

Има ли право човек да изменя външния си вид?

Кражба ли е, ако похитиш собственото си имущество?

Действително ли Престо се е превърнал в нова личност?

Нужно ли е Престо-нови да се утвърждава като наследник, на Престо-стари, или е достатъчно само Престо-нови да докаже идентичността си с предишния Престо?

Би ли имала право жената на Престо, ако той би бил женен, да иска развод въз основа на това, че нейният мъж се е изменил до неузнаваемост?

Няма ли да доведат такива изменения до нови престъпления?

Няма ли да получат престъпниците „шапканевидимка“, скриваща ги от представителите на властта?

Как гледа на такова превръщане църквата от гледна точка на религиозните норми и морал?

Не заплашват ли тези метаморфози изцяло устоите на нашия социален строй?…

Всеки от тези въпроси даваше необозрими възможности да блеснеш със своето остроумие и да покажеш ерудицията си.

От прокуратурата бяха събрани нови данни, не в полза на Престо.

Служащият от хотела, където Престо се бе установил след завръщането си от лечебницата на доктор Цорн, бе съобщил, че при пристигането си в хотела Престо сам признал, че не е истинският Престо, а съименник на киноартиста. Освен това от гражданското отделение на съда бе изпратена справка, че мистър Пит е успял да блокира капиталите и да наложи възбрана върху недвижимото имущество на Престо за обезпечаване иска по-договора в деня, предшествуващ кражбата. По такъв начин Престо можеше да бъде обвинен в опит да укрие имуществото си, служещо за обезпечение на иска. На Престо оставаше да се утешава само с това, че показанията на Цорн и няколко болни, лекували се при него, бяха в негова полза. Престо не е измамник, а действително Тонио Престо, изменил предишния си вид. Обаче това малко му помогна. Прокурорът, който лично бе ходил в лечебницата на Цорн, беше поразен от всичко видено. Въпреки обичая той даде интервю на вестникарските кореспонденти и изказа своето мнение по нещата. Уви, превъплъщението на Престо се оказа действително „труден случай“ в практиката на Цорн.

— Частната собственост е основата на нашия държавен строй — заяви прокурорът. — Всяка собственост предполага не само обект, но и субект на правото на собственост, по-просто казано — собственост без собственик не може. Дали индивидуална ще бъде собствеността или групова, както при акционерните дружества, първичен носител на правата на собственост винаги се явява физическата личност, човекът, лицето. Та какво ще стане с обществото, ако обладателят на собственост започне да мени своето физическо лице като ръкавиците си? Към кого ще предявяваме ние исковете си? От кого ще се получават вземанията? Как ще се борим с умишлените банкрути? Но най-главно, как ще можем да водим борба с престъпниците, които ще започнат да подправят лицата си като лица на милионери така, както сега те подправят чуждите подписи? Как ще отличим ние истинския капиталист от фалшивия? Ще настане ужасен хаос. Деловият живот ще спре. Страната ще загине в анархия. Ние не можем да допуснем в нашата страна свободно да се изменя външността на човека. В детската възраст, с лечебна цел, методите на доктор Цорн може би могат още да се допуснат. Но за възрастни — в никакъв случай. И затова аз внасям в Конгреса законодателно предложение: незабавно да се издаде закон, забраняваш възрастни хора — под страх да загубят имуществото си — да изменят своя външен вид с каквито и да било способи с изключение при случаи на неизбежно хирургическо вмешателство за спасяване на живота. Що се касае до нашия обвиняем, то, макар и обикновено законът да няма обратна сила, аз все пак смятам за необходимо да се разпростре санкцията на закона, който трябва да бъде издаден, върху мистър Престо и той да бъде лишен от всички имуществени права. Това ще послужи като предупреждение за другите.

— Ще държите ли още Престо в затвора, или ще намерите за възможно да го пуснете? — запита един от кореспондентите прокурора.

— Доколкото се изясни, че Престо не е мистификатор, „субективно“ неговата вина се е намалила — отговори прокурорът. — Той е могъл „бонафиде“ — с чиста съвест — искрено да се заблуждава относно правото си да краде имущество от самия себе си. Това, разбира се, според мен не намалява тежестта на неговото престъпление, но все пак ми дава възможност да го пусна на свобода под гаранция, докато Конгресът разгледа моето предложение и прокара новия закон. В зависимост от това, как ще бъде формулиран този закон, Престо ще бъде оправдан или обвинен в кражба.

ПРОЩАЛНА ВЕЧЕРЯ

Престо бе пуснат на свобода без пари, без дом и без име.

Тонио Престо се върна в хотела. При него в стаята се яви метр д’отелът и вежливо му напомни, че стаята през всичкото-време е била заангажирана за него, за Престо, тъй като вещите му са се намирали в нея, и че е необходимо да се заплати сметката.

— Добре, утре сутринта ще ви платя — отговори Тонио, като се разхождаше из стаята.

Метр д’отелът се поклони, погледна не особено доверчиво-Престо и си отиде.

— Обаче откъде ще намеря пари? — каза гласно Тонио. Той отиде до куфара си, отвори го и започна да претърсва костюмите с надежда да намери в джобовете случайно забутани пари. Пари нямаше. А те му бяха необходими. Да подаде телеграма на Хофман и да го помоли да изпрати няколко хиляди телеграфически?… Но при получаването им пак може да се случат затруднения. Впрочем Хофман може да изпрати парите на името на хотелиера.

Престо мислеше и разсеяно преглеждаше вестник. Една! бележка привлече вниманието му. В отдела за театър и кино се съобщаваше най-последната новина: мис Хеда Люкс се омъжва за мистър Лоренцо Марра. Лоренцо! Изгряващата звезда, красавецът Лоренцо, киноартистът, който неведнаж бе играл заедно с Престо. Престо — нещастният, а Лоренцо — щастливият любовник. Така беше на екрана, така се случи и в живота. Ето го полубога, на когото Люкс бе отдала своята ръка и сърце? Но нима той е по-красив от превъплътения Престо? Тонио погледна в огледалото. Да, да, Престо не е по-малко красив от Лоренцо. Но Лоренцо има име, а Престо заедно със своето лице бе изгубил и своето име…

Престо трябва да се види с нея. Проклятие! Не му бе останал даже един приличен костюм. Празничният се бе измачкал в затвора. Престо взе перото и написа бърза телеграма на Хофман:

„Изпратете десет хиляди долара на името на мистър Грин, хотел «Империал», Холивуд. Престо“

След това Престо се обади по телефона на съдържателя на хотела и му каза:

— Мистър Грин, вие сигурно знаете, че аз съм напълно платежоспособен и че съвсем случайно съм изпаднал в затруднено материално положение. Утре моят приятел Хофман ще ми помогне. Той ще изпрати десет хиляди долара на ваше име. Моля ви да вземете от тези пари, колкото се следва по моята сметка, а останалите пари да ми предадете.

Съдържателят на хотела охотно се съгласи на това условие и скоро в джоба на Престо вече имаше пари — след удръжката на дълга повече от четири хиляди долара. Вместо десет Хофман бе изпратил само пет. В хотела отново бе открит кредит на Престо и лицата на лакеите отново станаха почтителни. Антонио си купи нов костюм и като нае кола, се отправи за Хеда Люкс.

— Мис Люкс — каза Престо, като видя Хеда. — Дойдох да ви поздравя. Вие сте намерили своя бог?

— Да, намерих го — отговори тя.

— Още веднаж ви поздравявам и ви пожелавам всички радости… Аз вече се примирих с участта си на човек, който е изгубил лицето си. Вие ми вярвате, нали, вярвате, че аз съм Антонио Престо, вашият стар другар и приятел?

Люкс кимна с глава.

— Тогава… имам към вас една голяма молба. Аз бих желал да устроя… прощална вечеря и да поканя на нея всички мои бивши приятели. Тях това с нищо няма да ги обвърже. Просто иска ми се още веднаж, за последен път, да бъда в тяхната мила компания, а след това… след това вашият Антонио ще заеме подобаващото му се скромно място в живота.

Люкс се боеше от сцени и като видя Престо такъв покорен, охотно прие поканата му.

— Но това не е всичко — продължи Престо. — Аз ви моля да осигурите успеха на тази моя прощална вечеря. Ето списъка на поканените. В него ще намерите имената на мистър Пит и щастливеца Лоренцо Марра, Драйтън, Гренли и Пайн, декоратора Булинг, осветителя Морис и някои от по-второстепенните киноартисти. Бих желал вие да се заемете с тази работа. Когато получите от поканените съгласие по принцип, аз ще им разпратя писмени покани. И така в понеделник, в осем часа вечерта, в кръглата зала на хотел „Империал“.

Вечерята мина чудесно. Дойдоха всички поканени без изключение. Престо можеше да убеди и най-недоверчивите хора, Noче той, макар и в нова форма, си е все същият Престо, не само изумителен актьор, но и прекрасен режисьор. Впрочем новата актьорска игра на Престо гостите оцениха едва впоследствие.

Затова пък режисьорските му способности бяха напълно оценени още през време на самата вечеря, която беше уредена извънредно декоративно. Залата се осветяваше от нежнорозова светлина, а през отворената широка врата на верандата падаше лунна светлина, като създаваше светлинен контраст. Всичко бе предварително пресметнато. Невидим оркестър свиреше прекрасни мелодии. На вечерята бяха поканени и няколко представители на печата, за които се намери не малко материал и работа.

На почетното място бяха настанени Хеда Люкс, нейният годеник — от лявата й страна, и мистър Пит — от дясната. Мистър Пит харесваше това хрумване на Престо. Попийвайки от тънкото винце, мистър Пит, малко понавел глава към Хеда Люкс, говореше с усмивка:

— Какъвто и да е този нов Престо, но той не лошо започва своя нов живот. Май че ще излезе от него нещо. И при това… — Пит сръбна от чашата — неговото приказно превръщане и неговият фантастичен съдебен процес: му послужиха като отлична реклама. Такава реклама не можеш направи и за половин милион долара. Да, все таки той ще се самосъздаде. И ако той действително притежава таланта на стария Престо, то заслужава, изглежда, човек да се позанимае с него.

Люкс слушаше и поглеждаше с интерес към Престо, а годеникът й се вслушваше в думите на Пит със скрито безпокойство. Престо можеше да се окаже опасен конкурент на екрана и в живота. На Лоренцо се струваше, че Люкс поглежда Престо не само с любопитство, но и с нежност.

Престо вдигна чаша вино, жълто и прозрачно като кехлибар, и произнесе кратък тост:

— Леди и господа! Известно ли ви е, че в Китай съществува такъв израз: „Човекът, който изгуби лицето си“? Така казват за човек, извършил някаква неблагоприлична постъпка. „Човекът, който е изгубил лицето си“, там се подлага на гражданска смърт. Наистина това е в Китай… а Китай е азиатска страна… У нас, в най-културната страна на света, е съвсем друго. У нас нашето лице е здраво свързано с нашата кесия. И докато кесията ни е дебела, с каквито и хитрини да се занимаваме, не ни заплашва изгубване на лицето в китайския смисъл на думата. Но горко на тези, които се осмелят като мене да изменят своето физическо лице. Тогава тях ще ги лишат от всичко: от пари, от име, от приятелство, от работа, от любов. А и може ли да бъде иначе в страната, където царува доларът? Нека не помислят моите почтени гости, че критикувам прекрасните закони на нашата превъзходна страна. О, не! Аз напълно признавам разумността на тези закони и обичаи. Аз им се подчинявам. Аз се прекланям пред тях. Аз направих грешка, съдбоносна грешка, като промених своето лице, и сега публично се разкайвам. Аз едва ли бих могъл, дори с помощта на доктор Цорн, да се върна в предишния си вид. Но давам тържествено обещание да не меня вече лицето си и моля обществото да ми прости моята грешка, извършена от неопитност, и да ме приеме в своето лоно, като библейския баща, който приел блудния си син. И ще видите, че ще бъда достоен син.

Тази реч, малко странна по средата, към края се хареса на всички. Ръкопляскаха му. Кореспондентите бързо, бързо драскаха в бележниците си.

Антонио изпи чашата вино, поклони се и излезе на верандата.

— Не, направо си го бива! — говореше възхитен Пит. — Такава способност за саморекламиране аз не съм познавал даже и у стария Престо. Решително заслужава да се направи от него човек с име. Но къде е той? Искам да се чукна с него.

— Аз също! — неочаквано подхвана Хеда Люкс и стана заедно с Пит.

Те минаха на верандата. Престо го нямаше там.

— Престо! Тонио Престо! Но къде сте? — викаше мистър Пит, разплисквайки виното от чашата си. — Тонио! Моето момче!

— Тонио! — мелодично го викаше и Люкс.

Но Тонио го нямаше. Тонио като че ли бе потънал в земята. Обходиха цялата градина, която принадлежеше на хотела и бе предоставена тази вечер в изключително и пълно разположение на пируващите, но Тонио го нямаше. Върнаха се в залата. Най-после, изгубили търпение, гостите незабелязано започнаха да се разотиват един след друг, като обсъждаха странното поведение на домакина.

— Може би и това е за реклама? — каза Пит, като се връщаше в къщи в автомобила си заедно с Люкс. — Но той се престара, този шегобиец Тонио! Всичко трябва да се прави с мярка. — И без да се смущава от присъствието на Люкс, Пит сладко се прозина.

ЖЕРТВИТЕ НА „МАГИЯТА“

Дните минават един след друг, а за Тонио Престо нищо не се чува — той като че ли вдън земя потъна. Мистър Пит почака известно време блудния син да се появи, но после махна с ръка: времето и работата не чакат. Лоренцо Марра се страхуваше от завръщането на Престо не само като конкурент артист, но и като съперник, претендент за ръката и сърцето на Хеда Люкс. След знаменитата прощална вечеря Люкс неочаквано заяви на своя годеник, на блестящия Лоренцо Марра, че той не трябва много да бърза със сватбата. Дали новият Престо не я бе омагьосал и сега тя чака неговото завръщане? Става с нея нещо нередно. Даже мистър Пит бе забелязал, че Люкс се е изменила, станала е някак си вяла, замислена, разсеяна и понякога раздразнителна. Впрочем и сам Пит през последно време се чувствуваше не добре: някаква отпадналост, задъхване. Но трябва да се работи! Мистър Пит е замислил да постави нов голям филм под название „Тържеството на любовта“ с Лоренцо Марра и Хеда Люкс в главните роли. Мистър Пит усилено се готви за тази постановка. В неговия кабинет от сутрин се съвещават главните персонажи, режисьорите, операторите, архитектите.

Мис Люкс току-що бе пристигнала. Тя влезе в кабинета, отиде до бюрото на мистър Пит, подаде му ръка и каза:

— Здравейте, мистър. Вие все пълнеете.

— Дяволски пълнея — отговори мистър Пит.

Всеки ден той прибавяше няколко фунта в теглото си и сега приличаше на угоен шопар.

— А вие май сте решили да надминете всякаква мода? — попита Пит, гледайки полата на мис Люкс. Полата й наистина беше твърде къса.

Хеда смутено погледна полата си.

— Не съм я скъсявала — отговори тя. — И аз не мога да разбера какво се е случило с моите рокли. Те като че ли сами се скъсяват.

— Или вие растете — пошегува се Пит. — А вие, Лоренцо, слабеете не с дни, а с часове!

Лоренцо тежко въздъхна и разтвори ръце. Той изглеждаше много зле — така беше отслабнал, че костюмът висеше на него като торба. Красавецът Марра даже като че ли се бе смалил на ръст — панталонът му се бе удължил, и надиплил върху обувките.

— Аз вече ходих при лекар. Предписа ми усилена храна.

— Страните ви са хлътнали. Ако върви все така, не ще можете да се снимате повече. Никакъв грим няма да помогне. Ще трябва да вземете отпуск и да се лекувате.

Като поговориха още за работата, за ролите, те отидоха в ателието. Операторът Джонсън се въртеше около апарата си. Той помоли Люкс да застане до отбелязаната на пода черта, погледна във визьора и заяви:

— Вие се режете.

Люкс погледна апарата и пода около себе си. Това не можеше да бъде. Тя стоеше в центъра на фокуса.

— Прическата ви не се вижда. Вие сте пораснала, мис Люкс.

В ателието се разнесе смях.

— Аз не се шегувам — добави Джонсън. — В петък ви снимах на същото това място, ето чертата, апаратът стои неподвижно. Тогава вие влизахте в кадъра, а сега ви се отрязва отгоре почти половината на челото.

Люкс пребледня. Тя с уплаха погледна късата си пола. Нима тя, Хеда, наистина е започнала да расте? Но това е немислимо. Тя не е малко момиченце. И все пак не само полата, но и скъсилите се ръкави показваха, че тя израства от дрехите си като малко дете.

Набитото око на Джонсън направи още едно откритие. Той заяви, че Лоренцо не само е отслабнал, но е станал и с три сантиметра по-нисък. Това вече беше съвършено невероятно и все пак Джонсън доказа, че е така.

Всички се спогледаха с недоумение. Артистите от второстепенните роли, които бяха на вечерята у Престо, се осмелиха да заявят, че и с тях също става нещо необяснимо. Едни от тях пълнееха със същата бързина, както н мистър Пит, други слабееха, едни започваха да растат, други да се смаляват. Всички „пострадали“ бяха обхванати от панически ужас. Люкс припадна. Лоренцо хленчеше.

Веднага бе извикан лекар и всички застанаха според ранга си: най-напред Пит — той даже и на Хеда не отстъпи реда си, — след него свестената Хеда, Лоренцо, а след него всички други артисти на опашка. Амбулаторният преглед бе открит в кабинета на Пит.

Лекарят прегледа внимателно всички, но не намери никакви органически заболявания. Той неопределено клатеше глава и вдигаше рамене. Всички органи са здрави. Като че ли всичко е в ред. Само при мистър Пит докторът намери затлъстяване на сърцето, нещо неизбежно при такава пълнота.

— Трябва да се лекувате от затлъстяване. Диета, гимнастика, разходки…

— Опитах. Не помага — безнадеждно отговаряше Пит. — Дали не ме е отровил на вечерята с нещо Престо? — Лекарят протестиращо махна с ръка. — Нищо чудно — продължи Пит. — Обърнете внимание: пълнеят, слабеят, растат и се смаляват на ръст всички, които бяха на вечерята на Престо.

— Но на медицината не са известни такива отрови — отговори лекарят.

Мистър Пит не се задоволи от съветите на лекаря и след няколко дни свика консулт. Но и консултът не го утеши. Посъветваха го да отиде на бани и да постъпи в специална лечебница, където лекуват от затлъстяване.

Мистър Пит се интересуваше как се чувствуват Хеда Люкс и Лоренцо и им се обади по телефона. Хеда Люкс отговори с прекъсван от сълзи глас, че тя продължава да расте и че не успява да преправя роклите си.

— С какво ще свърши всичко това? За снимки и дума не може да става — говореше тя, хълцайки. — Ако върви все така, скоро ще могат да ме показват по панаирите.

— Вие също не можете да си представите как съм се изменил — хъркаше Пит. — Не мога вече да сядам в креслото и седя на три стола. Тялото ми прилича на пихтия. Както си говоря, и заспивам, души ме тлъстината.

Мистър Пит не можа да познае гласа на Лоренцо по телефона. Лоренцо говореше с такъв пронизително тънък глас, че Пит два пъти попита кой говори с него. Лоренцо си имаше своята беда. И — което беше от всичко най-лошо — измени се лицето му: горният край на носа хлътна, връхчето пък стана широко и се издигна, ушите щръкнаха, устата стана голяма.

— Аз приличам на жаба — пищеше Лоренцо. — Престо ме е омагьосал!

— И аз казвам същото. Но как е могъл да направи това?

— Може би му е помагал доктор Цорн, при когото Престо се е лекувал.

— Цорн! — извика Пит. — Дали е помагал на Престо да ни омагьоса, не зная, но Цорн може да ни помогне! И никой освен Цорн. Как не се сетих по-рано за него! Ей сегичка ще му позвъня по телефона. Отиваме при него!

МИШЕЛОВКАТА

Към лечебницата на доктор Цорн се приближаваше странен кортеж. Цяла върволица автомобили караше във владенията на Цорн необикновени уроди, също като че ли се преселваше пътуващ цирк. Мистър Пит едва сместваше своето подпухнало кълбообразно тяло в каросерията на огромен автомобил. Мис Люкс стърчеше над всички. Затова пък Лоренцо, който бе изгубил цялото си великолепие, съвсем не се виждаше. Той бе станал толкова малък, че главата му не се подаваше над каросерията на откритата кола. В един автомобил, пътуваше страшно чудовище — многообещаващ млад актьор с признаци на акромегалия.

Новите пациенти бяха бързо настанени из вилите на лечебницата.

Както навсякъде, на прегледа при доктор Цорн мистър Пит беше пръв.

Цорн съобщи на мистър Пит много интересна новина. В навечерието на злополучното угощение някой откраднал от лабораторията му бурканите, в които се пазели препаратите от различни жлези. Сега мистър Пит вече не се съмняваше, че всичките техни злополуки са работа на Престо, който очевидно по такъв своеобразен начин е искал да си отмъсти на всички, които така лекомислено се бяха отдръпнали от него. — Но има ли надежда за излекуване? — попита мистър Пит.

— Пълна — уверено отговори Цорн. — Достатъчно ще бъде да се въздействува на мозъчния ви придатък и вие бързо ще започнете да намалявате на тегло.

И Цорн се оказа прав. За три седмици Пит изгуби една трета от теглото си, при което Цорн заяви, че „засега пуснахме само водата, но до тлъстините още не сме стигнали“.

Въобще грижите с мистър Пит бяха най-малко. Неговата болест лесно се поддаваше на лечение. Много по-сложна беше болестта на Лоренцо и Хеда Люкс. Лоренцо бе станал толкова мъничък, че когато стоеше до Хеда Люкс, можеше да се вземе за неин син.

— Вие не се тревожете — каза Цорн на Хеда Люкс, — има и по-високи хора. Най-големият ръст, точно известен на науката, е двеста петдесет и пет сантиметра. Наистина руският великан Махнов, казват, бил още по-висок и е достигал двеста осемдесет и пет сантиметра.

— Аз ще бъда щастлива само тогава, когато ми възвърнат моя ръст.

— Добре, ще се постараем да ви възвърнем вашия предишен ръст — успокои я Цорн.

Най-много главоболия на Цорн създаваше Марра. Той съвсем падна духом, плачеше, капризничеше като дете, молеше, искаше, заплашваше със самоубийство. Цорн употреби много усилия, за да го утеши.

Останалите болни от киностудиото покорно очакваха съдбата си. За болшинството от тях лечението при Цорн беше недостъпно на собствена сметка и те много се радваха, че Пит бе взел разходите върху себе си, като обяви, че „после ще се разберем“. Пит не можеше да допусне да се изхвърли и втори незавършен филм.

Поотслабналият мистър Пит увещаваше Лоренцо и Люкс да си останат такива, каквито ги бяха направили „отровите“, поставени им от Престо във виното.

— Вие ще предизвикате не по-малък фурор от този, който правеше старият Престо. — Пит им обещаваше милиони и Лоренцо вече бе започнал да се колебае. Но като погледна Люкс, се отказа от съблазнителното предложение.

Лечението продължаваше и всички малко по малко започнаха да приемат предишния си вид. Хеда Люкс намаляваше на ръст, малчуганът Лоренцо очевидно подрастваше, а Пит бе дошел вече почти до обикновената си пълнота. Всички започнаха да говорят за скорошно заминаване.

Само няколко дни преди тяхното изписване в лечебницата пристигнаха нови болни: съдията, прокурорът и губернаторът. Но в какъв вид! Прокурорът бе станал малчуган подобно на Лоренцо, съдията — затлъстял като мистър Пит, а губернаторът приличаше на истински негър. А да бъдеш негър в Америка, съвсем не е весело и особено за губернатора. Той бе понесъл куп всевъзможни неприятности, докато се добере до Цорн.

На губернатора се наложи да се запознае с всички прелести на джимкроуизма3.

Възмутените от дързостта на „негъра“ пътници едва ли не изхвърлиха губернатора от прозореца, когато той се появи във вагонресторанта. На гарата също така станаха ред стълкновения. В тези горчиви минути в главата на губернатора започнаха да се въртят даже необикновените за него мисли, че американските закони за негрите може би не са чак толкова справедливи и хуманни и че вероятно би трябвало да се отменят.

Той ужасно се страхуваше да не би да остане негър за цял живот. Не пускаше никъде двамата си предани слуги, пред очите на които постепенно се бе превръщал в негър, и при всички стълкновения и недоразумения те свидетелствуваха, че губернаторът не е негър. Да, Престо бе причинил голяма неприятност на губернатора, като го бе накарал да поживее малко в негърска кожа. Губернаторът няколко пъти на ден правеше горещи бани, насапунисваше се и ожесточено се търкаше с изтривалка, но кожата му не избеляваше. Извиканият лекар намери, че кожата на губернатора не е почерняла отгоре, а има тъмна пигмент на окраска, както на негрите.

Мистър Пит, като изслуша печалните истории на новите болни, заяви, че очевидно и те са паднали жертва на отмъщението на Престо.

— Но как е могъл той да направи това? — недоумяваше губернаторът.

— Той е успял да подкупи слугите и те са сипали прах в питиетата — изказа предположение Цорн. — Всичко това е работа на хипофизата — на мозъчния придатък. Хипофизата отделя особено вещество, което има любопитно свойство. Нищожно количество от това вещество, инжектирано в кръвта, предизвиква разширение на клетките, съдържащи багрилно вещество. Още преди няколко години ите правеха такъв опит: инжектирваха тъмен екстракт в кръвта на светлокожа жаба и кожата на жабата започваше много бързо да тъмнее. Жабата ставаше негърка.

Губернаторът направи гримаса, сравнението не му хареса. Тия и са способни да поставят губернатора на една дъска с някаква си там светлокожа жаба!

— Хипофизата оказва въздействие и върху цвета на човешката кожа — продължи Цорн. — На вас сигурно ви е известно, че по лицето на бременните жени често се появяват петна. Появяването на тези петна се намира в пряка връзка с циркулирането в кръвта на хормон от задния дял на хипофизата, който предизвиква това потъмняване.

От минута на минута става все по-лошо! Сега пък госравняват с бременна жена! И за да прекрати тези неприятни научни обяснения, губернаторът запита:

— А лечението?

— Въздействие на същата тази хипофиза.

— Е, въздействувайте й тогава! — възкликна губернаторът с такъв жар, като че ли хипофизата беше смъртният му враг.

— Все пак не разбирам каква цел е преследвал Престо — пропищя прокурорът. Той седеше в креслото и замислено гледаше своите къси крака, които не стигаха до пода. — Нима само отмъщение?

— Какво още може да бъде? — попита губернаторът. Всички замълчаха.

Мистър Пит, който беше по-умен, изказа предположение:

— А дали това няма някаква връзка с вашето законодателно предложение в Конгреса и вашето публично изказване, осъждащо изменението на външността при възрастни хора?

Прокурорът гледа известно време въпросително и с недоумение мистър Пит, а после се плесна по челото.

— Хиляди дяволи! — запищя той. — Вие сте прав. Престо ни пъхна в та, която аз със собствените си ръце готвех за него! Той принуди всички ни да извършим същото престъпление, в което ние обвинявахме него — изменение на външността, на лицето. И какво ли ще стане, ако Конгресът приеме моя законопроект? Сам аз настоявах законът да има обратно действие.

Губернаторътнегър изпъшка. Той също разбра хитрия ход на Престо. Безизходно положение! Колкото и да е голямо изкуството на Цорн, те може би все пак ще се различават малко от предишния си вид. А ако лицата им се изменят, законът ще трябва да се приложи и към тях и тогава губернаторът, прокурорът, съдията, Пит, Люкс, Марра ще бъдат лишени от имущество, ще бъдат разорени…

— Остава ни само едно — изхърка дебелият съдия, — или да се откажем от лечението…

— В никакъв случай! — — възкликна губернаторът. — Да остана негър за цял живот? Никога! И после нали ние вече, все едно, изгубихме лицето си, макар и неволно. Аз не искам да подхвърлям своята съдба на каприза на съдебната казуистика!

— Ясно! Остава ни само едно — заключи прокурорът. — Необходимо е нашият закон незабавно да се изтегли. Още по-вече, че не един милионер вече промени лицето си. Аз също не помислих някак си за това по-рано. И имуществените права на Престо ще бъдат възстановени. Какво да се прави? Той ни надхитри.

Така завърши това съвещание и Цорн се залови за лечението.

Всички болни бяха на път към пълно оздравяване. Мис Люкс се смали до нормалния си ръст и възвърна предишната си красота. Подрасна и Лоренцо. Но той бе огорчен от това, че носът му като че ли бе станал малко по-дебел от преди. Той се страхуваше, че не ще може да се доснеме в започнатия филм и че въобще публиката няма да го познае. Обаче скоро изчезна и този му недостатък.

Всички болни решиха да се изпишат в един ден. Цорн одобри това решение. Той можеше да проверява резултатите от лечението чрез взаимно сравнение; при това нищо не пречеше на излекуваните да постоят още няколко контролни дни, за да се провери трайността на постигнатите резултати.

Най-после настана и този многоочакван ден. Всички излекувани от групата „пострадали от Престо“ се събраха в пушалнята. Макар че Цорн беше косвено виновен за техните злополуки, болните сърдечно му благодариха за успешното изцеряване. Особено прочувствена реч произнесе губернаторът, който беше безкрайно радостен за своето превръщане от негър в бял човек.

На път за дома си той с удоволствие заповяда да изхвърлят един негър, който бе имал дързостта да влезе във вагона за бели.