Човекът, който намери своето лице

НА ИЗУМРУДНОТО ЕЗЕРО

Престо седеше на едно буренце под сянката на стар бор, пушеше лула и четеше Уолт Уитман. „Това е интересно“ — помисли Тонио Престо. Извади стилото и бележника си, седна на тревата и като превърна дъното на буренцето в писалищна маса, започна да записва:

„Ще си признаете, че за острото око всички тия градове, гъмжащи от безлични карикатури, сакати, безсмислено кривящи се шутове и уроди, се представят като някаква безрадостна Сахара…“

— Нищожни гротески, сакати, шутове и уроди!… Ето материал! Това е може би по-хубаво и от уродчето Престо! — възкликна Тонио. Той искаше да продължи да записва, но младият сенбернар Пип, като чу гласа на стопанина си, умолително залая. Той клечеше срещу Тонио, тъпчеше от нетърпение с предните си лапи, въртеше глава и повдигаше ту едното, ту другото си ухо. Престо се усмихна.

— Няма вече. Това е всичко! — каза Тонио. Всяка сутрин той гощаваше Пип с остатъците от закуската си.

Пип отривисто залая, рипна и започна да скача около Престо. Подканяше го за разходка. Това беше един удивително умен пес. Пип обичаше сутрин, след закуска, да ходи с Престо на Изумрудното езеро. Тонио хвърляше въдица, а Пип впиваше очи в тапата. Когато рибата кълвеше, той започваше да трепери и да скимти. Първия улов получаваше той. Понякога Престо носеше уловената риба до близкия горещ гейзер и като спускаше мрежата в кипящата вода, вареше я и си приготовляваше втора закуска. Към това хрумване Пип се отнасяше неодобрително; той не можеше да победи страха си пред клокочещия, съскащ, издишващ пара гейзер и не се приближаваше до него.

Престо погледна Изумрудното езеро, синеещите се в далечината планини, после книгата и бележника си и най-после бялата къщичка на пазача. Прозорчето и вратата й бяха отворени. Елен още разтребваше стаята му.

— Не, Пип, днес няма да дойда с тебе на разходка. Щелегна ей тук под бора и ще гледам небето — каза Престо.

Пип шумно въздъхна. Той знаеше привичките на Престо: легне ли под бора, свършено е — никъде няма да иде. Пропадна утринната разходка.

А Тонио Престо за неудоволствие на своя четирикрак приятел често с часове лежеше под бора. След необикновените вълнения през последно време той се нуждаеше отпочивка, макар че беше дошъл тук не за да почива.

Особено безпокойни бяха последните дни пред прощалната, вечеря, така паметна за всички участвували в нея.

Още през време на съдебния процес към Престо се обръщаха най-големите американски юристи, предлагайки му своята помощ. Официално да представляват Престо пред съда по обикновения ред те не можеха: за това бе нужно нотариално пълномощно. А Престо се намираше в положение на недееспособен. Съдът не би приел такова пълномощно. Затова адвокатите предлагаха само неофициално, задкулисно въздействие върху чиновниците и съдиите. Най-добрият начин за това бяха парите и личните връзки на адвокатите. Престо бе лишен от пари — всеки случай не можеше да разполага с тях, — на имуществото-му бе наложена възбрана. Крупните адвокати имаха собствени пари, можеха да прибягнат и към заеми. Техните разходи за негласно въздействие не можеха да се пресметнат и те можеха да представят надути сметки. При това за риска те искаха от Престо чудовищни хонорари. Тонио се колебаеше.

Няколко дни преди паметната вечеря го бе посетил частният секретар и помощник на знаменития нюйоркски адвокат Пирс. Пирс някога беше член на Върховния съд, но-после смени своята почетна длъжност с по-доходна, като премина в адвокатурата. Той се считаше за най-крупния юрист законовед в страната. Главното бе, че той беше запазил личните си връзки с всички най-видни съдебни деятели. Той нямаше нужда да търси клиенти — те сами идваха при него. Но Пирс вземаше дела само за милионни искове и наследства, при което повечето от тях възлагаше на своите многобройни помощници. Това беше търговско предприятие на широка нога и Пирс бързо бе натрупал крупно състояние. И ето сега знаменитият адвокат бе изпратил свой пратеник при Престо, уж че го е заинтересувало сложното дело. Впрочем това никак не попречи на Пирс да постави на Престо такива условия, които Тонио в душата си нарече грабителски. Състоянието на Престо трябваше да се стопи едва ли не наполовина. Няколко дни Престо води преговори с представителя на Пирс, който се съгласяваше само на незначителни отстъпки. Съвсем омаломощен от ловкостта на адвоката, Престо бе принуден да приеме всички условия и да подпише всевъзможни договорни задължения, включително и полици. Какво да се прави? Вълчи закон: върху ранения се нахвърля цялата глутница. Все пак Пирс е по-благороден от другите: оставя нещичко и за Престо. И при това делото се намира в сигурни ръце. Това, което ще направи Пирс, не може да го направи нито един адвокат в Щатите. Казват, че не е имало случай Пирс да изгуби дело, с което се е заел.

Сега Престо можеше да се занимава с другата, не по-маловажна работа, която искаше пълно уединение.

Доктор Цорн, преди да започне лечението, бе казвал на Престо:

— Вие още не сте видели истинското си лице, такова, каквото то би трябвало да бъде, ако още от детинство не ви е обезобразила болестта.

Престо бе видял своето истинско физическо лице, но за него сега вече не подхождаше маниерът за игра на урода Престо, както не подхождаше старата дрешка на джуджето на новото тяло. Новото лице, новото тяло изискваха и ново вътрешно-съдържание, нови цели в живота, нови прийоми на творчество-в изкуството. Престо се бе убедил в това от разговорите си с Пит, Хеда Люкс и другите. Въпросът се оказа по-сложен, отколкото той очакваше. За новото си физическо лице той трябваше да си намери и ново лице на артист, нов репертоар, нови роли. Над това трябваше сериозно да се помисли, размишленията изискват съсредоточаване, а за съсредоточването е необходимо пълно уединение.

„Така в желанието си да намери своето лице се е уединявал и Буда отначало в гората от мангови дървета край брега на река Анома, а после в девствените лесове на Урувелите. Къде да намеря такива гори?“ — мислеше Престо.

Той дълго избира къде да отиде. Припомняше си уединените места в своята обширна родина, планините, горите, пустините. Те не бяха малко. Но да се завира твърде далече в затънтени краища не струва: трябва да следи хода на делото. Може би адвокатът ще има нужда от някакви справки. На Пирс, разбира се, Престо ще съобщи адреса си, но само на него, и то при най-строга тайна.

И изведнаж той си спомни за Йолстоунския национален парк. Парк, територията на който надминава територията на Белгия! Има къде да се уединиш! Там ще се намерят затънтени кътчета, в които туристите не надзъртат. Той ще се установи не в хотел, а ще наеме стая при някой пазач или горски стражар. Отлично! При това и ще види този прославен парк, това световно чудо. Вечно зает с работа, вечно бързащ, Престо не бе имал време да посети знаменития парк. Сега ще погледа, ще се поразвлече малко с пътуването — това е много необходимо, — а после ще се уедини в горичката от мангови дървета и ще размишлява за съдбата си.

И Тонио активно се зае с приготовленията за пътешествието. Накупи книги, пътеводители на Йолстоунския парк, много книги по кинематография, литература и даже философия. С много неща имаше да се справя. Той състави маршрута си много внимателно, като променяше средствата за придвижване, за да заличи по-добре следите си. И в онзи час, когато поканените на вечерята гости допиваха последните си чаши и викаха излезлия кой знае къде домакин, Престо беше вече далече от тях.

Колкото и подготвен да беше Престо от пътеводителите и книгите, той все пак остана поразен, като видя Йолстоунския парк. Природата сякаш бе събрала тук всички причудливи форми, всички контрасти, всички багри всичко, което можеше да учудва, да очарова. Планини, клисури, водопади, езера, гори се сменяха едно след друго като в калейдоскоп. Водата на горещите извори изхвърляше навън частици вар, които, като изстиваха, се втвърдяваха и образуваха цяла система тераси, сякаш издялани от мрамор. Тези тераси, ту тесни, ту широки бяха обградени с висулки и фантастични дантели от сталактити. Съвършено белите тераси се сменяха със светложълти, розови, сини, зелени, кафяви… Особено силно заинтересува Престо една висока тераса, която се наричаше Кухнята на дявола. Това беше тъмно пространство, в което се чуваше глух тътнеж. Като черни парцали хвърчаха наоколо прилепи и почти докосваха Престо и шофьора с крилете си… И изведнаж нова декорация — Златната врата от лава, боядисана в златистожълт цвят, Лебедово езеро, дива планинска местност със снежни върхове. Дали тук да се установи? Не, много сурова картина. По-нататък! Басейнът на гейзера Герис и горещите извори на Черния мърморко, Човек на минутата, изхвърлящ струя всяка минута, Постоянният, изригващ през двадесет минути. По-долу — разноцветни кални извори, розови, жълти, бели…. Тези извори с шум изхвърляха гореща вода и тя падаше на земята във фантастични каскади. По-далече от тоя шум!….

Тюркоазната водна колона с необикновена синевина и прозрачност се отразява в огледалната повърхност на Призматичното езеро. Наоколо — множество гейзери и горещи извори, мънички планински езера, изумрудни поточета с водопади… Ето причудливия по форма гейзер Улей, ето Устничка, Лъв. А по-нататък, всред скалите, преливащо в топази и рубини, лежи Изумрудното езеро. То очарова Престо. Наистина и тук както навсякъде се виждаха хотели за туристи, къщички с бензинови колонки за обслужване на автомобили, забавни павилиончета с разхладителни напитки ту във вид на огромни шапки-бомбетасвоеобразна реклама на фирма за шапки, — ту във вид на будистка статуя, ту в стил на китайска беседка. И навсякъде натрапчиви реклами — по стените, по оградите, по крайпътните дървета и даже по скалите. Тези реклами за зъбни пасти, тиранти, бръсначи, патентовани лекарства обезобразяваха тези най-красиви в света пейзажи. Но по-далече от стария път се виждаха и още съвсем незасегнати места.

Престо забеляза в далечината една самотна къщичка, скромна колиба на склона на планината. Към нея водеше тясна, обраснала с трева пътека, по която едва можеше да мине автомобил. Вероятно жилището на пазача. Ето какво му трябва. Престо заповяда на шофьора да кара към къщичката. Той неохотно се подчини — колата ще се разбие.

Но изкачването на височината мина благополучно. Само на едно място гейзерът, които се намираше до самата пътека, опръска колата и седящите в нея с жълти горещи кални капки.

Беше надвечер. Слънцето вече се спускаше зад върха на планината. Изумрудното езеро, приело оттенъка на залеза, играеше с цветовете на седефа. Престо даже неволно въздъхна — такава красота! Дали тя няма да го отвлича от размишленията? Нищо, и към красотата се привиква, както към всичко.

На Престо му провървя. Стопанинът на къщичката седеше на един пън и пушеше с къса лула. Той беше с карирана риза с отворена яка, запасана в кожения панталон, а на краката си имаше високи ботуши. Така по-удобно се ходи из бодливите храсталаци. Той беше без шапка. Косата — прошарена. Дълго, малко изморено лице, мустаци, брада. Той спокойно наблюдаваше приближаващия автомобил.

Престо поздрави стопанина и излезе от колата. Той би искал да наеме една-две стаи. В хотелите е много шумно, а на него му е необходимо да си отпочине и да поработи малко над една своя книга. Той е журналист и малко писател. Смит, Адам Смит…

Старецът изпитателно гледаше Престо. Много от туристите, които искаха да прекарат по-евтино, се обръщаха към парковите пазачи с молба да се настанят у тях. Всеки такъв турист измисляше разни причини, защо именно в хотела му е „неудобно“.

Администрацията на парка се отнасяше неодобрително към това, дето туристите квартируваха у пазачите. От това страдаха интересите на хотелиерите. Затова служащите в парка, колкото и да им се искаше да припечелят нещичко, само в редки случаи приемаха квартирантитуристи под форма на роднини или приятели.

Престо забеляза, че пазачът се колебае и побърза да каже:

— Аз ще ви платя толкова, колкото биха ми взели в хотела… даже и повече.

— Но при мен вие няма да намерите тия удобства — възрази пазачът, очевидно предавайки се.

— Аз не съм придирчив. Маса, стол, легло, обикновен обед, повече нищо не искам — каза Престо. — Нужна ми е само тишина, а тук, струва ми се, е тихо.

— Да, ако не се смята шумът на гейзерите. Но към него скоро се привиква и после не се забелязва. Какво пък, разгледайте.

Стопанинът въведе Престо в къщата. Това съвсем не беше толкова малка къщичка, както изглеждаше отдалече. В нея имаше три стаи. Едната от тях твърде голяма, — кухня, имаше даже и баня. В малката стаичка, която стопанинът показа набързо, Престо забеляза креват с балдахин, тоалетна масичка с огледало и малки женски чехли. В стаята на стопанина имаше тясно легло, доста голямо бюро, шкаф с книги. По стените висяха добре препарирани птици и един барометър. Над бюрото, в овални рамки, бяха портретите на Дарвин и Хегел, нещо, което немалко учуди Престо.

— Тук ни е нещо като гостна и парадна столова — посочи стопанинът към голямата стая, — но обикновено обядваме в кухнята.

— Голямо ли е семейството ви? — попита Престо с известен страх.

— Аз и племенницата ми — отговори стопанинът. — Ето, тази стая мога да ви предложа.

Прозорците и вратата излизаха към цветарника, а на хълма растяха борове. Престо хареса стаята и договорът бе сключен, куфарите внесени, а шофьорът освободен.

— Щом се върне Елен, ще подреди стаята ви. А дотогава хайде да отидем в кухнята, аз ще приготвя чай. След пътя навярно ви се пие.

— Много сте любезен, мистър…

— Извинете, че още не съм ви казал името си: Джон Бари. През време на чая Бари разказваше на Престо колко биволи има в парка, колко елени, сърни, мечки, какви птици живеят. С много от обитателите на парка Бари живеел в дружба — някои от мечките вземали даже хляб от ръцете му. После той започна да разказва за дървета, за необикновени растения и не само за Йолстоунския парк. Туй или онуй от разказа беше вече известно на Престо от справочниците и пътеводителите — за гигантската височина и дебелина на секвоята, за това, как на един пън на секвоя имало пиано, седели четирима музиканти и оставало място за още шестнадесет танцуващи двойки, как на друг пън била поставена къщичка, в която се намирала печатница, където печатали „Известия на дървото-гигант“. Как за парижката изложба през хиляда и деветстотната година американците направили от секвоя най-голямата в света дъска и тази дъска така си и останала в Америка, защото нито един параход не се наел да я превози в Европа цяла.

Подобни истории се разказваха от всички гидове на жадните за „колосални мащаби“ американски туристи. Но Бари беше прост пазач и неговите знания, неговата правилна литературна реч учудваха Престо.

— Знаете ли историята с името на секвоята? — запита, усмихвайки се, Бари. — Между индианските вождове имало-един, когото наричали Секвоя. Но ще сгрешите, ако помислите, че той е бил дивак, размахващ томахавка, ловец на скалпове. Той бил много културен човек, изобретател на индианската писменост. Именно в негова чест индианците нарекли дървото секвоя. Американските секвои са били открити от ите преди около сто години и наречени калифорнийски борове или мамонтови дървета. Мамонтови може би затова, че сухите клони на старите секвои напомнят мамонтови зъби. Първият изучил секвоята ботаник англичанин пожелал да увековечи името на английския герой пълководец Велингтон и в негова чест нарекъл дървото „Велингтония гигантея“. Но американците се обидили, запротестирали: тяхно, американско дърво да нарекат на името на англичанин, при това на генерал! И американските ботаници нарекли дървото на името на своя национален герой Вашингтон: „Вашингтония гигантеа“. Обаче по-късно станало ясно, че и едното, и другото име е неправилно, тъй като новото дърво представлявало от себе си нов вид, но не и нов род. Затова напълно заслуженото название „Гигантеа“ можело да бъде поставено, но родовото название трябвало да бъде друго, такова, каквото си е имало вече по-рано известното дърво от този род — „Секвоя семпервиренс“ — вечноживееща секвоя. Така вождът на индианците победил националните герои на Англия и Америка. Тази история гидовете немного охотно-разказват на туристите американци и англичани, за да не оскърбяват националното им самолюбие.

— Мистър Бари! — не издържа Престо. — Вие толкова много знаете. Защо служите като пазач, а не сте взели в краен случай място на гид?

— Именно затова, че много зная — отговори с печална усмивка Бари. — Пък и като пазач е по-спокойно. Трябва да бъдем благодарни на съдбата и за това.

— Но вие сте образован човек! — горещеше се Престо.

— Аз само тъй, пред вас, пред чужденеца съм се разприказвал. — И като помълча, Бари попита: — Вие да не сте от Гарднеровия вестникарски тръст?

— Не, не! Можете да бъдете напълно откровен с мене! — побърза да го успокои Престо.

— Да, аз имам висше образование — каза Бари. — Биолог. Бях учител, но ме изгониха поради свободомислие…

Престо си спомни за портретите на Дарвин и Хегел и разбра в какво се състоеше свободомислието на този умен, високообразован учител.

Още една област на живота, която не се допущаше в кино-студиото на Пит! Сценаристите, и да чуеха за такива жизнени драми и конфликти, не се интересуваха от тях поне заради това, че господарите на кинопредприятията се бояха от подобни теми като от огън.

„А впрочем защо да не е сюжет? Да вземем дори «маймунския процес»!“ — помисли Престо.

— Администрацията на парка даже и не подозира, че аз имам диплом от Харвард колеж — продължи Бари.

— Харвард колеж! Зная. Как да не го зная. Най-старият университет в Щатите — каза Престо. — Но вие, мисля, не леко поминувате, а и не сте сам?

— Какво да се прави? Елен е сираче. Дъщеря на покойната ми сестра. В града не може да й се намери работа. Опитах се, но безуспешно. Тя ми води домакинската работа. Когато се случи, работи и нещо странично. Обещават й място на миячка на съдове в един хотел. Домакиня ми е тя! — каза той с любов и като погледна стенния часовник, добави вече с известно безпокойство: — Нещо позакъсня, вече съвсем се мръкна.

В същия момент зад прозореца се чу весел кучешки лай и както се стори на Престо, детско гласче: — Мирно, Пип! Лудньо!

— Ето ги и тях! — радостно възкликна Бари.

След минутка през широко отворената врата се втурна куче, запрегнато в малка количка, и се спря срещу стопанина си, като весело лаеше и махаше опашка. След кучето влезе млада девойка. Кестенявите късо подстригани коси й придаваха момчешки вид. С набитото си око на артист Престо обгърна нейната фигура. Среден ръст, безупречна снага, здраво, подвижно тяло. Момичето имаше проста бяла блузка с ниско изрязано деколте и къси ръкави, къса карирана пола. Голи загорели крака, обути в сандали. Загоряла, почти бронзова кожа на южнячка. Лицето й не можеше да се нарече напълно красиво — малко вирнат нагоре нос, пълни и някак по детски извити устни, жив и умен поглед на кестенявите й очи, — но в това лице имаше оная миловидност, която привлича повече от красотата. Във всяко нейно движение се чувствуваше излишък на сила и жизненост. Тя влезе задъхана от бързото вървене и възкликна, обръщайки се към кучето:

— Безобразник! Едва ли не обърна количката… Купих брашно, захар… — Тук тя видя Престо и без да се смущава ни най-малко, каза: — Здравейте, мистър. Добър вечер! — като че тя отдавна се познаваше с него.

Престо усмихнат й се поклони.

Това неочаквано появяване на впрегнатото в количката куче напомни на Престо за цирковата сцена през неговите младежки години. Изведнаж му стана радостно и весело.

А момичето подвикна на кучето:

— Стой мирно! Ей сега ще те разпрегна! — и започна да сваля от количката торби и пакети.

— Но запознай се с госта както трябва де! — каза Бари, ласкаво гледайки девойката.

— Ай, наистина. Все това бързане… Извинете! — възкликна тя, малко посмутена. — Само да освободя Пип от хамутите, че инак пак ще направи бели.

Момичето бързо сне хамута. Пип разтърси глава, зашляпа с уши и като въртеше опашка, легна до вратата.

— Това е нашият квартирант. Мистър Адам Смит — представи го Бари. — Моята племенница, Елен Кей.

— Аз вече се досетих — каза Престо, като стисна малката ръчица. При това той почувствува, че дланите на Елен бяха корави.

„Навярно немалко е принудена да се занимава с груба работа, горкичката“ — със съчувствено съжаление помисли Престо.

И сякаш в потвърждение на това Бари каза на момичето:

— Прибери продуктите, Елен, и по-скоро измий пода в гостната, постели леглото, постави умивалника.

— Моля ви се, не се безпокойте! — възкликна Престо Вие само ми дайте бельото, аз сам ще си подредя леглото, а другото може да стане и утре. Вече е късно, а мис Кей навярно е уморена.

— Уморена? — с учудване и даже с обида повтори момичето. И започна с такава бързина да прехвърля продуктите от количката в шкафа, че Престо се смая.

„Ама че живот кипи в това момиче!“ — помисли той, като неволно наблюдаваше движенията й. Малко бързичък темп за киноснимки, но колко непринудена грация има в тези прости движения! Това, което киноартистите постигат с голям труд, след безконечни режисьорски дресировки и стотици метри похабена лента, при нея излиза естествено и тя даже не подозира за това, мислейки за красотата на своите движения не повече от едно игриво котенце.

Не изминаха три минути и продуктите, и количката бяха прибрани.

— И още нещо! — каза девойката, като че ли продължаваше някакъв спор: — Наричайте ме само Елен. Аз още не съм пораснала до мис Кей.

Девойката го погледна почти сърдито и отиде в гостната. А след минута тя вече домакинствуваше там, разместваше мебелите и си пееше песничка.

— Отлична домакиня си имате! — каза Престо.

— Да. Аз вече ви казах, че тя ми е добричка — отговори Бари, видимо горд със своята племенница. — И колко е способна! От нея би излязло нещо, но… — Лицето на Бари помръкна.

Престо го разбра, поиска да го утеши и каза:

— Е, още не е късно, та тя е почти момиченце.

— Не е чак толкова малка, колкото изглежда. Скоро ще навърши осемнадесет. А аз не можах да й дам даже завършено средно образование…

И те замълчаха, потънали всеки в своите мисли.

ЕВРИКА

Така стана заселването на Престо в дома на Джон Бари.

Сутрин Тонио се занимаваше с четене и размишления. Той четеше книги по историята на американското кино, мислеше за лицата и маските на знаменити артисти и търсеше свой път, свое ново оригинално лице. А вечер беседваше с учения пазач и неговата племенница.

Елен отначало малко странеше. Но Престо бе донесъл със себе си много нови книги. Елен прояви към тях най-жив интерес. След няколко дни тя вече спореше с Престо върху прочетените романи и го учудваше с точността и оригиналността на своите забележки. Оказа се, че тя добре знае европейските класици и американската литература. Веднаж тя му рецитира монолога на Дездемона, а после представи сцена от безумието на Офелия. Престо беше поразен. Елен безусловно имаше драматически талант. „Какво ли ще бъде, ако я направя кино-артистка, своя партньорка в големите трагедии?“

А на другата сутрин Офелия се превръщаше в метачка, миячка на съдове, готвачка.

Щом Престо станеше, Елен се явяваше с ведрата, парцалите, четките, изгонваше него и Пип в градината и започваше да почиства стаите.

Легнал под бора на хълма, Престо крадешком я наблюдаваше. Това, разбира се, не беше хубаво. Но той се оправда ваше с това, че да наблюдава окръжаващите го хора е негов професионален дълг: всяко наблюдение може да му потрябва за работата.

Елен сдипляше късата си раирана рокля, стисваше я между коленете и като се навеждаше, започваше да мие пода. Като обираше паяжината и праха от тавана, тя цяла се изпъваше нагоре, като се отклоняваше малко назад. Позите й ежеминутно се меняха. Престо гледаше Елен и мислеше: „Ех, да би я видял Хофман! Той би бил във възторг от тези обрати. Никога не съм подозирал, че в простите, естествени трудови движения може да има толкова грация и красота. Удивително! А до какви хитрости, изкуствени пози, обрати и ракурси трябва да прибягват нашите знаменити артистки и кинозвезди, за да покажат в най-изгодна светлина своята фигура, красотата на линията на талията, бедрата, гърба, изящното краче, за да скрият природните недостатъци! Всичко това неизбежно сковава свободата на движенията им, прави от тях красиви автомати, манекени. Колко режисьорска работа е необходима, за да се придаде на движенията им естественост и простота!“

Престо си спомни как един режисьор бе карал една артистка десетки пъти да прави едно просто движение с крак и изхаби няколкостотин метра лента, докато получи това, което искаше. А при Елен „всичко върви, нито един жест не би отишъл напразно“.

„Не, от нея не бива да се правят офелии и дездемони. Би се наложило да я дресират, да я нагаждат към непривични. жестове, да я заставят да мисли за своите движения, и с Елен би се случило същото, както със стоножката от приказката на Уайлд, която свободно тичала, докато веднаж не я помолили да обясни как именно тя си мести краката, кой от тях поставя по-напред и кой по-после. Стоножката се замислила и… не могла да направи и крачка. Елен трябва да си остане такава, каквато си е. Значи, ще бъдат нужни и по-други сценарии…“ Размишленията на Престо бяха прекъснати от Елен. Тя погледна от прозореца и извика по-силно, отколкото изискваше разстоянието:

— Мистър Смит! Тая вечер в киното, дето е до хотел „Росети“, дават филм с Тонио Престо.

— Ще отидете ли? — попита Престо.

— Непременно! — отговори девойката. — В последно време рядко дават негови филми. Разправят, че изчезнал някъде или пък се е случило нещо лошо с него. Това би било ужасно!

— Вие обичате Тонио Престо?

— Че кой не го обича? — отговори Елен.

На Престо му беше приятно да слуша това, но следващите думи на момичето малко го поогорчиха:

— Всеки обича да се посмее, а той е толкова смешен. Аз направо го обожавам.

— И бихте се омъжили за него, ако той ви предложеше ръката си?

Елен се учуди на този въпрос.

— За него? Да се омъжа? — възкликна тя с погнуса и дори с известно негодувание, затова че са й задали такъв въпрос. — Никога!

— Защо? — запита Престо, досещайки се за отговора. Но се оказа, че Елен мислеше не само за грозотата на Тонио, но и за друго, което той не бе очаквал.

— Струва ми се, че това трябва да е ясно. Коя майка би искала да има деца уроди?

„Значи не самата грозота и уродливост са я отблъсвали и не за себе си е мислила тя, а за децата. Колко различно е всичко това от доводите и съображенията на Хеда Люкс! Какво здраво разбиране за брака!“ — помисли Престо и каза сякаш мимоходом:

— Но разправят, че той бил страшно богат.

— Никакво богатство не може да изкупи мъката на майката, която има нещастни деца! — отговори Елен. — Разбъбрих се с вас, а още не съм почистила.

— Мис Елен, а може ли и аз да дойда с вас на кино?

— Може! — милостиво отговори Елен вече от дълбочината на стаята.

В киното даваха филма „Престо-ковбоят“ — една от неговите най-ранни самостоятелни работи.

Седнал до Елен в тъмната зала, Токио гледаше на екрана и си спомняше за времето, когато се снемаше този филм. Името на Престо вече гърмеше. Собствениците на кинопредприятия се мъчеха да го примамят, журналистите следяха всяка негова крачка. Себастиан като зъл и неподкупен Цербер строго охраняваше входовете на къщата. А на територията на киностудията собственикът не пускаше никакви външни лица. И ето че веднаж, при постановката на една масова сцена с много статистиковбои, един досетлив журналист се изхитри да влезе на кон, в костюм на ковбой, в забранената зона и да се смеси с тълпата статисти. А там, използувайки една от почивките при киноснимките, се добра до Престо и се опита да го интервюира. Тази шмекерия разсмя Престо, но той все пак не отговори на нито един въпрос на журналиста, което не попречи на предприемчивия вестникар да напечата обширно интервю, обходило после всички вестници. Какво ли нямаше в това интервю! И за предполагаемата женитба на Тонио Престо за вдовицата милионерка мисис У., и за нов договор, който уж бил предложен на мистър Престо от най-голямото кинопредприятие: то му обещавало издръжка „три пъти по-голяма от цивилната листа на английския крал“, и за творческите планове на Престо, който пише сценарий за новия филм „Сътворението на света“ и ще играе ролята на Адам… Всичко това беше така нелепо, диво и невероятно, че Престо даже не написа опровержение. Но жадната за всякакви сензации американска публика няколко дни говори само за това интервю. Интересът към Престо нарасна още повече… А сега? Сега той е нищо, „табула раза“ — чиста, избърсана дъска, на която още не е известно какво ще бъде написано…

В зрителната зала избухваха дружни взривове смях. И Елен се смееше едва ли не най-много от всички.

Добре ли бе направил Престо, като бе изменил своята външност? Не беше ли това съдбоносна грешка?… Разтърсвана от смях, Елен се люшна и рамото й докосна рамото на Престо. И от това съприкосновение Престо някак си изведнъж почувствува тялото си младо, здраво. Между него и Елен — между него и жените от цял свят, между него и любовта, която така много му липсваше в живота — вече не съществуваше стената на уродливостта. Струваше си за това да се пожертвува много, даже славата. Сама славата не може да ти даде толкова щастие и наслада, както любовта! А славата може да се завоюва и повторно. Само да намери своето лице!

И даже тук, в киното, той продължаваше да търси новия си път. Комик ли е той, или трагик? Смях или сълзи трябва да изтръгва със своята игра?… Струваше му се, че се колебае само между тия два пътя, като не се решава по кой да тръгне. В подсъзнанието му имаше друга, сложна и напрегната работа…

Той бе излязъл от низините на народа. Прекара горчиво, гладно детство. Позна превратностите на съдбата, зависимостта на малкия човек от каприза на господарите на живота… Всичко това бе създавало своите симпатии и антипатии, бе правило подбор на жизнените явления. Мимолетните факти, уличните сцени, които му се бе случвало да наблюдава, прочетените в книгите случаи и мисли на други хора, като се мернеха в съзнанието му, се спускаха в тъмните дълбини на неговото подсъзнание и там се подхвърляха на обработка и систематизация. И когато се натрупваше достатъчно материал, когато всички тия откъслечни факти, мисли, впечатления се сливаха в едно цяло, те изведнаж изплаваха на повърхността на съзнанието като готово решение.

Именно това се случи с Престо в киното към края на филма. Той все още не можеше да обхване новата си мисъл във всичките й подробности, но главното вече бе намерено. Да, той бе намерил своето ново лице! Обхвана го такава радост, толкова вълнение, че той възкликна като Архимед, когато открил закона за относителното тегло:

— Еврика! Намерих!

Кинозалата се тресеше от смях и възклицанието на Престо се удави в шума. Само съседът му отдясно го изгледа с недоумение, а Елен го попита:

— Вие нещо изгубихте и го намерихте?

— Да! Всичко е наред! — отговори Престо и въздъхна с пълни гърди. — Намерих своето относително тегло! — произнесе той тихо.

Мъчителните колебания и размишления на новия Буда се свършиха. Той сякаш се бе родил отново. Никакви трудности вече не го плашеха занапред.

— Край! — каза със съжаление Елен, когато екранът угасна.

— Начало! — весело отвърна Престо. И на въпросителния поглед на Елен отговори: — Някакъв индийски мъдрец е казал, че всеки край е в същото време и начало — начало на нещо ново.

През целия път към къщи Тонио беше необикновено оживен и весел. Елен забеляза това.

— А аз не знаех, че вие сте толкова забавен — каза тя. — Буквално се преобразихте или като че ли намерихте портфейл, натъпкан с долари.

— И се преобразих, и портфейл намерих! — възкликна Престо. — Погледнете, Елен, какви чудни звезди, каква чудна нощ!

— Вие сте поет?

— Разбира се, поет. Искате ли да ви напиша стихотворение?… Елен! А нямате ли желание самата вие да играете в кино? Да бъдете артистка?

— Да играя в кино-о? Та аз и да ходя, не умея! — отговори девойката със смях.

— Ако можехте само да си останете такава, каквато сте си… Киноартистките получават много пари…

— Не, не искам да ставам киноартистка отговори Елен. — Те всичките са такива едни превзети. — И Елен така комично пошавна с рамене, подражавайки на салонните лъвици от висшето общество, че Тонио се разсмя.

— Вие, изглежда, сте едиствената жена на света, която не желае да стане киноартистка. А каква искате да станете. Мислили ли сте за своето бъдеще?

— Какво ще му мисля? То и без моето мислене ще си дойде — отговори девойката. — Ще настъпят по-добри времена, вуйчо отново ще получи учителско място, аз ще си намеря работа…

— После?

— После… После ще се омъжа и ще възпитавам децата си.

„Все същият оптимизъм на средния американец! Бедничката! Колко разочарования те очакват!“ — помисли Престо и каза:

— Да бъдат изпълнени желанията ви!

ЗАГАДЪЧНАТА РАЗХОДКА

Престо наистина като че ли беше преобразен. Елен с учудване наблюдаваше квартиранта си. По-рано Адам Смит сутрин лениво се търкаляше по тревата под бора или пък с часове седеше с въдица на брега на езерото. Сега квартирантът проявяваше необикновена енергия. Сутрин пишеше много писма в стаята си или правеше някакви извадки от книги и често ходеше до пощата, където получаваше кореспонденцията си до поискване. Тази кореспонденция през последните дни се е много разрасла. Квартирантът се връщаше с цели пакети писма и вестници. Веднъж, като почистваше неговата стая, Елен от любопитство погледна един лист хартия, изписан с бележки и цифри, и прочете:

„В целия свят има 52000 кинотеатъра с общо 21 милиона места.

Капитали, вложени в тези театри: 11 милиарда златни марки, 60% от тази сума се пада на Америка.

Инвестициите (вложените капитали) на Америка в киноиндустрията достигат два милиарда долара.

Стойност на филмите от 200 000 до два и половина милиона и повече долара всеки един.

В годината се изготвят 700 художествени филма.

Разходи и разноски по производството в проценти:

Заплати на артистите …………………… 25

Наем за помещения и пр… 20

Декорации …… 19

Заплати на режисьори, асистенти и оператори …

Сценарий ……

Разход по снимки от натура …… 8

Лента Костюми … 100

Разходът на една кинофабрика за седмица (Холивуд) е няколко милиона долара. За заплати на: 71 писатели, 31 директори, 49 «звезди», армия актьори, технически служещи…

Стойност на кинотеатъра — милион и повече долара.

Банката е господар на всички киностудии, на Холивуд, на двадесет и седемте хиляди кинотеатъра. Цензура на филмите cm банката.

Посещаемостта на киното в Америка е до 10 милиона човека на ден. Цените са от 25 цента до 2 долара и по-скъпо; за първи екран — от 2 долара.

Реклама — само вестникарската — 5 милиона долара.

П. П. Някои от тия цифри са остарели. Да се проверят новите данни…“

Да чете повече, Елен нямаше време, пък и не й беше интересно. Мистър Смит очевидно пише някаква работа по киното. Друг път Елен намери на масата случайно забравен от Тонио плик. На плика стоеше адресът на местното пощенско бюро, а писмото беше до поискване от мистър Антонио Престо. Елен бе поразена от това. Значи знаменитият Тонио Престо още съществува и очевидно живее някъде наоколо. Но защо разтвореният плик се намира на масата на мистър Смит? Това беше загадка. Може би Смит е близък роднина или приятел на Тонио Престо. Какво пък, това е възможно. Но защо мистър Смит никога не й е говорил, че лично познава Престо? На Елен неведнъж вече й бе идвала мисълта, че между Тонио Престо, когото тя великолепно познаваше от екрана, и техния квартирант има някаква неуловима прилика, независимо от това, че Смит е здрав, нормален млад човек, а Престо урод. Елен бе извънредно заинтересувана от своето откритие. Но не се реши да поговори за това нито с квартиранта, нито даже с вуйчо си. Не можеше да признае нескромното си любопитство — да чете чужди писма. Ореолът на тайната придаде на мистър Смит нов интерес в очите на Елен. Досега тя смяташе Смит за скромен журналист, несретник, който няма средства даже да се установи в хотел. И ето оказва се сега, че той има някакви много близки и тайнствени отношения със самия Тонио Престо. И може би само поради тия причини Смит се е настанил в скромната къщичка на пазача. Тя започна с усилено внимание да наблюдава квартиранта, така че в края на краищата той забеляза това и я попита:

— В последно време, Елен, вие не сваляте очи от мен. Да не сте се влюбила?

Девойката се смути, после като че ли даже се разсърди и отговори:

— Не съм и помислила. Така ви се струва.

— Какво ми се струва? Че сте влюбена в мене? Аз и не твърдя това. Но че вие някак си особено ме гледате, това е факт.

„Почакай ти, аз ще ти отговоря!“ — помисли Елен и каза:

— Може и да сте прав. Работата е в това, че вие някак си ми напомняте Тонио Престо.

Престо се смути на свой ред. „Дали не е прочела адреса на плика? Струва ми се, че го забравих веднаж на масата. Не, тя няма да направи това. Елен твърде малко се интересува от мен, за да чете книжата ми.“

— Ето какво било! — възкликна Престо, вече овладял се. — А вие си приличате като две капки вода с една моя позната… Имате голямо въображение. Та така може и да си въобразите, че аз съм самият Тонио Престо.

Елен се разсмя и възкликна:

— Е, въображението ми не е чак пък толкова голямо. Такива чудеса не стават.

Престо въздъхна с облекчение, но след този разговор стана някак си по-замислен и предпазлив в разговорите с Елен.

Настроението му отново се измени. Той очевидно нервничеше. Още по-често започна да ходи в пощенския клон. Елен често чуваше неговите нетърпеливи крачки из стаята. В градината той почти не излизаше.

В тия дни той очакваше окончателния отговор на адвоката Пирс по своето дело. Пирс вече бе съобщил на Престо, че след като губернаторът, прокурорът и другите участници в прощалната вечеря прибягнали към помощта на Цорн, то законът за лишаване на подобни лица от имуществени права е бил оттеглен. Цялата тази история беше измислена от хитрия Пирс. Именно неговите агенти бяха доставили на Престо чудодейните прахове на Цорн, като ги бяха получили кой знае по какви незнайни пътища — вероятно чрез подкупени слуги на Цорн. „Аз не се и съмнявах, че законопроектът ще бъде оттеглен — пишеше Пирс. — По такъв начин главното препятствие е отстранено и остава само формално да се установи идентичността на вашата нова личност с предишния Престо. Това няма да бъде трудно да се докаже. Победа е вече и това, че съдът призна вашето пълномощно за водене на съдебни процеси и с това все едно, че призна вашата дееспособност и правоспособност…“

Сега Пирс използуваше влиянието и връзките си съдът по-скоро да насрочи делото и „всичко да мине гладко“.

И ето дойде денят, който остана паметен за Престо и Елен.

ЗНАМЕНАТЕЛНИЯТ ДЕН

Сутринта в кухнята, където беше Елен, влезе пощальонът и каза:

— Приемете телеграма за мистър Антонио Престо. Елен изгледа изумена пощальона и отговори:

— Антонио Престо не живее у нас.

Пощальонът вдигна, рамене, погледна телеграмата и я подаде на Елен.

— Адресът е посочен точно. Ето, вижте сама. Елен прочете адреса.

— Да — каза тя, — адресът е нашият, но Антонио Престо не живее у нас. Очевидно телеграфна грешка. — И подаде телеграмата на пощальона.

Пощальонът я взе, още веднаж вдигна рамене и излезе. През прозореца го видя Престо и го извика:

— Ало! За кого е телеграмата?

— Антонио Престо — отговори пощальонът.

— Дайте я тука. Аз съм Антонио Престо. Пощальонът се приближи до прозореца с озадачен вид.

— Да… — бавеше се той. — Но на мен ми казаха, че в тази къща не живее Антонио Престо. И после… ако е този Антонио Престо, когото познава цяла Америка, то вие, мистър, не приличате много-много на него. И пощальонът въртеше в нерешителност телеграмата в ръцете си.

— Дайте, дайте! — с нетърпение възкликна Престо, протягайки ръка. — Вие сте доставили телеграмата на адреса, адресантът я приема, какво още ви е нужно?

— Но ето мис каза… — все още се колебаеше пощальонът. Престо грабна телеграмата от него, моментално я отвори и прочете:

„Решението на съда във ваша полза поздравявам Пирс“.

— Отлично! — весело каза Престо. — Не се безпокойте. Телеграмата вие сте връчили на адресанта. Ей сега ще разпиша… Ето ви за доставянето в къщи и за хубавите новини.

И заедно с разписката Престо подаде на пощальона десет долара.

Пощальонът цъфна в усмивка, поблагодари, пожела му всичко най-хубаво и бодро закрачи обратно.

— Победа! — не се сдържа и възкликна Престо, размаха телеграмата над главата си, завъртя се на един крак, обърна се и видя Елен, която стоеше до вратата на неговата стая с разширени от учудване очи и побледняло лице.

— Защо направихте това? — глухо попита тя.

— А вие всичко видяхте и чухте? Какво съм направил, мис Елен?

— Защо приехте телеграмата на името на Антонио Престо?

Защо излъгахте пощальона?

— Аз не съм го излъгал и приех телеграмата, защото аз съм Антонио Престо.

— Това не може да бъде.

— А впрочем това е факт! — весело възкликна Престо.

— Тогава, значи, вие сте излъгали нас, мене и вуйчо, като се представихте за мистър Смит?

— Да, в това съм виновен. Особени обстоятелства ме принудиха към подобна постъпка. Не ме осъждайте, докато не изслушате обясненията ми. Когато се върне мистър Бари от обход, ще ви разкажа всичко.

Елен си отиде в кухнята с намръщено лице, без да каже повече нито дума. Всичко това беше твърде неочаквано и преобръщаше всичките й представи за квартиранта. Много от това, което тя бе говорила на мистър Смит, не би се решила да го каже на Престо. Тя си спомни всички свои разговори с него, спомни си как сурово понякога се бе отнасяла с несполучилия журналист. После започна да се самоуспокоява: „Не, та това нее оня, знаменитият Антонио Престо, когото тя познаваше от екрана. Вероятно е съименник, може би роднина…“ Съмнения и любопитство така я измъчваха, че този ден всичко падаше от ръцете й.

Когато тя влезе в стаята на Престо с парцали и четка в едната ръка и с ведро вода в другата, видът й беше много смутен. Как сега да се отнася с този новоизпечен Престо? Тя вече не му каза, както обикновено: „Сега махайте се, не ми пречете!“, а го изгледа с почти виновен вид и промърмори:

— Мистър… Престо! Минете, моля, в градината…

— Сега! — отговори Престо. — Само една минутка… — Той бързо драскаше нещо на телеграфна бланка.

Това случайно забавяне разсърди Елен. Стори й се, че Престо нарочно се бави, че важничи. Ама и нея си я бива! Също като че ли му се подмазва! И вече с обикновената си суровост тя каза:

— Трябва да разтребвам де!

— Свършвам! — каза Престо. — Извинете, че ви забавих.

Ще отида сега не в градината под бора, а с ваше разрешение на пощата. Пип! — подвикна той на кучето. — Хайде на разходка!

Сенбернарът, който отдавна поглеждаше в стаята, весело залая и заподскача.

Престо излезе.

— Мистър См… Мистър Престо! — извика Елен неочаквано и за самата себе си. Любопитството се оказа по-силно от нея.

Престо се обърна.

— Извинете… — промълви тя и страните й се изчервиха. — Кажете ми само, докато дойде вуйчо, вие… същият Тонио Престо ли сте, или не?

— И същият, и не същият — отговори той. — Извинете, много бързам за пощата. Потърпете малко.

И той замина, съпроводен от Пип.

Като се опря на дръжката на четката, Елен няколко минути стоя в размисъл, а после с ожесточение се зае с чистенето.

Но събитията в този паметен ден не се бяха свършили.

Адвокатът Пирс обикновено изпращаше цялата кореспонденция на Престо на измисленото име Смит в пощенското отделение, както се бяха уговорили. А последната телеграма Пирс бе изпратил на името на Антонио Престо до дома на горския пазач, смятайки, че Престо няма вече нужда да пази своето инкогнито. Тази телеграма с пълния адрес и истинското име сама трябваше да символизира, че Престо-нови е вече пълен и признат правоприемник на Престо-урода. Такава телеграма не може да не достави удоволствие на клиента — мислеше Пирс. И той не се бе излъгал. Но адвокатът не бе помислил за всички последствия на своята постъпка.

Журналистите на най-крупните вестникарски тръстове отдавна вече се мъчеха да открият местопребиваването на тъй неочаквано изчезналия нов Престо. За журналистите това беше своего рода спорт. Всеки искаше пръв да го намери. На пощата, на телеграфа журналистите си имаха свои платени агенти измежду служещите, длъжни да им съобщават за всичко, което ги интересуваше.

И ето, неуспял още Престо да се върне от пощенската станция, пред къщата на Бари спря автомобил с един от вездесъщите журналисти. Той живееше в най-близкия хотел и бе получил един час по-рано от Престо телеграмата на своя агент, служещ в нюйорския главен телеграф, за изпращането на телеграма на името на Антонио Престо на адрес Йолстоунския национален парк. И журналистът незабавно бе заминал.

Той имаше вид на солиден търговец. Можеше да се вземе и за турист. На ремъци, кръстосващи се на гърдите му, висяха два фотоапарата — малка кинокамера и „огледалка“. Още неизлязъл от колата, той успя да снеме къщичката на горския и Елен, поглеждаща от прозореца с четка в ръка. За две-три минути от пристигането си той нащрака няколко десетки снимки, вмъквайки се навсякъде с любезна безцеремонност. Той се нахвърли с цяла лавина въпроси на изгарящата от смущение Елен. Девойката така се обърка, че отговаряше само с междуметия, но въпреки това журналистът пълнеше страница след страница със стенографски йероглифи. Но когато неканеният гост се приближи към бюрото на Престо с явното намерение да разгледа лежащите там книги, Елен излезе из кожата си. Всичкият гняв, който се бе натрупал в нея против нахалния посетител, изведнъж избухна. Тя заслони масата с тялото си, заплашително взе четката като пушка за бой с нож, като часовой и с прекъсван от вълнение глас каза:

— Мистър! Стопанина го няма в къщи. Благоволете веднага да напуснете стаята!

— Хехе! Гледай ти каква е кибрит! — И като взе Елен за дъщеря или слугиня на бедния горски, той извади дебел портфейл и зашумоля с долари. — Може би вие ще станете по-добра, ако…

— Вън! — извика Елен, като замахна с четката пред самото лице на журналиста.

Той се обърка, промърмори: „Е, е“ — и под натиска на Елен заднишком излезе от стаята.

„Какво ли ще стане сега?…“ — помисли Елен, почувствувала, че е отишла далече. Ако журналистът се оплаче на Престо, как ли ще погледне той на нейната постъпка?

И изведнаж тя чу лая на Пип и въздъхна така, сякаш от плещите й падна тежък чувал.

„Нека сега мистър Престо сам си се разправя с него както си иска!“

А мистър Престо се разправи много просто.

— Никакви интервюта и заминавайте обратно! — каза той решително. Престо бе свикнал така да се разправя с тия приятели.

Журналистът веднага разбра, че работата с интервюто тук е безнадеждна. Той можеше само сърдито да щракне три пъти с апарата, за да снеме намерения Престо, но той с бързината на гущер обърна гръб, преди да щракне затворът.

Колата замина. Престо намери Елен в застиналата поза с четка в ръце.

— Този нахал, струва ми се, ви причини безпокойство? — съчувствено попита Престо.

— Да, но и аз, струва ми се, също… — отговори Елен още под влиянието на възбудата разказа всичко на Престо.

Тонио се разсмя иниско й се поклони.

— Вие прекрасно сте защищавали моите интереси, мис. И въпреки това е досадно! Сега журналистите ще налетят като скакалци. Аз ще смъмря Пирс за тази му непредпазливост… Сега трябва да се бяга от къщи… Впрочем аз скоро си отивам, но преди заминаването си имам още много да поговоря с вас и с вашия вуйчо. Така че, щом се появи някой тук, казвайте, че съм заминал за Канада. Не се церемонете. Ако потрябва, още веднаж пуснете в ход и вашата победоносна четка.

Този ден действително имаше още няколко нахлувания на журналисти, но Елен енергично ги изпъди, като умишлено игра ролята на груба, недодялана, тъпа жена. А Престо, скрит в градината, с интерес наблюдаваше тези сцени и шепнеше: „Ех, да беше сега тук Хофман с апарата!… Но нищо! Все някога ще я снемем в тази роля!“

Вечерта, когато Бари се върна, през време на вечерята Престо разказа на учения горски и на неговата племенница своята необикновена история, от която Елен не пропусна нито дума.

— Какво смятате да правите нататък? — попита Бари, когато Престо свърши да разказва.

— Аз имам вече готов план, който създадох под вашия покрив. За него още никой не знае и нека засега това да си остане между нас… От това, което ви разказах, вие виждате, че даже и крупните артисти всецяло зависят от филмопроизводителите — продължи Престо. — Мистър Пит ме отхвърли. Нищо! Най-добре се смее онзи, който се смее последен. Ще се постарая да мина и без мистър питовци.

— Искате да влезете в Асоциацията на киноартистите, които са организирали, както чувах, собствено кинопредприЯтие? — запита Бари.

— Асоциацията на киноартистите е само първи опит на киноработниците за колективна защита на своите интереси — отговори Престо. — Но по същество това е обединение на кинозвездите. Асоциацията е силно просмукана от комерчески дух и средният артист, да не говорим за статистите, не леко живее там. При това в тази Асоциация аз и творчески не бих бил напълно свободен, а на мен ми е нужна пълна свобода — свобода да пиша сценарии, да режисирам, да играя. Това, което аз замислям в тази област — предварително може да се каже, — съвсем няма да се хареса на ръководителите на Асоциацията.

— Оттук може да се направи извод, че вие искате да си организирате собствено предприятие? — попита Бари.

— Именно.

Бари нищо не отговори, само сбърчи вежди и като смукна от лулата, пусна струйка дим.

— Съмнявате се в успеха? — запита Престо и без да чака отговора, продължи: — А аз вярвам в успеха. Искът на мистър Пит, лечението и най-главно съдебният процес много изтощиха капитала ми. Но все пак останала ми е достатъчна сума, за да започна работа. В краен случай тя ще ми стигне да пусна на екрана първия си филм. — А по-нататък? На заеми, разбира се, аз не кога да разчитам. Банките ще почувствуват опасност в моето предприятие и не само че няма да ми дадат пари, но и ще започнат всячески да ми пречат. Това предвиждам. Но разчитам на друго. Моето предприятие няма да бъде строго комерческо, макар, разбира се, и да не бива да работи на загуба, иначе аз няма да издържа борбата. То трябва да носи кооперативен характер много в по-голяма степен, отколкото Асоциацията на киноартистите. Това ще бъде не само обединение на артистите, но и на всички работници без изключение, включително дърводелците и чистачките. В един Холивуд винаги се намират повече от сто безработни режисьори, хиляди кино-артисти. Те охотно ще се съгласят на първо време да получават даже по-малко от обикновено, докато предприятието не започне: да дава доход, участници в който ще станат и те. Но от такова, ограничение, аз мисля, няма да стане нужда. Напротив, аз ще се постарая да поставя средните и низши работници в сравнително по-добри условия. Споеността на почвата на солидарните интереси ще ни помогне да издържим борбата даже с чудовищните киноконцерни. Поне на това се надявам.

— Вие по-добре знаете — каза Бари.

— Аз залагам на хората — с въодушевление продължи Престо. — На мен ми са нужни верни помощници, които биха; ме разбирали и на които бих могъл да се доверя. И ето… аз. помислих за вас, мистър Бари…

— За мене? — с учудване се отзова той.

— Да, за вас и мис Елен. Тази дупка тук, макар и най-живописната в света, съвсем не е място за вас, умния и образован човек. Не е място и за мис Елен. И аз ви предлагам да оставите пазачницата и да преминете на работа при мене. Гарантирам ви, че още първата ви заплата ще бъде двойно по-голяма от сумата, която сте получавали като учител.

— Но аз съм пълен профан в кинематографията! — възрази Бари.

— Само затова ви и учудва моето предложение. Кино-промишлеността е огромна и сложна индустрия с най-разнообразни специалности. За вас на първо време ще се намери работа, с която може да се справи всеки грамотен човек. Да речем, в договорния, счетоводния отдел. А когато по-добре се запознаете с кинопроизводството, ще можете да заемете и по-отговорен пост, включително и управляващ, който получава твърде солидна заплата. Ще се намери работа и за мис Елен.

— Само да не се снимам! — побърза да каже девойката.

— Изборът на работата ще зависи изключително от вас — постара се да я успокои Тонио.

— Всичко това е толкова неочаквано — каза Бари, видимо колебаейки се да даде съгласие.

Престо разбра неговите съмнения: пред себе си той имаше човек, вече наплашен от неуспехи в живота, който се страхуваше да не изгуби и това, което имаше.

— Аз откровено ви съобщих — започна да го убеждава Престо, — че за мен лично това начинание е свързано с риск. И рискувам много повече, отколкото вие. Вашия риск аз не смятам за голям. За година-две при мене вие ще изкарате толкова, колкото няма да изкарате и за десет години в този парк. Ще придобиете нови специалности, значи ще се разширят възможностите ви да се наредите и без мене…

Бари все още се колебаеше. Тогава Тонио реши да засегне неговата слаба страна. Тонио вече добре знаеше колко много старият Джон обича своята племенница и колко му е мъчно, че тази умна и способна девойка чезне тук, в това затънтено място, без образование и бъдеще.

— Помислете за мис Елен! — възкликна Престо. — Няма цял живот да се занимава само с парцали и гърнета!

— За мен не се безпокойте! — избухна Елен. — Аз не се оплаквам и съм напълно доволна от съдбата си.

— Но вие можете да бъдете още по-доволна от нея — възрази Престо. — Вие ще влезете в друго общество, ще се срещате с интересни, образовани хора…

— На мен и тук ми е добре — намръщено отговори девойката.

„Ех, че упорито момиченце! Само да не развали всичко!“ — с досада помисли Престо. Ако тя и вуйчо й знаеха причината за горещото красноречие на Престо! Ако се досетеше Елен, че цялата работа беше в нея, че на нея Тонио възлагаше толкова много надежди в своята нова работа!

Думите на Престо за Елен и нейният последен отговор, в който прозвуча неволна печал, изглежда, направиха впечатление на Бари. Вече предавайки се, той каза:

— Вие сам трябва да разберете, мистър Престо, че мен ми е трудно да се махна оттук, макар и да ми се иска. Защо да крия от вас? Аз нямам никакви спестявания даже за преместване и за наем на квартира…

— Всичко това са дребни работи! — вече весело възкликна Престо, като предвиждаше победата. — Вие ще получите аванс даже още днес. Ще стигне и за преместване, и за квартира, и за обзавеждане… Пък на вас няма и да ви трябва да наемете квартира. Та нали аз получих от предишния Престо хубава просторна вила, а живея в нея самичък. Целият горен етаж е празен. Вие прекрасно можете да се настаните с вашата племенница там. За мен това ще бъде много приятно. Аз така свикнах с вас, така ви обикнах!

— Благодаря ви за любезността, но това е неудобно. Съвършено неудобно — отговори Бари.

— Защо? — запита Престо, но тутакси се досети. — Да, разбира се. Общественото мнение… аз съм ерген, в моя дом няма жени. Но това са глупости, мистър Бари! Първо, мис Елен ще живее не сама, а с вас и даже не в един етаж с мен. Мога пък да дам горната част на къщата си под наем! А второ… Ние можем да намерим за мис Елен компаньонка, някоя почтена старица. И тогава даже всичките наши лицемери и фарисеи няма да намерят за какво да се хванат. И така, прието?

— Прието! — отговори Бари.

По тъмнозагорялото лице на Елен изби руменина. Очите й засвяткаха. Тя вече не можеше да сдържа радостта си и с детско нетърпение запита, обръщайки се и към Престо, и към вуйчо си:

— Кога пътуваме?

ПАК В КЪЩИ

Престо пристигна в своята вила по-рано от Бари и Елен: пазачътпедагог се забави няколко дни, за да ликвидира с работите си в управлението на парка и да разпродаде ненужните вещи.

Завръщането на Престо стана при доста тържествена обстановка. При „въвеждането във владение“ присъствуваха съдебен чиновник и адвокат, помощникът на Пирс.

Като сочеше Престо, чиновникът каза на Себастиан, който им бе отворил вратата:

— Този млад човек е вашият господар Антонио Престо, който е изменил своя вид. Той е собственик на вилата и вие трябва да се отнасяте към него, както подобава, и да изпълнявате заповедите му.

Себастиан намръщено се поклони и пусна посетителите вътре.

Чиновникът и адвокатът обходиха всички стаи, като се учудваха на художествените съкровища, които Престо бе събрал със своя строг изискан вкус на познавач. След оживена закуска чиновникът и адвокатът си отидоха.

— Ето ме пак у дома! — възкликна Престо, изтягайки се с удоволствие в креслото. До краката му стоеше познатата скамейчица, но сега тя не му беше нужна.

На вратата се почука.

— Влезте!

На прага се показа Себастиан. Той беше много смутен. Белите му вежди се чу мереха, а устните на хлътналата му уста мърдаха. Престо реши да му се притече на помощ и весело попита:

— Е, как карахте тук без мен, Себастиан?

Старият слуга само въздъхна, но продължи да мълчи. Престо се разсмя.

— Виждам, вие никак не можете да свикнете с моя нов вид.

— Мистър Престо! — най-после заговори Себастиан и замлъкна, сякаш не му достигаше дъх.

— Е?

— Позволете ми да си отида.

— Как така да си отидете? Защо? Искате да ме напуснете? — учуди се Престо. — Вие, моят стар верен слуга, който толкова години се е грижил за мен като за дете?

Себастиан повдигна рамене и отговори с печална усмивка:

— Вие и наистина бяхте дете. Все едно, че дете… А сега израснахте и не ви е нужна вече бавачка.

В сърцето на суровия на вид старец имаше много нежност. Той гледаше на Престо като на дете, беше привързан към него и наистина се грижеше за него като най-внимателна бавачка. Престо знаеше това и на свой ред бе много привързан към старика.

— Но, скъпи мой! — възкликна Престо, като стана от креслото и отиде до Себастиан. — Нима аз съм имал нужда от вас само за да ми поставяте под краката скамейчицата и да ми давате вещите, които не можех сам да вземам поради ниския си ръст? Та нали вие водехте цялото мое стопанство, бяхте моята дясна ръка…

Себастиан отново въздъхна и още повече се намръщи.

— Но аз не мога да остана в тази къща след това, което стана… — отговори той.

— Че какво е станало? — запита Престо. — Да не е това, дето не искахте да ме пуснете в къщи?

— И засада ви устроих, и в ръцете на полицията ви предадох, и ви оскърбих — продължи Себастиан. — Такива работи не се забравят и аз не искам рано или късно да ме уволните за това. По-добре сам да си отида.

— Гледай ти чудак! — горещо заговори Престо. — Слушайте, Себастиан! Давам ви честна дума, че ни най-малко не ви обвинявам и не ви се сърдя. Разбира се, беше ми неприятно. Но вие постъпихте така, както трябваше да постъпи всеки честен слуга. И аз самият на ваше място бих постъпил така. Да забравим тази история и да станем приятели както преди.

Набръчканото лице на Себастиан малко попросветна, но белите му вежди все още бяха свъсени.

— На вас само така ви се струва, че можете да забравите — каза той.

— Съвсем не! — възрази Престо и ласкаво сложи ръце на раменете на Себастиан. Сега техните лица бяха на еднаква височина. А някога Престо гледаше слугата си отдолу нагоре. И всички хора той трябваше да гледа с отметната назад глава.

„А, ей богу, в това лице има нещо, което наистина напомня моя мъничък Престо…“ — помисли старецът, като за пръв път разглеждаше внимателно новото лице на Престо.

— Но вие… действително ли сте Престо? — запита Себастиан.

— Но, разбира се — с усмивка отговори Престо. — Нима още се съмнявате в това?

— Извинете, но аз съм прост човек и си губя ума, като помисля за всичко това. Ами ако някой бандит е убил моето момче, мисля си, и е обявил себе си за Престо? И аз ще служа на него…

— Ето каква била работата! Е, сега вече, струва ми се, си казахме всичко докрай. Елате по-скоро с мене!

Престо отиде до писалищната си маса, показа на Себастиан цяла серия фотографски снимки, на които последователно бяха изобразени всички фази от превръщането на стария Престо в новия, и му обясни защо и как е станало това. Себастиан, смаян, клатеше глава, вземаше една след друга картичките и ги сравняваше с живото лице на Престо.

— Чудеса! — възкликна най-после той.

— Да, чудеса на науката — каза Престо. — Е, сега вярвате ли, че аз не съм бандит, който е убил вашето момче? А ако все още не вярвате, аз мога да ви разкажа всичко, което се е случило от момента, в който вие влязохте в моя дом, всички наши разговори, всички дреболии в живота. Нито един бандит, колкото и ловък да е той, не може да знае това! — и Престо действително напомни някои епизоди, за които никой друг освен Себастиан не знаеше. И едва тогава старикът се усмихна с открита усмивка и възкликна:

— Значи моето момче наистина порасна!

— Е, най-после! Отдавна трябваше така, старче! — на свой ред възкликна Престо. — Значи, ще си живеем, както преди?

Себастиан закима с глава.

„Удържах най-трудната победа!“ — помисли Престо и продължи:

— А вие бяхте измислили да си отивате точно когато най-много ми трябвате. Повече, отколкото преди. Та нали аз започвам нов живот, Себастиан… Разгеле, как мислите, каква мебел е нужна, за да се обзаведе стая на младо момиче? Тоалетни масички, стенно огледало, решетки за пълзящи цветя?…

Себастиан се усмихна само с очи:

„Ето накъде го е обърнал новият живот! Е, какво пък, нали затова е пораснал!…“

От наблюдателния Престо не се изплъзна веселото пламъче, което блесна в очите на стария слуга.

— Не мислете, че се готвя да доведа съпруга в къщи — побърза да каже Престо. — Не, просто реших да дам под наем няколко стаи от горния етаж. Защо ми са толкова? Там ще се настани един джентълмен с племенницата си. Давам им квартирата мебелирана…

— Нима дотам стигна работата?… — угрижено запита Себастиан.

— Докъде, старче?

— Дотам, че тия съдии и адвокати така са ви оскубали, та трябва вече да давате стаи под наем. И аз чета вестници…

— Не, Себастиан, не са чак толкова лоши още нашите работи. Но квартирантът, видите ли, ще работи като секретар при мене. Частен секретар… Откривам собствено предприятие… Необходимо е той всякога да ми е подръка. А той има племенница…

— Разбирам! — многозначително каза Себастиан. И мислено прибави: „Все пак, щом като тук се е замесила и племенницата, работата не е чиста.“ И с откровеността на стара бавачка попита: — А каква е тя, племенницата? Госпожица? Млада?

— Да.

— Че удобно ли ще бъде за нея така, макар и с вуйчо си, в квартирата на ерген…

„И той за същото! Вторият и навярно не последният!“ — помисли Престо, проклинайки в душата си лицемерните нрави на обществото. Настаняването на Елен в неговия дом можеше да даде храна на клеветата. Но той няма да отстъпи, а Елен не е от ония момичета, които придават значение на това!

— Вие сте прав, Себастиан. Но аз съм помислил за всичко. Ще трябва да намерим една дамакомпаньонка. Възрастна жена от прилично общество. И тогава всичко ще бъде в ред.

Себастиан кимна с глава и те започнаха да правят списък на мебелите и необходимите вещи за новите квартиранти.

НОВИЯТ САНЧО ПАНСА

— Обърнете се! Още! Разходете се! Приклекнете! Станете! Жест на учудване… на ужас… на внезапна радост…

Престо стоеше прав сред голямата стая, която излизаше на север. Стените и част от покрива й бяха остъклени. Другите стени драпирани с черно кадифе. На паркетния под имаше начертан квадрат — фокусното поле на киноапарата. Това беше домашното ателие на Тонио. На няколко метра от него, наведен над визьора на киноапарата, стоеше Хофман. Колко сполучливи пози и жестове на Престо бе запечатал Хофман в това ателие, наблюдавайки всеки ден уникалния уродджудже! Сега Хофман изучаваше новия Престо.

— За днес достатъчно. Има още много неща, за които трябва да си поговорим, Хофман! — каза Престо, излезе от „магическия“ квадрат и мина към стъклената стена, където имаше маса и две кресла. На масата лежеше папка с книжа, кутия с цигари, пури, електрическа запалка и пепелник.

Тонио запали цигара.

— Е какво? — запита той Хофман не без вълнение.

Хофман, без да бърза, обряза пурата си с автоматическото ножче, запуши, изпусна струя дим и най-после отговори, като гледаше някъде настрана:

— Още не виждам вашето ново лице, Престо. Вие много сте придобили, но и много сте загубили. Движенията ви са станали по-бавни и плавни. Това е хубава придобивка. Помните ли колко грижи ми причинявахте със своите бързи, суетливи движения? За вас бе направено изключение, първо, защото другояче не можехте и, второ, защото в туй именно се заключаваше една от характерните особености на вашето артистично лице. И все пак аз трябваше нерядко да прибягвам към забавяща снимка, а в същото време да карам вашите партньори малко да ускоряват движенията си, за да се намери някаква равнодействуваща. Това беше адски сложна работа. Сега тази трудност вече я няма. Но кое е новото? Засега аз някаг си още не го чувствувам… И откровено казано, ако вие бихте дошли в киноателието на изпитание като никому неизвестен млад човек, който иска да се опита в киното, не съм сигурен дали биха се заинтересували от вас директорът, кинооператорът, режисьорът…

Престо захвърли цигарата, като че ли тя беше много горчива, и запали пура.

— Извинете, че така откровено… — смути се малко\ Хофман.

— Откровеността е хубаво качество — отговори Престо. — Вашите думи, няма да крия, малко ме огорчават, но не ме учудват. Очаквах това. Иначе не можеше и да бъде. Но аз вярвам в себе си. Моето ново лице! За да го видите, малко е само да се повъртя пред вас… Вие познавате моя творчески метод. На мен ми е нужно да вляза в ролята си, да се превъплотя в героя, да заживея неговия живот, с всички негови чувства, тогава нужните жестове, мимика, пози сами по себе си ще дойдат и ще разкрият лицето ми. Ето, почакайте. Аз вече работя над един сценарий. И когато ви се явя в ролята на новия герой, тогава ще видите моето ново лице.

— Какъв е този сценарий? — заинтересува се Хофман. Престо се намръщи, а Хофман се засмя.

— Виждам, че у вас много нещо е останало от стария Престо! — възкликна той. — Новият сценарий винаги е бил тайна за околните, докато не поставите и последната точка. Ух, какъв сърдит ставахте през време на тази работа! Буквално смахнат. През това време бе трудно дори да се разговаря с вас. Вие или се дразнехте, или пък гледахте събеседника си с неразбиращи очи. Губехте и сън, и апетит, също като тежко болен. Но ето че настъпваше денят и вие се появявахте с весела усмивка, ставахте добър и общителен, И всички в киностудиото, като се започне от звездите и се свърши с последния дърводелец, знаеха: новият сценарий се е родил!

Престо се усмихна и отговори:

— Да, това е истина. И в това, струва ми се, не съм се изменил.

— Но ако не искате да ми разкажете съдържанието на новия сценарий, то може би ще ме запознаете поне със своите общи планове? Нали новото лице, доколкото разбирам, трябва да създаде и нова насока във вашето творчество.

— Иначе не може и да бъде — каза Престо и посегна към папката. — За това именно и исках да поговоря с вас.

Тонио порови в папката и извади едно изписано листче.

— Ето, как ви харесва този откъс от Уолт Уитман: „Признайте, че за острото око всички тия градове, ръмжащи от нищожни гротески, сакати, безсмислено кривящи се шутове и уроди, представляват някаква безрадостна Сахара. В магазинчетата, по улиците, в църквите, в пивниците, в обществените места — навсякъде лекомислие, пошлост, лукавство и лъжа; навсякъде самодоволна, хилава, високомерна, преждевременно съзряла младост, навсякъде прекомерна похот, нездрави тела; мъжки, женски, начервени, избелени, с шиньони, с мръсен цвят на лицето, с развалена кръв; способността към майчинство се прекратява или е вече прекратена, вулгарни понятия за красота, долни нрави или по-вярно пълно отсъствие на нрави, каквото може да се каже, не може да се намери в цял свят…“ Така Уитман пишеше за съвременната му американска демокрация.

Ще се съгласите, че в настоящо време картината не е по-добра, а по-лоша — заключи Престо.

Хофман слушаше внимателно, отначало с учудване, после с все по-нарастващо безпокойство и накрая с възмущение.

— Какво ще кажете на това? — запита Престо.

— Вие искате да тръгнете по този гибелен път? — вече с ужас попита Хофман.

— Защо да е гибелен?

— По пътя на разобличаване на социалната несправедливост? Пътя на политиката? Искате да хвърлите предизвикателство на националното ни самолюбие? Ще ви стъпчат с крака! Срещу вас ще се въоръжат всички, които имат власт и пари. Но и зрителите ще се отвърнат от вас: зрителят не обича особено да бъде в положението на болен, под ножа на зъл хирург.

— Не се горещете, Хофман! Изслушайте ме.

Но Хофман продължаваше като проповедник, който разобличава велик грешник:

— Спомнете си съдбата на филма на режисьора Ерик фон Строхайм. Той не искаше да дава „щастливи“ филми. И какво-ставаше? Неговите филми се приемаха хладно въпреки всичките им художествени достойнства.

— Трябва да се направи така, че да ги приемат възторжено — възрази Престо. — Вие не мислете, че аз смятам да произвеждам грубо агитационни филми, да показвам само тавани и сутерени, ужасите на експлоатацията и безработицата. Аз искам да създам филми, от които зрителят да се смее не по-малко, а даже може би и повече от преди. Аз искам да покажа и красотата, и величието на душата, но там, където по-рано никой не я виждаше. Ние с вас много сме пропуснали, Хофман. Вие и не подозирате дори колко грация и изящество-може да има в простите трудови движения на една девойка, която разтребва стая или простира бельо… Ние твърде много дворци и аристократи снимахме… Не се бойте! В моите нови филми смехът няма да замлъква. Ще има и смях, ще има и сълзи. Публиката обича и да си поплаче. Вие също знаете това. Зрителят ще излезе от киното очарован. А след ден-два той ще се замисли. И незабелязано за самия себе си ще дойде до извода, че нашият свят, нашата прославена демокрация не са чак толкова хубави, че трябва да се търси някакъв изход, а не само упорито да се вярва във възвръщането на златния век на процъфтяване, който-си е отишел и няма вече да се върне… Ето моята цел!…

— Аз откровено ви разказвам за това, Хофман — каза Престо след пауза. — Но зрителите, пък и цялото наше така наречено общество може би не така бързо ще разбере „социалната коварност“ на моите нови филми.

— Ще подушат! И по-скоро, отколкото вие си мислите! — възрази Хофман. — Мистър Пит пръв ще отхвърли вашите сценарии. А ако не той, то цензурата на нюйоркската банка, от която самият той зависи, в най-добрия случай ще изреже, ще окастри, ще изправи… или пък по-скоро от всичко няма да даде „ремиз“.

— Не ми трябва никакъв ремиз — възрази Престо.

— Не ви разбирам.

— А, струва ми се, не е трудно да се разбере. Аз организирам собствено предприятие.

Хофман се отдръпна до облегалката на креслото и възкликна:

— От час на час по-трудно! Но това е просто безумие! Зная, че имате някакъв капитал. Но вашите средства — това е тояга против топ. Ще ви обявят война всички сили на банковия капитал, неговата лека кавалерия — пресата, фирмите за разпространение на филми, собствениците на кинотеатри. Пит изразходва няколко милиона долара седмично, а неговото предприятие съвсем не е най-богато в Холивуд. Вие просто отивате на сигурно разорение, Престо, и на мен много ми е жал за вас. Струва ми се, че джуджето Престо беше по-практичен човек.

Тонио се усмихна.

— Времето ще покаже кой е по-практичен, старият или новият Престо. Не мислете, Хофман, че постъпвам необмислено. — Той потупа с ръка папката. — Ние с вас ще се позанимаем с тези материали и ще видите, че всичко съм предвидил. Каквото и да стане, целият риск ще падне само върху мен. Аз ще поканя твърде малко крупни артисти. Ако се разоря, те винаги ще намерят друга работа. Цялата останала маса артисти и служещи възнамерявам да вербувам от безработните членове на професионалните съюзи. За тях, при лош завършък, това ще бъде най-малкото кратък отдих.

— Ами ако крупните артисти не дойдат при вас? Мис Люкс няма да ти седне да играе ролята на перачка!

— Ще мина и без тях — отговори Престо. — Трудно би ми било само без опитен, талантлив оператор. Но аз разчитам на вас, Хофман. Нима и вие, моят стар приятел, ще се отречете от мен и ще кажете: „Не познавам този човек“.

Настъпи напрегнато мълчание. Хофман, дълбоко замислен, пущаше колелца дим. После започна, тихо, сякаш разсъждаваше на глас:

— Моята работа е малка — да въртя ръчката на апарата. И все пак на мен не ми е безразлично какво ще навъртя. Като работя с вас, аз ще премина във враждебния на банките лагер, ще си създам репутация на „червен“. И банките ще ми отмъщават. Ако вие се разорите, ще ми бъде трудно да си намеря друга работа.

Престо не можеше да не се съгласи с тези доводи, затова не възразяваше и с вълнение очакваше отказ. Хофман отново замълча и продължи да следи димните си колелца.

— Но мен не ми се иска да оставя и вас, стари приятелю, в трудно време. Вие правите голяма глупост. За мене това е съвършено очевидно. А отгоре на това ме молите и да ви помогна по-скоро да се разорите…

— Без вас може още по-скоро да се разоря, Хофман. Но не е там работата. Разберете, че тази неравна борба аз съм започнал преди всичко в интерес на самите киноработници!

И Престо започна горещо да говори за безпощадната експлоатация на киноработниците от предприемачите, за тяхното безправие, за потискането на личността, за бездарните „звезди“, раздути от рекламата, за безизходното положение на талантливата младеж…

Всичко това беше добре известно на Хофман, който и сам бе преминал през тежката школа на живота.

— Време е да се промени това непоносимо положение — завърши Престо. — Аз мечтая за кооперация, за колективно отстояване на интересите на киноработниците. Ние сами не познаваме силите си!

— Затова пък добре познаваме силата на врага — меланхолично се отзова Хофман.

„Ще откаже!“ — с тъга помисли Престо. Но Хофман все още пущаше колелца дим.

Престо е приятел, но собствената риза си е по-близко до тялото. Именно защото Хофман бе преминал тежката школа на живота, не му се искаше да рискува това, което вече има. Но толкова ли пък е голям рискът? Ако новият Престо се окаже лош артист и неговият сценарий има „опасни мисли“, Хофман ще узнае това още преди да се появи филмът на екрана и той ще съумее да си отиде овреме. На това ще може дори да се придаде форма на протест и репутацията му ще бъде запазена.

Хофман се усмихна и каза:

— Вие сте Дон Кихот, Престо. А всеки Дон Кихот трябва да си има свой Санчо Панса. Е, какво пък, вземете ме за оръженосец, благородни рицарю Ламаншки, макар че ще трябва да воюваме далеч не с вятърни мелници!

Престо крепко стисна ръката на своя приятел.

— Двамата с вас ние ще победим всички великани, скъпи Хофман, а аз предварително ви назначавам за губернатор на острова! — възкликна той.

— Ах, тия донкихотовци! — въздъхна новият Санчо Панса. — Благодаря за честта. Остров дали ще завоюваме, не зная, но удари от тояги положително не малко ще паднат по главите ни.

— Ще им отговорим с противоудари, Хофман! А сега да започнем да се готвим за бой!

И като разтвори папките, пълни със записки и сметки, правени на брега на Изумрудното езеро, той започна да посвещава Хофман в своите планове.

БОРБАТА ЗАПОЧВА

Престо развиваше кипяща енергия. Той нае голяма сграда, където си устрои временно канцелария. От сутрин до вечер тук имаше голяма навалица: наемаха се служещи, актьори, сключваха се всякакви договори. Вестта за новото кинопредприятие бързо се разнесе сред армиите безработни на Холивуд. Артисти, статисти, работници от всички специалности пристигаха на тълпи, нареждаха се на големи опашки. Престо сам приемаше всеки кандидат, включително и статистите, беседваше с тях, караше ги да позират, да играят импровизирани сцени. Във всичко друго можеше да има недостиг, но не и в хора. В четири часа приемането на артисти и служещи се прекратяваше и като обядваше набързо, Престо преминаваше към друга работа: говореше с комисионери за покупка или вземане под наем земя за построяване на киностудиото, с предприемачи, доставчици, архитекти.

Тази втора половина на деня минаваше за Престо много по-трудно от първата. За новото предприятие вече знаеха не само безработните, но и филмопроиз водителите. Появяването на нов конкурент не можеше да не ги вълнува. Особено угрижен беше мистър Пит: Тонио, който дълго време беше коз в неговата игра, сега бе станал опасен съперник. Пит и другите филмопроизводители откриха военни действия против Престо. Под вид на безработни, които отиват да предлагат труда си, Пит изпращаше при Престо свои шпиони и разузнавачи, примамваше най-талантливите му артисти, всякъде, където можеше, му пречеше.

За всичко това Тонио беше подготвен. Но не му беше леко. Комисионерите например намериха подходящо място земя, завършиха успешно всички преговори със собственика и оставаше само да се оформи сделката. Но в последния момент Пит научи за това и грабна парцела, като не се поскъпи да го заплати двойно по-скъпо.

Престо бе принуден и той да прибягва към разни хитрости и уловки.

„Ето, ще пристигне Бари, него тук още никой не го познава и той ще купи някой парцел на свое име, уж за плантация или за зеленчукова градина. На Бари човек може да се довери“ — мислеше Престо.

Особено много се интересуваха конкурентите какви филми ще поставя Престо. Но въпреки всичките им хитрости не можаха да узнаят това. С журналистите Тонио или отказваше да говори, или пък започваше да дрънка такива глупости, че дори привикналите към всичко разбойници на перото блещеха очи, и тия професионални лъжци не смееха да печатат подобни интервюта. На ангажираните артисти, които проявяваха голямо и подозрително любопитство, Престо отговаряше:

— Като стигнем до снимки, ще разберете.

Ядосаният Пит извика при себе си Люкс и й каза:

— Разчитам на вашата помощ, мис.

— Какво има? — попита тя.

— Работата е в това — отговори Пит, — че този Тонио Престо не ми дава покой. Той решително не иска да си снеме маската и да ни покаже новото си лице. Какво замисля? Какви филми ще поставя? За мен е крайно важно да зная. Исторически филми с разните там замъци, пирамиди и хиляди статисти, той, разбира се, няма да поставя. За него това е твърде скъпо удоволствие. Пък и по-рано той не залагаше на външните ефекти. По всяка вероятност Престо ще прибягва към евтините снимки от натура или ще печели от плитки интериори. Но съдържанието! Съдържанието!

Пит се замисли.

— Но какво искате от мене? — попита Люкс, на която бе омръзнало да чака.

Пит не обърна внимание на нейния въпрос и продължи, сякаш разсъждаваше на глас:

— Бих желал да имам достоверни сведения от самия Престо. Аз изпратих при него този и онзи да му намекнат, че ако дойде при мене, ще получи много интересни предложения… Ние искахме не само да узнаем неговите планове, но, ако е възможно, и да го купим. За това банките отпускат твърде значителни суми, пред които той може би не би устоял…

— А какво бихте направили с него, ако такава една покупко-продажба би се състояла?

— При лош край най-малкото бих го консервирал, както се консервират новите изобретения, заплашващи старите предприятия.

— Да платите много пари и да не му давате да играе? На това той няма да се съгласи.

— За много пари хората на всичко са готови — убедено отговори Пит. — Впрочем ако той се окаже свръх очакванията ни по новому интересен, ние бихме могли да го хванем яко и да го заставим да играе в роли и сценарии, каквито ние създадем.

— И Престо какво?…

— Този вироглавец отказа да дойде при мен. Остава поне да науча плановете му и вие трябва да ми помогнете да ги изкопчим от него. Той ви обичаше и навярно още ви обича. При мене той не дойде, но при вас сигурно ще дойде, ако го поканите. Наистина между вас двамата, струва ми се, имаше нещо като скарване. Но жените умеят, когато поискат, да въртят нашего брата — с въздишка произнесе Пит, като си спомни колко му бе струвало това женско умение.

— Най-после — продължи той — можете да го повикате и по работа. Напишете му писмо, намекнете, че се интересувате от неговото начинание. Охо! Ако той би могъл да има вас, артистката със световна слава! За него вие бихте били истинско съкровище! Та при него всички са безлика посредственост, дребна, никому неизвестна младеж, сива маса, зная. Повикайте го и той ще дотича при вас.

Люкс се замисли. Тя самата нямаше нищо против да се види с Престо. Наистина тя го бе отблъснала два пъти: и в стария му, и в новия му вид. Но оттогава много неща се измениха. Та нали и Пит бе отблъснал новия Престо, а ето че сега сам изпраща при него парламентьори.

Люкс окончателно се скара със своя годеник, когато, го опозна по-отблизо: той твърде отрано и грубо започна да предявява своите права в качеството си на бъдещ мъж, като явно-се домогваше до капиталите на Люкс, а тя умееше да ги държи здраво в ръцете си. После Люкс не можеше да не признае, че новият Престо е много интересен мъж, ни най-малко неотстъпващ, на Лоренцо. И най-после той започваше свое собствено предприятие, което в случай на успех можеше да донесе големи печалби. Той отново ставаше човек с бъдеще. Наистина още неизвестно бъдеще, а Люкс беше човек предпазлив и пресметлив. И тя беше още далече от това да се свързва дори с делови връзки с Престо. Но не бива да го изпуска от очи.

За да придаде по-голяма цена на своята постъпка, Люкс каза на Пит:

— Поставяте ме в доста трудно положение, мистър Пит. След станалото между мен и Престо, който едва ли не ме уби, никак не ми е леко да се обръщам към него. Но все пак ще се постарая да се видя с него и да изпълня вашето поръчение. — Вие сте умно момиче и прекрасно ще се справите с тази работа! — възкликна Пит.

И тези думи издигнаха още по-високо Престо в очите на Люкс: Пит беше скъп на похвали и комплименти и правеше това само в изключителни случаи.

ИЗГУБЕНИЯТ ПОКЛОННИК

Когато човек е окръжен от врагове, той по неволя става подозрителен и предпазлив. Като получи и прочете писмото на Люкс, Тонио веднага се досети, че това е маневра на Пит. Обаче и той нямаше нищо против да се види с Люкс. Тя все още го интересуваше. Толкова повече трябваше да бъде по-предпазлив с нея. Люкс, разбира се, ще го разпитва за Плановете му. Нужно ли е да ги крие още? Скоро ще започнат репетициите и тайната, все едно, ще стане известна на всички.

„Нека Люкс си въобразява, че не съм устоял на очарованието й, като Самсон пред Далила. Ще видим как тя ще приеме моя план!“ — помисли Престо.

В определения ден и час Престо влезе в познатия му будоар, застлан с килими и отрупан с отоманкй, без облегалки, шезлонги. Пъстрота и разностилие. Но господарката, която бе подбрала тази мебел, си имаше своя цел: при сядане и лягане на креслата и кушетките с най-разнообразни форми, можеше да се покажат най-изгодни пози — да се покаже стоката с лице, — а това беше много важно, тъй като повдигаше цената на стоката пред очите на кинопредприемачите и режисьорите, които посещаваха „звездата“. Красотата на тялото й за нея беше най-главното богатство.

Люкс прие Престо в костюм на Клеопатра, изтегната на дълъг египетски диван с криви крачета. Клеопатра — това беше нейната нова роля, а Люкс имаше навик да „навлиза в новите си роли“, като се преобразяваше и в къщи в новата героиня.

— Аз трябва да се почувствувам като истинска царица на Египет — казваше тя, като караше понякога даже и камериерката си да се облича в костюм на египетска робиня и да й подава шоколада в египетска чашка. Впрочем това беше по-скоро каприз, сметка за излишен ефект, отколкото сериозна творческа работа.

Като погледна новоизпечената Клеопатра, Престо не почувствува предишното вълнение. При все че Люкс беше изумително красива в тази си екзотична премяна, той си оставаше хладен. Стори му се дори, че пред него не е жив човек, а статуя от музея за восъчни фигури.

Люкс се усмихна на гостенина с една от своите най-неотразими усмивки, а в своя арсенал тя имаше с дузина от тях за всички случаи в живота и артистичната й практика.

— Много се радвам, че ви виждам, Тонио — каза напевно тя, внимателно наблюдавайки в същото време какво въздействие му е произвела.

Очевидно тя очакваше по-голям ефект. По лицето й мигновено се мярна угриженост, но тя тутакси му придаде безгрижно изражение.

— Седнете. Така отдавна не сме се виждали. Почернели сте и като че ли малко поотслабнали. Имате уморен вид. Много ли работите? — запита го тя и в същото време помисли: „Защо днес е такъв дървен? Нито един комплимент, не въздиша, не ме гледа с тъга. Нима съм изгубила властта си над него?“

— Да, много работя — отговори Престо и седна на едно ниско меко столче.

— Чувах. Вие започвате собствена работа. Навярно това Ще бъде нещо оригинално, както всичко, което излиза от ръЦете на Тонио Престо.

Престо пропусна комплимента край ушите си и само кимна с глава.

— Много оригинално, мис Люкс.

— И навярно сте измислили чудесни роли?

— О, да. Струва ми се, че ролята на героинята ми се е удала.

— Това е много интересно! Разкажете, разкажете ми по-скоро.

— Вие така живо се интересувате, сякаш не бихте имали нищо против и сама да вземете участие в моята работа? — запита Престо, като се усмихваше едва забележимо.

Люкс бавеше отговора си. Тя именно това и чакаше — да даде на Престо да разбере, че може би няма да откаже да мине на работа при него, ако много я помолят за това и ако сценарият и ролята бъдат по вкуса й, но заедно с това Люкс искаше да избегне определения отговор, който би я обвързал.

— Та кой артист не мечтае за благодарна роля — отговори тя.

Сега тя очакваше, че Престо ще започне да хвали ролята на героинята, за да я заинтересува още повече. Но Тонио неочаквано каза:

— Боя се, че тази роля не е за вас. — И прибави: — Вие няма да се справите с нея!

Това беше предизвикателство, почти оскърбление.

— Ролята може да не ми хареса — възрази тя с леден тон, — но да не се справя с нея!… Вие, Тонио, струва ми се, ме познавате не от вчера — вече по-меко и с приятелски упрек завърши тя.

— Зная каква артистка сте!

„Даже не каза гениална или поне талантлива“ — с неудоволствие отбеляза Люкс.

— Кралска дъщеря, графиня, млада вдовица на милионер, знаменита артистка… — започна Престо да изброява най-добрите роли на Люкс. — Изумителни костюми: коприна, злато, скъпоценни камъни, разкошни прически… Но при мен е съвсем друго, съвсем друго, мис Люкс.

— А как е при вас? — попита с обиден тон Люкс. — Каква е вашата героиня?

— Перачка.

— Перачка? — по-скоро прошепна, отколкото проговори тя, като гледаше Тонио с разширени очи. Дали не се подиграва той с нея?

— Да, най-обикновена перачка, впрочем млада и симпатична — спокойно отговори Престо. — А героят… героят е безработен дрипльо, който ходи да събира с кука кокали и парцали по сандъците за смет. Място на действието — мазета, колиби и задни дворове.

Малко поовладяла се, Люкс се усмихна:

— Вие се шегувате, Тонио.

— Говоря съвършено сериозно. На мен, разбира се, би ми било много приятно, ако моята перачка имаше вашата външност. Контрастът между богатството, с което природата е надарила героинята, и това, което й е дал животът, би бил много ефектен, но струва ми се, че за вас не би било леко да влезете в такава роля.

Лицето на Люкс изведнаж изгуби цялото си очарование. То стана студено и почти зло. И Хеда веднага изгуби всякакъв интерес към Престо. В нейните очи той беше изгубен човек. Пит може да бъде спокоен: Престо сам ще си счупи главата.

— И така, мис, какво мислите за тази нова роля? — запита той, почти без да скрива иронията си.

— Потърсете си вашата героиня между перачките, мистър Престо — отговори тя с леден тон.

— Така и ще направя, мис — предизвикателно весело отговори Престо и помисли: „Простичката Елен е истински бисер в сравнение с тази фалшива богиня“.

Нямаше за какво повече да говорят. Престо се сбогува и излезе.

Люкс лежеше неподвижно на египетския диван. Сега тя наистина приличаше на Клеопатра, която току-що е била ухапана в гърдите от змия. Нека Престо си счупи главата — безразлично й е. Но как може той така лесно да я разлюби? Нима е започнала да губи женското си обаяние?… Тази мисъл я накара да изстине. Нейното обаяние — нейният капитал… „Не, не — успокояваше се тя, — нито едно огледало не ми говори, че започвам да увяхвам. Тук има нещо друго. Може би последствие от метаморфозата, която Престо претърпя, а може би той се е увлякъл… в някаква перачка. Толкова по-зле за него! И още смееше да мечтае за мене!…“

А Престо се връщаше с колата си в къщи и на свой ред мислеше за Люкс:

„Тя си остава една от най-очарователните жени, това е неоспоримо. Но колкото по-отблизо я опознаваш като човек, толкова повече се разочароваш. Тя няма друга цел в живота освен парите, печалбата… Не, всичко това са звезди не от моя небосклон. Новата работа трябва да се работи с нови хора и аз ще ги намеря между талантливата младеж!“

На вратата на вилата го посрещна Себастиан, смутен от нещо.

— Дойдоха ни гости — каза той.

— Кои? — небрежно попита Тонио, като предполагаше, че е дошъл някой по работа.

— Квартирантите пристигнаха. Един възрастен мистър и с него една млада мис. — И Себастиан хвърли хитър поглед на Престо.

— Това е Бари! — възкликна Престо. — Най-после? Къде са те?

— В стаите си, горе. Настаняват се, оправят се след пътя. Мисис Ирвин им помага.

Мисис Ирвин, още преди няколко дни се бе преселила във вилата на Престо, беше почтена вдовица, извикана в ролята на компаньонка на Елен.

— Отлично! Отлично! — оживено възкликна Тонио. — Заповядайте да сложат закуската в синята гостна. С четири прибора.

ЕЛЕН ЗАПОЧВА НОВ ЖИВОТ

— Колко се радвам, че ви виждам, скъпи Бари — говореше Престо през време на закуската. — С нетърпение ви чаках. Работа — до гуша.

— Задържа ме администрацията на парка, докато се намери подходящ заместник. Много са предпазливи и за всеки нов служител предварително събират сведения — дали не е член на профсъюза, дали не е участвувал в стачки и прочее.

— Сега вече ще ми бъде по-леко — каза Престо и започна да запознава Бари с положението на работите, като поглеждаше в същото време към Елен и мисис Ирвин.

Почтената дама, пълна, флегматична жена с побеляващи коси, беше погълната от яденето. От всичко най-много тя обичаше здраво да си похапне и да си подремне в креслото, И новата й длъжност напълно я удовлетворяваше. От нея нищо друго не се искаше, освен да живее в къщата и да не се меси в нищо. Приятна служба!

Елен поглъщаше закуската си с апетита на млад и здрав човек, но в същото време внимателно се вслушваше в разговора и от време на време поглеждаше Престо. Тя беше облечена в простичка, добре изпрана и изгладена собственоръчно рокля от светла басма.

След закуската мисис Ирвин се оттегли в своята стая — съседна с тази на Елен — да си подреме под бъбренето на своя стар приятел — един зелен папагал, а Престо поведе Бари и Елен да им показва вилата.

Той очакваше, че дивачката Елен ще се чувствува неловко в новата обстановка, но тя не проявяваше ни най-малко смущение. Не я заслепиха невижданата красота и богатството на вилата, макар и да проявяваше най-жив интерес към събраните от Престо произведения на изкуството. Като показваше картините и скулптурите, Престо назоваваше имената на художниците, а Елен често допълваше поясненията му. Очевидно вуйчото немалко се бе потрудил за нейното образование.

Огромната библиотека с дъбова резба възхити Елен.

— Колко книги! — възкликна тя.

Момичето с жадно любопитство притичваше от един шкаф към друг, от лавица към лавица, ловко се катереше по стълбичките, изваждаше ту една, ту друга книга. Много се заинтересува от библиотеката и Бари. Сякаш ръководен от някакъв инстинкт, той бързо намери обширния отдел по биология, с поглед на познавач пробяга по полиците, видя прекрасните издания на класиците на естествознанието, разкошните албуми и възкликна:

— Никак не съм очаквал, че един киноартист ще проявява такъв интерес към научната книга!

— Навярно не всеки артист, а истинският, големият артист — неочаквано за самата себе си възкликна Елен, застанала на върха на стълбичката.

Тези искрени похвали бяха много приятни на Престо.

— Който иска да работи сериозно, той трябва много да знае — каза той. — Само справочният отдел на тази библиотека съдържа повече от пет хиляди тома. Там вие ще намерите и история на костюмите от всички времена и народи, и албуми по архитектура, и рисунки на мебели, предмети за домашна употреба.

— Не бих излязла от тази библиотека! — простодушно възкликна Елен.

— Та не излизайте! — отзова се Престо, следвайки всяко движение на девойката, която продължаваше да се изкачва и слиза по подвижните стълбички.

Като показа една огромна ниша със стъклени прозорци към север — за да не пречат слънчевите лъчи на заниманията му, — той попита:

— Как ви харесва това ъгълче?

Подът беше застлан с килим. На кръгли маси имаше лампи с копринени абажури и до тях лежаха купчини нови американски и европейски списания и вестници. До стената между два прозореца всред живи цветя имаше бюст на Атина.

— Много ми харесва — отговори Елен.

— Ето, ако искате, тук ще се занимавате. Ще ви зачисля в сценарния департамент.

— В департамент! — каза провлечено Елен. — А какво трябва да правя?

— Ще следите вестниците и списанията и ще правите изрезки. Какво и как, аз ще ви покажа. Работата е интересна. А в свободното време цялата библиотека е на ваше разположение. Съгласна ли сте?

— Ще опитам, ако се справя…

— Ще се справите! — уверено каза Престо.

Но той съвсем не мислеше да остави девойката на тази работа. Още там, на брега на Изумрудното езеро, той бе решил, че Елен трябва да стане артистка в новите роли на новите сценарии. Тя има всички данни за това. Внимателно и полека-лека той ще постигне целта си. А дотогава трябва да се даде на Елен каква да е работа, за да не скучае. При това на нея ще й бъде приятно сама да печели.

Обаче Престо разбираше колко много трудности стоят на неговия път. Тонио помнеше с какво недоверие и предубеждение се отнесе Елен към предложението му тя да се опита в киното. „Та аз дори не умея да ходя!“ — бе отговорила тя. А пък той искаше от нея само едно — и пред апарата да си остане такава, каквато си е. Но тук плановете на Престо бяха застрашени от опасност. Той знаеше колко бързо жените се асимилират от новата среда, каква мимикрия — способност да се приспособяват към околната обстановка — притежават те. Простичката рокля, в която той я бе срещнал, в първата минута го успокои, но след това той помисли: край Изумрудното езеро Елен и не би могла да си направи друга. Нямаше плат, добри шивачки, модни журнали, а навярно и пари. Но какво ли ще стане с нея, когато влезе в артистичния кръг? Ни една жена, още повече и млада, няма да пожелае да бъде Пепеляшка между другите. Елен ще започне да се труфи и което е още по-лошо, да подражава с жестове, маниери на държане, ще започне да възприема най-лошото от тези изкълчени кукли. А няма нищо по-ужасно, безвкусно, вулгарно от подправянето, от несполучливото подражание на аристократически маниери! Тогава Елен е пропаднала за екрана… Но Престо се надяваше, че здравата простота, която са й наложили условията на живота и разумното възпитание на старика Бари, ще я запазят от пътя на разложението.

В библиотеката се появи Себастиан и каза:

— Викат ви в канцеларията, мистър!

Престо тежко въздъхна. Не му се искаше да излиза, но днес още не бе ходил в канцеларията, а там вероятно вече десетки хора го чакат.

— Добре. Предайте по телефона, че ей сега тръгвам — отговори той и се обърна към Бари: — Е, какво, мистър, ако не сте уморен от пътя, да вървим заедно. Ще ви запозная с най-близките си помощници.

НЕОЧАКВАН УСПЕХ

Колкото повече вървеше работата, толкова повече препятствия трябваше да преодолява Престо. Срещу него се опълчиха всички сили на американската реакция и капитал. Вестниците бяха пълни с най-мръсни инсинуации и клевети по адрес на неотдавнашния любимец на цялата страна, „продалия се на червените“. Отново се надигна кампанията срещу „човека, изгубил лицето си“. Вестниците искаха преразглеждане на делото и лишаване на Престо от имуществените му права. За да се защищава, Престо трябваше да подписва все нови и нови крупни чекове на името на ловкия, но алчен Пирс. Надвисваше заплаха и от углавно преследване за кражбата на медикаменти от Цорн, и за „отравяне“ на цяла група киноработници и държавни служители: прокурори, губернатори…

Няколко дни подред вестниците печатаха с коментарии интервюто, което Люкс даде на журналистите: жените умеят да отмъщават!

Тя разправяше как Престо „на колене я молил да вземе участие в неговото предприятие, за да го спаси от неминуем крах. Но тя с негодувание отхвърлила предложението му, защото не желае да петни името си в тази мръсна, антиобществена, престъпна работа, насочена срещу американския народ и честта на американската демокрация…“

Като търсеше из вестниците и списанията нужните статии, Елен четеше и тези бележки. Когато се срещаше с Престо, тя бурно изразяваше своето негодувание. Престо вече не беше радостен от това, че й бе дал такава работа, макар че искреното възмущение на Елен го трогваше. В тази разгорещеност имаше нещо повече от чувство на възмутена справедливост и той с нов интерес се заглеждаше в девойката.

— Нищо, мис Елен! Всичко това е в реда на нещата и за мен в него няма нищо неочаквано. Борба на живот и на смърт — това е непоколебимата основа на нашата прославена демокрация. И ние ще се борим. А вие ще ми помогнете ли?

— Готова съм да направя всичко, за да ви помогна! — горещо и искрено възкликна Елен.

Престо бе трогнат. Той взе ръката й и каза:

— Може би тази помощ много скоро ще ми потрябва. Нали няма да забравите обещанието си!

Той реши да се възползува от нейното настроение и с течение на времето да получи съгласието й за участие във филма. Работата с героинятаперачка не вървеше. Известните и опитни артистки отказваха да играят перачка, а младите, намиращи се под влиянието на условните щампи на кинозвездите, не можеха да се справят с ролята. Техните перачки напомняха танцьорки от музикхоловете или графини, заминаващи се с пране, но бяха много далече от образа на истинската труженица. И затова репетициите засега вървяха без снимки.

За да отвлече Елен от вестниците, които я разстройваха, и да постигне по-скоро целта си, Престо често й казваше:

— Достатъчно с вестниците. Хайде, по-добре да отидем в киностудиото.

Девойката охотно се съгласяваше. Тайнственият задкулисен свят на киното я интересуваше. А Престо тъничко водеше своята линия. В нейно присъствие той нарочно даваше главната роля на най-неподходящи артистки. И когато те започваха да се въртят около коритото, сякаш танцуваха фокстрот, или изваждаха бельото с два пръста и с приповдигнато кутре, като бонбон от бонбониера — Елен не можеше да се сдържи да не се усмихне и да не направи подигравателни забележки и понякога възкликваше възмутено:

— Гледай ти, чудачка! Та нима така се прави това? Тя никога не е виждала как се пере, как се изстисква и как се простира бельо!

— А вие й покажете! — с невинен вид каза веднаж Престо. Елен се смути, но той продължи: — Вие само ще й направите една добра услуга. Надявам се, няма да се срамувате от това, че умеете да перете бельо?

Престо улучи в целта.

— Ни най-малко — отговори тя. — Аз мисля, че никоя черна работа не унижава човека. Позволете! — обърна се Елен към артистката и се залови за работа с такава непринуденост, като че ли се намираше в пазачницата на Изумрудното езеро.

За щастие опасенията на Престо не се оправдаха. Елен не бе изгубила простотата и естествеността на движенията си. Загледан в работата й, Тонио затаи дъх, а Хофман, който не снимаше, но както обикновено се намираше на пост до апарата, някак си изпъшка и изведнаж с ожесточение завъртя ръчката.

„Даже и Хофман смая!“ — с радост помисли Престо.

Артистите гледаха Елен с внимание и изумление. В студиото стана съвсем тихо. Тази напрегната тишина се нарушаваше само от сухото тракане на апарата. А Елен продължаваше да се занимава с прането, като че ли нищо не се е случило. Когато най-после тя свърши, Хофман престана да върти ръчката и изрева, та цялото студио прокънтя:

— Намерихме! Намерихме, дявол да го вземе! Та това излезе дяволски хубаво!

И артистите, повечето от тях младежи, още незаразени от духа на завистта, дружно заръкопляскаха. Елен, без да съзнава това, показа на всички пределната висота на всяко изкуство: простотата.

И чак сега, като видя неочаквания ефект от своя опит, тя се смути и почервеня. Всички я поздравяваха, а Хофман лудееше. Той друсаше ръцете на Елен и крещеше:

— Сега ще победим! Вие по природа сте…

— Перачка! — добави Елен.

— По природа артистка! Повярвайте на мен, на стария вълк! Това, което на другите се удава след огромен труд, след години учение, на вас даром ви идва в ръцете.

— Може би затова, че артистите играят — възрази Елен, — а аз даже и не мислех за играта.

— Вие живеехте. Точно това е нужно — горещеше се Хофман. — Колкото повече игра, изкуственост — толкова по-лошо. Вие и сама неведнаж сте чували как мистър Престо моли артистите: „Само, моля ви се, не играйте!“

Така Елен, още преди да даде своето съгласие, стана артистка по общата присъда на тези, които видяха нейния дебют.

Но тя самата още не вярваше на това и се съмняваше.

Връщайки се с колата във вилата заедно с Престо, тя дълго мълча. Престо я поглеждаше изпод вежди и също мълчеше. Нека се успокои. И чак когато изминаха половината път той я попита:

— Е, какво?

— И все пак аз няма да стана артистка — отговори тя.

— Защо?

— Вашето заключение е твърде прибързано — отговори тя. — Какво толкоз съм направила? Само работих както винаги. Това всеки може, ако работи обичайната си работа. Дърводелецът точно така би рендосвал, копачът — копал и той, разбира се, би направил това много по-добре от артиста, който за пръв път похваща ренде или лопата. Но вашата героиня във филма не само пере бельо. Тя се и радва, и страда, плаче и се смее, разговаря и мълчи, а това съвсем не е като да переш бельо. Не, аз няма да играя. И сама ще се посрамя, и филма ще разваля.

— Отчасти вие сте права — каза Престо, — но само отчасти. Разбира се, с вас предстои още голяма работа. Но и със самите артисти, които за пръв път похващат лопата или ренде, трябва немалко да се позанимава човек, та да не им се смеят после професионалистите, когато ги гледат на екрана. Главното е, че вие имате природен талант, безспорни данни. Забелязах това още на Изумрудното езеро, когато изобразихте безумието на Офелия. Повярвайте на опитността ми и на опитността на Хофман, който е имал работа със стотици новаци и умее да оцени човека само по едно движение, по един жест.

Елен все още не се предаваше и възразяваше:

— Но това си бяха моите привични жестове.

— Но разберете — продължаваше да я убеждава Престо, — едно е да переш бельото в колибката на пазача, а друго — пред апарата. И най-добрата перачка забравя привичните си движения веднага щом като започнат да я снимат. Тя или се смущава и всичко хвърчи от ръцете й, или започва да пере така, както на нея й се струва, че трябва за екрана. И само истински талантливите хора могат да устоят пред това изпитание — снимането.

В душата си Престо и сам още не беше напълно уверен, но Елен безусловно представляваше от себе си най-подходящият суров материал, обещаваше повече от другите. Тайна за Елен остана и това, че Престо предварително се бе уговорил с Хофман и той да поддържа, да поощрява Елен, ако и той намери, че от нея може да излезе нещо. И Елен видимо не на шега заинтересува Хофман, ако се съди по искрената разпаленост, с която той прие нейния пръв дебют. Що се касае до останалите артисти, то те бяха възхитени не само от естествеността, но и от красотата и хармоничността на нейните движения. Даже за по-опитните артисти беше откровение това, което бе забелязал Престо още на брега на Изумрудното езеро: трудовите движения могат да бъдат също така красиви и изящни, както художествената пластика; и най-остроумните извъртания не могат да покажат по-добре красотата на формите, линиите, динамиката на живото човешко тяло, от тия трудови пози в жестове.

Виждайки, че Елен все още се колебае, Престо каза:

— Слушайте, мис Елен, неотдавна вие ми казахте, че сте готова да направите всичко, за да ми помогнете. И тази помощ точно сега можете да ми окажете. Вие знаете, че аз преживявам нелек момент. Нещо повече, всичко виси на косъм. В случай на неуспех аз съм разорен, кариерата ми е свършена. Но в своето падане аз ще завлека и други — всички ония, които са свързали съдбата си с моята. Та нали, като започнах това дело, аз мислех не само за себе си. За това ви говорих още в пазачницата на парка. Не отказвайте, Елен. Разберете, че и аз, и Хофман няма да поведем и себе си, и вас към провал. В успеха ние сме така заинтересовани, както и вие и ще направим всичко-възможно, за да го осигурим. Само ми дайте съгласието си.

— Щом като работата стои така, аз съм съгласна — предаде се най-после Елен.

Като въздъхна с облекчение, Престо възкликна:

— Отдавна трябваше да стане така! — и с усмивка довърши: — Сега и вашата съдба е свързана с моята. Заедно да победим или заедно да претърпим поражение!

НОВОТО ЛИЦЕ НА ПРЕСТО СЕ ПРОЯВЯВА

Това беше голяма победа и първата голяма радост, която Престо изпита, откакто бе започнал неравната борба.

Работата в киностудиото над постановката придоби за него нов интерес. Престо беше извънредно строг и взискателен режисьор. За да икономисва лента, той не снимаше десетки пъти един и същ кадър, както обикновено се правеше в Холивуд. Чак след безконечни репетиции, когато играта на артистите вече го задоволяваше напълно, Хофман започваше да снима и рядко се случваше кадър да се снима повторно. Една неопитна артистка Престо разплака, докато не получи това, което искаше. Той сам се превъплъщаваше във всички роли, когато показваше как трябва да се играе. Вълнуваше се, сърдеше се, понякога даже се караше на артистите или в отчаяние се хвърляше на дивана напълно изнемощял, за да се залови след няколко минути отново в дресировката. За щастие сега не му пречеше смехът, който той неизбежно възбуждаше, когато беше урод. Артистите търпеливо понасяха всичко. Те виждаха ползата от тази школовка и бързо растяха.

Престо не правеше изключение и за Елен. Към нея той беше не по-малко строг, отколкото с другите. За своя радост той не се бе излъгал в очакванията си. Елен беше необикновено възприемчива. Стана съвършено ясно, че тя ще се справи чудесно с ролята на героинята.

А когато работата дойдеше до снимки — артистите биваха вече в костюмите и грима си, явяваше се и Престо, също готов за снимки, — той ставаше неузнаваем: добродушен, весел, като че ли се е явил не за отговорна работа, а за игра на поло. Това изведнаж повдигаше настроението. Нямаше го вече строгия, придирчив учител, имаше само весел участник в играта и играта започваше.

Докато въртеше ръчката на апарата, Хофман никога за никого от артистите не следеше с такова внимание, както за Престо в неговия нов облик и нова роля.

Първите впечатления на Хофман бяха неопределени. Новото лице се проявяваше бавно, също като на лента при слаб проявител. Обликът на Престо нямаше характерните черти на познатата маска, по която зрителят изведнаж познава любимите си комици. Това беше не човекмаска, а по-скоро — човек от масата. Неговото лице можеше да напомня за хиляди лица, неговият вехт костюм с нищо не се отличаваше от хилядите такива вехти костюми на безработните. Но започна играта и новото лице на Престо постепенно започна да се проявява. Тонио вече не беше дребосъчето-уродче, механизираният човек, който пасивно приема върху себе си ударите на съдбата, пада, става и отново пада, без дори да събужда съжаление, а само смях като неодушевен предмет.

Новият Престо пак приемаше ударите на съдбата, той пак попадаше в най-неприятни и нелепи положения. Но той не само неизменно ставаше, но и неизменно отново се хвърляше в бой със своите угнетители, колкото и да го превъзхождаха те по сила. Това и разсмиваше, и предизвикваше към него човешка симпатия. Играта на новия Престо засягаше по-дълбоки човешки чувства й Несправедливостта, ударите, оскърбленията, които Престо търпеше, след взрива от смях тутакси будеха чувство на негодувание, желание да се помогне.

Колкото повече вървеше снимането, толкова повече се учудваше и оставаше поразен Хофман. Заедно с физическата метаморфоза в съществото на Престо бе станала и чудесна интелектуална метаморфоза. Новият Престо бе съумял да получи като наследство от стария цялата сила на хумора, макар че новият му физически облик нямаше никаква комическа уродливост. В новия Престо се бе изявило още едно ново скъпоценно качество, което може би бе обладавал старият Престо, но поглъщано и засенчвано от неговата уродливост, то не достигаше до-зрителя: дълбока човечност.

Веднаж през време на почивка Хофман се приближи до Престо и като му стисна крепко ръката, каза:

— Вие надминахте всичките ми очаквания, Тонио. Аз вече не се съмнявам, че действително сте придобил ново лице. И с това лице не може да не се победи.

Престо се усмихна радостно, но отговори печално:

— А впрочем аз никога не съм бил така далече от победата, както сега. Наминете към мене довечера, Хофман, за много-неща трябва да поговоря с вас.

ВЕРЕН ПРИЯТЕЛ ДО ЧЕРЕН ДЕН

Същата вечер Хофман седеше в кабинета на Престо. — Работата над филма бързо върви към края си, но още по-бързо вървят към края си и спестяванията ми. Аз съм разорен, Хофман, и ние не ще успеем да завършим филма — мрачно каза Престо.

Хофман, намръщен, мълчеше.

— Парите вървят като вода — продължи Престо. — Всяка седмица подписвам чекове за милиони долари. Останали са ми пари още само за една седмица, но и за тях трябваше да заложа вилата си с цялата й мебелировка. Аз вече не съм господар на къщата си…

Това можеше да се очаква — каза Хофман.

— Да, сгреших в пресмятанията си — отговори Престо с наведена глава. — В производствените разходи за постановката на филма не съм сгрешил. Постановката струва даже по-евтино, отколкото предполагах. Ние правим икономии от лента, от натурни снимки, минаваме почти съвсем без декорации, икономисваме от светлина, от статисти, от костюми, които не ни струват почти нищо. Аз нямам сценарен департамент с десетки писателя, сценаристи, литературни референти. Вие знаете, че аз сам пишех сценария нощем, след бясната работа през деня. Работех като луд, без сън, без отдих, икономисвах отвсякъде, откъдето можеше. И ако работата беше само до разходите за постановката, парите биха стигнали и останали. Но, да си призная, аз недооцених силата на съпротивата и главно — коварството на нашите врагове. Вие знаете до какви само подлости и интриги те прибягваха, за да ме унищожат — борбата ставаше пред очите ви. Навсякъде ние чувствувахме всесилната ръка на мощните концерни и банки, субсидиращи и монополизиращи кинопромишлеността. На нас се отказваше да ни се продава киноапаратура, а даже и лента. Трябваше да прибягваме до подставени лица, посредници, комисионери и за всичко да заплащаме тройно по-скъпо. Разпространителните бюра и собствениците на кинотеатри предварително обявиха, че няма да допуснат на екраните моя филм. Трябваше да строим собствени кинотеатри. Всеки един от тях струваше не по-малко от милион, освен един край Сан Франциско, построен по ваша идея.

Хофман кимна с глава. На времето той наистина бе дал на Престо идеята да вземе под наем край Сан Франциско парцела на един стар военен аеродрум и да построи кино или по-право само прожекционна кабина и гигантски екран за демонстриране на филми не само вечер, но и при дневна светлина. В този своеобразен театър под открито небе нямаше зрителна зала, нямаше кресла и столове. Зрителите можеха да влизат в „залата“ — на голямата площ на аеродрума — направо с автомобилите си и да гледат филмите, без да излизат от тях.

— Тази новост — продължи Престо — трябва да привлече публика и да направи реклама. Но това няма да спаси положението. При това такъв театър е достъпен само за собствениците на автомобили, а вие знаете, че аз залагам на слабо осигурения, трудовия народ. Трябваше да се строят обширни закрити кинотеатри в най-главните градове на Америка…

Да, всичко това беше известно на Хофман и Престо му говореше за своите затруднения само за да си направи равносметка и още веднаж да провери къде бе допуснал грешката.

— И ето, балансът е готов. Салдо — нула, а работата не е завършена — меланхолично завърши той и въпросително погледна Хофман в очакване на неговия отговор.

— Аз предчувствувах това — каза Хофман. — Какво да правим сега? Банките няма да ни се притекат на помощ, за това, разбира се, не бива и да се мисли. Няма да се намери и толкова лекомислен частен кредитор, който би дал пари, макар и с лихварски проценти, на едно разоряващо се и явно безнадеждно от негова гледна точка предприятие. Значи, ако искаме да продължим борбата, ние трябва да изнамерим някакви вътрешни ресурси. Аз, разбира се, имам лични спестявания, но те едва ли ще спасят положението.

— От вашите спестявания, Хофман, аз не бих взел нито един цент, дори и да биха могли да спасят положението — възрази Престо. — Достатъчно е това, че вие се съгласихте да работите в такова противно предприятие.

Хофман не можа да скрие радостта си и започна бързо-бързо да обяснява своята позиция:

— Вие сте прав, драги приятелю, прав повече, отколкото мислите. С участието си във вашето предприятие аз действително се компрометирах…

— И ако то фалира, което е твърде вероятно, вас може да не ви приемат на друга работа и тогава вашите спестявания ще ви са нужни както никога — помагаше Престо на своя приятел, като го виждаше как неспокойно мърда в креслото.

— Да, да… — бързаше Хофман да завърши този неприятен разговор. — И те може да ми потрябват по-скоро, отколкото би ми се искало.

— Така ли? Какво искате да кажете с това? Хофман разтвори ръце, въздъхна и отговори:

— Там е работата, че вече ми намекнаха… поставиха ми даже един вид ултиматум…

— Да ме напуснете? — досети се Престо.

— Да, да се разделим с вас. А ако не направя това, всички филмопроизводители ще ме бойкотират и работата в киното за мен ще бъде загубена…

— И вие решихте?…

— Защо гледате на мене, Престо, както Цезар на Брут? — смутено попита Хофман.

— Очаквам последния удар, Бруте мой — хладно отговори Престо.

— Още нищо не съм решил, Цезарю мой — също така хладно отговори Хофман. — А счетох за нужно само да ви предупредя… — Неловкостта на положението изведнаж го ядоса и той рязко възкликна: — Е, какво мога да направя аз? Сам в полето воинът не е воин.

— Аз от вас нищо и не искам, Хофман — печално каза Престо. — И не се вълнувайте. Всичко това е понятно и е в реда на нещата.

Настъпи тягостна пауза.

— Проклет живот! — промърмори Хофман. — Повярвайте ми, ако бих имал сили да ви помогна…

— Бихте ми помогнали, не е нужно и да говорим за това. Вие сте свободен да постъпвате както искате, а аз… може би ще се измъкна някак си — каза Престо, стана и му подаде ръка. Хофман я стисна и излезе с тежка походка.

Престо дълго стоя, обронил глава. После прошепна с горчива усмивка:

— Верен приятел… до черния ден… Няма какво. Сега само добър вълшебник би могъл да ми помогне да спася делото. Но за съжаление в живота такива случаи няма…

ФЛЬОР Д’ОРАНЖ

Престо се събуди в шест часа сутринта в своята голяма бяла спалня, където прозорците бяха затворени, а чист и хладен въздух се подаваше чрез климатична инсталация. Като обгърна с поглед стаята, Престо помисли: „Скоро с всичко това ще трябва да се разделя“ — въздъхна и погледна часовника си. „Може да полежа още петнадесетина минути“ — и посегна към нощната масичка, на която имаше купчина вечерни вестници. Вчера беше така уморен, че не бе успял да ги прочете.

Като разгърна първия вестник, той започна набързо да го преглежда. Една статия привлече вниманието му. Престо четеше и все повече се намръщваше. После изведнаж смачка вестника, хвърли го на пода и възкликна с негодувание:

— Каква гадост! — Като се отметна върху възглавницата, той сякаш замря. Лежеше неподвижно с окаменяло лице. Само сключените вежди и учестеното му дишане говореха за вътрешното вълнение и напрегнатата работа на мозъка. Минали бяха вече двадесет минути, а той все още лежеше в същата поза.

И изведнаж като човек, който е решил трудна задача, той оживя и с рязко движение посегна към копчето на електрическия звънец.

— Себастиан! По-скоро — гореща вода за бръснене! Пригответе ми костюма! — каза той на влезлия стар слуга, а сам, в нощната си пижама на райета и чехли на бос крак, се отправи в банята, стените на която бяха облицовани с розов мрамор.

— Не знаете ли дали мис Елен е станала? — попита той през отворената врата, когато Себастиан донесе вода.

— Мис винаги с птиците става — отговори старецът. „Не измени на привичките си“ — помисли Престо, усмихвайки се, и каза:

— Отлично! Пригответе по-скоро кафето на верандата и кажете на Джефри да бъде готов с колата.

След няколко минути той изтича на втория етаж, бързо премина дългия коридор и забави стъпки, когато приближи стаята на Елен. Постоя до вратата, зад която се чуваше пеенето: на девойката, пое си дъх, изгони и последните следи на угриженост от лицето си и почука.

Елен отвори вратата. Полегатите лъчи на утринното слънце позлатяваха косите и бялата й рокля.

— Мистър Престо! — с учудване, в което нямаше и сянка от неудоволствие, възкликна тя. — Какво значи това ранно посещение?

— Мис Елен! — весело отговори Престо. — Утрото е чудесно и на мен ми хрумна мисълта, дали да не направим една разходка, преди да отидем в студиото. Днес имаме много работа, най-трудните кадри, а нищо не освежава така хубаво, както утринният въздух.

Безгрижното весело настроение на Престо се предаде и на Елен. Отдавна тя не го бе виждала така жизнерадостен. — Отлична мисъл! — отговори девойката усмихната.

— Тогава да тичаме, да бързаме! Кафето е вече готово, а докато закусваме, шофьорът ще приготви и докара колата.

Те се пареха от кафето, подхвърляха си шеги и се държаха като ученици, които са намислили весело забавление и бързат да го изпълнят.

Откъм външната врата се дочу глухо изсвирване на клаксон, известяващо, че колата е пристигнала.

— Чувате ли? — каза Престо. — Съдбата ни зове. Да побързаме да посрещнем нашата съдба!

В това утро поведението и думите на Престо бяха загадъчни.

Скоро и последните постройки на Холивуд останаха назад. Гладкият път се губеше в далечината. На хоризонта се синееха планини. От двете страни на пътя се простираха плантации. В клоните на дърветата чуруликаха птици. Чистото калифорнийско небе се простираше над плодородния край. Утринният въздух беше още свеж и пълен с мирис на горчиви треви. Престо и Елен дишаха с пълни гърди.

— Колко е хубаво! — възклицаваше Елен и примижаваше в лъчите на още ниското слънце.

— Да, ние с вас отдавна не сме виждали природата — отзова се Престо.

В лицето му, в позата му се отразяваше дълбоко удовлетворение като у човек, който е понесъл благополучно тежка операция.

— Помните ли нашата хижичка на брега на Изумрудното езеро. продължи той мечтателно.

И като се смееха весело и спореха, те започнаха да си спомнят разни случки.

— Ужасно строга хазяйка бяхте — шегуваше се Престо. — Когато се залавяхте да почиствате стаите, безмилостно ни изгонвахте с Пип.

— С мъжете не може иначе — отговаряше Елен. — Те не разбират, че пречат.

— С мъжете! — засмя се Престо. — Апропо, каква е съдбата на другия мъж, който бе подхвърлян на изгнание?

Елен погледна Престо въпросително. — Та нали вие ме изгонвахте заедно с Пип. Какво стана с него?

— Той е в добри ръце — отговори Елен и като въздъхна, добави: — Не знаех дали щеше да бъде удобно да се преместя във вашата къща с кучето.

— Непременно ще пишем да ни го изпратят! — побърза да извика Престо, като забеляза в тона на Елен нотка на тъга.

По краищата на пътя се замяркаха истински, бели, каменни огради на плантациите. Портокаловите дървета бяха цъфнали. Също като парцали сняг се белееха в гъстата зеленина кичури цветя. Из въздуха се носеше тънък аромат.

— Погледнете колко много фльор д’оранж са приготвени за годеници! — възкликна Престо.

На едно място клончетата се бяха надвесили над оградата до самия път.

— Спрете, Джефри! — заповяда Престо на шофьора. Колата спря, Престо скочи долу, откъсна няколко клончета и се върна.

— Карайте!

Колата тръгна. Престо подаде портокаловите цветчета на Елен.

— Закичете се на гърдите. А това гроздче — на косата. Така. Ето вече една годеница.

Елен се изчерви, неволно извади от чантичката огледалце и се погледна в него. С бялата си рокля, с белия фльор д’оранж тя наистина приличаше на годеница.

— Липсва само було! — забеляза Престо, залюбуван.

— Я гледай ти, сват! — каза Елен, като се намръщи. — За кого ме сватосвате?

Престо я погледна право в очите, помълча, наведе глава и отговори тихо и сериозно:

— За себе си!

Елен побледня и сведе очи.

— Вашите шеги отиват твърде далече, мистър — сурово възрази тя.

— Това не са шеги — продължи Престо тихо и сериозно. — Мис Елен! Помните ли какво ви казах, когато се съгласихте да играете ролята на героинята? „Вашата съдба сега е свързана с моята съдба.“ Защо да не направим тази връзка още поздрава? По-добра жена от вас аз няма да намеря никъде.

Това беше така неочаквано, че Елен, полегнала на облегалката, изглеждаше в безсъзнание. Очите й бяха затворени, а лицето й още повече побледняло. После устните й затрепераха и тя, без да вдига очи, прошепна:

— Аз не мога да бъда ваша жена, мистър Престо!

— Защо?

— Защото… Защото вие сте знаменит артист, милионер, а аз проста и бедна девойка. Бедните девойки си имат свое самолюбие, мистър.

— Аз знаменит артист? Аз милионер? — възкликна Престо и като понижи отново глас, продължи: — Да, аз бях знаменит артист в своето предишно съществование. Но сега съм също такъв начинаещ, никому неизвестен артист, каквато сте и вие. Да, аз бях милионер. Но сега съм също такъв бедняк, каквато сте и вие. Известно ли ви е, че даже и вилата, в която ние живеем, е заложена и нас могат да ни изселят на улицата, ако аз не си изплатя дълга в срок? Както виждате, сега ние струваме еднакво. Вие даже струвате повече от мене. Защото такава девойка като вас може да разчита на най-добра партия.

— Аз никога не съм гледала на брака като на изгодна сделка — разпалено възрази тя. — Не се боя от нуждата и от грижите.

— Тогава какво? Не ви се харесвам? Не ме обичате?

— Вие обичате друга — отклони Елен прекия отговор.

— Намеквате за мис Люкс? — попита Престо. — Наистина бях се увлякъл по нейната красота. Но когато я опознах по-отблизо като човек, аз се убедих, че ние с нея сме съвършено различни хора… При последната ни делова среща сам бях поразен от това, че нейното обаяние е изчезнало за мене. И тогава именно разбрах причината за това: вие бяхте влезли в моя живот.

Руменината се връщаше по страните на Елен.

— Защо именно сега ми правите предложение? Това е така внезапно и като че ли несвоевременно, като се вземе под внимание…

— Да, моментът може да изглежда неподходящ. Но именно такъв момент е най-доброто изпитание за искреността и силата на чувствата… Вие знаете трагедията на знаменитите и богатите хора. Тази трагедия се състои в това, че те никога не са уверени по любов ли им дават ръката и сърцето си, или заради славата и парите. Истински обича само онзи, който няма да се откаже от любимия и в тежко време, пред лицето на нуждата и жестоката борба за живот, както това е показано в моя филм. Бъдете такава героиня не само на екрана, но и в живота! Това ще ми даде нови сили за борба — заключи той с искрено чувство и внимателно сложи ръката си върху ръката на Елен, с вълнение очаквайки нейния отговор.

Тя въздъхна дълбоко, помълча и най-после отговори:

— Нито в щастие, нито в нещастие няма да ви оставя, Престо… Само ако ме обичате.

— А вие? Обичате ли ме вие?

— Аз ви обикнах още там, на брега на Изумрудното езеро. Обикнах ви още преди да узная, че вие сте Антонио Престо.

Престо целуна ръката й и извика:

— Джефри! В киностудиото! С пълна скорост! И без друго, струва ми се, закъсняхме.

СТАТИСТИТЕ НА АВАНСЦЕНАТА

— Да минем най-напред в канцеларията при вуйчо ви — каза Престо.

Бари беше много учуден, когато видя влизащите в кабинета му Престо и Елен, окичена с фльор д’оранж.

— Мистър Бари! — възкликна Тонио, като се ръкуваше със старика. — Дойдох да ви съобщя за нашия годеж. Надявам се, вие като опекун на мис Елен и най-близък неин роднина няма да имате нищо против нашия брак?

Бари искаше да отговори нещо, но се задави от вълнение. Като се покашля, той каза:

— Поздравявам ви. Много се радвам. Но много е неочаквано всичко това!

— За родителите и опекуните това често се случва неочаквано — през смях отговори Престо и крепко стисна ръката на стария педагог. — А сега — продължи той — ще ви помоля ето за какво. Веднага, незабавно изпратете обявление във всички вестници за предстоящото бракосъчетание.

— Защо е това? — учуди се Елен.

— Така се прави винаги — отговори Престо. — Хайде, мис Елен, да вървим в киностудиото.

Щом влязоха в големия павилион, Престо веднага забеляза, че тук става нещо необикновено. Цялото помещение беше пълно: целият състав от работници, декоратори, артисти беше налице. Бяха дошли даже и тези, които не участвуваха в снимането на епизода. Декорациите бяха отместени. Издигаше се само пултът за управление, от който режисьорът дава своите нареждания. Всички бяха в приповдигнато настроение. Лицата — оживени и развълнувани. Всички като че ли очакваха нещо.

От тълпата се отдели един от статистите и с висок глас каза:

— На целия колектив са известни затрудненията, които преживява нашето кинопредприятие. Работниците, служещите, киноартистите са обезпокоени от това. За съжаление мистър Престо не обсъди съвместно с нас създалото се положение на нещата. Днес ние бихме желали да го чуем.

Тонио Престо не можеше да не признае основателността на този упрек. Привикнал да работи самостоятелно, той се държеше не като глава на кооперативно предприятие, а като директор на фирма. На него му се струваше, че щом сътрудниците участвуват в дивидентите, то нищо повече не е нужно. Престо открито призна грешката си, като я обясни със своята неопитност в обществените работи.

След това статистътделегат каза, че на митинг на всички работници в предприятието е била приета резолюция: до завършването на постановката на филма всички без изключение да получават половин заплата, а ако стане нужда, и по-малко.

За Престо това беше голямо облекчение и той започна да благодари, но от редиците на събралите се се чуха викове: „Нищо… Общо дело!… Общи интереси. По-добре половин заплата, отколкото безработица!“

„Пак не улучих!“ — с досада към себе си помисли Престо.

След това бе организиран кратък митинг, на който избраха комитет за ръководство на предприятието. А членовете на комитета избраха Престо за председател.

Кинопредприятието на Престо изменяше своя характер, поставяше се на нови релси.

Хофман се мръщеше и се държеше настрана. Предлагаха му да влезе в ревизионната комисия, но той отказа.

Когато бе свършено с всичко това, работниците се заловиха за работа така разпалено, сякаш отиваха на щурм.

Докато те възстановяваха нарушения от митинга ред в павилиона, Хофман отведе Престо настрана и каза с угрижено лице:

— Искам да ви предупредя за една нова сериозна опаснос, отнасяща се лично до вас и…

— Говорите за новата кампания, започната от вечерните вестници?

— Имам пред вид тазсутрешните статии. Те са стигнали до още по-голямо безсрамие…

— Да, а аз забравих да съобщя на моите другари по работа една новина! — възкликна Престо, сякаш забравил за вестниците, и се отправи към Елен.

Хофман недоумяваше. На него му се струваше странно, че Престо отдаваше толкова малко значение на новата вестникарска кампания и вместо да обсъди този въпрос с него, той тича да съобщава някаква си новина.

А Престо, като се приближи до Елен и я взе за ръка, каза високо:

— Ало! Прекратете за минутка работата!

Настъпи изчаквателна тишина.

— Аз забравих, скъпи другари, да споделя с вас своята радост. Мис Елен Кей ми оказа голяма чест, като се съгласи да стане моя жена.

Елен се смути и помисли:

„Защо пък придава на нашия годеж такава широка гласност? Бърза като че ли на целия свят да съобщи за това.“

Разнесоха се приветствени викове и дружни аплодисменти. Всички се спуснаха да поздравяват Престо и Елен. Ръката на Престо, както на президента при традиционен прием в Белия дом, даже го заболя от ръкостискания.

Артистките, които отдавна вече ги привличаше фльор д’оранжът на Елен, я окръжиха в плътен пръстен. Наблюдателната Елен обърна внимание на това, че някои от артистките я гледаха като че ли със съжаление, в очите на други прозираше скрита насмешка, а в усмивките оскърбителна двусмисленост.

„Защо ли ме гледат така? — мислеше тя в смущение и тревога. — Може би в тях говори скрита завист“ — успокои се Елен.

Декорациите бяха поставени на място и снимането започна. Никога досега артистите не бяха играли с такъв подем. Сам Престо, а и Елен надминаха себе си.

Хофман въртеше ръчката, необикновено развълнуван. Ако филмът върви до края на такава художествена висота, то това ще бъде световен шедьовър и Хофман ще получи своя дял слава. Победителите не се съдят.

— Стига! — извика Престо, когато тракането на апарата престана. — Днес, струва ми се, добре поработихме. Не стана нужда да преснемаме нито един кадър.

НЕОЧАКВАН УДАР

Като се върна от киностудиото, Елен мина в стаята си. Тя беше уморена от работата и от преживяванията през този ден. Искаше й се да размисли върху всичко, което се бе случило. Елен внимателно постави клончетата фльор д’оранж във вазичка, докосна с устни белите ароматни цветове и се отпусна в дълбокото кресло.

Не е ли чуден животът? Също като интересен кинофилм „с неочаквани сюжетни обрати“, както казва Престо. Спокойни пейзажни кадри на Изумрудното езеро. Тишина, нарушавана само от далечния шум на гейзерите, техния вечно повтарящ се еднообразен ритъм отбелязва течението на дните, седмиците, месеците, приличащи си един на друг…

И изведнъж, сякаш обезумял киномеханик бясно е завъртял ръчката на прожекционния апарат…

Пътешествие, мяркане на станции, градове, нови впечатления, нови хора… Вилата на Престо… И ето я — простичката Елен Кей — киноартистка, а Тонио Престо — неин годеник.

На нея й е радостно и малко неловко… Как странно я гледаха в студиото киноартистките. Нима всичките са такива завистливи? И нека завиждат! Елен се изпълва с чувство на гордост. Тя бе победила тия наконтени кукли!… Жалко само, че Тонио има толкова много неприятности и огорчения. Защо хората са толкова зли? Какво им е направил Тонио?

Но и това ще мине. Всичко ще се нареди. Тя ще бъде щастлива с Тонио. Ще си имат деца. Без деца животът не е пълен. Ако им се роди момче, тя ще го нарече Тонио. Ако е момиченце…

Елен извръща глава, сякаш търси отговор, и вижда до креслото си масичка и на нея няколко писма.

Това я учуди. Досега тя не бе получавала никакви писма и сега изведнаж — няколко. Поздравителни? Но как може толкова скоро…

Елен разкъсва първия плик. В него имаше, сгъната няколко пъти, изрезка от вестник. Елен започна да чете и изведнаж почувствува, че не й достига въздух.

Статията беше за Престо и за нея.

„Някога всемирно известният киноартист — казваше се в статията, — който бе направил кариера не толкова със съмнителния си талант, колкото със своята изключителна уродливост, никога не се е отличавал с нравственост. Вестикът има най-достоверни сведения за мръсните оргии, които този отвратителен урод е устройвал в своята вила. Неговата морална уродливост още тогава безмерно превъзхождаше физическата му уродливост…“

По-нататък се споменаваше за тъмната история с мис Люкс, към милионите на която се стремял ловкият мошеник, непознаващ чест и съвест.

„Само безпримерната доброта на мис Люкс го спаси от доживотен затвор — казваше се в статията, — а може би и от електрическия стол, отдавна напълно заслужен от тази аморална личност, от това чудовище на разврата…“

„Неговите престъпления вече не можеха да се поберат в уродливото му тяло на джудже. Подозрителни «учени», прилагащи забранени от закона методи на лечение, превърнаха мъничкия урод в голям негодяй. Пропорционално пораснаха и неговите престъпни «художества». «Новият Престо» вече не се задоволява с тайни престъпления. Развратен до мозъка на костите, той хвърля открито предизвикателство на морала, на общественото мнение, подигравайки се над нашите добри американски нрави. Той ги тъпче с крака, оскърбява най-светите чувства, позори нашата страна.

Той е намерил отнякъде едно момиче — нека името й стане известно на всички: някоя си Елен Кей, — очевидно безнравствена като самия него или пък глупачка, неумееща в областта на морала да отличи дясната си ръка от лявата. Незаконната дъщеря на пазача на Йолстоунския парк очевидно се е полъгала от митическите милиони на Антонио Престо. Напечатаните фотоснимки — Елен Кей до отворения прозорец с четка за дъски в ръце и Престо край същата къща — не оставят никакво съмнения за правдоподобността на цялата тази история. И ето че Престо открито я настанява в своя дом. Той…“

Но нататък Елен ме можа да чете. Нейната реакция беше много по-бурна и остра от реакцията на Тонио. Елен скочи от креслото и сякаш пренесена от вихър, вече стоеше пред Престо, нахлула в кабинета му без предупреждение.

СЪДБАТА НА ФИЛМА СЕ РЕШАВА

Още като погледна Елен, Престо разбра, че тя знае всичко. Това трябваше да се очаква. Рано или късно тя щеше да узнае…

— Нашата сватба няма да стане и аз веднага напущам: вашия дом! — възкликна тя, гледайки го почти с гняв.

Престо стана и стоеше мълчалив. Той разбираше, че трябва да й даде възможност да излее негодуванието си.

— Вие ме измамихте! Не любов ви е накарала да ми направите предложение. Ръководили са ви най-благородни, най-рицарски чувства. Аз разбирам това и ви благодаря. Но не мога да приема такава жертва. Вие само сте ме съжалили, а аз… аз повярвах във вашата любов…

Гласът на девойката пресекваше, краката не я държеха. В отчаяние тя почти падна в креслото и като закри лицето си с ръце, зарида както ридаят дълбоко и незаслужено обидените деца.

Престо я гледаше с дълбока печал, но все още мълчеше. Нека си поплаче да й поолекне. И чак когато риданията й започнаха да стихват, той й подаде чаша вода.

— Пийнете и се успокойте — каза той нежно, но същевременно и строго като на дете, каквото всъщност тя си и; беше по природа.

Зъбите й тракаха по стъклото на чашата, водата се разливаше на килима, но тя все пак отпи няколко глътки и се успокои. Тогава Престо каза:

— Вие дълбоко ме оскърбихте, мис Елен!

Тонио постигна целта си: тя очакваше от него оправдания, защита, а самият той мина в настъпление, обвиняваше нея. Тази неочакваност я накара да се съсредоточи. Сега тя беше способна да слуша и да разбира какво й приказват.

— Аз? Вас? — попита в недоумение девойката и даже престана да плаче. Тя продължаваше само да хълца.

— Да, вие дълбоко ме оскърбихте — повтори Престо. Той извади от горния си страничен джеб синя копринена кърпичка на бели точици и й избърса очите. Тази волност също я порази и тя не знаеше как да отвърне на нея. А Престо продължи:

— Хайде да не плачем повече. Сълзите няма да помогнат. Да си поговорим сериозно. Вие ме оскърбихте с това, че се усъмнихте в моята любов към вас. Аз не съм чудовищен престъпник, какъвто ме изобразяват вестниците, но не съм и такъв рицар, какъвто вие си представяте. Аз горещо реагирам на всяка несправедливост, но, повярвайте ми, никога не бих побързал да направя предложение за брак на първата обидена, която срещна, та ако ще даже и сам косвено да съм виновен в тази обида. Да си призная, ако не бяха тия отвратителни вестникарски статии, аз бих ви направил предложението не днес, а утре или може би в други ден. Но бих го направил. Вестниците само дадоха тласък, накараха меда разбера по-остро и по-дълбоко колко много ви обичам и колко скъпи ми са вашите интереси и вашата чест. Та разберете, даже и да си отидете сега от моя дом, това вече нищо не би изменило. Вашата репутация все пак ще си остане опетнена. Мога ли да допусна това аз, който ви обичам? Вашето бягство само би наляло в огъня масло, би дало нова храна за мръсната клевета и много силно доказателство за правотата на враговете и за моята виновност. Не, на удара на безчестните и безсъвестни хора, които не пощадиха дори и вас, не се спряха пред вмесване в личния живот, оскърбиха моминската ви чест, би могло да се отвърне само с такъв удар, с какъвто отвръщаме ние. Нашият брак изведнаж ще избие оръжието от ръцете им, ще им затъкне устата и клеветническата кампания ще престане. Ето защо аз бързах не само с предложението, но и с широката разгласа, която така много ви учуди. На вас всичко ще ви стане ясно — продължи той, като си отдъхна малко, — ако помислите за причините, които създадоха цялата тази гнусна вестникарска кампания. Та това е само едно звено от веригата на тяхната борба с мен. Те искат на всяка цена да унищожат моето дело. Те се боят не само от конкуренцията. Плаши ги, че това е първата крачка към обединяване на киноработниците в тяхната борба с филмопроизводителите. Плаши ги и онова ново лице в моето творчество, което вече им е известно — да се разкриват социалните язви на нашия строй. Ето защо те така яростно се опълчиха срещу мен. Отначало те искаха да ме унищожат, да ме доведат до разорение още преди първият ми филм да види бял свят. Това почти им се удаде, но аз намерих поддръжката на моите другари по работа. Наред с това враговете постоянно ме клеветяха. И ето сега са решили да ми нанесат нов коварен удар: с последна клевета да ни скарат, да ни разделят, да ни смачкат морално, да ни причинят психическа травма и с това да извадят от строя двете главни действуващи лица на филма — вас и мене! И филмът, разбира се, разчитаха те, няма да бъде завършен, даже и да ми стигнеха парите. И колкото по-остро вие понасяхте удара, толкова по-скоро те ще постигнат целта си, толкова повече ще тържествуват. Нима ще им направим такова удоволствие? Да се преживее това, разбира се, не е лесно. На мен самия ми се струва, че за няколко часа съм остарял с двадесет години. Но се крепя и днес като че ли играх даже по-хубаво от обикновено, макар че знаех за вестникарските статии още от вчера и носех тази тежест в гърдите си. И още едно. От завършването на филма зависи съдбата не само на нас двама ни, но и на другарите ни по работа, готови да се откажат даже от заплата, за да спасят делото. Обществените организации ни се притичват на помощ. Нима няма да ни стигнат сили и ще отстъпим? Нима именно сега ще ме напуснете и ще вземете думата си обратно?… Съдбата на филма, съдбата на цялото предприятие е във вашите ръце.

Елен вече не плачеше. Но лицето й изразяваше страдание. Тя се колебаеше. Престо с вълнение я наблюдаваше, очакваше отговор. Най-после тя каза:

— Много ми е трудно, но аз ще се помъча да завърша филма.

— И да станете моя жена? — бързо попита Престо.

— На този въпрос ми е още по-трудно да отговоря сега… Не ме насилвайте, Престо. Дайте ми да си помисля.

— Добре. Ще почакам. Работата над филма ще ви успокои и тогава ще се заемем с нашите лични работи. Нали така?

И успокоен, уверен, че всичко ще свърши благополучно, той целуна ръката й.

ТРИУМФ

Обявленията за предстоящия брак на мис Елен Кей с мистър Антонио Престо свършиха своята работа. Вестникарската кампания от клевети и инсинуации затихна. Но следите й останаха.

Престо виждаше колко дълбоко страда Елен. Когато играеше ролята на героинята, тя събираше всичките си сили, за да се съсредоточи, но вниманието й видимо се раздвояваше. И това, което не се бе случвало още в самото начало на постановката на филма — някои от кадрите сега трябваше да се преснимат. За щастие краят на сценария беше пълен с трагически преживявания на героя и героинята. Престо и Елен можеха да влагат в изпълнението своите дълбоки лични преживявания. И някои от сцените минаваха с потресаваща сила на жизнена правдивост. Даже Хофман, привикнал към всичко, чувствуваше необикновено вълнение и нервно треперене на ръката, когато въртеше ръчката на киноапарата. Играта на Елен понякога достигаше до истинска гениалност. След свършване на снимането на такива сцени в ателието настъпваше необикновена тишина. Всички биваха потресени, потиснати от изпълнението. В очите на жените и дори на мъжете блестяха сълзи. Веднаж един едър червенокос шотландецдърводелец, немалко претеглил в живота, неочаквано засмърка шумно с нос и по бялото му луничаво лице се затъркаляха едри сълзи. Той: сам беше учуден и смутен от това. Никога през живота си не бе плакал на собственото си нещастие, а тук не издържа. Но нима и милиони такива обикновени хора не са преживявали подобно нещо? Хофман вече не се съмняваше, че това ще бъде един от онези световни филми, които всякога и навсякъде потрисат сърцата и изтръгват сълзи. „Може би Престо е прав, като избра този нов път“ — мислеше Хофман.

А Престо, като свършваше снимането, потъваше до гуша в стопанските работи. Сега му помагаха комитетът и управата на официално основаното кооперативно дружество. Започнатото от него дело бе подхванато от други. Това в началото го смущаваше малко, понякога предизвикваше и неудоволствие: той вече не беше едноличен господар на съдбините на предприятието. Не беше лесно за него да свикне с новото положение на нещата, но да отстъпва, беше вече късно — друг изход нямаше. Скоро стана ясно, че отказването на колектива от част от заплатата не спасява положението. Парите както преди не стигаха. Комитетът и управата се обърнаха към професионалните организации и организациите на народния фронт. Предприятието за нещастие на Хофман вземаше все по-широк обществен характер, ставаше все „по-ляво“, все „по-червено“. И борбата се изостряше. Вестниците пишеха за финансов крах на Престовото предприятие, после за това, че то било завзето от „чифуто-масони“, либерали, комунисти, че Престо „се е продал на червените“ и е станал играчка в техните ръце. За филма се пишеха най-невероятни измислици. Уверяваха, че той разтърсва из основи политиката и морала, цивилизацията и религията и едва ли не заплашва самото съществуване на Щатите. Събираха се гласове, искащи забраняването на филма.

Като връх на всички неприятности Елен явно отбягваше Престо. Те се виждаха само в студиото. Под разни предлози Елен отказваше да се връща в къщи в една кола с Престо, а в къщи веднага се заключваше в стаята си.

При такива условия трябваше да се работи и да се завърши филмът. И все пак той беше завършен.

Започна прожектирането на филма по екраните на Престовите кинотеатри. Успехът надмина всички очаквания. Публиката се трупаше и трупаше на касите. Играта на новия Престо предизвикваше такъв смях, на който и уродът Престо би позавидял. Но в този смях имаше нещо ново. Това вече не беше животински, физиологически смях. По-скоро той можеше да се нарече смях през сълзи.

Особено впечатление на публиката произвеждаха сцените, в които участвуваше никому неизвестната артистка Елен Кей. Зрителите, които пълнеха залите, почувствуваха необичайната простота и искреност в играта на Елен. И затова възторгът на публиката нямаше край. Някаква възрастна жена с големи червени ръце, като гледаше как Елен се справя с бельото, високо възкликна:

— Веднага се вижда, че тази артистка знае да пере. И откъде ли са я изкопали? Виж ти как работи!

От нейните уста това беше голяма похвала.

Истинското изкуство е разбираемо за всички. Мнението на старата работничка съвпадаше с мнението на няколко от най-видните критици, които бяха дошли да видят новия филм.

— Поразително! — каза един от тях на свой събрат по перо. — Откъде е взел Престо тази артистка? Повярвайте ми, тя ще затъмни и най-ярките звезди на киното.

Престо, Елен и Хофман седяха в отделна ложа и внимателно наблюдаваха какво впечатление прави филмът на зрителите. На тези места, на които залата се тресеше от смях или пък се чуваха хълцания на жени, разчувствувани от играта на Елен, те неволно поглеждаха към екрана.

— Ето, виждате ли — казваше Престо, обърнат към Елен. — А вие се боехте, че ще развалите филма.

Хофман пушеше цигара след цигара и покашлюваше одобрително.

Необикновеният успех свърши своята работа. Печалбата си е печалба, а „парите не миришат“, какъвто и да е техният произход — така са гледали на нещата още древноримските търговци, които са пуснали в обращение тази пословица. Много кинособственици не устояха пред печалбите, които даваше новият филм, и започнаха да го взимат под наем. Фронтът бе пробит. След отделните кинособственици тръгнаха компаниите, а след тях и крупните концерни. Филмът започна своето победоносно шествие по Америка и Европа.

Даже и вестниците на враждебния лагер не можеха да не признаят високите достойнства на сценария, на музиката, впрочем също написани от Престо, и на майсторството на изпълнението. Новият Престо и Елен веднага изгряха на небосклона на световната кинематография като звезди от първа величина. Но и останалите участници, почти всички младежи, изумяваха със своята игра, нещо, което беше безспорна заслуга на режисьорската дарба на Престо.

Пит беснееше от безсилна злоба.

„Трябваше да позлатя този хитрец, но да не го изпускам от ръцете си. Но кой да е знаел?…“

Люкс меланхолично мислеше:

„Аз, струва ми се, направих голяма глупост, като отблъснах Престо. Но кой можеше да помисли?…“

ТОВА Е ОНАЯ СЪЩАТА…

Веднъж Елен в компания на Престо, Хофман и две киноартистки пристигна в един луксозен кинотеатър. Изпълнителите на Престовия филм се интересуваха как ще реагира на него аристократичната публика. Престо с голям труд бе успял да склони Елен да дойде с него.

В колата Тонио, като се възползува от това, че киноартистките бяха заети в оживен разговор с Хофман, тихо запита Елен:

— Кога ще ми дадете отговор, Елен?

Тя разбра за какво я пита Престо, но нищо не отговори, само устните й потрепнаха.

Като слезе от колата, Елен видя две дами в скъпи манта. Те я гледаха с остро любопитство.

— Гледайте! Това е оная същата, за която писаха вестниците! Новопоявилата се звезда на екрана и amante (любовницата) на Престо — доста високо каза остроносата дама.

— Да, тя е! — потвърди пълната. И те безцеремонно изпратиха Елен с поглед.

Елен смъртно побледня, сякаш публично й бяха нанесли плесница.

През целия киносеанс тя седя неподвижно в дълбочината на ложата, даже без да погледне на екрана. Напразно Престо се мъчеше да я извади от нейната замисленост. Поведението на Елен вече започваше да го безпокои.

Зрителната зала бурно аплодираше, сякаш на екрана бяха живи артисти.

„Нима дори и този зашеметителен успех не я трогва!“ — с тревога мислеше Престо.

Без да пророни нито дума, Елен се върна в къщи и тутакси се заключи в стаята си. Тя не можеше повече да се сдържи и даде воля на сълзите си.

На вратата се почука.

„Престо — помисли Елен. — Колко ненавреме. Бедният! Той чака отговор. Но какво мога да му кажа?…“

Тя избърса сълзите си и отвори вратата.

Пред нея стоеше компаньонката й мисис Ирвин.

— Извинете, мис, няма да ви задържам — каза тя, гледайки Елен в почервенелите от сълзи очи. Без да чака покана, тя седна в креслото и каза: — Вие сте плакала, мис. Виждам по очите ви.

— Аз не крия — отговори Елен.

— Да, има за какво да поплачете. За необмислените постъпки, за лекомисленото поведение всякога трябва да се плаща със сълзи — нравоучително забеляза мисис Ирвин.

— За какви необмислени постъпки, за какво лекомислено поведение? — запита Елен, почувствувала как кръвта залива страните, лицето й.

Мисис Ирвин насмешливо я погледна.

— Стига! — строго каза тя. — Пред мен няма защо да играете на овчица и на угнетена невинност. Вие прекрасно знаете за какво става дума.

— Уверявам ви, че не зная.

— Нима! — с усмивка запита мисис Ирвин. — Само вие не знаете това, за което всички вестници пишат, за което крещят и приказват по всички пътища и кръстопътища във всички щати на Северна и Южна Америка?

— Нима вярвате на тази клевета? — с негодувание възкликна Елен.

Мисис Ирвин сви рамене.

— А защо за мен нищо такова не пишат? Няма дим без огън. Но работата се отнася сега не за вас, а за мене. Мистър Престо ме измами, въведе ме в крайно неизгодна за мене сделка, като ме извика за ваша компаньонка, а всъщност — за да прикрива с моето присъствие разврата си…

— Вие се забравяте, мисис Ирвин! В такъв тон разговорът ни не може да продължи!

— Успокойте се. Той скоро ще свърши — строго каза мисис Ирвин. — Повярвайте ми, и на мен самата не ми доставя и най-малко удоволствие да говоря с такава особа като вас. Аз не съм сводница. Аз съм бедна, но честна жена. Честта, доброто име — това е целият мой капитал, цялото ми състояние. А ако остана в този дом, мога да го изгубя… аз съм принудена да ви напусна.

— И колкото по-скоро направите това, толкова по-добре — каза Елен, чувствувайки, че още минутка и няма да може да се сдържи.

— За това не се безпокойте. Аз вече наредих да ми се съберат нещата и да дойде кола.

Като се изправи гордо, без да подаде ръка, даже без да погледне Елен, мисис Ирвин величествено изплува от стаята. Елен падна на кушетката почти в безсъзнание.

ПОСЛЕДНИЯТ УДАР

Всичко е наред. Филмът има успех. Предприятието е спасено. Сега остана едно: да се свърши със самотността на ергенина.

Престо в приповдигнато настроение ходеше из кабинета си. Чакаше Елен, която трябваше да му отговори ще стане ли негова жена.

Елен закъсняваше и в нетърпението си той все повече ускоряваше стъпките си.

Но ето че най-после на вратата се почука. Престо се спусна да отвори с намерение без думи да грабне в обиятията си своята годеница. Широко разтвори вратата и видя пред себе си мистър Бари — вуйчото на Елен.

Старецът бе зле закопчан отгоре додолу и имаше угрижен и дори опечален вид.

— Мистър Бари! — възкликна Престо, който не можеше да скрие разочарованието си. — Радвам се, че ви виждам.

Здравейте. Но, да си призная, аз очаквах да срещна мис Кей. Надявам се, че с нея всичко е благополучно?

— Тя е здрава — отговори Бари. — Но… Елен ме помоли да поговоря с вас.

Настроението на Престо изведнаж падна.

— Моля, седнете — каза той със задавен глас. — А защо тя не може сама да разговаря с мен?

Те седнаха.

— Това би било трудно за нея… Тежко… та тя ви обича, мистър.

— Тя отказва да стане моя жена? — бързо попита Престо.

— За голямо съжаление, да.

— Но, боже мой! Защо? По каква причина?

— Предполагам, че вие я знаете не по-зле от мен.

— Мерзката клевета във вестника. Но нали това е свършена работа — горещеше се Престо.

— Тази работа не може да бъде свършена, мистър Престо. Вие знаете пословицата: хвърляй кал, все нещо ще остане.

— Нищо няма да остане. Бракът е най-добрият начин да се измие тази кал. И струва ли си да се обръща внимание?

— Изслушайте ме, мистър Престо. Вярвайте ми, сам аз съм дълбоко опечален от това, че вашият брак се разваля. Но аз съм напълно съгласен с Елен. Това не бива да става.

— Но защо тогава… досега тя с нищо не даде да се разбере, че отговорът й ще бъде отрицателен.

— Тя щадеше вас и се грижеше за съдбата на филма, не искаше да ви разстройва, докато не бъде снет и последният кадър. Нали и вие искахте да скриете от нея клеветата във вестниците…

— Може би у нея отново са възникнали съмненията, дали по любов се женя за нея или само от благородни подбуди…

— Тя вярва във вашата любов така, както и аз и не се съмнявам, че искрено я обичате. Но чуйте какво казва тя: „За клеветата знае цялата страна. И мен сега ме познава цялата страна като новопоявила се кинозвезда. И колкото по-голяма ще бъде моята известност, колкото по-висок е пиедесталът, толкова по-голям брой хора ще ме посочват с пръст, двусмислено ще подмигват и ще казват: това е, знаете ли, оная същата…“ Нима малко хора са прикривали незаконната си връзка с брак, но петното все пак си е оставало?

— Но нашите отношения бяха съвършено чисти!

— Не се съмнявам в това нито за минутка — възрази Бари. — Но в това именно се и заключава целият ужас на клеветата: всеки е свободен да й вярва или да не вярва. Престо се хвана за главата и възкликна:

— От това човек може да полудее! Нима е решила да се откаже и от артистичната си кариера? Та тя получи изведнаж това, за което напразно мечтаят милиони хора…

— Слава, пари — искате да кажете? — прекъсна ю Бари. — Честта на човека е по-скъпа от славата и парите. Поне ние с Елен така мислим.

— И аз така мисля — отговори с известно неудоволствие Престо. — Но това е загуба за изкуството, за хората.

— Вие сам ми разказвахте веднаж как някаква си психопатка ви молила да запазите вашата грозота, вашата незарастваща рана за изкуството и за хората. И вие напълно разумно тогава сте й отговорили, че такова искане е нелепо и егоистично.

Престо съзнаваше правдивостта на тези доводи. Той беше попритиснат и обезоръжен.

Те печално се гледаха един друг. Най-после Престо каза:

— А какво мислите да правите с нея?

— Да заминем в неизвестност, да заминем за там, където никой не я познава, и да живеем скромен, незабележим живот… И друго ме молеше тя да ви предам: че искрено ви желае щастие и че никога няма да ви забрави… Аз не се съмнявам, че тя никого вече няма да обикне, не е такова момиче тя. Но нейният живот е вече разбит. — Бари стана и подаде на Престо треперещата си от вълнение ръка. — Благодаря ви за всичко, мистър Престо, и прощавайте.

— Но нима не мога да я видя, да се простя с нея? — възкликна Престо.

— За нея това би било много тежко. Тя вече отпътува.

И Бари излезе от стаята с нетвърдата походка на дълбоко страдащ човек.

Престо се отпусна на стола и стисна главата си с две ръце.

Влезе Себастиан, повъздиша, повъртя се нерешително до вратата и каза:

— Мис Кей замина, а мистър Бари поръча за кола.

— Зная, Себастиан — отговори Престо, без да махне ръцете от главата си.

Себастиан не си отиваше, а въздишаше до вратата.

— Зная също за какво искаш да ме питаш — каза Престо. — Мис Елен и мистър Бари си заминаха завинаги. Сватба няма да има. Ние пак останахме сами с тебе двамата, старче.

За известно време в стаята настана тежка и мъчителна тишина. После, като че ли забравил за присъствието на Себастиан, Престо каза високо на себе си:

— Впрочем не. Сега аз не съм сам. Наистина враговете ми нанесоха много тежък удар. Но какво пък, с това те само ми помогнаха още по-ясно да определя своя път. Сега вече никой не може да ме отклони — ще отмъщавам и ще се боря до последен дъх…

Себастиан със страх и уважение гледаше пламтящото лице на Тонио, изпълнено с решимост и гняв.