Човекът сянка

9

Откога можем да си позволим частен самолет? — питам аз.

— Помниш ли, че ти споменах, че имахме две отвличания на деца, от които спасихме едното? — отговаря ми с въпрос Кали.

Кимам.

— Бащата на малкото момиченце, което върнахме, се казва Дон Плъмър. Притежава малка летателна компания. Продават самолети, предлагат уроци, подобни неща. Предложи на Бюрото да ни подари самолет, но разбира се, трябваше да откажем. Без да му подсказваме, написа на директора, че може да ни осигурява летателни услуги на много ниски цени. — Кали свива рамене и сочи наоколо. — Когато трябва да стигнем някъде бързо…

Има ново попълнение в екипа за този полет. Някакво хлапе, което въобще не се вписва в представата за ФБР. Прилича на младеж, който доскоро е носил обеца и е дъвчел дъвка през цялото време. Присвивам очи и наистина виждам дупка в лявото му ухо. Господи. Може би наистина носи такава, когато не е на работа. Разбирам, че е командирован при нас от „Компютърни престъпления“. Стои малко настрана от всички останали, изглежда неглиже и леко унесен. Пълен аутсайдер.

Оглеждам се.

— Къде е Алън? — питам аз.

Отговорът идва от предната част на самолета под формата на ръмжене.

— Тук съм. — Това е всичко, което казва.

Поглеждам Кали и сбръчквам въпросително чело. Тя само свива рамене.

— Нещо го тормози. Изглеждаше доста ядосан, когато се появи. — Приятелката ми му хвърля поглед и поклаща глава. — Бих го оставила на мира засега, сладкишче.

Поглеждам към сенките, в които се намира Алън, и ми се иска да направя нещо. Но Кали е права. А и имам да наваксвам.

— Запознай ме със ситуацията — казвам аз и се примирявам с настоящото положение. — С какво разполагаме?

Въпросът ми е насочен към Джеймс. Той ме гледа глуповато, очите му са пълни с враждебност. От порите на кожата му лъха неодобрение.

— Не трябва да си тук — казва ми той.

Скръствам ръце и го поглеждам.

— Е, да, но съм.

— Нарушаваш правилника. Ще си в тежест на това разследване. — Поклаща глава. — Вероятно още нямаш разрешение от психиатъра си, нали?

Кали не се намесва в разговора ни, за което съм ѝ благодарна. Това е ключов момент, с който трябва да се справя сама.

— Заместник-директорът Джоунс ми даде разрешение. — Смръщвам се насреща му. — За Бога, Джеймс. Ани Кинг ми беше приятелка.

Той забива показалеца си в мен.

— Още една причина, поради която не бива да си тук. Прекалено близка си до разследването и ще се прецакаш.

Част от мен осъзнава, че ако някой външен стане свидетел на разговора ни, ще бъде поразен. Няма да може да повярва, че Джеймс изрича тези неща. Самата аз съм свикнала с държанието му — до някаква степен. Все пак това е Джеймс. Той е такъв. Но това определено е в моя полза. Усещам, че нещо вътре в мен се раздвижва. Някогашната ми студенина, която винаги съм използвала срещу него, за да го усмирявам. Хващам я здраво и я насочвам чрез погледа си.

— Тук съм. Няма да се махна. Преживей го и ми кажи всички подробности. Спри да се ебаваш с мен.

Джеймс е мълчалив за момент и ме гледа преценяващо. Виждам го как се успокоява. Поклаща още веднъж неодобрително глава, но вътрешно знам, че се е предал.

— Добре. Но искам да се отбележи, че според мен това е сериозно нарушение на политиката на Бюрото.

— Забележката ти е взета под внимание. — Гласът ми е остър като нож, изкован от сарказъм, който смазва апатията на Джеймс.

— Добре. — Очите му се разфокусират за момент. Не разполага с папка пред себе си, но мозъкът му е като компютър, който подрежда фактите в главата му. — Тялото ѝ е намерено вчера. Установили са, че е била убита три дни по-рано.

Изумявам се от тази информация.

— Три дни?

— Да.

— Как е намерено тялото? Къде?

— Полицията на Сан Франциско е получила имейл. В него е имало прикачени файлове — снимки. Нейни снимки. Отишли да проверят какво се случва и намерили нея и детето ѝ.

Сърцето ми тупти в гърдите ми, а стомахът ми се върти от стомашната киселина. Тялото ми копнее да се оригна.

— Да не ми казваш, че дъщеря ѝ е била три дни с мъртвата си майка? — Неусетно съм започнала да викам. Не крещя, но едва ли това има някакво значение. Джеймс ме поглежда със спокойното си лице. Просто споделя фактите.

— По-лошо. Убиецът я е завързал за трупа на майка ѝ. Лице в лице. Била е така през цялото време.

В главата ми нахлува кръв и ми се завива свят. Оригвам се — тихо, но е някак си ужасно. Усещам неприятния вкус в устата си. Разтърквам чело.

— Къде е Бони сега?

— В една от местните болници, под охрана. В кататония е. Не е изрекла и дума, откакто са я намерили.

Настъпва тишина. Кали я нарушава.

— Има още, сладкишче. Трябва да чуеш всичко, преди да се приземим, за да не бъдеш хваната неподготвена.

Страхувам се от онова, което следва. Страхувам се така, както се страхувам да си легна вечер. Взимам се бързо в ръце и си казвам, че трябва да съм силна. Надявам се никой да не е забелязал моментната ми слабост.

— Давай. Не ме жали.

— Три неща. Първо, оставила е дъщеря си на теб, Смоуки. Убиецът е намерил завещанието ѝ и го е оставил до трупа ѝ, за да го намерим. Ти си посочена като настойник. Второ, приятелката ти е имала секс сайт, в който лично е участвала. Трето, имейлът на убиеца, който е изпратен до полицията, е съдържал също и писмо, адресирано до теб.

Устата ми зейва. Чувствам се така, сякаш са ме пребили. Сякаш Кали е взела един стик за голф и ме е отупала хубавичко с него. Главата ми се върти. През налегналия ме шок изпитвам много егоистична емоция, която ме засрамва, но към която се придържам със смъртоносна сила. Страхувам се да не се пречупя пред собствения си екип. Опасявам се в какво ще се превърна, особено в очите на Джеймс. Егоистично е, да, но го използвам като инструмент, с който да се взема в ръце.

Опитвам се да се справя с шока и болката, които се борят за надмощие, и съумявам да ги избутам на една страна. Изненадана съм от гласа, който излиза от устата ми: равнодушен и непоколебим.

— Нека разгледаме въпросите един по един. Що се отнася до първия, ще се оправям сама. Вторият: казвате, че приятелката ми е била един вид… интернет проститутка?

Нов глас се намесва в разговора.

— Не, госпожо, не е така.

Обадило се е хлапето от „Компютърни престъпления“. Господин Обеца. Поглеждам го.

— Как се казваш?

— Лио. Лио Карнс. Под наем съм при вас заради имейла на убиеца, но също така заради постоянната месторабота на приятелката ти.

Оглеждам го добре. Той също отвръща на погледа ми, без да потрепери. Симпатично хлапе е, вероятно на двадесет и четири или двадесет и пет. Тъмна коса, спокойни очи.

— Какво имаше предвид, като каза, че не е така? Обясни ни.

Хлапето се премества с няколко места, за да е по-близо до нас. Поканен във вътрешния ни кръг, той бързо се възползва от отворилата се възможност. Всички искат да са част от него.

— Обяснението е много дълго.

— Имаме достатъчно време. Стреляй.

Хлапето кима и очите му грейват от вълнение. Компютрите са неговото нещо, неговата страст.

— За да ме разбереш, първо трябва да си наясно, че порнографията в интернет е напълно различна субкултура от порнографията в „истинския свят“. — Карнс се обляга на мястото си, отпуска се, подготвя се да изнесе лекция по тема, за която знае абсолютно всичко. Това е неговият момент под прожекторите и аз съм щастлива, че мога да му го предоставя. Така си осигурявам достатъчно време, за да подредя мислите си и да се справя със стомаха си. А и ще мога да мисля за нещо различно от малката Бони, която е гледала лицето на мъртвата си майка цели три дни.

— Давай.

— Всичко започва около 1978-а, когато хората са разполагали с BBS или бюлетин бордови системи. Всъщност пълното име е компютърни бюлетин бордови системи. Те били първите неправителствени, публично достъпни мрежи. Ако човек е разполагал с модем и компютър, е можел да праща съобщения, да споделя файлове и така нататък. Разбира се, по онова време всички потребители са били учени или суперзубъри. Това, което искам да кажа, е, че BBS са се превърнали в място, където да се качват порноснимки. Всеки е можел да ги споделя, продава, каквото си иска. Тук не говорим просто за Дивия запад, говорим за една неоткрита възможност. Без някой да ти наднича зад рамото. Това е било доста полезно за потребителите на порноматериали, защото е било…

Джеймс се намесва:

— Безплатно и лично.

Лио се ухилва и кима енергично с глава.

— Точно! Не е имало нужда да се промъкваш крадешком в някой порномагазин и да криеш покупките си в кафяви пликове. Човек е можел да заключи вратата на стаята си и да си свали порноснимките, без да се страхува, че някой ще разбере за това. Било е ВЕЛИКО. BBS били най-голямата публична игра. Също така били навсякъде, а следователно и порното било навсякъде заедно с тях.

BBS-ите постепенно отпаднаха с еволюирането на интернет и започнаха да се появяват уебсайтовете, браузърите, точка-ком имената и всичко останало. BBS-ите са предназначени за постване, а разглеждането може да стане едва след като свалиш файла. Сега разполагаме с уебсайтове, където можеш да разгледаш съдържанието им веднага след като заредят. Та какво се случи с порното? — Хлапето се усмихва. — Точно две неща. От едната страна бяха някои доста умни бизнесмени — говоря за хора, които вече имаха пари. Те започнаха да създават уебсайтове за възрастни в нета. Някои от тях вече бяха в аудиотекстовата индустрия…

— За какво говориш? — прекъсвам го аз.

— Извинявай. Телефонен секс. Онези момчета, които вече печелеха пари от телефонния секс, бързо осъзнаха потенциала на уебсайтовете — те са нещо лично, плащаш на гледане, можеш да правиш заявки за определени материали, които ти биват набавяни. Тези хора наляха една камара пари, за да купят вече съществуваща порнография — снимки, които бяха разглеждани от стотици хиляди души и които публикуваха на уебсайтовете си. За да можеш да ги разгледаш, трябва да вкараш в действие кредитната си карта. Ето къде се промениха нещата в порното.

Кали се намръщва.

— Какво имаш предвид, че са се променили?

— Ще стигна и дотам. До този момент порното било „направи си сам“. Ако например сте продавали видеа, то вие сте били затънали до врата в индустрията. С други думи, работили сте на снимачните площадки, сексът се е случвал пред очите ви, познавали сте замесените, може би дори самият вие сте били пред камерата. Винаги е ставало въпрос за много стегната малка група. С навлизането на уебсайтовете се появява едно ново котило хора. Между тях и реалното създаване на материалите винаги е имало отделение. Те са имали пари и са плащали на порнографите за снимките. Качвали са ги на уебсайтовете и са искали пари, за да може човек да ги гледа. Виждате ли разликата? Тези момчета не били порнографи, не и в класическия смисъл на думата. Те били бизнесмени. Имали маркетингови планове, офиси, персонал и всичко останало. Вече не били някаква мръсна прослойка на обществото. Това им се отплатило. Някои от първите компании сега изкарват между осемдесет и сто милиона долара на година.

— Уха — изумява се Кали. Лио кима.

— Да, уха. Може да не ни се струва кой знае какво, но ако наистина се заровим в историята на порното, ще осъзнаем, че говорим за промяна в парадигмата. Ако трябва да бъдем честни, повечето хора, които са създавали порно в началото на осемдесетте години, са били от седемдесетте. При тях говорим за доста наркотици, безразборен секс, всичките клишета. Повечето от новите интернет момчета обаче не били замесени в размяна на съпруги, не шмъркали кока, докато им правят свирка, както и всичко останало. Повечето от тях дори не били стъпвали на снимачната площадка през живота си. Те били хора в бизнес костюми и правели милиони от новите неща. Започнали да превръщат бизнеса си в нещо, достойно за уважение. Доколкото порното може да бъде такова.

— Каза, че са се случили „две неща“. Какво е другото?

— Докато тези бизнесмени изграждаха империите си, се случи още една „порнореволюция“. Тя се осъществи на по-местно равнище. Вместо уебсайтове, в които има колекция от снимки на професионални порнозвезди, обикновени жени и двойки започнаха да създават сайтове, насочени предимно към самите тях и истинските им сексуални щуротии. Това не бяха хора, които се опитваха да преживяват от порно. Това бяха хора, които го правеха за удоволствие. Задоволяваха ексхибиционизма си. Нарекоха го аматьорско порно.

Кали завърта очи.

— Не сме хванати от гората, сладкишче. Повечето от нас знаят какво е аматьорско порно. „Съседката“, суингъри, ала-бала.

— Да, съжалявам. Просто съм влязъл в лекционен режим. Искам да кажа, че търсенето на този тип порно се оказа също толкова голямо, колкото и за пропорното[9]. Толкова голямо, че повечето жени и двойки не можеха да си позволят да го вършат безплатно като хоби. Поддръжката на уебсайтовете им, за да могат много хора да ги посещават, стана доста скъпа. Затова също започнаха да вземат пари от потребителите си. Някои от първите, които се захванаха с това, направиха милиони. И — това е ключовото, което трябва да разберете — те не бяха хора на порноиндустрията. Не познаваха никого от нея. Не се появяваха по списанията или по филмите във видеотеките. Това бяха хора, първоначално задвижвани не от парите, а от удоволствието.

Независимо какво смятате вие или аз, истината е, че това създаде една напълно нова демография в порноиндустрията. Всички майки и бащи, членове на училищните съвети. През цялото време са имали таен живот и са правели пари, като са се показвали пред света. — Хлапето се обръща към мен. — Та когато казах, че не си права, имах предвид точно това. Видях уебсайта на приятелката ти. Правела е софткор неща — нямало е секс. Мастурбирала е, използвала е секс играчки и… разни неща. Взимала е пари за гледане, което не е моето нещо, но не е била проститутка. — Хлапето се притеснява от избора си на думи. — Имам предвид, че не знам дали това ще ти помогне, но…

Дарявам го с изморена усмивка. Затварям очи.

— Трябва да се справям с много нова информация, Лио. Не знам как се чувствам относно нея в момента, но да, помага ми.

Умът ми се рее, рее, рее. Мисля си за Ани, която е избрала за професия да се снима гола. Чудя се на тайните, които хората пазят. Винаги е била красива, винаги е била малко луда. Не бих се изненадала, ако беше крила голям брой сексуални тайни, но това… Това ме хвърля в недоумение. Отчасти заради собственото ми противоречие.

Един спомен изплува в ума ми — нежелан и неканен. Двамата с Мат бяхме на двадесет и шест. Сексът, който правехме тогава, беше невероятен. Не остана място в дома ни, което да не беше опетнено. Не остана и неизпробвана поза. Колекцията ми от бельо нарасна неимоверно. Не го правехме умишлено и това беше най-хубавото от всичко. Не се опитвахме да направим секса си „по-пикантен“ — нещата ставаха пикантни от само себе си. Бяхме опиянени един от друг и се отдавахме изцяло на нагона си.

Аз бях по-приключенски настроената в сексуално отношение от двама ни. Мат беше доста по-консервативен и мълчалив. Но както казват: „Тихите води са най-дълбоки“. Следваше ме в тъмните територии, без да се подвоуми. Виеше към луната с пълно гърло точно до мен. Това беше едно от нещата, заради които го обичах. Той беше чудесен, нежен мъж. Въпреки това можеше да сменя кожата си, когато исках това от него, можеше да бъде груб, мрачен и дори малко опасен. Също така беше моят герой. Но… когато се нуждаех от злодей, Мат влизаше в ролята.

Бяхме съвременна двойка. От време на време гледахме заедно мръснишки филми. Аз бях тази, която го караше да преглеждаме някои порносайтове. Винаги с неговото потребителско име. Макар моето собствено да беше Биг Брадър, бях параноична. Не можех да си позволя да опетня реномето на ФБР. Затова гледахме всички онези мръснишки снимки с потребителското име на Мат. Бъзиках го за това, казвах му, че той е перверзникът в семейството.

Имахме цифров фотоапарат. Една нощ през същата година, докато Мат беше до магазина, ми щукна идеята. Съблякох си дрехите и си направих няколко голи снимки от врата надолу. Сърцето ми биеше лудешки, смеех се като откачена. Качих снимките на уебсайт с подобни. Когато Мат се прибра, вече бях напълно сериозна и облечена.

Мина седмица и някак си забравих за случилото се. Бях затънала до ушите в един от случаите си. Всичко, което не включваше Мат, хранене, спане и секс, не беше в дневния ми ред. Прибрах се късно от работа, бях изтощена и се завлякох към спалнята. Там намерих съпруга си да лежи на леглото ни. Беше сплел ръце зад главата си и ме гледаше странно.

— Имаш ли нещо да ми казваш? — попита ме той.

Застинах изумена. Опитвах се да си спомня какво можеше да бъде това нещо.

— Не се сещам. Защо?

— Последвай ме. — Мат стана от леглото и мина покрай мен. Отиде в домашния ни офис. Последвах го озадачена. Седна пред компютъра. Размърда мишката, за да разкара скрийн сейвъра от екрана.

Онова, което видях, ме накара да се изчервя толкова много, че си помислих, че лицето ми ще се подпали. Мат беше отворил уебсайт в интернет, до който имаше достъп целият свят, а в уебсайта бяха снимките, които си бях направила. Съпругът ми се обърна към мен. На лицето му играеше лека усмивка.

— Върнаха имейл. Очевидно са очаровани от снимките, които си им пратила.

Започнах да пелтеча. Изчервих се още повече. И още повече, когато осъзнах, че се възбуждам.

— Не мисля, че трябва да го правиш отново, Смоуки — независимо дали е от врата надолу, или не, мнението ми е, че не е много умно. В интерес на истината, е доста тъпо. Ако някой разбере, ще те уволнят на секундата.

Погледнах го, лицето ми още гореше, и кимнах.

— Аха. Прав си. Не бих. Но…

Повдигна веждите си по онзи начин, който смятах, че е много секси.

— Но…?

— Но засега… дай да се изчукаме.

Разкъсах дрехите си, а той разкъса своите и двамата завихме към луната. Последното нещо, което Мат ми каза, преди да заспим през онази вечер, беше много забавно по онова време, но сега ме боли неимоверно, като си го спомням. Ухили ми се, очите му бяха полуотворени.

— Какво? — попитах го.

— Вече не съм твоето татенце, нали?

Закикотих се, както и той, и отново правихме любов, след което заспахме прегърнати.

Не съм човек, който осъжда безболезнените отклонения, които правят възрастните, независимо каква е позицията на Бюрото. Аз съм свидетел на смъртта. Не ми е лесно да се развълнувам, когато някоя мадама си покаже циците. Но тук става въпрос за нещо коренно различно — Ани е имала уебсайт, в който е вземала пари, за да показва на потребителите си как си навира разни неща между краката. Чудя се дали е било заради нещо повече от парите, или е било само заради тях. Познавах добре приятелката си, затова смятам, че е нещо повече от парите. Винаги е била свободна душа, Икар в женски вариант, който лети малко по-близо до слънцето от необходимото.

Излизам от унеса, в който съм изпаднала. За момент се питам дали не съм се превърнала в онези хора, които спират по средата на изречението, за да се отнесат в далечината. Забелязвам, че Джеймс ме гледа внимателно. Поради някаква причина си представям как точно той от всички хора на света открива тайната ми за снимките и ме обхваща параноя. Господи, тогава наистина ще трябва да се самоубия.

— Приличаш ми на човек, който си знае урока, Лио. Ще си ни нужен за компютърната част, така че се надявам да си суперкомпютърджия.

— Такъв съм. — Хлапето се ухилва.

— Да чуем за писмото.

Кали взима чантата си, отваря я и вади лист хартия от някаква папка. Подава ми го.

— Чел ли си го? — питам Джеймс.

— Да. — Колебае се. — Много е… интересно.

Кимам, срещам погледа му и усещам връзката — лагера и маслото. Това е нашата пресечна точка и той също иска да знае какво мисля, независимо какво казва.

Фокусирам се върху написаното, докато го чета. Налага се да вляза в ума на убиеца, а това са думи, върху които е хвърлил доста труд. Писмото е безценно за нас. Може да ни разкрие много за това чудовище, стига да успеем да го намерим между редовете.

До специален агент Смоуки Дж. Барет. Щеше ми се това писмо да е само за твоите очи, но ми е ясно колко малко ФБР уважава личното пространство, когато става въпрос за случай. Всяка врата е разбита, щорите са разкъсани и сенките са прогонени.

Първо, искам да ти се извиня за времевия интервал между убийството на приятелката ти и уведомяването на полицията за смъртта ѝ. Нямаше как да е другояче. Нуждаех се от време, за да задействам някои неща. Ще се опитам от сега нататък да съм честен с теб, агент Барет, ще бъда честен и сега. Времето наистина беше водещ фактор, но ще си призная, че малко се развълнувах при мисълта малката Бони да е лице в лице с трупа на майка си за три дни, да се взира в мъртвите ѝ очи и да усеща миризмата на разлагащата ѝ се плът.

Мислиш ли, че някога ще се възстанови от това? Или ще бъде преследвана от този спомен до смъртта си? Възможно ли е този ден да настъпи съвсем скоро, вероятно от собствената ѝ ръка, в опит да изгони кошмарите с помощта на острие или хапчета за сън? Само времето ще покаже, но на мен ми е интересно да мисля по темата.

Ето още нещо честно: не съм докосвал детето. Наслаждавам се на болката на хората, такова серийно клише съм. Не съм морално против сексуалното изнасилване на малолетни, но това просто не е моето нещо. Все още е девствена, поне физически. Изнасилването на ума ѝ беше много по-задоволително.

Тъй като ти си от хората, които не могат да обърнат гръб на смъртта, ще ти разкажа за тази на приятелката ти, Ани Кинг. Тя не умря бързо. Нито пък безболезнено. Умолява ме за живота си. За мен това е едновременно забавно и възбуждащо. Какви заключения, чудя се аз, ще си направиш от написаното дотук, агент Барет?

Нека ти помогна малко.

Не съм бил жертва на сексуално или физическо насилие като малък. Не съм се подмокрял нощно време и не съм измъчвал животни. Аз съм нещо много по-чисто. Аз съм завет. Върша това, което върша, заради своята кръвна линия, която е ПЪРВАТА.

Роден съм, за да правя това. Готова ли си да чуеш защо, агент Барет? Сигурен съм, че ще се намръщиш, но ето: аз съм пряк наследник на Джак Изкормвача.

Видя ли. Казах го. Несъмнено вече поклащаш глава, докато четеш тези редове. За теб съм поредната откачалка, поредната нещастна душа, която чува гласове и изпълнява Божиите заповеди.

Съвсем скоро ще поправим това недоразумение. Нека обобщим случващото се досега: приятелката ти Ани Кинг беше курва. Съвременна курва на информационната супермагистрала. Заслужаваше да умре, пищейки. Курвите са туморът на лицето на този свят и приятелката ти не беше изключение.

Тя беше първата. Но няма да е последната.

Вървя по стъпките на моя предшественик. Също като него няма да успеете да ме хванете и пак като него онова, което правя, ще остане в историята. Ще изиграеш ли ролята на инспектор Абърлайн[10] за моя Джак?

Наистина искрено се надявам.

Да започнем преследването по следния начин: бъди в офиса си на двадесети. Ще бъде доставен пакет за теб, който ще потвърди казаното от мен. Макар да знам, че няма да се вслушаш в думите ми, обещавам пакетът да не съдържа капани или бомби.

Върви и посети малката Бони. Вероятно ще се будите една друга посред нощ от собствените си писъци, тъй като вече ти си новата ѝ мама.

И помни — не чувам гласове, нито получавам заповеди от Бог. Единственото, в което се вслушвам, са ударите на собственото ми сърце.

От Ада,

Джак-младши

Приключвам с четенето и за момент не мога нито да говоря, нито да се движа.

— Ама че писмо — казвам аз.

— Поредният хахо — отвръща Кали с презрителен глас.

Свивам устни.

— Не мисля така. Този е нещо повече. — Клатя глава, за да я прочистя, и поглеждам към Джеймс. — Ще поговорим за това по-късно. Имам нужда да помисля малко.

Той кима.

— Да. Аз също искам първо да видя местопрестъплението, преди да си правя каквито и да било заключения.

Пак тази връзка. Чувствам се по същия начин като него. Трябва да отидем на мястото, където всичко се е случило. Да стъпим във владенията на смъртта. Имаме нужда да го помиришем.

— Като се заговорихме — питам аз, — кой се е заел със случая от страна на санфранциската полиция?

— Старата ти приятелка Дженифър Чанг — избоботва Алън от предната част на самолета и ме стряска. — Снощи говорих с нея. Не знае, че идваш с нас.

— Чанг? Това е добре. Тя е една от най-добрите. — Запознах се с детектив Дженифър Чанг по времето на разследване преди почти шест години. Жена на моята възраст, изключително компетентна и с хапещо чувство за хумор, което много ми хареса. — Докъде са стигнали? Започнали ли са да оглеждат мястото?

— Аха — отвръща Алън, идва по пътеката и сяда близо до нас. — Санфранциските криминолози са взели проби, а Чанг е играла ролята на диктатор. Говорих с нея отново в полунощ. Вече беше изпратила тялото при съдебния лекар, беше направила всички необходими снимки и беше занесла пробите — влакна, всичко. Тази жена е истински робовладелец.

— И аз я помня такава. Какво се случва с компютъра?

— Свалили са отпечатъци от него, но иначе не са го докоснали. — Алън сочи с палец към Лио. — Мозъкът им каза, че той ще се погрижи.

Поглеждам хлапето и му кимам.

— Какъв ти е планът?

— Всъщност е доста прост. Ще направя повърхностна проверка на цялата машина, за да видя дали няма някакви защити, които да изтрият харддиска, или подобни неща. Първоначално ще потърся нещо по-съществено, след което ще трябва да го взема в службата, за да поработя сериозно над него.

— Добре. Искам да претърсиш всяко кътче на компютъра ѝ, Лио. Искам всички изтрити файлове, включително имейли, снимки, всичко — и като казвам всичко, имам предвид всичко — което може да ни помогне по случая. Намерил я е през интернет. Това прави компютъра първото му оръжие.

Хлапето потрива ръце.

— Само ме пусни на ринга.

— Алън, ти се заемаш с обичайната си задача. Събери всичко, с което санфранциската полиция разполага — доклади, показания, и поработи върху него.

— Няма проблем.

Обръщам се към Кали.

— Заемаш се с криминолозите. Санфранциските са добри, но ти си по-добра от тях. Опитай се да бъдеш мила, но ако ти се наложи да смачкаш някой… — свивам рамене.

Кали ми се усмихва.

— Това ми е по специалността.

— Джеймс, искам да се заемеш със съдебния лекар. Натисни го. Нека направи аутопсията още днес. След това двамата с теб ще отидем да огледаме местопрестъплението.

Враждебността се процежда от всяка пора на тялото му, но не казва нищо, само кима.

Спирам за секунда. Премислям отново всичко в главата си, за да се уверя, че не съм пропуснала нещо. Мисля, че не съм.

— Това ли е? — пита Алън.

Поглеждам го изненадана от гнева в гласа му. Нямам представа на какво се дължи той.

— Така мисля.

Той става.

— Добре. — Насочва се обратно към предната част на самолета, докато всички ние го наблюдаваме изненадани и се чудим какво става.

— Кой му бръкна в задника? — пита Кали.

— Голям е киселчок! — допълва Лио.

Двете с Кали се обръщаме едновременно към него. Погледите ни са изпълнени с враждебност.

Хлапето ни гледа нервно.

— Какво? — пита то.

— Не си ли чувал следната приказка, малчо — казва Кали и го сръгва с пръст в гърдите: — „Никой не се подиграва с приятеля ми освен мен“. Чаткаш ли?

Лио охладнява.

— Разбира се. Имаш предвид, че не съм ти приятел, нали, Червенокоске?

Кали килва глава. Враждебността ѝ намалява.

— Не, сладкишче, нямам това предвид. Ние не сме някаква клика, нито пък сме в гимназията. Зарежи тая мутра ала „бедничкия зубър“. — Навежда се над него. — Искам да кажа, че обичам този човек. Веднъж ми спаси живота. Затова нямаш право да го обиждаш както аз. Все още. Следваш ли ми мисълта, захарче?

Лио не изглежда толкова враждебно настроен като преди малко, но още не е готов да отстъпи.

— Аха, добре. Разбирам. Но не ме наричай „малчо“.

Кали се обръща към мен и се ухилва.

— В крайна сметка може би ще се впише, Смоуки. — Поглежда отново Лио. — Ако цениш живота си, никога повече не ме наричай „Червенокоске“, Обеца.

— Отивам да поговоря с Алън — казвам аз. Разсеяна съм. Тези закачки не са ми толкова забавни, колкото някога. Оставям ги да се дразнят. Лидерът, който някога съм била, знае, че това, което прави Кали, е добро както за Лио, така и за екипа. Тя го приема по свой си начин. Радвам се за това. Понякога, когато един екип работи заедно прекалено дълго време, той се изолира. Става почти ксенофобски. Това не е здравословно и се радвам да видя, че хората ми не са тръгнали по този път. Е, поне Кали не е. Джеймс се взира през прозореца. Той е затворен в себе си, студен и неразговорлив. Джеймс в най-чистата му форма, нищо ново.

Отивам при Алън. Той се взира в краката си, а напрежението, което струи от него, е направо убийствено.

— Имаш ли нещо против да седна до теб? — питам аз.

Маха с ръка, без въобще да ме погледне.

— Все ми е тая.

Разполагам се и за момент просто го гледам. Той се извръща към прозореца. Решавам да я карам направо.

— Какво ти става?

Алън се обръща към мен и едва не се свивам от гнева в очите му.

— Какво трябва да означава това? Показваш ми, че можеш да говориш с „черньото“? К`во ста`а?

Оставам безмълвна. Като ударена от гръм съм. Изчаквам, мисля си, че всичко ще отмине бързо, но Алън продължава да ме гледа намръщен. Гневът му, вместо да намалява, като че ли се трупа.

— Е? — пита той.

— Знаеш, че не това имах предвид, Алън. — Гласът ми е тих. Дори спокоен. — На всички ни е ясно, че си разстроен от нещо. Просто те питам от какво.

Той продължава да се мръщи, но огънят започва да отслабва. Малко. Поглежда ръцете си.

— Елейна е болна.

Устата ми зейва. Погълната съм мигновено от шок и притеснение, които са направо разкъсващи. Елейна е съпругата на Алън и я познавам също от толкова дълго време, колкото и него. Тя е красива латино — не само външно, но и вътрешно. Когато бях в болницата, дойде да ме види — единственият посетител, който имах. Просто не ми даде право на избор. Нахлу в стаята ми, избута сестрите на една страна, доближи се до леглото ми, седна на ръба му и отмести ръцете ми, за да може да ме прегърне, без да изрече и дума. Направо се разтопих в обятията ѝ и плаках, докато очите ми не пресъхнаха. Най-силният ми спомен за нея винаги ще бъде точно този момент. Светът ми е просто едно петно зад сълзите ми, а Елейна, която е олицетворение на утехата, топлината и силата, гали косата ми и ми шепне успокоителни думи на смесица от английски и испански. Тя е приятелка, една от малкото, от онзи рядък вид.

— Какво? Какво имаш предвид?

Вероятно е заради искрения страх, който усеща в гласа ми, но гневът му се изпарява. В очите му вече не горят огньове. Останала е само болката.

— Рак на дебелото черво, втора фаза. Махнаха тумора, но има разсейки. Част от него се е разпространила в тялото ѝ преди операцията.

— Какво означава това?

— Нямаме представа. Може да не означава нищо. Може би раковите клетки, които са се разсеяли, не са опасни. Възможно е обаче да са — да се носят в тялото ѝ, готови да се разпространят. Не могат да ни кажат нищо със сигурност. — Болката в очите му нараства. — Разбрахме за рака, защото имаше много силни спазми. Мислехме, че може да е апендицит. Веднага я отведоха в операционната, намериха тумора и го извадиха. Знаеш ли какво ми каза докторът след това? Каза ми, че е в четвърта фаза и че вероятно ще умре.

Поглеждам ръцете му. Треперят.

— Не можех да ѝ кажа. Оправяше се, нали се сещаш? Не исках да я тревожа, просто исках да се концентрира върху възстановяването си от операцията. Цяла седмица смятах, че ще умре, и всеки път, в който я погледнех, точно това си помислях. Тя нямаше никаква представа. — Алън се засмива тъжно. — След като мина контролният преглед, докторът имаше добри новини за нас. Втора фаза, а не четвърта. От седемдесет до осемдесет процента от болните живееха повече от пет години. Докторът беше весел, а тя започна да плаче. Разбра, че ракът ѝ не е толкова лош, колкото сме смятали, и едва тогава осъзна, че трябва да се радва за това.

— О, Алън…

— Ще се наложи да ходи на химиотерапия. Може би ще я облъчат — все още се запознаваме с информацията. Ще видим какво ще изберем. — Продължава да се взира в огромните си ръце. — Мислех, че ще я изгубя, Смоуки. Дори сега, когато фактите говорят, че ще се оправи, още не съм сигурен. Знам само как ще се чувствам, ако я няма. Имах цяла седмица, за да свикна с мисълта. Не мога да се отърва от нея. — Алън ме поглежда и гневът му отново се е завърнал. — Можех да я изгубя. А какво правя? Летя към следващия ни случай. Тя си е у дома и спи. — Поглежда през прозореца. — Може би вече се е събудила. А аз не съм до нея.

Поразена съм.

— Господи, Алън! Защо не си вземеш отпуск? Бъди до Елейна, а не тук. Можем да се оправим без теб.

Той се обръща към мен и болката, която виждам в очите му, ме кара да затая дъх, а сърцето ми направо спира.

— Не разбираш ли? Не съм бесен, че съм тук. Бесен съм, че не мога да си намеря причина да не съм тук. Или всичко ще е наред, или няма да бъде. Няма абсолютно никакво значение какво ще направя аз. — Вдига ръце и разперва пръсти. Приличат на огромни бейзболни ръкавици. — Мога да убивам с тези ръце. Мога да стрелям с тях. Мога да правя любов с жена си и да вдяна игла. Силни са. Също така са и сръчни. Но не мога да се пресегна и да извадя рака. Не мога да ѝ помогна. Не издържам, мамка му.

Отново отпуска ръце в скута си, а безпомощният му поглед се забива в тях. Трудно ми е да намеря правилните думи. Усещам неговия страх, както и моя. Сещам се за Мат.

— Безпомощността е нещо, което мога да разбера, Алън.

Той ме поглежда и виждам противоречивите емоции в очите му.

— Знам, Смоуки. Но — не ме разбирай погрешно — това не е особено успокояващо. — Намръщва се. — Ах, мамка му. Съжалявам. Всичко е толкова погрешно.

Клатя глава.

— Не се тревожи за това. Тук не става въпрос за случилото се с мен. Става въпрос за теб и Елейна. Не можеш да ми споделиш чувствата си и да се опиташ да се измъкнеш по средата.

— Предполагам, че си права. — Алън издиша през свитите си устни. — Да си го начукам, Смоуки. Какво ще правя?

— Аз… — Отпускам се на мястото си за момент и се замислям. Какво ще прави той? Срещам погледа му отново. — Ще продължиш да я обичаш и да правиш всичко възможно за нея. Ще позволиш на приятелите си да ти помогнат, ако имаш нужда. Ето и най-важното, Алън. Трябва да приемеш, че всичко може да завърши добре. Разбери, че не всеки край е лош.

Дарява ме с крива усмивка.

— Чашата винаги е наполовина пълна, а?

Отговорът ми е ожесточен.

— Точна така, мамка му. Става въпрос за Елейна. За теб чашата винаги трябва да е наполовина пълна.

Алън поглежда първо през прозореца, после ръцете си и накрая мен. Нежността, която винаги съм ценила в него, отново се е завърнала в погледа му.

— Благодаря ти, Смоуки. Сериозен съм.

— Ако не се развихрим малко, не е забавно, нали?

— Да запазим всичко между нас за момента, става ли?

— Дадено. Добре ли си?

Алън стиска устни и кима с глава.

— Да. Да, добре съм. — Поглежда ме и присвива очи. — Ти как си? Добре ли си? Не сме говорили от… — свива рамене.

— Не че не си опитвал. Да, засега се справям.

— Чудесно.

Гледаме се един друг за момент, без да отронваме дума, просто се разбираме с поглед. Ставам и стискам леко рамото му, преди да се оттегля.

Първо Кали, а сега и Алън. Проблеми, душевни терзания и мистерии. Изпитвам чувство на вина. През изминалите шест месеца съм била дотолкова затънала в собствената си агония, че дори не съм се замисляла, че животите на приятелите ми също не са перфектни, че те самите имат свои собствени страхове, болки и терзания. Това ме кара да се засрамя.

— Всичко точно ли е, сладкишче? — пита ме Кали, докато се разполагам на мястото си.

— Да.

Гледа ме за момент с характерната си Кали-настоятелност. Не мисля, че ми е повярвала, но не казва нищо.

— Виж, сладкишче, тъй като вече разпредели задачите на всички ни, ти с какво смяташ да се захванеш?

Въпросът ме кара да се сетя за целта на този полет и цялата настръхвам.

— Първо смятам да говоря с Джени. Ще пием по едно кафе или нещо подобно. — Обръщам се към Джеймс. — Тя е добра и е видяла местопрестъплението първа. Искам да разбера какви са впечатленията ѝ. — Той кима. — След това ще се заема с най-добрата следа, с която разполагаме.

Никой не пита кого имам предвид, но виждам, че са облекчени. Защото говоря за Бони.