Човекът сянка

12

Жителите на Сан Франциско шофират по същия начин като тези на Ню Йорк: безскрупулни са. Трафикът е средно натоварен и Джени се е съсредоточила върху ожесточената война с останалите превозни средства, докато се връщаме към участъка. Симфония от клаксони и псувни изпълва въздуха. Натъпкала съм пръст в едното си ухо, за да мога да чувам Кали, докато говоря с нея по телефона.

— Как върви с криминолозите?

— Добри са, сладкишче. Много добри. Преглеждам всичко щателно, но мисля, че са покрили всяка една база.

— Доколкото разбирам, не са открили нищо.

— Бил е внимателен.

— Да. — Усещам чукащата на вратата депресия, но я отпращам. — Чу ли се с останалите? Нещо от Деймиън?

— Нямах време.

— Почти стигнахме до участъка. Продължавай в същия дух. Ще проверя останалите.

Кали остава мълчалива за момент.

— Как е детето, Смоуки?

Как е детето? Ще ми се да имах отговор на този въпрос. Нямам и не искам да говоря за това сега.

— В лошо състояние.

Прекратявам разговора, преди да успее да каже нещо, и се заглеждам през прозореца, докато пътуваме из града. Сан Франциско представлява лабиринт от стръмни хълмове и еднопосочни улици, агресивни шофьори и тролеи. Въпреки това притежава красота, на която винаги съм се възхищавала. Той е смесица от интелигенти и декаденти, които са се насочили с бясна скорост към смъртта или успеха. Това вече не ми се струва толкова уникално. Просто още едно място, на което се извършва „убийството“. Това е общото при него. Може да се случи на Северния полюс или на Екватора. Може да бъде извършено от мъже и жени, от млади и стари. Жертвите могат да бъдат праведни или грешници. Убийството е навсякъде и неговото име е легион. Изпълнена съм с мрак. Не със светлина или полумрак, а само с плътен, солиден мрак.

Стигаме до участъка и Джени напуска натоварената улица, за да влезе в спокойния полицейски паркинг. В Сан Франциско е почти невъзможно да се намери място за паркиране — бог да помага на тези, които са тръгнали с подобна мисия.

Влизаме през една странична врата и се озоваваме в коридор. Алън е в офиса на Джени заедно с Чарли. Двамата са погълнати от папката пред тях.

— Здрасти — поздравява ме Алън. Усещам как очите му ме изучават и претеглят. Правя се, че не забелязвам това.

— Другите обаждали ли са се?

— Никой не е говорил с мен.

— Откри ли нещо?

Алън поклаща глава.

— Засега не. Ще ми се да кажа, че ченгетата тук не стават за нищо, но не е така. Детектив Чанг ръководи кораба си доста стегнато. — Щрака с пръсти и се усмихва на Чарли. — О, да, съжалявам. С помощта на отдадения си чирак, разбира се.

— Да ми духаш — отговаря Чарли, без да откъсва поглед от папката.

— Продължавай. Ще се обадя на Джеймс и Лио.

Алън вдига палци и се връща към четенето.

Мобилният ми иззвънява.

— Барет.

Чувам сърдития глас на Джеймс.

— Къде, по дяволите, е детектив Чанг? — ръмжи той.

— Какво има, Джеймс?

— В моргата няма да започнат да режат, докато малката ти приятелка не се появи. Кажи ѝ да си докара задника тук долу.

Затваря ми, преди да успея да му отговоря. Задник.

— Джеймс има нужда от теб в моргата — казвам на Джени. — Не искат да започнат без теб.

Тя ми се усмихва едва.

— Предполагам, че тъпакът е ядосан?

— Много.

Джени се ухилва.

— Добре. Отивам веднага.

Излиза. Време е да се обадя на Лио, нашия заек. Питам се: каква обеца носи, когато не е на работа? Телефонът звъни пет-шест пъти, преди да вдигне, и когато чувам гласа му, изтръпвам. Той е празен и ужасèн. Зъбите му тракат.

— К-к-к-карнс…

— Обажда се Смоуки, Лио.

— В-в-в-видео…

— Намали темпото, Лио. Поеми си въздух и ми кажи какво има.

Когато проговаря отново, шепти. Думите му изпълват главата ми с бял шум.

— Има в-в-видео на у-у-у-убийството. Ужасно…

Алън ме гледа обезпокоен. Усеща, че нещо не е наред.

Успявам да отговоря:

— Стой там, Лио. Не мърдай от мястото си. Идваме веднага.