Човекът сянка

13

Помня района от времето, когато бащата на Ани почина и аз дойдох, за да я видя. Живееше във висока жилищна сграда, където — също като в Ню Йорк — апартаментите бяха огромни — с пищни трапезарии и просторни бани. Спираме пред входа.

— Приятно местенце в хубав квартал — отбелязва Алън.

— Баща ѝ беше заможен — обяснявам аз. — Остави ѝ всичко, което имаше.

Оглеждам този чист и безопасен район. Макар кварталите в Сан Франциско да не могат да се нарекат предградия, определено имаха свой собствен чар. Спасяват те от шумотевицата на града, а добрите от тях ти осигуряват гледка към брега. Тук могат да се намерят старовремски квартали с техните къщи във викториански стил и съвременни като този, в който се намираме.

Осъзнавам една житейска истина: никое място не е достатъчно безопасно, за да избегнеш смъртта. Никое. Това, че тук ще си в по-голяма безопасност, не променя фаталния изход.

Алън се обажда на Лио, когато излизаме от колата.

— Идваме, синко, дръж се. Качваме се след секунда.

Минаваме входа и се озоваваме в лобито. Мъжът на рецепцията ни наблюдава, докато се качваме в асансьора, но не казва нищо. Не промълвяваме и дума до четвъртия етаж.

През целия път сме били мълчаливи, мълчаливи сме и сега. Това е най-лошата част от работата ни. Да станем свидетели на грозната действителност. Едно е да разглеждаш уликите в лабораторията и да се опитваш да надникнеш в ума на убиеца, съвсем друго е да видиш мъртво тяло. Да помиришеш кръвта в стаята. Алън често обича да казва: „Едно е да си мислиш за лайна, и съвсем друго е да ги изядеш“.

Чарли е мълчалив и намръщен. Вероятно си спомня миналата нощ, когато е отворил вратата и е видял Бони.

Слизаме на етажа, тръгваме по коридора и завиваме. Лио е отвън. Седнал е на пода и се е облегнал на стената. Хванал се е за главата.

— Нека поговоря с него — казва ми Алън.

Кимам и той отива при хлапето. Кляка до него и поставя огромната си ръка на рамото му. Знам от личен опит, че колкото и голяма да изглежда, допирът ѝ е нежен.

— Как си, хлапе?

Лио вдига поглед. Лицето му е бледо и посърнало. Блести от избилата пот. Дори не се опитва да се усмихне.

— Извинявай, Алън. Не се сдържах. Видях го и повърнах. Повече не можех да остана там… — Гласът му заглъхва.

— Чуй ме, синко. — Големият мъж говори тихо, но тонът му изисква внимание. Двамата с Чарли чакаме. Колкото и да ни се иска да влезем вътре и да си свършим работата, също така изпитваме съчувствие към онова, през което преминава Лио. Това е изключително ключов момент в нашата професия. Това е бойното му кръщение. Моментът, в който надникваш в бездната за първи път и осъзнаваш, че Торбалан наистина съществува и наистина се е крил под леглото ти през всичките тези години. Моментът, в който се изправяш лице в лице с истинското зло. Моментът, в който Лио ще успее да се справи или ще си потърси нова работа. — Смяташ, че ти има нещо, защото си полудял от онова, което си видял, нали?

Хлапето кима. Чувства се засрамено.

— Грешиш. Виж, проблемът е, че си гледал прекалено много филми и си чел прекалено много книги. Те ти създават грешна представа за нас. Според тях едно ченге трябва да е кораво, когато се сблъска с трупове и насилие, и ти си мислиш, че трябва да кажеш нещо остроумно, докато си ръфаш сандвича с шунка, и че нищо не може да те трогне. Нали?

— Предполагам.

— Смяташ, че ако не си такъв, то тогава си женчо и трябва да се засрамиш пред старите кучета. Мамка му, вероятно си мислиш, че щом си повърнал, не ставаш за тази работа. — Алън се обръща и ни поглежда. — На колко местопрестъпления си бил, преди да спре да ти се повдига, Чарли?

— Три. Не, на четири.

Лио вдига глава при тези думи.

— Ами ти, Смоуки?

— Със сигурност на повече от едно.

Алън отново се обръща към Лио.

— При мен нещата се оправиха след четвъртото. Дори Кали е повръщала, макар че няма да си признае, ако я попиташ, тъй като е кралицата на бала. — Големият мъж присвива очи пред хлапето. — Синко, нищо в живота не може да те подготви за това. Абсолютно нищо. Няма значение колко снимки си видял или колко досиета си прочел. Истинската смърт е напълно различна игра.

Лио поглежда Алън и аз разпознавам този поглед. Изпълнен е с уважение, дори с боготворене, това е поглед, с който един ученик гледа учителя си.

— Благодаря.

— Няма проблем. — Двамата стават.

— Готов ли си да ме запознаеш със ситуацията, агент Карнс? — Преправям гласа си, искам да е малко по-груб. Той има нужда от това.

— Да, госпожо.

Цветът отново се завръща в лицето на Лио, който вече изглежда малко по-решителен. За мен просто е млад. Карнс е бебе, което за първи път се сблъсква със смъртта, и е принуден бързо да порасне. Добре дошъл в клуба.

— Давай тогава.

Гласът му е спокоен, докато говори:

— Дойдох и пуснах основните проверки на компютъра, за да се уверя, че няма заложени капани или вируси. След това направих онова, което правите винаги — потърсих последния променен файл. Оказа се текстови със заглавие прочететемефедерални.

— Наистина?

— Да. Отворих го. Съдържаше едно-единствено изречение: Провери джоба на синьото яке. Не видях никакво синьо яке, но погледнах в гардероба. Там наистина имаше такова, в чийто джоб намерих компактдиск.

— Реши да го гледаш. Няма проблем. Бих направила същото нещо.

Хлапето продължава окуражено:

— Когато направиш диск, обикновено го озаглавяваш. Щом видях заглавието на този, веднага се заинтересовах. — Преглъща. — То гласеше: Смъртта на Ани.

Чарли се намръщва.

— Кучи син. Джени ще е много ядосана, че сме пропуснали това.

— Продължавай — приканвам Лио.

— Проверих какви файлове бяха записани на диска. Имаше само един. Видео с високо качество и висока резолюция. В интерес на истината, запълва почти целия диск. — Преглъща отново. Бледият цвят започва да се завръща на лицето му. — Отворих файла и на екрана се появи плейър. Видеото беше… — Поклаща глава и се опитва да се вземе в ръце. — Съжалявам. Убиецът е направил това видео. Не е запис от начало до край — подобен би бил прекалено голям, за да се побере само на един диск заради размера си… по-скоро е… монтаж.

— На убийството на Ани. — Изричам отговора вместо него; знам, че той не иска да го казва.

— Да. То е… неописуемо. Не исках да го гледам, но не можех да се спра. Тогава започнах да повръщам, а после ти се обади. Излязох от апартамента и ви изчаках навън.

— Не си повръщал в спалнята, нали? — пита Чарли.

— Успях да стигна до банята.

Алън го потупва по гърба с една от огромните си ръце. Ако Лио имаше протези в устата, щяха да изхвърчат от нея.

— Виждаш ли? Ставаш за тази работа, Лио — успял си да мислиш с главата си. Това е добре.

Хлапето се усмихва глуповато.

— Да вървим да видим за какво става въпрос — казвам аз. — Лио, не е нужно да си с нас, ако не искаш. Сериозна съм.

Той ме поглежда със сериозен поглед. Очите му са изненадващо зрели. На мига осъзнавам какво си мисли. Знае, че Ани ми е била приятелка. Смята, че ако аз мога да гледам как умира, то всеки би трябвало да е способен на това. Почти мога да чуя мислите му. Очите му потвърждават подозренията ми — стават някак си силни. Той поклаща уверено глава.

— Не, госпожо. Компютрите са моя работа. Смятам да си я свърша.

Обикновено в такива моменти се подкрепяме по един-единствен начин — не правим нищо.

— Добре. Води ни.

Лио отваря вратата на апартамента и всички влизаме вътре. Не се е променил много от последния път, в който го видях. Разполага с три спални, две бани, голяма дневна и страхотна кухня. Най-невероятното е, че Ани е навсякъде. Тя живее чрез декора, чрез същността на мястото. Синьото беше любимият ѝ цвят — виждам го в завесите, в синята ваза, в снимката с широкото синьо небе. Домът е шикозен, някак си непринуден, без излишните глезотии и преструвки. Всичко е в тон, но не и по онзи раздразнителен начин ала „имам психично разстройство“. Апартаментът е урок по премерена красота. И създава приятно усещане.

Ани имаше тази дарба. Успяваше да е модерна, без да си дава много зор. Получаваше ѝ се във всичко, като се започнеше от дрехите, които носеше, до часовника на ръката ѝ. Винаги беше стилна, без да е арогантна или надута. Беше елегантна, без да се самоизтъква. За нея това беше инстинкт, доказателство за вътрешната ѝ красота. Не правеше избори на база чуждото мнение, правеше ги, защото така ѝ харесваше. Смяташе решенията си за правилни. За редни. Апартаментът ѝ е отражение на всичко това. Той е покрит с призрачната прах от душата на Ани.

Улавям и друго присъствие.

— Подушваш ли го? — пита Алън. — Какво е това?

— Парфюм и кръв — измърморвам аз.

— Компютърът е насам — съобщава Лио и ни води към спалнята.

Хармонията е умряла тук. Мястото, на което си е свършил работата. Мястото, на което съзнателно е поругал несъзнателната ѝ красота. Искал е да създаде дисонанс. Да пречупи спокойствието. Да унищожи нещо прекрасно.

Килимът е изцапан с кръв. Улавям силната, гнила миризма на разложение, примесена с парфюма на Ани. Двете противоположности: мирисът на живот и вонята на смърт. Масата е преобърната, а лампата е премазана. Стените са надрани и цялата стая изглежда някак си повредена. Убиецът я е изнасилил с присъствието си.

Лио сяда пред компютъра. Мисля си за Ани.

— Давай — нареждам му аз.

Лио пребледнява. Размърдва мишката и кликва два пъти върху един файл. Плейърът изпълва екрана и видеото започва. Сърцето ми едва не спира, когато виждам Ани.

Тя е чисто гола и закопчана с белезници за леглото. В гърлото ми се надига жлъчка, защото се сещам за Джоузеф Сандс. Изгонвам го от главата си.

Убиецът е облечен в черно. Лицето му е прикрито от маска.

— Това да не е някакъв шибан нинджа костюм? — избоботва Алън и поклаща глава от отвращение. — Господи. Всичко това е някаква шибана шега за него.

Дарбата ми на ловец се активира автоматично. Убиецът изглежда висок около метър и осемдесет. Видимо е във форма — нещо средно между мускулеста и жилеста фигура. От откритата кожа около очите му мога да заявя, че е бял.

Чакам го да заговори. Технологиите за гласово разпознаване се развиха много и това може да е ключов момент в разследването. Убиецът изчезва от записа за момент. Чувам го как тършува нещо. Когато се връща обратно пред камерата, поглежда право към нея и аз имам усещането — от бръчките около очите му, че се смее зад маската си. Вдига ръка и започва да отброява с пръсти, 1, 2, 1, 2, 3, 4…

Тръгва музика. Тя заглушава всички останали звуци. Отнема ми само момент, за да позная песента. Прилошава ми. Почти.

— Господи — прошепва Чарли, — това „Ролинг Стоунс“ ли са?

— Аха. „Дай ми подслон“[11] — отговаря Алън. Гласът му е изпълнен с гняв. — За този шибаняк всичко е голям майтап. Пуска си малко музика за настроение.

Песента е доста усилена. Когато набира скорост, убиецът започва да танцува. В едната си ръка държи нож. Танцува за Ани и за камерата. Танцът му е френетичен и ненормален, но е в такт. Лудост с ритъм.

— Изна-а-силване, убийство…

Затова е избрал тази песен. Това е послание. То отразява мнението ми от по-рано. Той постоянно ще бъде с една крачка пред нас. Затварям очи за момент, след като виждам на видеото, че Ани също е осъзнала това. Виждам го в очите ѝ. Ужас, примесен с безнадеждност.

Убиецът спира да танцува, макар че продължава да се извива в такт. Движенията му изглеждат някак си несъзнателни. Като да си тактуваш на някоя песен, без да усетиш, че го правиш. Той стои до леглото и не отмества поглед от Ани. Изглежда хипнотизиран. Приятелката ми се бори. Не мога да я чуя заради музиката, но съм сигурна, че пищи под парцала в устата си. Убиецът поглежда още веднъж към камерата, след което се навежда с ножа.

Останалото е точно както Лио го описа. Монтаж. Кадри от мъчението, изнасилването, ужаса на Ани. Използва ножа върху нея и съвсем не бърза. Обича да реже бавно и дълго. Докосва я навсякъде с острието. Изтръпвам на всеки нов кадър. Цялото ми тяло се тресе, сякаш съм ударена от акумулатор на кола. Кадър, шок, разтърсване, Ани е измъчвана. Кадър, шок, разтърсване, Ани е изнасилена. Кадър, шок, разтърсване, той реже, той реже, той реже, мили боже, той няма намерение да спре да реже. Очите ѝ са изпълнени с агония, изпълнени са с ужас и се изпразват, и пак се изпълват, докато просто не се вторачва в нищото. Все още е жива, но вече я няма. Убиецът е щастлив, екзалтиран. Танцува дъждовния танц, но дъждът е от кръв. Наблюдавам как приятелката ми умира. Смъртта ѝ е бавна, ужасна и лишена от достойнство. Когато извергът приключва, тя отдавна си е заминала от този свят и прилича на изкормена риба. Наблюдавам я как умира — жената, която съм прегръщала като дете, жената, с която израснах и която обичах. Имам чувството, че се връщам в онова легло и наблюдавам смъртта на Мат.

Не съм плакала истински за Ани, когато научих за смъртта ѝ. Сега плача и осъзнавам, че през цялото време съм плакала.

Сълзите ми са тихи реки, които текат по бузите ми. Те жалят смъртта на единствения друг човек освен Мат, който ме познаваше толкова добре. Сама съм на този свят. Нямам никакви корени, не мога повече.

Ани, мисля си — въобще не заслужаваш това.

Не трия сълзите си. Не съм засрамена от тях. Те са смислени.

Видеото свършва, но никой не продумва.

— Пусни го отново — нареждам аз.

Пусни го отново, защото има дракон вътре в мен и тя се пробужда.

Искам да се пробуди и да е гневна.