Човекът сянка

14

Нека си изясним нещо — казва Алън. — Убиецът не само че е заснел това видео, но е седнал и го е обработил?

Лио кима с глава.

— Аха. Но не на този компютър. Харддискът не е достатъчно голям, а и няма софтуер за обработка. Вероятно е носил лаптоп със себе си.

Алън подсвирва.

— Този е студенокръвен, Смоуки. Това означава, че просто е седнал и е обработил видеото, докато приятелката ти е лежала мъртва, а Бони е гледала. Или по-лошо.

Никой не споменава сълзите ми. Чувствам се празна, но съм излязла от вцепенението. Отговарям.

— Студенокръвен, организиран, компетентен, технически грамотен — определено е талант.

— Какво имаш предвид? — пита Лио.

Поглеждам го.

— Прекосил е границата между човека и чудовището и никога няма да се върне обратно. Обожава това, което прави. То го кара да се чувства жив. Ако обожаваш нещо, не го правиш само веднъж.

Хлапето ме поглежда, концепцията ми го ужасява.

— Сега какво следва?

— Всички ще се разкарате и ще доведем Джеймс тук.

Чувам собствения си глас, докато изричам тези думи, и усещам хладината в него. Я виж ти, мисля си. Започва се. Все още го имам в мен. Какво ще кажеш за това, а?

Чарли и Лио са объркани. Алън ме разбира. Усмихва се, макар че усмивката му не е от истинските.

— Просто двамата с Джеймс се нуждаят от малко пространство. Ние си имаме достатъчно работа за вършене. Искаш ли да звънна на Джеймс и на съдебния лекар? — пита ме той.

— А-ха… — Отговорът ми е някак си далечен и разсеян. Едва осъзнавам, че колегите ми напускат апартамента. Умът ми е огромно отворено пространство в момента. Погледът ми е някъде в далечината.

Защото черният влак идва.

Чувам го там, в далечината, тъдъ-тъдъ, тъдъ-тъдъ, издиша пушек, зъби се насреща ми — чудовище, сътворено от жега и сенки.

Сблъсках се с черния влак (така го наричам аз) по време на първия ми случай. Трудно ми е да го опиша какво представлява. Влакът на живота върви по релсите на нормалното и реалното. Той тръгва от гарата на живота и последната му спирка е гарата на смъртта. Изпълнен е със смях и сълзи, трудности и успехи. Пътниците му не са перфектни, но дават всичко от себе си.

Черният влак е различен.

Черният влак се движи по релси, направени от хрущящи, смачкани неща. Той е влакът, на който хора като Джак-младши се возят. Задвижван е от убийства, секс и писъци. Прилича на голяма, черна, кръвопиеща змия с колела. Ако скочиш от влака на живота и побегнеш през гората, ще намериш черния влак. Можеш да вървиш до релсите му, да бягаш до него, когато преминава, и да зърнеш жалката картинка във всеки един от вагоните му. Качи се на борда, разходи се покрай труповете му, покрай шепотите и костите, и ще стигнеш до кондуктора. Той е чудовището, което преследваш, и има много лица. Може да бъде нисък и плешив четиридесетгодишен мъж. Или пък висок, млад и рус. Понякога, но рядко, може да е тя. На черния влак виждаш кондуктора в истинската му форма, виждаш го под фалшивите му усмивки и костюма от три части. Взираш се в мрака и в този момент, ако погледнеш, без да мигаш, ще разбереш.

Убийците, които аз преследвам, не са тихи и усмихнати отвътре. Всяка клетка в тялото им представлява един безкраен, вечен писък. Те говорят бързо, а очите им са ококорени, зли и кървави. Те са създания, които мастурбират, докато ядат човешка плът, които грачат от екстаз, докато се мажат с мозък и екскременти. Душите им не вървят: те се влачат, гърчат се и пълзят.

Черният влак е мястото, на което махам маската на убиеца в ума си. Мястото, на което поглеждам и не извръщам поглед. Мястото, на което не отстъпвам назад, не си търся извинения или причини, а приемам. Да, очите му са пълни с личинки. Да, той пие сълзите на убитите деца. Да, тук има само убийство.

— Интересно — беше отбелязал доктор Хилстед по време на един от сеансите ни, след като му разказах за черния влак. — Интересно ми е — и определено ме безпокои — нещо, Смоуки. Веднъж качила се на влака, какво те спира да не останеш завинаги на него? Какво те спира да не станеш самата ти кондукторът?

Трябваше да се усмихна.

— Ако го виждаш — ако наистина го виждаш, тогава няма такава опасност. Можеш да разбереш, че не си такъв. И никога няма да станеш. — Извърнах се, за да го погледна в очите. — Ако наистина махнеш маската на кондуктора, осъзнаваш, че той не е нормален. Той е отклонение, съвсем различен вид.

Доктор Хилстед кимна и ми се усмихна в отговор. От погледа му виждах, че не е убеден.

Онова, което не му казах, е, че проблемът не беше да се превърнеш в кондуктора. Проблемът беше да спреш да го виждаш без маската. Понякога това отнема месеци, изпълнени с кошмари и ледена пот. Най-трудното за Мат бяха тихите кътчета на съзнанието ми, затворените стаи, в които не можеше да дойде с мен.

Това е цената, която трябва да платиш, за да се возиш на черния влак. Част от теб става олицетворение на самотата, в която другите хора не могат да пристъпят. Част от теб остава самотна завинаги.

Докато стоя тук, в апартамента на Ани, усещам как черният влак лети с бясна скорост към мен. Когато дойде, независимо дали само ще наблюдавам как минава, или ще обхождам вагоните му, не мога да търпя други около мен. Превръщам се в резервирано и студено създание… в нещо неприятно. Както във всяко правило и тук има изключения. Някой, който също разбира влака.

Като Джеймс. Колкото и други недостатъци да има, колкото и голям задник да е, той притежава същата дарба. Може да вижда кондуктора и да се качи на влака.

Ако се опитам да премахна всички метафори, черният влак е място за повишено съблюдаване, създадено от временната емпатия със злото.

Също така е много неприятно.

Оглеждам стаята, искам да я попия. Мога да усетя убиеца, да го подуша. Трябва да успея да го вкуся, да го чуя. Вместо да го отблъсквам, трябва да го привлека. Като любовница.

Точно това не споделих на доктор Хилстед. Не мисля, че някога бих го сторила. Тази интимност не е само притеснителна, тя е като наркотик. Вълнуваща е. Той преследва всичко. Аз преследвам само него. Подозирам обаче, че жаждата ми за кръв е също толкова силна, колкото и неговата.

Той е бил тук, тук трябва да съм и аз. Трябва да го намеря и да се придържам колкото се може по-близо до сенките, личинките и писъците му.

Първото нещо, което усещам, винаги е едно и също. Вълнението му от престъпването на чуждото владение. Човешките същества се делят, създават пространства, които да нарекат свои. Съгласяват се помежду си да уважават собствеността си. Това е първично, дори първобитно. Твоят дом е твой дом. Веднъж затвориш ли вратата му, получаваш своето лично пространство и възможност да свалиш лицето, което носиш пред света. Другите човешки същества идват само ако са поканени. Те уважават това, защото желаят същото в замяна.

Първото нещо, което правят чудовищата и което ги възбужда, е да преминат тази линия. Те надничат през прозорците ти. Следят те през деня, наблюдават те. Може би дори влизат в дома ти, докато те няма, и пристъпват в личните ти места, отриват се в личните ти вещи. Те нахлуват.

Унищожаването на другите е техният афродизиак.

Помня един разпит на едно от чудовищата, които някога залових. Жертвите му бяха малки момиченца. Някои бяха на пет, други на шест, но не и по-големи. Видях техни снимки отпреди — с панделки в косите и сияйни усмивки. Видях техни снимки и след — изнасилени, измъчвани, убити. Мънички трупчета, които щяха да пищят за вечни времена. Тъкмо приключих и смятах да си тръгвам от стаята за разпити, когато ми хрумна един въпрос. Обърнах се към него.

— Защо тях? — попитах го. — Защо малки момиченца?

Той ми се усмихна. Голяма, широка, хелоуинска усмивка. Очите му представляваха два греещи, празни кладенеца.

— Защото това беше най-лошото, за което успях да се сетя, сладурче. А колкото по-лошо… — чудовището облиза устните си — толкова по-добре. — Затвори празните си очи и заклати глава като в транс. — Малките… БОЖЕ… толкова е сладко да ги нараниш!

Яростта подхранва тази нужда. Не раздразнението, а пълноценната, огнена ярост. Постоянният, буен пламък, който никога не умира. Чувствам го тук, в апартамента на Ани. Обмислил е всичко и е унищожавал в яростта си. Бил е извън контрол.

Подобна ярост се ражда от краен садизъм, на който повечето са били жертви като деца. Побоища, мъчения, содомия, изнасилвания. Голяма част от тези чудовища са направени такива от своите родители франкенщайни. Извратените създават деца по свой образ и подобие. Умъртвяват душите им и ги изпращат по света да правят същото и с другите.

Сблъсквала съм се с всякакви типове. Няма значение от кой точно. Чудовищата в крайна сметка си остават чудовища. Няма значение защо едно куче хапе. Това, че хапе и че зъбите му са остри, предопределя съдбата му.

Живея с всичкото това познание. С това разбиране. То е нежелан спътник, който никога не ме оставя на мира. Чудовищата са се превърнали в моя сянка и понякога имам чувството, че мога да ги чуя как ми се присмиват зад гърба.

— Как ти се отразява черният влак в дългосрочен план? — беше ме попитал доктор Хилстед. — Има ли някакви постоянни емоционални последици?

— Разбира се. — Трудно ми беше да намеря правилните думи. — Не става въпрос за депресия или цинизъм. Не че не мога да бъда щастлива. Просто… — Щраках с пръсти и го поглеждах. — Просто е промяна в климата на душата. — Намръщвах се в момента, в който изричах това. — Каква глупава поетична простотия.

— Стига — смъмряше ме той. — Няма нищо глупаво в това да намериш правилните думи, с които да опишеш нещо. Нарича се изясняване. Довърши си мисълта.

— Ами… сещаш ли се как земните маси, които се намират близо до океана, имат определен климат, предопределян от този факт? От тази близост? Възможно е да се случи някоя изненада във времето, но общо взето си е доста постоянно, защото океанът е огромен и не се променя. — Поглеждах го, а той ми кимаше. — При мен положението е подобно. Намирам се в постоянна близост до нещо огромно, мрачно и отвратително. То никога не си отива, винаги е тук. Във всяка една минута и във всеки един ден. — Свивах рамене. — Климатът на душата ти се определя от това. Завинаги.

Очите на доктор Хилстед ставаха тъжни.

— Опиши ми този климат.

— Там постоянно вали. Не че не може да е красиво — имаш своите слънчеви дни, но най-често е сиво и облачно. И винаги е готово да завали. Близостта е постоянна.

Оглеждам спалнята на Ани и чувам писъците ѝ в главата си. Мисля, че точно сега вали. Ани е била слънцето, а той — облаците. Аз какво съм тогава? Още поетични глупости.

— Луната — прошепвам на себе си. Светлината, която се бори с мрака.

— Здрасти.

Гласът на Джеймс ме изважда от унеса. Той стои на вратата и оглежда мястото. Виждам как очите му обхождат всеки сантиметър от стаята, забелязват следите от кръв, леглото, обърнатата маса. Ноздрите му се издуват.

— Какво е това? — мърмори той.

— Парфюм. Напоил е кърпа с парфюм и я е затъкнал под вратата, за да не може миризмата от тялото на Ани да излезе навън.

— Искал е да си спечели време.

— Да.

Джеймс държи папка в ръката си.

— Взех я от Алън. Доклади и снимки от местопрестъплението.

— Добре. Трябва да гледаш видеото.

Когато започне, нещата протичат по този начин. Разбираме се с кратки откоси като автоматична стрелба. Превърнали сме се в състезатели в щафета — предаваме си я един на друг отново и отново, отново и отново.

— Покажи ми го.

Гледаме го. Гледаме как Джак-младши щурее на воля, а Ани пищи и умира бавно. Този път не изпитвам нищо. Недокосната съм. Откъсната и отнесена съм, докато разглеждам влака с присвити очи. В главата ми изниква образ — мъртвото тяло на Ани лежи върху тревисто поле, докато дъждът пълни отворената ѝ уста и се стича по сивите ѝ бузи.

Джеймс е мълчалив.

— Защо ни го е оставил?

Свивам рамене.

— Все още не съм стигнала дотам. Да започнем от началото.

Той отваря папката.

— Открили са тялото около седем часа снощи. Времето на смъртта не е точно, но е базирано на нивото на разлагане, на температурата и така нататък. Според съдебния лекар е умряла преди три дни, около девет или десет вечерта.

Премислям тази информация.

— Ако вземем предвид, че се е нуждаел от няколко часа, за да я изнасили и измъчва, вероятно е дошъл тук около седем. В такъв случай не са били заспали. Как е влязъл вътре?

Джеймс преглежда папката.

— Няма следи от влизане с взлом. Или го е пуснала, или той е успял да влезе по някакъв начин. — Намръщва се. — Наперен шибаняк. Направил го е рано вечерта, когато всички са будни. Уверен е.

— Но как е успял да влезе? — Двамата се гледаме и се чудим.

Дъжд, дъжд, махай се оттук…

— Да започнем с дневната — казва Джеймс.

Автоматична стрелба, дум-дум-дум.

Излизаме от спалнята и тръгваме по коридора, докато не се озоваваме в антрето. Джеймс оглежда наоколо. Очите му спират своите странствания и застиват.

— Чакай. — Отива до спалнята на Ани и се връща с папката в ръка. Подава ми една снимка. — Ето как.

Снимката е на антрето, от вътрешната страна на вратата. Виждам какво иска да видя: три плика лежат на килима. Кимам.

— Направил го е просто — почукал е. Тя отваря вратата, той я блъска и тя изтървава писмата, които е държала. Било е неочаквано. Бързо.

— Била е ранна вечер. Как е успял да предотврати тя да се разпищи и да уведоми съседите?

Взимам папката от ръцете му и разглеждам снимките. Посочвам към една на масата в трапезарията.

— Ето. — На нея се вижда отворен учебник по математика. Поглеждаме към масата. — На по-малко от три метра е. Бони е била тук, когато Ани е отворила вратата.

Джеймс кима одобрително.

— Ако контролира детето, контролира и майката. — Подсвирква. — Уха. Това означава, че е влязъл направо вътре. Не се е поколебал и секунда.

— Прелетял е като светкавица. Не ѝ е дал никакво време. Влязъл е, като я е блъснал, затръшнал е вратата, отишъл е право при Бони, сигурно я е заплашил, като е опрял нож във врата ѝ…

— …и е казал на Ани, че ако изпищи, детето ще умре.

— Да.

— Много хитро.

Дъжд, дъжд, махай се оттук…

Джеймс свива устни, докато размишлява.

— Следващият въпрос е: колко време е минало, докато се заеме с работата си?

Това е мястото, на което започва всичко. На което не просто обсъждаме черния влак, а вече се качваме на него.

— Всъщност въпросите са няколко. — Изброявам ги на пръстите си. — Колко време е минало, докато се заеме с нея? Дали ѝ е казал какво смята да ѝ причини? Какво е правил с Бони междувременно? Дали я е завързал и я е накарал да гледа?

Двамата поглеждаме към предната врата и мислим. Виждам всичко в главата си. Усещам го. Знам, че Джеймс прави същото.

В коридора е тихо и той е развълнуван. Сърцето му бие силно в гърдите, докато чака Ани да отвори вратата. Едната му ръка е вдигната, за да почука отново, а другата държи… какво? Нож?

Да.

Готов е да ѝ разкаже история, която е репетирал безброй пъти. Нещо просто от рода на… че е съсед от долния етаж, който иска да пита нещо. Нещо смислено.

Ани отваря вратата, и то доста широко. Ранна вечер е, градът е буден. Тя си е у дома в охранявана жилищна сграда. Всичките ѝ лампи са включени. Няма причина да се страхува.

Той влиза, преди Ани да може да реагира, подобно на неудържима сила. Блъска вратата, събаря приятелката ми на пода и затваря след себе си. Стрелва се към Бони. Хваща я и слага нож на гърлото ѝ.

— Ако гъкнеш, дъщеря ти умира.

Ани потиска инстинктивния писък. Шокът ѝ е огромен. Всичко се е случило прекалено бързо. Все още търси някакво разумно обяснение. Може би се намира в скрита камера, може би някой приятел си прави шега с нея, може би… шантави идеи, но определено са за предпочитане от истината.

Бони се е ококорила насреща ѝ с изпълнени със страх очи.

Тогава Ани е осъзнала, че тук не става въпрос за шега. Някакъв непознат е опрял нож във врата на дъщеря ѝ. Всичко е ИСТИНА.

— Какво искаш? — е бил първият ѝ въпрос. Надявала се е да се споразумее с този непознат. Разчитала е на това да иска нещо по-малко от убийство. Било е възможно да е крадец или изнасилвач. Моля те, о, моля те, мисли си тя, дано не е педофил.

Спомням си нещо.

— Имаше малка раничка на врата — отбелязвам аз.

— Какво?

— Бони. Имаше малка раничка на врата. — Докосвам своя. — Тук. Забелязах я в болницата.

Джеймс обмисля наученото. Лицето му помръква.

— Работил е с нож.

Не можем да сме сигурни, разбира се. Но имаме чувството, че сме прави.

Непознатият насочва ножа си в ямката на врата на Бони и натиска. Нищо сериозно, потича само капка кръв, но тя е достатъчна, за да покаже, че е сериозен. Достатъчна е, за да накара сърцето на Ани да подскочи в гърдите ѝ от тревога и притеснение.

— Прави каквото ти кажа — нарежда той, — или дъщеря ти ще умре бавно.

И тогава всичко е приключило. Бони е била неговото преимущество и Ани вече му е принадлежала.

— Ще направя каквото искаш. Само не я наранявай.

Той подушва страха на Ани и това го възбужда. Ерекцията напира в панталоните му.

— Мисля, че Бони е била тук, докато е изнасилвал и измъчвал Ани. Мисля, че я е накарал да гледа всичко — казвам аз.

Джеймс килва глава.

— Защо?

— Поради няколко причини. Основната е, че е оставил Бони жива. Защо? Така е имал още един допълнителен човек, когото да контролира. Щеше да му е много по-лесно, ако просто я беше убил. Но Ани е била плячката. Той харесва мъченията, наслаждава се на страха. След като Бони е била там, а Ани е знаела, че е при тях и вижда какво се случва… това я е подлудило. На него му е харесало.

Джеймс премисля предположенията ми.

— Съгласен съм. Но има още една причина.

— Каква?

Той ме поглежда в очите.

— Ти. Той също така преследва теб, Смоуки. Като е наранил Бони, е направил раната много по-дълбока.

Ококорила съм се насреща му изненадана.

Прав е.

Тъдъ-тъдъ, тъдъ-тъдъ, тъдъ-тъдъ, черният влак набира скорост…

— Прави каквото ти кажа, или ще нараня майка ти — казва на Бони. Използва любовта им една към друга като тояга за добитък, кара ги към спалнята.

— Премества ги в спалнята. — Тръгвам по коридора. Джеймс ме следва. Влизаме вътре. — Затваря вратата. — Пресягам се и правя същото. Представям си изражението на Ани, когато вижда това и осъзнава, че никога повече няма да я види отворена.

Джеймс гледа леглото и мисли. Визуализира.

— Искал е да контролира двете — казва той. — Едва ли се е страхувал от Бони, но не би се успокоил, преди да обезопаси Ани.

— Във видеото тя беше закопчана с белезници.

— Точно така. Накарал я е да си ги сложи сама. На едната китка е било достатъчно.

— Сложи си тези — казал е на Ани, когато е извадил чифт белезници от чантата си и ѝ ги е хвърлил…

Не, не ми се струва правилно. Върни назад.

Държи ножа на гърлото на Бони. Поглежда Ани. Оглежда я от глава до пети, завладява я с поглед. Иска да се увери, че тя е наясно с това.

— Съблечи се — казва ѝ. — Съблечи се за мен.

Тя се колебае и той притиска острието във врата на Бони.

— Събличай се.

Ани се подчинява, плачейки, докато Бони гледа. Оставя сутиена и бикините си, последен опит за съпротива.

— Всичко! — ръмжи ѝ той и размахва ножа.

Ани се подчинява, вече плаче по-силно…

Не. Върни назад.

Ани се подчинява и се опитва да не заплаче. Трябва да бъде силна заради дъщеря си. Сваля сутиена и бикините и среща погледа на Бони. Гледай лицето ми, казва ѝ, настоява. Гледай лицето ми. Не това. Не него.

Сега онзи вади белезниците от чантата, която носи.

— Закопчай се за леглото — казва на Ани. — Веднага.

Тя изпълнява нареждането. След като чува изщракването, убиецът бърка в чантата си и вади още два чифта белезници. Те са предназначени за тънките китки и глезени на Бони. Детето трепери цялото. Онзи не обръща внимание на хлипанията ѝ, докато ѝ запушва устата. Бони поглежда майка си с умоляващ поглед. Поглед, който казва: „Накарай го да спре!“. Ани започва да плаче още по-силно.

Той продължава да е предпазлив, внимателен. Все още не си позволява да се отпусне. Отива при Ани и закопчава другата ѝ ръка към леглото. Следват глезените ѝ. После запушва устата ѝ.

Сега. Сега вече се отпуска. Плячката му е обезопасена. Не може да избяга, няма да избяга.

Не е избягала, мисля си.

Сега може да се наслади на момента.

Бавно подрежда стаята. Намества леглото, видеокамерата. Съществува някакъв модел, който следва, симетрия, която е важна и изключително съществена. Той не бърза. Ако пропусне нещо, ще се лиши от красотата на акта, а той, актът, е всичко. Той е неговите въздух и вода.

— Леглото — казва Джеймс.

— Какво? — поглеждам го в недоумение.

Джеймс тръгва към него. Леглото на Ани е царствено, направено е от гладки и заоблени дървени части. Здраво е.

— Как е успял да го премести? — пита той, отива до лицевата дъска и поглежда килима. — Има следи от влачене. Значи го е дърпал. — Връща се в долната част на леглото. — Хванал го е някъде тук и го е дърпал, като е ходил назад. Имал е нужда от опора… — Джеймс коленичи. — Хванал го е в долната част и го е вдигнал. — Изправя се, отива отстрани на леглото, ляга по гръб и се навира под него до раменете. Включва фенерчето си, но след малко го изключва. Когато излиза, на лицето му има усмивка. — Не са напудрили за отпечатъци.

Гледаме се един друг и стискаме палци да излезе нещо от това.

Хората допускат грешка, като смятат, че латексовите ръкавици пречат за оставянето на отпечатъци. В повечето случаи наистина е така. Но невинаги. Тези ръкавици принципно са предназначени за хирурзи, за да могат да осигурят необходимата стерилност по време на операция. Тънкият момент е, че ръкавиците трябва да бъдат като втора кожа, за да могат специалистите да използват необходимите инструменти без абсолютно никаква загуба на прецизност и чувствителност. Тънката и еластична материя може да се оформи по специфичните очертания на пръстите и дланта. В такъв случай, ако — голямо „ако“, но все пак възможно — някой с ръкавици докосне подходяща повърхност, може да остави полезен отпечатък. Леглото на Ани е дървено. Напълно вероятно е почистващите препарати, които са били използвани върху него, да са оставили слой, който да запази всяка форма, дори такава, направена с ръкавицата на убиеца.

Малко вероятно, но все пак вероятно.

— Браво — казвам аз.

— Благодаря.

Като лагера и маслото, мисля си аз. Местопрестъпленията са единственото място, на което Джеймс се държи мило.

Всичко е нагласено. Преместил е леглото… правилно. Камерата е позиционирана… правилно. Той прави една последна проверка, за да се увери, че всичко е перфектно. Такова е. Насочва пълното си внимание към Ани. Вторачил се е в нея.

Едва сега тя разбира. Той е бил разсеян, за да подготви своя театър. Тя все още е имала надежда. Но сега погледът му е насочен към нея и тя разбира. Вижда очи, които нямат граници. Те са бездънни, черни и изпълнени с неутолим глад.

Той знае, че тя разбира. Усетил е точния момент. Това го възпламенява както винаги. Унищожил е надеждата в още едно човешко същество.

Това го кара да се чувства като бог.

Двамата с Джеймс пристигаме на едно и също място на тази времева линия. Виждаме убиеца, виждаме Ани и с периферното си зрение забелязваме Бони. Надушваме отчаянието. Черният влак набира скорост и ние сме готови за пътуването, билетите ни са продупчени.

— Хайде да гледаме отново видеото — казва Джеймс.

Цъкам два пъти върху файла и изглеждаме монтажа. Той танцува, той реже, той изнасилва.

Насилието, което прилага, опръсква навсякъде с кръв и той може да я подуши, да я вкуси, да почувства колко е хлъзгава през дрехите си. По някое време се обръща към дъщерята. Лицето ѝ е бледо, а тялото ѝ се тресе, все едно получава гърч. Това му докарва безкрайна, полуоргазмична симфония от удоволствие. Той също се тресе, всеки негов мускул потръпва от емоциите. Той не е просто лош. Той е изнасилващо добър. Убийствено кадърен. Той е музика, кръв, вътрешности, писъци и ужас. Светът се тресе и той е неговият епицентър. Той се катери към върха, към онзи момент, в който всичко експлодира в изгаряща, ослепителна светлина, където всякакъв разум и всичко човешко изчезват.

Моментът е кратък, той е единственото време, през което гладът и нуждата се превръщат в нищо. Единственото време на удовлетворение и облекчение.

Ножът пада и се лее кръв и кръв и мокра кръв и кръв и той се катери, катери, катери, изправил се е на пръсти на върха на планината, разтяга тялото си, протегнал е пръст не за да докосне лицето на Бог, не за да се превърне в нещо ПОВЕЧЕ, а за да стане нищо, съвсем нищо, и той отмята глава назад, докато тялото му се тресе от оргазъм, който е много по-мощен от онова, което може да понесе.

И всичко свършва, гневът, който винаги е бил там, отново се завръща.

Нещо потрепва в главата ми.

— Чакай — казвам аз. Използвам контролите на плейъра, за да върна видеото назад. Пускам го отново. Пак това потрепване. Намръщвам се раздразнена. — Нещо не е както трябва. Не мога да го докосна.

— Може ли да го гледаме кадър по кадър? — пита Джеймс.

Отнема ни известно време, докато намерим функция, която, макар да не ни пуска записа кадър по кадър, го възпроизвежда на забавен каданс.

— Някъде тук — мърморя си аз.

Двамата се навеждаме напред и гледаме внимателно. Някъде към края на записа е. Той стои до леглото на Ани. Виждам потрепване и той отново стои до леглото на Ани, но нещо се е променило.

Джеймс го забелязва първи.

— Къде е картината?

Превъртаме отново назад. Той стои до леглото и на стената зад него има картина с ваза със слънчогледи. Потрепването. Той все още стои до леглото… но картината я няма.

— Какво, по дяволите? — Поглеждам към мястото на стената, където трябва да се намира картината. Виждам я подпряна на обърнатата маса.

— Защо я е махнал от стената? — пита Джеймс. Пита себе си, а не мен.

Гледаме отново видеото. Стои, картина, потрепване, стои… няма картина. Отново и отново. Стои, потрепване, картина, няма картина, картина, няма картина…

Осъзнавам причината и се чувствам като ударена от гръм. Гръм, последван от пронизителен грохот. Устата ми зейва и ми се завива свят.

— Господи! — изкрещявам и стряскам Джеймс.

— Какво?

Връщам записа.

— Гледай го отново. Този път обърни внимание къде е горната част на рамката и когато картината изчезне, не отлепяй поглед от тази точка.

Пускаме видеото, потрепването отминава. Джеймс се намръщва.

— Не раз… — Млъква и очите му се ококорват. — Наистина? — Звучи изумен. Пускам му отново записа.

Няма никакво съмнение. Двамата се поглеждаме един друг. Всичко се е променило.

Вече знаем защо картината е била махната. Била е махната, защото е била ориентир. За височина.

Мъжът, който стои над Ани, докато картината е все още на стената, е около пет сантиметра по-висок от мъжа, който стои до нея, след като картината е махната.

Стигаме до машинното на черния влак и сме шокирани от онова, което виждаме.

Кондукторът не е един.

Двама са.