Човекът сянка

18

Помолих Джени да ме откара в болницата, за да мога да видя Бони, докато останалите работят по задачите си.

Когато пристигаме пред вратата на болничната ѝ стая, полицаят, който е на пост, ми подава пощенски плик.

— Това пристигна за вас, агент Барет.

Веднага разбирам, че нещо не е наред. Няма причина някой да ми оставя нещо тук. Сграбчвам го от ръцете на мъжа и го поглеждам. Дебели черни букви гласят: на вним.: специален агент барет.

Джени се намръщва.

— Господи, Джим! Размърдай си мозъка! — Чатнала е ситуацията. Джим, от своя страна, не е толкова бърз. Когато осъзнава положението, физиономията му се променя — пребледнява.

— О… мамка му.

Не мога да му отрека адекватната реакция: скача от стола, вади оръжието си и влиза в стаята на Бони. Аз съм точно зад него и съм почти премазана от облекчение, когато виждам, че детето спи спокойно и е в безопасност. Правя знак на полицая да излезе. Когато всички сме навън, той пита:

— Вероятно писмото е от убиеца, нали?

— Да, Джим — отговарям аз, — вероятно е от него. — Нямам енергията да го скастря. Просто съм изморена. Джени от своя страна няма подобен проблем. Тя забива пръст в гърдите му със сила, която го кара да потръпне.

— Прееба се! Много се прееба и това ме побърква, защото иначе си добро ченге. Знаеш ли защо мисля, че си добро ченге? Защото лично поисках ти да поемеш задачата и знаех, че ще си нещо повече от топло тяло. — Дженифър съвсем не е ядосана, направо е вбесена. Джим приема критиката без следа от недоволство и не се опитва да се оправдава.

— Права сте, детектив Чанг. Нямам никакво оправдание. Сестрата от рецепцията ми го донесе. Видях името на агент Барет, но не направих връзката. Продължих да си чета вестника. — Мъжът изглежда толкова гузен, че почти изпитвам съжаление към него. Почти. — Проклятие! Оставих се да бъда приспан! Новобранска грешка! Проклятие, проклятие, проклятие!

Явно Джени също изпитва съжаление към ченгето, докато го гледа как се самопорицава. Следващите ѝ думи са по-мили:

— Ти си добро ченге, Джим. Познавам те. Ще помниш това преебаване до сетния си час — така и трябва, но вероятно никога повече няма да допуснеш подобна грешка. — Въздиша. — Освен това си свършил работата си тук. Опазил си детето.

— Благодаря, лейтенант, но това не ме кара да се чувствам по-добре.

— Преди колко време ти беше доставено писмото?

Джим обмисля въпроса около секунда, преди да отговори.

— Бих казал… преди час и половина. Да. Сестрата от рецепцията ми го донесе и ми каза, че някакъв мъж го е доставил. Предположила, че мога да ви го предам.

— Върви да разбереш всички подробности. Как е било доставено, от кого, всички.

— Да, госпожо.

Поглеждам плика, след като Джим хуква да изпълнява възложената му задача.

— Да надникнем.

Отварям го. Вътре има няколко листове, прихванати с телбод. Прочитам написаното най-отгоре: Здравей, агент Барет! Това е достатъчно засега. Поглеждам Джени.

— От него е. От тях.

— Проклятие!

Дланите ми са малко потни. Знам, че трябва да прочета написаното вътре, но се страхувам от следващите разкрития на този убиец. Въздишам и бъркам в джоба на якето си за латексовите ръкавици, които винаги нося в себе си. Нахлузвам ги, отварям плика и вадя листовете. Писмото е най-отгоре.

Здравей, агент Барет!

Предполагам, че ти и екипът ти вече сте нагазили надълбоко. Хареса ли ти видеото, което ти оставих? Сметнах, че музиката към него е много подходяща.

Как е малката Бони? Може би пищи и плаче или просто мълчи? Задавам си този въпрос от време на време. Моля те, поздрави я от мен.

По-голямата част от мислите ми, разбира се, са посветени на теб. Как върви лечението, агент Барет? Все още ли спиш гола? С кутията цигари на нощното си шкафче вляво от леглото ти? Бил съм там и мога да споделя, че говориш доста силно на сън.

— Майка му стара — прошепва Джени.

Подавам ѝ листовете.

— Подръж ги за малко.

Взима ги. Прибягвам до най-близкото кошче и повръщам всичко, което се намира в стомаха ми. Били са в къщата ми! Гледали са ме как спя! Страхът ме пробожда като огромна кука за плетене, последвана от главозамайване. В тялото ми се надига гняв. Под него се крие ужасът. Чувам писък в главата си: може да се случи отново! Цялото ми тяло се тресе и удрям с юмрук кошчето за боклук. Избърсвам уста с опакото на ръката си и се връщам при Джени.

— Добре ли си?

— Не. Но трябва да го прочета. — Тя ми връща листовете. Ръцете ми треперят, но продължавам.

Матю и Алекса, каква загуба. Ти, сама в този призрачен кораб, който наричаш дом, стоиш и се взираш в обезобразеното си лице в огледалото. Толкова е тъжно.

Мисля, че си много по-красива с белезите си, макар да знам, че си на друго мнение. Ще ти кажа нещо важно, агент Барет, нещо, което трябва да запомниш, защото няма да го повторя повече. Белезите не са причина за срам. Те са знакът на оцелелия.

Може би се чудиш защо искам да ти помогна. Искам играта ни да е честна. Също така и вълнуваща. Има много хора на този свят, които могат да ме преследват задоволително, но ти… мисля, че ти можеш да ме преследваш най-добре.

Преминах през доста, за да се уверя, че си отново в играта, но остана още нещо, още една последна рана за шиене.

Един ловец се нуждае от оръжие, агент Барет, а ти не можеш да докоснеш своето. Трябва да поправим това, за да има баланс в играта ни. Приложил съм определена информация, която смятам, че е в сърцето на това ти затруднение. Може да ти остави нов белег, след като я прочетеш, но не забравяй: белегът винаги е по-добър от отворена и неизлекувана рана.

От Ада,

Джак-младши

Отгръщам страницата. Нужни са ми само няколко секунди, за да осъзная какво има предвид. Всичко около мен става някак си тихо и бавно. Виждам, че Джени ми говори, но не чувам думите ѝ.

Студена съм и изстивам още повече. Зъбите ми тракат, започвам да треперя и светът се отдалечава от мен. Сърцето ми тупти все по-бързо и по-бързо. След малко звукът се завръща като хаотичен гръм от ясно небе. Все още съм студена.

— Смоуки! Господи… Докторе!

Чувам я, но не мога да говоря. Не мога да спра тракането на зъбите си. Виждам някакъв доктор да се приближава до мен. Опипва главата ми, гледа очите ми.

— Изпаднала е в шок — оповестява той. — Сложете я да легне на пода. Вдигнете ѝ краката. Сестра!

Джени се навежда над мен.

— Смоуки! Кажи нещо.

Ще ми се да можех, Джени. Вцепенена съм, светът е замръзнал около мен, както и слънцето. Всичко и всички са смърт, мъртви са или умират.

Той беше прав. Прочетох вестника и — просто ей така — си спомних.

Балистичен доклад. Частта, която беше заградил, за да мога да я видя, гласеше: Балистичните тестове показаха категорично, че куршумът, изваден от тялото на Алекса Барет, е от оръжието на агент Барет…

Аз застрелях дъщеря си.

Чувам този странен звук и се изумявам от него, докато не осъзнавам, че аз съм тази, която го издавам. Писък, който се заражда в гърлото ми и след това се изкачва с една октава нагоре, а после с още една и с още една, докато не става толкова висок, че може да пръсне стъкло. Задържа се във въздуха като вибрато на оперен певец. Имам чувството, че ще продължи завинаги.

Всичко потъмнява. За щастие.