Човекът сянка

19

Събуждам се в болнично легло, а Кали снове около мен. Няма никого другиго в стаята. Когато поглеждам приятелката си в лицето, разбирам защо.

— Знаела си, нали?

— Да, мила — отвръща тя. — Знаех.

Извръщам лице от нея. Никога не съм се чувствала по-апатична, по-изсмукана от живота, откакто се събудих в болницата след онази нощ със Сандс.

— Защо не ми каза? — Не знам дали гласът ми съдържа гняв. Не ми пука.

— Доктор Хилстед ме помоли да не го правя. Не мислеше, че си готова. Бях съгласна с него. Все още съм.

— Наистина? Мислиш си, че ме познаваш добре ли? — Гласът ми е пресипнал. Гневът вече е намерил мястото си — пари и трови.

Кали дори не потръпва.

— Знам едно: все още си жива. Не си лапнала дулото на пистолета си и не си си пръснала мозъка с него. Нямам никакви угризения, сладкишче. — Следващите ѝ думи са изречени шепнешком: — Това не означава, че не ме боли, Смоуки. Обичах Алекса, знаеш, че я обичах много.

Това ме кара да я погледна и всичкият ми гняв се изпарява. Просто ей така.

— Не те виня. Нито теб, нито него. Вероятно в крайна сметка е бил прав.

— Защо казваш това, мила?

Свивам рамене. Изморена съм, толкова съм изморена.

— Защото вече си спомням всичко. Но продължавам да не искам да умра. — Затварям се в себе си за момент заради изпепеляващата болка. — Имам чувството, че съм ги предала, Кали. Имам чувството, че щом искам да живея, значи не съм ги обичала достатъчно.

Поглеждам я и разбирам, че е вцепенена от думите ми. Моята Кали, моята весела адска кралица, изглежда така, сякаш съм я праснала в лицето. Или съм пронизала сърцето ѝ.

— Е — изрича тя след един дълъг момент, — това не е вярно. Да продължиш да живееш след смъртта им, Смоуки… това не означава, че не си ги обичала. Означава само, че те са умрели, а ти не.

По-късно трябва да отдам необходимото внимание на думите ѝ, защото мисля, че са изпълнени със смисъл и значение.

— Странно, нали? Винаги съм можела да уцеля каквото си искам с пистолет. Винаги ми е идвало отвътре. Помня, че се прицелих в главата му, но той беше прекалено бърз. Никога не бях виждала някой да се движи толкова бързо. Сграбчи Алекса от леглото и се предпази с нея — тя отнесе куршума ми. Гледаше ме право в очите, когато се случи. — Лицето ми се изкривява. — Знаеш ли, той изглеждаше някак си изненадан. След всичко, което направи, продължаваше да има онова изражение на лицето, като че ли за момент си беше помислил, че е прекалил. Тогава го застрелях.

— Помниш ли тази част, Смоуки?

Намръщвам се.

— Какво имаш предвид?

Кали се усмихва. Усмивката ѝ е тъжна.

— Не просто го застреля, сладкишче. Напълни му задника с куршуми. Изпразни четири пълнителя в него и беше готова да заредиш пети, когато те спрях.

Изведнъж се пренасям там и си спомням всичко.

Той ме изнасили, ряза ме. Мат беше мъртъв. Болката идваше на вълни, изпадах в безсъзнание и отново се съвземах. Всичко ми се струваше изключително сюрреалистично. Имах усещането, че съм упоена. Като махмурлука, който изпитвах, когато си дремвах малко повече следобед.

Беше ме налегнало чувство за неотложност, усещах го. Но ми се струваше някак си далечно. Като през лека мъгла. Трябваше да газя в някаква лепкава тиня, докато стигна до него.

Сандс се наведе напред и приближи лицето си до моето. Усещах дъха му на бузата си. Беше необикновено горещ. Нещо лепкаво потече по гърдите ми — осъзнах, че това е слюнката му. Потръпнах. Цялото ми тяло се разтресе.

— Сега ще развържа ръцете и краката ти, сладка Смоуки — прошепна в ухото ми. — Искам да докоснеш лицето ми, преди да умреш.

Очите ми се завъртяха към него, след което побеляха. Губех време. Насилих се да се върна в реалността и усетих как развързва ръцете ми. Отново се потопих в мрака. Отново изплувах, той развързваше краката ми. Юхуу. Светлина и мрак, мрак и светлина.

Идвам в съзнание и той стои до мен, притиснат в тялото ми. Гол е и усещам, че е надървен. Лявата му ръка е стиснала в юмрук косата ми и извива главата ми назад. Дясната е опряна в стомаха ми. Тя държи ножа. Отново усещам дъха му — неприятен и горещ.

— Време е да вървим, сладка Смоуки — прошепва Сандс. — Знам, че си изморена. Но трябва да свършиш още едно нещо, преди да заспиш. — Дишането му учестява. Еректиралият му пенис се удря в бедрото ми. — Докосни лицето ми.

Той е прав. Наистина съм изморена. Толкова изморена. Просто искам да отплавам към мрака, искам всичко да свърши. Усещам как ръката ми се надига, готова съм да изпълня последното му желание… и тогава се случва.

— МАМО! — пищи Алекса. Дъщеря ми е обезумяла от ужас.

Усещам силен, разтърсващ костите ми шамар по лицето.

— Той ни каза, че Алекса е мъртва, Кали — прошепвам в болничната стая. — Каза ни, че е убил първо нея. Чух я да пищи и осъзнах, че ме е излъгал. Знаех — БЯХ СИГУРНА, че тя ще е следващата! — Стискам юмрук, докато си спомням случилото се, и усещам как тялото ми се тресе от гняв и ужас.

Имах чувството, че някой е детонирал бомба вътре в мен. Не просто се събудих, направо експлодирах. Драконът изпълзя от стомаха ми и започна да реве и реве, и реве.

Размазах лицето на Сандс, усетих как носът му хрущи под долната част на дланта ми. Той изръмжа, но аз вече бях станала от леглото и бягах към нощното шкафче, на което държах пистолета си. Този човек беше като животно. Див и изключително бърз. Не се подвоуми нито за миг. Завъртя се на пода и се стрелна през вратата на спалнята. Чух стъпките му по дюшемето — беше се насочил към Алекса.

Започнах да пищя. Имах чувството, че горя. Всичко се превръщаше в горещо бяло, адреналинът ме изгаряше, а и напрежението беше премазващо. Времето промени своя ход. Вече не вървеше бавно, а точно противното. Беше забързало. Беше по-бързо от мисълта.

Взех оръжието си и не точно хукнах по коридора, а направо се телепортирах в стаята на Алекса. Аз също бях бърза, изключително бърза, защото той тъкмо прекрачи прага ѝ. Влязох след него и я видях. Лежеше на леглото, а парцалът, с който беше запушил устата ѝ, се беше охлабил. Добро момиче, помислих си.

— МАМО! — изпищя отново дъщеря ми, очите ѝ бяха ококорени, а по бузите ѝ се стичаха реки от сълзи. Сега аз бях животното. Без да се колебая и за миг, вдигнах оръжието си и го насочих в главата му…

След това — ужас. Ужас, ужас, ужас, вечен ужас, безкраен ад.

След това — аз пищя. Пищя, пищя, пищя, вечен писък, безкраен ад. Аз застрелвам Сандс — отново и отново и отново — решена съм да го стрелям, докато не ми свършат патроните и тогава…

— О, боже, Кали! — Очите ми се пълнят със сълзи. — Боже, боже, боже, толкова съжалявам.

Тя ме хваща за ръката и поклаща веднъж глава.

— Не се тревожи, Смоуки. — Стиска ме силно. Причинява ми болка. — Сериозна съм. Не беше на себе си.

Спомням си как Кали връхлетя през предната ми врата с пистолет в ръка. Приближи се до мен изключително предпазливо и ми каза да сваля оръжието си. Разпищях ѝ се. Тя тръгна към мен. Знаех, че иска да ми отнеме пистолета, но не можех да ѝ позволя да го стори. Исках да го опра в главата си и да се прострелям, да умра. Заслужавах да умра, защото застрелях детето си. Затова направих единственото, което ми се струваше логично. Насочих пистолета си към Кали и дръпнах спусъка.

Чист късмет беше, че нямаше патрон. Сега, като се замисля, се сещам, че тя дори не забави крачка, продължи да върви към мен, докато не стигна достатъчно близо, за да ми отнеме оръжието и да го хвърли настрани. След това не помня много.

— Можех да те убия — прошепвам.

— Мне. — Кали ми се усмихва отново. Усмивката ѝ пак е малко тъжна, но дяволитата ѝ същност прозира отдолу. — Целеше се в крака ми.

— Кали. — Скастрям я аз, макар и с нежен тон. Спомням си. Не се целех в крака ѝ. Целех се в сърцето ѝ.

Приятелката ми се навежда напред и ме поглежда право в очите.

— Смоуки, ти си човекът, на когото имам най-голямо доверие в този свят. Това не се е променило. Не знам какво друго да ти кажа. Освен че никога повече няма да говоря с теб за това.

Затварям очи.

— Кой друг знае?

Тишина.

— Аз. Екипът. Заместник-директорът Джоунс. Доктор Хилстед. Това са. Джоунс запази нещата между нас.

Само дето това не е достатъчно, мисля си аз. Те знаят.

Виждам, че Кали иска да ми каже още нещо.

— Какво?

— Ами… трябва да знаеш. Доктор Хилстед е единственият, който научи за реакцията ти от днес. Освен Джени и екипа.

— Не си казала на заместник-директора?

Поклаща глава.

— Не.

— Защо?

Кали пуска ръката ми. Чувства се неудобно, нещо нехарактерно за нея. Става и започва да крачи.

— Страхувам се… страхуваме се, че ако го сторим, всичко ще приключи. Ще реши, че никога няма да си в състояние да се върнеш на работа. Никога. Наясно сме, че и ти можеш да стигнеш до това заключение, но предпочитаме изборът да е твой.

— Всички ли са съгласни?

Колебае се.

— Всички освен Джеймс. Каза, че първо иска да говори с теб.

Затварям очи. Точно сега той е последният човек, с когото искам да разговарям. Наистина последният.

Въздишам.

— Добре. Прати ми го. Все още не знам какво ще реша, Кали. Едно е ясно — искам да се прибера у дома. Искам да взема Бони и да се прибера у дома, където да се опитам да разреша всичко това. Искам да си прочистя ума веднъж и завинаги или съм свършена. Вие можете да продължите с проверката на отпечатъците и всичко останало. Аз искам да се прибера.

Кали поглежда пода, а после и мен.

— Разбирам. Ще задвижа нещата.

Отива до вратата. Спира се и се обръща към мен.

— Има едно нещо, върху което трябва да помислиш, сладкишче. Познаваш оръжията по-добре от кой да е друг човек на света. Може би, когато насочи пистолета си към мен, си дръпнала спусъка, защото си знаела, че е празен. — Намига ми, отваря вратата и излиза.

— Може би — прошепвам си.

Но не мисля така.

Мисля, че дръпнах спусъка, защото в този момент исках целият свят да умре.