Човекът сянка

27

Жената ни покани вътре. Кали стои в дневната, хванала се е за главата. Аз съм в кухнята и говоря по мобилния с Алън.

— Тук няма нищо — съобщавам му аз. — Само се е ебавал с Кали.

— Двамата с Джеймс сме на десетина минути от вас. Все още ли искаш да дойдем?

Поглеждам Кали и дъщеря ѝ в дневната. Положението там е напрегнато, изпълнено със страх и изтощение след прилива на адреналин.

— Неее… Май колкото по-малко сме тук — по-добре. Връщайте се в службата. После ще ти се обадя.

— Разбрано.

Алън затваря. Поемам си дълбоко въздух и се престрашавам да вляза в емоционалния циклон. Дъщерята на Кали, чието име е Мерилин Гейл, е изнервена и ходи напред-назад, спира се от време на време, потупва бебето по гърба и отново тръгва. Май го тупа за свое успокоение, а не за негово.

Господи, как прилича на Кали. Нещо, което младата жена все още не е забелязала. Малко по-ниска е от нея, малко по-пълничка и с малко по-нежни черти. Но червената ѝ коса е точно копие. Лицето и тялото ѝ са направени по същия красив шаблон като на майка ѝ. Очите ѝ са различни. Предполагам, че тях ги е наследила от Били Хамилтън. Нещо друго ми напомня изключително много за Кали, а именно гневът на Мерилин в този момент. Тя е вбесена, изключително вбесена — реакция, породена от внезапния страх.

— Искате ли да ми кажете какво точно се случва? — пищи тя. — Защо на вратата ми се появяват агенти на ФБР с извадени пистолети?

Кали не отговаря. Все още се държи за главата. Изглежда изтощена.

Ще трябва аз да се заема с приказките засега.

— Желаете ли да седнете, госпожо Гейл? Ще ви обясня всичко, но мисля, че първо трябва да се успокоим.

Жената спира да крачи из стаята и ме поглежда гневно. Това е достатъчно, за да ми докаже, че гените играят важна роля в личността на един човек. Стоманеният нрав на Кали струи от тези очи.

— Ще седна, но не ми казвайте да се успокоя.

Дарявам я с вяла усмивка. Тя сяда. Кали все още не е махнала ръце от главата си.

— Аз съм специален агент Смоуки Барет, госпожо Гейл, и…

— Не съм госпожа — прекъсва ме тя, — госпожица съм. — Прави кратка пауза. — Барет? Вие сте агентката, нападната от онзи мъж преди шест месеца? Онази, която изгуби семейството си?

Вътрешно потръпвам, но кимам.

— Да, госпожице.

Като че ли това кара страха ѝ да се оттегли. Виждам, че все още не е доволна, но гневът ѝ е примесен със съчувствие. Циклонът отслабва. Забелязват се само бегли проблясъци от светкавици.

— Съжалявам — казва Мерилин. Явно едва сега забелязва белезите ми. Гледа ги внимателно и ненатрапчиво и не е отвратена от тях. Поглежда ме право в очите и виждам нещо, което ме изненадва. Не е съжаление. А уважение.

— Благодаря ви — отвръщам аз. Поемам си дълбоко въздух. — Начело съм на лосанджелиското подразделение на ФБР, което се занимава с тежки престъпления. Серийни убийства. Преследваме мъж, който вече уби една жена, поне за толкова знаем. Той изпрати имейл до агент Торн, в който заявява, че сте мишена.

Мерилин пребледнява и притиска бебето по-силно до гърдите си.

— Какво? Аз? Защо?

Кали вдига поглед. Едва мога да я позная. Има измъчен, състарен вид.

— Преследва жени, които имат лични порносайтове в интернет. Изпрати ни линк до вашия.

Изплашената физиономия на Мерилин е заменена от изненадана. Не, не е само изненада. Пълен шок.

— А? Но… аз нямам уебсайт. Да не говорим за порносайт, опазил ме бог! Уча в колеж… е, сега съм в майчинство. Това е вторият дом на родителите ми. Те ми позволиха да остана тук.

Тишина. Кали я поглежда и се опитва да разбере дали объркването ѝ е искрено. Осъзнава също като мен, че подобни емоции не могат да се фалшифицират. Мерилин казва истината.

Кали затваря очи. На лицето ѝ се изписва облекчение, примесено с щипка тъга. Разбирам я. Облекчена е, че дъщеря ѝ не прави порно, но също така има само една причина да привлече вниманието на Джак-младши. Сигурна съм, че краката ѝ омекват от облекчението и изпитва болезнена вина, любимото ми чувство.

— Сигурни ли сте, че този… мъж е говорел за мен?

— Сигурни сме — отвръща тихо Кали.

— Но аз нямам порносайт.

— Има си други причини. — Приятелката ми поглежда дъщеря си. — Осиновена ли сте, госпожице Гейл?

Мерилин се намръщва.

— Да. Защо ме…

Гласът ѝ като че ли се изгубва, когато поглежда внимателно Кали и наистина я вижда за първи път. Очите ѝ се разширяват, а устата ѝ зейва отворена. Забелязвам как оглежда лицето ѝ и прави сравненията в главата си. В един момент осъзнава каква е истината.

— Вие… Вие сте…

Кали се усмихва, горчива усмивка.

— Да.

Мерилин стои на мястото си неподвижно, прилича на човек, ударен от гръм. Емоциите прелитат една след друга върху лицето ѝ. Шок, учудване, тъга, гняв… но никоя от тях като че ли не е подходящата за момента.

— Аз… не знам какво да… — Рязко става от мястото си и притиска бебето до себе си. — Отивам да го сложа в кошарата му. Веднага се връщам. — Обръща се и хуква по стълбите към втория етаж на къщата.

Кали се отпуска на мястото си и затваря очи. Изглежда като човек, който може да поспи безброй години.

— Мина добре, сладкишче.

Обръщам се към нея. Лицето ѝ е изморено и уплашено. Изтощено. Какво да ѝ кажа?

— Тя е жива, Кали.

Тази проста истина като че ли е най-правилното нещо, което мога да ѝ предложа. Тя върши работа също както и онова, което тя ми каза в болницата. Кали отваря очи и ме поглежда.

— Ама ти си била голяма оптимистка — отвръща ми с усмивка. Усещам нервността в гласа ѝ, но съм окуражена.

Чуваме стъпки по стълбите. Мерилин идва в дневната. Явно се е възползвала от прекараното време горе, за да се вземе в ръце. Изглежда някак си по-внимателна, по-предпазлива. Може би дори малко заинтригувана.

Възхищавам се на скоростта, с която се е опомнила, но бързо си спомням коя е майка ѝ.

— Да ви донеса ли нещо? Кафе, вода?

— Кафе — отвръщам аз.

— За мен вода — отвръща Кали. — Не се нуждая от повече стимуланти в момента.

Това кара Мерилин да се усмихне едва.

— Веднага идват.

Отива в кухнята и след малко се връща с поднос. Подава ми кафето и ми посочва захарницата и сметаната. Сервира водата на Кали и взима чаша кафе за себе си. Сяда върху краката си и държи напитката си в две ръце.

След като първоначалният шок си е отишъл, е ясно, че е интелигентна жена. Вижда се в очите ѝ. И в силата ѝ. Не е същата като тази на Кали, не е толкова твърда. Нещо средно между Елейна и Кали. Мама и стомана.

— Значи ти си моята майка — казва тя, минавайки веднага на въпроса. На кого ли прилича?

— Не.

Мерилин се намръщва.

— Но… мисля, че каза…

Кали вдига ръка.

— Майка ти е онази жена, която те е отгледала. Аз съм тази, която те даде.

Болката, която чувам в гласа ѝ, ме измъчва. Самопрезира се. Лицето на Мерилин се отпуска.

— Добре. Значи ти си моята биологична майка.

— Не оспорвам, Ваша чест.

— На колко години си?

— Тридесет и осем.

Мерилин кима и пресмята наум.

— Била си на петнадесет, когато си ме родила. — Отпива от кафето си. — Доста млада.

Кали не отвръща нищо. Мерилин я поглежда. Не виждам гняв в погледа ѝ, само любопитство. Ще ми се Кали да го е забелязала.

— Разкажи ми всичко.

Кали изглежда замислена. Отпива от водата си. Поглежда отново Мерилин. Опитвам се да бъде неподвижна и незабележима. Странно, мисля си. Появихме се тук с извадени оръжия и с история за сериен убиец. Но младата жена не иска да научи повече за това, а за майка си. Чудя се дали това ни определя като добри, или абсурдни същества.

Кали започва да говори, в началото малко бавно, след което набира скорост, разказва историята на очарователния Били Хамилтън и на арогантното семейство Торн. Мерилин слуша внимателно и отпива от кафето си. Когато майка ѝ приключва, остава мълчалива доста дълго време.

Подсвирква.

— Уха. Много гадно.

Ухилвам се. Определено прилича на Кали. Винаги знае какво да изцепи.

Кали е мълчалива — като човек, който чака съдията да произнесе присъдата.

Мерилин маха пренебрежително с ръка.

— Не е била твоя вината. — Свива рамене. — Имам предвид, че случилото се е много гадно. Но все пак си била на петнадесет. Не те виня. — Това звучи като прибързано изказване. Кали навежда поглед към масата за кафе.

Мерилин забелязва това.

— Не, наистина. Не те виня. Виж, осиновена съм от чудесни хора. Те ме обичат и аз ги обичам. Имам хубав живот. Предполагам, че всичко това трябва да е много специално и важно, но — не ме разбирай погрешно — не съм прекарала двадесет и три години, вайкайки се, че съм предадена и изоставена, не съм те мразила. — Свива рамене. — Не знам. Животът не е съставен само от хубави неща. Така като гледам, е бил по-труден за теб, отколкото за мен. — Млъква за момент. Когато заговаря отново, гласът ѝ е колеблив: — От време на време си те представях. Трябва да призная, че действителността е по-добра от представите ми. Облекчена съм, честно.

— Какво искаш да кажеш? — пита Кали.

Мерилин се ухилва.

— Можеше да си курва наркоманка. Можеше да си ме дала за осиновяване, защото си ме мразела. Можеше да си мъртва. Повярвай ми, много по-лесно ми е да приема това обяснение от онези, които ми минаваха през ума.

Тези думи имат почти магически ефект върху Кали. Виждам как цветът се завръща отново на лицето ѝ и животът в очите ѝ. Изправя се на мястото си.

— Благодаря ти за това. — Млъква за миг. Очите ѝ отново се забиват надолу в скута ѝ. — Съжалявам. — Господи, звучи окаяно. Така ми се иска да я прегърна.

Очите на Мерилин просветват. Гласът ѝ е изпълнен с укор.

— Престани да се обвиняваш. Все пак има смисъл, нали?

Кали се намръщва.

— Какво имаш предвид?

— Е, погледни ме. Забеляза ли бебето? И титлата госпожица, а не госпожа Гейл?

Кали повдига вежди.

— Имаш предвид, че…

Мерилин кима.

— Аха. Аз си имам свой собствен Били Хамилтън. — Поредното свиване на рамене. — Но няма проблем. Него го няма, но имам Стивън. Смятам, че сделката е повече от честна. Родителите ми ме подкрепят и ще ми помогнат да завърша колеж. — Усмихва се. — Харесвам си живота. Добър е. — Навежда се напред, за да се увери, че Кали я гледа в очите. — Трябва да разбереш, че това, което си направила, не ме е провалило като човек, чу ли?

Кали въздиша. Чука с пръсти по масата. Оглежда стаята, отпива от водата си. Обмисля казаното.

— Добре, по дяволите. — Усмихва се. — Странно е да те оневинят толкова лесно. — Подвоумява се и бърка в дамската си чанта. — Искаш ли да видиш нещо? — обръща се към Мерилин. Изважда бебешката снимка и ѝ я подава.

Дъщеря ѝ я поглежда.

— Това аз ли съм?

— В деня, в който се роди.

— Уха, била съм грозно бебе. — Вдига поглед от снимката и поглежда Кали. — Оттогава я носиш в себе си?

— Винаги.

Мерилин ѝ връща снимката. Очите ѝ са нежни. Онова, което казва, е изцяло характерно за Кали.

— Божке, направо сме като някакво семейно риалити, а?

Настъпва шокираща тишина, след която избухваме в смях.

Всичко ще бъде наред.