Човекът сянка

29

Отнема ни цяла вечност да се върнем обратно. Когато тръгнахме, беше ранен следобед, а в Южна Калифорния задръстванията започват отрано. Пристигаме в офиса и всички стават прави. Очакват да разберат какво се е случило.

— Не ме питайте, сладкишчета — казва Кали и вдига ръка. — Не ми се говори точно сега. — Мобилният ѝ звъни и тя се обръща, за да приеме разговора.

Завесата ѝ отново е дръпната. Облекчена съм, а така като гледам, и другите. Кали ще се оправи. Всички ще сме тук, за да ѝ помогнем, но да я гледаме толкова уязвима, е направо обезпокоително. Чудя се дали това не е една от причините да се затвори в себе си отново. Не толкова заради самата нея, колкото заради нас.

Алън нарушава тишината.

— Ще прегледам отново папката на Ани — казва той. — Нещо ме тревожи, макар все още да не съм сигурен какво.

Кимам, но съм разсеяна. Или просто съм изморена. Поглеждам си часовника и съм шокирана да разбера, че краят на деня наближава.

Не че работното ни време не е просто теоретично определено. Залозите са прекалено високи, за да спираме точно сега. Винаги съм си мислела, че усещането да си на бойното поле, е същото. Когато куршумите полетят, трябва да им отвърнеш, независимо по кое време се случва това. Ако имаш възможност да набереш преднина пред врага, определено се възползваш от нея, без значение дали е четири сутринта, или следобед. Другото общо е, че се възползваш от всяка възможност за почивка или спокойствие, защото не знаеш кога отново ще ти се отвори такава.

Сега ми се струва, че моментът е точно такъв, и правя онова, което всеки добър генерал би сторил.

— Искам всички да се приберете по домовете си — нареждам аз. — Нещата утре може да полудеят. Направо да откачат. Починете си.

Джеймс идва при мен.

— Утре няма да дойда преди обяд — казва тихичко той. — Утре е онзи ден за мен.

Нужно ми е известно време, за да се сетя какво има предвид.

— О! — Намръщвам се. — Съжалявам, Джеймс. Забравих. Прати много поздрави на майка си.

Той се обръща и си тръгва, без да каже и дума.

— Аз също забравих, сладкишче — измърморва Кали. — Вероятно защото това донякъде прави Деймиън човек.

— Какво сте забравили? — пита Лио.

— Утре е годишнината от смъртта на сестра му — обяснявам аз. — Тя беше убита. Всяка година ходят на гроба ѝ.

— О-о! — Хлапето се намръщва. — Мамка му!

Думите му са толкова пламенни, че се стряскам.

Лио маха с ръка.

— Съжалявам. Просто… се разчувствах.

— Добре дошъл в клуба, сладкишче. — Гласът на Кали не е груб.

— Да. Вярно. — Поема си дълбоко въздух и го изпуска. Прокарва ръка през косата си. — Ще се видим утре.

Маха вяло за довиждане и тръгва. Кали го гледа замислена.

— Първият случай винаги е труден. А този е особено гаден.

— Да. Ще се оправи.

— И аз така мисля, сладкишче. Не бях сигурна в началото, но Лио е точен. — Обръща се към мен. — Какво смяташ да правиш тази вечер?

— Ще вечеря у нас, това ще прави — избоботва Алън и ме поглежда. — Елейна настоява.

— Не знам…

— Трябва да отидеш, Смоуки. Ще ти се отрази добре — уверява ме приятелката ми и ме дарява с многозначителен поглед. — Също така ще се отрази добре на Бони. — Отива до бюрото и си взема дамската чанта. — Освен това и аз смятам да направя същото.

— Да дойдеш на вечеря в Алън?

— Не, глупаче. Преди малко ми звънна дъщеря ми. — Млъква за миг. — Звучи странно, нали? Както и да е… Ще вечерям заедно с нея и с… — потръпва при мисълта — внука ми.

— Това е чудесно, Кали! — ухилвам ѝ се насреща. — Или може би трябва да кажа „бабче“?

— Не и ако искаш да ми останеш приятелка, сладкишче — отвръща тя, насочва се към вратата на офиса, но се спира и се обръща към мен. — Отиди да вечеряш в Алън. Прави нормални неща с други хора.

— Е, какво ще кажеш? — пита Алън. — Ще дойдеш ли, или ще ми навлечеш неприятности с Елейна?

— О, за Бога. Добре.

Алън се ухилва насреща.

— Супер. Ще се видим у нас.

Двамата с Кали си тръгват и аз оставам сама в службата. Смятам да последвам съвета на приятелката си. Онова, което ме убеди, беше коментарът за Бони. Наистина ще е добре за нея. Определено ще е по-добре, отколкото да се прибере направо в моя — как го нарече той — призрачен кораб, който наричаш дом.

Искам да постоя тук за момент. Нещата се движат с такава ненормална скорост, че физически, психически и духовно се енергизирам и изтощавам едновременно. Припомням си последните няколко дни. От желанието да се самоубия, съм стигнала до желанието да живея. Загубих най-добрата си приятелка. Отново се запознах с един по-стар мой приятел — пистолета ми. Спечелих няма дъщеря, която може никога да не се оправи. Спомних си, че убих собствената си дъщеря. Разбрах, че Кали не само има дъщеря, но и внук. Открих, че жената, която обичам като сестра, Елейна, има рак. Запознах се много по-добре с порнографията, отколкото съм искала.

Да, куршумите наистина започнаха да летят.

Точно сега обаче не чувам стрелба и на власт е тишината. Като добър войник смятам, че е време да се възползвам от нея. Ставам и също си тръгвам от офиса, заключвам вратата след себе си и се насочвам към асансьора.

Напът за долу осъзнавам, че моята тишина е различна от тази на обикновените хора. За мен е възможност да си почина, наистина да го сторя. Също така е тишина, изпълнена с напрежение и очакване. Защото човек никога не знае кога отново ще полетят куршумите.

Дали Джак-младши и компания не правят същото сега? Дали не почиват преди следващото си убийство?

Алън отваря вратата и аз настръхвам. Изглежда разстроен, разгневен, човек, който се бори със сълзите и с желанието си да убие някого.

— Този кучи син — изсъсква той.

— Какво?!? — питам аз обезпокоена и влизам вътре. — Елейна добре ли е? Бони?

— Никой не е наранен, но този шибаняк… — Алън просто стои и стиска гневно юмруци. Ако не ми беше приятел, щях да се ужася. Отива до масата, вдига някакъв голям плик и ми го подава.

Поглеждам го. Адресиран е до Елейна Уошингтън: Да почива в мир. Вътрешностите ми се вледеняват.

— Отвори го — ръмжи Алън.

Изпълнявам нареждането. Вътре има напечатано писмо и прикачени към него листове. Когато ги поглеждам, разбирам всичко.

— Мамка му, Алън…

— Шибаната ѝ медицинска история — обяснява той и започва да крачи напред-назад. — Всичко за тумора, за бележките на доктора. — Грабва плика от ръцете ми и разлиства страниците. — Виж тази част, която е отбелязал, за да може да я види тя!

Взимам листовете отново и зачитам ограденото.

Г-жа Уошингтън е във втора фаза, на границата на трета. Изгледите са добри, но трябва да обясня на пациентката, че е напълно възможно да влезе в трета фаза, макар да не ми се струва вероятно.

— Прочети му шибаното писмо!

Поглеждам го и прочитам добре познатия му поздрав.

Здравей, госпожо Уошингтън!

Не бих се нарекъл приятел на съпруга ти. По-скоро съм… бизнес познат. Помислих си, че би желала да разбереш истината за настоящото си състояние.

Знаеш ли какъв е процентът на оцелелите от трета фаза, скъпа? Цитирам: „Фаза III: Метастази в лимфните възли около дебелото черво, 35–60 процента шанс за продължителност на живота от пет години“.

Господи! Ако обичах хазарта, определено нямаше да заложа на теб!

Пожелавам ти късмет… ще те държа под око!

От Ада,

Джак-младши

— Това истина ли е, Алън?

— Не и по начина, по който го е написал — изръмжава той. — Обадих се на доктора. Отговори ми, че ако наистина смятал, че има опасност, щял да ни каже. Не криел нищо. Мамка му, водил си бележки, за да знае какво да ни каже при следващото ни посещение.

— Но Елейна е видяла всичко това написано, без да има възможност да получи обяснение за съществуването му.

Тъгата в очите му е достатъчен отговор.

Извръщам се от него и се хващам за челото. Заслепена съм от силна ярост. От всички хора, които може да нарани, Елейна е тази, която най-малко го заслужава. Спомням си как самото ѝ присъствие проби бариерите на Бони. Спомням си посещението ѝ в болницата. Искам да убия Джак-младши.

Той продължава да се домогва до животите ни, до личното ни пространство. Беше монтирал подслушвателни устройства в офиса на доктор Хилстед заради мен. Какво е сторил сега? Нахълтал е в болницата, за да открадне медицинския картон на Елейна?

Какво ли друго знае?

Обръщам се към Алън.

— Как е тя?

Той сяда в един от фотьойлите. Изглежда изгубен.

— Първоначално се изплаши. След това започна да плаче.

— Къде е сега?

— Горе в спалнята, заедно с Бони. — Алън ме поглежда с изморени очи. — Бони не иска да се отдели от нея. — Хваща се за главата. — По дяволите, Смоуки… защо нея?

Въздишам, отивам при него и слагам ръка на рамото му.

— Защото са знаели, че ще те наранят силно по този начин, Алън.

Той вдига рязко глава и виждам, че очите му пламтят.

— Искам да пипна тези копелета.

— Знам. — Боже, мен питаш ли ме. — Слушай, Алън. Знам, че вероятно няма да е от полза… но не мисля, че Елейна е в опасност от Джак-младши и компания, поне сега не е. Не смятам, че това е целта.

— Защо?

Клатя глава и си мисля за онова, което каза Кали по-рано днес.

— Това е част от играта им. Те искат ние да ги преследваме. И искат да сме в най-добрата си форма. Искат да го направят лично.

Лицето му помръква.

— Засега планът им сработва.

Кимам.

— Говори ми.

Алън се отпуска на креслото си и въздиша. Усещам тъгата в него. Поглежда ме с молещи очи.

— Ще отидеш ли горе при нея?

Докосвам го по рамото.

— Разбира се.

Страхувам се, но отивам.

Чукам на вратата на спалнята, отварям я и надниквам вътре. Елейна лежи на една страна с гръб към мен. Бони е до нея и я гали по косата. Детето ме поглежда, като влизам, и това ме кара да застина на място. Очите ѝ са бесни. Гледаме се една друга известно време и аз кимам разбиращо. Те са наранили нейната Елейна. Затова е бясна.

Отивам до леглото и сядам на ръба му. Споменът за болницата отново изниква в главата ми. Очите на Елейна са отворени и се взират в нищото. Лицето ѝ е подпухнало от сълзите.

— Здравей — казвам ѝ аз.

Тя ме поглежда. И отново се връща към нищото. Бони продължава да я гали по косата.

— Знаеш ли кое ме разстройва най-много, Смоуки? — нарушава тишината Елейна.

— Не. Кажи ми.

— Че двамата с Алън нямаме деца. Опитвахме ли, опитвахме, но просто не се получи. Вече съм прекалено стара, а и трябва да се справям с рака. — Затваря очи и отново ги отваря. — Този мъж се прокрадва в живота ни. Смее ни се. Смее се на мен. Кара ме да се страхувам.

— Точно това се опитва да направи.

— Да. И му се получава. — Мълчание. — Бих била добра майка, не мислиш ли, Смоуки?

Лицето ми се изкривява. Ужасена съм от дълбочината на болката на Елейна. Бони отговоря на въпроса ѝ. Потупва я по рамото и тя се обръща, за да я погледне. Детето първо се уверява, че го гледа, и ѝ кима.

Да, казва ѝ то. Би била чудесна майка.

Елейна омеква. Докосва лицето на Бони.

— Благодаря ти, миличка. — Тишина. Поглежда ме. — Защо прави това, Смоуки?

Защо го прави, защо продължава да го прави и защо се случва всичко това? Защо дъщеря ми, синът ми, съпругът ми, съпругата ми? Това са вечните въпроси на жертвите.

— Краткият отговор е, че му харесва да те наранява, Елейна. Проста мотивация. От друга страна, знае, че ще накара Алън да се страхува. Така се чувства силен. А това много му харесва.

Разбира се, наясно съм, че няма добър отговор на тези вечни въпроси. Защо аз? Аз съм добра майка/баща/брат/дъщеря/син. Държа си главата наведена, давам всичко от себе си. Да, лъжа по мъничко, но казвам истината по-често от лъжата и обичам хората в живота си. Опитвам се да постъпвам повече правилно, отколкото грешно, и съм щастлив, когато по-често виждам усмивки, а не болка. Не съм герой и няма да ме впишат в някой учебник по история. Но съм тук и само това има значение. Така че защо аз?

Не мога да им кажа какво мисля наистина. Защо? Защото дишаш и ходиш, а и защото злото съществува. Защото космическите зарове са били хвърлени и ти си станал излишен. Господ или е забравил за теб в този ден, или това е част от Големия му план, сам си избери кое ти харесва повече. Истината е, че лоши неща се случват всеки ден и днес просто е дошъл твоят ред.

Някои хора биха нарекли възгледите ми мрачни или цинични, но те ми помагат да запазя здравия си разум. Иначе започваш да вярваш, че лошите ръководят парада. Предпочитам да си мисля: Не. Няма парад. Просто злото преследва доброто, а днес доброто има лош ден. Напълно е възможно обаче утре местата да бъдат разменени. Това се нарича надежда.

За съжаление, нищо от възгледите ми не е от полза, когато ме попитат „защо“, затова им казвам някаква дребна истина като тази, която току-що предложих на Елейна. Понякога помага за болката, понякога не. Обикновено не помага, защото, ако си задал въпроса, не ти пука особено за отговора.

Елейна обмисля положението. Когато ме поглежда, виждам непозната емоция на лицето ѝ. Гняв.

— Хвани този човек, Смоуки. Чуваш ли?

Преглъщам.

— Да.

— Добре. Знам, че ще го сториш. — Изправя се. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Каквото кажеш. — Сериозна съм. Ако ме помоли да ѝ сваля някоя звезда от небето, ще дам всичко от себе си.

— Кажи на Алън да се качи, когато слезеш долу. Познавам го. Обвинява себе си. Кажи му да си избие тази мисъл от главата. Нуждая се от него.

Елейна е потресена, но силата ѝ отново се е завърнала. Осъзнавам нещо, което знам от доста дълго време: обичам тази жена.

— Ще го сторя. — Обръщам се към Бони. — Да вървим, миличка.

Тя поклаща глава. Не. Тупа Елейна по рамото, след което я прегръща силно, собственически. Намръщвам се.

— Скъпа, мисля, че трябва да оставим Елейна и Алън сами тази вечер.

Детето отново поклаща глава, този път много по-енергично. Няма начин.

— За мен няма проблем да остане, ако нямаш нищо против. Бони е прекрасна.

Поглеждам Елейна.

— Сигурна ли си?

Тя разрошва косата на детето.

— Абсолютно.

— Е… добре тогава. — Освен това ще е необходимо чудо, за да я откъсна от Елейна в този момент. — В такъв случай аз ще си тръгвам. Бони, ще дойда да те видя на сутринта, скъпа.

Тя кима. Насочвам се към вратата, но се обръщам, когато чувам мънички стъпки зад себе си. Станала е от леглото и върви след мен. Хваща ме за ръката и ме дърпа да приклекна. Виждам, че е притеснена.

— Какво има, скъпа?

Тупа себе си, а след това тупа и мен. Прави го отново, но по-настоятелно този път. Притеснението е все по-ясно изписано на лицето ѝ. Схващам какво има предвид. Изчервявам се, а очите ми се пълнят със сълзи. Аз съм с теб, казва ми Бони. Оставам тук само за да помогна на Елейна. Но съм с теб. Иска да се увери, че я разбирам. Да, Елейна е мама. Но аз съм с теб.

Не казвам нищо. Вместо това само кимам в отговор и я прегръщам, преди да изляза от стаята.

Долу Алън е застанал до прозореца и се взира навън към падащия мрак.

— Елейна ще се оправи — казвам му. — Помоли ме да ти кажа да спреш да се виниш и да отидеш при нея. Има нужда от теб. О, и Бони ще остане при вас тази вечер. Отказа да се отдели от нея.

Това като че ли го отрезви.

— Наистина?

— А-ха. Настроена е да защитава. — Ръгам го в гърдите. — Знаеш, че съм на твоя страна, Алън. Знаеш го. Но сега трябва да си закараш задника горе и да прегърнеш съпругата си. — Усмихвам му се. — Бони ще ти пази гърба.

— Да — отвръща той след малко. — Права си. Благодаря ти.

— Пак заповядай. Ако имаш нужда от малко време утре, имаш го.

Лицето му е сериозно.

— Забрави, Смоуки. Те получиха онова, което искаха. Ще преследвам тези шибаняци, докато не ги хванем или убием. — Алън се усмихва, но този път усмивката му е плашеща. — Ще получат повече, отколкото са очаквали.

— Точно така — отвръщам аз.