Човекът сянка

30

Пътят към дома е самотен. Кийнън и Шанц са където трябва да бъдат, а именно с Бони, така че наистина съм сама. Навън е тъмно и магистралите навяват чувство на изолираност. Понякога подобно усещане е добре дошло. Изолацията ми е изпълнена с гневни мисли, тъга и стискане на волана, сякаш той е вратът на Джак-младши. Луната свети силно. Част от мен смята, че тази светлина е красива. Навява ми спомени за локвите кръв на лунна светлина. Винаги е черна, огледална и фатална.

През целия път си мисля за кръв. Паркирам пред нас, когато мобилният ми телефон иззвънява.

— Джеймс е.

Изправям се на мястото си. Има нещо в гласа му, което никога досега не съм чувала.

— Джеймс? Какво има?

Гласът му трепери.

— Тези… тези шибаняци!

Джак-младши.

— Кажи ми какво е станало, Джеймс.

Чувам дишането му в апарата.

— Пристигнах в къщата на майка ми преди около двадесет минути. Тъкмо щях да почукам на вратата, когато видях, че за нея е залепен някакъв плик. Пишеше името ми на него. Затова го отворих. — Поема си дълбоко въздух. — Вътре имаше бележка и… и…

— Какво?

— Пръстен. Пръстенът на Роза.

Роза беше сестрата на Джеймс, онази, която беше убита. Онази, чийто гроб щеше да посети утре заедно с майка си. Започвам да осъзнавам какво точно се е случило.

— Какво пише в бележката, Джеймс?

— Има само едно изречение: Роза вече няма да почива в мир.

Усещам как стомахът ми се свива.

Джеймс звучи отчаян.

— Пръстенът в този плик, Смоуки? Заровихме го с нея. Разбираш ли?

Отчаянието на Джеймс е осезаемо като плясъкът на крилете на ято прилепи. Не отговарям.

— Обадих се в гробището. Поисках да говоря с охраната. Те отидоха и потвърдиха.

— Какво са потвърдили, Джеймс? — Мисля, че знам, но питам, защото се надявам да не съм права. Крилете на прилепите пляскат с всичка сила.

Той си поема дълбоко въздух. Когато отговаря, гласът му е пречупен.

— Няма я, Смоуки. Тези шибаняци са разкопали гроба ѝ.

Облягам глава на волана. Плясъкът на криле е замлъкнал.

— О, Джеймс…

— Знаеш ли на колко години беше, когато онзи боклук я уби, Смоуки? На двадесет. Двадесетгодишна умна и мила красавица. Убивал я е три дни. Поне така ми казаха. Три дни. Знаеш ли колко време ѝ отне на майка ми, за да спре да плаче? — Вече крещи. — Никога!

Изправям се. Очите ми още са затворени. Вече знам кое е онова непознато нещо, което чувам в гласа на Джеймс. Мъка. Мъка и уязвимост.

— Не знам какво да кажа. Искаш ли… искаш ли да дойда? Какво да направя? — Думите ми са ехо на чувствата ми. Безпомощна съм.

Следва дълго мълчание и въздишка.

— Не. Майка ми е горе, свила се е, плаче и си скубе косите. Трябва да отида при нея, трябва да… — млъква. — Те изпълниха обещанието си.

Чувствам се празна.

— Да. — Разказвам му за Елейна.

— Кучи син! — крещи Джеймс. Усещам го как се бори да се вземе в ръце. — Шибаняк. — Мълчалива пауза. — Ще се оправя. Не идвай. Имам предчувствието, че ще получиш още едно телефонно обаждане тази вечер.

Стомахът ми отново се свива. Той каза, че ще отнеме на всеки от нас по нещо. Остава Лио.

— Искам този боклук, Смоуки. Искам го много.

Чувала съм тези думи, изречени по различен начин, още два пъти преди. Да ги чуя отново, ме кара да се изпълня с гняв и отчаяние. Съумявам да запазя гласа си равен.

— Аз също, Джеймс. Върви да помогнеш на майка си. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

— Няма да имам.

Дотук с мъката и уязвимостта.

Джеймс затваря, а аз стоя известно време в колата си и наблюдавам луната. За минута, само за минута съм погълната от един от онези моменти, в които усещам тежестта на лидерството. Тези хора са моя отговорност. Имам чувството, че ги провалям. Така ми се иска никой да не е моя отговорност.

Стискам волана и го извивам силно.

— Всичко е твоя отговорност — прошепвам и изгонвам егоизма надалеч. Той е заменен от огнена омраза.

Правя нещо, което съм правила и преди: започвам да пищя в колата си и удрям волана под шибаната луна.

Това е терапията на Смоуки.