Човекът сянка

3

Странно е, че демонът говори с такъв глас. Той е почти три метра висок, очите му са като от ахат, а главата му е покрита с озъбени и ревящи усти. Люспите му са овъглено черни. Гласът му е носов, някак си южняшки, когато заговори.

— Обичам да ям души — казва ми съвсем дружелюбно. — Няма нищо по-хубаво да си похапнеш нещо, което е било предназначено за рая.

Аз съм гола и завързана за собственото ми легло със сребристи вериги, които са тънки, но изключително здрави. Ако Х. Ф. Лъвкрафт беше написал „Спящата красавица“, тя щеше да се чувства като мен. Щеше да се събуди от раздвоен език върху устните си, а не благодарение на нежната целувка на герой. Не мога да говоря, в устата ми е натъпкан копринен шал.

Демонът стои до леглото ми и ме гледа, докато говори. Изглежда едновременно спокоен и властен, той е гордият ловец, застанал пред елена в багажника на пикапа си.

Размахва назъбен боен нож. Острието изглежда малко в огромната му, ноктеста ръка.

— Обичам душите ми добре приготвени — и овкусени! На твоята ѝ липсва нещо… може би щипка агония и лъжичка болка?

Очите му побеляват, а от устата му хвърчи черна, подобна на гной слюнка, която се стича по брадата и огромните му, люспести гърди. Демонът като че ли не забелязва всичко това. Той се усмихва похотливо и показва още по-ясно острите си зъби. Размахва нокът към мен някак си игриво.

— Виж кой е при мен, любима. Моя сладка, сладка Смоуки.

Демонът отстъпва настрани, за да ми разкрие моя принц, от чиято целувка трябваше да се събудя. Моя Мат. Мъжа, когото познавам от седемнадесетгодишна. Мъжа, когото познавам до болка. Той е гол и завързан за стол. Доста добре е подреден. Бил е пребит, но оставен жив. Пребит по начин, който да убие всяка надежда, но да запази тялото му живо. Едното му око е подуто и затворено, носът му е счупен, а зъбите му липсват зад разкъсаното месо, което представляват устните му. Челюстта му е безформена и разбита. Сандс е използвал ножа си върху него. Виждам малки и дълбоки белези по цялото лице, което съм обичала, целувала и милвала. Върху гърдите и близо до пъпа му има големи порезни рани. И кръв. Навсякъде има много кръв. Кръв, която тече, капе и се пени с всяко негово вдишване и издишване. Демонът е размазал кръвта на съпруга ми, за да играе на морски шах. О-тата са победили.

Отвореното око на Мат среща моите и отчаянието, което виждам в него, ме кара да вия от болка. То разкъсва душата ми, то е ужасът, който се крие в мрака. Ще ми се да мога да изпищя и да унищожа целия свят. Изпълнена съм с гняв, който е толкова дълбок и премазващ, че заплашва да унищожи съзнанието ми като бомбена експлозия. Това е гневът на лудостта, пълният мрак в подземна гробница. Затъмнение на душата.

Опитвам се да изкрещя през шала — крясък, който заплашва да разкървави гърлото и да пукне тъпанчетата ми. Насилвам се да се освободя и веригите се забиват в кожата ми. Очите ми са изскочили, сякаш се мъчат да се освободят от очните си ябълки. Ако бях куче, вече щях да съм се разпенила около устата. Искам само едно нещо: да разкъсам веригите и да убия демона с голи ръце. Не искам просто да умре — искам да го изкормя. Искам да го разкъсам на части, да го обезобразя до неузнаваемост. Искам да разделя атомите, които съставят тялото му, и да го превърна в мъгла.

Но веригите са здрави. Отказват да се скъсат. Дори не могат да бъдат охлабени. Демонът ме наблюдава с перверзно удоволствие. Едната му ръка е върху главата на Мат в пародиен жест на бащина обич. Смее се и тресе чудовищната си глава, а многобройните усти върху нея мяукат от недоволство. Проговаря отново с онзи глас, който не отговаря на външния му вид.

— Ето! Голямо готвене ще падне. — Намига ми. — Няма нищо по-добро от малко отчаяние в овкусяването на една героична душа… — Следва пауза, след която за един кратък миг гласът става сериозен, изпълнен е с перверзно съжаление: — Не се вини за това, Смоуки. Дори героите не печелят през цялото време.

Поглеждам отново Мат и онова, което виждам в окото му, ме кара да желая да умра. Не е поглед, изпълнен със страх, болка или ужас. Това е поглед, изпълнен с любов. Той беше съумял за момент да изключи демона от този свят, за да можем да останем само двамата и да се погледнем един друг.

Едно от хубавите неща на дългия брак е способността да се разбираме за всичко — от дребните недоволства до значението на живота — с един-единствен поглед. Това е нещо, което развиваш по време на обединяването на твоята душа с тази на половинката ти. Мат ме дари с един от тези погледи и ми каза три неща с красивото си око: съжалявам, обичам те и… сбогом.

Имам чувството, че наблюдавам края на света, погълнат не от огън и пламъци, а от студ и сенки. От мрак, който има намерение да властва вечно.

Демонът също усеща случващото се. Засмива се отново и започва да танцува надуто — опашката му се мята, а от порите му потича гной.

— Ахх… amore. Колко сладко. Това ще е черешката върху моята мелба „Смоуки“ — смъртта на любовта.

Вратата на стаята се отваря и затваря. Не виждам никой да влиза… но с периферното си зрение забелязвам малка фигура, погълната от сенките. Отчаянието ме залива с всичка сила.

Мат затваря окото си, а в мен се надига гняв. Опитвам се да се освободя.

Ножът заработва и аз чувам мокрия, режещ звук. Мат изпищява през премазаните си устни, а аз през шала, докато моят принц умира, моят принц умира…

Будя се с писък.

Лежа на дивана в кабинета на доктор Хилстед. Той е приклекнал до него и ме докосва не с ръце, а с думи.

— Шшш. Смоуки. Всичко е наред, било е просто сън. Тук си в безопасност.

Треса се здраво и цялата съм плувнала в пот. Усещам съхнещите сълзи по лицето ми.

— Добре ли си? — пита ме доктор Хилстед. — Върна ли се?

Не мога да го погледна. Сядам на дивана.

— Защо го направи? — питам аз. Приключих с преструвките, че съм силна. Той успя да ме разтърси и да стисне с ръце все още туптящото ми сърце.

Доктор Хилстед не отговаря веднага. Изправя се, взима си стол и го носи близо до дивана. Сяда на него и макар все още да не мога да го погледна, усещам погледа му върху себе си като птичка, която удря криле в прозорец. Колебливо, но упорито.

— Направих го… защото се налагаше. — Потъва в мълчание за момент. — Смоуки, работя с агенти на ФБР и на други служби на реда от цяло десетилетие. Вие сте направени от доста силен материал. Виждал съм едни от най-добрите човешки черти в този кабинет. Отдаденост. Смелост. Чест. Морал. Да, виждал съм и малко зло, малко корупция, но това са по-скоро изключения, а не нещо често срещано. Най-вече съм виждал сила. Невероятна сила. Сила на духа, на волята. — Млъква за миг и свива рамене. — В моята професия не трябва да обсъждаме духа. В интерес на истината, дори не бива да вярваме в него. Добро и лошо? Това са просто някакви концепции, а не дефиниции. — Поглежда ме мрачно. — Само дето не са просто концепции, нали?

Продължавам да се взирам в ръцете си.

— Ти и твоите колеги пазите силата си като някакъв талисман. Сякаш тя е изчерпаема. Държите се както Самсон и косата му[4]. Смятате, че ако се пречупите и разкриете душата си тук, ще изгубите силата си и никога повече няма да си я върнете. — Доктор Хилстед млъква отново за един дълъг миг. Чувствам се празна и самотна. — От доста време съм в този бизнес, Смоуки, а ти си сред най-силните хора, които някога съм срещал. Мога да заявя искрено, че никой от пациентите ми не би издържал на подобно страдание. Никой от тях.

Насилвам се да го погледна. Чудя се дали не се бъзика с мен. Силна? Не се чувствам силна. Чувствам се слаба. Дори не мога да взема пистолета си. Гледам го и той ме гледа. Познавам този поглед, самата аз съм гледала така жестоките и кървави местопрестъпления, на които съм била. Разчленените трупове. Гледала съм подобни ужасии, без да извърна очи от тях. Доктор Хилстед ме гледа по същия начин и в този момент осъзнавам, че това е дарбата му: той умее да гледа непоколебимо ужаса в душите. Аз съм неговото местопрестъпление и той никога няма да се извърне отвратен от него.

— Знам, че си достигнала точката си на пречупване, Смоуки. Имам два варианта пред себе си: да стоя и да гледам как умираш или да те накарам да се разкриеш пред мен и да ти помогна. Лично аз избирам втория.

Усещам искреността в думите му, тяхната честност. Гледала съм в очите десетки лъжещи престъпници. Ще ми се да вярвам, че мога да надуша лъжата от километри. Доктор Хилстед е искрен. Той иска да ми помогне.

— Топката е в твоето игрище. Можеш да станеш и да си тръгнеш или да продължим да работим. — Усмихва ми се, но усмивката му е изморена. — Мога да ти помогна, Смоуки. Наистина мога. Не мога да изтрия случилото се. Не мога да ти обещая, че няма да те боли до края на живота ти, но мога да ти помогна. Ако ми позволиш.

Поглеждам психиатъра си и се опитвам да спечеля вътрешната си борба. Той е прав. Аз съм женският вариант на Самсон, а той е мъжкият на Далила, само дето ми казва, че няма да ме нарани, ако отреже косата ми. Моли ме да му се доверя по начин, по който не се доверявам на никого. Освен на себе си.

И…? — чувам един глас в главата си. Затварям очи. Да. И на Мат.

— Добре, доктор Хилстед. Печелиш. Ще се опитам.

В момента, в който изричам тези думи, знам, че съм постъпила правилно, защото спирам да се треса.

Чудя се дали онова, което ми каза, е истина. За силата ми.

Чудя се дали имам силата да живея.