Човекът сянка

39

Как е тя? — Звуча изморена и дори аз го усещам.

— Добре е. Събуди се следобеда и гледахме малко телевизия. Помогна ми да направя вечеря. Обичайните неща. Сега спи.

— Елейна… — поколебавам се.

— Може да остане тук, Смоуки. Щях да ти го предложа. Освен това звучиш изтощена, а и няма причина да я събуждаме.

Доброто старо съчувствие. Изпитвам вина, но тя не е достатъчна, за да ме накара да кажа „не“ на предложението ѝ.

— Благодаря ти. Изморена съм. Но обещавам, че няма да е все така. Ще ѝ се обадя сутринта.

— Върви да поспиш малко, Смоуки.

Дали щях да оставя Алекса при Елейна при същите обстоятелства, питам се, докато шофирам? Прогонвам тази мисъл. Затварям я в килера, заключвам вратата и продавам къщата.

Пристигам до дома си малко след единадесет часа. Господи, какъв забързан ден.

Томи вече е тук. Това не ме изненадва. Точността не е нещо, което е научил, тя е част от неговата личност.

Той излиза от колата си, докато паркирам, и идва при мен. Посочва ми, че се налага да сваля прозореца. Изпълвам нареждането му.

— Влез в гаража — казва ми. — Възможно е да гледат. Докато сме в гаража, не казвай нищо, първо трябва да го проверя за подслушвателни устройства.

— Няма проблем.

Натискам копчето и вратата на гаража се отваря. Влизам в него, а Томи идва след малко. На гърба си носи раница. Изключвам двигателя и излизам от колата.

Наблюдавам мълчалива, докато извършва електронна проверка за бръмбари, като използва скъпо устройство, което може да засече всички честоти до четири гигахерца. Работи бавно, методично и изключително съсредоточено. Всичко това му отнема почти десет минути. След като приключва с електронната проверка, започва физическа. Не е достатъчно само да провериш за бръмбари. Трябва и да ги намериш.

Стоя и наблюдавам как Томи работи. Оглеждам го от глава до пети. Не съм го виждала от години. Изглежда невероятно както винаги. Родителите му са латиноамериканци и той е красив по много латино начин. Мургав с къдрава коса. Дълбоки, тъмни очи. Има лек недостатък — малък белег на лявото слепоочие, който някак си го прави още по-привлекателен. Не е груб, но не е и от най-любезните. Някъде по средата е и това много му отива. За мъжете той е това, което е Кали за жените. Не е устат като нея, по-скоро е любител на спокойствието и тишината. Когато те изслушва, никога не си играе с нещо, не барабани с пръсти, нито се потупва по крака. Не че е някакъв вдървен сухар. Напротив, изглежда много комуникативен и спокоен. По-скоро не изпитва нужда да се движи много. Истинското движение е в очите му. Винаги са заинтересувани и нащрек. Предполагам, че е станал такъв благодарение на тайните служби. Спокойствието и наблюдателността вървят ръка за ръка с тази професия.

Знам, че Томи никога не се е женил. Не знам дали е имал много приятелки или само шепа. Нямам представа защо е напуснал тайните служби. Доколкото ми е известно, те са го изоставили. Не можах да намеря нищо, когато го проверявах, а и не ми се искаше да се заравям излишно. Знам онова, което ми трябва да знам: много е добър в това, което прави, има сестра, която обича, и майка, на която помага. Това са основните и най-важни неща за него. Неща, които ти казват много за характера на един човек. Въпреки това копнея да разбера какво се крие вътре в него. Не мога да се спра.

Гласът му ме изважда от унеса.

— Не мога да намеря никакви бръмбари. Бездруго няма голяма вероятност да са сложили такива тук. Едва ли са си мислели, че прекарваш много време в гаража.

— И са били прави.

— Тази кола ли караш основно?

— Да.

Томи отива в задната ѝ част и ляга по гръб. Наблюдавам го как се движи около нея.

— Намерих го. Високотехнологичен и професионален джипиес тракер. — Излиза изпод колата ми. — С това чудо тук и с правилния софтуер могат да те следят на лаптопа си. Предполагам, че засега искаш да го оставим включен.

— Не искам да разбират, че знам, че е тук. Докато ме следиш, вероятно ще забележиш единия от тях.

— Каза ми, че са били в дома ти?

— Да. Вече смених ключалките.

— Това означава, че са можели да поставят бръмбари по всяко време, преди да го сториш. Искаш ли да ги потърся? Може да отнеме няколко часа.

— Ако има такива, искам да знам къде са. Също така искам да си останат по местата.

Томи взима раницата си.

— Вкарай ме вътре и се захващам за работа.

Томи проверява първо мобилния ми телефон. След това продължава със своя лов на бръмбари, аз се обаждам на екипа си.

— Какво става с проследяването на потребителското име и паролата, Джеймс?

— Тази проверка ще ни отнеме цяла вечер. Опитваме се да намерим собствениците на различни компании.

— Продължавайте.

Джеймс затваря, без да каже нищо. Продължава да е голям пън.

Кали е в лабораторията с Джийн, който, верен на думата си, работи здраво над ДНК-то.

— Джийн се е заел много сериозно със задачата, Смоуки. Изважда разни хора от леглата и им напомня, че му дължат услуги.

— Можеш ли да го виниш?

— Не. Не ми пука с какво си е изкарвала прехраната, сладкишче. Била е младо момиче. С времето е щяла да има шанс да се промени, да си избере друга професия. Той ѝ е отнел тази възможност.

— Знам, Кали. Затова трябва да го заловим. Продължавай да работиш и ако успееш, поспи малко.

— Ти също, Смоуки.

Последно се обаждам на Алън. Казвам му, че Бони ще остане у тях за тази вечер.

— Разбира се, няма проблем. — Млъква за миг. — Елейна ще започне химиотерапия следващата седмица.

Бучката, която напоследък се е превърнала в добър приятел, отново засяда на гърлото ми.

— Всичко ще е наред, Алън.

— Чашата е наполовина пълна, нали?

— Точно така.

— Лека нощ. — Той затваря и ме оставя да се пуля на телефона.

Томи продължава да обикаля къщата ми. Тя е тиха и празна. Бони вече ми липсва. Обстоятелствата, при които се озова тук, са отвратителни и ако можех да ги променя, щях да го сторя, но не съм способна да променя фактите. Липсва ми. Отсъствието ѝ оставя празнина в мен.

Осъзнавам, че горя да приключа с този случай не само заради основните причини: да изчистя улиците от Джак-младши и лудостта му. Искам да приключа със случая, за да мога да осигуря на Бони дом. Мисля за бъдещето и мечтая за него. Нещо, което не съм правила от деня, в който убих Джоузеф Сандс.

Томи продължава да работи из къщата. Пускам телевизора в дневната и се разполагам удобно, докато чакам.

На дванадесет години съм. Лято е. Красиво лято. Баща ми още е жив и нямам абсолютно никаква представа, че ще почине, преди да навърша двадесет и една. Седнали сме върху горещия пясък на Зума Бийч. Студените капки от океана се изпаряват от кожата ми. Усещам солта върху устните си. Млада съм, на плажа съм, а баща ми ме обича.

Перфектен момент.

Татко гледа небето. Поглеждам го и виждам, че се усмихва и поклаща глава.

— Какво има, тате?

— Просто си мисля за различните видове слънца, миличка. На всяко място слънцето е различно, знаеш ли това?

— Наистина?

— А-ха. В Канзас е пшеничено. В Бангор, Мейн, постоянно наднича през сиви облаци и осветява сиви небеса. Това във Флорида прилича малко на лепкаво злато. — Обръща се към мен. — Любимото ми е калифорнийското. То е сухо и горещо. Около него няма облаци и небето е цялото синьо. Като днес. То ни казва, че нещо вълнуващо е напът да се случи. — Отново се обръща към небето. Затваря очи и оставя любимото му слънце да затопли лицето му, докато бризът роши косата му. За първи път осъзнавам, че баща ми е красив.

По онова време не разбирах всичко, което ми казваше, но това нямаше никакво значение. Разбирах, че споделя с мен, защото ме обича.

Когато започвам да мисля за баща си, винаги се сещам за този момент.

Татко беше невероятен човек. Мама почина, когато бях на десет. Макар че му беше трудно, никога не се предаде. Никога не ме остави сама, докато тънеше в мъката си. Едно от нещата, за които нито веднъж не изпитах съмнение, независимо какво се случваше, беше, че баща ми ме обича.

Събуждам се, защото някой ме докосва. Завъртам се на дивана и вадя пистолета си, докато отварям очи. Нужни са ми няколко секунди, за да осъзная, че това е Томи. Той не изглежда обезпокоен. Просто стои с ръце на кръста. Свалям оръжието си.

— Съжалявам — извинява се той.

— Не, аз съжалявам, Томи.

— Приключих с претърсването. Единственото, което намерих, е бръмбар на телефона ти. Вероятно защото живееш сама. Освен ако не си говориш сама, телефонът е единственото, което си заслужава да се подслушва.

— Значи телефонът и колата.

— Да. Ето и моето предложение. Ще спя тук на дивана. Утре, когато тръгнеш за работа, ще те последвам.

— Сигурен ли си, Томи? Че искаш да останеш тук?

— Това е важно, Смоуки. Работата ми е да те пазя през цялото време.

— Ще те излъжа, ако кажа, че не ми харесва. Благодаря ти.

— Няма проблем. Длъжник съм ти.

Задържам погледа си на него доста дълго време.

— Знаеш ли, Томи, всъщност нищо не ми дължиш. Просто си вършех работата. Съмнявам се да смяташ, че хората, които си пазил, докато си бил в тайните служби, са ти длъжници.

Поглежда ме.

— Не. Но те също се чувстват като мен. Защото става въпрос за живота им. Ти застана до мен в труден момент. Независимо дали смяташ, че съм ти длъжник, или не, аз мисля, че съм. — Млъква за известно време. — Просто ми се иска да бях тук, когато Сандс е дошъл.

Усмихвам му се.

— На мен също.

Той кима.

— Сега съм тук. Наспи се добре. Няма за какво да се тревожиш. — Поглежда ме отново, но този път очите му са се променили. Приличат на малки камъни. Ледени са. Като парчета замръзнал гранит. — Всеки, който те иска, първо трябва да мине през мен.

Поглеждам го. Наистина го поглеждам. Мисля си за съня с баща ми, за всичко, което се случи. Всичко, което можеше да се случи. Изучавам тъмните му, дълбоки очи. Красивото му лице. Изпитвам копнеж.

— Какво има? — пита ме той с нежен глас.

Не отговарям. Вместо това изумявам дори себе си, когато го целувам по устните. Усещам как се стяга. Избутва ме.

— Уха — е неговият отговор.

Забивам поглед в пода, не мога да го погледна в очите.

— Толкова ли съм грозна, Томи?

Настъпва дълга тишина. Хваща ме за брадичката и повдига главата ми. Не искам да го поглеждам. Не искам да видя изписаното на лицето му отвращение.

— Погледни ме — моли ме той.

Правя го. И се опулвам насреща му. Защото не виждам отвращение. Само нежност, примесена с малко гняв.

— Не си грозна, Смоуки. Винаги съм смятал, че си много секси. Все още си. Сега желаеш някого до себе си. Разбирам те. Но не знам докъде ще доведе това.

Гледам го и усещам искреността в думите му.

— Ще спреш ли да ме уважаваш, ако ти кажа, че не ми пука докъде ще доведе това? — питам го, изпълнена с любопитство.

Томи поклаща глава.

— Не. Но не това е проблемът.

— Тогава… какво?

Той разперва ръце.

— Смятам, че ти ще спреш да ме уважаваш.

Думите му ме карат да застина. Също така ме карат да се почувствам по-добре. Приближавам се до него.

— Ти си добър човек, Томи. Имам ти доверие. Не ми пука къде ще ни отведе или няма да ни отведе това. — Докосвам лицето му. — Самотна и наранена съм, прав си. Но не е заради това. Просто искам някой мъж да ме желае сега. Това е всичко. Грешно ли е?

Очите му ме гледат, но продължават да не разкриват нищо. Томи поема лицето ми в ръцете си. Допира устни в моите. Те са едновременно меки и твърди. Езикът му се плъзва в устата ми и аз веднага му отговарям подобаващо. Цялото ми тяло се допира в неговото и го усещам как се втвърдява през панталоните. Той се отдръпва. Очите му са изпълнени с наслада и са адски секси.

— Става ли да се качим горе? — пита ме той.

Мисля си, че ако не ме беше попитал, а се беше опитал да ме отведе до леглото, което съм споделяла единствено с Мат, отговорът ми щеше да е „не“. Част от мен все още смята, че трябва да кажа „не“.

— Да, моля — отговарям аз.

Томи ме вдига с едно-единствено движение, сякаш съм лека като перце. Отпускам глава на врата му и усещам миризмата на мъж. Копнежът ми става още по-силен при това. Този аромат ми липсваше. Искам да усетя кожата му върху моята. Не искам да съм сама.

Искам да съм красива.

Влизаме в спалнята и той ме оставя нежно на леглото. Започва да се съблича, а аз го гледам. Майчице, струва си, крещи тялото ми. Томи е доста добре сложен, но не е прекалено мускулест, има тялото на танцьор. Гърдите му са покрити с косми, които намирам за секси, но не чак толкова. Просто ми се струва, че така е правилно. Когато събува панталоните и боксерките си, ахвам. Не заради оная му работа — макар че и нея няма как да пропусна. Ахвам от гледката на гол мъж, който стои пред мен. В тялото ми се надига енергия, един вид безформена вълна, която се стреми да се разбие в най-близкия плаж.

Томи идва при мен, сяда и се опитва да откопчае копчетата на ризата ми. Отново съм нападната от съмнение.

— Томи, аз… белезите… те не са само по лицето ми.

— Шшшш… — казва ми той, а пръстите му продължават да работят с копчетата. Ръцете му са силни. На места са мазолести, на места са меки. Нежни и груби също като него.

Томи приключва с ризата, кара ме да се изправя, за да я съблече, след което сваля и сутиена ми. Полага ме да легна и ме поглежда. Страхът ми изчезва, когато виждам изражението на лицето му. Там няма отвращение, нито съжаление. Прилича на мъж, който се възхищава на женската красота. Мъж, който казва: „Наистина ли всичко това е за мен?“.

Навежда се и ме целува отново, при което гърдите му се допират в моите. Зърната ми се втвърдяват, превръщат се в пулсиращи копчета. Целува брадичката ми, след което преминава надолу по врата, по гърдите ми.

Лапа едно от зърната ми и аз извивам гръб от удоволствие. Господи, мисля си. Това ли ти причиняват месеците без секс? Сграбчвам го за главата и започвам да му говоря неприлични думи, усещам натрупващата се в тялото ми нужда. Томи продължава да ме целува, постоянно сменя зърната, кара ме да пъшкам и да ръмжа, докато ръцете му са се заели с панталоните ми. Застава на колене, за да може да ги свали от мен, като по пътя маха и бикините ми, но се спира за момент и ме поглежда, а в ръката си държи този хаос от дрехи. Очите му са черни, лицето му отчасти е скрито от мрака, но от него лъха истинско желание.

Ето къде съм, мисля си аз. Съвсем гола пред един изключително красив мъж. Той ме желае, и то много. С всичките ми белези и какво ли още не. Очите ми се напълват със сълзи.

Томи се обезпокоява.

— Добре ли си? — пита ме.

Усмихвам му се.

— О, да — отговарям, а по лицето ми вече се стичат сълзи. — Просто съм щастлива. Караш ме да се чувствам секси.

— Ти си секси. Господи, Смоуки. — Пресяга се и проследява с пръст очертанията на белезите по лицето, след което продължава надолу и опипва тези по гърдите и корема ми. — Мислиш, че тези те правят грозна. — Поклаща глава. — За мен те разкриват характера ти. Показват сила, издръжливост и качества за оцеляване. Показват, че си боец. Че се бориш за живота до смърт. — Ръката му се връща на лицето ми. — Това не са дефекти, Смоуки. Те са доказателство за самата теб.

Протягам ръце към него.

— Ела тук и ми покажи, че наистина смяташ така. Показвай ми го цяла вечер.

Така и прави. Всичко продължава часове наред. То е смесица от мрак и наслада. Усещанията се превръщат в непоносими емоции. Ненаситна съм и продължавам да го желая. Той откликва до самия край, когато светът се превръща в една точка и експлодира в заслепяваща картина, която ме кара да пищя от удоволствие, докато в дробовете ми не остава капка въздух.

— Разклатихме прозорците — обичаше да казва Мат в тези моменти.

Най-сладката болка е липсата на вина. Знам, че ако съпругът ми ме гледа сега, той е щастлив. Чувам го как постоянно шепти в ухото ми: Живей си живота. Все още си сред живите.

Докато заспивам, осъзнавам, че тази вечер няма да сънувам. Сънищата не са приключили, но миналото и настоящето се учат да живеят едно с друго. Настоящето мразеше миналото, а миналото беше враг на бъдещето. Вероятно съвсем скоро миналото отново ще си бъде само минало.

Сънят ме призовава във владенията си, в които този път не се оттеглям, за да се скрия, а за да си почина от дългия ден.