Човекът сянка

40

Събуждам се на сутринта едновременно задоволена и изпълнена с болка. Сякаш съм утолила голяма жажда. Томи не е тук, но когато се ослушвам, го чувам долу. Протягам се — имам чувството, че всеки мускул ме боли — и се измъквам от леглото.

Къпя се. Съжалявам, че трябва да измия миризмата му от себе си, но въпреки това се чувствам освежена. Чудесният секс ми действа така. Като хубав маратон. Винаги е приятно да си взема душ, след като съм се измърсила първо.

Наслаждавам се на чувството за известно време, след което се обличам и слизам долу. Томи е в кухнята.

Изглежда по абсолютно същия начин като снощи. Няма дори гънка на костюма му. Той е напълно буден и свеж. Направил е кафе и ми подава чаша.

— Благодаря.

— Ще тръгваш ли скоро?

— След половин час. Първо трябва да проведа един разговор по телефона.

— Кажи ми, когато си готова. — Томи ме гледа за момент, без да мога да разчета погледа му, докато по ъгълчетата на устата му не заиграва усмивка.

Повдигам вежда.

— Какво?

— Просто си мисля за миналата вечер.

Поглеждам го.

— Беше чудесно — казвам тихичко.

— Аха. — Килва глава. — Така и не ме попита дали се срещам с някоя.

— Предположих, че ако си имаше приятелка, онова снощи нямаше да се състои. В грешка ли съм?

— Не.

Поглеждам кафето си.

— Слушай, Томи, искам да ти кажа нещо за миналата нощ. За онова, което каза. Че не си сигурен докъде ще стигнем. Искам да знаеш, че наистина мисля онова, което ти казах. Ако не ни отведе никъде, няма проблем. Но…

— Но ако ни отведе някъде, тогава също няма проблем — довършва той. — Това ли щеше да кажеш?

— Да.

— Добре. Защото аз се чувствам по същия начин. — Томи разрошва косата ми. Облягам се на него за малко. — Сериозен съм, Смоуки. Ти си невероятна жена. Винаги съм го мислел.

— Благодаря ти. — Усмихвам му се. — Как ще го наречем? Секс за една нощ с потенциал?

Томи отдръпва ръката си и се засмива.

— Това ми хареса. Кажи ми, когато си готова да излезеш.

Кимам и излизам от кухнята. Не се чувствам просто добре, чувствам се удобно. Както и да се развият нещата, нито Томи, нито аз ще съжаляваме за тази вечер. Благодаря на Бога за това.

Качвам се отново горе, като се отнасям с кафето си така, сякаш е еликсирът на живота. Всъщност заради часовете, през които стоя будна, подобно определение не е далеч от истината. Часът е едва осем и половина, но съм сигурна, че Елейна вече е станала. Набирам номера.

— Ало? — отговаря тя.

— Здрасти. Смоуки е. Извинявай за снощи. Как е тя?

— Изглежда щастлива. Продължава да не говори, но се усмихва много.

— Как беше през нощта?

Тишина.

— Пищя насън. Събудих я и я успокоих. След това нямаше проблеми.

— Ах, мамка му. Съжалявам, Елейна. — Чувствам родителска вина. Докато аз се забавлявах тук и виех по луната, Бони е пищяла заради миналото си. — Нямаш си представа колко съм ти благодарна за всичко.

— Тя е дете, което е било наранено и има нужда от помощ, Смоуки. В нашия дом това никога не е било бреме и никога няма да бъде. — Думите ѝ са искрени и идват от сърцето. — Искаш ли да говориш с нея?

Сърцето ми прескача. Осъзнавам, че искам. И то много.

— Да, моля.

— Изчакай малко.

След минутка Елейна се връща на телефона.

— Тя е тук. Сега ще ѝ подам слушалката.

Чувам шумолене и слабото дишане на Бони.

— Здрасти, скъпа — поздравявам я. — Знам, че не можеш да ми отговаряш, затова просто ще ти поговоря малко. Наистина съжалявам, че не дойдох да те прибера снощи. Наложи се да работя до късно. Когато се събудих тази сутрин и теб те нямаше… — изведнъж замлъквам. Чувам дишането ѝ. — Липсваше ми, Бони.

Тишина. Още шумолене, последвано от гласа на Елейна.

— Задръж, Смоуки. — Говори нещо далеч от слушалката на телефона. — Искаш ли да кажеш нещо на Смоуки, миличка? — Още тишина. — Ще ѝ предам. — Елейна отново заговаря на мен: — Отговори ми, като се усмихна, прегърна се и посочи към телефона.

Сърцето ми се свива. Нямам нужда от превод на жестовете ѝ.

— Кажи ѝ, че съм направила същото, Елейна. Трябва да вървя, но тази вечер ще мина да я взема. Без повече преспивания на друго място, ако зависи от мен. Поне не за известно време.

— Ще сме тук.

След като затварям, просто стоя за момент и се взирам в нищото. Вече съм наясно с всичките пластове емоции, които изпитвам — очевидните и скритите. Чувствата ми към Бони са сериозни — те са чувство за покровителство, нежност и все по-нарастваща любов. Тези чувства се силни и истински. Около тях се въртят и други. Тупват тихичко вътре в мен като сухи листа, като тихи стъпки. Едното е раздразнение. Че не мога просто да бъда щастлива заради нашата нощ с Томи. Слабо е, но има собствена сила. Изпитвам егоизма на много малко дете, което не иска да споделя нищо. Не заслужавам ли малко щастие, шепти сприхаво то?

Там е и гласът на вината. Той е спокоен и мазен като съскането на змия. Задава само един въпрос, но е доста сериозен: „Как смееш да си щастлива, след като тя не е?“.

Да, познавам ги. Чувала съм тези гласове и преди, всичките. Докато бях майка на Алекса. Да си родител, не е пиеса в един акт. Да си родител, е нещо сложно, което съдържа едновременно любов и гняв, отдаденост и егоизъм. Има моменти, в които си премазан и оставен без дъх от красотата на детето си. Има моменти, много кратки моменти, но все пак ги има, в които ти се иска да нямаш дете.

Започвам да чувствам тези неща отново, защото се превръщам в майка на Бони. Това събужда гласа на вината, той е мъмрещ и укорителен:

Как смееш да я обичаш?

Не помниш ли?

Любовта ти носи само смърт.

Вместо да ме натъжи, този глас ме разгневява. Смея, отвръщам аз, защото се налага. Това е да си родител. Любовта ти помага да се справиш с едни от най-лошите неща, а дългът ти помага да преодолееш и останалите.

Искам Бони да е в безопасност и да има дом.

Предизвиквам гласовете да отговорят. Не го правят.

Добре.

Време е да вървя на работа.

Вратата на офиса полита и вътре връхлита Кали. Носи очила и стиска чаша кафе в ръката си.

— Не говорете с мен — изръмжава тя. — Не съм си взела дозата кофеин.

Помирисвам въздуха. Кали винаги си поръчва най-доброто кафе.

— Ммм… Какво има в него? Лешници?

Тя се отдръпва на една страна и притиска чашата по-близо до себе си. Едното ъгълче на устата ѝ се изкривява.

— Мое си е.

Отивам до чантата си, бъркам в нея и изваждам пакет с шоколадови понички. Виждам как челото на Кали се сбръчква. Размахвам сладкишите.

— О, я виж, мила. Вкусни шоколадови понички. Ммм, ммм, добри са.

Емоциите, които се гонят по лицето ѝ, са напът да се превърнат в ядрена заплаха.

— О, добре — предава се най-накрая, взима чашата от бюрото ми и я пълни до половината с вкусната течност. — Сега ми дай две от тези.

Вадя ги и ѝ ги подавам, докато тя прави същото с кафето. Кали сграбчва своето, а аз моето. Заложниците са разменени. Тя сяда на бюрото си и се нахвърля на едната поничка, а аз отпивам от кафето.

Божествено е.

Кали хапва и пийва, но не пропуска да ме изпепелява с поглед. Усещам пронизителната му сила дори през слънчевите ѝ очила.

— Какво? — питам аз.

— Ти ми кажи — отговаря тя и отхапва отново от поничката.

Господи, мисля си. Нима онази стара приказка е вярна? Че ти личи, ако ти се е отворил парашутът?

— Не знам за какво говориш?

Кали продължава да ме изпепелява с поглед и да ми се хили като Чеширската котка.

— Както кажеш, сладкишче.

Решавам да не ѝ обръщам внимание.

Лио, Алън и Джеймс пристигат приблизително по едно и също време. Лио изглежда като прегазен от камион. Джеймс е същият както винаги.

— Съберете се — казвам им. — Време е за оперативка. Лио, Джеймс, докъде стигнахме с потребителското име и паролата?

Хлапето маха с ръка.

— Свързахме се с всички компании, които са много отзивчиви. — Поглежда часовника си. — В интерес на истината, разговарях с последната преди половин час. Трябва да получим всички резултати до час.

— Искам да разбера какви са веднага. Кали, как върви работата с ДНК-то?

— Джийн наистина си скъса задника от работа, сладкишче. Каза ми, че ще имаме резултатите до края на деня. Това означава, че ако има ДНК и то е в системата ни, до довечера ще сме наясно на кого принадлежи.

Всички застиват при тези думи и ги обмислят внимателно. Има възможност да разберем кое е едното от чудовищата ни тази вечер. Съвсем скоро може да арестуваме единия или двамата от тях.

— Няма ли да е чудесно? — измърморва Алън.

— Супер ще е — отвръщам аз. — Между другото, кога доктор Чайлд ще е готов да ме приеме?

— След десет часа — отговаря Кали.

— Добре. Кали, Алън, свържете се с Бари и разберете какво са намерили криминолозите му на местопрестъплението на Шарлът Рос.

— Няма проблем, сладкишче.

— Отивам да посетя доктор Чайлд. — Поглеждам всеки един от екипа си. — Вече официално имаме следа, хора. Да си размърдаме задниците. Трябва да действаме бързо. — Хвърлям поглед на часовника си и ставам. — Екшън.

Време е да хвърля още една мрежа.

Чукам на вратата на доктор Чайлд, преди да вляза. Седнал е зад бюрото си и чете някаква дебела папка. Вдига глава, когато надничам, и се усмихва.

— Смоуки. Радвам се да те видя. Влизай, влизай. — Посочва към столовете срещу себе си. — Моля, седни. Трябва ми секунда, за да прегледам отново бележките си. Изумителен случай.

Сядам и го гледам, докато чете от листовете пред себе си. Доктор Чайлд е в края на петдесетте. Косата му е бяла, носи очила и има брада. Прилича на човек на повече от шестдесет години. Винаги изглежда изморен, а очите му са някак си отнесени дори когато се смее. Надничал е в умовете на серийни убийци почти тридесет години. Чудя се дали и аз ще изглеждам така след двадесет години?

Той е единственият човек, на когото се доверявам повече, отколкото на Джеймс и мен, що се отнася до прозрения относно подтиците на чудовищата.

Кима на себе си и вдига поглед. Отпуска се на стола си.

— Двамата с теб сме работили заедно и преди, Смоуки. Наясно си, че обичам да говоря доста подробно. Сега ще сторя същото. Имаш ли нещо против?

— Не, докторе. Даже настоявам.

Той се почесва по брадичката.

— Ще говоря в единствено число. Този Джак-младши е нашата основна цел, той е доминантната фигура в екипа. Съгласна ли си?

Кимам.

— Добре. Това може да означава само две неща. Първото, разбира се, е възможно, но според мен не е вероятно, а именно, че се преструва. Че твърденията му, че е потомък на Джак Изкормвача, са част от фарс, създаден, за да ви обърка. Смятам, че тази гледна точка е изключително параноична и непродуктивна.

Втората възможност е доста вероятна и много, много необичайна. Тук говорим за възпитание, а не за природа. Един вид продължително промиване на мозъка. Говорим за някого, който е прекарал доста дълго време, за да втълпи тази идентичност на нашия Джак-младши. По мое мнение това е започнало от много ранна възраст, за да бъде приложено толкова успешно. Вероятно е направено от единия или от двамата родители.

Повечето серийни убийци, с които си имаме работа, споделят общо минало. Най-често са малтретирани от ранна възраст. Малтретирането може да е физическо, сексуално, както и смесено. В резултат на това в тях се поражда гняв, който не могат да изразят срещу своя мъчител — някой по-силен и по-голям. Почти винаги това е бащата или майката. Малтретираният обича този човек и е сигурен, че мъченията са основателни. Смята, че съществува причина за тях.

Гневът трябва да си намери отдушник. Ако това не се случи, той се проявява в самите тях по три начина. Първо, чрез насилие към самите себе си: хронично напикаване. След това чрез насилие срещу околната им среда: запалване на малки огньове. Най-накрая прераства в насилие срещу живи същества: измъчване и убиване на малки животинки. Когато станат възрастни, те стигат до логичното заключение: нараняване на други човешки същества.

Всичко това, разбира се, е само основа. Човешките същества не са роботи и ничий разум не е същият като на другите. Не всички са подмокряли леглата си, не са палели огньове и не са убивали малки животинки. Малтретирането невинаги е причинявано от бащата или майката. С времето обаче тенденциите показват, че донякъде тези неща са характерни за повечето.

Чайлд се обляга на стола си и ме поглежда.

— Има изключения. Редки, но все пак ги има. Мнозина твърдят, че делата им се дължат на природата им. Това са убийци, които произлизат от порядъчни семейства и порядъчни родители. Лоши издънки. Няма очевидна причина за онова, което правят. — Докторът поклаща глава. — На какво се дължи това? Винаги съм смятал, а и много от колегите ми са съгласни, че причината е в двете — природата и възпитанието. Разбира се, както вече споменах, възпитанието е най-често срещаната и очевидна причина. — Почуква доклада пред себе си. — В този случай променливите изобилстват. Той казва, че не е малтретиран физически или сексуално. Че не е палил огньове и не е измъчвал малки животинки. Това може и да не е вярно. Вероятно го отрича. Но ако не лъже, то значи е нещо ново. Той е сериен убиец, създаден от нищото. Някой, който толкова сериозно и дълго е бил индоктриниран, че е приел всичко за истина. Ако това е така, този човек е много, много опасен. Няма да носи белезите на един сексуално и физически малтретиран човек. Няма да има ниско самочувствие, характерно за такива хора.

Той е способен да оперира на изключително високо ниво на рационалност. Няма да изпитва никакви трудности във вписването си в обществото. В интерес на истината, е възможно да е бил трениран точно в това.

Джак-младши може да върши всичко с идеята, че такава е съдбата му. Че за това е бил роден. И не би го считал за грешно. Защото му е било обяснено точно обратното още от деня, в който е можел да разбере значението на думите.

Доктор Чайлд ме поглежда.

— Обсебен е от теб, защото се нуждае точно от това, за да бъде фантазията му завършена. Сам го казва, Джак Изкормвача трябва да бъде преследван, за предпочитане от брилянтен детектив. Затова е избрал теб. Добър избор.

Докторът се навежда напред и отново забива пръст в доклада.

— Истинското съдържание на буркана, който ти е изпратил, фактът, че в него има кравешка тъкан, а не човешка, както той смята, може да се окаже най-доброто ти оръжие. То е символ на всичко, в което вярва. Винаги е смятал, че истината е такава. Ако разбере, че този символ е лъжа и че винаги е бил такава… това може да го разтърси. Може да преобърне целия му измислен свят. — Чайлд отново се отпуска на стола си. — Досега е бил много умен, много добре организиран и много прецизен. Ако разбере какво е истинското съдържание на буркана, може да се пречупи. Разбира се, съществува още една вероятност, която не можем да пренебрегнем. Възможно е да не ни повярва. Възможно е да реши, че го лъжем, за да го ядосаме. В такъв случай ще обвини човека, от който е излязла тази „лъжа“. Вероятно ще изпита огромна нужда да нарани този човек. И в двата случая можем да извлечем ползи, нали?

Кимам.

— Така е.

— Не забравяй също, че и двата случая крият определени опасности. Ако онова, на което е изградил живота си, бъде премахнато изведнъж… може да изпита нуждата да се самоубие. В този случай ти гарантирам, че няма да иска да умре сам.

Разбирам посланието. Един побеснял Джак-младши, останал без надежда, може да се превърне в атентатор. Доктор Чайлд ми казва, че трябва да бъдем подготвени за подобен сценарий.

— Какво ще ми кажеш за Рони Барнс? — питам аз.

Той кима и поглежда към тавана.

— Да. Младият мъж, който твърди, че е намерил по интернет и сам е „възпитал“. Много интересно — макар и не напълно невиждано. Убиването в екипи не е толкова рядко, колкото хората си мислят. Чарлс Менсън може да е водил най-известната група от убийци, но той съвсем не е бил първият, нито пък ще е последният.

— Точно така — съгласявам се аз. — В главата ми изникват поне още двадесет примера.

— Повече са, но да, това е идеята ми. Около петнадесет процента от серийните жертви са дело на отборни убийци. Нашият случай може да е малко странен, но все пак отговаря на сценария. Екипите обикновено се състоят от двама, но може да са и повече. Винаги има доминантна фигура, някой с безгранична енергия и специфична фантазия. Той — или тя — вдъхновява другите, насърчава ги да осъществят фантазията. Всички замесени имат психопатски наклонности, но в някои случаи се смята — и аз съм съгласен с това, че без тази централна фигура другите може никога да не направят допълнителната стъпка и да извършат убийство. — Чайлд се усмихва и аз усещам скрития цинизъм. — Това не означава, че те са жертви. Не е рядко срещано след ареста тези помагачи да твърдят, че са неволни съучастници. Но доказателствата рядко са в услуга на подобно твърдение.

— Бандата на изкормвачите — казвам аз.

Доктор Чайлд ми се усмихва.

— Чудесен пример. И сравнително скорошен.

Имам предвид така наречените Чикагски изкормвачи от осемдесетте години. Психопат на име Робин Гект повежда екип от трима други подобни нему мъже. Докато бъдат заловени, седемнадесет, че и повече жени са изнасилени, пребити, измъчвани и удушени. Екипът на Гект е отрязвал едната или двете гърди на жертвите си, които по-късно са използвали за сексуални и… кулинарни цели.

— Гект никога не е убивал лично, нали? — питам аз.

— Не, не е. Но той е бил движещата сила зад всичко това. Много харизматичен човек.

— Подобни са — казвам аз, — но не са същите.

Доктор Чайлд килва глава на една страна заинтересуван.

— Обясни какво имаш предвид.

— Имам някакво усещане за Джак-младши. Да, със сигурност той е доминантната фигура. Той ръководи шоуто. Но в повечето случаи има междуличностни отношения между убийците. Те си дават един друг по нещо. Може да са извратени, но все пак са екип. Джак пожертва Барнс, но го направи, за да стигне до мен и да ни обърка. — Клатя глава. — Мисля, че последователите му трябват с определена цел. Не смятам, че той се нуждае от тях, за да изпълни фантазията си.

Доктор Чайлд преплита пръстите си и обмисля чутото. Въздиша.

— Е, това съвпада с двойствената му жертвология.

— Имаш предвид, че ние сме другите му жертви.

— Да. Това определено го прави много опасен. Той е „мъж с цел“, както казват хората. Господин Барнс — както и много други — са само пешки в този негов план. Пластмасови фигурки, които да мести по шахматната дъска. Това не са най-лошите новини, които можем да получим, но не са и най-добрите. Колкото по-малко емоционално участва във всичко това, толкова по-малък шанс има да се издъни.

Чудесно, мисля си.

— Как си намира потенциалните партньори? — питам аз. — По твое мнение.

— Явно интернет му осигурява анонимност и достъп до такива хора. — Доктор Чайлд изглежда тъжен. — Каква ирония само: развитието на световните технологии може да донесе големи ползи, но и сериозни вреди. От една страна, интернет разруши политическите граници. От Русия започнаха да пристигат имейли още преди Желязната завеса да падне. Хора от различни места по света могат да комуникират по всяко време. Американците и ескимосите разбраха, че не са чак толкова различни. От друга страна, осигури среда, лишена от всякакви ограничения, за такива като Джак-младши. Уебсайтове за изнасилвания, педофилия, сайтове, на които се показват извращения като екзекутирането на хора и кървавите последици от автомобилни катастрофи. — Поглежда ме. — В отговор на твоя въпрос и на база доказателствата, с които разполагаме до момента, той би търсил кандидати в по-непосещаваните зони на интернет, особено в тези, където първо може само да наблюдава. В началото би желал просто да гледа, без да прави нищо. Ще търси определени склонности. Както всички други манипулатори ще намери ключови теми за разговор, такива, които биха предразположили другия и които биха го издигнали в очите му. В крайна сметка обаче… — докторът се навежда напред, докато изрича тези си думи — трябва да се срещне с тях лице в лице. Имейлите и чатовете няма да са достатъчни. По ред причини. Едната е сигурността. Прекалено е лесно да се преструваш на когото си искаш в интернет. Нашият Джак обича да поема рискове, но се приготвя добре, преди да го стори. Ще иска да бъде сигурен, че човекът, с когото комуникира, наистина е който и каквото твърди.

— Има ли още? — питам аз.

— Да. Другата страна също би желала да потвърди истината за самоличността му. Освен това личното ми мнение е, че не би ги накарал да осъществяват фантазиите си, без да участва лично в тях. Не. Ако аз бях на негово място, нямаше да бързам, щях да се оглеждам и да направя списък. След това щях да потвърдя самоличностите на тези хора по някакъв начин. После щях да започна онлайн разговори, последвани от лична среща. От тук нататък сама можеш да си избереш методите за моделиране на волята. Вероятно се започва от малко. „Да вървим да надникнем в женското общежитие. Хайде да набием някоя проститутка, но да не я убиваме. Да утрепем някоя котка и да я гледаме в очите, докато умира.“ С бавни крачки той би разбил всякакви следи от морал, които тези хора са си създали, за да контролират поведението си и да се чувстват като човешки същества. Стъпиш ли с единия крак в ада, защо да не стъпиш и с двата? В крайна сметка нека не забравяме, че за тях адът е рай.

— Колко време ще е необходимо за това? Да настроиш един човек и да го накараш да премине тази граница?

Чайлд ме поглежда.

— Питаш ме колко други протежета може да има, нали?

— Да.

Докторът разперва ръце.

— Не мога да кажа. Зависи от прекалено много фактори. От колко време прави това? Къде търси протежетата си? Ако например целите му са наскоро освободени изнасилвачи… ами не е трудно да се прехвърлиш от изнасилвания на убийства.

Гледам изморените очи на Чайлд и попивам всичко, което ми казва. Колко години? Колко последователи? Не знаем. Няма откъде.

— Още нещо в него ме тревожи, докторе. Ти го спомена, когато каза, че обича да поема рискове. Целият този процес за създаване на протежета е доста опасен ход. Всяко едно от тях може да се окаже проблем. — Поклащам глава. — Струва ми се като някакво противоречие. От една страна, той е умен. Много умен и много предпазлив. От друга, поема огромни рискове. Не разбирам.

Доктор Чайлд се усмихва.

— Не можа ли да се сетиш за най-простото обяснение на това противоречие?

Намръщвам се.

— Какво е то?

— Той е луд.

Изпепелявам с поглед събеседника си.

— Това ли е? „Той е луд“?

— Ще ти обясня. — Лицето на доктора става сериозно. — Но не забравяй нито за миг тази простичка истина. Винаги съм бил почитател на Бръснача на Окам[21] и много пъти той ми е служил добре. — Отпуска се на стола си. — Що се отнася до спецификата… мисля, че тук роля играят два фактора. Единият е фантазията му. Извратената „пропаганда на родовете“, вземането на щафетата от Изкормвача и така нататък. — Млъква за миг. — Другият фактор са копнежите му.

— Копнежите му?

— Онова, което движи всички серийни престъпници. Нуждата да правят онова, което правят. Тя надделява над тяхната предпазливост. — Свива рамене. — Този процес на намиране на други, на манипулирането им, на оформянето им е нерационален. Освен едва доловимите намеци за лудостта му, Джак-младши не се държи нерационално. Това означава, че ако няма смислена мотивация зад действията му, която още не сме разгадали, то тогава зад тях стои нещо друго. Копнежи. Чрез работата си той задоволява тези копнежи, които са на първо място. Те са дори над собствената му безопасност.

— Значи в основи… той е луд.

— Точно така.

Обмислям думите на доктора.

— Защо Изкормвача? Защо е обсебен от курвите?

— Мисля, че едното е причината за другото. Мисля, че курвите са следствие от фантазията за Изкормвача, а не обратното. Онзи, който му е втълпил тази добре изградена пародия… Е… — свива рамене. — Имал е проблем с жените. Вероятно е бил задвижван от малтретиране или е бил свидетел на такова. По ирония на съдбата мотивациите и причините, които стоят зад съвременното копие, вероятно са много сходни с мотивациите и причините, които стоят зад оригиналния Изкормвач. Женомразство, примесено със сексуалност и потиснато желание. До болка познати неща.

— Значи пак стигаме до извода, че той е луд. А онзи, който го е индоктринирал, е бил още по-луд.

— Да.

Обмислям чутото. Предвидим и непредвидим. Задвижван от логика и лудост. Чудесно. Въпреки всичко мисля, че вече го познаваме малко по-добре.

— Благодаря ти, доктор Чайлд. Както винаги ми беше от огромна помощ.

Тези тъжни и изморени очи ме поглеждат.

— Такава ми е работата, агент Барет. Ще ти изпратя доклада си. Моля те, внимавай с този. Той е нещо ново. Макар да е доста интересен от клинична гледна точка… — Докторът млъква и ме поглежда в очите. — В реалността „ново“ е синоним на „опасност“.

Усещам как драконът се размърдва при тези думи.

— Нека ти кажа как виждам аз нещата, докторе. Как го прави и защо го прави? Да, това е ново. Но онова, което прави? — Поклащам глава сериозна. — Убийството си е убийство.