Човекът сянка

45

Алън се обажда на Елейна.

— Скъпа? Идваме. Обади ли се на ченгетата? Какво? Мамка му! Стой там, мила! Точно където си. — Слага ръка на апарата, за да не го чуе. — В къщата са. Чува ги как ходят наоколо. — Отново заговаря на Елейна: — Чуй ме, скъпа. Не ми отговаряй повече. Не искам да те чуят. Дръж линията отворена, остави телефона на пода и насочи пистолета към вратата. Ако не чуеш мен, Смоуки или Кали, застреляй всеки, който се опита да влезе.

Елейна и Бони, Елейна и Бони, Елейна и Бони…

Стигаме до улицата на Алън. Кали спира на алеята и тримата излизаме от колата. Алън е оставил телефона и на негово място е извадил пистолета си. Всички държим оръжията си. Оглеждам се наоколо и виждам колата на Кийнън. Прибягвам до нея, но гледката ме кара да се изпълня с гняв и тъга. Двамата с Шанц са мъртви — в главите им има дупки.

Сега е време за отмъщение, казвам си наум. По-късно ще тъжим.

Тръгвам по алеята към предната врата. Посочвам към нея. Била е разбита.

— Влизаме тихо — нареждам аз. — Трябват ни живи. Чу ли ме, Алън?

Той ме поглежда със студени и убийствени очи за един дълъг момент. Кима мрачно.

Влизаме през предната врата, очите и пистолетите ни обхождат всеки ъгъл и търсят натрапниците. Тримата се поглеждаме и поклащаме глави. Долу няма никого. Застиваме, когато чуваме движение отгоре. Посочвам към тавана.

Тръгваме по стълбите. Сърцето ми бие като чук. Чувам тежкото дишане на Алън и виждам избилата по челото му пот, макар че в къщата е хладно. Почти сме се качили, когато Елейна изпищява.

— Алън! — Гласът ѝ е изпълнен с ужас. Чувам БУМ-БУМ-БУМ от огнестрелно оръжие.

— ФБР! — крещя аз, когато стигаме края на стълбите, няма смисъл вече да пазим тишина. — Хвърлете оръжията и падайте на шибаните си колене!

БУМ-БУМ-БУМ! Следват още изстрели. Вече мога да видя откъде идват. Един млад мъж с тъмна коса като че ли танцува, докато пистолетът на Елейна отваря дупки в тялото му. Тя е обезумяла, ще стреля, докато не ѝ свършат патроните.

Двама други се обръщат към нас. На секундата забелязвам, че единият има оръжие, а другият нож. Първоначално изглеждат изненадани, но ме виждат и омразата им надделява.

— Това е тя! — казва този с пистолета. — Това е уличницата Смоуки!

Вдига оръжието си, за да стреля, а онзи с ножа се спуска към мен. Времето отново започва да тече кадър по кадър.

Виждам, че Алън и Кали стрелят по стрелеца, наблюдавам одобрително как в гърдите и главата му изникват дупки и навсякъде хвърчи кръв. Оръжието му стреля, докато пада назад. Онзи с ножа се е устремил към мен като в някакво извратено повторение на сцената от паркинга, само дето този път стрелям в ръката, която държи острието, за да го заловим жив. Виждам как два от пръстите му изчезват, той се ококорва и очите му побеляват, когато шокът го удря като тежък чук. Пада на колене, а устата му се оформя в буквата „О“. Повръща и пада по очи — в безсъзнание е, но се тресе.

— Елейна! — провиква се Алън.

— Тук сме! — извиква истерично в отговор тя. — Добре сме! Добре сме! Добре сме! — Двамата с Алън хукваме към банята.

Коленете ми омекват от облекчение, когато ги виждам непокътнати във ваната. Елейна плаче и продължава да стиска с две ръце пистолета. Очите ѝ са обезумели. Бони стои в единия край на ваната, ръцете ѝ са увити около краката ѝ, забила е чело в колене и се поклаща напред-назад. Двамата с Алън се блъскаме един друг — той бърза към Елейна, а аз към Бони.

— Добре ли си, миличка? — питам обезумяла от притеснение, сграбчвам главата ѝ в ръцете си и търся някакви следи от нараняване.

Алън проверява Елейна. Бони започва да плаче и бързо увива ръце около мен. Елейна прави същото с Алън. Двамата с него не спираме да повтаряме: „Благодаря на Бога, благодаря на Бога!“. Намираме се в пълен хаос, но не ни пука, щом любимите ни хора са добре.

— Кали! — провиквам се през вратата. — Двете са добре! Не са наранени! — Не следва никакъв отговор. — Кали?

В главата ми веднага изниква случилото се преди малко. Пистолетът на онзи стреля…

— О, не… — прошепвам на себе си. Оставям Бони, изваждам оръжието си и бавно излизам от банята.

Виждам я.

Чувствам се като затворена в камбана от тишина. В неподвижна преграда от шок.

Кали лежи на върха на стълбите, на килима, косата ѝ се е разрошила върху него. Очите ѝ са затворени.

На гърдите ѝ има червено петно.

— 911, Алън… — прошепвам аз. След което изкрещявам: — 911! 911! Шибаното 911!