Човекът сянка

47

В параклиса на болницата е тихо. Целият е на мое разположение. Кали е в операционната и все още нямаме информация в какво състояние е. Всички са тук. Лио, Джеймс, Алън, Елейна и Бони. Заместник-директорът Джоунс пътува насам.

Аз съм на колене и се моля.

Никога не съм вярвала в Бог или в някой всемогъщ там горе, който направлява вселената.

Вярвам, че има нещо. Нещо, което не е особено заинтересувано от нас, но обича да ни проверява от време на време. Да види какво правят мравките.

Коленича и събирам ръце, защото вероятно това е един от онези моменти.

По себе си имам кръв и парченца мозък. Покрита съм с насилие.

Но съм навела глава и се моля. Шептя отчаяно.

— Виж, Мат и дъщеря ми, и най-добрата ми приятелка бяха отнети от мен. Бях обезобразена и сънувам кошмари, които ме карат да се будя с писъци посред нощ. Прекарах шест месеца в болезнени мъки и исках да умра. Бони е няма заради нереалния ужас, който някакъв психопат ѝ причини. О, щях да забравя, Елейна, която е може би най-добрият човек, когото познавам, жена, която обичам изключително много, има рак. — Млъквам за миг, за да избърша потеклата сълза с треперещата си ръка. — Справих се с всичко това. Отне ми известно време, но съумях да се справя. — Една сълза, която съм пропуснала, потича по бузата ми. Стискам ръце, докато не ме заболяват. — Но това… Не. Няма начин. Това е прекалено. Не и Кали. Ето я и сделката. Готов ли си да ме изслушаш? — Гласът ми е изпълнен с молба и отчаяние. — Запази живота ѝ и можеш да правиш каквото си пожелаеш с мен. Абсолютно всичко. Ослепи ме. Осакати ме. Дай ми рак. Изгори къщата ми, уволни ме позорно от ФБР. Подлуди ме. Убий ме. Но нея запази жива. Моля те.

Гласът ми се пречупва в този момент, както и аз. Нещо вътре в мен се скъсва. Болката ме омаломощава и трябва да се подпра на ръце, за да не падна. Сълзите ми капят по пода на параклиса.

— Искаш да лазя? — прошепвам аз. — Искаш някой или десетима да ме изнасилят и нарежат отново? Добре. Но я запази жива.

Не следва никакъв отговор или някакъв намек за такъв. Това не ме тревожи. Не очаквам някой да ми отговори. Просто исках да си излея всичко. Някои го наричат говорене с Господ, молене на Аллах или просто визуализация на цел. Няма значение. Трябваше да помоля вселената да спаси Кали. Трябваше да покажа, че съм готова да дам всичко, абсолютно всичко, за да спася приятелката си.

В случай че това е от някакво значение.

Излизам от параклиса направо в чакалнята. Опитвам се да се взема в ръце, но все още се чувствам объркана, шокирана и пречупена. Знам, че в този момент трябва да бъда тук с моите хора. Такова е предназначението ми. Това трябва да правя. Аз съм техният лидер.

— Казаха ли нещо? — питам аз. Гордея се със себе си. Гласът ми е стабилен.

— Още не — отвръща Алън. Намръщен е.

Поглеждам ги всичките. Джеймс е навъсен. Лио крачи напред-назад. Алън е по-беззащитен от всякога. Само Елейна и Бони изглеждат спокойни, което ме изумява. Все пак бяха подложени на огромен стрес. Никога не знаеш къде можеш да видиш силата, докато не се сблъскаш с нея.

Тук мирише на стерилност. Чувам тихите свистящи звуци и бипкания, които изпълват болницата. Толкова е тихо. Като библиотека е, само че тук хората кървят и умират.

Отивам при Бони и сядам до нея.

— Как си, миличка?

Тя кима, след което поклаща глава. Отнема ми известно време, за да я разчета. Да, добре съм, не, не е нужно да се тревожиш за мен, казва ми тя.

— Добре — отвръщам аз.

Вратата на чакалнята полита и в помещението влиза заместник-директорът Джоунс. Изглежда силно обезпокоен.

— Къде е тя? Добре ли е? Какво се случи?

Ставам и отивам при него. Обувките ми тракат върху болничния под. Осъзнавам, че все още съм малко замаяна.

— В операционната е, сър.

Той ме гледа известно време.

— Какво е състоянието ѝ?

— Куршумът е проникнал в горната част на гърдите ѝ. Девет милиметров. Няма изходна рана. Изгубила е много кръв. Веднага я вкараха в операционната. Това е всичко, което знаем. — Запознавам го с основното. Няма нужда от излишни приказки, които няма да донесат никаква допълнителна информация. Потискам надигащата се в мен истерия. Тя е като малки балончета във виното, които се опитват да станат по-големи…

Лицето на Джоунс почервенява. Изплашвам се от гнева, който виждам в очите му, защото не съм смятала, че е способен да изпитва подобно чувство. Това потушава лудостта, която се опитва да излезе на повърхността.

— От колко време е в операционната? — пита той.

— Два часа.

Извръща се от мен. Тръгва нанякъде. Отново се обръща и ме сочи с пръст.

— Искам да ме чуеш много добре, Смоуки. Имам двама мъртви агенти и още един в операционната. Никой от вас — наистина никой — няма да остава сам от тук нататък. Ако трябва спете в едно легло дори, но не се разделяйте. Не ходете до тоалетна или където и да било, без някой да е с вас. Ясно?

— Да, сър.

— Без повече жертви. Чуваш ли ме, Смоуки? Стига толкова!

Разбирам гнева му и разразилата се буря. Това е неговата версия на избухването ми в колата на Томи. Той изпуска парата. Защото му пука. Защото го е грижа за нас.

Бурята отминава и той омеква. Почесва се по челото. Разпознавам вътрешната борба. Същата, която водих само преди миг. Той е шефът. Време е да бъде шефът.

— Трябва де се прегрупираме, докато чакаме. Искам да ме запознаеш с новата информация.

Осведомявам го за ареста на половинката от дуото на Джак-младши, за телефонния разговор с Елейна и мъжа, когото убих на паркинга. За случилото се в дома на Алън.

— Къде е онзи, когото си застреляла в ръката?

— Тук е — отвръщам аз. — Също е в операционната. Опитват се да му зашият пръстите.

— Майната му — изръмжава заместник-директорът.

С периферното си зрение забелязвам, че Бони кима. Това ме ужасява.

— Значи останалите трима са мъртви? — пита ме той.

— Да.

— От кого?

Кой ги е убил, гласи въпросът му. В един момент ще се наложи да пишем доклади за случилото се. Ще трябва да отчетем всеки един куршум.

— Аз убих онзи на паркинга. Елейна застреля един от типовете в къщата ѝ. Алън и Кали убиха третия. Той имаше пистолет.

Джоунс поглежда към Елейна. Погледът му е станал много по-мек.

— Съжалявам — казва ѝ той. Съжалява, че се е наложило една цивилна жена да застреля човек, това се опитва да ѝ каже. Тя разбира.

— Благодаря ви.

— Нашето мнение е, че тези хора са протежета на Джак-младши, така ли?

— Няма никакво съмнение, сър.

— Какво мислиш за заподозрения, когото сте заловили тази вечер? И той ли е един от тях? Сигурни ли сте?

— Няма нищо сигурно, докато не го потвърдим чрез улики, но… да… вписва се.

Джоунс кима.

— Това е добре. Наистина е добре. — Млъква за миг, докато обмисля нещата. Поглежда всеки един от нас. След малко заговаря с много по-мек глас: — Слушайте. Всички ще чакаме тук, докато не разберем дали Кали ще се оправи. Ще се молим за нея. Когато всичко приключи, независимо дали ще се оправи или не, се връщаме на работа. Първо ще вилнеем, а после ще тъжим.

Никой не се възпротивява. Всички са съгласни с думите му. Заместник-директорът също го вижда и кима.

— Добре тогава.

Оки-доки, казвам си наум и още едно истерично балонче преминава през вътрешното ми силово поле. Чувствам се замаяна, затова сядам.

Нечий мобилен телефон звъни. Всички проверяват, докато не виждам, че Томи слага своя на ухото си. Почти съм го забравила. Той е външен и стои настрана.

— Агилера. — Намръщва се. — Кой се обажда?

Виждам ужасното спокойствие, което го изпълва. Не е спокоен, никак даже. Не, той иска да убие онзи, който е от другата страна на линията. Поглежда ме.

— Задръж малко.

Идва при мен, като държи едната си ръка върху апарата, за да не чуе онзи онова, което ми казва.

— Той е.

Скачам на крака и останалите правят същото. Балончетата ги няма, заменени са от ярката бяла светлина на шока.

— Какво? Джак-младши? — Сама не мога да повярвам на изумлението в гласа си.

— Да. Иска да говори с теб.

Безброй различни мисли се стрелват в главата ми. Той не действа така, няма никакъв смисъл.

— Можем ли да го проследим? — питам Томи като експерт по електронното наблюдение.

— Няма как да стане в момента.

Чувствам се изгубена.

Заместник-директорът въздъхва.

— Говори с него, Смоуки. Това е единственото, което можеш да направиш сега.

Взимам телефона от Томи. Поемам си дълбоко въздух и допирам апарата до ухото си.

— Смоуки е.

— Специален агент Барет! Как си? — Използва някакво електронно устройство, за да промени и прикрие истинския си глас. Имам чувството, че говоря с робот.

— Какво искаш?

— Помислих си, че поне веднъж трябва да поговорим. Ако не може лице в лице, поне по телефона. Имейлите и писмата са много безлични, не мислиш ли?

— Мисля, че направи нещата доста лични, Джак. Освен това си шибан лъжец.

Той се засмива. Устройството за промяна на гласа прави смехът му отвратителен.

— Говориш за моите малки посетители, нали? Е… права си. Но не става въпрос за лъгане. Просто се отегчих. В доста отношения малката ми игричка с теб и с екипа ти е също толкова задоволителна, колкото и онова, което причинявам на курвите.

Искам да го нараня. Искам да направя нещо, за да смажа арогантното му самодоволство.

— Хей, Джак. Гледа ли ме по новините?

Дълго мълчание. Когато заговаря отново, изпитвам задоволство — гласът му е променен.

— Да, Смоуки. Гледах лъжите ти.

Засмивам се кратко и подигравателно.

— Лъжи? Защо, по дяволите, да лъжа? Приеми го, шибаняко! Няма никакъв „завет“, никаква матка на Ани Чапман и никаква свещена мисия. Ти си лъжецът, Джак. Целият ти живот е една лъжа! Господи, дори не можеш да следваш стила на Изкормвача! Той е убивал проститутки, Джак, а не ченгета. Явно не можеш да решиш кое искаш повече. Поне Изкормвача си е избрал типа жертви и се е придържал към него! Какво става, не можеш да преглътнеш истината ли? Не можеш да се примириш колко си жалък?

Чувам как дишането му става по-тежко и по-гневно. Звукът е модифициран, но въпреки това пак звучи сюрреалистично.

— Още ли си там, Джак?

Поредната дълга пауза и после:

— Добър опит, Смоуки. Ура за теб и аплодисменти. Защо ти е да лъжеш ли? Най-простата причина е, за да ми приложиш психологическа атака. Искаш да ме вбесиш. — Той млъква за миг. Едва ли не мога да чуя гнева му. — Никога не съм казвал, че съм Изкормвача, тъпа кучко. Казах, че съм негов потомък. Аз еволюирах. Надминах го. Искаш отговор на въпроса защо преследвам теб и твоите също толкова упорито, колкото и курвите ли? Защото съм много добър. Защото ми харесва. Поради същата причина, поради която създавам моите малки последователи. Защото мога.

За момент, само за момент ми иде да го подразня, като му кажа, че сме заловили приятелчето му. Успявам да потисна този импулс.

— Не, Джак, просто си смахнат. Казваш, че си еволюирал? Не мисля. Истинският Изкормвач така и не е бил заловен. Теб ще те хвана. Можеш да разчиташ на това.

Следва дълго мълчание. Когато заговаря отново, гневът го няма. Гласът му е спокоен. Контролиран.

— Като се заговорихме за курви… как е малката Бони?

Боря се да запазя контрол над себе си. Трябва да го накарам да продължи да говори. Смятам да опитам различна тактика. Снишавам глас, заговарям равно, разумно.

— Джак, защо не престанем с преструвките? И двамата знаем кого желаеш в действителност, нали?

Той млъква за миг.

— Кого желая, специален агент Барет?

— Мен. Желаеш мен.

Заместник-директорът прави режещи движения върху врата си.

— Не! По дяволите, Смоуки!

Не му обръщам внимание.

— Права ли съм?

Той се засмива отново.

— Смоуки, Смоуки, Смоуки… — Гласът му е поучаващ. — Желая всичко, скъпа ми Смоуки. Искам курвите, теб и всеки, когото обичаш. Като се заговорихме, как е милата Кали? Ще оцелее ли?

Яростта ми се надига, гореща и опустошителна.

— Да ти го начукам!

— Имаш един ден — казва ми той, без да обръща внимание на гнева ми. — След това поредната курва ще умре. О, за теб и твоите забавата също ще продължи.

Усещам, че е напът да прекрати разговора.

— Чакай.

— Не, не мисля. Този път не можах да устоя, но е рисковано да комуникираме по този начин. Поне за мен. Не очаквай да се случи отново. Следващия път, в който чуеш гласа ми, ще е очи в очи и ти ще пищиш. — Настъпва кратко мълчание. — Още нещо: ако агент Торн умре, може би трябва да обмислите варианта да я кремирате. Иначе ще се изкуша да я изровя и… да си поиграя с нея. Точно както направих със сладката Роза.

Той затваря, като оставя думите му да проникнат до мозъка на костите ми.

— Какво, по дяволите, ти става? — пита ме Джеймс. Гневът в гласа му ме шокира и аз оставам като втрещена. Поглеждам го и съм изумена от яростта, която гори в очите му. Целият трепери, пристъпите му са на вълни.

— За какво говориш? — питам го недоумяващо.

— Трябваше да го подразниш, нали? Не можа да устоиш. — Думите му са изпълнени с отрова. — Той ни е погнал, а ти трябваше да го вбесиш още повече. Както правиш винаги. Казваш ни, че сме непобедими, а след това го казваш и на тях, но всичко това са глупости. — Забързва крачка, думите безжалостно се сипят от устата му.

Опулила съм се насреща му.

— Какво? Не помниш ли? Не помниш ли, че пак се появи по телевизията, когато се опитвахме да хванем Джоузеф Сандс? Говореше какъв сплескан кур е, дразнеше го, надяваше се да се хване на примамката? — Джеймс млъква за миг, очите му блестят, зъби се. — Е, хвана се, нали? Хвана се на примамката, уби семейството ти и едва не уби теб. Сега този психопат е решен да стори същото на всички ни — а ти просто не искаш да се научиш! Кийнън и Шанц са мъртви — научи ли се? И Кали ли трябва да умре, за да го проумееш? — Навежда се над мен. — Не можеш ли да разбереш, че когато се правиш на печена, умират други хора? — Той млъква за миг, а аз се чувствам като ластик, който е опънат, но не е пуснат, усещам тихата вибрация преди изстрелването. Джеймс продължава: — Убийството на съпруга и дъщеря ти не те ли научи вече на този урок?

Устата ми зейва за миг и ми иде да го ударя. Доста силно. Да го зашлевя така, че лицето му да се отметне на една страна. Да му разклатя зъбите и да му разкървя носа. Толкова много ми се иска да го направя, че усещам кръвта в устата си. Спират ме две неща. Първото е появата на срам в погледа му. Второто е Бони. Тя стои до него и го дърпа силно за ръката.

— Ка-какво? — пита той. Звучи замаян като мен.

Тя му прави знак да коленичи до нея. Той изпълнява молбата ѝ, докато цялата треперя и се треса.

Бони го удря вместо мен — силен шамар по бузата. Тя е само на десет и дребничка за възрастта си, но звукът от удара се разнася като бич из чакалнята.

Очите на Джеймс се разширяват, а устата му оформя буквата „О“. Залита назад и се приземява по задник на пода. Устата ми зейва. Бони ме поглежда, кима и отива да седне до Елейна.

Всички мълчат. Усещам ужаса им. Джеймс се изправя бавно, като се държи за бузата, очите му са изпълнени със срам, болка и изумление.

Искам да кажа нещо, но отново се случват две неща, преди да успея да го сторя. Дъщерята на Кали прелита през вратата, а след нея се появява един доста потен и изтощен хирург. За момент съм разкъсана между двамата, но Мерилин решава дилемата ми, като сочи към лекаря.

— Така — казва той с изморен глас, — агент Торн е жива.

— Благодаря на Бога! — проплаква Елейна.

Ще ми се да падна на колене от облекчение. Не го правя.

Хирургът вдига ръце, за да ни накара да млъкнем.

— Куршумът е пропуснал сърцето и е останал цял. Проблемът е, че е пообиколил наоколо. Спрял се е близо до горното ляво рамо, след което, опасявам се, е засегнал гръбнака.

Температурата в помещението като че ли спада с двадесет градуса при споменаването на гръбнак.

— Гръбначният мозък не е прекъснат, но е бил засегнат и се е възпалил. Също така има вътрешни кръвоизливи.

— Какво искате да кажете, докторе? — пита заместник-директорът Джоунс.

— Изгубила е много кръв и е получила доста травми. Положението ѝ продължава да е критично. Изглежда стабилна, но още не е прескочила трапа. — Хирургът млъква за миг, като че ли търси по-добри думи, с които да ни съобщи онова, което следва. — Възможно е да умре. Малко вероятно е, но все пак е възможно.

Мерилин задава другия въпрос. Онзи, който ужасява всички ни.

— Що се отнася до възпалението на гръбначния мозък…?

— Най-добрият вариант, по мое мнение, е, че ще се възстанови. Възпалението ще спадне, без да нанесе продължителна парализа или други наранявания. Но… — Въздъхва. — Не можем да бъдем сигурни, не и на сто процента. Винаги трябва да сме подготвени и за най-лошия сценарий — постоянна парализа.

Ръцете на Мерилин се стрелкат към устата ѝ. Очите ѝ побеляват.

— Благодаря, докторе! — отвръщам аз.

Мъжът ни дарява с изморено кимане и излиза.

— О, не, о, Господи… — стене Мерилин. — Не точно сега. Тъкмо се запознах с нея…

Сълзите ѝ потичат. Отивам при нея и я прегръщам, докато плаче.

Собствените ми очи са сухи. Прекалено съм добра в огъването — огъвам се, без да се пречупвам.