Човекът сянка

48

Връщаме се отново в службата, приличаме на банда, която някой е спукал от бой. Елейна и Бони са в моята къща, тъй като тази на Алън е местопрестъпление. Мерилин остана в болницата, за да следи състоянието на Кали. Когато си тръгвахме, ни каза:

— Пипнете го.

Джеймс стои прав до прозореца и гледа през него. Не смее да ме погледне в очите.

На мен ми се иска да се свия в някоя миша дупка и да спа там цяла година. Само дето не мога да си го позволя.

— Знаеш ли какво прави стресът, Джеймс? — питам го аз.

Той остава мълчалив. Изчаквам го.

— Какво? — пита накрая, без да отмества поглед от прозореца.

— Стресът създава малки, широки колкото косъм пукнатини. В началото са доста миниатюрни, но бързо се разпространяват и стават големи. В резултат на това някои се пропукват. — Опитвам се да говоря внимателно и необвинително. — Това ли искаш, Джеймс? Да се пропукам? Да се пречупя и… да се разпадна?

Главата му се извръща като камшик при тези думи.

— Какво? Не. Аз… — Звучи така, сякаш се задушава. — Аз просто заради Кали… — Стиска юмруци и ги отпуска, поема си дълбоко въздух. Взима се в ръце. Поглежда ме право в очите. — Не се страхувам за себе си, Смоуки. Страхувам се за Кали. Разбираш ли ме?

— Естествено — отвръщам му нежно. — Аз също се страхувах за семейството си. Всеки ден. Сънувах кошмари, че ще им се случи нещо като това, което наистина им се случи. — Свивам рамене. — Веднъж Мат ми каза нещо. Каза ми, че правя това, което обичам. Беше прав. Мразя да преследваме тези шибаняци, но обожавам да ги хващаме, нали се сещаш?

Известно време само ме гледа, но накрая кима.

— Доста съм мислила над онова, което каза днес. Тормозила съм се. Дали Сандс не ни беше погнал и не уби семейството ми, защото съм го вбесила? Доста дълго време смятах, че отговорът е „да“. По-късно осъзнах, че това са пълни глупости. Той дойде за нас, защото аз бях тръгнала след него. Защото съм такава, каквато съм, и правя това, което правя. Сандс щеше да направи същото, независимо дали го бях ядосала, или не. Схващаш ли?

Не отговаря.

— Това, което искам да ти кажа, Джеймс, е, че няма никакво значение какво казвам или не казвам на Джак-младши. Той идва за нас, точка. Сега ние сме неговата плячка. Искаш ли да знаеш какви жертви обича? — Обхващам с жест помещението. — Всички те са тук.

Поглежда ме и не отлепя очи от мен доста дълго време. Премига и кимва.

Усмихвам се.

— Извинението ти се приема — измърморвам.

Джеймс поглежда настрани за момент и си прочиства гърлото. Всички просто мълчат и ни наблюдават. Напрегнато. Приличаме на месо върху нагорещен тиган, което всеки момент ще започне да цвърчи и да гори. Добре смазаната машина, която е моят екип, стърже неумолимо, напът е да се счупи и да експлодира. Знам, че източникът на гнева им е Джак-младши, но се опасявам, че ще започнем да си го изкарваме един на друг. Винаги съм се приемала за оста, около която спиците се въртят. Ако аз съм оста, Кали е самото движение. Тя е онова, което кара колелото да се движи по всякакъв терен, независимо колко лош е той. Нейните закачки и вмятания, подигравките и неизчерпаемият ѝ хумор ни държаха в правия път. Тяхната липса е като космическа празнина, която сме готови да запълним, като се хванем за гушите.

— Знаете ли какво беше първото нещо, което Кали ми каза? — започвам без предисловия. — Каза ми: „Благодаря на господ! Не си джудже в крайна сметка“. — Усмихвам се при спомена. — Каза ми, че чула, че съм метър и петдесет, и не можела да си представи колко е това, затова си помислила, че съм джудже.

Алън се засмива — тихо и тъжно.

— А на мен знаете ли какво ми каза, когато ме видя? Каза ми: „О, боже, имаме си негър гигант!“.

— Не е вярно! — възразявам аз.

— Вярно е, честна дума.

Всички млъкваме, когато мобилният на Алън иззвънява и го гледаме, докато говори и слуша.

— Да. Сериозно? Благодаря ти, Джийн. — Затваря и ме поглежда. — Отпечатъците на нашия човек в ареста съвпадат с отпечатъците от леглото на Ани. Разполагаме и с ДНК-то му за сравнение…

— Как успяхме да го вземем? — прекъсвам го аз.

— Когато сте го съборили на земята, си е разбил устната. Бари му предложи кърпичка, за да се почисти.

Усмихвам се ехидно.

— Умно.

Алън се навежда напред и ме поглежда.

— Той е единият, Смоуки. Сто процента сигурно е. Може би още не можем да го докажем напълно, но сме близо. Какво искаш да направим?

Всички ме гледат, в очите им се чете същият въпрос. Какво искаш да направим? Отговорът е прост.

Ще го убием и ще го изядем, нали? — пита драконът в мен.

Горе-долу, мисля си.

— Един от нас ще го разпита и ще го пречупи, ще го пречупи здраво, Алън.