Човекът сянка

53

Конкорд се намира северно от Бъркли в Бей Ериа. Пътуваме натам, за да се видим с майката на Питър Конъли, жена на име Патриша. Според шофьорската книжка в досието тя е на шестдесет и четири години. Решихме да се появим на прага ѝ изневиделица, вместо да се обадим предварително и да споделим подозренията си. Доста майки са изпращали синовете си на заколение. В нашия случай може да се окаже същото.

Намирам се в зоната. Онова място, в което се озовавам към края на лова, когато на някакво първично ниво усещам, че се доближаваме до плячката си. Всичките ми сетива са изострени до болезнени нива и имам чувството, че бягам по струна от пиано — с пълно бойно снаряжение — над огромна пропаст. Стъпките ми са уверени, стабилни и не се страхувам от падане.

Докато пътуваме, поглеждам Дон Ролингс и виждам намек за всичко това и у него, макар че е примесено с много отчаяние. Виждам също, че си е позволил отново да се надява. За него провалът може да струва много по-скъпо от обикновено разочарование. Може да бъде фатален. В момента изглежда с десет години по-млад. Очите му са ясни и фокусирани. Почти можем да видим какъв е бил в най-добрите си времена.

Ние сме наркомани — хората, които работим тази професия. Ние живеем сред кръв, разложение и воня. Постоянно сънуваме кошмарите, с които умът ни не може да се справи. Изкарваме си гнева на себе си или на семействата и приятелите си. Но тогава краят наближава и ние се озоваваме в зоната — най-добрият наркотик от всички други. Наркотик, който те кара да забравиш за вонята, кръвта, кошмарите и ужасите. Веднъж излезеш ли от нея, си готов да се потопиш отново.

Разбира се, тя може да те опари. Възможно е да не успееш да заловиш убиеца. Тогава вонята остава, но без наградата, която я отмива. Въпреки всичко тези от нас, които вършат тази работа, продължават напред, готови да се възползват от своя шанс.

В нашата професия винаги се намираш на ръба на пропастта. Процентът на самоубийствата е доста висок. Също като във всяка друга професия, където провалът оставя върху плещите ти огромно бреме.

Мисля си всички тези неща, но не ми пука. Засега белезите ми нямат значение. Защото съм в зоната.

Винаги съм била привлечена от книги и филми за серийни убийци. Писателите и режисьорите често използват идеята с хвърлените на пътеката трохи, които главният герой да следва. Логически заключения и следи, които водят до бърлогата на звяра в момент на прозрение, в който А-ХА и всичко става ясно!

Понякога наистина се случва така. Но през повечето време — не. Помня един случай, който направо ни подлудяваше. Убиецът убиваше деца и след цели три месеца нямахме абсолютно никаква следа за него. Нито една сериозна следа. Една сутрин ми се обадиха от лосанджелиската полиция — беше се предал. Случаят беше затворен.

С Джак-младши изчерпахме запаса си от веществени доказателства и в търсенето си на езотерични неща като IP адреса му ударихме на камък. Той се беше покрил, беше поставил подслушвателни и проследяващи устройства, беше си намерил сътрудници, като цяло беше брилянтен.

В крайна сметка разрешаването на случая можеше да се осъществи благодарение на две неща: парче кравешка плът и нерешен случай във VICAP отпреди двадесет и пет години.

С времето се научих да следвам само едно правило, което винаги ми е вършело чудесна работа: залавянето си е залавяне, независимо по какъв начин се е стигнало до него. Точка.

Мобилният на Алън иззвънява.

— Да — отговаря той. Затваря очи и аз изтръпвам, но когато ги отваря отново, виждам облекчението в тях. — Благодаря ти, Лио. Благодаря ти, че ми се обади. — Затваря. — Все още не е в съзнание, но са променили състоянието ѝ от „критично“ на „стабилно“. Не са я преместили от интензивното, но докторът казал на Лио, че е прескочила трапа, освен ако не се случи нещо изключително неочаквано.

— Кали ще се оправи. Прекалено е инатлива — казвам аз.

Джеймс не продумва нищо. Отново настъпва тишина. Продължаваме напред.

— Ето я — измърморва Джени.

Къщата е стара и малко занемарена. Дворът е неподдържан, но не и съвсем мъртъв. Цялото място създава усещане за пустош. Слизаме от колата и отиваме до вратата. Тя се отваря, преди да почукаме.

Патриша Конъли е стара и изморена жена. Очите ѝ са нащрек.

В тях се чете страх.

— Вие трябва да сте полицаи — казва тя.

— Да, госпожо — отговарям аз. — Както и агенти на ФБР. — Показвам ѝ документите си и представям себе си и останалите. — Може ли да влезем, госпожо Конъли?

Тя ме поглежда и веждите ѝ се събират.

— Може, стига да не ме наричате „госпожа Конъли“.

Скривам изумлението си.

— Разбира се. Как предпочитате да ви наричаме?

— Госпожица Конъли. Това е моето име, а не на покойния ми съпруг. Да гори в ада дано. — Жената отваря вратата широко, за да можем да влезем. — Заповядайте.

Вътре къщата е чиста и подредена, но лишена от индивидуалност. Сякаш е поддържана само по навик. Усещането е двуизмерно.

Патриша Конъли ни кани в дневната и ни посочва къде да седнем.

— Някой от вас иска ли нещо? — пита тя. — Имам само вода и кафе, но сте добре дошли да ги опитате.

Поглеждам екипа си — всички клатят отрицателно глава.

— Не, благодаря ви, госпожице Конъли. Няма нужда.

Жената кима и поглежда ръцете си.

— В такъв случай защо не ми кажете причината на посещението си.

Продължава да си гледа ръцете, докато говори, не иска да срещне погледа ми. Решавам да се доверя на инстинктите си.

— Защо вие не ми кажете защо сме тук, госпожице Конъли?

Главата ѝ подскача нагоре и разбирам, че съм била права. Очите ѝ са изпълнени с вина.

Въпреки това все още не е готова да говори.

— Нямам представа.

— Лъжете — срязвам я аз. Изненадана съм от грубия си тон. Алън също.

Не мога да се спра. Повече не смятам да си играя игрички. Писнало ми е, а и гневът ме изгаря. Навеждам се напред и я поглеждам в очите. Забивам пръст в нейна посока.

— Тук сме заради сина ви, госпожице Конъли. Тук сме заради една майка, моя приятелка, която беше изнасилена и разпорена като сърна. Тук сме заради дъщеря ѝ, която беше завързана за трупа на майка си цели три дни. — Започнала съм да говоря по-силно. — Тук сме заради мъж, който измъчва жени. Тук сме заради един агент, отново моя приятелка, която лежи в болницата и вероятно ще остане инвалид за цял живот. Тук сме…

Патриша скача на крака и се хваща за главата.

— Спрете! — изпищява. Отпуска ръце надолу. Навежда глава. — Просто… спрете. — Омеква също толкова бързо, колкото и избухва. Все едно наблюдавам балон, който се снижава към земята. Сяда отново на мястото си.

Патриша въздиша и с въздишката сякаш изпуска нещо, което е много по-старо от настоящия момент.

— Смятате, че знаете защо сте дошли тук — започва тя и ме поглежда, — но си нямате представа. Смятате, че сте тук заради тези бедни жени. — Поглежда Дон Ролингс. — Или заради онова бедно младо момиче отпреди двадесет и пет години. Да, те са част от него, но това, заради което сте тук, е много по-старо от тях.

Мога да я прекъсна и да ѝ споделя за кравешката плът в буркана, но нещо ми подсказва, че ще е по-добре да я оставя да се изкаже.

— Странно е как понякога пропускаш най-важните неща у един човек. Дори в хората, които обичаш. Това не ми се струва честно. Ако един човек е жесток, ако е някой, който ще пребива съпругата си, че и по-лошо, трябва да има нещо, което да ти подскаже това. Не мислите ли?

— Мислила съм си същото нещо безброй пъти, госпожо — отвръщам аз. — По време на изпълнението на служебния си дълг.

— Предполагам, че е така — съгласява се Патриша. — В такъв случай сте наясно, че нещата не работят така. Съвсем не. В интерес на истината, доста често е точно обратното. Най-противните хора могат да се окажат най-почтените. Най-очарователните — убиецът. — Свива рамене. — Външният вид въобще не е показател.

Разбира се, когато си много млада, не се тревожиш за подобни неща. Запознах се със съпруга си Кийт, когато бях на осемнадесет. Тогава той беше на двадесет и пет, един от най-красивите мъже, които бях виждала. Въобще не преувеличавам. Беше висок метър и осемдесет, с тъмна коса и лице на актьор. Когато си свалеше ризата… е, нека просто кажем, че имаше тяло, което си пасваше прекрасно с красивото му лице. — Усмихва се. Усмивката ѝ е тъжна. — Когато той прояви интерес към мен, обезумях от щастие. Като повечето млади хора бях убедена, че животът ми е скучен. Той беше красив и интересен. Точно онова, което беше предписал докторът. — Млъква за миг и поглежда всички ни. — Случи се в Тексас, между другото. Принципно не съм от Калифорния. — Погледът ѝ полита нанякъде. — Тексас — беше толкова тъп, горещ и скучен.

Кийт ме преследваше, макар че не си чупеше краката като на маратон. По-скоро я караше в спринт. Карах го да бяга след мен достатъчно бързо, за да не ме помисли, че съм лесна. Тогава още не знаех, но той ме разчиташе, все едно бях направена от стъкло. Беше му ясно, че ще ме получи. Просто играеше играта, защото така му харесваше. Можеше да ме хване и да ми каже да тръгна с него на мига, и аз щях да се съглася. Знаеше, че е така, но въпреки това ме изведе на задължителните няколко срещи.

Кийт беше добър в това, което правеше. Беше добър в това да се преструва, че не е чудовище. Беше перфектен джентълмен и романтик като тези, които виждах във филмите или за които четях в книгите. Мил, нежен, красив — смятах, че съм открила перфектния мъж. Онзи, когото всяка млада жена смята, че заслужава и че ѝ е писано да намери. — Тонът и усмивката ѝ са кисели.

— Трябва да разберете, че животът ми у дома не беше лек. Баща ми имаше избухлив нрав. Не че биеше майка ми всеки ден или всяка седмица, но поне веднъж месечно се случваше. Цял живот го гледах как ѝ забива шамар или юмрук. На мен никога не посегна, но през следващите години разбрах, че не е било, защото не му се е искало. Просто е знаел, че ако ме докосне, ще е по причина, различна от насилието. — Повдига вежди. — Разбирате ли?

За съжаление, разбирам.

— Да — отвръщам аз.

— Мисля, че Кийт също разбираше. Сигурна съм в това. Една нощ, само месец, след като се запознахме, ме попита дали ще се омъжа за него.

Патриша въздиша от спомена.

— Избра перфектната вечер, за да го направи. Имаше пълнолуние, а въздухът беше прохладен, без да е студен. Красота. Подари ми роза и ми каза, че ще ходи в Калифорния. Искаше да тръгна с него. Каза, че трябва да се махна от баща ми, каза, че ме обича и че това е нашият шанс. Разбира се, отговорът ми беше „да“.

Патриша затваря очи и за известно време изпада в мълчание. Тя си спомня момента, в който е завила по погрешен завой и се е потопила в мрака завинаги.

— Тръгнахме след четири дни, не казахме на никого. Дори не се сбогувах с родителите си. Опаковах малкото си неща и се измъкнах посред нощ. Никога повече не ги видях.

Времената бяха вълнуващи. Чувствах се свободна. Животът ми беше хубав. Имах красив мъж, който искаше да се ожени за мен, бях избягала от задънената улица, в която живеех, бях млада и устремена към бъдещето. — Гласът ѝ става монотонен. — Бяха ни необходими пет дни, за да стигнем до Калифорния. Оженихме се два дни по-късно. Първата ни брачна нощ беше нощта, в която разбрах, че всъщност съм се запътила към едно бъдеще, което ще ме отведе в ада.

Лицето ѝ става безизразно.

— Сякаш беше Хелоуин, но вместо хората да носят маски на чудовища, Кийт беше чудовище, което носеше маската на човек. — Потръпва. — Бях девствена, когато се омъжих за него. Той беше мил до момента, в който ме внесе на ръце през прага на стаята на един евтин хотел. След като затвори вратата, маската му падна.

Никога не забравих онази усмивка. Сигурно Хитлер се е усмихвал така, когато си е мислил за умиращите в ужасните му концентрационни лагери евреи. Кийт се усмихна и ме шамароса. Силно. Направо ме отнесе, от носа ми потече кръв. Приземих се по лице на леглото. Пред очите ми избухнаха звезди. Опитах се да се убедя, че сънувам. — Патриша сбръчква устни. — Не беше сън. По-скоро беше кошмар. „Дай да си изясним някои неща — каза ми той, докато разкъсваше дрехите ми. — Ти си моя собственост. Развъдник. Нищо повече.“ Мисля, че най-вече се уплаших от гласа му. Той беше спокоен, равен и… нормален. Не отговаряше на действията му. Накара ме да падна на колене и… човек не може да каже, че прави секс с мен. Не. Не ми пука, че бяхме съпруг и съпруга. Той ме изнасили. Запуши ми устата, за да не мога да пищя, докато ме изнасилваше.

През цялото време говореше с този спокоен глас. „Ще прекараме няколко дни тук, за да те науча къде ти е мястото, развъдник. Ще се научиш да изпълняваш нарежданията ми, без да се противиш и замисляш. Наказанието за неподчинение, независимо колко малко е то, ще е повече болка, отколкото можеш да издържиш.“

Патриша млъква за един дълъг момент. Уважаваме личния ѝ момент и чакаме. Не бързам за никъде. Няма никакво съмнение, че тя ще ни сподели онова, което искаме да научим.

Когато заговаря отново, почти шепти.

— Бяха му необходими три дни, за да ме пречупи. Ряза ме. Гори ме с цигара. Би ме. Накрая бях готова да направя всичко, което искаше, независимо колко отвратително или унизително беше то. — Устата ѝ се изкривява от себеомраза. — После разкри и последната лъжа. От хотелската стая ме отведе в къщата си. — Кима. — Точно така. През цялото време е имал къща. Не е бил от Тексас. Бил е там на лов. Търсил е някоя, която да му роди дете.

— Питър — констатирам аз.

— Да — отвръща Патриша. — Малкото ми, сладко момче. — Изрича „сладко“ доста сардонично. — Вечер Кийт ме връзваше, за да не избягам. Биеше ме, използваше ме. Караше ме да правя разни неща. После забременях. Това беше най-спокойното време за мен, защото не ме докосваше и с пръст. Носех детето му, бях важна за него. — Хваща се за челото. — Бях благодарна на Господ, че не се роди момиче. Щеше да го убие още при раждането. Сега осъзнавам, че раждането на син е също толкова лошо.

Патриша млъква за миг, за да се вземе в ръце.

— Накара ме да родя бебето у дома, разбира се. Сам го изроди. Даде ми един парцал, с който да се почистя, докато се радваше на малкия Питър. След като поспах, ми позволи да го подържа. Тогава ми наложи своя ултиматум. — Потърква несъзнателно ръцете си една в друга. — Каза ми, че ще ми даде шанс. Вариантите бяха да ме убие на момента и да отгледа Питър сам или да остана с него и да го отгледаме двамата. Каза ми, че ако остана, никога вече няма да ми посегне. Обеща дори да спим в различни легла. Ако обаче останех и след това се опитах да избягам… каза, че ще ме намери и ще ме убива седмици наред. — Стиснала е силно ръцете си. — Повярвах му. Трябваше да кажа да и да убия себе си и Питър на мига. Но тогава все още имах надежда. Все още си мислех, че нещата ще се променят. — Очите, лицето и устата ѝ са изпълнени с разочарование.

— Съгласих се. Кийт спази обещанието си. Никога не ме удари. Спеше в своята стая, а аз в моята. Разбира се, Питър спеше при него. Просто за да е сигурен, че няма да му го открадна. Беше много внимателен. Питър растеше и когато стана на пет, бях започнала да вярвам, че нещата се оправят. Животът беше нормален. Не беше чудесен, но беше поносим. Бях толкова глупава. Съвсем скоро нещата отново се влошиха. И макар вече да не ме измъчваше, онова, което започна да прави, беше много, много по-лошо. — Патриша млъква. Дарява ме с вяла усмивка. — Съжалявам, но имам нужда от чаша кафе, преди да продължа. Сигурни ли сте, че никой от вас не желае нищо?

Имам чувството, че това ще я накара да се чувства по-удобно.

— На мен също ще ми дойде добре — отговарям и ѝ се усмихвам.

Джен и Дон също се съгласяват, а Алън моли за чаша вода. Само Джеймс се въздържа.

— Вярваш ли на всичко това? — пита Алън, когато Патриша отива в кухнята.

— Да — отговарям след миг. Поглеждам го. — Да, вярвам ѝ.

Жената се връща с поднос с напитки, които сервира на всички ни. Сяда на мястото си и поглежда Алън.

— Чух ви какво казахте.

Той се изненадва и изнервя. И двете неща не са характерни за него.

— Съжалявам, госпожице Конъли. Не исках да ви обидя.

Тя му се усмихва.

— Не съм се обидила, господин Уошингтън. Едно от хубавите неща да живееш със зъл човек, е, че се научаваш да разпознаваш добрите. Вие сте добър човек. А и въпросът ви е напълно уместен. — Обръща се в стола си, за да ни покаже гърба си. — Имате ли нещо против да ми свалите ципа, агент Барет? Наполовина е достатъчно.

Свивам вежди и ставам. Колебая се.

— Няма проблем. Давайте.

Дърпам ципа надолу. За момент се налага да затворя очи.

— Интересна гледка, нали? — пита Патриша. — Давайте, дръпнете го целия, нека видят.

Гърбът ѝ представлява набръчкана тъкан, под която някога е имало безброй рани. Онази част от мен, която не е ужасена, а продължава да мисли логично, забелязва, че белезите са причинени по различни начини и по различно време. Вероятно в продължение на години. Някои са кръгли, направени от цигара. Някои са дълги и тънки. Срязвания. Предполагам, че доста от тях са направени с камшик. Всички поглеждат, но бързо извръщат погледи. Гърбът ѝ е доказателство за историята, която ни разказва, превръща я в триизмерна. Гледката е ужасна. Закопчавам ципа ѝ.

Тишината, която следва, е неприятна. Алън я нарушава.

— Съжалявам за случилото се с вас — казва той. — Съжалявам също, че се усъмних в историята ви.

Патриша Конъли му се усмихва. Усмивката ѝ намеква за момичето, което някога е била.

— Оценявам любезността ви, господин Уошингтън. — Стиска ръце в скута си. Възползва се от моментното мълчание, за да си събере мислите.

— Трябва да разберете, че дълго време не бях наясно какво прави. Когато осъзнах, вече беше късно. Кийт започна да прекарва часове наред в мазето с Питър. Винаги го заключваше. В началото Питър се качваше горе и изглеждаше така, сякаш беше плакал. След година се качваше усмихнат. След още година се качваше с напълно безизразно лице, на което нямаше никаква емоция. Освен онзи поглед. Изпълнен с арогантност. Когато стана на десет, арогантността се изпари. Приличаше на всяко нормално десетгодишно момче. Весел, забавен. Винаги можеше да те разсмее.

Патриша клати глава.

— Много от нещата видях едва по-късно. По онова време не успях да забележа промените, през които преминаваше. Просто ги виждах и ги запазвах някъде в ума си.

— През всичките тези години Кийт спази думата си. Не ме докосна. Не се опита да спи с мен. Сякаш въобще не съществувах за него. Което ме устройваше напълно. Само дето… само дето…

Чувството, което я наляга, се появява внезапно като летен гръм. По лицето ѝ потичат сълзи.

— Само дето това беше много, много егоистично. Той ме остави на мира, да, но това се случи, защото беше зает с Питър. Аз така и никога не го попитах какво прави, нито се опитах да променя нещо. Просто му предадох сина си. — Гласът ѝ е изпълнен със самопрезрение. — Каква майка съм?

Бурята отминава. Патриша бърше лице с опакото на ръката си.

— Когато погледна назад, виждам промените в сина си. Виждам бащината му усмивка, онази, която видях за първи път през първата ни брачна нощ в онзи хотел. Усещах студенината в него. — Патриша отново млъква за един дълъг момент. Поема си дълбоко въздух. — Случи се, когато беше на петнадесет. — Погледът ѝ отново се отнася нанякъде.

— Дълги години не бях бита и изнасилвана. Години, през които имах възможност да погледна себе си и да помисля на спокойствие. Чувствах се като затворена в кула, но изолацията ми помагаше да се превърна в старото си аз. Започнах да си правя планове. Бях решена, че е настъпило времето двамата със сина ми да бъдем освободени. В един момент болката ми се беше превърнала в гняв. Започнах да планирам убийството на Кийт.

Лицето ѝ се изпразва от съдържание.

— Реших да го направя по възможно най-простия начин. Имах намерение да го поканя в леглото си. Нещо, което нямаше да очаква. Щях да му позволя да прави каквото си иска с мен. След което щях да използвам ножа под възглавницата си. Щях да го убия и тогава аз и синът ми щяхме да напуснем това място и да се върнем в Тексас. Щяхме да имаме истински живот. — Поглежда ме с тъжен поглед. — Предполагам, че има хора, които ги бива в убиването, и такива, които не струват. Може би не бях чак толкова лоша, може би просто той беше много, много добър. Тогава, разбира се, не знаех това, но скоро го научих.

Патриша докосва тънкото златно синджирче на врата си.

— Наистина беше изненадан. Казах му, че ми липсва. Очите му пламнаха похотливо. Бях готова да му позволя да бъде груб с мен, само така му харесваше. Разкъса дрехите ми, когато дойде в спалнята ми. — Продължава да си играе със златното синджирче. — Позволих му да се забавлява доста дълго време. Чувствах се отвратително, но какво бяха няколко часа пред възможността да се отърва завинаги от него? — Кима на себе си. — Исках да е доволен и изморен. Когато приключи, едно от очите ми беше направо черно. Устната ми беше подута, а от носа ми течеше кръв. Търкулна потното си тяло, легна по гръб, затвори очи и въздъхна от удоволствие. — Очите ѝ се опулват, докато разказва случилото се след това: — Кой би предположил, че човешко същество може да се движи толкова бързо? Имах чувството, че той не е човек. В момента, в който затвори очи, посегнах за ножа под възглавницата ми. Нямаше и секунда и върхът му вече летеше към врата му. — Поклаща глава невярващо. — Хвана китката ми на сантиметри от целта ѝ. Хвана я и я стисна здраво. Беше толкова силен.

Държеше китката ми, усмихваше се с онази усмивка и клатеше глава. „Лоша идея, Патриша — каза ми. — Опасявам се, че ще се наложи да си тръгнеш.“ — Ръцете ѝ потреперват. — Толкова се страхувах. Взе ми ножа и ме преби. Преби ме сериозно. Изби ми няколко зъба. Счупи ми носа и челюстта. Едва бях в съзнание. Бях напът да припадна, когато се наведе над мен и ми прошепна в ухото: „Приготви се да умреш, развъдник.“ Целият ми свят почерня.

Патриша млъква. Хипнотизирана съм от златното ѝ синджирче, което не пуска.

— Събудих се в болницата. Всичко ме болеше. Не ми пукаше, защото знаех едно нещо: ако аз бях жива, той беше мъртъв. Питър стоеше до леглото ми. Когато видя, че съм се събудила, ме хвана за ръката. Стояхме така, без никой да продума, цял час.

— По-късно, шерифът ми разказа какво се е случило. — Очите ѝ се пълнят със сълзи. — Бил е Питър. Чул е писъците ми. Нахълтал е в стаята точно когато Кийт е щял да ми пререже гърлото. Убил го е. Убил е баща си, за да ме спаси.

Патриша обгръща тялото си с ръце, изглежда изгубена.

— Имате ли представа какви чувства изникват в човек при подобно нещо? След всичките тези години и след всичко, което преживях? Облекчението беше почти непоносимо. В крайна сметка синът ми беше мой син, той беше избрал мен пред баща си. — Сълзите продължават да се стичат по бузите ѝ. — Бях сигурна, че съм го изгубила завинаги. Извинете ме за момент.

Патриша става и отива до един рафт, където има кърпички. Взема кутията със себе си и си изважда една, за да си избърше очите.

— Съжалявам за това.

— Недейте — отвръщам ѝ. Искрена съм. Тази жена е преживяла немислими неща. Някои биха я презрели, че толкова много години е изтърпяла подобен тормоз. Че не е била по-силна. Ще ми се да мисля, че съм по-мъдра от тези хора. Патриша попива сълзите си с кърпичката и се взима в ръце.

— Оправих се и се прибрахме у дома. Добри времена. Питър се привърза към мен. Вечерята вече не беше просто час мълчание. Бяхме… — млъква. — Бяхме семейство. — Лицето ѝ помръква, разочарованието и тъгата се наслагват отгоре му като черна маска. — Това не продължи дълго.

Ръцете ѝ се заемат отново със златното синджирче — обръщат го, извиват го.

— Продължаваше да ходи в мазето всяка вечер. Прекарваше часове там. Не ме пускаше вътре, не знаех с какво се занимава. Но бях изплашена. Беше нещо, което правеше с баща си, и част от мен беше наясно, че нищо добро няма да излезе от това.

Месеци наред се притеснявах за дейностите му в мазето, но не направих нищо по въпроса. Бях… как се наричаше онова нещо, когато си затваряш очите за истината, защото не искаш да е истина?

— Мисля, че имате предвид отричане — намесва се Джеймс.

— Точно така. Отричах очевидното. Можете ли да ме вините? Кийт, моят жив кошмар, беше мъртъв. Бях си върнала сина. Животът беше хубав. — Потърква чело. — Предполагам, че нещо в мен беше загрубяло през годините. Прекалено много време мина, прекалено много нощи си лягах и не можех да заспя при мисълта за мазето. Един ден, докато Питър беше на училище, реших, че е време да сляза и да погледна.

Кийт винаги държеше ключа си за мазето скрит под нощната лампа в стаята му. Мислеше си, че не знам, че е там, но аз знаех. В онзи ден взех ключа и отключих вратата.

Дълго време стоях на върха на стълбите и гледах надолу в мрака. Борех се със себе си. Накрая цъкнах лампата и слязох по стъпалата.

Патриша млъква и не проговаря толкова дълго време, че започвам да си мисля, че е изгубила представа къде се намира, че е хваната в капана на онзи минал момент. Едва не се пресягам, за да я бутна, когато заговаря отново.

— Изчаках го да се прибере от училище. Когато го стори, му казах, че съм слизала в мазето. Казах му какво съм открила там. Казах му, че е спасил живота ми, че ме е освободил и че е мой син. Уверих го, че няма да кажа на никого, но също така, че вече не може да живее под моя покрив.

В началото не знаех дали ще ми повярва. Имам предвид, че нямаше да кажа какво открих. — Усмивката ѝ е объркана. — Предполагам, че част от него ме обичаше. Не знам дали защото бях негова майка, или просто имаше нужда от нещо, към което да се придържа и което да продължава да му напомня, че все още е човешко същество, но не изрече ни дума. Опакова си багажа, взе няколко неща от мазето, целуна ме по бузата и ми каза, че ме обича и че ме разбира — след което си тръгна. Оттогава не съм го виждала. Минаха почти тридесет години.

Сълзите отново потичат по бузите ѝ. Поглежда Дон Ролингс.

— Когато прочетох за онова бедно момиче и видях, че Питър е заподозрян, знаех, че той го е направил. Всичко се вписваше, разбирате ли. С онова, което намерих в мазето. — Извива ръце. — Знам, че трябваше да кажа нещо. Трябваше да се свържа с полицията. Но… той ми спаси живота. Беше мой син. Знам, че тези неща не ме оправдават. По онова време ми се струваше някак си правилно. Сега… — Въздиша и в тази ѝ въздишка като че ли се крият десетилетията измъчване. — Вече съм стара. И изморена. Изморена от всичката болка, тайни и кошмари.

— Какво намерихте в мазето, Патриша? — питам аз.

Тя ме поглежда в очите, продължава да си играе със златното синджирче.

— Вървете и вижте сами. Не съм отваряла тази врата от близо тридесет години. Време е да бъде отворена.

Патриша прокарва синджирчето през главата си. За него е закачен голям ключ, който ми подава.

— Давайте. Отворете вратата. Време е да проветрим.