Човекът сянка

54

Вярвам на думите на Патриша, че никой не е влизал през тази врата доста дълго време. Ключалката се съпротивлява на ключа. Вероятно наистина никой не е слизал тук почти тридесет години. Алън се опитва да отключи — на моменти е концентриран и отдаден на задачата си, на моменти псува като миньор.

— Ах… — изрича и следва прищракване. — Стана.

Изправя се и отваря широко вратата. Виждам дървено стълбище, което води надолу в мрака. Едва сега се сещам нещо важно.

— Патриша, тук е Калифорния. Къщата не е имала мазе. Кийт ли го направи?

— Дядо му. — Сочи вляво от вратата. — Виждате ли обезцветяването на стената? Кийт казваше, че някога е имало фалшива лавица на панти, която е скривала вратата. Не знам защо я е махнал. — Отстъпва назад. Страхува се. — Стълбите водят до малък тунел. Мазето не е точно под къщата. Кийт казваше, че дядо му го е построил нарочно така. Заради земетресенията.

— Слизали ли сте там от земетресението през 91-ва? — пита Джени.

— Не съм слизала от онзи ден насам. Лампата се цъка от ключа на стената вдясно. Внимавайте. — Патриша бързо се оттегля в дневната почти на бегом.

Джени ме поглежда въпросително.

— Това не ми харесва, Смоуки. Има си причина да нямаме мазета в Калифорния. Причина, наречена „сеизмична активност“. Може би не е безопасно.

Обмислям казаното, но само за миг.

— Не мога да чакам, Джени. Трябва да видя какво има там.

Тя ме поглежда и кима.

— Аз също. — Дарява ме с вяла усмивка. — Но ти си първа.

Слизам по стълбите, а останалите ме следват. Колкото по-надолу слизаме, толкова повече звукът от обувките ни бива погълнат от помещението. Предполагам, че пръстта създава естествена шумоизолация. Тук долу е хладно. Хладно, тихо и самотно.

Точно както го описа Патриша. В края на стълбището има тесен бетонен тунел. На около пет-шест метра от нас виждам очертанията на врата. Стигам до нея и намирам ключа за осветлението. Цъкам лампите и всички влизаме.

— Уха — изумява се Джеймс. — Видяхте ли това?

Стаята е огромна, около четиридесет и пет квадратни метра. Не създава усещането за място за живеене. Навсякъде има само бетон. Осветление е слабо, а обзавеждането — старо.

Въпросът на Джеймс е породен от онова, което е забелязал в далечния край на лявата стена.

Отивам при него. Стената е покрита с професионални скици в реален размер на човешкото тяло. Всичко е прилежно надписано — тялото отвън, мускулната система и вътрешните органи.

Приближавам се още повече до тази стена и забелязвам друга, която е скрита от лошото осветление. Онова, което виждам на нея, ме кара да потреперя.

— Елате да видите това — повиквам хората си.

Тази стена е боядисана в бяло, за да може написаното в черно да изпъкне.

Заповедите на Изкормвача:

1. По-голямата част от човечеството е добитък. Вие сте наследници на древни хищници, на първите ловци. Никога не позволявайте на морала на добитъка да ви отклонява от мисията.

2. Не е грях да убиеш курва. Те са дъщери на дявола и циреи върху кожата на обществото.

3. Когато убиете курва, направете го по-възможно най-отвратителния начин, за да дадете урок на другите курви.

4. Не изпитвайте вина, ако тържествувате от убийството на курва. Вие сте потомци на древен род, вие сте месоядни. Жаждата ви за кръв е естествена.

5. Във всяка жена живее курва. Използвайте жените единствено за продължение на рода. Никога не им позволявайте да объркват ума или сърцето ви. Те са за разплод, нищо повече.

6. Предавайте завета само на синовете си, НИКОГА на дъщерите.

7. Всеки ИЗКОРМВАЧ трябва да намери своя Абърлайн. Трябва да бъдете преследвани, за да поддържате сетивата и способностите си наточени.

8. Докато не намерите своя Абърлайн, трябва да работите незабележимо.

9. По-добре умрете, отколкото да бъдете заловени.

10. Потомците на Човека сянка са безстрашни. Те засищат своите нужди решително и без угризения. Винаги се стремете да показвате ясно това. Търсете премерения риск, който кара кръвта ви да бушува.

11. Никога не забравяйте, че произхождате от него — Човека сянка.

— Проклятие — възкликва Дон.

Склонна съм да се съглася с него.

— Елате да видите нещо — казва Алън.

В помещението има три рафта.

— Още анатомия. Всякакви книги за Джак Изкормвача. — Приближава се по-близо, изважда нещо от един от рафтовете и го отваря. — Така си и помислих. — Поглежда ме. — Дневник. — Прелиства страниците и се спира на една от тях. Показва ми я.

В дневника, на няколко от листовете, са залепени поредица от черно-бели снимки. На тях млада жена е вързана и със запушена уста. Стените във фотографиите приличат на тези в мазето. Обхождам рафтовете.

— Алън. — Той идва при мен. Посочвам му първо масата пред нас, а после и снимката.

— Проклятие. — Лицето му става още по-сериозно. — Случило се е точно тук.

Поредицата от снимки показва изнасилването, измъчването и изкормването на младата жена. Те приличат на инструкция „как да направим всичко това“. Сякаш маскираният мъж от фотографиите провежда семинар по темата.

— Господи, колко такива има тук? — питам аз.

— Предполагам, че са стотина.

След снимките има бележки:

Дори на осем, Питър показва, че е наследник на рода. Гледа, докато убивах курвата, прави снимки и задава интелигентни въпроси. Особено заинтересуван беше от изкормването. Щастлив съм, че проблемът с повръщането не се е появявал от цяла година.

Прехвърлям се на следващата бележка.

Този път взех Питър с мен. На другия ден нямаше да бъде на училище, а и вече смятам, че трябва да бъде лично въвлечен в деянията ми. В крайна сметка е на десет. Доволен съм. Има дарба.

Забележка: Питър се засрами, защото, докато събличах курвата, пенисът му стана твърд. Обясних му защо се случва така и накарах курвата да го задоволи с ръка. Той беше очарован и мисля, че му хареса. После ми благодари.

Следваше още:

Днес Питър ме попита на колко години съм убил първата си курва. Подвоумих се дали да му кажа истината. Той е наследил силата на нашия род, затова се страхувах да му разкрия колко слаб беше баща ми. Опасявах се, че може да се усъмни в благородството на кръвната ни линия. В крайна сметка му разкрих всичко: как баща ми беше скрил тайната на произхода ни от мен. Как открих истината чрез собствено проучване на генеалогията ни. Разказах му за това как баща ми отрече откритията ми. Как той и майка ми се опитаха да ме убедят, че съм луд. Нямаше нужда да се тревожа за Питър. Обожанието, с което ме гледаше, когато му споделих историята си, търсенето на истината и отмъщението, което потърсих от баща си, е нещо, което ще ценя цял живот.

— Господи — прошепва Алън. — Точно както каза Патриша. Започнал е да промива мозъка на детето отрано.

— Нямала е шанс да промени случващото се — казва Джеймс. — Не че вече има някакво значение. Минало е прекалено много време. Този човек е неспасяем.

Не отговарям. Ушите ми бучат, чувствам се замаяна. През тялото ми преминава електрически ток. Отгръщам дневника на последната страница и подписа, който виждам там, ме кара да изпадна в ужас, в шок, кара ме да се разгневя, да се засрамя и да откажа да повярвам.

Може би е просто съвпадение, мисля си.

Знам обаче, че не е.

Поглеждам отново към заповедите, написани на стената, и прочитам номер седем: Всеки ИЗКОРМВАЧ трябва да намери своя Абърлайн. Трябва да бъдете преследвани, за да поддържате сетивата и способностите си наточени.

— Смоуки? — гласът на Алън е остър и изпълнен с тревога. — Какво има?

Не отговарям. Просто му подавам дневника и му посочвам подписа. Кийт Хилстед, гласи той.

Хилстед.

Питър е негов син.

През цялото време Джак-младши е бил пред очите ми. През цялото време сме се познавали.

И то доста интимно.