Човекът сянка

55

Чудовищата носят човешки маски и играят ролите си съвършено.

Питър Хилстед заблуди всички ни, включително и мен. Най-лошото е, че беше до мен в моментите, в които бях най-уязвима.

Но има нещо още по-ужасно, нещо, от което ми прилошава, като се сетя. Той не само ме заблуди, използва и наруши личното ми пространство — той също така ми помогна. Направи го от лични съображения, да, но все пак… Мисълта, че съм станала по-добър човек заради познанството си с него, ме кара да крещя, да повръщам и да се чувствам омърсена.

— Знам кой е — казвам в отговор на въпроса на Алън.

Настъпва тишина, последвана от приглушени гласове. Алън ги кара да млъкнат.

— За какво говориш?

Посочвам към подписа на последната страница на дневника.

— Кийт Хилстед. Синът му се казва Питър. Името на психиатъра ми е Питър Хилстед.

Алън се колебае.

— Възможно е да е съвпадение, Смоуки.

— Не. Ще бъда на сто процента сигурна, ако видя снимки на Кийт и Питър Хилстед, но годините съвпадат.

— Проклятие — измърморва Джеймс.

Тръгвам към стълбите.

— Хайде.

Патриша все още е в дневната.

— Госпожице Конъли? Имате ли снимка на Кийт Хилстед? И на сина си?

Жената накланя глава на една страна и ме поглежда в очите.

— Намерихте нещо, нали?

— Да, госпожо. Но ако видя снимки на Кийт и Питър, ще съм сигурна.

Патриша става от стола.

— Едва след като Питър си тръгна, разбрах, че е взел всичките снимки със себе си. Но имам една на Кийт. Заровена е в едно чекмедже. Запазих я, за да ми напомня как изглежда злото. Почакайте малко.

Жената отива в спалнята си и се връща с голяма снимка.

— Ето я — подава ми я. — Красив като дявола. Двамата определено са най-добри приятели.

Поглеждам снимката и веднага ме побиват ледени тръпки. Всякакво съмнение се изпарява. Същите електриково сини очи, които дори на снимка са също толкова красиви, колкото са тези на Питър на живо.

— Двамата много си приличат. — Кимам на Джеймс. — Вече съм сигурна. Питър Хилстед е син на Кийт Хилстед.

— Значи искаш да кажеш… че знаем кой е? Че знаем кой е убил Рене?

Този въпрос идва от Дон Ролингс. Виждам как в очите му се заражда надежда, но той се бори с нея, опитва се да я озапти. Прилича на човек, който се мъчи да улови с ласо слънцето. Въпреки вътрешната си борба успявам да му се усмихна.

— Да.

Десет години се разтапят пред погледа ми. Очите му стават още по-ясни, а на лицето му се изписва решителност.

— Какво искаш да направя?

— Двамата с Джени претърсете всеки сантиметър от мазето. И къщата. Ако можем да намерим отпечатъци, които да сравним с тези на Питър… — Няма нужда да довършвам изречението. Те ме разбират. Знаем кой е Джак-младши, но да знаеш нещо и доказването му в съда са две различни неща.

— Заемаме се — отговаря Джени. — Вие какво смятате да правите?

— Връщаме се в Ел Ей, за да заловим шибаняка.

Някой ме докосва по ръката. В изблика си съм забравила, че Патриша Конъли е тук.

— Ще ми обещаете ли нещо, агент Барет?

— Ако мога, госпожице Конъли.

— Знам, че Питър е лош човек. Вероятно е бил обречен да стане такъв от момента, в който баща му го свали в мазето. Но ако се наложи да го убиете… обещайте ми, че ще го направите бързо.

Поглеждам Патриша и виждам в какво можех да се превърна. Можех да продължа да си стоя у дома и да се взирам в белезите си в огледалото. Ако успеех да не се самоубия, щях да стана същата като нея — призрак от дим, окован от болезнените спомени. Щях да чакам някой силен порив на вятъра да ме издуха в безкрая.

— Ще се постарая, Патриша.

Тя ме докосва по ръката, тази изстрадала жена, и отново сяда на стола си. Предполагам, че един ден ще бъде открита мъртва в същия този стол — просто ще заспи и никога вече няма да се събуди.

— Ще ни закараш ли до летището, Джени?

— Разбира се.

Обръщам се към Джеймс и Алън.

— Да приключваме с това.