Човекът сянка

57

Кали помоли само трима души да бъдат тук с нея. Аз, Мерилин и Елейна. Бони също е с нас, което, разбира се, не е проблем.

Два дни след смъртта на Питър Хилстед Кали се събуди. Минаха още два дни оттогава и докторът се подготвя да прегледа краката ѝ, за да прецени дали има чувствителност в тях. Кали дава всичко от себе си, за да се прикрива, но виждам, че е ужасена.

Изглежда ужасно. Бледа и изморена е. Въпреки това се радвам, че е жива.

Сега ще разберем дали ще проходи отново.

Докторът държи един от онези инструменти, които всички сме виждали, но никой не знае как се казва — прилича на шпора, на края на която има дръжка. Смята да прокара тези остри върхове по ходилата ѝ.

— Готова ли си? — пита Кали той.

Елейна я хваща за ръката от едната страна на леглото, а аз от другата. Мерилин стои от лявата страна на Елейна. Бони само наблюдава, но изглежда разтревожена.

— Погъделичкай ме, сладкишче.

Докторът прокарва шпората по ходилото на левия ѝ крак. Поглежда я.

— Усети ли нещо?

Кали се ококорва от страх. Отвръща вяло:

— Не.

— Не се паникьосвай — опитва се да я успокои той. Определено думите му не сработват, защото Кали е напът да ми строши ръката. — Да опитаме на другия крак. — Прокарва шпората по него, а ние чакаме…

Леко потръпване. Големият ѝ пръст се размърдва. Кали затаява дъх.

— Усети ли нещо? — пита отново докторът.

— Не съм сигурна…

— Спокойно. Палецът помръдна, което е добър знак. Да опитаме отново. — Прокарва шпората в долната част на ходилото ѝ. Този път големият ѝ пръст помръдва мигновено.

— П-почувствах го! — заявява Кали. — Не особено… но го почувствах.

— Това е много, много, много добре — продължава с успокоителните думи докторът. — Сега искам да опиташ нещо друго. Искам да помръднеш палеца си.

Ръцете на Кали се потят. Усещам, че се разтреперва.

— Хайде де — приканва я Елейна. — Давай. Можеш да го направиш.

Кали поглежда към палеца си. По-концентрирана е и от олимпиец. Усещам вътрешната ѝ борба.

Големият ѝ пръст помръдва.

— Този път го усетих! — заявява Кали развълнувана. — Усетих нещо като… свързване. Може би говоря пълни глупости.

Докторът се усмихва. Голяма усмивка, огромна усмивка. Никоя от нас не си е позволила лукса да изпита облекчение. Искаме да чуем присъдата на доктора.

— Не, не говориш глупости. В интерес на истината, това са доста добри новини. Съществува само пет процента шанс да имаш някакви увреждания. Нищо, с което физиотерапията да не може да се справи, така че не искам да се тревожиш излишно. Ако нещо такова изникне, ще е необходимо единствено време, за да научиш тялото си да предава съобщенията от мозъка до краката. — Млъква за миг. — Ще ти кажа нещо и можеш да бъдеш сигурна, че съм сериозен: няма да останеш парализирана.

Кали отпуска глава на възглавницата и затваря очи. Болничната стая се изпълва с хор от „Благодаря на Бога“ и ураган от облекчение.

Всички застиваме.

Защото чуваме стона.

Стон, който освобождава нещо огромно, ужасно и неприятно, и всички се обръщаме в посоката, от която е дошъл.

Бони. Малката Бони е застанала до вратата на болничната стая, лицето ѝ е червено, сълзите буквално струят от очите ѝ, а юмрукът ѝ е притиснат в устата ѝ. Опитва се да спре вулкана от мъка, който иска да изригне.

Шокирана и безмълвна съм. Имам чувството, че някой е разрязал сърцето ми на две с остър бръснач.

От всички ни Бони най-много се страхуваше за Кали и неочакваният обрат на събитията направи мъката ѝ още по-смазваща. Сега разбирам какво е чувствала. Ако Кали беше останала инвалид за цял живот, в очите на Бони Хилстед щеше да е победил. Стенанията ѝ са за майка ѝ, за мен, за Елейна, за Кали и за самата нея.

Гласът на Кали пронизва въздуха като нежна стрела.

— Ела тук, сладкишче — изрича тя с нежност, която ме кара да се вцепеня.

Бони хуква към леглото ѝ, хваща я за ръката, затваря очи и се притиска силно в нея. Търка бузата си в пръстите ѝ и плаче ли, плаче. Плаче от радост за Кали и за света, в който е принудена да живее.

Кали ѝ шепне мили думи, а останалите сме онемели.

Не можем да пророним и дума — дори да искаме да го сторим.

Кали поиска да останем за малко насаме.

— Предполагам, че вече всички знаят за мен и Мерилин?

Ухилвам се.

— Горе-долу.

Въздъхва, но не от съжаление.

— Ах, добре. — Млъква за миг. — Тя ме обича, да знаеш.

— Знам.

— Но не за това те помолих да останеш при мен.

— Така ли? Тогава защо?

— Има нещо, което трябва да направя и… е, все още не съм готова да го направя с Мерилин. Може би никога няма да бъда.

Поглеждам я въпросително.

— Какво?

Прави ми знак да се приближа. Сядам на леглото ѝ.

— Ела по-близо.

Правя го. Кали ме сграбчва нежно за ръцете, придърпва ме към себе си и ме прегръща.

Необходимо ми е известно време, за да осъзная какво се случва, но когато го правя, затварям очи и я притискам силно до себе си.

Тя плаче. Плаче безмълвно, но всъщност изразява всичко, което има да каже.

Стискам я силно и я оставям да се освободи от товара си. Наясно съм, че тези сълзи не са от мъка.

Тези сълзи са от радост.