Човекът сянка

8

Тази нощ е ужасна. Имам чувството, че се намирам в „Най-доброто от най-лошите ми кошмари“. Джоузеф Сандс е там със своя демонски костюм, а Мат ми се усмихва с кървава уста. Картината бързо се сменя и се прехвърлям в „Събуей“, където Кали, която изглежда натъжена от листчето хартия в ръката си, вади пистолета си и прострелва старицата, която ми направи услуга, в главата. Връща се на масата и започва да сърба сода със сламката си. Устните ѝ са червени и подути. Тя улавя погледа ми и ми намига като труп — зловещо затваря окото си.

Събуждам се, цялата се треса и осъзнавам, че телефонът ми звъни. Поглеждам часовника. Пет сутринта е. Кой ли се обажда по това време? Не съм получавала такива телефонни обаждания, откакто не съм на работа.

Все още усещам как последиците от съня се блъскат в главата ми, но изгонвам бързо образите и си давам един миг, за да спра да се треса, преди да вдигна телефона.

— Ало?

От другата страна на линията чувам единствено тишина. А после гласа на Кали.

— Здрасти, сладкишче. Съжалявам, че те събуждам, но… имаме нещо, което те засяга.

— Какво? Какво се е случило? — Приятелката ми не отговаря около минута и аз започвам да се дразня. Тялото ми все още потръпва, докато държа телефона до ухото си. — Мамка му, Кали, изплюй камъчето.

Тя въздиша.

— Помниш ли Ани Кинг?

Отговарям скептично:

— Дали я помня? Да, помня я. Тя е една от най-добрите ми приятелки. Премести се да живее в Сан Франциско преди около десет години. Все още се чуваме по телефона на около шест месеца. Аз съм кръстница на дъщеря ѝ. Така че да, помня я. Защо ме питаш?

Кали отново мълчи.

— Проклятие — прошепва тя. Звучи така, сякаш някой я е сритал в стомаха. — Не знаех, че ти е приятелка. Мислех си, че е просто позната.

Усещам как ме залива страх. Страх и предчувствия. Знам какво се е случило или поне си мисля, че знам. Искам първо да го чуя от Кали, преди да го повярвам.

— Изплюй камъчето.

Следват дълга пораженска въздишка и отговорът, който очаквам:

— Мъртва е, Смоуки. Убита е в апартамента си. Дъщеря ѝ е жива, но е в кататония[8].

Ръката ми като че ли става безчувствена и се опасявам да не изтърва телефона.

— Къде си сега, Кали? — Гласът ми е по-тих и от шепот.

— В службата. Приготвяме се да отидем на местопрестъплението с частен самолет. Тръгваме след час и половина.

Усещам нещо в гласа ѝ въпреки шока, в който се намирам, някаква вътрешна борба. Има още нещо, което не ми казва.

— Какво има, Кали? Какво не ми казваш?

Миг на колебание, последван от дълга въздишка.

— Убиецът ти е оставил съобщение, сладкишче.

Сядам. Настава тишина. Имам нужда от време, за да могат думите на Кали да попият в мозъка ми.

— Ще се видим в офиса — казвам и затварям, преди да може да ми отговори.

Известно време стоя на ръба на леглото си. Отпускам глава в ръцете си и се опитвам да се разплача, но очите ми остават сухи. Някак си така ме боли повече.

Часът е едва шест, когато пристигам. Това е единственото време, през което магистралите в Лос Анджелис не са претъпкани, и е възможно човек да се придвижва нормално. Повечето от хората, които шофират рано сутринта, са се насочили към нещо лошо или са на път да се сблъскат с нещо лошо. Познавам добре тези ранни утрини. Шофирала съм безброй пъти през сумрак и мъгла, за да стигна до някоя кървава баня. Както сега. През целия път мислите ми са изпълнени единствено от Ани.

Двете се запознахме в гимназията, когато бяхме на петнадесет. Тя беше напът да се превърне в бивша мажоретка, а аз пушех трева и си падах по бързите неща. В йерархията на гимназията пътищата ни не трябваше да се пресичат. Но съдбата се намеси. Поне винаги съм смятала, че е тя.

Месечният ми цикъл дойде по средата на часа по математика и аз вдигнах ръка, сграбчих дамската си чанта и хукнах към тоалетната. Червях се като домат по коридора и се надявах да няма никого навън. Имах цикъл само от осем месеца и цялото това нещо беше изключително смущаващо за мен.

Надникнах и с облекчение осъзнах, че тоалетната е празна. Наврях се в една от кабинките и се приготвих да се справя с проблема си, когато някакво подсмърчане ме накара да застина с превръзка в ръка. Затаих дъх и се заслушах. Подсмърчането се повтори, само дето този път прерасна в тих хлип. Някой плачеше — деляха ни две кабинки.

Никога не съм била добра в тези неща. Когато бях по-малка, исках да стана ветеринар. Ако се натъкнех на някоя наранена птичка, куче, котка или друго такова ходещо, пълзящо или каквото и да е същество, аз го прибирах у дома. В повечето случаи не оцеляваха. Понякога обаче вадеха късмет и няколкото дребни победи бяха достатъчни, за да продължа кръстоносния си поход. В началото родителите ми смятаха, че е мило от моя страна, но след поредното ходене до ветеринарната клиника изгубиха търпение. Раздразнени или не, никога не ме обезкуражиха да се правя на Майка Тереза.

С напредването на възрастта осъзнах, че съм станала загрижена и за хората. Ако някой биваше тормозен, се намесвах и го спасявах. След това не можех да се възпра да отида и да го попитам как е. В раницата си носех малка аптечка и през осми и девети клас раздадох безброй лепенки и превръзки. Не бях обръщала внимание на тази своя чудатост. Странното беше, че се чувствах изключително унижена, че трябва да изляза по средата на часа, за да се справя с менструацията си, но нямах нищо против безкрайните подигравки и нарицателни като „Сестра Смоуки“ от останалите. Хич даже не ми пукаше за тях. Ясно ми е, че точно тази моя черта ме отведе във ФБР. Взех решение да тръгна да се боря с източника на болката и с престъпниците, на които им доставяше удоволствие да я причиняват. Също така ми е ясно, че нещата, които с годините видях, ме промениха в известна степен. Станах по-внимателна в грижите си за другите. Налагаше се. Моята малка аптечка се превърна в мен и екипа ми, а лепенките и превръзките в чифт белезници и затворническа килия.

Предвид всичко това, когато чух, че някой плаче в тоалетната, поставих си превръзката някак си машинално, бях забравила за срама и унижението си, вдигнах си дънките и излязох бързо от кабинката. Спрях се пред вратата, от която се носеха хлипания.

— Ъх… здрасти? Добре ли си?

Хлипанията секнаха, но подсмърчането остана.

— Махай се. Остави ме.

Постоях още секунда, за да измисля какво да правя.

— Наранена ли си?

— Не! Просто ме остави на мира.

Осъзнах, че няма належащи физически рани, за които да се погрижа, и имах намерение да се подчиня на препоръката на гласа от другата страна на вратата, но нещо ме спря. Съдбата. Наведох се леко напред, малко колебливо.

— Ъ-ъ, слушай… мога ли да ти помогна?

Гласът, който ми отговори, беше съсипан.

— Никой не може да ми помогне. — Последва тишина, както и още едно от тези неприятни, разкъсващи душата ми хлипания. Никой не може да плаче така, както една петнадесетгодишна жена. Никой. Този плач идва от сърцето и душата и при него няма нищо скрито — имаш чувството, че е дошъл краят на живота.

— Хайде, кажи ми. Не може да е чак толкова зле.

Чух някакво тътрене и след малко вратата на кабинката се отвори. Пред мен застана много красиво русо момиче с подпухнало лице. Веднага я познах и на мига ми се прииска да бях послушала съвета ѝ да се разкарам. Ани Кинг. Мажоретка. Едно от онези момичета. Сещате се, снобарките, перфектните, които използват красотата и атлетичните си тела, за да управляват кралството, наречено гимназия. Съжалявам, но такова ми беше мнението по онова време. Съжалявам също, че я бях осъдила и преценила по същия начин, по който мразех другите да ме съдят и преценяват. Тя беше бясна.

— Какво ли знаеш ти? — Гласът ѝ беше изпълнен с гняв, който с пълна сила беше насочила към мен. Стоях и я гледах поразена, бях толкова изумена, че дори не можех да ѝ отвърна със същото. Тогава физиономията ѝ се сбръчка и гневът ѝ изчезна по-бързо, отколкото се беше появил. По лицето ѝ потекоха сълзи. — Той показа на всички гащичките ми. Защо би направил нещо подобно след нещата, които ми каза?

— Хъх? Кой… Какво за гащичките ти?

Понякога, дори в гимназията, е по-лесно да разговаряш с непознат. Тогава, сами в онази тоалетна, тя говори с мен. Защитникът на футболния отбор, Дейвид Рейборн, излизал с нея от почти шест месеца. Той бил красив, умен и като че ли наистина му пукало за нея. Навивал я от известно време да „стигнат до края“, но тя се съпротивлявала. Рейборн обаче бил толкова искрен в чувствата си, че преди няколко дни му позволила. Бил нежен и внимателен и когато всичко приключило, я прегърнал и я попитал дали може да задържи гащичките ѝ като спомен от случилото се. Казал ѝ, че това ще е тяхната малка тайна, нещо, което ще знаят само те. Малко мръснишко, но и приятно. Някак си романтично. Сега, като се замисля от позицията си на възрастен, ми се струва малко глуповато, но когато си на петнадесет…

— Днес, като си тръгвах от игрището след тренировка, всички бяха там. Момчетата от отбора. Дейвид също беше с тях. Всичките ме сочеха, подсвиркваха и правеха мръсни физиономии. След което той го направи. — Лицето ѝ отново се сбръчка и аз потреперих, защото разбрах какво ще последва. — Извади ги и ги размаха. Гащичките ми. Като някакъв трофей. След това ми се усмихна, намигна ми и ми каза, че са най-хубавата добавка към колекцията му.

Ани се разплака отново, но този път направо се късаше. Краката ѝ омекнаха и тя падна върху мен. Хленчеше, сякаш сърцето ѝ беше разбито и никога повече нямаше да може да събере частите. Подвоумих се за момент (но само за момент) и я прегърнах. Точно там, на плочките в тоалетната, прегърнах тази непозната и прошепнах в ухото ѝ, че всичко ще бъде наред.

След няколко минути хленчовете ѝ намаляха до хлипания, а след малко спряха и те. Ани се откъсна от мен и избърса лицето си. Не можеше да ме погледне и разбрах, че е малко засрамена.

— Хей, имам идея — казах ѝ аз. Изказването ми беше неуместно и необяснимо, но ми се струваше изключително правилно. — Хайде да се махнем оттук. Да пропуснем остатъка от училището.

Ани ме погледна и присви очи.

— Викаш да скатаем школото?

Кимнах и ѝ се усмихнах.

— Аха. Само за днес. Мисля, че си го заслужихме, какво ще кажеш?

Винаги съм смятала, че отговорът ѝ беше също толкова спонтанен, колкото и моето предложение. В крайна сметка тя дори не знаеше името ми. Въпреки това ми се усмихна едва и отговори:

— Добре.

Така се запознахме. През този ден Ани изпуши първия си джойнт (благодарение на моя милост) и само след седмица се отказа да е мажоретка. Ще ми се да кажа, че сме отмъстили на Дейвид Рейборн, но не го сторихме. Въпреки репутацията му на задник момичетата продължиха да се връзват на номерата му и той продължи да взема гащичките им като трофей. Добрата му футболна кариера продължи и в колежа и дори прекара няколко сезона като резерва в отбор от Националната футболна лига. Някой би казал, че няма справедливост на този свят, но аз бих напомнила, че заради него с Ани създадохме едно приятелство, което беше толкова красиво и ценно, че почти му простих за онова, което беше сторил.

Двете си паснахме на молекулярно ниво, така както само войниците и тийнейджърите могат. Прекарвахме цялото си свободно време заедно. Тя ме окуражаваше да се откажа от пушенето на трева — съвет, който реших да послушам, след като оценките ми падаха значително. Аз пък от своя страна я накарах отново да започне да излиза с момчета. Тя беше до мен, когато Бъстър, кучето, което имах от петгодишна, трябваше да бъде приспан. Аз бях до нея, когато баба ѝ почина. Научихме се да живеем и да се справяме с трудностите, които се появяваха по пътя ни, израснахме заедно и станахме истински жени.

Двете с Ани споделяхме една от най-интимните връзки, която може да съществува: приятелство от ученическите години до живот. Приятелство, което създаваше спомени и преживявания, съпътстващи ни през целия ни житейски път чак до гроба.

Онова, което се случи след това, беше напълно предвидимо. Завършихме гимназията. Дотогава вече бях с Мат. Тя срещна един мъж, с когото реши да обиколи страната, преди да влезе в колеж. Аз не се бавих и влязох направо в Калифорнийския университет. Както правеха всички останали, си обещахме, че ще поддържаме връзка, но животът ни грабна и почти година не се бяхме чували.

Един ден излизах от лекции… и тя изникна пред мен. Изглеждаше някак си налудничава и красива. Изпитах едновременно радост, болка и носталгия, сякаш тези емоции бяха акорд, изсвирен на китара „Гибсън“.

— Как е, колежанке? — попита ме тя с блеснал поглед.

Не отговорих, но я прегърнах адски здраво.

Отидохме на обяд и Ани ми разказва за приключенията си. С приятеля си бяха посетили петдесет щата с почти никакви пари, бяха видели и направили много и се бяха чукали на достатъчно различни места, които да им държат влага за цял живот. Приятелката ми се усмихна дяволито и постави ръка на масата.

— Я виж — каза ми тя.

Видях годежен пръстен и изахках, както си му беше редът. Кикотехме се и говорихме за бъдещето, за плановете около сватбата ѝ. Имах чувството, че отново сме в гимназията.

Станах ѝ шаферка, след което и тя ми върна жеста. Тя се премести в Сан Франциско с Робърт, а аз и Мат останахме в Лос Анджелис. Времето си течеше, но винаги успявахме да намерим време на всеки шест или осем месеца, за да се чуем по телефона — момент, в който отново се завръщахме към онзи първи ден, в който избягахме от училище и отново ставахме свободни, млади и щастливи.

Робърт не се оказа читав и впоследствие я напусна. Няколко години по-късно го проверих с надеждата, че се е провалил в живота. Вместо това научих, че е починал в автомобилна катастрофа. Не знам защо Ани никога не сподели това с мен.

Когато започнах работа в Бюрото — имам предвид, когато се захванах с истинската работа, интервалът между телефонните ни разговори се увеличи на една година. После — година и половина. Съгласих се да стана кръстница на дъщеря ѝ, но се срамувам да призная, че съм виждала детето само веднъж, а тя така и не видя моето. Какво мога да кажа? Животът продължи, както ставаше винаги.

Някой може да ме укори за това. Не ми пука. Важното беше, че когато се чуехме, независимо дали бяха изтекли шест месеца, или две години, имахме чувството, че не е минала и секунда.

Преди около три години почина баща ѝ. Веднага отидох и останах при нея за седмица. За да я подкрепям. Или поне да се опитам. Ани беше остаряла, съсипана и надвита от болката. Помня, че бях изумена от иронията на съдбата: агонията и възрастта ѝ я бяха направили по-красива от всякога. Нощта след погребението, след като сложи дъщеря си да спи, седнахме на пода в стаята ѝ. Тя плака в обятията ми, а аз ѝ шептях утешителни думи.

Не ми се обади, когато Мат умря, но това не ме изненада. Ани си имаше странност: ненавиждаше новините — независимо дали тези по телевизора, или във вестниците, а аз така и не ѝ звъннах, за да ѝ споделя какво се случи. Все още не знам защо.

Мисля си за Ани на път към Бюрото. Мисля си и се чудя на реакцията си за смъртта ѝ. Чувствам се тъжна. Опустошена. Но не и с такава емоционална сила, с каквато очаквах.

С пристигането си осъзнавам, че съм изгубила младостта си. Любовта към младостта си, приятелката от младостта си. Всичко си е отишло. Може би загубата на Мат и Алекса ме беше променила и затова смъртта на Ани не е толкова голям шок за мен.

Може би болката ми вече е на привършване.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Смоуки?

Посреща ме завеждащ специален агент Джоунс, старият ми ръководител. Само дето вече е заместник-директор Джоунс. Изненадана съм, че е тук. Не че не е отдаден на работата си или че се страхува да влезе в окопите, а просто не трябва да е тук. Освен това програмата му винаги е запълнена. Какво ли е толкова важно в този случай?

— Кали ми се обади, сър. Сподели ми за Ани Кинг и ми каза, че убиецът е оставил съобщение за мен. В играта съм.

Заместник-директорът поклаща глава.

— О, не си познала. Няма начин, мамка му. Дори да оставим настрана факта, че жертвата ти е приятелка, което означава, че не можеш да припариш до случая, нямаш зелена светлина да се върнеш на активна служба.

Кали се опитва да ни подслушва и Джоунс забелязва това. Сочи ми към колата си и пали цигара, докато вървим към нея. Всички са пред сградата на ФБР и се подготвят да тръгват към частното летище във „Ван Найс“. Заместник-директорът всмуква дълбоко от цигарата си, а аз го гледам жадно. Забравила съм да взема своите.

— Може ли една, сър?

Челото му се сбръчква от изненада.

— Мислех, че си ги отказала.

— Пак ги започнах.

Той свива рамене и ми подава кутията. Взимам си цигара и той ми предлага огънче. Дърпам си жадно от нея. Екстаз.

— Виж, Смоуки. Знаеш как стоят нещата. В този бизнес си от доста време. Психиатърът ти пази срещите ви в пълна конфиденциалност. Въпреки това веднъж месечно ни праща доклад с мнението си докъде си.

Кимам. Знам, че наистина е така. Не става въпрос за някакво нарушение на личното ми пространство или на правата ми. Трябва да е ясно дали може да ми се има доверие отново да представлявам ФБР. Или да нося оръжие.

— Вчера получих един. Психотерапевтът ти казва, че имаш да извървиш дълъг път, докато си готова да се върнеш на работа. Точка. А ти ми се появяваш в шест сутринта и искаш да отидеш на местопрестъплението на убитата си приятелка? — Шефът ми енергично поклаща глава. — Както казах: „Няма начин, мамка му“.

Дърпам си от цигарата и я претеглям между пръстите си, докато го гледам и се опитвам да измисля какво да кажа. Мисля, че знам защо е тук. Заради мен. Защото убиецът е писал до мен. Защото е обезпокоен.

— Вижте, сър. Ани Кинг ми беше приятелка. Дъщеря ѝ все още е жива и е там. Тя няма друго семейство, баща ѝ също е мъртъв, а аз съм кръстницата ѝ. Така или иначе ще летя с вас. Единствената ми молба към Бюрото е да прояви учтивост и да ме вземе.

Джоунс си дърпа от цигарата, но димът влиза в кривото му гърло и той се задавя.

— Мо-ляааа ти се! Хубав опит, но с кого, да го еба, си мислиш, че разговаряш, агент Барет? — Той забива пръст в мен. — Познавам те много добре, Смоуки. Не се ебавай с мен. Приятелката ти е мъртва — между другото, съжалявам за това, а ти искаш да дойдеш и да заработиш по случая. Това е истината. Не мога да го позволя. Първо, лично си замесена и това те изключва като опция да поемеш работата. Така пише в ръководствата ни. Второ, вероятно имаш самоубийствени наклонности. Не мога да ти позволя да стъпиш на местопрестъпление в подобно състояние.

Устата ми зейва. Следващите ми думи са изпълнени с гняв и срам:

— Исусе Христе! Да не съм си окачила табела, на която пише: Искам да се гръмна?

Погледът на шефа ми омеква.

— Мне, нямаш табела. Просто знаем, че всеки от нас би си го помислил, ако беше преживял дори половината от това, което преживя ти. — Джоунс хвърля цигарата си на земята и не ме поглежда, докато говори: — Някога и аз исках да захапя дулото.

Също както по време на обяда с Кали вчера оставам безмълвна. Шефът ми забелязва това и кима.

— Истина е. Преди близо двадесет и пет години загубих партньора си. Тогава още работех за лосанджелиската полиция. Изгубих го, защото взех неправилно решение. Влязохме в сграда без подкрепление, а работата не беше само за двама ни. Той плати цената. Семеен човек, любещ съпруг и баща на три деца. Грешката беше моя и цели осем месеца обмислях възможността да я поправя. — Поглежда ме, но в погледа му няма съжаление. — Нямаш табела, окачена на врата, Смоуки. Просто повечето от нас биха искали да си пръснат мозъка, ако бяха в твоето положение.

Това е истинският заместник-директор Джоунс. При него няма увъртане, казва си всичко направо. Такъв човек е. Винаги те слага на мястото ти. Винаги.

Не мога да срещна погледа му. Хвърлям наполовина изпушената си цигара и я смачквам с обувката си. Внимателно обмислям следващите си думи:

— Сър, оценявам загрижеността ви. Също така сте прав за абсолютно всичко, освен за едно. — Поглеждам го. Знам, че ще иска да го гледам в очите, докато изричам това, за да прецени дали му казвам истината: — Обмислях го. Много. Но вчера? Вчера беше денят, в който разбрах, че няма да го направя. Знаете ли какво се промени? — Посочвам към екипа си, който чака на стълбите. — Отидох да видя хората си за първи път от случилото се насам. Отидох да ги видя и те бяха там. Приеха ме. Е, Джеймс си е все същият, но важното е, че не ме съжаляват и не ме смятат за пречупена. Казвам ви съвсем честно, че вече нямам желание да се самоубивам. Причината за това е, че се върнах в Бюрото. — Той ме слуша. Мога да преценя, че още не съм го спечелила, но съм привлякла вниманието му. — Вижте, не съм готова да поема обратно командването на „НЦАЖП Координационен“. Сигурна съм, че не съм готова да се върна към истинското действие. Единственото, за което ви моля, е да ми позволите да си потопя краката във водата. Позволете ми да дойда, за да се уверя, че някой ще се погрижи за Бони. Позволете ми да хвърля едно око на случая. Кали ще продължи да ръководи парада. Няма да съм въоръжена и в момента, в който усетя, че ми идва в повече, ще се откажа.

Джоунс прибира ръце в джобовете си и ме дарява с дълъг и сериозен поглед. Преценява ме задълбочено. Претегля всички възможности, всеки риск. Когато се извръща и въздиша, знам, че съм го убедила.

— Ще съжалявам за това, но добре. Ето каква е сделката. Идваш, вземаш детето и оглеждаш ситуацията. Можеш да работиш с екипа си, но не ти ръководиш парада. В момента, в който се почувстваш дори леко замаяна, се изпаряваш. Сериозен съм, Смоуки. Искам да се върнеш обратно, не ме разбирай погрешно. Но искам да се върнеш напълно възстановена, което не ми е проблем да се случи след време. Разбираш ли ме?

Кимам с глава като дете или като някакъв заек: да сър, да сър, да сър. Най-важното е, че ще отида с тях. Това е истинската победа. Джоунс прави жест на Кали да дойде при нас. Обяснява ѝ какво сме се разбрали.

— Ясен ли съм? — пита я сериозен.

— Да, сър. Пределно ясен.

Заместник-директорът ме стрелва с поглед за последно.

— Имате самолет да хващате. Разкарайте се оттук.

Тръгвам с Кали, преди да си е променил решението.

— Ще ми се да знам как го постигна, сладкишче — шепти приятелката ми. — Искам да знаеш, че това е твоето шоу, докато не ми кажеш, че не е така.

Не отговарям нищо. Прекалено съм заета да се чудя дали не направих ужасна грешка, като се върнах в екипа.