Чудесните гости

В редакцията на вестник „Една вечер“ цареше суматоха. Сътрудниците непрекъснато изскачаха на стълбището и поглеждаха надолу, чистачките метяха коридора извънредно, като бръскаха с метлите краката на забързаните репортери, а от стаята, на чиято врата висеше табелка „Литературен отдел и юридическа консултация“, се носеше ухание на колбаси и се дочуваше енергично тракане на ножове. Там бяха строени петима келнери и един оберкелнер в униформи. Режеха франзели, редяха по чиниите репички със зелени опашки, кръгчета лимон и краковски салам. До ръкописите бяха строени бутилки и сосиери.

Сътрудниците, които нарочно не хапваха нищо в очакване на банкета, току надничаха в стаята и вдъхновени от гледката на портокалите и салфетките, пак се спускаха към стълбището.

Шефът на литературния отдел стоеше пред главния редактор и като попипваше нервно малките си мустачки, говореше:

— Сега са на обяд с народните и заслужилите артисти, после отиват на закуска в ЦУНХУ, десет минути по-късно ще се срещнат с челници от совхозите, а там вече ги причаква нашият човек с колите, поема ги и ги води право на нашия коктейл.

— Капитан Воронин ще бъде ли? — недоверчиво попита главният редактор.

— Ще бъде, ще бъде. За редакцията съм осигурил и челюскинци. Не се съмнявайте.

— Ами героите? Внимавайте в картинката, Василий Александрович!

— И герои съм осигурил. Ще дойдат Доронин, Молоков, Водопянов и Слепньов.

— Вижте, ами ако ги отклонят по пътя? Нали ще пристигнат откъм Маросейка, а там във всяка сграда има учреждение.

— И тази опасност сме предвидили. Вече се разпоредих. Нашият човек ще ги докара по пръстен „Б“, а след туй — по страничните улички. Ще ги доставим свежи, все едно току-що са слезли от ледения блок.

— Ох, дано пристигнат по-бързо! — каза главният редактор. — С мезетата всичко наред ли е? Ей, опичайте си ума, сигурно ще дойдат гладни.

По телефона пристигна последната сводка:

— Излязоха от ЦУНХУ, отиват при челниците.

Новината обходи цялата редакция и ножовете затракаха още по-енергично. Оберкелнерът се изпъчи и си оправи папийонката. На улицата пред сградата започнаха да се събират деца.

Цял час измина в такова мъчително очакване, каквото сигурно не бяха изпитали и челюскинците, докато са се взирали в небето в очакване на самолетите. Василий Александрович не мърдаше от телефона и приемаше съобщенията.

— Какво? Ядат второто ли? Много добре!

— Значи речите започнаха! Чудесно!

— Кой е дошъл да ги примамва? Под никаква форма! Имайте предвид, че ако ги изпуснете, ще поставим въпроса за вас в месткома. Трябва ли ви помощ? Изпращаме ви трима с мотоциклети: Гуревич, Гурович и Гурвич. Нека дежурят по пътя.

Най-после дойде и последното съобщение:

— Излязоха на улицата. Наши са. Настанихме ги по колите. Тръгват.

— Идват, идват!

И в този миг в кабинета на главния редактор влетя театралният рецензент.

— Катастрофа! — едвам отрони той.

— Какво е станало?

— Долу — рече рецензентът с гробовен глас, — на третия етаж, в редакцията на вестник „На риболов“, са наредени маси за банкет. Току-що ги видях със собствените си очи.

— Ами нека са си наредени. Какво ни засяга?

— Да, но те твърдят, че чакат челюскинци. И най-важното — същите, които чакаме и ние.

— Ама нали ги карат нашите хора?

— Ще ни ги вземат. Честна дума, ще ни ги вземат! Ние сме на четвъртия етаж, а те са на третия.

— Ами ще ги качим с асансьора.

— Там има тяхна служителка. Всичко са предвидили. Попитах я. Наредили са й да качи героите на третия етаж, и край.

— Загубени сме! — развика се гръмогласно главният редактор. — Казвах ви, Василий Александрович, че ще ни ги вземат!

— Ами аз още преди половин година ви предупреждавах да не даваме третия етаж на онези от „Риболова“. Да бяхме го дали на кротката Медицинска енциклопедия, сега всичко щеше да е наред.

— Че кой е знаел, че „Челюскин“ ще загине (ще потъне)? Ох-ох-ох! Отгледали сме си змия в пазвата.

— А пък трапезата им каква е! — горещеше се рецензентът. — Нали е рибен вестник! Само риба! Филе от сьомга, от есетра, от моруна, от пъструга, маринована, пушена, дроб от налим, раци, херинга. Само херингата е осемнайсет вида, скъпи другари!

Нещастният главен редактор на вестник „Една вечер“ замаха с ръце, изтича на стълбището и слезе на третия етаж.

Там, сякаш нищо не се е случило, се мотаеше отговорният редактор на вестник „На риболов“. Мърмореше си нещо под носа, очевидно репетираше приветствената си реч. Подчинените му надничаха зад вратата. От тях лъхаше на риба.

Едва сдържайки негодуванието си, главният редактор на „Една вечер“ рече:

— Здравейте, другарю Барсук. Какво правите на стълбите?

— Дишам чист въздух — невинно отвърна рибният редактор.

— Чудна работа.

— Нищо чудно няма. Площадката си е моя и си дишам. А вие какво правите тук, другарю Икапидзе?

— И аз дишам чист въздух.

— Ами дишайте си го у вас. На четвъртия етаж.

— Ох, другарю Барсук — проникновено рече „Една вечер“, — май че ще ни се наложи да се срещнем в Комисията за партиен контрол.

— Моля ви се, другарю Икапидзе. На вашите услуги. Членска карта номер 1 293 562

— Знам — простена „Една вечер“, — че причаквате тук нашите челюскинци.

— Челюскинците не са ваши, а са общи — хладнокръвно отвърна „На риболов“.

— Аха, общи значи!

И редакторите започнаха да се приближават един към друг заплашително.

В това време отдолу заръмжаха мотори, дочуха се виковете на тълпата и осветеният асансьор спря на третия етаж. На площадката излязоха героите. Рибната служителка в асансьора извърши пъкленото си дело.

„Една вечер“ се хвърли напред, но безсрамният Барсук зае позиция и с мълниеносна бързина започна да каканиже:

— Позволете ми, скъпи другари, в този знаменателен миг…

Каузата на четвъртия етаж изглеждаше загубена. Хитрият Барсук говореше за неразривната връзка на рибния отрасъл с Арктика и за огромната роля, която е изиграл вестник „На риболов“ при спасяването на челюскинците. Докато Барсук действаше, „Една вечер“ нетърпеливо пристъпваше от крак на крак като кон. И щом врагът завърши приветственото си слово, другарят Икапидзе окачи на лицето си гостоприемна усмивка и ловко пое инициативата.

— А сега, скъпи гости — рече той, като отстрани с рамо съперника, — ви каним да се почерпим на четвъртия етаж. Моля, нагоре. Оттук, моля. Какво стоите така, другарю Барсук? Не, пардон, пуснете ме да мина, ако обичате. Насам, насам, скъпи гости. Няма да откажете… така да се каже, една почерпка…

И като сръга с острото си коляно секретаря на „Риболова“, който самоотвержено напираше да легне на стълбите и да прегради пътя с тялото си, той поведе челюскинците след себе си.

Мечтаните гости, уморено усмихнати, вдишвайки със страх пикантните миризми, се насочиха към редакцията на вечерния вестник.

В мълниеносна и незабелязана почти от никого учтива схватка пъргавият Барсук все пак успя да отвлече и да натика в бърлогата си двама герои и осем челюскинци със семействата им.

Забелязаха това чак като седнаха на отрупаните маси. Успокояваше ги обаче радостният факт, че отчаяният Василий Александрович по пожарната стълба достави на четвъртия етаж още трима челюскинци: двама моряци първи ранг и огняря с жена му и двете му дребни дечица. По пътя, докато се катерели покрай прозореца на третия етаж, рибните сътрудници с викове „Заповядайте, добре сте ни дошли!“ ги дърпали за краката и дори се опитали да бутнат в бездната Василий Александрович. Поне той го твърдеше.

А нататък всичко мина добре и дори отлично. Лееха се речи, само дето не се ронеха сълзи от радост, гледаха героите с ококорени очи, молеха ги да си хапнат поне малко, ама поне една хапчица. И добрите герои ядяха, за да не обидят домакините. Изглежда, нещата вървяха добре и на третия етаж. Оттам се носеше такова свръхмощно ура, като че ли цял армейски корпус тръгва в атака.

След речите потекоха спомени, смяха се, пяха, радваха се. С една дума, както се казва, вечерта се проточи много след полунощ.

И така, много след полунощ двамата редактори се срещнаха на площадката между третия и четвъртия етаж. В косата им се бяха заплели разноцветни конфети. От петлицата на Барсук висеше бивша чаена роза, кой знае защо с аромат на портвайн, а Икапидзе си вееше пред разгорещеното си лице зелена опашка от репичка. Физиономиите им сияеха. Срещата в Комисията по партиен контрол отдавна беше забравена. Имаха си по-важна работа.

— Значи така — редеше Икапидзе, като непрекъснато се накланяше с цялото си тяло напред, — ние ви даваме Водопянов, а вие… вие ни да-ва-те Молоков.

— Да ви дадем Молоков ли? Сигурно нещо се шегувате. Че Молоков, ако нямате нищо против, е спасил 39 души!

— Ами Водопянов?

— Какво Водопянов?

— Ами Водопянов, ако искате да знаете, е прелетял от Хабаровск шест хиляди километра! Да не би да ви е зле!

— Вярно, така е. Добре де. Така да бъде. Ние ви даваме Молоков, а вие ни давате Водопянов, единия огняр с децата и брата на капитан Воронин.

— А може би трябва да ви дадем и самия Воронин? — попита с ирония Барсук.

— Не, извинете! Гледайте какво ви даваме за Воронин: Слепньов със съпругата му, двама моряци първи клас и една жена на научен работник.

— Ами Доронин?

— Какво Доронин?

— Как какво? Доронин долетя от Хабаровск с неотоплена машина. Това да не ви е разходка до Воробьови гори?

— Не съм казал такова нещо.

— В такъв случай за Доронин искаме Копусов, писателя Семьонов, двамата дърводелци, един геодезист, боцмана, художника Федя Решетников, малката Карина и специалния кореспондент на „Правда“ Хват.

— Да не сте полудели! Че откъде да ви намеря момиченцето? Та тя е още дете! Сега спи!

Двамата трогателни добряци още дълго се пазариха. А размяната отдавна вече ставаше и без тях. Водеха героите ту долу, ту горе и вече въобще не можеше да се разбере коя редакция къде е.

Нощта беше топла и на улицата под полярното сияние на звездите пред входа на двете редакции огромна тълпа момчета чакаше героите в пълно мълчание.

1934 година