Чудовища - част 2

90

- Том! - Уелър, далеч назад на своя сив кон и едва доловим през тътнежа на копита. - Чакай, Том! Почакай!

Не, не можеше да чака, не би спрял, още не, може би никога. „Давай, давай, давай!“ Главата му беше с размера на небето, паниката се впиваше в гърдите му като нокти. „Измъкни се, измъкни се, срежи жицата, давай!“ Том ритна коня отново. Усети как кобилата заби още по-дълбоко с копита. Светът потече край него - сняг и задушаващи червени фуниевидни облаци, вдигнати от перката; вечнозелени растения и „туп-туп-туп“ от хеликоптерите; пръстите на дъбовете, драскащи синьото небе; човешки части, падащи на земята в ужасен дъжд; и онова мъртво куче. Внимателно, внимателно, те слагат бомби във всичко - в кучета, в боклук, в мъртви деца и „давай, давай, давай“!

Ако беше останал още малко, можеше да вкара куршум в главата на Мели. Това си беше представял - как щеше да изглежда главата ѝ и какъв звук щеше да произведе, ако го беше уплашила още малко.

„Не мога да позволя да ме хване.“ Прелетя покрай купчина горящи гуми, раздути кучета, люлеещи се в канала, грамада боклук и онази бутилка, в която можеше изобщо да няма вода. Отломки там, където преди пет секунди имаше къща с деца и пране, което се вееше на простор. „Не мога да позволя да ме обземе.“ Покрай строени пищящи, ридаещи жени - „млъкнете, млъкнете, млъкнете“ - и Джим. Джим в Уакамау, Джим, който ревеше и нападаше...

- Том! - извика Уелър. - Спри, преди да си осакатил или убил горкия кон, по дяволите!

Разбира се, Уельр беше прав. Това беше лош ход, глупав. Едно силно мушване през раницата в заплетени клони или в скали щеше да осакати кобилата. Щеше да се наложи да я убие - да я застреля като Джим - заради нещо, което е можел да предотврати.

- Стой, момиче! Полека, полека! - Олекна му, когато чу собствения си глас. Дръпна наляво, достатъчно, за да обърне главата на кобилата и да спре този галоп. Под себе си усети гърдите на коня да се напрягат да поемат въздух. Гъста пяна покриваше лицето му чак до темето. - Съжалявам, момиче! - каза той и потупа потръпващия врат на животното, усещайки ударите на кръвта под собствената си заздравяваща все още плът. Той също дишаше тежко и не можеше да каже дали по бузите му имаше само пот. Отдясно едно хъмви бе преобърнато на почти деветдесет градуса, ръката на шофьора едва видима в жълтата вода на канала, защото бронята беше прекалено тежка. Той погледна настрани. - Полека, момиче! Ще се оправим.

„Но само ако започнеш да се контролираш. - Той обърна кобилата и видя как Уелър забавя собствения си кон до тръс. - Стегни се, Том, или няма да можеш да помогнеш на никого!“

- Господи! - Уелър дръпна юздите на запъхтяното животно, обърса чело и сви повреденото си дясно рамо. - Няма да питам какво, по дяволите, мислиш, че правиш.

На врата на Уелър, под челюстта, имаше кафява кръв, спечена там, където преди нямаше такава, и Том можеше да види безполезния син език. „Не е истинско.“ Отвръщайки очи, той пое въздух, който смърдеше на дизел и горящо масло.

- Трябваше да изляза. Не можех да мисля... - Той се стегна. „Хайде, Том, погледни го! Уелър е добре. Останалото са проклети спомени.“ Той принуди очите си да се върнат и помисли, за свое най-голямо облекчение, че Уелър би могъл да се обръсне. - Това, което иска Мели, няма никакъв смисъл. Ти трябва да го знаеш.

- Знам. - Уелър му хвърли ядосан поглед. - Но има по-добри начини да покажеш гледната си точка, отколкото да я предизвикваш пред децата. Това само я заинатява.

- Знам. Тръгнах, защото не исках напълно да се изпусна пред тях.

- О, не, за децата беше много по-добре да видят как изхвърчаш от лагера като някой безумец. - Изкривявайки уста, Уелър се изплю, въздъхна, после смуши сребристобелия си скопец на север. - Хайде, можем да водим конете по останалия път до църквата и да вземем Синди и Чад. Бихме могли да поговорим за това. Ти и аз, Том. Ще намерим начин.

- Как? Мели няма да чуе. Тя мисли, че сте по-добре без мен. Може би е права.

- Не бъди глупав, Том! Тези деца имат нужда от теб и мисля, че и ти имаш също толкова нужда от тях.

- Тогава трябва да я спрем.

След пет секунди Том осъзна, че миризмата на гориво и масло беше изчезнала и вече не чуваше виещите стонове на жени.

- Тя ще притиска децата, докато не стане злополука, Уелър, или още по-лошо. Ще продължи, докато тези деца умрат.

- Том, поеми си дъх! - тонът на Мели беше като на отговорник на детска площадка, който се справяше с избухването на осемгодишно хлапе, принудено да напусне катерушката. - Чувам те, но не трябва ли да се отправяш към църквата? Ще говорим, когато се върнеш, става ли? Сега не е времето за тази дискусия.

- Не, Мели, ти не ме чуваш и точно сега е времето. - Том погледна набързо към група от около две дузини деца. Само Люк стоеше отстрани, хвърляше тревожни погледи и явно искаше Том да се озапти. Останалите развълнувано обикаляха около циментовия капак на една цистерна зад ламаринената барака за инструменти, където Том беше устроил работилница преди няколко седмици.

Беше се страхувал, че това ще се случи. Децата обичаха гърмежите. Точно затова не беше позволил на никого да гледа как приготвя експлозивите, които бяха използвали в мината. Събирайки каквото беше останало - шнур на детонатор, С4, капсули, детонатори, всичко, - той го раздели и скъта повечето неща на места, където никой не би се сетил да погледне. Само се надяваше да се е сетил за алуминиевата прах и магнезиевата лента. И за бутилката глицерин. Глупаво.

- Да, страхотно е, че Джаспър е мотивиран. Съгласен съм, че е умен. Но, Мели... сериозно? Десетгодишно момче да си играе с термитна смес? Да се опитва да забави реакцията?

- Да не казваш, че не може да се направи? Беше твоя идея, нали?

- Да, за забавянето в мината, когато мислех, че може да ми потрябва. - Термитната смес беше страхотен първичен възпламенител. Проблемът беше, че реакцията му е много бърза. Беше му хрумнала шантавата идея да използва забавители за огън, за да разтегне времето за реакция, и се беше получило. Последния път, когато опита, получи забавяне от почти десет минути, но дозите трябваше да са точни и той все още се чувстваше неудобно с непредвидимия възпламенител, чиято температура превишаваше хиляда и шестстотин градуса. - Освен ако не планираш да обереш банка, не мога да се сетя защо ти трябва нещо, което може да топи стомана. Мели, това са деца. Аз знам какво правя.

- Така ли? Поглеждал ли си хубаво в огледалото? - Тя перна с ръка висящото на ремъка узи, за да може ръката му да е на дръжката на пистолета по всяко време. Бравото на Джед беше прибрано на гърба в калъф. В кобур на лявото бедро държеше „Глок 19“ и носеше два ножа - кабара в канията на крака му и един в ботуша като последно средство. - Въоръжен до зъби. Яздиш до църквата всеки ден като ескорт? Изглеждаш готов за Армагедон.

- Аз... Това, което правя... - Беше какво? Само здрав разум? Това беше лъжа. Някога много далечни, всички стари ужаси - спомени, кошмари, онази страшна паника - го бяха връхлетели отново след боя в снега, за да подхранят черното чудовище, растящо в гърдите му. Когато влезеше в къщата или в обора, незабавно сканираше всички изходи, опитваше се да определи най-бързия начин за излизане. „Излез, мърдай, върви, избягай!“ Преди два дни, когато група деца бяха застанали между него и вратата, приток на адреналин беше удавил мозъка му и той се беше облял в студена пот, сърцето му се беше разтуптяло, а той беше започнал да пресмята: „Трийсет и два в узито, деветнайсет в глока, пет в бравото“, докато методично планираше пътя за бягство, кои деца да застреля и в какъв ред да ги убие. Това го уплаши толкова силно, че побегна, избутвайки Люк настрани. В момента, в който излезе, се тръшна на снега и единственото, което усещаше, беше как въздухът раздира дробовете му, докато най-накрая острата като бръснач паника се беше притъпила.

На Мели каза:

- Не извъртай темата така, че да излезе, че става въпрос за мен, става ли?

- Но в случая е точно така. Ти искаш да се преместим. Искаш да намерим по-сигурно място. Криеш шнура на нашия детонатор, нашия С4, всичко. И изведнъж решаваш, че няма нужда да ходим в Рул. Нямаш право на тези решения, ToM. Аз командвам тук, не ти.

- Последния път, като проверих, аз също имах право на глас. - Уелър беше стоял толкова тихо, че Том бе забравил, че е там. - Том е прав. Може би има по-добри неща, на които да учим тези деца.

- О, перфектно! - Ледът в тона на Мели беше непогрешим. - Обръщенец.

- Онези неща бяха там, навън - каза Том. - Бих се с едно. Видях още. Трябва да се преместим.

- Това беше преди две седмици, Том. И къде са тези чудовища? Не мислиш ли, че ако имаше нещо, за което да се тревожим, щяхме вече да сме го видели? Съжалявам за мината! Съжалявам за Алекс! Но вече трябва да го превъзмогнеш.

- Мели! - каза Уелър рязко.

- Ако ми даваха пет цента всеки път, когато някой предположеше, че вече е време да превъзмогна Афганистан, щях да съм станал пет пъти милионер - каза Том. Как можеш да превъзмогнеш треска, която е влязла в окото ти и се набива все по-дълбоко всеки път, щом мигнеш? - Изслушай ме, става ли? Нека оставим... - Гърлото му се опита да се върже на възел. - Нека оставим Алекс настрана! Да говорим за реалността! Люк е на четиринайсет, Синди на дванайсет, Чад на тринайсет. Освен тях има колко? Още трима други на по дванайсет години?

- Да. - Очите на Мели бяха също толкова раздразнителни, колкото гласът ѝ. - И?

- Трябва ли да го казвам буква по буква? За бога, Мели, напалм. Те са деца! Не могат да се бият и със сигурност не трябва да тръгват на война. Няма причина да се ходи в Рул.

- О? Знам, че не искаш да споменаваме Алекс, но кажи ми, Том, щеше ли така внезапно да промениш мнението си, ако тя не беше в мината?

- Да. Чакай... нека довърша! - Беше достатъчно честен, за да разбира, че този въпрос е неизбежен, но все пак Мели сякаш заби нож в сърцето му. - Разбира се, щях да отида в Рул. Нищо нямаше да ме спре.

- Значи сега, когато няма нищо, което да получиш...

- Казах, че аз бих отишъл. Измъкването на Алекс щеше да е моя битка.

- Нима? Беше достатъчно щастлив, когато Люк дойде с теб и с Уелър.

Том отвори уста, после я затвори. „Щастлив“ беше грешна дума. Но тя беше права.

- А-ха. - Мели кимна с глава, когато той замълча. - Не се преструвай, че си по-благороден или по-добър! Помисли как използва Люк, как рискува живота му за собствената си цел и после ми кажи, че аз съм по-лоша! Има само един човек, за когото наистина те е грижа, Том, и тя е мъртва. Така че го преживей, Том, или се махай!

- Мели! - каза Уелър. - Нека всички просто се успокоим, става ли?

- О, млъквай, Уелър! - Тя се обърна към него. - Писна ми да вземаш неговата страна. Погледни го! Той е непредвидим и опасен. Не е годен да бъде около тези деца.

- Аз... знам, че имах няколко... - Том отново спря. Какво щеше да каже?

- Да, няколко. Върви! - Тя направи прогонващ жест. - Махай се оттук! Отиди на малката си езда до църквата, ескортирай Чад и Синди, играй си на войник, прави нещо полезно, но и двамата се махнете от очите ми! О, и Том! Ще съм ти благодарна да ми върнеш експлозивите.

Това беше моментът, в който показалецът му трепна и той си представи как куршумът се забива в окото ѝ и минава през черепа - червена мъгла, розов мозък, - а за него остава сладостта на звука.

- Под конското корито - чу се да казва. - Вземи всичко! Не искам никога да виждам или да правя друга бомба, докато съм жив.

После излезе оттам бързо, уплашен, че ще докаже точно колко опасен би могъл да бъде.

- Тя е права. - Том погледна Уелър уморено. - Кой съм аз да казвам каквото и да било на тези деца?

- Ти си човек. Но тя наистина ти нарита задника. Не разбирам какво ѝ става. - Уелър поклати глава. - Пренапрегната е като всички нас, предполагам. Е, какво си наумил?

- Казах го: забравете за Рул! - Отляво камбанарията на лютеранската църква се изправи от далечен хълм, ограден от вечнозелени растения. През пролуката в дърветата Том реши, че е видял конете на Чад и Синди, вързани за стойката за велосипеди. Но дали лежаха? Искаше му се да не беше оставил бинокъла си в лагера. След няколко крачки дърветата затвориха гледката. Той погледна към Уелър. - Това не е роман или филм, където можеш да се местиш от град на град и да събираш отпадъци. Накрая всичко ще свърши. Вземи Джаспър! Той е достатъчно умен, за да направи термитна смес, но няма никаква представа как да обработва земя, да ловува, да се стопли, да построи къща, която няма да падне. Трябва да помогнем на тези деца да създадат живот.

Това не значеше ли също така да се откаже от Алекс? Ако наистина имаше предвид това, което каза, трябваше да се откаже от идеята да я търси. Не искаше. Грижата за тези деца изобщо не беше близо до облекчаването на болката. Но Люк беше дошъл при него. Синди идваше със ските до църквата всеки ден, за да бъде с него. Не можеше да ги предаде. И да, все още се боеше да отиде в Рул. От това, което можеше да направи, ако изобщо срещнеше Крис Прентис лице в лице.

- Не мога да споря - каза Уелър. - Имаш ли представа къде?

- Да. - Том винаги си представяше хижата на хвърлей камък от остров Мичипикотен като място, на което води Алекс. Но трийсет деца? Такова начинание нямаше никакви изгледи за успех. Дори ако за момент спреше да мисли за ограничените ресурси на острова, самото транспортиране на децата дотам щеше да е подвиг. Но му харесваше идеята за голям остров. - Отиваме на запад или на север и стоим далеч от Рул.

- Няма много на север освен Уакамау - каза Уелър, все още взирайки се право напред.

- Там е Орен, има амишко поселище на запад от него. Те са фермери, нали? Орна земя е точно това, което ни трябва.

- Ще бъде трудно да намерим семена - каза Уелър. - Да се опитаме да отгледаме достатъчно, за да нахраним всички тези деца, да разберем как да запазим зърното през зимата...

- Ще бъде трудно - каза Том. - Разбирам го. Но трябва да го направим в някакъв момент и този момент е настъпил. Сезонът за засяване тук е кратък. Колкото повече чакаме, толкова по-трудно ще стане и преди да се усетим, отново ще дойде зима. Доколкото знаем, все още има добитък, който да бъде намерен, коне. Трябва да се доберем до тези животни, преди да умрат или да подивеят толкова, че никога да не можем да ги проследим.

Ръката на Уелър се промъкна към устата му. Жест, който Том винаги свързваше с човек, който наум репетираше какво да каже.

- Може би - каза Уелър, - но амишите... ако са останали някои живи, те се държат настрана. Не искат външни хора... - Мръщейки се, старецът рязко се изправи на седлото и проточи врат. - Том... виждаш ли добре онзи кон? Там, до църквата?

Том премести поглед от Уелър към близкия завой на пътя и към църквата на нейния плешив хълм, която тъкмо се беше появила. Все още бяха на четиристотин метра, но от това място можеше да види снега отзад, под който трябваше да има паркинг. Отпред снежната покривка беше разорана от коне, ски и ботуши. Стойката за велосипеди, където беше видял конете, беше отдясно на каменните стъпала и едва видима.

Както и единственият кон, легнал на една страна в купа от сянка. На върха на езика му бе да отбележи, че конете можеха да лежат толкова неподвижно, че беше лесно да ги помислиш за мъртви.

Но тогава видя кръвта.

91

- Е, какво мислиш? - Вече напълно превъртял, Джаспър на практика трепереше. Свали алуминиевата кука от скобите, окачени над кофа с пясък, и я сложи пред очите си. - Доста яко, а?

- Ммм. - Люк отдели поглед към синьото копче на окото на Джаспър, което се взираше през дъното. Никога не беше виждал термитна смес в действие и се беше стреснал колко високо беше отскочил душът от искри - на цели метър и петдесет. Огненият стълб беше дори по-висок и толкова ярък, че той беше заслонил очите си.

Но къде беше Том? По-рано нямаше как да сбърка мрачния му поглед или гнева му. Това, което изненада Люк, беше как вместо да остане и да спре тази лудост, той изхвърча наистина бързо, а после се втурна с коня си в посока църквата. А Уелър тръгна след него почти веднага. Сега, час по-късно, все още нямаше и следа от двамата.

„Това не е добре.“

- Да, яко беше - каза на Джаспър, който танцуваше от крак на крак, сякаш му се пишкаше. - Но освен ако не можеш да го забавиш доста - той искаше да добави „без да пръснеш собствената си глава“, но реши, че ще е пълна загуба на време с откачалка като Джаспър, - за какво ни е потрябвало?

- Това е с цели петнайсет секунди по-бавно от предишната партида - Джаспър прозвуча обидено. – Счуках алуминиевия пясък и той забави реакцията. Но гледах едно телевизионно предаване, където един подпалвач използвал неща от пожарогасители, за да забави реакцията, и се замислих - защо не? Том каза нещо подобно и знам, че работеше по него, само че го правеше тайно и не ми показа какво е направил. Но мисля, че беше открил как да използва... ъм... - Джаспър замислено изкриви устни в розова пъпка. - Амониев фосфат. Така мисля.

- Супер - каза Люк без никакъв ентусиазъм. Издърпа кофата с пясък от циментовия капак. В центъра имаше голяма сива буца като кравешко лайно от стопено желязо и алуминиева шлака, все още трептяща от жега. - Обгази ни с амоняк! Това ще е просто супер!

- Не, просто фосфорна киселина, когато фосфорът се комбинира с вода. Няма да те убие. Не веднага. Все едно, може да стане - каза Джаспър. - Получи се в предаването.

Какво са му позволявали да гледа родителите му?

- Това е реалността, Джаспър - каза Люк и се обърна да тръгне към бараката за инструменти. Вървенето беше много по-лесно тези дни, след като снежната покривка бе намаляла и беше не повече от петнайсет сантиметра - с около трийсет по-малко, отколкото при взривяването на мината. Вече бяха в средата на март и първите намеци за пролет понякога идваха като внезапен полък на затоплен от слънцето въздух. Покривите на сградите се показваха. За да разчупят леда над поилката, конете трябваше само да ударят по него с копито.

След демонстрацията Мели изглеждаше ентусиазирана, но след това изкьшка другите деца обратно към различните им задачи: да се грижат за конете, да събират дърва за огън, да изсипят готови храни в гърнето за обща вечеря. Огледа се за нея, прехвърляйки поглед наляво от бараката с инструменти, която беше в основата на северния склон и бе най-далечната постройка, към краварника, където Мели и Уелър бяха устроили командния пост. Там бяха складирали и оръжията. Двамата раздаваха пушки от заключен шкаф на онези деца, които отиваха на пост или да пазят нещо. Отвъд червения правоъгълник на обора беше кочината на прасетата, където бяха настанени половината деца. Малко по-нататък имаше конюшня с продънен покрив, но половината пространство бе все още здраво. Можеше да види как наоколо се движат хора, как огънят пламти в центъра на ограждението за крави, докато децата го подклаждат. Шепа лаещи кучета тичаха и се въргаляха на близкото парче земя, издигащо се на изток в хьлмче, а после в пасище. Доколкото виждаше, Мели не беше с децата.

„Вероятно е в къщата. На мен се пада да говоря с нея, предполагам.“ След Том той беше най-възрастният. Трябваше просто да събере кураж, това беше. Да каже на Мели колко кофти идея беше всичко това и как трябва да мислят за идването на пролетта, за намирането на дом. Кое беше най-лошото, което можеше да му отвърне?

При бараката той остави кофата с пясък до плъзгащата се врата, после се промъкна вътре през страничната, а Джаспър го следваше по петите. Изпразнена от фермерските инструменти, постройката беше разделена на работни места - дълги талпи, закрепени на магарета. Участъкът на Том беше напълно чист, всичката му екипировка беше прибрана на място, което само той знаеше. Този на Джаспър беше затрупан с ролки магнезиева лента, бутилки с алуминиева прах, сяра, калиев нитрат, глицерин, голяма пластмасова вана за гипсови отливки. Наблизо друг от приятелите му експериментираше с парчета пенопласт, бензин, различни сапуни, захар и с някаква по-лека течност, като се опитваше да намери начин да прави подходящо лепкава версия на напалм. Един друг екип пълнеше стари бутилки от сода със стъклени парчета за коктейли „Молотов“. Въздухът миришеше на химически заварки, бензин и стари яйца.

„Какво правим?“ Тс изобретяваха оръжия, просто за да правят нещо. Мели им даваше различни задачи като съветник, който ги напътства в избора на различна кариера. След няколко месеца щеше да е пролет. Щяха ли още да живеят в палатки? В разрушени обори? Колко продължаваха бедствията?

- Трябва да намерим дом - каза той.

- А? - Джаспър вдигна очи от упътването на един тънък червен пожарогасител. - Какво?

- Нищо. - Думата „дом“ болеше в устата му. Зрението му потрепери и той се изправи внезапно, ожулвайки коляно на магарето.

- Добре ли си? - попита Джаспър.

- Да. - С пулсиращо коляно той се втурна към вратата. - Не отваряй никой от тези пожарогасители, докато не се върна, става ли?

- Не бих - каза Джаспър с наранената гордост на дете, което зяпа буркана с бисквити. - Ами калиев хлорид? Нали знаеш? Пожарогасителите с химикали?

- Нямаше ли хлоридът да се превърне в хлор? И той няма ли да те убие доста бързо?

Видя как Джаспър го обмисля.

- О! Може би. - Хлапето направи физиономия. - Гадост!

- Да - каза Люк, докато се обръщаше да тръгне. - Реалността е гадна.

Отдели си време, докато се тътреше към къщата, за да отрепетира какво ще каже. Да създава неприятности, беше специалитет на по-голямата му сестра. Докато родителите му стигнеха до него, тя или ги беше изтощила, или на тях вече не им пукаше особено. Майка му веднъж беше казала, че да се ядосваш на деца, е като да се тревожиш за изпуснат биберон - за първото дете стерилизираш гадината, за второто избърсваш бибата в джинсите си. „А за третото оставяш кучето да го оближе.“

Това му докара усмивка. Майка му винаги го хвалеше. Трябваше да каже това на Синди. Тя идеше да го оцени. Беше много добра в разказването на истории, повечето от които бяха за майка ѝ. На него му харесваше да слуша, защото тя успяваше да ги разкаже така, все едно бяха приказки.

„Това би трябвало да правим. Да си разменяме истории и да печем меки бонбони. Като у дома.“ Мисълта избута една буца в гърлото му. На стъпалата на къщата той погледна назад. Три от кучетата все още се боричкаха, но четвъртото гледаше на изток, душеше могилата и джафкаше. Сега, когато беше по-високо, Люк можеше лесно да види полетата отвъд конюшнята, както и наблюдателните постове - черни петна върху далечния хълм.

„Трябва ни дом. - Той разгледа внимателно палатковия им град и хлапетата, заети със задачите си, оранжевата свещ на големия огън. - Място, което да наречем наше.“

* * *

Къщата - двуетажна с тавански прозорци - беше тиха. Кухнята беше празна, въпреки че една чаша, от която висеше конец от чай с черно-червено етикетче, стоеше на масата, а един стол беше избутан назад. Въздухът миришеше на портокали. Може би Мели спеше? Вече несигурен, той застана неподвижно за момент. Погледна към тавана и се ослуша за стъпки. Нищо не се движеше горе. Знаеше, че Уелър спи на приземния етаж, но нямаше представа дали Мели използвa и другите задни стаи.

Отвори уста да извика, после се поколеба. Заслуша се. Джафкането на кучето беше приглушено, но той си помисли, че може би вече лаят две кучета. Една истински зловеща тръпка внезапно погъделичка врата му като в деня, когато се промъкна в спалнята на родителите си и започна да отваря чекмеджета, за да открие... е, неща.

Kaтo: „Татко чете тези? Те правят такива неща?“. Все очакваше баща му да изскочи от килера. Със седмици, когато татко му обгръщаше с ръка майка му, Люк се изпотяваше.

Сега беше същото. Той беше някъде, където не му беше мястото, щеше да види нещо, което не му беше работа да вижда, не и ако знаеше кое е добре...

От края на коридора дойде механично щракане. После още две.

Той се вкочани. След миг звуците отново прозвучаха: щрак. Пауза. Щрак-щрак-щрак. Пауза. Щрак-щрак-щрак.

Сърцето на Люк пропусна удар. Може да не знаеше какво означава, но разбра какво беше.

Код.

92

Когато забеляза кръвта, Том накара Уелър да се издърпат от пътя, да се прикрият и да чакат. Това беше срещу всички импулси, които крещяха, че трябва да отиде при Синди и Чад веднага. Но беше същото, както и в бараката на Джед, когато бяха дошли ловците на глави. Така че вместо това той и Уелър пълзяха бавно, свивайки се зад и под каквото оскьдно прикритие имаха.

Предната врата на църквата беше открехната - отворена покана, която те приеха. Уелър оглеждаше ниско, докато той вдигна поглед към високото, защото всички забравяха да гледат нагоре. Вътрешността на църквата беше силно засенчена, с тъмни ъгли, от които можеше да изскочи всичко. Очите на Том обходиха каменния под и скамейките за опънати жици или шнур на детонатор. Но нямаше нищо.

Кулата разполагаше със седем площадки, достъпни през стълби от ковано желязо, закрепени към варовикови стени. Уелър поведе напред, като изследваше внимателно всяко стъпало и перило за жици и детонатори. До този момент никой не се беше опитал да стреля по тях отгоре. Замрялата подпора на камбаните беше също толкова плътно покрита с прах и паяжини, както и когато Том се беше покатерил там преди две седмици.

Което оставяше единствено капака на върха на седмата стълба. Том застана там за около минута, ослушвайки се за стъпване на ботуш или проскърцване на дърво. Усешаше студения въздух, който проникваше от отворената камбанария, а тънките резени дневна светлина проблясваха през дупките в дървото. Но нямаше мъртви точки, нищо не ги затъмняваше. Използва върха на узито, за да открехне капака. Нищо не гръмна и нямаше припламване от изстрел.

Първото, което видя в камбанарията, беше, че столът, на който беше седял с часове, лежеше на една страна. До него на пода имаше намачкан на купчина спален чувал. Паднала с лицето надолу книга до стола и бинокълът на Синди - „Никон 8x42“, който тя обичаше да ползва, когато светлината започваше да си отива. По пода бяха пръснати най-различни вещи. Малък безпорядък от смачкани чанти за обяд и свита на топка намаслена хартия почти покриваха никона на Синди. Бутилката с вода и термосът бяха прекатурени. Въздухът миришеше на студена пилешка супа и мокра юфка.

Изглежда, децата се бяха борили. И все пак, докато с Уелър се спускаха надолу от камбанарията и излизаха от църквата, Том се чувстваше разтревожен. Нещо не беше наред, но проклет да беше, ако знаеше точно какво.

- Не знам за това. - Уелър беше клекнал над осакатеното тяло на кучето на Чад. Животното беше обезглавено, отрязаната глава лежеше в основата на стълбите като изоставена топка. - Разрезът е чист и бих се обзаложил, че е бил и първият. Виж фонтана кръв! Но - той се пресегна да обърне кучето - ако погледнеш тези разрези тук...

- Недей! - Том сграбчи китката на Уелър. - Може да е капан, слагат бомби в мъртви кучета.

- Спокойно, Том! Не сме в Афганистан. - Уелър подчертано изгледа ръката си. - Нещо против?

- Не. Просто... бъди внимателен! - Издишайки, Том принуди ръката си да пусне. Но положението изобщо не му харесваше. Вратът му подскачаше. Изнервяше го това, че стояха на открито, на голия хълм. Той и Уелър бяха статични мишени и буквално се молеха да ги прихванат. - Има първи път за всичко.

- Няма да споря за това. - Уелър претърколи вкочане- ното тяло на кучето, после изсумтя. - Погледни кръвта!

Червената локва беше малка: няколко лъжици.

- Не е достатъчно. - Том се обърна и огледа напръсканите камъни на стената на църквата. - Значи тези са дошли първи, когато сърцето още е изпомпвало. Казваш, че първо са отрязали главата, а после са осакатили тялото, след като кучето е било мъртво?

- Така предполагам. - Уелър задържа ръка над изсипани- те черва на кучето. - Студени. Кръвта е много гъста. Каквото и да е станало тук, е станало преди време. Часове, може би. Също както и с коня на Чад.

Подобно на кучето, коремът на кобилата беше разпран. Смазани органи бяха пръснати по снега. Миризмата беше ужасна - гранясала смрад на изпражнения, от която в гърлото на Том се надигна жлъчка. Черепът на коня беше разцепен на две надолу от темето в цепнатина, оформена като от удар с брадва.

- Брадва или голямо мачете за първия удар, а после са могли спокойно да разкъсат животното, след като е паднало. Но, Том... - Уелър посочи с пръст към врата на кучето. - Това е чист разрез.

Том се взря в Уелър за цели десет секунди, преди да схване.

- Кучето е стояло неподвижно. Познавало е този, който го е направил.

- Или е изпълнявало команди, да. Или може някой да му е помогнал.

- За какво говориш?

- Погледни главата! Какво липсва? Нещо, което кучетo на Чад винаги носеше?

Погледът на Том се плъзна от оцъклените очи на кучето, през хлътналите полустиснати клепачи, до оплезения син език.

- Намордникът! Чад винаги слагаше намордник на кучето си, когато отиваше на пост.

- Да. Мисля, че някой го е махнал и е дал на кучето нешо. Приспал го е, а после много лесно е отсякъл главата му. Значи едно е сигурно: не може да е било Чъки. Кучето никога не би стояло неподвижно и не би позволило да го приближат, а и са убили само този кон. Зашо да го правят, освен ако не им е трябвал другият? Чъкитата не яздят.

- Освен ако вече някои не могат да го правят. - Том се замисли за това. - Знаеш ли какво оше е грешно? Няма нищо скрито в това. Сякаш се опитват да ни уплашат или впечатлят. Усещането е, че всичко това е - той размаха ръка - уредено. - Това смушка още нещо неясно. - Помниш ли горе? Изглежда, сякаш е имало борба, нали? Но какво нямаше там, Уелър?

- Нямам представа.

- Нямаше гилзи. Нямаше миризма на барут.

- Може би Чад не е могъл да стреля.

- Стига! Мястото беше в пълен безпорядък. Синди е изпуснала книгата, бинокъла, ритнала е стола и термоса, но Чад не е стрелял? - Имаше още нещо грешно в онази сцена: дразнене в ума му като хлабав зъб, който молеше да бъде изтръгнат от гнездото си.

- Казваш, че е същото като с кучето? Че са го познавали?

- Или не са имали причина да са уплашени, докато не е станало късно, да. Но колко хора, които биха могли да направят нещо такова, познават децата? Има само трима: ти, аз и Мели.

- Чувам те, но... - Уелър поклати глава. - Не разбирам. Освен това тя беше в лагера целия ден. Не би могла да е Мели, а знам, че не съм бил аз.

Беше ли видял Уелър по-рано през деня?

- Може да го е уредила да стане.

- Какво? Тя никога не би го направила. Какво говориш?

- Чу ме - каза Том. - Мисля, че има друг играч.

93

- Друг играч? - повтори като ехо Уелър.

Том кимна.

- Така трябва да е, освен ако наистина не е била Мели. Но мисля, че е някой друг, когото тя познава и който би могъл да убеди децата, че не е заплаха.

- Аз... - Втренченият поглед на Уелър танцуваше по снега, докато той прокарваше внимателно ръка през устата си. - Не го виждам, Том. Защо би направила това?

Стомахът му натежа като олово. Познаваше маниерността на Уелър и приказките му, а сега трябваше да внимава. Дъгата на завъртане, за да насочи по-компактното си узи, беше по-къса от тази за пушката на Уельр. В това състезание той можеше да победи. Но още не бяха стигнали дотам и нямаше желание да избутва нещата още по- близо до ръба. Ако старецът беше искал Том мъртъв, вече беше имал достатъчно възможности.

- Предполагам, точно това те питам - каза той.

За един дълъг напрегнат миг Уелър само го гледаше. Сигурно беше прочел нещо в лицето на Том, което не беше му харесало, защото старецът внезапно вдигна две ръце, сякаш се предаваше. Нямаше начин Уелър да спечели точно сега.

- Успокой се, Том!

- Две деца са изчезнали, този кон и кучето са накълцани, а аз трябва да се успокоя? - Когато Уельр не каза нищо, той продължи: - Знаеш ли какво става?

- Не - изстърга старецът, после въздъхна. - Не изцяло и не знам нищо за това.

- Искаш ли да ми кажеш какво знаеш? - При мълчанието на Уелър той продължи: - Предполага ли се да не се върна жив?

Категоричното учудване на лицето на Уелър беше истинско.

- Какво? Том, това е лудост!

- Според Мели аз съм местният експерт по лудост. - Сега усети надигането на гняв, промъкването на пръста по предпазителя на спусъка. „Полека! Не прави нещо, което не можеш да върнеш!“ - Какво става?

- Не знам какво става - отсече Уелър. - Каквато и игра да играе Мели, ако изобщо го прави, нямам представа. Сега ще си сваля ръцете.

Като оставеше настрана сантименталността, не беше глупав. Том отстъпи още назад.

- Можеш да оставиш и пушката.

- Никакъв шанс за това. Искам да доживея да видя утре, много благодаря, а няма начин да ми вземеш оръжието. Така че или ме застреляй и иди да спасиш тези деца, или още сега се махаме оттук заедно, защото аз... не... харесват това, Том. Нещо става тук а ние не сме на подходящото място, за да го спрем. - Когато Том не помръдна, Уелър изстърга: - Исус Христос ми е свидетел, Том! Не те искам мъртъв. Няма да позволя повече никакви деца да умират, ако мога да го предотвратя. Ще ти кажа каквото знам, но точно сега с теб сме само двамата и трябва да стигнем до децата. Ще трябва да ми се довериш. Имаш думата ми, Том. Като войник на войник.

На това повярва.

- Добре - отвърна Том, прегъвайки лакът, като се надяваше да не е последното нещо, което прави. - Но не съм сигурен, че трябва да тичаме обратно. Нужно е да обмислим стратегия, защото може би това, което става, се случва сега. Трябва да намерим Синди и Чад.

- Съгласен съм с всичко това. - Раменете на Уелър се отпуснаха с облекчение. - И което е по-важно, не мисля, че Мели би наранила децата, не и умишлено.

- Не звучиш много сигурен.

- Защото не съм - каза Уелър. - Затова нека решим какво да правим!

Бяха на половината път към конете, Том на стъпка или две след Уелър, защото му вярваше като войник на войник, но въпреки всичко си струваше да е внимателен. Внезапно старецът се закова на място и насочи поглед към небето.

- Къде, по дяволите, ми е главата?

Том едва не се заби в гърба му.

- Какво?

- Ще трябва да разузнаем, да проучим нещата, нали? Е, аз не съм си взел бинокъла. А ти?

- В лагера е. Можем да вземем този на Синди. Ще се върна горе...

- Не, ти върви и доведи конете! По-далеч е, а аз съм мързелив. - С широка усмивка Уелър вече се тътреше назад. - Няма да отнеме повече от минута.

* * *

Когато водеше конете обратно към църквата, Том осъзна какво още го беше смутило по отношение на бъркотията в камбанарията.

Обърнат стол. Изпусната книга. Катурнатият термос. И боклук.

„Синди е чистница.“ Когато го беше посещавала, тя внимателно беше сгъвала хартиените пликове и промазаната хартия. Но все пак там имаше боклук и не просто навсякъде, а...

„Стреснат си достатъчно, за да изпуснеш книга и бинокъла си. Риташ стола. Има пилешка супа по пода и боклук. - Очите му се разшириха. - Но тази купчина боклук е скупчена върху бинокъла, а това не може да бъде, не и ако е изпуснала...

- Уелър! - Том хукна към църквата. - Уелър, не, НЕ!

94

Щрак-щрак-щрак. Щрак. Щрак. А сега пращене като змия.

„Статично. - Косата по скалпа на Люк се изправи. - Мели има радио и говори с някого кодирано.“

Против всяка частица здрав разум, с която разполагаше, той тръгна надолу по коридора. Щраканията звучаха на неравни интервали. Пулсът думтеше в ушите му. Това беше тъпо. Какво можеше да каже на Том? „Ами, имаше едно такова странно щракане?“ Но ако имаше радио и някой говореше...

Изпод левия му ботуш се чу силен висок писък на износена дъска. Истинско СКРЪЪЪЦ като от филм на ужасите, което смрази мозъка му. Секунда по-кьсно чу издайническия писък на пружина на легло и...

- Ехо? - тонът беше рязък звукът се засилваше, докато Мели се придвижваше към вратата на спалнята. - Кой е...

„Махай се, махай се!“ Хвърли се към предния изход, спъна се във верандата в същия момент, в който една врата се удари в стената и Мели извика:

- Кой...

Все още тичайки, той взе предните стъпала по три наведнъж и се хвърли надолу. Какво да прави, какво да прави? „Том, Том, къде си?“ Той щеше да знае. На Том можеше да се довери. Но Люк беше сам и всичко, за което можеше да мисли, беше да бяга. Автоматично се отправи към бараката за инструменти, но си помисли: „Чакай, по-безопасно е сред други хора“. Той се обърна към краварника и заграждението, бързайки през снега. Отпред видя групи деца и огъня. Всички кучета бяха изтичали на половината път към хълма, покрай далечната конюшня, и лаеха с техното общо „джаф-джаф-джаф“. В задната част на ума му, преди нещата да се разпаднат завинаги, се прокрадна една мисъл: „Чакай, какво им стана на всички...“.

Имаше огромна експлозия. Не просто „бум“, а трясък който беше толкова свиреп, че усети как звукът отскача и се търкаля около и през него. Взривът отекна и отскочи от сградите. Задъхан, със сърце, пърхащо в гърлото му, той се завъртя и погледна на север.

Стълб дим, огромен сиво-черен облак като гъба, се изду и понесе над дърветата. Можеше да чуе как бъбренето на другите деца долу внезапно спря. За секунда дори кучетата замлъкнаха и той забрави за Мели и странните кодирани щракания.

Защото единственото там горе, което си струваше да се взриви, беше църквата.

95

„Църквата!“ Кръвта на Люк се смрази. Синди беше на пост и Чад... и Уелър беше отишъл натам преди час, беше тръгнал след... след...

- Не! - беше отчаян звук, едва ли изобщо дума, и той се затича в тромав бяг, наясно, че Мели викаше след него. Чу тряскането на врата и видя Джаспър с тебеширенобяло лице да се препъва от бараката за инструменти. Други деца бързаха към и след него, защото той беше най-старият и ако мислеше, че има нещо, което си струва да се види... - Не, не! Синди, Синди! Toм!

- Какво стана? - викът на Джаспър беше уплашен. - Какво стана, какво...

Всички кучета изведнъж започнаха отново, но стабил- ното допреди малко „джаф-джаф-джаф“ беше вече обезумяло скоростно стакато, пронизително като аларма. Звукът проряза яркия балон на паниката му... „Синди, Синди, Синди, ТОМ...“ Той се спря толкова рязко, че едва не се препъна и не падна на колене. Обърна се, зачуден какво може да е разтревожило кучетата повече от бомбата, която току-що беше унищожила църквата и убила приятелите му.

От изток все още доста отвъд конюшнята, два коня бягаха по хълма, пръскайки всички кучета освен едно - непохватен шоколадов лабрадор, който просто не беше достатъчно бърз. Чу се висок писък, когато единият кон се спъна в него, и после втори, по-дълъг, когато краката му се оплетоха. Сгромолясвайки се на колене, конят се преобърна. С писък момчето - по пясъчната му коса Люк реши, че може би беше дванайсетгодишният Колин - профуча над главата на коня. Приземи се на купчина отвъд коня си, който вече се беше изправил. Обръщайки рязко наляво, другият ездач и конят пропуснаха за малко момчето, докато продължиха стремителния си бяг надолу по хълма.

„Какво, по дяволите?“ Колин беше още на снега, опитваше се да се изправи на крака, но конят му беше подивял, паникьосан, изправяше се на задни крака и се хвърляше напред.

- Колин, стани! Внимавай! - изкрещя Люк, когато момчето само вдигна ръка. - Ставай! Бягай, бя...

Конят се спусна надолу и викът на Колин беше прекъснат рязко.

„Не!“ Люк притисна двете си ръце към устата, за да задържи крясъка. И Колин, и кучето бяха рубинени петна като онези, които остават, след като размажеш издути комари. Затича се към по-високо място - вече не му пукаше дали Мели го е хванала, или не - нагоре по хълма, докато не се откри добра гледка на изток по посоката, от която бяха дошли стражите, чудейки се какво, по дяволите, ги беше уплашило.

И тогава ги видя в далечината.

Чудовища, идващи право към тях.

96

- Влизайте в обора! - Завъртайки се на пети, Люк замаха на децата долу. - Влизайте в обора! Джаспър, всички, влизайте в обора, барикадирайте вратите, хайде, хайде!

Видя как Джаспър внезапно се завъртя кръгом и хукна към заграждението. Други деца, които бързаха към него, рязко смениха курса, само за да се сблъскат с тези отзад. Въздухът закипя с паникьосани писъци и Люк чуваше конете в загражденията да цвилят тревожно. Деца се стрелкаха надясно и наляво като билярдни топки при първо разбиване. Едно от най-малките падна и Люк гледаше ужасен как две други хлапета стъпкаха падналото момче, докато трето го издърпа в движение. Някои се отправиха към обора, докато разкъсана група забърза на север, насочвайки се покрай бараката с инструменти и надолу по пътя, към дърветата. Това не беше лоша идея, но гората беше на четиристотин метра и децата щяха да бъдат хванати на открито, без никаква защита.

Той отпусна ръце и спря да вика. Безполезно беше да се опитва да ги скупчи или да ги насочи и нямаше начин да ги събере заедно. Това беше нещо, което никога не бяха упражнявали и за което не се бяха подготвяли.

„Но аз мога да се бия.“ Обърна се и видя Мели да стои на около девет метра. Тя беше обърната на изток и гледаше прииждащия прилив с ръце на кръста. Нейният „Магнум 44“ проблясваше в кобура си.

- Мели, трябва да отключим оръжията. Трябва ми оръжие.

- Не мога. Ключовете са в Уелър. - Последва пауза. - Взривът в църквата беше ужасен.

- Нямаш ключове! - Това не можеше да е вярно. Опита се да мисли. Дали са в нея, или ги е оставила в къщата? Някъде в нея, реши той. В джоб, в палтото, някъде. Но не можеше просто да ги вземе. Какво трябваше да направи? Да я цапардоса? - Е... - той се запъна. Оръжията бяха в един стар маслиненосив сандък заключен с катинар. - Тогава... тогава стреляй в катинара!

Тя не го погледна.

- Това става само във филмите, Люк. Трябва ти резачка за тел.

- Мели, ти трябва да имаш ключове. Отвори сандъка! - Когато тя не се обърна, той сграбчи ръката ѝ. - Трябва да се бием.

- Не, няма. Не можем. Не и срещу толкова много Чъкита. Върви, Люк! Отиди в обора! Дръж всички вътре! Не искам да пострадат повече деца, отколкото е абсолютно необходимо. После ще съберем тези, които избягаха в гората. Няма да стигнат далеч.

- Да не си... - Щеше да каже „луда“, но думата се изпари от устата му, когато нейните най-после достигнаха съзнанието му. - После? - Той пусна ръката ѝ. - Какво имаш предвид с това, че ще ги съберем после?

Тя не отговори, а само се взря в напредващите Чъкита.

Предвид това, че снегът беше плитък, идваха доста бързо, но той вече имаше представа за броя им. Може би... трийсет? Четирийсет? И десет шяха да са твърде много. Но той се уплаши много повече от тишината, в която напредваха. Нямаше викове, нямаше крясъци като в джунглата. За една ужасяваща секунда той реши, че може би гледа някаква формация: въоръжени Чъките отпрред и отзад...

„О, не!“ Усети как отстъпва една крачка далеч от Мели. Отвъд тези Чъкита имаше поне двайсет коня на около осемстотин метра от челната сила, които напредваха бързо, прорязвайки снега в клин. Без бинокъл не можеше да е сигурен, но помисли, че има две отделни групи: мъже в сиво-бели зимни камуфлажи...

И деца. Деца в бяло, все оше твърде далеч, за да види лица, но помисли, че имаше момичета и всички бяха достатъчно големи, за да бъдат Чъкита. „Не, това е лудост! - Конете не харесваха Чъкита, въпреки че някои не откачаха толкова, колкото други. - Или може би има нещо различно в тези Чъкита. Трябва да има.“ Защото яздеха и бяха с хора. Мъже.

Той опита отново:

- Мели, още имаме време. Моля те, помогни ни! Дай ми ключовете!

- Най-добрата помощ, която мога да ти дам, е съвет - каза тя със зловещо спокойствие. - Влизай в обора! Бягай, Люк!

За част от секундата едва не я послуша, защото беше по-възрастна. Но тогава той направи немислимото - това, което никога не би се осмелил с никой възрастен, защото добрите деца като него не правеха такива неща.

Удари я.

Движението - внезапен удар в гърдите - го изненада почти колкото и нея. Мели беше по-дребна, но набита като цимент и не беше лека категория. Извадена от равновесие, тя само отстъпи назад. След това, което беше направил, Люк пристъпи към нея, хващайки парката ѝ, за да я предпази от падане, като се боеше, че ако тя паднеше по задник той нямаше да стигне до пистолета навреме. Искрицата шок в очите ѝ се втвърди в гняв и дясната ѝ ръка се пресегна за онзи огромен злобен „Магнум 44“. Вече нямаше избор. Свободната ръка на Люк се стрелна към оръжието. Пръстите му намериха дръжката и дръпнаха в същия момент, в който той блъсна Мели и я прати по задник на земята.

„Полудял съм.“ Дишайки тежко, той хвана масивния револвер с двете си треперещи ръце. Оръжието потрепна в захвата му. Това нещо беше като оръдие. Можеше да го изпразни и да не уцели нито веднъж мишена. Хрумна му, че ако тя не носеше кобур, той вероятно щеше да има нова дупка в главата. Не, две - отпред и отзад - и по-голямата част от черепа му също щеше да липсва.

- Дай ми ключовете, Мели! - Стомахът му се стегна, когато дръпна петлето на пистолета. - Моля те! Не искам да те нараня, но...

- Ще ме застреляш ли, Люк? - Тя се взря нагоре с очи, толкова безцветни и студени, че той усети мраз да обвива пръсти около сърцето му. - Няма да го направиш. Ти не си убиец.

- Но защо го правиш? Защо отказваш да се биеш?

- Това не е битка, която можем да спечелим...

- Но е по-добре да се бием, отколкото просто да умрем.

- Не - каза тя. - Ти няма да умреш, Люк.

Увереността ѝ, това смъртно спокойствие, го уплаши дори повече.

- Какво правиш, Мели? Какво правиш? Дай ми ключовете, моля те, дай ми...

През думкането на сърцето си той чу нов звук: постоянно неуловимо „хъш-хъш-хъш“ - звукът, който стотици змии можеха да издадат по пясък. Очите му се извиха към хълма. Първата вълна Чъкита тъкмо се изсипваше надолу. Някои носеха палки или бухалки, а слънцето проблясваше от мачетета. Повечето обаче нямаха никакви оръжия. „Само зъби и ръце.“ Можеше да види също така картинката: Чъкитата се спускат и разкъсват малки деца на парчета, изскубвайки ръце и крака толкова лесно, сякаш са крилца и кълки на нежни пиленца.

Нещо се замъгли отляво - тих устрем, когато Мели се изправи бързо от снега. Стреснат, Лкж нададе несполучлив вик:

- Мел...

Нямаше спомен да е натискал спусъка. Най-вероятно беше просто трепване. Магнумът ритна. Изстрелът беше като гръмотевица. Откатът разтресе китките му. Дори на следобедното слънце пламъкът беше много ярък.

И пропусна. Разбира се, че ще пропусне. Пистолетът беше твърде голям, а той не беше подготвен. В следващата секунда юмрукът на Мели се заби в стомаха му. Задушавайки се, той се преви надве, а пистолетът се изплъзна от ръцете му.

- Имаш късмет, че мозъкът ти е още в черепа. - Мели прибра в кобура магнума. - Не опитвай това отново, Люк!

- Ме-Мели... - дъхът му изхриптя. - За-защо си...

Откъм кучетата се надигна ожесточена врява. Спринтирайки нагоре, трите останали животни се стрелнаха покрай Колин и стъпкания лабрадор. На върха на копието беше бързо и слабо бордър коли на име Тес. Ужасен, Люк гледаше как тя скочи към момиче с руса коса... и бухалка. Чъкито удари силно и бързо. Съмняваше се, че горкото куче изобщо го видя. Трябваше да са на разстояние поне колкото три футболни игрища, но той все пак чу тупва- нето, когато бухалката удари, докато Тес беше още във въздуха. Струя кръв шурна право нагоре в стряскаща удивителна и главата на животното се пръсна.

При това другите кучета се разделиха. Едното, клепоух питбул в червено и бяло, се стрелна наляво и после изквича, когато едно Чъки го посече с мачете с двурьчен замах. Третото, четвъртит и як елкхунд, разбра посланието. Извивайки се насред крачка, той се хвърли надолу по хълма, профуча покрай обора и заграждението и се отправи на север към пътя и отвъд него - към прикритието на гората. Това куче винаги беше правило впечатление на Люк като доста умно.

Люк погледна отвъд напредващите Чъкита. От тази наблюдателна точка можеше да види много по-ясно отпреди мъжете на коне... и един в центъра: целият в черно, яхнал бляскав кон с цвят на гарваново крило.

- Не - каза той смазано. Щраканията, които беше чул, експлозията, а сега това... - Не, не, не. Какво си направила, Мели? Какво си направила?

- Каквото трябваше да бъде направено - каза Мели, - за да поемем пътя към Рул.

97

- Къде е Пени? - Питър хвърли див поглед около сала. - Къде е тя, къде е...

- Аз... Аз... - Крис трепереше. Ледена вода се стичаше от косата му надолу по врата. Беше толкова вкочанен от студ, че не усещаше краката си. Погледна наляво и някак не беше изненадан да намери Джес, царствена като кралица, с нейните очи като черни огледала и коса като на Медуза.

- Какво е това? - попита я той. - Защо съм тук? Това не е мой кошмар. Дори не е мой спомен, а на Питър и Саймън...

- Трябва да се върна. - Питър разкъса спасителната си жилетка. Отдолу носеше чифт бели камуфлажни панталони, но имаше нещо странно около врата му: широк черен... нашийник? - Пени е още на лодката, тя е още... - Той дръпна подводен фенер от колана си и се хвърли във водата.

- Иди с него! - каза Джес. - Там долу е тъмно и студено. Дори с фенера ще изгуби пътя си.

- Не. - Крис се сви. Ръцете му бяха вкаменени, а кожата настръхнала. - И не ме докосвай отново! Това не е мой кошмар. Негов е.

- Също и на Саймън.

- Тогава нека си го запазят! Имам мои собствени проблеми. Моля те, Джес! - Той затвори очи, но все още чуваше виковете на чайките отгоре и плясъка на водата по гумата. - Казах на Ели истината за Алекс. На път съм към Рул. Ако съм прав, Лена ни следва. Така че Хана и Исак са в безопасност поне от нея. Какво още искаш от мен? Кога ще бъде достатъчно?

- Истината идва от вода и кръв - каза Джес. - Ако наистина си загрижен за Питър, тогава това е единственият начин, Крис.

- Какво значи това, Джес? - Той задържа очите си здраво стиснати. Не можеше да понесе да види как изглеждаше в тези черни огледала: изкривен и странен, приличаше на себе си, но беше и нещо чуждо. Как се случваше това? Защо? - Питър жив ли е? Това ли е?

- Искаш ли да е жив?

- Боже, да!

- Тогава го последвай в мрака му, Крис! - Той усети ръцете ѝ на гърба си. - Но не забравяй да сдържиш дъха си!

- Това е сън, Джес. - Отваряйки очи, той се взря в близнака си във водата. - Не можеш да умреш в сънищата си.

- Това е кошмар на Питър и не мисля, че искаш да правиш опити - каза тя и го бутна.

Водата беше толкова студена, че беше като огън. Крис потъна, все едно тежки вериги го дръпнаха надолу. Под него се виждаше слабият лъч от фенера на Питър и потъваща изкормена лодка. По-голямата част от кърмата я нямаше, мостикът беше развалина, дупката, която огънят беше пробил, зееше като рана. Вече нямаше избор. Беше се поддал. Дробовете му се напрегнаха, налягането се увеличаваше и отвътре, и отвън. Водата беше толкова мазна, че се боеше да погледне настрани от Питър и лодката. Когато приближи, видя лъчът на Питър да извива. По някакво чудо кърмата над машинното отделение беше непокътната. Използвайки метална стълба за водач, Питър се мушна през един квадратен капак.

Крис го последва. Вътре в разбитата лодка пенещата се вода беше дори още пo-черна, накьдрена с нещо, което приличаше на пушек. Когато се измъкна в много малък въздушен клин, в който се чуваха само писъци, той осъзна, че това, което гледаше и през което плуваше, беше кръв.

- Успокойте се! Трябва да се успокоите! - Питър крещеше. И двете момичета бяха хванали една тръба. Крис нямаше проблем да разпознае Пени, тя имаше челюстта и очите на брат си. Другото момиче, което изглеждаше доста по-възрастно, беше не по-малко уплашено. Кръв шуртеше от голяма рана в черепа ѝ. - Просто ме последвай, Пени! - каза Питър. - Всички ще се измъкнем, обещавам.

- Не мога. - Устните на Пени бяха разтегнати в ужасена гримаса. - Не мога да сдържа дъха си толкова дълго. Ще се удавя, ще умра!

- Пени! - Питър се опитваше да откопчи ръцете на сестра си. - Пусни!

- Не мога! - Пени започна да се мята и да удря. - Не искат да утра, не искам да...

- Помогнете ми! - Другото момиче беше бледо като мрамор, кръвта ѝ беше почти черна на светлината на фенера на Питър. Водата беше заляла брадичката ѝ. - Не мога да плувам, не мога...

- Не можем да вземем и двете едновременно. - Очите на Питър блестяха от паника и сълзи. - Ще сме нужни и двамата, за да се справим с Пени, а не можем...

- Н-не! - Една ръка се изплъзна и момичето замаха. Въздушният джоб се беше свил до петнайсет сантиметра. - Не, не ме оставяйте сама! Н-недейте...

- Дръж се! - Поемайки дъх, Крис върна ръцете ѝ обратно на тръбата. Въздушният джоб се свиваше много бързо и той замръзваше, уморяваше се. Беше ужасно наясно, че колкото по-дълго стояха, толкова по-дълбоко потъваше лодката. И така едва щяха да успеят. - Изобщо ли не можеш да плуваш?

- Н-не - простена момичето. - Не...

- Трябва да тръгвате. - Питър беше успял да охлаби една от ръцете на Пени, но другата стискаше толкова ожесточено тръбата, че той не можеше да я държи и да я освободи. - Помогни ми!

- Не! - проплака момичето. - Чакайте!

Но Крис вече обвиваше двете си ръце около китката на Пени, дръпна с всичка сила, борейки се с ужаса ѝ, ръцете ѝ се освободиха и той изкрещя:

- Питър! Върви сега, тръгвай сега!

- Пени! - Питър сграбчи лицето на все още пищящото момиче. - Пени, задръж дъха си, спри да пищиш, задръж...

- Не! - изписка другото момиче. - Не, не ме оставяйте тук, не...

- Хайде! - извика Питър.

Тримата се потопиха под водата, оттласнаха се от машинното отделение и загребаха през капака. Пени все още се мяташе, брат ѝ държеше едната ѝ ръка, Крис другата. Фенерът на Питър сочеше нагоре, но Крис вече не беше сигурен дали това е наистина вярната посока. Можеше да чуе Пени: бълбукането от дъха ѝ и едно тънко „ммм-ммм-ммм“.

„Спри да крещиш, спри да крещиш!“ Притискайки ръка върху носа и устата ѝ, Крис се оттласна силно. Твърде далеч отгоре слабият блясък на далечно небе се простираше над водата, но въздухът му беше почти свършил, дробовете му горяха. „Сгреших. Ще умра тук долу, в мрака. Ще се удавя в кошмара на Питър...“

- Не! - каза Питър и тъй като това беше сън, изведнъж се озоваха отново на подскачащия сал един до друг. Без Пени. Без Джес. Без разбитата лодка, разбира се - тя се беше изгубила в мрака, както и момичето. - Не можеш да останеш тук, Крис. - Питър се взираше през безкрайната черна вода. - Няма да ти позволя.

- М-мъртъв ли с-си? - Трепереше толкова силно, че устата отказваше да му служи.

- Отчасти.

- К-какво значи т-това?

- Аз самият не съм сигурен. - С все още обърнато лице Питър поклати глава. - Мисля, че част от мен умря точно тук. Наистина трябва да тръгваш, Крие. Не знам колко дълго ще е безопасно да останеш.

- Н-няма да те оставя, Питър. Нека ти п-помогна!

- Не мисля, че можеш. - И тогава Питър се обърна. Очите му вече не бяха сини, а червени, каквато беше кръвта на удавеното момиче на светлината на фенера. - Още ли ме обичаш, Крис? - попита Питър. А после: - Полека! Внимавай да не стреляш...

- Ъх! - Крис се стресна и се събуди, ръката му се протягаше за пушката, преди още да се е изправил напълно.

- Хей, внимавай! - Ели подскочи, а нарьчът дърва в ръцете ѝ изтрополи на земята.

Джейдън подскочи и седна, като едновременно се опита да се измъкне от спалния чувал и да освободи ръката, с която стреляше.

- Какво? - каза диво Джейдън. - Какво?

- Нищо - отвърна Крис, усещайки как внезапното напрежение се оттича. Когато бяха взели решение да спрат преди няколко часа, източният хоризонт беше едва сребристо петно. Сега яркото слънце пробиваше през дърветата. Той разтърка лице с ръцете си. - Съжалявам! Сънувах лош сън и...

- Имаш много лоши сънища - каза Ели рязко. Тя потупа кучето по задницата и започна да събира пръснатите клони и вейки. - Мислех, че можем да пием чай, преди да тръгнем.

- Чакай! - Крис опита да се изправи. - Нека ти помогна!

- Мога да го направя. - Ели дръпна един клон извън достъпа му. - Добре съм.

- Добре. Да. - Когато Ели не отговори, той погледна към Джейдън. - Съжалявам за това.

- Тя е права. Наистина имаш много лоши сънища. - Прозявайки се, Джейдън изрита спалния чувал, изправи се и грабна раницата си. - Боже, знаех си, че има причина бог да е измислил леглото... Не, съжалявам! - Той вдигна ръка. - Не казах това. Не ми казвай, че не си ме молил да дойда!

- Но не съм - каза Крис.

- Защото ще ти кажа да си го натъпчеш... - започна Джейдън.

- Където слънцето не огрява - довърши Ели, все още без да се усмихва, въпреки че Мина се ухили.

- Да. - Обръщайки се, Джейдън се запрепъва към гората. - Сега се връщам.

Крис гледаше как Ели първо начупи големите вейки на по-малки, а после извади ножа си и започна внимателно да бели кората.

- Добра си в това.

- Алекс ме научи - каза Ели, очите ѝ бяха приковани в задачата. Откакто бяха тръгнали, малкото момиче говореше с него само при необходимост. Не беше я притискал. Бе достатъчно зашеметен, че тя и Джейдън бяха настояли да дойдат, въпреки че Джейдън беше разумен, той почти разбра и се съгласи с него: „Не си само ти. Познавах Лена преди теб и не знам дали мога да остана с Хана сега“. Ели, от друга страна, просто беше отказала да отстъпи: „Изборът е мой“. Без друго обяснение. При това Хана беше готова да плюе огън. Но какво можеха да кажат тя или Крис? - Колко дни остават до Рул? - попита момиченцето.

- Ако продължим да бързаме? Два. Не повече от три, особено ако времето се задържи.

- Ще я убиеш ли?

Той знаеше за кого пита.

- Ако я видя. Това беше идеята за тръгването.

- Не знам дали би могъл. Да застреляш Лена, имам предвид. Тя все още изглежда... различна.

- Защо го казваш?

- Защото бях наистина близо на два пъти и добре огледах лицето ѝ. Нали знаеш как човекоядците имат изгладнял поглед? Сякаш умират от глад, а ти си хотдог? Тя не беше през цялото време така. Очите ѝ изглеждаха... - Той видя как Ели търсеше точната дума. - Съжаляват! Като баща ми, когато се върна от Ирак. Това беше неговата работа. Той нямаше избор. Мисля, че Лена е в същото положение. Тя е заседнала.

- Ако не може да се спре, няма значение. Не е същото като да е болна и да можем да изчакаме да се оправи. Не знаем дали това изобщо ще стане някога. Няма да е редно да я оставим и тя да продължи да наранява... да убива други хора. - Или да бъде нещастна, въпреки че това беше пожелателно мислене. Онази Лена, която беше видял, беше дива и никога не идваше в сънищата му като нещо друго.

„Но какво е Питър?“

- Ами ако може? - попита Ели. - Да се спре?

- Това е експеримент, който не можем да проведем, Ели.

- Добре. - Лицето на малкото момиче се затвори. Ели бръкна в джоба на парката си, извади малка пластмасова кутия и развинти капачката. Съдържанието, лепкаво и гъсто, вонеше на терпентин.

Това беше най-дългият разговор, който беше провела с него от дни. Надявайки се тя да продължи, Крис попита:

- Алекс ли те научи и на това?

- Да. Намерих добро дърво недалеч. - Тя използва клечка, за да измъкне борова смола с размера на монета. - Не се опитвай да се правиш на мил! Не говоря с теб.

- Добре. - Изправяйки се, той раздвижи схванатите си крака. - Колко дълго спа?

- Достатъчно. - Тя застърга с кремък над купчина кедров мъх и борови иглички. Изскочи дъжд от искри. Оградила с ръце огнивото, Ели започна да духа, докато не разцъфна едно жълто цвете, после пъхна пакета под хлабаво наредени вейки. - Питър нещо като най-добър приятел ли ти е?

- Да. - Имаше нещо хипнотично в това да гледа как се разстила огънят. - Най-добрият приятел, който някога съм имал.

- Отдавна ли го познаваш?

- Не, но имам такова чувство.

- Тревожиш ли се, че е мъртъв?

Беше странен въпрос.

- Защо питаш?

Все още без да гледа в него, тя повдигна рамо.

- Защото не мисля, че си сигурен. Попита го току-що, докато спеше.

- Беше сън.

- Може би. Но когато беше болен, седях при теб понякога. Ти говореше с Питър много, но беше много уплашен от него тогава. Сега си... - Тя направи пауза. - Тъжен.

- О! - Внезапно очите го засърбяха. - Предполагам, че съм.

- Още ли си му ядосан? - Преди той да успее да ѝ отговори, тя обърна пълните си със сълзи очи към него. - Защото последния път, когато тате отиде в Ирак, бях ядосана, а той се върна в кутия. Бях бясна на дядо Джак и тогава той умря. Последната сутрин, когато видях Том и Алекс, също им се бях ядосала. Сдобрихме се, но... - Една сълза се търкулна надолу по бузата.

- Ти не си причината това да се случи - каза той, част от него си представяше, че ако злите мисли можеха да убиват, баща му щеше да се е тръшнал пет години преди Нощта на чука. От друга страна, не можеше да го е желал толкова силно, защото излъга заради копелето, когато стана напечено. - Беше ли ядосана на Илай? - Когато тя поклати глава, той каза: - Виждаш ли?

- Но ме е страх. - Долната ѝ устна потрепери. - Още съм ти ядосана. Разбирам защо... но повече не ме лъжи, Крис! Твърде много боли, а не искам и ти да умреш.

Правилното нещо беше да я прегърне или да я докосне. Но той не искаше да направи грешка.

- Няма да умра - каза, въпреки че не трябваше да дава обещания, които не можеше да спази. - Просто искам да се опитам да постъпя правилно. Не съм се захванал с това, за да ме убият.

- Какво облекчение! - каза Джейдън, стъпвайки тежко откъм гората. Той изгледа Ели, която потискаше смеха си. - Какво? Какво казах? - Но устата му се беше разтегнала в усмивка. - О-о-о! - Той придърпа Ели, за да потърка с кокалчетата на ръката си главата ѝ. - Помисли си, че имам предвид онова...

- Не-е-е - изписка Ели, разсмивайки се отново.

- Това обаче е чудесен въпрос. - Джейдън разроши главата на Ели за последно. - Лена или не, какъв е планът за игра, след като стигнем в Рул? Има ли хора там, на които можеш да вярваш?

- Неколцина. - Крис приклекна над малко парче чист сняг и нарисува X. - Ако Рул е в центъра на часовник, ние идваме оттук. - Той мушна с пръст на десет часа. - Имаме два избора. Или да извием по часовника до болницата тук - той очерта арка до два часа, - или да продължим по този път и да стигнем до югозападния ъгъл тук. - Кръстче на седем часа.

- Кое е по-бързо? - попита Ели.

- Шест по единия, половин дузина по другия. Можем да се доверим на Кинкейд, доктора, мисля. И на някои момичета, които познавам, те живееха с Алекс. Сара и Тори. Грег и Пру от моята група са добри момчета, но са чак от другата страна на града. - Той посочи на четири часа. - Единствената уловка е къщата на Джес, където беше Алекс. Не е далеч от Зоната.

- Където са човекоядците. - Когато Крис кимна, Ели продължи: - Не може ли да отидем право там и накрая да се озовем там, където е живяла Алекс?

- Е, има повече къщи и хора, но... да, ако сме внимателни.

- Явно тези момичета са първата ни спирка. - Джейдън отиде до коня си, отвори дисагите и извади лагерна тенджера и три емайлирани чаши, както и пакет чай и друг със сушена риба. - Тогава какво?

- Не знам. Нямаше ме два месеца - каза Крис, докато Джейдън внимателно загребваше шепи чист сняг в тенджерата. - Сега е средата на март. Много неща може да са станали. - И като се имаха предвид сънищата му, беше готов да се обзаложи, че е така.

- Добре. - Джейдън закрепи тенджерата над пламъците и раздаде чашите. - Значи отиваме при Сара и Тори и какво? Правиш като Мойсей - „Пуснете хората ми!“ - или просто ще пребиваме всеки?

- Честно, не съм мислил толкова далеч. Предполагам, че ще свърша в затворническата къща.

- Няма да позволим това да стане - каза Ели бързо.

Джейдън само напълни цедката с листата за чай.

- Колко вероятно е това?

- Ще излъжа, ако кажа, че не е силно вероятно. Това, на което се надявам, е Съветът да ме послуша. Не мога да повярвам, че просто ще ме застрелят - излъга той.

- Няма - каза Ели, взимайки си парче риба.

- Нима? - Джейдън вдигна двете вежди. - А ти знаеш това, защото?...

- Защото - каза тя, дъвчейки риба с цвета на стари мокасини - ще трябва да стрелят първо през мен.

Крис и Джейдън се спогледаха, а после Крис каза:

- Я повтори!

- Аз ти спасих живота, Крис, така че съм отговорна за теб от сега нататък.

- Мисля, че е точно обратното - каза Джейдън. - Той ти е задължен.

- Да, но после ме спаси от езерото.

- Значи сме квит - каза Крис. - Няма да ти позволя да направиш нищо глупаво, Ели.

- Твърде късно. Аз съм тук - каза тя. - Сериозно, момчета, мислите ли, че ще застрелят едно сладко хлапе и малкото му кученце Тото?

- Аз... - започна Крис, после стисна уста. С Джейдън си размениха по още един дълъг поглед, а след това и двамата започнаха да се смеят.

- Видяхте ли? - каза Ели, като изглеждаше много доволна. Предложи на Крис плика. - Риба?

98

Между картите на Джес и умалено копие на разположението на селото, Зоната, патрулите и пътищата за достъп, които Уелър нарисува някога, Том щеше да намери каквото търсеше достатъчно лесно. Колкото до езерото, гарваните сочеха пътя, като скицираха лениви кръгове над гората югозападно от Рул. След като вече беше март и дневните температури се качваха над нулата през повечето дни, слабата миризма също помагаше. Както и конят му, който спря на около километър от града и отказа да помръдне нататък. Това беше добре. Пеша той имаше по-добър шанс да се вмъкне незабелязан. Затова разтовари екипировката си, после разпрегна коня и го шляпна здраво, за да го прати по пътя му.

„Ако не знаеше - помисли си Том, - можеше почти да си представиш, че си попаднал в някаква история на ужасите, където се молиш на местни богове, като правиш случайни жертвоприношения.“ Но той знаеше. Историята на Рул беше написана с произволно разпръснати потъмнели кокали, белязана от зъби и ножове, с останки от дрехи и захвърлени раници, с побеляла мърша на перука - толкова оръфана, че не беше останало нищо освен разпрана дантела и няколко кичура твърде червена коса.

Това, което го тревожеше повече обаче, беше една развалена пирамида от гниещи човешки глави, която лежеше в края на нещо като пътека за шествия. Тя беше маркирана от останките на животни, натрупани върху изтъняващия сняг под нежно люшкащи се ребра, които все още висяха на въже. По формата на черепите и зъбите им Том реши, че са били на вълци. Цялата сцена беше ритуална и странно му напомняше за вещицата Блеър⁷¹. Той се зачуди дали това място е било на вълчето племе - онези Чъкита, които Синди беше видяла с Алекс. Ако беше вярно, Том стоеше близо или на същото място, където някога беше стояла Алекс. Не знаеше дали това беше поличба и дали е на добро, или не.

„Което и да е, никакви Чъкита не са били тук от известно време.“ Том погледа гарваните, играещи на дама върху тази бъркотия от човешки черепи и разкачени долни челюсти. Само най-слаби останки от кожа и изсушени мускули висяха от костта. Нещо се беше случило с тази пирамида. Черепите не бяха просто паднали на снега, а бяха избутани, някои на няколко стъпки. Един от тях лежеше далеч вдясно. От позицията, в която се намираше, Том можеше да си представи, че някой се беше опитал да хвърли черепа като камък. Наблизо имаше две парцаливи, оцапани с кръв парчета плат - част от парка и бархетна риза. Откъснати в бой, може би, но краищата не бяха толкова разръфани, колкото можеше да очаква да бъдат, ако бяха разпорени. Вероятно бяха срязани с остър нож.

Но къде беше потопът от Чъкита, които се предполагаше, че са връхлетели Рул? През последните четири дни Том беше видял едва две, и то от разстояние... и двата пъти в следобедно време, което беше също много лоша новина.

Той спря да диша и се ослуша. Стоеше напълно неподвижно. От толкова близо трябваше да чуе нещо: удар на брадва, далечно тракане на каруци или коне. Вероятно дори случаен глас. В мъртвата тишина наХиндукуш⁸² някога беше патрулирал и беше доловил откъслеци от вечерни молитви на три километра от село Пащун, което никога не беше виждал. Но тук? Нямаше нищо.

„Къде са всички?“ Беше сигурен, че не е закъснял. С всички тези мъже и техните фургони и коне - а сега и с децата - трябваше да е изпреварил Мели и онзи стар командир в черно. Може би с не повече от половин ден, но дори няколко часа бяха по-добре от нищо.

„Има нещо много сбъркано тук. - Леко движение вдясно и погледът му се спусна навреме, за да види малка полева мишка, която се измъкваше от празната очна кухина на онзи самотен череп. Животното замръзна, само мустаците му трепнаха, преди да се извърне и да избяга. - Има нещо гнило в Дания⁹³, Йорик.“

Време беше да разбере какво. Том се надяваше, че е дошъл навреме, за да спаси децата.

Сигурно е бил стар живачен ключ от термостат, свързан с батерия. Преместваш боклука, смущаваш ключа, оловото дава искра и „бум“. Лесна бомба.

В една секунда той крещеше по Уелър и тичаше към църквата, в следващата му беше много студено и беше сгърчен на една страна, което си беше късмет, защото в устата му имаше вкус на стара мед, а кръвта засъхваше под носа му и около врата. Ако беше паднал по гръб, можеше да се е задушил до смърт. Усещаше гърдите си, сякаш някой беше пуснал скала върху него. Ушите го боляха и свистяха, което беше признак, че все още има тъпанчета, с които да чува. В началото беше помислил, че звукът е само от взривната вълна, но после, когато се претърколи по гръб, дишайки тежко от болката, видя кълба черен пушек, които се биеха по синьото небе, и осъзна, че това, което беше чул, беше заглушеното пукане на огън, който още не се е разгорял.

Да седне, беше упражнение, което се превърна в бавно мъчение. Всичко го болеше. Вече не кашляше от червеното нещо, така че дробовете му май бяха добре. Един взрив би могъл да убие по много различни начини. Някои (като например да бъдеш изпарен или набучен от шрапнели, или да ти изтече кръвта, защото кракът ти го няма) бяха много по-бързи от други. Ако имаш късмета да си твърде близо до взривната вълна, кухите органи - дробове, сърце и черва - можеха да се пръснат понякога бързо, понякога бавно. Когато най-накрая се изправи, се подпря на лакти и се концентрира върху това да движи въздуха навътре и навън от болезнените си дробове. Той разгледа това, което беше останало от сградата... и осъзна точно какъв късмет беше имал.

Църквата приличаше на нещо, излязло от туристическа брошура, която рекламираше обиколка на руини на замък. Кулата се беше сринала в ореол от камък и натрошено дърво. Осакатени месингови камбани и пръски разбито цветно стъкло блестяха в снега. Взривът беше достатъчно мощен, за да запрати най-малките камбани към края на гората, там, където се намираше паркингът на църквата. Короните на няколко близки дървета, предимно стари вечнозелени, бяха прекършени, докато други - по-тънки широколистни - бяха прекатурени от ударната вълна. Три стени все още стояха, но останалото от църквата беше изтърбушена коруба, заобиколена от взривени седалки и от пърхащи останки от парцаливи книги с химни.

Той трябваше да е мъртъв. Бяха вързали животните на около двеста метра. Беше решил, че е покрил половината от това разстояние, преди да пусне поводите и да се затича към църквата. Така че плюс още петдесет метра преди експлозията? И в двата случая беше прекалено близо. Това, че беше отхвърлен толкова далеч назад, че беше изпаднал в безсъзнание и че от носа и от ушите му беше потекла кръв, го доказваше. Ако експлозията беше станала, да речем, в град или на тясна улица, сврьхналягането от взрива щеше да спука сърцето му и да пръсне дробовете му на парчета. Това, което му беше спасило задника, беше, че църквата стоеше сама, без близки сгради или дори дървета, които да хванат и да усилят ударната вълна.

Той беше жив благодарение на сляп късмет и това беше всичко.

По някакво чудо все още имаше оръжията си: узито на ремъка, бравото на Джед, прибрано в калъфа на гърба му, и глока - глока на Алекс, както мислеше за него, в кобура на кръста. Имаше и допълнителни амуниции, прибрани в жилетката му, което също беше късмет, защото конете се бяха пръснали. От следите им беше разбрал, че поне единият не се беше отправил обратно към лагера. И точно той, както се надяваше, щеше да бъде неговият транспорт, но да го проследява сега, щеше да бъде грешка. Вместо това Том беше разритал снега, за да скрие кръвта си, после бе съблякъл жилетката и я беше използвал, за да разчисти мястото, където беше лежал, и обърканите следи, които беше направил, когато беше тръгнал към дърветата.

Те дойдоха няколко часа по-късно. По това време Том вече се беше преместил по посока на вятъра дълбоко в гората, скривайки се високо в короната на гъст як кедър. Бяха трима и той разпозна всички тях. Четвъртитата компактна рамка на Мели беше лесна. С бялата коса, от- рязана късо и стегнато, и с черната униформа, с начина, по който се държеше, Том беше решил, че старецът беше свикнал да командва.

„Боже мой, познавам те! - Умът му се беше върнал към битката с онова момиче с кръвясалите очи на снега. - Ти си един от хората, които видях да гледат от гората.“ Третият беше хлапе, момче в бял камуфлаж. Главата му беше вирната, сякаш изпробваше въздуха. Търсеше него. Том беше твърде далеч, за да види очите на момчето, но знаеше, че са оцветени в същото побъркано червено като на Чъкито, с което се беше бил до смърт. Предвид мъжа в черно това трябва да беше същото момче, което беше забелязал в дърветата преди две седмици.

Но сега това хлапе яздеше кон. „И работи с хора. - Кожата на Том се ороси с нова пот. - Как е възможно това?“ Беше гледал как тримата правеха бавни кръгове около църквата в разширяваща се спирала. „Търсят следи, опитват се да разберат дали някой се е измъкнал.“ Старците бяха навели глави над снега, но хлапето бе държало главата си вирната като хрътка. Узито беше заглушено, заредено и готово да стреля и той беше плъзнал пръст към предпазителя. „Да ги убия сега? Няма начин някой да чуе изстрелите.“ Но той не беше снайперист и можеше да пропусне. Още по-лошо - беше сам, а можеше да се обзаложи, че старият командир имаше приличен брой мъже. Ако се опиташе да спаси децата сам, вероятно щеше да свърши мъртъв.

„Изчакай по-добър момент! Измисли план!“

С разтуптяно сърце бе гледал как те продължават претърсването, докато останките не свършиха. Мели и командирът се бяха посъветвали за нещо, Чъкито само беше сканирало, обръщайки носа си бавно на триста и шейсет градуса. А после си бяха тръгнали, връщайки се в лагера по пътя, от който бяха дошли.

През останалата част от този ден и през нощта Том беше останал буден, използвайки ремъци, за да се закрепи, в случай че задремеше. Оранжевото на огъня накрая беше намаляло. Останалата светлина се плискаше сива и мъждива от нарастващата луна. Съскането в ушите му беше намаляло достатъчно, за да чува умиращото пращене на пламъците и в някакъв момент дрънченето на железа, което беше накарало пулса му да се ускори, докато не беше размислил, че нямаше логика някой да тръгне на езда сам, и то посред нощ. Това вероятно беше или неговият кон, или този на Уельр. Беше размислил няколко секунди, после беше решил, че е много по-добре с превоз, отколкото без. Затова беше повикал коня възможно най-тихо, примамвайки го към дърветата и трепвайки при всяко пукване и чупене на храст или къпинак. На лунната светлина беше видял, че конят се приближава към дървото, на което се беше скрил, а после беше спрял.

Това беше единственото добро в иначе много дългата и ужасна нощ. Все още го болеше, сакатият му десен крак се оплакваше, а вече беше гладен и жаден. Беше загребал сняг от близките клони и го беше оставил да се стопи в устата му, за да облекчи жаждата. Дори беше успял да дремне на пресекулки.

Най-много се тревожеше за децата и за следващия си ход. Не вярваше, че Мели би ги убила. Просто не се връзваше. Вярно, онзи командир имаше Чъкита. На тях им трябваше храна. Но защо да хабят децата? Имаше повече от достатъчно старци наоколо, за да бъдат Чъкитата щастливи за известно време.

В главата му непрестанно се връщаше онова момче. Старият командир, изглежда, някак си се занимаваше с Чъкитата. Но как? „И защо му трябват моите деца?“ Трябваше да има причина Мели да събира деца за приятеля си в черно. Том подозираше, че тя и командирът искаха децата на Рул по същата причина.

Каквато и да беше тя.

Освен двете мъртви кучета, едно по-голямо кърваво петно, което изглеждаше сякаш можеше да е било човек, и един кон без ездач, който нервно обикаляше около конюшнята, чифликът беше безлюден. Поилката за конете беше преместена и купчината принадлежности за експлозиви я нямаше. На това беше разчитал. Първи принцип: цялата война се основава на измама.

Всички палатки бяха съборени и отнесени, освен неговата, вдигната отделно и близо до дърветата. Беше се взирал дълго време - първо иззад заграждението и върху коня си, а после на крака, докато обхождаше внимателно периметъра и мислеше: „Заблуди ме веднъж...“. Можеше да се обзаложи, че Фин съшо бе чел Сун Дзъ.

Отне му известно време. Снегът беше отъпкан: дълбоко нашарен от конски подкови, ботуши и - за негова изненада - прорезите от поне седем или осем фургона. Но най-накрая беше забелязал това, което не беше на мястото си - тънка къдрица шнур на детонатор, намотана около колче и халка на палатката му. Когато го беше проследил, бе стигнал до ключ, закачен за предния цип. Взирайки се през един шев, бе видял половин блок пластичен експлозив с детонатор М28 от виетнамската ера, забоден в единия край, прикрепен към централния кол на палатката. Ключът предполагаше той да използва повече сила на ципа. Едно бързо дръпване щеше да включи възпламенителя, а после „бум“.

„Не е добре. - Той сряза шнура с кабара, после развали останалата част от бомбата. - Явно мислят, че един от нас или и двамата сме се измъкнали, а може би са предпазливи.“ И в двата случая беше лошо и означаваше, че трябва да бъде двойно по-внимателен, когато претърсва останалата част от чифлика.

В никой от оборите не беше заложена бомба. Огледа внимателно бараката за инструменти, изучавайки покрива и мястото, където стените срещаха цимента, а после снега. Нищо. След като вече бе взел екипировката и бинокъла си, се беше взрял през единия прозорец. Голи магарета, празни рафтове. Внимателно беше вързал единия край на въже за бравата и го беше опънал назад. После беше метнал другия край около рога на седлото, беше се метнал на коня и се бе хвърлил във внезапен галоп. Стреснат, конят се бе стрелнал, а вратата се беше изтръгнала от пантите. Но нищо не беше изгърмяло.

Освен половин ролка магнезиева лента и бутилка с алуминиева прах, която се беше изтърколила под едно магаре, бараката за инструменти беше черупка от метал и цимент. Прибра в джоба си откритото и тръгна към цистерната. Капакът още беше на място, но парен каша духа. След като се увери, че не е пипан, той издърпа тежкия цимент на една страна и се взря вътре. Изпухтя от облекчение. Все още закачено за железен болт на долната страна на капака, черното въже беше опънато точно както го беше оставил. Пресегна се и издърпа тежкия пакет, в който беше скътал лъвския дял от материалите за приготвяне на бомби.

Държеше го там, под носа на Мели, през цялото време.

Необходимо е време една къща да се почисти от потенциални капани. Всички стаи бяха чисти и празни освен тази на Уелър. „Интересно.“ С двете ръце на узито Том огледа бавно. С опънатите си болнични ъгли рафтовете на Уелър можеха да минат всяка проверка на фелдфе- бел. От няколкото дрехи за смяна от дебел вълнен плат до нацепения кожен несесер всичко беше подредено. „Защо да не изпразнят стаята или да не заредят бомба-капан? - Две причини: или съдържанието нямаше стойност... - Или ако по някаква малка вероятност Уелър беше оцелял, така му казват да го духа.“

Всеки войник носи неща за спомен и талисмани, обикновено по себе си или в жилетката: писма, снимки, Библии, броеници, медальони. Неговите собствени – медал „Свети Георги“ от прабаба му и снимка на малките му сестри - бяха натъпкани в подобно чекмедже у дома заедно с личните му военни знаци и с толкова много прах. Плочките, които сега носеше, бяха на Джед. Доколкото знаеше, Уельр нямаше такива, но беше стар войник, а навиците умират трудно.

Бяха в несесера - първото място, на което Том погледна, - защитени в найлонов плик с цип. Изрезка от вестник и стара полароидна снимка. На изрезката от преди почти три години пишеше:

ЖЕРТВАТА ОТ ХЮТЬН ЗАПОМНЕНА КАТО „РЕШИТЕЛНА“ И „ДОБРА ПРИЯТЕЛКА“

Приятели наАманда Л. Педерсьн си спомнят една жизнена, щедра и трудолюбива млада жена, готова да предложи помощ и решена да се върне в училище и да завърши колеж.

„Напълно опустошена - така Клер Мейсън описва реакцията си на новината 3а изчезването на Педерсьн след странен инцидент с лодка в Горното езеро. - Дори не мога да си представя какво е правила там с група колежани. Тя не можеше да плува, а представяте ли си горките и родители? Как така никога няма да получат тялото? Това е просто ужасно!”

Лодката, на която Педерсьн е била пътник, е потънала във все още ледените води на Горното езеро, след като избухнал пожар в машинното отделение на съда. Няколкократните опити на спътниците и да освободят Педерсьн, заклещена под палубата, се провалили и съдът потънал, преди хеликоптерът на Брегова охрана да пристигне на мястото. Опитите за изваждане били прекратени заради лошата видимост и дълбочината на езерото, която в тази област е повече от сто и петдесет метра според докладите. Не са били планирани други опити за търсене на изчезналата лодка или на жителката на Хютън.

„Аманда беше най-милото момиче - казва Джак Лапарма, близък приятел. - Беше преживяла трудни времена, но беше напълно решена, готова да продължи напред.“

Педерсьн е харесвала снегомобили и е обичала да прекарва свободното си време със семейството и приятелите си.

Имената на спътниците на Педерсьн, както и на собственика на лодката, понастоящем остават неразкрити, докато не бъде завършено предварителното разследване и не бъде установена причината за пожара в двигателя. Поради загубата на лодката обаче и поради липсата на свидетелски показания източник, близък до разследването, предположи, че смъртта ще бъде класифицирана като нещастен случай. До момента не са предявени и не се очаква да бъдат повдигнати криминални обвинения.

Педерсьн има родители - Клер и Бенджамин, брат Тиодор, прародители - Рон и Естер Педерсьн от Хютън и Уилям и Розмари Уелър от Марениско.

Снимката, придружаваща статията, показваше внучката на Уелър по джинси и тениска, седяща върху масичка за пикник. На заден план имаше река, лодки и подвижен мост.

Полароидната фотография беше толкова стара, че цветовете бяха избелели. Призрачните образи на двама мъже позираха пред военна барака. Всеки държеше М-16. Двамата бяха с бойни камуфлажни униформи, но само Уелър, също толкова прошарен, колкото и сега, носеше три петлици на ръкава - на специалните сили, на рейнджърите и на въздушнодесантните сили - и цигара, затъкната зад едното ухо.

Мъжът, към когото Том насочи погледа си, стоеше отдясно на Уелър - строг и солиден, с гърди като бъчва и бедра като дънери. Черепът му беше много голям, а тъмната му коса беше подстригана късо и стегнато и изглеждаше като четина на метла.

На гърба с избледняло мастило: „Фин, 68-ма, Бен Че“. Името на града или селото не говореше нищо на Том. Той огледа бързо униформата на Фин, опитвайки се да разбере ранга му. Майор или подполковник. А това дали беше отличителен знак на медицински корпус? Помисли, че е възможно. Трите нашивки на Уелър го прабеха сержант. „Командирът и неговият сержант.“

Сега Том имаше две имена - Крис Прентис и Фин.

С кое чудовище да се захване първо... това беше въпросът.

Уелър беше отбелязал най-вероятните места, където Рул можеше да разположи стрелци с лъкове, но Том не забеляза никого и нито една стрела не дойде звънтяща от дърветата. И макар да беше щастлив, че не е свършил със стрела във врата или в гърба, Том започваше да подозира, че тук имаше нещо сериозно сбъркано. На третата пряка от гората вече беше сигурен.

Вратите на всички къщи бяха отворени. От нацепените каси и от комарниците, които висяха под странни ъгли, можеше да прецени, че е влизано насилствено. Всеки дом е бил нападнат, претърсен, а после - очите му се плъзнаха по капещ червен знак X, напръскан със спрей направо върху касата - отметнат в списъка. Нападения за храна и други запаси, това беше първото му предположение.

„Ами ако са търсели Чъкита?“ Ако децата и внуците на Рул и всички техни приятели се бяха върнали, минаването от врата на врата, за да ги заловят, имаше смисъл. И времето съвпадаше. Съдейки по снега в антретата, всичко се беше случило преди няколко седмици. Но не биха спрели дотук, нали? Нямаше график нямаше как да се каже кога щяха да се появят още деца. Затова трябваше да са оставили патрули и пазачи. И къде бяха всички?

Той направи бавен, предпазлив кръг. Дълги ледени висулки украсяваха стрехите и улуците на домовете с южно и западно изложение. Повечето от къщите, обърнати на север, бяха покрити с дебел сняг. Ако някой бе останал все още, трябваше да се топли. Подуши въздуха и усети лека миризма на пушек от изгоряло дърво, идващ от североизток, откъм центъра на града. Все още не чуваше нищо друго освен слабо свистене и лек бриз. Но хората биха пестили енергия, нямаше да се движат много.

Нещо голямо и оранжево внезапно се промъкна покрай ъгъла на двуетажна къща отляво. Стреснат, той изви узито, преди да разбере какво гледа. В мига, в който забеляза Том, котката замръзна с една лапа, вдигната над снега. Нещо космато висеше от челюстта ѝ. Гледаха се един друг за малко. Очевидно безразлична, котката притича по заснежените стъпала и се вмъкна през отворената предна врата.

Том свали оръжието. „Котка?“ В това нямаше смисъл. Разбиваш врати, търсиш запаси. При такова гладуване домашните любимци бяха допустима плячка. Имаше причина да не се посяга на кучетата - те усещаха Чъкитата. И конете бяха нужни. Но на никой не му трябваха...

Ако не се беше зазяпал след котката, никога нямаше да ги види. Изглежда, това, на което се беше закачило окото му, беше далечна маслиненозелена мъгла - парка - и бърз отблясък на слънце в далечните дървета отляво зад къщата.

На теория можеше да влезеш в Рул от много места. Тези две момчета, които вървяха косо през дърветата, трябва да бяха дошли от север. И двете носеха пушки и се движеха бавно и внимателно, главите им - наклонени към снега. Още не го бяха забелязали, но щяха.

Том се хвърли по стълбите и връхлетя в къщата след котката. Щом се озова вътре, забеляза две неща едновременно: отдавна изсъхнало кърваво петно на пода и смрад на разложено. Котката имаше добър запас от гниещи мишки някъде. Притича покрай тесен килер под стълбите отляво и влезе в кухнята, която беше в пълна бъркотия. Шкафовете стояха отворени, чекмеджета бяха издърпани и обърнати. Вратата на килера беше отворена едва-едва. Няколко дъски на пода бяха изкъртени в кухнята и в килера и тъмните правоъгълни цепнатини бяха достатъчни някой да падне в тях. Смрадта на разложено беше по-силна тук, както и миризмата на студена пръст от пространството под пода на къщата. Котката не се виждаше никъде.

Прескачайки една дупка, той се взря през прозореца над мивката. Двете момчета тъкмо преминаваха покрай купчина дърва до отделен гараж. И двете едновременно погледнаха през рамо към нещо далеч назад. Едното момче - по-дребно, с рошава кестенява коса - направи отблъскващ жест, махайки на някого назад. „Лоши новини, ако са повече от само тези двамата.“ Том изви глава и отдели очи за секунда, за да провери дали може да разбере кой още беше там и колко бяха.

Беше за част от секундата и пак твърде дълго. Когато върна погледа си, другото момче - по-голямо, по-високо и тъмнооко - гледаше право в него.

- Мамка му! - изсъска. Наведе се, но знаеше, че е твърде късно. И все пак може би още можеше да избегне боя. Той се завъртя и тръгна да излиза от кухнята, като възнамеряваше да се качи на втория етаж, защото винаги е по-лесно да защитаваш височина, а можеше да успее да излезе и през прозорец. Нещо проблясна отляво и той видя едното момче да бърза към предната част, а второто, по-високото, да завива покрай страничните стълби на кухнята.

Нямаше време за стълбите. Том седна на пода, прехвърли крака през ръба на пролуката в кухненския под, после се плъзна надолу. Не повече от шейсет сантиметра високо, подподовото пространство беше тъмно като катран, с изключение на тънки жилки светлина, процеждащи се през цепнатините в пода. Въздухът смърдеше на плесен и на сълзящата воня на мъртви мишки. Езикът му се сгърчи от мириса на разложено и той започна да поема малки глътки въздух през зъбите си, докато пълзеше по корем по студената земя пo-навътре в подподовото пространство. Миришеше на гнило, а вече и на септична система, която отчаяно се нуждаеше от изпразване. Хората, които бяха живели тук, явно бяха продължавали да използват тоалетните, без да ги е грижа за ямата.

„Достатъчно далеч.“ Обръщайки се на ребро, той погледна към мястото, откъдето беше дошъл. През процепа мъждукаше светлина. Ако погледнеха, нямаше да го видят, стига да останеше неподвижен. После си спомни, че Чъкитата виждаха много добре в тъмното. И в двата случая, ако се стигнеше до бой, той мислеше, че има шанс. Дори с бравото на Джед в калъфа му, имаше около трийсет сантиметра свободно пространство между неговото узи и долната част на къщата - достатъчно място да се претърколи.

„Сваляш всичко, което мине през процепа!“ Той притисна узито до гърдите си и насочи дулото към малкия къс клин сребърна светлина. Трябваше да е бърз. Третото хлапе можеше да стреля надолу, но двете момчета носеха пушки с подвижен затвор. Той прехвърли узито на автоматична стрелба. „Стреляй, пръсни ги, а после...“

Точно над главата му дъските се обадиха с едно леко „скръъц“. Още стъпки, тънки ивици светлина, когато момчето се придвижи през кухнята. Чу още тропане, когато второто момче мина през предния коридор. Свивайки се назад, Том се опита да стане колкото може по- малък...

И усети една ръка на рамото си.

99

Вик се надигна от гърлото на Том, припльзна се върху езика му, а после се разби в стената на зъбите му Той се обърна и се завъртя два пъти, като насочи узито. Точно преди да стане твърде късно, част от секундата преди пръстът му да натисне спусъка и да пусне откос, който не би могъл да върне, той видя това, което беше пропуснал преди, защото очите му не се бяха адаптирали и защото той се беше фокусирал върху пролуката, а не към това, което го чакаше отзад в тъмното.

Чъкито, което беше решило да използва подподовото пространство като личен склад за месо, е било много, много заето момче. В сивия сумрак Том помисли, че има поне четири тела - две със сигурност заради главите. (Основно за точното преброяване на място, където е избухнала бомба, е да забравиш главите. Те отскачат като тапи от шампанско. Брой левите стъпала!) Меките месни части - очи, носове, устни, езици - бяха изчезнали. Главите се взираха с широко чернооко учудване. Едно от телата беше систематично ядено от кръста нагоре. Чъкито вероятно е бъркало вътре, като е изгребало всички добри неща, преди да се захване за работа с по-сухото месо от ребрата. До полуогризано бедро имаше масур черво в спретната намотка като кобра.

„Исусе! - Страх се плъзна по врата му. Тези момчета или живееха тук, или се бяха отбили да грабнат нещо за закуска. - И ето, аз им спестих усилието да ме ловят.“

Но още не бяха открили къде беше той. Пот се стече по слепоочията му, той се изтърколи далеч от мрачната гледка и приготви узито. Все още можеше да ги довърши. Ако тези Чъкита не бяха единствените или живееха наблизо, той трябваше да изчезне много бързо. Може би затова селото се беше отдръпнало - защото имаше твърде много Чъкита и никакъв начин да се защитават срещу тях. „Но в такъв случай трябваше да съм забелязал повече, не само тези двете...“

Тогава той чу едно от момчетата:

- Ти...

- ... чу ли това? - прошепна Джейдън.

От мястото си в средата на кухнята Крис кимна бавно, после сложи пръст на устните си. Звукът беше кратък - нещо като притичване на плъх или опосум. Или енот. Той насочи поглед към дупката в пода. По миризмата личеше, че нещо се беше настанило отдолу. Може би котката, чиито отпечатъци беше забелязал отзад. Премести очи от дупката към коридора зад другото момче. На слабата светлина видя воднисти отпечатъци от стъпки. Твърде късно беше да пита Джейдън дали е имало вода преди.

Бяха спрели първо у Джес. Къщата беше пуста, спалнята на момичетата опразнена. Но подовете в къщата бяха непокътнати. Не такъв беше случаят с две други къщи на същата пряка, за които знаеше, че са населени, още когато беше в Рул. Единствената разлика между тях и къщата на Джес беше, че нейната имаше изба и мазе. Всяка къща, която нямаше нито едното, нито другото, имаше подобни повреди: изкъртени дъски от пода или просто разбити с чукове или брадви отворени чекмеджета, лайна по пода, счупени чинии и шкафове, продънени отзад с чукове.

Крис плъзна очи по руините, които някога бяха представлявали кухнята на Ландри. Мислеше, че разбира какво се беше случило тук. Който беше останал в Рул, беше обиколил къщите, разкьртвайки подовете, за да търси в подподовите пространства и зад стените това, което беше скътано настрана. После всяка къша беше задраскана с Х в списъка.

„Което значи, че са доста отчаяни.“ Взря се във вратата на килерчето, леко открехната. Нещата тук бяха тръгнали надолу за...

Слабо „скръц“, а после тътрене право над главата му. При звука очите му се стрелнаха към тавана. Знаеше си. Този призрачен пробляськ на лице не беше въображението му. Беше много доволен, че беше накарал Ели да чака зад купчината дърва с Мина, когато кучето беше започнало да става неспокойно. Поглеждайки към Джейдън, той посочи с пръст нагоре, после вдигна брадичка в посока входния коридор. Кимайки, другото момче направи тихо кръгом, притисна се към лявата стена и тръгна с тихи стъпки към входната врата. Крис беше само на стъпка след него. Джейдън спря в началото на стълбището, облегна се за бързо надзъртане, после се втурна напред, за да заеме позиция при вратата, която водеше в трапезарията. Придвижвайки се покрай килера под стълбите, Крис спря до колоната на стълбището, почука гърдите си с показалец, после се обърна да посочи нагоре. За кратък момент се зачуди защо си прави труда да почисти тази къща, но после размисли, че нещо беше влязло под кожата на кучето и че единственото добро Чъки е мъртвото Чъки.

„Освен ако не е Лена - прошепна едно тънко вътрешно гласче. - Ти това искаше, нали? Тя да ви последва. И какво ако е стигнала тук първа?“

„Няма начин - помисли той в отговор. - Лена познава Джес, не семейство Ландри. Няма причина да бъде в тази къща.“

„Освен ако не е решила да заобиколи - каза гласчето. - Ти тръгваш на север, затова тя прави кръг, проследява те по миризмата и те пресреща.“

Да, но с каква цел? Твърде много мислеше за това. Лена не се беше показвала изобщо през последните четири дни. Вече се чудеше дали ги е последвала. Може би той и Джейдън не бяха достатъчна примамка.

„Не мога да се тревожа за Лена сега.“ Само се надяваше това, което беше горе, да не беше въоръжено. Притискайки пушката към гърдите си, той последва оръжието си в бавно пълзене по стълбите, като се придържаше вдясно, далеч от скърцащия център. Коридорът отгоре се отваряше надясно и наляво и той огледа десния ъгъл, после левия, като пушката следваше очите му, проверявайки всеки сантиметър. За негово облекчение, зад гърба му имаше стена по целия път. „Стигни до ъгъла, провери вляво, после се завърти, иди вдясно, провери онзи ъгъл, после се разкарай от стълбите!“ Следващите им действия зависеха от това колко врати бяха отворени...

Точно когато стигна десния ъгъл, нещо изскочи от масичка, подпряна до далечната стена. Дръпвайки се вдясно, той обърна пушката си, но беше изваден от равновесие. Котката скочи на гърдите му, заби нокти, изфуча, а после се изстреля, използвайки го за трамплин, за да се катапултира по останалия път до долу. С вой Крис стреля, после се олюля, когато петата му се закачи. Падна назад, главата му удари едно стъпало достатъчно силно, за да види фонтан от звезди, а после изгледа как ботушите му прелетяват назад, когато направи салто и се строполи надолу по стълбите.

- Добре ли си? - Лицето на Джейдън, тебеширенобяло от тревога, изплува пред него. - Можеше да си счупиш врата. Котката ме уплаши страшно.

- Ъх... - изграчи Крис. Можеше само да лежи за момент и да слуша воя в очуканата си глава. Подпря се на лакти, преглътна, за да спре пристъп на замайване, после изкриви лице, раздвижи челюст и изплю храчка червена пяна. - Прехапах се. Тъпа котка!

- Радвай се, че беше само това! - Подпирайки собствената си пушка на стената, Джейдън му помогна да стане. - Може ли да се махаме оттук? От това място ме побиват тръпки и смърди. Котката сигурно е довлякла всякакви боклуци. Вероятно сере навсякъде.

- Да. - Разтърсвайки глава, за да я прочисти, той се огледа и намери пушката си, която беше изскочила от ръцете му, за да се плъзне на няколко стъпки от килера, под стълбището. Наведе се със стон. - И без това трябва - каза, като перна предпазителя. - Въпреки че сме вътре, някой може да е чул изстрела и да дойде да провери...

Зад гърба му вратата на килера се отвори със силен удар и Джейдън извика:

- Крис! Внимавай, внимавай, вни...

100

- Това е тъпо - промърмори Ели мрачно, едната ѝ ръка беше закачена за нашийника на кучето, а другата стискаше савиджа. Сгушена до нея, Мина само се завъртя леко, но не промени позата си. Всеки звук, който можеше да е издала - а тя не беше, независимо какво беше казал Крис, защото Мина беше обучена да бъде тиха, - беше задушен от каишката, пристегната около муцуната ѝ. Ели пропълзя напред и се загледа от ъгъла на купчината дърва на три метра, но видя единствено гаража, сгушен в дърветата, и далечния ъгъл на къщата, в която Джейдън и Крис бяха отишли, както изглеждаше, преди часове.

Дръпна се назад и загриза долната си устна, като се опитваше да мисли какво да направи и колко дълго да чака. Можеше да усети как кучето трепери под ръката ѝ. Мина искаше да отиде и да се включи в боя... ако имаше такъв. Ели все още не беше сигурна. О, тя не беше глупава. Изстрелът беше много заглушен - едно тихо пукване от това разстояние, - но достатъчно ясен, за да разбере какво беше. И все пак беше само един, изобщо нямаше ответен огън. Нямаше крясъци или викове също, което, дори да имаше километри между нея и къщата, тя вероятно щеше да чуе, защото беше толкова зловещо тихо.

Във всеки случай тя нямаше да отиде тичешком да провери какво е станало. Само малките деца го правеха. Но трябваше да направи нещо, защото точно сега прецени, че се е случило едно от следните две неща: или Крис, или Джейдън се вдигаше от пода, защото единият от тях беше паднал; или и двамата бяха скочили и сега ги разкъсваше рояк човекоядци. И какво тогава правеха тя и Мина, като седяха на задниците си?

Тя перна предпазителя на пушката си - включен, изключен, включен, изключен. Включен. Изключен. Взе решение.

- Ще броя до десет - каза на Мина. - После отиваме.

Кой път да поеме? Трябваше да стои под прикритие, да не се вижда. Пропълзя напред и дръпна леко Мина, за да я махне от пътя си, после се издърпа зад ъгъла за по-добра гледка към онзи двор чааак там. Честно, трябваше ѝ бинокъл. Очите ѝ пребродиха сивите дървета и чистия бял сняг, зачервен тук и там от лъчите на залязващото слънце, и се спряха на гаража, построен навътре в дърветата. Бързо бягане право дотам, а после би могла...

Примигване на светлина. Секунда по-късно вратата на гаража се отвори. Появи се длан, после ръка, последвана от рамо... и Ели видя как момичето, дебнещо и подобно на паяк, излезе... с голям ловджийски нож.

„О! - Сърцето на Ели подскочи. Тя дръпна себе си и Мина бързо назад. - Не ме виждаш, не ме виждаш!“ За краткия миг, в който беше видяла момичето - и боже, беше човекоядка, - Ели отбеляза само дълга коса, сплъстена с мръсотия, и нещо сбъркано в лицето ѝ. Сякаш друг човекоядец беше отхапал голяма хапка? Ели не беше сигурна. Зачака, а сърцето правеше „бонг-бонг-бонг“ в гърдите ѝ, ушите ѝ бяха нащрек за хрущене на сняг или пукане на клонка. Нищо не се чу и Мина не помръдна.

„Добре, значи човекоядката не знае, че съм тук.“ Извади късмет. Но сега Ели наистина трябваше да направи нещо. Може би този изстрел беше сигнал: „Елате, имаме сочни момчета!“.

Показвайки се едва толкова, че да погледне зад купчината дърва, Ели видя момичето ниско до земята, пълзящо като тарантула. Голям и четвъртит, ножът ѝ приличаше повече на сатър.

Ръката на Ели стисна пушката, но кого заблуждаваше? Ако пратеше Мина след човекоядката, кучето ѝ можеше да бъде накълцано. Ако стреляше предупредително обаче, можеше да помогне на Джейдън и Крис, но пък и човекоядката щеше да я намери доста бързо. „И все пак трябва да направя нещо...“

От дълбините на къщата дойде див, но много заглушен вик - като увит в памук звук, а после меко „бам“. Нещо се счупи или врата се трясна?

В същия момент момичето стигна до ъгъла, провря се под дълго и тънко парче метал, където стената достигаше земята, и мина под къщата.

Това реши нещата. Имаше нещо вътре с Крис и Джейдън, нещо много лошо, а сега тази еднакво ужасна човекоядка идваше към тях откъм гърбовете им.

- Върви, Мина! - Скачайки на крака, Ели махна каишката от муцуната ѝ. Кучето хукна като ракета, а Ели тичаше точно зад нея и викаше: - Давай, Мина, давай, Мина, давай, давай, давай!

101

Крис имаше време само да отбележи вика на Джейдън и трясъка на вратата. В следващия момент нещо се изстреля върху гърба му и го завъртя напълно. Зърна за кратко кухнята, преди Промененият - момиче или момче, той не знаеше - да го събори, блъскайки го с лице на пода. Челото му удари дърво и той усети как нежната кожа, която едва беше започнала да заздравява от боя с онзи Променен в кухнята на Хана, се разкъсва. Лицето му гореше от болка. Примигна няколко пъти, за да премахне внезапния поток топла кръв, пъхна коляно под себе си и се опита да отхвърли Променения от гърба си. Зад него, близо до стълбите, Джейдън още крещеше и тогава Крис чу неясно нещо, което звучеше като тежки ботуши, трополящи надолу по стълби. Още един вик от Джейдън - този път от паника - бе бързо задушен и Крис осъзна, че горе все пак беше имало още нещо освен котка.

Чу прьхтене над главата си и усети как нещо се плъзва около врата му. Миг по-късно нямаше въздух. Пускайки безполезната пушка, той заби нокти, опитвайки се да пъхне пръсти под въжето, докато Промененият заби коляно в средата на гърба му и натисна, като в същото време дръпна въжето. Крис усети как ноктите му одраха кожата, кръвта му започна да бумти, черни паяци замъглиха зрението му. Усещаше гърдите си така, сякаш някой беше спуснал огромна тежест, сплесквайки ребрата му и размазвайки дробовете му. Пресегна се назад, за да удари нападателя си с две ръце, но успя да нанесе единствено слаби шляпвания. Усети как Промененият опипва, а после сграбчва с юмрук косата му и дръпва главата му назад, за да оголи врата му, докато въжето мачкаше гърлото му. Крис губеше контрол върху тялото си, започваше да трепери. Болката в гърдите му беше свирепа като твърд цирей, който щеше да го взриви. Всичко почерняваше отвътре и отвън. Вече не можеше да се бори. Краката му се тресяха неконтролируемо, както и ръцете му. Можеше единствено да забележи шляпването в дървото, барабаненето на ботушите си.

Изведнъж силата му изчезна. Усети как се отпусна, как въжето прерязва нежната кожа на шията му. Това, което трябваше да е изблик на ярка болка, бе само мехурче от далечен фишек, което бързо се пукаше. Умът му се изплъзна, захватът му за съзнанието се обръщаше, както когато отровата на Хана беше потекла по вените му. Коварен мрак се просмука в зрението му, когато краищата на света му се сринаха. Точно преди напълно да загуби съзнание, видя нещо - някого? - внезапно да изскача, сякаш излизаше от недрата на земята. Един глас - много далечен и едва доловим като пушек:

- Насам!

И това беше. Изведнъж Крис пропадаше, всички мисли се изпаряваха и там, където трябваше да има под или почва, или земя, които да го задържат, нямаше нищо - освен Джес, която се появяваше в рояк сенки. Помисли, че тя може би казваше нещо, но той се движеше бързо, профуча и никога...

102

Том се претърколи и изскочи от процепа. Близкото Чъки - набито хлапе в петносани джинси и твърде голямо камуфлажно яке - беше забило коляно в гърба на тъмноокото момче и държеше въже в една ръка. Том виждаше, че тъмноокото момче почти си е заминало, тялото му се тресеше, лицето му беше черно, а очите му се бяха извъртели, за да покажат бялото, което ставаше пурпурно от кръвоизлива. Зад тях Том зърна по-дребното момче да удря и рита друго Чъки - много голямо момиче, което раздаваше юмруци.

- Насам! - извика той. Якото Чъки се сепна и отпусна хватката си върху момчето, което се срина на купчина и не помръдна. Том пусна три бързи изстрела в едно меко „пиу-пиу-пиу“. На гърдите на Чъкито разцъфнаха пурпурни звезди и то падна назад, докато Том се измъкваше от подподовото пространство и напредваше бързо. Момичето все още пердашеше по-дребното момче, но, изглежда, беше осъзнало опасността и се дърпаше назад, започваше да се обръща.

- Стой долу! - извика Том на по-дребното момче. Момичето се хвърли настрана, когато той пусна още един откос изстрели в предната врата. Парчета стъкло се пръснаха по пода и по-дребното момче завика:

- Пушка, пушка, тя взе моята пушка!

Том го видя в същия момент, в който момичето се завъртя, чу отварянето на предпазителя, когато дулото на една дълга пушка се завъртя. Отпусна се на едно коляно, смъкна се под огневата ѝ линия и се прицели. В един миг главата на момичето беше там, в следващия...

- Кой... - Второто момче пъшкаше, опитваше се да се обърне, да се изправи на крака. Кръв течеше по лицето му. Том не знаеше дали всичката е негова, но поне това хлапе дишаше. - Кой си...

Том не отговори. Обърна се и забърза обратно към тъмноокото момче. Хлапето - на седемнайсет или осемнайсет, помисли той - беше все още долу, изобщо не мърдаше, безжизнените му очи се взираха, езикът му беше пурпурен и издут, имаше кръв по шията, въжето беше здраво стегнато. „Боже, не!“ Том падна на колене, после изсъска през зъби, когато видя колко дълбоко беше порязан врата на хлапето.

- Не! - беше по-малкото момче, гласът му пресекваше. Коленичи до тялото. - Не, не, не може да е мъртъв, не може...

- Тихо! - Обръщайки глава, Том се заслуша за дишане.

Нищо. Нямаше шептене на въздух към бузата му. „Хлапе, хайде! - Затвори очи и допря глава до гърдите на момчето. Тишина. - Не прави това, хлапе, недей...“

От кухнята зад Том дойде едно силно „тряс“ на врата, удряща се в стена. Стреснат, все още на колене, той се обърна. Изскачайки от килерчето, измъквайки се от дупката в пода, през която той беше пропълзял само преди мигове, идваше момиче - тих, смъртоносен ужас с чудовищно разкъсване на едната буза, през която можеше да види зъби, розови венци и език. В ръката си държеше най-големия, най-острия нож, който Том беше виждал.

- Назад! - Избутвайки по-малкото момче настрани с дясната си ръка, Том хвана узито с лявата.

Тя беше толкова бърза, че той имаше време само за хващане с една ръка, левият му юмрук се сключи около дулото на узито и той се извъртя, прицелвайки се в ръката с ножа. Тя разгада маневрата му и се спусна в мушване като фехтовач, който минава под острието, докато узито изсвистя покрай нея. Изваден от равновесие от собствената си инерция, Том видя проблясъка, чу как ножът свисти към него в бързо странично посичане към изложения му ляв фланг и помисли, че това може да е последната грешка, която прави.

Кафява мъгла се изстреля в момичето откъм гърба му Чу се хлопване на зъби и Чъкито започна да пищи, вдигайки се на крака, когато кучето стисна челюсти около лявата ѝ ръка и ги впи дълбоко. Ножът се завъртя свободно, прелетя покрай гърдите на Том, като пропусна за част от сантиметъра, за да се забие в отсрещната стена. С ъгъла на лявото си око видя как по-малкото момче търси пушката си. На няма и три стъпки Чъкито се завъртя като дервиш, а кучето, стиснало здраво зъби, полетя около него като гюлле.

Когато видя кучето, Том помисли: „Чакай...“.

Отдясно вратата на кухнята се отвори широко с трясък. Том перна предпазителя на узито, заби приклада на рамо и обърна оръжието точно когато една блондинка с коса като царевична свила - твърде млада, за да бъде Чъки, Том все още беше запазил разсъдъка си, за да види това - се стрелна в помещението.

- Мина! - извика момичето, поставяйки савиджа си на рамо. - Пусни!

Том усети как сърцето му се пръска от шок и неверие, и внезапна сладка зашеметяваща радост. За част от секундата светът просто спря, изчезна и нямаше нищо, което да иска повече, отколкото да я прегърне, да я стисне до себе си, но той вече връщаше позата си, завърташе се обратно към Чъкито, пръстът му на спусъка обираше луфта.

- Застреляй я! - изкрещя момчето с кестенявата коса, докато зареждаше до Том. - Застреляй я, Ели, застреляй я!

Всички стреляха едновременно - неговото узи все още със заглушител, но пушката на момчето изрева и дори савиджьт издаде много силен шум за такова хилаво оръжие.

После, все още на колене, защото внезапно не можеше да намери краката си и със сигурност щеше да падне, Том крещеше, разтворил широко ръце:

- Ели! Скъпа! Ели, Ели!

Тя беше толкова съсредоточена върху кучето и Чъкито, че той се съмняваше да е забелязала нещо друго. Когато чу гласа му, се обърна, очите ѝ бяха станали огромни, недоверчиви и невероятно сини, тя вече летеше през стаята, а Мина, джафкаща истерично, също се стрелна към него.

- Том! - пищеше Ели. - Том! Том! Том!

Тя щеше да го събори, беше сигурен, защото тичаше прекалено бързо, но сърцето му беше толкова пълно, че щеше да понесе всичко, искаше го... и сигурно щеше да стане.

Ако не беше Мина - извън себе си от радост, - която стигна там първа.

103

- Обичам огньове. - Нанизвайки още един мек бонбон, Крис задържа пръчката доста над пламъците. - Всъщност аз просто обичам бисквити с маршмелоу... Хей, ти гориш!

- Точно както ги харесвам. - Облизвайки пръстите си, за да избегне обгаряне, Питър сложи почернелите стопени меки бонбони между квадратни грахамови бисквити „Хьрши“ с шоколадова глазура и задържа, докато бялата лава преля. Питър натъпка лакомството в устата си. - И по-бързо! - каза той през лепкавата вкусотия. - Ще оставиш да ми прилошее само на мен ли?

- Не - каза Крис, но не приближи пръчката си по-близо до огъня. Хвърли поглед на нощното небе, побеляло от звезди. Окото на луната, по-бяло от маршмелоу, гледаше втренчено.

„Това не е правилно. - С гримаса той сложи ръка на гърдите си, в които почувства внезапна болка, странен натиск. - Отново сънувам.“

- Не бързам за никъде. - Пламъците пулсираха. Дъхът на Крис се замъгли, въпреки че нито той, нито Питър носеха якета или дори туристически обувки, само джинси, тениски и кецове. - Харесва ми тук.

- На мен също - каза Питър, гласът му беше лепкав. Косата му се изливаше върху раменете като предено злато. Очите му бяха сини диаманти. - Едно от любимите ми места на земята.

- Но не можем да бъдем тук, нали? - Крис помисли, че са на върха на планина, високо над равнината. И все пак само огънят пращеше там върху плоча от плоска скала и нищо не се виждаше зад Питър освен тъмна пустота. Съдейки по звездите, това може би беше космосът. Или раят.

- Не. Огънят не е позволен наистина, но това е моето място с моите правила и моя маршмелоу. - Преглъщайки, той плъзна език по една стопена капка и простена: - И шоколад. Боже мой, забравил бях колко е хубав вкусът му.

- Значи сме в главата ти?

- Да. По-скоро... фантазия. Моето скривалище. Където се крие последната част от мен. - Питър набучи още маршмелоу на пръчката си. - По-добре побързай с тези лакомства, преди да те дръпнат обратно!

„Да ме дръпнат обратно?“

- Колко време имаме? Липсват ми разговорите ни - не беше това, което искаше да каже, но истината беше смущаваща. Сгърчи се при ново бодване на болка. - Какво е това? Имам чувството, че някой бъхти гърдите ми.

- Защото е точно така. Опитват се да спасят задника ти.

- Какво? - Мозъкът му прихвана това, което Питър току-що беше казал, и си спомни предупреждението на Джес или може би пророчество: „Някой ще умре. Някой трябва да умре“. - Спасяват ми задника? Имаш предвид, че съм...

- Толкова близо. - Питър стисна сантиметър въздух между два пръста. - Сърцето ти спря и не дишаш. Мисля, че Том може да ти е счупил ребро. Един от Червения кръст, който помагаше на заместник-шерифите, каза, че се случва понякога.

- Том? - Той примигна. - Том на Алекс?

- Да, на Ал... - Питър, изглежда, се стегна. - Нейният - каза той, гризвайки малко маршмелоу. - Знаеш ли, че са добри и сурови? Бях го забравил. Това е лошото. Мога да идвам тук, но ще забравя и за теб. Няма друг начин да запазя всичко това в безопасност от него. Сякаш съм зад еднопосочно огледало, само дето не мога да остана дълго и никой отвън не знае, че съм тук.

Това беше толкова различно от предишните му преживявания. Крис се чувстваше... по-сигурно.

- Защо не те виждам в кошмар? Само това имах досега - каза, мислейки, че също така не се беше и опитвал да умре толкова много пъти преди. Той се взря в пръчката си с мекия маршмелоу, който отказваше да покафенее. - И какво му става на това? - Импулсивно той хвърли пръчката в пламъците. Нищо не се случи. Бонбоните не направиха мехури и не почерняха. Издърпа пръчката, отчупи върха ѝ и я хвърли в огъня, като гледаше как пламъците отказват да я докоснат. Един дънер изпука, пускайки рояк искри, но самото дърво оставаше непроменено. Протягайки ръка, той остави дланта си да приближи и да влезе в пламъците. Нямаше жега. Нямаше болка.

- Както казах, ние сме в моето специално място. Предполагам, всичко това - Питър отскубна малко маршмелоу и се взря в него, сякаш изучаваше лабораторен образец - вероятно няма да действа за теб.

- Защо? - Отчупвайки парче шоколад, Крис докосна с език тъмната бисквита. За момент се замисли за Мег Мъри¹⁰¹, седяща пред ястие с вкус на пясък, докато брат ѝ, изгубен и вече под контрол, ядеше съвсем щастливо. Шоколадът нямаше миризма и бе с по-малко вкус от въздуха. - Защо нямах възможност да идвам тук от самото начало?

- Може би защото все още проумяваше нещата. Търсеше истината, събираше парчетата. - Размахвайки блестящите си бонбони, Питър направи жест с пръчката, очертавайки ленти бяла пара. - Трябваше да ми простиш, за да намериш част от истинската ми същност, предполагам.

„Истината идва от кръв и вода.“

- Да оставя чука.

- Да, но няма нужда да задълбаваме в Библията. Случващото се има много повече общо с биологията и с мозъка. Говоря за темпоралния лоб, за преживявания извън тялото. Исак беше прав за това.

- А ти? Наистина ли си мъртъв, или си се променил, или...

- Мисля, че за мен всички са свързани. - Питър въздъхна тежко. - Има толкова неща, които искам да ти кажа, а нямаме време за всичко. Не съм сигурен дори че можем отново да го направим.

- Как изобщо го правим?

- Не знам. Изградих мястото преди няколко седмици, когато ти ми каза да го направя.

- Аз? Как бих могъл...

- Ние сме различни. Всички Пощадени. Някои са наистина уникални като теб и начина, по който мозъкът ти реагира на наркотика, който Хана ти даде. Аз... аз вече се променях преди Промяната. Лодката? Лъжата? - Питър погледна встрани. - Да оставя онова момиче да се удави.

Беше мислил много за това.

- Питър, не е имало време. Не си могъл да спасиш и двете. - Едва не добави: „Някой е трябвало да умре“, но не го направи. - Питър, тя ти е била сестра.

- Но после влоших нещата още повече. Казах, че момичето вече е било мъртво. - Питър вдиша, потръпвайки. - Добрите не лъжат. Те не избират. Те спасяват всички.

„Това става само в книгите.“

- Хана каза, че си опитал.

- Да. - Питър се изсмя кратко. - Но дали направих нещо добро? Този единствен избор съсипа живота на Саймън, вероятно и на Пени, а после устроих Зоната, хранех... - Хвърли пръчката си в огъня, а гласът му се насити с отвращение. - Унищожавам всичко, което изграждам, и всеки, когото обичам.

- Аз съм все още тук - каза Крис тихо. Видя как бонбоните на Питър се превърнаха в пепел. Пулсиращата болка в гърдите му беше станала по-остра и много по-силна в последните няколко секунди. - Ние не сме в кошмар. Няма никой тук освен нас, а очите ти са сини, Питър.

- Защото виждаш тази част, която е - той потупа тила си - скрита, и също така, защото ти ме познаваш. Това е тази част, която трябваше да достигнеш.

„И частта, която искам да спася, ако мога“ - мисълта изскочи в ума му напълно нежелана.

- Може би защото и ти искаш да достигнеш до мен. Каза, че си бил уплашен, но аз съм тук. Намерих това място и теб. Нека ти помогна, Питър!

- Каза ми това веднъж. Мисля, че тогава ме спаси малко. Каза ми да си простя. - Питър поклати глава. - Но не мога. Ти също не трябва да ми прощаваш.

- Но аз ти прощавам, Питър - каза той, после се стегна, когато гърдите му пламнаха. „Не, моля ви, още не!“ - Ти не си изгубен, не и докато все още мога да те намирам.

- Но аз съм почти свършен. Мога да го почувствам. Това място? - Питър огледа малкия балон светлина, който удържаше мрака. - Не знам колко още мога да се задържа в него. Да, то е част, която той не може да контролира. Не съм сигурен, че дори знае за нея. Но той става все по-силен, а пространството ми се свива. Този огън, бонбоните? Те са единственото, което остана.

- Той?

- Да. Ф-ф... - Главата на Питър внезапно се отметна назад. Стрела от болка премина през лицето му.

- Питър! - Разтревожен, Крис се пресегна към приятеля си. - Питър, какво...

- Н-не! - Той се сви. - Н-не ме докосвай! М-моя е вината. Да к-кажеш името, е да контролираш, да имаш д-достъп...

- Достъп? Контрол? За какво говориш?

- За него. Той иска да з-знае, но аз не съм к-казал... - Дишайки тежко, Питър притисна слепоочията си с двете длани. - Не мога да казвам имена. Върви в двете посоки. Като го н-назова, го пускам вътре.

- Кого? Как?

- Ф-фин... О, боже, това боли! - Питър се изви в дъга от нов пристъп на болка и изсъска: - Използва н-наркотик, не съшия, който ти д-даде Хана, но бл-близък.

- Върху кого? Върху теб?

- Д-да и... - Питър вдиша на пресекулки. - И Пр-променени. Твърде много за об-обясняване. Няма време. Питай Т-Том! Той се досети за една част... а-ах!

- Питър! - Крис имаше нужда от цялата си воля, за да не докосне приятеля си. - Питър, кажи ми какво да правя!

- Н-нищо не можеш да направиш. - Още една вълна от болка премина през Питър и изтръгна стон. - Ф-фин и-и-идва.

- Идва. - Прясна пот блестеше по челото и по врата на Питър, но вече на светлината на огън, който не беше толкова ярък, колкото преди. Крис хвърли поглед на избледняващите пламъци точно когато острата болка отново сграбчи гърдите му. „Няма време.“ Или Фин беше намерил Питър, или него го издърпваха, или може би и двете. - Къде? В Рул?

С все още затворени очи Питър успя да кимне.

- Той има о-оръжия. Мъже и Променени...

- Какво... - Мощна болка като от нокът на хищна птица се заби в гърдите му. Крис не можа да сдържи стона. Беше започнало познатото усещане за падане, зрението му се замъгляваше, но той трябваше да узнае, трябваше да се задържи. „Не ме връщайте обратно само още няколко секунди!“ - К-какво иска той?

- Д-деца. Повече опи... А-а-ах! - Питър се претърколи на колене и стисна главата си с ръце. - Излизай, Крис! М-моля те! Преди той да те в-види, преди наистина да те п-познае! П-позволи им да те в-върнат, с-спаси се, спаси...

- Не! - Може би беше заради болката му или заради ужаса на Питър и неговата сигурност, че когато и ако се срещнат отново, нещата щяха да са много различни, или може би защото Джес го беше отпратила от Рул, за да намери пътя си, но сега Крис избра различен път. Стисна е ръка врата на Питър, придърпа приятеля си близо и го задържа. - Не, Питър, няма.

- К-Крис, недей! - Очите на Питър се напълниха и Крис видя как истинският им цвят започва да кърви. Ръцете му стиснаха лактите на Крис. - Не ме докосвай! Ти трябва да...

- Не ми казвай какво да правя! - Крис чу как гласът му се пречупва, усети сълзите по бузите си. - Ще ни спася, Питър. Ще спася и двама ни.

После черният прилив дойде и го отнесе.

104

- Чуйте ме! Виждал съм този човек. Виждал съм тези Чъкита... Променените. Тези, които е изменил. Знам какво имат и какво могат да направят. - Том посочи към узито, както и към съдържанието на раницата, което беше изсипал на маса в конферентната зала на болницата. - Фин е добре въоръжен, добре запасен и има войници, които вие нямате. Гарантирам ви, няма да изкарате и час, още по-малко ден. Ще ви помете, после ще вземе децата и ще каже, че сте квит.

- Значи казваш просто да се предадем, да го оставим да мине през нас и да паднем без бой? - Джарвис се намръщи и хвърли мрачен поглед към двамата мъже, еднакво стари и точно толкова скептични, които седяха от двете му страни. - Що за войник, по дяволите, си ти?

- Хей, хей! - намеси се Кинкейд от мястото си отляво на Крис. - Глух ли си, Джарвис? Това момче се опитва да ни помогне да спасим каквото можем...

- Няма нищо - каза Том, но Крис видя червенина от гняв да се плъзга по челюстта му. - Уплашени сте, гладувате, нещата тук са се разпаднали. Това го разбирам. Не ме познавате и определено не ми се доверявате, особено щом се появявам с Обществен враг номер едно. - Том килна глава към Крис. - И това го разбирам. Но няма да спечелите този бой.

- Имаме право да се защитим - каза Джарвис.

- Никой не оспорва това. Но трябва да решите какво наистина защитавате.

- Какво значи това?

- Значи, че не говорим за битка за Руа - изхриптя Крис и трепна. През изминалите четири часа можеше единствено да шепти грубо през гърло, което сякаш беше преглъщало бръснарски ножчета. Но истински се побъркваше, когато погледнеше в огледалото. Покрито с кървава кора синьо-черно охлузване обикаляше гърлото му като кучешки нашийник. Бялото на очите му беше плувнало в червен кръвоизлив от спукани капиляри и почти толкова кървавочервено, каквото бе това на Питър в съня му. Болеше го да диша, мускулите му се сгърчваха с всяко поемане на въздух, а две пукнати ребра се оплакваха, въпреки че Кинкейд беше казал, че счупените болят много по-лошо. „Имаш късмет, че това момче има умения по полева медицина.“ За негов късмет, Том беше и много силен. След като сърцето му беше забило и беше започнал отново да диша, Том просто беше награбил Крис, беше отвел всички до пазачите на периметъра и веднага се беше предал.

Въпреки това Джейдън беше казал, че е имало момент, след като бяха убили момичето с ножа, когато Том се е... поколебал. „Когато произнесох името ти, по лицето му пролича колко е изненадан да разбере кой си и... беше много шантаво. Том беше ядосан. Сякаш вече знаеше нещо за теб и те мразеше и в червата. Ако Ели не го беше попитала какво не е наред...“

Джейдън не беше казал останалото, но смисълът беше ясен. Което накара Крис да се зачуди какво, по дяволите, беше казал Уелър на Том. Не беше имал време да разбере. За момента поне Том, изглежда, беше преглътнал гнева си към Крис, за да работят заедно и да накарат тези старци да се вслушат в разума.

- Говорим за защитата на децата. - Чувайки гласа му, черната му овчарка Джет зарови нос в бедрото му и изпъхтя. Крис беше толкова щастлив да види кучето, че едва не изкрещя. - Това е единствената останала битка - каза той и почеса козината на животното.

- Знаем това - каза Джарвис. - Трябва да задържим онези копелета далеч от тук.

- Не! - Джейдън проговори за първи път от стола си вдясно от Крис. - Не това казва Том. Не слушате. Ако той е прав, със същия успех можете да изхвърлите куршумите. Не, още по-добре... плюйте нависоко и се простреляйте в краката! Така ще употребите оръжията си по-добре.

- Не ти искам мнението - започна разгорещено Джарвис.

- Ако искаш да крещиш, крещи по мен! - каза Том търпеливо. - Знам, че имате причина да не ми вярвате, но моля ви, слушайте! Всичко това има смисъл, особено ако вземете предвид онази снимка на Уелър и Фин и какви може да са били мотивите на Уелър. Взривяването на мината трябваше да изпрати Променените към вас, защото твърде много от тях са от Рул. Това са вашите внуци и техните приятели. Но те не са се появили тук.

- Това не значи, че са били заловени. Няколко се върнаха. - Йегър заглади с ръка измачканата си сива карирана риза и се изправи малко, но гърдите му бяха хлътнали, бледите му бузи бяха изпити, прозорливите му, някога ярки като на птица очи сега бяха замъглени и празни. - След онази работа с Бен Стимке... открихме и убихме още четирима, но това беше всичко.

- Всички, които ние намерихме. - Тънка кървава линия се процеди по брадичката на Джарвис от грозните драскотини по двете страни на устата му. Той я отри с дланта си, после я погледна и обърса ръка в панталона си. - Но сега се появиха тези двамата, които застреляхте вие, а онова момиче с ножа и... - Той се потупа по бузата. - Може да съм я виждал в града и преди.

- Клер Крюгер. - Някога едър и пълен, сега Ърнст изглеждаше като човечето на „Мишелин“ с изпуснат въздух. - Не беше от Рул, но учеше в гимназията заедно с Бен.

- И кой знае откога са клечали там долу - каза Джарвис. - Измъкнахме поне пет тела от онова подподово пространство, а имаме около дузина изчезнали през последните няколко седмици, без да броим семейство Ландри. Те изчезнаха в деня след онова... - Той метна кос поглед към Съвета, после бързо погледна встрани, мускулите по челюстта му се свиха. - Онова нещо с Бен Стимке. Честно казано, мислехме, че хората се измъкват. Не можем да ги виним. В интерес на истината, не се стараехме много да задържим тези, които искаха да напуснат. Така че ако това е всичко, което е дошло след срутването на мината, не е нищо, с което да не можем да се справим.

- Но не е всичко - каза Крис с пресипналия си груб глас. Звучеше като закоравял пушач. - Това казва Том.

- Имаше много деца в онази мина, няколкостотин поне, и дори повече влизаха и излизаха - добави Том. - Това, което Уелър не знаеше, беше, че Фин е искал аз да взривя мината, за да бъде по-лесно на хората му да ги изловят. Било е като да подкарат добитък или бизони. Ако само неколцина са показали лицата си тук, обзалагам се, че той е заловил доста голяма част от останалите и ако прави с тях това, което видях при онези Променени, нямате никакъв шанс. Нито вие, нито децата.

- Казваш, че ше убие децата? - попита Джарвис. - Ще ги застреля или ще нахрани с тях Променените?

- Не. Децата са ценни, но по различни причини. - Крис беше запазил за себе си подробностите от своя... Сън? Видение? Преживяване извън тялото?... - Ще експериментира с тях.

Том кимна.

- Мисля, че затова Мели събираше деца. Всъщност идеята не е била да се събере армия за поход срещу Рул. Трябвало е да се намерят опитни мишки, експериментални субекти, Фин вероятно иска да види какво става с нормални деца или с онези, които може да хване в процеса на променяне. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че лагерът на Фин е бил относително наблизо също така. Само това може да обясни защо Мели толкова силно се бореше да ни задържи там и защо Променените никога не ни нападаха, Фин защитаваше лагера. Вероятно е назначавал мъже да охраняват периметъра, особено след като мината беше взривена.

- Добре. Да кажем, че си прав. Но... да бягаме? - Джарвис клатеше глава. - Едва се държим сега. Няма достатъчно провизии, за да стигнат за всички.

- Кой казва нещо за всички? - обади се Крис дрезгаво. Думите висяха там и той беше доволен да ги пусне. По внезапното свиване на очите му Крис реши, че от всички събрани мъже само дядо му има някаква идея какво предлагаха.

- Но... - Джарвис се взря празно из стаята. - Но ако не можем да се бием и да победим...

- Той има предвид децата. - Погледът на Йегър, изглежда, беше върнал част от специфичната си яснота. - И само децата.

- За какво говориш?

- Можете да напуснете Рул или да останете. Но ние взимаме децата, не вие. Не може да дойдете с нас - каза Крис. - Не може да ни последвате или да се опитате да ни намерите.

- Kaквo? - заекна Джарвис. - Това... това е лудост! Ще ни оставите тук да умрем!

- Не. Ако повечето от вас искат да напуснат, да вървят! - каза Крис. - Мисля, че трябва да се махнете оттук.

- Да се махнем? - Две сини вени се издуха на слепоочията на Джарвис. - Повечето?

- Някой трябва да остане - каза тихо Том. - Ако не направите представление, Фин ще разбере, че сте били предупредени. Трябва да осигурите на децата време да се измъкнат.

- Чакай малко, чакай малко! Току-що каза, че не трябва да се бием.

- Имах предвид, че трябва да се включите в точния бой по точната причина и в точното време - обясни Том. - Събрали сте деца, някои насила, други не. Казвали сте си, че е за тяхно добро. Но един затвор не е дом. Да се държите за тези деца, не обслужва друга цел освен вашата. Те държат правата върху живота си. Моля ви! - Том погледна към Джарвис, а после към останалите мъже поред. - Нека Джейдън и Крис ги отведат на някое безопасно място!

- Никое място не е наистина безопасно - каза Йегър.

- Но ще бъде по-добре от тук - каза Крис. - Искаме достатъчно провизии и фургони, за да отведем децата на север, това е всичко. Да кажем, за четири-пет дни.

- Това означава да ви дадем всичко - каза Джарвис. - Ще ни останат само няколко пръчки замразен сироп.

- Ако това е вярно, вече сте свършени - каза Том. - Имате твърде много усти и недостатъчно ресурси. Дори ако можете да намерите семена за засяване, ще минат месеци преди жътвата. Четете история! Това е Големият глад в Джеймстаун¹¹¹. Единственото нещо, което още не сте направили, е да ядете мъртъвците си.

Джарвис беше като камък.

- Никога няма да се стигне до това.

- Никой не е мислил и че светът ще свърши - каза Кинкейд. - Джарвис, за бога...

- Кинкейд, не мога просто да реша. Трябва да го гласуваме. Да свикаме селото...

- Не можете - каза Том. - Нямате толкова време, а хората ще го обсъждат до смърт. Ще се паникьосат, а нямате силите, нужни да контролират тълпата. След като бъде направено и се стигне до простия избор между това да заминете или да останете, ще имате много по-добри шансове да запазите хората спокойни, а може би и да спасите още няколко живота. Ако съм прав, Фин е на половин ден зад мен, но може да е и на много по-малко. Пълнолунието също работи за него, което значи, че може да се придвижва и да бъде готов да нападне това място призори.

- Постната луна - намеси се Йегър. - Последното пълнолуние за зимата. Подходящо предвид ситуацията ни. „Слънцето ще се превърне в тъмнина и Луната в кръв.“¹²² - Той вдигна ръце в извинение. - Йоил. Също уместно, като се има предвид земетресението. Момчето е право, Джарвис. Ти искаше място в Съвета. Е, сега си в Съвета. Вземи решение и моли за прошка по-кьсно, но за бога, вземи правилното решение!

- Боже мой! - Джарвис се взря надолу в масата за един дълъг момент, после кимна на нещо, което беше видял там, и погледна към Крис. - Чух какво каза за възрастните, но вземете и Кинкейд!

Лекарят се размърда.

- Джарвис, не моля за...

- Децата ще имат нужда от него. Той вероятно е единственият възрастен тук, на когото можете наистина да се доверите. - Окото на Джарвис отскочи към Джейдън. - Той се грижеше добре за вашите болни преди и е проклет и упорит, когато се налага.

Крис се беше надявал, че може да успеят да убедят Кинкейд насаме. Сега с Джейдън се изгледаха, после другото момче се обърна към Кинкейд и попита:

- Ще дойдеш ли? Би ни харесало.

- Аз... - Гърлото на Кинкейд изхрущя, когато преглътна сухо, а после той кимна. - Трябва да се погрижа за няколко неща, но... добре.

- Тогава трябва да се размърдате - каза Том. - Подберете децата, съберете провизиите си на едно място и тръгвайте сега! И така едва ще има време.

- А какво ще правим, след като заминеш? - попита Джарвис.

- Аз не тръгвам - каза Том. - Още не.

- Какво? - Крис чу думата да изпада от устата му.

Зад него Джейдън каза:

- Том, не можеш...

- Да, мога - каза Том, като все още гледаше в Джарвис. - Вие имате вашите деца, а Фин взе моите. Не мога да тръгна сега, когато все още има шанс да направя нещо, за да им помогна.

- Фин няма да ги доведе - каза Крис.

- Не на предните линии. Вероятно са в тила, на пет-шест километра назад. Няма да има друга или по-добра възможност да ги измъкна. Просто трябва да държим Фин съсредоточен върху Рул.

- И как ще го направим? - попита Джарвис? - Ще пищим и ще тичаме наоколо като пилци ли?

- Не. Фин идва от юг. Трябва да вдигнете защита или да изградите барикада... може би абатис¹³¹...

- Какво?

- Дървета. Отсечете ги, така че клоните да са насочени към врага. Не само вашите хора ще имат прикритие, но ще бъде и много по-трудно за хората на Фин да преминат. Ще трябва да обиколят. Едно такова препятствие също така ще го държи зает с Рул, а не със собствения му тил.

Джарвис се взря в другите мъже, които кимнаха.

- Можем да направим това за теб - каза той.

- Добре. Тогава събери хората си, Джарвис! Тези, на които можеш да разчиташ, че няма да избягат при първия изстрел - поясни Том. - И ми осигурете малко време, за да си върна децата!

105

Тайната за това какво правеха и кой идваше към Рул се запази докъм три сутринта - достатъчно дълго, за да могат Крис и хората му да съберат необходимите провизии и да започнат да приготвят децата, които сега бяха скупчени в болницата. За изненада на Том, само петдесетина старци, повечето поначало бегълци в Рул, избраха да вземат част от останалите провизии и да се махнат от града. От оставащите близо сто и петдесет възрастни Джарвис беше избрал десет, които да вдигнат барикада от дърветата, които повалиха, а после набързо подредиха, за да пазят южния път - най-прекия откъм мината, той минаваше през хълмиста и рядко залесена област.

- Няколко от мъжете ми събират дървета, за да барикадират северния път извън града, след като децата заминат. Всички останали искат да чакат в църквата - каза Джарвис на Том, който беше посетил замрялото училище за няколко много специфични предмета, преди да се отправи към камбанарията на черквата. - Поне докато Фин е в селото.

- Какво? Защо? Не може да си сериозен. - Том беше ужасен. - Джарвис, трябва да накараш хората да се махнат. Ще бъдат седящи мишени. Трябва да се махнат от Рул. Това не е Денят на Страшния съд. Това не е Джоунстаун¹⁴². За бога, никой не иска от бас да пиете смъртоносен коктейл. Те ще ви убият.

- Но преподобният е прав. Никое място не е истински безопасно. - Очите на Джарвис бяха хлътнали толкова дълбоко в черепа, че беше нужно фенерче, за да се видят. - Утешава ни да се събираме. Не мога да им го отнема. Освен това нашите внуци най-после си идват у дома и... - гласът му пресипна. - Те са наша отговорност, винаги са били. Ако внук ми е с Фин, трябва да знам, че е в покой.

Никакви аргументи не можаха да променят решението на стареца, нито на някой друг и накрая Том се предаде.

По-късно, докато пресичаше площада към кметството, Том забеляза хора да пълнят църквата. Витражите блестяха в различни цветове, нещо, което за него би било успокояващо във всяка друга нощ. Докато изкачваше стъпалата на кметството, слабите звуци на химн долетяха през отворената врата на църквата: „Не се страхувам от враг, когато Твоята ръка ме благославя“¹⁵¹.

Осакатеният крак го мъчеше от всичкото това качване и слизане, да не споменаваме борбата с кофите грунд и торбите висококачествена тор, които качи в задната стая на склада, разположена точно над затвора, и за кутиите с дизел и мазут, които също беше качвал на гръб. Надяваше се да е улучил точните пропорции. Отправи се надолу, за да провери вентилационните тръби на сградата. Вече беше открил, че са достатъчно широки, за да може той да пропълзи през тях. (Слава богу, че нямаше клаустрофобия.) Сега трябваше само да разбере колко далеч може да опъне шнура на детонатора и дали сметките му бяха точни. Нужно беше само да спечели някакви си петнайсет-двайсет минути отвън.

„А после мракът ще се задълбочи - помисли си Том. - Независимо дали ни харесва, или не.“

Два часа по-кьсно чу тропота на ботуши.

- Том?

- Тук горе, Крис. Отляво на теб. Задръж! - Беше легнал по гръб на високия рафт, в ръцете му имаше отчасти разглобен часовник, а таванът на затвора беше на стъпка от лицето му. Пъхайки пръст върху едно от колелцата на часовника, той внимателно постави тресчица от издялана кибритена клечка между един зъб и входния палец на лоста, преди бавно да освободи натиска върху колелцето. Палецът се заби в дървото, но не го счупи. Механизмите на часовника бяха неподвижни, стрелките бяха замръзнали. - Така - каза Том, като нежно постави часовника настрани и извади чифт клещи, - хората на барикадата готови ли са?

- Толкова, колкото могат да бъдат. Децата ще тръгнат след още час.

- Доста рисковано. Скоро ще се съмне.

- Нищо не може да се направи. - Крис внасяше кутии с пропан и бензин. - Знаех, че всички тези неща са тук, но какво планираш? Това ми дава изцяло нова перспектива.

- Да. Само се надявам, че взривът ще бъде достатъчен.

Том проби дупка в единия край на сивкавобял блок и плъзна вътре тънко парче патинирана тръба - да, достатъчно близо, за да мине за M18 с малко късмет, - после използва зъбите си, за да откъсне парчета изолирбанд.

- Събра ли хората си?

- Които са останали. Поначало Пощадените не бяхме много, а сега са дори по-малко. Пру и Грег са най-големите. Щях да пратя и двамата, но предпочитам Грег да дойде с нас. Има едни момчета - Ейдьн, Лушън и Сам, - след като заминах, те са минали към тъмната страна. Заключили са Пру и Грег. Не вярвам на Ейдън и на хората му, но не мога да ги оставя. Няма да е редно.

- Това са твоите хора, ти решаваш. Но наистина ли ги искаш за дълго време? Накрая ще трябва да избираш.

- Знам. - Крис сви рамене. - Всички сме Пощадени. Ако успеем да се измъкнем, може би ще е най-добре да им дам дял и да ги отпратя. Все едно, Пру и още три други момчета ще тръгнат след твоите деца, когато им кажем.

- Чудесно! - Том посочи един термос на пода. - Кафе, ако искаш. Наливам се от часове. Толкова съм надрусан, че вибрирам.

- Благодаря! - Крис отвинти капачката на термоса, сипа си в една чаша, сръбна и примигна. - Еха, това е силно! Мисля, че зъбите ми се накьдриха.

- Наслаждавай му се, докато го има. Открих го в нещата на Уелър. - Том върна вниманието си към работата. Кървавото море в очите на Крис толкова много му напомняше за изменените Променени на Фин, че го изнервяше. - Звучиш по-добре.

- Да. Кинкейд каза, че имам късмет, че ларингсът ми не се е скъсал. - Том чу как Крис отпива още веднъж колебливо от кафето. - Как точно ще стане това?

- Ще свържа блока с будилник по начина, по който вече направих с четири други. След като дръпна клечката, часовникът започва да тиктака. По този начин мога да контролирам точно кога започваме, вместо да го нагласявам сега и да се надявам да имаме късмет.

- Няма ли да го чуят през вратата? Тиктакането? - Крис посочи с пръст една довършена бомба, прикачена към най-долния рафт. Тази се вижда веднага.

- Нещо интересно, което да привлече вниманието на Фин. Обзалагам се, че няма да имат време да спрат всички, преди поне една да успее да гръмне - каза той, учуден колко гладко излезе лъжата от езика му.

- Еха! Наистина ви учат на много неща. - Крис плъзна пръст по ръба на чашата. - Гледах онзи филм за отряда за обезвреждане на бомби. Правил ли си такива неща?

- Да. - Том използва ножа си, за да одере кабела. Колкото по-набързо сглобено изглеждаше, толкова по-добре щеше да заблуди Фин. - Знам филма.

- Верни ли са нещата, които показват в него?

- Отчасти. Повечето пъти пращахме роботи и правехме водни заряди или използвахме парчета С4, за да взривим самоделни взривни устройства. Костюмът е последно средство. - Той направи пауза. - Не се правя на задник, но наистина не искам да говоря за това сега. Трябва да съм съсредоточен. Да се връщам към онези спомени... не е добра идея.

- Добре. - Том усети очите на Крис. - Какво каза Уелър?

Знаеше какво има предвид Крис.

- Нищо хубаво - каза, като откъсна още едно дълго парче изолирбанд. Слава Богу, че имаше много. Беше се притеснявал, че няма да има достатъчно за истинската. - Не така си представях нашата среща.

- О? - гласът на Крис беше станал по-предпазлив. - А как?

- Щях да те убия. - Той заглади изолирбанда е палеца си. - За това, което Уелър каза, че си направил на Алекс. След като избухна мината, да те убия, беше всичко, за което можех да мисля. Беше... като отрова? - Усети как езикът му вкусва думата, после поклати глава. - Не е правилно. Тази омраза беше единственото, за което можех да се държа. Омразата те кара да се чувстваш по-силен, сякаш можеш да се задържиш напомпан, така че да слагаш единия крак пред другия и да мислиш, че отиваш някъде, дори ако това, което правиш, е да въртиш един и същи филм отново и отново в главата си.

- За това как си щял да ме убиеш.

- Цветен. - Той кимна. - Днес следобед... е, вече вчера... когато Джейдън те повика по име, помислих: „Боже, това е той, това е този, когото дойдох да убия“. - Том въздъхна и кръстоса ръце на гърдите си. Като дете обичаше да лежи така в ароматната трева и да изучава облаците. - За една секунда си мислех:,Добре, нека умре!“.

Последва дълга пауза.

- Какво промени решението ти?

- Ели. - Той завъртя глава, за да погледне надолу. - Беше обезумяла. Накрая ми просветна, че Уелър каза толкова много лъжи, че казаното за теб може би беше просто поредната.

Кратка усмивка проблесна на устните на Крис.

- Благодаря, че си ме оправдал поради липса на доказателства!

- Моля! - Въпреки седмиците, в които подхранваше чудовищната гнилост в душата си, Том харесваше това момче. В друго време и на друго място можеше да са добри приятели. Усети докосването на тъгата при мисълта, че сега шансовете са равни на нула. Той имаше толкова много въпроси и никакво време. Искаше да пита за Алекс, за всеки спомен, как е изглеждала, какво е казала. Дори мислеше, че може да го приеме, ако Крис и Алекс... но имаше ли значение сега? Нищо не можеше да промени чувствата му към нея, нищо, а и все пак имаше чудото Ели - един толкова сладък дар.

„Дръж се за това! - Всичко, което станеше впоследствие, щеше да зависи от Крис, момчето, което беше сънувал толкова често и което едва познаваше. - Дръж се за Ели и Алекс до последната секунда!“

- Децата са почти готови - каза Крис. - Трябва да тръгваме.

- Да. - Том се усмихна стегнато на другото момче, откъсна няколко ивици изолирбанд и започна да пристяга будилника към сивкавобелия блок, който беше оформил. Не изглеждаше зле, ако можеше да каже така. Щеше да върне в ритъм няколко сърца. - Още няколко секунди.

- Добре. - Крис помълча за момент. - Някога чудил ли си се кой го направи?

- Кое? Електромагнитния пулс ли? - Той поклати глава. - Ако беше книга или филм, щеше да има някой, който да го обясни, да ти даде всички отговори. Да оправи всичко, да го опакова с фльонга. Никога няма да разберем, а и няма значение. Това е като война, Крис. Когато войниците маршируват, всичко, което те интересува, е да защитаваш семейството си. Когато си стъпил на земята, мислиш само за мисията, за приятелите си, твоите братя. Няма политика. Няма голяма картина. Не агонизираш над морала. Всичко се свежда до същественото. Да, в някои дни, в невъзможните дни, когато без значение колко си внимателен, някой умира, се чудиш за какво е всичко това. Но накрая там са братята ти, твоите хора, и само това. Не търсиш смъртта, но ще жертваш всичко за тях. Аз за малко бях изгубил почва под краката си. Когато се върнах в отпуска и се прибрах у дома... - Той спря, чудейки се дали наистина иска да го признае на глас, но после си помисли, че след още няколко часа нищо, което е казал, няма да има значение. - Бях на ръба, може би на стъпка от това да не се върна. Да дезертирам. Бях планирал всичко. Как ще оставя следи в Мичиган, а после ще се промъкна в Минесота и оттам в Канада. Голяма страна, лесно е да се загубиш. Но най-добрият ми приятел Джим, бяхме в един екип за обезвреждане на бомби с него, явно разбра, че нещо става, когато споменах Уакамау, тъй като семейството ми беше в Мериленд. Има много приятни места за лагеруване там. Така че защо да ходя до Горния полуостров? Мисля, че затова Джим се самопокани, за да ми напомня за братята ми, за моите хора. Но тогава... светът умря и това просто вече не беше проблем.

- Щеше ли да се върнеш, ако нищо не се беше случило?

- Никога няма да разбера, нали? Иска ми се да мисля, че щях. Но после намерих - той преглътна една буца, - намерих моите хора. Намерих Алекс и Ели. За малко си върнах това, което бях изгубил. Така че по дяволите всичко останало, Крис! Как се е случило, кой го е направил... единственото, което ме интересува, което има значение, е, че Алекс и Ели ми помогнаха да открия отново себе си.

Крис остана смълчан за един дълъг момент.

- Беше свирката, Том - каза той тихо.

- Какво? - За секунда се беше върнал в Уакамау. Крачеше с наръч дърва, когато Алекс погледна към него с усмивка, която си проправи път в гърдите му. - За какво говориш?

- Алекс - каза Крис, отръсквайки утайката, преди внимателно да завинти обратно капачката на термоса. - Тя избяга заради свирката.

Той си спомни високата невъзможна нота, която прониза сърцето му.

- Откъде знаеш?

Завинтването на капачката, изглежда, отнемаше цялото внимание на Крис.

- Ели ми каза. Дала е свирката на момче, което ние докарахме от Орен. Мисля, че идеята ѝ е била, ако ти и Алекс сте в Рул, да разберете, че тя е някъде там и да отидете за нея. Така че, щом Алекс е имала свирка в мината, значи трябва да е намерила своята у онова момче. Иначе стават твърде много съвпадения, нали? Алекс тръгна след Ели. Аз дойдох тук твърде кьсно, а останалото беше просто - Крис затегна капачката - лошо подбиране на времето. Или добро за Джес, предполагам. Ако се бях върнал по-скоро, може би щях да спася Алекс. Познавайки Джес обаче, вероятно нямаше да мога. По един или друг начин тя беше сигурна и решена, че Алекс трябва да замине, а после и аз.

Том не знаеше как се предполага да се чувства.

- Защо ми казваш това?

Яркочервените очи на Крис срещнаха неговите.

- Това е краят на света, Том. С Рул е свършено. Не знам дали ще имаме утре. Така че има едно нещо, което трябва да изясниш в главата си. Намираш хората си и никога не ги губиш. Алекс замина, защото не беше сигурна дали може да разчита, че ще ѝ помогна. Като знам какъв бях тогава, вероятно е била права. Но не мисля, че щеше да има подобни съмнения за теб, Том - каза Крис. - Нито тогава, нито пък когато и да било.

* * *

Оставаше около час до разсъмване, когато Криs влезе в празните вече коридори на болницата. Всички неизлечимо болни пациенти, s които беше прекарал известно време, бяха умрели отдавна. Осветени само от лунната светлина, коридорите бяха изпълнени със сенки. Той забави крачка, когато приближи единствената заета стая вляво. През отворената врата долиташе ароматът на лек цветен парфюм, но останалото беше тишина. Поколебавайки се за момент, той зави тихо зад ъгъла и видя първо жената на леглото, а после със закъснение една фигура, сгушена в голям стол.

- О! Съжалявам! - каза той, вече започвайки да стъпва назад. - Не знаех...

- Не, не. - Между меката тапицерия и одеялото дядо му изглеждаше като джудже. Върху плешивия му череп блестеше петно от сребристозелена лунна светлина, която прорязваше лицето му в дълбоки черни клинове и опъната кожа върху острите ръбове на костта. - Не ме безпокоиш. Скоро ли тръгвате?

- Да. Сара и Джейдън още оправят децата, но... скоро - каза Крис.

- Ами ти?

- Оставам тук още малко с Том. Ще заминем заедно. - Въпреки че Крис имаше много лошо предчувствие, което не можеше да облече в думи или да премахне: че заминаването нямаше да е толкова просто.

- Е, Влез! - каза Йегър подканящо. - He ти трябва моето разрешение.

Крис прекоси стаята, за да застане до леглото. Тишината беше зловеща. Джес лежеше по гръб, ръцете ѝ бяха свити на корема, защото мускулите ѝ бяха атрофирали от бездействието. Някой беше изчеткал косата ѝ, която се разстилаше по възглавницата и раменете ѝ. Кинкейд, вероятно. На лунната светлина бялото на очите ѝ се показваше през клепачите като миниатюрни резенчета. Крие все очакваше тя да каже нещо или клепачите да се отворят рязко и да види себе си, хванат в онези черни очи-огледала. Кинкейд му беше казал, че продължителният период на БДО сън, който държеше Джес от седмици, беше свършил рязко преди половин час. Крис беше почувствал само лек шок, когато докторът му показа книгата, от която беше събрал формулата за наркотика - „Ходещи привидения: Етно-ботаническа енциклопедия на медицински и психоактивни гъби“. След още половин час, а вероятно по-малко, защото Кинкейд не беше се скъпил за дозата този път, Джес щеше да е отвъд сънищата.

- Искаш ли да седнеш? - Йегър посочи един стол с кокалеста длан, която стърчеше от ръка, тънка като пръчка. Дрехите му се размърдаха. - Не сме говорили.

Беше на върха на езика му да посочи, че през част от времето е бил в кардиален арест, а през останалата е бил зает, но остави поривът да отшуми. Последния път, когато се бяха видели, дядо му го беше зашлевил. Сядането също го накара да се чувства неспокоен, сякаш беше отстъпил за нещо, може би се оставяше под палеца на стареца.

- За какво? Нямам какво да кажа. Не ти прощавам, ако това искаш. Ти и Съветът сте позволили да станат ужасни неща. Дори не ми пука чия идея е било, защото ако е била на Питър, е трябвало да кажете „не“. Ако е била ваша, тогава сте се възползвали от Питър, а това е дори по-лошо. Имал си всяка възможност да спреш това, но не си го направил. Дори не си спасил Кинкейд, който ти беше приятел. Оставил си Ейдън да му извади окото, за бога! Какво би могъл да кажеш, за да направиш нещата по-добри или да ги оправдаеш?

- Нищо - отвърна Йегър, тонът му беше лишен от емоция, но не безразличен или студен. - Но мислех, че ти може да имаш въпроси.

- Както казах...

- Тогава аз имам един. Как е брат ми?

- Последния път, когато го видях, беше доста зле, след като продължително време беше вдишвал пушек по време на един пожар. - „Което стана изцяло по моя вина.“

- Съжалявам за това. Не винаги сме били на едно мнение, но му се възхищавам, че устрои място за деца, които искаха различен живот от този на родителите си. Винаги е искал да помага.

- Помогна ми, когато бях ранен. Дълга история. - Завръщането му от мъртвите не беше тема, която искаше да зачеква със стареца.

- Колко ти каза той?

- Доста от всичко. За някои неща се досетих сам.

- А! Имаш ли въпроси?

„О! Около милион.“ Беше взел решение, че това няма значение, че ще изтече като вода под мост, но не можеше да спре да се пита.

- Да. Как реши? Между мен и Саймън, имам предвид.

- Ммм... - Йегър сплете кокалестите си длани. Ако имаше коса, щеше да мине за Онази с косата. - Честно казано, избрах бебето отдясно.

- Какво имаш предвид?

- Можех да взема само едно. Майка ти държеше и двама ви едновременно, а теб беше сгушила отляво.

- Какво общо има това? - Споменаването на майка му го жилна. Усети остротата на кькрещия си гняв и реши:

„Майната му!“. - Какво значение имаше страната?

- О... - Йегър прокара бавно длан по плешивия си череп, жест на човек, който някога беше имал коса, която да заглади. - Защото Христос седи до дясната ръка на Бог, предполагам. Ако искаш нещо библейско. Но всъщност е окултно. Още от евреите. За тях двете страни на тялото отразяват разделената природа на душата ни. Има силата да дава и да задържа. Дясната ръка е по-силна, даваш с нея, независимо дали справедливост, или добрина. С лявата задържаш. Лявата ръка е дисциплина и въздържание. Лявата ръка пази тайните си.

„И живее в сенките.“ Дядо му току-що беше описал него и живота му перфектно.

- Значи избра силата.

- Избрах меча. - Йегър замълча за миг. - Но в своята надменност забравих, че е нужна също толкова сила да го задържиш, да не се ядосваш лесно и да не прибързваш. Лесно е да се измамиш да мислиш, че в праведността на гнева ти жестокостта е оправдана. Но ти си силен, Крис, много по-силен, отколкото ти го признавах.

- Не съм силен - каза Крис. Но все пак от всички неща, които помнеше за Рул, мястото, където мислеше, че може най-после да намери дом, утрините след бой бяха най-ярки: коленичил до Питър в църквата, докато всички, включително Алекс, особено Алекс, гледаха, и усещаше ръцете на дядо си върху главата си в благословия. Беше блудкаво и тъпо, и невероятно сексистко, но все пак изпитваше гордост: „Това значи да не се страхуваш. Това значи да усещаш, че принадлежиш някъде“. Той беше като Том, нали? „Търся моите хора...“ Само че Алекс я нямаше, а ако сънищата му бяха истински, за Питър щеше да бъде по-добре да беше умрял. Странна буца си проправи път към гърлото му. Трябваше да тръгва. Нямаше да се пречупи сега. Не прости на Йегър, не можеше. Крис можеше да остави чука за Питър, но никога за този старец. - Понякога чакам прекалено дълго и тогава вече е твърде кьсно.

- Но никога не се пречупваш, Крис. Ти следваш своя курс и все още търсиш своя път. Приеми го от един старец: понякога получаваш втори шанс.

„Не и с Алекс.“ Това, което каза, го изненада:

- Какво да правя със Саймън? Ако е жив... ние сме врагове. Той знае ли изобщо за мен?

Йегър поклати глава.

- Какво да направиш, зависи от това какво ще намериш.

- Той яде хора. - „Той ми е брат, ние сме еднояйчни близнаци. Той е аз и аз съм той.“

- Ако той е единствено това, значи имаш своя отговор, нали?

- Как може да е повече от това?

- Обичам го, Крис. - Беше твърде тъмно, за да види изражението на дядо си, но Крис чу уловката в гласа му. - Това го прави повече.

Това, че Йегър не можеше да каже същото за него, го нарани повече, отколкото Крис можеше да си представи. Е, какво беше очаквал? Беше се появил в града буквално непознат, просто имитация, избледняло ксерокопие.

- Опитай се да не задържаш горчивината твърде дълго - каза Йегър. - Животът е достатъчно труден.

- Чия е вината за това? Аз бях дете. Виждал съм те колко? Пет пъти, преди светът да се срине. Питър беше този, който беше наистина загрижен, който се отклони от пътя си... - Той преглътна останалото. - Как иначе се предполага да се чувствам?

- Имаш право на своя гняв.

- Не ми трябва разрешението ти.

- Но ти не си глупав, Крис. От всички ти най-добре трябва да знаеш какво причинява гневът на душата. Трябва само да си спомниш за баща си.

Крис зяпна.

- Ще ми изнесеш лекция за гнева и за баша ми ли? Знаел си какъв е. Затова си се съгласил да вземеш Саймън на първо място. Беше богат. Можеше да оправиш някои неща, да направиш нещо, за да ме измъкнеш оттам. Но ти ме остави сам с него. Затова не ми пробутвай глупости за това какво прави гневът! Не ти прощавам. Точно това наистина искаш, за да можеш да умреш и да вярваш, че всичко е наред. Това, което направи, което позволи да се случи с мен, с Питър, с Алекс, това са твои грешки, твои грехове. Знаеш ли какво? Разбери се с бог, ако го видиш!

- „Защото е време за въздаяние от Господа, който ще му отдаде отплата.“ Еремия е имал предвид Вавилон, не Рул, но разбирам гледната ти точка. Ти попита за Саймън. Има само един избор, който трябва да направиш: живот или смърт.

„Някой ще умре. - Крис погледна назад към Джес. - Някой трябва да умре.“

- Трябва да вървя - каза. - Децата тръгват скоро.

- Добре. - Йегър се вгледа в него. - Защо дойде? Даде ясно да се разбере, че не е било, за да ме видиш.

- Предполагам, че мислех много за Джес. - Сега беше негов ред да направи пауза. - Защо мислеше, че всичко е наред? Тя е била омъжена. Ти си бил женен. Ти си свещеник.

- О... - Дядо му забърса заблуден кичур коса от челото на Джес. - Сърцето има свои закони и само аз бях женен. Бях егоистичен, а тя беше уязвима, красива вдовица... Поне така мислехме. Съпругът ѝ беше обявен официално за мъртъв.

- Било е грешка или наистина беше изчезнал?

- Може би по малко от двете. Дори преди Виетнам той беше замесен в някои много... спорни проекти. - Ръката на Йегър се задържа на бузата на Джес. - Кога го разбра?

Технически беше знаел, откакто Питър беше споменал името в един сън. Но не беше нещо, което можеш да кажеш, дори на човек, който вярваше в двете половини на душата.

- Когато Том ни показа снимката. Исак каза, че мъжът ѝ ти е бил бизнес партньор, и тогава си спомних, че онова беше единствената шахта на мината, която никога не е била довършена - рече Крис. - Тогава разбрах, че Джес е била жена на Фин.

- Не-е-е! - Стиснала своя савидж в юмрук, Ели тропна с крак, после избута муцуната на Мина, когато кучето се обърна разтревожено. - Моля те, не ме карай! Искам да остана с теб. Защо да не мога?

- Ели, скъпа! - Луната беше много ярка, но продължаваше да се крие и показва зад носещите се високо облаци и на него му беше трудно да вижда лицето на момиченцето. Том клекна и наклони глава, опитвайки се да хване погледа ѝ.,Давай полека! Тя е пораснала много, но все още е само на осем.“ - Погледни ме! Трябва да ме послушаш. Тук няма да бъде безопасно.

- Но аз не искам да отида с тях! - Тя махна с ръка в обща посока на фургоните, спрени на паркинга на болницата. От там те щяха да се отправят на север по един стар път на дървосекачи, който лесно можеше да бъде блокиран, след като заминеха. Въздухът беше изпълнен с тракане на подкови върху заледен асфалт, нетърпеливо скимтене и джафкане на останалите кучета и пискливите възклицания и въпроси на децата. Повечето бяха на по-малко от дванайсет години и бяха наблъскани в един от двата чакащи фургона. Отляво на Том едно плешиво хлапе с повече пиърсинг от игленик вдигаше момче с глава като яйце върху платформа, където го посрещаше стройната и леко накуцваща Сара.

- Познаваш Джейдън - каза той.

- Нямам това предвид. Трябва да остана. Мога да помогна - настоя Ели. - Както и Мина. - При произнасянето на името опашката на кучето се развя. - Не трябва да се разделяме, Том. Ние едва се...

- Знам, скъпа. - Той се наведе напред, за да бъде чут през ударите на брадвите, хапещи дървета, и през бръмченето на ръчните триони, режещи дънери. След като децата заминеха, дърветата щяха да бъдат положени така, че да попречат на хората на Фин да използват пътя. Един голям отряд щеше да се наложи да се отклони с километри, за да ги последва. Ако Фин все още имаше желание да преследва когото и да било. Том можеше да се обзаложи, че няма да е така. - Но аз трябва да остана. Ако ти си още тук, ще се тревожа за теб и няма да съм в състояние да си свърша работата.

- Но защо трябва да си ти? Защо не може някой друг да остане?

- Крис остава. - Не беше много въодушевен от това, но Крис не искаше да отстъпи: „Твоят план, моят град, а ще ти трябва и помощ“. Но най-добре беше да не спори е него. При първа възможност щеше да го прати да си събира багажа. - Аз съм единственият, който може да го направи, Ели. Това е начинът да бъдеш в безопасност. - При вида на растящата буря в изражението ѝ той обви с ръце лицето ѝ. - Ти и Алекс сте най-доброто, което някога ми се е случвало. Мислех, че съм ви изгубил, а после се появи ти като по чудо. Бях толкова щастлив, че мислех, че ще се пръсна. Бих направил всичко за теб. Знам, че ти е трудно, но моля те, направи го заради мен!

- Том - Ели примигна яростно, - нямам нищо, което да ти дам, за да те пази. Дадох на Крис своя талисман за добър късмет. Нямам нищо друго.

- О, скъпа! - Той целуна първо дясната ѝ длан, после лявата, преди да притисне малките ѝ ръце към гърдите си. - Ти си точно тук. Това е всичко, което ми трябва.

- Ами Алекс?

Той се опиша да преглътне буцата в гърлото си.

- Тя също е там. Винаги ще бъде.

- Но аз я искам наистина, Том. Обещай ми да я потърсим заедно! - Ели повдигна разплаканото си лице. - Моля те! Честен кръст и ако лъжеш, да умреш?

За втори път за по-малко от пет минути той излъга:

- Честен кръст и... - Видя Крис да препуска към тях. Езикът на тялото му беше достатъчен.

„Това е.“

- Трябва да тръгваш, скъпа. - Стисна Ели в прегръдката си, изтича до фургона на Сара и я качи. - Ще дойда веднага щом мога.

- Том! - Ели стисна за врата Мина, която бе скочила след нея. - Том, чакай!

- Ще дойда - повтори той, после изтича до първия фургон, натъпкан с деца и кучета. Джейдън прехвърляше една раница на Кинкейд, който настаняваше просълзено момиче и мъмреше коприненозлатен ретривър, който се опитваше да измие лицето на хлапето. - Трябва да тръгвате - каза Том.

- Разбирам. - Кинкейд се наведе и сграбчи ръката на Том. - Късмет! Пази се, синко!

- Ти също! - Том предложи ръка на Джейдън. - Внимавайте! Пази Ели!

- Ти сам я пази! - Джейдън го изненада, като го придърпа в прегръдка. - Така и не ти благодарих - каза момчето грубо. - За... знаеш...

- Няма нищо. - Том притисна момчето. - Късмет!

- Нали няма да се бавиш? - Джейдън се задържа в ръцете на Том. - Стой с Крис! Той има радио. Ще държа моето включено, така че да знаете къде да ни намерите. Да не ти хрумват разни тъпи, глупави идеи, Том!

Дали Джейдън не беше прочел нещо по лицето му?

- Не се тревожи! Сега тръгвайте! - Обърна се и видя Крис при фургона на Ели да се протяга, за да прегърне момичето. Голямата черна овчарка на Крис подскачаше чевръсто покрай Мина и около един лъскав ваймаранер, за който Крис беше казал, че принадлежи на Алекс. Това, че видя всички заедно по този начин, и убедеността, че за Ели ше се грижат и ще бъде обичана, накара Том да се почувства... малко по-леко.

Напред един огромен товарен кон, впрегнат пред третия продоволствен фургон, сумтеше, усетил внезапната спешност, и беше нетърпелив да тръгне. Три други момчета - Ейдън, Сам и Грег - вече бяха на конете си. Ейдън и Сам, които миришеха на неприятности, се придвижиха до челото, докато Грег изчака, за да застане в края.

„Моля те, боже! - Когато фургонът на Ели изтрополи покрай него, той вдигна ръка. Стори му се, че тя изкрещя нещо, но думите ѝ бяха удавени в тропота на конски копита, скърцането на фургоните и развълнуваното сумтене на кучета. - Моля те, пази я!“

След още един момент луната скри лицето си, плътни сенки погълнаха фургона и Ели изчезна отново, изгубена в мрака.

106

- Колко още ще стоим тук? - попита Синди пазача. Беше се свила в Люк по начина, по който неговата котка го правеше. Търсещо топлина поведение, както го беше нарекла майка му. Люк мразеше космите, които котката оставяше по него, но сега глупавото животно наистина му липсваше, да не споменаваме родителите му. Плъзна ръка около раменете на Синди и я придърпа по-близо. Половин час след като хората на Фин и техните Чъкита бяха нахлули в лагера, още двама мъже бяха дошли, водейки кобила. Когато Люк забеляза Синди и посивелия Чад, яхнали коня, той се направи на идиот, като се изскубна от Мели и хвана Синди в мечешка прегръдка: „Мислех, че си мъртва! Мислех, че си мъртва! Мислех, че си мъртва!“.

- Зависи от момчетата - каза пазачът, наливайки кафе в полева чаша. Половин цигара беше залепнала за долната му устна. Той издиша една сива струя, сръбна, въздъхна, дръпна още веднъж и каза със сподавен глас: - Не бих отказал едно прилично спане, когато това свърши обаче.

- Значи сме в Рул? - Люк отпъди с ръка дима. Тези хора пушеха с такова настървение, че може би беше по-добре да минат направо на изгорели дънери и да приключат с живота веднъж завинаги.

Точно този стар пазач имаше мустак, с който приличаше на плъх и който беше толкова пропит с никотин, че беше станал мрьснооранжев на цвят.

- Тук ли ще останем? Ами децата от Рул?

- Задавате твърде много въпроси, знаете ли? - Обръщайки се с мързеливо свиване на рамене, мустакатият пазач закачи с палец ремъка на узито си. - Ако бях на ваше място, деца - каза той, отправяйки се бавно към много по-големия огън и към другите трима пазачи, кандидати за белодробен рак, - щях да поспя, вместо да ми замръзва задникът. Ще се съмне след около час.

От мястото си срещу Люк Чад промърмори:

- Да, ама това си е моят задник и мога да си го замразявам, ако искам, гъз такъв! - въздъхна и разбърка вдигащата пара порция готова храна, апатично сдъвка лъжица макарони със сирене, после пусна лъжицата в торбичката. - Стомахът ми е твърде нервен.

Отляво на Чад Джаспър изписка:

- Ще го довършваш ли това?

- Как можеш да ядеш? - попита Синди.

- Гладен съм. - Джаспър загреба голяма хапка. - Твърде съм нервен, за да спя - каза той, гласът му беше приглушен от макароните. - Това трябва да е. Имам предвид, че той сигурно е прибрал всички Чъкита. - Посочи с лъжицата към голяма клетка за животни от неръждаема стомана, която стоеше празна на открит фургон, подреден до други такива. - Дори тези.

- Ако това е Рул - каза Синди, - и децата са все още тук, какво ще правят с нас сега? Мислиш ли, че те... че те може да...

- Не - каза Люк и я обгърна с двете си ръце. Искаше да каже нещо кораво като от филм, че хората на Фин трябва да минат първо през него, но думите просто не излязоха.

- Но ние трябва да действаме. - Чад метна поглед през рамо, за да провери пазачите, после се наведе по-близо. - Ние сме тримата най-големи. Те са четирима, ние трима.

- Хей! - каза Джаспър с пълна с макарони уста. - Аз съм тук.

- Ти си на десет. Продължавай да ядеш! - Чад извъртя очи. - Ако можем да вземем някакво оръжие...

- Да. Ако е доста голяма дума точно сега - каза Люк.

- Но ние просто седим тук.

- Не виждам как можем да направим нещо друго.

- Съгласна съм с Чад. - Когато Люк погледна към нея, Синди продължи шепнешком: - Освен тези пазачи всички останали заминаха. Вероятно няма да имаме по-добра възможност.

- И къде ще отидем, Синди? - попита Люк.

- Където и да е. Люк, можем да нападнем продоволствения фургон, да вземем оръжия, храна и да се махнем.

- Синди, имаме трийсет деца. Само ние тримата и още няколко можем да боравим с оръжие и толкова. Как ще придвижим всички и нещата, които ни трябват? Не можем да надбягаме Фин.

- Но не мога да чакам, докато той реши какво да стане. - Чад кривна глава към транспортната клетка. - Искаш да свършиш в една от тези ли?

- Не, не искам - каза Люк на Чад. - Но предпочитам да остана жив, отколкото да умра.

- Не и ако свършим като Питър - възрази Джаспър.

След пет дни с Фин и шантавите му Чъкита, които бяха точно като момичето, с което Том се беше бил преди няколко седмиии, Люк имаше гадно усещане какво може да се очаква.

Питър беше твърде стар, за да е Чъки, по-стар от Том със сигурност с поне няколко години. Но очите му бяха бясночервени и, боже, той ядеше каквото и Чъкитата - размразени парчета от замразени старци, натрупани като дърва в специален фургон. Което значеше, че Фин вероятно беше дал на Питър от същата гадост, с която според Том някой експериментираше върху онези Чъкита в бяло. Само че тя не беше подействала на Питър, който прекарваше половината от времето си в клетката, крещейки: „Пусни ме, пусни ме, пусни ме, пусни, пусни, пусни...“, а през другата половина се опитваше да докопа Фин. Понякога старецът го нараняваше доста зле. Никога не вдигаше ръка срещу него, но само за няколко секунди, които той и зловещият Дейви прекарваха наблизо, караха Питър да започне да стене, да вие и да стиска главата си.

- Сякаш чува нещо. - Когато Люк отмести поглед от транспортната клетка, Синди каза: - Нали знаеш? Когато Питър започне с онова „пусни ме“? Но как? Той е едва... наполовина Чъки.

- Но е луд - каза Чад.

- Не през цялото време - каза Люк. - Всички тези неща, онова „давай-давай-давай“, което започва, когато Фин тръгне.

- Телепатия? - попита Синди?

- Не може да е чиста телепатия. - Преглъщайки последните макарони със сирене, Джаспър облиза пластмасовата лъжица. - Поне не като във филмите или както мислите.

- Какво друго може да е? Ти беше в обора. - Това, което беше станало, когато Чъкитата на Фин се спуснаха в лагера им, беше уплашило Люк до смърт. Как бяха разделили строя, половината бяха тръгнали наляво, а останалите като маршируващ оркестър в спортно полувреме се бяха извили надясно. После Чъкитата... не бяха направили нищо. Само чакаха и се взираха, а концентрацията им беше съвършена. Беше толкова тихо, че Люк можеше да чуе пукането на огъня и дрънченето на сбруите на конете, които отмятаха глави. Това беше най-странното нещо, но Люк беше усетил, че Чъкитата биваха... възпирани? Да, те го искаха. Искаха Мели. Това, което най-много жадуваха, бяха всички онези сочни деца, сгушени в обора.

„Но не им беше позволено. Те бяха като... марионетки.“ Това не беше съвсем правилно. Беше сякаш нещо или някой ги държеше на невидими каишки - „дотук и не по-нататък“.

- Да, но опитвал ли си се някога да проследиш собствените си мисли? Наистина е сложно. - Джаспър приглади празния плик от готовата храна върху бедрото си и започна да го нагъва в стегната тръба. - Освен това имаш проблем със силата на сигнала и сложността.

Люк и Синди се спогледаха.

- За какво говориш? - попита Люк.

- Мислите са объркани - каза Джаспър.

- Добре. И?

В погледа на Джаспър се четеше досада.

- Какво прави Питър? Говори ли за милиони неща? Не. Продължава да повтаря едно и също отново и отново: „давай-давай-давай, пусни ме“.

- Да, но е луд - каза Чад.

- Не през цялото време. - Джаспър се взря през тръбата, която беше направил, като пират през далекоглед. - Най-зле е, когато Чъкитата нападат. През другото време е нормален.

- Той яде хора - настоя Синди. - Очите му са странни.

- Добре, ненормален нормален, но не и изцяло Чъки. Когато Фин го вземе със себе си, Питър или е вързан, или е с неколцина пазачи.

- Вероятно защото Фин още не може да го контролира много добре - каза Люк.

- Или поне не през цялото време, да. А когато Фин го оставя тук? Питър не е толкова шумен и луд. И колкото по-дълго отсъства Фин, толкова по-добре изглежда той. Мисля, че е излагане с натрупване и нещо с разстоянието като безжичен интернет.

- А?И? - попита Люк, а когато Джаспър се завъртя все още с тръбата на окото, добави: - Ще спреш ли с това? Досадно е.

- Добре. - Хлапето изпусна една дълга страдалческа въздишка. - Не мисля, че Питър казва „пусни ме“ като „пусни ме от тази клетка, за да си ида у дома“. Може би има предвид „пусни ме, давай-давай-давай след тях“. ,Давай-давай-давай“ е командата. Може би всичко, което прави Фин, е да дава прости команди, които се носят на гърба на други сигнали.

- Дори не знам какво означава това - каза Синди.

- Да, Чъкитата не са радиоприемници - додаде Чад.

„Радиоприемници. - Люк преметна мисълта в ума си. - Безжичен интернет. Тук има нещо важно... Нещо, което Джаспър каза за силата на сигнала, не просто разстояние, а нещо друго.“

- Хора! Какво смятате, че са мислите? - попита Джаспър. - Електрически импулси, това е. Тялото е пълно с електричество. Имате градиенти през кожата си и поток йони в клетките.

- Какво? - поиска да разбере Синди. - Как действа това в тази ситуация?

- Ами, мислите са химически и електрически... Не знам. - Раменете на Джаспър се вдигнаха и паднаха. - Вижте, не мога да ви кажа как го прави Фин, но той не може да прехвърля наистина сложни мисли. Или ако може, само неколцина Чъкита могат да ги приемат. Може би дори само едно Чъки.

- Хей! Чакай малко! - Синди седна. - Той е прав. Две групи Чъкита: едните в бяло...

- И всички останали - добави Чад. - Сякаш може би не действа при всяко Чъки.

- Или няма нужда от много, за да се свърши работата - предположи Люк. - Но е ограничен откъм разстояние, както когато безжичният интернет сигнал прекъсне, ако си твърде далеч от мрежата. - Той продължи да мисли: „Сила на сигнала, сила на сигнала и мрежа...“.

- Добре, приемам това. Но... - Чад вдигна ръце. - И какво? Все още сме заседнали тук.

Люк не виждаше как това би помогнало, но усещаше главата си така, сякаш беше прекарал цяла нощ зубрейки за тест, на който беше сигурен, че ще се провали. Понякога, когато се отдалечеше от един проблем, отговорът цъфваше право в главата му.

- Отивам за вода - каза. Когато се изправи, и четиримата пазачи вирнаха глави. - Вода - каза той, като протегна манерката си и я разклати.

- Чакай! - Мустакатият пазач се вдигна на крака и се за- тътри към него. Запалена цигара висеше от устата му. - Добре, да вървим! - каза той, подавайки му фенерче.

- Не че мога да избягам някъде - подметна Люк, но пазачът само изсумтя и направи подканящ жест с узито.

Потокът беше зад палатката на децата, в близката гора. Следвайки лъча на фенерчето, той се гмурна сред дърветата, където светлината беше по-лоша, а сенките по-гъсти. Напред чуваше как водата се пени върху камъните. Последните шест метра до потока бяха рязко спускане.

- Аз няма да слизам до долу. Коленете ме болят. Давай бързо! - каза пазачът, а оранжевата жарава на цигарата му танцуваше. - Задникът ми замръзва.

„О, я го духай!“ Внимателно подбирайки пътя си през камъни и лед, Люк прокара светлината през пръснатия сняг покрай брега на потока, като търсеше безопасно място, където нямаше да се измокри целият. Когато лъчът премина през петно кишав сняг, той забеляза нещо, което достигна до него едва когато светлината вече беше преминала. Озадачен, той върна лъча обратно и видя две неща: сняг, натрупан около една скала, макар всички останали наоколо да бяха все още покрити, и три животински следи. Вероятно животно беше разместило снега, когато бе стъпило наблизо. С един поглед към следите реши: „вълк“. Огромен. Отпечатъкът беше по-голям от дланта му и пресен. Беше виждал такъв не много отдавна.

Обмисляйки това, внезапно беше доволен, че е с въоръжен пазач. ,Добре е да побързам.“ Последното, което му трябваше, беше да налети на гладен вълк. Имаше си достатъчно проблеми. С разтуптяно сърце той сви надясно, прокарвайки светлината по една извивка, и замръзна, когато две зелени монети лумнаха до сребърния овал на лице.

Зелените очи принадлежаха на гигантски сиво-бял вълк. Но лицето бе на момиче.

107

Люк беше толкова уплашен, че едва успя да спре зад стиснатите си зъби писъка, тръгнал от гърлото му. Импулсът да се обърне и да избяга беше толкова силен, че лъчът на фенерчето потрепери от внезапното му разтърсване.

Вълкът не помръдна. За разлика от момичето, което вдигна предупредително пръст до устните си, а после изви ръка по начина, по който Морфей беше кимнал на Нео - не като „да започваме“, а по-скоро „ела тук“.

За част от секундата помисли: „О, сигурно се шегуваш“. Беше като вълка от „Червената шапчица“. Да се приближи до странно хлапе, което е точно на подходящата възраст да бъде Чъки? Как не! После размисли, че това момиче: а) се криеше и б) беше с животно, а освен шантавите Чъкита на Фин всички, които той познаваше, бяха от типа, дето първо закусва, а после задава въпроси.

- Хлапе, какво... - гласът на мустакатия пазач се изгуби, когато той се закашля, после изкара нещо от дълбините на гърдите си. Изплю се и изграчи: - Проклети пирони на ковчега! - И по-високо: - Защо се бавиш?

- Ъ... - Люк извлече гласа си чак от ноктите на краката. Момичето клатеше глава. - Има много лед. Ще се кача след малко.

Пазачът измърмори нещо и Люк помисли, че може все пак да слезе долу. Но после видя играта на пламъче, когато старецът запали нова цигара. Обърна се и видя, че момичето вече беше само на една стъпка от него, а вълкът ѝ - или може би беше наистина голямо хъски или нещо такова - стоеше мирно до нея.

- Коя си ти? - прошепна той.

- Колко пазачи? - промърмори тя. След като вече беше по-близо, той реши, че трябва да е на около седемнайсет-осемнайсет години, облечена в смрадливо, пърхащо камуфлажно яке, качулката на което беше пристегната здраво и подчертаваше високи скули, тесен нос и волева челюст. Рязката черта на линията на косата ѝ беше едва видима високо на челото, но той не можеше да познае какъв цвят е косата ѝ. Очите ѝ обаче бяха наситено смарагдовозелени и ярки като на вълка. От дрехите ѝ и от загрубелите ръце - да не споменаваме онзи спрингфийлд, който носеше, и ножовете в кании, пристегнати на всеки крак, той реши, че е била в гората сама от доста време. Приличаше на диво момиче вълк.

- Четирима. Един тук, трима при палатките. - Той направи пауза. - От Рул ли си?

Тя поклати глава.

- Оръжия?

- Узита, а имат и пистолети.

Между очите ѝ се оформи дълбока бръчка.

- Можеш ли да боравиш с оръжие? - Когато той кимна, тя добави: - Накарай пазача да слезе долу!

Беше на върха на езика му да я попита какво ще прави, но после осъзна точно колко тъп беше подобен въпрос. Кимна, после се изправи и извика:

- Хей! Трябва ми малко помощ тук долу. Аз... аз...

- Какво, по дяволите - каза пазачът отегчен, а в тона му изобщо нямаше въпрос. - Какво стана?

Люк вкара нотка на страдание.

- Паднах - каза той, после потопи ръка в ледената бода и разплиска наоколо. - И ботушът ми падна. Не мога да го намеря и...

- О, господи! - Раздразнена въздишка, последвана от тропота на тежки крака. - Дръж се!

- Благодаря! - Люк успя да докара жалка нота. Рискува да надзърне набързо с фенерчето, но момичето и огромният му вълк, куче или каквото там беше, бяха изчезнали. Той се завъртя и насочи лъча на фенерчето към пазача, който си проправяше път надолу настрани като рак. Твърде късно си спомни: „Мамка му! Предполага се, че съм си изгубил ботуша!“. - Хей! - каза, после падна на колене, насочвайки светлината, докато лъчът не се плисна право по лицето на пазача. - Насам!

- Боже, хлапе! - Пазачът присви очи и вдигна две ръце, за да предпази очите си. Нова цигара беше стисната в устата му. - Махни светлината, ще ме...

Люк видя как момичето, което трябва да се беше покачило доста високо, докато се озове над пазача, внезапно се появи като актьор, хванат в светлината на прожектора. Лактите ѝ бяха сгънати и тя мушна бързо. Прикладът на пушката ѝ удари черепа на стареца с едно шумно „туп“. Той изсумтя с кратко „ъх“, цигарата му се стрелна от устата, а оранжевото ѝ око проблясна като комета. Краката на пазача се оплетоха, но той вече беше в безсъзнание, напълно отпуснат, само инерцията му го прекатури с лице напред и той се приплъзна близо до водата.

„Еха!“ За една шеметна секунда Люк можеше само да зяпа как момичето бързо свали оръжието от пазача и му подаде пистолет. Тя се изправи и се изкашля шумно в същия момент, в който върна затвора на узито, и металическото „щрак-щрак“ се изгуби в шума.

- Наистина не искам да рискувам да стрелям - прошепна тя и внезапно трепна. Едната ръка се плъзна към слепоочието ѝ и тя се олюля от внезапен тласък. – Звукът ще... - Тя прекъсна с рязко сумтене.

- Добре ли си? - Той протегна автоматично ръка, но размисли, когато вълкът, очевидно усещайки безпокойството на момичето, изскимтя и побутна с нос бедрото му. Тя изглеждаше така, сякаш някой току-що я беше цапардосал, но изражението ѝ беше зловещо, нещо, което той беше виждал преди. После се сети. Тя изглеждаше малко като Питър, когато Фин му запращаше една от неговите умствени бомби. Люк остави ръката си да се отпусне, внезапно несигурен дали тя няма просто да откачи. Може би беше експеримент на Фин, но беше успяла да избяга.

- Добре съм. - Стегната усмивка умря на път към устата ѝ. Проснат в краката им, падналият пазач изхърка. Тя коленичи и завъртя главата на стареца, докато дишането утихна.

- Коя си ти? Откъде дойде?

- Следвам ви през последните два дни - каза тя. Вълкът ѝ, реши той, беше някакъв мелез, кръстоска между куче и маламут или огромно хьски. - Трябваше да изчакам, докато се махнат. Бък! - Обръщайки се, тя потупа крака си и вълчакьт допълзя до нея. - Добре - рече, кимвайки към склона. - Прати колкото можеш тук долу!

- Как да го направя?

Сега вече една истинска усмивка, мимолетна като прелитащ високо облак, докосна устните ѝ.

- Паникьосай се!

- Помощ! Помощ! - И докато Синди все още смилаше това, Люк последва вика с писък, който изправи космите на ръцете и врата ѝ.

- О! - Сърцето ѝ се качи чак в гърлото. Тя подскочи и хвърли див поглед в посоката, от която бяха дошли писъците на момчето. - Люк? - извика тя. - Люк, какво...

- Какво става? - извика Чад. Той и Джаспър бяха скочили на крака. С извадени оръжия тримата пазачи наскачаха припряно точно когато Люк драсна от сумрака. Очите му бляскаха като фарове.

- Какво има, хлапе? - настоя един от пазачите, когато Люк се препъна. - Къде е...

- При потока. Мисля, че... че получи инфаркт или нещо такова. Просто се хвана за гърдите и... - Лицето на Люк се сгърчи. - Не знам как да му дам първа помощ.

- О, мамка му! Той не диша ли? Мамка му! Добре, хайде, хайде, спри да врещиш и ни заведи, хлапе! - Премятайки оръжието си през рамо, пазачът побутна Люк. - Ще трябва да го носим - каза той на другите, докато те бързаха и говореха вкупом.

- Къде е фенерчето, по дяволите?

- Как така си го изпуснал, хлапе?

- Боже, казах му да спре проклетите цигари, след като му свършиха хапчетата за часовника...

Синди изчака, докато пазачите изчезнаха сред дърветата, после погледна към Чад и Джаспър.

- Люк знае как се дава първа помощ - каза тя тихо. - Том ни научи, помните ли?

- Не е научил мен - каза Джаспър.

- Ти си твърде малък. - Синди видя как Чад вече беше хванал още съскащото канче за кафе в една ръка. - Нещо става долу Синди, Джаспър! - каза Чад. - Грабнете по няколко камъка от тези, които са около огъня! Да не се изгорите!

- Те имат оръжия! - възрази Синди, докато грабваше един камък с остри ръбове, голям колкото ръката ѝ.

- Може би не за дълго - каза Чад, като премести тялото си и зае отбранителна позиция, така че Синди и Джаспър да останат зад него. - Ако се случи нещо наистина лошо, просто бягайте...

Откъм дърветата дойдоха приглушени викове, едно рязко „какво...“. После едно дълбоко, гърлено ръмжене и едно „туп“ от пистолет, което накара Синди да подскочи.

- О, мамка му! - Чад дишаше тежко. - Не мога да кажа дали...

„Ами ако са животни или Чъкита?“ Синди пое пронизително дъх, но го заглуши с ръка. Още звуци долитаха сега: тропане на скали, странен скимтящ вик, пукане.

- Боже, това беше узи! Може би е по-добре да се махате оттук - каза Чад.

- Оставаме заедно. - Сърцето на Синди трептеше като крилата на малък папагал в клетка. - Няма да те оставя да те изядат.

- Не може да са Чъкита или животни. Люк е още жив... Хей! - Джаспър посочи към мястото, където бяха изчезнали пазачите и момчето. - Вижте!

От дърветата първо се появи един гигантски сиво-бял вълк, голям като варгите от онази битка във втората част на филма „Властелинът на пръстените“, само че не толкова грозен и без озъбена, размахваща меч орка върху него. Неподвижна, Синди ахна и отстъпи назад. „Няма начин да избягам достатъчно бързо.“

- О, човече! Това нещо е огромно! - каза Чад, гласът му трепереше. - Къде...

Две фигури изскочиха след него. Първи беше Люк, отрупан с пушки.

- Люк! - Синди тръгна напред, облекчението пееше във вените ѝ. Беше си го представяла с разкъсано гърло и в кръв, кьпеща гърдите му. - Какво е... - Тя спря, когато вторият човек стана видим. Беше по-голямо момиче в странно камуфлажно облекло, с узи в ръце и пушка през рамо.

„Хей, не съм ли я виждала някъде преди?“

- Коя си ти? - попита Синди.

- Името ми е Алекс - каза момичето. - Вие кои сте? Как така сте с Фин?

И четиримата - Синди, Люк, Джаспър и Чад - се спогледаха, преди да се обърнат към момичето. Синди отвори уста, но Люк я изпревари.

- Алекс? - каза той. - Алекс на Том?

Момичето спря насред крачка, учудването се просмукваше по лицето и.

- Вие... вие познавате Том? - Едната ръка се качи на гърлото ѝ. - Виждали сте Том? Видели сте го?

- Разбира се, всички го видяхме - каза Джаспър, а Синди искаше да удуши глупавото хлапе. - Том беше наш приятел. Той ни помогна.

- Беше? - Алекс пребледня. Зелените ѝ очи внезапно станаха бляскави и влажни. - Беше?

- Да. - Люк хвърли на Синди нещастен поглед, преди да се обърне. Тя знаеше точно как се чувстваше той.

- Съжалявам, Алекс - каза момчето безпомощно, - но Том е мъртъв.

108

- Не ги виждам - каза Том. Той и Крис бяха стигнали бързо, пришпорвайки конете си надолу по блещукащата пътека, която минаваше през гъст участък от широколистни и вечнозелени дървета до наблюдателния пост, който беше разположен високо на югоизток върху базалтова плоча на сто метра от набързо вдигнатия абатис. Сега, застанал в кабината на наблюдателницата на около двайсет и три метра над земята, той свали бинокъла. Над главата му светеха най-ярките звезди от дълбоко тъмнокобалтово небе, но на изток сребристо петно зацапваше хоризонта. Отдясно облаците пушеха над светлозелена луна като баскетболна топка, закрепена на ръба на дърветата. С намалената снежна покривка и с големите ивици гола земя вече нямаха предимството на отразената лунна светлина. Сенки потрепваха над този южен подстъп. Лош късмет за тях, добър за Фин.

- Трябва да съмне скоро. Проклетите облаци! Нагласи го на юг и чакай! - каза Джарвис. - Вече са минали възвишението. Не можем да се измъкнем, ако имат оръжия... Там! Право напред! Виждаш ли ги?

- Да. - Сенките се търколиха встрани, сякаш някой беше дръпнал одеяло, а после през бинокъла си Том видя нещо, което му напомни за колони черни мравки, тълпящи се по карирана покривка. На колебливата светлина беше невъзможно да се каже точно за колко ставаше дума, но той предположи, че трябва да има поне няколкостотин Променени. Размерът изглеждаше точен. Това бяха деца, които се придвижваха чевръсто и бързо в един неумолим прилив, идваха бързо и се изсипваха надолу по хълма. С тази скорост щяха да са там за по-малко от трийсет минути, точно навреме за първите проблясъци на слънцето.

„Умно. Хората му ше могат да виждат по какво стрелят. - Светлината щеше да работи за Том по-кьсно. Номерът беше да задържат хората на Фин на площада достатъчно дълго. - Десет, петнайсет минути, това е всичко.“

- Хей! - каза Крис, заставайки до десния лакът на Том. - На върха на хълма! Виждаш ли тези коне?

- Виждам ги. - Беше невъзможно да ги пропусне. Тъкмо прехвърляха билото. Знаеше, че част от тях ще яздят: Мели, Фин, някои от хората му. Това, което не беше очаквал, беше блясъкът на бели камуфлажи. - Това са те! Изменените Променени, за които ви казах.

- Тези в бяло? На коне? - Джарвис изглеждаше стреснат. - Знам, че конете не реагират чак толкова лошо, но... боже мой... трябва да има поне двайсет или трийсет от тях.

- Ако са добри в боя, защо не водят атаката? - попита Крие. - Не би ли искал най-добрите ти хора да са отпред?

- Не и ако искаш да останат най-добрите ти хора. Това е като монголските орди. - Том вече можеше да види и мъжете крайно вляво и крайно вдясно, по-широки в гърдите и облечени в нещо, което изглеждаше като мек зимен камуфлаж в сиво и бяло. От случайните намигвания на метал той знаеше, че са въоръжение, а някои, помисли си, може би носеха по-обемисти боеприпаси, просто не можеше още да каже какви. - Нека пехотата обере куршумите.

- Нашите внуци като пушечно месо. - Джарвис се смълча за момент. - Плашещо е как се движат, колко са тихи. - Още едно кратко мълчание. - Как ги контролира?

- Нямам идея. - Том все още се мъчеше да открие Фин, но не успяваше. Докато изгревът или ездачите не дойдеха по-близо, той - вероятно целият в черно на онзи скопец - щеше да е буквално невидим. Вместо това Том насочи бинокъла си отвъд, помитайки далечните могилки и равнини.

- Може би влиза в главите им - раздраният глас на Крис беше приглушен. - Каза, че сигурно им дава нещо, съдейки по очите им. Ами ако могат да чуят мислите му?

- Мога да приема това за изменените. - Том бавно огледа от дясно наляво. Нощта беше започнала да се разнищва и посивява и той леко разфокусира погледа си по начина, по който би се опитал да зърне далечна галактика. „Боже, моля те, нека са там!“ - Но това не обяснява другите... - Той спря, когато долови оранжев проблясък в далечината. - Видях ги. На запад, близо до линията на гората. Там има поток, все още заледен частично, но тече доста добре сега. Там бих устроил моя лагер. - Том погледна към Крис. - Моментът е достатъчно добър да пратиш Пру и момчетата си. Могат да стигнат доста бързо.

Кимайки, Крис се пресегна за радиото си, когато Джарвис каза:

- Том, виждаш ли онези, които се откъсват от основната група?

- Да, виждам. - Четирима мъже на коне преминаваха челната линия на Променените. Все още беше твърде мрачно, за да види добре, но имаше много лошо предчувствие.

- Какво - попита Джарвис - правят те?

109

През последните няколко минути онова „давай-давай, върви-върви-върви“ беше нахлуло здраво, изкарвайки въздуха от дробовете на Алекс. От дълбоката си пещера чудовището се движеше по начина, по който червей се вмъква под кожата на презрял плод.

„Свършва ми времето.“ Леля ѝ винаги беше казвала, че времето лекува. Но времето ѝ беше донесло само още хора, за които да се грижи и които да загуби. Риданието, което беше преглътнала, се опитваше да изпълзи през гърлото ѝ. Искаше ѝ се единствено да вие, да счупи нещо. Може би да застреля някого. „Спри, Алекс! Ти не си по-различна от тези деца. Концентрирай се! Остават още Вълка и Питър. Крис също може да е в Рул. Трябва да им помогнеш. Том не би искал да те види такава. Бъди силна за него!“

- Вземи това! - Навеждайки се от седлото, Алекс подаде спрингфийлда на Люк. Без калъфа на пушката по-компактното узи щеше да е по-лесно за употреба. Затъквайки пистолета на пазача - посинял „Колт Голд Кьп 45“ - на кръста си, тя сложи по един допълнителен пълнител за двете оръжия в джобовете на панталоните си. Усети лекото бодване на безпокойство, че нямаше време да потърси глок, но после го избута настрана. Колтът щеше да нанесе също толкова щети. „Само помни да дръпнеш предпазителя!“ И все пак това, че нямаше глог, беше като лоша поличба. - С него и с намиращото се във фургоните имате достатъчно храна и огнева мощ.

- За бой? - гласът на Люк беше стегнат.

- Ако се стигне до там. - Денят настъпваше бързо. С първите вълни сребро, пръскащи се по източния хоризонт, идваше достатъчно светлина, за да види колко стегнато и бяло беше лицето на Люк. - Няма нужда да се стига. Вземете палатките, няколко фургона и се махайте оттук!

- Алекс, ние сме трийсет. Ще бъде лесно да ни проследят и да ни заловят отново.

Нямаше как да го каже по-нежно.

- Предпочитате да чакате Фин ли?

- Но защо не можеш ти да останеш с нас? - Очилата на Синди блестяха от отразената светлина на огъня. - Те са Чъкита. Какво ти пука? Ние сме нормални. Ние се нуждаем от теб повече. Том никога нямаше да ни остави. Трябва ли да вярваме, че има добри Чъкита? И Питър, който е само наполовина Чъки. И какво от това? Защо взимаш неговата страна?

- Хей! - каза Люк. - Синди, успокой се!

- А ако не искам да се успокоя? Това е като да помагаш на терористи. Само защото Вълка не те е убил, Алекс, не значи, че е добър. Все едно са ти промили мозъка или нещо такова.

- Може да си права - каза Алекс. - Но Питър е приятел. Имам и други приятели в Рул. Вълка ми спаси живота, а не беше длъжен. Това се брои за нещо и аз трябва да му помогна сега. Трябва да отида в града и да се опитам да направя нещо, каквото и да е, или ще умрат още хора, включително деца като вас. Ако мога да изненадам Фин, ако мога да го спра или да го убия... - Откъде идваха тези мисли? - Тогава той няма да тръгне след вас отново. Всички печелят. - Помълча. - Доста.

- Ами всички онези други Чъкита? - попита Синди.

- Те са поне на шест километра. Повечето са пеша. Имате достатъчно време.

- Е, белите Чъкита имат коне - каза Джаспър, а после добави: - Разбира се, ако убиеш Фин, мрежата един вид ше се разпадне и може би няма да действа толкова добре. Наситеността на сигнала ще се понижи със сигурност.

- Какво? Какво г... - започна Алекс, но Синди я прекъсна.

- Значи казваш да продължим да бягаме. - Устните на по-младото момиче вече трепереха. - Ти просто ни изоставяш.

Алекс усети бодване на нетърпение.

- О, за бога, да, бягайте! Не сте на три години. Започнете да се грижите за себе си, защото точно сега няма кой друг да го направи. Дори ако остана, аз съм само един човек. Не съм много по-голяма от вас и имам... - Тя прехапа възможните думи „рак чудовище“, преди някоя от тях да може да изскочи от устата ѝ. „Боже, Алекс, успокой се! Тя е просто дете!“ Затваряйки очи, тя пое успокояващо дъх, после погледна надолу към разплаканото момиче. - Съжалявам, Синди! Може би Том щеше да остане. Това не значи, че той щеше да бъде прав и че аз греша. Значи, че сме различни. Иска ми се... - Натъпка назад внезапното задушаване. - Иска ми се той да беше жив, за да можем да спорим за това. Но не мисли, че е лесно или че не съм уплашена до смърт!

Никой не каза нищо за един дълъг момент. После Люк пристъпи по-близо.

- Ами ако те изчакаме? Том би искал да го направим. Събираме багажа и се местим, да кажем, на километър-два западно в гората.

Беше отново като в планината в деня на Енергийния срив, когато се беше натоварила с Ели и беше ужасена до лудост. Не искаше това. И все пак, ако не беше Ели, щеше ли тя да се опитва толкова усилено? Щеше ли да напусне Уакамау? Всяка стъпка, която беше предприемала след Срива, беше заради някой друг. Може би шеше все още да е изгубена, ако не бяха Ели и Том, и Крис. И дори Вълка. Всички тези връзки я бяха извели от гората, от едно много мрачно място, и я бяха издърпали от ръба на скок към място, на което не я чакаше нищо и никой освен смъртта.

„Том каза, че сме се спасили един друг. - Тя прокара очи по обърнатите към нея лица. - Може би той ме е спасил, за да мога да направя точно това.“

- Ако мога - каза на Люк, - ще се върна. Ще го измислим. Но не чакайте твърде дълго...

Ритник от болка, огнено кълбо зад очите ѝ. Дълбоко в ума ѝ чудовището се огъна, събуди се и тя усети как се разтяга и как се опитва да отвори онази кутия. Алекс примигна и сякаш затворът на камера внезапно се отвори и се появи едно трето око...

...Тя отново е зад тези очи, в това тяло, за което започваше да мисли, че може да е на момче, и в сърцето на онова „давайдавай, вървивърви“. Високо на кон, облечена в бяло, Червената буря отляво, а другият крещеше: ДАВАМДАВАЙДАВАЙ, ПУСНИ МЕ. Тихо се спускаше по разкъсания сняг, движеше се с „давайдавай, вървивърви“ на Червената буря, вдишваше миризмата на зряло месо, то иска, той иска, тя жадува. Напред са далечният хълм и скованите очертания на кула...

... после преместване...

... в и през много очи...

... блещукане...

... и вече още по-близо... „давайдавай, вървивървивървивърви“... тя гледа през оплетена завеса от сплъстена коса. Това тяло е на друго момче, подлудяло от аромата на сол и месо, на плячка право напред и отгоре на оня хъам, в кулата... „вървивърви, давайдавай”... искам, искам, искам, нуждая се... „давайдавай, вървивървивър.

Две боботещи „бум“ внезапно отекнаха като далечна гръмотевица. Някои от децата изпискаха стреснато. Връщайки се рязко зад очите си, Алекс видя две немощни жълтооранжеви свещи да се стрелкат към калаеното небе на север. Пламъците бързо избледняха, погълнати от далечния приближаващ ден отляво на нея и от блясъка на луната на западния хоризонт.

„Онази кула.“ Там се беше фокусирало промененото момче - кулата и мъже. Месо.

- Върви, Алекс! Късмет! - каза Люк. - Ще се оглеждаме за теб. Върни се!

Тя искаше да каже, че ще го направи, но всички тези думи заседнаха в гърлото ѝ.

- Пазете се!

После пришпори коня си и отпраши в галоп към Рул, а Бък побегна след нея.

110

Том изгуби десет минути да събере нещата. Дотогава Джарвис беше на земята, а Крис слизаше по последните стъпала. На крайната площадка, на около шест метра от земята, Том обърна разтревожено поглед назад. Онези мъже трябва да бяха до тях или много близо. Един бърз кон можеше да покрие много разстояние за нула време. И все пак... Оглеждайки с бинокъла полето през пролуки между дърветата, той видя, че бяха слезли от конете. Може би - той задьвка долната си устна - осемстотин метра? Работят по...

- Том? - Крис точно отдолу. - Какво има? Виждаш ли нещо?

- Да, но са с гръб към мен. Не мога да кажа какво... - Когато един облак най-после се дръпна настрани, за да окъпе полето с лунна светлина, той вдигна бинокъла. - Защо да праща само четирима...

- Том? - гласът на Крис беше рязък. - Какво...

- О, господи! - Тревогата сряза корема на Том, когато най-после разбра. Двама мъже бяха коленичили и той вече можеше да види какво крепяха на раменете си. - РПГ! - Завъртайки се, той сложи ръце на металния парапет. - РПГ! РП...

111

- Исусе, хлапе! - изръмжа плешивото момче. На светлината, процеждаща се през ниските вечнозелени дървета, Ели видя, че косата на кретена растеше отново около приличащи на паяци струпеи. - Дай ми проклетото оръжие!

- Не! - Ели прегърна савиджа до гърдите си. Това беше толкова срамно! Всички деца наоколо, повечето по-големи и няколко по-малки, бяха просто едни големи очи и кикотещи се усти. Отдясно на нея едно слабо момиче с пяна от фина, почти бяла коса се свиваше, сякаш Ели беше кихнала и цялата я беше напръскала със сополи. - Това е моята пушка. Джейдьн ми позволява да я нося.

- Това не е фургонът на Джейдън и не ми пука. - Кретенът я плашеше ужасно. Всички тези халки по веждите и безопасната игла със засъхнала стара кръв през дясното му ухо, да не споменаваме езика... беше просто гадно. Изглежда, хлапето се беше увлякло, когато беше решавало коя част да надупчи. Сякаш животът не беше вече достатъчно лош. - Сега ми я дай! - каза ѝ той.

- Лушън, остави я на мира! - Беше слабото, уморено изглеждащо момиче, Сара, което караше люшкащия се фургон, докато се друсаха през издут лед и рядък сняг. - Тя не вреди на никого.

- Все още - каза Лушън. - Искаш ли тази пушка да гръмне?

- С предпазител е - възрази Ели. Усещайки бедата, Мина се изправи с мъка на крака и бутна муцуната си в корема на Ели, Джет и Призрак също се заизправяха, за да видят какво става. Това сложи началото на общо местене и блъскане на другите кучета. Те се клатушкаха и блъскаха деца, които започнаха да се оплакват и дрън-дрън-дрьн... Може би щяха да и позволят да върви. Това определено щеше да реши проблема с пушката. Вбесена, тя натисна Мина да седне. - Пръстът ми дори не е на предпазителя. Какво мислиш? Че ще гръмне сама ли?

- Добре, слушай! - каза Сара, спирайки коня. Изражението ѝ напомняше на Ели за лицата на учителите, които тя искаше да забрави: съчувстваха ѝ за баща ѝ, но винаги казваха, че не могат да допуснат такова поведение в час. - Дай на Лушън пушката, моля те! Не мога да карам, докато вие двамата спорите и заредена пушка е насочена в гърба ми.

- Насочена е в небето - каза Ели. Е, в дърветата. Гъста гора ограждаше тази извиваща се част от пътя. Клони стърчаха като пръсти, които сякаш се опитваха да те сграбчат. Лошо се справяха с времето. Можеше да се обзаложи, че не бяха минали повече от пет-шест километра. А ако трябваше да обърнат или да се движат бързо? Щяха да се провалят. Джейдън сигурно щеше да получи инфаркт. Ели го видя на капрата на първия фургон, главата му се въртеше наляво и надясно. Явно се опитваше да гледа във всички посоки едновременно. - Дори да гръмне, което няма да стане - каза тя, - няма да нарани никого.

- Не ми пука. Не ме карай да се връщам, хлапе! - предупреди Лушън.

Очите на другите деца бяха като паници. Група момчета започнаха да се ръгат с лакти: „Хей, гледай!“. О, защо Том я беше сложил в този фургон? Тя трябваше да скочи веднага и да изтича в онзи на Джейдън.

- Но аз знам какво правя - каза тя, докато едно от момчетата на коне приближи техния фургон, навеждайки се под клоните.

- Проблем ли има? - Момчето бе на възрастта на Джейдън и с тъмна къдрава коса, подобна на тази на Том, която бе вълниста и гъста. Ели помисли, че дори приличаше малко на него, а после, когато го погледна в очите, разбра и зашо. Те бяха толкова... тъжни. Като на Том. Той гледаше нещастно дори когато ѝ беше казал, че е щастлив да я види. И Ели знаеше защо. През цялото време Том страдаше заради Алекс. Тя само се надяваше, че знае как да оправи това. „Може би ако го обичам достатъчно, ако го прегръщам достатъчно...“

- Всичко е наред, Грег - каза Лушън, а тонът му беше като на момче, едното око на което гледаше наблюдателя на детската площадка, а другото хлапето, чийто задник иска да срита.

- Да, предполагам, че затова фургонът ви спря - отвърна Грег по един невпечатлен начин, който накара Ели да прехапе бузата си, за да спре кикота. Грег хвърли поглед към момичето. - Сара?

- Казах, че ние ще се справим. - Вдигайки се на крака, Лушън стъпи на платформата, избутвайки клоните, за да мине през кучета и деца. Извисявайки се над Ели като гигант убиец, Лушън мушна с пръст гърдите на Грег. - Това е моят фургон. Това хлапе има пушка, аз я искам, а ти не командваш тук, Грегчо.

- Успокой се, Лушън! - Сара приличаше на шибнато кутре. - Момчета, нека се оправим с това и да тръгваме, става ли?

- Но пушката е със спуснат предпазител, нали? Така че къде е проблемът? - попита Грег.

- Да - каза Ели. Този Грег ставаше. - Ако се озовем в беда, ще ни трябва всяко оръжие, което имаме.

- О, глупости! - изгрухтя Лушън. - Ако попаднем в беда, двайсет и вторият калибър на малкото момиченце няма да ни спаси задниците.

- Добре - изстреля Ели. - Тогава, щом няма да спасявам твоя задник, имаш ли нещо против да опазя моя? - Това накара всички отново да се срьчкат с лакти и да зашепнат. „Не ми пука. Вие не сте мои приятели.“ Тя се намръщи към Лушън. - Какъв ти е проблемът?

- Много добър въпрос - каза Грег.

- Грег - изръмжа Лушън, - не ме притискай, човече!

- Или какво? Ще ме убиеш сега? Ти вече имаше такава възможност - напомни Грег.

- Тя трябва да я даде - белокосото момиче внезапно изписка с онзи фъфлещ и напевен тон, който всички деца знаеха: ,Добре, но не обвинявай мен!“. Трябваше да е на колко? На шест? Момичето стискаше парцалена кукла с морави къдрици. - Моята мама каза, че пушките убиват хора.

Около половината деца закимаха важно, но трио момчета свиха рамене, а едно подобно на елф по-голямо момче с големи уши каза:

- Не виждам защо е толкова важно. Иска ми се аз да имах пушка.

- Грег! - каза Сара, все още с изнервения поглед на ударено кутре. - Това няма да промени станалото.

- Ти не беше заключена в килия, Сара - каза той, но гледаше към Лушън. - Не беше оплювана и удряна. Не си чистила парчета от мъртво хлапе от пода на църквата и не си изгребвала конски лайна с голите си ръце.

„Леле!“ Нищо чудно, че Крис беше напуснал Рул. Както се гледаха Грег и Лушън, тя имаше ужасното усещане, че на нито един от тях не му трябва извинение.

Гласът от килера: „Не създавай проблеми, Ели!“.

- Добре. Виж, давам я! - Вбесена, гледаше как Лушън махна патрона от гнездото, после изпразни пълнителя на савиджа.

- Заповядай! - по цялото лице на Лушън се беше разляла голяма гадна самодоволна усмивка. Пъхайки патроните в джоба си, той й върна пушката. - Като стигнем, закъдето сме тръгнали, можеш да си получиш патроните об- ратно. И Грег? - Лушън тръгна към капрата. - Благодаря за загрижеността, човече. Сега върви се шибай!

- Лушън! - каза Сара.

„Изобщо няма да живеем в една и съща ферма.“ Вероятно нямаше да ѝ върне патроните. Ели се обърна и се пресегна да докосне крака на Грег.

- Той е идиот, нали?

- Чух това - обади се Лушън.

- Да. Ама... сериозно - каза Грег с перфектно празно лице.

Тя едва не избухна в смях.

- Не исках да ти създавам неприятности.

- Не си. Не се тревожи за това! - рече Грег, но не се усмихна. Когато Сара шляпна юздите и фургонът им тръгна, той ги остави да го подминат. - Ще се видим после.

Добре, значи Грег ставаше. „Но все още искам Том да беше тук. Крис също. Искам да си ида у дома. - Прокарвайки ръка през очите си, тя се смъкна в парката си и зарови брадичката си под ципа, докато яката не застана над носа ѝ, а после се взря в ботушите си. - Искам тате и дядо Джак, и Том, и Алекс.“ Кучетата се бяха успокоили, но Мина продължаваше да бута брадичката си в скута на Ели.

- Престани! - каза тя, избутвайки животното. - Добре съм.

- Наистина е по-безопасно - каза белокосото момиче. - Моята майка...

- Да, но твоята майка е мъртва, както и моята, така че млъкни! - още щом думите изскочиха, тя се сви и гласът от килера изкрещя: ЕЛИ!

- Това не беше мило - каза елфчето.

- Знам. - Вдишвайки дълбоко, тя се обърна към момиченцето. - Съжалявам! Това беше злобно.

- Ммм-ммм. - Очите на момичето бяха влажни сини езера. Устните ѝ, нежни като розови венчелистчета, потрепериха, когато зарови лице в разрошената коса на куклата си.

Щеше ли да се научи някога да си държи голямата уста затворена? Ели положи пушката долу и сложи ръка около повдигащите се рамене на детето. За нейно учудване, сълзите, които беше задържала, потекоха и по нейните бузи.

- Не плачи! Понякога просто откачам.

- Аз откачам през цялото време - каза елфчето.

- Липсва ми мама. - Белокосото момиче използва косата на куклата, за да обърше сълзите си. - Все чакам нещата да се оправят, но те не се оправят.

- Ще се оправят - каза Ели, опитвайки се да заглуши цяла купчина протести. Дядо Джак винаги казваше да гледа от добрата страна, само че накъдето и да се обърнеше, беше все още тъмно, дори в средата на деня. „Ангажирай ума преди езика“, бе казвал баща ѝ. - Спомняш ли си колко ужасно беше всичко в началото, когато всичко полудя?

- И сега все още е лошо - каза едно от ръчкащите се момчета. Другарчетата му кимнаха.

- Не и там, където отиваме. Имаме крави и овце, а има и езера. Хана знае за растенията, а аз ловя много риба.

- Ловиш риба? - Елфчето изглеждаше впечатлено. - Мога ли да дойда?

Твърде късно си спомни за Илай и Рок все още някъде там, долу. „Никога няма да ловя риба отново там.“ Но на глас каза:

- Разбира се. - Всички деца вече я гледаха и се усмихваха, сякаш тя им беше изнесла страхотно представление. Ели притисна момиченцето. - Наистина, нещата ще бъдат страхотни...

Някъде далеч назад се чуха два гръмовни тътена. Всички косъмчета по ръцете на Ели се изправиха. Тя ахна, изправи гръб и се обърна в посоката, откъдето бяха дошли, както и всички деца и кучета. Фургоните спряха да се търкалят, конете престанаха да тракат. И докато гората беше все още мрачна от разлагащите се сенки, цепнатини от ярка светлина се показваха между дърветата на изток. От юг Ели зърна къси ярки възглавници от пулсираща оранжева светлина.

- О! - Ръката на Сара беше върху устата ѝ. До нея Лушън беше толкова пребледнял, че четината му изглеждаше като мръсотия. - О, Боже! - каза Сара.

Кучетата започнаха да лаят. Всички деца наоколо дърдореха:

- Еха!

- Какво беше това?

- Видяхте ли това?

- Това пожар ли е?

До лакътя ѝ белокосото момиче беше стиснало ушите си с длани и пискаше отново и отново:

- Какво беше това? Какво беше това? Какво беше това?

- Експлозии - гласът на елфчето се извиси над общата глъчка. - Като бомби.

„Том прави бомби.“ Тя трепереше. Толкова много страх и ужас се беше свил в тялото ѝ, че когато Мина внезапно изпусна един обезумял, яростен лай, Ели едва не скочи от фургона.

- Мина, спри! - Извъртя се и зарови лице във врата на кучето, като не забеляза веднага, че то диво се опитва да се изтръгне. „Моля те, боже, не Том! Не Том, не...

- Хей! Хей, вижте! - беше белокосото момиче. Гласът ѝ беше треперлив шепот, не по-реален от слаб бриз и толкова тих, че Ели беше единствената, която го чу. - Всички!

„Не искам повече да гледам. - Тя задържа главата си надолу. - Никога не става по-добре. Всички умират.“ Когато Мина внезапно изръмжа, Ели погледна нагоре и каза:

- Не, Ми...

И спря.

Всички останали, всички освен вече ръмжащите кучета и белокосото момиче, все още се взираха назад, откъдето бяха дошли, и всички говореха наведнъж. Много деца бяха започнали да плачат, въпреки че над врявата тя помисли, че чува гласа на стария доктор да се носи от фургона на Джейдън:

- Какво има, Дейзи? Къде? Джейдън, синко, мисля, че загазихме. Мисля...

„О, боже, мисля, че е прав.“ Кучетата им и малкото момиче бяха обърнати към дърветата отляво. Момиченцето беше толкова ужасено, че беше спряло да плаче. Едва смеейки да диша, Ели извърна очи на запад, далеч от новия ден...

И видя сковани силуети да се плъзгат иззад дънерите на дърветата. На тази лоша светлина можеше да бъдат сбъркани за стълбове на ограда. Или за мъртви дървета.

Само че стълбовете не мърдаха. Дърветата нямаха ръце или крака.

Или зъби.

112

Миг след предупредителния вик на Том светът хльцна. Нещо изрита Крис в гърба. За кратко имаше усещането, че профучава през въздуха. После нямаше нищо - нито удар, нито сънища този път, нито кошмари, вероятно защото беше жив. Но времето се наклони, а той имаше чувството, че е в наистина стар филм, на който липсваше средната ролка и историята се губеше.

Следващото нещо, което осъзна, беше, че лежи по лице, а ръцете му дращеха да се заловят за нещо. Крис сляпо си проправяше път през все още съскащите отломки от разцепено дърво, усукан метал и стопено стъкло. В далечината чу църковната камбана да бие „бим-бам“ като тревога. Кога беше започнало това? Въздухът кипеше от писъци и стонове. Някой крещеше:

- Kaквo, кaквo, кaквo, какво?

Много по-близо някой стенеше. След още една секунда той разбра, че стоновете бяха негови. Вкуси кръв в гърлото си. Парещото му лице беше мокро от стопен лед и сняг, но ръката му беше червена и той си помисли: „Виждам това, виждам цвят“.

Защото имаше светлина.

Време, време... колко беше минало? Светът беше едновременно ярък и мрачен. Пулсиращи черни облаци пушеха по небе, което беше синьо над главата му и по-светло тюркоазено на изток от първите спици слънчева светлина. Въздухът смърдеше на изгорели газове, горящо дърво, обгорен метал и прегоряло неделно печено. „Тези облаци... пушек...“ Редките борове на това плато бяха като факли. Зад и вдясно от него идваше пукането и прашенето на още един, по-голям огън.

„Трябва да се махна оттук.“ Претърколи се и погледна към кулата на около трийсет метра. Бяха останали само изкривена развалина от скелетни подпори и стълба, която не водеше никъде. Един кон - този на Джарвис - беше долу, коремът му бе разпран кратер, пълен с разкъсани вътрешности. Нощ, неговият червеникавокафяв кон, беше още на крака. Сиво-кафявата кобила на Том беше сред дърветата. С една ръка, притисната към главата, и друга, стиснала пушката, един мъж залиташе и крещеше:

- Какво, какво, кaквo, какво?

- Джарвис? - Крис се изправи, олюлявайки се, закашля се и изстена отново, когато пукнатите му ребра пратиха кинжали през гърдите му. - Джарвис, къде е Том, къ...

- Тук. - Отдясно до него купчина мрежа се помръдна. Крис видя първо дулото на бравото, все още в калъфа си, а после Том на ръце и колене, борещ се е купчина отломки.

„Ъх-ох!“ Крис се заклатушка и издърпа мрежата и счупените парчета дърво. Сърцето му се обърна, когато видя металния шип, който стърчеше от звезда от кръв и разкъсан плат високо на лявото бедро на Том, точно под хълбока.

- Колко е зле?

Крис се смъкна на колене. Протегна ръка, после я дръпна обратно. Боеше се да не влоши положението.

- Не знам. Но не мисля, че е дълбоко. Не изглежда счупено и не пулсира. Помогни ми! - Том потисна стон, когато Крис подложи рамо и го вдигна.

- Боли адски - каза. Лицето му беше изкривено от болка.

- Можеш ли да вървиш? Да яздиш?

- Да. - Съскайки, Том направи една пробна накуцваща стъпка, а после друга. - Ще успея. И двамата имаме късмет, че не сме мъртви от налягането... - Той спря, подуши, после каза: - О, мамка му!

- Какво? - попита Крис, но Том вече се накланяше към края на базалтовата плоча. Избликна пушек като издишване на подземен дракон някъде точно отдолу. Трепвайки с всяка стъпка, Крис го настигна и се хвърли долу. В тишина огледаха кратера и Крис си спомни как взривът беше изравнил всички тези дървета. Не беше толкова лошо, но беше близо. Горящият абатис изглеждаше така, сякаш бе смазан от гигантски ботуш. Близките дървета бяха рухнали. Можеше да види къде снегът беше изпарен мигновено от жегата.

„Четирима мъже, две РПГ-та.“ Очите на Крис огледаха останките. Краката лесно се разпознаваха, както и разполовените торсове и... и...

- Г-глави - не беше имал намерение да каже нещо. Просто излезе. Главите бяха ясно различими. Няколко изглеждаха като билярдни топки, само че без бялото - без кожа, без коса. Други се бяха разпукнали като орехи, за да освободят червена и розова киша. - Том, виждам...

- Да. Хайде! - Том се обърна и закуцука бързо към дърветата. - Загубихме много време. Скоро ще бъде съвсем светло. Трябва да стигнем в града преди Променените. Джарвис! - Том повика стареца, който още се въртеше в кръгове. - Хайде, трябва да...

- Kaквo? - Джарвис се завъртя толкова бързо, че от устата му излетя храчка от пяна. Очите му, пурпурни от спуканите капиляри, подскачаха в гнездата си. Кръв се процеждаше от носа му и от едното ухо. Дръпна предпазителя на пушката си. - Стой далеч от мен, стой далеч!

- Хей, хей, хей! - Том вдигна двете си ръце. - Джарвис, успокой се, човече! Трябва да вървим, Променените...

- Кои? Какво? - изкрещя Джарвис. - Kaквo, кaквo...

- Какво му е? - попиша Крие.

- Вероятно ударната вълна. Обърква някои хора. Джарвис - опита отново Том, - чуй ме, човече! Всичко е наред, но трябва да тръгвате, трябва да... - Внезапно Том се вцепени и се обърна към платото и димящата кула.

- Какво? - попита Крис. - Какво... - И тогава през прашенето на пламъците той също го чу. Рязкото чупене на храсти, удрянето на ботуши по камък.

Дълбоко в пушека нещо се движеше. Нещо... тъмносиньо. За един объркващ момент Крис помисли, че пушекът се събира, променя цвета си, става на якета и джинси, а после осъзна, че това, което вижда, бяха Променени - много, прииждащи нагоре по хълма само на трийсетина метра, материализирайки се като нашественици, телепортирани от далечна планета.

- Крис! - Том стисна с ръка рамото му и дръпна. - Хайде! Не гледай, просто тръгвай!

„Боже мой!“ Крис беше парализиран, прикован на място. Джарвис отново крещеше:

- Kaквo, кaквo, кaквo...

А Крис мислеше: „Не знам, не знам, не знам...“

- Крис! - Том го завъртя толкова бързо, че Крис трябваше да стисне ръцете му, за да се задържи на крака. - Казах да не ги гледаш. Качвай се на коня си, Крис! Качвай се на коня си сега!

- Д-добре - изпъшка. И тръгна в препъващ се бяг. Плътно зад него Том го подканваше. Хванал юздите на коня си, Крис се опита да скочи на седлото, но краката му не работеха. - Хайде! - чу се да се моли. - Хайде, хайде, хайде...

Чуваше ги: ботуши разместваха останките, ритаха парчета дърво, хрущяха върху стъкла. „Звукът се засилва. - Гърбът му настръхна. - Приближават, не гледай, не гледай, недей!“ Но после хвърли поглед... „тъпо“... и нокти на ужас стиснаха сърцето му. Променените - толкова много, твърде много - се разгръщаха, изпълваха платото и напредваха право към тях.

- Крис, не! - Том вече шибаше коня си. - Не гледай! Хайде! Имаш време, само не се паникьосвай!

„Твърде кьсно.“ Мушнал ботуш в стремето, Крис сграбчи коня и се завъртя в тромава полуседнала позиция на седлото. Опита се да не гледа. Не можа. Променените, тези деца на Рул, бяха на по-малко от петнайсет метра. На светлината на идващия ден можеше да види устите им, отворени в тихо ръмжене, а очите им, очите им - толкова големи, толкова диви. Без оръжия, само зъби и пръсти с нокти, и...

„Не гледай, Крис! - беше неговият глас, този, който искаше той да живее. - Мърдай, или си мъртъв!“

Но беше очарователно, страховито, ужасяващо. Всеки кошмар оживява и защо еленът замръзва пред фаровете и хората умират на железопътните прелези, а Мойсей си е затворил очите. Никой не можеше да спре да гледа в чудовището, защото ужасът е братовчед на благоговението.

- Крис, не! Какво правиш? Крис! - извика Том, докато в същия момент Джарвис крещеше: „Kaквooo! Каквоооо, кaааа..“.

С цвилене Нощ най-после се подплаши. Паниката на Крис сама говореше на шокираното животно, което разбра, че смъртта бе на косъм. Конят се изправи на задни крака. Още не съвсем добре закрепен, Крис изкрещя задушено, когато започна да се плъзга. Усети как се смъква назад, падаше, щеше да падне в Променените, в ръцете им, и те щяха да го хванат, те бяха там, те бяха...

- Стой! - Изравнявайки подскачащата си кобила, Том грабна юздата на Нощ. - Крис, нагласи си проклетите колена, сграбчи гривата или гърба му и се изправи, изправи се!

Крис издиша задавено и се помъчи да се хване. Ужасените очи на Нощ се въртяха, главата му се метна назад и удари Крис по лицето. Ударът беше толкова страшен, толкова силен, че зрението му почерня. Зашеметен, той изпусна захвата си и започна да се свлича...

И тогава се появиха ръце навсякъде - втурваха се по левия му крак и по бедрото, пръсти стискаха, за да го издърпат... и той помисли: „Свършен съм!“.

Страшен гръм дойде някъде от над главата му. Търсещите ръце внезапно се махнаха. Още един гръм. Отляво на Крис едно променено момче шляпна двете си ръце върху кратера, където доскоро беше носът му, и се катурна назад. Все още замаян, Крис усети пръстите на Том да стискат рамото му.

- Не се отпускай, човече! - извика Том, връщайки го на седлото. - Не можеш да се отпускаш, Крис, хайде! - Въпреки раната Том се държеше за кобилата си само е колене. В едната си ръка беше хванал голям черен глок, а в другата рамото на Крис. Друго момиче с много дълга мрьсна коса се опита да го сграбчи. Проклинайки, Том се изви надолу и пъхна пистолета в лицето ѝ. Променената беше толкова устремена към него, че не видя Том, още по-малко пистолета и „бам“! Главата ѝ се разби, череп, скалп, мозък, кръв и чорлава коса пламнаха в мокра струя. - Седни! - изкрещя Том. - Изправи се, Крис, седни!

Пукот от изстрел, не от Том, а от тяхно дясно. Високото „зинг“ на куршум, рикоширащ от дърво. Крещейки, Джарвис стреля отново. Този път едно променено момче се олюля, когато върху лявата му гръд внезапно разцъфна червено петно. Линията не точно се разпадна, но някои от Променените се отделиха, отправяйки се към Джарвис, което даде на Крис две безценни секунди, нужни му, за да закрепи крака си в стремето.

- Добре, хайде! - извика Том. Завъртя се, ритна конете им да побегнат и се стрелна към дърветата, отправяйки се обратно към центъра на Рул на пет километра в бъдещето им.

Не беше грешка, но Крис открадна един последен поглед. Двама Променени бяха сложили ръце около все още крещящия Джарвис. Тримата танцуваха някакъв пиянски пирует. После друг Променен се присъедини, а после още и още, Джарвис вече не крещеше, а пищеше, те се тълпяха върху него по начина, по който мравките поглъщат плячката си, и имаше кръв, толкова много кръв.

„И ще има още, защото това е краят на света. - Крис се обърна напред. Очите му щипеха. Бузите му бяха мокри и той не мислеше, че беше само от кръвта. - Това е краят, това е краят, това е краят.“

113

- Махнете се от края! Махнете се от края на фургона! - крещеше Ели, но никой не слушаше. Всички пищяха, децата се сучеха насам и натам, за да видят. Беше като филм за бедствие, в който марсианците внезапно нахлуват и всички се превръщат в уплашени зайци, целите в опулени очи и отворени усти, точно преди пришълците да ги издухат от дрехите им. - Мърдай! Стани! - Стиснала савиджа за цевта, тя скочи на крака, килнала оръжието като бухалка, точно когато една ръка се закачи за фургона зад елфчето, което искаше да лови риба. - Махни се от пътя! - извика тя и удари с приклада надолу като с чук.

Човекоядецът изврещя, щом кокалчетата му се разцепиха. Когато момчето - беше ли това момче под цялата тази коса? - зяпна от изненада и болка, тя го удари по лицето с приклада. Залитайки, то се препъна в двама други и тримата паднаха като кегли за боулинг.

„О, боже, ужасно сме загазили!“ Около краката ѝ ръмжащите кучета се блъскаха, опитваха да се вклинят заедно в стена от свити мускули и оголени зъби. Отпред на капрата Лушън беше застанал на крака. Дръпна помпата на пушката си, стреля и внезапно главата на едно момиче изчезна, а две въжета от кръв все още пулсираха, защото сърцето още не беше получило съобщението. Стреляйки с огромен черен пистолет, Сара не улучваше абсолютно нищо, само отблъскваше рояка със силата на гърмежите.

Колко още можеше да продължи обаче? Ели знаеше, че нямат достатъчно амуниции. Както харчеше патроните, освен ако нямаше няколко допълнителни пълнителя...

Може би Лушън беше осъзнал същото в този момент - че Сара само хаби патроните. Че ако иска да си задържи зловещия скалп, по-добре да се чупи. Внезапно той се наведе, грабна една раница, метна я през рамо, удари с приклада един човекоядец, ритна друг в лицето и скочи от капрата.

- Чакай! Ти ми взе патроните! - извика Ели, когато Лушън скочи на земята и хукна към далечните дървета. Тя го изгуби от поглед почти веднага в плътната плетеница от храсти и ниско висящи клони. Нито един човекоядец не го последва, вероятно защото имаше толкова много вкусни деца.

Сега какво? Наоколо децата все още пищяха и само седяха, докато кучетата се опитваха да се нахвърлят към лявата ѝ страна, където бяха болшинството от човекоядците. Само ако децата пуснеха кучетата! Ели сграбчи елфчето за рамото и го дръпна.

- Стой зад мен! Стой зад кучетата! - извика.

Хлапето ѝ хвърли див поглед със зяпнала уста. За секунда Ели помисли, че я е разбрал, но после момчето се хвърли точно в грешната посока, към капрата. Един човекоядец с плоско лице и само с половин нос се надигна внезапно. Елфчето започна да пищи и вдигна ръка. Онзи с половината нос я сграбчи и дръпна рязко. Елфчето се сви надве и успя да се запъне със свободната си ръка за фургона. За секунда се олюля с лице надолу като зле балансирана люлка.

- Сара! - извика Ели, когато човекоядецът се дръпна, за да удари. - Сара, зад теб! -Тя се извъртя, мушна в Полуносия онзи огромен пистолет, натисна спусъка... и нищо, бяха свършили патроните, беше напълно празен. Елфчето нададе смразяващ кръвта писък, когато човекоядецът сключи челюсти върху врата му в горната част на гръбнака. Миг по-късно все още ритащото елфче изчезна от поглед.

- Не-е-е-е! - Мигвайки, за да махне сълзите, Ели се обърна и започна да замахва сляпо в дъга, съвсем наясно, че беше само въпрос на време някой човекоядец да изтръгне пушката ѝ или друг да се мушне под замаха ѝ. „Забави, забави! Избери си мишена! Ще се измориш и те ше те пипнат.“ Тя се принуди да изчака, да остави кучетата да я пазят. Джет и Призрак - най-големите - стояха един до друг и захапваха, когато някой човекоядец приближеше. Блъскайки се отпред, Мина притискаше задницата си към Ели, за да я избута назад, само че малкото белокосо момиче се беше свило зад краката ѝ. Хваната в сандвич между куче и малко момиче, Ели усети как започва да губи равновесие. „Не, не!“ Ако паднеше, можеше да не успее да се вдигне навреме.

- Мина, стой! - едва можеше да чуе себе си през врявата от пищящи деца, лаещи кучета и цвилещи коне. Чуваха се изстрели, когато няколкото деца с оръжие стреляха. Но те нямаха място да маневрират и се прицелваха диво.

Във фургона на Джейдън един човекоядец с бухалка в ръка скочи върху капрата. Джейдън се наведе, когато оръжието изфуча. Докторът с превръзка на окото беше закрепил дълга пушка на рамо и извика нещо - може би „стой долу“ или „не мърдай“, - а после от дулото изскочи яркожълт пламък. Човекоядецът размаха изненадано ръце като Уили Койота и се катурна назад. В задната част още двама човекоядци, целите ръце, крака и тояги, се покатериха на платформата. Един се хвърли в пищящите деца като гмуркач от висока платформа. Когато златният ретривър Дейзи и три други кучета се приближиха, децата се изсипаха през фургона. Това беше единственото им движение и то беше ужасно - като бизони, избутани от скала.

„Къде са момчетата на конете, Ейдън и Сам, къде са?“

Писък далеч назад. Ели се обърна. Конят на Грег се опитваше да се освободи от четирима човекоядци, сграбчили краката на ездача и юздите на животното. Още трима се трупаха върху капрата на третия фургон. Коларят - момиче с дълга до кръста кафява плитка - изпищя отново, когато едно дългуресто момче с палто като на Нео от „Матрицата“ уви плитката около врата ѝ. Дърпайки се с оцъклени очи, момичето се мяташе и пляскаше като риба, бавно задушаваща се на дъното на лодка. Свило юмрук, хлапето с палтото удари лицето на момичето, когато втори човекоядец - момче е мише лице в яркочервена грейка, скочи върху мятащото се момиче. Главата му се стрелна към шията ѝ като скорпион, мушкащ с жилото си. Шурна кръв. Момчето с мише лице се дръпна с парче месо в устата. Цвилещият кон се изправи на задните си крака, биейки с копита, и се хвърли напред.

Фургонът направи на Грег услуга, а на тях никаква. Когато профуча покрай него, човекоядците, стиснали коня му, се пръснаха. Едно мършаво хлапе се подхлъзна с писък, който спря рязко, когато едното колело преряза корема му. Конят на Грег подскочи към тясна ивица от пътя покрай дърветата. Момчето се приведе ниско към врата на коня, когато ниски клони изсвистяха над главата му. Все още на капрата, хлапето с палтото и момчето с мише лице залитнаха и се обърнаха. Разстоянието между тях и фургона на Ели се беше стопило.

Докато гледаше как конят настъпва и фургонът расте, Ели имаше шест секунди. Една - да бъде парализирана, две - да разбере, че сблъсъкът беше неизбежен, и три - че или конят ще връхлети върху тяхната платформа, или ще спре внезапно, катапултирайки двамата човекоядци право в техния фургон, където щяха да намерят не само кучета, с които да се бият, но и много нови неща за ядене. В последните три секунди Ели знаеше, че е по-добре да направи нещо, или беше мъртва.

- Мина, свободно! Скачай от фургона! - Тя сграбчи ръката на белокосото момиче и мина по ширината на платформата с две огромни крачки. - Скачайте, скачайте, скачайте!

114

Площадът беше напълно празен. Препускайки покрай беседката, Том и Крис спряха при северозападния ъгъл между кметството и църквата. Том скочи от сивокафявата си кобила, преди да е напълно спряла, и сграбчи юздите на Нощ, преди Крис да е успял да слезе.

- Не! - Лицето на Том беше стегнато. Стискайки раненото си и все още сълзящо бедро точно над щръкналото парче желязо, той каза дрезгаво: - Ти не!

- Какво? Не, вече съм добре. - От отворените врати на църквата долитаха звуците на химн, но камбаната беше тиха. - Ти не трябва да се катериш с този крак. Аз ще поема камбанарията, ти отиди в затвора и...

- Не! - Том избърса потта от горната си устна с опакото на дланта. - Не може да бъдеш част от това.

- Какво? - Въпреки предупреждението на Том той слезе от коня. - Том, какво правиш?

- Някой трябва да остане - каза Том. - И двамата го знаем.

- Не, аз не го знам. - Крие сграбчи раменете му. - Луд ли си? Те ще дойдат. Бомбите са с таймери, за бога! Защо?

- Защото ако нещо се обърка, аз съм единственият, който знае какво да прави.

- Том, ако останеш, ще умреш. Те ще те хванат.

- Няма. Ще стоя настрана. Ще наглеждам тези бебчета до последната секунда. - Том положи длан върху една от неговите ръце. - Крис, моля те, няма време! Не го прави трудно и за двама ни. Ако бомбите не избухнат, всичко ще бъде загубено. Тези хора в църквата ще умрат за нищо.

- Те, така или иначе, ще умрат. - Очите на Крис започваха да парят. - Те направиха своя избор.

- А това е моят. Крис, трябва. По този начин ще ти спечеля време. Спираме Променените на Фин. Спираме Фин. Тогава децата, твоите и моите, ще са в безопасност.

- Още не знаем дали сме спасили твоите. Ако не сме...

- Тогава ще сме опитали. Ако можеш, намери ги! Виж, и двамата знаем, че заплахата не свършва тук. Има много повече Променени от нас. Но по този начин вие имате шанс.

- Моля те, Том! - Очите му се напълниха. - Ти ми спаси живота два пъти. Моля те, моля те, не оставай тук! Нагласи бомбите и ела с мен!

- Не мога, Крис. - Том стисна врата му. - Хайде, човече, моля те! Достатъчно ми е трудно. Повярвай ми, не искам да умра. Ели и Алекс са все още някъде там, усещам го. Не трябва да губя вяра, защото тя е силна, тя няма да се откаже. Но трябва да го направя заради моите хора...

От север, и то не много отдалеч, дойде слабото, но непогрешимо пукане на огнестрелно оръжие.

- О, боже! - Крис усети как сърцето му спира. - Том, това трябва да са фургоните.

- Още Променени? Но как? - Кожата на Том беше по-бяла от кост. - Фин е на юг.

- Не знам, но трябва да тръгваме. Хайде! - Когато Том не помръдна, Крис стисна ръката му. - Том, те се нуждаят от нас.

- Крис, аз... не мога. По дяволите, аз... - Том свали от рамото си узито, после натисна затвора, щракна предпазителя и бутна оръжието. - Ключът за избор - каза той и посочи. - Един или три изстрела. За бога, не го оставяй на пълен автомат, защото ще свършиш патроните за четири секунди.

- Том, не мога...

- Да, Крис, можеш. Трябва. Точно както аз трябва да остана. Няма друг начин. Ти можеш да го направиш. - Том пусна два резервни пълнителя в ръцете му. - Не спирай да броиш, избирай мишените си, бъди внимателен и не се шашкай! Имаш четирийсет патрона във всеки пълнител и трийсет и един останали в оръжието, един е вече в патронника. Имаш достатъчно огнева мощ и заглушител. Огромно предимство. Няма да разберат, че си там, докато не им се качиш на главите. Децата са близо, Крис. Можеш да стигнеш за минути, ако се движиш бързо, но трябва да тръгнеш сега.

- Но, Том, децата имат нужда от помощ...

- Мислиш ли, че не го знам? - Том сграбчи Крис и го разтърси. Странните му опушеносини очи блестяха от ярост и безсилие. Жилите на врата му бяха изопнати като стомана. - Не разбираш ли, че това ме убива? Ели е там, но Фин ще бъде тук и няма друга възможност, а вретето ни изтича. Сега спри да спориш и върви, преди да е станало твърде кьсно!

Знаеше, че трябва да го направи.

- Проклет да си! - каза Крис. Вместо да избута ръката на Том, той го придърпа в бърза и свирепа прегръдка. После без повече думи се откъсна, хукна към Нощ и се метна на седлото. Хвърли последен поглед - не към Рул, а към Том, толкова силен и готов да пожертва всичко, защото когато няма друг начин, се жертваш, за да запазиш хората си в безопасност.

- Върви, Крис! - каза Том.

Крис обърна Нощ и срита коня в галоп.

115

Връхлитащият фургон беше на три секунди... и човекоядците, обсадили техния, видяха опасността, пръснаха се, паднаха... вече имаше две секунди и животните скачаха навън...

Без да спре, за да види дали някой я следва, Ели закрепи десния си ботуш, после запрати себе си и белокосото момиче във висока дълга дъга. Малката пищеше, звукът беше остър като нокът. Ели се приземи със силно тупване. Момиченцето се блъсна в нея секунда по-късно, като заби брадичката на Ели в земята. Устата ѝ пламна от ярка болка.

Чу се силен разцепващ трясък, когато излезлият от контрол кон се блъсна в задния край на тяхната платформа. Ели изпъшка, по езика ѝ имаше кръв. Изви глава назад. Цвилейки, животното изтрополи настрани, като се опитваше да си проправи път покрай спрелия фургон. Пищящи деца се изливаха през него. Нещо се премести в продоволствения фургон или може би се закачи ос, защото внезапно той се наклони, повличайки беснеещия кон. Кашони и пакети се прекатуриха навън. Много от тях се изсипаха. Човекоядците, които се бяха пръснали точно преди сблъсъка, сключиха редиците си. Когато Мина се стрелна до Ели, Джет, Призрак и други четири кучета заобиколиха другите деца, ръмжаха и щракаха със зъби, опитвайки се да държат човекоядците на разстояние. Единствено Сара беше останала на вече празния фургон, все още притисната към капрата, косата като завеса покриваше лицето ѝ, а в едната ръка държеше празния пистолет.

- Сара! - Размахвайки пушката, Ели се изправи на крака. - Сара, махни се от фургона, хайде!

Замаяно, по-голямото момиче завъртя глава, сякаш изплуваше от лепкав сън, и после полускочи, полупадна от капрата. Един дългурест човекоядец с конски зъби се спускаше отляво и бързо приближаваше. Сара го видя и замръзна.

- Не, Сара, не спирай! Продължавай да бягаш! - изкрещя Ели. - Продължавай...

Отдясно се чу пукотът на изстрел. Пурпурен цвят разцъфна на гърба на Конските зъби. Човекоядецът се сгромоляса на пътя в зрелищно пльосване по корем едва на стъпка от мястото, където Сара се беше свила. Грег изскочи от дърветата на крака, три деца го следваха.

- Сара, събери децата, събери децата! Минете зад кучетата!

Част от Ели искаше да се върне при другите хлапета, при Грег и Джейдън. Но точно сега тя и белокосото момиче не бяха забелязани, а това щеше да се промени. Дори с Мина щяха да са в твърде опасна позиция. Но тя си спомни колко бързо Лушън се изгуби от поглед. ,Да се отдалеча достатъчно възможно най-бързо и да се скрия, докато Том и Крис дойдат!“ Фургоните не бяха напредвали бързо, а това значеше, че не бяха твърде далеч от Рул. Значи Том щеше да чуе изстрелите и щеше да дойде наистина бързо. Нямаше да се наложи да се крие много дълго.

- Хайде! - каза тя на белокосото момиче, все още проснато на земята.

- Ама куклата ми! - белокосото момиче врещеше. Съдейки по рубиненото петно на долната му устна, сигурно си беше захапало езика. - Куклата ми, изгубих си куклата!

- Забрави тъпата кукла! Мина! - Ели преметна савиджа на рамо, обърна се и повлече момиченцето в препъващ се бяг по оскъдния сняг. Нямаше чиста пътека. Тя се провираше през гъсти шубраци, които закачаха и дърпаха краката ѝ. Хлапето се препъваше и нареждаше: „Чакай, чакай, чакай!“, но Ели не забави, не отговори, само продължи напред. Остри клони деряха бузите и челото ѝ, заплитаха се в косата ѝ. Мина ги беше изпреварила с няколко крачки и Ели последва кучето през шипковите храсти, все още натежали от лед. Не ѝ харесваше, че вдигаше толкова много шум. Ако можеха да стигнат до безопасно място и да се скрият... Зад тях се чуваха крясъци и изстрели, цвилеха коне, но звуците отслабваха, шумът винаги замираше в гъста гора. Трябваше да внимава да не изгуби напълно пътя, защото Том и Крис накрая щяха да дойдат. Ако можеха. Ако онези експлозии не значеха, че те...

„Престани, Ели, престани! - Тя вдигна ръка, за да предпази очите си, наведе глава и заора напред, пробивайки път там, където такъв не съществуваше. - Том ще дойде. Както и Крис. Джейдън вече е тук, Грег също. Ти трябва само да се скриеш.“

- А! - момиченцето извика от болка. - Спри, спри! Заклещих се, заклещих се!

- Тихо! - изсъска Ели. „Само хората говорят, глупачке, искаш някой да чуе ли?“ Нетърпелива и уплашена до смърт, Ели видя, че усуканите пръсти на трънливите калини бяха стиснали косата на момиченцето на темето в гъста плетеница. - Добре, стой! - измърмори, сваляйки пушката. - Само не мърдай!

- Ох-ох-ох! - оплака се белокосото момиче, когато Ели задърпа с ръмжене. Присвило очи, детето оголи зъби. - Това боли!

- Защото е много заплетено - каза Ели извън себе си от страх и мислеше, че просто трябва вече да тръгват. Потрепвайки от бодежа на тръните, тя опипа плетеницата. Хвърли поглед към кучето си. Ушите наострени, устата затворена, ноздрите потрепваха, но нямаше истинска тревога. Това беше добре. Но глупавият възел не искаше да се разплете. Извади ножа от джоба си и отвори сребристосивото назъбено острие с палец.

Очите на момиченцето бяха като паници.

- Какво правиш?

- Ще го срежа.

- Защо? Не!

Ели отвори уста да ѝ кресне, но после каза:

- Аз съм Ели. Ти как се казваш?

- Деби. - Брадичката на момичето отново трепереше. - Тате ме наричаше Ди.

- Ди, не мога да разплета косата ти. - Още пращене на храсти някъде зад тях, но звукът изчезна, а тя беше съсредоточена върху Ди. - Трябва да я отрежа или да я изскубна. Скубането ще боли. Рязането няма.

- Не-е-е! - каза Ди, сините ѝ очи плувнаха отново. - Това е моята коса!

„Просто го направи!“ Ели плъзна назъбения край под оплетения кичур коса на момичето и сряза.

- Ще порасне отново.

- Но, но... - Ди продължи да се гърчи. - Не можеш ли да отрежеш клоните?

- Не, не мога. - Щеше да намушка това хлапе, ако не престанеше. - Спри да мърдаш! Само малко остана... - Вътрешностите и застанаха неподвижно, както искаше от Ди, когато Мина... изпухтя.

„О, боже!“ Мина не гледаше в посоката, откъдето бяха дошли, а напред, където искаха да отидат. Зад нея. Зад гърба ѝ.

- Какво? - попита Ди, когато Ели замръзна. - Какво и...

- Ш-ш-т! - С опънати нерви Ели се наведе, взе савиджа и бавно се изправи. Когато се премести, един клон на бор се счупи с хрущене. Ушите на Мина само помръднаха. Кучето ѝ изобщо не промени позата си, за да погледне към нея.

- О! - беше Ди и Ели разпозна тона, с който момичето ги беше предупредило във фургона: „Хей! Хей, всички!“.

Ели се обърна и това, което се промъкваше през дърветата, превърна червата ѝ в треперещо желе.

Беше само една, но, боже, това беше достатъчно. Момичето имаше зацапана ръждива алуминиева бухалка, което значеше, че се беше упражнявала.

И имаше още нещо, което беше съвсем характерно. Щом го видя, Ели веднага разбра как всички тези човекоядци ги бяха намерили изобщо.

* * *

В ужаса си това беше единственото нещо, за което всъщност мислеше. Как така човекоядците бяха тук и ги чакаха? Фин се промъкваше от юг. Това не значеше, че пътят на север беше чист, но тя, Джейдън и Крис бяха дошли в Рул от приблизително тази посока преди малко повече от дванайсет часа. Да, вярно, бяха се спуснали малко по на запад. Но не бяха налетели на човекоядци. Мина не беше предупредила нито веднъж. Тогава защо имаше такива сега?

Всички знаеха, че човекоядците се връщаха към познатото. Крис беше нещо познато. Както и Джейдън. Идеята на Крис беше да се използва като примамка, за да ги отведе далеч, за да могат Хана, Исак и другите да са в безопасност, а после да убият човекоядците, когато нападнеха. Само че никой никога не нападна.

След като бяха стигнали в Рул, всичко беше станало толкова бързо, беше станало направо спешно. Крис беше ранен лошо и почти умираше, после Том, а сега Фин идваше и голямото бързане да се махнат от града... е, накрая просто бяха забравили. Беше им се изплъзнало от ума.

И ето - планът на Крис беше подействал. Само че в грешния момент. Защото тук беше това момиче, а Ели познаваше само една човекоядка със зелен шал с цвят на лайм. Лена.

116

- Стой зад мен! - каза Ели, затвори ножа и го пусна в предния си джоб. Не си даде труда да види дали Ди има нещо против, само вдигна савиджа. Ръмжейки, сякаш казваше: „Дори не си го помисляй“, Мина беше застанала между тях и Лена.

Човекоядката спря за кратко на около десет метра. Очите ѝ вече не бяха толкова хлътнали, колкото преди. С изключение на шала дрехите ѝ бяха различни. От петната по бухалката Ели съдеше, че Лена беше спирала за няколко закуски по пътя, както татко ѝ спираше някога на бензиностанции за понички и вафли. Вече мършаво, момичето изглеждаше като вълк, сякаш ходенето, свежият въздух и времето, прекарано в гората, бяха подмамили животното навън от скривалището му. Или може би Лена най-после си беше отишла, чудовището я беше изяло отвътре, докато беше останала само ръкавицата на кожата ѝ.

„Но все още носи шала.“ Ели нямаше представа защо, но после мислите ѝ скочиха към Ди и куклата и, свирката, която Алекс винаги носеше, докато не я даде на Ели. Свирката беше... сувенир? Не беше точно така. За нея свирката беше Алекс. За Алекс свирката беше баща ѝ. Може би шалът беше това, което беше била Лена, преди всичко да се разпадне.

Откъм пътя зад Ели дойде слабо пукане на пушка. Още едно. Още две. Не можеше да каже дали стрелбата беше спряла. Който и да стреляше, беше на грешното място да им помогне. През ума ѝ прелетя идеята, че може да изкрещи или да накара Ди да пищи. Ако бяха добрите, можеше да ги намерят навреме.

„Но може и да не са.“ Може би Фин беше минал през Рул и беше отпрашил на север, за да ги хване. Ако беше така, викането само щеше да постави нея и Ди в еднакво ужасна ситуация.

- Остави ни на мира, Лена! - Ели не знаеше защо го каза. Думите просто изскочиха от устата и.

- Познаваш ли я? - гласът на Ди беше като цвъртене на мишка.

- Може да се каже. - Главата на Лена се вирна като на куче, после момичето направи една стъпка. - Недей! - каза Ели и плъзна ръце по пушката си. Да замахне първа, щеше да е лоша идея. Лена беше по-висока и ръцете ѝ бяха по-дълги. Трябваше само да изчака Ели да пропусне. После с един удар на бухалката черепът на Ели щеше да се спука като яйце. Мина щеше да се опита да я защити, но тя не искаше Лена да убие кучето ѝ.

Човекоядката направи още една стъпка, после спря, когато ръмженето на Мина се усили.

- Моля те, Лена! - каза Ели. - Върви си, просто си върви, просто...

Момичето стигна до тях толкова бързо и тихо, че Ели нямаше време да каже нещо, още по-малко да даде команда. В същия момент Мина се хвърли, без да чака Ели да ѝ каже какво да прави, забързана да затвори празнината. На две стъпки от Лена кучето се приготви да скочи и едва тогава Ели се сепна, видя опасността, защото беше разчела ъгъла на бухалката, знаеше точно какво ще направи Лена, понеже, както Джейдън веднъж беше обяснил: „Ако някога те нападне куче или койот, помни, че никога не идват направо. Кучетата, койотите и вълците винаги скачат“.

- Мина, не! - изкрещя Ели твърде късно, твърне бавно, защото Мина беше толкова бърза, толкова смела, а тя беше толкова глупава, глупава, гаупава...

Лена замахна. Ели чу свистенето и удара на бухалката, видя слабия блясък на алуминия на светлината на този нов и последен ден. Бухалката удари Мина под челюстта, смазвайки я със свирепа сила, която отпрати главата на кучето назад със силен и противен пукот. Мина така и не издаде звук. Нямаше кръв. Ударът запрати кучето в дъга настрани, за да падне в могила от мръсен сняг и горски боклук.

- Мина!- изпищя Ели и се хвърли напред. Зад нея Ди отново пищеше, звук, който тя едва чу през тътнежа в главата си. Пред себе си през яростна червена мъгла видя как Лена крачи към падналото ѝ куче, нейната Мина, и вдига бухалката високо над главата си като чук. За момент Ели имаше надежда, когато се зачуди дали Мина беше все още жива... или човекоядката просто искаше да е сигурна.

После вече не ѝ пукаше, не можеше да мисли, само се движеше, нападаше с мисъл за убийство, а сърцето ѝ вече беше разбито. С рев тя замахна със савиджа в свирепо странично посичане точно когато Лена започна да се обръща. Засилената пушка посече човекоядката в кръста, отхвърляйки я далеч от кучето ѝ, нейното куче! Ели едва отчете удара, не беше съвсем наясно, че е улучила, докато Лена не се препъна на токовете си. Извадена от равновесие, тя пристъпи назад няколко крачки, преди стъпалата ѝ да политнат напред, когато стигна до петно хлъзгав сняг. Когато падна, Лена изпусна бухалката, която се преметна като пиян акробат, преди да тупне на земята на няколко стъпки вдясно от нея и съвсем близо до Ели, която имаше една секунда, една секунда... и се поколеба, несигурна дали трябва да се опита да я вземе, или не.

Една секунда беше всичко, от което се нуждаше животното в Лена. За миг тя се претърколи, ръката ѝ се стрелна към бухалката с протегнати пръсти.

- Не! - Ели свали савиджа като онзи огромен чук, с който баща ѝ веднъж беше ударил камбаната на средата на селския панаир и ѝ беше спечелил плюшена маймуна.

Пушката улучи лявата ръка на Лена в лакътя с ужасен пукот. Тя изпищя. Оръжието се счупи от силата на удара и се пръсна на трески, целият дървен корпус се отдели от дулото. Залитайки от собствената си инерция, Ели усети как ботушите ѝ се плъзгат по снега, натрупал върху стари листа, а после краката ѝ изчезнаха изпод нея. Дулото на савиджа се завъртя като захвърлен жезъл. Ели се срина тежко първо на левия си глезен, после по хълбок. Падането изкара въздуха ѝ и прати електрошок в гръбнака ѝ. Хрипкав вик се изтръгна от езика ѝ. Започна да ѝ се гади, но тя се обърна по корем. Гората потрепери и за секунда Ели се зачуди дали това се случва, когато припаднеш.

После се чу шумолене на листа, когато чудовището се съвзе. Ели погледна нагоре. Вече на крака на около три метра, Лена се олюляваше, на лицето ѝ беше изписана гримаса на ярост и болка. Шалът ѝ висеше като дълъг зелен език на болно влечуго. От гадния удар лявата ръка на човекоядката изглеждаше така, сякаш внезапно ѝ беше поникнал втори лакът.

Лена вдигна бухалката със здравата си дясна ръка.

- Мразя те! - задави се Ели. Сълзи се стичаха по бузите ѝ. - Ти уби кучето ми! - вътрешният ѝ глас пищеше: „Ставай, Ели, ставай, ставай!“. Тогава защо тя не слушаше? Защото беше по корем. Да се изправи, значеше да се избута на ръце и колене, а тя беше твърде ядосана и уплашена, за да свали очи от това момиче. Това, което не виждаш и само си представяш, винаги е по-страшно от това, което е истинско. Лена вече беше достатъчно лошо нещо.

Но Ели направи друго. Ръката ѝ се промъкна в джоба... и намери ножа. Той беше тънък и с прибрано острие и точно пасваше в ръката ѝ.

Лена тръгна към нея, Ели я гледаше как приближава и помисли: „Трябва да се повдигнеш. Дори за такъв удар трябва да замахнеш“.

- Преди те съжалявах. - Тя нямаше представа къде беше Ди. След като не пищеше, може би беше избягала или припаднала. Нямаше значение. Имаше значение единствено тази убийца, която беше довела човекоядците при Илай и Рок и чиито приятели бяха изгорили обора на Исак и агънцата. Която току-що беше убила нейното куче, нейната сладка Мина, която беше толкова добра и която беше най-последната ѝ връзка с баща ѝ. Най-последната. - Мислех, че ти си различна. Но се надявам Крис да те намери - каза тя, когато загуби от поглед лицето на Лена, защото момичето беше прекалено близо. Пред очите на Ели изплуваха ботуши и крака... и онази зацапана бухалка, която все още висеше от дясната ръка на Лена. - Надявам се той да те убие - заяви тя на бухалката. - Надявам се Крис...

Оръжието се люшна извън погледа ѝ.

„Замахва.“ Отваряйки ножа, Ели стисна силно и намушка. Много остро и с чудесен връх, идеално за вадене на рибарско влакно, острието се заби в прасеца на Лена точно над левия ѝ ботуш, срязвайки плат, после кожа и месо. Ели заби толкова силно и бързо, че усети стържене- то на метал в кост.

Лена изкрещя. Не писък, а пронизителен трептящ вой. Ели беше запазила достатъчно разум, за да стисне и да издърпа ножа, когато човекоядката се наклони назад. Бухалката тупна на земята на няма и осем сантиметра от носа ѝ. Ели я грабна и се вдигна по нея. Хълбокът и глезенът ѝ не харесаха това, но на нея ѝ беше все едно. Врещейки, Лена се беше сгърчила над кървящия си крак и се опитваше да го хване с дясната си ръка, защото лявата беше счупена.

„Не можеш да избягаш сега, нали? - Ели замахна с бухалката. - Ще те убия. С едно добро замахване.“

В този момент главата на Лена се вдигна рязко. Изражение на разпознаване и учудване, и... беше ли това страх, копнеж... се разля по лицето ѝ, когато се взря в нешо зад Ели. За секунда Ели помисли, че момичето отново изглежда почти човек.

- Ели! - гласът беше близо. - Не го прави!

- Защо не? - гласът ѝ звучеше много странно. Погледът ѝ не помръдна, но Лена затрептя, сякаш внезапно ги беше разделило напукано стъкло. - Тя уби кучето ми. А то ми беше от татко. Вече не съм малко дете, Крис.

- Знам, Ели - каза Крис, - и съжалявам за това.

- Но аз искат да я убия.

- Точно затова не трябва.

Сега тя го погледна. Крис носеше оръжието на Том, малкото, и тя се зачуди - една мимолетна следа от мисъл, едва осъзната, потръпна в ума ѝ - защо Том не беше там. Но Джейдън беше наблизо с пушка на рамо. Бяла разрошена коса и едно синьо око надничаха иззад краката му. Тя беше направила същото с дядо Джак на погребението. Сякаш ако можеше да не гледа, сбогуването с баща ѝ щеше да боли по-малко.

А зад тях, на земята, беше Мина, нейната Мина, която лежеше толкова неподвижна.

- Аз я пуснах веднъж. - Тъмните очи на Крис, все още толкова кървави, се спряха на нея, после се върнаха обратно. Радиото на хълбока му цвърчеше като побъркан щурец, но той не обръщаше внимание. - Тя е моя отговорност.

Лена отново изглеждаше малка и тъжна със счупената си ръка и окьрвавения крак. Ако това беше филм, Ели можеше да се обзаложи, че точно тук съвсем внезапно дивото момиче ще се съвземе и ще извика: „Крис!“. И тогава всички щяха да ахнат, защото - виждате ли? - и чудовищата имаха чувства. После Лена щеше да избяга в гората - тра-ла-ла - като в глупава приказка с „и заживели щастливо“ накрая, защото хората искаха щастлив край и може би очакваха чудовищата да се поправят.

Но това беше истинският живот на Ели, а Лена беше врагът и нямаше поправителни.

- Не е твоя вината, Крис. Ти не си я направил чудовище - тя спря, мислейки, че в това имаше нещо. Както когато направиш кофти избор, после трябва да си признаеш грешката и да живееш с последствията. - Ти не си убил никого.

- Не и когато трябваше - каза Крис и дръпна спусъка.

117

Червената буря ѝ правеше компания през целия път - едно непрестанно мърморене като пулсиране на зъбобол. Чудовището ѝ беше много заинтригувано. Тя го усети да блъска с лакти наоколо, да притиска нос в ограниченията на черепа ѝ като дете, което жадува да излезе и да поиграе. „О, не мисля.“ Тя се напъна, заби зъби в долната си устна и усети как чудовището ритна рязко и ядосано. „На ти сега! Горкото бебче!“

Тя свърна на северозапад, като оставяше добро разстояние и малко гора между себе си и Фин. Източното небе изсветля, стана сребърно, а после бяло, преди да посинее до светло тюркоазено. През тътнежа от копитата на коня си тя чу някой да вика. Не толкова да крещи, колкото да реве една дива и несвързана нота, която Алекс помисли, че беше една дума, повтаряна отново и отново. „Идва от платото. Все още има някой жив там горе.“ Тя хвърли поглед, но имаше твърде много дървета, а тя беше твърде далеч, за да долови миризма. Дори да беше по-близо, можеше и да не успее заради огъня и всички тези Променени. Въздухът беше наситен с тяхната смрад.

Пристигна на юг от ловното поле и онази ужасна пирамида. Нямаше желание да ги вижда отново, освен това нямаше време, но ги подушваше. Както и конят, който се уплаши.

- Добре - каза тя, прехвърляйки крак през седлото, за да слезе. - Не съм сигурна, че те виня... - Алекс ахна от внезапното трепване и преместване, когато чудовището се съживи, проправяйки си път с пръсти, и тя усети как започва да пада...

... в някой друг, зад очи, неговите очи. Отпред има черен пушек и ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ, докато другите си проправят път към далечните пламъци и писъка на месо. То - той - поглежда наляво към Червената буря в черно на черен кон и „давайдавай“, и „вървивърви“, и онзи, който само крещи: ПУСНИ МЕ, ПУСНИ МЕ, ДАВАЙДАВАЙДАВАИ. По-напред има други, устремени нагоре по хълма, и вече много очи, пълни с ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ...

А после скокът, който тя познава, трепване и преместване, и после е там в друго тяло - на момиче. Може да усети разликата. Тя е в средата на блъсканица от тела, плетеница от ръце и крака и ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ...

Право напред има момче изобщо не като нея. Той е писък на месо. Той е храна и тя надушва отчаянието и паниката му, когато се опитва да се качи на коня си. Но няма да успее, защото страхът на това момче е силен, а тя вече е близо. Пълният му богат суров аромат изпълва устата и и - ДАВАИДАВАИ - тя ще го има. Тя забърква към момчето, изблъсквайки другите от пътя си - ВЪРВИВЪРВИ, - тя мушва ръка, усеща загребването на ноктите си пo кpaкa му, той хвърля ужасен поглед и тя вижда...

- Не! - но едва се чу. - Крис, бягай, измъкни се, бягай...

Внезапно „щрак“. Или чудовището ѝ пусна, или тя най-после се беше съвзела, не беше сигурна. Зрението ѝ се изчисти и тя видя Бък надвиснал над нея с лапа върху гърдите ѝ. Взорът ѝ се отмести към накъсани парчета небе, което се показваше между клоните. „Паднах от коня.“ Седна с мъка, избърса кръв от ъгъла на устата си и заслуша бумтенето на пулса си.

„Това беше Крис.“ Тя беше почти сигурна. Конят, червеникавокафяв, беше неговият и тя успя да зърне за кратко лицето му... Същата коса, лицето беше същото, но натъртено и имаше нещо сбъркано в очите му.

- Червени - вдиша тя. Бък побутна врата ѝ и тя си позволи да се облегне на вълчака. Очите на Крис бяха червени. Същите като на Питър? Не. Колкото повече мислеше, толкова по-сигурна беше, че Крис беше ранен. От гледната точка на онова момиче той беше храна - кръв и сол, страх и пот. Месо.

Беше силна тази Червена буря. Всеки път, когато онова давай-давай, върви-върви я сграбчеше, чудовището се измъкваше. Да го натъпче обратно, когато наоколо бяха само Фин и няколко изменени Променени, не беше толкова трудно. Но увеличаването на бройката значеше по-голяма наситеност, по-широко излъчване. Тя не беше сигурна, че може да удържи контрола.

Вдигна узито, откъдето го беше изпуснала, и се изправи на крака. За момент помисли да остави зелената брезентова медицинска раница, сега натъпкана до краен предел не само с медицински запаси, но и с няколко книги и дреболии, които беше събрала по пътя. Чантата само щеше да ѝ тежи и да я забави.

„Но Крис изглеждаше ранен. - Повдигна раницата на раменете си и се хвърли в залитащ, клатушкащ се бяг с Бък, който подтичваше до нея. - Крис е тук и е в беда. Трябва да направя нещо, да помогна някак, да сторя нещо.“

Само ако можеше да измисли какво.

Преминаването през Рул - пустите му улици, разрушените къщи - беше като да се скиташ през изоставена снимачна площадка на филм за бедствие. Прозорците на много къщи бяха разбити. Някои нямаха врати. Тя спря само веднъж - при къщата на Джес. Вратата ѝ висеше накриво като изгнил зъб, готов да падне от гнездото си. Част от Алекс искаше да влезе. Беше оставила родителите си тук, на бюрото в стаята си. Но шансовете прахът им да бе още шук бяха толкова големи, колкото и тя да спре Фин.

„Трябва да продължавам. - Зърна напръскан със спрей червен знак X, потекъл от трегера над разрушената врата. - Като онази история от Стария завет за ангела на смъртта.“ Само че не всички къщи бяха отбелязани. Все още имаше тела в няколко, а също и мъртви Променени.

Но Крис беше между живите, а те имаха нужда от помощ. „А Питър, Вълка, Пени... какво да правя, какво трябва да направя?“ Все още преобръщаше това в главата си, докато приближаваше центъра, промъквайки се от къща в къща през задните дворове. Както си спомняше разположението на площада, църквата беше в северозападния ъгъл. Къщата на Джес беше западно от площада, което значеше, че тя идваше иззад кметството. Не знаеше какво щеше да прави, щом веднъж стигнеше. Имаше ли заден вход в сградата? И ако имаше... тогава какво? Да се качи на покрива? Можеше ли изобщо да го направи? Как щеше да помогне това?

„По-добре да го измислиш, скъпа!“ Смрадта на всички тези Променени - изменени и други, се носеше във въздуха и ставаше все по-силна, колкото повече Алекс се приближаваше. Хората на Фин трябваше да са близо до площада. Усети как и чудовището ѝ изведнъж се изпъчи право нагоре, а след секунда тя разбра защо, когато долови аромата на сенки, студена мъгла и гнило.

„Вълка. - Тя проучи още миризми, долови дочени дрехи и вечнозелени растения, твърда стомана и отчаяние да се смесват с мириса на химиотерапия. - Питър също е там.“

Толкова беше изкушаващо да отпусне каишката на чудовището, да види дали може да се плъзне зад очите на Вълка. „Ами ако мога да го контролирам?“ Да го прати при определени обекти? Това беше... малко зловещо и откачено също така. Ако оставеше Червената буря да забие куките си, щеше да бъде безпомощна като плувка в бързо течение. Но идеята наистина да пусне чудовището, да го накара да работи нея... „Мога ли да го направя? Ръката ѝ се спусна, за да погали врата на вълчака. Боже, това щеше да е като да даде име на чудовището си. Което нейните онколози окуражаваха. Да се бори, като мисли за тумора като за нещо отделно и далечно. Някакъв дори беше направил на рака си профил в Туитър. Тя не беше искала никаква част от тумора си - нито да го назовава, нито да го рисува, нито да го визуализира. Беше се борила, докато повече не можеше, и тръгна за Уакамау, където ракът ѝ стана чудовище с очи като цепки и зъби като игли, а това беше спасило живота ѝ вече няколко пъти.

„Признай си, Алекс! Чудовището е част от теб, независимо дали ти харесва, или не.“

- И какво казваш, откачалке? - промърмори. - Искаш да скочиш от Черната скала? Ще пратиш чудовището със съобщение? - Беше откачена фантастика. „Но Фин някак го прави.“ Виж тези шантави Променени и горкия Питър! Ами ако я закачеше Червената буря и не успееше да се измъкне? Ами ако това, което беше тя, се удавеше в нея? Алекс смяташе, че е възможно това да се случи.

Хора, всичките стари, се събираха на площада. Носът ѝ се изпълни с мухлясало, петносано бельо и отпусната кожа. Чу ги също така като ниско жужене. „Но няма деца.“ Къде можеше да са? Не подушваше и Крис и стомахът ѝ се сви от тревога. „Полека! Той беше на кон.“ Ако беше умен, щеше отдавна да се е махнал. С навременно предупреждение и всички деца също. Може би затова не надушваше нито едно. „Само че Фин направи хода си, докато беше още тъмно.“ Така че как можеше в Рул да знаят, че той беше на път?

Далечно пукане като поредица пиратки. Тя погледна на север. Някой стреляше там, но далеч, сигурно на няколко километра. Децата? Може би и вероятно не се биеха с хората на Фин. Беше ги следвала достатъчно дълго, за да знае, че нито един не се беше отделил от оснобната група.

„О, боже!“ Ами ако това бяха децата на Рул и там имаше Променени? Би ли могъл Фин, е... сигналът би ли стигнал толкова далеч? Толкова нашироко? Какъв обхват имаше този човек?

„Обхват. Има нещо в тази мисъл. Онова хлапе Джаспър спомена Питър и как той се оправял, когато Фин бил далеч. Каза, че ако Фин умре, мрежата ще се разпадне.“

Беше мислила за същото, когато се опитваше да разбере как Фин се справя с всички тези Променени. „Знам, че сигналът скача, защото чудовището го прави, а аз вървя с него.“ И виж какво беше станало с нея, когато Променените на Фин атакуваха онова плато - голям наплив, огромен сигнал и тя се събуди на снега. „Но какво значи това? Как мога да го използвам? Какво означава?'

Право напред забеляза къса алея, обградена с отделени гаражи, която чезнеше в паркинга на кметството. Подуши до задната стена голяма зелена кофа за боклук, където бяха паркирани три шерифски автомобила без гуми и врати, оставени на шаситата си. Отдясно имаше единична алея, която водеше до площада. Дългият навес от оцветено стъкло, който свързваше училището с църквата, ѝ се падаше отляво. Високи дървета се изправяха чак до жилището на пастора и до училището, а ако спомените не я лъжеха, и до странична врата в църквата през двора.

Алекс придърпа Бък близо и клекна в пряспа стар сняг зад последния гараж отляво и в самия край на алеята. Имаше две възможности: кметството или църквата. Ако се придържаха към дърветата, тя и вълчака имаха много подобри шансове да се вмъкнат в църквата. „Биеха камбаната. - Което значеше, че камбанарията беше отворена. - Качи се високо, огледай нещата, виж къде Питър, Вълка и Пени са във връзка с Фин!“ Можеше дори да види Крис. Узито имаше оптичен мерник. Чакай, можеше ли да убие Фин? „О, я се събуди, скъпа!“ Тя не беше снайперист. Дори не знаеше дали узито има такъв обхват. Освен това - тя усети как гърдите ѝ се свиха - какво щеше да стане, ако Фин умреше? С всички тези Променени наоколо тя се обзалагаше, че нищо добро.

- Ще бъдат свободни. Никой няма да ги контролира. - Когато вълчакьт изскимтя тихо, тя погали ушите му. - Знам. И аз ги надушвам. - Миризмата на Променените се усилваше с всяка секунда. - Разбирам те, момче, тръгваме.

Когато притича покрай кметството, тя долови странен мирис - просто лек намек като дим от подправки, разнасящ се от силния бриз. Подправките я накараха да залитне. „Не! - Тя стъпка асоциацията, преди тъгата да се беше върнала и да я беше погубила. - Достатъчно, Алекс! - Тя се стегна, фокусира се върху биенето на сърцето си. - Ти си разстроена, това е въображението ти. Ти искаш това да е Том.“

- Мини през това и ще плачеш после! - промърмори.

Вдиша преднамерено още веднъж. Този път нямаше подправки, нямаше го призрака на Том. Усети само дизелово гориво и обгорял... метал? Като почернена консерва боб, поставена да се стопли на лагерен огън. Все пак миризмата беше странно химическа - на барут и... Тя се върна в един летен следобед, когато баща ѝ, проклинайки, насочваше пожарогасител. Помнеше тебеширенобялата химическа струя и как майка ѝ фучеше за това, че трябвало да носят маски, за да изчистят кашата. „За фосфорната киселина трябва да се тревожа.“

После кметството се оказа зад нея и двамата с вълчака се стрелнаха между дърветата около дома на пастора. След като се вмъкнаха през страничната врата, тя и Бък се свиха на площадката, като душеха и се ослушваха. Нещо ужасно беше станало при олтара и в мазето. Устата ѝ се сбръчка от острия мирис на студена кръв и изгорял барут. Черният търбух на вратата на мазето отделяше миризма на разкъсана плът, пот и страх, и на Променен със сигурност - просълзябашата смрад на задушен размазан енот.

Прашни стрели от цветна светлина се спускаха през стъклописа в източния край на църквата. Пейките бяха празни, въпреки че се беше задържала миризма на хора и няколко изгорели свещи... „Чакай малко!“ Събирайки още въздух в устата си, тя опипа с език аромата и ахна:

- О, боже! Пъпчивия... Бен?

Беше се върнал в Рул все пак. „И е умрял тук, в църквата.“ Ароматът беше... насилствен. Оплетена в смесица от белина и борова смола, миризмата на Бен беше навсякъде, сякаш бяха трили и трили, знаейки, че нищо не би могло да изтрие смрадта на тази ужасна смърт. Покривката на олтара я нямаше, както и килимът на платформата. Някой се беше опитал да изчегърта кръвта на Бен от стената, където все още висеше кръстът, но твърде късно. При вида на тези призрачни пурпурни пръски сякаш студен пръст се плъзна по врата ѝ. Не можеше да си представи как някой би могъл все още да се моли тук.

Още кръв в преддверието, набита в пукнатините на камъка. Не можеше да каже чия и нямаше време да души. Вратата на камбанарията беше отворена. Горе нямаше никой, доколкото можеше да долови, въпреки че смрадта от Променените на Фин падаше като водопад от студен въздух. Вратите на църквата също бяха леко открехнати и през процепа тя ги видя, както и хората на Фин, и коне, изпълващи площада.

Алекс изкачи витите стълби на камбанарията и скочи в къс каменен коридор. Бък вървеше по петите ѝ, а ноктите му драскаха по камъка. Светлината влизаше през правоъгълни процепи в стената, които ѝ напомняха за бойници в замък, само че много по-широки. От площада долетя тракане на подкови, ниско мърморене на хора, но не и писъци. Което беше странно. С всички тези Променени тя беше очаквала истерия и бой. И все пак изобшо нямаше стрелба, нито тук, нито на север. Пред себе си видя въжета и дървена конзола, с която изкарваха мелодия от камбаните. Едното въже висеше, вероятно закрепено към онази работеща камбана.

Толкова беше устремена да огледа площада, че вече се беше обърнала настрани, преди умът ѝ да отбележи какво беше видяла: огромен правоъгълник в сянката, закрепен за най-долния ляв ъгъл на конзолата на камбаните.

„О! - Очите ѝ се върнаха обратно. - Мамка му!“ Бомба.

118

- Какво? - Грег чу как Крис кресна в уоки-токито. Гласът му беше много силен в тишината - повечето деца бяха спрели да плачат. Сара беше събрала най-малките в церемониална група, за да чакат, докато станеха готови да продължат. На дъното на фургона на Джейдън опръсканият с кръв Кинкейд се грижеше за момче, чиято ръка беше счупена от бухалка. Бяха извадили късмет обаче. Оцелелите имаха предимно подутини, ожулвания, порязвания и натъртвания. Освен Призрак, чието дясно ухо беше откъснато от Променен, кучетата се бяха справили чудесно.

„Е... - Грег хвърли поглед към задната част на редицата фургони. - Почти всички кучета.“ Седнала с кръстосани крака на земята, Ели изглеждаше като дете, чиито родители току-що са били убити. Не беше далеч от истината, след като Том беше останал. Пъхнало показалец в устата си, малкото момиче - Ди? - се беше облегнало на нея, докато Призрак с петносан бинт, сякаш накривен тюрбан върху главата му, се беше изтегнал също до Ели. Джет и Дейзи седяха наблизо.

- Какво каза? - попита Крис. Обикновено използваха кодирани съобщения, но Пру се беше включил в развълнувано пращене. Значи или съобщението беше сложно, или той бързаше много. Крис затапи ухото си е малкия пръст, отдалечи се от Ели и кучетата и вдигна уоки-токито дo другото си ухо. - Повтори, Пру!

„Чуваш ли ме сега?“ А Грег си помисли: „Това изобшо не е смешно“. Притисна една окьрвавена парка с лакътя си, наведе се, хвана ръцете на момичето, което беше карало продоволствения фургон, и погледна Джейдън, който държеше краката ѝ. Когато другото момче кимна, те вдигнаха тялото, прескочиха мъртво променено момче с буца вместо нос и поставиха момичето до другите. Бяха изгубили общо девет деца - включително Ейдьн, Сам и Лушън, които бяха избягали. Не беше катастрофа, но и едно дете беше твърде много. Липсваха им и двата коня, с които Ейдън и Лушън се бяха измъкнали.

„О, вие, момчета, по-добре се дръжте далеч от нас, защото аз ще ви застрелям.“ Грег наистина го мислеше. Изтърси парката и покри главата и раменете на момичето. Така. Това беше последното. Щом пренаредяха провизиите, щяха да натоварят мъртвите - включително Мина - и щяха да продължат. Побиваха го тръпки от идеята да пътуват цял ден с мъртвите. Не можеха да губят време да погребват телата тук обаче. Миризмата щеше да издаде позицията им. „Ако стрелбата вече не го е направила.“ Но никой друг освен Крис не беше дошъл по пътя, а той им беше казал, че Фин е близо, но още не е в Рул.

- Мислиш ли, че са ги намерили? - Джейдън беше застанал до Крис. Той имаше нова колекция натъртвания в добавка към онези, които беше получил по-рано. Дясното му око със засъхнала кръв по него вече се затваряше от отока. - Децата на Том?

- Или това, или...

Грег видя внезапното вдървяване на гърба на Крис, чу го как излая нещо в радиото. „Мамка му! - Колкото и да съжаляваше за Лена, беше доволен, че Крис я застреля. - Със сигурност би било добре нещо да тръгне в наша полза за разнообразие.“

- О, братко! - каза Джейдън.

Крис се завъртя на пета, но не се отправи към тях. Тичаше към Нощ и нареждаше заповеди в уоки-токито.

- Крис, чакай! - Грег затича към него е Джейдън по петите. - Къде отиваш? Какво?...

- Трябва да се върна. - Натъртеното и очукано лице на Крис беше стегнато. Метна се на седлото на Нощ. - Вие се махайте оттук! Оставете радиото включено! Ще ви настигна, когато мога.

- Защо? Но ти си тук! Какво...

- Намерили са децата на километър и половина от мястото, където Том мислеше, че са. - Крис събра юздите на Нощ. - Но чуй това! Фин е хванал и Питър.

- Питър? - Грег усети как устните му се сковаха. - Крис, не можем да оставим Питър...

- Знам това - гласът на Крис беше мрачен. - Но става по-лошо. Фин е направил нещо на Питър, направил го е като Променен. Не изцяло, но децата казват, че е стигнал доста далеч.

Стомахът на Грег се стегна в студен възел.

- Ако все още е Питър, трябва да стигнем до него. Ти и аз ще се върнем.

- И да ви убият? - Джейдън сложи ръка на рамото на Грег. - Помислете за минута! Том постави бомби. Колко време мислите, че имате, преди те да гръмнат? Фин вече е там или е съвсем близо. Том ще чака, докато стигнат на площада, но това е всичко.

- Виж, току-що убих момиче, което познавах дяволски добре. Не мога да изоставя Питър, не и ако има шанс да се върне при нас. Ти, Хана и Исак имате вашите начини, аз имам моя. Може би, ако съм истински късметлия, ще грабна и Том. - Крис пое дълбоко въздух. - И няма отново да предам Алекс. Не отново.

- Какво? - Грег не беше сигурен дали е чул правилно. – Алекс? Какво общо...

- Пазачите вече са били убити, когато Пру е стигнал. Децата на Том са казали, че Алекс им е помогнала. - Той обърна Нощ. - И се е отправила към Рул.

119

„Бомба.“

Вълна от червен ужас едва не събори Алекс. С размера на малка кутия за обувки бомбата се състоеше от огромен будилник, закрепен за подобен на маджун блок, вероятно С4, с черен изолирбанд. Жици излизаха от тръба с цвят на олово, за да свържат камбанката на будилника с чукчето. Бомбата беше прикрепена за конзолата с още изолирбанд.

„Трябва да се махам оттук. - Внезапно по вдлъбнатината между ключиците ѝ се стече пот. - Трябва да се махна от църквата.“ Кой знае кога това нещо щеше да избухне.

И тогава забеляза две неща, които беше пропуснала заради обзелия я страх. Първо, часовникът не тиктакаше. Второ, бомбата не миришеше правилно.

Наистина, тя не знаеше нищо за бомбите. Това, че в Рул изобщо имаха такива неща, беше удивително. А че бяха решили да заложат бомба в църквата, беше направо поразително. Но не трябваше ли бомба с механизъм да цъка? Това беше старомоден будилник. Леля ѝ бе имала такъв, а тези гадове бяха шумни. Преглътна пърхането в гърлото си и пропълзя достатъчно близо, за да изучи циферблата. Стрелката за алармата сочеше дванайсет. Стрелките за минутите и часовете показваха, че часовникът е нагласен с трийсет минути закъснение, преди да направи „бум“. Точно този будилник имаше много тънка, източена секундна стрелка, но тя също беше неподвижна.

„Не са имали възможност да го нагласят.“ Тя изпусна дълга облекчена въздишка. И все пак може би не беше безопасно тук. Ами ако бомбата паднеше или някакви външни вибрации станеха причина за начало на отброяването?

Но пък миризмата... Тя я подуши. От всички миризми, които С4 можеше да има...

- Хляб? - Все още на ръце и колене, тя се отпусна по корем, загърчи се напред и доближи носа си на два сантиметра. Вдиша въздух.

Пластмаса от изолирбанда, стомана от будилника, барут от онова нещо с цвят на олово - значи детонатор или капсул-детонатор, или каквото там беше - и нещо друго, нещо важно, което подразни паметта ѝ. Но това, което долови, беше брашно и масло, и много сол: аромати, които я върнаха в първи клас.

- Боже мой! - прошепна. - Това е домашно направен пластилин, фалшива е.

Защо някой би я поставил? Само за да уплаши някого до смърт ли? Трябва да имаше друга причина.

- Може би са искали да си спечелят време - каза на Бък. - Да накарат някого да мисли, че е намерил бомба, когато не е. Но да спечелят време за какво? - За да държат хората на Фин заети? Или може би... - Уверяваш ги, че нямаш нищо. Викай „вълк“ достатъчно често и всички се успокояват. Смятат те за идиот.

Можеше да усети как в ума и се трупат въпроси. Откъде са знаели как да поставят примамка? Кой би могъл да го направи? Но единственият въпрос, на който можеше да си позволи да отдели време, беше дали да се махне от камбанарията. „Да, но къде да отида?“ Ако някой се качеше горе, тя щеше да загази, но тя беше тук, Фин беше там долу, а това беше достатъчно добро място за криене...

Отдолу се чу едно силно „бам“. Не изстрел, а по-скоро като трясване на врата. Примъквайки се до една пролука в камъка, тя се надигна на пръсти, докато площадът долу не се появи.

И усети как почвата под краката ѝ изчезва.

Беше като сцена от „Властелинът на пръстените“. Тълпа от стари хора в надути парки и вълнени шапки бяха събрани пред стълбите на кметството. Като парадна стража ги заобикаляха редици момчета и момичета - около двеста в дрипави дрехи. Променените бяха без оръжия, защото не им трябваха. Съдейки по кухата впиваща се воня, смесена с миризмата на сгазени животни, тези деца бяха гладни. Много от старците плачеха. Миризма на вода и сол се вплиташе във въздуха. Това имаше смисъл. Ако Бен Стимке се беше върнал, а тези Променени са били около мината, тогава мнозина от старците гледаха в лицата на внуците си.

Зад гладната тълпа имаше коне и около двайсет облечени в бяло деца, които бяха изменените Променени на Фин. И нашийници ли носеха? В издължен полукръг ги заобикаляха мъже в стандартни зимни камуфлажи.

В основата на стълбището на кметството Алекс забеляза голата глава на Йегър и закръглеността на Ърнст. Двама други - Борн и Приг - изглеждаха изсъхнали. Без роби. Като се вземеше предвид Бен Стимке и всичката тази стара кръв в църквата, Алекс можеше да се обзаложи, че Съветът от известно време не командва.

Обкръжени от въоръжени пазачи на площадката стояха трима други, които тя позна. С нашийник и в бяло, със златна грива, падаща свободно около раменете, Питър стоеше вкочанен. Тя беше изненадана да види, че ръцете му не са вързани. От друга страна, пистолетите - единият притиснат към слепоочието на Вълка, а другият към Пени - вероятно бяха достатъчен контрол. При миризмата от яростта на Вълка нейното чудовище се размърда, искаше да излезе навън, да направи контакт.

Висок, широк и в черно Фин също беше на площадката. Четвъртита жена с много голям пистолет стоеше отляво. Момче с тъмна коса - изменен Променен, целият облечен в бяло - се носеше отдясно като куче. Но този, когото видя след това, накара сърцето ѝ да се опита да изскочи от гърдите.

Тряскането бе дошло от вратите на кметството. Двама от мъжете на Фин влачеха някого - окървавен и пребит, - който все още се бореше истински, риташе и се дърпаше толкова, че още двама мъже се качиха по стълбите, за да помогнат. Един от тях удари затворника в корема много силно, бързо и жестоко, достатъчно лошо, за да го накара да се превие надве. Толкова лошо, че Алекс въпреки разстоянието между тях чу вика, който изскочи от устата му, когато рухна и падна на колене.

При този звук тя самата падна. Всичко си дойде на мястото, всички части - ранното предупреждение, защо децата ги нямаше, прелитащата миризма при кметството и тази бомба примамка, за която не беше мислила много, нещо толкова дребно, сякаш изобщо не беше там, - но трябваше да задържи скръбта си, защото имаше толкова много по-важни неща, за които да се тревожи, като да обуздава чудовището и да пази главата си да не гръмне.

Разбира се, той го беше направил, беше го оформил, беше се постарал да го направи толкова безупречно и перфектно, колкото беше възможно. Нещо, което да заблуди окото достатъчно дълго. Нямаше друг, способен на това. Трябваше да разбере от самото начало заради миризмата му - мускус и пушек, и подправки, толкова богати и сладки, и силни, - че това, което си беше казала, не е само пожелание.

„Било е истинско. Той е истински. Той е жив, той е...“ Ако не беше затиснала устата си с две ръце, сигурно щеше да извика името му.

Том.

„Боже мой!“

Бяха хванали Том.

120

Не беше излъгал Крис. Когато беше подготвил този нелеп план, имаше един съвсем здрав крак и един, който беше достатъчно силен, само леко куц. Беше се справил добре във времето. Но след атаката с РПГ-тата това се промени. Така че той сбърка сметките, не отчете разстоянието - колко далеч и колко бързо можеше да куцука на окьрвавен крак с парче желязо в него, който искаше да сс предаде. Много време му беше отнело, докато завърти колелото, докато се провре до огромния компресор на покрива и обратно, проверявайки два пъти дали всички външни вентилатори са затворени. Не трябваше да допусне миризмата на горяша термитна смес да се процеди навън. Направи го бързо, колкото можеше, но по времето, когато куцукаше отново около сградата и нагоре по стълбите, за да отиде в затвора, хората на Фин бяха почти преполовили плошада и той просто... замръзна. Като Крис на платото. Той беше погледнал и гледката на всички онези Променени го беше заковала на място за цели пет секунди. Три секунди в повече, както се оказа.

Което не влизаше в плана. Отново първият принцип: покажи примамка, подлъжи врага, успокой го, че е в безопасност! Идеята беше да зареди примамките, да стартира запалителя, после да се върне при истинското нещо - онази задна стая, пълна с кутии пропан и нафта, с С4 и с домашно направения му АСДГ... и да не изпуска от очи Фин, докато чакаше термитната смес три етажа по-нагоре да разяде пода и да влезе във вентилационната тръба, където щеше да запали дългата змия на детонаторния шнур. Ако нещо се провалеше по пътя - например термитната смес не свършеше работата си или детонаторният шнур не се запалеше - или изглеждаше, че Фин се бави или е готов да си тръгне, Том само трябваше да изчака точния момент и сам да запали експлозивите. Така че нека Фин да открие фалшивите! Дори да подозираха, че е оцелял след църквата, Мели вече смяташе, че е прибрала всичките му материали за направа на бомби. Това беше целият смисъл от пъхането на малката торба под поилката на конете в стария им лагер. Примамките тук щяха да ги успокоят, че са били прави. Щеше да спечели на децата още малко време, а после „бум“!

Страхотен план! Който се скапа заради крака. Все едно, оказа се лош. Уплашените мъже са жестоки. Влитайки в сградата, те се натъпкаха в затвора, където той отчаяно се катереше по металните рафтове. Бяха нужни четирима, за да го свалят, и го направиха достатъчно яростно, та тилът му да пукне камъка. Все още усещаше топлия мокър език на кръвта по врата си. Дъждът от удари беше по-лош. Един особено сполучливо насочен ритник почти заби металната кама в лявото му бедро, а левият му хълбок - получател на обкован със стомана ботуш - пищеше. Имаше късмет, че не беше улучил бъбрека му. Единствената утеха? Очите на Том се плъзнаха по часовника на Джед. Ако приемеше, че пропорциите на счукания алуминий и гипсовата смес и сметките му са точни - след като беше експериментирал достатъчно с пожарогасителите, - а той беше почти сигурен, че са, имаше около... о, четиринайсет минути, за да се тревожи за това.

- Намерихме го в затвора - казваше Ритача на бъбреци със стоманен ботуш, - при запасите с гориво. Опитваше се да запали тези, но те са фалшиви. Не знам точно, тесто или нещо такова.

- Няма ли нищо? - Фин беше много по-голям, отколкото Том бе предположил, гледайки онази снимка; широк внушителен гигант, целият в обсидианово черно, с глава, която приличаше на издялана от камък. От друга страна, може би изглеждаше огромен, защото Том беше на колене. Леко зад дясното рамо на Фин беше застанало тъмнокосо момче в бяло, същото, което беше с него при взривената църква. След като вече беше близо, Том видя как дивите червени очи на хлапето го гледаха със зловещо трептящо внимание, напомнящо за наистина добре обучено куче, което чака команда.

- Нито една бомба? - попита Фин Ритача на бъбреци.

- Ами цигари? - това дойде от жената до Фин. - Нещо горящо? Точно така го направи последния път.

Ритача на бъбреци се смръщи.

- Нищо такова. Щяхме да подушим горящ детонаторен шнур или цигари. Нямаше и С4. Само тези фалшивите. Сигурно е решил, че може да ни накара да се разтичаме да търсим истинската, за да спечели малко време на децата. Дори да беше опитал номера с цигарата, ние сме тук достатъчно отдавна, така че ако имаше бомба, щеше да е избухнала досега.

- И всички щяхме да сме в ада, преди да сме разбрали, че сме мъртви - добави Фин без следа от ирония. Хвърли поглед през рамо. - Което съм сигурен, че ти би одобрил, Йегър.

- Трябва ти моето одобрение ли? - Лицето на Йегър беше спокойно, но гладните му очи се взираха в лицето на момче, вдясно от Том. Той едва не беше получил удар, когато забеляза хлапето. За секунда беше помислил; „Боже мой, хванали са го, преди да може да се измъкне!“. Но косата на това момче беше по-дълга, почти до раменете. Нямаше прясна кръв по лицето или по косата му, нямаше огърлица от синьо-черни охлузвания, нито рани, нито ожулвания. Очите на това момче бяха тъмнокафяви, почти черни, и изобшо нямаше кръвоизлив. Крис беше слаб, но този Променен беше мършав, бузите му бяха хлътнали. Разбира се, едно много бременно момиче висеше на лявата му ръка.

„Саймън? - Което значеше, че момичето е Пени. Очите му отскочиха към едрия блондин с лудите червени очи и той забеляза призрака на сестрата в челюстта на брата и във формата на носа. - Това трябва да е Питър.“

При звука на гласа на Йегър Саймън се размърда, но без много енергия. Том познаваше този поглед. Хвърли едно платно през главата на хлапето, сложи му белезници, бутни го да клекне до стена от печени тухли и можеше да мине за заловен талибан. Фин беше пречупил Саймън, а ставаше дума за пречупване на чудовище.

Йегър също го видя. На Том старецът му приличаше на изтощено плашило без слама.

- Няма да моля, Фин. - Йегър посочи към чакащата тълпа. - Ние направихме избора си.

- Бързаш да умреш? Ще се удивиш колко упорито е тялото, Йегър. - Фин се обърна отново към Ритача на бъбреци.

- Само оръжията му. - Мъжът подаде бравото на Джед и Глока. - За късмет, беше зает да ни заблуждава и не стреля. Няколко ножа също така.

- Нещо не е както трябва. - Мели го изгледа косо, сивите ѝ очи бяха внимателни и подозрителни. Не приличаше на брат си освен по четвъртитата глава. - Той имаше узи.

- Да, би трябвало да знаеш. Видях къде си сложила всичките ми неща от под поилката - каза Том, като осъзнаваше, че тревогата му личи. Опита се да се изпъне малко, но коремът му се стегна и думите излязоха като грухтене. Той притисна ръка до стомаха си. Задържа другата отпусната върху дясното си бедро, върху белега от куршума на Харлан, за да се предпази да не падне. През ума му се стрелна откачената мисъл как беше успял да събере комплект: белег отдясно, белег отляво. - Изгубих узито при експлозията в църквата.

- Но не и главата си. - Дясната ръка на Фин почиваше върху перлената дръжка на револвера, показалецът му отмерваше времето с бавни, замислени „туп-туп-туп“. Като тиктакане при обратно броене. От лявото му бедро висеше паранг в кания. - Мели каза, че си умен. Чудех се дали си оцелял.

- Да, забелязах, че си заредил палатката ми. Какво щеше да направиш? - Устните му се разтегнаха в гримаса срещу бодването на болката. - Да броиш леви стъпала?

- Щях, ако имаше за броене. - Една от рошавите бели вежди на Фин се изви. - Предполагам, на теб трябва да благодарим за всичко това. Няма деца. Обаче онези изстрели. Уплашиха те, нали? Всички онези деца на шиш кебап.

Този беше истински задник.

- Вече няма изстрели - възрази Том и забеляза как погледът на Саймън се отмести от дядо му към камбанарията. Между очите на момчето се появи тънка бръчица, почти сякаш беше забелязало нещо. Дали някой от хората на Фин не беше горе? Е, голяма работа. Щеше да намери само още една примамка.

- Надявам се, че не. Но пък аз държа твоите деца. - Фин го погледна. - По какво разбра?

- По боклука. - Да притиска удареното, помагаше, стига да не поемаше твърде дълбоко въздух. Поне вече не пъшкаше. Болката в гърба му беше намаляла до глух тътен. Не се налагаше да се справя още дълго с това или с Фин. „Първи принцип: дръж го зает, дръж го успокоен! Трябва да гледа в мен! Всички войни се основават на заблуда.“ - Синди винаги разчистваше. Не че никога не съм виждал самоделки, скрити под боклук. Само ми се иска да не ми беше отнело толкова много време.

- Впечатлен съм. Наистина. - Фин го изгледа замислено с очи, които бяха безцветни като на кобра. - Вече два пъти оцеляваш. Първо на снега, сега и това. А аз си мислех, че си просто поредният тъп пехотинец. Това ще ми е за урок. На колко години си?

- Какво значение има?

- Ами... - Фин обърна палец към Питър, който само гледаше кръвнишки и мълчеше. - Да кажем, че той е от лошия сектор на предметното стъкло. Ако не съм се объркал, ти си по-млад.

- Никога! - Том знаеше накъде отива това. Фактът, че никой от тях нямаше още много време да спори, не спря тръпките по гръбнака му. - Не и след милион години.

- Това казах и аз. - Питър внезапно се изсмя задавено. - Мислех, че аз...

- Питър! - Отпуснатите челюсти на Ърнст бяха нашарени от сълзи. Той направи една тежка крачка, преди хората на Фин да го спрат. - Недей! Ти нямаш вина.

- Тогава кой? - Питър погледна Том с пълни със сълзи червени очи. - Няма да можеш да издържиш вечно. Най- добре е да умреш бързо. Да срежеш гърлото си при първа възможност...

- Моля те, мълчи, Питър! Имахме толкова много интересни разговори, че бих съжалявал да те изгубя сега. - Ръката на Фин обви колта, въпреки че очите му не се отделиха от Том. - Но Питър има право. Всеки има цена, ахилесова пета. Просто трябва да намерим твоята.

- Държиш децата ми. Не ми е останало нищо, което да ми отнемеш. - Боеше се да погледне часовника на Джед. Странно колко субективно беше времето. Влачеше се точно когато Том искаше да лети. Не беше излъгал Крис. Не искаше да умре. Имаше децата и Ели, за които да живее, и Алекс бе някъде там. „Остани жива, Алекс, остани в безопасност! Моля те, разбери, че това беше единственият начин!“

- Не си пожелавай смъртта, Том. - И в този момент се чу изстъргването на метал в кожа, Том видя движение като мъгла, когато Фин извади паранга в посичане, което разцепи въздуха със свистене. Лазер прогори гърдите му, когато кръвта потече по дрехите му. Том извика и започна да пада, но Фин сграбчи с юмрук косата му и опря прясно окьрвавеното острие в гърлото му. Том чу ахвания и тревожни викове откъм старците. Йегър и Ърнст крещяха, опитваха се да стигнат до стъпалата, но Питър беше този, който се откъсна от пазачите си и тръгна напред.

- Фин, не!

- Мълчи, Питър! - каза Фин. През внезапния трептящ блясък на сълзите Том видя как главата на голямото момче отскача назад. От устата на Питър се изтръгна писък, докато той рухваше.

- Н-недей! - успя да каже Том. Сърцето му препускаше. Топли капки кръв се стичаха по студения камък. Милиметър по-дълбоко и Фин щеше да среже кост. „Дръж се, Том! Ти можеш да издържиш. Само още няколко минути.“ От друга страна, ако Фин му срежеше гърлото, за него всичко щеше да свърши много по-скоро. Шест от едната страна, половин дузина от другата. - Остави го на мира! Битката ти е с мен, Фин.

- Бием ли се? Не мисля. Погледни какво направи, докъде стигна и какво изстрада и ми кажи, че твоята битка е с мен. Не е ли със самия теб, Том?

- Фин! - Йегър се напъна срещу мъжете, които бяха не по-малко стари, но много по-силни. - В името на Бога...

- Бог напусна Рул много отдавна. Ти знаеш истинския въпрос, Йегър. Как може твоят бог да допусне някой като мен да съществува? Защото не прави грешка, Том! – Фин се изду пред очите му огромен и ужасен. - Може да мислиш, че си свършен, че си готов да умреш. Гарантирам ти, че не си. Тялото устоява, дори ако духът не може. Знам къде са артериите, какво наистина ти е нужно, за да оцелееш, как да направя така, че да издържиш много дълго време. Мислиш ли, че ти е нужно това? - Той изви острието, докато острият ръб докосна долната част на носа на Том. - Или клепачите, или устните, или пръстите? Тези ръце? Повярвай ми, не...

- Спри! - внезапен ясен глас отляво на Том. - Недей!

„Какво? - През бумтенето в ушите си Том усети как умът му се бори да се измъкне от мъглата на новата болка. Над себе си видя главата на Фин да се обръща рязко, безцветните змийски очи внезапно се разшириха от шок... и беше ли това разпознаване? - Кой?“

- Чакайте! - Бърз като светкавица Фин пусна Том при звука на приготвящите се оръжия.

Огромният магнум на Мели вече беше в ръката ѝ, когато хората на Фин заредиха. Пазачът до Пени се беше покачил върху каменния парапет, за да се прицели по-добре...

- Не! - извика Фин. Наполовина извърнат, той забеляза пазача на парапета и скочи изненадващо бързо за старец, а окървавеният паранг вече замахваше. - Не стреляй, не...

Чу се пукот, мъжът стреля в същия момент, в който острието на Фин достигна дулото на оръжието. Стрелецът извика и се олюля, гърмейки напосоки, сетне изпищя силно, щом Фин прокара с паранга широка дъга през корема му. Струя яркочервена кръв оплиска камъка, когато пазачът стисна шурналия си стомах и се преви, падайки от парапета.

- Не, боже! - изпищя пазачът. Беше вдигнал ръка. - Недей... - каквото и да беше на езика му, умря, когато Фин го посече рязко с паранга.

- Kaзax - извика Фин, докато изрита с мощен шут главата на пазача, която отлетя надолу по стъпалата на кметството - никой да не стреля!

- Илайьс? - Все още насочила магнума, Мели хвърли несигурен поглед назад и пребледня от гледката на струите гъста кръв, които все още пулсираха от обезглавения труп на пазача. - Какво...

- Правете каквото казвам! - извика Фин, размахал капещия паранг. - Никой да не стреля! Пуснете я!

„Боже мой, Фин я познава!“ Осъзнаването проблесна като стълб оранжев огън от самоделна бомба. Все още превит, Том видя, че Саймън - момчето с лице на Крис, което изглеждаше толкова пребито само преди секунди - се взираше с неверие, което бързо се смени с тревога и ужас. На земята, недалеч от него, Питър стенеше:

- Не, не, не, недей! Точно това иска той, точно това иска Фин.

Те всички я познаваха, Фин и Питър. Саймън. Но как? „Не, боже! - Сърцето на Том заби още по-бързо, този път с нов ужас. Студ пълзеше по вените му и се просмукваше в мозъка и в костите му и той се чу как стене, усети как умира още малко. - Не, моля те, боже, не прави това! Не е ли достатъчно? Какво още мога да ти дам? Моля те, не взимай нея, моля те!“

Опита да се изправи на крака, докато я гледаше да идва с ръце над главата, вдигнала пушката високо. Тя беше по-строга, отколкото я помнеше. Изражението ѝ беше стоманено, стегнато от решителност. Очите ѝ бяха много ярки и блестящозелени, дългата ѝ коса беше гъста и червена като кръвта му.

Тя беше дъхът му и той би дал всичко, за да я спаси. Би могъл, все още имаше време да се махнат, Фин нищо не можеше да направи за скритата термитна смес, прояждаща метала, нито за кофите самоделен АСДГ и за изобилните намотки детонаторен шнур, в който след няколко секунди щеше да припламне живот. Съществуването с Фин нямаше да е бог знае какво, но без живот нямаше надежда, а тя беше за него преди всичко надежда.

Но не можеше да остави Фин да се измъкне. Имаше деца, за които да мисли - и Ели, която беше само на осем и която едва започваше живота си.

Това отново беше Афганистан, денят под блясъка на слънцето, върху скалите, с малкото момче и малкото момиче - невъзможен избор.

„Боже, колко добър е избор, който изобщо не е избор? Когато трябва да избереш между две злини, а нито една не е по-малка от другата? Ако спася Алекс, Фин ще вземе децата. Ако не кажа нищо и бомбата гръмне...“

„Избирай, Том! - Той усети стабилния натиск, ръката в ума му, която се опитваше да го нокаутира, да го повали и пречупи. - Алекс или децата? Избирай и го направи бързо!“

Защото той и Алекс имаха по-малко от осем минути.

121

След като ѝ отнеха оръжията, тя застана отдясно на Том. Когато мина покрай него, ръката ѝ обърса неговата, докосването беше толкова мощно, че той едва не ахна от жегата и внезапния пламък в сърцето му. Когато тя се обърна към Фин, очите ѝ се плъзнаха по неговите за миг, но достатъчно, за да може Том да види лекото поклащане на главата ѝ. Не беше съвсем сигурен за какво го предупреждаваше, но той задържа устата си затворена. И без това не беше сигурен дали може да се довери на себе си да говори.

- Искаше да ме намериш - каза тя на Фин. - Е, ето ме.

- Ти познаваш това момиче? - попита Мели. Сивите ѝ очи се стрелнаха към Том, после към Фин. - Как? Откъде?

- О, от тук и там. - Фин обърса окьрвавения паранг в панталоните на обезглавения пазач и прибра оръжието в канията. Змийските му очи се прехвърлиха от нея на Том, после обратно. Фин изглеждаше едновременно очарован... и бдителен. - Ти уби един от най-добрите ми ловци - каза на Алекс.

- Беше нещастен случай. - Ако имаше страх в гласа ѝ, Том не можа да го чуе. Но долови, че тя очакваше нещо, и по вида на стегнатата ѝ челюст реши, че работеше здраво върху нещо. Но върху какво точно? „Или се сдържа?“ - Сигурно не ти е пукало много за него, иначе нямаше да оставиш тялото и всички онези хубави неща – каза тя. - Благодаря за което, между другото!

- Моля! - Змийските му очи я оглеждаха от горе до долу. - Как го направи? Дори Дейви не можа да те намери.

- Дейви? - Може би беше само въображението на Том, но му се стори, че имаше лека разлика в тона ѝ. Лазернозелените ѝ очи се плъзнаха към момчето, Дейви, после обратно.

- Да. Ти си много различна. - Фин се обърна, за да огледа Саймън, чието лице беше образец на страдание, преди да се върне отново на нея с искрено любопитство. - Саймън... харесва ли те? Затова ли те остави да живееш?

„Какво? - Том усети как стомахът му се качва в гърлото. - Какво?“

- Какво искаш, Фин? - попита тя.

- Ти си способна да ме блокираш - каза Фин. - Как? Какво в теб е толкова различно?

Тя изгледа Фин дълго.

- Имам рак.

Думите удариха Том толкова силно, че едва не загуби разсъдък. Вероятно щеше - да рухне, да я грабне, да я обвие с ръце, защото никой нямаше да я докосва, никой нямаше да я нарани отново и той щеше да се бие за нея, щеше да се бие, - ако тя не го беше предупредила да си държи устата затворена. „Не, Исусе, моля те!“ Левият му крак вече трепереше и той помисли, че може наистина да падне. Червена мъгла пропълзя пред очите му. Наистина не можеше да стане пo-зле. Нямаше ад в отвъдното, за който да се тревожи. Той живееше в него.

- Мозъчен тумор - гласът ѝ потрепна едва. Алени петна пропълзяха по бузите ѝ.

- Нима? - Фин изглеждаше заинтригуван. - Последен стадий?

- Така казаха. - Тя повдигна рамо. - Но още съм тук.

- Очарователно! Епилептичка ли си? От тумора?

- Не. А ти?

- Не. - Ъгълчето на устата на Фин трепна. - Значи го усещаш. Как го контролираш? Можеш ли? Изглеждаш напрегната. Едва се държиш, това ли е? Обзалагам се, че е по-лошо, когато ги подкарвам, нали? - Когато тя не отговори, Фин попита: - Как е името ти?

- Недей! - Питър опита да се отскубне от тримата пазачи, които го задържаха. - Не го прави, не му казвай! Така той получава достъп.

„Достъп? - Том се взря в Питър. - Към какво?“

- Питър, всичко е наред - каза тя.

- Но тогава той ще контролира...

- Тихо, момко! - Револверът на Фин беше в ръката му със същата скорост, с която беше размахал паранга. - Не си пресилвай...

- Спри, Фин! Не го наранявай! - каза тя и погледна в Дейви. - Алекс. Името ми е Алекс.

„Алекс! - Том видя как очите на Дейви изпърхаха и ноздрите му се разшириха. - Какво правиш?“

- Не-е-е-е! - изстена Питър. - Алекс, не, ти не разбираш...

- Не, Питър - каза Алекс, - мисля, че разбирам.

- Така ли, Алекс? - каза Фин с нежния почти подкупващ тон на мил дядо. - Съмнявам се. Така че нека... ти покажа!

Алекс потрепери, пое бърз болезнен дъх, главата ѝ внезапно отхвъркна назад, както беше направил Питър, когато Фин го нарани... и Том не можеше да понесе повече.

- Спри, Фин! Моля те! - каза той дрезгаво. Питър беше свил лице в гримаса, главата му подскочи в спазматичен гърч, а юмруците му се свиха. Около тях въздухът, изглежда, бучеше, сякаш Променените, включително Дейви, се отместиха по начина, по който бегачите заемат позиция. Усети как пазачите сграбчиха ръцете му, когато се опита да застане между Фин и Алекс. - Спри с това, което правиш! Не я наранявай! Недей...

- Н-не, Фин - заекна Алекс. Очите ѝ се подбелиха. Тънка струйка кръв се стече от едната ѝ ноздра. - Н-нека аз...

* * *

В камбанарията:

Том. Бяха го хванали. Тя трябваше да пусне чудовището и да направи нещо. И трябваше да го направи сега, точно сега, преди да е станало твърде късно. А дали можеше да се върне в себе си?

„Няма да има значение. Не мога да оставя Том да умре. Спри да си такова уплашено зайче и го направи! Това е за Том, за Крис, за Вълка и за Питър, за всички!“ Никой от тези, които обичаше, нямаше да е в безопасност, ако не опиташе. Трябваше да се довери на себе си, да спре да се бори с това, което беше, да пусне чудовището, да го остави да докосне Вълка. То и бездруго го искаше, а Вълка щеше да бъде най-лесен за достигане, защото интересът на чудовището беше селективен.

Тя се стегна и даде на тумора същност. Изгради тяло на гаргойл, стигна чак до края, както лекарите винаги искаха. Нахвърли цепнати очи, зъби-игли, люспи и крила, дълги като ятагани нокти и опашка като тризъбец. После си представи как чудовището се пресяга навън с люспеста ръка, усети да се измъква от ума ѝ - „туп-туп“ - на един-единствен нокът. Вълка реагира и обърна поглед, всъщност знаеше, че тя е там. И за секунда Алекс видя Том много по-ясно - с очи, които не бяха нейни. Нямаше размяна на мисли, нямаше проникновения, но тя беше в главата на Вълка за част от секундата.

Тя направи съобщението много просто, глупаво: „Погледни!“. И Вълка погледна.

Дейви беше по-труден, различен, по-лош - като да скочи от Черната скала, само че през нощта в нещо черно и лепкаво. Неговият език беше мрачен и тя го долови едва когато той се засили в потока на „вървивърви, давайдавай“. Тя мина за кратко. Бързо спускане - вътре и вън - без съобщение, Фин щеше да е там, да задържа момчето, иначе Дейви и всички Променени щяха да разкъсват хората на парчета. Тя не искаше старецът да я усети, все още не.

Още веднъж замайваща стъпка встрани, прегъване, падане зад клепачите в очите на Дейви...

И отново видя Том, този път през погледа на Дейви. Но фокусът на Дейви - толкова напрегнат и ярък, сякаш яздеше лазер - беше Фин. Миризмата му, очите му, дори гласът.

Старецът - неговият сигнал? - също беше там, на заден план, като тънка червена река през объркан пейзаж. Но не ревящата ярост на „давай-давай, върви-върви“, защото нямаше убийства за момента.

Тя остави чудовището да се понесе по течението за съвсем кратко време; да се влее от перспективата на Дейви към другите - всички изменени Променени: Том и Фин, и площадът, видени от различни ъгли и различни точки на същата река като бегъл поглед през безбройните фасети на очите на гигантска муха.

Защото Дейви и изменените Променени бяха мрежата на Фин, неговите предавателни кули, а обикновените Променени бяха в мрежа един с друг. Тя го знаеше, защото нито един от Променените - нито дори Дейви - не беше реагирал, когато Фин нарани Питър. Той нямаше нужда да използва изменените Променени, за да достигне до Питър. Но когато искаше да повлияе на Променените, които не беше изменил, трябваше да го направи през Дейви. Фин беше ограничен по същия начин както и тя. Променените бяха в различна верига, говореха един с друг на честота, която нито Фин, нито тя можеха да достигнат директно без нещо като вход.

„Прости команди, разнасяни на гърба на по-обобщен сигнал.“ Това трябва да беше начинът, по който Фин го правеше. За него Дейви беше входът в разговора. Когато Фин пришпорваше Променените, Питър приемаше само утечките също като нея. Колкото по-далеч беше Фин, толкова по-малко тя и Питър бяха засегнати от „давай-давай, вьрви-върви“.

Един-единствен сигнал, повторен и усилен през един-единствен канал, а после размножен. Точно както беше казал Джаспър.

Сега, когато Фин го беше усилил, когато се беше показал в устрема на Червената буря, тя усети чука и барабаненето, и помитащата сила на „давай-давай, върви-върви“, Алекс се пусна. Остави всичко да падне, всички онези бариери и стени, без да се сдържа, защото това беше скокът, за който баща ѝ се беше опитал да я подготви преди толкова много години на Черната скала, независимо дали го беше осъзнавал, или не. „Скочи при мен, скъпа! Рискувай и скочи!“ Това беше краят и беше завинаги. „Направи го, Алекс, направи го, направи го от любов, направи го за Том! Спаси го!“ Защото това беше последният и единствен възможен ход на играта.

Можеше да усети същото издуване в ума си, отстъпването встрани, трептенето и отместването.

Събирайки силите си, провеждайки колкото можеше повече от неистовата енергия на чудовището, тя махна всички бариери, всяка умствена защитна стена, и скочи. Усети как тя и чудовището падат и се разбиват в ревящия червен прилив на „върви-върви-върви-върви“, поглъщайки Дейви, поглъщайки Променените, когато чудовището - цялото жълти очи, зъби-игли и люспести ръце - изригна от дълбоката си мрачна дупка и се разгърна във внезапно кърваво цвете, за да се просмуче в Дейви, в изменените Променени и във всички други, дори в Питър: „вървивървивървивървивървиВЪРВИВЪРВИВЪРВИ...“

- Н-не, Фин - каза Алекс, като се мъчеше да изкара думите навън, и Том чу дълбоката отрова в гласа ѝ почти като ръмжене. - Н-нека аз... ти п-покажа!

Гърбът ѝ се изви, очите ѝ заблестяха, чертите ѝ се изкривиха в някакъв вид сурова ярост, която той познаваше от битките, в които врагът се тълпи по скалите, а ти нямаш амуниции и всичко, което ти е останало, всичко, което разделя живота от смъртта, е тънката като бръснач граница на това, което тялото знае и би направило, за да се закрепи до последния възможен момент. В очите му Алекс, изглежда, порасна в нещо ново, сякаш се излюпваше от пашкул и разкриваше нещо не съвсем човешко, което живееше зад очите на момиче, чието лице беше гравирано с диамант в паметта му и все пак не истински познато и невидяно досега. До момента, в който тя се остави да се пречупи, остави маската да падне и се осмели да се разкрие цялата.

За част от секундата времето се събра, изду се като трептяща капка, готова да падне... а после се пръсна и разби.

И Алекс зави. Викът беше остър, толкова чист и пронизващ, като звука от свирката на баща ѝ, която сякаш призоваваше Том от безкрайната нощ на едно мрачно и отчаяно място, където живееше чудовището. Но това беше също и рев, зов за битка - връхлитащо кресчендо, което продължаваше и продължаваше, което изправи космите на главата му и натъпка сърцето в устата му.

- Алекс! - Той трябваше да направи нещо, трябваше да прекъсне това, да я измъкне, да измъкне и двамата. Пазачите бяха отстъпили, всички изглеждаха замръзнали. Без да осъзнава, Том също беше отстъпил крачка, но тръгна напред без ясна идея какво има намерение да прави, само знаеше, че трябва да я отведе оттук...

Но тогава отляво, точно зад Фин, главата на Дейви се завъртя рязко, онези луди червени очи се разшириха, когато и той започна да пищи, а неговият вик се сплете с този на Алекс и двата се сляха в едно. Отдясно Питър виеше, а Саймън и Пени пищяха пронизително. И тогава всички изменени и Променени завиха. Беше вик, който се издигна до безумен рев от много гласове, които се сливаха в един, в една-единствена нота. И този глас беше Алекс, беше Алекс и казваше...

* * *

На минути от Рул, все още в гората, по пътя за болницата Крис рязко дръпна юздите на Нощ. През дърветата отпред се надигна рев, от който го побиха тръпки. Беше нещо от телевизията, от съботите през есента, когато баща му се наливаше с бира и проклинаше „Росомахите“. Точно онзи тип крещящ рев, който издаваше колежанска тълпа на претъпкан футболен стадион. Но този вик също така беше неземен - един-единствен тон, съставен от много гласове, и Крис не можеше да разбере дали чува болка, или екстаз... или по малко от двете.

- Боже мой! - каза той, когато конят се изправи и изпръхтя. - Чуваш ли това?

- Да. А също и писъци, не само този... този звук. - Очите на Грег блестяха от неотложната нужда и от ранната утринна светлина. - Закъснели ли сме? Мислиш ли, че бомбите...

- Не. Щом чуваме това, щяхме да сме чули и експлозията. - „Или експлозиите.“ Идеята беше да не е останал никой, който да крещи, или поне не за дълго - Мисля... боже, мисля, че това са Променени.

- Крис! - Грег гледаше ококорено. - Променените не говорят.

„Сега го правят. Нещо им е дало глас.“ Звукът беше толкова зловещ, че Крис трепереше.

- Мисля, че казват нещо. Чуваш ли? Истински думи?

- Да, чувам - каза Грег. - Звучи като...

- ВЪРВИ, ВЪРВИ, ВЪРВИ! - С блеснали очи, пращяща от внезапната енергия, Алекс зави: - УБИЙ ФИН, УБИЙ ФИН, УБИЙ ХОРАТА МУ, УБИЙ ФИН, УБИЙ...

- Какво става? - изписка Мели. Обръщайки се диво, тя притисна ръце до ушите си, докато Променените ревяха. - Илайъс! Илайъс, какво правят те, какво...

- Не! - извика Фин, но гласът му беше глас в пустиня като малко зрънце. Беше като да слушаш писък, изгубен в бученето на водопад.

И тогава за Том всичко се разби, светът се разпукна в яростен водовъртеж от звук и движение - точно както в деня, когато светът умря, и в нощта, когато взривиха мината и земята под краката му потрепери. Само че сега вместо черно торнадо от птици, вилнеещи елени и объркани животни, мозъкът му се опитваше да се разпадне, а земята все едно се бе прозинала широко, за да го погълне завинаги... Този път краят принадлежеше на Променените.

Всички те се задвижиха като един, вилнеейки през площада. Хората на Рул крещяха, подхлъзваха се, заплитаха се едни в други в бързината да избягат, но нямаше къде да отидат. Бяха обградени от Променените, от мъжете на Фин и от хаос от коне, които цвилеха и се изправяха, а копитата им удряха по лед и земя, трошаха тела и разбиваха глави. Променените се завъртяха към хората на Фин, повечето от които все още се опитваха да вдигнат оръжията си, но бяха закъснели. Променените нападнаха - странните изменени Променени скачаха от цвилещите коне, а другите изглеждаха като марионетки, внезапно освободили се от конците си - и се хвърлиха към хората на Фин в едно кипящо безумие. Площадът избухна, когато мъжете на Фин започнаха да стрелят напосоки. Куршумите свистяха като вой на стършели. Беше като да гледаш сцена от филм, в която армия превзема село и скоро няма да има нито един оцелял.

На площадката Алекс пищеше, ръцете ѝ бяха на главата, пръстите разтворени широко, очите изцъклени, а в устата ѝ се събираше кръв от червената река, течаща от носа ѝ, сякаш нещото, което беше изригнало в нея, я разкъсваше. Отляво на Том Мели отново изкрещя, когато едно момиче на кон дойде до стълбите, за да се хвърли върху жената с бързо гмуркане. Тя се удари в парапета, отскочи, претърколи се и се опита да се измъкне. Но момичето се покатери на гърба ѝ и заби зъби във врата на старата жена. Мели изрева и се изправи като кон, опитващ се да хвърли ездача си, ръцете ѝ диво драскаха в опит да се хванат за нещо.

Отдясно на Том Питър внезапно се хвърли в яростна вихрушка от златна коса и луди очи, а Саймън - това момче, което можеше да е Крис в един друг живот - само на стъпка зад него: „Убий го, убий го, убий го...“.

Но Дейви - любимецът на Фин, неговото специално момче - беше по-близо и вече се обръщаше. Устните му оголваха зъбите, а маниашките му червени очи бяха подивели от бяс.

- Не, Дейви! - изпищя Фин с една вдигната ръка и друга, търсеща колта, докато хлапето скачаше като пантера, която най-после се измъкваше от затвора си. - НЕ, НЕ, Н...

Колкото и да беше бърз Фин, нямаше никакъв шанс. Дейви се заби в стареца, събаряйки и двамата с трясък върху камъка. Пистолетът на Фин отлетя. Ритайки диво с крака като човек, който отчаяно се опитва да спре бясно куче да не разкъса гърлото му, Фин удари брадичката на Дейви с десния си ботуш. По бялата униформа на момчето се пръсна запенена кръв. Очите му се подбелиха и то започна да се свлича, Фин замахна за още един ритник, който така и не стигна целта си, тъй като Питър и Саймън, все още ревящи, се приближиха. Питър крещеше:

- Той е мой, той е той!

Сграбчил стареца за врата, той удари главата му в парапета силно. Кръв шурна от спукания череп на Фин, но старецът все още се бореше и пищеше като сестра си. Той заби ботуш в гърдите на Питър и го отхвърли назад. Том видя блясък на метал, когато старецът измъкна паранга от канията, чу свистенето на злобното острие като нападаща змия. Питър изпищя, рукна яркочервена кръв и той притисна корема си, блъскайки се назад, докато Променените се трупаха през площада, отправили се към тях, идващи за Фин.

Всичко това стана за по-малко от десет секунди и най- накрая накара Том да се задвижи. „Пет минути, по-малко от пет минути. Трябва да намеря кон и да ни измъкна оттук.“ И да спре Алекс, да пресече това. Когато се обърна към нея, Том долови мъгла с ъгъла на дясното си око. Подлудена от убийствената ярост, Пени се обръщаше към пазача си. Съвземайки се от парализата, той завъртя оръжието си - помпа „Мосберг 500“. Когато голямото черно дуло започна широката си дъга, Том знаеше, че старецът не само ще умре, докато се опитва, но и ще пропусне и вместо Пени ще застреля Алекс.

- Алекс! - Том се завъртя и направи една тромава стъпка с ранения крак, после втора. Невероятно, той я видя във вихър от кървавочервена коса. За момент помисли, че тя тича към него. Но не. Тя нападаше Фин и промяната, която видя в чертите ѝ - същата убийствена ярост, която бе на лицата на Питър, Дейви, Саймън и всички Променени, - смрази сърцето му. Том разбра на мига, че ако не прекъсне това сега, преди Алекс да е достигнала Фин, тя щеше да се изгуби, тогава той можеше спокойно да остави куршума на мосберга да намери целта си. Дори щеше да застане, да я държи здраво и да се погрижи да убие и двама им.

Хвърли се отчаяно и се заби в нея наносекунда преди пушката да гръмне. Куршумът остави нажежена следа над главата му. Чу как се пръсна стъкло, когато един прозорец се разби някъде зад него. Том я прихвана, вдигнал една ръка, за да предпази главата и врата ѝ, а с другата обви кръста ѝ. Строполиха се долу. Той се опита да се извърти по гръб в последната секунда, за да поеме удара, но беше непохватен, болеше го, беше изгубил равновесие и успя само наполовина. Паднаха върху камък, който беше мокър и червен от цялата тази кръв. Щом се удариха, писъкът на Алекс прекъсна. Том усети дъхът да изхвърча от дробовете му, но се задържа и я прегърна още по-плътно, докато тя се мяташе, риташе и ръмжеше, за да се измъкне. Усети ухапването на стъкло и камък под гърба си и дивото туптене на сърцето ѝ до неговото и той също завика, закрещя в беснеещото ѝ окьрвавено лице:

- Алекс, Алекс, аз съм, аз съм, Том!

За миг - и само за миг - дивият блясък в зелените ѝ очи се засили към него. Той си помисли, че ако тя се хвърли към гърлото му, той ще ѝ позволи. След още пет минути и няколко секунди Алекс нямаше и бездруго да е тук. Ако той трябваше да умре, по-добре да станеше по този начин - с нея и до нея. Но после главата ѝ се люшна. Той имаше усещането, че нещо прещрака и се отмести или пък се намести на мястото си, а може би и двете. Очите ѝ, все още толкова зелени и ярки, се закрепиха в различна реалност. Закрепиха се върху него.

- Том! - Имаше учудване, търсене и шепот, който той чу като вик, защото сега наистина я държеше без задръжки, този момент беше началото на вечността. - Том!

Копнееше да обере косата от лицето ѝ и да я погълне жадно. Вместо това светът се върна внезапно, времето тръгна отново и той отчете изстрелите, писъците и бунта на Променени и хора, насилието, кипящо навсякъде наоколо.

- Алекс, трябва да се махнем оттук сега. Това място ще гръмне след пет минути, може би по-малко. - Той се претърколи, помогна ѝ да се изправи на крака и сграбчи ръката ѝ. На площада имаше коне, а на тях им трябваше само един. - Хайде, хайде!

- Чакай! - Хвърляйки див поглед наоколо, тя извика. - Не, не, Питър, Питър!

Когато започнаха писъците и изстрелите, на Крис изобщо не му хрумна да обърне. Дори пришпори Нощ още по-бързо. Това беше сблъсък, който той нямаше да пропусне, битка, от която нямаше да се оттегли. Ако изобщо имаше точен момент да вдигне чука, този момент беше настъпил.

Идваха бързо откъм североизточния ъгъл, на около сто метра от далечния край на църквата. Вече можеше да види хаоса и вълната Променени, които помитаха хората на Фин. Излезлите от контрол Променени разкъсваха хората на парчета, гмуркаха ръцете си в кървавите кратери, за да измъкнат с две шепи вътрешности. Площадът беше залят от тела, части от тела и от кръв... и старци, които все още стояха, докато миналото прегръщаше загнилото бъдеще. Видя една жена, сивата ѝ коса беше като облак, да се хвърля към подобно на добиче момче:

- Лий, Лий, Лий!

Огромните ръце на Лий събориха старата жена. „Травърс - помисли Крис, - името ѝ е Травърс, обича да работи в градината си.“ Момчето завъртя баба си наоколо в нещо, което почти можеше да е радост. Когато Лий впи зъби в гърлото на жената, изражението на лицето ѝ беше образец на ужасен, безвъзвратен екстаз.

- Виж! - Грег сочеше към кметството. - На площадката!

Крис погледна... и усети как сърцето му спира. Стъпалата гъмжаха от Променени, които се блъскаха, бореха се и разкъсваха тела. Един от мъртвите беше Ърнст. И собственият му дядо? Не видя Йегър, но този, когото забеляза на площадката да се надига като някакъв бегемот, разбиващ морската повърхност, беше Том.

Том беше просмукан с толкова много кръв, че изглеждаше сякаш се беше гмуркал в дълбок басейн с червена боя. Той се олюляваше, около врата и раменете му беше провесено тяло. Държеше пистолет в свободната си ръка и стреляше, опитваше се да разчисти път. Алекс беше до него с черна пушка в ръка, Крис я позна веднага и имаше... Боже мой, това куче ли беше? Откъде се появи? Беше огромно. Бялата му козина беше опръскана е кръв, а животното се зъбеше и въртеше към всеки Променен, който се опиташе да се приближи. Калъфът с пушката на Том висеше от дясното рамо на Алекс. Тя сграбчи огромна брезентова раница, преметна я през лявото си рамо и закрещя нещо на Том, после се завъртя към промененото момче, което го нападаше откъм сляпото му място. Помпата подскочи в ръката ѝ с ужасно „бум“. Промененият се катурна назад. Алекс хвърли поглед надясно и Крис видя устните ѝ да мърдат, разбра какво крещеше: „Хайде!“. Но не можеше да види на кого говореше и изведнъж вече не го интересуваше, защото до съзнанието му достигна, че тялото върху раменете на Том носеше бяла дреха, която ставаше пурпурна. Там, където водопадът от коса не беше златен, беше ръждивочервен.

„Питър!“

- Не! Алекс! Том! - Крис пришпори Нощ и се гмурна в тълпата, пробивайки си път. Сграбчи юздите на един тъпчещ шарен кон без ездач, като мислеше яростно: „Качи Питър на кон, закарай го при Кинкейд и се измъкни, измъкни се!“. Да се опитва да скъси разстоянието помежду им, беше като да плава с лодка в бурно море, като вместо гребло ползва лъжица. Чуждият кон се дърпаше и цвилеше, а Крис усещаше как Нощ се напряга в опит да намери безопасно място, на което да стъпи. Ръце задращиха по краката му. Площадът беше море от зъби и ръмжащи лица. Това отново беше кошмарът от платото, само че този път той се опитваше да контролира два коня. Грег беше до него и Крис чуваше пукота на изстрелите, докато си проправяха път през последните петнайсет метра.

- Крис, не! Остани на коня си! - Лицето на Том беше напрегнато, сковано от болка, мокро от пот и кръв. На гърдите му имаше огромен кървав разрез и дишаше трудно. Гърбът на Алекс беше притиснат до неговия, мосбергът беше в ръцете ѝ, а огромното куче все още се въртеше и хапеше. - Грег, помогни ми! Крис - каза той, - подай ми узито!

- Ето! - Крис свали оръжието от рамото си и го подаде с приклада напред. - Колко зле е той? Колко е зле?

- Зле е. Алекс! - изкрещя Том през рамо. - Вземи узито!

На мига тя отпусна лакти и мосбергът посочи небето. Извърна се и едната ѝ ръка се протегна за новото оръжие. Щом пръстите ѝ се сключиха около приклада на узито и усети, че е хванала, Крис пусна. Но тя погледна нагоре. Очите им се срещнаха и той каза:

- Aлeкc...

- Знам, Крис. Аз също. Помогни на Питър! - Тя закачи мосберга на рамо и се обърна, за да ги прикрива и да им спечели време.

- Крис! - извика Том. - Ще трябва да го опазиш жив, докато се измъкнем.

- Колко време остава? - попита той, усмирявайки Нощ с колене.

- Недостатъчно. Добре, хайде, давай! - Том премести тежестта си, смъкна се на коляно и Питър се люшна в ръцете на Грег, когато повдигна краката му.

- Бързо! - извика Алекс. Тя напредваше гърбом с узито в две ръце, опитвайки се да покрие всички страни.

Един от хората на Фин - стар, но само с няколко кичура бяла коса - заплува към нея паникьосано, ръцете му се въртяха в непохватен кроул. Преди Алекс да може да стреля, вълчакът нападна. Старецът изкрещя и залитна назад, щом от раната над лакътя му шурна кръв.

- Долу, Бък! - Когато вълчакът скочи обратно, Алекс се хвърли напред с узито, забивайки бързо и яростно приклада в челюстта на мъжа.

Пурпурна струя бликна от сцепената кожа на стареца и той падна. В следващата секунда Променените го подхванаха и той изчезна с писъци, кървавата му ръка се протягаше право нагоре, сякаш се опитваше да издраска от гроб.

- Вдигай го, Грег! Полека, полека! - каза Том.

Лицето на Питър беше бяло като платно, кръвта по него - като ярка боя. Когато успяха да го наместят в седлото, Крис видя сгърченото му от болка лице и чу стона му.

- Боже! О, боже, Питър, дръж се! Дръж се! - каза Крис, щом Питър падна върху него, облегнал гръб върху гърдите му. - Държа те, ще се оправиш.

- С-с-студено ми е. - Питър дишаше тежко. Имаше толкова много кръв, че Крис усещаше вкуса на желязо в устата си. Главата на Питър се олюля. - Т-толкова ми е студено... К-Крис, с-съжалявам, т-толкова съжалявам, оп-п-питах се...

- Ш-шт! Добре се справи - каза Крис треперливо, от гърлото му извираха хлипове. - Ще се оправиш. Държа те, Питър. - Приятелят му трепереше, опитваше се да си поеме дъх. „Ще те спася. Ще спася и двама ни.“ Крис обви ръце около него, пое тежестта му и го задържа здраво. - Няма да те оставя да паднеш, Питър. Държа те, държа те, няма да паднеш.

- Добре, Грег, скачай на коня си, хайде! - Том сграбчи юздите на коня от Крис и се обърна да извика: - Алекс, ти ще яздиш с мен... - Той спря и на лицето му разцъфна внезапна паника. - Алекс! Къде е Алекс?

- Какво? - Объркан, Крис хвърли поглед надолу, където бе стояла тя, после нагоре към кметството. Забеляза я, видя червената коса, докато тя и кучето се промъкваха покрай Променени и биещи се мъже и се хвърлиха към стълбите и към едно тяло. - Там! - извика той.

- Алекс, не! - Ужасен, Том вече се беше устремил към нея, размахал пистолета като тояга, опитвайки се да си проправи път. - Алекс, няма време... по-малко от деветдесет секунди. Какво правиш, какво правиш?

Но тя продължи и не се запъна, а в последната секунда преди изстрела Крис разбра защо.

Положен като жертвоприношение, дядо му се беше сгърчил върху стъпалата. Крис успя да го познае единствено защото Йегър беше плешив. Лицето му беше разкъсано, но главата още стоеше на мястото си. Останалото беше купчина отпуснати крайници, кръв и разкъсана плът.

До тялото на Иегър се беше свило момче - окьрвавено и натъртено. Несигурно и явно ужасено, едно много бременно момиче се въртеше наблизо. Когато Алекс извика, само момчето погледна.

„Боже мой!“ Изненадата беше като светкавица, разкъсваща мозъка му. В един миг двигателят на времето зацепи, подскочи в релсите си и просто спря.

- Крис? - започна Грег очевидно объркан. - Кой...

- Вълк, моля те! - все още чуваше виковете ѝ над глъчката. - Трябва да се махнеш, трябва да тръгваш, Вълк! Трябва да бягаш, трябва да...

И в този ужасен момент всички видяха това, което Алекс не можеше. Едно чудовище се изправи внезапно - развалина от плът и кост - буквално голо, облечено само в дрипи и с реки от кръв, шурнали от разрези, рани и ухапвания. Дълъг парцал висеше от скалпа му като отпуснато знаме от кафява кожа и сива коса. Розовият череп се показваше гол от челото до темето, сякаш това чудовище отделяше кожата си, за да се роди.

- ТИ! - И гласът му беше единственото, по което Крис разбра, че това нещо някога е било жена. Ръката ѝ, от която капеше кръв и блещукаше кост, замахна към Алекс, хромът на огромен револвер примигна на светлината на новия ден. - ТИ!

- МЕЛИ, НЕ! - изкрещя Том, вадейки пистолета си в същия миг, в който Крис извика:

- Алекс, Алекс, внимавай! Внимавай! Вни...

Тя мислеше, че това е най-странното чувство. Сякаш се будеше от мрачния хаос на дълъг трескав сън, умът ѝ гореше ярък и чист, тя се завръщаше към себе си не в прегръдките на родителите си, а в заслона на ръцете на Том.

И ето ги тук, борещи се за всяка оставаща секунда насред края на света, а не беше останало време в тази растяща градина от мъртъвци. Но на земята нямаше друго място, където тя искаше да бъде, освен с Том, Крис и нейните хора, които чакаха, за да я приветстват обратно, да я отведат.

Макар че чудовището все още търсеше нещо. Тя усети как то се пресяга, защото тя искаше Вълка да избяга и да бъде в безопасност. И когато забеляза Вълка с Йегър, можеше да мисли само за това, че той трябваше да се махне и да направи последния скок далеч от Рул към бъдещето. Може би беше грешно да чувства това към момче, което беше наполовина чудовище, но какво пък, по дяволите?

- Вълк! - Тя сграбчи ръката му като обезумяла. Държеше под око Пени, но момичето изглеждаше само вкаменено, което беше добре, защото имаха достатъчно проблеми. - Трябва да тръгваш, трябва да се махаш.

Вълка плачеше. Големи сълзи прогаряха рубинени следи през кръвта. За секунда тя разбра какво изпитва той. За това не ѝ трябваше чудовище. Това беше момче, което току-що беше загубило не само Йегър, но и Питър. За него не беше останал дом, нито място, където да отиде. Сякаш гледаше себе си на погребението на родителите си. Или в деня, в който ѝ поставиха диагнозата: беше се сгушила в стол в един ужасно студен офис, след като за първи път беше видяла как изглежда чудовише, живеещо в мрака и изяждащо те жив.

- Вълк, моля те! - Тя усещаше как устните ѝ треперят, сълзи горяха очите ѝ. - Ще стане по-добре, обещавам ти, но трябва да се опиташ да тръгнеш, Вълк, трябва да бягаш, трябва...

Изобщо нямаше промяна. Въпреки всичко станало бяха минали по-малко от три минути, откакто бе освободила чудовището си. Имаше много стрелба и хората още пищяха. Пукотът на едно оръжие не беше нищо ново, въпреки че... какво крещеше Том?

Нещо я удари много силно в гърба. Видя как Вълка трепна. Огън облиза гърдите ѝ. В мъртвия промеждутък между два удара на сърцето тя и Вълка само се взираха един в друг. Алекс все още чуваше стрелбата, но тя вече беше толкова различна. Нямаше пукот или тежко „бам“. Само заглушено далечно пукане като от изтъркан целофан.

Краката ѝ се подгънаха. Там беше мракът, който я чакаше долу, но само той. Беше на Черната скала отново.

Само че този път водата - студена и дълбока - се надигна за нея.

Алекс вероятно така и не чу. Беше толкова шумно. Бумтежът на магнума се изгуби в двойния рев от пистолета на Том и пушката на Грег. Останките от Мели се сринаха назад, двете момчета вече се препъваха напред, а Крис подкара Нощ след тях.

Непохватно сгушил Алекс в ръцете си, Саймън, неговият брат, се изправяше със залитане, а огромното куче се зъбеше, но не смееше да нападне. Алекс беше висока, трудна за всеки, а сега беше отпусната. Тежеше като мъртвец, очите ѝ бяха затворени, бялата лебедова шия бе извита назад. От седлото на Нощ Крис можеше да види къде се беше забил куршумът в гърба ѝ по червената звезда отдясно на гръдния кош. Когато гърдите ѝ с мъка се повдигнаха, Крис чу ужасен грачещ звук като крякане на умиращ гарван.

Пени вече се опитваше да се отдръпне. Когато Саймън видя, че идват, направи стъпка назад, сякаш искаше да се обърне и да се опита да избяга. Но тогава очите му се спряха върху Крис и лицето му - „Моето лице“, помисли Крис - пребледня.

- Моля те! - каза Том, гласът му се пречупи. Той протегна ръце. - Вълк... Саймън, моля те, дай ми я! Нека ѝ помогнем!

- Том! Крис, какво, по дяволите... - Грег беше слязъл от коня и се беше качил горе е узито, което бе насочил към Саймън. - Момчета - каза той разтреперано, - трябва да тръгваме, трябва да тръгвате!

- Знам. - За част от секундата Крис видя в терзанието и сълзите, стичащи се по бузите на Саймън, не Променен, а момче, борещо се да избере между това, което желаеше, и това, което можеше да има. - Саймън... моля те - опита той, стягайки ръце около Питър, който вече беше в безсъзнание. Приятелят му беше много тежък, но Крис можеше да понесе тази тежест. - Мястото ѝ е при нас.

При тези думи Саймън пристъпи непохватно и колебливо. Том го пресрещна, обгърна с ръце Алекс, обърна се към коня си и закуцука бързо, а кучето остави Саймън и тръгна след него.

- Дай му оръжието! - викна Том през рамо към Грег. - Дай му го, скачай на коня и да се махаме сега, сега!

- Какво? - Главата на Грег се люшна към Крис. - Крис, знам, че той сигурно е брат ти, но това е като е Лена. Той все още...

- Направи го! - Крис погледна надолу към Саймън, докато Грег му подаваше узито по начина, по който предлагаш закуска на питон. Щом другото момче хвана дулото, Грег го пусна и изтича към коня си. - Бягай, Саймън! - каза Крис на брат си. - Разбираш ли? Върви, махай се, вземи Пени и бягайте...

- Хайде! - извика Том. Той закрепи Алекс на седлото, притисната в гърдите му, както Крис беше направил с Питър. Тя беше неподвижна като мъртвец и Крис не можеше да каже дали все още диша. Том обърна коня и смуши животното в галоп. - Четирийсет секунди. Давайте, давайте!

- Бягай, Саймън! - извика Крис, след което обърна окьрвавения кон и го пришпори в смъртен бяг, като го подканяше: - Давай, Нощ давай, Нощ, давай!

„Четирийсет секунди.“ Стрелнаха се покрай възел от хранещи се Променени, новите мъртви и тези, които щяха скоро да се присъединят към тях. В главата си броеше, докато препускаха през площада: „Трийсет и девет, трийсет и осем, трийсет и седем...“

Стигна до трийсет.

Краят дойде, когато се беше отдалечил на пет преки. Точно така си беше представял края на света - не тишината на електромагнитния импулс и писъците на птиците, а огромния набъбващ рев като от детонация на неутронна бомба, плясък, а после ярко, издуващо се БАМ- БАМ-БАМ-БУМ. Заловен между сградите и отразен в камъка, звукът беше чудовищен. Крис усети как въздухът профучава край него със зверско „фъш“. Прозорците на къщите на тази улица внезапно се разбиха, когато ударната вълна премина и се опита да го измъкне от седлото. Земята потрепери толкова силно, че той усети тръпката в гръбнака си, видя я в падащия остатъчен сняг, изтръскан от покривите.

Дишайки тежко, Крис обърна поглед назад. Невъзможно ярки, невъзможно блестящи буци кървава светлина изригнаха от разбитите прозорци на кметството като пламтящ дъх, издишан от много усти на чудовища, надигащи се от дълбините. Той усети помитащата гореща вълна и затихващите, идващи след нея. Цялото кметство не просто се срина, а се взриви в градушка от камък и стомана и в бушуващи огнени кълба, които се пръскаха в оранжево-червени вълни през Променени и цвилещи коне, и през всяка жива душа на онзи площад. Светлината беше толкова ярка, че всичко хвърляше дълги бягащи сенки. Очите му извикаха от болка, сякаш се беше опитал да се взре в сърцето на слънцето. Ако имаше писъци и викове, той не можеше да ги чуе.

Но усети как Питър се върти в ръцете му и долови стоновете му.

Върху тях като дъжд падаха камък и горящо дърво. Изтръгнати клони от дървета се забиваха като пламтящи копия. И имаше парчета от тела - крака и ръце, обгорени, почернели черепи. Бутове от коне и остатъци от кости, и още плът, твърде обгорена, за да може дори да се предположи откъде е или от какво е. На пряка и половина напред една конска глава с пламнала грива прелетя в горяща дъга, за да се забие в покрива на някаква къща.

- Крис! - беше Том.

Все още замаян, Крис се обърна и видя него и Грег с онзи огромен вълчак да чакат в края на пътя, който щеше да ги отведе до болницата и извън Рул.

Когато ги настигна, Крис каза глупавато:

- Беше толкова... толкова голямо.

- Знам - каза Том. В ръцете му Алекс пое дъх. Той я притисна към себе си, завъртя коня и се насочи на север. - Остави, Крис! - рече. - Не гледай назад!