Copyleft (c): Пирати на XXI век ((разсъждения върху интелектуалната собственост))

III.

И така видяхме, че въпреки техническите възможности за масов презапис на касети и софтуер в домашни условия, информационната индустрия успява да спаси ролята на ПАЗАРА като главен разпределителен механизъм. Това води до [частична] реанимация на закона за авторското право — но вече само на територията на пазарните отношения.

Наистина, хората от инфоиндустрията знаят, че да се контролира домашния и любителски презапис е невъзможно. Пазарът обаче (особено в западните страни!) е територия, подложена на всячески контрол от най- различни посоки. Вследствие на това се оказва възможно проследяването на произхода на предлаганата инфопродукция. А самото тълкуване на авторското право претърпява едно невидимо, но съществено изместване: като нарушение на закона вече се смята не просто създаването на нелегални копия, а реализирането на тези копия на масовия пазар.

В съвременното разбиране, изразът „интелектуален пират“ подразбира именно пазарен субект. Фенът, записващ музика у дома, не е пират; пират не е и компютърджията, копиращ софтуер от и на приятели. Те стават пирати чак тогава, когато изнесат сергия на улицата и наредят на нея касетите и компактдисковете. Сега вече цялата същност на идеята за копирайта става ясна: той цели не толкова да осигури на хората правото да печелят от интелектуалния си труд, колкото охранява пазарната територия на фирмите и продуцентите от инфоиндустрията. В центъра се оказват не резултатите от труда, а контролът над пазара, над джобовете на информационните „юзъри“, останали (по една или друга причина) зависими от него.

Тук може би трябва да направим едно важно отклонение. В традицията на капитализма, и особено на съвременното постиндустриално общество е прието да се смята, че пазарът е ЕДИНСТВЕНА мрежа за разпределение на блага между хората — а ако не единствена, то поне ОТ НАЙ-СЪЩЕСТВЕНА ВАЖНОСТ. Приложен към инфоиндустрията, този мит твърди, че ако не съществуваше пазар, то тогава музиката и софтуерът нямаше как да стигнат от производителите до хората. Но така ли е наистина? Ако се замислим, близкото наше минало предлага една идеална „експериментална“ ситуация именно на този най-краен случай. Каква западна музика се е предлагала преди 20–30 години на пазара в България? Абсолютно никаква! Дори обратно, слушането на рок и джаз не се е одобрявало от партийните власти. Но при пълната липса на пазар, феновете на рока и изобщо меломаните имаха в домовете си колекции от десетки и стотици касети! И всичко това — копирано от човек на човек, в домашни условия, а някои касети — записани направо от западни радиостанции. По същия начин в СССР циркулираха милиони касети със записи на руските бардове — Висоцки, Галич, Окуджава — при яростната съпротива на цялото КГБ. По същия начин проникна в България сръбският и гръцки фолк — един си купи от Сърбия касета, 10 си я копират от него, и тъй нататък по веригата; чак след осемдесет и някоя година частниците се усетиха и напълниха гаражи и мазета със записващи декове, а после продаваха касетите по селски събори и кооперативни пазари.

Всичко това с още по-голяма сила важи и за софтуера: преди десетина години легален софтуер у нас на практика нямаше, но това не пречеше на хората да ползват най-нови (тогава) програми и да играят на най-новите (тогава) игри. Разказвали са ми случай как през 1985 на панаир в Пловдив шефът на клуб „Компютър“ от младежкия дом „Лиляна Димитрова“ копирал цял 20-мегабайтов диск направо от компютъра в щанда на IBM — заедно с програми, на които пишело „For IBM internal use only“. А аз през 1990 г. се сдобих с Turbo Pascal 6.0 само три седмици след като той е бил пуснат в продажба в Америка; самият аз отначало не повярвах, но проверих по датировката на файловете.

Откъснатостта (в миналото) на нашето музикално потребление от западния пазар, хитови класации и рекламни кампании беше довело до забележимо отместване на вкусовете на родните фенове в сравнение със западните топ- списъци. Най-ярка илюстрация в този аспект е феноменът „Юрая Хийп“. Тази група, макар че на Запад винаги са я смятали за добра, но никога не е печелела върхови места в класациите и винаги е оставала в сянката на другите рок-величия — „Дийп Пърпъл“, „Лед Цепелин“ и тъй нататък. Но в България през 70-те години „Юрая Хийп“ става абсолютно култова група! (Казват, че тогава половината от софийските рокаджии са били фенове на „Пърпъл“, а другата половина — на „Хийп“, и са се конкурирали също като агитките на „Левски“ и ЦСКА (или на Netscape и Microsoft, може би), чак до групови побоища и трошене на глави.) Най-популярната у нас песен на „Хийп“, „July morning“, никога не е влизала в топ-класациите на Запад, никога не е издавана на сингъл — а у нас придобива култова известност! Това показва, че по правило пазарът и рекламата произвеждат вкусовете и оттам звездите. В тяхно отсъствие хората едва ли биха харесвали онова, което в тяхно присъствие купуват, защото тогава те биха били просто хора, а не специално програмирани потребители на музика. Но тези разсъждения са малко странични; нека не се отвличаме от нашата копирайтова тема.

И така, оказва се, че пазарът съвсем не е единствен и съвсем не задължителен механизъм за разпространение на информационните продукти — в противовес на митовете на западното общество. Оттук, ако се върнем на позицията на инфоиндустрията, става ясно, че тя, заедно с останалите си продукти, трябва непрекъснато да произвежда и мита за неизбежността на пазара — посредством всякакви рекламни кампании, наградни игри, мании и public relations; този мит е жизнено необходим изобщо за нейното съществуване. И законът за авторското право по естествен начин се вгражда в структурата на мита като една от най-важните му съставни части.

Забележете особената тънкост на положението — един закон служи не толкова като юридически регулатор, колкото като медийно-пропаганден инструмент, ключ за ПРЕПРОГРАМИРАНЕ на пазара. Това на пръв поглед е сякаш изсмукано от пръстите твърдение, но в наши български условия е много лесно да се проследи как не друг, а именно инфоиндустрията, в лицето на големите световни фирми, лансират и спонсорират антипиратските кампании в медиите — произвеждайки едновременно с това мита за собствената си неизбежност.