Да избереш себе си

1.

— Да ти помогна ли? — запита Рут и посегна да пъхне ръце под мишниците му, но той извъртя рамене.

Прешлените му в лумбалния пояс глухо изчегъртаха. Чу ги, навярно и тя ги чу. Другото под тях обаче, пльоснато в инвалидната количка, си остана безчувствено, въпреки че тук и там още го прострелваха убожданията на невидими игли. Сякаш смъртта се забавляваше да го подсеща за себе си.

— Защо не ме оставиш най-после на мира, а?

Опитът да извика вече му струваше усилия. Мускулатурата на устата и гърлото май също бе започнала да се обездвижва. Дебнеше го, разбира се, и самовнушението. Когато с научна ярост си се втренчил в собственото тяло, лесно ставаш податлив на усещания за промени там, където още не са настъпили, но в книгите си прочел, че неизбежно ще се появят.

— Искам те и ти ме искаш, и имаш нужда от мен! — изреди Рут с шеговита игривост. С нея тя понякога тържествуващо подсказваше някоя простичка формула, забравена от вечно улисания в нещо си професор Даниел Димих.

Но сега той не беше улисан другаде и възприе всяка нейна дума като справедлив удар. Искаше я и имаше нужда от нея въпреки гаснещите в мъртвилото на парализата сексуални пориви. А нейното ревниво бдение над нарастващата му безпомощност ферментираше у него до усещането за лично поражение. Защо не можеше да прегърне сега това бледокожо тяло, по което помнеше мястото на всяка луничка? Да го сграбчи с безогледната грубост на страстта, която Рут в такива мигове очакваше с влудяващата готовност да посрещне и най-сляпата негова леска, дори да прилича на изтезание?…

Силата, още жива в бицепсите му, продължи да дреме унесена в желанието си също да заспи. Или в съзерцанието на едно видение, което той настойчиво извикваше пред очите си, с надеждата все пак да я доразбуди.

Дребничко бе нейното тяло, знаеше го, но във видението му то бе всепоглъщащо голямо. Едрите й гърди се полюшваха голи над плажния пясък или над корема му, задъхани от привичните и винаги непривични движения на двамата. Жилавите й крачка изпълняваха във въздуха незнаен танец, лъскавият мрак в семитски издължените й очи ту пламтеше закачливо, ту се взривяваше от вътрешния напор на страстта. Така омагьосваха взора му тези очи, че нослето с облия възмесест крайчец под тях оставаше незабелязано. Обичаше я и се нуждаеше от нея, а вече никога нямаше да я има такава, каквато бе я имал на пустия плаж или под собствената си млада и пъргава голота, за която нейното тяло с упоение се разтваряше.

Добра математичка, тя сякаш с математическа закономерност носеше името на библейската прамайка Рут, от чиято утроба навярно са се пръкнали най-полезните качества на евреите. Обагрени естествено с плашещата мъже като него безцеремонност на съвременните момичета, за които като че ли бе по-важно да декларират своята независимост, отколкото действително да я притежават.

Димих я откри покрай брат й, своя заместник в Института. Иначе едва ли би забелязал женските й прелести сред рояка еднакво старателни в науката и еднакво разпасани в поведението си стажантки и докторантки. От тях той по професионално задължение отвръщаше мъжки поглед. Но че се оказа сестра на Виктор Аройо изведнъж я направи докосваемо близка и недосегаемо далечна. Трагичното противоречие постепенно се превърна у него в помрачаваща делника му любов, накара го дори доста невъзпитано да скъса с поредната приятелка, приета от него в леглото заради нуждата от сексуално спокойствие. Ставаше му все по-трудно да я потиска, докато Виктор Аройо, бърникайки в утробата на някакъв киборг, веднъж не му подметна като забавна институтска клюка:

— Знаеш ли, че моята сестричка, изглежда, е влюбена в теб? То коя ли от стажантките не ти се слага, ама при Рут май е по-сериозно.

Виктор положително по същия начин бе описал на сестра си неговата реакция на объркан гимназист, комуто внезапно са се обяснили в любов, защото тя още на другия ден се изтъпани пред него в кабинета му:

— Значи ли, професоре, че имате по-специално отношение към мен, щом досега не сте ме запитали, както питате всички колежки, дали не съм си избрала вашата специалност заради съкращението й?

Сигурно бе станал смешен с шаблонната си шега — абревиатурата на „авангардни компютърни технологии“ беше АКТ. И доста го засрами! Но след такъв въпрос се оказа невъзможно да шикалкави. Предаде се повече смутен от лекотата, с която се осъществяваше непостижимото, отколкото ощастливен. И с храбрата отрешеност на застаряващия ерген, че ще е завинаги. Защото със сестрата на най-близкия си помощник не можеше да постъпи като с другите жени. А сега вече и не помнеше кой към кого тогава пръв посегна. Рут, която още същия час захвърли цигарите, съзряла неволното му смръщване от миризмата й, така го всмука в себе си, че той никога повече не усети порив към друга жена. И никога не намери повод да се запита дали в поведението й не бе имало пресметливост да обвърже прославения учен към семейството си.

Директор на най-авторитетния европейски център за евристични изследвания и авангардни компютърни технологии, професор Даниел Димих беше тогава не само сред най-младите професори, не само известен, но и впечатляващо спортен на вид. Беше и достатъчно остроумен, за да очарова стичащите се от целия свят към него специализантки. Още повече, че журналистите с пристрастното си лекомислие направо му създадоха лоби за някоя от бъдещите Нобелови награди — сигурно защото тя отдавна не бе оставала в Европа. Докато Димих — представително висок и мъжествено хубав под булото на класическата отчужденост на учения от страстите на деня — сякаш носеше не само откривателския усет на стария континент, но и цялата мешавица на кръвта му, та би стоял великолепно под прожекторите на сцената на Нобеловия комитет.

Сега най-елитните болници на Европа преточваха на всеки три месеца тази негова кръв, за да я филтрират, надявайки се чрез пречистване да забавят развитието на връхлетялата го незнайно откъде, все още спорна в етиологията си болест. Сравнително рядкото заболяване нямаше дори единодушно установено име. Най-често го наричаха за кратко АЛС — амиотрофична латерална склероза, другаде го назоваваха гръбначна мускулна атрофия, а отвъд Океана бяха го кръстили Болест на Лу Гериг. Може би дошла у него с някой от славянските му, англосаксонски или испански гени, тази болест бе започнала преди три години безмилостно да го обездвижва. И само нападнатият му като из засада мозък възпираше в неуморима още съпротива възкачването й към жизненоважни органи. Медиците правеха онова, което знаеха или дръзваха да опитат, със скритото примирение, че пациентът им, макар и знатен гражданин на света, е обречен. А ако той се съгласяваше да удължават мъките му с всевъзможни процедури и операционни присадки, то бе заради ината на учения, че с подготвения си да надниква в тайните на материята мозък ще узнае за болестта нещо недостъпно за специалистите.

Рут първа научи за болестта му, но вместо да го изостави, както й предложи, тя сякаш възтържествува — „великият Димих“ най-после бе й паднал в ръцете! И започна да се грижи за него като за дълго жадувано и заради това двойно повече глезено дете. Не му позволи да наеме болногледачка, измести и майка му, а с пламенната си предприемчивост издейства да я назначат на мястото на личната му секретарка. Така узакони правото си да бъде все при него. И доста себично се разпореждаше с тялото му или по-скоро с онова, което още функционираше в него. За сметка на измъчено насмешливото търпение, с което посрещаше капризите му. Защото с напредването на болестта и характерът му се променяше. Дразнеше го нарастващата му зависимост от Рут, а осъзнаването, че още стотици хора се виждаха принудени да се съобразяват с неговото състояние, го правеше злорадо придирчив и саркастичен.

Рут притисна хлъзгавия си от тънката коприна на пенюара корем към тила му и това му се стори по-скоро пресметливо съблазняване, отколкото искрена потребност, защото в думите й нямаше нито драматизъм, нито сериозен упрек:

— Толкова години ми вярваше, нали? Защо така изведнъж…

От горещия допир на корема й някакво подобие на живот се опита да поникне в сплеснатия му от мъртвите бедра чатал, но то само го накара да се чувства двойно по-виновен.

— Вярата обвързва. А теб пък да обвързвам към себе си е чисто престъпление.

Тя не се остави да я отклони от намерението й. Преди да заболее, Димих с разсеяно удоволствие се подчиняваше на волята й да му се налага в житейските неща.

— Не усещаш ли колко е горещ коремът ми? Защо го оставяш празен? — издекламира тя над главата му, сякаш насмешливо цитираше Библията.

Тилът му възприе нейния цинизъм като изненадващ удар и Димих болезнено изкриви врат, за да отлепи глава от корема й.

— Рут, моля те! Какво става с теб? Ти никога…

— Така ли си решил да се оправдаваш, загдето не се оженихме? Престъпление било, а? Не мислиш ли, че е доста подло? Защо му е на човека законна съпруга, щом си има едновременно любовница, сътрудничка, болногледачка…

— Ама да се оженим ли искаш? Разбира се, това…

— Глупости — прихна тя. — Хайде! Стига си се преструвал на умрял!

И повторно се опита да напъха длани под мишниците му. Грубостта й, каквато той не помнеше, предвещаваше скандал и Димих недоумяващо преглътна собствената си язвителност, опита се да разбуди покорството си. Свали очила, слепешката ги пъхна отзад в количката. На носа му, над леката изгърбеност цъфна като раничка кървавочервената черта от тежестта на непрекъснато дебелеещите стъкла. Новият опит на Рут да му помогне го застави да бърза. Залепи стола си плътно до леглото, прекатури се странично на твърдия матрак и послушно изпъна гръб. Мускулите на лактите му потрепераха и той не би могъл да каже дали физическото усилие потискаше повече възбудата или безсилието на покорството. Вдигна длан да обърше бликналите на челото му капчици пот и видя през полуспуснатите си клепачи размазания бял облак на вече голата Рут.

Зрънцата на възедрите й гърди сигурно бяха поникнали като жадни за живот любопитни към света цветенца, но Димих ги видя такива само в насила повикания си спомен. И кожата над гърдите трябва да бе порозовяла от нахлулата в нея кръв. Положително цялата й великолепна голота, която бе обичал ту с романтична нежност, ту с бруталната безогледност на страстта, сега се надсмиваше на неговата немощ. Не, не бе в състояние да я пожелае както трябва, а се налагаше да потиска допълнително чрез разумно послушание надигащата се в него съпротива! Защото Рут все пак не бе поисквала друга отплата за своята необикновена преданост, освен това, което преди бе и за двамата радостно обезумяване.

Рут едва ли имаше чак толкова често нужда от него. Увлечението й по математическите модели на компютърните конструкции винаги бе било по-силно, любовта й към науката по-всеотдайна и Димих отдавна я подозираше в опити и по сексуален път да разбужда съпротивителните сили в тялото му за борба с болестта. Кой ли бе й го внушил, гаврейки се с трагичната им връзка? Или идеше сегашната й нова и неприлична настойчивост от някакво женско предчувствие, че предстои да го загуби?

С ловкостта на обиграните си от компютрите пръсти тя смъкна панталона му чак до глезените, отпрати подире и долните гащета, приюти в шепата си онова, което до неотдавна веднага скачаше за действие. От гънката под гърдите й занадничаха две симетрично разположени тъмнокафяви бенки. По-рано той обичаше да ги целува, а сега през завесата на силното късогледство те му заприличаха на незнайни, но опасни буболечки. Димих стисна клепачи, измъчено се усмихна:

— Овладяваш некрофилията ли?

— Мълчи — шътна му тя. — Казах ти, искам дете!

Качи се на кревата, предпазливо легна отгоре му, сякаш се боеше да не скърши нещо под себе си. Той усети топлината и тежестта на тялото й само там, където сетивните клетки в кожата още възприемаха.

— Рут, скоро ще се парализирам целият и ако не ми помогнеш да си ида с достойнство, ще ме изтезават до смърт в някоя болница.

Устните му се разиграха от изкушението да й съобщи своята идея, но тя импулсивно ги смачка с ръка. Димих все пак успя да провре между пръстите й подигравката си:

— Да не си повярвала на журналистите, че съм гений? Чист европейски патриотизъм! Па и гениалността не се унаследява.

Завещанието му, съставено в нотариата, определяше Рут Аройо за пълна наследница на всичко негово — от голямото жилище до библиотеката, компютрите и авторските права. Майка му и разведената му сестра го приеха за справедливо — Рут изцяло бе ги отменила в гледането му, притежаваше и способността да се грижи за посмъртната му слава. А те, материално обезпечени, не се нуждаеха от неговото имущество. За какво й бе тогава това дете, което щеше да дели с нея наследствените права? Отгоре на всичко щеше да пречи и на научната й кариера, която тя бе пожертвала заради него!

Изслушала тогава при нотариуса завещанието му с потъмняващо лице — от неловкост, или от осъзнаването, че то всъщност означава натоварване с нови отговорности и доживотно обвързване с името на Даниел Димих, Рут сега отпаднало полегна край него. Ръката й спря да милва онова, от което още искаше своето дете.

— Трябва ли непременно и в такива моменти да дрънкаш глупости?

Силно измършавели, бедрата му не възприемаха вече и температурните разлики на въздуха. Само в нещото между тях животът още бе в състояние да надига глава като тревата под престарял асфалт, но, вместо да се съвземе, то съвсем бе примряло в топлината на дланта й. Димих рече треперливо:

— Сигурно ще ми бъде по-леко, ако ме намразиш.

— Не се мисли за изключение — издуха тя горещия си издих в ухото му. — Когато човек страда, много му се ще и другите да страдат.

Той признателно погали рамото й. Би погалил и ума й — бърз, находчив, честичко, като сега зъл, сякаш си отмъщаваше заради хилядолетните мъки на еврейството.

— Ти си ми най-доброто страдание…

— Аз също те обичам — побърза тя да прекъсне неумелото му излияние, а ръката й с нова настойчивост му заприпомня, че е крайно време да се съсредоточи.

Повече обаче не постигнаха, макар тя да прибегна и до помощта на устните си. Димих изпъшка виновно:

— Сигурно болестта е стигнала и до там.

Рут го захлупи с едрите си гърди. Дишаше като него тежко, смазващо тежко бе и разочарованието й.

— Не е, ама като все мислиш за друго!

В този момент искрено му се щеше да го няма на този свят, да не се чувства задължен към никого. Въпреки че — той знаеше това — „този свят“ искрено се безпокоеше за здравето му, защото почти във всеки дом имаше полезни уреди, които той бе изобретил. Ръцете му обаче, като в жест на отчаяние, самопроизволно се вкопчиха в голия й гръб. Едната зашари по него в несръчно подобие на ласка, другата допълзя с вече трудно подвижни, сякаш премръзнали пръсти до тъничкото й вратле, оголено от късо подстригваната семитски къдрава коса.

— Не го преживявай — изгърби се тя като котка в съпротивата си спрямо ласките му. — Не ти е за пръв път, нали? Аз съм си виновна, така те нападнах… — Хвърли поглед на часовничето си, викна с облекчение, за да омаловажи случилото се: — Ама какво правим ние? Сестрата ще ни завари!

Изстреля се заедно със своята изкуствена веселост от леглото и клекна — като да я скрие — над захвърлените си на пода дрехи.

— Не ме гледай!

Димих напипа очилата си, пъхнати в нишата зад колелото на количката. В стаята сякаш светна прожектор, проясни и размести предметите в нея. Въпреки предупреждението той се загледа в трогателно тесния й за възедрите гърди гръб, в сиянието на младата кожа, обсебило цялата стая. Споменът, че бе обсипвал този гръб с хиляди целувки, придаваше неутолимост на съзерцанието му. Болката в живата горна половина на тялото му занараства до нетърпимост, показа му като на екран проснатата негова безпомощност. За да прогони мъчителното видение, той се зае да върне панталона на мястото му.

Изправяйки се, донавлякла пенюара си, Рут се обърна да му помогне. Устата му конвулсивно хапеше въздуха. Уголемените му от дебелите стъкла очи бълваха сълзи из зачервените си ръбове. Тя рухна на колене край леглото и самата зарида с виещи нотки в гърлото.

Димих промълви едва чуто, но Рут го чу:

— Безсмислено е.

Едва ли имаше по-нелепо определение за такъв плач, но Рут сякаш тъкмо такова утешение бе очаквала. Вдигна лице, шумно подсмъркна и смогна и да го облъчи с една мокра усмивка, в центъра на която блеснаха два реда ситни, лъскави от слюнката зъбки. Храбро момиче беше Рут!

— Прав си! Ще му дойде времето и на плача.

— От болестта е. Не владея вече и мускулите на лицето си.

Забравила да крие болезненото си усилие да бъде весела, тя се изправи и подсмъркна:

— Знам. Не се безпокой! Ти трябва да ме извиниш!

И демонстративно му обърна гръб, за да го остави сам да се върне в количката. Застана пред огледалото над тоалетната масичка, заоправя пенюара си, запреструва се, че реши невъзможното за сресване астраганено калпаче на главата си.

— Рут — издума той плачливо. — Не ща да ме гледаш такъв! А ще става и по-лошо. Не само сълзите си ще почна да изпускам.

Тя подхвърли през рамо все така изкуствено нехайство, в което се пързаляха недопреглътнатите хрипове на плача:

— Помня те и здрав, така че…

— Звъни се! — прекъсна той банализираното й от употреба утешение.

Рут не прибегна към видеодомофона, а направо хукна с осезаемо облекчение да отваря на медицинската сестра, идеща за поредната инжекция.

2.

Не беше медицинската сестра, а брат й, професор Виктор Аройо. Той измърмори в гъстата си староеврейска брада своето незаинтересувано „Как сме“ и познавайки разположението на жилището, се отправи към вратата на кабинета. Рут едва смогна да се отмести от пътя му.

— В спалнята е още. Чакаме сестрата за инжекциите.

Аройо не й обърна внимание, като че ли не я и чу. По същия безогледен начин се носеше из коридорите на Института. Властната осанка — като повечето твърде ниски мъже Аройо доста се и пъчеше — сякаш го извисяваше над ръстово нормалните хора. Преди да седне в инвалидната количка и приведен вече над бастуна, Димих пак надвишаваше с цяла глава своя заместник на директорския пост. Беше професор по медицинска физика, имаше и куп изобретения в биокибернетиката. Едроглав, с гъста, къдрава коса, която направо преливаше в староеврейската брада, той повече приличаше на банализиран от научната фантастика отрицателен тип учен, та целият персонал и сътрудниците на Института най-много от него се плашеха. Отмъщаваха си, наричайки го помежду си ту „отровното джудже“, ту „Педя учен — лакът брада“. Съзнаваха обаче своята несправедливост — проф. Виктор Аройо притежаваше неоспорими качества на учен и администратор.

Димих все пак бе успял да се премести в количката си зад своето огромно бюро, отрупано с компютри, принтери и факсове, да посрещне и с усмивка своя заместник, който дори не благоволи да отвърне на поздрава му, а направо раздуха брадата си:

— Очаквах от теб повече капризи! Важното е, че си го харесал, идвам да взема чертежа. — Огледа се крадешком, видя, че сестра му е излязла от кабинета, и хвърли на бюрото малка аудиокасета. — Записът не е добър, правих го тайно. А ти чуй какво мислят хората, на които разчиташ, и престани да ме тормозиш!

Димих извади дискетата с чертежа от най-близкия до ръцете му компютър, изговаряйки малко натъртено гласните звуци:

— Вик, ако си свободен, заведи някъде Рут тази вечер! На театър, на концерт… Не мога да я изкарам от къщи, ще се поболее.

Аройо кимна, разбрал, че не му е толкова за здравето на Рут, колкото да остане сам с донесената аудиокасета.

— Вероятно ще се оженим, щом столът ви бъде готов — додаде внезапно Димих и несъзнателно отдалечи количката си от своя бъдещ зет. — Хубав е, но ще го приема само като сватбен подарък.

Виктор Аройо духна нервно космите от устните си.

— Предполагам, че и тя го иска…

— Знам, че ти е неприятно сестра ти да се обвързва с един полутруп…

— Нищо не съм казал.

— То се вижда. Ще бъда и аз откровен, Вик. Обичахме се със сестра ти и още се обичаме, макар то сигурно да е вече самопринуда или обич към спомена, или каквото там може да бъде. Но за Рут ще е по-добре да бъде моя законна вдовица.

Аройо бе отишъл до прозореца, зад който скоро щеше да се мръкне. В стъклото се отразяваше само черният облак на брадата му.

— Столът, който ти конструираме, не е катафалка.

Димих щеше да му възрази, но Рут влезе, разперила голите си лакти от двете страни на таблата с двете бири и чинийките със златистожълта майонезена салата.

— Вик ме молеше да те пусна с него тази вечер на театър — внимателно издекламира насреща й Даниел Димих, като се стараеше да не размаже гласните с езика си.

— Какво ще гледаме — издрънча радостната готовност на Рут в бирените чаши и тя добави позасрамено: — А ти няма ли…

— Имам работа тази вечер — рече Димих с цялата властност, на която беше способен. — Върви се облечи, докато си изпием бирата!

Рут хукна към спалнята с плахия възторг на момиче, поканено за първия си бал. Димих повторно извъртя количката към заместника си.

— Не ме съди жестоко, Вик! Няма да е задълго и тя ще е свободна да изживее младостта си. А ако искаш това да стане по-скоро, да спестиш и на нея някои доста неприятни моменти…

Аройо бе навел брадата си над бутилките, които отваряше:

— Чуй касетата и ще се убедиш, че не зависи от мен!

— Отлично знам колко зависи от теб. А обидата и в двата случая ще остане, братко. У мен заради Голема, у теб загдето съсипвам живота на сестра ти. Наздраве!

И той заклещи в пръстите на закривената си ръка високата чаша с преливащата над ръба й шуплеста пяна.

Рут му се видя толкова чужда в рядко обличаната от нея официална рокля, че Димих двойно по-остро усети неспособността си да я притежава — нищо в него не я пожелаваше. Болестта ли бе направила мозъка му импотентен или навикът? Все едно, погине ли въображението, май че угасва и потентността! А Рут? Обичаше ли го наистина, или просто си е преценила, че щом е свързана с един от прославените мъже на своето време, длъжна е да остане докрай с него? Па и за собствената й кариера ще е от полза.

Но защо тогава по-неотстъпно от него самия се бореше с болестта му, след като добре знаеше, че е невъзможен добрият изход? Непрекъснато му внушаваше, че лекарите твърде малко знаят за нея, че само се упражняват в теоретични умопостроения, а неговият необикновен силен в съпротивата си към света мозък не ще позволи на болестта да го надвие. И като че ли успяваше. Отначало болестта се развиваше удивително по-бавно, отколкото допускаха лекарите и учебниците им. Сякаш без сериозни намерения тя отхапваше ту тук, ту там парче от краката или бедрата, връщаше отхапаното за по-слаб, но все пак осезаем живот, педантично заобикаляше разните по-важни нервни центрове и великодушно им предостави няколко години пълни с повече любов и радостен труд, отколкото с тревоги. Докато неочаквано като че ли се ядоса и бързичко запълзя по четирите му крайника, започна методично да ги умъртвява. А следиш ли властните стъпки на собствената си смърт, невъзможно е да се опазваш от периодичните депресии. Тук Рут единствена можеше да му помогне. Най-малкото с това, че той усещаше необходимост от нея! Твърде слабо го утешаваше увереността, че медицината ще му бъде благодарна за професионалните наблюдения, каквито едва ли би получила от хиляди анамнези, за касетите, в които педантично ги диктуваше всяка седмица, щом отпратеше за нещо Рут извън дома им.

Институтът за изучаване на външните планети бе щедро финансирал поръчката си за самопрограмираща се машина, която да работи на далечните планети с техните невъзможни за човешко пребиваване условия. Машината отдавна бе готова, но все още експериментираха с нея, защото тя неочаквано се самонадаряваше с изненадващи способности. Натъпкана с всевъзможни сензорни устройства, изкуствени интелекти и автомати за работа дори на Юпитер и Сатурн, тя бе развила почти равните интелектуални възможности на учени от висока класа, заедно с модерното им лабораторно оборудване, но без уязвимата крехкост на човешкото тяло.

Шеговито бяха я нарекли Голем по името на средновековния митичен изкуствен човек, макар тя с външния си вид изобщо да не приличаше на човека. Канеха се вече и да я предадат, горди със своята работа, когато им връчиха телеграма веднага да си получат трупа на някакъв идиот, който бил го завещал на техния институт и сега щял да се самоубива. Хукнаха да предвардят самоубийството, да обяснят, че макар да имат раздел за биотехнологии, техният институт не работи с човешки органи, но самоубиецът, завещал се нотариално, бе така пресметнал времето, та да го получат още топъл. Само дето не се съобразил, че мозъкът му ще умре прекалено бързо, за да бъде използван за каквото и да е. Тогава, уреждайки формалностите по отказа от странното „дарение“ в полза на някоя болница, на Даниел Димих хрумна идеята да конструират втора, по-голяма глава за Голема, на която да упражнят вграждането на човешки мозък.

Предложението му, естествено, бе посрещнато с насмешка — да похарчиш толкова средства и време, за да вградиш в Голема мъртвия мозък на някакъв глупак! Щом дори масовият човешки мозък отдавна не постигаше и една стотна от възможностите на новите фотонни интелекти! И все пак забавният експеримент постепенно ги увлече! Па и защо Големът им да си нямаше резервна глава!

В онези дни Даниел Димих едва забележимо позамяташе крак, та в Института още не знаеха за болестта му. Само по „роднинска“ линия единствен Виктор Аройо бе научил за трагедията. Той веднага се досети за какво е необходим необикновеният експеримент на неофициалния му зет, затова побърза да излезе за нещо си от съвещанието, без да реагира на идеята. Така тя си остана още тогава неизричана тайна между двамата, докато Димих не реши, че е настъпило времето й.

Под масата ли бе държал Аройо апаратчето си, под някой от столовете ли бе крил микрофончето му, но записът непрекъснато биваше смущаван от всички шумове, предизвиквани от неподозиращото, че е подслушвано човешко тяло. Беше обидно лош запис и от него би трябвало да се срамуват хора, боравещи с най-съвършените средства на планетата, ако тъкмо това не беше и причината. Аройо сигурно изобщо не владееше техниката на обикновения магнетофонен запис, чието начало направо се и губеше, после усилвателят на рекордера внезапно изригна дрезгаво младежко прихване:

…Ясно, ясно! Предлагат ни да се позанимаем с проблема за човешкото безсмъртие… — Димих разпозна маниера на онова нахакано приятелче на Рут, което назначи по нейно настояване, а то се оказа толкова кадърно, че го и включи в най-елитния актив на Института. — Аз обаче, господа, отказвам да участвам дори в разговори за подобни идиотщини. Първия експеримент, как да е, запазихме в тайна, но втори такъв няма как да не се разчуе. И цели пълчища склерозирали старци, дето не им се умира, но си имат достатъчно пари, ще ни затрупат с поръчки за своето машинно продължение. А ние ще си зарежем сериозната работа, за да богатеем за тяхна сметка. Нали така стана с оня институт, дето замразяваше мъртъвци за бъдещето! И какво? Ще обслужваме не човечеството, а онези, дето и без това са си проживели живота много приятно на неговия гръб…

Прекъсна го не само трополенето на обувки, а и гласът на Аройо. Бе необичайно умолителен, вместо по привичка началнически властен:

— Не бързай с проповедите си, Бор! Никой няма намерение да буди мерака на еснафа за безсмъртие. То си е вечното търсене на начини да разширяваме възможностите на човешкото съзнание да прониква в тайните на материята. А моралните, социални и юридически препятствия неизбежно ще станат надеждна бариера против онези, за които говориш.

— Ти само им покажи, че е осъществимо, па ела гледай какво ще направят! — запращя магнетофонната струна от страстите на буйния младеж. — Твоето познание пак ще драпа подир алчността на изкуствено удължен живот! Както стана с толкова открития.

„На твоите години е лесно човек да се отказва на думи от продължаването на живота“, каза му на ум Даниел Димих и се усмихна над явните усилия на своя заместник да не му провалят още в началото странното обсъждане.

— Колеги, разговорът ни е само теоретичен. Доколко сме склонни да поемем такъв риск…

Сега пък него прекъсна магнетофонната врява, а над нея изплува глас, който Димих не разпозна. Вероятно принадлежеше на някого от медицинските консултанти на Института:

— Помните какъв скандал се развихри, когато започна клонираното отглеждане на човешка биомаса! А ставаше дума само да се вземат генни зародиши от индустриално произвеждана биомаса, вместо да се търсят донори за готови органи. Всички се разкрякаха, нали? До кой момент в биомасата имало само годен зачатък на търсения орган и кога в него се пръквало онова, дето му викат живот ли, душа ли? Осъдително било ембрионът да е цялостно оформен! А нали тъкмо тогава е най-подходящо за присаждане на части от него… Религиите и до днес са против, но методът все пак се наложи, защото прекрати доказано престъпни деяния като покупко-продажбата на органи или убийствата за снабдяване с тях…

— Науката винаги е поставяла човечеството пред свършени факти — изхриптя друг непознат глас насред стърженето и пукането, уловено в магнитната струна.

— …съвсем различно е, колеги, твърде абстрактно е като цел и едва ли ще обслужва медицинската практика, където можеш и да си позатвориш очите заради спасението на човека. Не е като да вземеш гени от човешка биомаса, вместо органи от трупове или живи донори. Колкото и някои да твърдят, че животът на индивида се съдържал още в гените му! Все пак е недоказано. Докато за Голема ще е нужен мозък от жив, здрав и млад човек. Склеротик не ни върши работа. И колегата одеве беше прав. Къде ще намериш мозък, който да си струва не само парите, ами и усилията, и риска…

— Има! — сякаш скъса струната Аройо с невъздържаното си вмешателство и Димих го видя във въображението си като разярено клише на отрицателен демон-учен от научнофантастичен роман. Сигурно бе скочил и от мястото си, за да изглежда заплашително едър, бе свирепо разрошил брада.

Близо минута струната се въртя безгласово и само пукотът й приличаше на учудено цъкане с език. После из глъбините на мълчанието изплуваха плахи възклицания на фона на боязлив шепот, изненадващо смачкан от тежък и властен бас, който сякаш прочисти записа от паразитни шумове:

— Поканен съм като юридически съветник, но проблемът ви съвсем не е от обикновените правни проблеми, с които се сблъскваме при всяко ново поколение роботи. — Притежателят на баса очевидно се чувстваше навсякъде в среда, над която бе свикнал да доминира. — Знаете, че дори евтаназията вече цял век чака за разрешение, а тук се касае за много повече. Убийството е задължително, защото, както казахте, самоубийство без квалифицирана помощ ще умъртви мозъка, ще го направи негоден за присаждане. Изваждането обаче на мозък от живо тяло няма да бъде прието от сегашните закони като умъртвяване на донора с негово съгласие. Защото… Нека приемем, че той все пак остане жив! Тогава пък ще се усети с цялата й сила липсата на закон, който недвусмислено да постановява, че мозъкът е човекът и притежава всички права да представлява човека, в каквато и обвивка да се намира… — Самоувереният бас се позагуби в словесната законодателна джунгла, измляска няколко пъти и преглътна още няколко пъти, като да гълташе алинеи и параграфи. — А с такъв закон всеки парламент ще се затрудни. Ами ако мозъкът умре при присаждането? Нормално за първите опити, нали? Тогава присаждането автоматично се потвърждава като убийство, защото сте му обещавали живот. Дори след година-две да умре, законът пак ще го смята за убийство чрез измама. Нали никой не ще е в състояние да докаже колко би живял този мозък в собственото си тяло…

Басът май се поумори от внушителната си пледоария, та леко предрезгавя:

— Да се позоваваме на първите присаждания на сърце също ще бъде законово лесно оборимо. Тогава се е подменяло доказано болно сърце с доказано здраво и само имунната система не е била още овладяна от медицината. Разберете, господа, никъде не ще намерите закон, който да третира такова деяние като жизнено необходимо или поне като доброволен отказ от живота! Все едно колко нотариално заверени съгласия на донора ще представите! Всеки съдия с право ще съзре тук престъпление, ако не му представите обширен протокол от държавна медицинска комисия, доказваща скорошната и неизбежна смърт от мозъчно заболяване. А такъв мозък не ви трябва, следователно подобен протокол може да бъде само фалшификат, който ви излага на постоянна опасност да бъдете изобличени. — С последните думи басът си възвърна своята властност, извиси се до катедрен патос със звънливи нотки на злорадство. — Следователно не ви мърда присъдата за организирано предумишлено убийство, нищо че било с научна цел!

— Точно така — усърдно го подкрепи гласът на медицината. — В интерес на науката отдавна би трябвало да се проведе всенароден референдум, който да ни даде най-после ясни пълномощия…

Бор изръмжа презрението си:

— Част от населението може и да ви гласува доверие, но поне две трети от света ще се възбунтуват заради суеверията си или заради свои си хуманитарни разбирания.

Някой, който досега, изглежда, бе само слушал, въздъхна с горчиво примирение:

— Е, да! Религиите и моралът винаги са били пречка за познанието.

— Значи пак ще се наложи да си послужим с изненадата на прецедента — отново се провикна с несвойствена му шеговитост Виктор Аройо. — Истинският учен, колеги, винаги е намирал смелост да се опълчи срещу консерватизма на масите…

— Нали уж само теоретично?… Ти да не искаш да кажеш… — пресякоха се два гласа едновременно и собствениците им сигурно бяха наставали от местата си, защото шумът от разместването на столовете заскрибуца в магнитната струна.

Аройо премина към заповедническите обобщения, заради които Димих честичко го караше да ръководи по-трудните административни заседания в Института:

— Отлично знаете кого имам предвид! Знаете още, че така или иначе скоро ще го загубим. Второ заседание по този въпрос няма да има и аз не искам от вас друго, освен пълна секретност! Нека всеки за себе си реши дали е готов да се опълчи срещу закона, за да спаси за науката един необикновен ум! Моля да ме извините, че натоварвам вашата съвест с толкова тежка дилема, но нашият колега и все още наш директор специално ви моли…

Димих ядосано изключи рекордера. Никога не бе молил заместника си за такова съвещание!

3.

С двойно по-непохватни от бързането ръце той извади касетата от рекордера и я захвърли колкото се може по-навътре в чекмеджето под компютрите. После, задъхан от усилията, откара още неуталожения си гняв към почернелия от настъпилата вечер прозорец. Не запали лампата и мракът постепенно завладя обширния кабинет. Скоро обаче полека-лека отново изсветля от нахлуващото през прозорците улично осветление, което се отразяваше от екраните и лъскавите метални ръбове на уредите.

Сред почернелите върхари още се виждаше тук и там по някоя звездица, сякаш забодена върху синьо-черната риза на небето. Цялата улица бе подпухнала от бухналите къснопролетни страсти на дърветата и храстите. Листата и цветовете, примрели под ласката на вечерния ветрец, проблясваха със затаена нежност и Димих не успя да избяга от въпросите си при вида на този игрив флирт на въздуха с дърветата.

Моралът открай време се е грижил за оцеляване на индивида, като се е превъплъщавал в озъбени социални и правови закони. Затова и рефлективно е готов винаги да надава вой: „Убийство! Убийци!“ Но не се и запитва какво всъщност бива убито и бива ли изобщо убито нещо! Защото не му е изгодно! То го обърква и моралът предпочита да надвиква с глухо упорство подобните въпроси. Ако аз сега, примерно, си отрежа пръстите на крака, тия пискливи моралисти ще ли го отнесат към параграфа за самоосакатяване, след като пръстите ми са мъртви и не ми служат за нищо? И нямам ли право сам да определям кое точно съм аз? Онова ли съм аз, което от краката нагоре неотстъпно умира? Или съм онази чудата каша, затворена в черепа ми, която не иска, като тялото, само да яде и да пие и да се размножава, а е в състояние още да съзерцава света, да се измъчва заради тайните му, да се рови в тях? Нали живеем уж във време, когато се зачитат индивидуалните права, защо тогава посягат на свободата ми да избирам между вече негодното тяло и ненаситилия се на живота си мозък?

Безмълвно отправяни към потъналата в любовна залисия нощ, питанията му отскачаха сякаш от стъклото на прозореца и се превръщаха в други, не така ядовити, но доста по-тревожни въпроси. Изваждането на мозъка от тялото и вживяването му в супермогъщ киборг твърде много приличаше на старата лекомислена мечта за самоосвобождаване от биологията, от животинското, станала основа за всички религиозни вярвания. Но кой можеше да гарантира, че тогава човекът ще си остане човек, макар и в общи линии? Че ще е способен, и лишен от тялото си, да се радва на оплождащата игра на вятъра с растенията? Нали тъкмо със своите несъвършени сетива човекът си създава своя личен свят? Те са съзидателите на цялата чувствена вселена, а как би изглеждала тази вселена, ако всички нагони и рефлекси, които са се утвърдили в неговата еволюция от животно към духовно същество, бъдат заменени от някакво машинно тяло? Що за същество ще се пръкне на Земята? И каква картина за света ще има то, след като тя доказано се слепва от човешките страсти?…

Вярно, това странно за планетата същество, наречено човек, незнайно защо открай време се стреми да откъсне духа си от природата, но едва ли такова откъсване е имал предвид човекът, когато е отпращал своя дух към някакви измислени светове. Не за него настоява и той, Даниел Димих, а само за малко по-дълъг живот, защото природата сякаш се е уплашила от неговите способности, та му е пратила тази болест! Енергийният източник в Голема е почти неизчерпаем, способен е и сам да подменя изхабените си части, следователно продължителността на живота пак от природата ще зависи, от естествената устойчивост на мозъчните клетки. Е, вярно, по-дълга ще е от нормалното, защото ще е престанало да ги трови биологичното тяло със своите отпадъчни продукти…

Гневът му все не се уталожваше и по твърде детински начин се насочваше към „всичко онова, за което става дума“, както някога бе определил света философът учен Витгенщайн. За какъв дявол изобщо „онова, за което става дума“, е допуснало да се появи човекът на тази хубава планета? И защо му е вдъхнало този нагон все против природата да върви? Защото цялата човешка цивилизация на този нагон е плод на стремежа му да преодолява законите на природата. А да присадиш човешки мозък в машина, по-голям грях ли ще е спрямо цивилизацията от изобретяването на самолета, щом природата е отказала да даде криле на човека? Моралът, който никога не знае какво точно иска, защо не намира за противоестествено, че телата на милиони хора са пълни с изкуствени сърца, артерии, бъбреци и какви ли не протези? В края на краищата — това Даниел Димих изхриптя с пресъхнало гърло към нощта отвъд прозореца, но гласът му се размаза на стъклото, превърна хрипкавия вик в мъчителен стон — в края на краищата човечеството през цялото си съществуване със зъби и с нокти е воювало да удължи пребиваването си на земята, не под нея! И никой от никого не е упълномощаван да ми отнема правото да се боря за своето продължение, след като проклетата природа е решила да ме хвърли за храна на своите червеи…

Рут и брат й го завариха хлътнал зад високата облегалка на инвалидния стол. Бе заспал внезапно, насред своите наивни протести, изтощен от собствения си гняв. Разтърси глава да я проясни, усмихна се виновно, когато Рут започна неестествено високо да го гълчи, че не е вечерял и е могъл сам да си легне. Прекъсна я, усетил, че тя се опитваше по този начин да скрие удоволствието, което бе й доставило вечерното излизане.

— Хубаво беше, нали? Ще стане още по-хубаво, ще видиш! Знаеш ли, Вик, я ми прати онуй момче, да си побъбрим! Весело момче е. Бор ли беше?

Рут се връцна с пресилена деловитост и отиде в кухнята да приготви вечерята. Иронията доразкриви сухите устни на Димих подире й, но Виктор Аройо видя в нейната двусмисленост само решението на своя началник да търси съюзници сред младите в Института, да се опита да привлече към себе си най-непреклонния от тях. Нима го смяташе вече остарял за щури експерименти? Това го амбицира и той пристъпи към инвалидния стол, потупа хлътналото в него, изкривено надолу рамо.

— Слаба е надеждата, Дан, но ще се преборим, па каквото излезе!

Димих отклони утешението му, защото мислеше за друго:

— Ей, побързайте със стола, че нямам търпение!

И се засмя над мисълта си с едно сухо изкукуригване в засъхналото гърло.

4.

Младият учен влизаше за пръв път в дома на прославения директор на Института за евристика и авангардни компютърни технологии и верен на нрава си, прикри своето смущение зад пресилена младежка непочтителност.

— Викал си ме, шефе?

Димих го посрещна в своя инвалиден стол, където сякаш навеки бе го изсипала амиотрофичната латерална склероза. Хлътнал в домашния си халат, станал му прекалено широк, той седеше, завит в карирано одеяло, кръстосал над него своите вдървяващи се вече в китките ръце. Насили се да прогони от лицето си неприязънта, която го връхлетя при влизането на снажния, руменокож скандинавец, но тя си остана върху вкоравените му и сухи черти въпреки подобието на приветлива усмивка.

— Добре дошъл! Защо всъщност ти викат Бор? Ти беше… беше…

Обезпокои се, че болестта е допълзяла до мозъка му и като че ли се отпусна още по-безпомощно в стола-количка.

— Борис — подсказа му младият учен, демонстрирайки, че не може да бъде засегнат от някакъв си склерозирал старец. А Даниел Димих беше всъщност на четиридесет и шест години.

— Да де! Борис Бьорнсон! Датчанин, нали? — младежът сигурно щеше да му подскаже другата половина от своя произход, но Димих неочаквано и за себе си продължи ухилен: — С Нилс Бор обаче май нямаш друго общо.

Не възнамеряваше да го подиграва, канеше се дори да му се подмазва, а ето че проклетата закачка се вмъкна извънпланово в устата му. Датчанинът се тръшна непоканен в насрещното кресло и с дразнеща пубертетна разпасаност, та не се усети дали е бил засегнат.

— Страшно се гордея, че не приличам на Бор.

— Защо? Какво ти е направил? — запита го Димих с наново покълнала неприязън.

Баналната скандинавска хубост на момъка и самохвалното излъчване на здраве от едрото му тяло обезценяваха всичко в този знаменит кабинет, където бяха се родили велики открития в математическото моделиране на биокибернетиката.

— На мен — нищо, но на човечеството! Кой дявол го е подкокоросал да му разкрива строежа на атома!

Отгоре на всичко се пише и остроумен, констатира в себе си Димих, ядосан, че този Борис Бьорнсон е по-снажен от него, преди болестта да го изсуши и да го превърне в торба жълти кокали, пльосната в инвалидната количка. На глас обаче каза:

— Рут много ми е говорила за вас.

— Само добро, нали?

— Сипи си нещо за пиене — не отвърна Димих, защото бе излъгал в неволното си желание да изтъкне някакво свое предимство пред тази младежка сила. Съзнателно или не, Рут отбягваше да споменава своя състудент, когото в началото така горещо бе препоръчвала. — В оня шкаф е барчето. Па и на мен сипи от същото, което си избереш! Няма никой вкъщи.

— Чудесно! Значи ще си пийнем на спокойствие! — с двусмислена веселост рипна Бор от креслото.

— Пиеш ли? Аз вече не нося. От тази проклета болест една глава ми е останала, пък алкохолът все там засяда!

— Да вземем водка, а? Гледам, имаш от финландската. Разправят, че била най-добрата.

— Един колега ми я донесе.

Институтът за евристични изследвания и авангардни компютърни технологии беше общоевропейски. В който и край на континента да се пръкнеше дързък, нестандартно мислещ ум, той се устремяваше към него било за допълнителна квалификация, било за проверка на някоя своя идея, а и докторатът, защитен в този институт, се ценеше особено високо по света.

Бьорнсон бе се навел над чашите така, че широчкото му, червендалесто и луничаво лице не се виждаше.

— Аз, шефе, също разчитам само на мозъка си, та също си го пазя. Но с гениите е така, не са приспособени за тоя живот.

Дори не погледна за ефекта на шегата си! Сипа повечко водка в двете чаши, опровергавайки изявлението си, отвори шише газирана вода и пренесе всичко на масичката до прозореца. Димих вече бе придвижил количката си от другата й страна. Прищя му се да го провокира, заради шегата му:

— И ти ли вярваш на вестниците?

— На вестниците не вярвам, но ние си го знаем, нали? Ама чакай, нямам предвид само теб! И аз се смятам за гений! А един гений, който не знае, че е гений, не е никакъв гений. Това май съм го чел някъде. Да си кажем наздраве, а?

Хашлашкото му дърдорене като че ли прикриваше нещо и на Димих се искаше то да не е обикновеното смущение пред неговия авторитет. Той изви клещите на ръцете си около чашата и докато полагаше усилие да я обхване, прецени, че поведението му досега е било погрешно.

— Наздраве, Бор! Всъщност, въпреки това не е лошо да си Нилс Бор, па макар и само заради духовитостта му.

Повторната закачка, изглежда, все пак засегна младежа, защото той демонстративно отмести посоката на разговора:

— Къде е Рут? Отдавна не съм я виждал!

— Добре е. Ние ще се женим — поколеба се Димих дали да го покани за сватбата, но против волята си вече бе се напрегнал да улови реакцията му.

— Ама чак сега ли?

Не усети нещо повече от простодушната му изненада, че щяло да се извърши нещо, смятано от него за отдавна сторено.

— Вие май сте били близки по време на следването.

Момъкът звънко чукна чашата си в неговата:

— Както се пее в песента „ала ти ми я отне…“. Шегувам се. Бяхме само приятели. Ами… тогава… всички добри пожелания!

А Димих, гледайки как чашата на Бор се доближава към неговата, отново изненадващо за себе си произнесе нещо недопустимо:

— Бор, аз няма да живея дълго. Ако в отвъдния свят човек може да изпитва нещо, сигурно ще бъда спокоен да знам, че ти се грижиш за Рут, както тя, когато…

Червенината от скулите на Бьорнсон се отдръпна нанякъде, останаха да жълтеят по-ярко луничките по тях. Той бавно отлепи чашата от устните си, издума сърдито, загледан в полировката на масата:

— Шефе, не вярвам да си ме извикал за това!

— Не, разбира се! — Димих бе готов на всякакви унижения, за да изкупи тръснатата глупост. — Прощавай, и аз не знам защо го казах! Рут е достатъчно самостоятелна, ще бъде и достатъчно обезпечена, за да има нужда от нечии грижи. Пък и брат й…

— Нямам предвид само Рут — безжалостно го прекъсна Бор.

Димих се усети по-жалък откогато и да било. Възнамеряваше да спечели авторитетния в Института младеж за каузата си, а още от вратата го отблъсна. Измънка:

— Е, за другото… За другото ти знаеш. Ще ми е нужна твоята помощ.

— Не може да не си узнал моето мнение — надменно изрече Бьорнсон, сякаш единствено на света то бе меродавното.

— Именно — потърси някаква опора Даниел Димих. — Затова и не повярвах, че един толкова независим ум ще робува на най-евтиния студентски популизъм. Площадното левичарство, дето го проповядваш, може да бъде само неосъзнато защитно средство. Или подличко бягство от отговорността на учения. А на него ти не си способен.

— С прекалено силни думи ме замеряш, шефе! — ухили се момъкът и явно поласкаването бе му подействало повече, отколкото критиката.

Димих размърда предупредително безчувствения си задник в количката, за да покаже, че ще продължи, остави и чашата с водка на масичката.

— Бор, ако не си съгласен, че човекът отдавна не се развива физически, а само като колективно съзнание, в което водещата част сме ние, учените… Исках да кажа, ако не си съгласен, че това колективно съзнание е навлязло в дълбока еволюционна криза и човечеството ще загине, остане ли си още дълго в този вид… — В гърдите на Димих нещо шумно изхърка и той се усмихна със затрогваща обърканост, усетил, че хлътва в кризата на някакво безкрайно изречение. — Я да оставим тия хипотези! Но нямам ли право, кажи ми, нямам ли право да настоявам за продължение на своето лично съзнание, което още доста време би могло да бъде полезно на това твое човечество?

— Що да е мое — избоботи в сърдита самозащита младежът и тя върна червенината на скулите му. — Не е ли и твое?

Димих чак сега осъзна, че всъщност и двамата през цялото време са се дебнели един друг. Би го признал и за естествено, ако се отнасяше само до замисъла му, ако сегиз-тогиз не запулсирваше като гноясваща рана в него болката за Рут, мяркаща се пред очите му в тия силни, бялорозови скандинавски прегръдки.

— Ти го каза одеве, Бор! Никой не работи с мисъл за човечеството. Нито ти, нито аз! Макар в крайна сметка все на просташкия му търбух да служим! Колкото и да се утешаваме, че смисълът на живота бил нещо повече от самия живот…

Младият учен отклони враждебно опита му за сдобряване:

— Мразиш го това човечество, а, шефе? Как тогава да повярвам, че ми предлагаш изход от някаква си там еволюционна криза, дето си я съчиняваш за свое оправдание? Как да повярвам, че не е само озлобление и проста завист?

Мъжественото му и сякаш току-що наплискано със студена вода лице поомекна в разкаянието от произнесените с прекалена острота думи. Той се накани да добави още нещо, но Димих връцна количката в неовладян гняв, показвайки му, че приключва разговора:

— Дори да е завист на болния към здравия! Дори да е само така! Всичко в човешката история е започнало с подобни емоции. И всяко откритие от някакво страдание е направено! Съжалявам, Борис Бьорнсон, общият език между нас изглежда невъзможен.

Бор избухна заедно със ставането си:

— Няма и да го намерим, щом ми подхвърляш Рут за примамка!

— Ама така ли го разбра? — смаяно пошушна Димих.

— И разни глупости, дето нямат нищо общо с човешкия морал — настоя да довърши избухването си Бьорнсон. Щръкна победоносно над своя началник, видя олисялата му глава да се полюшва разкаяно и сигурно го съжали, защото отстъпи: — А как иначе да го разбирам?

Даниел Димих хлътна още повече в количката си.

— Прощавай! Веднъж вече ти се извиних…

Младият учен се отправи към вратата измърморвайки своята непреклонност:

— Няма за какво! Ти прощавай!

Димих го видя сега още по-едър и силен, с пружиниращата походка на спортист и доизхвърли подире му новия си изблик на гняв:

— Това за морала обаче го премисли! Моралът обслужва само тълпата. И никакво развитие нямаше да има, ако човечеството все на морала й робуваше!

— Ще го премисля — обеща, без да се обръща младият учен с такова презрение, сякаш завинаги тръшваше вратата между себе си и своя именит колега.

А външната врата на апартамента и действително затръшна, та Димих рефлективно дръпна глава като от плесница. Каза си с онова трагично чувство, което зейва внезапно в нас с чернотата на бездна, че младежът сигурно е поне петнайсет години по-млад от него. И само изследователският рефлекс се насили да го утешава, карайки го да разсъждава върху разговора им.

Вярно, неосъзнатата завист към здравия е допустима, но телесното здраве не винаги означава и плодоносно духовно здраве. Най-добрите му научни постижения дойдоха, когато бе вече в инвалидната количка. И гениалността може би наистина е своеобразна болест, която прави носителя й непригоден за нормалния човешки свят. Нали може да се разглежда и като трудно обясним порив към несъществуващо битие! В този смисъл той може би си е съчинил тази еволюционна криза, както го подигра Бьорнсон. Разбира се, че не са за вярване подобни полуокултни хипотези! Но пък не звучеше никак лошо като начин за самооправдание! И като мотивация за действие си я биваше! Какво тогава пречи подобни полумистични още за медицината болести да бъдат обявени за средство на еволюцията да разбужда назрялата потребност от прераждане на човека…

Наистина добре звучеше! Тогава ставаше и по-лесно да се твърди, че човекът ще стане несрещан в историята гений, щом мозъкът му бъде избавен от спъващия баласт на биологичното тяло, щом бъде отвързан от робските вериги на примитивните страсти!…

Страстта е нещо повече от битието, смисълът на живота е нещо повече от самия живот — май така гласяха думите на Ницше, но той очевидно не е имал предвид просташките крясъци — страсти на материалното за оцеляване. Той говори за онази единствена страст, която кара човешкото съзнание да търси смисъла на своя живот, колкото и неудобен за битието му да е този смисъл. Страстта към познанието — необяснима и нелепа за повечето хора, но не по-малко заробваща! Подчиниш ли й се всецяло, очаква те само пълният разрив с този свят, защото тялото е, което най-пряко и най-здраво те свързва с него. Готов ли си ти, Даниел Димих, за такъв разрив?

Той се вслуша в остатъците от своето тяло и се чу твърде разколебан в отговора си след поражението, нанесено му от младия учен. Извъртя рязко количката към масата, където с кристални отблясъци блещукаше недоизпитата водка, и видя обезсилена и другата мисъл за изход — самоубийството. В остатъците от тялото му като дръпната неумело струна трептеше най-примитивната от всички примитивни страсти — надеждата.

А на другия ден вече и водката отказваше да го спаси от отговора. Борис Бьорнсон бе отишъл от дома му направо при професор Аройо да заяви, че приема безрезервно идеята и предоставя всичките си способности, най-вече организаторските, за нейното осъществяване. Димих предпочете да си го обясни с младежкото бързомислие и с това, че той все пак е повярвал в революционното значение на експеримента, пък младите все за революции жадуват. Така по-леко отблъсна подозрението, че Бор е видял тук начин да го махне по-бързо от пътя си към Рут.

5.

Бракосъчетанието се извърши в дома му. За да се предпазят от канибалската лакомия за пикантерии на пресата, разпространиха поканите устно и в последния момент. В очите на нормалния гражданин беше си и трудно обяснимо здраво и право момиче, с научна титла в чантичката си да се омъжва за полутруп, па бил той и световно известен.

Съгласието й Даниел Димих откупи с обещанието да я дари веднага с дете, а тя го прегърна с рефлективния порив на давещ се, после бурно го зауверява, че никога не е преставала да го обича. Вероятно искаше да придаде повече спонтанност на съгласието си и остана доволна от своя успех, незнаейки, че той се размекна толкова в нейните прегръдки, защото се сбогуваше не само с нея. Вече потънал в подготовката за невероятното събитие, той бе осъзнал, че всъщност се разделя завинаги с целия свят и единствената му утеха може да бъде само плахата надежда, че един ден светът също така бурно ще му засвидетелства своята признателност. Докато Рут се примиряваше с тази уродлива в своя вид сватба, вярвайки, че мъжете имат нужда да се покажат поне пред хората по-храбри, когато смъртта изведнъж се е разбързала по петите им. Така и двамата криеха старателно един от друг действителните причини да бъдат развълнувани, мъчейки се да спазват ритуалната празничност.

Истински се радваха само малките близначки. След като бяха запитали баба си: „Бабо ма, нали децата се раждат, когато мъж и жена се оженят?“, и получиха утвърдителен отговор, още докато свещеникът говореше нещо неразбираемо над главите им, те зачакаха напрегнато появата на бебето. Докато техните по-големи братчета не им се присмяха и не ги изтръгнаха от вцепенението на очакването, за да полудуват из съседните стаи.

Присъстваха само най-близките роднини и сътрудници от Института. Бор не беше сред тях. За гостите официалното свързване на двамата представляваше тъжна сметка, та им беше трудно да налучкват естествено поведение. Димих завъртя веднага след церемонията новия си инвалиден стол с шемета на космонавтските центрофуги, за да привлече вниманието им, и се провикна през усиления до мегафонна гръмкост говорен репродуктор, защото собственото му гърло бе вече позагубило своя глас:

— Мили гости, бъдете весели, не е нужно да се преструвате! Това не е брак по сметка, никой няма сметка от него, а по истинска любов! Освен това любовта ни не е от вчера, така че няма нужда и да ни жалите. А защо чак сега се женим, то си е наша работа! Ваше задължение е да пиете и да се радвате. Ясно ли е?

Подканяше ги познатият им Даниел Димих, който въпреки страданието си умееше да превръща своите директорски нареждания или приятелски призиви в шеги, без с това да ги обезсилва. И всичко се струпа около новата инвалидна количка, която Институтът бе подарил на директора си за сватбата. Странната младоженска двойка бе изместена от центъра на всеобщото внимание. С пресилено гръмогласие Димих твърдеше, че се чувствал великолепно в нея, усърдно демонстрираше удивителната й повратливост, невероятните възможности.

Тя действително бе способна да извършва повечето допустими за един автомат маневри само с докосване на иконките върху дисплея с течни кристали с каква да е част от ръката, а някои важни команди приемаше направо от биотоковете, които, иначе твърде анемични, пошавваха с мозъчните желания в мускулите над лактите му. Вратите и уредите в жилището също бяха преустроени и подчинени на дистанционното управление, изведено в монитора й. А в него освен малкия работен компютър, освен говорния апарат, превръщащ в думи немощните звуци, приемани от „колието“, скрито в яката на ризата му, имаше и специално миниатюризиран видеокомплект, чрез който Димих можеше да разговаря с когото си поиска по цялото земно кълбо, да поиска справки от която и да е библиотека или информационна банка, да участва в работата на Института си, без да напуска своя дом.

Въпреки подложената възглавница Димих изглеждаше смален в по-обемистия заради множеството си функции инвалиден стол. Лицевите му мускули бяха вече доста обездвижени от болестта, та шегите му често прозвучаваха зловещо през невидимия говорен апарат. Двете чаши шампанско, които изпи, бяха намацали бузите му безразборно с червени петна, придавайки му страшновата гротескност. Усетил това, за да избави гостите си за известно време от себе си, той натовари и четирите близнаци на сестра си върху поръчаните странични седалки и лудо подкара из просторния апартамент. Децата, отърсили се от непривичната им роля на шаферчета, щастливо се разпищяха. А гостите лакомо се нахвърлиха върху пребогатата трапеза, която сигурно можеше да нахрани пет пъти повече хора, сякаш търсеха там спасението си. Фирмата за домашни тържества бе се постарала не само нея, а цялото жилище да направи примамливо и красиво. Множеството лампиони, гирлянди и цветя допълнително се силеха да излъчват веселие, но гостите се отпуснаха едва когато младоженците демонстративно се оттеглиха.

Почти в движение Димих хвърли племенниците си на килима така, че те се струпаха на безразборна купчинка. После приближи до групата, където стоеше Рут, и безцеремонно я блъсна с количката в подколенните стави, събори я върху освободената странична седалка. Надвика кипналата зад гърба му детска врява:

— Уважаеми гости! Според обичая сега младоженикът би трябвало да вземе на ръце булката и да я пренесе в спалнята. Поради някои познати ви обстоятелства обаче предвиждахме младоженката да пренесе на ръце младоженеца. Като ще е равенство, равенство да е, нали така! Но понеже ми подарихте такъв вълшебен стол, ще възложим ритуала на него.

След което отправи инвалидната количка с имитация на тържественост към широко разтворените врати на спалнята. От рамката й повторно се провикна:

— Разрешено е да се стреля само през прозорците. Ще се извършва брачното тайнство.

Едни се засмяха — никой не носеше нещо за стреляне, а въображението им бе закъсняло да си представи как би се извършило такова „тайнство“ между двамата. Другите, като не знаеха какво да правят, смутено изръкопляскаха. Дверите на спалнята безшумно се затвориха от невидимите ръце на дистанционното управление, но шумът в стаята вместо да отслабне, рязко се усили — болезнено доказателство, че тъкмо младоженците бяха пречили на гостите си да се почувстват като на истински сватба.

Може би затова Рут побърза да се изхлузи от страничната седалка. Стъпи на елегантно тесните си обувки, въздъхна треперливо, леко се олюля, оправи полите на скъпата и прескъпа булчинска рокля. След като и това свърши, не й оставаше друго, освен да срещне тъгата в неговите очи, да им се усмихне поуплашено.

— Много си хубава! — не по-малко изплашено пошушна не неговият глас от говорния апарат. Сигурно при една нормална сватба младоженецът щеше в този миг да се нахвърли в нетърпелива страст върху младоженката, да я целува, да я целува, докато я предразположи, после задъхано да разпердушини сватбеното й оперение, а тя да му помага с разтреперани пръсти. Вместо това говорният апарат повтори с повече виновност, отколкото възхита: — Наистина много си хубава!

— Само не добавяй пак, че ми трябвало друг мъж! — избухна тя внезапно и от очите й, празнично боядисани с разните козметики, рукнаха сълзи.

Цялата почти истинска сватба също бе плод на компромис. Или по-скоро — на неизричано между тях недоразумение. Той й предложи, смятайки, че като всяко момиче и тя има право на пищен сватбен ритуал, а Рут не посмя да откаже, боейки се да не засегне самочувствието му. Но през цялото време двамата бяха се насилвали да не издадат и един пред друг, не само пред гостите си, колко се срамуват.

Забравил отблъскващия вид на закривените си китки, Димих протегна към нея ръка и Рут, сякаш да скрие или оправдае сълзите си, бързо се наведе над него, целуна обезкървените му устни. Прошепна им:

— Обичам те! Винаги съм те обичала!

Сълзите й се изсипаха върху изопнатата студена кожа на скулите му и опариха опита му за шега, произнесена с крива усмивка:

— Нали са от щастие, нали? — Но тя изхлипа, задавена от плача си, над самите му устни и те добавиха бързо: — Бебето ще си го имаш. Говорих вече със специалисти.

В отговор на уверението му Рут високо и отчаяно зарида, та човек би помислил, че оплакваше участта на своето дете. Димих объркано изхриптя нещо, после дигиталният усилвател превърна разлигавената му молба в прекалено звънка заповед:

— Недей, че като ревна и аз, какво ще стане със сватбата!

Рут се изпъна, подсмръкна два-три пъти, измъкна от бухналите си ръкави дантелена кърпичка, попи с нея сълзите си, за да не изцапат обсипаната с перли сватбена рокля, върна кърпичката на мястото й. Погали силно оредялата на темето му вече побеляваща коса:

— Умори ли се, мили?

Той зарови нос в гънката между хълбока и още по-топлия й корем, издума неуловимо и за говорния апарат:

— Храбро, храбро момиче!

Рут естествено не чу и последвалото хлипащо признание за ужаса, че не може да й покаже колко я желае. И колко още по-непоносимо е, че тази карикатурна сватба, вместо само да възвести пред света тяхното съпружество, ознаменуваше и неговия таен край. Унесена в тъгата си, тя галеше вече несъзнателно ту редичките му коси, ту отвъдно студената буза, като от време на време тихичко подсмърчаше с онова примирение, което озвучава дългата, претръпнала болка…

Така щеше да подсмърча и седем месеца по-късно, когато той лежеше за поклонение в най-голямата аула на университетския град. Бе сякаш затиснат от камарата цветя, а тя се опитваше да не гледа към кукленската изкуственост на разкрасеното му от козметиците на погребалната агенция лице и си внушаваше, че не бива повече да страда, за да не повреди с нещо продължението на световноизвестния учен Даниел Димих, което вече се упражняваше да рита в корема й.

След многократно ровене в семенната му течност специалистите успяха да отделят способни за оплождане ин витро сперматозоиди на великия мъж, от когото май не бе останало много повече от неестествено голямата глава върху изсушеното му от болестта телце.

Траурните маршове изпълваха огромната, тържествено студена зала с изхабената от употреба тъга на своите мелодии и придаваха повече кухост на ритуала, отколкото да утешават или натъжават. Рут си мислеше за удвоените грижи, в които щеше да се хвърли скоро, и че тези грижи ще бъдат посветени на нещо силно желано, та би трябвало бързо и весело да запълнят празнината, оставена от Димих в нея и около нея. Подаваше ръката си, обезчувствена от стотиците съчувствия и все така се опитваше, вместо разкрасеното до неузнаваемост лице на съпруга си, да вижда едно засмяно и палаво бебе като племенничките на Дан. Успяваше сегиз-тогиз и да го зърне, да се убеди, че е хубаво и здраво, както бяха я уверявали лекарите след прегледите, та всъщност похлипваше от нетърпението си, че се налага да го чака още цели два месеца.

Бе забравила и да се притеснява, че не страда истински. Болестта изведнъж и пред очите й се разбърза, превръщайки тялото на Димих в мъртъв придатък на компютрите в количката. И все пак смъртта му я изненада, защото той до последния миг работеше твърде интензивно; на компютърния екран пред него винаги имаше някакви неразбираеми за нея чертежи и модели.

Върнала се веднъж от поредната разходка-пазаруване, тя завари домашната помощница просната от паниката в единия фотьойл в хола. Необикновеният инвалиден стол-количка се озъби насреща й с лъскавите си части огромен и празен.

Дошли ненадейно някакви хора, хлипаше домашната помощничка, сам ги извикал по видеото си, щото се почувствал зле, а те веднага го вдигнали. Не видяла линейката, дето го откарала, но всичките били с бели престилки и толкова бързали, и толкова били угрижени и залисани, че не отвърнали на питаниците й…

Рут се хвърли към видеофона да търси брат си. Намери го едва след като бе разпитала десетина негови подчинени, които нищо не знаеха за случилото се, след като звъня и в отделението за бърза помощ на университетския град, а оттам й отвърнаха, че едва ли великият Димих ще бъде докаран при тях, където пристигали само обикновените граждани.

Брат й знаеше и рязко възпря избухването й:

— Не е за гледане сега! Но бъди готова за най-лошото! Нали не си очаквала той да става по-добре? — Разкая се за своята грубост и непохватно я заутешава: — На мен също ми е мъчно, Рут, но изпитвам и известно облекчение. Заради теб. Ти си кадърен учен, чака те най-после истинската ти работа, чака те едно дете… Все хубави неща те чакат…

— Стига си дрънкал глупости — прекъсна го тя със семейния им израз. — Искам да го видя! Къде е?

— Не по-рано от утре следобед, казах ти. Поплачи си дотогава, да ти олекне!

Последните му думи доразкриха премълчаваното — Даниел Димих беше мъртъв.

Толкова бе свикнала да бъде едновременно болногледачка, домакиня, съпруга и научен секретар, всяка секунда от деня й да бъде препълнена с работа, че целият дом й се стори оглушително пуст и мъртъв. Инвалидната количка, от която непрекъснато бяха излитали команди и препоръки ту към нея, ту към Института, ту в различни посоки на света, сякаш бе погълнала сега целия дом със своята тържествуваща празнота.

Брат й се обади повторно колкото да й забрани — като нещо забравено — да се свързва с майката и сестрата на Даниел. Той щял да им съобщи. Не дойде обаче да запълни поне за малко тази кънтяща празнота около нея.

Отпратила прислужницата, защото внезапно изпита неприязън към чуждо присъствие, Рут не помнеше дали яде нещо, дали спа през тези дванадесет часа, или ги прекара с отпуснати в скута ръце тъкмо във вълшебната инвалидна количка, откарала двамата в печалната им сватба до неслужещото им вече по предназначението си брачно ложе. Само по някое време се вдигна, сякаш престанала да очаква завръщането на собственика на количката, намери в гардероба нов спален чаршаф и я покри с него. А това й заприлича на древен погребален ритуал, на изпразнен от съдържанието си символ, който не предизвикваше болка.

6.

Той се мяташе под порой от куршуми, обезумял и нарастващо обезумяващ в тъмнина, чиято тежест усещаше върху си. Несекващи картечни редове тропосваха мрака с оглушително тракане. Някои от тях като че ли се и виждаха от време на време — бледи пунктири от трасиращи куршуми. Но и тях не успяваше да избегне въпреки чувството си за постоянно и безпосочно бягство. Стоманените капки неумолимо го застигаха, забиваха се дълбоко в него, потъваха в бездънната глъбина, каквато представляваше. Някои избухваха с малки разкъсващи експлозии, други като че ли бяха напоени с разяждаща киселина и предизвикваха свределна болка. Сегиз-тогиз избухваха гранати или бомби, без краткотрайните им светкавици да осветят нещо. Само мракът наоколо ставаше двойно по-гъст от неспирния дъжд на осколочните парчета, сипещи се върху му заедно с куршумите.

Трябваше отдавна да е станал на решето, а продължаваше да вие от болки в някаква нощ, на някакво бойно поле, където от всички страни стреляше по него освирепял враг. Но той не помнеше да има враг и не изпитваше вина към никого. Просто непонятна трагическа грешка бе го хвърлила под смъртоносен ураган, който се забавляваше да не го убива.

Нямаше обаче бунт в него, нямаше и негодувание. Не долавяше друго, освен никнещо като трева между нощни камъни упование, че ужасът все някога ще свърши. Нали нищо на този свят не оставаше без край, а и смъртта не бе сред най-нежеланите понякога завършеци! Само нещичко да му подскажеше дотогава къде се намира и защо се е започнало! Но мракът беше и в него самия като черна дупка, поглъщаща всичко, освен болката. А безкрайните спазми, по-скоро влудяващи, отколкото убиващи, дето го разтърсваха, не му позволяваха да се усеща дори като плът с осезаеми размери в пространство с граници. Те сякаш бълбукаха и клокочеха в нещо безкрайно и аморфно, готвещо се да избухне.

Нима така се е усещала Вселената преди Големия взрив, когато е била точка без размери, но с невъобразима плътност, или е била презаредена с вещество „черна дупка“? Но какво ще да е предизвикало избухването й, след като не е имало нищо друго освен нея? Или са я обстрелвали частиците-куршуми на друга вселена, докато са я взривили, за да се роди това, за което Витгенщайн с остроумието на великата приблизителност е казал, че Вселената е всичко онова, за което става дума?

Ха! Нима все пак нещо в него бе си помислило в познатия му строй на мислене? Въпреки урагана и насред спазмите? Нима бе се оприличил — колкото и налудничаво да бе — на хипотетичната праточка, от която се е пръкнала Вселената? На една разкъсвана от нервни спазми Вселена? Следователно оставаше само да изчака взривяването си. И сред безброя на малките взривове на болката пулсиращо нарастваше желанието-любопитство да се взриви най-после, та да види така ли е страдала Вселената, преди да избухне, за да се роди за друг живот. Или това си е само поразмърдалото се и кой знае как под пороя на куршуми негово чувство за хумор?…

— Уредите полудяха — внезапно произнесе нечий и далечен, и близък в недоловимото пространство глас, пронизал с лъскавото спокойствие на меч ураганния хаос на взривовете и изстрелите. — Мисля, че му стига за днеска.

Друг глас, също така от незнайна посока, но отличително друг, въздъхна с питаща незаинтересованост:

— Какво ли му е сега?

Звукът се оказа последният куршум, потънал в сърцевината му, защото — да, сега го усещаше — той започна да се издува, да се разширява, да се отграничава в някакво по-голямо пространство. А нещото, което го издуваше, определено заприличваше на нарастващ гняв, сляпо търсещ в пространството извън него онзи глас, запитал така безчувствено какво ли му е. Сякаш ей така от празно любопитство, се питаше какво ли е било на Вселената, когато е наближило да се пръсне! Та нали питаше за жив човек и този човек, събрал всичката болка на Вселената, беше той! Да, той беше, макар и да не помнеше кой е. Важното е че вече можеше да каже: бил е човек и сега е човек! Човек като вселена! А някакъв глупак се питаше какво ли му е! Той не е ли човек, та се пита с такова безподобно овчедушие?

Не можеше ли поне да му го каже?

Гневът му се разпокъса, заразпада се на отделни топчета, всяко от които отлиташе нанякъде, в следващия миг изригваше в далечината и се превръщаше в дума.

— Говедо! Ела на мойто място и ще разбереш какво ми е!

Чу всяка дума-взрив поотделно, а в пространството около него не отекна нищо. Тишината сякаш погълна и смисъла на думите. Куршумите продължиха да го улучват, но вече напълно беззвучно, сякаш задавени от собствената си ярост. И в тази всепоглъщаща тишина след неопределимо време някой произнесе с предишното възмутително равнодушие:

— Май че каза нещо. Вижте записа! На говор прилича.

И пак тая непроницаемо черна тишина, и пак някакъв глас, вече набъбващ от напрежение, който потъваше в нея без никаква следа:

— Дан, включил съм говорния ти синтезатор. Ако ме чуваш, Дан, повтори, което каза!

Думата, звъннала в началото на поредицата от думи, приличаше на име. Той ли е Дан? Защо пък Дан? Навярно е съкращение от нещо. Дан! Звучи като експлозия… и се напъна да повтори онова, което нещо в него бе изрекло:

— Ела на моето място и ще разбереш какво ми е! Дан!

Добави го, за да го чуе, а то така закънтя изведнъж, както никоя бомбена експлозия не бе раздирала досега черната тишина. Всяка дума детонираше поотделно с непозната сила и в осезаемо външно пространство, откъдето и проникваше в него със звуковите си вълни. Заливаше онова безгранично на шир и в дълбочина нещо, което навярно беше той. Защото за пръв път, макар и смътно, усети, че лежи в някакво друго пространство.

Мракът внезапно и безразборно се нацепи от оглушителни гласове-експлозии:

— Проговори!

— Каза нещо!

— Урааа!

— Дан, братко!…

Бяха разнотембърни мъжки гласове с различни дължини на звуковите вълни, чиито стойности мигом се заизписваха на неочаквано изгрял екран на вътрешен монитор. Последният вик се разтвори там в истинско ветрило от различни звукови дължини. Треперливата им комбинация не съставяше ли вълните на плача или на смеха? Тия май се радваха, посрещайки някой си Дан, когото той не познаваше.

Прищя му се обаче да не е грешка, на него да се радват, макар още да нямаше представа за себе си, да не се възприемаше като конкретност. Какво означаваше „проговори“? Защо е мълчал? Въпросите възникнаха в него също неочаквано и неизвестно откъде.

Сега чуваше. Всевъзможни шумове навлизаха в него от всички посоки, както преди изстрелите. И бързаха да замрат върху този незнаен екран с умопомрачителното многообразие на цифровите стойности на различните си дължини. Нищо не узнаваше от тях обаче за себе си въпреки нарастващия някъде в него напън да извлече от тях какво да е узнаване. Докато онзи глас, който го нарече „братко“ и плачеше или се смееше, не сряза мрака със заповедна острота:

— Виждаш ли ни, Дан, кажи как ни виждаш! Кажи още нещо де!

— Не крещи така! Боли ме.

Тези думи обаче сякаш отново ги произнесе някой непознат, макар и застанал съвсем наблизо. Не можа да се огледа за него, да го запита какво ще рече „боли ме“.

— Не се опитвай! Обездвижен си! Дан, да можех да те разцелувам — захласна се от собствената си радост гласът и му се стори изведнъж познат, щом престана да обръща внимание на монитора, показващ играта на модулациите. — Седемдесет и осем часа, Дан! Толкова чакахме, докато произнесеш тия думи!

— Какво е траяло седемдесет и осем… — Въпросът му потъна в буреносно раздвижилия се около него мрак. Ураганен вятър и светкавици го завихриха и накъсаха на розовеещи се парцали мъгла, в която ту тук, ту там изплуваха странни предмети и същества с размити очертания. Насред тях или под тях се занадига нещо неопределимо по размери и вид. Подобно далечен гръб на недоизплувало от морски глъбини праисторическо чудовище.

— Какво става с мен?

Ето че се самоназова! Но такъв въпрос можеше да тръгне само от осъзнаването, че е бил нещо друго, а той още не знаеше какво е сега и какво е бил.

— Онова, за което настояваше.

Може би, ако почакаше, щеше сам да разбере, без да рискува да стане смешен. За какво ли е настоявал? Но гласът на непознатия, запитал вместо него, допълнително го объркваше и той отново като че ли се завъртя безпосочно от недоумението си заедно с хаотичните, по-плътни или по-разредени вихри. Неочаквано сред тях заизплуваха и се очертаваха силуетите на различни по големина и форма материални тела. Те се заподреждаха около него, заоцветяваха се, с което заемаха и някакви места в пространството — по-близки или по-далечни. И всичко пред очите му се насищаше с пъстрота, сякаш някой проявяваше огромна фотографска плака.

Пред очите му? Да, очите! Защо знаеше обаче като че ли всичко за това велико сетиво, с което живите същества опитваха пространството, разпознаваха вещи и тела на други живи същества, намираха им местата около себе си, а не усещаше присъствието му? Цветовете и формите навлизаха в него от всички посоки с парещи до сладостна болка излъчвания. Впиваха се в плътта му — Плът ли я нарече? Но къде се намираше тая дяволска плът? — проникваха по-дълбоко или по-плитко в нея тези странни излъчвания, вибрираха по-топло или по-студено в необозримата скала на температурите, на броя и на дължините на импулсите. И така запълваха със себе си пространството, че той нито виждаше себе си в него, нито откриваше някъде свободно място за онова, което бе нарекъл „плът“. И въпреки че бе се самоопределил с това сякаш изтървано „мен“, продължаваше да му липсва чувството за отграничено от другите предмети твърдо тяло. Него просто го нямаше или пък беше разтворен в самото пространство, затова не съществуваше за него нито отпред, нито отзад или встрани, а той самият, или самото пространство, ако е част от него, бе придобил изведнъж способността да гледа едновременно във всички посоки.

Но защо тогава възприемаше това като някакво чудо, извършило се извън него? Защо като че ли му беше само интересно, въпреки тревожната липса на собствена определеност? Та около него безшумно се завихряше необичайна, но видима буря от звуци, цветове, температури, от пороите на хиляди различни лъчеви импулси, чиито лъскави шпаги весело се кръстосваха в подобие на битка-игра. А странната игра на всичко това, самопроизволна и красива като непредвидимо подреждащите се пъстроцветни стъкълца в детските калейдоскопи, все пак го отделяше от себе си, превръщаше го в невидим страничен наблюдател. Който постепенно, но също така самопроизволно, ставаше способен да си задава и въпроси, да пита, без да знае кого пита. А дали всичките тия цветове, звуци и температури с техните дължини на лъченията и светулките на импулсите не бяха именно онези непонятни му куршуми и снаряди, и бомбени взривове, обстрелвали го допреди малко? Допреди малко? Та това вече е и определение за време! Да, те продължиха да нахлуват в него както преди, от всички посоки, но не предизвикваха вече паника, притъпиха дори сладостната тръпка на пробожданията си, превърнаха се във веселия гъдел на разбуденото любопитство.

Любопитство? Не е ли то най-великото свойство на висшия организъм? Тогава значи и той е висш организъм, щом го изпитва. Но какъв ще да е този висш организъм, способен да вижда по този начин света, а не виждащ и не усещащ себе си? На Земята няма такъв организъм…

На Земята? Назова мястото, сякаш го познаваше, а не знаеше къде е то. Какво е то, къде е — забълбука в него любопитството и заиздига своите въпроси като мехури, пробиващи повърхността на блато. И той се спотаи в очакване онова гигантско същество, което бе започнало да надига гръб от някаква глъбина, да изплува като огромен и всеобхватен отговор, да му каже къде се намира и какво представлява той.

7.

— Защо мълчиш? — цамбурнаха в блатото, над което се пукаха мехурите на неговото любопитство, предишните грубовати и бодливи с безпокойството си думи-изстрели или думи-камъни. Донесоха ги вълните на вече познатия му глас. — Как възприемаш нещата с електронните сетива?

— Отстояние метър и шейсет и четири, температура трийсет и седем и една десета от градуса по Целзий — отвърна непознатият край него с една отличаваща се от всички звуци из пространството мелодичност. — Силно сгъстяване на биотокове на мястото, откъдето иде гласът ти. Какво си ти?

Сгъстяването от биотокове избълва нов порой от звуци, слепващи се в думи:

— Не бързай! Имаш ли вече картина за това кой си, какво представляваш, какво си представлявал преди. Това е по-важно.

Опита да се взре в себе си, за да види нещо, но сред неспирното движение на хаоса долови единствено очакването да изплува най-сетне онова, което все не се допоказваше. Някъде от него или край него бликнаха думи, но не смогна да улови мястото, откъдето излязоха. Те питаха за някаква незнайна промяна:

— Бил ли съм нещо друго? Какво съм сега?

На екрана на невидимия монитор се появи ново сгъстяване на биотоковете, а заедно с него и отдалечеността му в цифри — три метра и двайсет и седем сантиметра. Откъде обаче, от него ли е тази отдалеченост? И защо реши, че е отдалеченост? Кое в него го реши?

Друга звукова вълна бликна от това сгъстяване и той като че ли я усети като успокояващо погалване:

— Нека и ние не бързаме, професоре! Трябва му време.

Не успя да запита какво е това, което му трябвало, защото първото сгъстяване на биотокове отново избълва порой от резки звуци:

— Дан, изключвам електронните ти сетива. Оставаш на нормално човешко зрение. Веднага кажи как ни възприемаш!

Любопитството в него очакваше да чуе онова, което наричаха превключване, а нищо не чу. Просто изведнъж и безшумно се самоотнесоха нанякъде всички вихри, заглъхна цялата тая буря от звуци, температури и вълнови лъчения и той разбра, че не е част от тях. А любопитството и очакването се намериха изведнъж другаде. Около тях се простираше огромна зала-лаборатория, залята от светлина, а сред тази светлина и сякаш смразени от нея лежеха безброй уреди и апарати. Петима бяха съществата в зелени престилки и плоски зелени шапки на главите, които той назова за себе си „хора“, а още не знаеше какво значи думата.

— Дан, казвай…

— Виктор Аройо…

— Позна ли ме? Браво!

— Кой си ти, Виктор Аройо, какво си?

— Нека оставим философските въпроси за после, а! Дан, още ли не се разбужда паметта ти?

— Дан? Какво е Дан? Даннн…

Гласът край него го запроизнася сякаш очакваше да види и съдържанието му сред мелодичния ударен звън. Вместо това лъскавостоманените, черни, сиви, бели или стъклено-прозрачни апарати, с които бе препълнена залата, се занадвикваха от всички посоки към него, съобщавайки му имената си. Да, тук всяко нещо си имаше име и хората знаят това име, знае го изведнъж и той, не като в света преди малко. Нима той е Дан и е част от хората?

Вслуша се в гласа, който запита вместо него, но не долови друго, освен пълно равнодушие към очаквания отговор. А очакването му си беше очакване — свито от болката на неразбирането.

— Кой съм аз, Виктор Аройо?

— Недей! — прониза залата възпиращата тревога, гръмнала зад една от зелените престилки, но онзи, който бе приел да го наричат Виктор Аройо, продължи внимателно да извърта някакъв уред с голям екран. Беше значително по-нисък от другите, а под зелената плоска капа лъщяха чифт остри очи над голяма черна брада. Гласът му все така заповядваше:

— Приготви се за удар върху паметта ти, Дан! Но без паника. Спокойно! Това, което ще видиш, беше ти.

Някъде из огромната зала екна глас, необаждал се досега:

— Рано е, професоре!

— Не е рано, Бор — остро го пресрещна гласът на Аройо някъде под високия таван на залата и на него му се прищя да види дължините им, но не видя нищо. Мониторът бе отнесен от вихрите. — Щом пита, значи изпитва потребността да знае. Съобщавай ми какво виждаш, Дан!

Опита се да види и онзи, когото Аройо назова „Бор“, защото това име също му говореше нещо, а не знаеше какво. Не успя. Очите му сега бяха сякаш приковани в една посока. В нея се полюшваха само три от лицата на мъжете, притиснати между високите зелени яки и ниско нахлупените зелени барети. Между тях се къдреше голямата черна брада на Аройо, а устните на другите двама му се струваха все повече познати. Познаваше ли ги наистина, или свикваше с тях? А те защо го гледаха така, като че ли се боеха от него? От какво се боеха?

Аройо отправи заповеднически любопитството му към големия екран на апарата, който бе обърнал към него. Значи той се намираше в тази посока — това все пак е нещо!

— Дан, съобщавай ни какво виждаш, какви спомени събужда в теб видяното, какви чувства и усещания!

— Не усещам този глас като свой, а тъкмо той ти отговаря, Виктор Аройо.

Поривът му да изговаря името идеше от настоятелната надежда самото то да му подскаже кой е този Виктор Аройо.

— Твой е този глас, Дан! Ти го синтезира в апарата и много се гордееше с него. Не помниш ли?

Отговорът му излетя със странна модулация от тъмното отверствие на устата, заобиколена като вход на пещера от гъсталака на мустаците и брадата. Очите на другите двама едновременно и сякаш еднакво заблестяха под зеления ръб на баретите. Какво беше това ново лъчение в тях? Може би станаха любопитни да чуят неговия отговор. Но така ли блести любопитството?

— Синтезирал съм го?… — повтори, за да чуе с друго ухо гласа, който бил синтезирал, и внезапно някъде в него се оформи бледа, но отчетлива представа за човек, работещ над уред за синтезиране на човешки гласове. — Аз съм го синтезирал, така ли? Звучи по-добре от твоя глас, Виктор Аройо. Той също ли е синтезиран?

Черната брада на Аройо се размаха наляво и надясно като от силен вятър, а гърлените звуци в нея се захласнаха и объркаха от бурния си напън:

— Дан, ако разпознаваш приятно или неприятно, ако… Това би било… би било…

Не дочака Виктор Аройо да намери определението, решил да го досмае, стараейки се да прозвучи още по-мелодично, но не чу гласът да се е повлиял от усилието му.

— Така е, Виктор Аройо. Гласът, с който ти говоря за себе си, е по-хубав от твоя и на Бор.

— Шефе, позна ли ме? — екна с младежка звънкост под високия таван гласът, чийто притежател не бе успял да види. Сега той прекрачи с дълги крачки в полезрението му, щръкна до Виктор Аройо и половин метър над него и тази част от лицето му, която се виждаше между шапката и яката, действително беше му позната. Само да знаеше откъде и с какво!

— А мен позна ли? — влезе още един в полезрението му, където бяха се скупчили вече четирима и сякаш избута грамадния Бор.

Ако им кажеше, че само твърде неопределено му се струват познати, сигурно щеше да ги обиди, затова отвърна с явно непроменлива любезна интонация на гласа:

— Виктор Аройо, щеше да ми показваш нещо на този екран — но не усети в себе си радост от това, че вече свободно и импулсивно назоваваше предметите с техните имена и дори се досещаше за какво служат.

Виктор Аройо навярно си въобразяваше, че му е добре познат, щом го назовава по име, и все така весело изпръхтя, за да прогони космите на брадата си от устните:

— Отлично, Дан! Гласът ти наистина е по-приятен от нашите, великолепно си го синтезирал. Внимавай сега в картинката, както се казва! Хубаво гледай!

Големият мониторен екран като че ли всмука цялата огромна зала в себе си. Нещо раздвижи белотата му, тя трепна веднъж-дваж заедно със стъклото, а после в него се открои по-пъстро и по-топло в излъчванията си пространство. В средата му застана дълъг, бъбрековидно извит плот на голямо писалище, отрупано с компютри, принтери, факсове. По дължината на стената зад него се извисяваха кокетни шкафове от непознато с глъбинен блясък дърво, а през стъклата им се виждаха книги и купища кутии с филми и компютърни дискети. А той внезапно и естествено знаеше какво съдържат тези книги и дискети. Тук и там, изправени в малки рамчици, по рафтовете гледаха сериозно или се хилеха някому познати хора, чиито имена и ролите им в живота си оставаха още неопределими. А той и като че ли не изпитваше любопитство към тях или пък камерата не му даде възможност да го изпита, защото окото й изведнъж престана да оглежда този работен кабинет и се отправи към някакви прозорци, където, да, инвалиден стол-количка беше това!

Нещо в него веднага назова странното съоръжение, побрало в себе си сгърченото подобие на човек с големи, щръкнали уши и оредяла коса на едрия и ръбест череп, хлътнал между полегати, осезаемо кокалести рамене. Те бяха се допълнително изкривили от кръстосаните върху скута ръце, чиито китки лежеха неестествено огънати навътре като маймунски лапи. Лицето на противното същество, изпълнило целия екран, се смееше насреща му с мокра усмивка. Мокри се мъчеха да се засмеят и обезцветените му очи зад смъкнатите на сплескания нос многодиоптрови очила.

— Махни го, Виктор Аройо!

Не се учуди, когато го изрече с увереността, че това е прожекция, подвластна на човешката ръка.

— Не ми каза какво виждаш. Позна ли се?

— Аз ли съм това? — запита той и вече знаеше отговора.

— По-скоро… беше!

— Значи сега съм нещо друго?

— Така е и трябва да знаеш какво.

Сякаш настояваше за нещо, Аройо още не изключваше екрана, остави го неподвижно фокусиран върху уродливото същество в инвалидната количка, сам като че ли му се любуваше, чакайки той да се самопознае докрай. Но зрението му, чието място все още не бе в състояние да локализира, се опита да избяга от гледката на екрана. Зарея се из просторната зала, замята се между предмети и хора, докато най-неочаквано пред него се изпъна една твърде странна машина. Приличаше едновременно на стоманено гладка торпила и на акула от онези, дето им викат акула-чук, защото главите им са силно разтеглени от двете страни на тяло без шия. По тази чудновата глава имаше множество датчици — за звуци, за образи, за миризми, за температура и ориентация, за всякакви лъчения. Бяха невидими, а той знаеше, че са там и знаеше точно кой за какво е.

Машината изведнъж се размърда, изправи се. От нея изскочиха коленчати крака на скакалец, пипала, представляващи всъщност многофункционални уреди и инструменти, които обаче умееха и с машинна сила да захващат дори най-дребните предмети. Те заизхвърчаха светкавично бързо от всички посоки на триметровото туловище, пак се прибираха. Машината се завъртя на единия си крак, после скочи нагоре, измъкна още крайници от себе си, скъсени като гъсеница, и запълзя по някаква отвесна стена подобно на огромен гущер…

Онзи, когото бяха назовавали „Дан“, я съзерцаваше с нарастващо чувство на радост и радостта му внезапно знаеше, че той е участвал в създаването на тази машина, за каквато дотогава човечеството само е мечтало, а сътрудниците на Института за далечните планети, дошли като комисия, за да я приемат, направо бяха си глътнали езиците, когато тя им демонстрираше възможностите си. Съградена от керамични, пластмасови и титанови сплави, тя можеше да работи безаварийно в обстановка, където човекът в никакво облекло не би могъл да пребивава, а изкуствените интелекти в нея умееха с нечовешка прозорливост да проникват в тайните на природата…

— Защо мълчиш?

Гласът на Виктор Аройо прогони със затаената си тревога машината от полезрението му и той разбра, че пред онова негово зрение, което навярно представляваха нещо като очи, нямаше друго, освен екранът с уродливото същество. Машината бе изплувала отнякъде другаде и другаде някъде отплува.

— Казах ти да ме махнеш от екрана, Виктор Аройо!

— А не искаш ли да видиш сега какво представляваш?

— Вече се видях.

Петте зелени престилки сякаш подскочиха от изненадата си:

— Как?… Въображението значи… Спомни си, така ли?… Подсъзнанието… Паметта…

— Стига сте ми крещели! Виктор Аройо, ти каза одеве, че седемдесет и осем часа не сте спали. Вървете да спите!

— Дан, ама ти…

— Оставете ме сам!

— Дан, повтарям. Обездвижен си и не се опитвай да предприемаш каквото и да е действие. Ако искаш, потренирай превключването от човешките сетива към сетивните датчици или се упражнявай в работата с компютрите, стига да си ги осъзнал вече. Но най-добре ще бъде да си починат мозъчните ти клетки, не им знаем сега възможностите. Човешки казано, опитай се да поспиш! Или искаш аз да те изключа изобщо?

— Виктор Аройо, помолих ви да ме оставите сам! — искаше да бъде по-груб, но вече и това знаеше — гласът му щеше да бъде във всички ситуации приятен, мек, доверително задушевен. Такъв беше го създал, решил, че точно такъв ще е нужен на този суперкиборг, за да щади самочувствието на хората, за които ще работи.

— Шефе, не знаеш как се радваме! — намърда се в полезрението му грамадният датчанин, чието име — Борис Бьорнсон — нещо произнесе в него.

— Бих ти пожелал лека да ти е нощта — измести го онзи от петимата, който продължаваше да му е само смътно познат, може би заради ниско нахлупената хирургическа капа на главата. — Но за теб няма да има вече разлика между деня и нощта…

Явно беше някой от програматорите и сигурно щеше да го познае, ако той не бе тръгнал към вратата, а Виктор Аройо се провикна насред думите му с пресилена патетика:

— А освен това няма да е лека. Здравей, безсмъртни вече зетко, и добре дошъл на Земята, божествени Голем!

Прищя му се да бъде гневен, но от него отново излезе един глас, който някому се обясняваше нежно в любов:

— Защо сте още тук? Благодарности ли чакате? Е, благодаря ви тогава!

Аройо обаче бе усетил гнева му, запристъпя гърбом към вратата.

— Рано е. За благодарностите е рано, за псувните — също. Хайде, опитай се да поспиш!

Четиримата доста комично се сбутаха един в друг, изведнъж нетърпеливи да напуснат огромната лаборатория. Сякаш бягаха от съществото, което бяха създали.

Петият се позадържа, свали неловко зелената си хирургическа капа. Беше главният неврохирург, който се усмихна все така извинително:

— Дан, нали знаеш, че за хирурзите е много важно пациентът да пръдне, след като е излязъл от наркозата. Но ти понеже… искам да кажа сега е много важно да сънуваш нещо. Можеш ли и да сънуваш…

— Всичко е наред — довърши думите му странната акула и й се искаше да прозвучи весело, но беше само мелодично добро, затова добави: — Бъди спокоен! Наистина май всичко е наред!

И потъна в собственото си любопитство дали ще е способен да сънува.

8.

С излизането на учените, които бяха осъществили неговото превъплъщение, сякаш изведнъж всичко се промени. Научил се необикновено бързо и незнайно как, той побърза да изключи човешките си сетива, да мине на сетивните датчици. Стана с някакво просто усилие на волята, изненадващо лесно. Биоелектрониците в групата бяха надминали себе си — сега и това си спомни: по неговите теоретични пресмятания, разбира се. Бяха създали възможността мозъкът да управлява не само множество компютърни дейности, но и двата вида „сетива“ — онези, които възприемаха действителността като човешки очи и уши, и датчиците, притежаващи всички способности на електронните микроскопи, на телескопите, на термометрите и радарите, на жироскопите и рентгеновите томографи, на спектроскопите, спидометрите, везните и на още цяла дузина лабораторни уреди. „Гледана“ сега през тях, залата бе се преобразила в съвсем друга част на Вселената. Представляваше парче от гигантска мрежа, гъсто изтъкана от безразборни лъчения и лъчеви потоци, от едва различима с отделните си електрони каша, пронизвана от порои корпускулярни частици, завихрени по-бързо или по-бавно в избрана по своя си неведома причина посока. Пространството внезапно бе заприличало на странна видимост, за която учените столетия наред само са се догаждали, без да съумеят да си го представят. В тая видимост непрекъснато чезнеха и се появяваха молекули и атоми, блъскаха се, слепваха се един за друг или отскачаха като пръски от нажежена печка. Ускореното брауново движение на частиците издаваше присъствието на прозорци, където температурата на въздуха бе по-висока. Докато край отрупаните със студени уреди стени хаосът от вълнови лъчения и частици изглеждаше по-ленив. Хората бяха привличали или направо всмуквали в себе си тези лъчения, а с излизането си бяха дозасилили хаоса на тяхната кълбеста безпосочност. Уредите обаче, еднакво студени, не им влияеха така, затова навярно сравнително скоро датчиците започнаха да различават контурите им сред плътния, неуморим и пъстър танц на хаоса. Огромното му тяло на акула-чук, в чиято сърцевина, заровени под тройна изолация, пулсираха двигателите на студения ядрен синтез, също губеше своите очертания в тази неочаквана вселена, а той вече знаеше: беше там, сред нея, и я възприемаше такава с новите си сетива. И всичко бе станало като в детските приказки по някакъв вълшебен начин.

Но това ли беше нелинейната динамика, с която бе се измъчвал на упражненията по математика? Сред нея ли щеше да пребивава отсега нататък?

Задавайки си такъв въпрос, онзи, когото сътрудниците му бяха нарекли „Дан“, едновременно с чудодейно бързото възвръщане на съзнанието се почувства безпомощен. Неподготвен се почувства като математик, неподготвен като физик и като малка частица се почувства, напънала се да прониква в непроницаемото. Изкуствените интелекти сигурно биха намалили донякъде неговата неподготвеност, сам бе участвал в конструирването им, но още не посмяваше да потърси помощта им. Боеше се цялата тая чудотворна лекота да не е илюзорна, а и губеше доверие във всичко, създадено от човека, пред лицето на смайващата картина на Вселената.

Винаги невидим за човешките сетива, човешкият мозък не бе се домогвал истински до такъв образ на природата. Въпреки математическите му догадки-конструкции за нея, нелинейната динамика в структурата на Вселената се оказа абсолютно чужда му. Тя плашеше човешкия мозък, свикнал от хилядолетия да налага навсякъде свой ред по своя си логика, изградена от потребностите му. И, примирен в уплахата си, мозъкът, наречен Дан, опита да си внуши, че това ще да са първите неуверени стъпки в глъбините на Вселената. Само така щеше да се научи да си прощава и страха, и грешките, да си повъзвърне и самочувствието. Та нали този именно мозък, мъчил се напразно да си състави по-точна картина за нелинейната динамика на явленията, все пак бе съумял да се потопи в нея, благодарение на изобретени пак от него изумителни сетивни анализатори!

Същината на Вселената ли наблюдаваше сега? Парадигмата на друга същностна организация ли съзерцаваше, в която цареше неведом за нормалния човешки мозък порядък?

Бог не си играел на зарове, казал бил някога Айнщайн. Но щеше ли да го изрече, ако бе имал възможността да види кабинета си, както го гледаше сега Даниел Димих? Защото целия този хаос май го управляваше Принципът на неопределеността, ако изобщо нещо е в състояние да го управлява. И единствено съмнението, налягало го от време на време — „Не е ли закодирано всичко онова, което човекът трябва да знае за света, в самия него?“ — само това съмнение е попречило на Айнщайн да изключи съвсем омразната му квантова механика от разсъжденията си за света. А без нея не е възможно дори само да си представи такъв образ, който, изглежда, наистина е закодиран в човешкия мозък! Щеше ли иначе той да си пожелае въпреки всичко сетива за него. Но такава ли е вътрешността на света наистина? Тогава няма защо да й се плаши! Все ще се научи да се оправя в нея, както човекът постепенно се е научавал да се оправя на своята планета. Защото, ако с повечко хладнокръвие се вгледаш в хаоса, ще забележиш, че той като че ли не се изплъзва съвсем от гравитационните сили и от познатите вече закони за формообразуването на материята. Колкото и безформено да изгледаше сега всичко около него! И по-удивителното бе всъщност не толкова хлътването му в абсолютно непривична Вселена, колкото това, че с такава устременост, като завръщане към нещо жадувано и родно, съществото, в каквото бе се превърнал, започна да мисли с привичната за нобелиста Даниел Димих интензивност!

Но само да мисли ли умееше мозъкът Даниел Димих? Не са ли останали в него и някакви чувства? Къде е вселената от усещания и страсти, на която този мозък досега е бил подвластен? Не бе ли способен и с новите сетива да надникне в нея?

Усещаше се гол и неподвижен сред неспиращ нито за секунда хаос от движещи се лъчения, сред невъобразимата „чорба“ от електрони, прострелвана от какви ли не частици, а не усещаше, както преди, техните пронизвания като болезнен обстрел. Бе ли приел хаосът своя необичаен гост? Защо тогава продължаваше да се усеща отделен, защо нещо в него продължаваше да се надява, че ще е само временно, само докато свикне с него? Ето, вече поне не му се плашеше! За разлика от другите човешки мозъци, които не са способни дори краткотрайни гости да бъдат на хаоса, а веднага обезумяваха и хукваха да бягат, той, Даниел Димих, вече умееше и да разсъждава за него. Вече помнеше, че още някога Пол Дирак бе говорил за Вселената като за плътна мрежа от електрони. Следователно онова в него, което още е човекът, продължаваше да стои като наблюдател встрани от всичко, наречено Вселена.

Да, все още се усещаше чужд на тази Вселена, но плуваше в нея като кълбо, кротнало се в удивителен басейн от топлинни и фотонни излъчвания, и от далечни звукови вълни, а всичко се движеше по незавършени параболи или летеше и се въртеше безпосочно в неопределими граници от инфра до ултра. Повечето лъчения и веселите порои корпускулярни частици сигурно идеха от околоземното пространство, чак откъм Слънцето нахлуваха през станалите невидими прозорци, защото всичко около него бе станало видимо, или идеха от още по-отдалеч! И той лежеше и се усещаше добре в този безграничен хаос, като ембрион в матката на Вселената.

Не се ли извършваше всъщност сега една революция, равна само на онази, осъществила се в мозъка на първия човек, когато, бидейки още някакво подобие на маймуна, той се е решил да слезе от дърветата, да тръгне изправен на двата си крака? С удар в челото трябва да е нахлула в мозъка му другата перспектива, различна от подредбата на света, гледана от височината на дърветата.

Тук обаче не се касаеше само за нова перспектива в разположението на материалните тела, тук самите материални тела изглеждаха съвсем различно. Той бе се хвърлил презглава (или може би трябваше да се каже: през мозък!) направо в неведомото и невидимото. И би трябвало да бъде горд, защото, откакто се помнеше, все бе участвал в неспирната игра на откривателство, с която бе се захванал мислещият човек. Слава богу, този грях — гордостта, осъждан като смъртен още от евангелистите, бе като че ли изгорял заедно с тялото му в крематориума! А всъщност нямаше и за какво толкова да се гордее, оставайки сега съвършено сам в тази игра. Сам срещу цялата Вселена! Човекът в него, откъснал се чрез прозренията си от по-раншните свои убежища — бог, вяра, приобщеност към човечеството и неговите митове, бе се самозапокитил в една безпределна самота. Щеше ли там, макар и още по-трагично, да усеща поне сегиз-тогиз своята принадлежност към този неразбираем свят?…

Но нима не го очакваше и по-добро време, изчистено от всевъзможните болежки, от надвесената сянка на вечно дебнещата смърт? Не го ли чакаше узнаването на неща, каквито хората никога не са знаели и не е възможно да узнаят по друг начин? Не се ли възправяше в края на пътя му величие, каквото досега човечеството също не познаваше?

Изкуственото тяло му обещаваше пълни с любопитни занимания години. Колкото и да го човъркаше някъде в гънките на мозъка спектицизмът на учения, че всичките тия непознати сигнали, които като че ли се блъскаха в него с настояването си да бъдат опознати, можеха да бъдат и само сигнали за сигнали на сигнали, чиито истински причинители пак щяха да си останат непостижими и за още по-съвършените уреди за изследване в бъдещето. Не, не биваше да се вслушва в подобни съмнения! Но… този ли хаос е имала предвид Библията?

Боже Господи, прищя му се да извика, макар никаква религия дотогава да не бе докосвала затъналия му в своя научен неопозитивизъм мозък. Боже Господи, нима си възнамерявал да създадеш тъкмо такова същество, което непрекъснато да си пъха гагата в твоята първосданност? Или, напук на Айнщайн, само си си играл на зарове?

Не го извика обаче, изведнъж осъзнал, че въпросите му биха прозвучали до смях пародирани от измислената любезност на синтезирания глас. И защото всъщност би трябвало да запита себе си сега, не Господа, какво същество представляваше, щом можеше да се бои да не стане смешно. Пред кого? Нали се бе самосъздал?

Старото определение на Фон Нойман за изкуствения интелект ставаше окончателно невалидно по простата причина, че той не е изкуствен интелект, макар да го обслужваха цели шест свръхминиатюризирани могъщи компютъра. Изкуственият интелект можеше да се гордее, че е постигнал такива висоти на съвършенство, но е срамно за човешкия супермозък да се фука, че е слязъл до равнището на изкуствените интелекти. Колкото и съвършени да са!…

Глупости! — самоукори се мозъкът Даниел Димих пред невъобразимата вселена, в която бе нахълтал. Неуместно е да те спират подобни въпроси, когато ти предстоят исторически задачи! А още по-глупаво е да жалиш за своето хилаво тяло, да го предпочиташ пред могъществото на тая изумителна акула-чук…

Казваше си го и в още много други неща се укоряваше, не долавяше обаче и най-лекия повей на развеселяване или разведряване на мислите в тоя електронен басейн. Възприемаше присъствието на комизма само като нарушение на някакъв логически ред, а мястото, където той задължително би трябвало да присъства, зейваше като бездънна празнота в тая вселена, където нямаше празнота. Това го обезпокои.

Смешното ли определяше човека, дявол да го вземе, то ли го отграничаваше от всички изкуствени интелекти и от всичко мъртво, та продължаваше да се пита какво представлява и кога е станал човек? Този безначален и безграничен хаос ли, в който всеки миг милиарди неща се слепваха и милиарди се разпадаха, сътворявайки от себе си нещо друго, този ли хаос го караше така глупашки да се пита и да се пита в най-неподходящия момент? Защото отговорът — Е, вярно, не пълният и не единственият! — си е детински прост. Библейското глинено същество, кръстено от християните Адам, се е превърнало в човек не когато за пръв път е познало добро и зло, а когато се е запитало кой е натворил всичко това около него и кой, в крайна сметка, го е създал толкова различен от всичко това! И веднага с детинско упорство е занастоявало за бърз отговор! Цялата своя история е превърнало в история на своите питания, въпреки смътните си догадки, че никога не ще узнае истинската причина за своята различност. Нали затова всички митове на народите, все едно в кой край на планетата са се пръкнали, от сътворението започват и от онова незнайно правреме, когато то се е извършило по някакъв си, най-често смешен за днешния мозък начин. Следователно човекът съвсем закономерно е извървял еволюцията си от приказките за сътворението с техния прелестен наивитет до самосътворяването в кентавъра машина-човек, който отново да възроди надеждата му за истинско навлизане в тайните на сътворението…

Кентавър?… Великият кентавър Хирон, учителят на Херкулес, напъвал се да отваря очите на силата, да я накара да погледне през очилата на мъдростта! Но Хирон си имаше име, а той нямаше право да се казва Даниел Димих, така бе го измислило човечеството. Дори съкратеното „Дан“ можеше да стане опасно! Трябваше му нещо не съвсем човешко, защото, строго погледнато и научно погледнато, той вече не беше цялостен човек. И никога повече нямаше да бъде! Пък какво е, щеше да го решава времето в своя безкраен хоровод, както до безкрай ще се самоопределя и самият човек. Нали самоопределението му зависи от срещата със себеподобен разум, а тя едва ли някога ще се състои. Така че наистина нямаше защо да се бърза и най-добре ще е да започне с нещо простичко! Например, с онова най-просто за живите същества явление — способността им да спят. Притежаваше ли тая способност лишеният от тяло мозък? Щеше ли да е в състояние да се изтръгва за почивка от неспирните бомбардировки на многобройните датчици-сетива?

Лека тръпка сякаш изпъна и заглади онова, което беше той и което всъщност представляваше само един мозък, поставен в тройно бронирана и херметизирана кутия. Сигурно това беше неусещаният иначе волеви акт на този мозък да изключи сетивата-датчици, чието местонахождение се намираше навсякъде из хаоса, и мигом да преобрази вселената-хаос в просторна човешка лаборатория, натъпкана със заканващи й се уреди. Тази „закана“ го потопи в познат уют и той можа да си каже със своя удивително любезен глас:

— Хайде сега, мозъче, понапъни се да изпърдиш някой сън! Нали така ти заръча хирургът?

Но пак не долови гъдела на смеха в себе си. Вместо него отново зина като паст на незнайно чудовище черната празнота и той се опита да я нахрани, като й подхвърли утехата, че ще има безкрайно много време за тревожните въпроси. Макар че, ако все пак си е останал повечко човек, това време никога нямаше да му е достатъчно.

9.

Не засече мига на заспиването, не престана и да съществува, както когато го оперираха, за да раздвижат гръбначия му стълб. Нещо в него си остана будно. Нещо в него не спеше, вероятно някакъв рефлекс за самосъхранение. Вероятно страхът за това скъпо и прескъпо тяло, което не биваше да остава и за частица от секундата обезоръжено пред неизвестността. Макар да си имаше и свои, още по-надеждни рефлекси за самозащита. Така навярно е спял праисторическият човек в джунглата, пълна с нощни хищници, така вероятно спи сега и новият заяк в гората. А иззад дърветата й наизлязоха някакви хора и той се зазяпа в тях. Те вършеха такива чудновати неща, че направо го опиха с нелогични, но не неприятни действия. Едно момиче цъфна отнякъде сред тях, сякаш бе поникнало от високата трева на поляната. Прозрачната рокличка, пронизана от полегатите лъчи на следобедното слънце, открояваше бедрата на момичето чак до белия триъгълник на слиповете. То улови омагьосания му поглед, помаха му в шеговита закана с пръст и хукна да бяга с явното желание да бъде настигнато. Той обаче не се видя да тича подире й. Шепата му бе легнала направо върху онзи сияещ от белота триъгълник, обрамчен от двете страни с нежни косъмчета, сякаш бе забила бяла пеперуда. Но когато чу смеха на компанията, когато кой знае защо всички избухнаха в подигравателен смях, той се оказа дете, застанало в края на детска площадка, загледано в играта на други деца. Слушаше буйните им викове и трепереше от мъка, че нито един от тези викове не го позоваваше да се включи в играта. Всичките тия негови съученици, подгонили топката в училищния двор, го мразеха. Беше… беше, както го наричаха презрително, вундеркинд. Смяташе по-бързо от джобните им електронни сметала, резултатите просто се изписваха за части от секундата на някакъв вътрешен негов си екран и той само го прочиташе. Всичките формули на физиката, химията, биологията мигом се запечатваха в мозъка му и той всеки миг бе готов да издекламира който и да е учебник, измъчил съучениците му през цялата година.

Как да не го мразят? И как да не страда мъничкото му сърце от копнежа да стане част от тяхното шумно стадо?

Сигурно затова изведнъж се превърна в строен и пъргав студент, когото не пренебрегваха в университетските отбори. Не го презираха, търсеха го със страхопочитание да им обяснява неща от учебните предмети, но видимото им уважение бе насочено повече към способностите му на баскетболист, отколкото към състудента, с лекота вземащ изпитите по три-четири предмети от различни факултета наведнъж. Този бездънен в жаждата си да поема знания мозък го отделяше от хората, принуждаваше го да хвърля голяма част от амбициите си да заприлича на нормалния здрав момък, когото студентките харесват заради фигурата и елегантната му небрежност. То, разбира се, си беше нормалната житейска простащина и Димих я съзнаваше като такава, но въпреки това желаеше тази обикновена простащина, с цялото си същество я жадуваше и, аха, да я постигне в най-примамливия й вариант, когато в тялото му нещо обезпокоително се запроменя. Най-неочаквано очите му заплакаха за очила. После се обади нещо в гръбначния стълб. Бе легнал върху Силви, да, така се казваше студентката, на която много се стараеше да покаже какъв силен мъж е…

И ето че сега го показваше на тая Силви с целия триумф на своето могъщество! Бе се самозабравил в своята развихрила се сила, но тъкмо да стигне до кресчендото на нейната изява, изведнъж го сряза в кръста непоносима болка и той падна задъхан край голото и разочаровано женско тяло. А когато виновно прогледна към него, видя, че там лежи облечена и завита с леко одеялце възрастна жена и тази жена е майка му. И тя не беше до него! Полулежеше във фотьойла до кревата, а в кревата е Дани, вундеркиндчето, мъничко и болничко, и страшно обича тази жена, дето спи във фотьойла, но не смее да й го каже да не я събуди. В усилието да не я повика цялото му тяло се затресе от предишната неистова болка, така че той сепнато се събуди. Ако можеше да се нарече събуждане внезапното изчезване на всичките видения, пръснати из паметта му като жестоко насечени чукани от ампутирани ръце и крака.

Събуди се в новата за него вселена, защото полусъзнателно, с това почти неусетно волево усилие, с което сутрин повдигаме клепачите, бе разперил всичките онези датчици, които му поднасяха с добра безразборност царящия във въздуха на лабораторията хаос. И този хаос само леко го учуди, като нещо с досада отложено за занимания, не като нещо непознато. Болката обаче не бе изчезнала заедно с човешкия свят. Тя трептеше, сляла се с всички звукови и сетивни лъчения из въздуха, беше ту хаотична като брауновото движение на частиците, завихрени по прозорците от изгряващото слънце, ту целенасочено се заостряше да прониже единия или другия негов крак, едната или другата ръка. От време на време се врязваше в стомаха или гърдите му, търсеше подобно на самонасочващ се снаряд да улучи сърцето, което се мяташе полудяло из гръдния кош в опита си да намери спасение…

Такава болка бе изпитвал май само когато му правиха онези експериментални операции на гръбначния стълб, а те с нищо не повлияваха на болестта му. И когато като отчаян вопъл в него се надигна викът „Господи!“, болките изведнъж изчезнаха, сякаш великодушният бог бе послушал безмълвния му зов. Но заедно с това той осъзна, без облекчение и без тревога, че нямаше къде и какво да го боли по простата причина, че вече не притежаваше тяло, което да е в състояние да изпраща към мозъка му импулсите на болката. Разбира се, тази чукоглава акула бе снабдена и с датчици, раздвижващи рефлексите й за самоопазване при опасности, но те се задействаха без да докосват човешкия мозък, без да предизвикват в него каквито и да било преживявания.

„Мозъка му“ — ли каза? Нима все пак представляваше нещо друго, нещо по-голямо, което притежаваше мозък? Нима не е той мозъкът, притежаващ всичко? Душата ли бе това, духът ли говореше за мозъка като за нещо извън себе си? Онова ли най-най-неопределимо нещо у човека, ако въобще го има, ако мозъкът не си го е досъчинил в извечния си стремеж да намери причината за своята различност? Но защо тоя проклет мозък разнасяше със себе си в своите складове всичките тия безразборно нахвърляни там парчета от спомени, лишени от своя някогашен смисъл, забравени лица или лица, които изобщо не помнеше да е срещал някога?

Да, когато обсъждаха вграждането на мозъка му в киборга, допуснаха, че ще пренесат там и всичко онова човешко, което той е натрупал през годините в себе си, но решиха, че то би било полезно в живота на машина-човек като коректив на неговите действия. Но че ще се превърне и в източник на страдание, не бяха помислили. Нима щеше да си остане до своя неведом, но положително далечен край същество, непрекъснато страдащо по своята загубена човечност?

Изходът навярно бе в забравата, че е бил човек. Да се слее цялата машинария, подчинена на мозъка му, да се превърне в онова, с което бе увлякъл и другите от екипа: в уред за познание, какъвто никой човек не е сънувал в бляновете си за всемогъществото. Също така би престанал може би да усеща каквото и да било просташки човешко в себе си!

Ключалката на секретната лаборатория боязливо изчегърта, сякаш се готвеше да пропусне крадец. Нормалното човешко ухо едва ли би я чуло, а Димих вече знаеше и кой ще влезе. Бе уловил неговите излъчвания през вратата и го изпревари със сладникаво мелодичния глас, с какъвто радиото сутрин събуждаше децата:

— Здравей, Вик! Наспа ли се?

Виктор Аройо сепнато се изпъна на прага, а изненадата му не беше никак радостна. Излъчванията му бяха лениви и като че ли оваляни в тинеста тъга. Рече без усмивка:

— Би трябвало аз да те запитам. — Той енергично разтри с длани бузите си, при което разроши буйната си черна брада, придавайки й пародийно разбойнически вид, и добави по-бодро: — Ти май си вече съвсем… искам да кажа…

— Не се мъчи да търсиш думите, мозъкът ти още спи!

Бе превключил своите сетива-датчици.

Препарираният в своята ласкава благозвучност глас обаче не бе в състояние да моделира приятелската шега и тя прозвуча като учтива заповед.

Аройо привлече стол към голямата лабораторна маса и уморено се отпусна в него.

— Е, добре, разправяй! Как изкара нощта?

— Боли! Ужасно боли!

Ученият рипна панически от стола.

— Че какво ще боли? Как така?

— Цялото тяло! Всичко, дето е отрязано от мозъка, Вик. Дори и това, дето беше безчувствено преди, и то боли!

— Искаш да кажеш… Фантомни болки, така ли? — уталожи се паниката в думите на Аройо.

— Ъхъ. — Не особено благозвучното потвърждение излезе от него също като гальовно мъркане и това го вбеси. — Кой, по дяволите, измисли този идиотски глас?

Шуреят му се засмя с нескрито злорадство, защото и това, което явно бе предназначено да бъде ругатня, заприлича на любовно обяснение.

— Ти си го измисли, Дан! Твърдеше, че гласът не бивало да плаши хората, да ги отблъсква от теб. Нищо, ще свикнеш!

— Смей се, смей се! На чужд мозък и сто киборга са малко.

Аройо избухна вече в радостен смях:

— Хей, ама ти си си същият! И по-рано обичаше да си измисляш поговорки, само дето гласът… — Дребничкият разбойник отново се превърна в угрижен учен. — Но тия фантомни болки ме безпокоят. Отгде се взеха пък те? Нали центърът на болката реагира само на сигнали, а такива няма? Как точно ги усещаш?

— Сигурно са утаени в паметта. Да, да, дори не се сетихме за тях, докато те си лежат като утайки в паметта. Отрежат ти крака, а ти го усещаш в пространството, където е бил преди, присъствието му усещаш и те боли, боли…

— Дълго ли? Постоянно ли?

— Не, слава богу! Изглежда в минутите на почивка или при събуждането. Впрочем, почивката ми е твърде кратка. По-бързо се възстановявам, отколкото предполагахме. Хранителните разтвори…

— Безпокоят ме тия фантомни болки — повтори замислено Аройо, доразрошвайки брадата си. — Сигурно ще ти пречат.

— Стига с тях, де! Възможен ли е човекът без нещо да му пречи — пак не успя Димих да вложи в любезния си глас желаното сопване. — Но обезпокоително е, че сънувам. Дори сексуални сънища!

— Хирурзите ще бъдат доволни.

— Майната им на хирурзите! Аз трябва да престана да бъда човек.

Аройо можеше само да се досеща, че в думите му имаше гняв и рече виновно, разпервайки ръце:

— Не знам, Дан… Ще трябва сам да се справяш. Не знаем как да ти помогнем. Може би като те поизучим…

— Не ми викай „Дан“! Не човешко име ми измислете! Брейн, например.

— Брейн? — повтори Аройо думата, сякаш опитваше вкуса й. Устните му, заровени в брадата, измляскаха.

— Защо не? Изкуствените интелекти също наричаме мозъци. По-малко подозрително ще е.

Аройо тъжно се усмихна над английската дума за мозък и сякаш повторно се прощаваше със своя зет и бивш началник:

— Е, добре, Брейн! Искаш ли да ти прожектирам нещо, което ще те накара да не съжаляваш, че си престанал да бъдеш човек?

Той измъкна от най-близкото чекмедже на лабораторния шкаф видеокасетата и я пъхна в рекордера. Лабораторията мигом се изпълни с познатия от погребенията траурен марш, озвучаващ познатата му огромна актова зала на централния университет в прославения университетски град. В средата й на висок постамент се издигаше в лек наклон отрупан с цвета, подпрян от множество венци, луксозен ковчег. Сред цветята стърчеше жълтеникав, порцеланово лъскав нос. Камерата продължи да панорамира и екранът се надвеси над мъртвия, показа цялото кукленски вдървено лице на покойника.

— Това съм аз? Нали, Вик? — обади се с едно сякаш току-що влюбено възклицание новопокръстеният мозък.

Аройо не отвърна. Бе се смръщил към екрана на монитора, навярно едва сега осъзнал истинските измерения на грандиозното мошеничество, в което участваше. Разрошената му брада също изглеждаше уплашена.

Лицето никак не приличаше на предишния урод от инвалидния стол. Козметиците от погребалното бюро бяха се попрестарали да го направят хубаво, почти усмихнато. Сякаш се надсмиваше снизходително над целия цирк, обявен за траурен ритуал, където първите учени и политици на страната се редяха на опашка пред майка му, сестра му и Рут. Да, Рут беше, позна я въпреки забуленото с черния воал лице. Сигурно бе го покрила, за да не видят, че изпраща съпруга си с облекчение. А и защо не, сега би трябвало да пее и да подскача, защото и онова същество в корема й сигурно вече се е разскачало…

— Спри го, Вик — с блага любезност помоли Брейн. — Не ми е приятно да го гледам. Впрочем, всичките тия ритуали затова и служат де, да измамят живите, та по-леко да понесат смъртта. Вярвам, веднага са кремирали тия мои жалки останки, за да няма доказателства.

— Бъди спокоен, Дан! Прощавай… Брейн! Съобщението ще направим чак след като сме извършили всички изследвания. Няма да е скоро. И няма да е без твоето съгласие. А дотогава всички ще си траем от страх пред правосъдието. Най-много ме радва, че паметта ти се е съхранила. Нали вече всичко помниш?

— За беда — всичко! А би било хубаво да го забравя.

Думите весело изчуруликаха, вместо да прозвучат гротескно. И нямаха нищо общо с драматизма на обзелото го раздвоение дали наистина би било по-добре да изключи целия си предишен живот.

Ключалката на вратата тихичко прищрака.

— Идва Бор — съобщи Димих и сякаш се радваше, че при него ще влезе още един човек.

Виктор Аройо сепнато се обърна към вратата, където още никой не бе влязъл. После все така стреснато изгледа акулоподобното туловище.

— Брейн, знаеш кой иде, така ли?

— Помня излъчванията му, а те минават и през вратата. Не се плаши! Оказа се, че сетивата-датчици не се изключват напълно, някои от тях действат заедно с човешкия тип сетива.

Аройо пресилено се засмя:

— Бор, здрасти! Наспа ли се? Идвай, че аз трябва да вървя на проклетото заседание, дето ще ме коронясват за директор на Института.

— Кукуряк съм — отвърна гръмогласно младежът. — А ти, шефе, как си? Чух да се оплакваш от нещо, но нали това искахме! Защо да се плашим?

Таванът на залата като че ли се сниши от високия датчанин, който се спря до шкафа при стената и заизважда от чантата си шарен термос и пакети със закуска.

— Шефът сега съм аз, запомни го, Бор, и да не съм те чул повече да бъркаш! — опита се Аройо да имитира заповедта на някакъв абстрактен фелдфебел. — Той е Брейн!

Младият учен изригна весело край шкафа:

— Брейн ли? Че то не звучи лошо! Брейн! И така, Брейн…

— И така, Брейн — продължи вместо него Виктор Аройо. — Оставям те в лапите на тоя момък. Решихме той да провежда с теб първите упражнения. Препоръчвам ти да изпълняваш нарежданията му. Вече не си никакъв началник и даже никакъв човек не си вече, а една машина, която е длъжна да бъде послушна, ако иска да стане и полезна. Не знам дали ще свърша до обед, но по възможност не се карайте, защото с тоя твой глас ще излезе много смешно, Брейн!

10.

Докато Борис Бьорнсон навличаше зелената лабораторна манта, Аройо предпазливо изнесе брадата си навън, поповдигайки се на пръсти, навярно да изглежда по-висок или от страх и респект. Не забрави обаче да заключи подире си. Не само тази лаборатория бе засекретена, Брейн вярваше, че сътрудниците му не са забравили да засекретят по същия начин цялото крило на Института. Пред вътрешния му взор обаче още се точеше траурната процесия. Някъде в края на редицата й зърна и датчанина, на когото всъщност дължеше специална признателност, защото той извърши с младежки ентусиазъм цялата организаторска работа по тайното прехвърляне на неговия мозък в преустроения втори прототипен модел на суперкиборга.

— Не искам да те дразня, шефе…

— Брейн! — поправи го онова нещо, което искаше да не бъде повече човек, а с болка осъзнаваше, че не бе се отървал от най-примитивните човешки страсти.

— Прощавай! Брейн! Исках да кажа, жалко е, че вече няма да можеш да изпиеш заедно с мен едно хубаво кафе.

Кафето трябва да бе наистина от най-добрите сортове, защото докато Бьорнсон си наливаше в чашката на термоса, ароматът му взривообразно изпълни лабораторията. Брейн би трябвало да бъде доволен — изкуственият му нос, по-мощен в улавянето и разпознаването на миризми дори от носа на обучените кучета, действаше безукорно. Вместо това се насили да бъде строг и пак не успя:

— С това ли ще започнем упражненията? И докога ще ме държите неподвижен?

— Извинявай за кафето! Рекох да видя ще ти липсват ли малките човешки радости.

— И големите няма да ми липсват. Може само да ми се завижда. Щом пожелая, потопявам се в съвършено друга вселена, стократно по-богата и разнообразна, а най-вече по-истинска от просташкия модел, който човешкият род си е измислил, за да изпитва тялото му измамни удобства и удоволствия.

— Има, значи, с какво да се утешаваш — измърмори младият учен и премести опразнения от Аройо стол по-близо до шкафа, където димеше чашата с кафето край първия от разтворените пакети със сандвичи. Седна, изпъна дългите си нозе, кръстоса ги и едва тогава продължи, осъзнал, че думите му бяха издали неговото неверие. — Ако е така, Брейн, наистина ти завиждам. Но може да ти се завижда, дори да не е така. За сетивата, за количеството нова информация, каквато никой човек никога не е получавал направо в мозъка си. За освободеността от веригите на просташката плът…

Последното не биваше да казва или поне не в този момент. Заковал го някъде по дъгата на фасетното си зрение, Брейн си отбеляза с горчивина, че тая едра и силна мъжка плът сигурно му дрънчи с приятни вериги. Както бе дрънчала на него самия, когато в живота му влезе Рут, за да разгори там почти неугасима любовна радост. Тя обаче за доста дълго време отклоняваше мозъка му от онова, което философи са обявили за най-висше човешко предназначение. Наистина ли то бе най-висшето? И щеше ли да го потвърди новото му битие, след като за човешкото непрекъснато ще му напомнят проклетите сънища, предизвикващи после фантомни болки?

— …може пък това да е наистина началото на онова прераждане, дето ме убеждаваше в него. Не знам, Брейн, караш ме да вярвам в някаква предопределеност, а тя ми е чужда… Макар живото същество, все едно растение или човек, да съществува до някое време, когато видът му забележимо почва да презрява в еволюцията си. И като че ли трябва просто да загине или да премине на някакъв друг етап, в друг вид, но пък чак такава мутация… Да си призная, затова все пак кандисах на този щур експеримент…

Брейн използва объркаността му и паузата, в която Бор търсеше ново начало на думите си, за да вметне с напразен опит да бъде заядлив.

— А казваше: откъде ще вземем мозък, който да оправдае стойността на присаждането. Впрочем, намерихте ли кой да плати работата?

Датчанинът отпи глътка кафе, отхапа от сандвича си, издъвка:

— Половината даде Институтът за далечните планети. Надяват се накрая да им те предоставим. Другата половина даде на доверие постоянният ни спонсор. — Той преглътна залъка си. — Вярно е, отказах ти в началото. По убеждения съм против елитарността. Но можех ли да не участвам в едно занимание с онова най-неназовимо нещо в човека, дето му викаме ту разум, ту съзнание или душа. Само в мозъка ли е то, какво би правило без тялото? Питал съм се, ше…, тю, ще го тръсна някъде, дето най не трябва! Исках да кажа, питал съм се, Брейн, щом сперматозоидът оплоди яйцеклетката и тя почне да расте, да расте в топлата и уютна влажна утроба, туй неназовимо нещо с нея ли се ражда? Знам, от социална гледна точка звучи наивно. Нали законът прие, че ембрионът още не е човекът, но го направи от чист прагматизъм, за да можем да вземаме за присаждане гени от човешка биоплазма… А въпросът си остава, Брейн. Още там ли в ембриона се развива, или се появява у детето, чак когато то бива изхвърлено от майчината утроба в съвършено новата за него реалност? Където влагата е заменена със значително по-хладен въздух, тъмнината със светлина, пъпната връв — със сетивата като съвършено различни пъпни вървища, които постепенно го свързват с планетните условия. Тази ли нова утроба ражда разума? Гея ли го ражда? Защото той очевидно се развива заедно с растежа на новопоявилото се тяло. Но заедно с него ли умира, щом се създава отделно, или Гея го прехвърля в друго някакво състояние?

— Бор, тая заран си склонен да философстваш. Изглежда все пак не си си доспал. Дано кафето ти помогне.

Младият учен разбра подигравката въпреки милата благозвучност на синтезирания глас. Позасмя се сконфузено:

— Така или иначе, не може да не признаеш, че човечеството прави чрез теб опит да задържи за по-дълго онова, дето го наричаме разум и дух, да му създаде стократно по-богата и силна връзка с Вселената чрез могъщите сетива-датчици, чрез сонорите, радарите и така нататък. Имаш ли вече някакви наблюдения?

Заедно с въпросите си датчанинът престана изведнъж да дъвче и се втренчи в очакване към неподвижното акулоподобно тяло, проснато на лабораторната маса. Не получи обаче отговор и като захвърли сандвича си на шкафа, решително се изправи:

— Прощавай, Брейн! Имам чувството, че ти дължа не само обяснение за моето поведение. Прощавай! Може човечеството да е поизбързало с този свой опит, но то по природа си е нетърпеливо. И ако действително съществува някакво прераждане на духа, кой знае в какво щеше да се преродиш! А ето сега аз… — Той извади от джоба си мъничък инструмент, приличен на секретен ключ, и пристъпи към лабораторната маса. — Сега ще те освободя и духът ти ще се озове в най-могъщото и най-сръчно тяло, съществуващо на тази планета.

Той пъхна с показно тържествен жест ключа някъде извън зрителното поле на Брейн, превъртя го все с тая комична парадност, очевидно целяща да омаловажи иначе безспорния исторически миг… Не, може би само си го въобрази, но Брейн почувства как по цялото му тяло рукнаха буйни потоци кръв. Всъщност за пръв път почувства и тялото си. Тази кръв съживи всяка клетка… Глупости, всеки застинал в своята неподвижност възел на вълшебната машина, в която се намираше, съживи. И дори цялото това вътрешно движение да бе самоизмама на въображението му, то го изпълни с неизпитвано досега чувство за неограничена сила, превъзходство над всичко наоколо.

След ритуалния жест Борис Бьорнсон, сякаш осъзнал някаква пакост, побегна от лабораторната маса, спря се чак на отвъдния край на лабораторията. Залисаният в новото си самочувствие Брейн не видя дали той измъкна вълшебното ключе от него, или го остави там.

— Как се чувстваш сега, Брейн? — запита го позасраменият от бягството си Бьорнсон и с крадливи крачки потърси спасение при шарения термос.

— Великолепно! Сега вече действително съм в тази нечувана утроба, за която ми философстваше одеве.

— Тогава да започнем с упражненията по програмата, а? Не слизай от масата, да не направим някоя беля! Аз ще си допия кафето, а ти се опитай волево да подмениш кръвта си. Ако не помниш как, изкуствените интелекти ще ти кажат, но трябва да го отработиш до пълен автоматизъм…

Датчанинът се върна на стола си заедно с пластмасовата чаша в ръка и с изкуствено нехайство я поднесе към устните си. Очите му останаха заковани в малкия монитор на контролния изпитателен стенд.

Да, разбира се! Онова, дето го усети като рукване на кръв, бе съвсем друго. Бяха задвижващите токове-импулси, тръгнали от ядрените батерии. Иначе самият той, мозъкът, си плуваше постоянно в течност, подобна на кръв. От нея се хранеше, благодарение на нея съществуваше изобщо. Тя се намираше в два големи резервоара в коремната област на киборга, там в непрекъснат електролизен цикъл се обогатяваше с нужните хранителни вещества, а кислородът за нея се раждаше в добре изолирани катодно-анодни кутии. Този мозък, макар да се намираше в тяло, предназначено за работа в лишени от въздух, не планетарни условия, си оставаше навеки свързан с родилата го утроба на Гея.

За частици от секундата Брейн се стъписа пред обслужващите го шест изкуствени интелекта. Помнеше само, че бяха разделили функциите между двете полукълба с оглед на специфичните им нужди, но към кой от компютрите трябваше да се обърне… Не успя да си спомни. Едно усилващо се напрежение го заизпъва, както когато някога в главата му нахлуваше кръв от рязко повишилото се кръвно налягане. Да, новата „кръв“ осезателно вече изтласкваше старата обратно в другия резервоар, още преди да разбере кой компютър бе го направил. А той някак изведнъж и без усилие се видя да взема допълнителни външни резервоари, защото потегли на дълъг път из космоса, изведнъж знаеше и как да ги включи към тялото си. Така е! Ако мозъчните му клетки не се изхабяха скоро… Не би трябвало, нали нямаше да обслужват и някакво болнаво тяло… Никой смъртен обаче не знаеше все пак колко дълго ще живеят мозъчните му клетки!… Да, можеше и цял век да изкара далеч от Земята в самотния си и неумъртвим гроб на тялото-киборг… Щрак!

Изщрака ли нещо в него, което чу само той, или бе тръпка някаква.

— Отлично — кимна Бор към монитора на стенда. — Трябва обаче да го правиш всеки ден тая седмица. Така да го автоматизираш, че да го правиш и в условия, когато компютърът откаже и ще си принуден да минеш на собствено управление.

Прищя му се да вметне: „Миличък, та аз не усетих нищо, стана просто от само себе си.“ Не го каза, за да не издаде объркването си. Нали така бе и конструиран — единият от компютрите да приема волевото усилие и да включва подмяната на кръвта извън определените интервали. Имаше ли значение, че още не знаеше кой?

— Готов съм! — насили се Брейн към бодрост, макар да не усещаше промени в себе си. Източената кръв още не бе изхабена. — Давай следващото упражнение!

— Нека проверим ръчния ехограф! — предложи със спотаена плахост Борис Бьорнсон, нарушавайки реда в предварително изготвената програма за упражненията.

Сякаш очаквал тъкмо това нарушение на програмата, Брей се върна със светкавична лекота от масата, а нещо като крака се изстреляха от долната част на тялото му и поеха триметровата изправеност на киборга. Подобие на тънък и жилав накрайник със странно приспособление на върха изхвръкна като камшиче от една отворила се някъде на гърдите му клапа. Удължи се, сякаш беше гумен, а някой невидимо го разтягаше и единият от „пръстите“ му улови зелената манта на Бор. Прибледнял, той храбро се стараеше да не помръдне. Приспособлението се зарови под мантата, напъха се в ризата, зашари по гърдите и корема му.

— Момче — бликна пак невидимо откъде мистично любезният глас на синтезатора. — Имаш две камъчета в жлъчката. Друго всичко е наред, но камъчетата трябва да махнеш, докато не са станали повече.

Цялата кожа на Бьорнсон вече неудържимо трепереше.

— Видя ли ги?

— И страха ти видях.

— Страх ли? Че защо страх? Как така страх?

— А сега улових и лъжата ти, Бор! Разбра се, че те е страх от мен. Няма нищо срамно в това. На твое място аз също бих се боял от такова непроучено чудовище. Но да си дойдем на думата. Ехографът работи отлично, рентгенът — също. Измервах и температурата на всеки твой орган до стотни от градуса.

— Добре — промълви все още зачервеният от срам Борис Бьорнсон. — После ще си поговорим и за страха. Сега би ли се опитал да откачиш от себе си тези уреди и да ги подмениш и поправиш. Помниш ли къде са резервните части?

Изпитвайки злорадото усещане, че се къпе в страховите излъчвания на младия датчанин, Брейн откри нещо, което го смути. Ако беше машина, щеше моментално да пристъпи към задълженията си, но проклетият човешки мозък си позволяваше едновременно стотици други мисли и усещания. Разрешаваше си дори да преценява дали да извърши нещо или не и съвсем определено удължаваше едно усещане за сметка на друго, наслаждаваше се на своеобразен порив на сладостен мързел, бликнал из глъбините на сивобялата кашеста материя.

— Хайде, Брейн — боязливо го подкани младият учен. — После ще те помоля да подмениш и записните касети…

Брейн не помръдна. Странното тяло, в което се намираше, стърчеше като гладък, меко кафяв монумент с разширен чукообразен капител на върха. Бе леко наклонен, сякаш се готвеше да падне, а Бьорнсон очакваше да тръгне към шкафовете и недоумяващо поглеждаше към необяснимата му неподвижност. Защото и контролният стенд не можеше да му подскаже какво в момента се извършваше в това тяло. А Брейн стоеше омагьосан от божествената увереност, че знаеше къде се намира всичко, как се действа с него, как се подменя или поправя. Нали Нобеловата награда, която му бе присъдена, но която той не пожела да „доживее“, а я завеща на Института си, бе тъкмо за откривателските му заслуги в теорията на самоорганизиращата се материя. Тъкмо на тия биокибернетични мозъци, изтъкани от предимствата на кибернетиката и приспособимостта на живата клетка, които сега кротко чакаха да го обслужват. Опиянен от увереността си, че е способен на всичко, той продължи да не извършва нищо от нареденото му, защото го извършваше във въображението си: отваряше в гърдите си бронираната в миниатюрен сейф „черна кутия“, вадеше от нея свръхминиатюрната касета-кристал, сега още празна, но способна да побере билиони байта информация и предпочиташе да слуша не „говор“ на изкуствените интелекти, а „гласовете-тръпки“ на мистичния страх, излитащи от едрото, мускулесто тяло на датчанина.

— Брейн… — започна с нарастваща тревога Бьорнсон, но кибортът го прекъсна от висотата на своята триметрова извисеност:

— Не знаеш, Бор, и никой от вас не се догажда колко и какви точно комбинации на способностите има в мен. Аз също тепърва ще трябва да ги установявам. Но изглежда комбинацията от всичките тия радари, сонори, датчици е създала в мен нещо като детектор на лъжата. Така че, драги ми Бор, не се опитвай да ме лъжеш! И не казвай никому за това, дори на Аройо, ясно ли е? Иначе ще си изпатиш!

Заплахата бе толкова сладостно любезна, че не можеше да не предизвика нов прилив на мистичен страх у младия учен. Чак и гласът му потрепера:

— Упованието ни, Брейн, е, че ти си, така да се каже, създател на себе си. Моралното ти чувство ще определя способността ти да поемаш отговорност за своите постъпки.

— Чудесно го каза, Бор! Но от него най-много ви е страх, нали? От моралното чувство. Така е! И най-съвършеният киборг се нуждае от точно формулирани задачи. Ако му възложиш, примерно, да колонизира някоя планета, а не му кажеш какво да прави с тамошната природа и с новите същества, ако има такива на нея, той може всичко да изтреби, за да дойде човекът на чисто, нали така? Но ето че аз не съм такъв киборг. В мен има човешки мозък с всичката му безотговорност към света. Същата с каквато досега човечеството се е отнасяло към природата. И ние стоим като чирачето на магьосника от стихотворението на Гьоте, дето извикало духа да му донесе вода, но забравило заклинанието как да го спре и той започнал да пълни цялата къща…

— Брейн, да оставим упражненията за утре, а?

Датчанинът се изправи, готов веднага да прекъсне заниманието и да избяга, а страховите му излъчвания сякаш се готвеха да пръснат зелената му лабораторна манта.

— Ти не си киборг, Брейн, не се нуждаеш нито от точни нареждания, нито от заклинанията на чирака-магьосник. Ти си човек, а човешкият мозък не се нуждае от формули, за да определя кое е добро и кое зло. Но драмата ти, разбира се, е тежка. Трябва да свикваш с един живот, в който те очакват непознати унижения. Поне докато крием кой си. Тръгнеш ли сред хората, те, дори и да знаят, по навик ще искат от теб каквото им хрумне. Ще им обясняваш ли, че не си машина, а човешко същество? И как ще го доказваш, без да ги изплашиш до смърт? Признавам си, не бих желал да съм на твое място, Брейн.

Кадифено-кафявият монумент още повече се наклони към младия учен, безшумно изстреля от гърдите си нещо, приличащо на ръка, улови с нея зелената престилка на младия учен, завъртя реверите й около себе си, докато благият му глас любезно го питаше:

— А моето могъщество не те ли съблазнява, Бор? Не ти ли се иска да бъдеш поне силен като мен? Или се смяташ за достатъчно силен?

Ръката, източила се като стрела на кран от гърдите на акулата-киборг, вдигна младия учен за усуканите ревери нависоко и продължи бавно да го издига, докато главата му не се удари в тавана.

Бьорнсон бе размятал в безпомощен ужас ръце и крака.

— Шефе, моля те! Какво правиш? Брейн, пусни ме, какво си намислил?

— От високото ли да те пусна, или да те хвърля към отсрещната стена? И в двата случая ще се изпотрошиш. Особено ако те ударя.

— Сигурно, Брейн. Но защо? Защо го правиш, та ти си разумен.

Ръката-кран внимателно заспуска младия учен обратно към пода, сякаш демонстрираше способността си да борави и с чупливи вещи.

— Бор, исках само да ти покажа, че не е чак толкова лошо да си на моето място. И че нарежданията ще си ги давам аз, а не глупаците, решили, че съм им послушна машина.

Датчанинът заоправя престилката си, събирайки остатъците от своята храброст.

— Шефе… Прощавай! Брейн, ти не си Франкенщайн, нали? Ти си един велик мозък, който носи в себе си любознателността и морала на съвременния учен…

— Стига си дрънкал за това, Бор! Ще го обсъдим, когато аз реша. Засега съм само мозък, който прекалено дълго е битувал в едно безпомощно тяло, та му е нужно да се нарадва на новопридобитата си жизненост. Затова усещам сега в себе си всичко друго, само не и готовност за покорство. Разбра ли? Ще разчитам на твоето съучастничество, Бор. И на твоето мълчание. Поне докато разберем какво точно сме създали. Бъди ми съюзник, Бор, и няма да съжаляваш! И не забравяй, че имам в себе си детектор на лъжата.

Който не реагира, когато младият учен с подплашен рефлекс бързо закима в знак на съгласие.

11.

С приближаването на стъпките по коридора електронната акула Брейн се отлепи от вратата, чиято сложна система за заключване бе изучавала, и легна на пода край лабораторната маса с опразненото метално корито. Със същата скорост прибра и всичките си крайници-инструменти, заприлича на заобленото, кадифено-кафяво туловище на неизвестно същество. Възприетият от сензорите й и през бронираната врата коктейл от познати излъчвания бе примесен с непознатия аромат на трети човек. Брейн превключи на фасетно зрение и зачака да види кой ще влезе.

Новият директор на Института по евристика и авангардни компютърни технологии професор Виктор Аройо пропусна пред себе си своята сестра, пропусна след нея и Бьорнсон, но му предостави той да заключи подире им. Рут се спря стъписана край вратата. Побояла се да пристъпи навътре, тя търсеше с очи вероятно нещо познато, докато ги закова в проснатия на пода Брейн.

— Брейн, какво ти е? Защо така ни посрещаш? — тревожно запита младият датчанин.

Аройо вече подърпваше обезпокоено рошавата си брада. Вероятно бе започнал да съобразява какво може да се е случило и какво да предпиеме, без да издаде тайната им. Рут тромаво се облегна на стената, уморена от недоумението си и от необикновено големия корем.

Брейн преброи луничките върху подпухналото й носле, обходи с невидим за другите поглед дъгата на пикантно бухналата й горна устна. Едновременно с това видя предпазливо стъпващия към него датчанин и реши, че той демонстрира сега храброст заради Рут и внезапна болка заби хилядите си остри нокти в него. Говорният му синтезатор понечи да изкрещи, макар да не умееше да излиза извън еднаквата емоция. Беше болката по онова младо някога тяло, което бе се прилепвало с нежност и страст към тази натежала сега и избистрена като презряващ плод жена. Едва смогна да произнесе:

— Виктор Аройо, защо водиш тук същество, което не бива да е тук?

Нито болката му обаче, нито усилието се усетиха в синтезирания глас. От противоречието между прогизналия от груб укор въпрос и интонацията на произнасянето обилно бликаше черен хумор, но никой не посмя да се засмее. Мъжете очакваха още някаква реакция на киборга или търсеха оправдателния отговор, а смайването направо облещи Рут пред неподвижната грамада на пода, която можеше да говори с толкова мелодичен гласец. Луничките по нослето й бяха угаснали в общото прибледняване и все пак тя, като винаги бързорека, първа успя да се съвземе:

— Не съм същество, а съм сътрудничка в Института и съм още сестра на неговия директор.

— Това не оправдава твоето присъствие в секретната лаборатория.

Рут безпомощно се извърна към брат си:

— Ама защо е такъв безцеремонен? Да не сте го направили пазач на секретния отдел?

Въпреки безпогрешния си иначе женски инстинкт тя още не усещаше, че не говори с киборг, колкото и да е съвършен. Брат й, по-нисък от нея, зарови пръсти в огромната си брада, сякаш да затисне бликналото оттам попресилено прихване.

— Сестра ми много настояваше да види новия ни киборг. Но и ти трябва да свикваш с непознатите хора, Дан!

— Дан? — Рут обхвана с две ръце щръкналия си корем като да го предпазваше от удар.

Аройо сконфузено пристъпи към дългия лабораторен шкаф, заразмества вещите по него, в себе си търсейки оправдание за неволната грешка, докато извисилият се почти на метър над него датчанин му се притече на помощ:

— Извинавяй, Рут, ако ти е неприятно! Временно сме го нарекли Брейн, но тъй като той е замисъл и рожба на Дан, мислехме, че би било справедливо… Изобщо оставихме ти да решиш. Затова те и доведохме.

Детекторът на лъжата в него се задави от хитруването и Брейн разбра, че макар и не заради името, нарочно бяха довели жена му. Прищя му се да завие от болка пред подлостта им да го подлагат на това изпитание — да го срещнат с позагрубялата, но все още болезнено хубава и в бременността си жена, без да е в състояние да я докосне.

Рут го разглеждаше сега с по-различен интерес, въпреки че боязънта й си беше същата.

— Не, Дан не бива! Защо е такъв? Неподвижен ли го държите? Всъщност, защо пък не? Щом казвате, че бил такъв съвършен… Нека бъде Дан! Подходящо е за киборг.

Мозъкът на име Дан долови спада на собственото си напрежение. Така внезапно, както бе се появила, изчезна и фантомната болка, оставяйки подире си изтръпване като у обезкървен крайник. Доказателство ли бе отговорът й, че Рут го е обичала до края му или това бе само култ към неговата памет? И какво изобщо го засягаше вече дали го е обичала или не? Срамно е да поглежда с такова подозрение и към младия датчанин. В края на краищата в този корем там живееше и той, истинският Даниел Димих!

Окуражена от ролята си на кръстница, Рут продължи с познатата му лекота. В това й сладостно бърборене май най-напред бе се влюбил някога:

— Значи ще се казваш „Дан“. Радвам се за теб! Велико име ще носиш, трябва да го оправдаеш. Пък аз се казвам Рут и съм вдовица на покойния Дан. Извинявай, че така нахлухме, но щях просто да се спукам от любопитство, щом усетих, че брат ми крие нещо важно. Дан никога нищо не криеше от мен. А съм ужасно любопитна, ще знаеш!

— Знам — изтърва се по-малко звънливо киборгът, подведен от очарователната й бъбривост, и побърза да замаже провинението си: — Любопитството в много случаи може да бъде опасно. Затова внимавай! Да си призная, предпочитах да се казвам Брейн, по-внушително е, но щом настояваш за Дан, така да бъде. Заради теб, Рут!

Луничките по нослето й за втори път загубиха слюдения си блясък, напусна я и веселата й дързост:

— Но той… той не говори като киборг! Кой ви беше психолингвистът?

Неподвижната акула на пода отново избълва с невидимата си мембрана низ от галещи ухото думи, които още по-силно плашеха:

— Рут, ако искаш да разговаряш с мен, не питай за такива неща. Не питай изобщо как и защо съм създаден! Покойният Дан не всичко ти казваше.

Въпреки предупреждението му бременната се възмути:

— Тоя киборг е повече от странен! И защо му е такъв видът?

— Твоят вид сега е също много странен с тоя корем — отвърна вместо тях киборгът от пода, а сякаш засилената нежност в гласа му заличи закачливата шега.

Рут тропна по кахления под с подутия си в глезена крак:

— Аз съм бременна с нов човек, затова, но ти… Ама не, това е… това е… И да се подиграва сте го научили! Един киборг да се подиграва на човека! Нарушили сте основните закони…

— Още е в експериментален стадий — промърмори Аройо в брадата си. — Ще има много корекции.

— Ако аз ви ги разреша — съобщи със своята любвеобилна безцеремонност Дан, вдигна се неочаквано от пода в немислимо за човешко или животинско тяло огъване и безшумно припълзя на невидими крака до жената. Тя се опита да побегне, но зад гърба й все още имаше само стена. — Позволи ми да те докосна, Рут! Не се страхувай от мен, само ще те докосна!

Аройо стисна сестра си за лакътя, лекичко я отблъсна от себе си.

— Не се бой, не е способен да ти навреди! Хайде, Дан, недей да плашиш сестра ми! Бременните не бива да бъдат стряскани!

Акулата-киборг изправи чуковидната си глава. От огънатото й като въпросителна туловище се изстреля навън гъвкав камшик, спря се във въздуха, врътна се и предпазливо се заумилква около корема на Рут, издул тънката й рокля. Невидимият синтезатор занарежда с доверителния шепот на гледачка-пророчица:

— Не се плаши, Рут, това е ехограф! Сигурно вече знаеш, носиш момче в себе си. Чудесно момченце е! Имаш ли вече име за него?

Устните на Рут се разтрепераха:

— Имам.

— Ако го кръстиш Даниел, ще направиш добре. На баща му. Па и на мен, нали Дан е съкращението.

Рут потърси убежище в широките гърди на брат си.

— Какво е това… какво… Вик?

Аройо се опита да обхване с късите си ръце разширената й талия, не успя и сам се опря за опора на стената, заглади със свободната си ръка косите й.

— Не се бой, казах ти! Той просто знае много за теб, нали е все с нас. От нас е попил всичките си знания…

— Не, не, не — почти в захлас се бранеше Рут. — Не киборг ме гледа от него! Същински човек! Дори не знам с какво ме гледа, но цялата го чувствам…

Бьорнсон криеше усмивката си, защото това за него не можеше да не е забавно зрелище. Не успя да я скрие само когато Дан, вирнал нагоре акулообразното си тяло, така импозантно се изпъна, че разперената му глава едва не подпря тавана и оттам изсипа своята кадифена любезност върху им:

— Не ме обиждай, Рут! Не съм човек. Никакво такова жалко и хилаво същество не съм, дето се хвали, че било венец на природата. А е само един досаден трън в челото й! Аз съм бъдещето, Рут, и цивилизацията ще бъде на такива като мен. Запомни го! Върви сега да съчиняваш нови приказки за момчето, което ще родиш!

Братът и сестрата бяха се втрещили към него под водопада от гръмогласното проповедничество, защото възприемаха подигравката му като заплаха. Рут дори си позволи един малък припадък, сгушвайки се прималяла под брадата на брат си. Аройо внимателно я повлече към вратата, а датчанинът, вече искрено разтревожен, се спусна да отключва трезорните ключалки.

В коридора на секретния отдел, вечно пуст, имаше една-единствена пейка и тя бе доста далеч. Рут обаче се довлече до нея, усетила, че тежестта й не е по мускулите на един професор. А докато той внимателно я спускаше на пейката, изохка в брадата му:

— Какво сте създали, брат ми? Вик, вие сте престъпници! Това не е киборг, това е чудовище някакво…

— Стига де, ще повредиш бебето! — смъмри я той. — Всичко е заради тоя идиотски глас, който не може да модулира! Ще трябва да го сменим…

Едновременно с него останалият в лабораторията Борис Бьорнсон си позволяваше да се кара пък на бившия си шеф:

— Ако си способен на това, би трябвало да се засрамиш, Дан! Защо не контролираш себе си? Вече говорихме за отговорността.

Киборгът бе се смъкнал от плашещо величавата си поза на пода и лежеше там като току-що обезглавен змей.

— А вие защо ми я водите тука?

— Длъжен си да свикваш на всякакви изненади. Решихме да проверим. Но ти… Защо се държа така? Защо я изплаши? Нали твърдеше, че хората ти били безразлични.

— Да не идва повече — отвърна кентавърът с името Дан, а четири от двигателните му крайници телескопично го повдигнаха, но го отнесоха към зарешетения прозорец на секретната лаборатория. — Разигравах комедия, Бор. А на бебето нищо няма да му стане, Рут не е от плашливите. Щом не се уплаши да се омъжи за мен…

— Никак не приличаше на комедия! И не се опитвай да ме баламосваш, Брейн!… Прощавай, оставаме на Дан, нали? Желанието ти да кръсти бебето на теб говори за друго.

Дан се питаше дали храбростта на младия датчанин бе се родила от призива да му бъде съюзник или от загриженост за Рут, но не настоя да си дава отговор, а рече, почти убеден в искреността си:

— Чисто умозрително беше, повярвай ми! Абсолютно ми е все едно как ще го кръсти, макар да имам рядката привилегия да знам, че детето наистина е от мен.

— Дан, разбра ли най-после разликата между изкуствения и естествения мозък? — с разлютено коварство в гласа го запита Борис Бьорнсон и явно му готвеше някаква клопка, но Дан не я предусещаше като опасност и реши да му достави удоволствието, защото усещаше превъзходството си:

— Те са много, но ти имаш предвид само една от тях, нали?

— Изкуственият разум не е способен да лъже. И е еднакво безразличен към всичко, това е!

Гневът на младия датчанин дори като че ли му се хареса. Надигна туловището си към зарешетения прозорец, фасетното му зрение видя обаче само късче сивосиньо небе, небе като стена. И му се прищя да превключи на другите си сетива, за да погледне и отвъд тази стена.

— Бор, ядосан си. Обърни една чаша коняк и заради мен! Не ми се тренира днес. Но си помисли и за другата разлика между изкуствения и естествения мозък! В естествения никога не можеш да влезеш, както в изкуствения. И в повечето случаи не си в състояние да го разбереш. Затова те и пращам да се напиеш. А защо човек се напива, мислил ли си? За да избяга от нещо. Хайде, бягай!

Борис Бьорнсон дълго го изгледа, но вътрешно бе вече го послушал, защото наистина му се искаше да избяга от тази лаборатория. При вратата обаче все пак се обърна разтревожен от собствената си съвест:

— Нали ще мируваш, Дан? Обещай ми! Иначе ще те изключа. Наистина ли изпитваш нарастващо чувство за превъзходство над човека?

— Бягай и се напий, ти казах! Къде ми е превъзходството, щом ти можеш да се напиеш, а аз не мога!

И отново не прозвуча нищо шеговито в този синтетично красив глас. Само в подредбата на думите нещо заприлича на горчивина и на подигравка, но датчанинът не направи опит да разбере към кого е насочена.

12.

Докато отключваше, една нечовешка ръка се совна над рамото му и дръпна тежката бронирана врата с такава безогледност, че тя го удари в лицето. Бор се люшна назад ослепял, от носа му рукна кръв, но като че ли падна в метателния механизъм на катапулт, който го запрати обратно в лабораторията. Грамадният датчанин прелетя десетината метра до дългия стенен шкаф, удари се в него и се свлече на пода под оглушителното дрънчене на десетки уреди и инструменти. Когато отново прогледна — а замайването му едва ли бе траяло повече от няколко секунди, — акулата-киборг не беше вече в лабораторията.

Страхът го разтърси с такава мощ, че смачка болката от двойния удар. Бор размаза с длан кръвта по лицето си и хукна навън. Коридорът, естествено, бе празен, но би ли могъл изобщо някой да спре чудовището, което умееше да се движи с автомобилна скорост по всякакви терени?

Двамината общи работници на двора, обръгнали на техническите чудеса в Института, му разказаха, че „нещо профуча край нас…“ и „Нещо дълго около два-три метра, шоколадово на цвят… На крокодил мязаше или на делфин… Аха да се блъсне в нас, па току ни прескочи с някакви кокилести крака… Поне десет метра скочи и хайде над оградата…“

Бьорнсон усети своята безпомощност като повторен удар. Спря зашеметен и объркан насред двора, извади джобна кърпа и затисна с нея носа си, който продължаваше да изцежда капки кръв.

Не беше ли бившият му шеф един от най-трезвите умове на планетата? Защо тогава бе това внезапно бягство? Нима не осъзнаваше, че то наврежда единствено на техния замисъл? Полудяване ли беше, внезапно умопомрачение ли, какво бе станало в тоя мозък? Или Рут неволно бе го подтикнала към тази постъпка?

Мярнало се в съзнанието му, името на Рут го подсети къде да търси брат й, а може би и беглеца. Аройо тъкмо бе закарал сестра си у дома й. Най-напред бе длъжен да признае своята непредпазливост ли, непредвидливост ли — сам не знаеше в какво да се самообвини. Във всички случаи обаче трябваше заедно и бързо да върнат своето създание, преди белята да е станала непоправима.

А тя изглеждаше вече непоправима, защото Дан изобщо не се запитваше кое го накара да хукне навън, отстранявайки от своя път така неучтиво младия си колега. Определението „неучтива“ за постъпката му допълнително вля в него подобие на алкохолно развеселяване. Заслужаваше си го тоя Бор, щом бе си въобразил, че мозъкът, па бил той и на Даниел Димих, не ще смогне да се откъсне от човешката сантименталност! Наивността се заплаща. И човечеството винаги е плащало с кръв, не само с няколко цицини, своята наивност…

Не, кентавърът Дан още не се запитваше за нищо. Мълчеха и всичките изкуствени свръхинтелекти около него, сякаш онемели пред тази нито човешка, нито компютърна постъпка. Единствено опиянението му от невероятните пъргавина и повратливост на могъщото тяло приличаше на човешко. То го накара и да прескочи цялото платно на улицата, да се бухне с всичка сила в огромната витрина на отсрещния тротоар.

Десетината минувачи от двата тротоара, поспрели да погледат необичайното явление, се вкамениха пред гледката. Нещото, приличащо едновременно на акула-чук и на непознато влечуго, бе прескочило цялата улица, а тя, макар и в тихия краен квартал на студентския град, бе непосилно широка за всяко друго същество, освен за птиците. А и пръсналата се на хиляди остри парчета, трудно пробиваема иначе стъклена витрина остави напълно невредима кадифено меката на вид кожа на загадъчното същество. Само като че ли го доразлюти, защото то изведнъж измъкна от себе си няколко също невиждани крайници и се развъртя из дългата витрина, отрупана със стоки. За секунди, въпреки виковете на наизскачалите от магазина продавачи и купувачи, изложените предмети бяха сметени като тайфун, а съществото с видимо задоволство — в това свидетелите на необяснимото покушение се оказаха единодушни — изчезна зад ъгъла на близката пресечка. Хорските протести — впрочем благоразумно предпазливи — го оставиха да си отиде безнаказано, а и никой не направи опит да го спре. Разшаваха се едва след като то бе изчезнало от погледа им и вероятно се намираше вече на безопасно за тях разстояние. А уплахата и недоумението им забликаха в объркани твърдения. Едни бяха видели непознато животно, избягало от експерименталната зоологическа градина на известния университетски град, а възмущението им от безотговорността на зоолозите, отглеждащи всякакви мутанти и хибриди, нарасна до гръмогласие. Други — като се оглеждаха около себе си — изказваха предположения, че това било нова форма на тероризъм. Младежките банди, оставяли досега техния безобиден университетски град на мира, решили били тъкмо тук да изпробват находчивостта си. И никой не допусна да е полудял киборг, въпреки че само такъв бе в състояние немотивирано да нарушава човешкия ред. Сигурно защото това същество никак не приличаше на нормалните киборги. Дори на фантастичните приумици на тайнствения Институт за евристични изследвания и авангардни компютърни технологии не приличаше, та не се и сетиха за този институт, чиято дейност иначе бе предмет на постоянни слухове.

Пристигнаха полицаи, заразпитваха свидетелите. Всеки от тях обаче бе видял нещо по-различно от другите и разпалено настояваше на своята правота. Бяха все възрастни хора, тези свидетели. Неколцината младежи, положително от студентите, тихомълком се измъкнаха от купчината им в посоката на изчезналия злосторник.

В съседната, значително по-широка и оживена улица, но още не разбунена от появата му, Дан подрипна край фасадата на една яркожълта сграда. Скокът му го отведе до втория етаж и го залепи за грапавата стена. Главата му, разперена като летищен пеленгатор, се вдигна над перваза на незавесения прозорец. Не би могъл да определи кое бе го вдигнало тук — желанието да надникне в чуждо жилище или да провери колко високо може да скача. Не изпитваше ни радост, ни някогашното юношеско любопитство към голотата, та не проумя веднага на какво ставаше свидетел.

Насред старомодно обзаведен хол двама души, плътно притиснати един към друг, влачеха крака в странни стъпки. Като да танцуваха. Музика обаче не се чуваше, а и всичко в тях бе съсредоточено другаде. Стара двойка бяха, шокиращо голи в своята старост и сякаш се мъчеха да налучкат отдавна забравен танц. Коремите им, големи и меки, бяха се сплескали един в друг, търсейки позната от някога близост. Бедрата им — нейните бяха въздебели, къси, нашарени с едри сини вени, неговите — жълтеникаво кльощави и обезкосмени — също се триеха един в други в загаснала привичка. Свободната ръка на мъжа, съсухрена и разтреперана, се опитваше да вдигне провисналата й гръд, докато кожата на изпъкналия му някога задник се полюшваше като полуизпразнена торба. После двамата спряха „танца“ си, отлепиха се на педя един от друг и притворили очи, започнаха пипнешком да си играят със своите проскубани различия.

Дан не улови ни видим, ни звуков резултат от техните опити да разбудят в себе сексуални желания, но въпреки това — като да бе пропуснал нещо — старицата се свлече с пъшкане на килима, отпускайки се изтежко ту на единия, ту на другия лакът и разтвори замрежените си от вени крака. Мъжът още по-предпазливо коленичи между тях, подпря се на едната си ръка, а другата с треперливо бързане напъха между себе си и нейния корем. Краката й запроритваха, сякаш тя издъхваше под тежестта му.

Жалкото и безсмислено със своята закъснялост човешко съешване не предизвикваше у него каквото и да било съпреживяване до момента, когато излъчванията му се завихриха и го блъснаха силно през стъклото. Двойно по-силна бе вонята, която бликна от усилията на двете тела, та неговият електронен „нос“, умеещ да различава над хиляда миризми, едва не зави от възмущение. Така ли смърдеше човешката любов?

От него самоволно изхвръкна един от многобройните му крайници и с отмъстителен гръм се стовари върху стъклото на прозореца. Едновременно с това обаче той съзря на тротоара под себе си купчинката проследили го младежи да се самоокуражава. Виковете „Ето го! Там е!“ го прогониха от прозореца, та нема време да възприеме комичната паника на двамата старци да излязат от своето сплитане, опитите им да скрият срама си пред внезапното нападение. Дан прелетя над главите на младежите, от които излитаха вълните на модната сред студентите ксенофобия, и кацна върху покрива на паркираното край отсрещния тротоар превозно средство. Някой от изкуствените интелекти в него бе съобразил как да опази младежите от тежкото му тяло, как да го отпрати върху празния автомобил.

Покривът на колата изкрещя от ламаринена болка под него, а прозорците на околните сгради се заотваряха тревожно, за да търсят източника на шумната катастрофа. Сплотени от своето храбро лекомислие, студентите се втурнаха безогледно през платното на улицата. Внезапното им пресичане задейства радарните спирачки на автомобилите и улицата мигом се задръсти от тях. Редките минувачи по тротоарите също замръзнаха по местата си в очакване на полицията. В този век на пренаселеност, ксенофобия и тероризъм полицията беше многобройна, добре обучена и безогледно жестока спрямо всеки нарушител на трудно поддържания ред. Но самоопияняващата се смелост на младежите, решили на всяка цена да заловят непознатото им същество, предизвика у него гъдела на палаво приобщаване. Дан ги изчака да наобиколят смачкания автомобил и повторно скочи нагоре. Този път стигна чак до третия етаж на най-близката сграда, привлечен от навелата се през прозореца любопитна моминска главица. Шамарчето, което единият от крайниците му нанесе на хубавкото женско личице, вместо гальовно, излезе обаче неотмерено силно. Момата се дръпна навътре, спъна се в нещо, падна по гръб на пода и се вцепени от ужаса си. А Дан се отблъсна от перваза на нейния прозорец и се спусна съвсем близо до скупчената за нови действия на тротоара хайка. Групата се пръсна по всички посоки като от внезапен взрив. Триметровата риба победоносно вирна чукообразната си глава на мястото на младежите.

Прозорците с трясък се затваряха. Клаксоните на отдалечените коли, чиито водачи не виждаха причината за спирането, заозвучаваха улицата. Радарните им спирачки бяха блокирали и техните колела, за да избегнат нежелани сблъсъци. От входовете на сградите тук и там боязливо занадничаха човешки глави. Дан позна в някои от тях преследвалите го младежи. Страхът им като че ли доразпали у него желанието да разбие скования ред на улицата, защото тъкмо той внезапно бе въплътил подчинеността на човека и неговото самоунижение.

Не, този човек не заслужаваше снизхождение! Той сам бе виновен за робството си! Осъзнал се някога като господар и владетел на природата, след това той сам бе се превърнал в безволева играчка за силите на техниката и властта. Уж божествената му същност нямаше вече никаква стойност за тези сили. Покорил им се, той дори не усещаше в историческата си самозаблуда своето робско обезценяване. Послушно бе превърнал цивилизацията си в цивилизация на пътните знаци и се разтреперваше, когато някой — като младите терористи, у които сляпо бе се разбунтувала природата — откажеше да ги спазва.

На тази ли робска техноеволюция бе рожба той или е зародиш на по-разумен вид човек?

Въпросът, който си зададе, продължи да го държи щръкнал край бордюра, плашещ хората с необичайния си вид и с мистичната си неподвижност. Насред замръзналата от страх улица, чиито клаксони замираха в далечината като стонове на примирението. Разработките му на самоорганизиращите се системи — нов синтез между покорния автоматизъм на машината и нелинейните двигатели на живите организми — определено водеха натам човекът отново да се осъзнае във Вселената като уникална, закономерно самосъздала се висша форма на организация, но то единствено е в състояние целенасочено да твори. Донесли му признателността и на Нобеловия комитет, тези разработки му се сториха сега наивни пред ирационалните сили, налагащи реда и дисциплината на тази улица. Наивни — и с недоумението си, например, за какво са му необходими на човечеството тези безкрайни потоци от коли! Нима най-великите открития в историята не са правени, когато човекът кротко си е подтичвал пеш из полето и свободно е вдигал любопитни очи към небето?

И сякаш прегладнели за действие, датчиците и сензорните устройства в него самопроизволно прогониха от сетивата му целия този свят. Изведнъж го хвърлиха в безначалието и безкрая на една вечно движеща се невидима за човека картина. Невъобразимо плътният и пъстър хаос от електрони, лъчения и частици го замая и кой знае колко време щеше да го държи подвластен на магията си, ако не бяха го разтърсили с гръмотевиците си ирационалните сили на човешкия ред.

Пред очите му се върна налудничаво зловещата в своето онемяване картина на скованите от страх лица. Светофарите по всички околни кръстовища бяха предизвикали обездвижването на целия квартал в очакване на стоящите над хора и коли сили. А те не бяха закъснели да се явят, приели вида на полицейски хеликоптери. Бяха три и един през друг и с гневно ръмжене сипеха над колите своите бомби-заповеди:

— Остани там или ще стрелям! Стой на мястото си или ще стрелям!

„Бомбардираха“ него, затова спасението му бе в гмуркането сред колите. Никой не би стрелял, когато съществува опасността да улучи други. Дан измъкна от себе си два допълнителни двигателни крайника, отблъсна се силно с тях, включи газоструйния двигател и се бухна в замръзналата река от коли. Макар и обезшумени с гумени и пластмасови смукала, крайниците му замачкаха тънкия метал на покривите. Улицата оглуша от истеричните писъци на жените в колите, от крясъците на водачите им, от полицейски свирки и клаксони. Звуковият хаос нарасна до всеобщо обезумяване. От висотата на контролните кули по околните кръстовища, десетократно усилени, го занадвикваха заповедите на регулировчиците. Светлинните сигнали навсякъде пламнаха в червено и в почти целия университетски градец, макар и със скърцащо нежелание, колите послушно загасиха моторите си. През прозорците им се запровираха изплашени и неразбиращи глави, които внезапен трясък над тях ги караше да хлътват като отсечени зад спирачните възглавници. Защото фантастичното същество продължаваше безцеремонно да мачка под себе си покривите на спрелите автомобили. И никой не забеляза — по-късно щяха да го установят, — че въпреки привидната си безогледност, то бе стъпвало само там, където на задните седалки не седяха хора. Единствени младежите, окуражени от ниския полет на полицейските хеликоптери, се втурнаха между колите. Безуспешно и като че ли повече на игра те се опитваха да заградят ту на тая кола, ту на оная разбеснялото се чудовище, а то все надскачаше протегнатите им ръце и все повече ги увличаше в нещо, което много приличаше на шумно забавление.

Полицейските хеликоптери се спускаха в не по-малко напразни опити да изкарат нарушителя от средата на улицата и отскачаха с разочарован рев, а високоговорителите им прегракваха в своето шаблонно:

— Спри или ще стрелям! Спри или ще стрелям…

Дан обаче продължаваше да се къпе в сладостните вълни на паниката и сигурно би подскочил, за да хване някой от пикиращите хеликоптери за ските и да го хвърли на земята, ако всичките изкуствени интелекти в него не се надвикваха безгласо в мозъка му, че колкото и да презира в този момент хората, той все още се числи към човечеството. Наистина го ненавиждаше и наистина не се боеше от това кресливо човечество, което единствен страхът обединяваше. Ако пуснеше датчиците си, сигурно би видял паниката му и в неговите радиовълни. Ето, студентите, които го преследваха, непрекъснато увеличаваха броя си, викаха по джобните си мобифони колеги и приятели, а те пристигаха с щанги и измъкнати от някъде колове, което рязко увеличаваше тяхната храброст и опиянението им от гонитбата. И добре че бяха все пак студенти в прославен университетски град, иначе неминуемо щяха да извадят някой и друг пистолет!

Дан лесно можеше да им избяга, но още не го желаеше Изглежда, му се играеше на преследван. Нима хомо луденсът, нима играещият човек се съдържаше само в мозъка, та бе пренесен заедно с него в едно могъщо и пъргаво тяло, годно да продължи победоносно играта с природата, зачената още от първия хомо сапиенс?

Танцът върху пращящите под него покриви на колите, задръстили улицата като добитък пред входа на кланица, го опияняваше и при всеки отскок от замахнатата към него щанга той пресметливо се прехвърляше върху друга кола. Собственикът й скачаше навън, възмутено размахал ръце, и гледката ставаше още по-смешна, но за беда той не можеше да се смее. И ако нещо действително го увличаше, то бе по-скоро някакво подобие на опиянение от силата и повратливостта на тялото, в което се намираше и което все по-уверено чувстваше като свое.

Насред гонитбата обаче, в която преследвачите лавинообразно нарастваха, подвикванията ставаха все по-силни, оглавилите я водачи все по-уверени, а полицейските коли бяха препречили двата края на улицата, откъм рупорите на хеликоптерите се стовари върху му гласът на Виктор Аройо:

— Върни се, Дан! Полицията ще те преследва до подходящо място и ще те унищожи с направлявани ракети. Вече нямам право да моля за снизхождение, прекалено много катастрофи си предизвикал. Върни се!

Спокойната логика на неговия заместник мигом го отрезви. Не, той наистина нямаше право да съобщава, че не е обикновен полудял автомат, та да не бъде унищожаван! Трябваше просто да се шмугне някъде, където хеликоптерите и полицейските коли ще изгубят следите му. Да се промъкне към края на града трябваше, без да предизвиква повече паника, да се загуби из крайградските гори или да се гмурне в язовира, откъдето градът черпеше водата си, та да провери и своята херметичност!

Прелетя от покрива на поредната кола върху тротоара, завъртя се там на място, сякаш заслушан в призоваващия го към връщане глас, сепна по този начин младите си преследвачи и докато те се организират за ново преследване, той се шмугна в дългия безистен на голям универсален магазин. Няколко купувачи, бездиханни от вцепенението си, останаха залепени по стените му, а Дан изскочи на съседната улица. Пресече някакъв двор, където две кучета, задавени от страх, клекнаха на опашките си, и се шмугна в гъсталака на някаква квартална градинка. Тя беше част от по-голяма гора, а температурната разлика и гъстотата на кислорода във въздуха му показаха посоката към нея.

Ръмженето на разлютените оси-хеликоптери потъна някъде из гънките на града. Воят на полицейските коли заприлича на воя на загубилите следата ловджийски кучета. Дан се спря зад първите дървета на горичката не да си поеме дъх, нито да се наслади на триумфа си над хората, а да се запита кой кому всъщност принадлежеше — той ли на това сякаш всемогъщо тяло или тялото на него? И когато се кажеше „той“, щеше ли да се разбира единството от мозък и тяло? Защото още не бе сигурен дали има вече правото на отговор на този въпрос, дали изобщо щеше някога да има това право. А докато потъваше наивно и глупаво в бездънното блато на внезапното си колебание, между дърветата долетя като пълен с копнеж, болезнено нежен зов, като далечна въздишка и стон:

— Дан, аз съм Рут. Дан, аз съм Рут. Където и да си, чуй ме! Обаждам ти се от болницата. Ако искаш да видиш момчето, което ще родя, прибери се! Утре или други ден ще го родя. Искам да ти го покажа, Дан, нали ще сте съименници. Прибери се, ти знаеш как да го направиш, без да те види някой…

Наистина знаеше как да го направи — колко години бе управлявал огромния институт! Щеше просто да прелети над високата му ограда, там, където никой не го охраняваше, защото дори и със стълба нормален човек не можеше да я премине. И въпреки машинното си равнодушие както към гласа на Рут, така и към опитите за хитрост на брат й, мозъкът на Димих мобилизира уредите в кибернетичната си глава, за да установят къде се намираше и откъде да минеше най-бързо и по възможност незабележимо за към секретната лаборатория.

13.

Когато затваряше вратата на лабораторията, зейнала, сякаш го очакваше, зърна зад нея да дебне в засада Борис Бьорнсон. С комично усърдие той веднага се хвърли да я заключва подире му. Киборгът Дан скокна на мястото си върху металическата маса с невинността на машина и едва оттам се обади:

— Бор, по-добре заключи отвън!

— Защо? — стресна се младият учен.

— Тука ще ми гръмнеш като балон от страх. Освен това искам да остана сам.

— Ше… ше… Дан…

— Махай се, ти казах! По-любезно не мога да ти го кажа. Изключи ме и се махай! Кажи и на другите! Ще ви повикам по радиото.

Да те изпъдят с такава мелодика в гласа е не по-малко комично за страничния слушател, но страничният наблюдател непременно би се засмял, ако видеше как младият учен пристъпва към лабораторната маса като сапьор в минно поле.

— Наистина ли ще кротуваш?

Дебнещите крачки на Бор бяха готови всеки миг да го понесат обратно въпреки безсмислието на такова начинание. Киборгът върху лабораторната маса притежаваше стократно по-бързи рефлекси.

— Изключи ме за свое успокоение и ме остави сам! Извинявай за одеве!

— Не искаш сега да разговаряме, така ли? — запита, задъхан от собствения си страх Бьорнсон.

— Бор, ако можех да те напсувам, щях да го направя…

Като да обезвреждаше непознато взривно устройство, Бьорнсон вдигна херметическата изолация от ключалката на двигателната система, не я улучи веднага с разтреперания ключ, после бързо го превъртя. Кибернетичното туловище върху лабораторната маса не трепна, но мозъкът в него възприе изключването на двигателната му система. Усети я като болезнена тръпка и още като тръпка на облекчение, но по всяка вероятност бе си я просто въобразил.

Бьорнсон побегна към вратата двойно по-изплашен от стореното.

— Дан, ще ни повикаш, нали? — Почака за отговор, не го дочака и добави обезпокоен: — Да не би нещо при изключването…

— Помолих те да излезеш, Бор…

Нежният и любезен глас сякаш мъчително се провираше през задръстена дихателна тръба. И действително той с неимоверно усилие провря този отговор в света на човеците през мрежата от милиарди и милиарди светлинни кванти, електрони, корпускулярни частици и температурни пояси, които бяха го вече омотали в своята гъсто изтъкана вселена. Бьорнсон бе престанал да съществува в нея. Тази вселена — дано най-после да е истинската! — очевидно не търпеше човека в себе си. И когато Димих се втурна в нея, бягайки от току-що преживяното, той мигом бе се превърнал в частица от нейното вечно движение, въпреки обездвижването, и радост като при завръщането в свиден дом запулсира в него този път, като вмъкване в надеждно укритие. Но сигурно и тя бе въображаема, защото миг след нея в мозъка Дан запулсираха неубиваемите човешки въпроси:

Защо, мила, приемаш мен с такава готовност? Само заради нечовешките ми сетива ли? Та те от човека са създадени! А за него аз никъде не съзирам място в теб. Не го ли искаш? Защо тогава си го родила?…

Ти знаеш, човекът засега не е способен да живее само в създадените от самия него вселени, в изгражданата от неговите, отгледани от планетата сетива и в паралелната, дето си я съчинява мозъкът му от своите сънища и потребности. Теб той не е в състояние да види, както те гледам сега аз. Ще рече ли, че си готова да го приемеш единствено в този вид, в който съм аз?

Корпускулярните частици, нахлули в лабораторията чак откъм слънцето и откъм звездите, сякаш само за да полудуват в морето от светлинни кванти и в потоците топлинни вълни, не му отвръщаха, залисани в своето неутолимо и всепосочно или безпосочно движение. Не, никой нямаше време за него и никъде в тази пулсираща каша от частици и вълни не се виждаше място за човека и неговото време. Колкото и той да си се биеше в гърдите, че бил готов да скъса с привичните си понятия за пространство, време и движение и с не по-малко стародавната си представа за празнота. В тази Вселена нямаше място и за Нищото!

Ученият Даниел Димих бе се занимавал с Теорията на вакуума и знаеше, че вакуумът също не е онова Нищо, което разбираше човекът под своето понятие. Това още Пол Дирак му го е казал! Светът извираше тъкмо от вакуума, от Нищото. Още в Библията е казано, че Бог бил създал света от нищото…

Глупости, това човекът си го е съчинил, за да избегне противоречието! Нали ако е създал света от нещо, ще рече, че то е най-малкото толкова старо и извечно, колкото е самият Бог! То затова всъщност човекът си е измислил и своя творец, я, след като ти, мила Вселено, отказваш да му кажеш кой и защо го е създал толкова различен от всичко живо по света. Не му се сърди затова, сама си си виновна! Как обаче обикновеният човек ще живее без Нищото, нали ако то не съществува, не би могъл да съществува и неговият бог?

Плашиш ме, мила Вселено! Човешкото в мен плашиш. Човекът е такова същество, че много се стряска, щом не открие някъде място за себе си. А страхът озлобява, така е при човеците! Затова и човекът е толкова жесток. Затова открай време е безогледен завоевател на всички пространства, където го няма. Нахално е това твое копеле, мила Вселено, и зло е, и няма да те остави на мира, докато не го припознаеш за свое! Сигурно затова все не може да събере достатъчно самочувствие, та да се откаже да иска да бъде част от нещо, да бъде създадено от по-велика от себе си сила. Затова… дай му някакъв знак, че го признаваш, че го забелязваш и той може би ще стане по-добър…

Но към кого всъщност се обръщаше? Та тя бе изчезнала и Дан като че ли пак само на себе си задаваше въпроси! Бе изчезнала, както бе се и появила — произволен резултат на още неконтролируемо мозъчно усилие, разперило за нея в паниката си нечовешките му сетива. Фасетното му зрение виждаше отново всяко нещо на мястото, определено от хората. Обездвижен като останалите вещи и уреди, лежеше и той върху дългата метална маса, под купола на допълнителния обезпрашител. Аройо и неврохирурзите нямаха доверие във филтрите на климатичната инсталация. Всичко си лежеше или стоеше, или висеше на своето място, всичко бе нужно на човека. Както и той, киборгът Дан, бе се пръкнал от някаква човешка потребност…

Но от каква нужда нахълта сега изведнъж в русолявата джунгла между краката на Рут?

Не виждаше нито себе си, нито своята ръка и не се питаше как го прави. Не изпитваше и сексуално влечение. Със същото механично любопитство, приличащо на унес, би могъл да ровичка в трева или в купа сено. Пръстите му пълзяха нагоре-надолу по венериния хълм, слизаха в подножието му към нещо като извор или рекичка. Връщаха се оттам мокри и като че ли разочаровани, бършеха се в къдравата и остра трева на джунглата, пак слизаха с боязън към изворчето. Докато изведнъж напипаха нещо! Нещо като топчица, нещо като крайчец на нещо друго. И предпазливо го задърпаха, а то се поддаваше меко, безшумно и с готовност заизлиза. И щеше навярно да се изхлузва така до безкрай, ако Димих изведнъж не бе видял в края, който държеше, своята безволево отпусната глава със смъкнатите над черепно празните очни кухини очила. Бузите му също бяха черепно хлътнали. А под тях се люлееше провисналото му тяло — тънко и меко като мокра връв…

Погнусата от слузестата влажност на тялото му разтърси безжизненото туловище на киборга. Мозъкът в него си рече: „Така ли се ражда животът?“ Но повече не смогна да си каже, защото фантомната болка го наниза на шиша си, накара го да онемее за няколко мига. След което Дан отпаднало си помисли, че се налага освен наблюденията си да продиктува за научните протоколи и своите съновидения. И че никак, никак няма да му е леко на човека да живее в три вселени, щом в своите си два свята трудно се оправя.

14.

Комисията излъчваше почти същия мистичен ужас, с който бе го посрещнал Борис Бьорнсон. Дан би могъл да изпита задоволство от страха й, чиито вълни го заляха с горещина, но изпита само подобие на търпелива досада. Всеки киборг, създаван в техния институт, биваше дълго изучаван, преди да бъде предаден за експлоатация, защото всеки киборг при тях носеше нещо действително ново, а то се изразяваше най-вече в изненади, произтичащи от постоянно разширяваните граници на самообучението му. А Дан не беше киборг дори от най-висока класа. Той беше великият Даниел Димих, снабден с велико нечовешко тяло.

Така ли трябваше да гледа на себе си?

Димих си спомни, че в онази, може би истинската, Вселена не би видял никъде място за човешкото в нея. Съвсем случайна, външна и като че ли противоестествена подробност изглеждаше спрямо нея това самомнително човечество, въобразило си, че е създадено, за да властва над всичко. И, лишен от способността да се смее, той едва сега се усети напълно обезоръжен. Нима смехът бе единственото оръжие на човека срещу безразличието на Вселената? Хей, ама тя дали затова не го приемаше, защото той не бе в състояние да се смее над необяснимото и над абсурдите, които са скелетът на самото битие? И поради това е по-слаб от другите?

Да им го кажеше ли? Каза им, напразно опитвайки се да прозвучи шеговито:

— Момчета, досаждате ми! Не е възможно да се задържи някакво тяло в затворен обем, при условие че то притежава достатъчно енергия да се движи, след като премине през стената.

Комисията затаи дъх, търсейки смисъл в казаното, и само младият Бор се провикна възмутено:

— Що за глупости? Това е от квантовата теория. Тя не важи за големите тела.

— Браво, Бор, знаеш я! — похвали го киборгът Дан и пак отново никой не чу насмешката в любезността на синтезатора му.

Виктор Аройо зарови и двете си ръце в голямата и като че ли не особено чиста своя брада, зачеса я.

— Станали са деветдесет и осем катастрофи. Градът още не може да се опомни.

— Нали няма загинали? — Автоматично вежливата незаинтересованост на киборга действаше потресаващо.

— Слава богу, не — отвърна Аройо, измъквайки пръсти от брадата си. — Разбира се, мълвата раздува всичко до неимоверност. И жаждата за сензация! Екраните кой знае колко още дни ще показват как те гонят полицейските коли и хеликоптери. И хайките на студентите, за които беше добре дошъл, да си поначешат терористичната краста. Намеква се за същества от друга планета. За хората е трудно да си представят, че човекът може да извърши подобно нещо, дори във века на индивидуалния тероризъм. Няма ли все пак да ни дадеш някакво обяснение?

— Не съм ли от друга цивилизация?

Заради проклетата неизменност в мелодиката на гласа си сам не разбра дали се шегуваше или търсеше потвърждение.

— Така ли се усещаш? — веднага запита психологът в групата, която го изучаваше, търсейки да подхване своя нишка.

— Гледайте следващият киборг, който ще създадете, да може да се смее, иначе е загубен…

— Такава ли нужда изпита? — повторно изпревари всички психологът, но Виктор Аройо се обади с директорска назидателност:

— Дан, сам знаеш, че в човешкото лице мускулите за смеха и за плача са общи, а създание, което няма човешко лице, би изглеждало още по-чудовищно, ако можеше и да се смее.

— Изрече го най-после, Вик. Дори за вас съм чудовище, нали така? — Чудовищният синтезатор на гласа му не изрази нито триумф, нито огорчение. — Момчета, бях и там, където човекът не може да проникне със сетивата си. Оказа се, че аз мога. Никъде, никъде не видях място за него. Истинската Вселена настоява той да престане да бъде човек. Едва тогава ще е годен да се слива със създателя си, да стане „образ и подобие“, както твърди религията. Иначе човешкото присъствие ще продължи да изглежда като нелепо вмешателство във вселенския ред. Подобно на моята разходка из града…

Усърдният психолог се зарадва:

— Нека това да е темата на днешния ни разговор!

Неврохирургът обаче бе настроен по-практично:

— За да успокоим обществото, трябва да излезем със съобщение.

Както обикновено, младият Бьорнсон се оказа на друго мнение и го изрече, разбира се, с нетърпяща възражение убеденост:

— Обществото е така разбунено, че ще му дойде много, ако го гръмнем сега и с истината.

— Бор, затова те и обичам! Ти винаги знаеш истината — възрази му в своя неизразително любезен маниер Дан и този път подигравката му бе очевидна за всички.

— Надявам се да ни я кажеш, Дан — измърмори своята обида в брадата си Виктор Аройо. — Ти сам ни определи за комисия да те изучаваме, така че имаме право да я узнаем най-после, нали? Иначе, след тая ти постъпка, няма как да не бъдем нащрек заради теб.

— Вече сте — констатира невидимият репродуктор в чукообразната глава на киборга. — Ще се опитам да не полудявам пак. Така съобщете и на обществото! Полудял киборг и толкоз!

— Като полудяване ли го усети? Така ли го възприемаш спрямо човешкото? — изстреля въпросите си психокибернетикът, сякаш бе чакал с тях в засада.

— Глупости! Прииска ми се просто да се поразходя навън, да проверя възможностите на тялото си, да се видя свободен…

— Лъжеш — избухна най-сетне дълго сдържалият се Виктор Аройо. — Съвсем определено приличаше на гавра с хората. Но не си въобразявай, че си по-силен от тях! Съюзят ли се, те стават непобедими! Освен това полицията е отлично подготвена за всякакви терористични действия, аз я разкандърдисвах през цялото време.

Вторият неврохирург избърза да предотврати кавгата:

— Дан, някакви нередности в двигателните връзки? Или по информационните кабели? Имай предвид, четиридесет и четири двойки нерви сме свързали само от тия, дето излизат от гръбначния ти стълб. Отделно аксонните и денедритни връзки с уредите.

Въпросите му се умилкваха за похвала и киборгът им я даде:

— Братко, ако някой тук заслужава истинско възхищение, това сте вие, неврохирурзите.

— Нека все пак се спрем на въпроса за свободата! — опита психологът отново да придърпа разговора към своята област, а този път психокибернетикът енергично го подкрепи, преди да бяха се обадили другите от комисията:

— Дан, каза, че си проверявал възможностите на тялото си. Но то ще рече да провериш и границите на своята свобода. Така проблемът неизбежно става морален, философски, социален. Като човек ти си живял с узаконените граници на свободата в обществото, сега други граници ли усети? Имаш ли морална оценка за това, което направи?

— Ама не го давай така сложно — напразно потърси хашлашките интонации киборгът Дан. — Десетилетия съм се занимавал само с абстрактни проблеми. Видях се сега в могъщо тяло и ми се прищя да полудувам. А вие… свободата, та свободата!… Добре де, не изпитах никакво удоволствие! Това е разликата. При всяко разширяване на границите на своята свобода човекът неизбежно изпитва удоволствие, защото го усеща като победа на интелекта над масата. Пък аз не изпитах! Питате ме за моралната ми оценка. Изборът пред човека е един, още щом се роди. Или да нарушава създадения преди него обществен ред, или да му се подчини. В първия случай той става престъпник или революционер, което от морална гледна точка често е едно и също. Пред мен обаче се отвори трети вариант. Пълна незаинтересованост! И не заради някакви граници на свободата се прибрах, а защото осъзнах безсмислието на поведението си. Този ред сред хората, колкото и идиотски да изглежда в моите очи, си е техен. Той просто не ме засяга.

Дан млъкна внезапно, оставайки комисията още известно време да очаква продължение на казаното, заприличало на мелодична драматична поема. Накрая новият директор на Института по евристика и авангардни компютърни технологии като че ли се опита да изрази общото в мнението на комисията, но го направи много колебливо и с много чувство за вина:

— Дан, нямаме право да те пуснем в живота, преди да установим точните граници между теб и киборгите. Преди да сме изучили още редица основни неща, които…

Киборгът Дан го прекъсна с мелодичен вик:

— Приятели, не е ли човешко да не искаш да бъдеш човек?

15.

Думите му звъннаха заедно със стъклариите в лабораторната зала като мелодичния стон на внезапна и нелепа камбана. Киборгът Дан не знаеше кое в него го изрече и защо го изрече, но не му оставиха време да се запита. Комисията веднага го заобстрелва с разтревожени гласове. Психологът пак изпревари колегите си:

— Мразиш ли човека, Дан? Докато вилнееше из града, май го мразеше, а?

— Никаква омраза не съм изпитвал, докторе! Пълно безразличие, казах ти! Макар, между нас казано, той да си заслужава и повече от омраза…

— Пакостите, дето извърши, говорят за това — присъедини се към колегата си психокибернетикът.

— Ако държите на всяка цена да ми припишете някакво чувство — рече мозъкът на Дан, — по-точно ще е нещо като студено презрение. Едно студено презрение към тия впаникьосани от внезапното безредие същества, които прекалено са свикнали с просташкото си самочувствие да са върхът на сътворението.

— Ама никакви ли други чувства не изпита? — обади се заради хората неврохирургът, а колегата му изглеждаше не по-малко обиден.

Проснатата върху металната маса акула-чук изглеждаше мъртва, докато някъде из разперената й глава не заизлизаха думите една по една, бавно, сякаш синтезаторът сега се учеше да ги подрежда.

— Приятели, един от основните митове на човека е вграждането на човешката душа във важен строеж, за да бъдел той устойчив. Не знам дали наистина са правени такива жертвоприношения или е само красив символ, но никъде не съм чел някой да е запитал вградената душа как се чувства там.

Макар от броеницата фасетни очи на киборга да не се отгатваше накъде и кого точно гледа, комисията разсеяно зазяпа към стените и прозорците. Само Виктор Аройо — вероятно заради роднинството си — реагира с усмивка. В нея обаче имаше силна доза ожесточение:

— Сигурно те измъчваме, Дан, но ти сам си избра тази съдба. Пък ние, като последни глупаци, се оставихме да ни кандардисаш да поемем отговорността. Съгласи се, че въпросът е от най-важните…

— Ако и ти ще ме питаш за емоциите, Вик, дай да приключим с тях! Има ли физика на твърдото тяло, има! На високите енергии — има. Е, аз навярно ще мога вече да напиша учебник по физика на човешкото страдание. Не, разбира се, не оная просташка физиологична болка, която преглъщаме с някое хапче, а на оголеното, озъбеното, осъзнато страдание! Страданието от раздялата завинаги.

Ожесточението сякаш също се озъби сред черната брада на Виктор Аройо и като че ли придаде повече достоверност на разбойническия му вид.

— Не знаех, че си бил толкова наивен да си въобразиш, че ще се отървеш от страданието! Да живееш, значи да страдаш. Да страдаш, значи да си намерил смисъл в страданието.

— Да де, да! Баналното утешение на психоаналитиците! Но от вас ми се ще да се отърва поне за днеска! Хайде, оставете ме сега да търся онова, дето му викате душа. Ако случайно я намеря, ще ви сигнализирам.

Наставаха нерешително от местата си, защото изпъждането беше толкова мелодично, че се колебаеха да му повярват. Дълго борил се в себе си с обидата, Бьорнсон рече примирително:

— Ти сам поиска да те изключа. От себе си ли се боиш?

— Искам вие да не се боите от мен, Бор. Нали трябва да ме изследвате!

Психологът веднага се заяде:

— Значи все пак изпитваш морална отговорност! Само към нас ли или…

— Ако не бях неподвижен, докторе — закани му се киборгът Дан с интонация, с каквато се поднасят комплименти, — е, простено да ти е. Някакво чувство все пак се обади в мен. То, кой ли го знае какво беше, но може и така да бъде наречено. И е по-досадно дори от теб, докторе! Доволен ли си най-после?

Позасмяха се дружно и с дружна засегнатост. Чудовището, в чието създаване бяха участвали, продължаваше да им се надсмива. И от неподвижността му се излъчваше превъзходство над тях. Повъртяха се неловко около металната маса, заприбираха по джобове и чанти разнокалибрените си записни апаратчета и компютърни бележници. Виктор Аройо обаче тръгна към стената с визофоните, сякаш знаеше, че тъкмо в този миг ще го позоват.

Десният визофон, настроен за извънинститутски връзки, зазвъня с пожарна тревога. Беше от модерните апарати, моделиращи своя призив според емоцията, с която зовящият бе набрал номера. Аройо притича два метра до него с късите си крака и голямата рошава брада. На екрана се появи непознато женско лице. Устните му, апетитно пълнички, изрекоха флиртуващо глезено като към желан кандидат за женитба:

— Професор Аройо, честито! Сестра ви ви поздравлява с едно чудесно момченце. Всичко мина благополучно…

— Ами що не го покажете? — намеси се отново усърдният доктор по психология, демонстрирайки и своя опит в тази област.

Опразненият екран запулсира като белтък, наканил се я да се дели, я да оформи нещо от себе си и в белотата му, като от утроба, заизлиза главица с червено, сбръчкано личице, силно стиснало клепачи. Миг след това то огласи и лабораторията с протестния си плач срещу чуждия за него свят, където го обричаха да живее. Невидимата зад него медицинска сестра заизрежда с дикторско равнодушие килограмите му, дължината на новороденото, състоянието на майката.

— Не прилича на мен — обади се зад гърбовете им кентавърът от лабораторната маса.

Не реагираха, защото и никой не разбра дали кентавърът се шегуваше и какво точно възнамеряваше да каже с това. Виктор Аройо се развика истински радостен:

— Благодаря, сестро, много благодаря! Рут, честито! Великолепно момченце е!

Екранът показваше отпуснатата в леглото си, все още потна и щастлива в своята изнемога родилка.

— И Дан те поздравлява. Тук е, до мен! Той също ти благодари.

Рут се протегна с вяло удовлетворение. Един свръхробот бе послушал нейния зов да се подчини на човешкия ред, един нов човек бе създала утробата й и тя щеше да го учи как да живее в този ред. Отвърна с попукани от усилията на раждането устни:

— Благодаря! Поздрави го и ти от мен.

И потъна в сивобялото, сякаш от родилка, мляко на екрана, потъна навярно и в първия си следродилен сън. Иначе младият учен Рут Димих сигурно би скокнала възмутено: „Как така ще ме поздравлявя? Че ще ми и благодари! Какво сте създали, брат ми? Що за чудовище е това?“

Вместо нея се възмути „чудовището“. То, разбира се, съвсем не прозвуча сърдито, въпреки усвоения от семейство Аройо израз.

— Защо дрънкаш глупости, Вик? Нищо не съм казвал! Аз не умея да лицемеря като хората и да наричам великолепна една отвратителна мръвка месо.

Думите му смутиха комисията повече от всичко досега. Тя знаеше, че детето е негово, но знаеше още, че той няма право да го признае за свое. Поне засега. Но нали пред тях можеше?… И недоумяваше защо техният нов директор бе си позволил толкова рискована с двусмислието си закана. От това напрежението в нея растеше и тя очакваше отговор на мълчаливите си въпроси от двете посоки — от бившия си и от сегашния директор.

Отговорът обаче не дойде. Ако беше киборг, акулата-чук с мълниеносна автоматичност би отрекла да е произнасяла такива думи. Дан обаче се задоволи с този кратък мелодичен упрек и сякаш се зарови в безгласието на по-друго напрежение, препълнило като огнедишаща лава лабораторията. То погълна всички лъчения и температурни пояси в нея, отдели го от хората с невидима, но непробиваема стена. Или по-скоро — него отдели от тях, затвори го в непрозирността на една самота, чиито измерения са непознати на нормалния човек. Беше самотата на топката мозъчно вещество, запечатана в бронираната кутия на киборг.

Комисията дишаше тежко с бълбукането на огнедишащата лава. Стоеше и чакаше нерешително.

— Всички сме били такива отвратителни мръвки месо — нравоучително, като смешен пророк заради ниския си ръст, вирна брада Виктор Аройо.

С роботска едновременност комисията обърна глави към лабораторната маса. Оттам обаче не дойде очакваното.

— Денят приключи добре за нас, господа — долетя оттам. — Можем да си кажем довиждане. Молбата ми е следващите дни да идвате един по един, заседанията си ги правете другаде. Направете си график, според специалностите. Десет дена ви давам, на единайсетия ме принесете в морето! Иначе ще ида сам.

Младият Бьорнсон използва сгодата за малко отмъщение:

— Не можеш! Ключът е у мен.

— Ти ще ми го дадеш, Бор — произнесе с пееща увереност акулата-чук и Борис Бьорнсон осъзна, че не ще й откаже ключа, защото на сушата май не съществуваше място за такова чудовище.

— Пак ли ще бягаш от хората? — подхвърли заядливият психолог.

— От хората, не! Но от вас мога да избягам и на другия край на Галактиката.

Този път го приеха за шега. По-изгодно им беше. Единствен Виктор Аройо, заровил се сякаш целият в черната си брада, продължи да гадае защо зет му се отнесе така към своето дете и към съпругата си, съзнателно ли се отблъскваше от човешкото, или нещо друго го отчуждаваше от него. Кокетничене ли беше това, самоотбрана ли или озвученият протест на техниката?…

16.

Поискаше ли да отиде там, където Нищото не съществуваше, оказа се достатъчно и простото пожелаване, не винаги усещано като волево усилие. Стократно по-глъбинно проникващите и всеобхватни изкуствени сетива сякаш сами го пренасяха в този плашещ и очароващ свят, в който не само за нищо живо нямаше място, а и времето като че ли не съществуваше. Но всъщност действително ли го разкриваха за него или му го създаваха? Съществуваше ли изобщо или и тези, все пак от човека изобретени, сетива умееха да халюцинират както всички човешки сетива?

Мозъкът Дан беше мозък на съвременен учен, отдавна преобърнал за себе си позитивизма така, че в територията на познанието да включва и самия субект на познанието, тоест, изследващия човек. Да отчита и несъвършенствата на уредите, с които работи. Ето защо той не можеше да не се запита защо повече се очароваше от новоразкритата за него вселена, отколкото да й се плаши. И защо човекът е склонен да приема съществуването на множество реалности за по-малко опасни. Дали защото, пак инстинктивно, знаеше, че е невъзможна единствената реалност или, ако съществува, тя е невидима и непостижима? Затова ли у всички народи религиите и вярванията спират все при непостижимото, наречено бог или божие царство?

Цялото мислене до него, стигнало своя връх в математиката, боравеше с някаква единосъщна материя още от времето на Демокрит с неговите атоми, а новите му сетива никъде не срещаха такава материя. Бог ли бе истинското име на тази непостижима материя, той ли се криеше зад основния й Принцип на неопределеността?

Дан се боеше да не би многогодишното му и още загадъчно за науката заболяване да го е направило отстъпчив пред окултното. Но пък, казваше си той в дебрите на третата вселена, в която едва що бе надникнал, ако човекът напълно заключи съзнанието си за всичко, наричано от науката „окултно“, няма ли да се обрече на вечен затвор зад решетките на биологичните си ограничения? Не се ли дължеха всички завоевания на науката тъкмо на дискусията й с „окултното“ като втори метод за досег с непознаваемото?

Сигурно не е случайно, че в периоди на голямо напрежение сред човешките маси познанието като че ли се обръщаше против себе си, ставаше едва ли не способно и да се самоотрича. А западнеше ли науката, веднага избуяваше окултизмът. И всичко това имаше като че ли една и съща причина — разочарованието в опитите на разума да се самоопредели.

Къде ли беше тази дяволска душа, накарала хората да си съчинят за нея хиляди приказки? Защо не я откриваше в хипотетичния център на съзнанието, който би трябвало да е пренесен в доказуемо по-чист вид заедно с неговия мозък в това много по-всестранно тяло? Не я видя и на неопределимия праг между съзнанието и подсъзнанието, където пулсираше същото безспирно движение, каквото наблюдаваше в тази трета вселена. А нейната науловимост или просто несъществуването й, както вероятно не съществува и непостижимото, го изпълваха със „студено презрение“ спрямо онези, чиито просташки подреден живот бе смутил с лудориите си из града. Защо всички тези страхливи същества, иззидали като крепостни стени около себе си своите обществени структури, не осъзнаеха най-после, че единствено вярата в познанието е способна да направи живота им плодотворен? Само тя, а не вярата в мистичните сили, които уж управлявали човешкия живот, би омиротворила планетата им, би укротила вечно воюващите помежду си различни цивилизации, би потиснала груповия и индивидуален тероризъм, който непрестанно ги подстрекава една срещу друга. Защо при всеки сгоден случай се оставяха да бъдат подгонени от страха пред собствената си необясненост и хукваха да бягат от познанието?

Унищожете вашите идоли или унищожете себе си — подхвърляше му като тема една мисъл на древния философ Фридрих Ницше енциклопедичният компютър, конструиран да подпомага неговите разсъждения. Даниел Димих и преди бе се запитвал защо прославеният институт, който оглавяваше, защо всички научни институти по Земята не успяваха да унищожат идолите на човечеството. А вместо да се заемат с унищожаването им, бяха се самоподчинили на неговото оцеляване, не дори и на оцеляването му, колкото на ненаситна нечовешка лакомия за удоволствия и удобства. Но само бе се запитвал, бързайки да се скрие в радостите на откривателството. Може би затова сега бе му трудно да разграничи „студеното презрение“ от равнодушието. Побоя се обаче да се насилва, защото неизбежно щеше да опре до същия извечен въпрос за самоопределението.

Кой беше той и кому щеше да служи в този си вид — на оцеляването на хората или на техния ненаситен търбух?